Тайни

1

— Чуваш ли ме?

Беше горещо. Топлината бе потискаща, задушна. Устните й бяха пресъхнали от жажда, а езикът — подпухнал и скован. Думите достигаха до съзнанието й, но сякаш идваха отдалече.

— Ранена ли си?

Той отново й говореше нещо. Гласът му бе загрижен и настойчив.

— Чуваш ли ме?

Този път думите прозвучаха по-високо и по-настойчиво. Неприятно настойчиво. Прииска й се всичко това да е сън и този човек да се махне, да я остави отново да се потопи във всепоглъщащия мрак на съня.

Но не беше просто сън. Разбра го в момента, в който мъжът я докосна. Той разтърси внимателно рамото й. Искаше й се да крещи от негодувание, да го прогони, но устните й не проронваха и звук. Тогава мъжът докосна главата й, пръстите му се плъзнаха в косата. Болка прониза черепа й. Внезапно тъмнината се разпръсна.

Преди да успее да протестира, той вече бе разтворил жакета й. Хладният въздух не й донесе никакво облекчение. Мъжът разкопча високата яка на роклята и пръстите му обходиха подробно тила й. После, сякаш вече не бе стигнал достатъчно далече, ръцете му преминаха към раменете, опипаха внимателно гърдите й, от което зърната им мигновено се втвърдиха. Той сякаш не го забеляза, напълно погълнат от усилието да обходи с ръце всяка костичка по тялото й.

Реджина бе напълно вцепенена от страх. Вече беше съвсем будна, ужасена от бесните пулсации в главата си, от потискащата тишина, от непоносимата жажда и от факта, че лежи, просната направо на земята. А най-много от всичко се боеше от този мъж. В момента той докосваше краката й. Плъзгаше длани от глезените към бедрата й и само един слой коприна делеше неговата плът от нейната. Нелепата мисъл, че по някакъв странен начин допирът на пръстите му й навява приятни усещания, най-сетне успя да изтръгне мозъка й от ленивото вцепенение.

Тя продължи да лежи, скована и бездиханна.

— Не се преструвай! Зарежи безсмислените пози. Знам, че си будна.

Дъхът й секна. Много бавно Реджина отвори очите си.

Мъжът придърпа полите й над краката и се изправи над нея. Слънцето беше точно зад него и замъгляваше чертите на лицето му. В момента представляваше една тъмна сянка, надвиснала над нея. Реджина се почувства объркана. Къде ли се намираше? Един бърз поглед наоколо й подсказа, че е сама с този мъж, като се изключи един оседлан кон — сама с него в някаква долина, заобиколена от заоблени върхове с цвят на слама и безкрайното синьо небе. Тя се изправи в седнало положение и мигновено се почувства замаяна.

Непознатият веднага пристъпи към нея и я обгърна с ръка, за да не падне. Тялото му беше горещо, по-горещо от въздуха. Когато главата й се проясни, погледите им се срещнаха.

Реджина виждаше само очите му — тъмни и напрегнати, обградени от гъсти мигли и толкова засенчени от шапката му, че изглеждаха почти черни. Тя не издържа на погледа му и извърна глава. Мъжът поднесе манерка към устните й и Реджина пи жадно и продължително, без да обръща внимание на водата, която се стичаше по гърлото и надолу по ризата й.

— Внимавай — каза непознатият. — Ще ти прилошее.

Той откъсна манерката от устните й също толкова внезапно, колкото й я бе подал. После гъвкаво се изправи в цял ръст. Слънцето се бе плъзнало зад пухкав бял облак и този път Реджина успя да го разгледа. Забеляза първо краката му, обути в износени тесни дънки и раздалечени в стабилна стойка, стегнатите мускули на бедрата, които се очертаваха под избелялата материя. Ръцете му бяха стиснати в юмруци и опрени на хълбоците. Носеше пистолет в кожен кобур, който бе толкова износен, че изглеждаше гладък и лъскав, с изключение на грубия колан, който го придържаше на талията му. Стомахът й се сви на топка.

Реджина забеляза също огромната овална сребриста катарама на колана му, която очевидно се нуждаеше от солидно излъскване. Не й убягна и фактът, че бялата му памучна риза бе пропита с пот и отворена почти до пъпа. Кожата му беше тъмна, гърдите му — мускулести и осеяни с твърди черни косъмчета, коремът — гладък и стегнат. В следващия момент Реджина осъзна, че е втренчила поглед в непознатия и го разглежда сантиметър по сантиметър. Лицето й поруменя. Тя бързо вдигна поглед към очите му, но междувременно забеляза и други подробности. Ръкавите му бяха навити и разкриваха мускулести ръце. Въпреки горещината той носеше тежка кожена жилетка, отдавна избеляла от слънцето, ветровете и дъждовете, и също небрежно разтворена.

Младата жена не се сдържа да не разгледа твърдите черти на лицето му. Брадичката му беше заоблена, извивката на челюстта — твърда, но не квадратна, носът му — съвършено оформен. Имаше прясно набола брада. Очите му все още бяха засенчени от грубата сива шапка и Реджина отново не успя да определи цвета им.

Когато най-сетне стигна до очите му, погледите им се срещнаха. Лицето му не изразяваше нищо. Сърцето на Реджина обаче ускори ритъма си. Този мъж приличаше на престъпник. И тя, изглежда, беше съвсем сама с него. Дали наистина беше престъпник? Дали щеше да й причини зло?

Непознатият сякаш прочете мислите й.

— Не се притеснявай — каза успокоително той. — Аз съм Слейд Деланза.

Реджина долавяше, че той очаква тя да го познава, но определено не беше така.

— Какво… какво искате от мен?

Непознатият я прониза с поглед.

— Цял ден те търся. Всички се притеснихме. Имаш голяма подутина на главата и няколко драскотини.

Реджина почувства облекчение. Макар да не познаваше този човек, тя разбра, че е дошъл да й помогне, а не да й навреди.

— Какво се случи?

Въпросът му я изненада. Тя премигна озадачено.

— Казаха ми, че си скочила от влака. Ръцете и коленете ти са ожулени. — Гласът му бе напрегнат.

Реджина продължаваше да го гледа втренчено.

— Ранена ли си?

Тя не можеше да отговори. Дишането й стана накъсано. Мислите й се объркаха.

Той отново приклекна до нея. Слънцето още не бе излязло от пухеното си покривало, лицето му бе съвсем близо — тъй болезнено съвършено — и Реджина бавно осъзна, че срещу нея стои изключително привлекателен мъж. Тази констатация не я заинтригува особено. Не и сега, когато този човек й задаваше плашещи въпроси, не и сега, когато той взираше напрегнатия си поглед в нея.

— Ранена ли си? — повтори непознатият.

Тя го погледна с празен поглед, от очите й внезапно бликнаха сълзи и замъглиха образа му. Слейд я гледаше въпросително.

Реджина успя да отмести поглед от него и го насочи към безкрайните железопътни релси, които прорязваха заоблените хълмове и се губеха в далечината. Цялото й тяло трепереше.

Слейд си наложи да смекчи тона си.

— Имаш ли нужда от лекар?

Още един влудяващ въпрос. Този мъж не само я изпитваше, той я притискаше в ъгъла, затваряше я в някакъв капан, а това никак не й харесваше. Искаше й се да гледа където и да е другаде, само не и в тъмните му очи, но беше безпомощна да откъсне погледа си от него. Не искаше да отговаря на объркващите му въпроси.

— Не знам. — Тя се поколеба. — Мисля, че не е необходимо.

— Какво означава това, „мисля, че не е необходимо“?

— Стига! Моля ви, спрете! — извика отчаяна тя.

Ръцете му се сключиха около раменете й в желязна, но не и болезнена хватка.

— Това не е първокласно частно училище за млади дами! Не е и лондонско парти! Това е жестокият реален свят! Твоят влак влезе в града и докара тълпа истерични хора, около половин дузина ранени, включително и една жена, а ти не беше там! Десетина човека са те видели да скачаш и да се приземяваш тежко. Ако не искаш да ми кажеш какво се е случило, можеш да разкажеш на шерифа или на лекаря, когато стигнем в Темпълтън.

— Не знам какво се е случило! — извика в отговор Реджина. А после, когато осъзна какво е изрекла, думите й я ужасиха, защото проумя, че това е самата истина.

Слейд я гледаше невярващо.

Тя простена, ужасена от собственото си откритие.

— Какво каза?

— Не знам — прошепна Реджина, после затвори очи и впи пръсти в твърдата почва под себе си. Не знаеше. Не знаеше нищо за никакъв влак и за никакъв обир, не знаеше защо ръкавиците й са разкъсани, а ръцете — охлузени и нямаше представа защо се намира сама насред някаква обширна и пуста местност.

— Не си спомняш какво се е случило?

Реджина още не се осмеляваше да отвори очи. Изпаднала бе в ужасна ситуация, но не се осмеляваше да го признае дори пред себе си. Затова продължаваше просто да седи и да се опитва да не чува думите на този непознат мъж и изобщо да не разсъждава.

— По дяволите, Елизабет — изръмжа раздразнен Слейд. — Наистина ли не си спомняш какво се е случило?

На нея й се искаше да крещи. Знаеше, че Слейд отново е приклекнал до нея, знаеше също, че няма да я остави сама и че ще продължава да й задава въпроси, докато разкрие цялата ужасяваща истина. Реджина отвори очи. В този момент ненавиждаше този мъж.

— Не! А сега се махайте! Моля ви, оставете ме на мира!

Внезапно той се изправи на крака и се наведе над нея. Слънцето се бе изплъзнало от перестите облаци и тялото му хвърляше дълга безформена сянка върху земната повърхност.

— Може би така е по-добре. Може да е за добро, че не си спомняш какво се е случило.

— Не си спомням абсолютно нищо — промълви отчаяно тя.

— Какво?

— Вие ме нарекохте Елизабет.

Очите му бяха черни, огромни, невярващи.

— Аз така ли се казвам?

Слейд бе напълно неподвижен.

— Елизабет ли се казвам?

— Загубила си паметта си?

Тъмните му очи я гледаха изумено. Реджина притисна лицето си с ръце. Пулсациите на тила й ставаха все по-чести. Заедно с тях нарастваше усещането й за безпомощност, объркване и отчаяние. Това чувство беше съкрушително. Истината бе неопровержима. Съзнанието й представляваше празен екран. Не знаеше какво се с случило, а най-лошото беше, че нямаше представа коя е — не знаеше дори собственото си име.

— По дяволите — изруга мъжът, който се наричаше Слейд.

Реджина вдигна поглед към мрачното му лице. Нейният мъчител можеше да се превърне в неин спасител. Тя така отчаяно се нуждаеше от спасителна сламка; във внезапен пристъп на просветление младата жена осъзна, че отчаяно се нуждае от него.

— Моля ви! Елизабет ли се казвам?

Слейд не й отговори.

Разкъсвана между надежда и страх, Реджина се изправи на колете и притисна гърците си с ръце. Тялото й се наклони нестабилно към бедрата му.

— Елизабет ли се казвам?

Погледът му се плъзна по фигурата й. Мъничката вена на слепоочието му видимо пулсираше.

— Когато влакът пристигна в Темпълтън, на него липсваше само една жена — Елизабет Сейнт Клер.

— Елизабет Сейнт Клер? — Реджина отчаяно се ровеше в съзнанието си за някакъв спомен, какъвто и да е спомен. Бореше се да пробие обвивката на бездънната празнота в главата си. Усилията й обаче останаха напразни. Името Елизабет Сейнт Клер не й говореше нищо. Тя бе изцяло завладяна от паника. — Просто не мога да си спомня!

— Нищо ли не си спомняш?

Реджина клатеше глава като обезумяла.

— Дори жената, която те е придружавала?

— Не!

— Не си ли спомняш, че си била на влака?

— Не!

Той се поколеба.

— А Джеймс? И него ли не помниш?

— Не! — Реджина вече не можеше да контролира мислите и движенията си. Ноктите й се забиха дълбоко в дънковата материя над бедрата му. Беше изплашена до смърт и отчаяно вкопчена в него.

Измина един безкраен миг. Слейд я вдигна на крака и неохотно сключи ръце около талията й. Реджина се притисна лудо към него, задъхана от страх и сълзи. Можеше да почувства гърдите му до лицето си — влажни и топли. Макар да бе зашеметена от изживения кошмар, тя се опасяваше, че се държи по недопустим начин.

— Елизабет. — Гласът му бе груб, но излъчваше сила и увереност. — Всичко е наред. Ние ще се погрижим за теб. Скоро ще си спомниш всичко.

Неговото спокойствие се предаде и на Реджина. Тя му позволи да я отблъсне от себе си, така че телата им вече не се допираха. Опитваше се да възстанови самоконтрола, присъщ на една истинска дама. Когато най-сетне се съвзе, Реджина вдигна поглед към него — бавно и някак свенливо.

Той се взря в лицето й. Това беше интимен и задушевен момент след прегръдката, която бяха споделили. Но Реджина не отмести погледа си, защото в момента този мъж беше всичко, което имаше.

— Благодаря — прошепна тя и цялото й тяло потръпна от искрена благодарност.

— Недей да ми благодариш. Няма нужда. — Лицето му поруменя.

Той се обърна.

— По-добре да вървим. Рик ни чака в Темпълтън. Когато влакът пристигна без теб, Едуард отиде да го вземе.

— Рик? Едуард? — Трябваше ли да познава тези хора? Имената й бяха също толкова непознати, колкото и всички останали.

— Моят старец — каза отсечено Слейд, без да откъсва поглед от нея. — Бащата на Джеймс. Аз съм брат на Джеймс. Едуард е другият ни брат.

Тя поклати унило глава.

— Аз трябва ли да ви познавам? Вас или Джеймс?

Лицето му беше напълно безизразно.

— Не познаваш нито мен, нито Едуард. Но познаваш Рик. Познаваш и Джеймс. Той е твой годеник.

Неин годеник. Реджина беше на път да избухне в неудържим плач. Не можеше да си спомни дори своя любим, бъдещия си съпруг. Мили боже, нима това наистина се случваше? Тилът й изтръпна от болка, която почти я заслепи. Тя залитна, но Слейд я подкрепи навреме. Струящата от тялото му сила й действаше успокоително.

— Не ми изглеждаш добре — отбеляза Слейд. — Трябва бързо да стигнем до Темпълтън. Колкото по-скоро те види лекар, толкова по-добре.

Реджина се чувстваше твърде разстроена, за да отговори, и неимоверно облекчена, че има кой да се погрижи за нея. Беше толкова изтощена, че в никакъв случай не би могла сама да вземе някакво решение или да протестира. Тя му позволи да я отведе до коня. Някакво вцепенение бе обхванало цялото й тяло и потискаше страха, отчаянието й и напиращата истерия.

— Накуцваш — каза Слейд и й подаде ръка. — Боли ли те глезенът?

— Малко — призна неохотно тя и против волята си се опита да си спомни как си е наранила крака. Усилията й се оказаха безполезни. Безсилието явно бе изписано на лицето й, защото за един кратък миг й се стори, че очите на Слейд изразяват съчувствие. Сега той стоеше на няколко инча от нея и тя видя, че очите му не са черни, нито дори кафяви. Бяха тъмносини, напрегнати, тревожни. Това бяха очи на много интелигентен човек. В следващия момент мекото изражение изчезна от лицето му и Реджина се запита дали не си е въобразила.

Тя погледна мекото седло от еленова кожа. До момента беше толкова заета с мислите си, че не й бе хрумнало, че ще трябва да споделят един кон. Но ситуацията не позволяваше да настоява за някакво благоприличие и тя прекрасно го съзнаваше. Слейд й помогна да се качи на седлото. За нейна изненада той не се качи зад нея, а хвана поводите на коня и го поведе умело напред.

Реджина бе обхваната от противоречиви мисли. Дори не беше предполагала, че той ще върви пеша. Островърхите му ботуши изглеждаха доста неудобни, а времето бе непоносимо горещо. Макар да не знаеше точното време, тя предполагаше, че е някъде към обяд и ще измине дълго време, преди слънцето да залезе.

— На какво разстояние сме от града?

— Десет, дванайсет мили.

Реджина бе поразена.

Слейд обаче изглеждаше невъзмутим. Вървеше пред коня с дълги и уверени крачки, а силните мускули на гърба му играеха под тънката влажна материя на ризата, след като бе съблякъл жилетката си.

— Господин Деланза — промълви неспокойно Реджина, защото не можеше да си наложи да се обърне към него по име. Без да спира, той се обърна внимателно към нея. — Моля ви. Не мога да ви оставя да вървите пеша. Градът е твърде далече.

Слейд погледна косо към нея.

— Вие — една изискана дама — ме каните да споделя седлото с вас?

— Вие ми спасихте живота.

— Не мислите ли, че преувеличавате малко?

— Не. — Тя поклати решително глава. — И аз съм ви много благодарна. Не мога да ви оставя да вървите, докато аз яздя. Не и на такова разстояние. Моля ви. — Руменината по лицето й се сгъсти, но това не я интересуваше. Много добре знаеше какво говори. Този човек я бе спасил; несъмнено той спаси живота й. Не можеше да му се отплати с безчувственост. Боеше се, че в момента има само него. Напълно зависеше от него. А сега му беше дори още по-благодарна, след като бе проявил такава съобразителност към чувствата й. Не приличаше на човек, който би се интересувал от чувствата на една дама, но очевидно впечатлението й бе погрешно.

Той я прониза с внимателния си поглед, преди да вземе решение и да се метне зад нея на седлото. Чувството на удовлетворение обаче я напусна веднага щом почувства тялото му зад гърба си. До момента не беше се замисляла за смущаващата близост, която неминуемо възникваше между телата им. Цялото й тяло се скова от напрежение. Тя си напомни строго, че не бива да се притеснява и че при създалите се обстоятелства установените правила не важат. Но това не й попречи да почувства напрежението в неговото тяло, не по-малко осезателно, отколкото в нейното собствено. Реджина се надяваше, че мъж като него, толкова небрежен към външния си вид, би могъл да игнорира неудобството, както трябваше да го направи и тя. Не съжаляваше, задето му бе предложила да сподели коня си с нея. Това беше най-малкото, което можеше да направи, след като той бе спасил живота й.

Двамата яздеха в пълна тишина. Реджина бе погълната от собствените си проблеми и подозираше, че и Слейд е обхванат от мрачни мисли. В установилата се тишина паниката я обзе с нова сила и скоро изпълни цялото й същество. Скоро ужасът й премина в неудържима истерия. Колкото и да си повтаряше, че е Елизабет Сейнт Клер и че скоро нещата ще се оправят, вакуумът на незнанието заличаваше всяка искрица оптимизъм в душата й. Трябваше незабавно да си възвърне паметта — просто трябваше. Как би могла да живее по този начин? Не знаеше нищо за себе си и за своето семейство, нито за онзи обир във влака, който я бе довел до това ужасяващо състояние.

— Опитай да се отпуснеш — каза навъсено Слейд. — Забрави проблемите, поне засега.

Думите му внезапно я изтръгнаха от мрачните й мисли. Реджина се вкопчи в седлото, за пореден път изненадана от неговата проницателност. Трябваше да запази относително спокойствие и присъствие на духа, въпреки напиращите пристъпи на истерия. Внезапно тя се намести на седлото, така че да вижда лицето на спътника си.

— Моля те, разкажи ми всичко. Кажи ми за обира във влака. И за Джеймс.

В продължение на един безкраен миг той остана безмълвен и Реджина си помисли, че изобщо няма да й отговори. Когато най-сетне отвори уста, гласът му бе лишен от всякакви емоции.

— Ти беше на път за Мирамар, където трябваше да се състои брачната церемония. Рик изпрати двама ни с Едуард да те посрещнем в Темпълтън. Влакът пристигна със закъснение — и ти не слезе от него. Научихме от другите пътници, че си скочила по време на въоръжен грабеж. Брат ми се върна в Мирамар, за да уведоми Рик за случилото се. Аз тръгнах да те търся. Не беше особено трудно да те открия — просто следвах железопътните релси.

Тя го гледаше с широко отворени очи. За миг й се стори, че някакъв спомен проблясва в съзнанието й; само за момент си помисли, че образите са в съзнанието й и може ясно да ги различи: пистолет, изплашени хора, забързан бяг и лудешки полет към земята. Но този миг отмина, преди да успее да се вкопчи в него и да изгради ясна картина от обърканите и безформени силуети в съзнанието си. Не можеше да си спомни, но самата мисъл, че е преживяла такъв кошмар беше потресаваща. По тялото й премина сковаваща тръпка.

Слейд яздеше, поставил свободната си ръка на бедрото. Сега я докосна успокоително по ръката.

— Недей да го изживяваш отново — каза й той. — Не е нужно да се плашиш още повече.

— Аз и бездруго съм изплашена — отвърна Реджина. Тя се обърна и надникна в очите му. Погледите им се срещнаха. Никой не извърна очи.

— Не бива да се страхуваш. В Мирамар ще си починеш и ще си спомниш всичко.

Тя обаче не се отпусна.

— Какво ще стане, ако никога не си спомня?

Той не й отговори веднага.

— Ще си спомниш. Просто ти е нужно време.

— Ами онези разбойници? Какво се е случило с тях?

— Избягали са. — Реджина простена. — Ще ги хванат — заяви твърдо Слейд. — Не се притеснявай за тях. В момента те са последният ти проблем. Елизабет, ние защитаваме своето. Винаги сме го правили. И винаги ще го правим. Повярвай ми.

Тя отново го погледна в очите. В погледа му нямаше нищо загадъчно. Беше пълен е решителност, с обещания. Реджина му повярва. Тази вяра й донесе и пълно доверие в него. Той беше брат на Джеймс, беше неин спасител, а сега й предлагаше да я защити. Не можеше да отхвърли такова предложение.

— Благодаря ти.

Слейд й се усмихна. Това беше кратка усмивка, но й донесе неимоверно успокоение. Реджина му върна усмивката — едва доловима и също толкова краткотрайна. Ръката му се плъзна около талията й. Реджина я погледна напрегнато. Силата, стаена в очертаните му мускули, отново я порази, както и негласната закрила на жеста му.

Това я накара да се запита какво ли ще почувства, когато види Джеймс — което несъмнено щеше да се случи в недалечното бъдеще. Вероятно той я чакаше разстроен в Темпълтън.

Реджина отново усети надигащата се паника. Опита се да си спомни поне лицето на своя годеник. За неин ужас съзнанието й бе запълнено от образа на Слейд. Непрестанно виждаше голата му мускулеста ръка, обгърнала покровителствено талията й. Колкото и да се напрягаше, Джеймс си оставаше само един безформен и безличен силует. Реджина осъзна поразена, че не знае как изглежда дори самата тя.

— Какво има? — попита мигновено Слейд.

Неговата проницателност я влудяваше.

— Колкото и да се опитвам, не мога да си спомня Джеймс. Това не ми изглежда нормално.

Слейд не каза нищо, но тялото й безпогрешно долови напрежението, което отново го обземаше. Внезапно той отдръпна ръката си от нея.

— Не зная дори как изглеждам аз самата — добави унило тя. Думите й бяха последвани от продължителна тишина.

— Светла — промълви най-сетне Слейд, по-навъсен от всякога. — Косата ти е дълга и руса. Не бледо или сребристо руса, а златиста, с медни оттенъци.

Тя се извърна на седлото към него, озадачена от подробното описание, което бе направил на косата й. Той обаче не я погледна.

— Разкажи ми за Мирамар. Кажи ми и за Джеймс — прошепна Реджина в потискащата тишина. — Кажи ми всичко, което трябва да знам.

— Мирамар? — Гласът му омекна. — Ще се влюбиш в това място веднага щом го зърнеш. Никъде по света няма друго кътче като Мирамар. Земите ни се простират между залива Санта Роза на север и Вила Крийк на юг. Стигат чак до Тихоокеанското крайбрежие. В миналото сме притежавали повече от петдесет хиляди акра; границите на земите ни са достигали днешен Темпълтън. Сега имаме само една трета от някогашните си вледения, но все още държим в ръцете си сърцето на рая.

Реджина седеше, напълно неподвижна. Този мъж е влюбен, осъзна вцепенена тя, влюбен в онова място, наречено Мирамар. В момента сякаш описваше любимата си жена.

— Земите ни представляват заоблени хълмове и скрити долчинки, но изобилстват от тучни пасища. Отглеждаме преди всичко говеда — продължи Слейд със същия замечтан глас. — Но насадихме и няколко акра с лимони и портокали. Имаме даже прекрасна бадемова градина. — Той се усмихна. — Най-добрите бадеми в околността. Имаме и лозя, и Господ ми е свидетел, че правим най-хубавото вино в целия щат. А по крайбрежието хълмовете са обсипани с борове и дива растителност. През зимата често ходим на лов за елени и лосове, а през лятото ловим сладководна пъстърва. Не заради спорта, а за да се храним. Понякога над земите ни прелитат цели ята орли, обикновено белоглави. Океанът гъмжи от всякаква риба и през цялата година можеш да гледаш морски лъвове освен през май и юни, когато се размножават. Бреговата ивица в Мирамар е може би най-красивата, цял отделен свят. На север брегът е див, заобиколен от непристъпни скали, но при залива, където често плуваме, пясъкът е равен и гладък, с цвета на тези перлени обици, които в момента носиш. Все пак океанът е доста опасен — не един човек е срещнал смъртта си там. Не бива да плуваш, ако не си здрав и силен. Ние сме свикнали с него от деца.

— Ние?

— Аз и братята ми. Едуард… и Джеймс.

Реджина остана безмълвна. Беше напълно запленена от описанието на неговия дом. Никога не беше виждала морски лъв и се питаше как ли изглежда. Това място, наречено Мирамар, звучеше твърде красиво, твърде примамливо, за да съществува в действителност. Тя си представяше три малки момченца, които си играят във водата, заобиколени от загадъчните морски лъвове.

— Разкажи ми за него — каза тихичко тя, внезапно пронизана от чувство за вина. Джеймс беше неин годеник, а тя не само не си спомняше нищо, но и не изпитваше каквото и да е чувство към този човек. Трябваше да узнае всичко за него, преди двамата да се изправят един срещу друг. В този момент Реджина осъзна, че Слейд не нарушава тягостната тишина и че тялото му се напряга неудържимо зад нея.

— Разкажи ми за него.

— Господи! Дори не знам откъде да започна.

— Как изглежда той?

— Едър. По-едър от мен. Много по-едър. И привлекателен. Истински хубавец. Жените… — Внезапно гласът му затихна.

Реджина можеше да се досети какво бе понечил да изрече Слейд. Тя се извърна на седлото, за да го погледне. Беше изненадана да види мрачната усмивка на лицето му и празния безизразен поглед. Когато очите им се срещнаха, той бързо погледна встрани.

— Винаги можеше да притежава всяка жена, която пожелаеше. Не само заради външния си вид. Беше изключително мил човек. Никой не беше по-любезен от него. Винаги се опитваше да помага на другите, дори и на тези, които не заслужаваха вниманието му.

— Значи имам невероятен късмет — промълви тихо Реджина, но все още не изпитваше нищо освен неимоверен интерес към любовта, която Слейд изпитваше към брат си. Той сякаш не я чу.

— Не познавам по-умен и проницателен човек от Джеймс — продължи той. — Няма друг такъв на света. Как пишеше само! Никой не може да напише по-красиво писмо — това го знам със сигурност. Никой не е толкова изряден и усърден работник. И почтен. Джеймс беше изключително почтен, никога не би изоставил теб или когото и да било другиго. Когато даваше някакво обещание, когато сключваше някакво споразумение, винаги държеше на думата си. Без значение за какво става въпрос.

— Изглежда, Джеймс е съвършен — каза замислено Реджина.

За миг Слейд остана безмълвен.

— Нямаше втори като Джеймс. Никъде. Той наистина беше съвършен.

Внезапно Реджина осъзна, че Слейд говори за бъдещия й съпруг само в минало време.

— Защо непрекъснато повтаряш, че е бил такъв или онакъв? — попита го тя.

Слейд се напрегна. Дълго време не изрече и дума. Реджина разбра.

— Защото Джеймс беше силен и беше умен. Но това вече е минало. Джеймс е мъртъв.

2

В Темпълтън имаше само един хотел и той се намираше на главната улица — „Мейн Стрийт“, въпреки че единственият ресторант в града също предлагаше стаи под наем. Хотелът — нова тухлена постройка с гръб към улицата — беше в съседство с ресторанта. Никоя от сградите нямаше име. Обикновените табели с надписи „Хотел“ и „Ресторант“ очевидно бяха достатъчни както за собствениците, така и за клиентите.

Един-единствен дъб хвърляше сянка в южната част на града. По улиците вместо тротоар имаше дъсчена пътека и липсваше всякакво осветление. Главната улица беше широка и прашна. Железопътната линия се простираше успоредно през един квартал разстояние от нея, от същата страна на пресъхналата река Салинас.

От другата страна на хотела имаше малка хлебопекарна и кафене. В търговската част на града имаше също малък универсален магазин, месарница, офис на „Уест Кост Ланд Къмпани“, бръснарница и няколко други ателиета за търговия на дребно. Повечето от сградите бяха дървени и съвсем нови. Между тях бяха пръснати големи участъци свободна земя. Целият град се състоеше от около две дузини къщички.

Слейд обясни на Реджина, че преди две години тук избухнал пожар, който унищожил почти цялата централна част на града. По онова време Темпълтън вече бил изживял своя кратък разцвет. С настъпването на ерата на железниците градът се оживил и бил надушен от проницателни предприемачи, които изкупили самобитните мексикански ранчо и си ги разпределили помежду си. След пожара обаче повечето от собствениците предпочели да се преместят другаде, вместо да строят отново. В момента Темпълтън се приличаше лениво на жаркото калифорнийско слънце, притихнал и призрачно пуст.

Градът обаче имаше своето очарование. Обгърнат от необятни хълмове и прозрачно синьо небе, осеяно с пухкави облаци, Темпълтън олицетворяваше красотата, магията и необятността на калифорнийския пейзаж.

Реджина стоеше безмълвна и неподвижна посред хотелската си стая. Слейд бе излязъл само преди миг, за да търси градския лекар.

Реджина не искаше да остава сама. Трепереше. Плашеше се от самотата. Присъствието на Слейд й носеше успокоение; сега бе обгърната от празнота. И от тревога. Чувстваше се непоносимо самотна в хотелската стая, непозната за самата себе си.

Как само копнееше за присъствието на Слейд, сякаш й беше стар приятел. А бяха само бегли познати. През онзи един час, в който пътуваха с коня към града, не бяха задълбочили познанството си. След като той й призна, че Джеймс е мъртъв, двамата продължиха по пътя си в пълна тишина. Реджина ясно долавяше скръбта му. Знаеше, че няма право да се намесва в такива дълбоки чувства. Но сърцето я болеше за него.

Внезапно тя се втурна и спусна резето на входната врата. Нервите й бяха разклатени и заключената врата й действаше успокоително. Реджина се обърна и огледа хотелската стая. В единия ъгъл бяха струпани пет огромни куфара. Най-горният от тях беше отворен. Ако разполагаше с камериерка, би предположила, че някои е разопаковал багажа й. Но тя нямаше камериерка, така че й оставаше да мисли само най-лошото — че някой се е ровил в нещата й.

Реджина се разтрепери отново. Каква причина би имал някой да бърника в личните й вещи? Тези куфари бяха нейна собственост. Макар да нямаше и най-бегла представа, какво се съдържа в тях, тя имаше чувството, че е станала жертва на насилие. Но най-важното в момента беше дали изобщо ще успее да разпознае нещата си. Дали паметта отново щеше да й изневери, или най-сетне ще си спомни коя е?

Сама в хотелската си стая, в момента Реджина изпитваше отчаяно желание да опознае себе си. Но се страхуваше. Страхуваше се, че ще погледне в куфарите и за пореден път ще се натъкне на празна дупка в съзнанието си. Реджина не се помръдна.

Вместо това погледът й обходи стаята. Беше малка и неугледна. Стените бяха покрити с приятни розови тапети, които обаче се нуждаеха от солидно почистване. Имаше също старо бюро, разнебитен гардероб и два тапицирани стола, които не се връзваха с останалата част от мебелировката. Леглото представляваше тясна кушетка с тънък дюшек, а на пода беше проснат ръчно тъкан килим, който очевидно бе видял безброй посетители. Но Реджина се удивяваше не от стаята, а от собственото си отношение към обстановката. Явно този хотел не отговаряше на изискания й вкус. Значи Елизабет Сейнт Клер бе свикнала с по-добри условия на живот.

И тогава погледът й попадна на огледалото. Тя се втурна нетърпеливо към него. Подутият глезен я заболя силно, но Реджина не му обърна внимание. Тя спря пред отражението си в огледалото и премигна удивено. Надеждите й рухнаха. Отсреща я гледаше бледото изплашено лице на една непозната, в което нямаше нищо близко и свое.

Реджина преглътна сълзите си и се вкопчи в ръба на бюрото, за да се задържи права. Разочарованието я сломи. Огорчението замайваше съзнанието й. Тя си пое няколко дълбоки, накъсани глътки въздух, докато подът спря да се върти пред очите й.

Най-сетне Реджина превъзмогна усещането, че се намира на кораб в морето. Светът придоби нормалните си форми и очертания. Все още вкопчена здраво в бюрото, тя впери поглед в отражението си в огледалото, както една жена би изучавала своя непозната съперница. Лицето и дрехите й бяха покрити с прах и мръсотия, но Реджина почти не ги забеляза. Косата й бе разпиляна свободно по раменете й, както я бе описал Слейд, имаше наситеноруса окраска с медни оттенъци. Беше доста необикновен цвят. Младата жена вече разбираше възхищението, което бе доловила в погледа и думите на Слейд, но не изпитваше същото удоволствие от очевидния му интерес.

Тя разгледа напрегнато лицето си. Беше овално и нежно, с високи скули. Устните й бяха плътни и наситенорозови, тенът й — блед, но под натрупания прахоляк прозираше златист загар. Очите й бяха светлокафяви, кехлибарени, миглите й — дълги и тъмни. Това придаваше известен драматизъм на външността й.

Втренчена в напълно непознатото лице, което я гледаше от огледалото, Реджина можеше само да се надава, че това е просто кошмарен сън. Тя докосна неуверено лицето си, за да се убеди, че това наистина се случва и че тази абсурдна ситуация не е само страховит кошмар. Беше самата реалност. Пръстите й докоснаха собствената й гладка кожа, подът под краката й беше стабилен и твърд и пространството около нея определено беше триизмерно.

Внезапно в съзнанието й нахлу неканена натрапчива мисъл. Тя беше скочила от влак. Пулсът й се ускори. Все още не можеше да си спомни, а безуспешните опити й причиняваха единствено адско главоболие. Сега, докато се взираше в собственото си огледално отражение, Реджина можеше да проумее защо й се е наложило да скочи в движение от влака. Отсреща я гледаше изключително красива жена, жена, която би могла да вдъхнови бандитите за нещо повече от обикновен обир.

Какво ли се бе случило? В съзнанието й отекна ужасяващ пистолетен изстрел и тилът й бе пронизан от болка. Тя притисна ушите си с ръка. Един безкраен миг Реджина остана така — притихнала, изплашена, неподвижна. Внезапно тя се втурна към прозореца и погледна надолу към „Мейн стрийт“. Улицата беше напълно пуста с изключение на две мулета, които теглеха препълнена каруца. Реджина дръпна прозореца, който изскърца и се отвори неохотно. Топъл бриз докосна нежно влажното й от пот лице. Тя се вслушваше напрегнато за нов пистолетен изстрел, докато пред погледа й изскочи невръстно момче на колело, завързало пъстър балон на седалката си. До слуха й достигаше само кучешки лай, воят на вятъра и мъжки смях от ресторанта отдолу.

Реджина бавно осъзна, че никакъв изстрел не бе отеквал в смълчаното градче. И все пак звукът й се бе сторил толкова реален. Дали не беше проехтял някъде от заличената й памет?

Бездиханна и скована, Реджина потъна в меката тапицерия на шарения стол. В продължение на няколко минути не се опита нито да мисли, нито да се движи. Не се осмеляваше да мисли. А когато най-сетне мислите пробиха стената на съзнанието й, тя бе изненадана да открие, че мисли за Слейд.

Против волята си Реджина насочи поглед към струпаните в ъгъла куфари. Не се осмеляваше да се приближи към тях. Все пак знаеше, че трябва да го направи. Току-що някакъв спомен бе проблясвал в съзнанието й, вече беше сигурна в това. Дали не бе причинен от отражението на лика й в огледалото? И ако беше така, дали видът на собствените й вещи нямаше да провокира по-силен проблясък в паметта й? Страхът почти я сковаваше. По високите й скули потекоха лепкави струйки пот.

Същински сомнамбул, Реджина се изправи и бавно прекоси стаята. После се наведе предпазливо над отворения куфар. Някой вече бе направил това преди нея, неизвестен за нея човек бе тършуват тайно из дрехите й. Те не бяха подредени, а разхвърляни небрежно из куфара. Реджина извади отвътре някаква дневна рокля. Беше от висококачествен лен и украсена с ръчно бродиран мотив. Тя посегна към друга рокля. В ръцете си държеше тежка и скъпа коприна. Не можа да разпознае никоя от дрехите и в момента, в който стигна до дъното на куфара, дишането й вече бе тежко и неравномерно, като след дълго и мъчително усилие. Бяха й съобщили, че това са нейните вещи, но тя не ги беше виждала никога преди. Те не успяха да освежат паметта й. И вече не чуваше страховити изстрели в съзнанието си — изстрели, които да звучат отчайващо реално.

Реджина беше прегледала само единия куфар, но вече се чувстваше изтощена. Нямаше сили да го повдигне, за да отвори долния куфар и предпочете да се отпусне в мекия стол. Потта се стичаше обилно по тялото й. Навън бе горещо и задушно, но това не беше единствената причина дрехите да полепват по влажната й кожа.

Паметта й оставаше празна, но тя осъзна, че усилията й не са отишли съвсем напразно. Току-що бе научила една важна подробност за себе си. Всички дрехи в онзи куфар принадлежаха на богата млада жена. Много богата млада жена. Слейд не й беше казал, че Елизабет Сейнт Клер е богата. Това обаче беше изключително съществен пропуск.

Внезапно съзнанието й се изпълни с безброй въпроси, за които тя нямаше готов отговор. Дали беше богата? Къде ли беше семейството й? Ами Джеймс? Дали бе скърбяла за него преди онзи обир във влака? И когато си възвърнеше паметта, щеше ли да се чувства съкрушена от смъртта му? Да можеше поне да си спомни лицето му!

Пронизана от болезнено чувство за вина, Реджина покри лицето си с ръце. Мразеше се, задето с такова нетърпение очакваше завръщането на Слейд. Та нали неговият брат, нейният годеник, беше мъртъв! Макар в момента да не изпитваше каквото и да е чувство към него, би трябвало да скърби за Джеймс, а не да се отдава на мечти за брат му, който бе спасил живота й. Реджина си повтаряше, че в нейното състояние е нормално да се нуждае от единствения човек, когото наистина познава, да търси спокойствието и жизнената сила, които той с готовност й предлагаше.

Тя прехапа устни. Не можеше да пренебрегне чувствата си в такъв момент. Слейд бе единственият човек, който разсейваше страховете й. Ако не можеше да разчита на него, щеше да остане съвсем сама. Не, не можеше да потиска чувствата си.

Той не приличаше на герой. За пръв път от часове насам Реджина се усмихна. Героите носеха палта от туид и велурени бричове и яздеха черни коне с лъскав косъм. Героите носеха също лъскави черни фракове, бели ризи и златни пръстени със скъпоценни камъни и фамилни инициали. Те никога не се обличаха в износени дънки, напоени с пот памучни ризи и прашни катарами на колана. Макар и изключително привлекателен, Слейд бе обикновен човек от плът и кръв, и то такъв, на когото очевидно му липсваше добър шанс в живота. Но този обикновен човек я бе спасил. И тя му дължеше огромна благодарност.

Приятните й мисли бяха прекъснати от внезапно хлопане по вратата. В първия момент Реджина си помисли, че е Слейд. Тя се втурна нетърпеливо към вратата, свали резето и отвори широко. На прага определено не стоеше Слейд, но младата жена веднага се досети кой е мъжът срещу нея. Беше по-висок и по-светъл, лицето му беше по-грубо и не така красиво, но очите бяха същите — тъмни, пламенни очи. Напрегнат, интелигентен поглед. Това беше Рик Деланза, бащата на Слейд.

Очите му проблясваха при вида на Реджина. Той вдигна сърдечно ръце и каза:

— Елизабет! Слава богу, че си добре!

Слейд се облегна на дървения стол, а главата му се опря в грубата стена отзад. В едната си ръка държеше запалена цигара, в другата — чаша уиски. В позата му обаче нямаше нищо спокойно и отпуснато. Краката му бяха прегънати в коленете, а стъпалата — здраво стъпили върху разнебитените плочки на пода. Изглеждаше така, сякаш е готов във всеки момент да скочи и да се изправи застрашително от малкия стол.

Върху тясната разклатена маса пред него бе поставена отворена бутилка. Слейд се взираше напрегнато във вратата. Въпреки тежкия дим, който висеше неподвижно във въздуха, той забеляза Едуард в момента, в който стъпи на прага на неугледното заведение.

Едуард пристъпи към него. Беше малко по-висок и много по-едър от Слейд. Слейд беше силен и жилав, Едуард бе набит и мускулест. Също като при Слейд, лицето му, което можеше да се нарече красиво, беше обрамчено от блестяща черна коса. Но тук свършваха всички прилики между двамата братя. Едуард беше много по-светъл и с бледосини очи. Челюстта му беше по-широка, носът — по-заоблен и леко изкривен. Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза, сребристо палто и копринена вратовръзка. За разлика от повечето едри мъже Едуард носеше дрехите си с лекота и грация. Разбира се, облеклото му бе изработено по поръчка. Ботушите му бяха лъснати до съвършенство и носеше широкопола черна шапка, която захвърли на масата пред брат си.

— По дяволите, Слейд! Не можа ли да намериш по-долнопробна дупка?

— Здрасти, братле.

Едуард дръпна един стол и се намръщи при вида му, преди да се отпусне върху него.

— Очевидно ти харесват такива бардаци. На съседната улица, в „Рене“, имат най-доброто уиски и най-хубавите момичета в града.

— Тук се чувствам у дома си — отвърна иронично Слейд.

Едуард го изгледа втренчено.

— Глупости. Във Фриско дори не би си помислил за такава бърлога.

Слейд не каза нищо. Той просто се обърна и направи знак на някаква закръглена сервитьорка да донесе чаша за брат му.

— Цялата бутилка ли смяташ да изпиеш? — попита Едуард.

— Може би.

Брат му въздъхна. Той взе чашата на Слейд и изпи половината от съдържанието й, преди да му я върне.

— На мен също ми липсва.

— Не започвай отново.

— Защо? — Лицето на Едуард се сгърчи от болка, а красивите му сини очи потъмняха. — Никога няма да превъзмогна смъртта му, никога. Никъде по света няма втори като Джеймс. Но не смятам да се напивам до смърт заради това.

— Ти само се чукаш до смърт — отвърна спокойно Слейд. — Ако не внимаваш, може да пипнеш нещо, за което да съжаляваш цял живот.

Едуард очевидно се вбеси.

— Защо не поговорим за теб? И ти не си невинно момче от църковния хор. Видях Ксандрия.

— Между нас няма нищо и никога не е имало — отвърна равнодушно Слейд.

— Тогава ти си глупак — отговори му Едуард също толкова равнодушно.

Мигът увисна в пространството. Слейд се усмихна. Усмивката му беше тъжна, но все пак — усмивка. Едуард също се усмихна, и изражението му беше същото, само че лицето му отново се сгърчи. Сервитьорката донесе празна чаша. Слейд понечи да налее уиски на брат си, но Едуард го спря. Той извади носна кърпичка от джоба си и почисти чашата, за да може след това да покаже, че е придобила сивкав цвят. Слейд просто вдигна рамене и напълни и двете чаши.

— Малко прах няма да навреди никому.

Едуард въздъхна и отпи.

— И така какво се случи? Из града се говори, че си я намерил.

— Намерих я. — Слейд присви устни. — Тя не си спомня коя е. Не си спомня каквото и да било. — Споменът за лицето й изпълни съзнанието му — очите й, втренчени в него с някакво благоговение. Той изхвърли лика й от мислите си. Но образът й не преставаше да го преследва, откакто я бе оставил в неугледната хотелска стаичка.

Едуард премигна.

— Е, може би така е по-добре.

Слейд го изгледа продължително и разбра какво има предвид.

— Тя обичаше ли Джеймс? Защото, ако е било така, по-добре да не помни, да й бъде спестена, поне временно, част от скръбта по неочакваната му смърт.

— По дяволите, откъде бих могъл да знам? Джеймс пишеше онези писма на теб, не на мен. Още преди години му казах да не ме занимава с нея, защото ми беше писнало да слушам колко е красива и съвършена. — Едуард потръпна и погледна брат си в очите. — Тя наистина ли е божи дар за всеки мъж?

— Аха.

— Никога не съм смятал, че двамата с Джеймс имате еднакъв вкус към жените.

— Тя е красива — заяви безцеремонно Слейд. Не си направи труда да обясни на брат си, че Елизабет е повече от красива. Беше сексапилна. Изключително сексапилна. Чарът й обаче не се криеше в съблазнителното тяло, което бе прегледал толкова прецизно и внимателно. Беше в лицето й. В това лице се криеше някаква примамлива загадка, която би могла да подлуди всеки мъж и да го подтикне да мисли за секс. Слейд отхвърли тази мисъл с ожесточение. Елизабет определено беше истинска дама, но тялото му, изглежда, не смяташе да се съобразява с това.

— Значи все пак идеята не е чак толкова лоша. Може би двамата с Рик ще успеете да оправите нещата и…

— Не! — Слейд стовари тежкия си юмрук върху масата. Чашите подскочиха и се разбиха шумно на пода. Едуард успя да улови бутилката, преди да я сполети същата съдба. Слейд беше ужасен от самия себе си — да изпитва такава страст към Елизабет, годеницата на своя брат.

— Видя ли се с Рик? Пристигнахме в града преди няколко часа. Рик едва не превъртя, докато те чакахме да се върнеш. Той със сигурност ще откачи, когато разбере, че си е загубила ума. Това би могло да провали плановете му.

— Тя е загубила паметта, а не ума си — поправи го Слейд. — Освен това с Рик се видяхме веднага след като я оставих в хотела. Казах му, че няма представа коя е. Той беше изненадан. Доколкото разбрах, тръгна натам.

Едуард го погледна внимателно.

— Нещо те притеснява. Какво е то?

Слейд се раздвижи на стола си.

— Нищо. — Отдавна бе проумял, че не е добър лъжец и никога няма да бъде. — Просто имах отвратителен ден.

Но Едуард беше проницателен човек. Едва ли можеше да проумее какво става в съзнанието на брат му, но когато проговори, сякаш четеше мислите на Слейд.

— Нали знаеш, че никога не сме виждали Елизабет — нито ти, нито пък аз. Единствено Рик я е виждал и предполагам, че в момента е с нея. Какво ще стане, ако това е някоя друга жена?

— Очаквахме Елизабет да пристигне с този влак — отбеляза безстрастно Слейд. — Тя трябваше да дойде в Мирамар, за да се омъжи за Джеймс. Церемонията беше насрочена за след две седмици. Това беше планирано преди много време. Ако е имала някаква неотложна причина да не тръгне сега, Елизабет със сигурност щеше да ни предупреди. Само един от пътниците — една жена — липсвала от онзи проклет влак. — Слейд вдигна безразлично рамене. — Освен това тази жена напълно отговаря на описанието на Джеймс. — Дребна и поразително красива, добави мислено той. Да, напълно съвършена.

Безразличието му беше само маска и Слейд прекрасно то съзнаваше. Колкото и да се опитваше да не мисли за тази жена, не можеше да я изхвърли от съзнанието си. А това беше предателство към брат му. Защото у Слейд все още тлееше искрица надежда, че тази жена не е годеницата на Джеймс. Това беше нелепо, нелогично и той нямаше право да храни подобна надежда.

Защото дори да не принадлежеше на брат му, тя очевидно беше изискана дама, а такива жени никога не спираха погледа си на мъже като него. Затова, дори да му изглеждаше непосилно, той трябваше да обуздае предателските си мисли и да я забрави.

— Какво има? — попита отново Едуард.

— Нищо — отвърна отсечено Слейд. Можеше да насочи мислите си в друга посока, но нямаше сили да обуздае гнева си. Мрачното чувство бушуваше и се разрастваше в душата му. Рик не биваше дори да споменава новите си планове, защото в противен случай Слейд щеше да изригне като вулкан.

— Предполагам, че е най-добре да се върнем в хотела и да потърсим Рик.

Слейд не се помръдна. По брадата му се стичаше струйка пот.

— Не.

Знаеше, че тази жена е Елизабет и нямаше никакво желание да го научава със сигурност. В момента Рик със сигурност беше там, при нея. Премахването на последното съмнение би било съкрушително за него, а в момента Слейд не можеше да го понесе.

— Разбирам — каза Едуард. Той скръсти ръце и остана загледан в брат си, който в момента пресушаваше последната капка в чашата. — Вече си взел решение, нали? Няма да останеш. Сега ти си наследникът на Рик, но няма да останеш. Ще се върнеш на север.

— Точно така.

Едуард беше повече от разгневен. Той се изправи на крака и стовари дланите си върху масата. Бутилката изтрака и съдържанието й се изля на пода. Никой от тях не го забеляза.

— И защо, по дяволите, няма да останеш? — изкрещя Едуард. — Защо ще ходиш да работиш за Чарлз Ман, когато трябва да си тук?

Слейд отблъсна стола си с крак. За миг изпита неистово желание да вдигне ръка и да я стовари в лицето на брат си. В следващия момент се овладя.

— Защото не искам да работя за Рик. И защото не обичам да бъда изнудван.

— Ти си страхотен глупак! — крещеше Едуард, излязъл от кожата си. — Защо не се опиташ да бъдеш честен със себе си? Постъпваш така, защото искаш да му отмъстиш, нали? Знаеш ли какво? През всичките тези години ти му отмъщаваш, задето обичаше Джеймс повече от теб!

Слейд пребледня.

— Грешиш — отвърна той. — Нямаш представа колко грешиш. Правя го заради себе си.

— Не можеш да избереш тях пред нас! Ние сме твоето семейство, а не те!

— Това няма нищо общо.

— Ти си длъжен да бъдеш до нас! Сега повече от всякога. Джеймс е мъртъв. Рик има нужда от теб. Ние имаме нужда от теб!

— Не! — Слейд поклати глава, заслепен от гняв. — Рик има нужда от наследник, не от мен. А аз няма да се оженя за нея, за да наследя Мирамар. Никога няма да се оженя за жената, която Джеймс е обичал — нито заради теб, нито заради Рик, нито дори заради Мирамар.

3

Едуард напусна заведението веднага след острата размяна на реплики. Слейд не направи опит да го последва. Той допи бутилката долнопробно уиски, като същевременно се опитваше да не мисли нито за онова, което му бе наговорил Едуард, нито за жената, която беше оставил в хотела. Просто се взираше в пространството отвъд отворената врата на кафенето и в сенките на хората и предметите, които постепенно се удължаваха. Вечерният сумрак неумолимо настъпваше по смълчаните улички на Темпълтън.

Това не беше истина. Беше нелепо. Той не се опитваше да отмъщава на Рик, задето е предпочитал Джеймс пред него. Слейд винаги бе обичал Джеймс. Всички го обичаха, защото Джеймс притежаваше някакво харизматично обаяние, някаква вътрешна магия, каквато рядко се среща у мъжете. Едуард също бе по своему обаятелен. А той, Слейд, беше единственият от тримата братя, у когото липсваше тази вродена дарба да печели хората от пръв поглед.

Открай време Джеймс беше героят на Слейд, макар да бе само година по-голям от него. И двамата бяха израснали с Жозефин — жената, която се грижеше за домакинството. Тя ги бе отгледала като свои деца и те я обичаха като своя майка, дори след като Рик се ожени за Виктория. Единственият човек, към когото Виктория някога бе проявила някаква загриженост, беше Едуард, собственият й син. Майката на Джеймс, Катерина, беше умряла при раждането, а майката на Слейд напуснала дома им, когато бил само на няколко месеца — твърде малък, за да осъзнае какво всъщност се е случило. Той дори смяташе негърката Жозефин за своя истинска майка, докато не навърши три падини и Джеймс не му разказа как стоят нещата в реалния живот.

Като деца Джеймс и Слейд бяха неразделни като близнаци, а Едуард — с три години по-малък от тях — винаги подтичваше подире им. Двамата обаче бяха различни като деня и нощта: Джеймс — винаги весел и дружелюбен, а Слейд — мрачен и избухлив. И все пак, обратно на впечатлението, което обичайно оставяше у възрастните, Джеймс също имаше склонност към белите, макар да не беше същият непримирим бунтар като брат си Слейд. Но той винаги оставаше достатъчно съзнателен, за да възпре Слейд, преди да приведе в действие най-щуравите си хрумвания и неизменно заставаше зад брат си, когато го хванеха да върши поредната пакост. Милият Джеймс! С какво себеотрицание се опитваше да омилостиви възрастните или да поеме вината върху себе си. Но никой не вярваше на Джеймс, защото всички познаваха нрава на Слейд.

Сега, от дистанцията на времето, Слейд можеше да проумее всичко това. Но онова невръстно момче, което надничаше закачливо от миналото, така и не успя да се примири, че възрастните винаги го обвиняват за всяка извършена беля, макар в действителност именно той да бе инициаторът на повечето лудории — някои безобидни, други груби и подмолни — които тримата с братята му редовно извършваха. Несъмнено Слейд бе тарторът на пакостливото дуо, което се превърна в трио, след като Едуард порасна достатъчно, за да им бъде партньор в белите.

Днес, от позицията си на възрастен, Слейд можеше без усилие да се обърне назад, към онова момче, и да се усмихне тъжно, защото ясно съзираше причината за неуморните му бели. Невръстното момче отчаяно се стремеше да привлече вниманието върху себе си. И единственият начин, който му бе известен, за да го постигне, беше да причинява проблеми. А проблемите водеха след себе си нови проблеми. Той бе наказван безброй пъти, но нито затварянето у дома, нито шамари бяха в състояние да сломят ентусиазма му.

И все пак петнадесетгодишната Джени Дойл не беше забременяла от него. Раната от този спомен все още наболяваше. Несправедливостта все още го гнетеше. Дори след като Едуард застана пред тях и твърдо пое вината за деянието си, никой не му повярва, защото беше само на дванайсет. Разбира се, никой не би си и помислил, че Джеймс е в състояние да съблазни невинната си съседка, така че всички насочиха обвинително поглед към Слейд.

Този инцидент не се размина с безобиден шамар. Слейд бе престанал да повтаря, че е невинен дълго преди да започне самото наказание. Едуард пък не престана да крещи, че е виновен, докато накрая не го заключиха в стаята му. И тогава Рик наби сина си с камшик. Но Слейд упорито сдържаше болезнените стонове. Рик беше бесен, а Слейд — толкова изплашен, че дори не проумяваше какво говори баща му. Рик ругаеше вулгарно сина си, задето толкова приличал на майка си. В действителност това беше нелепо, защото Слейд бе толкова различен от нея, колкото един син можеше да се различава от родната си майка.

Сега всичко това беше минало, а Слейд бе достатъчно помъдрял, за да проумее, че бичуването беше само повод, но не и причина за неговото бягство от дома. Наказанието заради бременността на Джени Дойл бе само заключителната битка от продължителната и нерадостна война, която Слейд водеше за вниманието на баща си. Бичуването се оказа разрушително положение — не за тялото, а за душата му. А Рик дори не се опита да го задържи. Остави го да си отиде.

Джеймс обаче се опита да го спре. Настойчивият му глас все още отекваше в ушите му, както и накъсаните хлипове на Едуард.

— Не можеш да си отидеш. Татко не е искал да те прогони.

— Напротив, иска го. На гърба си имам шест рани от камшика. Иска го. — Гласът на Слейд се пречупи.

— Нека да повикам Жожо — извика разтревожен Джеймс. Това бе галеното име на жената, която ги бе отгледала. — Тя е в кухнята. Изля порой от сълзи заради теб.

Слейд си помисли, че скоро и той ще може да си позволи да заплаче. Поне тя се интересуваше от него — винаги се бе интересувала. Но този път това не му беше достатъчно. Той се намръщи на Джеймс, който стоеше колебливо зад хлипащия Едуард. Конюшнята тънеше в мрак и брат му представляваше една мъничка сянка в тъмнината, разтърсвана от мъчителни ридания.

— Кажи му да престане.

— Стига — заповяда Джеймс на Едуард, но гласът му не беше строг, а ръката му се плъзна успокоително около раменете му. — Вината не е твоя. Ти каза истината.

— Слейд си тръгва заради мен! — извика Едуард разстроен. — Мен трябваше да бичуват, а не него.

— Така е — отвърна спокойно Джеймс. — А сега го забрави. Слейд, недей да тръгваш. Веднага се връщам с Жожо. Тя ще ти намаже гърба с мехлем. — В гласа му се долавяше отчаяние.

— Не. Така само ще плаче още повече. — Слейд се извърна рязко. Цялото му тяло бе сковано от болките в гърба. Той изведе на двора червеникавокафявото пони. Рик сигурно щеше да полудее, когато откриеше липсата му.

Джеймс се вкопчи неистово в него.

— Не можеш просто да си тръгнеш! Не можеш да ни причиниш това! Не можеш!

— Напротив, мога — едва успя да промълви Слейд, като се опитваше да не обръща внимание на Едуард, който отново зарида.

— Отивам да доведа татко — извика Джеймс.

— Не си го и помисляй — отвърна му Слейд, макар една част от него отчаяно да искаше брат му да направи точно това.

И тогава някъде от тъмните сенки около къщата долетя гласът на Рик:

— Той е като майка си. Когато тя реши да си тръгне, нищо не беше в състояние да я спре. Щом толкова иска да ни напусне, оставете го да върви.

Тези думи се оказаха последната капка, която преля чашата. Слейд се метна на понито. Джеймс се опита да се вкопчи в ботуша му, но той го ритна — силно — макар баща му да беше онзи, когото наистина искаше да изрита. А Едуард хленчеше умолително:

— Моля те, не си отивай. Моля те, остани.

Тези думи обаче трябваше да се откъснат от устните на човека, който го бе създал, а не от родния му брат.

И Слейд пренебрегна молбите на братята си. А по-късно през същата нощ недалече от Сан Франциско сам до мъждивия лагерен огън, в компания единствено с вятъра и мъглата Слейд ридаеше неудържимо като пеленаче. Това бе последният път, когато от очите му се пророниха сълзи — до погребението на Джеймс.

Измина вече повече от месец, откакто Едуард — не Рик, а Едуард — му се бе обадил в Сан Франциско и Слейд се беше върнал у дома. По време на краткото пътуване той беше почти в несвяст. Отдавна бе забравил злополучното пътуване на юг и пристигането си в Сан Франциско. Чарлз му бе помогнал да забрави. Но явно в миналото съществуваха неща, които не могат да се забравят. А в този момент съзнанието му отказваше да приеме кошмарната вест. Джеймс не би могъл да се удави в придошлия поток. Другите хора можеха да умират, но не и Джеймс. В никакъв случай Джеймс!

Мирамар беше в траур, когато Слейд се отзова на поканата на Едуард. Рик се затвори в себе си и остана неадекватен в продължение на дни, а когато най-сетне се съвзе, лицето му все още изглеждаше мъртвешки бледо, а движенията му бяха забавени и автоматични като у сомнамбул. Той почти не забелязваше присъствието на по-големия си син, а Слейд не си бе идвал у дома от две години. И все пак Слейд съчувстваше на баща си. За миг дори му хрумна да се опита да го успокои. Но Рик не допускаше никого до себе си, неспособен да сподели безграничната си скръб — и така до момента, в който заяви, че иска да види Слейд женен за Елизабет. Слейд мигновено проумя, че е бил истински глупак да изпитва жалост към баща си.

Едуард успяваше да прикрива скръбта си, макар и с цената на неимоверни усилия. Но безгрижната му усмивка вече я нямаше, нито пък остроумните забележки към околните. Слейд знаеше, че отвъд спокойното и невъзмутимо изражение брат му също изпитва болка и тъга, защото никога не беше имало тайни между тримата братя. Дори Виктория, майката на Едуард, изглеждаше погълната в скръбта си. Но когато съзря Слейд, забрави мъката — в случай че наистина скърбеше — и в очите й проблеснаха гняв и омраза. Тя определено не се радваше на завръщането му. Но Слейд и не беше очаквал да бъде другояче.

Погребалната церемония се състоя преди четири седмици, малко след пристигането на Слейд. Дотогава всички бяха изпаднали в някакво вцепенено състояние на тялото и духа, а смъртта на Джеймс им изглеждаше нереална. Изглеждаше невъзможна.

Надгробното слово беше непоносимо за Слейд, защото за разлика от повечето опела, които представляваха безсмислени брътвежи, тук всичко беше истина. Отец Жозеф не преувеличаваше, докато превъзнасяше Джеймс за необикновената му почтеност и безгранична щедрост, за неговото състрадание към ближния и високия му морал. Истина беше и това, че Джеймс бе безгранично отдаден на своето семейство, на баща си и братята си, на доведената си майка и Жозефин, на Мирамар.

Отец Жозеф беше мисионер в Сан Мигел и познаваше Джеймс от дете. Той изрече надгробното слово с просълзени очи и задавен глас. Още при първите му думи Слейд изгуби самообладание и зарида неудържимо. Едуард се оказа по-силен или по-дисциплиниран, а вероятно сълзите му вече бяха пресъхнали, защото обгърна раменете на брат си и му предложи цялата подкрепа и обич, на която бе способен. Слейд не спря да ридае дълго след като погребението приключи, хората се разотидоха, а ковчегът бе заровен дълбоко в плодородната червена почва на Мирамар.

Уискито не му помагаше. И днес скръбта му беше все така дълбока и болезнена, както и в деня на погребението. Отец Жозеф бе заявил, че болката ще избледнее с времето. Разумът му нашепваше, че свещеникът е прав, но това убеждение му носеше незначителна утеха. Никога преди Джеймс не му бе липсвал толкова отчаяно. С времето му ставаше все по-невъзможно да приеме, че никога няма да види брат си отново, да проумее печалната невъзвратимост на смъртта.

Най-сетне огромната топка в гърдите му взе да се стопява. Бе превъзмогнат и тази криза. Слейд огледа невзрачното заведение, препълнено с подозрителни на вид клиенти. Беше толкова погълнат от скръбта си, че за миг дори се изненада да се намери там. Едуард беше прав, и то не само за това. В Сан Франциско никога не би си и помислил да мине покрай такава дупка, но когато се върнеше у дома, неизменно се присъединяваше към грозната тълпа. Дори на двадесет и пет, Слейд неизменно си оставаше неуморимият бунтар от своето детство. Тази мисъл, подсилена от долнопробното уиски, го накара да се почувства малко неспокоен.

Той се запита какво ли се бе случило в хотела. Имаше ли някакъв смисъл да се съмнява? Защото беше очевидно, че онази жена е Елизабет Сейнт Клер. Дали когато си възвърнеше паметта, и тя щеше да изживее болката от загубата? Беше ли обичала Джеймс? Женитбата им беше уговорена и двамата се бяха виждали само няколко пъти преди последното лято, когато тя се върна от девическото училище в Лондон. Тогава баща й бе починал, а тя пристигна за погребението и остана през лятото.

Тогава Джеймс я бе ухажвал. Често пътуваше до Сан Луис само за да я види. Слейд знаеше това, защото Джеймс често му бе писал за нея. Джеймс със сигурност я обичаше, много я обичаше. Вътрешностите му се свиха на топка при мисълта за техния любовен романс, преди Елизабет да се върне в Лондон за последната година от обучението си.

Сега плановете на Рик му изглеждаха почти забавни. Слейд вече беше най-големият му син. Рик искаше от него да наследи Мирамар. Рик очакваше от него да наследи Мирамар. Това бе традиция, старомодна калифорнийска традиция. Само че имаше една уловка. За да го постигне, Слейд трябваше да се ожени за богатата наследница — Елизабет Сейнт Клер. Защото в Мирамар им липсваха пари — винаги им бяха липсвали — а тази жена щеше да им донесе всичките пари, от които се нуждаеха.

Не искаше да си спомня огромните й доверчиви очи, изпълнени с благодарност. Не искаше тази жена да го гледа по този начин никога. Защото Слейд нямаше да се ожени за нея, никога нямаше да се съгласи на такова нещо. Той нямаше да остане, нямаше да наследи Мирамар и нямаше да се ожени за Елизабет Сейнт Клер. А Рик, който никога не му бе споменал, че е свободен да остане по време на кратките му посещения у дома, сега трябваше да направи нещо повече, отколкото да му позволи да остане. Трябваше да го помоли. Но Рик никога не би го направил. А и да го направеше, нищо не би се променило.

Не че не обичаше Мирамар. Напротив. Винаги бе обичал тези земи и винаги щеше да ги обича. Но Мирамар принадлежеше на Джеймс също както Елизабет Сейнт Клер му принадлежеше. А Слейд обичаше Джеймс и смъртта не можеше да промени тези чувства. Нямаше да предаде Джеймс, дори и след смъртта му.

Утре щеше да се върне в Сан Франциско, където почти от десет години работеше за Чарлз Ман. Сега там бе неговият дом. Рик беше изгубил Джеймс, но все още имаше Мирамар, а Едуард щеше да поеме грижите за земите, когато Рик се почувства твърде немощен — което едва ли щеше да стане, преди да изминат още поне двадесет години.

Цялата ирония се криеше във факта, че Слейд знаеше, че може да вдигне Мирамар на крака, да го измъкне от дупката, в която се намира. Откакто се помнеше, семейството му живееше в безпаричие, защото времената се променяха. Слейд вече не беше невръстно момче. Бе пътувал достатъчно, работил достатъчно и видял достатъчно, за да се освободи от предразсъдъците и да обърне поглед към новото. А то настъпваше от север. Старите ранчо едва свързваха двата края. Модерната индустрия, технологиите и съвременното селско стопанство неумолимо настъпваха по калифорнийските земи. Огромните самозадоволяващи се чифлици като Мирамар бяха отживелица, империи, които принадлежат на миналото, динозаври, които не могат да просъществуват в бъдещето. Те вече нямаха право на живот. Бъдещето беше в разработването на мините и горите, във фермерството. В Калифорния вече съществуваха големи селскостопански предприятия, които произвеждаха огромни количества лимони и портокали, пшеница и ечемик. А земите на Мирамар изобилстваха от плодородна почва. Малобройните им градини произвеждаха най-вкусните плодове в страната, най-пивкото и пенливо вино. Разполагаха също с гъсти гори и Слейд знаеше, че с достатъчно грижи могат да ги култивират, а не да ги ограбват и разрушават. Време беше да се направят промени, за да може Мирамар достойно да влезе в двадесети век, и най-голямата ирония бе, че Слейд го осъзнаваше и имаше сили да го постигне, но нямаше да го направи.

Вместо да изправи Мирамар на крака, утре той щеше да се върне в големия град, с който вече завинаги бе обвързал живота си.

Когато Слейд най-после се върна в хотела, градът отдавна вече тънеше в нощен мрак. Той бе отскочил до кафенето, което вече затваряше. Госпожица Бърк обаче видя кой стои на вратите и веднага го покани да влезе. Сервира му огромна пържола, която Слейд незабавно опустоши с кана силно кафе. Успя да изяде дори половин парче от нейния ябълков пай. Тя сякаш изпитваше удоволствие да се суети около него, а Слейд изобщо не проумяваше причината за това, защото като дете бе направил не една беля и в нейния двор. Момичето беше на неговата възраст. Накрая Слейд реши, че вниманието й се дължи на нейното съчувствие към дълбоката му скръб.

— Върни се у дома, Слейд — прошепна тя на вратата, когато той понечи да си върви.

Той кимна, поблагодари й и на всяка крачка от пътя си чувстваше погледа й, вперен в широкия му гръб. Накрая разбра поканата й, но не и причините да му бъде отправена. Тя беше доста привлекателна жена, но Слейд никога не би си и помислил да свърже живота си с нейния.

Той взе ключа за стаята си от хотелския чиновник и бавно се отправи нагоре по широкото стълбище. Тялото му се напрегна при мисълта, че стаята на Елизабет се намира на няколко крачки разстояние. Умората го напусна. Сега се чувстваше по-решен от всякога да напусне провинцията на другия ден.

И все пак Слейд се спря в коридора и впери поглед в нейната врата. Тялото му се напрегна неудържимо. Цялото му съзнание мигом се изпълни с лика на поразително красивото й лице, с огромните й златисти очи. Въпросът, който през цялата вечер бе избягвал да си задава, сега нахлу в главата му с непоносима настоятелност. Предателското му съзнание сякаш продължаваше да се надява, че тази жена може и да не е Елизабет Сейнт Клер.

Не искаше дори да си помисля, че такава възможност съществува. Не и сега, не отново. Беше твърде изтощен да се надява, но дълбоко в сърцето му продължаваше да блещука искрицата надежда. Нима наистина можеше да е такъв глупак? Слейд стисна ръката си в юмрук, а ключът се вряза болезнено в дланта му. Утре щеше да се върне на север, а тя щеше сама да решава своите проблеми. Той се опита да не си припомня тялото й, което се тресеше неудържимо от ридания в прегръдките му, очите й, които се взираха с надежда в неговите, сякаш беше някакъв герой.

Надолу по коридора се отвори някаква врата. Рик прекрачи прага — едър, властен силует в червена вълнена пижама.

— Знаех си, че ще те видя отвън. — Той впери поглед в сина си.

Много бавно, Слейд се обърна към него.

— Отивам да спя. — Но той чакаше, чакаше Рик да му каже какво е открил за нейната самоличност.

— Бил си в някоя кръчма?

Слейд кимна.

— Изкъпи се. Миришеш на уиски, цигарен дим и евтин парфюм.

Рик очевидно си въобразяваше разни неща, защото Слейд определено не миришеше на долнопробен парфюм, но предпочете да премълчи. Ако баща му искаше да мисли за него най-лошото, той с нищо не можеше да го промени.

— И какво?

— Не искам Елизабет да те вижда в такъв вид.

— По това време тя би трябвало да спи. — Значи наистина беше Елизабет. Беше годеницата на Джеймс.

— Искам да говоря с теб.

— Аз пък не искам да говоря с никого. Искам да си отида в леглото.

— Изглеждаш така, сякаш вече си бил в леглото.

— Това не те засяга — озъби се насреща му Слейд. Рик винаги си мислеше най-лошото за него. — Какво правя, си е моя работа.

— Грешиш. Винаги си имал морала на улична котка. Но не искам Елизабет да го разбира.

Слейд замръзна на мястото си. Понякога му се искаше да признае истината на баща си. Но Рик никога нямаше да му повярва, така че беше безсмислено.

— Няма значение дали ще разбере — заяви спокойно той. — Защото аз няма да се оженя за нея.

— Тогава няма да получиш Мирамар! — изсумтя Рик.

— Аз не искам Мирамар!

— Лъжец! Искаш го! Винаги си го искал. А сега имаш шанс да го получиш. — Внезапно Рик грабна ръката на Слейд и го дръпна в стаята си. Слейд се освободи от него веднага щом вратата се хлопна зад гърба им.

— Ти, нищожен стар глупак — просъска той. — Сега бил моят шанс! Мирамар ли е всичко, за което можеш да мислиш? Синът ти е мъртъв! Джеймс го няма. А Мирамар му принадлежеше. Мислиш ли, че толкова лесно ще застана на неговото място?

— Мисля, че на теб ти липсва всякакво уважение — отвърна му Рик, почервенял от гняв. — Не уважаваш нито мен, нито дедите си, нито традициите, нито пък Мирамар. Та ти нямаш никакъв избор! Сега си най-големият ми син. Най-големият винаги наследява баща си. В нашето семейство винаги е било така. Винаги. Моят баща е бил втори син, но той е направил нещо значимо в живота си! Бил се е във войната за независимостта на Мексико и по-късно е бил възнаграден — с Мирамар. Той работеше усилено от деня, в който получи титлата си, до деня на своята смърт — но не заради себе си. Работеше, за да остави нещо на мен — и на теб. А сега ти си моят наследник, и един ден твоят син ще те наследи! Това е традиция, а на традициите не бива да се изменя!

— Ти живееш в едно минало, което отдавна вече не съществува! Осъзнай се! Продължи напред! За бога, след няколко месеца ще навлезем в двадесети век!

— Тогава го направи заради Джеймс — отвърна решително Рик. — Той знаеше колко много обичаш Мирамар. Двамата сме говорили за това. Той би искал ти да го поемеш. Той би…

— Престани да говориш за него, сякаш все още е жив! — Слейд бе заслепен от гнева си. Джеймс винаги бе бил любимецът на баща си, винаги, но тогава той беше и негов наследник. Внезапно на Слейд му хрумна, че Рик наистина обича Мирамар повече от всичко на света — повече дори от собствения си син.

И тогава Рик сграбчи ръцете на сина си.

— Ако не се ожениш за нея, ще загубим Мирамар.

Слейд се вцепени.

— Що за глупост е пък това?

— Ранчото е ипотекирано. Нямах друг избор. Времената бяха лоши, а в близко бъдеще не се виждаше нищо добро. Депресията от 1893 ни засегна много сериозно. Но никога не съм мислил, че ще стигнем дотук.

Слейд го гледаше слисан.

— От две години не съм правил никакви вноски по ипотеката. Но всичко беше наред — допреди шест месеца, когато някакъв банкер от Ню Йорк купи банката в Сан Франциско. Тогава ме заплашиха, че ще ни отнемат собствеността. Промениха решението си само заради женитбата на Джеймс — и заради зестрата, която Елизабет щеше да ни донесе. Сега не знаят, че Джеймс е мъртъв. Но веднага щом разберат, ще ни изхвърлят от земите ни. Едва ли ще се опитат да управляват ранчото. Незабавно ще го продадат, и то на парчета. Трябва да се ожениш за Елизабет, и то скоро. Ако не го направиш, ще ни отнемат Мирамар.

Слейд бе шокиран, напълно неспособен да пророни и дума.

— Това е самата истина — завърши накрая Рик и пусна ръцете му. После отстъпи крачка назад и отново погледна сина си в очите. — Ние няма просто да обеднеем. Ще бъдем напълно разорени.

Слейд не откъсваше невярващ поглед от баща си.

— Ако ти не се ожениш за нея, Едуард ще го направи. Нуждаем се от парите й, и то незабавно.

— Едуард не се интересува от Мирамар — чу се да промълвява Слейд.

— Прав си. Единственото нещо, което някога го е интересувало, са жените и безкрайните игри на карти. Но Едуард е млад и умен. И ще направи това, което е длъжен да направи. — Рик остави останалото неизказано: не като теб.

— Значи Виктория най-после ще бъде щастлива — отвърна му саркастично Слейд. Тази жена би направила всичко заради сина си дори ако това означаваше да го накара да се ожени без любов за годеницата на мъртвия си брат, след като това бе начинът той да наследи ранчото. Но каквото и да говореше Рик, Едуард никога не би се съгласил. А дали бе така? Едуард също беше изключително лоялен — това бе отличителна черта на всички Деланза.

— Е?

Слейд се чувстваше уловен в капан, притиснат в най-тесния ъгъл. Не искаше да остане. Не искаше Мирамар. Мирамар принадлежеше на Джеймс, който още не беше изстинал в гроба си. Но… самата идея да загубят Мирамар беше така невероятна, плашеща, отблъскваща. А и мисълта Едуард да се ожени за Елизабет не му изглеждаше по-привлекателна.

— По дяволите, какво толкова неприятно има в брака с такова хубаво младо момиче, след като това ти дава възможност да получиш онова, което винаги си искал? — избухна внезапно Рик.

— Това не е вярно — отвърна гневно Слейд. Но ако трябваше да бъде честен пред себе си, трябваше да признае, че е точно така. Някъде дълбоко в себе си Слейд винаги бе искал онова, което нямаше право да притежава. А сега недостижимата мечта можеше да се превърне в реалност. Но само защото брат му беше мъртъв.

Той се обърна рязко. Спря се на вратата, по-мрачен и навъсен от всякога.

— Ще помисля. Имам нужда от малко време.

Изражението на Рик бе не по-малко мрачно от неговото.

— Опасявам се, че не разполагаме с никакво време.

4

Лекарят беше висок, жилав мъж, чиято възраст бе трудно да се отгатне. Реджина седеше покорно на един стол, докато той опипваше подробно главата й. Този човек не й вдъхваше особено доверие. Очите му бяха мътни и кръвясали, а от устата му долиташе остра миризма на уиски, която дори силният одеколон не беше в състояние да притъпи. Изражението на младата жена оставаше непроницаемо, но сърцето й се блъскаше тревожно в гърдите. Мислено тя се успокояваше, че колкото и непочтен да изглежда този човек, все пак е лекар. И още повече, беше го довел самият Рик Деланза, който в момента чакаше отвън пред вратата. Тя определено се боеше от момента, в който лекарят щеше да произнесе диагнозата. Защото, макар да бе изминал цял ден от злополучния инцидент, и въпреки че беше разгледала подробно съдържанието на багажа си, съзнанието й си оставаше същата черна дупка, както и вчера, когато Слейд я бе открил до железопътните релси. Не я бе споходил нов проблясък на паметта, откакто в главата й проехтя онзи пистолетен изстрел.

— Имате приличен оток на тила. — Лекарят й се усмихна. Имаше приятна усмивка. — Боли ли ви?

— От вчера следобед имам главоболие.

— Очевидно добре сте се подредили, но не мисля, че имате сътресение. Все пак трябва да си почивате, докато си възвърнете паметта.

— Значи ще си спомня? — Реджина не можеше да си представи как би могла да живее повече в такова безпаметно състояние.

— Вероятно. — Той видя изумлението, което се изписа на лицето й, и я потупа приятелски по гърба. — Хайде, хайде, не се притеснявайте. Това няма да ви помогне. Истината е, че никога преди не съм имал случай на амнезия. Все пак това е рядко срещано явление. Но с времето повечето хора се възстановяват.

С времето повечето хора се възстановяват. Не за пръв път, откакто бе изплувала от бездната на съня и осъзнала, че е загубила паметта си, в съзнанието на Реджина изплуваше мисълта, че е възможно никога да не си спомни своето минало, никога да не узнае коя е в действителност. А тази мисъл беше потресаваща.

В този момент Рик почука нетърпеливо на вратата.

— Свършихте ли, докторе?

— Влезте, Рик. — Бавно, без всякаква припряност, лекарят започна да прибира инструментите в черната си чантичка.

Рик прекрачи прага на стаята. Тялото му излъчваше същата колосална енергия, каквато Реджина бе забелязала у Слейд, но имаше и нещо различно. В по-младия мъж енергията беше експлозивна, докато бащата бе просто пълен с неизразима жизненост. Реджина отново усети празнота от отсъствието на Слейд. Не го беше виждала, откакто я остави в хотелската стая предния следобед. Но образът му често навестяваше мислите й. А сега се чувстваше разочарована, че Слейд не е дошъл с баща си.

Рик й се усмихна, но съсредоточи вниманието си върху лекаря.

— Е?

Реджина изобщо не слушаше, докато лекарят повтори пред него онова, което й бе казал преди минути. Тя се изправи пред огледалото и втренчи поглед в непознатата жена отсреща.

Рано сутринта се беше изкъпала с кофата вода и легена, които някой бе оставил под бюрото. После облече един от костюмите, които откри в багажа си — морскосин жакет с пола и блуза в кремав цвят. Добави изящна перлена огърлица, която също намери сред вещите си. После погледна ефекта в огледалото и й се стори, че изглежда не само богата и привлекателна, но също фина и елегантна. Оценката й бе лишена от всякаква суета. Все още се притесняваше от лика си в огледалото. Жената отсреща неизменно й изглеждаше толкова далечна и непозната, че дъхът й секваше от чувството на безсилие.

Отново се почука на вратата. Първата мисъл, която й хрумна, беше че това е Слейд. Реджина се усмихна — първата й истинска усмивка за деня. Тя хвърли един бърз и критичен поглед към огледалото, но всяко косъмче си беше на мястото. После се озова пред вратата, преди Рик да успее да отвори. На прага, с поднос в ръце, стоеше една от камериерките на хотела. Реджина я наблюдаваше разочарована, докато момичето оставяше подноса на масичката между двата стола.

— Поръчах ти закуска, защото знам, че не си яла снощи — обясни й Рик. — Днес изглеждаш нов човек. Как се чувстваш, Елизабет?

— По-добре. — Отговорът беше машинален. Сетивата й вече и долавяха аромата на прясно сварени яйца и топли кифлички и я караха да почувства неутолимия си глад. Но тя не направи и опит да седне. — Къде е Слейд?

Рик се намръщи.

— Все още е в леглото. Това момче очевидно има склонност към мързел.

Реджина беше шокирана. Не познаваше Слейд добре, но можеше да се закълне, че мързелът е абсолютно чужд на този мъж. Дори напротив — никога не беше срещала такъв неуморен човек.

— Хайде, Елизабет. Започвай да се храниш. Тук не държим много на добрите маниери.

Реджина тъкмо понечи да седне, когато откъм отворената врата долетя гласът на Слейд:

— Ти не би могъл да разпознаеш добрите маниери дори ако някой пъхне под носа ти наръчник за употребата им.

Двамата с Рик се извърнаха рязко. Лицето на Слейд беше яркочервено от гняв; той очевидно бе дочул хапливата забележка на баща си.

— Ябълката не пада по-далече от дървото си — отвърна равнодушно Рик. — Часът е десет сутринта. Тя има право да спи през целия ден, но не и ти.

Слейд влезе в стаята с ленива походка и затвори вратата с връхчето на износената си обувка.

— Ти да не си ми шеф? Да не би да ме храниш или да ми плащаш надници? Не си спомням някога да съм получавал чек от теб.

— Нима Чарли Ман ти позволява да спиш до десет сутринта?

— Когато съм във Фриско, обикновено работя — отвърна му Слейд.

Рик подсвирна подигравателно.

— Как ли пък не! Сигурно, ако си легнеш в по-приличен час, ще можеш и да станеш навреме.

— А може би това, което правя през нощта и по всяко друго време на денонощието, си е лично моя работа.

Двамата мъже стояха настръхнали един срещу друг и се гледаха право в очите. Реджина бе вкопчила здраво нокти в облегалката на стола, а изуменият й поглед непрестанно се местеше от баща на син, и обратно. В момента тя ставаше неволен свидетел на нещо, което нямаше право да вижда, и беше ужасена от онова, което се разкриваше пред очите й. Защо ли Рик нападаше Слейд по такъв начин? Как би могъл баща да се държи така със сина си — и то в присъствието на друг човек? И защо Слейд се палеше толкова лесно, сякаш се готви за битка? Реджина се усмихна лъчезарно и наруши напрегнатата тишина:

— Идваш точно навреме за закуска. Заповядай, седни. Ще поръчам да донесат още чинии.

Както се беше надявала, Рик и Слейд мигновено насочиха вниманието си към нея.

— Вече закусих, а виждам, че има предостатъчно кафе — обади се Рик. Той дръпна единия стол назад. — Седни, Елизабет.

Реджина не се помръдна, вперила неподвижно поглед в Слейд, който по никакъв начин не отговори на поканата й. Сега, след като вниманието му не беше погълнато от баща му, той се обърна и към нея. Както беше очаквала, погледът му бе остър като бръснач, а въпросът се съдържаше в очите му.

— Нещо ново?

Реджина знаеше какво я пита. Тя поклати отрицателно глава, неспособна да откъсне погледа си от него. На лицето му мигновено се изписа разочарование, когато осъзна, че тя все така не си спомня нищо.

След като вече бяха седнали, Реджина не се сдържа да не го разгледа по-подробно. Изглеждаше добре. Тази мисъл я смути. Тъмната му гъста коса беше влажна и гладко сресана назад. Лицето му бе гладко избръснато и едва сега разкриваше красивите му до съвършенство черти. До този момент Реджина наистина не бе осъзнавала колко дяволски привлекателен е в действителност този мъж. Вълнената му риза беше снежнобяла и идеално изгладена, дънките — тъмносини и нови. Отново носеше пистолет на колана си. Ботушите му бяха излъскани до последната прашинка и на Реджина й се струваше, че дори долавя приятния аромат на одеколон.

Той улови погледа й. Реджина му се усмихна в отговор, защото наистина се радваше да го види и защото нито за миг не беше забравила, че този човек я е спасил и дори й е предложил закрилата си. Слейд обаче не й се усмихна. Погледът му беше непроницаем. Мислите му сега бяха грижливо прикрити. Онзи плам и огнени емоции, които бе разкрил пред нея предния ден, днес бяха грижливо прикрити или дълбоко погребани.

— Е, пациентът вече е прегледан, така че е време да си вървя — обади се жизнерадостно лекарят откъм леглото.

Реджина се сепна. Беше забравила за неговото присъствие. Но той не изглеждаше нито озадачен, нито пък притеснен от острата размяна на реплики, на която също бе станал неволен свидетел. Рик го изпрати до вратата и учтиво му благодари.

В този момент погледът на Слейд се плъзна по тялото на Реджина. Косъмчетата по кожата й се изправиха.

— Какво каза лекарят? — попита я меко той.

— Че вероятно ще се оправя с времето.

Слейд замълча, а Рик се присъедини към тях. Реджина бе толкова обезпокоена от поведението на Слейд, че почти загуби апетита си. Тя наля кафе за двамата мъже, като предварително ги попита как го предпочитат. После започна да се храни, но без всякаква охота. Двамата отпиваха от кафето си в пълна тишина. Рик седеше на единствения свободен стол до масата, а Слейд беше небрежно облегнат на бюрото. В притихналата хотелска стая девойката почти се боеше от Слейд. Присъствието му бе силно и натрапчиво. Реджина чувстваше погледа му, закован в гърба й. Напомняше й за огромен тигър — опасен, ако го оставят на свобода; непредвидим, ако го затворят в клетка; хищен, ако го предизвикат.

— Елизабет — промълви Рик, когато тя свърши със закуската си, — снощи нямахме възможност да поговорим, но трябва да го направим сега, защото днес заминавам за Мирамар.

Младата жена се сепна. Думите му я накараха да осъзнае колко несигурно и крехко е положението й в момента. Рик щеше да се върне в Мирамар. Лесно беше да се предположи, че Слейд ще го последва. А къде щеше да отиде тя самата?

Пръстите й мачкаха грубо изящната салфетка. Ако Джеймс беше жив, сега тя щеше да замине с тях, за да се подготви за сватбеното си тържество. Но той беше мъртъв. И къде щеше да отиде тя, какво трябваше да стори? През изминалата нощ Рик бе отговорил на всичките й въпроси относно нейното семейство. Беше отгледана в Сан Луис Обиспо, а от тринадесет годишна посещавала училище за млади дами в Лондон. Баща й починал миналото лято, а доведената й майка се омъжила повторно. Реджина се питаше дали тази жена би я приела в дома си.

— Предполагам, че аз ще трябва да се върна у дома — прошепна колебливо тя и неволно се обърна към Слейд. Въпросителният й поглед срещна неговия.

Но той не й отговори нищо. Изражението на лицето му беше мрачно и непроницаемо.

— Точно това исках да обсъдим — каза Рик. — Не мисля, че е редно да пътуваш сега, когато нямаш никакви спомени за миналото си. И със сигурност не бива да заминаваш сама.

Дотук Реджина бе напълно съгласна с него. Самата мисъл да пътува в такова състояние й се струваше отблъскваща, но истинската причина се криеше по-дълбоко. Тук поне имаше вече нещо познато, а домът й беше само далечен мираж, който би трябвало да я привлича, но при конкретните обстоятелства не й предлагаше никакво успокоение.

— Предполагам — промълви бавно тя, като се опитваше да сдържи импулса си да погледне отново към Слейд, — че когато моята компаньонка се съвземе, бихме могли да заминем заедно.

Рик сякаш се поколеба.

— Госпожа Шрьонер почина вчера, малко след пристигането на влака и доста преди да се появите вие със Слейд.

Реджина беше потресена.

— Винаги бих могъл да изпратя един от синовете си да те придружи — добави Рик, — но дори и така, не съм сигурен, че ти си готова да пътуваш. Лекарят е твърдо против тази идея.

Реджина не си спомняше нищо за своята починала компаньонка, но мисълта й работеше бързо.

— Трябва да изпратя писмо до роднините на госпожа Шрьонер, ако успеем да ги открием.

— Не се притеснявай за това. Вече се погрижих за всичко, но ако искаш да пишеш на тези хора, аз съм готов да изпратя посланието ти.

Реджина кимна.

— Дали моята доведена майка ще ме приеме, ако се върна у дома?

Рик се намръщи.

— Сюзън се омъжи шест месеца след смъртта на Джордж. В продължение на един месец, откакто се върна от Лондон, ти беше нейна гостенка, но се съмнявам, че тя е била доволна от този факт. Тя е почти на твоята възраст, а ти си дяволски привлекателна. Не мисля, че ще приветства идеята непрекъснато да се навърташ около нея.

Реджина замълча. Думите на Рик никак не я изненадаха. Изглеждаше й логично една наскоро омъжена жена да иска да се усамоти със съпруга си, а фактът, че доведената й майка беше почти на нейната възраст правеше присъствието й още по-нежелателно. Тази мисъл й причини остро главоболие. Погледът й неволно се насочи към Слейд. Той се бе настанил върху бюрото и изучаваше съдържанието на подноса със закуската, сякаш виждаше в него нещо особено занимателно. Реджина искаше да привлече вниманието му, но той изглеждаше твърдо решен да я избягва. Но ако не можеше да се върне у дома, в Сан Луис Обиспо, къде тогава щеше да отиде?

— Мисля, че известно време можеш да останеш тук, в Мирамар, при моето семейство — обади се Рик.

— Това е много мило от ваша страна! Много мило! — Стори й се, че дочува Слейд да ръмжи неодобрително, но не беше сигурна. — Но защо ви е да ме приемете сред вас? — попита настоятелно Реджина, изумена от щедростта на възрастния човек. — Защо ви е да правите това? Може да мине много време, преди да си възвърна паметта. — Ако въобще някога си я възвърна, добави мислено тя.

— Защото вярвам в здравите семейни връзки — отвърна Рик. — Джеймс те обичаше. Той беше мой син. Що се отнася до мен, аз те възприемам като част от семейството. Мястото ти е при нас, в Мирамар. Ние ще се грижим за теб, докато се възстановиш.

Реджина вкопчи нокти в дланите си. Тя беше изпаднала в нужда, а този човек й предлагаше убежище. Беше му благодарна за това. А и Слейд щеше да бъде там. Не можа да се сдържи, да не помисли и за това.

— Благодаря — прошепна тя и се осмели да погледне към Слейд.

— Ти имаш избор. — Гласът му беше хладен и скован. — Ако искаш да отидеш при доведената си майка в Сан Луис Обиспо, аз ще те отведа. Ако искаш да заминеш за Лондон, ще ти намеря компаньонка. Ти си богата наследница, Елизабет, и можеш да си го позволиш.

Тя простена мъчително.

— Не искаш да остана, нали?

— Не съм казал такова нещо — отвърна й хладно Слейд. — Опитвам се само да ти обясня, че си зряла и самостоятелна жена.

Той не искаше тя да остава. Тази мисъл я зашемети. Чувстваше се залепена за стола си. Слейд не само че не искаше тя да остане, но й предлагаше помощ, за да замине. Реджина се чувстваше предадена. Но над всичко останало надделяваше болката — та тя му се бе доверила, тя изпитваше нужда от него.

— Не можеш ли да се насилиш да бъдеш учтив с годеницата на брат си? — извика Рик. — Не виждаш ли колко е разстроена?

Слейд почукваше ритмично по бюрото с носа на острата си обувка. Очевидно за него това беше начин да изразходва вулканичната енергия, която напираше във вените му. Имаше нещо непреодолимо зловещо в този натрапчив звук: чук-чук-чук.

— И колко точно учтив искаш да бъда? — попита той с най-благия си глас.

Реджина непрекъснато местеше поглед от единия към другия. Отново ставаше неволен свидетел на много личен, почти взривоопасен конфликт.

— Спрете! — извика тя.

Двамата мъже рязко се обърнаха към нея. В очите им се четеше изненада.

Тя се вкопчи неистово в ръба на масата, без дори за миг да погледне към Слейд, макар да чувстваше горещия му поглед върху себе си. Не искаше да го поглежда сега, след като той недвусмислено бе разкрил отношението си към нея.

— Позволете ми поне да науча всички факти за живота си. Близка ли съм с доведената си майка? Искам да кажа, била ли съм близка, преди тя да се омъжи повторно?

— Не — отвърна мрачно Рик. — Сюзън беше бясна заради клаузите на завещанието. Джордж знаеше, че ти ще се омъжиш за Джеймс и остави по-голямата част от състоянието си именно на теб.

— Защо?

— Двамата с него израснахме заедно. Джордж беше сирак. Отгледаха го в едно сиропиталище в Сан Мигел. Като деца играехме заедно и станахме неразделни. Но Джордж винаги се притесняваше от пропастта, която ни делеше, защото аз бях наследникът на Мирамар, а той изкарваше прехраната си с неуморен труд в нашата винарна. В онези дни баща ми беше нещо като старите испански донове, каквито са били преди векове. В тази страна той беше крал и всички го знаеха. Законите се пишеха, за да отговарят на нуждите му. Цели градове се подчиняваха на думата му. Никой не можеше да диша, без да получи разрешение от него. Разбираш ли какво имам предвид?

Реджина кимна, очарована от думите му.

— Но Джордж беше умен, трябва да му го призная. Завърши обучението си на шестнайсет и скоро отвори магазин в Сан Луис Обиспо. Направи цяло състояние от спекула. Още в началото на осемдесетте разбра, че бъдещето е в железниците. Винаги сме поддържали връзка. А един ден решихме да сродим семействата си. Джордж искаше за своя внук — и твой син — онова, което за него си остана само недостижима мечта: да бъде господар на Мирамар. Да бъде крал.

Реджина разбра всичко. Тя дори изпитваше симпатия към човека, който бе израснал като сирак, но твърдо решен да осигури за бъдещите поколения от своето семейство земите, властта и общественото положение, с които беше свързан Мирамар. Той бе желал да постигне тази своя мечта чрез нея, своята дъщеря. Разбира се, тя беше приемлива годеница за някой с положението на Джеймс, но само защото бе богата наследница. Реджина прекрасно осъзнаваше, че ако Джордж бе останал безпаричен, приятел или не, Рик никога не би сгодил сина си за нея. Тя приемаше това и съжаляваше баща си, когото в момента не можеше да си спомни, защото всичките му мечти бяха погребани заедно с Джеймс.

— Двамата с Джордж бяхме като братя — продължи задавено Рик. — Той е мъртъв, Джеймс също е мъртъв, но ти можеш да разчиташ на мен, Елизабет. Аз те обичам като баща.

Реджина беше затрогната до сълзи. И как би могла да не е? Тя нямаше да се омъжи за неговия син, нямаше да стане част от семейството, но въпреки всичко Рик й предлагаше подкрепата си.

— Благодаря ти.

Слейд отдавна бе престанала до почуква с обувката си в бюрото, но сега го изрита веднъж — силно — за да напомни и за своето присъствие.

— Направо не знаех, че баща ми може да бъде толкова любящ.

Рик моментално скочи на крака.

— Да не би да има нещо, което искаш да ми кажеш?

Слейд се изправи предизвикателно срещу него.

— Не. Ами ти? Нямаш ли какво да добавиш?

Реджина не откъсваше поглед от двамата мъже, изплашена и стъписана. Очакваше всеки момент да се стигне до размяна на юмруци. Лицата и на двамата бяха обагрени от гняв, а тя така и не успяваше да проумее смисъла във въпроса на Слейд.

— Остави Елизабет на мира — извика Рик, излязъл от кожата си от гняв.

— О! Значи вече искаш да я оставя на мира?

Рик се овладя. Когато се извърна към Реджина, по лицето му се разля топла усмивка.

— Баща ти ще се обърне в гроба си, ако не се погрижа за теб.

Реджина погледна напрегнато Рик, който сега се усмихваше приятелски, а после и Слейд, който бе по-навъсен от всякога. Какво, по дяволите, ставаше между тези мъже? И дали тя изобщо имаше някакъв избор?

— Благодаря — отвърна Реджина и взе единственото решение, което в момента й идваше на ума. — Ще приема вашето гостоприемство за известно време. — Не й се отдаваше да говори спокойно. Тялото и душата й трепереха, с всяка фибра на тялото си тя изпитваше ужас от реакцията на Слейд към безумното й решение. Кой знае защо, Реджина изпитваше нужда от неговото одобрение, и то не само по отношение на решението й, но и за самата нея като личност.

И същевременно не вярваше да го получи. Следващите му думи потвърдиха страховете й.

— Предполагам, че това решава нещата — промълви навъсен Слейд. — А сега нека да предположа: ти ще тръгнеш веднага, татко, а от мен се иска да съпроводя нашата гостенка до Мирамар, след като тя се подготви.

Рик се намръщи.

— Нима наистина ще си наложиш поне веднъж да ме послушаш?

Слейд не му отговори. Без да каже и дума, той напусна стаята, но не преди Реджина да осъзнае колко е разгневен.

Двамата с Рик останаха сами. Реджина беше вцепенена. Беше изумена. Защо Слейд беше толкова ядосан? Защо ли толкова го влудяваше фактът, че тя ще отседне в родния му дом за известно време? Та тя само се опитваше да бъде негов приятел! Реджина погледна Рик право в очите.

— Къде сгреших?

Възрастният човек заобиколи масата и я потупа дружелюбно по рамото.

— Вината не е твоя, повярвай ми. Ти си една прекрасна млада жена и човек трябва да е сляп, за да не го забележи. Аз съм виновен за всичко. Двамата със Слейд не се разбираме, никога не сме се разбирали. Винаги когато поискам нещо от него, той се готви за битка. Винаги е бил такъв. Винаги е бил непримирим бунтар. Точно като майка си.

Реджина впери поглед във възрастния човек. Ясно долавяше болката в гласа му. Но долавяше и още нещо — любов. Любовта, която така грижливо беше крил пред своя син.

5

Темпълтън остана зад гърба им. На няколко мили от града се намираше прашен кръстопът, където завиха на запад, покрай грубо издялана дървена табела, на която с ръкописни букви бе изписано „Мирамар“. Малко след като завиха, железопътните релси, които се простираха от север на юг, напълно изчезнаха от погледа им. Заобикаляше ги безбрежно море от златистожълти хълмове. Зад тях се извисяваха високи планини, покрити с гъста борова растителност. Над главите им, високо в прозрачносиньото небе, свободно кръжаха соколи. Реджина би се чувствала запленена от пейзажа, ако тялото и душата й не бяха така напрегнати.

Слейд седеше до нея на предната седалка на старомодната двуколка, теглена от две бързоноги кестеняви кобили. Огромните й куфари с багаж бяха струпани на задната седалка на возилото. Слейд не беше промълвил и дума, откакто дойде в хотелската стая, за да натовари багажа й. Оттогава не я бе удостоил и с повече от един или два коси погледа. Цялостното му поведение ясно говореше, че този човек никак не се радва на присъствието й.

Табелата, която указваше посоката към Мирамар, не споменаваше колко път ги чака дотам. Но дори да им оставаха само броени минути, Реджина със сигурност не би могла да понесе и миг повече напрегнатата тишина, установила се помежду им.

— Баща ти е изключително щедър човек — промълви тя, опитвайки се да подхване някакъв безобиден разговор.

Слейд не й отговори.

— Изключително съм благодарна за гостоприемството му. — Тя не можеше да повярва, че този мъж напълно ще откаже да разговаря с нея.

— Сигурен съм, че е така.

Думите се откъснаха неохотно от устата му, но поне бяха изречени с нормален тон. Реджина изпита безгранично облекчение.

— Не беше длъжен да ми предлага дома си — добави тя.

— Точно така. Рик никога не прави нещо, което не иска да нрави. — Този път той я погледна решително.

— Говориш така, сякаш ме предупреждаваш.

— Може и така да е.

— Той ти е баща.

— Мислиш ли, че не знам?

Реджина понечи да му обясни, че Рик го обича, но потисна порива си. Не биваше да се намесва в чувствата между двамата мъже. Това бяха лични взаимоотношения, които трябваше сами да разрешат.

— Знам, че си ми ядосан — изрече тихичко тя. — Извинявай.

Слейд я погледна отново. В очите му наистина се четеше гняв, но липсваше онзи неудържим пламък, който бе видяла у него в хотелската стая сутринта, преди да напусне стаята като разярено животно.

— Извинявай — промълви объркана тя. — Последното нещо, което съм искала, е да те разгневя — не и след като спаси живота ми по такъв начин.

Дланите му се вкопчиха здраво в юздите.

— Престани да говориш небивалици. Аз не съм те спасил. Просто те намерих и те отведох в града. Това е всичко. Ако не бях аз, някой друг щеше да го направи.

— Дали? Или щях да се събудя сама насред онази пустош и да се скитам наоколо, докато припадна от изтощение? Можех дори да умра.

Погледът му я пронизваше.

— Не съм те молил за признателност.

— Но така или иначе, аз съм ти благодарна.

Слейд впери поглед право пред себе си над главите на конете към бледосинята ивица на хоризонта.

— По дяволите — промърмори той под носа си.

Реджина почувства надигащия се в гърдите й гняв и последва импулса си.

— Обърни колата! Закарай ме обратно в Темпълтън. Ще остана в хотела, докато се почувствам по-добре, а после ще замина за Сан Луис Обиспо. Сигурна съм, че Сюзън няма да затръшне вратата под носа ми, когато види в какво състояние съм изпаднала. Не искам да ти се натрапвам повече.

Слейд свъси вежди и се обърна на седалката, за да я погледне.

— Нима ти приличам на такъв мерзавец?

— Не! Не е това! Просто не разбирам защо си ми толкова ядосан.

Слейд преглътна мъчително. Погледът му се плъзна към устните й, преди отново да се закове на очите й.

— Вината не е твоя. Не съм ядосан на теб.

— Не си ли?

— Не.

Реджина изпита неимоверно облекчение — и не само облекчение. Душата й ликуваше. Но мрачното, отнесено изражение на лицето му мигновено изтри усмивката от устните й.

— Щом не си ядосан на мен, значи гневът ти има нещо общо с баща ти.

— Точно така.

Тонът му й подсказа, че навлиза в територия, която е оградена с телена мрежа в съзнанието му.

Но Реджина не можеше да се сдържи. Защото пред очите й още беше образът на Рик, когато изрече онези думи, в ушите й отекваше гласът му, преливащ от обич и още нещо, което тогава не бе успяла да определи, но сега беше в състояние да назове — отчуждение.

Реджина не можа да се сдържи.

— И защо си ядосан на баща си?

Слейд я погледна остро.

— Защото те обиди?

— Рик трудно би могъл да ме впечатли и с най-долната обида, която е в състояние да ми отправи — отвърна рязко той. — Спри да настояваш.

— Значи е заради мен. Ти си ядосан на Рик, но причината е в мен.

— Бесен съм на Рик отдавна преди да те срещна, и ще продължавам да съм бесен дълго сред като си отидеш.

Реджина онемя от думите му. Сърцето й се късаше от отношенията между баща и син — отношения, които искаше да изглади и в които нямаше никакво право да се намесва. А самата мисъл, че конфликтът помежду им ще остане, а тя ще замине, кой знае защо я разстройваше. Тя дори не се осмеляваше да се замисли по-внимателно над този факт.

И въпреки всичко Реджина чувстваше, че в дъното на тези разрушителни емоции стои самата тя, макар Слейд решително да го отричаше. Усещаше го; знаеше го.

Тя не откъсваше погледа си от него и най-сетне Слейд се видя принуден да я погледне отново. Очите им се срещнаха — питащи, настоятелни, изпепеляващи. Профилът му беше твърдо изсечен и привлекателен, почти болезнено съвършен.

— Какво, по дяволите, искаш от мен? — попита я Слейд през стиснати зъби.

Реджина не се поколеба и за миг.

— Приятелство.

Той се извърна рязко към нея, на лицето му се изписа изумление. Реджина остана безмълвна и неподвижна, неспособна да проумее начина, по който думите са се изплъзнали от устата й. Изражението на лицето му говореше, че и на него му е трудно да го повярва. Дланите й се изпотиха. Нямаше нужда да е възвърнала паметта си, за да проумее, че дамите не предлагат така откровено приятелството си на непознати, освен ако не става въпрос за по-особено приятелство, за интимно приятелство, а тя изобщо не влагаше този смисъл в думите си.

— Между нас не може да съществува приятелство.

Реджина разглеждаше напрегнато ръцете си, облечени в изискани ръкавици, а Слейд впери поглед, също толкова напрегнат, някъде пред себе си, над главите на неуморните коне. Реджина осъзнаваше, че е редно да остави темата недовършена и двамата да се престорят, че този въпрос никога не е бил засяган. Вместо това чу собствения си глас да промълвява:

— Защо?

Внезапно Слейд дръпна юздите и закова конете на място. Тялото му остана неподвижно, но с всяка своя клетка Реджина долавяше колосалната енергия, която се завихряше у него и напираше да излезе на свобода. Младата жена горещо желаеше да не бе проявила натрапчивата си откровеност.

Слейд я погледна. Каквито и тайни да имаше този човек, те вече не бяха забулени в най-тъмните кътчета на душата му — напираха в изразителните черти на лицето му, трябваше само някой да ги разчете. Очите му бяха ярки и напрегнати. Тялото му излъчваше груби и първични сигнали, които Реджина не беше в състояние да разгадае. Тя се чувстваше едновременно неудържимо привлечена и изплашена до смърт от този мъж.

— Освен ако нямаш предвид по-особено приятелство — но дори то е невъзможно помежду ни.

Реджина не пророни и дума. Погледът му я хипнотизираше. Думите му биха я шокирали, ако не беше изцяло погълната от изпепеляващия пламък в очите му. Но тя беше жена, а той — изключително привлекателен мъж, и привличането помежду им, което Реджина не можеше да проумее, нито да контролира, нарастваше с всеки задъхан удар на сърцата им. Беше й почти невъзможно да диша и тя тайничко се запита, само се запита какво ли щеше да се случи, ако едва доловимо наклонеше тялото си към неговото.

— Недей. — Слейд изрече една-единствена дума, но тя съдържаше безкрайна гама от значения и предупреждения.

Предупреждения, които Реджина предпочете да игнорира. Неспособна да откъсне погледа си от него, тя се наклони едва доловимо напред. Тялото й се помръдна с по-малко от инч, но това се оказа достатъчно.

— Елизабет.

Тя чакаше. Времето наоколо им се завихри и сякаш замря. Знаеше, че той ще я целуне. Желанието бликаше от очите му. Реджина копнееше неудържимо да почувства допира на устните му до своите. Тя наклони леко глава. После замря неподвижна и накрая, най-накрая чудото стана — едва доловимо устните му докоснаха нейните, плъзнаха се по копринената им повърхност… Почти мигновено Слейд се отдръпна рязко от нея.

Ударите на сърцето й отекваха в ушите. Реджина не откъсваше от него. Огромните си изразителни очи. Той също я гледано слисан и ужасен от себе си самия. Внезапно Слейд грабна кичите и с едно ловко и отмерено движение пришпори конете напред по прашния път.

Думата „разстроена“ бе твърде бледа, за да опише състоянието на Реджина. Все още чувстваше следите от устните му върху своите, тялото й неудържимо копнееше за още — за много повече. Нямаше сили да отмести очите си от него. Мили боже, този мъж бе толкова привлекателен, повече от привлекателен. Ръцете й мачкаха копринената материя на роклята в скута й.

— Това беше непростима грешка — промълви Слейд, без да я погледне.

— Какво?

Той упорито отказваше да я погледне.

— Ужасна, непростима грешка.

Тялото й се напрегна. Лицето й се обля в гъста руменина, когато осъзна, че той съжалява за целувката, докато та болезнено копнееше за устните му. Червеният цвят на лицето й се сгъсти, когато проумя, че без всякакъв срам се е опитала да съблазни този мъж.

— О, господи! — прошепна засрамена тя.

— Късно е да призоваваш Бога.

— О, господи — повтори Реджина, докато се опитваше да си представи какво ли си мислеше Слейд за нея.

— Но, разбира се, това напълно съвпада с плановете на Рик.

Тя го погледна озадачена.

— Имаш предвид идването ми в Мирамар, нали? Или говориш за интимността, която споделихме?

— Имам предвид всичко накуп. Аз не съм светец. И никога не съм искал да бъда — досега.

— Ти си добър човек — прошепна разпалено тя. — Много добър човек.

Слейд я прониза с безмилостен поглед. Когато се съвзе, гласът му беше дрезгав и студен.

— Ти или имаш дяволски развито въображение, или си твърде добра, за да си истинска. Не се опитвай да ме изкараш такъв, какъвто със сигурност не съм.

— Не съм си го и помисляла.

— Не възнамерявам да обсъждам характера си с теб.

— Добре — едва успя да промълви Реджина, потресена до дъното на душата си. Този път го бе влудила — заради целувката или заради молбата си, а вероятно и с двете. Не беше в състояние да проумее мрачната му сложна натура и в един момент се улови да ругае мислено човека, който го бе отгледал и възпитал.

А следите от целувката му още пареха на устните й.

Прашният път се виеше уверено на запад и нагоре, обгърнат от заоблени върхове с цвят на сушена слама. Върховете наоколо им ставаха все по-високи и по-високи. По обширните ливади кротко пасяха животни. Файтонът последва острия завой на склона и излезе на гол планински хребет.

Слейд не беше проговорил от мига, в който устните му срещнаха тези на Реджина. Той пришпори конете досами ръба на скалата и спря да огледа околността. Реджина си пое дълбоко дъх. Макар да бе силно впечатлена от гледката, която се разкриваше пред очите й, тя се притесняваше от погледа на Слейд, който внимателно я наблюдаваше.

Острият ръб на планинския хребет, където в момента се намираше файтонът, преминаваше в стръмен склон, който се спускаше в тучната долина отдолу. Отвъд долината се простираха заоблени планини с цвят на бронз, а в скута им се плискаха водите на Тихия океан. Реджина погледна въпросително Слейд.

— Мирамар?

Той кимна, неспособен да прикрие напиращата в погледа му гордост.

Никога преди Реджина не се беше сблъсквала с такова сурово очарование. Пред погледа й се простираше безбрежно пространство девствена природа, което внушаваше страх със своята необятност и същевременно неудържимо я привличаше.

Слейд вдигна ръка на север към отсрещната страна на тесния хребет.

— Голямата долина се намира ето там. Там са повечето ни гори и лозя. На отсрещния хълм е разположена къщата, но няма как да я видим оттук.

В тази посока планините бяха по-заоблени, напомняха й хълмовете, които Слейд й бе описал по-рано. Вековни дъбове и борови дръвчета внасяха свежест в пейзажа. А океанът опираше в хоризонта и приглушено-сините му води контрастираха с прошарените от лятното слънце върхове.

Реджина си пое дълбоко въздух. Стори й се по-чист, по-сладък и определено по-хладен от въздуха на Темпълтън. Слейд отпусна юздите. Сега пътят се спускаше плавно между хълмовете. След няколко минути навлязоха в долината. И още преди да стигнат границите на имението, Реджина разбра, че приближават морето. Можеше да долови вкуса на соления бриз, който развяваше кичури коса по гърба й.

Самото ранчо се намираше в дъното на долината, където земята плавно се издигаше, за да посрещне небето. Безбройните хамбари, конюшни и дървени постройки, всички боядисани в сиво, придаваха на фермата вид на уютно самостоятелно селце. Реджина си представи колко красиво би изглеждал Мирамар, ако всичко бе прясно боядисано, но не даде глас на мислите си.

Минаха покрай обширни портокалови градини. Слейд, който бе останал изключително мълчалив от онази злополучна целувка насам, сега охотно й разказваше за родния си дом.

— Дядо ми, Алехандро Деланза, предпочел да построи къщата тук, отколкото в другия край на долината.

— Не го обвинявам — промърмори Реджина. Обширното имение, издържано в испански стил, се открояваше ярко на фона на пастелносиньото небе, сякаш господстваше над всички хора, земи и живи същества по света.

Слейд я изгледа продължително.

— По онова време в долината не е имало градове, съществувала е само църквата в Сан Мигел.

— Дори и тогава къщата трябва да е изглеждала величествена.

Пътят водеше досами къщата и точно там свършваше. Когато наближиха околните хамбари и кротко пасящите на ливадата жребци, Слейд промълви:

— Преди време имахме стотици работници, а Мирамар осигуряваше прехрана за целите им семейства. Бяхме едно от старите имения, които по традиция задоволяваха всичките си потребности. Всичко, от което имахме нужда, се отглеждаше или произвеждаше на наша земя.

— Звучи доста романтично.

Слейд я погледна замислено.

— Но не и практично, а в днешните времена не е и конкурентоспособно. Сега разполагаме само с няколко човека, които се грижат за животните, един щавач, един касапин, готвачка и няколко помощници в къщата.

Бледа картина в сравнение с някогашните времена, помисли си Реджина. И някак тъжна. Слейд сякаш прочете мислите й.

— Не бих върнал времето назад, дори и да можех — добави той.

После насочи конете по пътя покрай хамбарите и помощните постройки направо към къщата. Към тях се насочи някакъв мъж, който нямаше действителна прилика със Слейд, но нещо в чертите му силно напомняше за него.

— Добре дошла в Мирамар. — Той отправи ослепителна усмивка към Реджина. — Аз съм Едуард.

Реджина също се усмихна. Топлото му приятелско отношение беше цяр за душата й след потискащото мълчание на Слейд. Той й помогна да слезе от двуколката.

— Сега разбирам защо Джеймс е бил толкова запленен от вас — промълви сърдечно Едуард.

Реджина инстинктивно долавяше, че този мъж е умел прелъстител, но той беше толкова красив, а чарът му така неподправен, че всичко останало губеше значение. Безобидният му флирт никак не я притесняваше и тя имаше чувството, че е добре тренирана в такъв вид отношения.

— Много мило от ваша страна — отвърна му спокойно тя.

— Предполагам, че сте свикнала да получавате ласкателства от страна на мъжете. Дали понякога не ви омръзва да ви повтарят колко сте красива?

Някъде зад гърба й Слейд шумно сваляше куфарите й на земята.

Вместо да се обърка, Реджина звънко се разсмя.

— Струва ми се, че сте голям измамник.

— Измамник? — Гримасата му беше дяволита и привлекателна. — Никога преди не са ме наричали измамник, но мисля, че ми харесва.

Реджина не сдържа усмивката си. Да, определено неведнъж бе участвала в подобна игра на думи и не само че бе опитна във флирта, но и изпитваше удоволствие от него. Запита се откъде ли е толкова веща в такива ситуации, след като е прекарала последните няколко години от живота си затворена в частно училище за млади дами. На подобно място едва ли беше имала възможност да флиртува с приятни млади господа. Тази мисъл я обърка.

— Е, отсега нататък със сигурност ще го чувате по няколко пъти на ден — ухили се хлапашки Едуард, — докато наистина се отегчите.

Реджина отново се усмихна, този път насила.

— Не мисля, че една млада дама би могла да се умори да я ласкаят — отвърна машинално тя. Беше силно обезпокоена от последната мисъл, която навести съзнанието й. Но не й остана много време да разсъждава над това, защото в следващия момент Слейд изсумтя презрително и привлече вниманието на двамата с Едуард.

— Наистина ли мислиш, че жените си падат по това?

Реджина бе искрено изненадана от реакцията на Слейд. За нея разговорът с брат му беше просто игра на думи. Едуард отново и се усмихна.

— Той ревнува. Ревнува, защото не би могъл да води мил разговор с жена дори ако животът му зависеше от това.

Слейд погледна внимателно Реджина, преди да отговори на брат си.

— Аз нямам нужда от „мили разговори“. Но ти, изглежда, си доста опитен в това отношение.

— Аз съм съкрушен — отвърна шеговито Едуард, но изглеждаше озадачен от поведението на брат си.

Слейд хвърли още един обвинителен поглед към Реджина.

— И двамата изглеждате опитни в това отношение.

Реджина не можеше да повярва, че Слейд е способен да я напада по такъв начин. Едуард изглеждаше не по-малко изненадан.

— Слейд — опита се да протестира той.

Слейд обаче не му обърна никакво внимание. Той захвърли пренебрежително на земята последните й куфари и мигновено изчезна в къщата.

Чувствата на Реджина бяха наранени, но тя внимателно прикри объркването си. Обърна се към къщата, за да скрие от Едуард лицето си, обляно в гъста руменина.

— Имате хубав дом — призна чистосърдечно тя.

— Къщата е била построена за пръв път през 1838 година — отвърна й припряно Едуард. После докосна ръката й. — Той не искаше да те засегне.

— Напротив. А аз, изглежда, наистина съм твърде опитна в изкуството на флирта.

— Понякога ми е трудно да разбера брат си — отвърна мрачно Едуард. — Повечето дами, които познавам, флиртуват.

Думите му никак не я успокоиха. В последните няколко часа съвсем последователно бе отблъсквала Слейд от себе си, макар и несъзнателно. Дължеше му живота си, това беше безспорно, а вместо да му се отблагодари, досега бе успяла само да го вбесява.

— Хайде да вървим, вътре е доста по-хладно — предложи любезно Едуард и й предложи ръката си.

Желанието му беше да разсее нерадостните й мисли, а в момента Реджина имаше нужда точно от това. Тя погледна отблизо къщата и осъзна, че това е една наистина красива сграда. Огромни олеандри — бели, червени и розови — обграждаха от всички страни величествената П-образна постройка. През величествената арка на отворения портал се виждаше огромна градина с екзотични, ароматни цветя, варовиков шадраван и каменна настилка в прасковен цвят. В дъното на двора имаше по-малка врата, която вероятно водеше към друга градина.

— Разбира се, от 1838 тук са правени редица подобрения — разказваше й охотно Едуард. — Това, което виждаш в момента, е само част от оригиналната постройка. Ние сме истинска калифорнийска фамилия — една от последните останали. Повечето вече разпродадоха имотите и земите си.

— Разбирам — промълви Реджина, изключително благодарна, че Едуард успява да внесе свежа нотка в обърканите й мисли.

— Вероятно многократно ще чуеш тази история, но през 1837 година мексиканският губернатор, Хуан Батиста Алварадо, е подарил тази земя на семейството ми в знак на признателност. По онова време повечето мексикански ранчо са били изключително испанска собственост, но когато през 1822 Мексико извоюва независимостта си, изявява претенции към Калифорния. Мексиканските войници и заселници, и дори някои чужденци, са подписали петиция и са получили огромни парцели земя. Нашият дядо е бил един от първите в това отношение. Разбира се, след като Калифорния стана самостоятелен щат, загубихме по-голямата част от земите си. Но имахме повече късмет от останалите калифорнийци, повечето от които загубиха всичко. А онова, което им остана, скоро бе разпокъсано на парчета. Рик никога не би го направил.

Реджина най-сетне успя да отърси мислите си от Слейд и заинтригувана се обърна към Едуард.

— Защо сте загубили земите си?

— Защото американците така пожелаха. Последното разпределение на земите бе твърде старо, оригиналните документи за правата ни — изгубени или нечетливи, а границите често бяха отбелязани от самата природа: например огромен скален отломък или свивката на някое поточе, или пък вековно дърво, ударено от гръмотевица. Но както навярно се досещаш, половин век е много време, напълно достатъчно, за да може един поток да промени посоката си или напълно да пресъхне, камъните да се преместят и дърветата да умрат или да бъдат изкоренени от силна буря. — Едуард вдигна небрежно рамене. — Така че повечето стари калифорнийски документи бяха унищожени, а земята се разпределяше между новодошлите. В продължение на години ние се борихме за собствеността си, и за щастие успяхме да запазим една трета от владенията си. — Той се усмихна. — Истината е, че старите граници на земите ни бяха твърде обширни, за да се обработват.

От най-отдалеченото крило на къщата излезе някаква жена и уверено се запъти към тях.

— Едуард! — извика жената.

Реджина я погледна с любопитство. Беше слаба и изискана жена с блестяща кестенява коса, прибрана на тила в моден класически кок. Насочи се към тях с твърди решителни крачки. Докато се приближаваше, Реджина забеляза, че не е съвсем млада — вероятно към четиридесетте, но все още притежаваше забележителна красота. Реджина обърна внимание и на пастелнозелената й рокля, която очевидно бе преправяна неведнъж и несъмнено отдавна бе излязла от мода.

— Това е майка ми, Виктория — представи я Едуард.

— А вие трябва да сте Елизабет. — Жената й отправи широка усмивка и протегна ръка. — Радвам се най-после да се запозная с вас след всичките тези години.

Реджина стисна ръката й. Макар думите на жената да бяха приятелски и топли, в тона й имаше нещо фалшиво. Усмивката й беше студена като стъкло. Когато надникна в очите й, Реджина видя особен блясък в тях. Кожата на тила й настръхна.

— Надявам се, че не сте твърде засегната от инцидента, който сте преживяла — добави любезно Виктория.

— Днес се чувствам далеч по-добре — отвърна Реджина. — Благодаря ви.

— Елате с мен. Слейд ще се погрижи за багажа ви. Ще ви настаня в една от стаите за гости, която гледа право към брега. Това е най-хладното помещение в цялата къща. Почти винаги вътре се долавя морският бриз.

Досега Реджина не беше осъзнала, че се намира толкова близо до Тихия океан. Тя се забърза напред и остави Едуард, опрян на тънката стена на къщата с цигара в едната ръка, заровил другата дълбоко в джоба си, и очевидно напълно забравил за нея.

Реджина последва Виктория в къщата. Това беше като да влезеш в друг свят по друго време. Мебелировката беше тъмна, тежка и стара. Ориенталските килими бяха пищни и елегантни, но твърде избелели. В централния салон вниманието й бе привлечено от огромна ракла в испански стил, по чиито стени бяха гравирани неразбираеми за нея символи. Докато минаваха през трапезарията, от вниманието й не убягнаха огромната стара маса и дузината тежки столове, тапицирани в износена жълто-кафява кожа, нито пък внушителните на времето си гоблени, повечето от които отдавна бяха избелели и имаха отчаяна нужда от освежаване. Реджина подозираше, че всички предмети в къщата датират от времето на нейното построяване, ако не и от по-рано.

— Дали първите Деланза са донесли мебелировката със себе си? — попита любопитно тя. — Всичко е така необичайно и същевременно толкова приятно. — Едва сега Реджина осъзнаваше, че е свикнала с мраморни подове и позлатени корнизи, с предмети от ковано желязо и рисувано стъкло, с електричество и телефони, а не с каменни плочки, варосани стени, газени лампи и тъмно старо дърво.

— Разбира се. — Отговорът на Виктория прозвуча студено и почти неприязнено. Вече бяха напуснали къщата и навлизаха във вътрешния двор. В центъра на цветната градина друг фонтан плискаше примамливо хладните си води. Под сенчестите дървета вирееха в изобилие ароматни храсти и цветя. Двете жени бързо прекосиха двора и подминаха фонтана. Въздухът около него бе хладен и влажен от невидимите капчици чиста вода.

— Ето че пристигнахме — каза Виктория, когато двете влязоха в просторна стая с изглед към двора. Тя бързо я прекоси и отвори вратите на другата стена. Пред очите на Реджина се разкри зашеметяваща гледка: заоблен хълм, окъпан от слънчева светлина, в чиито поли океанът плискаше сивкавите си води.

— Каква прекрасна гледка! — възкликна очарована Реджина. Виктория се обърна, студената усмивка отново играеше на устните й.

Усмивката на Реджина се стопи. Много бавно тя се зае да сваля ръкавиците си, докато сърцето й тупкаше тревожно в гърците. После внимателно свали и шапката. Когато отново погледна жената срещу себе си, тя бе вперила поглед в перлената й огърлица.

— Прекрасни са — каза тя без всякаква топлина.

— Благодаря.

— Ще изпратя Лусинда да ти донесе лимонада. Това е крилото за гости, и понеже ти си единствената ни гостенка, можеш да се разполагаш свободно. — Думите й обаче не прозвучаха нито любезно, нито гостоприемно. — Вероятно ще искаш да се освежиш преди вечеря — продължи Виктория. — Лусинда ще ти помогне да се изкъпеш. Вечерята е точно в седем.

— Едно от малкото разминавания с традицията, които Рик ни позволява — прозвуча откъм вратата гласът на Слейд, който държеше в ръце два от нейните куфари.

Реджина се почувства изключително облекчена от присъствието му. Майката на Едуард беше не просто неприятна, в личността и поведението й имаше нещо заплашително. Реджина беше сигурна, че тази жена я ненавижда, макар да нямаше представа за какво.

Слейд влезе в стаята и остави куфарите на земята.

— Рик става и започва да работи още призори, така че е невъзможно да се вечеря в десет или единайсет вечерта, както е прието.

— Разбирам — промълви Реджина.

Без да каже и дума повече, Слейд се обърна и напусна стаята. Реджина остана загледана след него. Искаше й се да бе останал. Нямаше никакво желание да остава насаме с Виктория по-дълго, отколкото изискваше благоприличието.

В този момент Виктория прекоси стаята и затвори вратите, които водеха към двора. Двете жени останаха съвсем сами. Реджина я погледна изненадана.

— А сега ми кажи — подхвана лукаво Виктория, — това някаква игра ли е?

— Кое?

— Загубата на паметта ти. Игра ли е? Измама?

— Не! Разбира се, че не. Как ми се иска да можех да си спомня!

— Разбирам. — Виктория пристъпи бавно към леглото и прокара длан по пъстрото му покривало. — Защо тогава дойде тук, Елизабет?

— Аз… Рик ме покани. Каза ми, че ще бъда добре дошла у вас, сякаш съм част от семейството.

Смехът на Виктория бе сух и жлъчен.

Реджина осъзна, че стои с гръб към тежката дървена врата.

— Какво има?

— Нима не разбираш какво си е наумил Рик? Не проумяваш ли за какво те е поканил? Не можеш ли да се досетиш?

— Не. — Реджина започваше да се изнервя от неуместните въпроси на тази жена и продължаваше да се чувства неспособна да си представи какви мотиви би могъл да има Рик да я покани освен онези, които вече бе изброил пред нея.

— Слейд не ти ли е казал? Или поне да ти е намекнал?

— Какво да ми е намекнал? Какво да е казал?

— Че Рик възнамерява да те омъжи за него.

— Какво? — Сега Реджина беше истински шокирана. — Но… нали е трябвало да се омъжа за Джеймс!

— Само че сега Джеймс е мъртъв, а Рик иска да те види омъжена за Слейд. Слезе ли вече на земята?

— Нищо не разбирам. Защо му е на Рик да постъпва по този начин?

— Защо? — Този път Виктория се разсмя от сърце. Тя отправи красноречив поглед към съвършените перли, които проблясваха закачливо на шията на Реджина. — Заради парите ти, разбира се.

6

Виктория напусна стаята с победоносно изражение.

Реджина остана сама, изпълнена с недоумение и твърде шокирана, за да разсъждава трезво над ситуацията. Тя крачеше неспокойно из стаята и кършеше отчаяно ръце. Рик й се бе сторил толкова искрен. Но очевидно не беше искрен ни най-малко.

Двойните врати към стаята й, които гледаха към двора, се отвориха внезапно и шумно. Реджина се закова на място. На прага стоеше Слейд с един от най-големите и най-тежки куфари в ръка.

— Къде да го оставя? — попита я той.

Тя остави гневът да я завладее. Пристъпи заплашително към него още преди да е решила какво смята да стори. Този човек бе също толкова отговорен за грубата измама, колкото и баща му. Защото през цялото време бе знаел истината. А тя му вярваше! И не само това, той дори й предложи закрилата си. Господи, как му вярваше само! Но той не заслужаваше доверието и. Този мъж я бе излъгал. Беше се опитал да я използва. Предателството беше съкрушително.

Тя вдигна ръка във въздуха. Той мигновено се досети за намеренията й, захвърли куфара на земята и сграбчи здраво китката й.

— Проклет да си! — извика Реджина, самозабравила се от гняв. Болезнената хватка я отрезви. Слейд бе хванал здраво и двете й китки и я притискаше с тялото си към стената. Беше напълно обездвижена. Не можеше да движи ръцете си, нито пък която и да е част от тялото си, а гърбът й сякаш се бе слял със стената.

— Защо? — попита я остро Слейд.

Тялото й се отпусна под неговото. Чувстваше се изтощена от краткото, но енергично боричкане. Все още обаче имаше сили да го погледне в очите, а нейните бяха обвинителни и изпълнени със сълзи.

— Аз ти вярвах!

— Грешка — отвърна й мрачно той. — Успокои ли се вече? Никога не съм смятал, че една истинска дама е в състояние да има толкова остри нокти, а не бих искал да нося следи от тях по лицето си.

Реджина осъзна, че не би могла да изрече и дума повече. Гневът, болката и огорчението все още бушуваха в душата й, но се зараждаше и нещо ново. Помисли си, че може да почувства живинката във всеки инч от привлекателното му мъжествено тяло. Сега двамата бяха плътно притиснати един към друг. По някакъв начин коляното му бе успяло да се плъзне между нейните, бедрото му — между нейните бедра. Ситуацията беше скандална, но още по-шокираща бе реакцията на тялото й към всичко това.

Замаяна, Реджина осъзна, че Слейд е втренчил поглед в нея, но не от интерес към онова, което би могла да му каже. Той изучаваше напрегнато устните й, извивката на шията й и заоблените форми току над деколтето, опряно в силните му гърди. Горещият му поглед разпалваше и бездруго изострените й сетива. Беше й невъзможно да овладее очакването, което сковаваше цялото й тяло.

И тогава Реджина осъзна, че и тя го изучава също толкова напрегнато и внимателно. Никога досега не й бе хрумвало, че гъстите мигли на някой мъж могат да крият толкова еротика или пък че би й се приискало да опре носа си в изящната извивка на неговия. Устните му бяха полуотворени. Лицето му беше съвсем близо до нейното. Достатъчно близо, за да види колко гладка е мургавата му кожа с изключение на тъничките бръчици около очите му — резултат от многото години, прекарани под слънцето. Защото определено не приличаха на бръчки, причинени от сърдечен смях.

Погледът му бавно се местеше по лицето й. Тялото му пулсираше, плътно притиснато до нейното. Реджина не можеше да откъсне погледа си от този мъж.

— Харесваш ми разгневена — промълви Слейд с приглушен дрезгав глас.

Тя наистина беше разгневена, но същевременно се чувстваше обидена и наранена, и макар че за миг сякаш бе забравила и предателството на този човек, сега чувствата й пламнаха с нова сила.

— Пусни ме. — Гласът й трепереше.

Хладна подигравателна усмивка изкриви ъгълчетата на устните му.

— Нима най-после съм развенчан? — той отстъпи на една крачка от нея. Цялото му същество излъчваше безразличие.

Реджина не можеше да проумее смисъла на думите му.

— Напусни стаята ми.

— Мислех, че съм твоят герой. — Той дори не се помръдна.

— Героите не лъжат.

— Значи наистина съм развенчан. И какво точно съм те излъгал? — Гласът му бе равнодушен и лишен от всякакъв интерес. — Затова ли плачеш? Или се опитваш да ме разиграваш?

Очите й се разшириха от изумление, когато разбра какво иска да й намекне.

— Уверявам те, че по никакъв начин не се опитвам да поощрявам нагоните ти.

— Така ли? Но поощряваше Едуард. Може би си поощрявала и Джеймс. Така ли е?

Реджина не вярваше на ушите си.

— Никога не съм поощрявала брат ти.

— Не, само се хилеше насреща му като идиот. Нима такъв разговор е по вкуса на една дама? — Той отстъпи, без дори да я погледне.

— Това беше игра. Игра на думи. Това е всичко.

Слейд се облегна на стената и скръсти ръце на гърдите си.

— Но на теб очевидно ти харесва да я играеш. На Едуард определено му харесва.

— Няма значение дали ми харесва, или не. — По някакъв неуловим начин този човек бе успял да я докара в отбранителна позиция, а гърбът й бе притиснат до стената, не само в буквалния смисъл.

— Няма ли?

— Не! Това е просто начин да бъдеш любезен. Да бъдеш дама. А Едуард просто се държеше като джентълмен.

— А ако аз ти кажа колко си красива, това ще означава ли, че и аз съм джентълмен?

Реджина замръзна. По незнайни причини сърцето й се блъскаше лудо в гърдите. Погледът му срещна нейния. Тя инстинктивно почувства, че въпросът му е напълно сериозен.

— Не. Това не те прави джентълмен.

— Аз не мисля така.

Как бе успял да овладее гнева й с такава лекота и да насочи разговора в друга посока?

— Ти полагаш всички усилия да не се държиш като джентълмен, нали?

Слейд се усмихна, но насила.

— Така ли?

— Почти мога да чета мислите ти, Слейд.

Усмивката му угасна. Той се отблъсна рязко от стената.

— Не ми пука за какъв ме мислиш. Ако искаш да флиртуваш с Едуард и това го наричаш „любезност“, аз няма да съм този, който ще се опита да те спре. Но може би трябва да те предупредя. Защото в твоите книга Едуард може да е вписан като джентълмен, но той е преди всичко мъж.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че той няма да се поколебае да открадне целувка или две. Всъщност, ако го предизвикаш, със сигурност ще го направи.

Кръвта й кипна.

— Аз не го предизвиквам. — Но лицето й се обля в руменина, когато си припомни как бе предизвикала Слейд.

Той я погледна безразлично.

— Прави каквото искаш.

Тя потръпна. Този човек си мислеше най-лошото за нея. Имаше я за неморална. Но това си беше самата истина, нали? Не с Едуард, който, колкото и да беше привлекателен като мъж, не извикваше и най-малкия интерес у нея. Със самия Слейд. В каретата почти откровено го бе помолила за целувка, а само преди миг се бе опитала да го предизвика отново.

Двамата не откъсваха погледа си един от друг. Тишината вибрираше от напрежение. Реджина беше почти сигурна, че Слейд чете мислите й.

— Струва ми се, че е по-добре да се върна в града — едва успя да промълви тя.

Той я изгледа продължително, преди да мине покрай нея на път към терасата. В небето бяха надвиснали тежки облаци и хвърляха дълги, почти пурпурни, сенки над океана. Бризът ставаше все по-осезаем.

— Не — каза Слейд с гръб към нея. — С твоите мили усмивки и с тази „любезност“, ще станеш лесна плячка за всеки мъж, който има късмета да мине покрай теб. Рик е прав. По-добре е да останеш тук, докато си възвърнеш паметта.

Реджина тънеше в несигурност. Беше дошла в Мирамар, защото нямаше къде другаде да отиде и защото бе повярвала, че Слейд ще я закриля при тези странни за нея обстоятелства. Но че не му вярваше. Той я бе излъгал. И все пак, колкото и невероятно да беше, все още й се искаше да му вярва. Много й се искаше. Но как би могла? Не можеше да се довери на човек, който се бе опитал да я използва. Беше болезнено да се превърне в безпомощна жертва на Слейд.

Не можеше да отрече и безспорния факт, че изпитваше силен интерес към него като мъж. Не искаше дори да си спомня за допира на устните му върху своите, за силното му тяло, опряно в нейното. Не искаше да си помисля колко е привлекателен, мъжествен и силен. Не искаше да чувства този неудържим копнеж по него.

В този момент Реджина наистина се боеше. Не от странните обстоятелства или от онова, което й се беше случило, не от загубата на паметта си или от истинската си идентичност, боеше се от този загадъчен мъж, който стоеше в другия край на стаята с гръб към нея. И може би, само може би, се боеше от самата себе си.

— Защо не ми каза?

Той не се помръдна. Не отмести погледа си от облаците, които се носеха плавно към тях.

— Какво да ти кажа?

— Че Рик иска двамата с теб да се оженим.

Той се обърна с лице към нея.

— Виктория отново е развързала езика си?

Реджина чакаше напрегнато, опитвайки се да преглътне издайническите сълзи, предизвикани от новия прилив на болка.

— Защо не ми каза?

— Виждам, че не си особено щастлива от подобна перспектива.

— Аз ти вярвах.

— Не съм ти казал, защото все още не съм взел окончателно решение за себе си — отвърна й остро Слейд. — Истината е, че не съм се съгласил да се оженя за теб.

— Какво?

— Казах на Рик, че ще помисля.

— Казал си на Рик, че ще помислиш?

— Точно така.

Реджина не вярваше на ушите си. Доколкото беше разбрала, Слейд възнамеряваше да се ожени за нея заради парите й. Но не беше така. Той все още размишляваше над идеята. Това, че не бе приел на мига и не се опитваше да я притисне да склони, трябваше да я накара да изпита облекчение, но не стана така.

— Осъзнаваш ли, че това би било абсурдно?

— Колко абсурдно?

— Съвсем абсурдно.

— Защо ли ми се струва, че отказът ти е предизвикан изцяло от моята особа… и няма нищо общо с личността на Джеймс?

Реджина отстъпи инстинктивно назад, шокирана от силата на гнева му. Истина беше. Наистина бе забравила за мъртвия си годеник и за факта, че Слейд е негов брат.

— Така си и мислех.

— Но аз дори не помня Джеймс — опита се тя да се защити.

— Но аз го помня — отвърна той.

Болката му бе също толкова примитивна и необуздана, колкото и чувствата, които бе проявил по-рано във файтона. Реджина осъзнаваше, че няма право да става свидетел на чувствата му, както нямаше право да наднича толкова дълбоко в неговата душа.

— Вината не е моя. Не съм виновна за смъртта на Джеймс. Не съм виновна, че дори не мога да си спомня лицето му. Повярвай ми, най-много от всичко искам да си го спомня… и ми се иска той да беше жив.

Слейд я гледаше напрегнато, погледът му хвърляше гневни искри наоколо.

— Знаеш ли какво, Елизабет? Върви по дяволите!

Той премина бързо покрай нея и затръшна вратата на стаята.

Реджина не сдържа болезнения си стон. Грубите му думи отново събудиха гнева й. Тя се втурна към двойните врати и ги улови, преди да се затворят отново. Взираше се безпомощно след Слейд, а сълзите бликаха свободно по лицето й — същите сълзи, които бе сигурна, че е видяла и в неговите очи. Та нали и двамата плачеха поради едни и същи причини! А дали беше така?

Реджина не можеше да остане в Мирамар нито миг повече. Идването й тук беше грешка. Защото Мирамар не беше вече желаното убежище. Не можеше да пренебрегне факта, че Слейд бе предал доверието й. И тази рана дълго щеше да боли. Това не би трябвало да я измъчва чак толкова — все пак той беше само един непознат. Но законите на сърцето не се управляват от логиката. Слейд вече не беше нейният ангел спасител. И тази мисъл извика нови сълзи в очите й.

Тя се нуждаеше от него! Нима той не можеше да го проумее? Как можеше да й причинява това, когато тя изпитваше такава отчаяна нужда от него?

И въпреки всичко, докато приготвяше припряно багажа си, Реджина не можеше да изхвърли образа му от съзнанието си, не можеше да откъсне мислите си от него. Спомняше си онези свидни мигове, които не биваше да си припомня: неговата загриженост, когато я бе открил до железопътните релси, острите думи, които си бяха разменили с баща си, пламенната му целувка във файтона. В съзнанието й безуспешно бродеше едно безсмислено „ако“. Ако не беше загубила паметта си, ако не беше годеницата на Джеймс… Но сега всичко беше изгубено. Не молеше да промени реалността.

Можеше да остави всичките си вещи. Навън беше толкова горещо, а слънцето все още висеше високо в небето, че бе принудена да замени кокетната си малка шапчица с широкопола сламена капела. После обу удобни обувки с ниски токчета. Бяха съвсем нови, но не можеше да си позволи да изгуби ценно време в излишно суетене и търсене на по-износени. Трябваше да побърза, нямаше време дори да обмисли бягството си. Вече бе взела решение да се добере до Темпълтън и да се обади на доведената си майка, за да я помоли за помощ. След броени минути беше готова да тръгне. Инстинктите й нашепваха да побърза, преди да е променила решението си. Нямаше смисъл да моли Слейд или някой друг от семейството да я отведат до града. Те щяха да й откажат или да се опитат да я разубедят. Защото искаха да я омъжат за Слейд; защото искаха парите й.

Къщата бе построена на върха на едно възвишение. Реджина излезе на терасата, за да огледа стръмната околност и разбушувания океан пред себе си. За миг се запита дали нямаше да вали — небето бавно се смрачаваше, а морската повърхност бе нагъната от заплашителни вълни. Тя отхвърли моментното си колебание. Трябваше незабавно да предпази себе си и личните си интереси. Нямаше кой друг да се погрижи за нея. Вече не.

Реджина излезе на терасата. Възнамеряваше да се прехвърли през парапета и да скочи двайсетината фута до земята. Докато стоеше там, потънала в нерешителност, в съзнанието й изплува смътен силует. Само за миг й се стори, че различава чертите на някой, когото познава, някой, който й е близък и скъп, и който през смях й повтаря, че има сили да го направи. За част от секундата силуетът беше толкова ясен, че сякаш можеше да разпознае човека, а после мигът отлетя.

Реджина замръзна, вкопчила вцепенените си ръце в парапета на терасата. Споменът бе отлетял — а беше сигурна, че е било спомен. Току-що си бе припомнила някого, някой важен за нея човек. Сигурна беше в това. А после силуетът му отлетя в тъмнината на забравените й спомени.

Кой ли беше този неин познат, който така смело е прескачал през тераси? Реджина копнееше за отговор и беше горчиво разочарована, задето не успя да се вкопчи в този образ миг по-рано, когато бе изплувал от бездната на забравата. Чувстваше се съкрушена, а безпомощните сълзи отново изпълниха очите й.

Тя решително се отърси от унинието и реши да се заеме със задачата си. Нямаше нужда от паметта си, за да проумее, че не е от типа хора, които без страх прескачат тераси, така че решително обърна гръб на парапета. Без да спира да мисли, защото това би й дало възможност да се разколебае, Реджина излезе на двора. Пробяга през ухаещата цветна градина, а после и съседния преден двор. Тичешком стигна да входния портал и се облегна изтощена на стената. Опитваше се да сдържи дъха си. Вятърът се усилваше. Несдържаният му порив надигна полите й и ги надипли около краката. Всеки момент можеха да открият отсъствието й. Тя напрегна слуха си за някакви гласове, но никакъв необичаен шум не стигна до слуха й.

Сега сърцето й препусна учестено. Прикритото й бягство я караше да се чувства като престъпник. Тя надникна предпазливо през железните порти. Може би заради времето, а може би заради обедния час — време за почивка — наоколо нямаше никой. Когато бяха пристигнали преди няколко часа, около конюшните и кошарите кипеше бурна дейност. Не би могла да избере по-подходящо време за бягство. Тя мигновено се стрелна през двора.

Не беше помислила за кон, но сега разбра, че ще й трябва, ако искаше да стигне до Темпълтън преди спускането на нощта. Би било истинско безумие да тръгне пеша. По пътя насам не бе видяла никакво движение по пътя, но дори и да срещнеше някого, не би си и помислила да пътува до града с непознат човек. Самата идея бе недопустима.

Реджина не срещна никого, докато вървеше по пътеката към конюшнята. Един предпазлив поглед вътре й подсказа, че вътре няма дори и коняр. Нещата не биха могли да се наредят по-добре. Тя се вмъкна бързо. Беше тъмно като в рог, но не смееше да включи никакво осветление. В задното помещение намери седло и юзди. Беше почти сигурна, че никога преди не е оседлавала кон.

Тя избра най-спокойното на вид животно в конюшнята. Макар да й се струваше, че е виждала кон и преди, отне й доста време да го оседлае и още повече да го обуздае. Животното я гледаше напрегнато, макар да стоеше неподвижно. Реджина се опита да го успокои с нервни, припрени думи. Миг по-късно го изведе от бокса.

Опитвайки се да запази спокойствие и присъствие на духа, Реджина заведе животното до една висока бала сено, набра полите си в ръка и без да обръща внимание на затрудненията и пълната липса на всякакво благоприличие, яхна коня по мъжки. Животното подскочи неспокойно, а тя се сниши и се вкопчи нестабилно в седлото. Докато се опитваше да си вдъхне кураж, тя скъси юздите до нужния размер. Макар да не беше опитна ездачка, беше очевидно, че не е и пълна невежа.

Тя пришпори животното извън обора. Вятърът се блъскаше необуздано в тялото й. Конят се изправи на задните си крака и едва не я повали на земята. Реджина стисна здраво юздите и се притисна към гърба му. Конят танцуваше като обезумял.

— Моля те, приятел, не сега — извика тя и се огледа отчаяно наоколо си. Реджина пришпори коня с токовете на обувките си, твърдо решена да се махне от тази къща, колкото е възможно, по-бързо.

Кестенявата кобила незабавно отвърна на подтика й и се втурна стремглаво напред. Реджина едва успяваше да се задържи на седлото, тялото и подскачаше безпомощно.

Вятърът отнесе сламената шапка от главата й. Вкопчена в седлото и юздите, Реджина вдигна предпазливо поглед и я видя как отлита. Роклята се диплеше високо над бедрата й. Лош късмет! Очевидно наближаваше буря.

За миг й хрумна да се върне назад.

Видя мрачното лице на Слейд, тъмните му напрегнати очи. Решимостта й сякаш се сломи. А в следващия момент вече нямаше възможност да избира. Полите й се вдигнаха отново, този път по-високо отпреди. Кобилата изцвили разтревожено и след мощния порив на вятъра, който повдигна високо опашката й, препусна неудържимо в бесен галоп.

Викът на Реджина замря на гърлото й. Трябваше да съсредоточи всичките си усилия, за да не падне от седлото. Конят препускаше бясно напред, а Реджина почувства, че започва да се смъква от гърба му. Животното се понесе още по-скорострелно. Тя се опита да се задържи на седлото, но усилието й беше безнадеждно. От устните й се изтръгна пронизителен писък, преди да изпусне юздите и да се изтърколи безпомощна в праха.

Приземи се по гръб, обърната леко встрани, с такава сила, че дъхът й замря. Когато способността й да диша се възобнови, тя пое с благодарност скъпоценните глътки свеж въздух. Погледът й се закова в мрачното, надвиснало над земята, небе. Много внимателно Реджина се опита да приседне, макар да не се доверяваше на способностите на натъртеното си тяло. Но успя да се изправи, макар усилието да се оказа непоносимо болезнено. Тя въздъхна с облекчение.

Конят бе изчезнал.

Огледа се безпомощно наоколо, но нямаше и следа от животното — нито пък от къщата. Реджина не знаеше дали да изпитва облекчение, или ужас от това откритие. Разтреперана, тя се изправи на крака и огледа тревожно небето. В далечината, където би трябвало да се намира океанът, всичко тънеше в непрогледен мрак. Но не можеше да се върне сега. Беше стигнала толкова далече, че бе длъжна да продължи. Докато вървеше по прашната пътека, вятърът я блъскаше безмилостно в гърба, тикайки я мощно напред. На всяка крачка хвърляше поглед през рамо, но никой не я преследваше. Слейд не я преследваше.

Реджина имаше чувството, че цял живот се е скитала по прашната пътека. Краката я боляха толкова силно, че накуцваше и се чувстваше изтощена до смърт. Вятърът бе променил посоката си и сега я блъскаше безмилостно в лицето, а тя се виждаше принудена да се бори за всяка крачка, която я отдалечаваше от Мирамар. Дори високите и яки борови дръвчета се огъваха под жестоките пристъпи на вятъра. Сега боровете се разреждаха и отстъпваха място на огромни дъбове, но това само й подсказваше, че не е изминала повече от няколко мили от пътя си към града.

Небето бързо се смрачаваше. Беше напуснала къщата в ранния следобед, но скоро щеше да се свечери. Скоро семейство Деланза щяха да се съберат за вечеря — и да открият нейното отсъствие.

Реджина отново преглътна дълго сдържаното ридание.

Нямаше да успее. Беше извървяла само няколко мили, а вероятно вече бяха изминали повече от два часа от тръгването й. Ако си спомняше добре, кръстопътят, който се намираше недалече от града, беше поне на дванайсетина мили от сегашното й местоположение. Нима щеше да прекара нощта сама сред тези гъсти горски шубраци? Самата мисъл бе ужасяваща. По пътя насам Слейд й бе говорил за хищниците, които обитавали горите на Мирамар. Можеше ясно да си представи глутниците гладни вълци, излезли през нощта на лов за плячка. Реджина потръпна. А после, за да стане всичко още по-сложно, по земята се изсипаха първите едри капки дъжд.

Реджина се закова на място и впери поглед в застрашителното небе.

— О, не — простена тя. Може би в отговор на думите й, небето сякаш се разтвори и изсипа над гората истински потоп.

Само за миг дрехите на Реджина се просмукаха с вода. Досега й беше студено, сега вече замръзваше. Вятърът свиреше гневно в дърветата. Короните на дърветата над главата й възпираха част от водната струя, но тя вече беше подгизнала до мозъка на костите си. Дори да поискаше да се върне назад, силите й я напускаха, а дъждът й се струваше непреодолима пречка.

Реджина беше мокра и изтощена. В миг душата й се изпълни с угризения заради глупаво скроеното детинско бягство. Но сълзите не можеха да я отърват от бедите. Ако имаше късмет, отсъствието й вече трябваше да е открито и скоро щяха да я спасят. Отново.

И тогава дочу името си.

Тя се напрегна. Вероятно гласът беше само продукт на въображението й. Тя се вслушваше напрегнато, но до слуха й долиташе само свистенето на вятъра — а дали не беше вълчи вой? Дъждът се блъскаше ожесточено в земята и допълваше шумната смесица от звуци. Реджина се опита да погледне назад към пътя, но вечерният сумрак обрече опита й на провал. Тя обгърна с ръце тялото си, което вече се тресеше неудържимо от студа.

— Елизабет!

Някой викаше името й и ако бе дочула правилно, това бе гласът на Слейд. Искаше й се да се втурне лудешки напред — не за да избяга, а за да се хвърли в ръцете му.

Беше такава глупачка!

— Елизабет!

Гласът му вече се долавяше по-ясно. Тя приклекна, внезапно спомнила си за неговото предателство. Сега това сякаш нямаше значение.

— Слейд! Слейд, тук съм!

Наблизо проблесна лъч светлина и се насочи право към нея. Тя дочуваше оживеното цвилене на коня му. Реджина се изправи.

— Слейд!

Силуетът му изплува от тъмнината като фантом от гъста мъгла. Очертанията на фигурата му ставаха все по-ясни, докато накрая двамата с коня му се озоваха пред нея, като някакъв митичен кентавър. Той скочи пъргаво на земята и се втурна към нея. Пончото му се вееше неудържимо, факлата в ръката му проблесна пред очите й и мигновено я заслепи. Когато я съзря, той се втурна лудешки към прегърбената й фигурка.

Реджина не се помръдна. Тя се облегна изтощена на дървото, изхлипа от облекчение и търпеливо зачака своя спасител.

7

Слейд я придърпа несдържано в ръцете си. Жестът му не приличаше особено на прегръдка. Изглеждаше вбесен. Реджина избърса горещите сълзи, които внезапно бликнаха от очите й. За пореден път този мъж спасяваше живота й и за пореден път тя изпитваше неимоверно облекчение от появата му.

— Знаеш ли, че в тези гори бродят вълци и планински лъвове?

— Вълци и лъвове?

— Да! — Той тръсна енергично глава, за да подчертае думите си. Реджина подскочи в ръцете му като коркова тапа по развълнувана водна повърхност. — Господи! Цялата си прогизнала!

Реджина обгърна тялото си с ръце. Слейд внимателно се отдръпна и тревожно я огледа.

— Изобщо не се опитвай да ми противоречиш — каза й с глас, който наистина не допускаше никакъв протест.

Неспособна да мисли повече за каквото и да е бягство, Реджина с удоволствие се остави на умората — и в ръцете на Слейд. Беше толкова изтощена, че се чувстваше щастлива, задето има кой да се погрижи за нея.

— Добре. — Тялото й започна да трепери неудържимо. Студът проникваше до всяка клетница от изтощената й плът.

Внезапно Слейд свали пончото си, после тежката кожена жилетка и меката вълнена риза. Реджина го гледаше като омагьосана, мигновено забравила за студа. Тялото му беше красиво. Целият беше красив. Не беше много едър мъж, но всеки инч от тялото му представляваше съвършено изваян мускул. Стойката му излъчваше сила и мъжественост.

Той я гледаше навъсено, докато обличаше отново жилетката върху голия си торс.

— Сваляй дрехите!

Реджина не вярваше на ушите си.

— Какво?

— Сваляй дрехите, преди да си настинала, и облечи моята риза.

— Шегуваш се, нали?

— Не, напротив. — Слейд посегна към блестящите месингови копчета на жакета й. Преди Реджина да успее да реагира, с няколко ловки движения на пръстите той ги разкопча и свали дрехата от гърба й.

— Какво правиш? — извика тя, като същевременно се опитваше да обуздае ръцете му, които в момента повтаряха действията си със смачканата й блуза.

— Трябва да облечеш сухи дрехи — отвърна той и разкопча копчетата на ризата й. — И не възнамерявам да губя време в безпредметен спор с теб.

— Намеренията ти може и да са безобидни, но това е недопустимо! — извика почти истерично Реджина и, притискайки гърдите си с ръка, започна да отстъпва назад, докато главата й се блъсна в един нисък клон на близкото дърво.

Слейд посегна към корсета й.

Тя сграбчи китката му с изненадваща сила.

— Не си го и помисляй! — Реджина очевидно бе твърдо решена да се бори. Цялото й тяло трепереше, но в очите й се четеше смъртен ужас. Нямаше значение, че Слейд очевидно се боеше за здравето й; намеренията му надхвърляха всякакви допустими граници. Ако се опиташе да свали блузата и корсета й, щеше да му издере очите.

Един дълъг миг измина в мълчание.

— Няма да си първата жена, която ще видя гола — изрече Слейд накрая.

Реджина пребледня. Думите му не й подействаха успокоително. Дори напротив — възбудиха неистов гняв. Сега беше по-твърдо решена от всякога да остане напълно облечена.

Слейд не се опита да я убеждава отново. Преди тя да осъзнае какво става, той я завъртя пред себе си и я притисна в желязната хватка на ръцете си. Реджина не спираше да крещи, докато пръстите му се бореха с връзките на корсажа й. Този мъж очевидно имаше богат опит в свалянето на дамски корсажи. Тази мисъл й се стори също толкова отблъскваща, колкото и първата. Вбесена едновременно от безобразната му постъпка и от обидната ловкост, с която се справяше с дрехите й, Реджина се гърчеше като змиорка. Неведнъж Слейд се видя принуден да прекрати за миг усилията си, за да я хване по-здраво. Когато най-сетне успя, и двамата бяха задъхани и поруменели от борбата.

— Стига! — извика Реджина, излязла извън кожата си от гняв. Ужасяваше я мисълта, че стои почти гола пред очите на този мъж и единствено копринената й долна риза прикриваше гърдите й от него. Влудяваше я и неговият поглед, който се плъзна подробно по тялото й, сякаш Искаше да инспектира съдържанието на бельото й. — Достатъчно! Няма да съблека ризата си. Върни ми дрехите! — След кратка пауза, тя добави почти умолително: — Моля те!

— Ще трябва да свалиш всичко, преди да си хванала пневмония. Аз няма да гледам.

Реджина вилнееше като фурия.

— И защо ти е да гледаш? Ти вече получи каквото искаше.

— Ако наистина мислиш така, много се лъжеш.

Реджина обгърна още по-плътно тялото си с ръце, сякаш се надяваше по този начин да изтрие погледите му от кожата си; лицето й гореше. Дори не се осмеляваше да осъзнае последните му думи.

— Няма да си сваля ризата — повтори решително тя. — А сега ще мога ли да получа дрехите си обратно?

Слейд нави ризата си на топка и я хвърли право към нея.

— Сваляй проклетата риза и облечи това!

Реджина го погледна като разярена тигрица, но не посегна към дрехата. Това би било недопустимо. Нямаше да се разголи пред този мъж. Шокът затрудняваше дишането й.

— Не.

— Е, принуждаваш ме да сторя нещо, което няма да е по вкуса ми — промърмори Слейд под носа си.

Реджина едва бе започнала да се отпуска, но това продължи само две секунди.

С решително изражение на лицето Слейд сграбчи копринената й риза. Реджина реагира мигновено — опита се да изтръгне фината материя от ръката му. В следващия момент ризата изпращя и се разкъса на две.

Един дълъг миг вниманието на Слейд бе изцяло съсредоточено върху нея. Тя се сепна и покри тялото си с ръце. Лицето й беше бяло като тебешир, дишането й — накъсано. Не можеше да пророни и дума, не вярваше, че това наистина й се случва.

Слейд поне имаше благоприличието да се изчерви.

— Не съм искал да разкъсам проклетата риза върху тялото ти.

Реджина стоеше неподвижна, притиснала с ръце голите си гърди, за да се предпази от изгарящия му поглед. Думите му извикаха в съзнанието й представа, която не би трябвало да я привлича: Слейд, мълчаливо приведен над нея, да къса нетърпеливо дрехите й в прелюдия към любовната игра. Тя потръпна. Нима такива сцени бяха достойни за въображението на една дама? Как изобщо й бе хрумнало подобно нещо? — Елизабет, исках само…

— Не! — извика тя като обезумяла, гласът й проехтя неестествено в тишината на нощта. — Не ме интересува какво си искал да направиш! Виж какво направи в действителност! Как можа? Как можеш да се отнасяш към мен по такъв начин?

Руменината по лицето му се сгъстяваше с всяка нейна дума. За миг острите им погледи се срещнаха, после се пръснаха в различни посоки.

— Прости ми. Права си. — Той отново й подаде ризата си, тя я пое, без да отмества ръце от гърдите си. — Облечи това. Аз отивам да взема одеяло.

Реджина все още трепереше, но едва ли само от студа. Страхуваше се, че е полугола с почти непознат мъж в горския гъсталак. Страхуваше се от самия Слейд. Боеше се, че преди миг бе видял гърдите й. Слава богу, той излезе от кръгчето светлина, осветено от единствената факла, и потъна някъде в тъмнината.

Реджина премигна объркано при вида на ризата му, неговата риза. Лицето й отново се окъпа в гъста руменина. Как би могла да облече тази риза? Тази риза беше снежно бяла и памучна, омекнала от честото пране и затоплена от неговото тяло. Тя преглътна. Как би могла да облече тази дреха, когато само преди миг тя бе покривала неговото тяло? Как да я сложи върху голите си гърди? Ако го направеше, това щеше да е най-интимният акт, който някога е споделяла с мъж, беше сигурна в това. Но самата идея, тази безумна идея я зашеметяваше и я оставяше без дъх.

— Ти не си истински джентълмен — прошепна Реджина в нощта. — Защото, ако беше истински джентълмен, нямаше да ме принуждаваш да върша това.

— Не само че не съм джентълмен, но и никога не съм се представял за такъв — достигна до слуха й острият глас на Слейд. В следващия миг той пристъпи в осветения кръг иззад едно дъбово дърво.

Носеше одеяло. Погледът му машинално се плъзна по собствената му риза, притисната неловко към бюста на Реджина. В очите му се четяха мисли, подобни на нейните — а може би и по-порочни. Тя се предаде.

— Обърни се — прошепна приглушено Реджина. Погледът му срещна нейния. Моментът й се струваше болезнено интимен. После Слейд й обърна гръб.

Смутена и припряна, Реджина облече неговата риза, пръстите й се засуетиха несръчно с копчетата. Когато меката материя докосна голите й гърди, почувства шеметно опиянение. Кожата й настръхна от забранено удоволствие и трудно сдържано очакване.

Слейд се обърна, но погледът му се плъзна покрай нея, сякаш се бои да я погледне.

— А сега се отърви от тези подгизнали поли и забрави останалото.

Полите й наистина бяха подгизнали, тежаха и затрудняваха движенията й, но и бездруго вече бе стигнала достатъчно далече. Не възнамеряваше да се съблича по фусти и долни гащи. Реджина не се помръдна и не отговори. Слейд я погледна мрачно. Дъхът й секна, когато разбра, че мъжът отсреща й е неумолим.

Ноктите й се вкопчиха отчаяно в дланите. В съзнанието й отново изплува образът, който бе навестил мислите й преди миг: Слейд, който разкъсва дрехите й с дива страст, преди да я люби. Не можеше да откъсне погледа си от него. И същевременно знаеше — с абсолютна сигурност го знаеше — че ако не погледне встрани, отново ще го предизвика да извърши нещо — нещо опасно и недопустимо.

Слейд се раздвижи. С бързи и грациозни крачки, той пристъпи към нея и протегна ръце. Тялото й потръпна в отговор, сърцето й пропусна няколко удара. В един безкрайно дълъг миг тя остана вцепенена, вкопчила пръсти в голите му ръце, гърдите й се надигаха неудържимо към меката материя на неговата риза. Усещаше под дланите си стаената сила на ръцете му, първичната мощ на тялото му и напрежението, което пробяга като гореща искра по кожата му. Въздухът около тях натежа от възможности. Реджина се опасяваше, че ако някой посмееше да драсне клечка, двамата ще изгорят в огнени пламъци.

— Елизабет. — В гласа му се долавяше болезнено интимна нотка. Грубите му ръце докоснаха кожата на гърба й и се плъзнаха по раменете й. По тялото й премина чувствена вълна и магически усещания, каквито никога преди не беше изживявала. Очите им се срещнаха.

Той беше там — онзи първичен глад, който бе видяла в погледа му и преди. Примитивната му страст беше едновременно заплаха и предизвикателство за душата й. Тя се вкопчи неистово в него, а от устните й се изтръгна приглушен стон. Знаеше, че не бива да го прави, но нямаше сили да контролира действията си. Знаеше също, че е готова напълно да се предаде в ръцете му.

Слейд също го разбра. Съзнанието за въздействието, което упражняваше над нея, се четеше в блясъка на очите му. Реджина увисна неподвижна в ръцете му, безпаметна и молеща за неговата ласка. Вместо това Слейд посегна към ризата й. Тежките поли се обвиха около глезените й. В следващия момент той я отпусна, без обаче да се отдръпне от нея. Реджина зарови лице в ръцете си и горчиво зарида. Ароматът му я довърши — сладкият мирис на Слейд се носеше от гънките на ризата му и изпълваше ноздрите й.

Той хвърли към нея пончото и одеялото. Тя ги улови автоматично. Слейд дори не я погледна, сдържан и невъзмутим.

— Да се махаме оттук, преди да си хванала пневмония.

Реджина нямаше нито сили, нито пък желание да спори. Разтреперана и наранена, тя бавно се загърна в одеялото и неохотно наметна на раменете си неговото пончо. Мушамата беше топла и силно ухаеше на него.

Когато понечи да направи първата си крачка, Реджина почувства как коленете й се подкосяват и политна към Слейд. Краката я боляха от дългия път, изминат пеша. Слейд мигновено коленичи до нея и загрижено свали обувките й. Реджина простена от болка.

— Господи! — пророни навъсен Слейд. — Трябва да ме мразиш до дъното на душата си, за да продължиш да вървиш с мехури като тези.

— Не — прошепна Реджина, готова да избухне в сълзи. — Не те мразя, Слейд.

Дори да я беше чул, Слейд с нищо не го издаде. Навъсен и мрачен, той я вдигна на ръце и закрачи безмълвно в тъмнината. Дъждът блъскаше лудо телата им, вятърът виеше някъде в мрака, а дърветата танцуваха яростно в нощта. Слейд я остави на гърба на коня си и все така мълчаливо се настани зад нея на седлото.

Внезапно той я обърна напречно на седлото и притисна главата й към рамото си.

— Стой така! — извиси се гласът му над воя на вятъра и плискането на дъжда. Ръката му обгърна покровителствено талията й.

Не се наложи да й го повтаря. Реджина зарови лице в голите му гърди, обгърна кръста му с ръце и се замоли тази нощ никога да не свършва. Не искаше да мисли за онова, което се бе случило преди минути, нито пък за онова, което не се беше случило. Опитваше се да не мисли и за този топъл и безумно силен мъж, обгърнал тялото й също толкова отчаяно, колкото и тя неговото. Беше невъзможно. Той пришпори коня си в галоп и двамата препуснаха в бурята обратно към Мирамар.

Дъждът продължаваше да се излива като из ведро, когато Слейд въведе Реджина в двора на семейното имение. Тя беше защитена от топлия дъждобран, но той не беше. Целият бе мокър, косата бе прилепнала към главата му, струйки дъждовна вода се стичаха по раменете и гърдите му, кожената му жилетка бе натежала от вода, а панталоните лепнеха по краката му.

Внезапно Рик изникна на вратата, която водеше към просторната трапезария.

— Намерил си я! — Облекчението бе изписано на лицето на възрастния господин.

Слейд не се спря.

— Намерих я — пророни той, докато вървеше с широки крачки по пътя към нейната стая. Водата се стичаше по лицето му, но това сякаш не го интересуваше. Сега дъждът бе по-силен отпреди.

Отнякъде се появи Виктория и застана до съпруга си.

— Тя добре ли е?

— Измръзнала. Кажи на Лусинда да й приготви гореща баня и да донесе нещо топло за ядене.

— Слейд! — извика възмутена Виктория. — Не можеш да влезеш в нейната стая.

Той не обърна внимание на протеста й. С Реджина на ръце фигурата му се изгуби в нейната стая. Виктория понечи да тръгне след тях.

— Да не си посмяла! — Пръстите на Рик се впиха в ръката й.

— Оо! Нараняваш ме!

Рик не отхлаби хватката си.

— Защо го направи? Защо се намеси в делата ни?

Погледът й беше ангелски невинен.

— Какво съм направила?

— Зарежи преструвките! — Той я разтърси заплашително. — Слейд ми каза, че си била ти! Казала си на Елизабет за плановете ми!

— Боли ме — отвърна спокойно Виктория.

— Остави я, татко — намеси се Едуард, който изплува от сянката на коридора.

Рик отпусна ръката на жена си.

— Майка ти отново се меси в моите работи.

— Така и предположих — отвърна Едуард, без да се усмихне. — Защо, мамо? Защо се опитваш да провалиш намеренията на татко?

— Не се опитвам да саботирам баща ти! — извика гневно Виктория. — Опитвам се само да защитавам интересите на семейството.

Рик се разсмя гръмко. Едуард се намръщи.

— Мамо, знам че вършиш онова, което смяташ за редно, но смятам, че е време да поговорим открито. Няма да се опитам да отнема Мирамар от Слейд. Дори не го желая. Сега Слейд е наследникът на татко. Слейд ще се ожени за Елизабет и ще наследи ранчото. Слейд, а не аз.

— И защо не? — крещеше истерично Виктория. — Защо пък не? Ти си тук. През целия си живот си бил тук и си работил наравно с Рик и Джеймс. Защо трябва Слейд да бъде избраният? Защо той? Той напусна дома си преди десет години и обърна гръб на всички ни. През всичките тези години си е направил труда да ни посети едва три или четири пъти. Знаеш ли, че бяха изминали две години, откакто за последен път е идвал у дома? И Господ знае дали, ако не бе умрял Джеймс, изобщо някога щеше да дойде отново.

— Щеше да се върне у дома — отвърна Едуард.

— Какъв е смисълът от този разговор? — намеси се Рик. — Сега Слейд е у дома, нали? И е най-големият ми син. Аз също бях най-големият. Това е закон в нашето семейство, Виктория, и ти го знаеше, когато се омъжи за мен.

— Но той не иска да се ожени за нея — просъска Виктория през зъби. — Иска само да се пъхне под полите й. Или и това е семейна традиция?

Едуард не сдържа усмивката си.

— А кой, по дяволите, иска да се жени? Не можеш да обвиняваш Слейд за това. Не бива да го обвиняваш, но мисля, че ако му дадем малко време, той ще се осъзнае.

— Само че не разполагаме с никакво време — изсумтя Рик.

— Дори никога да не се ожени за нея, Слейд си остава най-големият — отбеляза нападателно Едуард. — Мирамар по право му принадлежи. Аз гласувам за него, мамо. — С тези думи той се обърна и се оттегли.

Виктория остана безмълвна.

— Едуард е прав поне в едно отношение. Не искам ти да се месиш — отсече Рик.

— Наистина ли си мислиш, че просто ще седя и ще гледам, докато пъхаш в ръцете на онзи неблагодарник всичко, за което си се трудил толкова много години? И то когато имаш друг син, на когото можеш да разчиташ и който не ни е обърнал гръб. Който не е избягал от теб.

— Ако още веднъж открия, че си се опитала да се намесиш в делата ми, ще те изхвърля на улицата, Виктория.

Един безкраен миг тя остана втренчена в него, сякаш се опитваше да разгадае намеренията му, после се усмихна.

— Няма да го направиш.

— Така ли? Мислиш, че акробатичните ти номера в леглото са в състояние да ме спрат?

За миг Виктория сякаш се обърка. После се овладя и му отвърна с усмивка:

— Няма да ме изхвърлиш, Рик. Може да ме ненавиждаш, но същевременно се нуждаеш от мен. Никой друг не те разбира толкова добре, колкото го правя аз, поне никоя друга жена. И не говоря само за сексуалния ни живот.

— А може би точно там е проблемът — отвърна й Рик със зловеща усмивка. — Може би точно там е разковничето, Виктория.

Тя зяпна от изненада.

В следващия миг се овладя.

— Едуард също е твой син. И никога не ти е обръщал гръб. Ако го помолиш, Едуард ще направи всичко за теб. Слейд никога, никога не би си помръднал пръста за теб, и ти прекрасно го знаеш.

Погледът на съпруга й беше отнесен и загадъчен.

— За последен път те предупреждавам: стой далече от това. Слейд ще се ожени за Елизабет и ще наследи Мирамар. Този път Слейд ще се пречупи. Този път ще постъпи така, както аз искам. Ще видиш.

8

Слейд положи внимателно Реджина на леглото.

Тя се обърна на мекия дюшек и се почувства уютно в топлата стая. Лежеше неподвижна на леглото и не откъсваше поглед от мъжа над себе си.

Изражението му бе непроницаемо. Тя приседна, после внезапно си спомни, че е полугола и придърпа одеялото върху тялото си. Дивият бяг в студения дъжд бе отнесъл безразсъдството, което бе обхванало душата й. Все още се боеше от него, все още не можеше да забрави и да си прости онова, което почти се бе случило, но сега беше в състояние да се владее.

— Мисля, че не трябва да си тук.

— Права си. Това е последното място, където би трябвало да съм. — Той не се помръдна.

Тя наблюдаваше безмълвно водата, която се стичаше по лицето му, по мократа жилетка и гладкия му корем. Тъмната му кожа блестеше от влагата. Реджина отмести погледа си. Да, вече можеше да контролира действията си, но натрапчивото присъствие на този мъж й действаше изнервящо. Особено тук, в нейната спалня.

— Сега ти си на път да хванеш пневмония. — Тя се усмихна неспокойно.

— Аз съм силен. Преживял съм далеч по-страшни неща. — Внезапно той повдигна крайчето на одеялото от краката й. — Това не беше особено умно от твоя страна — каза мрачно Слейд. — Имаш десетина мехура, всичките спукани и кървящи. Това е безумие. След като се изкъпеш, превържи краката си в марля, напоена с мехлем. Не бива да ходиш известно време.

— Добре. — Реджина погледна затворената врата. — Мисля, че трябва да си вървиш, преди да си ме компрометирал.

Той я погледна остро.

— Няма да те компрометирам, Елизабет. Ако съм имал такова намерение, все още щеше да си в долината. Утре ще те отведа в града. Ако съм знаел колко твърдо си решена да напуснеш това място, щях да ти помогна още сутринта, когато ме помоли за това.

Колкото и абсурдно да беше, думите му я накараха да изпита чувство на вина. Той възприемаше опита й за бягство като акт, насочен лично срещу него. А дали не беше така? Не беше ли наистина бягството й отмъщение срещу самия Слейд? Той не изглеждаше особено засегнат от случилото си. В действителност Слейд се държеше така, сякаш нищо нередно не се е случило помежду им.

— Утре ще ме заведеш в града? — попита колебливо тя.

— Освен ако не предпочиташ някой друг да те заведе. Например Едуард — моят галантен брат.

Лицето й пламна. Преди половин час Слейд не се бе държал като джентълмен, но беше спасил живота й — отново. А тя сякаш имаше някаква слабост към него независимо какво говореше и вършеше. В момента не й допадаше, че той се надсмива над себе си.

— Разбирам какво искаше да направиш — прошепна смутено Реджина. — Просто… не бях на себе си… на момента.

— Защо се опитваш да ми спестиш укорите? Ти беше права. Аз не съм джентълмен и никога няма да бъда. Не искам да бъда. А ти, очевидно, си дама. Честно да ти призная, нямам и най-малката представа как да се държа в твое присъствие. — Той поруменя.

— Не.

— Не си ли дама? — Ъгълчетата на устните му едва доловимо се извиха.

Това бе първият му опит да прояви чувство за хумор. Реджина се усмихна.

— Разбира се, че съм дама. — Усмивката й угасна. — Слейд, съжалявам, че изрекох това. На вид ти си груб човек, но несъмнено си и джентълмен и няма нищо нередно в поведението ти в мое присъствие.

Слейд присви устни. Вече не изглеждаше развеселен.

— Мога да се закълна в Библията, че само преди няколко минути в мислите ми нямаше нищо джентълменско, а поведението ми беше на границата на допустимото.

Реджина понечи да му отговори, но затвори нерешително уста. Какво би могла да каже? Нейните мисли също не бяха достойни за една дама. А дали поведението му бе било на границата на допустимото? Нейното със сигурност я надхвърляше. Най-сетне тя успя да промълви:

— Не винаги можем да заповядваме на мислите си, но можем поне да обуздаваме действията си. Само това е важно.

Погледът му беше мрачен, предизвикателен и скептичен.

— Два пъти дневно през Темпълтън минава влак, който пътува на юг. Няма да можеш да хванеш сутрешния, но можеш да заминеш утре вечер. Рик има разписание. След малко ще проверя.

Реджина имаше чувството, че Слейд няма търпение да я качи на този влак.

— М-може би трябва да си почивам утре и да замина вдругиден.

— Ще те отведа още утре — отвърна равнодушно Слейд. — Преди нещата наистина да излязат извън контрол.

Реджина разбра. Разбра всичко. Не по-зле от самата нея Слейд бе почувствал онова странно привличане, което често пламваше помежду им — опасно привличане, което нямаше да умре само защото двамата с него са решили, че трябва да го подушат. Със сигурност не можеха да живеят под един покрив и да предизвикват съдбата си. Слейд очевидно беше твърдо решен да я отведе от дома си колкото е възможно по-скоро. Вероятно в крайна сметка бе решил, че не иска да се ожени за нея.

Тя сведе поглед, за да скрие от него издайническата болка в очите си. Нямаше причини да се чувства наранена, защото бракът помежду им беше невъзможен. А дали беше така? Реджина не вдигна поглед, докато Слейд прекосяваше стаята и затваряше вратата зад гърба си.

Изтощена, тя се облегна на меките възглавници. Чувствата й бяха объркани и разпилени. Трябваше да се чувства облекчена, че Слейд ще й помогне да си отиде. Вместо това беше изумена, нещастна, съкрушена. Какво би станало, ако останеше? Какво щеше да стане, ако се оженеха? Господи, как бе способна да си помисли такова нещо!

Реджина нямаше време да размишлява над странния обрат, защото внезапно някой почука на вратата. В стаята влезе млада жена. Имаше гладка светла кожа и тъмна коса и изглеждаше само с няколко години по-голяма от самата нея. Простичката й риза, пола и памучна престилка подсказаха на Реджина, че е прислужница в къщата. Камериерката постави препълнения поднос на дървената масичка до вратите откъм терасата и спокойно се обърна към гостенката.

Реджина приседна в леглото си.

— Ти трябва да си Лусинда. Благодаря. Храната ухае приятно.

Лусинда промърмори нещо в отговор. Реджина имаше странното усещане, че другата жена я изучава напрегнато, но предпочете да не обръща внимание.

— Имате ли нужда от още нещо? — попита учтиво момичето. — След малко ще ви донеса вода за баня.

Реджина поклати глава. Камериерката мигновено напусна стаята. Реджина спусна нозе покрай леглото. Сега ходилата й пулсираха болезнено и всяка крачка й костваше неимоверно усилие. Тя прекоси помещението и седна зад масичката, но в момента храната беше последното нещо, което занимаваше съзнанието й. Трябваше незабавно да вземе решение какво да прави — какво иска да прави.

Слейд я събуди на следващия ден. Той нахлу забързано в стаята й, отвори широко вратите на терасата и помещението мигновено се окъпа в слънчева светлина. Реджина се протегна като котка. Чувстваше се изморена, не искаше дори да се помръдва, но знаеше, че има причина — много важна причина — да стане и да посрещне новия ден.

— Елизабет! — В гласа на Слейд се долавяше бледа следа от нейната умора. — Трябва да се събуждаш.

Костваше й неимоверно усилие да си наложи да пробие тежката завеса на съня. Когато най-сетне успя, до слуха и достигна гласът на Слейд, който я подканваше да се събуди. Щом отвори очи, й беше нужен само миг да разпознае силуета му, надвиснал над нея, вперил поглед в тялото й.

Само за миг Реджина се разбуди напълно. Тя сграбчи завивките, които бяха смъкнати до талията й, и ги придърпа до брадичката си.

— Какво правиш тук?

Погледът му неохотно се отмести от лицето й.

— Чуках силно по вратата. Спиш като мъртвец, Елизабет. — Най-сетне очите му срещнаха нейните. Каквито и да бяха чувствата му към нея, сега бяха внимателно прикрити. — Влакът минава към шест вечерта. Ще ни трябват поне три часа, за да стигнем до града. Не знам много за жените, но съм сигурен, че имат нужда от доста време да се облекат. Най-добре ще е да се размърдаш.

Реджина понечи да му отговори, че се чувства твърде изморена, за да пътува днес, което си беше самата истина. Но истинската причина се простираше отвъд физическото й състояние. През изминалата нощ дълги часове се бе опитвала да си втълпи, че Слейд е прав и че наистина е наложително да замине. Не беше успяла. Не беше добре дошла в дома на доведената си майка, а това бе единственото място, където можеше да отиде. Никак не й допадаше мисълта да отседне сама в някой хотел. Самотата не я привличаше, не и в това състояние. Сега, след като знаеше какво в действителност искат от нея семейство Деланза, дали не би могла да владее положението? Би могла дори да се съгласи на евентуален брак със Слейд. Последната нощ бе доказала, че в отношенията им има някакъв потенциал. Но, разбира се, щеше да има нужда от време, за да вземе такова решение, и в никакъв случай не би могла да се съгласи на брак, докато напълно не си възвърнеше паметта.

Но как би могла да обясни всичко това на Слейд, особено сега, когато той ясно й даваше да разбере, че няма търпение тя да напусне Мирамар? Когато й беше ясно, че той не желае да се ожени за нея? Гордостта надделя над всички останали чувства.

— Ще бъда готова след час.

Погледът му внезапно се установи на устните й, объркващо настоятелен. Той кимна, рязко се обърна и напусна стаята.

Реджина се отпусна тежко на меките възглавници. Вече нямаше никакво съмнение — тя страдаше от мисълта, че Слейд е в състояние така лесно да я изхвърли — не само от Мирамар, но и от собствения си живот.

Въпреки добрите си намерения скоро Реджина осъзна, че един час ще се окаже недостатъчен да се облече и да опакова нещата си, повечето от които бяха прилежно наредени в гардероба от някоя неизвестна камериерка — вероятно Лусинда. Не й допадаше мисълта, че момичето се е ровило във вещите й. Това я подсети, че някой бе прегледал обстойно багажа й в хотела в Темпълтън, но не с идеята да го подреди.

В един и половина Реджина реши, че няма друг избор. Не обичаше да я пришпорват. Беше изтощена, физически и емоционално. Имаше нужда от поне един ден пълноценна почивка. Мили боже, едва преди два дни бе изгубила паметта си, а вече й се струваше, че е изминат, цял век. Не искаше да се конфронтира излишно със Слейд, но колкото по-рано му признаеше, че няма да замине днес, толкова по-бързо щеше да се отпусне. Реджина прекоси неохотно двора, тръпнеща в лоши предчувствия за реакцията, която щеше да предизвика. Слейд не беше от типа хора, които спестяват острите си думи, когато са разгневени.

Отнякъде до слуха й долетя гласът на Рик, изтънял от несдържан гняв. Реджина забави крачките си. Макар да знаеше, че е редно да се върне назад, тя продължи да се приближава, внимателно и предпазливо. Когато се оказа достатъчно близо, за да дочуе откъслечни фрази от разговора, подозренията й се потвърдиха: Слейд беше другата страна в някакъв яростен скандал. Реджина не можеше да дочуе предмета на спора, но тялото й се скова от ужас.

— Готов си да тръгнеш срещу себе си, за да ми направиш напук, нали? — ръмжеше страховито Рик.

— През последните десет години нито веднъж не съм тръгнал срещу себе си — отвърна му спокойно Слейд.

— Но сега доброволно се опитваш да отпратиш тази жена! — Изглежда, че съм единственият трезвомислещ човек в тази къща!

— Как ли пък не! На теб не ти пука дали тя ще си тръгне, или ще остане. Искаш само да ми направиш напук!

— Заблуждаваш се, ако си мислиш, че съм склонен да направя каквото и да било заради теб.

Двамата мъже се намираха в трапезарията. Реджина ги виждаше да стоят от двете страни на голямата маса, заплашително наведени един към друг. Тя тъкмо понечи да се обърне и да избяга, когато дочу Слейд да казва:

— Тя иска да си върви. Толкова иска да се махне оттук, че се е осмелила да избяга сама и след като е била хвърлена от кон, е продължила да върви пеша, докато краката й са се разранили. Но знаеш ли какво? Поне тя е умна. Поне тя се оказа способна да прецени какво представляваш в действителност.

— А може би е преценила теб! — отвърна разпалено Рик.

— Може би — съгласи се спокойно Слейд.

Реджина не вярваше на ушите си. Беше ужасена да види как баща и син се нападат ожесточено. Как бе възможно да отправят такива тежки думи един към друг? Обзе я гняв към Рик, когато си спомни как в хотела в Темпълтън бе обвинил Слейд в леност, а после, когато синът му излезе от стаята, се бе вкопчил в облегалката на стола си и разкрил цялата бащина любов, която допреди миг така внимателно беше прикривал.

Двамата мъже я съзряха едновременно. Гневът й премина в объркване и от цялата си душа Реджина поиска да се намираше някъде другаде в момента, където и да е. Баща и син я наблюдаваха безмълвни.

— Готова ли си? — попита я остро Слейд.

Реджина нямаше какво друго да направи, освен да влезе в трапезарията. Сега, когато беше вече вътре, можеше ясно да види двамата мъже. Рик я гледаше приятелски, сякаш не беше прекъснат само преди миг от люта словесна битка с най-големия си син. Но Слейд все още изглеждаше настръхнал. Имаше вид на човек, готов да избухне при най-малката провокация от страна на околните.

— Готова ли си? — попита я отново Слейд. — Имаме малко време, колкото да хапнеш нещо, ако си гладна.

Сега гневът й се насочи към Слейд. Тя се обърна рязко към него, очите й хвърляха бесни искри наоколо.

— Не, не съм готова. Не само че не съм готова, но краката ми са толкова възпалени, че едва успявам да вървя. Дойдох да ти кажа, че не смятам да отивам никъде този следобед. Днес ще почивам.

Рик триумфираше. Той хвърли победоносен поглед към Слейд и се отправи с уверени стъпки към Реджина.

— Заповядай, Елизабет, седни. На всяка цена трябва да закусиш. Изобщо не е нужно да си тръгваш. И ми се струва, че краката ти трябва да ги види лекар.

Реджина трябваше да напрегне паметта си, за да си спомни, че този мъж я е излъгал. Не беше забравила и начина, по който се бе държал със Слейд.

— Благодаря за загрижеността, но няма да е необходимо. Вече се погрижих за себе си. — Гневът правеше думите й сдържани и хапливи, но тонът й не се покачи с нито една октава.

Изражението на Рик беше повече от гузно.

— Ти си ми обидена.

Реджина повдигна насмешливо едната си вежда.

— Виж, не те обвинявам, но не е справедливо да ми се сърдиш, без да изслушаш моята версия за нещата.

— Наистина имам нужда от обяснение. Не съм свикнала да бъда мамена по този начин.

Слейд се изправи рязко и едва не повали стола зад себе си.

— Правиш огромна грешка — обърна се той към Реджина.

Тя го погледна. Слейд стоеше пред нея, истинско олицетворение на неуморната и изменчива сила, а от тялото му струеше почти материално напрежение.

— Искам просто да поговоря с баща ти. Той ми дължи известна доза честност.

Слейд очевидно беше извън кожата си от гняв. Той погледна свирепо Рик.

— Колко точно честен възнамеряваш да бъдеш с нея? Не мислиш ли, че можеш да й дадеш и малко почивка? За бога, та тя дори не си спомня коя е! Остави я на мира!

Реджина бе изумена — Слейд се опитваше да я защити от Рик!

— Ти стой настрани от това, момче — отвърна решително баща му. — Това е проблем между мен и нея. И не си мисли, че дори и за миг съм забравил, че тази жена страда от амнезия!

— Слейд — промълви Реджина и докосна умолително ръката му. — Всичко ще бъде наред.

— Как не!

— Дай ми още една възможност — повтори благо Рик.

Реджина се обърна към него.

— Добре.

Рик я хвана за ръката и погледна мрачно Слейд.

— Не е нужно да присъстваш. Всички сме наясно с позицията ти.

— Не! — отвърна презрително Слейд. — Никой не е наясно с позицията ми. — Той напусна стаята с широки и решителни крачки.

Реджина нямаше възможност да го последва. Рик вече я водеше през коридора.

— Да отидем в кабинета ми, където ще можем да поговорим насаме — каза й любезно възрастният човек.

Изглеждаше усмихнат, приятелски настроен и толкова искрен, че Реджина трябваше постоянно да си напомня, че този човек не е такъв, за какъвто се представя. Не биваше да забравя, че той я бе измамил, че се бе опитал да се възползва от нея.

Кабинетът му беше тъмен и прохладен. Рик затвори внимателно тежката врата от червено дърво и я заведе до широко кресло, тапицирано с кожа.

— Трябваше първо да дойдеш при мен, преди да се опиташ да избягаш през глава в онази страховита буря — каза сърдечно той.

— Бях твърде разгневена.

Рик поклати тъжно глава.

— Предполагам, че не трябва да те обвинявам.

— Ти ме излъга. — Думите й бяха хладнокръвна констатация.

— Не съм те лъгал. Просто ти спестих част от истината — отвърна спокойно Рик.

— Трудно ми е да доловя разликата.

— Но разлика има, огромна разлика. Двамата с баща ти наистина израснахме заедно — ако решиш, можеш да попиташ когото поискаш наоколо. Уговорихме брака между двама ви с Джеймс, защото и двамата го искахме. Джордж искаше ти да бъдеш господарката на Мирамар, а аз исках вашият син да наследи земите ми.

— И освен това искаше моите пари.

— Няма да те заблуждавам. И не съм те лъгал преди. Нуждаем се от твоите пари, Елизабет. Не разполагаме с почти никакви средства. Повечето големи имения като нашето са безпарични. Това е публична тайна и не е никак необичайно. Нямаме причина да се срамуваме от този факт. Но ние имаме изобилие от земи. Разполагаме с поля, гори, животни и огромно емоционално наследство. — Тъмните очи на Рик блестяха от вълнение. — Парите винаги могат да купят земи като тези, но не и традициите, родословието, миналото, което върви ръка за ръка с тях. Парите могат да купят и бъдещето. Да, ние имаме нужда от твоите пари. Но погледни само какво получаваш в замяна!

Реджина проследи погледа на Рик и очарована си каза, че баща и син имаха поне една обща черта — огромната любов към Мирамар. Погледът й се понесе на юг през отворената врата на терасата към назъбената линия на голите, златисти, величествени планини, които представляваха поразителна гледка на фона на прозрачносиньото небе. Точно срещу нея заоблените хълмове се спускаха стръмно надолу към огледалната повърхност на Пасифика. А вдясно боровете сякаш опираха в небето. Гледката беше зашеметяваща. Реджина нямаше какво друго да направи, освен да се съгласи безмълвно с Рик. Той беше прав. Парите можеха да купят много неща, но не и дом като този. Реджина се съмняваше, че някъде в този прекрасен свят, сътворен от щедрия Господ, би могло да съществува второ кътче като това.

— Мила моя — промълви усмихнат Рик, — аз може и да искам пари, но това не означава, че за мен ти не си част от семейството. Джордж ми беше като брат — братът, който никога не съм имал. Ти си негова дъщеря. И Джеймс те обичаше. Той е мой син, първото ми дете. Твоето благосъстояние е изключително важно за мен — как би могло да не бъде?

Изпълнена с противоречиви чувства, Реджина откъсна погледа си от вълшебния пейзаж на Мирамар и го насочи към Рик. Не искаше да заминава. И не можеше да отрече, че Мирамар е един сън, едно приказно късче магия. В момента тя беше самотна жена без дом и без минало и идеята да ги намери именно тук й се струваше доста привлекателна. Чувствата й обаче се преплитаха с естествената човешка потребност да пази интересите си. Но защо трябваше да мисли, че Рик я лъже? Загрижеността му за нейното благосъстояние и неотложната нужда от нари не бяха взаимноизключващи се величини. Не и задължително. Не и предвид конкретните обстоятелства, не и след неразривната връзка между Рик Деланза и Джордж Сейнт Клер.

Рик се усмихна.

— Нима е толкова недопустимо да се надявам, че двамата със Слейд може да се харесате и да се ожените? Нима е грешно от моя страна да искам да те направя част от семейството, както двамата с Джордж го бяхме намислили? Сега Слейд е моят наследник, Той се противи, защото открай време изгаря от желание да се бори с мен, но накрая ще изпълни дълга си. Само почакай и ще видиш.

— Искаш да кажеш, че Слейд ще се ожени за мен? — Гласът й прозвуча спокойно, но сърцето й замря.

— Нямах предвид точно това — отвърна Рик и се облегна удобно в креслото си. — Имах предвид, че той ще наследи Мирамар. Както би трябвало да бъде. Разбира се, аз продължавам да се надявам, че той ще се съгласи да се ожени за теб. Но не мога да го насилвам, както не мога да насилвам и теб.

Реджина отчаяно се опитваше да запази спокойствие. Опитваше се да не позволи думите на Рик да я извадят от равновесие. Опитваше се дори да не помисля за възможността двамата със Слейд евентуално „да се харесат и да решат да се оженят“.

— Все още искам ти да останеш тук, Елизабет, поне докато се възстановиш. Може би един ден все пак ще решиш, че искаш да останеш тук, може да прецениш, че синът ми не е чак толкова лош. Господ ми е свидетел, че съществуват безброй жени, които биха дали дясната си ръка само за един минимален шанс да се оженят за Слейд.

Ръцете на Реджина трепереха неудържимо. Тя ги стисна в скута си, за да прикрие изгарящите си емоции от Рик. Защото нямаше причини да се съмнява, че за повечето жени би бил достатъчен само един поглед от страна на Слейд и те биха постъпили точно така, както баща му твърдеше.

Слейд не излизаше от мислите й. Но внезапно тя почувства присъствието на друг мъж, някой, който отчаяно се опитваше да си пробие път през тъмните лабиринти на изгубеното й съзнание. После усещането отлетя и Реджина безпомощно се запита дали съзнанието й не си правеше лоша шега с нея, или просто безуспешно се опитваше да й напомни за някой, който някога е имал огромно значение в живота й. И ако беше така, дали образът на Джеймс не се опитваше да изплува от бездната на забравата?

— Какво има? — попита я рязко Рик, вперил проницателните си тъмни очи в лицето й.

Реджина докосна пулсиращото си слепоочие.

— Мисля, че бях на път да си спомня нещо, някого, но образът му мигновено изчезна от съзнанието ми. Вчера ми се случи същото.

— Но това е прекрасно!

Реджина почти не го чуваше. Можеше да се закълне, че вчера споменът за някого се бе опитал да изплува в съзнанието й. Дали паметта й не се опитваше да се завърне? Лицето й се озари от светлия лъч на надеждата. И точно тогава й хрумна, че ако беше обичала Джеймс, то заедно със спомените щеше да се върне и любовта й към него. Тялото й се вцепени.

— Веднага щом си спомниш нещо, трябва да ми кажеш — заши Рик в този момент. — Шерифът иска да говори с теб веднага щом си възвърнеш паметта, дори ако спомените ти са още съвсем смътни.

Реджина остана неподвижна. Не само че вълнението я напусна, но на неговото място в сърцето й се настани смъртен страх. В живота определено имаше неща, които човек би предпочел да забрави.

Страхът навярно се беше изписал на лицето й, защото Рик се наведе през бюрото си и стисна успокоително ръката й.

— Не се притеснявай за шерифа. Това е само формалност.

Но не шерифът беше този, който я притесняваше. Боеше се какво ли ще изпита от загубата на Джеймс, когато най-сетне изплуваше от тази духовна пропаст. А когато паметта й се възстановеше напълно, какво ли щеше да стане е отношенията й със Слейд?

— И така? — усмихна се дружелюбно Рик. — Готова ли си да приемеш за известно време старомодното гостоприемство на нашето ранчо?

Реджина го погледна несигурно. На устните й играеше бледа усмивка. Внезапно бе изпитала невероятно душевно успокоение при мисълта, че миналото за нея продължава да е тъмна територия, защото подозираше, че в противен случай ще да се изправи пред неразрешима жизнена дилема.

— Да, готова съм да остана.

Рик сияеше. Усмивката му беше толкова лъчезарна, че Реджина просто трябваше да му се усмихне в отговор.

9

Рик затвори вратата на кабинета си, потъна в мисли за момичето. Преди няколко минути бе приключил успешно разговора си с Реджина Шелтън — тя бе приела да остане известно време в Мирамар.

Възрастният мъж въздъхна с облекчение. Този път беше на косъм от загубата. Стиснат ръце на гърба си, вперил поглед в стръмните върхове насреща си, Рик се усмихна бавно. Внушителната планинска панорама, която се простираше на юг, и безбрежните стоманено-сиви води на Тихия океан го поразяваха всеки път, когато приковеше погледа си върху тях. Гордост изпълваше цялото му същество, докато мислеше за земите на Мирамар, които сега бяха негови, а някой ден щяха да принадлежат на Слейд.

При мисълта за Слейд лицето му се смрачи, а в следващия миг в съзнанието му изплува образът на Джеймс. Болката от загубата беше все така непоносима. Това беше най-съкрушителният момент от живота му, а Господ му беше свидетел, че бе преживял много на този свят. Първата му съпруга бе починала при раждането и макар че женитбата им беше уговорена, той беше истински привързан към нея. Никоя жена не заслужава такава смърт. Катерина беше единствената нежна и благородна жена в живота му; нито Полин, майката на Слейд, нито Виктория притежаваха нейната деликатност.

Реджина обаче силно му напомняше за Катерина. Тя притежаваше нещо от нейния мек и щедър нрав.

Смъртта на Катерина постави началото на една дълга поредица от лични трагедии, които съпътстваха целия му живот. Двамата с баща му бяха управлявали ранчото, докато старият не беше повален от мозъчен удар. Болестта го остави парализиран и ням. Рик бе силно привързан към баща си, но в онзи злополучен ден той умря и на негово място остана само бледо подобие на човек. В продължение на две дълги, мъчителни години, той наблюдаваше физическото страдание на баща си, докато смъртта милостиво покоси и тялото му, както болестта бе отнела сърцето и душата му.

По онова време Полин вече го бе изоставила. Това беше единствената жена, която някога бе обичал, макар през цялото време да беше съзнавал, че тя не е нищо повече от една блудница с невинна физиономия. До ден днешен Рик не беше сигурен дали решението й бе предизвикано от постоянно съпътстващото ги безпаричие, или от собствената му личност. Той подозираше, че тази жена никога не го бе обичала истински, а бе преследвала илюзиите си за огромно състояние — нещо, което Деланза никога не бяха притежавали. Бракът им продължи съвсем кратко — малко повече от година. Рик почти беше склонен да тръгне след нея, да я помоли да остане. Но гордостта му надделя, защото тя го напускаше заради друг мъж. Само той знаеше колко тежко и болезнено бе усилието му да я остави да си отиде.

И точно като майка си, петнайсет години по-късно Слейд също си отиде. Това беше второто предателство, което едва успя да преживее. Този път болката бе по-силна и по-трайна от първия път. Понякога на Рик му се струваше, че съзира невероятна прилика между майка и син. Онези изумителни погледи, които го правеха толкова очарователен като дете, Слейд несъмнено бе наследил именно от майка си. Същото можеше да се каже и за вроденото му непокорство. В продължение на петнайсет години Рик се беше опитвал да обуздае буйния му нрав, но всичко се оказа безуспешно.

А сега, в залеза на живота си, трябваше да преживее и смъртта на Джеймс, който бе толкова различен от Слейд, колкото черният цвят от белия. В характера на Джеймс нямаше и искрица непокорство. Двамата почти никога не бяха спорили. Едва ли имаше друг баща, който би могъл да се похвали с такъв предан и верен син. Едва ли имаше на света човек, достоен и сърдечен като Джеймс.

Дори и сега Рик не можеше да понесе мисълта, че завинаги е изгубил Джеймс. Той тръсна рязко глава и отново насочи мислите си към момичето.

Беше узнал истинската й самоличност малко преди Слейд да я открие до железопътните релси и да я доведе в Темпълтън. Беше изпратил двамата с Едуард в града, за да посрещнат Елизабет на влака. Все още не й бе съобщил за смъртта на Джеймс. Не възнамеряваше да го направи, докато не я отведеше в Мирамар, защото беше сигурен, че лесно би могъл да я убеди на четири очи да се омъжи за Слейд. Една седмица преди деня, в който тя трябваше да пристигне — и две седмици преди датата на сватбената церемония — Рик бе изпратил телеграма в дома й в Сан Луис Обиспо. Не очакваше отговор и не беше получил такъв, но нямаше никакво съмнение, че тя ще пристигне на уречената дата с предварително уговорения влак.

Но влакът бе пристигнал със закъснение в Темпълтън, а Елизабет не беше сред пътниците. Съобщи им го лично шерифът, който изяви желание да разпита превъзбудените от обира пътници. Поне дузина джентълмени побързаха да му доложат, че някаква много красива, елегантна млада дама скочила от влака по време на престъплението. Един от крадците мигновено се втурнал подире й. Слейд и Едуард мигом решили да се разделят. Слейд тръгнал по релсите да я търси, а Едуард се върна в Мирамар, за да уведоми Рик за потресаващите събития.

Рик изобщо не се поколеба. Двамата с Едуард незабавно се върнаха в Темпълтън. Обичайно притихналият град тогава беше необикновено оживен, а на влака бе отказано разрешение да продължи. Жената, която беше наета да придружава младата дама, скочила от влака, беше тежко ранена. Рик научи от преките свидетели на обира, че възрастната дама се опитала да препречи пътя на крадеца, който последвал довереницата й, а той я застрелял — може би умишлено, а може би инцидентно. Беше трудно да се каже със сигурност. Докато влакът пристигаш в Темпълтън, компаньонката останала в безсъзнание, така че никой нямал възможност да говори с нея.

Рик беше първият и единственият човек, който успя да разговаря с ранената, когато тя най-сетне дойде в съзнание. Слейд все още не се беше върнал с жената, която всички смятаха за Елизабет Сейнт Клер. Рик от своя страна се притесняваше, че Елизабет е пострадала.

Компаньонката издъхваше. Рик искрено съжаляваше за това, но нямаше с какво да й помогне, преди жената да срещне своя създател. След като направи всичко по силите си, доктор Браун напусна стаята, за да провери дали не беше пристигнал отец Жозеф. Рик коленичи до нея и пое ръката й в дланите си.

— Какво мога да направя за вас, мадам? Нещо да ви донеса? — попита я любезно той. Смъртта беше необратим процес, а Рик бе видял твърде много смърт в живота си, за да се затрогне прекалено от поредната й проява. Той не беше глупак и твърдо вярваше, че в отвъдното няма чест, благополучие и слава, нищо освен пустота и вечен прах.

Жената поклати глава, неспособна да проговори в началото. Загубата на огромно количество кръв бе отслабила тялото и волята й.

— Харолд — едва успя да промълви тя. — Харолд?

— Най-сетне ще видя отново Харолд. — Усмивката й беше бледа и немощна, гласът й — тънък като струна. — Харолд е съпругът ми.

Ако тази жена предпочиташе да вярва в живота след смъртта, толкова по-добре бе за нея. Рик стисна окуражително ръката й.

— Знаете ли нещо за Елизабет? Дали е добре?

Жената сякаш изобщо не го чуваше.

— Р-реджина? К-к-къде е тя?

— Коя е Реджина?

Костваше й неимоверни усилия, но пет минути по-късно госпожа Шрьонер вече му бе разказала достатъчно за повереницата си. Тя не беше наета за компаньонка на Елизабет Сейнт Клер. Повереницата й беше Реджина Шелтън, дъщеря на английски благородник. Беше наета от дядото на момичето в Тексас, а той не беше кой да е, а самият Дерек Браг. В действителност, момичето беше изключително състоятелна наследница и жената беше много разстроена, задето не е изпълнила успешно дълга си да я отведе невредима до крайната й цел.

Рик беше поразен, но бързо се овладя. Очевидно Елизабет не се беше качила на този влак и той можеше само да се надява, че тя ще пристигне по-късно. Поне беше сигурно, че годеницата на сина му е в безопасност, макар че не го оставяше мисълта защо, по дяволите, не е хванала този влак, след като предварително имаше билет за него.

Жената отново изпадна в несвяст, но за щастие отец Жозеф дойде навреме, докато все още дишаше. Десет минути по късно госпожа Шрьонер издъхна.

А после Слейд пристигна в града и съобщи на Рик, че Елизабет е загубила паметта си.

Рик веднага видя блестящата възможност, която милостивият Бог им предоставяше. Това беше истинско чудо. И ако досега не беше вярвал особено в Господ, отсега нататък редовно щеше да го споменава в молитвите си.

Защото Реджина Шелтън беше наследница на далеч по-голямо състояние от Елизабет Сейнт Клер. Какво ли щеше да стане, ако успееше да уреди брак между двамата със Слейд, както бе възнамерявал да стори с Елизабет?

Изглежда, съдбата имаше пръст в тази работа. Амнезията, в която беше изпаднала Реджина, му даваше изключителната възможност да осъществи този съюз. Тя беше самотна и уязвима, и колкото и да не му се искаше да се възползва от безпомощното й състояние, не би могъл да я остави на улицата. Очевидно беше необходимо да я отведе в Мирамар, където щяха добре да се грижат за нея, докато се възстанови. А през това време би могъл да я убеди да се омъжи за Слейд, без значение дали паметта й щеше да се възвърне, или не.

За съжаление Рик все още не можеше да й разкрие истинската й самоличност, поне засега, защото роднините й моментално щяха да я отведат и да го лишат от златния шанс в живота му. А защо пък да не я „сгреши“ с Елизабет? Беше виждал годеницата на сина си само два пъти — преди пет години, когато тя беше на тринайсет, и миналото лято на погребението на баща й, но тогава лицето й беше покрито с черен воал. Никой не би заподозрян, че грешката му е била целенасочена. Ако всички повярваха, че това е Елизабет, тя несъмнено щеше да продължи на път за Мирамар независимо от състоянието си.

Макар че всичко вървеше по мед и масло — а Рик беше сигурен в това, въпреки твърдото решение на сина си да му се противопостави — той не разполагаше с никакво време. В момента семейство Браг търсеха Реджина, безпокояха се за нея. Той не беше глупак и отлично знаеше, че липсата й ще бъде открита веднага щом влакът пристигнеше до крайната си цел. Веднага, щом научи от Слейд за нейната амнезия и малко след като разговаря лично с нея, Рик изпрати телеграма до агенция „Пинкертон“, за да наеме един от техните детективи. Искаше, да узнае закъде е пътувала, какви са били обстоятелствата около това пътуване и кой я издирваше в момента.

Беше се разминал на косъм с провала. Предния ден чичо й, Брет Д’Аршан, известен милионер от Сан Франциско, беше пристигнал в Темпълтън да търси изчезналата си племенница. Бе разговарял лично с шериф Уилоу, който за щастие не беше сред най-умните екземпляри в човешката раса. Шерифът не бе успял да му каже нищо за Реджина Шелтън, защото изобщо не подозираше за съществуването й. Всички в Темпълтън приемаха, че Реджина е Елизабет Сейнт Клер. Изключително обезпокоен, господин Д’Аршан бе заминал за Ломлок, без да получи доказателства, че племенницата му наистина е пътувала с този влак, защото и бездруго не бе пристигнала в Пасо Роблес, както било уговорено. Рик знаеше за всички тези събития, защото агентът на „Пинкертон“ му бе изпратил първия си рапорт рано на същата сутрин. Бе останал приятно изненадан от добре свършената работа на детектива, защото посланието отговаряше на повечето въпроси, които си бе задавал от първия миг, в който зърна момичето.

Рик дори не искаше да си помисля какво щеше да стане, ако предния ден Реджина бе останала в Темпълтън. Господин Д’Аршан очевидно се бе разминал на косъм от срещата със свидната си племенница.

Сега Рик бе поръчал на детектива да проучи какво, по дяволите, става с Елизабет Сейнт Клер. Последното нещо, от което се нуждаеше в момента, бе неочакваната й поява в Мирамар.

В действителност Рик не изпитваше сериозни угризения на съвестта. Преди три дни в Темпълтън, когато госпожа Шрьонер бе издъхнала в ръцете му и той беше взел съдбоносното решение да „обърка“ Реджина с Елизабет Сейнт Клер, беше воден изцяло от отчаянието, но същевременно изпитваше огромно чувство за вина. Просто не можеше да си позволи да загуби Мирамар. Тогава си бе казал, че дори това момиче да беше обещано на някой друг, все пак тя щеше да стане господарката на Мирамар. В това нямаше нищо ужасно. Освен това, тя щеше да се омъжи за сина му. Въпреки че Слейд беше заклет женкар, Рик отдавна знаеше, че много жени напразно копнеят за него. Можеше само да се надява, че синът му ще упражни въздействието си и върху това момиче.

Така и стана. Това беше причината повече да не изпитва болезнени угризения на съвестта. Беше му отнело две минути в тяхно присъствие, за да проумее, че Реджина Шелтън бързо и необратимо се влюбва в сина му Слейд. Тя не можеше да откъсне очите си от него, а поканата и очакването в очите й бяха очевидни за всеки ревностен наблюдател. Рик дори не смяташе, че решението й да остане, което бе взела само преди броени минути, наистина се дължи на умението му да убеждава хората. Можеше да заложи и кожата на гърба си, че тя сама бе пожелала да остане и вероятно бе изпитала безгранично облекчение, че той безрезервно я подкрепя в намеренията й.

Що се отнасяше до Слейд, той несъмнено принадлежеше на Мирамар. Сърцето му винаги щеше да остане но тези земи дори ако Джеймс бе все още жив. Въпреки непокорната му природа. Това момче винаги бе обичало земята с безгранична е страст и в това отношение много приличаше на самия Рик. А вече беше на двайсет и пет — достатъчно зрял, за да се установи на една място и да подреди живота си. В крайна сметка възможно бе и той да не остане безразличен към неподправеното очарование на момичето. Рик бе забелязал начина, по който сина му гледаше Реджина. А всеки мъж се нуждае от добра съпруга. Синът му не беше изключение.

Колкото и смешно да изглеждаше отстрани, Рик си играеше на сватовник. Цял живот се бе надявал да има за снаха дама от класа като Реджина. Защото Рик умееше да преценява хората от пръв поглед, а от момента, в който бе погледнал Реджина, той знаеше, че тя е нещо повече от богата аристократка със синя кръв. Тя беше честна, благородна и мила жена. Беше толкова различна от Елизабет Сейнт Клер, колкото изобщо беше възможно, макар и двете да бяха поразително красиви.

Още преди пет години Рик знаеше със сигурност, че Елизабет е неудържима кокетка. Притежаваше себичен и лицемерен прав, а Рик имаше солиден опит с такъв тип жени, защото Полин, първата му съпруга, беше от тях, а и Виктория умееше да играе тази игра, щом пожелаеше. Джеймс, разбира се, не бе забелязал тази страна от характера й, незабавно очарован от кокетните й погледчета и бързи закачливи усмивки. Когато Рик реши, че ще се наложи да ожени Слейд за Елизабет, единственото нещо, което го притесняваше, беше ясното съзнание, че синът му ще я намрази от пръв поглед. За щастие сега нямаше нужда да се притеснява за това.

През целия си живот Джеймс беше честен, мил и болезнено добродушен. Може би наистина този свят бе подреден така, че противоположностите да се привличат. Но Господ му беше свидетел, че след смъртта на Джеймс семейството изпитваше отчаяна нужда от някой като Реджина Шелтън. А Слейд се нуждаеше от нея най-много от всички.

Не, Рик наистина не изпитваше никакви угризения на съвестта.

Уловен в капан — точно така се чувстваше Слейд, откакто бе намерил Елизабет Сейнт Клер до железопътните релси на няколко мили от Темпълтън. През последната нощ пък не можеше да се отърве от усещането, че яката на ризата му непрекъснато се свива — а може би просто невидима примка се затягаше около врата му.

Тя не биваше да остава. Онова безпаметно привличане, което съществуваше помежду им от мига на първата им среща, сега сякаш придобиваше свръхестествени измерения. Последната нощ бе ярко доказателство за това. Последната нощ нещо опасно беше на път да се случи. Тази жена беше годеницата на Джеймс, но Слейд сякаш бе забравил за този факт, както бе забравил и всичко останало. Беше пренебрегнал всякакви обстоятелства — нейния произход, безпомощното й състояние. Тя очевидно беше истинска дама и вероятно девица, макар че никога не беше общувал с девствена жена, за да може да я разпознае. Той обаче бе забравил и това. Не можеше повече да се доверява на себе си в нейно присъствие. През изминалата нощ разсъдъкът му сякаш бе помрачен от непоносимото желание да притежава тази жена. И досега не можеше да си обясни как изобщо бе успял да си наложи да я доведе у дома, без да я прелъсти.

Истинската ирония се криеше във факта, че Елизабет наистина беше всичко онова, което Джеймс бе описал в писмата си. Не само че беше ослепително красива, но беше и истинска дама от главата до петите, от елегантните дрехи, които неизменно носеше, до опрощаващите дълбини на сърцето си. Беше изискана, мила и благородна. Слейд не се беше сблъсквал често с такъв благ и възвишен характер, но несъмнено го разпознаваше у нея. Предната вечер, когато й призна, че е бил на път да превърне фантазиите си в реалност, тя му отговори, че не мислите, а само действията на човека наистина са от значение. Прииска му се да се усмихне, но не успя. Беше толкова благовъзпитана, че се опитваше да го накара да се почувства по-добре, да заличи чувството му за вина, и то в момент, когато бе изтощена до смърт, измъчена от незнание за произхода си и достатъчно изплашена, за да хукне да бяга от него.

Господи, тази жена би била съвършена съпруга за Джеймс. Двамата наистина биха си подхождали. Но не беше подходяща за него, за Слейд, и никога нямаше да бъде.

Той не беше благороден като Джеймс и както самата тя бе отбелязала, не е истински джентълмен. Но макар и да го знаеше, острите й думи го нараниха. Беше толкова невъздържан, че последната нощ почти се бе възползвал от нея и колкото повече време съжителстваха под един покрив, толкова по-трудно щеше да става да устои на привличането помежду им — да устои на себе си. Искаше му се да я презре, задето отвръщаше на чувствата му с такава готовност, но не можеше. Това бе единствената черта от характера й, която я правеше земна, правеше я истинска жена. По някакъв начин отношението й към него дори допринасяше за облика й на истинска дама, защото бе в очевиден контраст с вроденото й благоприличие. Можеше само тайничко да съжалява, задето е толкова недостижима за него, но с всяка въздишка на съжаление в душата му нахлуваше несдържано възхищение от магнетичната й личност.

Беше се опитал да я отпрати, беше се надявал тя да замине. И беше сигурен, че ако го види в истинската му светлина, ще се почувства отблъсната от него. Но тя явно отказваше да го възприеме като бездушен негодник, без значение какво мислеше или правеше. Виждаше в него само своя спасител, а вероятно и своя герой. Как можеше той да остане безразличен към нейната благодарност, съчетана с необикновено красивото й лице и безгранично щедро сърце? Как? Влагаше всичките си сили, за да го постигне, но всеки път, когато тя го погледнеше с огромните си кафяви очи, едва се сдържаше да не я сграбчи в прегръдките си.

Може би истинският му проблем се криеше във факта, че нуждата да я закриля надделяваше над желанието му да я отблъсне. Тя беше една невинна девойка. Беше лесно да се предположи, че винаги досега е водила безопасен и благоприличен живот. А сега вродената й наивност и невинност се усложняваха от внезапната загуба на паметта. Как би могъл да не й се притече на помощ, как би могъл да пренебрегне порива си да се грижи за нея? Защото такъв тип жена едва ли имаше представа как да се грижи за себе си извън изисканата бална зала.

Примката се стягаше около врата му. Беше загубен, ако тя си тръгнеше, и двойно проклет, ако останеше дори и ден повече. Слейд не можеше да забрави Мирамар. Рик бе заявил, че ако не се оженеше за малката наследница, и то скоро, неизбежно щяха да им отнемат Мирамар. Възможно беше Рик да преувеличава. Старият често си позволяваше подобни волности особено когато крайната цел си заслужаваше. Слейд беше длъжен лично да прегледа документите на имението, и то незабавно.

И ако Елизабет решеше да остане, той щеше да се нуждае от всичките си духовни сили, за да не предаде Джеймс. Това не се отнасяше само до безсмислените му фантазии или непокорното му тяло. Защото Слейд подозираше, че съществува една мъничка частица от него, която отказваше да се подчини на желязната му воля и да приеме факта, че Елизабет е недостижима територия, и която би могла дори да се помисли, че евентуалният брак с нея не е чак толкова невъзможен. Слейд беше решен да се бори със себе си докрай, но не биваше да я докосва, не биваше дори да си помисля да се жени за нея, а трябваше да намери някакъв начин сам да оправи нещата в Мирамар — в случай че Рик казваше истината.

Той вече дори не обмисляше възможността да се върне в Сан Франциско, където имаше безброй отговорности към обширната империя на Чарлз Ман. Не можеше да напусне дома си сега, когато Мирамар се намираше в такава финансова криза. Чарлз му бе разрешил да остане при семейството си толкова дълго, колкото смята за необходимо, но Слейд трябваше неотложно да го уведоми за плановете си. Разбира се, нямаше да остане тук завинаги и никога нямаше да заеме мястото, което по право се полагаше на Джеймс. Нямаше да го направи. Но просто не можеше да изостави Мирамар в такъв момент. Не можеше да си тръгне, докато не постигнеше някакво споразумение с банката и не се убедеше със собствените си очи, че Мирамар е тръгнал в благоприятна посока. Но не можеше да отрече и другата безусловна истина — ако не беше Елизабет, не би имал нищо против да остане и за по-дълго. Внезапно му хрумна, че ако Джеймс беше жив, вероятно никога не би напуснал Мирамар.

Слейд се отърси от мрачните си мисли и решително се запъти към кабинета на Рик. Имаше основания да смята, че каквото и да са дискутирали Елизабет и баща му, разговорът им трябва отдавна да е приключил. Можеше само да се надява, че Рик не е успял да я убеди да се омъжи за него. Почти не се съмняваше, че са засегнали и тази тема. Разбира се, би било безумно от нейна страна да се съгласи на този брак, но от друга страна, не бе ли безумно да го гледа по такъв начин? Ако Рик бе успял да я превърне в свой съюзник, в тази къща щеше да се разгори люта битка. А Слейд бе свикнал да печели войните, които смята за стратегически.

Но същото можеше да се каже и за Рик.

Стомахът му се сви в тревожно предчувствие.

Вратата към кабинета на Рик беше отворена. Той видя Слейд и се усмихна. Очевидно беше в прекрасно настроение.

— Влизай, момче. Готов ли си да свършиш малко работа?

Слейд влезе в кабинета на баща си. Не беше идвал тук от години. Изведнъж спомените го връхлетяха — как стоеше пред вратата на този кабинет, докато Джеймс и Рик разговаряха зад дебелите му дървени врати.

— Постигнал си сделка с нея?

Рик затвори вратата.

— Не точно такъв вид сделка, какъвто се върти в съзнанието ти.

— И откъде, по дяволите, би могъл да предположиш какво се върти в съзнанието ми? — попита хапливо Слейд.

— Тя ще остане тук още известно време — отвърна Рик, без да обръща внимание на заядливия му тон. — И ще ти бъда изключително признателен, ако не се опитваш да я прогониш при първата възможност.

— Знам какво говоря, когато казвам, че не искам да се оженя за нея. — Ако Рик имаше и най-бледата представа за жестоката вътрешна борба, която Слейд водеше по отношение на момичето, несъмнено щеше да го атакува с всички позволени и непозволени средства. Слейд много добре го знаеше и това му даваше сили да говори с повече самоувереност, отколкото в действителност изпитваше.

— Ще промениш решението си, когато се запознаеш със съдържанието на документите. Тогава ще проумееш, че наистина сме разорени и не само че ще се съгласиш да се ожениш за нея, но и ще го направиш незабавно.

Слейд погледна внимателно баща си. Рик очевидно вярваше в думите си. А ако Мирамар наистина беше пред фалит… Слейд отново почувства дяволската примка, която се стягаше около врата му. Започваше да се поти.

— Нека първо да се запозная с документите. — В този момент Слейд искрено мразеше баща си, наистина го мразеше.

Рик се усмихна.

— Най-добре ще е да поседнеш. Ще имаш нужда от доста време.

Слейд стисна здраво челюстта си. Той заобиколи бюрото на Рик и се отпусна в огромното му удобно кресло. Рик стовари с трясък на бюрото три огромни счетоводни книги.

— Изглеждаш така, сякаш мястото ти наистина е точно тук — отбеляза замислено Рик.

Слейд предпочете да пренебрегне забележката му.

— От колко време водиш отчет в тези книги?

— От девет години. Тогава за последен път сме извлекли печалба от земите си.

— Кажи на Лусинда да ми донесе кафе и сандвичи — нареди Слейд, докато включваше лампата на бюрото. — Очевидно ще ми се наложи да прекарам тук целия следобед.

Навън отдавна се беше смрачило, а Слейд бе затворен в кабинета на баща си от ранния следобед. Току-що бе привършил работата си с последната счетоводна книга и беше потресен. Не само че бяха затънали в дългове, но през последните две години бяха работили на загуба. На загуба. Дори и да успееха да се справят с последните изплащания по ипотеката, как, по дяволите, щяха да направят следващите вноски и изобщо да управляват ранчото? Това беше практически невъзможно.

Освен ако някой от тях не се оженеше за богата наследница.

Но трябваше да е наистина доста богата наследница.

Примката бе здраво затегната около врата му. Чувстваше я. А най-лошото беше, че не се виждаше никакъв изход от тази нелепа ситуация.

Внезапно Слейд се изправи на крака и се насочи към отворената врата на терасата. Нощта беше тъмна, но в небето блещукаха безброй звезди. Вляво от него планините представляваха тъмна назъбена сянка на фона на нощното небе. Ако се вгледаше внимателно, в тъмнината би могъл да различи блестящата сребриста повърхност на океана. Мирамар през нощта обикновено тази представа беше в състояние да извика мир и покой в душата му, но не и тази нощ.

Тази нощ Слейд трябваше да направи съдбоносен избор.

Можеше да настоява в отказа си да се ожени за Елизабет Сейнт Клер, което в действителност означаваше да обърне гръб на Мирамар. Това щеше коренно да промени живота му. Защото, ако Слейд постъпеше по този начин, земите на Мирамар щяха да бъдат незабавно отнети от Рик, от семейството му, от самия него. Банките щяха мигновено да ги завземат, да ги разпокъсат и да ги продадат на отделни парцели. Мирамар щеше да последва съдбата на повечето големи имения в околността. Това беше недопустимо.

Слейд беше наясно, че ако избереше да остане и да поеме отговорностите, които му се полагат по рождение, това не би решило проблема. Ако Мирамар не беше изпаднал в такава криза, такова решение би било достатъчно. Но беше твърде късно за това. Ако останеше, ако поемеше грижите за Мирамар, щеше да има спешна, неотложна нужда от пари. Според кореспонденцията, която бе прегледал, банковите чиновници даваха ясно да се разбере, че отпускат точно деветдесет дни срок за обратните изплащания, след което в Мирамар щеше да се обяви фалит. Съобщението беше изпратено в деня, в който банката бе преминала в ръцете на човек от Ню Йорк — точно преди два месеца. Времето определено се изплъзваше от пръстите им. Слейд разполагаше с тридесет дни, за да се снабди със сумата, необходима за предотвратяването на фалита.

Хрумна му, че би могъл да заеме трийсетте хиляди долара от Чарлз Ман. Той с удоволствие би му заел парите, макар че Слейд никога не го беше молил за нищо и самата перспектива да го направи го ужасяваше. Но тази сума и бездруго не би могла да ги отведе твърде далече. Не би могла да им осигури вноските за идния месец или за октомври, ноември, декември… Не би могла да им осигури необходимия капитал, за да се направят промените, които да превърнат Мирамар в жизнеспособно и надеждно предприятие. Слейд определено го биваше в сметките. Можеше лесно да изчисли колко пари и време са му нужни, за да превърне ранчото от губещо в печелившо предприятие. Пет години му се струваха реалистичен период, но паричната му равностойност беше просто астрономическа. Никога не би могъл да помоли приятеля си за такава сума.

А Рик, който открай време ненавиждаше Чарлз, никога не би го приел за свой партньор в Мирамар. Самият Слейд никога не би въвлякъл в делата на Мирамар трета страна извън семейството. Количеството на парите, които този партньор би трябвало да инвестира — в случай че изобщо се намереше такъв човек — автоматично щяха да му предоставят пълен контрол над имението.

Възможностите му се стопяваха с всяка изминала секунда. Никак не му допадаше самата идея Едуард да се ожени за Елизабет — такава възможност дори не подлежеше на обмисляне.

И все пак Рик беше прав. Мирамар имаше нужда от богата наследница — и то незабавно.

Заслужаваше си обаче да се замисли над възможността да остане в Мирамар — с Елизабет. При тази мисъл на повърхността на съзнанието му изплуваха отдавна забравени и отречени чувства. Слейд обичаше Мирамар. Наистина го обичаше. Това беше неговият шанс, неговото извинение да остане. Дори Джеймс би проумял колко огромна е в момента нуждата да остане. Но да се ожени за годеницата му?

Това беше единственото извинение, което би оправдало брака му с нея. Но дали Джеймс щеше да го разбере? Дали ако съществуваше живот отвъд смъртта, Джеймс щеше да погледне благосклонно от небето и да одобри женитбата на брат си със своята бивша годеница?

— Не искам да постъпвам така! — Гласът на Слейд се извиси отчаяно в нощта. А може би говореше с духа на мъртвия си брат? Точно в този момент Слейд усещаше присъствието на Джеймс в притихналата тъмна стая. — Не искам тя да бъде моя съпруга! Не искам!

Сега Джеймс го нямаше, но жив или мъртъв, той никога не би дал на друг онова, което по право беше негово. Никога. Слейд познаваше брат си достатъчно добре, за да знае със сигурност това.

Слейд бе обзет от отчаяние. Нямаше избор. Той извърна бавно поглед от терасата и прониза безчувствената тъмнина наоколо си.

— Нямам избор — промълви безнадеждно той. Очакваше брат му да се материализира от тъмнината, насочил обвинително пръст към него.

Брат му никога нямаше да му прости похотливите фантазии — фантазии, които изпълваха съзнанието му от момента, в който за пръв път беше зърнал Елизабет, фантазии, свързани само и изключително с плътските наслади. Още по-малко би му простил, ако тези фантазии се превърнеха в действителност. Дали мъртвите можеха да четат мислите на живите си роднини? Слейд страстно се надяваше да не могат. Някои тайни просто трябваше да се запазят непокътнати.

Но Джеймс така и не се материализира. Ако духът му наистина бе навестил потъналата в мрак стая — Слейд се разкъсваше между надеждата и неверието — то сега вече със сигурност го нямаше. В притихналия кабинет нямаше никой друг освен самият Слейд.

Единственото възможно решение се оформи в съзнанието му с ослепителна яснота. Беше толкова очевидно — и същевременно така невъзможно — че Слейд гръмко се разсмя, без да чувства и искрица веселие в душата си. Можеше да се ожени за Елизабет и да получи парите й, да спаси Мирамар. Но това щеше да е само формален брак. Така всички щяха да останат доволни: Рик, банката, дори и Джеймс. Елизабет също щеше да е доволна, защото щеше да запази благоприличието, достойно за една истинска дама. Всички щяха да са доволни — всички освен самият Слейд.

Той отдавна знаеше, че е копеле. Баща му го бе натяквал многократно, а малкото жени, които бяха белязали живота му, също не бяха пропуснали да му напомнят този факт. Дори собствената му майка не го беше обикнала достатъчно и го бе изоставила още като бебе. Начинът, по който възнамеряваше да реши този заплетен проблем, само доказваше колко прави са били всички останали. Но поне в едно нещо щеше да бъде безкомпромисен, поне в едно отношение щеше да се държи достойно: щеше да се ожени за Елизабет, да й даде дома си, името си и закрилата, от която тя очевидно се нуждаеше. Но бракът им щеше да си остане формален. Завинаги. Щеше да сключи съюз, който да му донесе богатството й, за да спаси Мирамар.

Но бракът щеше да остане формален.

Сега, след като решението беше взето, Слейд се питаше дали ще може да го изпълни.

10

Слейд напусна кабинета на баща си. Дори не си направи труда да включи осветлението в коридора — можеше да прекоси цялата къща със затворени очи. Той влезе в трапезарията, наля си пълна чаша текила и отпи от нея, като през цялото време се взираше сляпо в стената. Пред очите му непрестанно стоеше образът на Елизабет и понеже щеше да сключи формален брак с нея, кой знае защо я виждаше в облекло, в което не искаше да я вижда, нямаше право да я вижда и никога нямаше да я види в действителност.

Изведнъж осветлението заслепи очите му.

Слейд премигна.

— Знаех, че си ти — каза Рик. — Празнуваме ли?

— Да празнуваме? — Слейд се усмихна горчиво. — Ти празнуваш. Аз просто пия.

— Значи ще го направиш?

— Нима си имал някакви съмнения?

— Честно казано, не.

Слейд изпи на екс остатъка от напитката си и си наля нова чаша.

Рик се приближи и застана до него.

— Налей и на мен.

Слейд го послуша.

— И защо е нужно да изглеждаш толкова нещастен? — Рик изглеждаше искрено озадачен. — Видях те как я гледаш: като разгонен котарак, който е бил заключен в клетка цял месец. По дяволите, какво чак толкова ужасно има в идеята да се ожениш за такова приятно младо момиче?

— Нищо — отвърна навъсено Слейд. Поне в едно отношение баща му беше прав: наистина се чувстваше като разгонен котарак, макар че не беше държал в ръцете си жена не от един, а от цели три месеца. — Съвсем нищо.

— Ти просто мразиш да правиш неща, които биха ми доставили удоволствие. Това е проблемът, нали?

— Ако искаш, ми вярвай — отвърна провлечено Слейд, — но моето решение наистина няма нищо общо с теб. Правя го заради Мирамар.

Рик потръпна.

— Умееш да си служиш с думите, така ли? И докато се опитваш да бъдеш откровен с мен, защо не пробваш да поговориш честно и със себе си?

— Какво означава това?

— Означава, че и двамата с теб прекрасно знаем, че обичаш Мирамар и да бъдеш мой наследник, не е просто досадно задължение. И двамата знаем, че се правиш на упорит хлапак само за да ми се противопоставиш.

— Ти наистина се ласкаеш, татенце. Моите проблеми наистина нямат нищо общо с теб с изключение на факта, че шибаната идея да се оженя за Елизабет беше изцяло твоя. Някога да ти е хрумвало, че на мен може и да не ми се иска да се оженя за годеницата на Джеймс?

Рик бе вперил мрачен поглед в Слейд.

— Джеймс е мъртъв.

Слейд побесня.

— Дяволски си прав. И сега аз съм най-големият — добави решително той. — А това означава, че след сватбата нещата ще вървят, както кажа аз!

Рик беше достатъчно умен, за да прецени кога е време да отстъпи.

— Добре, това напълно ме задоволява. И недей да се палиш чак толкова. И двамата знаем, че ти беше достатъчно лоялен към Джеймс, когато той беше жив.

— И двамата знаем също, че ако Джеймс беше още жив, този разговор никога нямаше да се проведе. — Слейд се взираше безпощадно в баща си. — Никое от тези събития нямаше да се състои.

— Но Джеймс е мъртъв — отвърна решително Рик и обърна гръб на сина си, за да допълни чашата си с алкохол. Когато отново се обърна, на лицето му играеше усмивка. — Разбира се, сега ще трябва здравата да се потрудиш, за да си изпечеш добре работата.

Слейд наблюдаваше внимателно баща си над ръбчето на чашата.

— Защо ли имам чувството, че това няма да ми допадне особено?

Рик се ухили хлапашки.

— Сигурно. Едуард щеше да го възприеме като предизвикателство, но не и ти.

— Едуард щял да го възприеме като предизвикателство?

— Ухажването.

— Забрави. — Слейд стовари с трясък чашата си върху плота.

Рик се приведе към него, а гласът му се сниши до шепот.

— Имаме нужда от пари, и то незабавно. Нямаме време за годежи и подобни глезотии. Мисля, че ще бъде най-добре да насрочиш дата за идната седмица. А за да го постигнеш, първо ще трябва да накараш онова мило момиче да се съгласи.

— Идната седмица? — Слейд изглеждаше шокиран. В същото време знаеше, че Рик е напълно прав. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Но идната седмица?

— Сложи си официалните дрехи! — Рик, изглежда, почти се забавляваше. — Не забравяй и любезната физиономия.

Слейд изглеждаше объркан. Рик добави окуражително:

— Хайде, момче, знам, че можеш да й завъртиш главата, стига да опиташ!

Слейд не му отговори. Едва в този момент той осъзнаваше, че неговото решение да се ожени за Елизабет Сейнт Клер не приключваше проблема. Трябваше по някакъв начин да й направи предложение за брак. В съзнанието му, кой знае защо, изплува смътният образ на приказен рицар в блестящи доспехи, паднал на колене пред жена, облечена в средновековна рокля. Жената опасно много му приличаше на Елизабет, а рицарят напомняше за Джеймс. Слейд се разстрои още повече и изхвърли нелепите мисли от съзнанието си. Нямаше и най-бледа представа по какъв начин да й направи предложение, нито дори как да подходи към нея, а Рик беше напълно прав. Какво щеше да стане, ако Елизабет му откажеше?

В мислите му нахлу ново чувство, което силно напомняше ужас — разбира се, че щеше да го отблъсне. Всяка жена, с която някога бе прекарвал няколко нощи, неминуемо го отблъскваше. И никоя от тези жени не можеше да се нарече дама — включително и майка му, която бе изоставила двама им с Рик заради друг мъж. Елизабет обаче беше истинска дама. Тя никога не би приела предложението му, освен ако онзи удар по главата не бе отнел напълно здравия й разум. Независимо от неотразимото привличане, което съществуваше помежду им.

— Питаш се какво ще стане, ако ти откаже, нали? — попита го Рик в този момент. — Не можеш просто да отидеш при нея и да я попиташ. Тя не е глупачка. Най-добре ще е да се научиш на известни маниери, момче.

Слейд почти не го слушаше. Сега, когато решението най-после беше взето, в душата му нахлуваше неизразима паника. Той стисна здраво стъклената чаша в ръката си. Имаше натрапчивото усещане, че не би могъл да приеме хладнокръвно отказ от страна на Елизабет Сейнт Клер.

— Не можеш да приемеш „не“ за отговор — добави Рик. — Ако се наложи, ще трябва да я прелъстиш.

— Трудно ми е да повярвам, че изобщо водим този разговор — отвърна Слейд и внимателно постави чашата на плота. — Не възнамерявам да я прелъстявам. Можеш да запазиш съветите за себе си. Ти си последният човек, когото ще послушам, когато става въпрос за ухажване и женитба. — Слейд блъсна баща си и решително се насочи към двора.

— Тогава вероятно ще се наложи да приемеш някой съвет от Едуард. Защото Господ ми е свидетел, че имаш нужда от помощ.

Слейд изобщо не го слушаше. Въздухът навън беше хладен и свеж, изпълнен със сладкия аромат на рози, нацъфтели зад тънките кирпичени стени на къщата. В центъра на двора фонтанът беше спрян, но водите му бълбукаха и се плискаха в стените на шадравана. Погледът му несъзнателно се насочи към вратите на нейната стая. Бяха затворени.

Прелъстяването изобщо не подлежеше на обсъждане. Рик нямаше представа, че това ще е само формална женитба. Слейд не възнамеряваше да го осведомява. Това не беше негова работа, а и Рик никога не би погледнал благосклонно на такова решение. Баща му твърде много приличаше на самия него — не беше истински джентълмен.

Слейд впери поглед в нейната врата — затворена пред мрака на нощта или пред някой като него. Внезапно го заля нов прилив на гняв. Ако тя не беше годеницата на Джеймс, сега нямаше да е принуден да преминава през този ад. Нямаше да се взира безпомощно във вратите на стаята й и въпреки добрите си намерения да трепери от едва сдържана възбуда. Тъмнината и тишината на нощта го подтикваха да осъзнае своята самота, събуждаха най-първичните и примитивни пориви на тялото му.

Неудържимото физическо желание, каквото не бе изпитвал от деня, в който почина Джеймс, го преследваше от мига, в който зърна Елизабет за първи път и ставаше все по-диво с времето. Може би, ако тази жена не беше годеницата на Джеймс, отдавна вече щеше да я е прелъстил, макар неомъжените дами да бяха извън границите, които сам си бе наложил. Ако не беше годеницата на Джеймс, щеше да нахлуе в стаята й и да я вземе на момента, вместо да се взира в затворените врати и да се чувства като безпомощен хлапак.

Ако не беше годеница на Джеймс, бракът им нямаше да е само формален. Слейд бе поразен да открие колко привлекателна му се струва идеята за действителен брак. Но Елизабет беше годеницата на Джеймс и ако изобщо някога успееше да я убеди да го приеме, това никога нямаше да е действителен съюз между съпруг и съпруга. Това отново го отведе там, откъдето беше тръгнал. Как, по дяволите, би могъл да я убеди да приеме предложението му? Защото не можеше да приеме „не“ за отговор.

Очевидно този път Рик беше прав. Трябваше да забрави гордостта си и да направи немислимото — трябваше да я ухажва. Проблемът беше, че нямаше и най-смътната идея как един мъж трябва да ухажва жена. А тя несъмнено беше ухажвана доста настоятелно от собствения му брат през изминалото лято.

На следващата сутрин Реджина откри, че й е далеч по-лесно да върви. Денят, прекаран в пълна почивка, бе направил истински чудеса с тялото й. Съвсем целенасочено бе прекарала деня в стаята си, изпълнена с нежелание да се сблъсква с когото и да било от семейството — най-малко пък със Слейд, — ревностно вкопчена в спокойствието и почивката, от които организмът й неистово се нуждаеше.

Днес съзнанието й също беше далеч по-изчистено от мрачни мисли. Заличени бяха всякакви следи от объркване и нерешителност. Беше твърдо решена да остане известно време в Мирамар, каквото и да й костваше това. Разполагаше с благословията и пълната подкрепа на Рик. Сега, когато на хоризонта не се задаваше скорошно напускане на Мирамар, настроението й беше далеч по-жизнерадостно. Реджина предпочиташе да смята, че това се дължи единствено на факта, че няма къде другаде да отиде, и не се опитваше да размишлява по-надълбоко над странните си емоции.

Мисълта, че е изпаднала в амнезия, вече не я изпълваше с униние. В действителност спомените й за миналото в момента щяха да й навлекат повече проблеми, отколкото биха могли да решат. Нямаше никакво желание да си възвърне паметта и да открие, че е била лудо влюбена в Джеймс, не и сега, когато мислите й непрестанно се насочваха към Слейд. Не искаше да си спомня и онзи ужасен обир във влака. В момента се чувстваше достатъчно силна, за да понесе състоянието на пълна безпаметност толкова дълго, колкото се налага — а може би завинаги.

Реджина съзнателно отказваше да се замисли за онова, което я очакваше там, закъдето се беше запътила — в случай че никога не напуснеше Мирамар.

По обяд тя влезе в трапезарията и макар че вътре нямаше никой, един стол стоеше настрана от другите, най-вероятно оставен за нея. Реджина понечи да заеме мястото си. Тъкмо бе потънала в меката тапицерия и се канеше да извести присъствието си на слугите с миниатюрното сребърно звънче, когато някакво шумолене привлече вниманието й. Беше се надявала да остане сама, но в най-отдалечения и сенчест край на помещението, където почти не попадаше слънчева светлина, се раздвижи силуетът на Слейд. В момента той я гледаше напрегнато. При вида му Реджина се вцепени, изпълнена с трепетно очакване.

Слейд излезе от сянката и някак тромаво се приближи към нея. Реджина го наблюдаваше напрегнато и търсеше някаква следа, която да й подскаже настроението му. Вчера той бе поискал от нея да си тръгне и не беше останал особено щастлив от факта, че остава в Мирамар. Днес лицето му беше непроницаемо.

— Добро утро — поздрави я той. Нямаше и следа от усмивка по лицето му. Тонът му беше точно толкова неутрален, колкото и изражението му. Той се плъзна в стола срещу нея.

— Добро утро. — Реджина забеляза, че косата му е грижливо причесана с пръсти зад ушите. Първите три копчета на избелялата му червена риза бяха оставени откопчани и разкривиха мургавата кожа на гърдите му. Плътта му беше влажна — слънцето вече напичаше неумолимо. В този момент Реджина осъзна, че Слейд я разглежда също толкова внимателно и подробно, колкото и тя него. Младата жена мигновено отмести погледа си. Сърцето й препускаше диво в гърдите.

Слейд се намести удобно в стола си.

— По-добре ли се чувстваш днес?

— Да, благодаря.

— Изглеждаш… — Той сякаш се поколеба. — Изглеждаш по-добре.

— Би ли повторил?

— Изглеждаш по-добре — повтори отчетливо Слейд. — Една спокойна нощ върши… — Думите му внезапно секнаха. Лицето му се покри с гъста руменина.

Реджина се изправи вцепенено и внимателно промълви:

— Да, нощта беше спокойна и си починах добре. Благодаря. — Какво ли ставаше пък сега? Очевидно Слейд я бе очаквал. Но защо ли се опитваше да подхване учтив разговор с нея? Тя бе подготвена да я нападне, задето е решила да остане — или изобщо да откаже да разговаря с нея. Но такъв подход бе напълно необичаен за него. В действителност, ако не го познаваше достатъчно, би могла да си помисли, че този мъж се опитва да я поласкае. А сега по лицето му определено плъзваха яркочервени петна.

— Днес изглеждаш чудесно, Елизабет.

Реджина се съмняваше, че е чула правилно едва смутолевените му думи.

— Моля?

Очите му най-сетне срещнаха нейните. Бяха ярки и блестящи.

— Днес изглеждаш чудесно. Изглеждаш… много хубава. — Сега гласът му беше напрегнат, болезнено интимен.

Реджина тъкмо бе вдигнала салфетката си, а сега тя изпадна от вцепенените й пръсти и плавно се спусна към пода. Слейд погледна встрани. Сега лицето му беше моравочервено. Реджина осъзнаваше, че току-що е получила комплимент. Много искрен комплимент. Завладя я странно удоволствие, страните й се обагриха в руменина.

В този момент пред нея грубо тракна чиния с храна. Тя се сепна. Погледът й бързо срещна този на Лусинда. Очите на прислужницата хвърляха гневни искри. Реджина веднага разбра — момичето изпитваше някакво влечение към Слейд. Дожаля й за хубавичката девойка, защото без значение колко сложни изглеждаха сега нещата в Мирамар, Слейд си оставаше най-големият син и наследник, а човек с неговото положение никога не би обърнал внимание на една прислужница.

— Моля те, донеси ми кафе — обърна се Слейд към нея.

— Може би трябва сам да си го донесеш — отвърна нападателно Лусинда.

Внезапно всякакво съчувствие се изпари от душата на Реджина. Беше шокирана.

Слейд погледна остро Лусинда.

Момичето се врътна рязко на токчета и напусна стаята. Реджина остана загледана след нея.

Слейд изглеждаше навъсен и мрачен.

— Родена е в Пасо Роблес и през целия си живот е работила за нас, както и родителите й преди нея. В известен смисъл тя е част от семейството, но това не й дава някакви по-специални права.

— Да, разбира се — съгласи се мигновено Реджина. — Мисля… Мисля, че тя проявява голям интерес към теб.

— Да, може и така да е, както проявява интерес и към всеки млад и силен мъж в околността. — Слейд я погледна в очите. — Яж си палачинките, преди да са изстинали — нареди й той.

Очите им се срещнаха отново. Реджина дори не посегна към вилицата си. Прислужницата отдавна бе излязла от мислите й. Напрегнатият поглед на Слейд сякаш я хипнотизираше. Този човек искаше нещо от нея, отчаяно го искаше, но тя не можеше да проумее какво е то.

— Яж — повтори отсечено той. После й се усмихна. — Жожо прави най-вкусните палачинки в целия свят — повярвай ми, знам го със сигурност. — Сега гласът му беше нежен и мек.

Реджина долови интимната нотка в гласа му и остана поразена. Вчера бе срещнала дружелюбната икономка. Но как би могла да се храни точно в този момент? Слейд целенасочено се бе настанил срещу нея на масата, отявлено бе потърсил компанията й. И не се опитваше да я напада за оставането й в Мирамар, не беше студен, безразличен или враждебен. Точно обратното — опитваше се да се държи нормално, и макар непохватно, дори й бе отправил комплимент. Реджина подозираше, че този мъж рядко отправя комплименти към дами, а това ги правеше още по-ценни.

— Наричаш Жозефин „Жожо“?

Устните му се извиха едва доловимо.

— Навик от детинството.

Реджина мигновено си представи Слейд като дете. Трябваше да е бил симпатично момченце, дори красиво. Вероятно непрестанно е правил бели, помисли си тя с умиление.

— Нима е била тук още по времето, когато си бил дете?

— Откакто съм се родил. — Усмивката му се стопи, Слейд сякаш се поколеба. — Тя ни отгледа. Мен и Джеймс.

На свой ред Реджина се поколеба. Можеше само да предположи, че майката на момчетата е починала.

— Съжалявам.

Той я прониза с поглед.

— За какво?

— Че не сте имали майка, която да ви обгърне с грижите си.

— Недей да съжаляваш. — Той махна безразлично с ръка. — Тя е била пълен боклук.

Реджина простена.

— Слейд!

Лицето му сякаш беше издялано от камък.

— Тя не е починала, както вероятно си помислила. Избягала е, изоставила е мен и Рик. Била е недостойна, себична жена.

Реджина беше толкова потресена, че за миг сякаш изгуби способността си да говори. Сега беше съгласна с думите на Слейд за неговата майка. Сърцето я болеше заради него. Как би могла една майка да изостави собственото си дете?

— Колко… колко си бил голям?

— На три месеца.

Реджина едва не изхлипа от болка.

— А Джеймс?

— Ти не разбираш. Ние с Джеймс сме… бяхме несъщи братя. Майка му е издъхнала при раждането. Така двамата се озовахме в прегръдките на Жожо. За двама ни тя беше повече от майка. — Неочаквано и за двамата Слейд се усмихна. — Все още няма скрупули да ми издърпа ушите.

Реджина също се усмихна, но сълзите настоятелно напираха в очите й. Изпита неистово желание да приласкае Слейд в прегръдките си, сякаш още е дете, да го помилва и успокои. Но той отдавна не беше малко момче, и тя стисна ръце в скута си.

— Ти не се храниш — отбеляза той.

— Не съм много гладна.

Той се поколеба.

— Искаш ли да излезем на разходка? Можем да отидем до Пасо Роблес.

Реджина се вцепени. Ако не го познаваше добре, щеше да си помисли, че Слейд я ухажва. Разбира се, това беше абсолютно невъзможно. Тя бе годеницата на мъртвия му брат. И не само че беше годеница на Джеймс, но вчера Слейд неумолимо бе настоявал тя да напусне дома му.

— Би било прекрасно — отвърна предпазливо тя, а после добави: — Не си ли ми ядосан?

— Защо трябва да съм ти ядосан? — Усмивката на устните му изглеждаше странно неестествена. Слейд не умееше да се преструва.

— Защото не си тръгнах вчера. — Реджина потръпна. — Вчера ти искаше да замина.

— Вчера споменът за онова, което се случи между нас, беше твърде пресен. — Очите му се сляха с нейните.

Реджина си спомни същото, което очевидно владееше и неговото съзнание: полугола в мокрите си дрехи, безпомощно отпусната в ръцете му. Споменът предизвика същата болезнена тръпка на желание, която бе заляла тялото й в онази безпаметна нощ. Сетивата й се поддадоха на магическите чувства, погледът му издаваше същото.

Реджина преглътна мъчително. Усмивката й беше ослепителна, гласът и — пълен с живот:

— Ти винаги ще бъдеш моят спасител. Вероятно имаш навик да спасяваш девойки, изпаднали в беда? — Реджина отчаяно се опитваше да насочи мислите и на двама им в друга посока, да ги отстрани от опасния водовъртеж на чувствата, в който бяха попаднали през изминалата нощ. Беше почти сигурна, че Слейд го прави умишлено, че иска тя да си спомни всяка подробност от злополучните събития помежду им.

— Знаеш, че не е така. — Слейд не възнамеряваше да попада в клопката на невинния й флирт. — Само теб. Изглежда, съдбата иска да спасявам само теб. — Очите му потъмняха.

Реджина успя да преглътне бучката, заседнала на стегнатото й гърло.

— Ти наистина си ми ядосан — промълви тя, гласът й беше изненадващо спокоен. — Предпочиташ да си бях тръгнала.

Слейд поклати отрицателно глава, но отказа да срещне погледа й.

— От самото начало не ми допада идеята да пътуваш в това състояние или да останеш сама в някоя долнопробна хотелска стаичка. Все още мисля така.

Реджина вдигна внимателно вилицата си. Опитваше се да изтрие емоциите от лицето си, за да не издава своята несигурност. Сърцето й отчаяно искаше да повярва на думите му, но разумът отказваше да ги приеме.

— Смятам да остана известно време — прошепна тя, докато набучваше на вилицата парче пресен бекон. — Имам нужда от солидна почивка след онзи обир във влака и глупавия ми опит да избягам сама в града.

— Чудесно. — Слейд отново се поколеба. Погледът му се плъзна по масата и нагоре по стената. Челюстта му изглеждаше стегната. — Наистина искам да останеш.

Реджина замръзна на мястото си. Слейд я погледна предпазливо.

Думите му бяха твърде хубави, за да са истина. А очите му упорито избягваха нейните. Точно в този миг Реджина осъзна, че Слейд я заблуждава, незнайно по какви причини. Шеметното удоволствие от присъствието му мигновено се стопи. Всичките й надежди внезапно рухнаха, както рухва дървото, покосено от тежката брадва на дърваря. За пореден път Реджина се чувстваше измамена, ограбена, предадена.

Слейд тъкмо понечи да докосне ръката й, когато съзря изражението на лицето й и се отдръпна.

— Какво се опитваш да направиш? Защо ми говориш неща, които в действителност не мислиш?

Слейд се вкопчи неистово в масата пред себе си, но не вдигна глава към лицето й.

— По дяволите, разбира се, че ги мисля.

Болката й изглеждаше почти непоносима. Трябваше отдавна да се досети, че думите му са лишени от искреност. Сега това беше повече от очевидно. Не се осмеляваше дори да я погледне в очите. Внезапно Реджина скочи на крака.

— Елизабет…

Тя пренебрегна сдържания му протест.

— Очевидно ме смяташ за глупачка!

— Не те мисля за глупачка! — Слейд също се изправи.

— Само че си доста неопитен лъжец!

Лицето му бе непроницаемо, но очите му горяха със странен блясък.

— Наистина искам да останеш — едва успя да пророни Слейд.

— За един кратък миг почти ти повярвах — промълви Реджина с разтреперан глас. — За миг си помислих, че наистина искаш да остана, че си променил решението си. Че си започнал поне малко да ме харесваш.

— Наистина промених решението си — отвърна мрачно и неуверено той. — И наистина… те харесвам.

— Само че вече не ти вярвам! — извика Реджина, забравила всякакви норми за поведение. Гласът й се извисяваше неудържимо. — Това някаква нова игра ли е? Или развлечение? Да си поиграеш с мен и с чувствата ми! Или пък вече си решил, че искаш наследството ми? Да не би да възнамеряваш да ми предложиш брак?

— По дяволите! — възкликна гневно Слейд. — По дяволите!

Разгневена и наранена, Реджина почти излетя от стаята.

Слейд обаче беше изключително бърз — настигна я още до вратата и рязко я извърна с лице към себе си. Имаше вид на напълно отчаян човек.

— Грешиш! Това не е игра. Виж, Елизабет, ние можем да бъдем приятели. Ние сме приятели. Това е всичко. Последната нощ много мислих за това и реших…

— Не, ние с теб не сме приятели! Ти никога не би разбрал смисъла на думата „приятели“, дори ако някой си направеше труда да разтвори през очите ти тълковен речник! — извика Реджина като обезумяла. — Приятелите никога не се лъжат един друг! А ти ме лъжеш в очите, и то непохватно!

— Елизабет…

— Не! — крещеше неистово тя. — Да не си посмял да изречеш и думичка повече! — Реджина осъзна, че от очите й капят сълзи, и се втурна с всички сили към двора.

Каква глупачка беше само — да остане след всичко, което се случи. Едва сега тя разбираше колко е уязвима, когато станеше дума за Слейд, и тази мисъл я изплаши. Беше изминала в бяг половината от двора, когато осъзна, че той я е последвал. Реджина затича отчаяно. Слейд не изостана. Тя отвори стремглаво вратите към собствената си стая и се опита за ги затръшне зад гърба си. Той заблъска като обезумял по старото дърво. Последва силен тласък от негова страна — и Реджина не само бе отхвърлена от вратите, но се озова по гръб на земята.

Подът беше от тежко дъбово дърво, но дебелият ръчно тъкан килим я предпази от нараняване. Падането не беше тежко, но след онази злополучна езда, при която бе хвърлена от коня, гърбът й беше натъртен и сега болезнено пулсираше. В един безкрайно дълъг миг Реджина остана по гръб неподвижна и почти вцепенена. После усети как Слейд внимателно коленичи до нея.

Ръцете му се сключиха на раменете й.

— Господи! Добре ли си?

— Не ме докосвай — прошепна решително тя. Бедрата му изпълваха твърдата материя на дънките. Слейд не беше особено едър, но беше значително по-силен от нея, и всяко късче от тялото му представляваше съвършено оформен мускул. Реджина се повдигна на ръце и се отдръпна на няколко инча — сравнително безопасно разстояние между двама им.

Слейд не се помръдна. Когато Реджина най-сетне вдигна погледа си към него, той я пронизваше с тъмните си блестящи очи.

— Съжалявам — пророни той. — Извинявай. Наистина съжалявам.

Той наистина мислеше онова, което говореше — Реджина го виждаше в очите му, долавяше го в гласа му.

— За кое точно съжаляваш, Слейд?

— Задето нахлух в стаята ти, задето те повалих на земята. За всичко. Не искам да те нараня, Елизабет.

Реджина остана неподвижна. Погледът му издържа на нейния. Ръцете му все още притискаха раменете й. Запита се дали е вложил в думите си онова, което се надяваше да е — че не е искал да наранява и чувствата й, макар точно това да беше постигнал.

Слейд я погледна мрачно в очите.

— Единственото нещо, което никога няма да бъда, е хладнокръвен лъжец. — Той потръпна. — Съжалявам. В живота си не съм срещал твърде много дами. Поне не истински дами като теб.

Този път в комплимента му нямаше умисъл и прозвуча толкова сърдечно, че Реджина се трогна до сълзи.

— Не разбирам — отвърна му меко тя. — Какво искаш да кажеш?

— Изобщо не биваше да се вслушвам в съветите на Рик. Никога преди не бях ухажвал жена, това просто не е в моя стил.

— Да си ухажвал жена?

— Да, опитвах се да те ухажвам. — Слейд заби поглед в краката си. — Идеята беше изключително глупава.

При други обстоятелства мисълта да бъде ухажвана от Слейд можеше да й се стори съблазнителна. Сега Реджина не изпита никакво удоволствие. Сълзи окъпаха лицето й. Защото тя прекрасно осъзнаваше, че в случая ухажването нямаше нищо общо с любовта. Тя покри лицето си с ръце и горчиво зарида.

— Не плачи — прошепна Слейд, разкъсван от угризения. — Съжалявам. Наистина.

Тя поклати глава.

— Не плача — отвърна му тя, но единственото, за което беше способна да мисли, беше, че Слейд я е ухажвал заради наследството й, а не защото е изпитвал някакви чувства към нея. Но тогава и комплиментите му трябваше да са били лъжа! Тази мисъл я съкруши.

Докато бършеше очите й с опакото на ръката си, Слейд я изправи на крака. Ръцете му бяха горещи и силни и обещаваха утехата, от която в момента тя най-много се нуждаеше. Реджина ги отблъсна.

— Трябва да поговорим — прошепна настоятелно той.

— За причините да ме ухажваш ли?

— Да.

Реджина погледна унилото му изражение, очите й все още бяха замъглени от сълзи.

— Вече разбрах. Това има нещо общо с плановете на Рик, нали? Ти си се съгласил. По някакъв начин баща ти е успял да те убеди.

Слейд зае отбранителна позиция.

— Нищо не ме е убеждавал — отвърна рязко той. — Рик може да е способен да омае теб, но не и мен.

Реджина не се опита да му противоречи.

— Защо тогава ще ме ухажваш, ако не е заради женитбата?

— Не съм казал такова нещо — отвърна мрачно Слейд. — Точно заради женитбата е. Искаш ли… Би ли искала да се омъжиш за мен, Елизабет?

Реджина се вцепени. Никога преди не беше виждала очи, изпълнени с такава мрачна решителност — а някъде дълбоко в тях прозираше искрицата на отчаянието. Тя осъзнаваше, че току-що е получила предложение за брак — колкото и непохватно и неохотно да беше — от най-привлекателния и мъжествен човек, който някога е срещала. Но то не беше продиктувано от любов или от каквито и да е благородни подбуди. Очите й отново се изпълниха със сълзи. Емоциите й заплашително напираха да избухнат. Само миг по-рано, тя с готовност би отвърнала с „да“. Но вече не.

— Не.

Слейд остана напълно неподвижен. Лицето му беше лишено от всякакви чувства. Тишината се проточи. Реджина копнееше той да си отиде, за да може да поплаче — и да си събере багажа.

— Предполагах, че ще ми отговориш точно така — каза Слейд накрая. — Дори Мирамар не е в състояние да те накара да приемеш.

Това беше равнодушна констатация. Реджина стисна ръце в юмруци. Искаше й се да изкрещи в лицето му, че Мирамар няма нищо общо с решението й, че самият той лесно би могъл да го промени — ако поне малко опиташе, ако поне малко покажеше, че не е безразличен към нея. Но не го направи. Нямаше да се държи като глупачка, защото не беше. Този мъж й предлагаше само и единствено болка. Тя искаше любов.

— Искам да ме изслушаш. — Той пристъпи решително към нея.

Реджина поклати глава.

— Не си прави труда. Не можеш да кажеш нищо, с което да промениш решението ми.

Но тя не се помръдна, а Слейд не спря да се приближава. Сърцето й се блъскаше лудо в гърдите. Слейд не смяташе да се предава, и тя го знаеше. Една част от нея все пак искаше да го изслуша — онази глупава, безнадеждно наивна част от душата й. Слейд не спря, докато не се озова съвсем близо до нея толкова близо, че можеше да докосне лицето й, ако посегнеше. Топлите му силни ръце отново се отпуснаха върху раменете й.

— Ще бъдеш господарка на всичко това — промълви разпалено Слейд.

Реджина отчаяно копнееше той да отстъпи поне крачка назад. От такова разстояние въздействието му върху нея беше прекалено силно, твърде опасно.

— А ти ще получиш парите ми. — Гласът й беше накъсан и развълнуван.

— Те не са за мен. Не лично за мен. Имам нужда от наследството ти, за да спася Мирамар. Ние сме разорени, Елизабет, и ако не направим вноските по ипотеката незабавно, банката ще ни отнеме Мирамар.

Реджина простена.

— Истина ли е това? — Но още докато произнасяше думите, тя видя отчаянието и мрачната решителност в очите му и разбра, че този път Слейд говори самата истина. И може би точно в този момент осъзна, че съдбата й е вече предрешена.

— Истина е — отвърна дрезгаво Слейд. Но очите му блестяха с опасен пламък. — Кажи ми, виждала ли си някога кътче като това? — Той разтърси раменете й, за да подсили думите си. — Виждала ли си някога такива зашеметяващи планини? Къде другаде можеш да обгърнеш е поглед цялата необятност на океана, а когато погледнеш встрани, да се опиеш от сладкия аромат на долината? Виждала ли си някога такива небеса — толкова прозрачносини, сякаш самият рай се намира отвъд тях? Ходи ли вече на брега? Аз ще те заведа — каза той, без да дочака отговор. — Тази сутрин досами брега си играеха стадо китове. Виждала ли си как тюленката си играе с новороденото си чедо?

Сълзите бавно се изплъзваха от очите на Реджина и се стичаха свободно по лицето й. Слейд не беше суров човек. Беше романтик. Той беше влюбен в Мирамар и може би — само може би — тя беше влюбена в него.

— Н-никога.

— Не мога да позволя да ни отнемат всичко това — промълви горещо той, стиснал ръцете й в дланите си. — Не мога и няма да го допусна. По дяволите, Елизабет, съжалявам, че не дойдох да ти кажа истината от самото начало. Исках да го направя. Наистина исках. Рик ме подтикна към злополучната идея да те ухажвам. — Той потръпна и за миг притвори очи. — Той знаеше, че не бих могъл да го направя.

Лицето на Реджина се къпеше в сълзи. Гласът се изтръгна от устните й, приглушен като шепот:

— Можеш да го направиш, Слейд. В момента го правиш.

Той не я чуваше.

— Но нима е чак толкова лошо? Ти ще бъдеш господарка на всичко това. Ще бъдеш господарка на едно от най-величествените творения на Бога. Ти така или иначе щеше да станеш господарка на Мирамар. — Погледът му пареше като огън. — Господарка на Мирамар.

Слейд все още държеше ръцете й, но Реджина усещаше, че той дори не го усеща. В момента беше погълнат от Мирамар, не от нея.

— Но аз не мога да си спомня — прошепна тя, последният й опит за протест. — Не мога да си спомня.

— И може би никога няма да си възвърнеш паметта — отвърна решително Слейд. — Но винаги ще имаш това. Винаги ще имаш свое местенце тук, винаги ще принадлежиш на това място. Мирамар е вечен. Не разбираш ли?

Реджина разбираше, разбираше всичко, разбираше твърде добре. Тя се опита да освободи ръцете си, а Слейд мигновено разбра какво е направил, защото я отпусна сам. Тя избърса сълзите от лицето си.

— Не е чак толкова зле — повтори напрегнато Слейд. — Как би могла да кажеш „не“ на всичко това?

Реджина навлажни устните си. Как би могла да каже „не“ на този мъж?

Внезапно той обгърна лицето й в широката си длан. Очите им се срещнаха. В този кратък миг Реджина си помисли, че е научила всичките му тайни, всичките отчаяни и болезнени емоции, които разкъсваха душата му.

— Ти си нашата единствена надежда — промълви Слейд. — Ти си моята единствена надежда.

Разбира се, всичко бе илюзия и чувството, че познава този човек по-добре от самата себе си, безвъзвратно отлетя. Реджина отдръпна лицето си от дланите му и мигновено почувства празнота.

— Не си справедлив — прошепна тя.

Но вече знаеше какъв ще бъде нейният отговор. И знаеше, че е повече от глупачка. Не знаеше коя е, не знаеше нищо за своето минало, не можеше да си спомни лицето на своя годеник, но щеше да се омъжи за Слейд Деланза. И нямаше да го направи заради Мирамар, щеше да го направи заради него. И може би — само може би — и заради самата себе си.

11

Реджина и Слейд заобиколиха къщата и се насочиха към брега. Склонът се спускаше полегато към златистата пясъчна ивица, окъпана от пенливите вълни на океана. Когато достигнаха ръба на скалата, двамата се оказаха на върха на безупречно чиста, кремава на цвят, дюна. По стръмното възвишение се виеше тясна пътека, която водеше право към миниатюрното заливче срещу тях. От двете страни на залива дюните отстъпваха място на жълтокафеникави скали, а в далечината се виждаха внушителни канари с цвят на червен бор.

Те спряха, вперили поглед в пленителния пейзаж. Слънцето галеше с лъчите си океана, над главите им кряскаха и плавно кръжаха чайки, а вълните оставяха следи от снежнобяла пяна върху копринения пясък с перлени отблясъци. Нямаше и следа от човешко присъствие наоколо. Реджина почувства как дъхът й секва, поразена от приказното очарование на това райско кътче.

Слейд мълчеше. Не беше промълвил и дума, откакто тя даде съгласието си да се омъжи за него. Предстоящата женитба би трябвало да предизвика някакъв нюанс на интимност помежду им, но вместо това въздухът между телата им вибрираше от напрежение. Реджина копнееше да разгадае мислите на човека срещу себе си, но не се осмели да го попита. Истината беше, че тя се боеше от тях. Надяваше се, че той не съжалява за взетото решение. Тя самата още не го вярваше. Изглеждаше й глупаво и наивно. Но не съжаляваше, че е приела да свърже живота си с този мъж. И как би могла? Той бе спасил живота й, беше й предложил закрилата си, а необичайното му предложение все още изпълваше съзнанието й.

Реджина копнееше да разпръсне тишината и напрежението помежду им.

— Тук ли плуваш? — попита го тя.

— Да, но водата не е чак толкова спокойна, колкото изглежда на пръв поглед. Течението е коварно. Не бива да плуваш сама тук.

Реджина го погледна крадешком. Надяваше се думите му да са породени от загриженост за нея. А ако Слейд все още не беше достатъчно загрижен за нея, то тя бе твърдо решена с времето да постигне доверието му. Той беше вперил поглед в безбрежната повърхност на океана — може би не можеше или не искаше да я погледне. А може би се взираше отвъд хоризонта, към далечен Китай. Профилът му боне твърдо изсечен и болезнено съвършен.

— Ами китовете? — попита тя, защото в полезрението й не попадаше нито един от огромните бозайници.

Слейд посочи към северната част на залива.

— Вече ги няма — отвърна й, без да се опитва да прикрие разочарованието в гласа си. — Но рано сутринта бяха точно там.

Слейд все още не се осмеляваше да я погледне.

— Но ще се върнат. Винаги се връщат. Не могат да останат далече от това място.

— Също като теб? — прошепна Реджина.

Най-после той се обърна към нея.

— Да — отвърна отсечено Слейд. — Също като мен. Да вървим. Сега няма смисъл да ги чакаме. Няма да се върнат нито днес, нито пък утре. Можеш да ги видиш чак догодина.

Реджина посегна да го задържи.

— И ако ти си беше тръгнал, също нямаше да се върнеш цяла година, нали? Или дори две?

— Изглежда, си успяла да научиш доста за мен за краткото време, откакто си тук.

— Как бих могла да затворя ушите си за нещата, които говориш?

— Изобщо не си заслужава да слушаш какво говори Виктория.

— Защо, Слейд? Кажи ми защо напусна дома си.

Той сякаш се вцепени.

Реджина осъзна, че е била нетактична.

— Ти ще бъдеш мой съпруг — прошепна тя.

Вместо да й отговори, Слейд забърза надолу по пътеката и Реджина се видя принудена да го последва. Пясъкът беше дълбок и мек и затрудняваше крачките й. Накрая Слейд заговори, без да се обърне към нея.

— Заради Рик. Уморих се да ми повтаря колко съм пропаднал.

Сърцето й се обърна.

— Не го вярвам. Никой баща не може да каже за сина си, че е пропаднал.

— Не с толкова много думи — призна неохотно Слейд. — Но непрекъснато ме мъмреше. Даваше ми да разбера, че аз съм непрокопсаник, докато Джеймс беше съвършен.

— Рик те обича. — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да успее да ги задържи.

Слейд рязко се извърна. Лицето му беше мъртвешки бледо.

— И откъде, по дяволите, би могла да знаеш?

Реджина се сепна, но реши да отстоява позицията си.

— Знам само онова, което чувам и виждам с очите си.

Слейд изруга.

— От колко време си тук? Три, четири дни? Нищо не знаеш!

— Може би си прав — побърза да отговори Реджина. От самото начало тя подозираше, че Слейд няма да възприеме мнението й за отношението на Рик към него, но беше достатъчно умна, за да отстъпи навреме.

Той отново забърза по пътеката, която излизаше право на брега. Реджина се поколеба. В момента този мъж се бореше с гнева си, опитваше се да изразходи отрицателните емоции с широки яростни крачки. Тя се опасяваше, че този път гневът му не е насочен само към Рик, но и към нея самата. Трябваше да го остави за малко сам, да му даде възможност да успокои напрежението в душата си. Не биваше да го ядосва точно сега, да подкопава чувствата му към нея на този крехък етап от току-що установените им взаимоотношения.

Реджина позволи на Слейд да се отдалечи от нея и пое с наслада влажния солен въздух, който подейства успокояващо на опънатите й нерви. За в бъдеще трябваше да бъде по-предпазлива. Целта й съвсем не беше отчуждение с бъдещия й съпруг. Разполагаха с цял един живот, за да се опознаят взаимно, да споделят дълбоко скътани и болезнени тайни. В този момент тя осъзна, че ако паметта й не се възвърнеше, само Слейд щеше да споделя, а тя щеше да се превърне в безмълвен слушател. Тази мисъл отново изопна нервите й. И все пак в момента възвръщането на паметта й щеше да причини повече проблеми, отколкото би могло да разреши.

Твърдо решена да потисне нерадостните мисли, Реджина се огледа наоколо. В далечния хоризонт безбрежните сиво-сини води на океана се сливаха с необятните небеса. Вдясно, над непристъпните скали, две чайки кръжаха във въздуха и рисуваха невидими кръгове в простора. Под краката й пясъкът пареше и проблясваше в неуловими перлени оттенъци. Реджина вдиша отново мекия и влажен въздух и точно в този момент разчете категоричното послание на сърцето си — никога нямаше да се отегчи от този бряг. Никога нямаше да се отегчи от Мирамар. Вече го носеше дълбоко в душата си.

Слейд стоеше неподвижен близо до мястото, където на сутринта бяха играли стадо китове. Реджина искрено съжаляваше, че не успя да ги види. Наблюдаваше го как се обръща към нея — тъмен силует на фона на седефените пясъци. Много бавно Слейд закрачи обратно към нея. Тя се усмихна. В ленивите му крачки сега нямаше и следа от гняв. Все още усмихната, Реджина се приближи досами ръба на водната повърхност. Пенливите вълни хвърляха пръски към нозете й. Приятно бе да споделиш такъв момент с мъж като Слейд, мъж, който един ден щеше да стане неин съпруг.

Без да се опита да предпази хубавите си нови обувки, Реджина нагази в хладната морска вода. Слейд беше сложен характер, но тя нямаше нищо против. Намираше го очарователен и сега, когато бяха вече сгодени, можеше спокойно да си го признае. Изглеждаше мрачен, но Реджина подозираше, че това е само фасада. Преди време бе имала възможност да види и слънчевата страна от характера му. Надяваше се в бъдеще да бъде негов приятел и довереник, да внесе повече светлина и радост в живота му, да извиква по-често приятната усмивка на устните му. Твърдо вярваше, че ще стане точно така.

— Тук е прекрасно! — На устните й заигра ослепителна усмивка. — Течението ми изглежда безобидно, шамандурите са далече. Какво ще кажеш да пошляпаме по брега?

Очите му бяха полупритворени.

— Става, но само по брега.

До последния момент Реджина не знаеше дали наистина ще се осмели да го направи. Ръцете й почти несъзнателно се заловиха да свалят първо обувките, а после и чорапите й.

Слейд впери поглед в босите й стъпала и глезени. Реджина знаеше, че поведението й е лишено от всякакъв свян, но все пак този мъж бе неин годеник и заинтригуваният му поглед предизвикваше гореща тръпка по тялото й. Тя се усмихна лъчезарно.

Ъгълчетата на устните му едва доловимо подскочиха нагоре.

— Нима в скъпите частни училища подтикват младите дами към подобно поведение?

Реджина му отвърна със смях, кристален и чист като камбанен звън.

— Очевидно имате чувство за хумор, сър. За съжаление не си спомням какво са ме научили в скъпото частно училище, но подозирам, че поведението ми не е усвоено изцяло оттам.

Най-после устните на Слейд се озариха от истинска усмивка.

— А приличното поведение е доста отегчително. — Седнала на пясъка, Реджина тъкмо понечи да се изправи, когато Слейд й подаде услужливо ръка. Сърцето й се обърна. Тя пое протегнатата му длан и му позволи да я изправи на крака. Топлината и силата, които се съдържаха в ръката му, бяха в състояние да извършат странни неща с непокорния й пулс. Отне й цяла вечност да се овладее, преди да мине покрай него и да нагази в хладните пенливи води на океана.

Реджина спря, стиснала полите си в ръка. Стъпалата й бяха дълбоко заровени в мекия топъл пясък, водните пръски се плискаха закачливо в краката й. Усмивката на Слейд бе ослепителна.

— Изглеждате изключително привлекателен, когато се усмихвате, сър — каза шеговито тя. Опитваше се да звучи спокойно и непринудено и й се стори, че е успяла. Думите й бяха предизвикани не само от изискванията на добрите обноски, но и от стремежа й да възвърне доброто му настроение, да накара този мъж да се усмихва по-често и по-широко.

Усмивката му замря на момента. Погледът му беше мрачен и свъсен.

Реджина почувства моментно объркване и пристъпи смутено напред в бълбукащата пяна на малка вълничка. Очите на Слейд сякаш пробиваха дупки в гърба й. Не съжаляваше за думите, които бе изрекла, но не беше очаквала Слейд да възприеме толкова сериозно безобидния й флирт. Прииска й се да го предизвика да нагази във водата заедно с нея.

Тя повдигна смело диплите на роклята си и навлезе навътре в морето. Водата обгърна плътно тялото й. Когато най-после се осмели да погледне през рамо, улови втренчения поглед на Слейд. Той обаче мигновено извърна очи към копринения пясък в нозете си.

Очевидно този мъж не възнамеряваше да си играе с нея във водата. Внезапно в съзнанието й се оформи дива и безразсъдна идея. Реджина се опита да я отхвърли, но мислите й отново, и отново се връщаха към нея. Дали наистина беше способна на такова дяволско предизвикателство?

— Влизаш твърде навътре — извика предупредително Слейд.

Реджина извърна към него усмихнатото си лице и игриво помаха с ръка. Морето вече беше над коленете й, и макар да повдигаше роклята си с ръка, ръбчето на полите й беше просмукано с вода.

— Не е никак дълбоко — отвърна му тя с лъчезарна усмивка. В следващия момент очите й се разшириха, от устните й се изтръгна задавен стон и тя се гмурна шумно под водата, докато ръцете й шареха неудържимо по повърхността. — Ооо!

Макар да вдигаше невероятен шум с ръцете си, Реджина дочу стъпките на Слейд и приглушения плисък на водата, когато той се хвърли в морето със светкавична бързина. Един безкраен миг и силните му ръце я прихванаха под мишниците и я издигнаха над водната повърхност. Мокра от главата до петите, Реджина се притисна плътно към него.

— Добре ли си?

Тя се закашля и пусна ризата си и обърна врата му.

— Н-нещо ме ухапа! — простена тя.

— Сигурно е бил някой рак — отвърна Слейд, ръцете му се плъзнаха по бедрата й.

Реджина изобщо не го слушаше. Как би могла? Не можеше дори да мисли. Намираше се в прегръдките на Слейд, безсрамно притисната към него, можеше да почувства топлината на всеки инч от тялото му.

— Слейд — промърмори тя и вдигна лицето си към неговото. Видя как погледът му потъмня, хватката на ръцете му се стегна върху тялото й. Цялото й същество тържествуваше. Този мъж щеше да стане неин съпруг, този мъж беше неин годеник, и тя бе напълно запленена от него.

— По дяволите — промълви навъсено Слейд и понечи да я отдалечи от себе си.

Реджина реагира незабавно — извика и отново полетя към водата. Слейд беше сварен неподготвен и се понесе към водната повърхност заедно с нея. Реджина никак не му помогна — ръцете й обгръщаха врата му.

В следващия миг водата се разтвори и ги погълна. Когато главата на Реджина проби повърхността, се намираше в ръцете на Слейд и между краката му, но ръцете й все още бяха здраво вкопчени във врата му, а лицата им — на сантиметри разстояние.

Ръцете му се плъзнаха към седалището й и я притиснаха още по-плътно към него. Мигновено нова огромна вълна се насочи към тях, заля ги и отмина, а ръцете му не я изпускаха и за миг от желязната си хватка.

— Добре ли си? — попита я дрезгаво Слейд.

— Да — прошепна Реджина.

Той не пророни и дума повече. Очите му алчно се взираха в устните й. Реджина не беше свикнала да се държи нахално, но сега се размърда и се намести удобно върху него, а водата полюшваше плавно телата им. В случай че на Слейд му бе необходим някакъв намек или предизвикателство, то сега го имаше. Устните му покриха жадно нейните. Реджина беше приятно изненадана да открие, че устата му е отворена, топла, влажна и солена от морската вода. Никога преди не беше подозирала, че една обикновена целувка може да е толкова интимна и поглъщаща. Езикът му потърси нейния. Устните им сякаш се сляха. Гърдите й се надигаха неудържимо към неговите, бедрата й бяха здраво притиснати към слабините му. Нещо топло, силно и твърдо се притискаше към тялото й.

Нова вълна — по-голяма от останалите — се разби недалече от тях и поръси телата им с пръски от бяла пяна. Слейд внезапно се отдръпна, изправи се на крака и я повдигна със себе си. Реджина нямаше сили да стои изправена. Удавите на сърцето й отекваха в ушите. Слейд пое безпомощното и тяло на ръце и бавно я понесе към брега.

Реджина то погледна крадешком — омаяна и бездиханна. Внезапно дойде на себе си, когато Слейд я отпусна върху горещия пясък. Тя залитна към него и той я подкрепи, но само с една ръка. Очевидно не желаеше да скъсява дистанцията между телата им. Нейният поглед бе пълен с надежда, но лицето му оставаше непроницаемо. В очите му не се четеше и следа от огнената страст, която току-що бяха споделили.

— Слейд?

Стиснал здраво зъби, той плъзна поглед от разтревоженото и лице към прилепналите по тялото й дрехи и подгизналите от вода обувки.

— Най-добре ще е да се приберем вкъщи и да се преоблечем.

— Разбира се. — Реджина докосна бегло ръкава на ризата му и вирна упорито брадичка. — Все ми е едно — промълви смело тя. — Все ми е едно, че ме целуна.

Слейд я прониза с мрачен изпитателен поглед. Неодобрението в очите му я съкруши. После й предложи ръката си, но в жеста му липсваше всякаква интимност. Беше й страшно трудно да върви с тая мокра, натежала и дълга рокля, а той едва-едва я подкрепяше. Поведе я нагоре по пътеката към върха на склона, без да пророни и думичка. Реджина бе изумена и неспособна да насочи мислите си в друга посока освен към онзи вълнуващ миг на интимност, който бе отлетял толкова бързо, колкото ги бе завладял.

Точно преди вечеря Слейд се озова пред вратата й към верандата. Реджина я бе затворила, за да се усамоти, въпреки че предпочиташе да я остави открехната за вечерния бриз. Дланите й внезапно се овлажниха при звука от неговия глас. Успя да оправи припряно косата си и да приглади гънките на роклята си, преди да отвори вратата.

— Време е за вечеря — каза той. — Идвам да те взема.

За миг Реджина не се помръдна. Присъствието му създаваше почти осезаемо поле от енергия в пространството между телата им, което тя инстинктивно долавяше с всяко косъмче по кожата си. Питаше се дали и той е мислил поне малко за нея през изминалия следобед, защото нейното съзнание непрекъснато бе погълнато от неговия образ. Съмняваше се да е така.

Слейд се размърда нетърпеливо. Реджина побърза да излезе. Сега виждаше ясно лицето му, но изражението му беше сдържано. Какво ли не би дала за още една сърдечна усмивка! Реджина предполагаше, че Слейд от малък е свикнал да прикрива мислите и емоциите си от околните и подозираше, че сега още по-ревностно се опитва да ги прикрие от самата нея. Но ще дойде ден, зарече се тя, когато с нетърпение ще ми разказваш чувствата и преживяванията си. Беше твърдо решена да се бори за доверието му, да спечели сърцето му.

В ранния следобед мъчителни съмнения изплуваха в съзнанието й. Хрумна й, че за човек като Слейд не би било лесно да се омъжиш дори при най-приятните възможни обстоятелства, а още по-малко в тяхната ситуация. Но тя вече бе изтеглила своя жребий, за добро или за лошо. Все пак безумно й се искаше той да й покаже своята, човечната и сърдечна, същност, но топлата й усмивка не промени изражението на лицето му. Ами, ако е размислил, и вече не я иска за жена?

Двамата прекосиха двора на къщата. Когато стигнаха до трапезарията, Слейд спря пред вратата и лекичко я докосна.

— Все още не съм казал нищо. Никой не знае какво сме решили. Смятам да им съобщя.

До момента стомахът й бе свит на възел; сега се отпусна. Слейд очевидно не беше променил намеренията си. Значи, ако чувствата й се управляваха от логиката, тя трябваше да бъде тази, която да се откаже. Реджина се поколеба и разбра, че е неспособна да го направи. Противно на всякаква трезва логика, нямаше да се откаже от този мъж.

Краткото колебание вероятно се бе изписало на лицето, защото Слейд мигновено се напрегна. Хладен и сдържан, той промълви:

— Смяташ да се откажеш?

— Не — прошепна тя. — Дала съм дума, и ще я спазя.

— Жена на честта — отвърна равнодушно той. Напрежението бавно се отдръпна от раменете му. — Тогава да вървим.

Всички останали ги очакваха в трапезарията. Също като Реджина Виктория се бе облякла подобаващо за вечеря. Майката на Едуард изглеждаше фина, красива и елегантна, въпреки че червената й рокля бе излязла от мода преди доста години. На шията й висеше изящно колие от рубини. От пръв поглед Реджина разбра, че са само стъкло и боя. Разбира се, имайки предвид бедственото положение на Мирамар, истинските рубини бяха твърде скъпи за нея.

Едуард стоеше опрян на едната стена и бавно отпиваше от червено вино — един наистина превъзходен мъжки екземпляр. Облечен в добре скроен черен костюм и вратовръзка, той беше дяволски красив, особено след като отправи към Реджина ослепителната си усмивка. Рик кръстосваше неспокойно в помещението, облечен все още в работните си дрехи, с навити до лактите ръкави. Не си беше направил труда да се преоблече за вечеря, но същото можеше да се каже и за Слейд.

Слейд носеше износена бяла риза и сини дънки, които бяха толкова избелели, че изглеждаха бледосиви. До този момент Реджина не го беше поглеждала внимателно, но сега изтръпна. Носеше същата риза, която й беше предложил в нощта на бурята. Дъхът заседна в гърдите й, а кръвта й препусна лудо във вените.

В миг лицето й се обля в гъста руменина. Никой друг в тази стая не би могъл да знае, че тази риза е докосвала нейните гърди, но достатъчно й беше тя да знае. Само за секунда в съзнанието й неканен изникна споменът за начина, по който меката материя бе докосвала зърната на гърдите й, за онзи сладък аромат, който струеше от гънките, за вълшебната атмосфера, която възникна помежду им в онази бурна нощ.

— Ето ви и вас! — възкликна Рик. — Толкова съм гладен, че мога да погълна цяла мечка. — После се засмя. — Вие двамата сякаш криете нещо.

Ръката на Слейд бавно се плъзна по гърба на Реджина. Тя се напрегна, изненадана от интимния жест, но това беше нищо в сравнение с изумлението, което предизвикаха в душата й следващите му думи. Много тихо, той промълви:

— Елизабет се съгласи да стане моя съпруга.

Подборът му на думи я порази. Този човек би могъл да избере десетки други начини, за да съобщи за намеренията им; можеше просто да каже, че двамата смятат да се женят. Предстоящият им брак бе изцяло насилено събитие, но изявлението на Слейд прозвуча твърде лично и властно. Реджина не знаеше какво да мисли.

Виктория зяпна от изненада. Едуард замръзна неподвижен. Само Рик не изглеждаше изненадан и възторжено възкликна:

— Това вече трябва да се отпразнува! Трябва да отворим бутилка от онова прекрасно френско шампанско, което Джеймс донесе, когато… — Внезапно гласът му замря. Стаята потъна в тишина, нарушавана единствено от гласа на Жозефин, която си тананикаше някаква мелодийка през няколко врати от тях.

— … което Джеймс донесе преди две години след последното си посещение при Елизабет — довърши мисълта му Виктория.

— Е, хайде — смотолеви Рик и пъхна ръце в джобовете на панталона си от рипсено кадифе. — Тази моя голяма уста!

— Не си прави труда да се извиняваш — каза отсечено Слейд и махна ръката си от гърба на Реджина.

— Изпуснах се, без да искам — отвърна Рик. — Няма смисъл това да убива настроението на всички ни.

Едуард видимо се оживи. Той пристъпи бодро напред и потупа приятелски Слейд по гърба.

— Радвам се, че най-после си се вразумил. — Той се усмихна и насочи вниманието си изцяло към Реджина. — А ти, мила моя, си една прекрасна годеница — мечта за всеки мъж. — Едуард обгърна раменете й с ръка. — Добре дошла в семейството.

Усмивката й беше изкуствена. Слейд изглеждаше така, сякаш повече от всичко иска да убие баща си. А може би в момента беше по-разгневен от самия Едуард.

— Благодаря.

— Искам да ви призная, че от самото начало стискам палци: това събитие да се състои — добави жизнерадостно Едуард и намигна закачливо. — Никога преди не съм виждал мъж и жена, които да си подхождат повече от вас. Можеш напълно да ми вярваш в това отношение, Елизабет.

Слейд прониза и двама им с мрачен поглед.

— Недей да му вярваш прекалено много.

Едуард погледна замислено брат си. После махна ръка от раменете на Реджина и се обърна към майка си.

— Няма ли и ти да кажеш нещо, мамо? Освен онова, което вече каза?

Виктория се усмихна някак си сковано.

— Честито.

Реджина се насили да й благодари.

— Определихте ли вече датата? — попита Рик.

— Неделя — отвърна остро Слейд.

Реджина се сепна. Тя се обърна рязко към Слейд, който все още стоеше съвсем близо до нея, и докосна предпазливо китката на ръката му.

— Не мислиш ли — подхвана съвсем тихичко тя, — че трябва поне малко да изчакаме…

— Не! — сряза я Слейд. — Неделя. Идната неделя.

Сърцето й се преобърна — когато бе дала съгласието си да се омъжи за него, не бе предполагала, че това ще се случи след броени дни. Беше твърдо убедена, че церемонията ще се състои след няколко месеца, а дори и повече. Реджина изпита неудържим пристъп на паника.

— Е, това е съвсем удачно! — извика ентусиазирано Рик и пристъпи напред, за да прегърне Реджина. — Не се притеснявай чак толкова. Нормално е хората да са нервни и обидчиви преди сватбата. Нали така, Виктория?

Всички насочиха поглед към съпругата му, която спокойно и уверено си наливаше чаша бяло вино.

— Аз не бях притеснена преди сватбата си — отвърна равнодушно тя. — Но и не съм била сгодена за брат ти, преди да се омъжа за теб, Рик.

— Стига вече — извика гневно възрастният мъж.

Съвсем по детински на Реджина й се прииска да хукне и да избяга от стаята. Защо Слейд не я бе предупредил, че възнамерява да прави сватба надве-натри? Нима се съмняваше в думата й? Дали не смяташе, че е възможно тя да промени решението си? Защото такива подозрения бяха неоправдани, макар да беше истинска лудост от нейна страна да се омъжи за напълно непознат човек. И все пак с всеки изминал миг й ставаше все по-ясно, че няма да е никак лесно да живее в това семейство. В отношенията между хората имаше твърде много подводни течения, твърде много силни личности и остри конфликти. Тя неистово копнееше бракът между двамата да зависи единствено от нея и Слейд! А в този дом определено имаше някакъв заговор, някакви долни замисли насищаха въздуха с мирис на гнило. Не й се искаше да си припомня, че Мирамар е във фалит, а тя е богата наследница.

— Дяволски си прав, че трябва да се сложи край на всичко това — просъска гневно Слейд. — Да свалим картите на масата! Какво ще кажеш, Виктория? Всички тук знаем, че не можеш да ме понасяш и че аз те понасям само защото си майка на моя брат. И всички знаем колко нещастна се чувстваш в този момент. Е, толкова по-зле за теб! Аз, а не Едуард ще се ожени за Елизабет, и аз ще наследя Мирамар, а не Едуард. И ако наистина ти пука поне малко за собствения ти син, сега трябваше да се чувстваш невероятно щастлива, защото Едуард не иска да се обвързва с никоя жена, точно както не иска да се обвързва и с Мирамар.

Острите думи на Слейд бяха посрещнати с наелектризирана тишина. Реджина беше шокирана. Виктория искаше да я омъжи за Едуард? Дали това не беше някакъв резервен план? Ако Слейд откажеше да се ожени за нея, Едуард щеше да я ухажва? Направо й се повдигаше от това семейство!

— Браво — извика възторжено Едуард и съпроводи думите си с аплодисменти. — Дори самият аз не бих могъл да се изразя по-точно от теб, Слейд. Мамо, би ли се извинила на щастливия младоженец и неговата годеница?

Гърдите на Виктория бурно се повдигаха и спускаха под ефирната материя на официалната й рокля.

— Не — отвърна задъхана тя. — Няма да се извиня. Няма да се извиня, задето искам собственият ми син да получи онова, което този хулиган държи в ръцете си. — Тя се завъртя рязко на тънкото си токче и напусна стаята.

Рик въздъхна.

— Тази жена е невъзможна. Започвам да се отегчавам от сцените й. — Той погледна замислено Едуард. — Ако не беше ти, отдавна да съм я изхвърлил като мокро коте.

Едуард вдигна небрежно рамене.

— Значи има поне една полза от присъствието ми тук, нали така? — Той се обърна към Реджина и дружелюбно усмихнат й подаде ръка. — Време е за вечеря. Не се притеснявай. Рано или късно мама ще свикне с мисълта, че ти си съпруга на Слейд.

Реджина прие протегнатата му ръка, но не успя да се усмихне в отговор. Не можа дори да му отговори.

Виктория трепереше от гняв. Проклет да е този Слейд! Само ако не се беше върнал! Не можеше ли просто да се върне при Чарлз Ман и живота си на север? Той не заслужаваше съдбата си — нито Мирамар, нито богатата наследница. Едуард заслужаваше всичко.

Тя крачеше неспокойно из стаята си — спалнята, която споделяха двамата с Рик. Помещението беше огромно, с висок таван и под от борово дърво, покрит с пъстри килими. В средата се намираше огромното месингово легло, което побираше нея и съпруга й, когато не си говореха и предпочитаха да спят с гръб един към друг. Вършеше им прекрасна работа и когато не бяха скарани и се отдаваха на разнообразните си сексуални игрички.

Сега обаче Виктория кръстосваше стаята и припряно премисляше ситуацията. Как би могла да раздели Слейд и Елизабет? Как ли би могла да принуди Слейд да се върне в Сан Франциско?

Не по зле от всички останали членове на семейството тя знаеше, че Слейд обожава Мирамар. Искаше й се и собственият й син да носи в сърцето си поне капка от привързаността, която брат му изпитва към своя дом, но не беше така. Знаеше също, че Слейд изпитва горещи чувства към Елизабет. Страстта му беше очевидна за всеки, който би си направил труда да го забележи. И все пак на него му бе отнело доста време, за да премисли евентуалния си брак с нея. За известно време дори си беше помислила, че за пореден път Слейд ще откаже да се подчини на баща си, че ще се върне към живота си в Сан Франциско и ще забрави Мирамар. И тогава лошото момче й бе поднесло изненада. Внезапно бе променил намеренията си.

Може би с малко усилие от нейна страна той отново ще размисли.

Разбира се, трябваше да се очаква и точно обратното, защото, когато Слейд си наумеше нещо, проявяваше упоритост, каквато рядко се среща у друг човек. Това беше една от най-характерните черти на семейство Деланза. Другата възможност беше самата Елизабет. Тя сякаш не приемаше особено присърце мисълта за тази женитба. Изглеждаше несигурна и объркана. И не особено запленена от личността на Слейд. А преди няколко минути й се бе сторила направо потресена. Вероятно и тя имаше нужда от малко външно въздействие.

И защо би трябвало една дама да се чувства привлечена от Слейд? Той беше долно копеле и невъзпитан грубиян. Едуард бе мъжествен и привлекателен, беше истински джентълмен. Не би трябвало да й коства прекалено много усилия да накара Елизабет да се отдръпне от Слейд — и да я тласне право в ръцете на Едуард.

Това би разрешило половината от проблема.

Внезапно Виктория излезе припряно от спалнята и прекоси двора, като се придържаше плътно към стените на къщата. Вратите на трапезарията бяха отворени и до слуха й ясно долитаха гласовете на хората от семейството. През повечето от времето говореха Едуард и Рик. Вероятно, както обикновено, Слейд изглеждаше отегчен и мълчалив, а Елизабет не проронваше и думичка.

Внимателно и предпазливо Виктория се плъзна в стаята на Елизабет. Вътре беше тъмно като в рог и за миг тя остана напълно неподвижна, заслушана в приглушените звуци на нощта. Постепенно очите й привикнаха с тъмнината.

И тогава Виктория се захвана за работа. Внимателно затвори вратите на стаята и запали една от старите газови лампи. Погледът й светкавично обходи цялото помещение — оправеното, но разхвърляно легло, масичката и стола, разтвореното светско списание. С бързи крачки тя прекоси разстоянието до гардероба и го отвори. Посрещнаха я строги редици от изгладени и грижливо подредени дрехи. Виктория претършува шкафа, без да има ясна представа какво точно търси, но твърдо решена да намери нещо, което да й разкрие загадките, съдържащи се в мистичната личност на Елизабет и с един удар да разреши всичките й проблеми.

Всички рокли бяха изключително елегантни, правени по поръчка и безбожно скъпи. Виктория затръшна гневно вратата на гардероба и се приближи към камарата от куфари в ъгъла. Отвори капака на най-горния от тях и се зарови в купчината от дрехи вътре — още костюми, бельо и нищо интересно. На дъното цареше истинско разнообразие от елегантни обувки. В друго време и на друго място Виктория би спряла за момент, за да им се полюбува и дори да ги изпробва, но не и сега.

В един от по-малките джобове на куфара тя откри бижута. Елизабет сякаш никога не сваляше от врата си колието от изящни перли, но никой не би могъл да я обвинява за това, защото камъните бяха толкова скъпи, че би било безумие да рискува да й бъдат откраднати. И все пак бижутата, които бе оставила без надзор в куфара си, също не бяха фалшификати. Имаше няколко златни гривни и поразително красиво колие с топаз. За миг Виктория не се сдържа да не претегли украшението на дланта си. Един ден и тя щеше да разполага с бижута като тези — и още повече. Щеше да има рубини и сапфири в изобилие.

Раздразнена, Виктория захвърли колието с топаза обратно на мястото му. Щеше да й бъде далеч по-лесно, ако знаеше какво точно търси. В никакъв случай не биваше да допуска да я заловят на местопрестъплението, така че трябваше да побърза. Не й хрумваше подходящо обяснение, с което да се измъкне от подобна конфузна ситуация. Не я интересуваше какво мислят за нея Рик, Слейд или дори Елизабет, но мнението на Едуард беше от огромно значение. Мнението на Едуард беше решаващо.

В следващия момент погледът й попадна на миниатюрно, невзрачно на вид, медальонче. Виктория се намръщи неодобрително, защото пред очите й стоеше украшение, което би подхождало повече на малко момиченце, а не на зряла жена. Нямаше смисъл да го разглежда прецизно, за да прецени, че не е особено ценно. После обаче и хрумна, че щом Елизабет го е донесла със себе си в новия си дом, то за нея медальончето би трябвало да има някакво специално значение. Тя отвори малкото капаче.

Вътре имаше миниатюрен портрет на младо момиче, което силно напомняше на Елизабет, но очевидно не беше тя. Предполагаше, че това е майка й, Дороти Сейнт Клер, която Виктория никога не беше виждала, защото жената починала преди сключването на брака им с Рик. Тя въздъхна отегчена и нетърпелива. После обърна небрежно медальона, а погледът й пробяга по плътната буква „S“, гравирана върху капака. И тогава очите й сякаш се залепиха за инициалите.

На пръв поглед й се стори, че буквите на капачето са ES. Но определено се лъжеше. Нито пък бяха DS.

Пишеше RS.

Това не бяха инициалите на Елизабет. Не бяха и инициалите на нейната майка. Коя ли беше пък тази RS?

И защо ли инициалите й бяха гравирани върху този невзрачен медальон?

На пръв поглед Виктория нямаше никакви причини да подозира Елизабет в измама, но самата тя прекрасно си спомняше как бе принудена от дете да се бори със зъби и нокти, за да свързва двата края, след като бе останала кръгло сираче. В онези отдавнашни, но незабравими дни Виктория трябваше да мами, за да оцелява. А бракът й с Рик Деланза преди двадесет и три години беше повече от златен шанс за нея — докато не настъпиха лоши времена за Мирамар.

Сега тя запълваше времето си със заплетени планове, които да дарят сина й с всичко, което той заслужава — и което същевременно би затвърдило позициите й като господарка на Мирамар. Затова Виктория не пропусна да се запита дали пък тази прословута амнезия не беше само блъф и дали Елизабет наистина беше тази, за която се представяше. Първата мисъл, която й хрумна, беше, че ако самата тя беше една никому неизвестна млада жена, с удоволствие би се престорила на Елизабет Сейнт Клер, за да се омъжи сполучливо в семейство Деланза и да спечели властта и обществения престиж, които неизменно съпътстваха името на господарката на Мирамар.

Но ако наистина беше така, нима Рик не би го разбрал? Може би, допусна Виктория, заслепена от внезапно връхлетялото я вълнение, а може би не. Все пак той не беше виждал Елизабет от пет години освен на погребението на Джордж Сейнт Клер, но тогава тя е била толкова плътно забулена, че едва ли е имал възможност да види чертите на лицето й.

Виктория сновеше неспокойно наоколо си и се опитваше да си втълпи, че трябва да запази присъствие на духа. Съществуваха безброй причини, които биха накарали Елизабет да носи със себе си медальон с нечии чужди инициали. Украшението би могло да и е подарено от жената с инициали RS. Беше толкова просто.

Но съществуваше вероятност тази жена да не е тази, за която се представя — можеше да е просто измамничка, поблазнена от мечти за богатство, която сполучливо да заблуждава всички тях с блъфа си за несъществуваща амнезия. Защото, ако не знаеше достатъчно за Елизабет Сейнт Клер или Джеймс, иди за Мирамар, какъв по-добър начин би намерила да измами хората от семейството?

С бясна скорост Виктория напусна стаята. Още утре щеше да навести семейството на Елизабет в Сан Луис Обиспо, за да се увери с очите си, че тази жена наистина е Елизабет Сейнт Клер.

Но кой знае защо Виктория изпитваше увереност, че нещата стоят другояче.

12

След вечеря Слейд придружи Реджина до стаята й. Вечерята се оказа цяло изпитание за нервите й, при това доста неприятно. Отсъствието на Виктория беше повече от осезателно. Едуард беше забавен и очарователен както винаги, но беше очевидно, че се опитва да се отплати по някакъв начин за враждебното отношение на майка си. Поне Рик искрено се радваше, но сияещото му лице също я потискаше. Очевидното му задоволство от предстоящата женитба само напомняше на Реджина, че този човек очаква с по-голямо нетърпение да сложи ръце върху наследството й, отколкото да я превърне в част от семейството. Достатъчно й беше да си спомни, че са обмисляли възможността да я омъжат за Едуард вместо за Слейд. Не можеше нито да се храни, нито да прикрие от погледите на околните емоциите, които разкъсваха душата й. Нищо друго не би могло да я накара в такава степен да се почувства като стока за продан, която би могла да се преотстъпи на онзи от братята, който има повече заслуги.

Слейд също не бе проговорил през цялото време. Но той седеше до нея на масата и неведнъж тя бе усетила напрегнатия му поглед върху кожата си. Когато стигнаха вратите на стаята й, двамата се спряха отпред. Навън беше сумрачно, но над главите им блещукаха безброй звезди. Около тях се носеше шеметният аромат на рози и хибискус — наситен и сладък. Тишината на нощта се нарушаваше единствено от мелодичната серенада на морските вълни, които се плискаха приглушено в белия пясък на брега. Въздухът беше мек и приятен — като нежна милувка за изопнатата от напрежение кожа на лицето й.

Беше вечер, предназначена за любов и нежност. Тази мисъл още повече я потискаше. Сега не беше време за любов. Вместо това Реджина се питаше как да насочи разговора към предстоящата женитба и плановете да бъде омъжена за Едуард. Защото не би могла просто да затвори очи за този проблем. Беше дала дума на Слейд да стане негова жена, но в момента не беше сигурна дали не е по-добре да се отдръпне.

Нямаше начин да подходи тактично към подобен въпрос.

— Не мога да повярвам в онова, което бях принудена да изслушам тази вечер.

Слейд се облегна върху грубата каменна стена на къщата.

— Знаех си, че рано или късно ще ме попиташ за това.

Реджина го гледаше неумолимо в очите.

— Така ли беше предвидено да стане? Ако не се бях съгласила да се омъжа за теб, щяха да пуснат Едуард в действие? — Гласът й се удави в сълзи.

Слейд се поколеба.

Реджина затвори очи, по-нещастна от всякога. За момента липсата на отговор бе достатъчен отговор.

— Нямаше да се стигне дотам — промълви виновно Слейд. После обгърна с пръсти китката й и я принуди да го погледне в очите. — Зная, че звучи ужасно. Аз…

— Наистина е ужасно!

— Елизабет — прошепна настойчиво Слейд, — ти бе сгодена за Джеймс, забрави ли? Онзи брак също бе уговорен, както е и в случая.

Кръвта пулсираше бясно в ушите и.

— Но аз не си спомням Джеймс. Затова не ми изглежда грешно да се омъжа за теб. — Сърцето й напираше да каже още много неща, които устните й никога нямаше да промълвят.

Слейд отново се поколеба.

— Джеймс е мъртъв. Мъртъв и погребан в миналото. — Само за миг той извърна лицето си от нея. — Рик ме заплашваше с Едуард, за да ме пречупи, това е всичко. Не разбираш ли?

Реджина простена.

— Рик те е принудил насила да се ожениш за мен?

Слейд промърмори под носа си някаква нецензурна ругатня.

— Рик не е в състояние да ме принуди да направя каквото и да било. Просто не престава да се опитва, това е. Забрави за Едуард. Няма да се омъжваш за него. Такава възможност никога не е съществувала, освен може би в съзнанието на Виктория. Тя би направила всичко, което според нея би облагодетелствало сина й. Понякога ми се струва, че е способна да извърши убийство, ако това ще му помогне да живее по-добре.

Реджина го гледаше изумена. Как й се искаше да открие у този човек поне един мъничък намек, че не е безразличен към нея!

Той се раздвижи неспокойно.

— Ние не сме чак толкова лоши, макар на моменти да изглежда така. Мъжете от фамилия Деланза може и да не сме поети-лирици и със сигурност не сме крехки създания, но сме силни и способни да се грижим за онова, което ни принадлежи. След като веднъж си се омъжила в семейството, ще можеш да разчиташ на Рик и Едуард, сякаш са твои родни брат и баща — за всичко. Искам отсега да знаеш това. След като се омъжиш в семейството, никога повече няма да бъдеш сама. Деланза са пословични със своята лоялност. В действителност със своята амнезия ти имаш нужда от нас.

Слейд замълча за миг. Реджина обгърна тялото си с ръце с надеждата той да добави: „Имаш нужда от мен.“ Но това така и не се случи. Слейд отново се раздвижи.

— Ти не правиш грешка, Елизабет.

Реджина искаше нещо повече от думи, освен ако не бяха думите, които се надяваше да чуе.

— А ти? — Сърцето се блъскаше лудо в гърдите й. — И ти ли си пословично лоялен?

— Аз също — отвърна мрачно Слейд. — Аз също съм Деланза.

Сега сърцето й биеше учестено. Дали Слейд не й даваше някакъв вид обещание? Идеята да разчита на неговата лоялност й се струваше болезнено привлекателна. Това беше мощна примамка. И все пак не можеше да пренебрегне факта, че ако Слейд не се бе съгласил да се ожени за нея, Рик несъмнено щеше да й натрапи Едуард.

— Не зная какво да кажа — прошепна унило тя.

— Ти беше сгодена за Джеймс и го знаеше, но въпреки това се съгласи да се омъжиш за мен. Каква разлика би имало за теб, ако на моето място сега стоеше Едуард?

Реджина погледна нерешително Слейд. Как би могла да му отговори откровено? Този човек щеше да се ожени за нея заради парите й. Как би могла да му каже, че тя се омъжва за него, защото вярва в общото им бъдеще? В сенките на нощта очите му изглеждаха черни. Черни и мъчително напрегнати.

— Никога не бих се съгласила да се омъжа за Едуард.

Той не се помръдна.

— Защо?

Това беше мъчително признание.

— Защото не е като теб — успя да промълви Реджина.

Слейд я гледаше с широко отворени очи. Беше негов ред да й отговори, но той отказа да продължи насоката на разговора. Вместо това извърна глава и впери поглед в далечината, Бог знае накъде. Този мъж не й предлагаше никаква надежда.

Разстроена и обезверена, Реджина едва сдържа болезнения си стон.

— Господи, чувствам се като торба с овес. — Главата й клюмна унило. Сърцето й пазеше толкова много желания и страст — и толкова скрита болка. Трябваше да премисли нещата, да намери изход от тази бъркотия, преди да е станало твърде късно. Но в момента не можеше да мисли трезво. Тя се обърна рязко, обхваната от внезапно нетърпение да се отдалечи от него.

Слейд обаче я спря и я обгърна покровителствено с ръце. Всичките глупави надежди и мечти отново нахлуха в обърканото й съзнание.

— Елизабет, ти си толкова различна от торба с овес, колкото изобщо е възможно.

Очите им се срещнаха. Съвсем естествено ръцете на Реджина се озоваха върху ризата му, притиснати в твърдите като скала мускули на гърдите му. Не беше предвидила да го докосва и нямаше намерение да се притиска към него, но в момента правеше и двете.

Сетивата й почти не долавяха блясъка на звездите, песента на морето и аромата на летни цветя. Намираше се в прегръдките на Слейд. Не можеше да откъсне погледа си от него. Най-сетне този мъж й предлагаше нещо от самия себе си. Алчно и ненаситно тя възнамеряваше да се наслади на всяка трошичка, която й бъдеше предложена.

— Н-но точно т-така се чувствам. Като стока за продан. Ужасно е.

— Прости ми — отвърна отсечено Слейд и бавно се наведе към нея. Реджина замръзна на място с широко отворени очи. За миг си помисли, че той отново ще я целуне. Тялото й реагира мигновено. Но очевидно целувките не бяха целта му в момента. Напрегнато и приглушено, Слейд заговори:

— Ще бъда добър съпруг, ще видиш. Поне ще се опитам да бъда. Никога… няма да те накарам да се почувстваш нещастна. Поне не умишлено.

Реджина се почувства вцепенена. Инстинктът й подсказваше, че в момента този мъж й дава обещание, каквото никога преди не е отправял и вероятно никога нямаше да повтори. Всякакви вътрешни колебания бяха мигновено потушени. Тя сграбчи неистово ризата му.

— И… Аз също ще бъда добра съпруга за теб!

Нощта напредваше. Лицето му беше толкова близо до нейното, че въпреки настъпващата тъмнина Реджина съзираше горещия пламък в очите му. Мощните му длани притискаха крехките кости на раменете й. Душата й ликуваше. Двамата току-що бяха сключили пакт помежду си, който макар и незавършен, бе взаимно обещание за бъдещето, за общото им бъдеще, което — тя бе сигурна в това — щеше да бъде славно и изпълнено с щастие. Тя се повдигна на пръсти към него. Искаше да почувства целувката му върху устните си. Искаше да получи изживяване, подобно на онова, което бе изпитала днес на плажа — интимно и всепоглъщащо, шеметно и мъчително. Копнееше за този мъж, стремеше се към него не само с тялото си, но и със сърцето и душата си.

Той сведе поглед към нея, чертите му се изопнаха от напрежение. Сега очите му бяха дори по-ярки отпреди. С връхчетата на пръстите си, опрени на гърдите му, Реджина долавяше бесните пулсации на сърцето му. Тя потръпна, в миг осенена от вълнуващата мисъл, че преди да си поеме дъх, устните му вече ще бъдат върху нейните.

— По дяволите, Елизабет! — С едно рязко движение Слейд отмести ръцете си от тялото й и се отдръпна встрани.

Реджина не можеше да проумее защо не я бе целунал. Нямаше сили да се помръдне, цялото й съзнание бе завладяно от изненада и разочарование.

— Играеш си с огъня, малка госпожо — промърмори Слейд през зъби, докато обикаляше за втори път шадравана.

Реджина го гледаше, без да трепва. Този мъж отново й напомняше за затворен в клетка тигър, каквито обикновено показваха в зоологическите градини. Твърдите му крачки навяваха мисли за гореща и бурна енергия, за унищожителна експлозия.

— Какво трябва да означава това?

Слейд застана в добре тренирана отбранителна поза — с разкрачени нозе и ръце, стиснати в здрави юмруци. Шадраванът ромолеше непринудено помежду им.

— По-добре ще бъде да не знаеш.

Реджина не спираше да трепери. Думите сякаш сами се изплъзнаха от устата и:

— Не искаш ли да ме целунеш отново?

— Не! — Гневът на Слейд беше взривоопасен. Той сякаш прелетя над двора и с трясък влезе в къщата, в своята спалня, силен и мощен като ураган. Тежките дъбови врати се хлопнаха шумно зад гърба му.

Реджина се облегна тежко на грубата каменна стена. Сега цялото й тяло се тресеше неудържимо. Къде ли бе сгрешила този път? Какво ли бе направила, за да предизвика такъв унищожителен гняв? Защото Слейд не би могъл да е ядосан, задето му бе поискала целувка. Той също я искаше, беше почти сигурна в това. Дали пък не се опитваше да се представи като джентълмен, да не я докосва, да запази честта й до първата им брачна нощ?

Нямаше друго разумно обяснение. Реджина би трябвало да се разсмее, да се почувства поласкана и щастлива от подобно внимателно отношение, но вместо това преглътна твърдата бучка, заседнала на гърлото й. Преди броени секунди изпитваше такава непоклатима увереност, че общото им бъдеще ще бъде щастливо и славно. Сега не беше толкова сигурна в това. Слейд никак нямаше да улесни общото им съжителство, в никое отношение.

Но тя щеше да изпълни дълга си. Независимо от трудностите трябваше да бъде търпелива, безкрайно търпелива. Хрумна й, че би могла да насърчи и култивира онази нежност и чувствителност, които Слейд случайно бе разкрил пред нея, да ги отгледа така, както човек се грижи за красиво и крехко екзотично цвете. Щеше да го научи да загърбва гнева и вродената си недоверчивост към хората.

Тази мисъл й се стори окуражителна. Най-сетне Реджина се поуспокои, отвори вратите на къщата и прекрачи прага на своята спалня. Вътре беше тъмно и приятно топло. Вече съвсем спокойна, тя включи осветлението… и се сепна.

Капакът на единия от куфарите й бе отворен и Реджина разбра, че някой се е ровил в нещата й. Тя се втурна към гардероба и коленичи пред него. Грижливо сгънатите й дрехи сега бяха разхвърляни и смачкани. Точно както ги бе намерила в онзи злополучен ден в Темпълтън.

Реджина пребледня.

Отдавна бе забравила за онзи инцидент. В Мирамар се чувстваше в безопасност. И все пак някой отново бе претършувал багажа й. Някой бе влязъл незабелязан в стаята й и се беше ровил в личните й вещи. Но защо? И най-важното кой?

Съмняваше се натрапникът да е имал някакво намерение за обир. Ако беше така, щеше да открадне всичките й ценни вещи още в хотела, без да предприема подобен риск втори път. Освен ако първия път някой не го бе прекъснал.

Тя потръпна. Сега поне знаеше какво притежава и лесно можеше да прецени кое липсва. Реджина се обърна към куфарите. Един бърз оглед на отделението с ценните й бижута бе достатъчен, за да прецени че не липсва нищо освен малък медальон без всякаква стойност. Вътре в него имаше малка фотография на непозната млада жена с инициали RS, което я бе накарало да смята, че й е подарък от някой член на семейството.

Сега беше точно толкова разгневена, колкото и изплашена. Макар да не знаеше нищо за произхода на този медальон, той беше най-личният предмет от всичките й вещи и не можеше да не изпита болка от загубата му. Очевидно медальонът бе имал някаква стойност за нея, защото в противен случай нямаше да го вземе със себе си. Много бавно Реджина се изправи и потъна в меката тапицерия на коженото кресло.

Каква причина би имал някой да се рови сред личните й вещи, след като целта му не беше да краде? Защо би взел този незначителен медальон, вместо да отмъкне гривните и колието? Нямаше никаква логика. И кой ли беше този човек?

Виктория не беше присъствала на вечеря, но Реджина някак си не виждаше тази изискана и надменна жена да се промъква в чужда стая с цел кражба. Лусинда също изпитваше неприязън към нея, но нима една камериерка не би се изкушила да вземе нещо по-ценно? Това трябваше да е някой, който я познава и когото тя не познава.

Реджина инстинктивно чувстваше, че този човек се е интересувал от нея самата, а не от нещата в куфара й. Никога досега не бе осъзнавала с такава болезнена яснота своята уязвимост, уловена в капана на пълната празнота в съзнанието си по отношение на своето минало. Никога досега не се беше чувствала толкова изплашена от бъдещето.

Първият й порив беше да изтича и да разкаже всичко на Слейд. Той й бе обещал да я закриля и тя нямаше основания да се съмнява в думите му. Слейд със сигурност щеше да се разгневи от мисълта, че някой се е осмелил да открадне от нея в собствения му дом. Той притежаваше сила и увереност, които й бяха жизнено необходими в този момент. Но не биваше да отива сега в неговата спалня. Не и след като той току-що я бе оставил в градината, обезумял от гняв. Реджина си напомни, че който и да се е промъкнал в стаята й, очевидно не бе имал цел да я нарани, но това не й донесе никакво успокоение. Първото нещо, което щеше да направи на сутринта, беше да разкаже на Слейд какво се е случило.

Слейд не можеше да заспи. Непрекъснато се въртеше в леглото си и накрая се изправи и впери поглед в двора. Вратата на стаята му беше отворена, но мрежата беше на мястото си — въпрос на навик. Вътре в стаята гореше една малка лампа, която хвърляше оскъдна светлина наоколо си, а нощта беше тъмна като в рог.

Беше непоносимо горещо и задушно. Тялото му непрекъснато се потеше и това нямаше нищо общо с времето. Току-що над морната земя бе започнала да се спуска нощна мъгла в такава близост до океана, но в това нямаше нищо неестествено. Нощта беше хладна, мъглива и сладка. Той бе обул само къси вълнени шорти, но потта блестеше по косъмчетата на голите му гърди. Три месеца без жена очевидно бяха доста солидно себеотрицание, защото повече не можеше да издържи.

Слейд затвори очи. Всеки път, когато се опитваше да я изхвърли от мислите си, тази жена отново, и отново обсебваше съзнанието му. Този път не си спомняше очите или косата й, безграничната й благодарност или котешката грация. Този път си припомняше как тя се притиска към него, как ръцете й се обвиват около врата му, как пламенно отвръща на целувката му — жадна и нетърпелива, неопитна и страстна.

Откъм вратата долетя едва доловимо почукване. Слейд замръзна. Знаеше кой е. Беше Елизабет.

Искаше му се тя да си отиде. Искаше му се и да остане. Той не помръдна. Не се осмеляваше да помръдне. Когато отново дочу почукването, този път по-силно и настоятелно, Слейд се обърна към мрежата на вратите. Очите му се разшириха, когато видя, че на прага на стаята му вместо Елизабет стоеше Лусинда.

Тя открехна рамката на мрежата.

— Слейд. — Момичето се усмихна въпросително. — Може ли да вляза?

Трябваше да се досети. Не за пръв път тази жена идваше в стаята му. Мигновено се почувства неимоверно облекчен… и болезнено разочарован.

— Слейд, може ли да вляза?

Слейд стисна зъби. Лусинда го преследваше от години. Той беше единствения от тримата братя, който все още не бе преспал с нея. Тази жена не го интересуваше. Беше лягала с всеки здрав и способен мъж от тази страна на бреговата ивица. Макар и отдавна, беше минала и през леглата на двамата му братя. Джеймс бе прекъснал всякакви взаимоотношения с нея преди доста години, още преди годежа си с Елизабет, а Едуард бе открил женската плът още преди да навърши четиринайсет. Слуховете обаче говореха, че била добра в леглото — дива и ненаситна. А тази вечер Слейд неистово се нуждаеше от жена. В този момент погледът му премина покрай Лусинда към затворените врати на Елизабет. Тъмната жена, която стоеше на вратите му, никога не би могла да задоволи копнела му по неговата годеница.

— Не. — Това беше единственото, което Слейд промълви, преди да й обърне гръб. Но въпреки мрачната му решимост, тялото му пулсираше болезнено, защото знаеше, че никога нямаше да притежава Елизабет, защото никога нямаше да предаде Джеймс. Никога.

И все пак той беше човешко същество — мъж от плът и кръв. Не се опитваше да се заблуждава, че след брака си ще остане пълен въздържател. Искаше му се да с така, но това не беше в неговата природа. Искаше му се да не изпитва толкова силен глад всеки път, когато мислите му се насочат към нея. Тя беше истинска дама и макар той да нямаше богат опит с дамите, умееше да възприема бързо, а си обещаваше, че ще се потруди да схване нещата още по-бързо. Искаше да направи всичко възможно да се отнася към нея така, както бе правилно. И когато тялото му достигнеше пределната точка на самоконтрол и се наложеше да потърси комфорт извън брачното им ложе, трябваше да запази дискретност. Възнамеряваше Елизабет никога да не узнае за извънбрачните му похождения.

— Слейд — прошепна Лусинда точно зад гърба му.

Той се обърна рязко. Не я бе чул да влиза.

— Махай се.

Очите й излъчваха дива светлина.

— Ти имаш нужда от мен. — Тя се усмихна и обгърна с длан твърдия му член.

Слейд отблъсна ръката й. Никога, никога не би си позволил да преспи с друга жена само няколко дни преди сватбата си с Елизабет, въпреки че този брак никога нямаше да се консумира. Още по-малко би изневерил на жена си под един покрив с нея.

— Когато кажа „не“, значи не. — Слейд помъкна Лусинда към вратата и я избута навън в хладната мъглива тъмнина. — И дори не си помисляй да идваш отново.

Лусинда го гледаше втренчено.

— Какво ти има? — прошепна провлечено тя. — Знам, че ще ни бъде хубаво, знам го! Защо е нужно да се противиш чак толкова? Защо трябва да възприемаш всичко толкова сериозно?

Слейд познаваше тази жена, откакто се помнеше. Сега той се намръщи и чистосърдечно й призна:

— Проклет да съм, ако знам, Лусинда. Проклет да съм, ако знам.

Тя вдигна очи, пълни със съжаление и печал, после се обърна и потъна в нощта. Слейд остана загледан след нея, едва потиснал порива си да я повика обратно.

Не по своя собствена воля Слейд бе избрал да живее като аскет. Просто нямаше особен избор. Дамите, които бяха достъпни за него — предимно омъжени жени, които нямат нищо против да поддържат връзки с любовник зад гърба на мъжете си, открай време го отвращаваха. Никога в живота си не бе приемал предложение от такава жена и никога нямаше да го направи. Неомъжените, които се оглеждаха за жених, никога не биха се заинтересували от мъж като него, така че изобщо не влизаха в сметките му. За един ерген оставаха две свободни възможности — любовница или платена блудница.

Слейд никога не беше поддържал дълготрайни отношения с любовница. Тези жени му изглеждаха не по-различни от проститутките или омъжените жени, които се преструват на благоприлични дами. Не искаше да допуска в леглото си жена, която му отдава тялото си заради материалната облага. Оставаха проститутките — единствен и твърде незадоволителен източник на плътски наслади.

Беше сексуален мъж и отдавна го знаеше. Знаеше го още от пубертета. Беше се борил със страстите си. А когато сексуалният му глад надделя над изкуствено наложената сдържаност, бе посетил най-добрия бардак, за който беше чувал. Дотогава нуждите му бяха станали абсолютно неконтролируеми, но дългите нощи, отдадени на разврат, така и не го задоволиха. Без значение колко често намираше физическо облекчение за тялото си, половите сношения с проститутки му носеха толкова удовлетворение, колкото и мастурбирането — а понякога и по-малко.

Точно преди да се върне у дома, му предстоеше една от тези дълги и горещи нощи. Но смъртта на Джеймс успя да погуби всяка искрица на страстта в неговото тяло. До момента, в който видя Елизабет Сейнт Клер.

За негов ужас точно в този момент изгарящият глад започна отново да се надига дълбоко и ниско в тялото му. Този път обаче усещането бе някак различно. Тази вечер бе достигнал точката на пречупване. Тази вечер едва не бе изхвърлил на боклука цялата си решителност, всичките си клетви и пламенни обещания към святата памет на Джеймс. А тя щеше да му отвърне с желание.

Само преди няколко часа едва се бе въздържал да не я вземе. Една безобидна на вид целувка със сигурност щеше да го отведе до финалния акт — толкова див и необуздан беше гладът му за нея. Как му се искаше да я целуне! Дори и сега сякаш чувстваше устните й под своите — отворени, жадни и невинни. От устата му се изтръгна груба ругатня.

Слейд нервно се отдалечи от удобното легло. Тялото му бе изтръпнало от напрежение, членът му — възбуден и твърд. Той се приближи до огромното дъбово бюро, наля си чаша бренди и отпи. Алкохолът не успя да притъпи болезненото напрежение в тялото му. Имаше отчаяна нужда от облекчение, и то незабавно. Изпитваше такава съкрушителна необходимост да притежава тази жена, каквато не бе изпитвал никога преди.

Господи, как би могъл да преживее този брак?

Слейд отново отправи поглед към градината отвън. Тази жена никога нямаше да го остави на мира. Проклета да е! А може би той самият никога нямаше да се откаже от нея? В тъмнината на нощта къщата представляваше смътен силует в дъното на двора. Скоро мъглата щеше да се сгъсти дотолкова, че нямаше да различава дори шадравана в градината. Но нямаше никаква нужда да вижда ясно предметите около себе си. Достатъчна му беше самата мисъл, че се намира толкова близо до нея — и същевременно така далече.

Слейд пристъпи към вратата.

В следващия момент се спря. Взираше се напрегнато през ситните капчици мъгла, сякаш всеки момент погледът му ще проникне през нейната врата и ще различи онова, което се намира в стаята й. Сега тя навярно спеше, облечена във фината си копринена нощница, със свободно разпусната коса и съблазнително разтворени устни.

Членът му отново набъбна болезнено, мълчалив партньор на неконтролируемото му съзнание. Защото мислено Слейд вече я бе разсъблякъл съвсем гола и бе притиснал плътно тялото й под напиращата си мъжественост. Той се вкопчи в бравата, за миг изпитал неудържимия порив да отвори вратата и да нахлуе в нейната стая. Господи, толкова отчаяно се нуждаеше от нея! Но призракът на Джеймс стоеше между тях. Елизабет беше негова годеница, но това беше само формално. Тя щеше винаги да принадлежи на Джеймс, дори и след смъртта му. Ръката му се вкопчи в месинговата брава, а тялото му се притисна в рамката на вратата. Дишането му се учести.

А беше толкова лесно да си представи Елизабет в своето легло, нехайно изтегната и нетърпелива. Съзнанието му обаче се концентрираше не върху прекрасното й тяло, а върху магнетичното й лице. Щеше да бъде безпощаден. Нямаше да се спре и за миг. Нямаше да намери сили у себе си да спре. Щеше да я люби, докато и двамата капнат от изтощение.

Щеше да я люби… Дъхът му секна. Внезапно Слейд изпита страх. Съзнанието му безпогрешно разпозна причините за извънмерната му страст, която този път бе така различна. Защото никога преди не беше правил истинска любов с жена, но точно това искаше да стори сега. Лошо. Много, много лошо.

Слейд затвори очи и се отпусна върху тежката дъбова врата. Не можеше да остане в собственото си тяло дори и миг повече. Не само че нямаше да преживее този брак — той не знаеше дали изобщо ще преживее следващите няколко дни.

13

Неспособна да заспи, Реджина стана от леглото рано призори.

Изминалата нощ се оказа твърде неспокойна за нея. До сватбената церемония оставаха едва три дни. И макар да си бе легнала силно притеснена от намеренията на неизвестния крадец, скоро потискащите мисли бяха изместени от спомена за пламенното обещание на Слейд, за искрения му обет за преданост и вярност. Образът му плуваше в съзнанието й, което блажено мечтаеше за очакващото ги общо бъдеще. Несъмнено ги очакваха само прекрасни изживявания. След обета за вярност той щеше да надникне дълбоко в очите й, да я вземе в силните си ръце и да я дари с най-страстната целувка, за каквато бе чела само в книгите. А по-късно, когато двамата останеха сами, преди да я посвети в тайните на любовта, щеше да й признае колко много я обича и как копнее за нея от мига, в който я е зърнал за първи път.

Мислено Реджина се укоряваше, задето се отдава на блянове като влюбена хлапачка, но сърцето й толкова силно копнееше мечтите й да се сбъднат, че нито едно облаче на съмнение) не помрачаваше блажения й унес.

Беше чувала, че булките често се изнервяли преди сватбата нерядко били навестявани от мрачни мисли за бъдещето. Тя щеше да се омъжи за напълно непознат човек, съзнанието й бе помрачено от амнезия, а семейството му понякога я плашеше, но нищо не беше в състояние да разколебае светлите й намерения. Нямаше търпение да дойде неделя — денят на тяхната венчавка.

Естествено Реджина ясно си представяше как се спуска по тясната пътека към олтара, а в края я очаква Слейд, прекрасен в добре скроения си черен фрак. В този момент Реджина се сепна и се намръщи. Къде ли беше сватбената й рокля?

Мислите се лутаха безпомощно в главата и. Сватбата беше насрочена за тази неделя, точно след три дни. Беше прегледа внимателно съдържанието на всичките си куфари. Сред вещите й нямаше сватбена рокля — това поне го знаеше със сигурност.

Объркана и скована, Реджина се отпусна тежко в меко кресло. Щеше да се омъжи в неделя, днес беше четвъртък, а още нямаше сватбена рокля.

Трябва да е била изпратена отделно от багажа ми, хрумна й мигновено. Но това би било неоправдано голям риск. Ако куфарите се изгубеха — както очевидно бе станало — тя щеше да остане с празни ръце. Но вероятно не бе имала избор, в случай че роклята все още не е била готова, когато е напуснала Лондон. Или пък в багажа й е имало и други куфари, които са остана забравени сред хаоса, след като влакът е пристигнал в Темпълтън без нея.

Напълно поразена, Реджина осъзна, че в багажа липсва сватбеният й чеиз.

Сега въздухът изобщо не достигаше до дробовете й. Нима това трябваше да означава, че липсват два куфара от багажа й? Защото една булчинска рокля би трябвало да се опакова старателно и да се съхранява в отделен куфар. Но нямаше причини чеизът й да се изпраща отделно — би трябвало да е приготвен дълго време преди датата на заминаването й.

Но нима това не се отнасяше със същата сила и за булчинската рокля? Сърцето й прескочи един удар. Била е сгодена пет години. От пет години е знаела датата на своята сватба. Никой не би чакал толкова дълго време, за да ушие сватбената си рокля, ако знае точната дата на церемонията. Разбира се, че роклята трябва да е била готова. Не би имало никаква разумна причина дрехата да се изпраща отделно.

Но защо тогава не се намираше сред вещите й?

Защото, каза си Реджина, обзета от безумна паника, все още чака да я прибера на гарата в Темпълтън. Потресена, тя покри лицето си с ръце. Дори не искаше да се вслуша в един призрачен глас от дълбините на душата й, който настойчиво й нашепваше, че съществува още една възможност, която тя нямаше никакво желание да обмисля.

Ами ако не беше Елизабет Сейнт Клер?

Реджина скочи на крака и закрачи нервно из стаята. Разбира се, че е Елизабет! Каква безумна идея! Та нали Рик я е виждал преди пет години и после, съвсем наскоро, на погребението на баща й. Той я познаваше! Но… за пет години хората се променят. А на погребението на баща си трябва да е била тежко забулена. Ако във външността й съществуваше известна прилика с тази Елизабет Сейнт Клер, Рик лесно би могъл и да сгреши.

Реджина се вкопчи в ръба на бюрото и се втренчи в ужасеното си отражение в огледалото. Ако не беше Елизабет Сейнт Клер, това би обяснило липсата на чеиз и сватбена рокля в багажа й. Би оправдало и присъствието на медальона с инициали RS сред вещите й. Но това беше невъзможно, нали? Дали през изминалите няколко дни не беше живяла в някаква потресаваща заблуда?

— Не! — Тя поклати енергично глава. — Аз съм Елизабет! Трябва да е така. Двамата със Слейд ще сключим брак само след три дни!

Но идеята вече бе пуснала здраво корени в съзнанието й. И тази мисъл я плашеше. Защото, ако не беше Елизабет Сейнт Клер, коя беше в действителност?

Реджина обмисли внимателно ситуацията и реши да се обърне към Едуард. Беше сигурна, че той ще й помогне. Нямаше към кого другиго да се обърне, дори и към Слейд — определено не и към Слейд. Беше изчакала всички членове на семейството да напуснат къщата. Виктория бе заявила, че ще отсъства през целия ден. Слейд и Рик бяха излезли още преди закуска. Това поне беше някакво облекчение, защото на Слейд щеше да му стигне един поглед към нея, за да разбере, че е разстроена. Реджина опредено не искаше да го вижда, докато не разреши проблема със сватбената си рокля. Не искаше Слейд дори да подозира, че тя изпитва съмнения. И вече нямаше никакво желание да му разкаже за изчезването на онзи странен медальон. Този път Едуард не беше толкова изискано облечен. Носеше тънки и избеляла бледосиня риза. Изглеждаше поразително красив дори в работните дрехи на тексаски каубой. Реджина го улови в момента, в който той излизаше от къщата. Тя се втурна след него и извика високо името му.

Едуард се обърна с характерната си ослепителна усмивка, която несъмнено бе разбила безброй женски сърца, макар Реджина наскоро да беше узнала, че бъдещият й девер е едва двадесет и две годишен.

— Добро утро — поздрави я той, а погледът му се плъзна одобрително по тялото й. — Знаеш ли какво? Мисля, че започвам да ревнувам от брат си.

Реджина не се изчерви, но интуитивно почувства, че мъжът насреща й е напълно искрен.

— Чувствам се поласкана, Едуард.

Той се усмихна.

— Твърде малко жени заслужават искрени ласкателства. Надявам се, че Слейд оценява какво съкровище държи в ръцете си.

Реджина се надяваше на същото.

— Едуард, имам проблем и се нуждая от помощта ти. Но… — Тя докосна колебливо ръката му. — Не бих искала да притеснявам Слейд.

Той се усмихна отново, но този път веселието не стигна до очите му. Държеше се любезно и галантно, но очевидно осъзнаваше, че в момента подписва таен пакт с годеницата на брат си.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Прегледах внимателно всичкия багаж в куфарите си. Нямам сватбена рокля.

Едната му вежда подскочи. Погледът му беше неразгадаем.

— Хм! Това определено е проблем.

Реджина понечи да му каже, че в багажа й липсва не само булчинска рокля, но и всякакъв чеиз. Инстинктът я възпря. Не искаше нито Едуард, нито който и да било друг да узнават за тези странни обстоятелства. Опасяваше се, че след като тя самата е намерила фактите за необичайни и се е усъмнила в своята самоличност, то всеки друг несъмнено би изпитал подобни подозрения. Освен това любезната усмивка и непроницаемото изражение на Едуард й изглеждаха доста обезпокоителни. Той не изглеждаше никак озадачен от странното откритие.

— Разбира се, роклята трябва да е била изпратена отделно — добави припряно тя. — И очевидно се е изгубила някъде по пътя.

— Да, изглежда, че точно това се е случило.

— А може би имам още багаж в Темпълтън — пророни небрежно Реджина. — Дали не сте пропуснали някой куфар в бъркотията?

Едуард издиша лениво лютива струя цигарен дим.

— Нямаш повече багаж в града. Разбира се, след пристигането на влака настана голяма бъркотия, но след като всички пътници слязоха и прибраха багажа си, останаха само твоите куфари и тези на компаньонката ти.

— О, господи. — Реджина пребледня. С думите на Едуард умря и последната й надежда куфарът със сватбената й рокля да бъде открит на гарата в Темпълтън. Тя се насили да се усмихне и колебливо промълви: — Едуард, моите куфари имаха ли означителни етикети с името ми?

— Не, нямаха. — Когато погледът му срещна нейния, в очите му се четеше напрежение. — Но това не е толкова странно, нали знаеш?

Реджина се вцепени. Едуард се беше досетил за подозренията й. Беше сигурна в това.

Но какви причини би имал той да се усъмни в нейната самоличност? И ако беше така, защо не ги бе предупредил — не нея самата, но поне Рик или Слейд? Тя втренчи поглед в него, но той вече не я гледаше; бе вперил поглед в игривите кръгчета цигарен дим, които се изплъзваха лениво от устата му и бавно се отдалечаваха в пространството.

Реджина се опита да си втълпи, че греши, че Едуард нито за миг не се е усъмнил във факта, че тя е Елизабет Сейнт Клер. Главата й пулсираше от болка. Въпреки натрапчивото главоболие тя се опита да размисли над липсата на означителни етикетчета на куфарите с багажа й. Това би могло и да означава нещо, но не беше и никак необичайно. Някои хора надписваха чантите си, други — не. Аз съм Елизабет, повтаряше си ожесточено тя. — Притеснявам се без всякаква причина. Очевидно роклята е била изпратена отделно — отделно — и се е изгубила по пътя!

— Добре ли си, Елизабет?

Тя се сепна и тайничко се помоли очите й да не изглеждат толкова напрегнати, колкото бяха нервите й.

— Какво ще правя сега?

— Отпусни се — отвърна спокойно Едуард. — Какво искаш да правиш?

Реджина се запита дали в думите му не е заложен двояк смисъл. Беше й невъзможно да разчете насоката на мислите му, да проникне отвъд непроницаемата завеса на привлекателното лице и любезната усмивка.

— Имам нужда от рокля.

Усмивката му стана по-широка и по-ослепителна.

— Не се притеснявай. Днес би трябвало да помогна на Рик и Слейд в поправянето на някои огради, но ми се струва, че ще бъде по-добре да предприемем едно пътуване до Пасо Роблес.

— И?

— Отиваме на лов — отвърна равнодушно Едуард. — На лов за сватбена рокля.

— Но аз ще се омъжвам още тази неделя!

— Сигурен съм, че ще успеем да намерим нещо бяло, ново и съвсем прилично. И след като приложим към усилията си малко материален подтик — в долари, разбира се, — със сигурност в неделя на обяд ще разполагаш с прекрасна булчинска рокля.

— Надявам се да се окажеш прав. — Реджина си пое дълбоко дъх и решително отхвърли всякакви съмнения, които настойчиво тормозеха съзнанието й — поне до следващите думи на Едуард.

— И наистина не бива да казваме на никого.

— Къде, по дяволите, са всички? — попита сприхаво Рик.

Слейд вдигна рамене. В уречения час за вечеря двамата мъже стояха сами в трапезарията. Рик наля по чашка и за двама им. След тежкия работен ден току-що се бяха изкъпали и облекли в чисти и удобни дрехи. Косата на Слейд бе все още влажна. Той не по-малко от баща си искаше да знае къде са отишли всички; а най-много го интересуваше къде е отишла Елизабет. От вниманието му не бе убягнал фактът, че Едуард също го няма.

Лусинда се зададе откъм кухнята с поднос пресни пъпеши, които Слейд й бе поискал — изцяло домашно производство. Тя постави плодовете на огромната ракла, която служеше като масичка за кафе, отправи към него една лъчезарна усмивка и напусна стаята. Слейд неохотно си припомни събитията от изминалата нощ. Той се отпусна на дивана и започна да се храни, без да приеме напитката, която Рик му предложи.

— Най-добре ще е да престанеш да се занасяш с нея — каза предупредително баща му. — Малката ти годеница няма да е никак щастлива, ако долови искрите, които прехвърчат около вас.

Слейд облиза спокойно капките гъст сок от пръстите си, без да вдигне поглед към баща си. Не му беше лесно да запази хладнокръвие. Гневът се разгаряше неудържимо в гърдите му. Не беше спал с Лусинда и никога нямаше да го направи. А през изминалата нощ бе минал през всичките кръгове на ада. А сега не беше в настроение да приеме подобни забележки от страна на баща си, не и днес, докато водеше драматична битка със самия себе си и беше на косъм от възможността да я загуби.

— Зарежи тази тема. — В гласа му се долавяше натрапчива заплашителна нотка.

Но Рик не го послуша.

— Елизабет е истинска дама, а истинските дами са изключително чувствителни. Едва ли ще привикне с постоянните ти флиртове. Поне този път прояви капка здрав разум. Не бива да гониш късмета си.

Слейд намести удобно крака върху раклата и скръсти ръце зад тила си. Късмет? Това беше нелепо. Той беше най-нещастният човек на света — да се ожени за жена като Елизабет Сейнт Клер, жена, която винаги щеше да принадлежи на брат му, жена, която нямаше право да притежава. Наистина би бил късметлия, но ако можеше да си позволи истински, а не формален брак със своята годеница.

— Иска ти се тя да разбере за игричките ти и да избяга, това ли е целта ти? — попита насмешливо Рик.

Слейд се намръщи.

— Знаеш ли, откакто се помня, ти непрекъснато ме поставяш на подсъдимата скамейка. Започва да ми писва от това.

— И какво би трябвало да правя, когато те виждам да се държиш като глупак? Като например да занасяш Лусинда? Остави проклетата прислужница на мира! Елизабет е най-хубавото нещо в живота ти, момче, имай ми доверие за това.

Внезапно Слейд хлопна токовете на ботушите си върху пода и се изправи.

— Знаеш ли какво? Ти си пълен глупак!

— Как ли пък не!

Слейд оголи хищните си зъби.

— Вероятно няма да ми повярваш, но никога не съм докосвал Лусинда и не вярвам някога да го направя!

Рик изглеждаше изумен.

Слейд поруменя, едновременно объркан и разгневен. Защо, по дяволите, изобщо си бе направил труда да се оправдава пред този човек? Рик открай време предпочиташе да мисли най-лошото за него, а той бе спрял да се отбранява преди десет години — в нощта, в която окончателно напусна дома си.

— Трябва да поговорим.

Рик се облегна удобно на стола си.

— Какво ти е хрумнало пък сега?

Слейд стана от кушетката.

— След сватбата в неделя, тук аз ще командвам парада.

Рик премигна, но в следващия момент се окопити и подсвирна иронично с уста.

— Само през трупа ми!

— О, не — отвърна благо Слейд. После пристъпи към старинната ракла и се изправи решително срещу баща си. — Аз се женя за Елизабет. Аз ще контролирам наследството й. След тази неделя аз държа ковчежето с парите и всички ще играят по моята свирка.

Рик позеленя от гняв.

— Никога! — извика буйно той. — Ти си моят наследник, но аз още не съм умрял и не смятам скоро да ме погребвате!

— Тогава няма да получиш и пукната пара! — отвърна разпалено Слейд. Артерията на врата му бясно пулсираше.

— Ах ти, нещастен кучи син!

— И ти не си по-различен от мен!

— Каква игричка играеш този път?

— Това не е игра — заяви твърдо Слейд. — Не биваше да ми показваш онези книги, старче. Те са най-солидното доказателство, че е време аз да поема юздите. Можем да управляваме това място заедно — но ще го направим по моя начин.

— И какъв е твоят начин? — изръмжа заплашително Рик. — Какви са твоите методи и с какво са по-надеждни от моите? Мислиш се за голям умник, така ли, хлапе? Е, тогава нека да ти кажа нещичко! Ти нямаш никаква представа как да управляваш Мирамар! Тръгна си доброволно оттук преди десет години, така че не ми казвай, че можеш да се справиш по-добре от мен!

— Но мога — и ще го направя — отвърна решително Слейд. — Първото нещо, което ще направим, е да продадем две трети от стадата.

Рик се вцепени. Очите му напираха да излязат от орбитите си.

— Имаме твърде много добитък — продължи безцеремонно Слейд. — Следващото нещо, което ще направим, е да почистим петстотин акра земя. Имаме три плодородни долини, които са изключително подходящи за отглеждане на пшеница и овес. До идната пролет ще засадим всеки свободен акър почва в Мирамар.

Сега Рик беше моравочервен.

— Да продадем стадата си? Да превърнем петстотин акра в обработваема земя? Ти искаш да станем фермери?

— По мои сметки след пет години Мирамар ще бъде платежоспособен.

— Ако станем фермери?

— Ако стане така, както аз казвам — отвърна спокойно Слейд. — В противен случай няма да получиш нито стотинка.

— Фермери! — крещеше Рик като обезумял. — Искаш да станем някакви си фермери! Да не си полудял?

— Пречим ли? — долетя гласът на Едуард откъм вратата. До него стоеше Реджина — с широко отворени очи и пребледняло от ужас лице.

Погледът на Слейд прескочи фигурата на брат му и се спря върху нея. Тя го погледна за миг, преди да отмести очи.

— Напротив — отвърна Слейд, без да отмества погледа си от Реджина, а устните му едва доловимо се извиха в иронична усмивка. — Не бихте могли да улучите по-подходящ момент.

Побеснял от гняв, Рик крачеше неспокойно из стаята си. В един момент вратата се отвори и на прага застана жена му, облечена в прашния си от път костюм.

— Къде, по дяволите, беше цял ден?

Виктория се усмихна и затвори вратата след себе си.

— Пазарувах. Защо крещиш?

Рик едва ли я чу.

— Имаш ли някаква представа какво смята да прави онова копеле? Подозираш ли нещо за намеренията му?

Виктория свали спокойно шапката и ръкавиците си и се обърна към разярения си съпруг.

— Вероятно имаш предвид Слейд.

— Кой друг би могъл да ме разстрои така? Дори и ти не можеш да ме вбесиш дотолкова!

Жена му се приближи към него и плъзна изящните си ръце по раменете му.

— По-добре се успокой, Рик — каза натъртено тя. — Не съм те виждал в такова състояние, откакто той ни напусна преди десет години. Ще получиш инфаркт.

— Права си! — Рик рязко се освободи от нея. — Той ще ме умори и ще танцува върху гроба ми. Но аз няма да му доставя това удоволствие.

— Какво е направил този път?

— Не е въпросът, какво е направил, а какво възнамерява да направи. По дяволите, Виктория, той иска да ми отнеме Мирамар и да го управлява на своя глава. Иска да превърне земите ни във ферма!

Очите й се разшириха.

— Самият той ли ти го каза?

— Каза ми, че щом започне да управлява парите на Елизабет, ще управлява и Мирамар! И първото нещо, което ще направи, е да продаде стадата ни и да превърне петстотин акра в обработваеми земи! Обработваеми земи! Иска да ставаме фермери!

Виктория присви лукаво очи.

— Изхвърли го! Веднага! На момента! И никога не му позволявай да се връща обратно!

Рик впери поглед в нея, сякаш размишляваше над думите й. Виктория се вкопчи в ръцете му.

— Едуард никога няма да се опита да се наложи над теб. Никога! И двамата знаем това. Позволи му да се ожени за Елизабет! Той с удоволствие ще те остави да управляваш наследството й и да движиш нещата тук, стига да му оставиш средства за преживяване. Знаеш, че съм права. И двамата го знаем.

Рик се отдръпна от нея.

— Слейд е най-големият. Той е моят наследник.

— Слейд носи само проблеми! Откакто се е родил, Слейд носи единствено проблеми!

Рик я гледаше напрегнато.

— Не мога да наруша традицията. Мирамар е традиция! Най-големият винаги наследява, винаги. В нашия род открай време е така и когато се оженихме, ти много добре знаеше, че вече имам двама сина.

— И винаги сме управлявали ранчо! — извика разпалено Виктория. — Но ако направиш Слейд свой наследник, той ще наруши традицията и ще се превърне във фермер. Не е ли по-добре да нарушиш традицията, за да я запазиш, отколкото да го оставиш да я погуби завинаги?

— Проклет да е! — възкликна сподавено Рик.

— Прогони го! — наливаше масло в огъня Виктория.

— Стига! — Рик сякаш прелетя покрай нея. — Той е моят наследник, той е най-големият. Това не може да се промени. Но ако иска война — добре, ще я получи. Защото няма да превръщаме ранчото във ферма — поне не и докато аз съм жив!

Виктория го гледаше като хипнотизирана.

— Къде отиваш?

— Имам нужда да пийна нещо. — Без да каже и дума повече, Рик напусна стаята.

Щом вратата се затвори зад гърба му, изражението на Виктория моментално се промени. Тя се изсмя гръмко на глас, цялото й същество ликуваше. Това бе един от най-плодоносните дни в целия й живот!

Слейд бе проявил глупостта да осведоми баща си за своите намерения и с това бе забил фаталния пирон в отношенията им, който вероятно щеше да се окаже фатален и за бъдещето му в Мирамар. Виктория сама щеше да се погрижи за това. Слейд й бе предоставил възможност, от която тя щеше да пусне в сила всички средства.

А след като прогонеше Слейд, щеше да остане само Едуард — единствен наследник на всичко.

И нямаше никакво значение, че в неделя Слейд щеше да се ожени за онова момиче. Виктория отново се разсмя.

Защото момичето не беше Елизабет Сейнт Клер. В момента Елизабет Сейнт Клер се намираше в Сан Луис Обиспо. Не само че си живееше необезпокоявана в своя роден град, но и изобщо не го бе напускала, за да завърши обучението си в Лондон. В Сан Луис Обиспо бе прекарала цялата изминала година. Виктория знаеше това със сигурност, защото днес я бе посетила и двете си поговориха надълго и нашироко.

Елизабет изобщо не бе възнамерявала да идва в Мирамар и да се омъжва за Джеймс. Беше получила телеграма от Рик, но въобще не си бе направила труда да му отговаря. Сега, след като Виктория се бе срещнала лично с нея, всичко й се беше изяснило. Елизабет живееше в прекрасна къща, която си бе купила съвсем сама, заобиколена от цяла армия прислужници, които я гледаха в очите като кралица. По обяд тя все още бе облечена в копринената си нощница, но носеше диамантени обици и диамантено колие. И съвсем сериозно бе заявила на Виктория, че няма никакво намерение да напуска големия град. Нито да се омъжва за собственик на ранчо, да живее в изолация и да се откаже от всичките си пари.

Виктория подскачаше възбудено из стаята, обзета от неудържим триумф.

Онова момиче, което и да беше то, бе само една изпечена мошеничка, тръгнала на лов за пари. А сега Виктория разбираше защо натрапничката никога не сваляше перленото колие от шията си — не от страх да не й го откраднат, а защото беше фалшификат и не искаше да бъде разобличена. Виктория бе прегледала внимателно съдържанието на куфарите й и фините бижута в багажа й — тогава й се сториха съвсем истински, но сега знаеше, че всичко трябва да е имитация. Хубави имитации, но все пак имитации, като самото момиче.

Единственият извод, който можеше да се направи, бе че момичето е натрапница, измамничка и нищо повече. Слейд нямаше да се ожени за богата наследница, така че нямаше да се сдобие с необходимите средства, за да спаси Мирамар. Никога нямаше да сложи ръка върху ковчежето с парите.

А Рик щеше да обезумее от гняв, когато разбере, че е бил измамен и че не може да разчита на никакво наследство. Слейд щеше да се окаже напълно безполезен за него, след като не му донесеше нужните средства за спасяването на Мирамар.

Скоро Слейд щеше да се озове в доста неприятна ситуация — без пари и без власт, завинаги лишен от благоразположението на баща си. А после Едуард щеше да бъде провъзгласен за единствения наследник на всичко. Виктория пък щеше да му намери богата наследница и изведнъж Едуард щеше да се окаже търсеният спасител на Мирамар. Едуард, а не Слейд.

14

По време на цялата вечеря Слейд нито за миг на свали погледа си от нея. През целия ден Реджина се чувстваше нервна и превъзбудена, въпреки че Едуард правеше всичко възможно да я разсейва и развеселява. Успяха да намерят прилична рокля и платиха безбожна цена, на тоалетът щеше да е напълно готов в нощта преди сватбата й. Никой от тях не се осмели за засегне отново въпроса, че цялата тази суетня трябва да остане тайна за Слейд и всички останали; никой от двама им не се осмели да спомене колко странен бе фактът, че в багажа й липсва сватбена рокля и дори отказваха да се замислят какво би могло да означава това странно наглед обстоятелство. През цялото време Едуард бе остроумен и очарователен и Реджина можеше само да се надява, че е сгрешила в наблюденията си по-рано през деня и че Едуард не изпитва каквито и да било съмнения относно нейната идентичност.

Слейд обаче имаше нещо наум. Това бе повече от очевидно. Погледът му беше мрачен и загадъчен. С всяка изминала минута Реджина ставаше все по-нервна. Притесняваше се, че по някаква причина бъдещият й съпруг е получил основания да се усъмни в нейната самоличност. Боеше се, че след вечеря той ще се опита да остане насаме с нея и да й поиска обяснение. Трябваше да направи всичко възможно да не остава насаме с него — нито тази вечер, нито утре, нито когато и да било до Деня на сватбата им. На всяка цена.

Щом поднесоха десерта, Реджина се извини и припряно стана от масата. За нейна изненада Слейд я последва, а крачките му бързо се ускориха след нея.

— Закъде си се разбързала? — попита я той, когато двамата се озоваха на двора. Нощният въздух бе хладен и свеж, бризът — мек като любовен шепот. Мъглата вече спускаше лепкавите си пръсти върху телата им.

— Просто… Много съм изморена. Беше дълъг ден.

— Предполагам. Къде беше?

Сърцето й замря. Боеше се да му каже, че са ходили до Пасо Роблес. Не искаше да отговаря на никакви въпроси относно изминалия ден. Не искаше да го лъже, но и не можеше да му каже истината. Защото, ако в съзнанието на Слейд все още не бяха изникнали никакви съмнения, със сигурност щяха да се появят, когато узнае за липсващата й сватбена рокля. Тя се насили да се усмихне и спря пред входната врата.

— Имах нужда от някои неща… тоалетни принадлежности.

Слейд скръсти небрежно ръце и се облегна на кирпичената стена. Позата му беше твърде нехайна в контраст с опасния пламък в очите му.

— Добре ли прекарахте двамата с Едуард?

— Е… — Реджина се усмихна по-широко, отколкото беше редно. — В града беше горещо и прашно. Но обядът в хотела си заслужаваше усилието.

Слейд видимо стисна зъби.

— Разбирам. Вероятно те е завел и на баня?

Реджина се поколеба. Не искаше да го лъже.

— Не.

— Трябваше по-рано да се сетиш, нали?

Реджина премигна объркано, ужас скова душата й.

— Какво е това толкова важно нещо, че точно днес беше наложително да изминеш целия път до града?

— Незначителни неща. Нали знаеш — сапун за косата ми, малко пудра. Такива неща.

— Тези неща можеха да почакат малко.

Реджина се вцепени. Слейд бе разкрил лъжата й. Нямаше сили да му отговори.

— Не е ли така? — запита я настоятелно той.

— Не разбираш ли, че съм изморена? — извика отчаяно тя.

Слейд изглеждаше по-мрачен от всякога.

— Той те нахрани и напои с най-пивкото вино в онзи прекрасен ресторант до хотела? Отправи ти ослепителната си усмивка? Ти усмихваше ли му се в отговор? Двамата сте прекарали деня в главозамайващ флирт? Той омая ли те със сладки приказки? Целуна ли те?

Реджина примигваше поразена.

— Е? — Слейд вече не се облягаше на стената. — Убеди ли те да промениш решението си?

— Какво?

— Вероятно вече си решила, че предпочиташ да се омъжиш за него. Сигурно изпитваш неудържим копнеж по очарователния ми брат — така ли е, Елизабет?

— Не!

Слейд я пронизваше с блестящите си очи.

— Да не би да ревнуваш? — Реджина бе изумена. Бе се изплашила, че Слейд преследва истината, че се е усъмнил в нея, както и тя самата се съмняваше. Но той просто я ревнуваше от Едуард!

Той не й отговори.

Сърцето й препускаше с шеметна скорост. Слейд я ревнуваше, задето бе прекарала деня с брат му! Почувства се приятно изненадана и развълнувана. Без значение какво говореше или вършеше, Слейд не беше безразличен към нея, защото в противен случай нямаше да я ревнува. Но не искаше той да ревнува. Не искаше да вижда непоносимата болка в тъмните му очи.

— Имах нужда от някои неща. Това е всичко. Наистина, Слейд. — Тя докосна колебливо голото му рамо. Пръстите й се натъкнаха на напрегнати мускули и опънати до скъсване сухожилия. — Едуард просто ме придружи.

— Обзалагам се, че е така. — Погледът му се спусна към нейната ръка, твърде бяла и бледа на фона на загорялата му от слънцето кожа и натрапчиво крехка в сравнение с грубата мъжка сила, която бликаше от цялото му същество.

Той вдигна поглед. Очите им се срещнаха.

— Опитваш се да ме излъжеш — каза меко той. — Това не ми харесва. Никак не ми харесва.

— Не! Не е вярно!

— Кажи ми истината! — Преди Реджина да има време да се осъзнае, той сключи здраво ръце около талията й и напълно я обездвижи. — Той целуна ли те? Защото, ако го е направил, може и да го убия! Или ще го убия, или ще постъпя като истински благородник и ще ви оставя да живеете щастливо.

Реджина се гърчеше, болезнено пронизана от острия му безпощаден поглед.

— Слейд, ние сме сгодени. — Гласът й беше напрегнат, отчаян, в тон с чувствата, които бликаха от неговия поглед. — За мен това не е само празно обещание. Моята дума не е празно обещание. Никога няма да целуна друг мъж. Никога! Никога няма да те предам.

Той се взираше сляпо в нея.

— А иска ли ти се да го направиш?

Реджина трябваше да стисне здраво устните си, за да сдържи думите, които упорито напираха на езика й. Искаше й се да му каже истината, цялата истина. Искаше й се да му признае, че се бои, че има ужасни подозрения, че в действителност не е тази, за която я мислят, че в багажа й няма булчинска рокля и че е трябвало да отиде до града, за да си осигури тоалет за тяхната сватба. Искаше да му каже и още неща, още много неща. Едва се сдържаше да не му признае, че е влюбена в него самия, а не в очарователния му брат.

— Не, Слейд — пророни тихо тя. Боеше се от огромните му длани, които притискаха здраво талията й, боеше се от неудържимата му мъжка сила. В последен, отчаян прилив на смелост тя вдигна влажните си длани и обгърна нежно лицето му. — Не искам Едуард, никога не съм си го и помисляла. Искам само теб.

Тишината се проточи. Лицето му изгаряше дланите й. Очите му се разшириха. Реджина дочуваше бесните пулсации на сърцето му толкова ясно и отчетливо, колкото и тези на своето. И двамата бяха напрегнати и бездиханни. Ако някога изобщо този мъж щеше да я целуне, то това бе сега. Реджина едва понасяше това мъчително очакване. И тогава Слейд се отдръпна от нея, а от устните му се изтръгна накъсан дъх.

— Аз съм негодник. Прости ми. Наистина те ревнувах.

Реджина почувства шеметна вълна на облекчение да залива цялото й същество. Но тя бе последвана от разочарование. Лицето й пламна. Като последната глупачка тя се бе хвърлила право в ръцете му, а той не отвърна на поканата й.

— Слейд?

— Прощавай. — Лицето му беше мрачно. — Мога да разчитам на твоята вярност и преданост, нали?

— Да — извика тя. — Да!

Изражението му сякаш просветля.

— Не мога да ти опиша колко копнеех да чуя това от теб. — Той пъхна колебливо ръце в джобовете на панталоните си, сякаш не смееше да им се довери. — Не мога да ти опиша.

Как й се искаше да излее всичките чувства, които бушуваха в наранената й душа! Но гордостта, а донякъде и страхът й я възпряха да го стори. Има някои истини, които трябва да останат завинаги скътани в най-потайните кътчета на човешката душа.

— Аз съм ти предана, Слейд. Завинаги!

Той се отдръпна от нея.

— Но дали ще бъдеш все така предана към мен, когато си възвърнеш паметта?

Реджина простена болезнено. Призрачната фигура на Джеймс отново заставаше между тях. За миг й се стори, че почти е в състояние да различи силуета му.

Слейд се усмихна горчиво. Погледът му се плъзна напрегнато по чертите на лицето й, сякаш искаше да проникне отвъд завесата на изгубените й спомени.

— Мисля, че и двамата знаем отговора на този въпрос.

— Може би никога няма да си спомня — прошепна тя, но беше твърде късно. Слейд вече се бе отдалечил в мъглата в безмълвните сенки на нощта.

Едуард шпионираше.

В прикритието на неосветената трапезария той напрегнато се вслушваше и вглеждаше в двата силуета отвън. Когато разговорът се насочи към него, той се намръщи.

Трябваше много да внимава никога повече да не флиртува с нея. Отношението му към Реджина беше безобидно, не влагаше нищо в думите и действията си, но Слейд нямаше как да знае това. Досега не беше предполагал, че Слейд е толкова дълбоко хлътнал и ще ревнува, задето е придружил годеницата му до града и двамата са прекараш заедно деня. Но дори и да беше подозирал, че брат му ще позеленее от гняв, нямаше как да й откаже помощта си в такъв труден за нея момент.

Едуард видя как Слейд се оттегли и поклати неодобрително глава. Беше чул всяка думичка от разговора. Какво ли му ставаше на Слейд? Реджина стоеше сама сред тъмните сенки на нощта и безнадеждно се взираше след своя годеник. Слейд трябваше да я целуне, да й даде доказателство за любовта си. Тя очакваше той да стори точно това. Момичето беше влюбено в него; това поне бе очевидно. Едуард се запита дали не е наложително да се намеси, но реши да остави нещата да се развият по естествените закони на природата.

Тя се обърна и безшумно потъна в сумрака на своята стая. Едуард извади от джоба си някакъв книжен пакет и безмълвно го разкъса на парчета. Миг по-късно хартията пламна в ръцете му, а той вдиша дълбоко аромата на дим и впери поглед в гъстите кълба нощна мъгла, които уверено се спускаха над потъналия в мрак двор.

Щеше да бъде по-добре, ако Реджина му бе разкрила истината. Но тя не го направи. Не посмя да разкрие пред Слейд, защо двамата с брат му бяха заминали спешно за града. Не за пръв път Едуард се запита дали тя наистина имаше амнезия, дали не знаеше цялата истина. До тази сутрин той твърдо вярваше, че тази жена страда от загуба на паметта. Сега вече не беше чак толкова сигурен; в действителност, струваше му се, че истината е съвсем различна. Но това беше без значение. Едуард вече бе взел своето решение.

Надяваше се, че постъпва правилно, като премълчава истината. Не той трябваше да бъде този, който да разкрие, че тази жена не е Елизабет Сейнт Клер.

От самото начало в главата му се навъртаха известни съмнения. Джеймс и Слейд никога не бяха харесвали еднакъв тип жени. И все пак тогава той пренебрегна съмненията си. От очите му не убягнаха първите искри, които припламнаха между Елизабет и Слейд. Мигновеното привличане, което възникна между двама им, мигновено задълбочи подозренията му.

Съвсем случайно, два дни след влаковия обир Едуард се озова в Темпълтън — по същото време, когато Брет Д’Аршан издирваше изчезналата си племенница. Темпълтън беше малък град, така че заможният чужденец, който се затвори за продължителен разговор с шерифа, незабавно стана обект на хорските клюки. Едуард почти не обръщаше внимание на потока от думи, който бълваше малката Хета Луи. В онзи момент най-големият му проблем беше как да я вкара в леглото. Тя обаче незабавно прикова вниманието му, когато случайно спомена, озарена от искрено вълнение, че господин Д’Аршан търси изчезналата си племенница и предлага хиляда долара награда за всяка налична информация.

Племенницата на Д’Аршан, Реджина Браг Шелтън, беше двадесетгодишна англичанка, блондинка с ослепителна красота. Това описание изцяло пасваше на Елизабет Сейнт Клер, включително и изисканият акцент, който бе усвоила в частното училище в Лондон.

Това го накара да се замисли. Изглеждаше му далеч по-логично момичето да е Реджина Шелтън, отколкото любимата на Джеймс, Елизабет Сейнт Клер. Едуард беше толкова впечатлен от тази идея, че един ден замина за Сан Луис Обиспо. Градът беше на един час път с влак. Не бе изненадан да открие Елизабет там, но бе шокиран от обстоятелствата, в които я свари. По-точно беше отвратен. За пръв път в живота си изпитваше искрена омраза към някого. Мразеше Елизабет и се радваше, че Джеймс не знае истината за нея, никога нямаше да узнае истината.

Бяха изминали няколко дни от онова злополучно пътуване. Оттогава Едуард се питаше каква ли е ролята на баща му в целия този маскарад. Най-вероятно Рик също се бе натъкнал на истината. Той беше твърде хитър и проницателен, за да обърка една непозната с Елизабет, след като я е виждал два пъти. Очевидно в ума му се въртеше съюз със заможните и притежаващи огромна власт семейство Браг.

Но Едуард нямаше да каже и думичка. Защото момичето, което всички смятаха за Елизабет Сейнт Клер, беше най-хубавото нещо, което някога се е случвало на брат му Слейд. И защото Слейд беше най-добрият човек, когото познаваше, а целият му живот беше една измама. Двамата с Джеймс бяха толкова еднакви. Винаги когато станеше дума за неговите братя, Едуард се чувстваше излишен. Защото и Джеймс, и Слейд бяха благородни и себеотрицателни. А той беше само един себичен бохем. Слейд и Джеймс бяха работили упорито през целия си живот, а Едуард се залавяше с работа само когато е неотложно. Харесваше живота си такъв, какъвто е. Не искаше да се отказва от нито едно удоволствие, което животът бе в състояние да му предложи.

А Слейд не заслужаваше да страда. Заслужаваше истинско щастие. Но брат му не беше щастлив и задоволен човек. До ден днешен Едуард не можеше да превъзмогне чувството си на вина. До ден днешен не можеше да забрави нощта, в която Слейд напусна дома си. Пред очите му не избледняваше споменът за следите от камшика по гърба на брат му — защото Рик бе набил Слейд, а не него, истинският виновник за бременността на онова момиче. Слейд дори не бе извикал. Той бе плакал. Все още му се плачеше, когато пред очите му изникнеше онази грозна сцена. Разбира се, всичко се случи по негова вина. Той бе преспал с момичето, а не Слейд, и детето в утробата й беше негово. Но тогава никой не му бе повярвал. По негова вина Слейд беше бичуван и най-важното: по негова вина напусна родния си дом. Оттогава не бе изминал и един-единствен ден, в който Едуард да не си напомни тази тъжна истина.

Блед и разтреперан, Едуард всмука дълбоко горчивия дим на цигарата в ръката си. Не беше особено мъжествено от негова страна, но дори и сега, вече на двадесет и две, споменът за онова, което бе причинил на собствения си брат, все още извикваше сълзи в очите му. Но сега беше време за реванш. За Едуард не съществуваше никакво съмнение, че този път брат му е истински влюбен. А Слейд не беше като него — той толкова много приличаше на Джеймс. И също като Джеймс щеше да обича една жена за цял живот. Най-после, след всичките тези години, Слейд щеше да заеме своето място в Мирамар, рамо до рамо с жената, която обича — без значение коя в действителност е тя. Най-после, след всичките тези години, Едуард щеше да изкупи всичките си грехове. Затова щеше да продължава да отрича дори и пред самия себе си, че в действителност Елизабет Сейнт Клер е Реджина Шелтън.

Реджина успя да поспи няколко часа, защото умората най-сетне я надви. Но в съня съзнанието й бе навестено от странен сън.

Намираше се на някакъв влак, който прорязваше с висока скорост тъмнината. Тя се боеше. А после тъмнината просветля и бе заменена от ярка слънчева светлина, но влакът препускаше по-бързо и по-бързо, а страхът обгръщаше душата й с лепкавите си пръсти. Наоколо й имаше хора — смътни силуети на изплашени хора.

Реджина се сепна и изплува от бездната на съня.

Тялото й бе обляно в пот. Задъхана от страх, тя запали лампата до леглото си. Беше само сън, повтаряше си настоятелно Реджина. Но страхът беше здраво заседнал в душата й. Главата й пулсираше болезнено. И тогава внезапно тя осъзна какво предизвикваше този истеричен пристъп на страх — сънят й изглеждаше отчайващо реален, сякаш действително някога го е преживяла. Дали беше просто сън, или мъчителен спомен, дълго потискан от нараненото й съзнание?

Изтръпнала от ужас, тя покри лицето си с ръце. Но не успя да прогони от съзнанието си изплашените очи на хората, бясната скорост, с която препускаше влакът. И все още усещаше онзи див ужас, който бе изпълнил цялото й същество в този така реален сън. Сякаш наистина се е случило!

Ами, ако паметта й се възвръщаше?

Господи, не искаше да си спомня!

След два дни щеше да се омъжи. Да се омъжи за Слейд. Не искаше да си спомня какво се е случило на онзи влак, а още по-малко искаше да си спомни лика на Джеймс и чувствата, които навярно е изпитвала към него. А най-малко от всичко искаше да си спомня коя е — защото може би не беше Елизабет Сейнт Клер.

Реджина стана, за да съблече просмуканата си с пот нощница. Тялото й все още трепереше. Не можеше да преодолее ужаса, който бе обхванал цялото й същество. Не можеше да се изправи лице в лице с него. Беше сигурна, че това не е било просто кошмарен сън, а болезнен спомен от влаковия обир.

— Не искам да си спомням! — извика истерично тя. — Аз съм Елизабет!

Тя отвори шкафчето на бюрото си, опитвайки се да потисне напиращия пристъп на истерия. Съвсем като сомнамбул извади отвътре нова нощница. В този момент на пода падна нещо, което очевидно бе напъхано небрежно в гънките на дрехата.

Реджина зяпна с почуда изчезналия медальон.

Тя извика от изненада и коленичи до него на земята, Беше същият медальон, който някой бе откраднал от куфара й предишния ден. Кой знае защо, Реджина се почувства невероятно щастлива да го държи отново в ръцете си, сякаш украшението имаше някаква особена стойност за нея, но не можеше да проумее защо някой й го беше върнал, след като си е направил труда да го открадне. Погледът й несъзнателно попадна на вратите към нейната стая — първо на тези към коридора, а после и на другите, които водеха към двора.

Който и да беше откраднал миниатюрния медальон, изведнъж бе решил да го върне. Който и да го бе откраднал, беше влизал тук, в стаята й — отново. Който и да го беше откраднал, беше решил, че вече няма нужда от него. Но защо? Какви ли тайни се съдържаха в това незначително на вид украшение?

Реджина простена, докато го отваряше внимателно. Симпатичното момиче, което я гледаше отвътре, й изглеждаше съвсем непознато, но сърцето й подскочи радостно при гледката, сякаш го приветстваше. Тя обърна медальона и впери поглед в инициалите. RS. Внезапно черепът й бе пронизан от такава остра болка, че главата й се замая.

Знаеше, че ако само за миг затвори очи и напрегне мисълта си, ще узнае коя е младата дама, която я наблюдаваше търпеливо от вътрешността на медальона.

Реджина рязко се изправи на крака и закрачи нервно из стаята. Медальонът проблясваше съблазнително на пода. Дали крадецът знаеше истинската й самоличност? Затова ли беше върнал откраднатия медальон?

От съзнанието й не излизаше спокойният лик на младото момиче от фотографията.

— Аз съм Елизабет! — извика отново тя, притисна ушите си с ръце и затвори очи.

Но в съзнанието й упорито нахлуваше образът на един локомотив, който навлизаше шумно в някаква гара, и думите „Южни Тихоокеански крайбрежни железници“, изписани с позлатени букви върху сградата. Реджина се задъха. Със сигурност в живота си беше виждала стотици влакове като този! Със сигурност това не беше истински спомен, а само жестока игра на въображението й!

Но спомените я връхлитаха с кристална яснота. Беше облечена в същия костюм с цвят на слонова кост, с който бе пристигнала в Темпълтън — в деня на обира. Дрехата не изглеждаше прашна, мръсна или измачкана, а идеално чиста и наскоро изгладена. Всеки момент щеше да се качи на влака. Гарата беше шумна и оживена. Не беше сама. До нея стоеше възрастна дребничка жена, облечена в костюм на бели и моряшко сини райета. Госпожа Каролин Шрьонер. Реджина проплака.

В този момент в съзнанието й изплува друг образ и заличи лика на възрастната вдовица — великолепна каменна къща, разположена в средата на влажна зелена морава, с ароматни червени рози, накацали като птички по стените й. Това беше Драгмор, нейният дом.

Ясни като самата зора, пред очите й изплуваха образите на нейните родители, графът и контесата на Драгмор. Младото момиче от вътрешността на медальона беше не друг, а собствената й майка.

Тя не беше Елизабет Сейнт Клер. Беше Реджина Шелтън.

Реджина отпусна ръце, отвори очи и се вслуша в бесните удари на сърцето си. Трябваше да е въодушевена. Паметта й се бе възвърнала толкова внезапно, колкото беше изчезнала. Вместо това се чувстваше поразена от изненада, вцепенена от страх. В крайна сметка тя не беше Елизабет Сейнт Клер. Подозренията й се оказаха правилни. Мили Боже!

Отне й цяла минута, за да проумее смисъла на това главозамайващо откритие. После дишането й започна да се нормализира. Тя беше Реджина Шелтън. Вече не беше уловена в капана на празното си съзнание. Постепенно облекчението замени тръпката на ужас и безсилие. Тя беше Реджина Браг Шелтън. Миналото й вече не беше само една празна пропаст, безкраен тъмен проход, който тя, сляпата жена, трябваше да прекоси. Беше Реджина Шелтън. Не беше сама на този свят. Имаше родители, които обичаше, на които вярваше и на които можеше безусловно да разчита. Имаше двама прекрасни братя и чудесна сестра, херцогиня Клейбъроу. А тук, в Америка, имаше доста роднини.

После в съзнанието й изплува споменът за началото на нейните страдания — обира в онзи влак. Реджина се вцепени. Стоеше напълно неподвижна в средата на стаята и ясно си спомняше как престъпникът хладнокръвно бе ограбил жената в бяло-розова рокля — първо изтръгна обиците направо от ушите й, а после скъса скъпата огърлица от шията й. Цялата се скова, когато си спомни как бандитът бе ударил младия джентълмен с лъскавия си черен пистолет. О, господи!

Само споменът за онези събития беше в състояние да й причини ужасно главоболие. Споменът накара сърцето й да се обръща със същия страх, сковаващ тялото и ума й. Нищо чудно, че съзнанието й инстинктивно бе потиснало тези спомени. Нещо чудно, че беше скочила от влака, който се движеше с главозамайваща скорост. Дори не се осмеляваше да си помисли какво щеше да й се случи, ако не бе осъществила онзи спасителен скок към безопасността. И това беше последното нещо, което си спомняше — въздухът, който я обгърна, безкрайният миг и земята, която бавно се приближаваше към нея. Спомняше си ужасяващата мисъл, че в следващия момент ще си строши врата. Това беше последният й спомен — мигът преди тялото й да се сблъска със земната повърхност.

Не знаеше дали да плаче, или да се смее. Направи и двете неща едновременно. Дълго време се смя на глас със сълзи на очи. Беше избягала от хладнокръвния престъпник, не си беше счупила врата и бе оживяла. Бе проявила забележителна смелост, присъща по-скоро на сестра й, вечната бунтарка, отколкото на винаги благоприличната Реджина Шелтън. Тя отново се засмя, преизпълнена с триумф. Беше Реджина Браг Шелтън — вече не беше сама на този свят.

Внезапно мислите й се насочиха в друга посока. Мили боже! Вероятно в момента всички се притесняваха за нея! При онова злополучно пътуване тя беше на път за Пасо Роблес, за да посети чичо Брет и леля Сторм и да се наслади на калните бани, преди заедно с тях да потегли за Сан Франциско. Но така и не беше пристигнала. И не само че не беше пристигнала, но беше безследно изчезнала.

О, Господи! И госпожа Шрьонер беше мъртва! Тя самата беше оживяла, но милата възрастна жена бе намерила смъртта си. Сърцето й се преобърна. Спомни си думите на Рик, че възрастната дама се опитала да спре бандита, който последвал повереницата й. Очите й отново се наляха със сълзи. Госпожа Шрьонер бе умряла, защото се е опитала да я предпази!

Връхлетяха я нови притеснения — този път за хората от нейното семейство. Досега родителите й трябваше да са пристигнали обратно в Англия — и да са научили за внезапното изчезване на дъщеря си. Вероятно бабите и дядовците й също бяха информирани. Вероятно всички бяха изпаднали в състояние на паника, както през 1887-а, когато бе отвлечена сестра й Луси. Тогава семейството й организира масирано издирване. Трябваше незабавно да информира близките си роднини за своето местонахождение. Родителите й със сигурност бяха хванали първия възможен кораб обратно към Америка и в момента вероятно прекосяваха океана. Реджина не искаше да си представя колко трябва да са изплашени. Щеше да уведоми родителите си къде е още в първия миг, след като стъпят на американска земя, но дотогава те щяха ненужно да страдат заради нейното изчезване.

Реджина преглътна. Трябваше да каже също на Слейд и неговото семейство, че не е Елизабет Сейнт Клер.

Тази мисъл я порази. Разстроена, тя покри лицето си с ръце, а цялото радостно оживление в миг се изпари от главата й. Не беше Елизабет Сейнт Клер, дъщерята на Джордж Сейнт Клер, момичето, което Рик обичаше като своя собствена дъщеря. Той вероятно щеше да остане поразен, след като узнае, че я е объркал с дъщерята на своя приятел, която не беше виждал от цели пет години. Но в момента не я притесняваше реакцията на Рик. Призракът на Джеймс вече не стоеше между двама им със Слейд, но тази мисъл никак не я радваше. Сега истината стоеше между тях.

Ударът беше съкрушителен. Никога нямаше да се омъжи за Слейд. Сватбата щеше да бъде отменена. Защото несъмнено сега щяха да потърсят истинската Елизабет. Вероятно в този момент тя вече пътуваше към Мирамар. А след като Джеймс беше мъртъв, щяха да я убедят да се омъжи за Слейд. Никоя жена не можеше да остане безразлична към Слейд, а тя бе очаквала цели пет години да се омъжи в семейство Деланза.

Стомахът я присви болезнено. Дланите й бяха студени и лепкави. Трябваше да съобщи на всички, че в действителност е Реджина Шелтън, и да поеме по своя път. Трябваше да предаде Слейд в ръцете на истинската Елизабет Сейнт Клер.

Реджина стисна ръцете си в юмруци. Не искаше Слейд да се ожени за истинската Елизабет. Не искаше той да се свързва с която и да е друга жена. Не можеше да понесе мисълта, че той ще принадлежи на друга. Искаше завинаги да бъде негова съпруга.

За миг Реджина се опита да си представи какво ще се случи, ако уведоми семейство Деланза, че в действителност е Реджина Шелтън. Тя също беше богата наследница. Дали все пак не би могла да ги убеди тя да се омъжи за Слейд, вместо Елизабет?

Нямаше представа. Рик й бе дал ясно да разбере какво изпитва към Джордж и неговата дъщеря. Реджина се боеше. Ако поемеше този риск и загубеше, щеше да изгуби и Слейд, да го предаде в ръцете на друга жена. А какво щеше да стане, ако баща й я помолеше да изчака, за да може и той да даде одобрението си за този брак? Ами ако не харесаше Слейд?

Рискът беше твърде сериозен. Не можеше да остави Слейд на друга. Просто не можеше.

Лицето и се обля в гъста руменина. Това, което й се искаше да направи, беше греховно, непростимо и скандално. Нима наистина щеше да се осмели? Щеше ли да се осмели да скрие истината от всички наоколо? Щеше ли да намери сили у себе си, за да продължи тази горчива измама? Дали би могла да продължи да се преструва на Елизабет Сейнт Клер? И да се омъжи за Слейд в неделя, както бе планирано?

Пребледняла. Реджина притисна устни с ръка. О, Господи! Как само искаше да се омъжи за Слейд! Обичаше този мъж! Не можеше да го остави на друга жена, просто не можеше!

Трябваше да запази в тайна истинската си самоличност. Налагаше се да излъже. Сега, когато наистина познаваше себе си, Реджина можеше със сигурност да заяви, че не е лъжкиня. Никога в живота си не беше произнасяла лъжа. Винаги се бе проявявала като покорна и послушна дъщеря, макар да бе объркала чувствата си към лорд Хортензи с истинска любов. Разбира се, от сегашната си позиция можеше лесно да прецени, че никога преди не е била истински влюбена. Трябваше да изпитва огромна благодарност към възрастния си баща, че беше отблъснат предложението на Хортензи. Тогава тя се бе съобразила с неговото решение. Винаги се бе държала като истински благоприлична дама. Но откакто бе пристигнала в Мирамар, в поведението и в мислите й бе останало твърде малко благоприличие. А сега възнамеряваше да извърши нещо недопустимо, нещо, което никоя истинска дама не би си помислила да направи. Щеше да пренебрегне неписаните норми за поведение, които трябваше да бъдат основен жизнен принцип на всяка изискана млада жена.

Реджина се изправи. Трябваше незабавно да вземе най-сериозното решение в целия си живот — да каже истината и да поеме по своя път или да продължи този маскарад и да се омъжи за Слейд Деланза.

15

— Вие, Елизабет Сейнт Клер, готова ли сте да вземете този мъж, Слейд Деланза, за свой съпруг, да го обичате и почитате, докато смъртта ви раздели?

Съдията задаваше въпроса си за втори път.

Реджина стоеше права до Слейд в трапезарията на голямата къща. Зад тях бяха членовете на семейството; пред тях стоеше съдия Бен Стайнер. Нямаше гости, нямаше орган, нямаше дори свещеник, само две малки вази с цветя украсяваха оскъдния интериор на стаята. Омъжваше се в обикновено ранчо в Калифорния, а не във внушителна катедрала в Лондон. Не присъстваха нито родителите й, нито братята й, нито сестра й със своя съпруг. Нямаше нито един член от нейното семейство.

Тя бе облечена в обикновена бяла рокля с висока яка и буфан ръкави. Дрехата беше съвсем прилична, но не беше онзи приказен тоалет, за който винаги бе мечтала. Носеше букет оранжеви рози, откъснати направо от градината, но нямаше воал. Церемонията по нищо не приличаше на онова грандиозно тържество, което цял живот си бе представяла.

Но това не беше подходящият момент да търси разликите, да съжалява или да се притеснява.

Откакто бе влязла в стаята, Слейд не я бе удостоил с нито един поглед. Стоеше до нея, неподвижен и скован, като усърден войник на своя пост. Но в първия момент, в който тя се бе появила на прага, хванала Рик под ръка, той не само я бе погледнал — беше зяпнал удивен, е очи, в които проблясваше несдържано одобрение. В този момент Реджина се бе чувствала като огромна топка от нерви и откритото му одобрение й донесе истинско облекчение. Но и това се оказа временно. Когато Бен Стайнер сложи началото на церемонията, Реджина отново бе обзета от безпокойство и разяждащо чувство за вина.

Най-после Слейд се обърна към нея. Очите му бяха огромни и пълни с неверие. Реджина срещна погледа му и в миг разбра, че ако думите не се изтръгнеха от устните й в този момент, ако го подложеше на това унижение пред очите на хората от семейството му, Слейд никога няма да и прости.

Дали наистина можеше да го направи? Можеше ли да продължи тази измамна игра? Това, което вършеше, беше недопустимо и грешно.

Бен Стайнер впери напрегнат поглед в нея. Някъде зад гърба й Рик се изкашля. Розовата рокля на Виктория прошумоля нервно. Жозефин неспирно подсмърчаше. Чернокожата икономка беше плакала през целия ден. Една дъска изскърца откъм пода, когато Едуард премести тежестта на тялото си от единия на другия си крак. А точно до нея Слейд отново се обърна напред, безмълвен и суров като мъченик, готов безрезервно да приеме своята жестока съдба.

— Да — прошепна Реджина.

Бен Стайнер въздъхна с облекчение.

Реджина погледна плахо Слейд. Погледът й беше замъглен от внезапно бликналите сълзи. Направи го! Току-що бе направила немислимото — измами мъжа, когото безумно обичаше. Той упорито отказваше да срещне погледа й, вперил взор в стената над съдията.

— В такъв случай ви обявявам за законни съпруг и съпруга — заяви Бен Стайнер. После се усмихна на Слейд. — Можете да целунете булката.

Слейд не се помръдна. Едно мускулче на брадата му бясно пулсираше. Реджина се изпоти обилно, този път повече от когато и да било. Мили боже, беше го направила! Но продължителното й колебание очевидно бе разстроило нейния съпруг. Как би могла да му обясни странното си поведение? И как би могла след време да оправдае пред него хладнокръвната си измама?

Внезапно Слейд се обърна към нея, наведе се и бегло докосна устните й със своите. Допирът беше едва доловим и приключи още преди да е започнал. Само за миг очите му срещнаха нейните. Реджина едва успя да му отправи плаха усмивка в отговор, а една тежка сълза бавно се плъзна по влажното й лице. Погледът му сякаш се напрегна. Още миг очите им останаха преплетени, а после, за нейна огромна изненада, той избърса сълзата й с връхчетата на тромавите си пръсти, Слейд извърна поглед от лицето й точно в момента, в който двамата се озоваха наобиколени от останалите членове на семейството.

Съдия Стайнер въздъхна отново.

Реджина преглътна мъчително. Тя потърси припряно носната си кърпичка и избърса влажните си очи. Всички съжаления и притеснения, които допреди миг бяха тормозили съзнанието й, сега се стопиха във въздуха. Вече беше съпруга на Слейд. Или поне си мислеше, че е така. Отчаяно се надяваше да е така. Беше се омъжила за него под чуждо име, но нали беше тя, Реджина, която произнесе брачния обет. И нали тя, Реджина, получи неговия пръстен, а не Елизабет Сейнт Клер. Единствено тя се бе заклела да го обича и почита през остатъка от живота си, докато смъртта ги раздели. Тя потръпна и едва сега забеляза Едуард, който поздравяваше сърдечно Слейд. Едуард се усмихваше, но не и Слейд.

Очите им се срещнаха над рамото на Едуард, този път за по-дълго. Дъхът й замря. Не й се отдаваше да разчете изражението на лицето му, също както не беше успяла да определи смисъла на нежния жест преди миг. Надяваше се, че е бил продиктуван от искрена загриженост за нея. Защото какво друго бе могло да го накара да избърше онази сълза?

Но без значение какво си мислеше Слейд в момента, сега никой не бе в състояние да отрече простичкия факт, че тя е негова съпруга. Той беше най-чувствителният и сложен характер, който бе срещала през живота си. Той бе истинска енигма, но тя го обичаше. А сега се взираше напрегнато в него, разглеждаше внимателно необикновения му профил, копнееше за него… Бе сигурна, че цял живот дъхът й ще замира, когато мъжествената му фигура внезапно се изправи пред очите й. Сърцето й се обърна. Бурно вълнение и напрегнато очакване събудиха тялото й за нов живот.

Ако трябваше да започне всичко отначало, отново щеше да постъпи така.

Рик пристъпи към нея и бащински я привлече в обятията си. Прегръдката му беше топла и сърдечна.

— Добре дошла в семейството.

— Благодаря — едва намери сили да му отговори тя.

Но Рик вече й бе обърнал гръб и в момента се здрависваше със съдията. Докато обгръщаше с поглед фигурата на Виктория, която се приближаваше самоуверено към нея, Реджина зърна с ъгълчето на окото си сърдечната прегръдка, с която Жозефин даряваше съпруга й. Той й отвърна с печална усмивка. Реджина напрегна слуха си. В момента Слейд проронваше:

— Но ти си мислеше, че няма да доживееш този ден.

— От години се моля да видя това — отвърна просълзена икономката. — Сега всичко ще се подреди и ще бъдеш щастлив. Повярвай на Жожо, мили.

Реджина копнееше да чуе отговора на Слейд, но повече не можеше да протака — време беше да насочи вниманието си към Виктория. За нейна изненада на устните й играеше широка усмивка.

— Поздравления, скъпа — възкликна въодушевено майката на Едуард и целуна Реджина по лицето. — Добре дошла в семейството, Елизабет.

Реджина не смееше да се помръдне. В очите на Виктория проблясваше веселие и чисто женско съучастничество. Нямаше грешка и в тона, с който произнесе фалшивото й име. Тази жена знаеше, че младата булка е само една измамничка.

— Елизабет? — пророни лукаво тя. — Нещо не е наред ли? Зле ли се чувстваш? Мога ли да ти помогна с нещо, Елизабет?

Реджина просто я гледаше с широко отворени очи. Майката на Едуард знаеше всичко. Знаеше. Освен това тази жена я мразеше още от самото начало. Реджина вече си представяше как другата извършва нещо ужасно — като например да я унижи сега, да разкрие истинската й самоличност броени минути след сватбената церемония. Тя потръпна. Нямаше представа каква ще бъде реакцията на Слейд, ако узнаеше истината по този начин.

Виктория се разсмя.

— Не се притеснявай, скъпа, можеш изцяло да разчиташ на мен. — И с тази загадъчна заплаха — защото думите й наистина прозвучаха като заплаха — Виктория се отдалечи от нея, поклащайки плавно бедра.

За миг Реджина затвори очи. По тялото й отново избиха капки студена пот. Мили боже, какво беше направила. Трябваше да бъде подготвена, че някой бе могъл да открие измамата й, за да се измъкне от неблагоприятната ситуация. Но не беше. Какво ли възнамеряваше да предприеме сега Виктория? Реджина беше изплашена; очакваше всеки момент да се случи най-лошото.

Трябваше да разкаже всичко на Слейд. И то колкото е възможно по-скоро.

Но същевременно се боеше да му разкрие истината. Трябваше да намери правилен подход. Имаше нужда от време — време, за да може той поне малко да се влюби в нея и да й прости спестяването на тази болезнена истина. И най-важното, след като я обикнеше, тя щеше спокойно да му разкрие цялата истина — че любовта й към него я бе подтикнала да запази тази тайна, скътана дълбоко в душата й.

Широко усмихнат, до нея спря Едуард. Реджина бе пронизана от ново мъчително съмнение. Тя наистина харесваше Едуард, но не можеше да изпитва увереност, че и той не е посветен в истината. През изминалите няколко дни, откакто й бе помогнал да намери сватбената си рокля, беше започнала да си мисли, че подозренията й са безпочвени и предизвикани единствено от тревогата и разяждащото й чувство за вина. Сега обаче недоверието проникна дълбоко в душата й. Беше толкова лесно да предположи, че този мъж знае истината и доверчиво я е споделил със своята родна майка. Тя се взираше напрегнато в него. В очите му обаче не съзираше нищо освен радост и искрено задоволство. Всякакви други мисли, които биха могли да тормозят съзнанието му, в този ден бяха потиснати от очевидното му задоволство от днешното събитие.

— Как се чувства красивата булка? — попита я ухилен той.

Реджина навлажни нервно устните си.

— Добре. — Не искаше дори да си помисля, че Едуард е способен да я предаде. Наистина го харесваше. А в момента просто не знаеше какво да мисли.

— Какво не е наред?

Тя прехапа устни, а погледът й се плъзна към нейния съпруг. Той стоеше в другия край на стаята заедно с баща си и съдията Стайнер и ги наблюдаваше като ястреб, готов да се хвърли към плячката си. Реджина успя да се усмихне нервно на Едуард, притаила в сърцето си бегла надежда, че съпругът й ще дойде при нея. Той обаче не направи и крачка.

— Просто съм малко замаяна.

Едуард пое загрижено ръката й.

— В това няма нищо странно. Вероятно и аз щях да се чувствам така, ако току-що съм произнесъл тези обвързващи обети. Имаш ли някакви скрити мисли, Елизабет?

Тя го погледна внимателно.

— Не и по отношение на Слейд.

Едуард я изучаваше с поглед. Когато усмивката се върна отново на устните му, беше все така свежа и обезоръжаваща, като винаги досега. Но в очите му пробяга тъмна сянка. Той явно бе схванал скрития смисъл в посланието й. И понеже беше джентълмен, предпочете да го пренебрегне.

— Добре. Вие двамата сте прекрасна двойка. — В следващия миг усмивката му се стопи и лицето му придоби непривично сериозно изражение. — Можеш да ми вярваш.

Реджина потисна неволния си стон. Едуард съвсем не беше пренебрегнал двоякия смисъл на думите й; сега той й изпращаше свое скрито послание. Тя обаче нямаше сили да му отговори.

Едуард се наведе и едва доловимо докосна влажното й от сълзи лице.

— Няма на този свят друг човек, когото да уважавам повече от брат ми Слейд. — Усмивката отново сияеше на устните му, обградени от мрежа игриви бръчици. — А сега ти си негова съпруга.

Реджина наблюдаваше мълчаливо гърба му, докато се отдалечаваше бавно от нея. Значи Едуард също знаеше. Тя беше сигурна, че той е вложил точно този смисъл в думите си: че независимо от нейната самоличност сега тя е съпруга на Слейд и че той ще я уважава като такава. Мили Боже, нима всички останали, освен самия Слейд, бяха нейни мълчаливи съучастници в този маскарад? Несъзнателно погледът й се плъзна към нейния свекър. Рик я наблюдаваше внимателно, също като самия Слейд, който сега стоеше до баща си с непроницаемо изражение на лицето. Доволен и щастлив, Рик вдигна към нея пълната си чаша.

— За булката! — извика възторжено той. После отправи непривично топъл поглед към сина си. — И за младоженеца! За младото семейство! И за бъдещето!

Той не дойде. Изобщо нямаше да дойде. Сега Реджина беше сигурна в това.

Беше почти полунощ. Чакаше го вече няколко часа, откакто бе приключила вечерята. Облечена беше в тънката си копринена нощница с цвят на слонова кост, която толкова много го бе впечатлила в онзи ден, в който влезе в стаята й да я събуди, фееричната дреха беше е висока яка и дълги ръкави, изработена от толкова фин плат, че прекрасно подчертаваше всяка извивка на разгорещеното й тяло. Още по-скандален беше фактът, че под нощницата не беше облякла абсолютно нищо.

След вечеря Реджина се изкъпа, парфюмира и прекара безбожно дълго време в ресане на дългата си коса, в която проблясваха закачливи медни оттенъци. После се плъзна в леглото, придърпа завивката около талията си и зае примамлива съблазнителна поза. Но Слейд не дойде и сега вече беше сигурна, че изобщо няма да навести новобрачното им ложе.

Реджина не бе на себе си.

Слейд открито й бе заявил, че се жени за нея заради парите й. И все пак тя очакваше от него да бъде неин съпруг в пълния смисъл на думата. Дали надеждата й беше сляпо заблуждение? Хрумна й, че привлекателният й мъж въобще не си е търсил истинска съпруга, а само богата наследница. Тя, Реджина, беше тази, която искаше съпруг — искаше Слейд.

Тя спусна босите си нозе на гладкия под, а очите й се изпълниха със сълзи на обида и гняв. Тази вечер бе оставила едната врата към стаята си приканващо отворена. Сега надникна през оскъдния отвор. Навън нямаше и намек за мъгла. Небето беше мастиленосиньо, осветено от ослепителната пълна луна. А в дъното на двора, в стаята на Слейд, всички лампи пръскаха ярка светлина.

Той също не спеше.

Беше й нужен само миг, за да вземе решение, над което дори не се осмеляваше да размисли. Реджина се плъзна през процепа на вратата. Един поглед наоколо й подсказа, че цялата къща е потънала в нощна тъмнина. Когато подмина шадравана, забави крачка.

И двете врати към стаята му бяха широко отворени, но мрежата беше спусната зад тях. Сърцето й биеше оглушително. Гърдите й натежаха от вълнение. Нощта беше хладна и свежа, но дори под ефирната материя на нощницата тялото й се обля в пот. Онова, което смяташе да извърши, беше нещо изключително дръзко, немислимо агресивно. Повечето млади дами с удоволствие биха приели липсата на внимание от страна на своите съпрузи. Реджина се поколеба. Никога преди не беше действала толкова импулсивно, тъй решително. И все пак не можеше да се спре, не се осмеляваше дори да се замисли. С една решителна крачка тя пристъпи в светлата пътека, осветена от лампите на неговата стая, и надникна предпазливо през мрежата на вратата.

Когато обаче понечи да почука, ръката й замръзна във въздуха. Сърцето й се преобърна. Слейд седеше на леглото си, облечен само в чифт оскъдни летни слипове. На масичката до леглото му стоеше чаша бренди и нощна лампа. Съпругът й обаче не четеше, не пушеше и не правеше нищо конкретно. Просто си седеше на леглото, буден и сам.

Реджина потръпна. Според нейните представи мъжът насреща й беше напълно гол. Не биваше да гледа, но вече нямаше сили да откъсне поглед от него, нито да спре бесните удари на сърцето си. Дишането й се накъса. Въпреки хладния морски бриз по кожата му блестяха кръгли капчици пот. И макар позата му да беше нехайна и отпусната, тялото му изглеждаше напрегнато. Мускулите на ръцете и гладкия му корем се свиваха при всяко бегло движение. Краката му бяха дълги и гъвкави.

Соленият бриз близна ръбчето на копринената й нощница, погали голите й нозе, бедрата й, гърдите и. Зърната й бяха болезнено твърди. Смутена, Реджина обгърна бюста си с ръце. За нищо на света нямаше да се върне в своята стая и да седне на леглото будна и сама.

Тя преглътна. Въпреки твърдата решимост сега цялото й същество бе завладяно от хлапашко малодушие. Тя вдигна колебливо ръка, за да почука на вратата.

— Колко време смяташ да стоиш така? — долетя отчетливо гласът на Слейд.

Реджина подскочи от изненада. До момента дори не беше предполагала, че е възможно присъствието й да бъде забелязано. Кръвта се отдръпна от лицето й. Почувства се като хлапак, уловен да върши нечувани пакости.

Слейд се изправи и впери нетрепващ поглед в нея. Стойката на тялото му беше решителна, а очите му излъчваха опасен блясък. Приличаше на човек, готов за люта битка.

Прииска й се да избяга. Но не можеше.

— С-Слейд.

— Какво си мислиш че правиш?

— Аз… — Гласът й изневеряваше. — Н-не мога да з-заспя.

Той направи крачка към нея и се закова на място. Остана там, в средата на стаята, окъпан от ярката лунна светлина. Прозрачната мрежа разделяше пространството помежду им. Погледът му обходи бавно фигурата и от главата до петите. Веждите му се свъсиха гневно.

— Едва ли ще заспиш, ако стоиш права пред стаята ми.

Реджина остана изумена. Беше стигнала толкова далече, а Слейд отказваше дори да я покани в стаята си. В съзнанието й неканен изплува споменът за официалната вечеря след сватбеното тържество. През цялото време той бе седял до нея почти без да говори. Не беше груб, а напрегнат и затворен в себе си. И кой знае защо, не беше докоснал нито шампанското, нито виното, което му беше сервирано. Тогава Реджина беше твърде погълната от собствените си мисли, за да се опита да проумее причините за поведението му. А сега дори не се осмеляваше да гадае.

— И какво, по дяволите, правиш пред вратата на моята стая?

— Аз… — В момента беше неспособна да изтъкне каквато и да било разумна причина. Лицето й пламна отново. Той я гледаше решително и нито за миг не измести погледа си от лицето й. Изражението му беше мрачно.

Опитът й да пророни и дума се оказа обречен на провал. Погледът й неизменно се плъзгаше по голото му, влажно от пот, тяло, по гладкия му твърд корем. Никога преди не беше виждала мъж по бельо. Но това не беше просто някой мъж — беше нейният съпруг, човекът, когото обичаше. Шортите му привличаха вниманието й, както магнитът привлича метал. Ленената материя беше тъмна и непроницаема за нейния поглед.

— Връщай се в стаята си — нареди й Слейд.

— Д-днес е нашата първа брачна нощ.

Лицето му потъмня от гняв.

— Мислиш ли, че не го знам?

Ужас изпълни душата й.

— Няма ли да ме поканиш да вляза?

Погледът му се плъзна по фигурата й.

— Не. Върви си. Ще се видим на закуска.

Реджина беше повече от шокирана.

Въпреки острите си думи Слейд не й обърна гръб. Всъщност той изобщо не се и помръдна. Краката му все още бяха раздалечени в отбранителна поза. Диафрагмата му се повдигайте учестено и неравномерно. Оскъдните му слипове изглеждаха препълнени, ленената материя заплашваше да се пръсне.

— Предупреждавам те — изръмжа Слейд.

Реджина преглътна мъчително. Жените трябваше да се подчиняват на съпрузите си. Но ако го послушаше сега, всичките й мечти щяха да рухнат в прахта. Не можеше да проумее защо Слейд я отпраща, но женският й инстинкт й подсказваше, че думите са в противоречие с чувствата му. Вкопчила пръсти във вратата, тя я отвори и направи решителната крачка напред.

Очите му се разшириха.

— Какво си мислиш, че правиш?

А после я погледна, сякаш виждаше всичко през ефирната материя на нощницата й.

Реджина си припомни, че отдолу не носи абсолютно нищо. Лицето й се обагри в руменина. Странна топлина и непозната влага пареха между краката й, където в момента плътта й пулсираше болезнено. Тя обгърна гърдите си с ръце.

— Това е нашата първа брачна нощ.

— О, не! — възкликна гневно Слейд. — Върви си! Махай се! Веднага!

Реджина не вярваше на ушите си.

— Какво?

— Чу ме правилно — изрече сковано той. Лицето му пламтеше повече от нейното. Капчиците пот по кожата му се сгъстиха. — Вън! Излизай!

Реджина нямаше време за размисъл. Ако някога трябваше да действа, това беше най-подходящият момент. И тя го направи. Гъвкавото й тяло се приближи към него, а ръцете й се озоваха върху влажните му твърди гърди.

Слейд се напрегна. Явно не вярваше на очите си.

— Т-тази вечер т-трябва да бъдем заедно — едва успя да промълви Реджина.

Слейд сякаш се съвзе и вкопчи болезнено пръсти в китките й.

— Не.

Реджина не чувстваше болката в ръцете си. Бедрата й се отъркаха в неговите. Кръвта сякаш кипна във вените й, По тялото й мина мъчителна тръпка. Тя поклати глава, неспособна да говори, и се притисна към него.

В следващия миг слабините им се срещнаха — пламък срещу пламък, с надежда и жар. Слейд потръпна.

Реджина простена, изумена от странното чувство.

Слейд стисна решително зъби.

— Не го прави! — Но не се отдръпна от нея.

— Кое? — попита Реджина, натежала от сласт. Клепките й трепнаха и се затвориха. Бедрата й сякаш се събуждаха за свой собствен живот, неистово притиснати към твърдата му мъжественост. Гърдите й се повдигаха учестено и докосваха голата му плът. Нощницата прилепна безпомощно към тялото й, влажна от пот и напълно прозрачна.

Слейд не се помръдна, но тялото му пулсираше, опряно плътно в нейното. Облян в лепкава пот, той се бореше за всяка глътка въздух. Ръцете му се вкопчиха още по-здраво в китките й. Реджина простена, но не от болка. Той отдръпна тялото й на инч разстояние от своето.

— Не мога да повярвам. — Гласът му беше приглушен и плътен. — Аз съм в ролята на светеца, а ти си глупачката.

Реджина отвори очи. Сърцето й сякаш замря, а после заблъска безумно в гърдите й. Не беше очаквала да види такава несдържана страст в очите му; не беше готова да зърне такова диво обещание. Краката й се подкосиха. Погледът му се плъзна по тялото й, спря се подробно на щръкналите зърна на гърдите й, на болезнената гънка между бедрата й. Реджина се досети, че очите му проникват през ефирната материя. От устните й се изплъзна несдържан стон. Не можеше да понесе огромното разстояние между телата им. Опита се да се откъсне от желязната хватка на ръцете му, да почувства първичната сила на гърдите му.

— Предавам се — прошепна Слейд, очите му проблеснаха с опасен пламък, гласът му съдържаше грубо предупреждение.

Той обгърна лицето й в топлите си длани и започна да я целува така, както мъж целува жена, която обича от цялата си душа и която не е виждал от много дълго време.

Реджина простена, обгърна раменете му и се потопи в магията на жадните му устни. Тази целувка не беше мека, нежна или закачлива. Нямаше нищо общо с целувката, която бяха споделили на път за Мирамар. Не приличаше и на онази, която я остави зашеметена на брега. Тази целувка не познаваше граници и забрани. Тази целувка беше неустоимо вълнуваща, дълбоко интимна. Слейд пиеше ненаситно аромата и вкуса на устните й, а когато понечи да проникне с езика си вътре, Реджина не намери сили да му се възпротиви. Дори не докосваше тялото й, цялото му внимание бе съсредоточено единствено върху лицето й. Никога никой не я беше целувал по този начин и Реджина твърдо вярваше, че никога няма да й се случи друг път. Светът загуби реалните си очертания, тя загуби представа за място и време и всичко друго стана незначително — всичко освен Слейд. А когато най-сетне той откъсна устните си от нейните, внезапно връхлетялото я чувство за непоносима загуба я връхлетя с такава острота, че краката й се подкосиха и тя политна неудържимо към земята. Слейд я задържа.

— И двамата ще съжаляваме за това — промълви задъхан той и внимателно я отпусна на земята. Дъхът й замря. В очите му бушуваха необуздани пламъци. Когато дланите му отново обгърнаха лицето й, в гласа му прозвуча благоговение. — Никога — прошепна дрезгаво Слейд, — никога в живота си не съм виждал толкова красива, толкова привлекателна жена. Никога.

Реджина мъчително изхлипа.

Той отново се нахвърли върху устните й — с цялата си жажда, с целия си дълго сдържан плам. Реджина му отвърна без колебание, защото същата неудържима страст, която го изгаряше и ръководеше, се бе прехвърлила и у нея. Целувката му беше всичко, за което някога беше мечтала — всичко, и много повече.

Ръцете му се плъзнаха по голите й рамене, оставиха горещи следи по кожата й. Реджина отчаяно копнееше Слейд да притисне тялото й със своето, да довърши яростната атака, която бе подхванал, но той не го направи. Жадуваше да почувства силата и твърдостта на напиращата му мъжественост, но когато устреми бедрата си към него, той отказа да ги посрещне.

Внезапно Слейд откъсна устните си от нейните. Реджина се почувства ограбена, предадена, готова да избухне в сълзи. Ноктите й начертаха парещи следи по раменете му. Тялото й се извиваше неудържимо. Ефирната материя на нощницата, прилепнала по влажната й кожа, подсилваше безпомощната й агония.

— Бързаш — прошепна задъхано Слейд. — Много бързаш. — Той обгърна гърдите й с длани, сякаш искаше да запознае пръстите си с чувствителната плът. Играеше си със зърната й, а дишането му стана накъсано и учестено. Реджина се гърчеше неудържимо. Ръцете му се плъзнаха към стегнатата плът на корема й, а после надолу и надолу. Реджина се напрегна, изпълнена с очакване, с груба и първична нужда.

Очите им се срещнаха. Едри капки пот се стичаха по челата им, когато Слейд коленичи пред нея, а погледът му бе така напрегнат, че извика смътен страх в душата й. Ръцете му прекъснаха своето изследване едва на сантиметри от туптящата й женственост. Реджина осъзна шокирана, че тазът й се гърчи под горещите му длани. Нищо обаче не беше в състояние да сложи край на този първичен танц.

— Да — извика приглушено Слейд и притвори очи. Миг по-късно пръстите му притиснаха ефирната материя на нощницата й и си пробиха път между бедрата й. Ръката му търсеше и опипваше, разтваряше нажежената плът и я изследваше, сякаш коприната беше неделима част от тялото й. Изведнъж Реджина бе залята от разтърсваща вълна на удоволствие.

Едва когато спазмите замряха, тя осъзна какво е сторил Слейд. Сега той надипли гънките на нощницата около кръста й, а голите му пръсти се плъзнаха по нея като огнени езици. Горещият му дъх докосна кожата й. Тялото й отново се изпълни с живот. Показалецът му се пъхна напрегнато в трептящата й плът и Реджина си помисли, че може да умре, и го скоро.

— Прекрасна си — прошепна Слейд и сведе глава към нея.

Реджина извика мъчително, когато езикът му начерта влажна пътечка по разголената й женственост. Понечи да го спре, но в следващия миг всякакви протести останаха забравени. От гърлото й се изтръгна задавено ридание. Езикът му кръжеше по плътта й — нежно, неуморно, безмилостно. Тялото й потръпна и се отдаде на мощното безпаметно удоволствие.

Мигом Слейд се повдигна над нея и я притегли в обятията си. Бесните пулсации на тялото й още не бяха замрели, когато Реджина почувства набъбналия му член да се устремява между бедрата й. Слейд обсипа с целувки лицето й, шията й, устните й.

— О, господи — простена той и я погледна като обезумял. — Почти стигнах до края. Ще бъде кратко.

Реджина почти не го чуваше. Не разбираше смисъла на думите му и дори не се опитваше да го проумее. Знаеше само, че отчаяно желае този мъж. Бедрата й се надигаха диво към голата му длан, плътта й се търкаше грубо в крака му.

— Не е това, което искаш — пророни дрезгаво Слейд и опря члена си в нея. Беше влажен и твърд. Целуна я отново — дълбоко и грубо, а ръцете му притиснаха безмилостно бедрата й към пода. — Прости ми.

Миг по-късно пенисът му навлезе в туптящата й плът. Беше голям, невероятно голям, но болката я прониза само за един кратък момент, преди да го усети в себе си — властен, пулсиращ и твърд. Дъхът му се превърна в задавен хрип. Устните му докоснаха чувствителната кожа на врата й. Реджина не можеше да понесе подобно напрежение и миг по-дълго. Тазът й се устреми към него.

От устните му се изтръгна ликуващ смях. Членът му навлезе по-дълбоко. После се отдръпна. Движеше се в нея, както револвер се плъзга в напоен с масло кобур — бързо и гладко. Последва ослепителна експлозия. След поредния тласък, мощен и дълбок, Реджина извика оглушително; а плътта й се сгърчи конвулсивно около него. Този път удоволствието бе толкова наситено, че светът около нея притъмня. После извика и Слейд, а миг по-късно се отпусна тежко върху нея.

Изтече може би минута, а може би цял час. Той се отдръпна и приседна отстрани на пода.

— По дяволите — пророни мрачно Слейд. — Заболя ли те?

Реджина лежеше до него, отпусната и останала почти без дъх, отмаляла от шеметната физическа наслада, която бе изпитала вече три пъти. Много бавно тя отвори очи и го погледна. Погледът му бе напрегнат и вторачен в нея. Очите му все още искряха от вълнение, но изражението му беше мрачно и тревожно. Реджина се усмихна и се запита дали онази пламенна любов, която чувстваше в сърцето си, се чете в погледа й и дали не е изписана в усмивката на устните й.

— Не — прошепна тя и докосна устните му с връхчето на пръста си. — Невероятно беше, Слейд. Ти си невероятен.

Той сякаш се напрегна.

— Слейд! — Тя приседна неуверено на пода. Очите му бяха огромни и жарки. Реджина вкопчи пръсти в раменете му и впери поглед в красиво изсеченото му лице, в болезнено съвършената извивка на устните му. Задавено прошепна името му. Вече не се опитваше да прикрива чувствата си от този мъж.

Той обгърна нежно ръката й в горещата си длан и прошепна:

— Ще бъде дълга нощ.

16

Слейд спря до масивната дъбова врата и погледна мрачно назад. Знаеше, че при нормални обстоятелства тази жена спи като мъртвец, а след изминалата бурна нощ вероятно щеше да спи още дълги часове. Той самият не беше заспал ни за миг. Въпреки нечовешкото изтощение.

Той посегна решително към леката брезентова чанта и безшумно се плъзна през вратата. През изминалата нощ решението само се бе оформило в съзнанието му. Не му отне много време да опакова малкото неща, които бе донесъл със себе си у дома. А сега крачеше забързано през притихналия двор. Не искаше никой да го види на тръгване. Предпочиташе да се измъкне като истински страхливец.

А докато заобикаляше смълчаната къща, се опитваше да не размишлява. Беше изключително трудно. В задния двор остави брезентовата чанта на земята. Имаше един дълг, който трябваше да изпълни, преди да си тръгне.

С отмерени широки крачки Слейд се отправи в посока, противоположна на къщата — не към конюшните, а на север, към семейната гробница.

Докато вървеше, съзнанието му се изпълни със спомени от миналото. Той и Елизабет, еднакво ненаситни. Студена пот изби по морното му тяло. Не искаше да си спомня — нито сега, нито за в бъдеще. Никога!

Гробницата се намираше на върха на хълмистото възвишение на десет минути път пеша. Там бе погребан най-внушителният човек от семейството — Алехандро Деланза, човекът, който бе сложил началото на всичко, след като получил земите на Мирамар от мексиканския губернатор. До него почиваше в мир първата му и единствена съпруга — бабата на Слейд, Долорес. Двамата бяха имали друг син преди Рик, който умрял още като невръстно дете. Негов беше най-старият гроб на могилата. Рик имаше още един брат, погребан тук — жертва на трагична злополука. Съпругата на Себастиан се върнала при родителите си на изток и впоследствие се омъжила повторно. Семейството на стария Деланза бе дало живот на трима сина и нито една дъщеря и Рик бе продължил тази родова традиция. И както най-големият син на Алехандро беше изпреварил баща си в гроба, така и Джеймс намери смъртта си преди Рик.

Наскоро гробището бе отделено от околността с бяла варосана ограда. Още щом се приближи, погледът на Слейд попадна върху пресния гроб на брат му. Когато прекрачи тежката врата, стъпките му замряха.

В съзнанието му се лутаха безпътни образи от миналото. Беше видял Елизабет във всяка позната нему поза, а те бяха толкова много, че спомените му бяха накъсани и замъглени. Не за пръв път тази сутрин стомахът му се преобърна.

Формален брак. Каква нелепа шега!

Слейд пристъпи досами гроба на Джеймс. Някой бе оставил свежи цветя наскоро — бели и оранжеви рози, откъснати от гъстите храсти на двора. Жозефин, помисли си Слейд. Стана му трудно да диша.

Надгробният камък от бял мрамор изглеждаше изрядно почистен и нов в сравнение с другите в гробницата — остарели и износени от времето и бурните ветрове. Той впери поглед в плътните букви на камъка: Джеймс Уърд Деланза — предан и любящ син; 1873 — 1899.

Буквите бяха размазани — а може би зрението му беше замъглено? Господи, този надпис не казваше нищо — и същевременно внушаваше безброй неща. Беше толкова несправедливо Джеймс да умре в разцвета на младостта си, в началото на житейския си път. Джеймс наистина беше предан и любящ — и не само предан и любящ син, но и предан брат, и любящ мъж.

А той, Слейд, беше мошеник и предател.

— Джеймс — пророни измъчено той, — не исках да консумирам този брак. Наистина!

Но угризенията бяха безсмислени. Слейд имаше една тайна, която пазеше дълбоко в душата си. Тайната му беше, че през последните десет години е водил най-благородния и достоен живот, който би могъл да си позволи — само за да докаже на всички, които се интересуват да забележат, че мнението на баща му е погрешно. Да докаже пред себе си, че Рик греши. А сега всичко се оказваше безполезно. През изминалата нощ на повърхността бе изплувала голата истина. Той беше само един долен измамник. Не беше достоен и благороден човек, целият му живот беше само безсмислена поза. В цялото семейство Деланза единствено Джеймс притежаваше чест и достойнство.

А той, Слейд, беше само едно себично копеле, както Рик обичаше да го нарича. Тя го имаше за приказен герой. Но представата й беше погрешна и нелепа. Колко беше наивна!

Господи, как би могъл да я люби по този начин! Как би могъл да забрави дори и за миг, че тази жена е годеницата на Джеймс, че брат му искрено я е обичал!

— Прости ми! — извика безпомощно той. — Джеймс, прощавай! — Но дори и в този миг се чувстваше като предател. Защото в главата му напираше един предизвикателен рефрен. Но аз също я обичам!

Не, отхвърли упорито той натрапчивата мисъл. Не е вярно. Не можеше да бъде вярно, ако наистина обичаше Джеймс. През изминалата нощ просто се беше възползвал от тялото й, нищо повече.

Но това не беше само евтин секс. Тогава не се бе почувствал измамен. Едва сега се чувстваше измамен.

Слейд впи скованите си пръсти в надгробния камък и извика в съзнанието си образа на Джеймс. Беше дошъл да помоли за неговата прошка. Не беше дошъл да се рови в сърцето си, да предава Джеймс отново, и отново.

— Джеймс! — извика той и вдигна лице към небето. — Прости ми! — Слейд затвори очи, заслушан в бодрата песен на птичките. Гробът не му отговори. Но дали наистина бе очаквал отговор? И как би могъл да го открие?

И тогава Слейд осъзна, че извинението му не беше напълно искрено. Упоритият бунтар, който се спотайваше в едно кътче на душата му, настойчиво нашепваше, че и той има право на щастие, че сега тя е негова съпруга, че Джеймс е мъртъв — мъртъв, по дяволите, — и че сега той също изпитва отчаяна нужда от нея.

Но трябваше да намери сили. Трябваше да удържи на думата си. Трябваше да се бори с онази част от себе си, която продължаваше да предава Джеймс. И трябваше да намери сили да я победи, защото в противен случай никога нямаше да живее в мир със себе си.

— Заклевам се… — промълви дрезгаво той, с надеждата да бъде чут. — Никога повече! Беше грешка. Никога повече няма да се повтори. Тя не означава нищо за мен! Кълна се!

Слейд чакаше. Джеймс не се материализира. Нямаше отговор, нямаше опрощение. Нямаше и следа от присъствието на Джеймс, нито някакъв знак, че грехът му е опростен. Беше глупаво от негова страна да очаква нещо различно, защото Джеймс отдавна беше мъртъв. Мъртъв и погребан. Само децата вярваха в духове, не и истинските мъже. В този момент Слейд осъзна, че от лицето му капят сълзи.

Той покри очите си с ръце. Трябваше да преодолее това. Джеймс беше мъртъв, смъртта беше невъзвратима и никога нямаше да получи опрощение за безумното си деяние. Може би с малко късмет един ден щеше да получи прошка от самия себе си.

Слейд обърна бързо гръб на студения гладък камък. Време беше да напусне всичко това — не само старинната гробница, но и Мирамар, и нея. Най-после беше осъзнал своята слабост, не можеше да остане с нея тук и сега. След като беше кривнат от пътя веднъж, най-вероятно щеше да повтори грешката. И тогава може би щеше да настъпи такъв повратен момент, в който изобщо нямаше да съжалява за грешките си. Не се осмеляваше да остане.

Слейд се спусна по стръмния хълм и бавно закрачи към къщата. Пред очите му изникна скелетът на величественото имение. Той залитна от изненада — защото при дървената порта, редом с брезентовата му чанта, стоеше самият Рик.

Слейд бързо се съвзе и намести безразличната маска на лицето си. Това не биваше да се случва! Надяваше се поне очите му да не са червени от безсънието и горчивите сълзи. Той продължи уверено напред, докато стигна входа към задния двор.

— Къде, по дяволите, си се запътил? — попита баща му. — И какво е това? — Той посочи обвинително към чантата е оскъдния му багаж.

— Заминавам.

— Заради нея ли?

Внезапно го прониза пристъп на гняв — защото за пореден път Рик беше налучкал истината.

— Мотивите ми изобщо не ти влизат в работата.

— И защо не? Аз съм твоят баща, нали така?

За миг Слейд бе неспособен да отговори.

— Ти загуби правото да се наричаш мой баща преди много време.

Рик изскърца със зъби.

— А може би ти загуби правото да се наричаш мой син в момента, в който напусна дома ми преди десет години!

За един кратък миг Слейд бе склонен да повярва, че баща му наистина се чувства предаден и наранен, но в следващия момент реши, че това е само игра за въображението му или наивна мечта.

— Обвинявай ме, щом така предпочиташ. Ти самият никога ли не си правил грешки?

— Не съм казал такова нещо. — Рик отново насочи показалеца си към брезентовата чанта. — И този път ли ще избягаш от мен?

— Да.

— Ще ме напуснеш отново?

В онази призрачна нощ преди десет години Рик го бе оставил да си отиде, без да се опита да го спре. Но тогава той не беше наследник на бащините си имоти, беше само един никому ненужен втори син. Стомахът го присви болезнено. Несъзнателно душата му се изпълни с напрегнато очакване. Рик изглеждаше почти разстроен.

— Разбирай го както искаш.

— И как иначе бих могъл да го разбирам?

Слейд вдигна небрежно рамене.

— Няма да я отведеш със себе си!

Слейд едва не се разсмя.

— Повярвай ми, старче, тя е изцяло на твое разположение! — Не биваше да изпитва такава болка — та нали добре познаваше баща си, знаеше, че едва ли някой по света се интересува по-слабо от своя собствен син. Но болеше. Болеше повече от всякога — вероятно защото през тази сутрин беше загърбил твърде много несподелени чувства и сърцето му още кървеше.

— Получи всичко, което поиска от мен — пророни остро той. — Трябва да си дяволски щастлив. Сега имаш Мирамар, имаш и своята богата наследница. А аз приключих с нея. Приключих и с теб.

— Знаеш ли, ти си един глупав кучи син! — просъска гневно Рик.

— Мисля, че не за пръв път чувам от устата ти тези думи. И знам достатъчно за миналото си, за да ги възприема буквално. Но знаеш ли какво? Не намесвай майка ми в нашите отношения.

— Невъзможно е — отсече Рик. — Тя също ме изостави, без да се замисли. Ти си същият като нея.

Слейд беше не по-малко бесен от баща си. Искаше да избухне, да предизвика нечовешка болка. Също като ранено животно той премина в яростна атака.

— Но общото между двама ни си самият ти, нали? Ти си я прогонил, не е ли така? Тя не те е напуснала — ти си я прогонил!

Рик пребледня.

Слейд се приготви да нанесе съкрушителния удар.

— Но нямаш тази власт над мен. Вече не, не и сега. Преди време ти ме прогони от дома. Сега си отивам, защото сам го искам.

Рик се овладя. Тъмносините му очи, които толкова напомняха за тези на Слейд, излъчваха същия несдържан гняв, същата неудържима болка.

— Добре! Върви. Мислиш, че ще съжалявам? Мислиш, че искам да останеш? Мислиш, че се нуждая от теб? — Смехът му се извиси в утринната тишина — остър и груб. — Никога!

Слейд посегна към брезентовата си чанта.

— С налудничавите си идеи само ще преобърнеш това място с краката нагоре — извика Рик зад гърба му.

Слейд не му отговори. Рик крещеше:

— Освен това вече имам нея! Проклет да си! Нямам нужда от теб, хлапе, и никога няма да имам!

Слейд трепна, но продължи уверено напред. Не можеше да остане безразличен, не и вътре в себе си, където болката разяждаше плътта му. Сърцето го болеше, сякаш някой бе забил нож в гърдите му и сега завърташе острието. Безмилостно. Но крачките му останаха твърди и уверени.

Когато стигна до изхода, гласът на Рик отново го застигна — по-висок и по-настойчив отпреди.

— Кога ще се върнеш отново?

Слейд не му отговори. Отговорът беше, че никога няма да се върне отново — ново болезнено завъртане на острието. Да напусне Мирамар завинаги, беше също толкова мъчително, колкото и да остави всичко останало зад гърба си.

— Ще се върнеш. Винаги се връщаш! — извика Рик подире му, сякаш бе прочел негласния му отговор.

Слейд отново не му отговори. И понеже за последен път кракът му стъпваше на родна земя, силно му се прииска да се обърне назад. Но не го направи. И макар вече да бе направил своя избор, макар да се отдалечавате от къщата с широки крачки, една част от него все още чакаше — чакаше някакъв протест, последен протест от страна на баща му. Само че той така и не го изрече.

Слейд стигна до хамбарите и хвърли брезентовата чанта в една каруца. И докато кобилата нагаждаше крачките си според неговите, той се запита дали острата болка в гърдите му се дължеше на баща му, на брат му, на Мирамар или на жената, която все още спеше в неговата стая. Жената, която беше негова съпруга и която се бе осмелил да обича — само за една нощ.

Никога преди Реджина не се беше чувствала по-щастлива. Събуди се доволна и усмихната, неспособна да мисли за нищо и никой освен за Слейд. Слейд, нейния съпруг. Слейд, нейния любовник.

При тази мисъл би трябвало да се изчерви, но вече бе над тези неща. Помисли си, че едва ли някога отново ще се изчерви при мисълта за споделената си любов. Тя се облече припряно, питайки се къде ли е той и какво ли ще си кажат след тази дива, безумна нощ. Тялото й беше изтощено, но душата й пееше възторжено. Това беше истинска любов, каквато не бе изпитвала никога преди.

Докато се обличаше, Реджина си представяше как ще се държат, когато се срещнат отново. Той ще й се усмихне, когато я види да се приближава — истинска усмивка, бавна и съблазнителна, която несъмнено щеше да я подсети колко порочни могат да бъдат двамата в леглото.

А може би щеше да прекоси стаята с твърди, решителни крачки, да я вземе на ръце и да я завърти бурно във въздуха, наситен с несдържан смях. После щеше да я целуне и да й признае колко много я обича. Щеше да й обещае да я обича завинаги и да й каже, че го е направила най-щастливия човек на света.

Той така и не й бе признал чувствата си през изминалата нощ. Тогава не беше казал почти нищо освен колко е красива. Разбира се, Реджина знаеше, че той я обича по същия начин и със същата страст, с каквато и тя го обичаше. Беше го доказал с ръцете си, с устните и тялото си — и скоро, много скоро, щеше да го изкаже с думи.

Днес започваше техният нов живот. Реджина танцуваше от удоволствие, докато приглаждаше грижливо косата си. Двамата бяха съпруг и съпруга, бяха страстни любовници, а скоро щяха да станат и много повече. Щяха да опознаят душите си. Да станат приятели. Да започнат да си вярват един другиму. Скоро щяха да имат дете. А после друго и друго. Щяха да се превърнат в сплотено любящо семейство. Реджина сияеше от радост. Представи си как ще запознае Слейд със своето семейство и потръпна от радостно очакване. Майка й и сестра й щяха да останат поразени от вида му, от мъжествената му сила, от харизматичния му чар. А братята й незабавно щяха да се привържат към него. Защото, макар да бяха израснали в различни светове, и тримата притежаваха онзи магически ореол, който отличаваше изключителните мъже от посредствените. Първоначално баща й нямаше да се зарадва на новината, защото не беше дал личното си одобрение за венчавката, но постепенно щеше да осъзнае, че точно Слейд е мъжът, от когото дъщеря му се нуждае, и двамата щяха бързо да станат неразделни приятели. Преди тази нощ Реджина изпитваше известни съмнения относно общото им бъдеще, но вече не.

Тя се засмя, вперила поглед в собственото си отражение в огледало го. Очите й проблясваха закачливо като жълти сапфири, лицето й излъчваше любов и безоблачно щастие. Приличам на влюбена, жена, каза си тя. Приличаше на една от най-щастливите жени на света.

Наближаваше пладне, когато Реджина най-после излетя като пеперуда от стаята на Слейд. Насочи се право към трапезарията с надеждата, че той е там и отдавна я очаква. Но помещението беше празно. Нямаше никой и в дневната. Разочарована, Реджина спря и се запита къде ли би могла да го открие. До слуха й долетя тракане на съдове откъм кухнята. Тя се забърза натам и нетърпеливо пъхна глава през процепа на вратата. Жозефин се обърна и когато я видя на прага, лицето й придоби печално изражение. Реджина беше озадачена от такова посрещане.

— Добро утро. Виждала ли си Слейд?

Жозефин сякаш се поколеба.

— Не и тази сутрин, мила.

— О!

— Но Рик спомена, че иска да говори с теб. Той е в кабинета си.

Реджина засия отново. Рик със сигурност трябваше да знае къде е отишъл Слейд. Тя напусна забързано кухнята и се понесе по коридора. Вече познаваше къщата, сякаш е истинска господарка. Не без удоволствие Реджина осъзна, че като съпруга на Слейд сега наистина е господарка на имението, наравно с Виктория. Сега Мирамар беше нейният дом, а кой не би се радвал да притежава дом като този? Струваше й се, че всеки миг ще полети от радост.

Вратата на Рик беше широко отворена и той я забеляза, преди да го извести за присъствието си.

— Влизай спокойно.

Усмихната, Реджина прекрачи прага.

— Добро утро.

— Седни, Елизабет.

При тези думи щастието й бе мигновено помрачено от разяждащо чувство на вина.

— Нещо не е наред ли? — В миг дишането й замря. Дали Виктория или Едуард най-после не го бяха уведомили, че в действителност тя не е Елизабет? Дали Рик знаеше истината? Мислите й препускаха с невероятна бързина. Ако Рик бе разбрал, трябваше незабавно да каже и на Слейд.

— Нещо не е наред — отвърна провлечено Рик. — Но едва ли е чак толкова зле, че да изглеждаш като покосена от куршум.

Кратката му усмивка я накара да се отпусне поне временно. От погледа й обаче не убягна, че усмивката не стигна до очите му. Страх скова душата й. Дали все пак не знаеше истината?

— Какво се е случило?

— Виж, мила, няма приятен или тактичен начин да ти го съобщя, така че ще ти го кажа направо. Слейд замина.

Рик говореше на английски, но със същия успех би могъл да използва който и да е чужд език, защото думите му изобщо не достигнаха до съзнанието й.

— Заминал?

— Тази сутрин.

— Аз… нищо не разбирам.

Слейд реши да се върне в Сан Франциско, където живя през последните няколко години.

— Би ли повторил?

Рик повтори думите си буква по буква.

— Без мен? — прошепна удивена Реджина.

Рик се поколеба.

— Без теб. Той знае, че тук ще се грижим добре за теб.

Отне й доста време да проумее пълния смисъл на думите му.

И тогава целият й грижливо изграден свят рухна в краката й.

— Мила, няма да припаднеш, нали? — Рик мигновено скочи на крака и застана плътно до нея. — Почакай, нека ти донеса някаква напитка. Мисля, че имаш нужда.

Реджина беше вцепенена, невярваща, сломена. Наистина се намираше на ръба на нервния срив.

— Искаш да кажеш — прошепна натъртено тя, — че Слейд ме е напуснал?

— Е, не бих го нарекъл точно така — увърташе смутено Рик. — Просто се върна към обичайния си живот на Север.

Реджина се взираше сляпо пред себе си. Беше безчувствена, вцепенена, в състояние на пълен шок. Слейд бе заминал. Беше се върнал в Сан Франциско, където е живял преди брака, без нея. Току-що се беше оженил за нея и вече я бе напуснал. След изминалата нощ той я бе напуснал.

Гневът надделя над болката и изумлението.

— Добре ли си? — Рик й подаде услужливо чаша с ликьор, но тя не я прие и дори не му отговори. Почти не чуваше гласа му. От самото начало Слейд й бе заявил, че се жени за нея заради парите й. Тя се беше омъжила от любов — същата тази любов, която през изминалата нощ я бе подтикнала да отиде неканена в стаята му. А той я беше любил, както страстен мъж люби проститутка, а не законната си жена. А днес… днес я бе напуснал.

— Елизабет, това не променя абсолютно нищо. Той все още е мой наследник, а ти все още си негова съпруга. — Рик отпусна успокоително ръка върху рамото й. — Все още си добре дошла при нас, не се притеснявай за това.

Разстроена, Реджина тръсна гневно глава.

— Този е долен негодник!

— Е, понякога наистина е точно такъв.

— Той се ожени за мен и веднага ме изостави. Проклет да е! Изобщо не е имал намерение да остане до мен като мой съпруг!

— Е, предполагам, че тук си права.

— Проклет да е! — извика през сълзи Реджина. Дали наистина го обичаше? Нима беше възможно? Сега проумяваше каква детинска глупост е било от нейна страна да вярва, че този мъж изпитва чувства към нея. През изминалата нощ той не беше отговорил на любовта й — беше се възползвал от тялото й! Беше задоволил долните си страсти! А колко съжаляваше тя в този миг за своята слабост!

— Виж, той ще се върне. Слейд винаги се връща — промълви Рик, но без привичната си самоувереност. — И когато го стори, вие двамата ще имате възможност да изгладите нещата помежду си.

— Кога? Идната година?

Рик остана неподвижен и безмълвен.

Реджина се изправи и закрачи неспокойно из стаята като уловено в капан животно. Бяха я отблъснали като жена! Никога преди не беше изпитвала такива всепоглъщащи емоции. Сега изпитваше дива, неудържима, изгаряща омраза. Господи, как му бе позволила да я използва по този долен начин! Фактът, че от глупост и наивност бе попаднала в капана на хищника, не бяха никакво извинение за действията й. Но все още съществуваше някакво решение. Едно-единствено решение.

— Къде е той в момента?

— Във Фриско.

— Знаеш ли къде точно бих могла да го открия?

Рик изглеждаше облекчен.

— Да.

— Чудесно.

— Смяташ да го последваш? — попита я Рик.

— О, да. — Реджина се усмихна, но в усмивката й липсваше топлота. — Ще го последвам, за да му поискам развод.

— Почакай, почакай! — извика припряно Рик. Реджина отново отблъсна ръката му. — Не бива да действаш импулсивно. Помисли за Мирамар! Сега тук е твоят дом, Елизабет, и това е най-важното в момента. След време Слейд ще се върне и…

— Аз не съм Елизабет!

Рик замръзна.

— Не съм Елизабет! — повтори настоятелно Реджина и изпита някакво странно задоволство от въздействието на думите си. Знаеше, че не бива да обвинява Рик за действията на сина му, но не можеше да се сдържи. — Казвам се Реджина Шелтън, лейди Реджина Браг Шелтън и съм роднина на семейство Браг от Тексас и семейство Браг от Ню Йорк. Съвсем случайно баща ми е граф Драгмор от Англия, а майка ми е графиня. Наистина съм богата наследница. И нямам нужда от вашия Мирамар, благодаря.

— Разбирам — отвърна провлечено Рик.

— Нямам нужда и от вашия Слейд.

— Не смяташ ли, че паметта ти се върна малко внезапно?

Реджина беше твърде заслепена от гнева си, за да се притеснява, че току-що са я уличили в лъжа.

— Спомних си всичко два дни преди сватбата. Но наивно мечтаех да се омъжа за твоя чаровен син, и това нямаше нищо общо с Мирамар. — Тя долови как изражението на Рик се прояснява, но това също не я интересуваше. — Е, вече си научих урока — добави разпалено Реджина. — Смятам незабавно да се разведа със Слейд и да се върна у дома при своето семейство. А той може спокойно да си намери друга наследница, която да спасява безценния му Мирамар!