Тайната на астероидния пояс

9.

Скоростта на кораба започна да намалява на бавни тласъци преди да заходи към спирачните маневри. Почти час, сграбчил пултовете за управление, Олдброски промъкваше кораба през все по-рядко срещащите се астероиди и скални късове. Погледът му шареше нервно ту към носовия илюминатор, ту към координатната таблица на екрана, където множество точки пръснати хаотично, но номерирани в определен ред, се стопяваха, оставяйки място на появилите се други. Олдброски мърмореше нервно и на моменти отделни думи долитаха до ушите на прикования в съседното кресло Джулитас. Той бе дошъл в съзнание преди десетина минути и наблюдаваше с нарастващ интерес бандата. Бяха сами на командния мостик. С ирония каза:

— Нещо май я оплескахме, а?

Олдброски се извърна рязко. В очите му се появи яростен пламък, но се ограничи само да процеди:

— Затваряй си устата. След номера, който ни погоди, единственото, което ме възпря да не те изхвърля в Космоса, е мисълта, че ще се пръснеш веднага като мехур, без да страдаш достатъчно.

Джулитас се усмихна. Вътрешно ликуваше. Значи беше успял! Тракер-сигналът щеше да направлява преследвачите им. Забелязвайки радостта, която се изписа на лицето му, Олдброски ядно добави:

— Не се радвай, глупако! Скоро ще стигнем до Аритан-11. Тогава цялата ваша флота няма да успее да те измъкне. Ще си изгниеш там и то след като полудееш преди това.

Джулитас реши, че няма смисъл да влиза в пререкания с него. Огледа се. Беше привързан с метална самозалепваща се лента, обвита около ръцете и краката му. Лентите само наглед бяха тънки и лесни за освобождаване, но десетина души с общи усилия нямаше да успеят да ги отделят на милиметър от тялото му. От друга страна, ако успееше някакси да приведе в действие анти-магнитното устройство…

— Не се и опитвай! Само ще си хабиш силите на вятъра — обади се Олдброски, намеквайки, че се досеща за намеренията му. Джулитас се отпусна и подхвърли:

— Откажи се, Летан. Само си губиш времето с измислицата за тази станция-фантом. Ти си побъркан. Само болно съзнание може да вярва на подобни брътвежи. По-добре се остави да те прегледа корабният ни психоаналитик. Теоксина е много добра специалистка. Помогнала е на не една и две откачалки. И тебе ще оправи.

Очакваше гневен изблик в отговор, но вместо това Летан само тръсна пренебрежително глава и се съсредоточи върху таблицата на екрана. Този път точките бавно изчезваха, без да се появяват нови. Едновременно с това астероидите рязко намаляха и летяха много спокойно. Все по-рядко изникваха нови астероиди, като в замяна на това хаотично летящите скални парчета значително увеличиха броя си, сгъстявайки се като метеоритна бариера, зад която нищо не трябваше да премине. Летан подскочи като опарен, когато на екрана се появи светло-червена, извита в краищата си ивица. Ръцете му се свиха в юмруци. Изражението на лицето му показваше наплив на противоречиви чувства. След като намали скоростта на минимум, приближавайки се на не повече от половин миля от метеоритния облак, се прехвърли на комутаторното табло и изграчи пресипнало, с глас изпълнен с вълнение.

— До всички! Веднага се качете на капитанския мостик! Стигнахме облака!

Джулитас не видя какво толкова имаше в това, но за по-малко от две минути като ураган в мостика нахълта цялата банда от главорези. Всички трепереха от вълнение. Гледаха облака пред носа на кораба с такова възхищение, сякаш виждаха нещо абсолютно невероятно.

Джулитас подхвърли хапещо:

— Аха! Маймунската сган се събра най-после. А сега какво? Не виждам никакви дървета, на които да се покатерите.

— Млъквай! — кресна му Талиус така, че тъпанчетата му писнаха и тутакси, без да му обръща повече внимание, развълнувано се приближи до илюминатора. Останалите направиха същото. Талиус чак подпря чело о прозрачната повърхност и попита прегракнало:

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно! — Отговорът на Олдброски олицетворяваше самата сигурност. Той скръсти ръце и допълни: — Зад този облак… е Аритан-11!

Джулитас зяпна, изпълнен със смесица от неверие и все още неясни предчувствия.

Няколко минути всички стояха в пълно мълчание. Корабът бе напълно неподвижен, застинал пред сгъстяващия се облак, сякаш очакваше появата на нещо величествено. Талиус тропаше нервно по дебелото стъкло, опрял челото си в него. Внезапно спря, обърна се и попита с изпълнен с нетърпение глас:

— Какво чакаме? Защо не влезем в облака?

— Защото можем да загинем! — отсече Олдброски.

Всички се спогледаха изненадано.

— Какво? — Черната четина, покриваща темето на Талиус се наелектризира. — Нали каза, че щом преминем облака, ще попаднем в чисто пространство!

— Така е, но не знам със сигурност колко надълбоко е разположен облакът. Нямам никаква представа за това какво има в него. Според древната енциклопедия облакът е изкуствена преграда, служеща да спира всякакъв достъп до базата. Не знам защо са го направили, но са имали основателна причина да се крият толкова усърдно от сондите.

Един от главорезите попита нервно:

— А сега какво?

— Не знам — с угрижен вид отвърна Олдброски. — Ако облакът действително служи за бариера, то съществува опасност да не се състои от прости скални късове.

Талиус се намръщи още повече.

— Какво имаш предвид? Че има нещо техническо в облака? Роботизирани сонди?

— Да приемем, че е прекалено просто да има само скали.

Облакът все повече се сгъстяваше и настъпваше към малката черупка. Джулитас реши, че се заблуждава, но нещо ставаше вътре. Прекалено бързо увеличаваше размерите си. Сякаш някаква невидима сила го сплескваше от двете му страни, плъзгайки го бавно към тях.

Олдброски продължаваше да убеждава хората си, когато Джулитас кресна гневно:

— Млъквайте, астероидни плъхове! Не виждате ли, че става нещо със шибания ви облак?

Постоянно усъвършенстваните в условия на перманентни опасност и рефлекси на затворниците ги накараха светкавично отново да се залепят за илюминатора. Олдброски застина в изненада с полуотворена уста пред бързо сгъстяващите се астероидни парчета. Първоначалното им хаотично движение постепенно преминаваше в някаква определена симетрия.

Челото на Талиус се бе буквално сляло с повърхността на стъклото.

— Какво, Велики Фобос, става тук? — извика той и се обърна към шефа си, като към виновник за всичко произходящо. — Какво ще правим сега? Така ли ще стоим?

— Ще чакаме!

— Да не си полудял? Не виждаш ли, че облакът се опитва да ни притисне? Нека да се омитаме оттук.

Хората стояха вцепенени като статуи, сякаш обгръщащият ги облак им бе отнел способността да реагират. Джулитас местеше яростно поглед от облак към пиратите и обратно. Накрая не се сдържа и извика:

— Какво умувате, тъпанари? Включете двигателите и да изчезваме оттук.

Дясната ръка на Олдброски се сви в юмрук, който се стовари върху челюстта му. От удара Джулитас се олюля на стола.

— Ако още веднъж си отвориш устата, без да съм ти разрешил, ще те изкормя собственоръчно! — После допълни по-тихо: — Искаш да ни подведеш, за да може скъпият ти брат…

Джулитас се втренчи изненадано в почервенялото му лице.

— …да ни спипа по-лесно. Никога няма да се озова повторно в ръцете ви, жалки защитници на човешкия морал и ред. Никога! Скоро ще придобия огромна мощ, с която ще смажа цялата ви мижава астероидна флота. Чаках прекалено дълго за този миг. И нито ти, нито този облак, нито който и да било ще ме спре да завърша мисията на живота си.

Облакът вече се намираше съвсем близо, като отделните му съставни части се различаваха много по-ясно. Джулитас погледна към Летан, чиито гърди се повдигаха и спускаха насечено, издавайки напрежението в него.

Джулитас тихо промълви.

— О, Марс! Ти си побъркан!

Олдброски се ухили по начин, който би накарал и най-коравия човек да се свие. Та той наистина бе луд! Очите му излъчваха сатанинска омраза. И тя не бе насочена само към него, а и към цялата астероидна флота, към всеки член от нея, независимо дали му бе причинил злина или добро, към цялото човечество може би…

Причините за тази генерализирана ненавист бяха напълно непонятни за Джулитас. Имаше редки моменти, в които му се струваше, че успява да разбере мотивите движещи този човек. Всеки заточен на място като Итака-8 имаше основателни причини да ненавижда флотата. Но омразата на Олдброски се различаваше коренно от тази на останалите. За него те бяха просто инструменти, с чиято помощ трябваше да постигне някакъв пъклен план. Но какъвто и да бе този план, едно беше ясно: Олдброски бе напълно невменяем и неконтролируем. На Джулитас му оставаше само да чака и да се надява, че тракер-програмата на кораба ще доведе спасителния отряд.

Олдброски възвърна самообладание, тръсна пренебрежително глава към Джулитас и се приближи до Талиус.

— Налага се да рискуваме. Ще навлезем в облака. Той и така вече ни поглъща.

Действително облакът вече обгръщаше кораба. Досега очертанията на раздробените скални отломки, които до преди десетина хиляди или милиони години са били част от внушителен астероид, се превърнаха в ясно видими грозни късове. Поради ограничения размер на носовия илюминатор краищата на облака вече не се виждаха.

Олдброски огледа внимателно движещата се маса и се върна при терминалите за управление. Задейства страничните сопли и извъртя кораба с 30 градуса в едната посока.

Облакът бе навсякъде.

Нещо го стегна в гърдите. Извъртя кораба на 180 градуса. Пак същата гледка. Рязко направи 360 градусово завъртане около оста.

Бяха в капан. Обградени отвсякъде.

Един от хората му промърмори ядно.

— Обречение сме! Ще загинем заради една фикс идея. И всичко това е заради твоята лудост, Летан. Ако загинем, всичко ще бъде заради твоята мания.

Преди да довърши, дясната ръка на лудия се вкопчи за грудера, последва безшумно проблясване и от говорещия остана само обгорялата му долна част на тялото.

Талиус нададе вой:

— Ти побърка ли се?

Онзи само се изплю върху трупа и прибра оръжието в кобура.

— Още ренегати?

Никой не отвърна. Стояха безмълвни и гледаха намръщено тлеещите и същевременно кървави останки на пода. Олдброски отсече:

— Добре. А сега ще чакаме! Сигурен съм, че скоро ще видите с очите си онова, заради което се присъединихте към мен. И без повече детинщини. Не съм стигнал до тук за да ме спрат страхливите бръщолевения на мекушави глупаци. — Облегна се на терминала и посочи облака. — А сега си затваряйте плювалниците. Ще чакаме!

Талиус понечи да възрази, но размисли и се загледа отново в облака.