Тайната на Шамбала

10ДА ПОЗНАЕШ СВЕТЛИНАТА

Хукнах в посока на север и бягах около трийсетина метра и тогава спрях, за да погледна назад към лагера. Още се чуваше трясък от отломки, които хвърчаха на всички страни, и крясъци на хора.

Пред мен се издигаше непроницаема бяла покривка и аз с мъка си проправях път назад към планините, когато чух полковника да крещи.

— Ще те открия — викаше той разгневен и гласът му се чуваше по-силно от вятъра. — Няма да ми се изплъзнеш.

Аз продължавах да вървя, бързайки колкото се може повече в дълбокия сняг. Петнадесет минути ми бяха необходими, за да измина стотина метра. За щастие вятърът все още бе невероятно силен и аз знаех, че на китайците ще им бъде нужно известно време, за да излетят с хеликоптерите.

До мен достигна слаб шум. Първоначално си помислих, че е вятърът, но постепенно стана по-силен. Притаих се. Някой ме викаше по име. Най-сетне различих силует, който се движеше сред снега. Беше Уил.

Прегърнах го.

— Божичко, как се радвам, че те виждам. Как ме намери?

— Наблюдавах посоката, в която полетя хеликоптерът — каза той, — и просто я следвах, докато видях лагера. Бях тук през цялата нощ. Ако нямах със себе си газовия котлон, щях да съм загинал от замръзване. Но фър-туната разреши проблема. Хайде, трябва отново да се опитаме да стигнем до храмовете.

Аз се колебаех.

— Какво има? — попита Уил.

— Там остана Ин — отвърнах аз. — Ранен е.

Уил се замисли, загледан заедно с мен към лагера.

— Те ще организират претърсване — каза той. — Не можем да се върнем. По-късно ще се опитаме да му помогнем. Ако не излезем оттук и не намерим храмовете преди полковника, всичко е загубено.

— Какво стана с Таши? — попитах.

— Бяхме разделени един от друг, когато започна лавината — отвърна Уил, — но го видях по-късно да върви сам нагоре по склона.

Вървяхме повече от два часа и, колкото и да е странно, щом се отдалечихме от лагера на китайците, вятърът утихна, макар все още да валеше обилен сняг. По пътя разказах на Уил всичко, което Ин ми бе казал там, в палатката, и онова, което се случи с полковника.

Най-сетне стигнахме онази част на планината, където бе възникнала лавината. Минахме доста далеч покрай нея и тръгнахме на запад нагоре по склона.

Без повече приказки, Уил проправяше пътя за двама ни в продължение още на два часа. Най-сетне спря и седна за почивка зад огромна снежна преспа.

Спогледахме се продължително и двамата дишахме тежко. Уил се усмихна и попита:

— Сега нали разбираш какво е искал да ти каже Ин? Аз мълчах. Въпреки че видях как всичко действа на практика в случая с полковника, все още ми бе трудно да повярвам.

— Бях се ангажирал в негативна молитва — казах най-сетне. — Затова полковникът е успял да ме проследи.

— Ние няма да можем да продължим, докато и двамата не избегнем това — каза Уил. — Енергията ни трябва да остане непрестанно висока преди да можем да продължим до края на Четвъртото проникновение. Трябва много да внимаваме да не си представяме визуално злината на хората, обладани от страх. Трябва да се отнасяме реалистично към тях и да вземаме предпазни мерки, но ако се съсредоточим над тяхното поведение и си представяме, че ще ни навредят, ние фактически подхранваме с енергия тяхната параноя и можем наистина да им дадем идеята да извършат онова, което очакваме. Затова е толкова важно да не позволим в ума си да си представяме визуално злините, които е възможно да ни се случат. Това е молитва, която предизвиква тъкмо тях.

Поклатих глава, знаейки, че все още изпитвам съпротива към тази идея. Ако беше вярна, тя полагаше върху нас товара да наблюдаваме всяка своя мисъл. Изразих тази своя загриженост пред Уил.

Той почти се разсмя.

— Разбира се, че трябва да наблюдаваме всяка мисъл. Трябва все едно да го правим, за да не пропуснем важно интуитивно проникновение. Освен това, всичко, което е необходимо, е да се върнем към една съзнателна будност и винаги визуално да си представяме, че всички постигат по-висше разбиране и осъзнаване. Легендите са съвсем ясни. За да се постигне най-голямо разгръщане на нашата молитвена енергия, ние трябва никога да не допускаме да я използваме негативно. Не можем да продължим, докато напълно не избегнем този проблем.

— Колко от тези легенди са ти били описани? — попитах аз.

Отвръщайки на моя въпрос, Уил започна да говори по-подробно за своите опитности по време на това приключение в по-големи подробности, отколкото преди.

— Когато дойдох в къщата ти — започна той, — бях объркан от това защо енергията ми се срина от нивото, на което беше, когато изучавахме Десетото откровение. Тогава започнаха да ми се явяват мисли за Тибет и се озовах при лама Ригден, където се срещнах с Ин и чух за сънищата. Без да разбирам всичко, самият аз имах подобни сънища. Знаех, че и ти по някакъв начин си свързан и имаш да вършиш нещо тук. Тогава започнах да изучавам легендите в подробности и да усвоявам молитвените проникновения. Бях се приготвил да те посрещна край Катманду, но забелязах, че китайците ме следят и помолих Ин да го направи вместо мен. Трябваше да приема с вяра, че все някак си ще се срещнем.

Уил замълча, измъкна бяла долна риза и започна да прави нова превръзка на коляното си. Погледнах безкрайната бяла планинска шир зад нас. Облаците се разделиха за миг и утринното слънце огря така, че светлите била на планините и сенчестите долини изглеждаха като вълни. Тази гледка ме изпълни с благоговение и колкото и странно да бе, аз се почувствах тук като у дома си, сякаш по някакъв начин най-сетне познах тази земя.

Когато отново обърнах поглед към Уил, той ме гледаше.

— Може би трябва да разгледаме всичко онова, което е казано в легендите за молитвеното поле — каза той. — Трябва да разберем връзката между нещата.

Аз кимнах.

— Всичко започва с осъзнаването, че нашата молитвена енергия е реална, че се излъчва от нас и въздейства върху света.

Щом веднъж осъзнаем това, можем да си дадем сметка, че това поле, това въздействие, което имаме върху света, може да се разгърне, но трябва да започнем от Първото разгръщане. Първоначално трябва да подобрим качеството на енергията, която приемаме по физичен път. Тежките и преработени храни създават киселинна основа в молекулярната ни структура и понижават нашите вибрации и евентуално ни водят до заболяване. Живите храни имат алкален ефект и повишават нашите вибрации.

Колкото са по-чисти вибрациите ни, толкова по-лесно е да се свържем с по-фините енергии, които са налични в нас. Според легендите ние ще се научим последователно да вдъхваме това по-висше ниво на енергия, използвайки като критерий своята повишена способност да възприемаме красотата. Колкото по-високо е нашето ниво на енергия, толкова повече красота виждаме. Можем да се научим да си представяме визуално как това по-високо ниво на енергия се излъчва от нас също като използваме емоционалното състояние на любов.

Така осъществяваме вътрешна свързаност, както усвоихме това в Перу. Но сега научихме, че когато си представим тази енергия като поле, което се излъчва пред нас, където и да вървим, ние можем да ставаме неизменно по-силни.

Второто проникновение започва с това, че ние настройваме разгърнатото си молитвено поле така, че да усилва потока на синхронност в нашия живот. Това правим като оставаме в състояние на съзнателна будност и очакване на следващото интуитивно прозрение или съвпадение, което тласка живота ни напред. Това очакване спомага енергията ни да достига още по-надалеч и да бъде дори още по-силна, защото сме синхронизирали своите намерения с предопределения план за развитие и еволюция, който е вложен в самата вселена.

Третото проникновение съдържа и друго очакване: че нашето молитвено поле се излъчва и повдига нивото на енергия на другите хора, като ги издига до тяхната собствена връзка с божественото, вложено в тях и с интуитивното усещане за висшето им Аз. Това прави вероятността за получаване на подобни интуитивни прозрения много по-голяма, предоставяйки ни интуитивна информация, която още повече издига нивото на нашето включване в синхронния процес. Такава е междуличностната етика, за която узнахме в Перу, а сега знаем как да използваме молитвеното поле за поддържане на този процес.

Четвъртото проникновение започва, когато разберем колко е важно да закотвим и поддържаме трайно потока на нашата енергия, въпреки ситуациите, които могат да бъдат повод за страх и гняв. Това постигаме като винаги поддържаме специфична дистанция от събитията такива, каквито възникват, дори и когато очакваме самият процес да продължава. Винаги трябва да търсим положителен смисъл и винаги, винаги да очакваме да бъдем спасени в хода на нещата, независимо какво става. Такава мисловна позиция ни помага да останем се съсредоточим върху протичането на всичко, а не да се задълбочаваме в негативни представи за това какво ще стане, ако не успеем.

Винаги, когато негативна представа възникне в ума ни, трябва да преценим дали тя не е интуитивно предупреждение и, ако е така, трябва да предприемем съответни действия, но трябва винаги да се връщаме към очакването, че една по-висша синхронност ще ни изведе от този проблем. Това прави стабилно нашето поле, енергията, която излъчваме с мощното очакване, което винаги е било наричано вяра.

В обобщение, първата част на Четвъртото проникновение е свързана с това как трябва да поддържаме енергията си силна по всяко време. Когато овладеем това, ще се развием по-нататък и още повече ще разгърнем нашата енергия.

Следващата стъпка в Четвъртото проникновение започва, когато се изпълним с очакване, че нашият човешки свят може да се приближи до идеала, изразен в Десетото откровение, чийто първообраз е осъществен в Шамбала. За да разгърнеш енергията си все повече и по-силно в тази посока, се изисква истинска вяра. Затова е толкова важно да се разбере същността на Шамбала. Когато знаем, че Шамбала го е постигнала, можем да утвърдим очакванията си, че и останалата част от човешката култура ще може да го постигне. Ние с готовност виждаме как хората навсякъде могат да овладеят технологията и да я използват в служба на нашето духовно развитие и след това да започнат да се съсредоточават върху самия жизнен процес, върху реалната причина, поради която сме тук на планетата: да създадем една култура на Земята, която има съзнание за нашата роля в духовната еволюция и да предадем това разбиране и на нашите деца.

Той спря и ме погледна.

— А сега сме изправени пред най-трудното — каза той. — За да разгърнем енергията си оттук нататък, необходимо е не само да бъдем положително настроени в най-общия смисъл и да избягваме да си представяме случването на негативното. Всички трябва да изтласкаме от съзнанието си негативните мисли по отношение на други хора. Както видяхме току-що, ако страхът ни се обърне на гняв и ние допуснем да мислим най-лошото за другите, нашата негативна молитва се излъчва и поражда точно онова поведение, което очакваме. Ето защо учители, които очакват големи неща от учениците си, обикновено ги получават, а когато очакват негативното, получават също и него.

— Повечето хора са убедени, че е нещо лошо да се говорят отрицателни неща по отношение на другите, но няма нищо лошо в това да ги мислим. Сега вече знаем, че не е така. Мислите са от значение.

Докато Уил говореше това, аз си помислих, че напоследък бяха зачестили стрелбите в училищата на Съединените щати и споменах на Уил за това.

— Децата навсякъде притежават по-силна енергия и възникват специфични клики и групички, които не могат вече да бъдат пренебрегвани от учителите. Когато на някои деца се гледа отвисоко, когато им се надсмиват и ги превръщат в черни овци, тази негативна молитва ги засяга повече от всякога. Сега те отвръщат на удара експлозивно.

И това става не само с децата; то се случва с цялата човешка култура. Само когато разберем ефекта на молитвените полета, ще можем да се справим с онова, което се случва. Ние всички постепенно ставаме по-силни енергийно и ако не бъдем напълно внимателни по отношение на своите очаквания, бихме могли нехайно да причиним голямо зло на останалите.

Уил млъкна и вдигна вежди.

— Всичко това ни е довело дотук.

Аз кимнах, осъзнавайки колко много ми бе липсвал.

— Според легендите какво ни предстои оттук нататък? — попитах.

— Нещо, към което имам особен интерес — отвърна той. — Легендите твърдят, че не можем да разгърнем своите полета по-нататьк, докато напълно не осъзнаем съществуването на дакини.

Аз бързо му разказах за множеството си преживявания със странни силуети и озарени пространства от момента на пристигането си в Тибет.

— Ти имаше подобни преживявания още преди да дойдеш в Тибет — каза Уил.

Беше прав. Имаше моменти, докато търсехме Десетото откровение, когато сякаш получавах помощ от странни снопове светлина.

— Вярно е — казах аз. — Когато бяхме заедно в Апа-лачите.

— Но също и в Перу — добави той. Опитах се да си спомня, но не можах.

— Разказвал си ми как си се изправил пред един кръстопът, без да знаеш накъде да поемеш — напомни ми той. — И единият от пътищата ти се е сторил по-осветен, тъй че си избрал тази посока.

— Да — казах аз, спомняйки си ясно тази случка. — Смяташ ли, че това е било дакини?

Уил се бе изправил и нагласяваше багажа си.

— Да — отвърна той. — Те са светли озарения, които съзираме и които ни водят.

Тези думи ме изумиха напълно. Това означаваше, че винаги, когато станем свидетели на озарен от светлина обект или път, който изглежда по-ярък и привлекателен, или на книга, която пада от лавицата и привлича вниманието ни — това е дело на тези същества.

— Какво друго се казва в легендите за дакините? — попитах аз.

— Че са едни и същи във всяка култура, във всяка религия, независимо от това как се наричат.

Аз го изгледах въпросително.

— Бихме могли да ги наречем ангели — продължи Уил, — но независимо дали се наричат дакини или ангели, те са същите същества… и вършат работата си по същия начин.

Имах да задам и друг въпрос, но Уил бързаше нагоре по хълма, избягвайки местата, покрити с дълбок сняг. Аз го следвах с десетки въпроси, които занимаваха съзнанието ми. Не исках да се отказвам от този разговор.

В някакъв миг Уил погледна назад към мен.

— В легендите се казва, че тези създания са помагали на хората още от началото на времето и за тях се говори в мистичната литература на всяка религия. Според тези легенди всеки от нас ще започне да ги възприема по-осезателно. Ако наистина признаем тяхното съществуване, дакините ще ни се открият в по-голяма степен.

Начинът, по който той подчерта думата „признаем“, ме накара да мисля, че в нея се крие по-специално значение.

— Но как ще постигнем това? — попитах аз, като се качих на една скала, която се издигаше насред пътя.

Уил спря пред мен и ме почака да го достигна, след което каза:

— Според легендите трябва наистина да признаем, че ги има в действителност. Това за нашите модерни умове е много трудно. Едно е да смяташ дакините или ангелите като очарователни представи и символи. Съвсем друго е да очакваш, че ще можеш да ги почувстваш в живота си.

— А ти какво смяташ, че трябва да правим?

— Да наблюдаваме много внимателно за всяка следа от озарение.

— А ако поддържаме висока енергия и признаем тяхното съществуване, сигурно ще започнем да виждаме повече озарения?

— Точно така — каза той. — Трудното е да се научим до възприемаме дори най-неуловимите промени в светлината наоколо. Но ако успеем, ще можем още повече да ги различаваме.

Размишлявах над думите му и до момента ги разбирах, но все пак имах един въпрос.

— Ами какво ще кажеш за случаите, когато дакини или ангели се намесват пряко в живота ни, без ние да ги очакваме или познаваме? Такова нещо ми се е случвало.

Разказах на Уил за високият силует, който ми се бе явил, когато Ин ме изтласка от джипа северно от Али и ми се яви отново, когато видях лагерния огън край разрушения манастир, преди да вляза в Шамбала. Уил кимаше с глава.

— Изглежда, твоят ангел-хранител ти се е открил. В легендите се казва, че всеки от нас има свой ангел-хранител.

Аз мълчах известно време и само го гледах.

— Значи митовете са истина — казах най-накрая. — Всеки от нас има свой ангел-хранител.

Съзнанието ми работеше на невероятни обороти. Реалността на тези същества никога не ми се бе откривала толкова ясно.

— Но какво ги кара да ни помагат в определени моменти, а в други — не?

Уил вдигна вежди.

— Това е тайната, която сме дошли да открием.

Достигахме билото на планината. Зад нас слънцето започваше да се показва зад гъстите облаци и стана някак по-топло.

— Говори се — каза Уил, като спря непосредствено пред планинския връх, — че храмовете са от другия край на склона.

Погледна ме.

— Това може да се окаже най-трудният преход. Думите му ми прозвучаха заплашително.

— Защо? — попитах аз. — Какво имаш предвид?

— Трябва да съчетаем всички проникновения и да поддържаме енергията си възможно на най-високо ниво. В легендите се казва, че само ако успеем да поддържаме достатъчно висока и силна енергия, ще успеем да видим храмовете.

Точно в този момент се чуха хеликоптери в далечината.

— И не забравяй какво току-що научи — каза Уил. — Ако започнеш да мислиш за злото на китайските военни, ако се изпълниш с гняв и отвращение, веднага трябва да пренасочиш вниманието си към душата на всеки войник, която може да се прояви. Представи си визуално как твоята енергия се излъчва от теб и прониква в техните полета, като ги издига и свързва със светлината, която се крие в тях самите, за да открият висшите си интуитивни насоки. Всичко друго означава да придавате още повече енергия на злото.

Аз кимнах и погледнах надолу. Бях решен да поддържам това положително поле.

— А сега трябва да направиш следващата крачка и да разпознаеш дакините и да очакваш озарения.

Погледнах към билото, издигащо се непосредствено пред нас. Уил кимна и ни поведе напред. Когато стигнахме билото, от другата страна не се виждаше нищо, освен редица покрити със сняг върхове и клисури. Ние внимателно огледахме пейзажа.

— Ей там! — извика Уил и посочи вляво. Напрегнах очи да видя. Нещо в края на хребета леко проблясваше. Когато се опитахме да насочим цялото си внимание към него, аз не видях нищо повече от това, че цялата област блещукаше.

— Да вървим — каза Уил.

Той ме държеше за ръка, докато си проправяхме път сред дълбокия сняг към мястото, което бяхме зърнали. Докато приближавахме, това пространство ставаше сякаш още по-светло. Отвъд него се виждаше редица огромни, скалисти зъбери, които отдалеч изглеждаха така, сякаш са разположени непосредствено един до друг. Когато погледнахме обаче по-отблизо, открихме, че един от тях се намира по-назад в сравнение с другите, откривайки тесен проход, който свърваше далеч вляво и надолу по склона на планината. Когато стигнахме прохода, наистина открихме каменни стъпала, издълбани в скалите, които се спускаха надолу. Стъпалата също изглеждаха озарени и не бяха затрупани със сняг.

— Дакините ни посочват накъде да вървим — каза Уил, продължавайки да ме дърпа напред.

Минахме през отверстието и поехме по спускащата се надолу пътека. От двете страни се издигаха стръмни каменни склонове на шейсет до деветдесет метра височина и препречваха светлината до голяма степен. Повече от час се спускахме надолу по стъпалата, постоянно слизайки надолу, докато най-сетне зъберите над главите ни се разшириха.

На няколко метра по-надолу стъпалата свършваха и се стигаше до равно пространство. Озовахме се с лице пред плоска урва вляво.

— Ей там е — посочи Уил.

На двеста метра пред нас се появи стар манастир, целият в руини, сякаш бе хилядогодишен. Докато приближавахме към него, температурата се покачваше дори още повече и се надигна наземна мъглица от скалите. Пред манастира урвата се разширяваше и преминаваше в широка скална стена, врязваща се в планинския склон. Когато стигнахме руините, предпазливо си проправихме път през рухналите стени и огромните камъни, докато се появихме от другата му страна.

Там спряхме пред собствените си следи. Скалната повърхност, върху която пристъпвахме, се бе превърнала в равна местност, покрита с плоски камъни, светлокехлибарени на цвят, които бяха равномерно разположени на земята под краката ни. Хвърлих поглед към Уил, който бе взрян право напред. Точно пред нас се намираше напълно незасегнат храм, висок около петдесет фута и два пъти по-широк. Беше ръждивокафяв със сиви ивици по сглобките на каменните стени. В предната му част имаше две огромни врати, високи петнайсет или двайсет метра.

Нещо помръдна сред влажната мъгла в близост до храма. Погледнах към Уил и той ми кимна и ми направи жест да го последвам. Ние приближихме на около двайсет метра до постройката.

— Какво беше онова, което се движеше там? — попитах Уил.

Той посочи с глава пространството пред нас. На по-малко от десет фута се забелязваше някакво очертание.

Напрегнах очи и най-сетне успях да различа човешки силует.

— Сигурно е един от адептите, които обитават тези храмове — каза Уил. — Този човек вибрира на по-високо ниво от нас. Затова можем да видим само смътното му очертание.

Докато го гледахме, силуетът приближи до вратата на храма и изчезна. Уил ме поведе към вратата. Тя изглеждаше от каменна направа, но когато Уил я дръпна за каменната дръжка, тя се плъзна и отвори така, сякаш нямаше тегло.

Вътре се намираше голяма кръгла стая, която се спускаше в поредица от тераси към една централна част, прилична на сцена. Докато оглеждах този своеобразен амфитеатър, зърнах по средата между мен и сцената още един силует, само че този човек се открояваше ясно за нашите възприятия. Обърна се така, че лицето му се виждаше. Беше Таши. Уил вече приближаваше към него.

Преди да стигнем до Таши, един прозорец в пространството се отвори точно над центъра на стаята. Образът му бавно дойде на фокус, привличайки нашето внимание и стана толкова озарен от светлина, че ние вече не виждахме Таши. Беше поглед към земята, видяна от пространството.

Сцената бързо се пренесе към изгледа на град някъде в Европа, след което към метрополис някъде в Съединените щати и най-накрая един подобен в Азия. При всяка от гледките наблюдавахме хора, които вървяха по многолюдни улици, както и някои, които се намираха в офиси и други работни места. Докато сцените се преместваха в различни градове и части на планетата, ние виждахме как хората, докато работят и общуват помежду си, постепенно да издигат на по-високи енергийни нива.

Започнахме да наблюдаваме и чуваме как отделни хора сменяха своите професии, последвали интуицията си и получаващи все по-голямо вдъхновение и творчески възможности. Те изобретяваха нови технологии и ефикасни услуги. В същото време пред очите ни преминаваха хора, които все още бяха обладани от страх, съпротивляваха се и не искаха да приемат промените, опитваха се да се сдобиват с власт.

След това се насочихме към изследователско съоръжение сред една заседателна зала. Група мъже и жени разгорещено спореха. Загледахме се и се заслушахме в тях и ни стана ясно съдържанието на разговора. Повечето от хората се обявяваха в защита на това да се създаде нова коалиция между големите комуникационни и компютърни компании и международна група за информационни услуги. Представителите на информационните услуги твърдяха, че борбата срещу тероризма налага достъп до всяка телефонна линия, включително комуникациите по Интернет и тайните съоръжения за идентификация на всички компютри, така че властите да могат да стигнат до файловете на всеки и да ги поставят под наблюдение.

Но това съвсем не бе всичко. Те искаха повече системи за наблюдение Няколко души дори разсъждаваха, че ако проблемът с компютърните вируси продължава, Интернет може изцяло да се обхване от тях наред с всички свързани компютри навсякъде. Достъпът би могъл да бъде контролиран чрез специален идентификационен номер, който да бъде нужен за всяка електронна операция.

Един от тях излизаше с хипотезата, че за целта може да се въведат нови идентификационни системи, като например ирисово сканиране или сканиране на дланта, а дори система, която да се основава на мозъчните вълни.

Двама души, един мъж и една жена, започнаха усилен спор, насочен срещу тези мерки. Единият спомена Апокалипсиса и знака на звяра. Продължавахме да ги наблюдаваме и аз си дадох сметка, че мога да гледам и през прозореца на заседателната зала. Една кола премина по пътя край сградата. В дъното се виждаше огромна пустиня с кактусова растителност.

Погледнах към Уил.

— Дискусията се провежда в момента — каза ми той, — в настоящето време някъде, в област, която, изглежда, е в южната част на Съединените щати.

Непосредствено зад масата, около която се бе събрала групата на дискутиращите, забелязах още нещо. Пространството зад тях се разширяваше. Не, то просветляваше.

— Дакини! — възкликнах към Уил.

Той продължаваше да наблюдава, докато разговорът започна да се променя. Двамата, които протестираха срещу крайните форми на контрол и наблюдение започнаха постепенно да придобиват повече внимание от групата. Защитниците на това становище като че ли започнаха да го преосмислят.

Без никакво предупреждение, вниманието ни бе отвлечено от сцената, която се разиграваше пред нас, от рязко трептене, което разтърси стените и пода на храма. Втурнахме се към една врата в другия край на сградата, като се мъчехме да видим какво става през праха. Чувахме как навън се срутват и падат камъни. Когато се намирахме на трийсет фута от вратата, тя се отвори и един силует, който не можахме да различим, бързо влезе през нея.

— Това трябва да е Таши — каза Уил и се втурна към вратата, за да я отвори.

Докато тичахме към отвора, зад нас във въздуха се вдигна праха от поредно гръмоломно срутване. Старата руина, която бяхме видели първоначално, се срутваше напълно сред камъни и прах. Някъде назад в далечината се чуваха хеликоптери.

— Изглежда, полковникът отново ни е проследил — казах аз. — Но аз имам само положителни представи в ума си. Как тогава е успял да ни проследи?

Уил ме изгледа въпросително и аз си спомних забележката на полковник Чанг, че вече разполага с нужната техника и аз никога не ще му се изплъзна. Той бе сканирал мозъка ми.

Бързо разказах на Уил за станалото и добавих:

— Може би трябва да тръгна в друга посока и да изведа войниците от храмовете.

— Не — каза Уил. — Ти трябва да бъдеш тук. Ще имаме нужда от тебе. Трябва да ги изпреварим и да намерим Таши.

Тръгнахме по камениста пътека покрай още няколко храма и аз несъзнавано се загледах в една врата вляво. Уил забеляза и обърна поглед нататък.

— Защо гледаш към тази врата? — запита той.

— Не зная — отвърнах аз. — Просто привлече погледа ми.

Той ме погледна така, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— О, да, добре — каза веднага. — Нека да проверим. Втурнахме се през нея и открихме друга кръгла стая, която беше много по-голяма — може би няколкос-тотин фута в диаметър. В центъра се намираше също такъв прозорец за наблюдаване на пространството. Влязохме и аз зърнах Таши вдясно на няколко метра и побутнах Уил.

— Видях го — каза Уил и ни поведе в полумрака при момчето.

Таши се обърна и ни видя. Усмихна се успокоен и отново се съсредоточи към онова, което се виждаше през прозореца. Този път виждахме стая, пълна с младежки вещи: картини, топки, различни игри, купища дрехи. Леглото беше неоправено в ъгъла и една кутия от пици се мъдреше в края на масата. В другия край на масата един юноша на около петнайсет години работеше върху някакъв апарат с жици. Беше обут в гащета и без риза и на лицето му бе изписан гняв и решимост.

Ние продължавахме да наблюдаваме, но сцената през пространствения прозорец се премести в друга стая, където друг юноша, обут в джинси и спортна риза седеше на леглото, без да сваля очи от телефона. Той стана, закрачи из стаята и отйово седна. Останах с впечатлението, че се измъчваше от необходимостта да се реши на нещо. Най-накрая вдигна телефона и набра един номер.

В този момент прозореца в пространството се разшири, така че да можем да видим и двете сцени. Момчето без риза вдигна телефона. Младежът със спортната риза, изглежда, молеше за нещо, а другият стана като че ли още по-яростен. Най-сетне момчето без риза трясна и затвори телефона и отново се зае да работи на масата си.

Другият младеж стана, сложи си някаква връхна дреха и изскочи през вратата. След няколко минути момчето на масата чу да се чука на вратата, стана и отиде да отвори. Беше юношата, с когото току-що бе разговарял по телефона. Опита се да му тръшне вратата, но момчето успя да си пробие път и да влезе, като продължаваше нещо да му говори с умолителни жестове, сочейки към апарата на масата.

Другият младеж го блъсна, измъкна пушка от едно чекмедже и я насочи към посетителя си. Момчето отстъпи, но продължи да умолява. Младежът с пушката избухна в ярост и блъсна своята жертва до стената, като насочи дулото на пушката към слепоочието му.

В този момент в пространството зад тях двамата се забеляза промяна: това пространство започна да става по-светло.

Погледнах към Таши, който мерна за миг погледа ми, след което отново се съсредоточи върху сцената. И двамата знаехме, че ставаме отново свидетели на действието на дакините.

Продължавахме да гледаме, докато едното момче умоляваше, а другото го притискаше плътно към стената. Но постепенно момчето с пушката започна да се успокоява. Накрая пусна пушката встрани от себе си и отиде да седне в крайчеца на леглото. Другият младеж седна на един стол, обърнат към него.

Сега можехме да чуем подробности от разговора им и стана ясно, че момчето с пушката искаше да бъде прието от останалите си съученици, но е било отблъснато. Много от връстниците му се изявявали в извънучилищни дейности, разгръщайки способностите си, но той не бил достатъчно сигурен в себе си, за да поддържа такова ниво. Подигравали му се, наричали го неудачник и той имал чувството, че е нищожество, че не съществува за другите. Това положение го бе изпълнило с гняв и измамно чувство за сила и той бе решил да отвърне на удара. Уредът, който бе разработил, бе саморъчно направена бомба.

Точно както и преди, почувствахме, че почвата под краката ни се подрива и цялата сграда се разклати. Всички се спуснахме към вратата и едва излязохме, когато половината сграда се срина зад нас.

Таши ни махна с ръка да го последваме и ние побягнахме, изминавайки неколкостотин метра, след което спряхме до една стена.

— Видяхте ли хората в храма, които изпращаха молитвена енергия на момчетата? — попита той.

Ние и двамата признахме, че не сме могли да ги видим.

— Там имаше хиляди, които работят за преодоляването на младежкия гняв — поясни той.

— Какво по-точно правят? — попитах. Таши пристъпи към мен.

— Излъчват своята молитвена енергия и си представят визуално момчетата от онази сцена да се издигат на по-високо вибрационно ниво, за да могат да преодолеят страха и гнева си и да открият висшето си интуитивно ръководство, за да разрешат ситуацията. Енергията им помогна на едното момче да намери най-добрите, най-убедителни доводи. В случая с другото момче молитвената енергия, която се излъчи към него, му помогна да се издигне над и отвъд социалния аз, който неговите ученици отхвърлят. Той престана да има чувството, че за да бъде личност, се нуждае от тяхното одобрение. Това го освободи от гнева.

— Същото сигурно се е вършело и в другия храм? — попитах аз. — Помогнало се е да се оборят онези, които искаха да получат власт и контрол над всичко, така ли?

Уил ме погледна.

— Хората от храма бяха насочили молитвеното си поле така, че да съдействат да се повдигне нивото на енергия на всички участващи, което облекчи страха на онези, които настоявяха за контрол и помогна на техните опоненти да намерят смелост и да се противопоставят в рамките на тези организации.

Таши кимаше в знак на съгласие.

— Ние би трябвало да можем да наблюдаваме всичко това. Това са някои от ключовите ситуации, които трябва да се спечелят, ако искаме духовната еволюция да продължи и ние да преодолеем успешно тази критична точка в развитието на човечеството.

— Ами какво ще кажеш за дакините? — попитах аз. — Какво правеха те?

— Те също спомагаха за издигане нивото на енергия — отвърна Таши.

— Да, но все още не сме наясно Какво ги кара да се явяват и да действат. Живеещите в храмовете вършеха и още нещо, за което не знаем.

В този момент още веднъж силен трясък разтърси въздуха и още половин стена зад нас се срути на земята.

Таши неволно подскочи и се спусна надолу по пътеката.

— Хайде — подкани ни той. — Трябва да намерим баба ми.