Тайните на морските катастрофи

Деветдесет и девет процента измислица

За първи път чух тази история още в детството си. Веднъж пред очите ми попадна дебела подшивка от старо приключенско списание — дали беше „Всемирный следопыт“, дали „Вокруг света“ — сега даже и не помня. От многото интересни разкази един завинаги остана в паметта ми. Смътно си спомням, че разказът се наричаше „Великата тайна на океана“ или нещо от този род. В него се разказваше за загадъчното изчезване на екипажа на един ветроход. След като започнах да чета, аз вече нито за минута не можах да се откъсна от тази история. В края на миналия век някакъв английски бриг срещнал в Атлантическия океан кораба „Света дева“, който плавал без кормчия. Когато англичаните се качили на палубата на този странен кораб, се изяснило, че ветроходът е необитаем. Единственото живо същество на борда бил жално мяукащият черен котарак. Но странно, корабът бил в пълен ред, а товарът му — непокътнат. В капитанската каюта на масата лежали разгърнати морските карти и навигационните инструменти: А на масата в каюткомпанията на „Светата дева“ имало чинии и тенджера, пълна със супа, от която още се вдигала пара. Изглежда, сякаш цялата команда на ветрохода била решила да се пошегува с английските моряци и се скрила някъде. След като видели на палубата окървавена брадва, моряците от брига объркани се върнали на своя кораб и разказали всичко на капитана. След няколко дни тайнственият ветроход бил докаран в пристанището.

Разказът завършваше с това, че даже след дълго разследване никой така и не успял да изясни причините за изчезването на екипажа на „Светата дева“. Тайната останала неразкрита.

Минаваха години. От време на време в руската и чуждата литература пред очите ми попадаха разкази за това загадъчно произшествие. Разните автори наричаха кораба най-различно: „Светата девственица“, „Дева Мария“, „Светата Мери“, „Мери Селест“, „Мария Целеста“. В някои разкази корабът се наричаше английски бриг, в други — канадска баркентина, в трети — американска шхуна. И както винаги се случва при подобни истории, почти никъде не съвпадаха фамилията на капитана на кораба, броят на членовете на екипажа, датата и координатите на произшествието.

Тази романтична тайна ме заинтригува извънредно много и аз започнах да записвам в една дебела тетрадка всичко, което успявах да узная или да прочета за този тайнствен кораб. Постепенно се събраха толкова много сведения, че се наложи да започна втора тетрадка. Когато и тя свърши, разбрах, че няма да е леко да намеря пътя към истината през джунглата на своите бележки. Тогава взех лист кадастрон и начертах таблица със следните графи: „Име на кораба“, „Характеристика на кораба“ (тонаж, дължина, широчина, газене), „Фамилия на капитана“, „Товар“ и т.н.

Ето как изглеждаха графите на моята таблица след десет години:

„Товар“: растително масло, газ, нефт, спирт, киселина.

„Единственото живо същество на борда“: жално мяукащ черен котарак и радостно лаещо куче, папагал в клетка, който викал „Пирати! Пирати!“, и плачещо шестмесечно бебе.

„Какво са намерили на палубата?“: окървавена брадва, сабя със спекли се нетна кръв, счупена шпага, пистолет.

„Какво е имало в тенджерата (чайника, кафеника)?“: топла супа, горещи картофи, варена кокошка.

Заради последната графа — „Къде са изчезнали хората?“, таблицата се наложи да бъде преправена — не стигна мястото. Какво ли само нямаше в тази „хорска“ графа! „Достоверните“ сведения бяха пълни с думи като „пирати“, „октопод“, „бунт“, „афера“ и т.н. Сведения за „Мария Целеста“ (в действителност така се казваше корабът) се събраха повече от достатъчно. Броят на публикациите за произшествието довеждаше до мисълта, че в основата на всички тези журналистически трикове е някакъв факт от живота, че нещо подобно наистина някога се е случило. Но как да се разграничи истината от измислицата?

Трябваше да се обърна към първоизточниците. Необходимо беше да прочета всичко (или почти всичко), писано в английската преса за този случай на времето „по горещите следи“. Такава възможност ми се предостави през 1963 г. при командировката ми в Англия. Оказа се, че в основата на историята с „Мария Целеста“, нашумяла толкова на времето и станала в наши дни легенда, лежат достоверни събития и че не всичко в тази легенда е измислица.

Справочният отдел на библиотеката на Британския музей в Лондон е истинска съкровищница на библиография по историята на злощастната бригантина. Скоро ми стана ясно, че тази малка дървена черупка заема не по-малко завидно място в историята на корабоплаването, отколкото флагманският кораб на Христофор Колумб. Оказа се, че в чужбина тайната на „Мария Целеста“ е също така популярна, както в Съветския съюз тайната на Тунгуския метеорит.

Един от консултантите на каталожната служба, който любезно ми помогна да намеря нужното сандъче с картончетата, на шега забеляза: „О, предстои ви голяма работа, сър! За този кораб са написани купища книги, но 99 процента от писаното в тях е измислица!“ И наистина търсенето на единия процент истина за „Мария Целеста“ ми отне сума време. Най-достоверни се оказаха отчетите на адмиралтейската комисия, публикувани само от един английски вестник — „Джибралтар кроникъл“, през 1873 г. Някои подробности взаимствах от изследванията на английски и американски историци и писатели-маринисти.

След като се върнах в родината, прегледах още веднъж записките си, отхвърлих всички нелепи измислици и въз основа на документални данни реших да изложа всичко по реда си.

Ето как започнала тази странна история.

„Два румба вляво — ветрило“

Подгонван от суровия норд-вест на Северния Атлантик, английският бриг „Дея Грация“ се приближаваше към бреговете на Европа. Корабът извършваше рейс с товар газ от Ню Йорк за Генуа.

Точно по обяд на 4 декември 1872 г. капитанът на кораба определи по слънцето своите координати — 38°20′ северна ширина и 17°37′ западна дължина. До Гибралтарския пролив оставаха по-малко от 400 мили — 2 дена път.

Капитанът на брига Дейвид Морхауз вече тръгваше към каютата си, за да нанесе мястото върху картата, когато се чу гласът на наблюдателя: „Два румба вляво — ветрило!“

След няколко минути се показа силуетът на малък кораб. По стъкмяването му можеше да се определи, че това е бригантина, двумачтов кораб с прави ветрила на предната мачта и със скосени като на шхуна — на задната.

Наблюдавайки непознатия пришелец с далекогледа, капитан Морхауз обърна внимание, че той се движи някак странно, люшкайки се ту на едната си, ту на другата си страна, като от време на време забиваше нос в океанските вълни.

„Странен кораб… Кливерът и стакселът са поставени на ляв галс, а долният формарсел — на десен. Гротмачтата е съвсем гола“ — си мислеше наум капитанът на „Дея Грация“ — „Кому са нужни тези пируети и зигзаги? Кормчията сигурно яката си е сръбнал. Та така те ще пътуват до Америка поне три месеца!“

Корабите постепенно се доближаваха. На мачтата на „Дея Грация“ вдигнаха двата флага Е и 5. По международния двуфлажен сигнален семафор те означаваха: „Как се нарича корабът ви?“ От другия кораб нямаше отговор. Като взе далекогледа, Морхауз забеляза, че никой не управлява бригантината и нейният щурвал свободно се превърта ту наляво, ту надясно.

„Интересно, много интересно — мърмореше под носа си капитанът. — Сигурно там всички спят.“

Той заповяда на кормчията да вземе два румба вляво. „Дея Грация“ се доближи на сто метра до ветрохода.

„Гледайте, гледайте! Та това е корабът на Бригс, «Мария Целеста»! Ама че среща!“ — радостно извика капитан Морхауз.

Но корабите, следвайки противоположни курсове, вече се разминаваха — бригът с всичките си ветрила се носеше на изток, а бригантината, поклащайки се, бавно се движете в западна посока. Капитан Морхауз успя да забележи, че палубата на бригантината е пуста и че част от ветрилата са разкъсани на парчета.

„Това не е присъщо за Бригс! На кораба му винаги всичко е наред. Не! Там нещо се е случило“ — помисли си капитанът. Той реши да легне на обратен курс и да изясни каква е работата.

— За поворот! Да се приготви за спускане лодката от левия борд! — се разнесе над палубата неговата команда.

Бригът, завършил поворота, сега плаваше редом с „Мария Целеста“. Но както и преди, на палубата й нямаше никой. — Хей, на „Целеста“! — викна в медния рупор Морхауз. Звънкото ехо от думите му се разнесе над сивосините вълни на океана.

След като почака минута, Морхауз отново поднесе рупора към устните си:

— Ало, Бригс, обади се! Какво се е случило? Необходима ли ти е помощ?

Отговор нямаше. Само плискането на тежките вълни, удрящи се в борда на кораба, и лекото свирене на вятъра в натегнатите му ванти нарушаваха величественото безмълвие на Атлантика. Радостта от среща в морето, когато продължителното плаване става вече толкова еднообразно и тъжно, се смени с тревога и безпокойство. Американецът Бенжамин Бригс, капитан на „Мария Целеста“, беше стар приятел на Морхауз. Те се познаваха от детските си години. Почти едновременно станаха капитани. Ожениха се в една и съща година. Толкова пъти се срещаха в различни пристанища! Колко приятно беше на Морхауз, като пристигне, да речем в Гибралтар или Марсилия, да види кораба на Бригс…

Гласът на старшия щурман Оливър Дево прекъсна спомените на капитана:

— Сър, лодката е готова за спускане. Вземам двама гребци и отивам на „Целеста“.

— Да, Оливър, тръгвайте! Изяснете какво се е случило при тях… Предчувствам нещо лошо. Корабът е в такова състояние! Не, това не е присъщо за такъв стар вълк като Бригс. Хей, Дево! Кажете им да легнат в дрейф. Аз също ще обърна по вятъра.

С всеки замах на гъвкавите ясенови весла лодката, повдигайки се леко по гребена на вълните, се приближаваше към бригантината. Дейвид Морхауз стоеше до перилата, гледайки с тревога изтерзания от океана кораб на своя приятел. „Мария Целеста“ се поклащаше върху вълните като пиян моряк, който се връща от таверната рано сутринта на кораба преди отблъскване в морето.

„Те сигурно са се скрили в трюма“

Мократа, блестяща от пръски палуба на бригантината беше, както и преди, пуста. Парчета от ветрилата на фокмачтата се удряха в рейте и в мачтата, издавайки звук, който напомняше плющенето на камшик.

Първото, което се хвърли в очи на Оливър Дево, след като той с един от моряците се качи на палубата на „Мария Целеста“, беше отвореният люк на носовия хамбар. Неговите дървени капаци се търкаляха на палубата с вътрешната си страна нагоре. „Странно, на кой глупак му е притрябвало да ги преобръща?“ — си помисли щурманът и погледна в хамбара. Там между редиците дървени бурета плискаше вода. От отвора на мерителната тръба до осушителната помпа стърчеше футшркът. По него можеше да се определи равнището на попадналата в трюма вода — около метър.

По палубата се търкаляха преплетени въжета, парчета от манилови въжета висяха зад борда във водата.

— Капитан Бригс, къде сте? — викна Дево. — Има ли някой на този кораб, дявол да го вземе?

Мълчание.

— Та те просто се гаврят с нас! Сигурно са се скрили в кърмовия хамбар — каза морякът, който придружаваше щурмана.

Вторият хамбар също се оказа отворен. Неговите люкови закрития бяха подредени нормално, с долната си страна към палубата. В този трюм между редиците бурета също плискаше вода. След като поръча на моряка да преброи буретата в двата хамбара, Дево тръгна към кърмовата надстройка, където трябваше да се намира капитанската каюта. Но какво е това? Всички прозорци на кърмовата надстройка бяха закрити с брезент и заковани с дъски. „За какво? Кому е притрябвало да ги заковава?“ — се учуди щурманът.

— Хей! Има ли тук живи хора? — викна Дево, отваряйки вратата. В звънкото мълчание на коридора в такт с люлеенето хлопаше постоянно някаква незатворена врата. Щурманът влезе през нея и се огледа — каютата на капитана. Тук беше достатъчно светло — светлината проникваше през горния люк, кой знае защо отворен. Палубата, преградите и всички вещи в каютата бяха влажни. Мебелите бяха на местата си, койката — акуратно застлана, а дрехите висяха на закачалката. На бюрото имаше няколко сгънати на руло карти… Дево излезе в коридора и отвори вратата на съседната каюта — на старшия щурман. Тук беше сухо. Всичко беше на мястото си Върху килима се намираше дървено сандъче с комплект дърводелски инструменти. На щурмана това се стори доста странно. Обикновено инструментите са в носовия кубрик, където живеят моряците, включително и корабният дърводелец. Вниманието на Дево привлече разтвореният на бюрото корабен дневник на „Мария Целеста“. Последното вписване в него беше от 24 ноември 1872 г. То гласеше, че по обяд на този ден корабът съгласно с астрономическата обсервация се е намирал в точка с координати 36°57′ северна ширина и 27°20′ западна дължина. Дево преписа координатите в своя бележник и влезе в следващото помещение, което се оказа каюткомпанията.

Всичко тук изглеждаше така, сякаш хората току-що бяха напуснали помещението. На масата за хранене бяха наредени чинии и канчета, лъжици, ножове и вилици. Под илюминатора се намираше шевна машина с недовършена детска ризка. По пода бяха разхвърляни играчки (очевидно капитанът е бил в този рейс с жена си и детето).

Щурманът на „Дея Грация“ видя върху бюрото черна табла, на която корабоводителите правят обикновено бележките си на чернова, преди да ги впишат във вахтения дневник. Оказа се, че на 25 ноември 1872 г. в 8 часа сутринта бригантината се е намирала на 6 мили зюд-зюд-вест от остров Санта Мария (един от Азорските острови).

В горното чекмедже на бюрото щурманът намери връзки писма, някакви документи, стари вестници, две библии, комплект чертожни прибори и пликове за писма. От долното чекмедже той извади голяма дървена касетка, инкрустирана със седеф. Тя беше отключена. В нея имаше златни пръстени, гривни, медальони, огърлица със скъпоценни камъни, названията на които щурманът даже не знаеше, и много дреболии. В едно от отделенията на касетката имаше дебела пачка банкноти по 10 английски фунта всяка, а под нея — по-тънка с американски двадесетдоларови банкноти. Оливър Дево беше вече прекрачил комингса на каюткомпанията, но се върна и се приближи до дивана.

„Не, това не може да ми се е сторило! — измърмори той. — Магия някаква… Току-що, излизайки оттук, се докоснах до този сандък и той ми се стори сух. Но нали в каютата всичко е влажно, даже диванът, върху който той лежи…“

Дево докосна с ръка капака на обемистия сандък. Той беше сух. В сандъка се намираше украсен със седеф малък концертен хармониум със седефени копчета. Щурманът премести сандъка към края на дивана… „Аха! Значи той е поставен тук, след като водата е проникнала в каютата през отворения светлик, значи на «Целеста» все пак има някой“ — реши Дево и бързо закрачи по коридора към палубата.

Тук, както и преди, нямаше никой. Щурманът се наведе през комингса на люка. Долу в хамбара морякът до кръста във вода броеше на глас буретата. Дево го изчака да завърши.

— Точно хиляда и седемстотин парчета. Едно от буретата е с една трета по-празно. Те съдържат най-чист екстракт, изглежда конячен, сър! Признавам си, аз вече малко го опитах — в хамбара е кучешки студ. От тази проклета вода ми тракат зъбите, сър! — извика морякът от трюма.

„Не, на «Целеста» все пак трябва да има някой“ — си помисли щурманът и след като викна на моряка да излиза, закрачи към бака, към носовата рубка. Отвори вратата, влезе и се оказа до глезените във вода. Ругаейки, че си е намокрил краката. Дево се спусна надолу по трапа и започна да оглежда помещението, в което е живял екипажът на бригантината. По палубата на кубрика плискаше вода. Иначе тук цареше пълен ред: сандъчетата с личните вещи на моряците бяха на мястото си, четирите койки бяха застлани, на въженцето, опънато до преградата, се сушеха мушамите и зюдвестките на моряците. Върху кръглата маса лежеше голяма красива раковина. Това, което видя в нея Дево, окончателно го изкара от равновесие. В раковината имаше лули за пушене, предмет на постоянно внимание и гордост на всеки моряк. „С лулата си морякът се разделя в най-краен случай. Значи тук се е случило нещо непредвидено, нещо страшно, щом хората толкова спешно са изоставили своя кораб“ — направи извод щурманът на „Дея Грация“.

До моряшкия кубрик се намираше камбузът. В него по залятата с вода палуба плаваха тенджери, черпаци, канчета и меден леген. В съседния на камбуза склад Дево намери солиден запас от провизии — огромни бутове месо, осолено свинско в дъбови бурета, сушена риба, зеленчуци, брашно, няколко пити кашкавал. Щурманът пресметна наум, че цялата тази храна би могла да стигне на екипажа спокойно за половин година, ако не и повече.

Покрай външната преграда на носовата надстройка стояха наредени липови бъчонки с прясна вода, завързани с въжета. Една от тях беше леко отместена встрани и обръчите по нея бяха разхлабени. „Сигурно вълнението я е отместило“ — помисли Дево.

Бяха изминали вече към два часа. Време беше да се връщат на „Дея Грация“.

„Вашият пай е една четвърт“

— Дево, вас човек смело може да ви прати на гости при дявола! Добре ли прекарахте при Бригс? Как е той там? — чу щурманът гласа на своя капитан, когато се качваше по щормтрапа на палубата на брига.

— Сър, там няма жива душа. Това е невероятно! Ние буквално обърнахме с главата надолу целия кораб…

— Какво!? На „Целеста“ няма никой? Няма го Бригс? — развълнува се Морхауз.

Двамата слязоха в капитанската каюта. Дево започна да докладва:

— Кърмовата лодка я няма. Ялът също липсва. Перилата около трапа откъм левия борд са свалени. В каютата на Бригс и в салона всичко е залято с вода — на някой е притрябвало през зимата да отваря светлика… Последната бележка в дневника на „Целеста“ е от 24 ноември. А върху таблата, която аз, кой знае защо, намерих в салона — от 25 ноември… Между другото, капитане, нашите координати за днес?

— Ширина 38°20′, дължина 17°37′. Аз лично свалях слънцето по обяд, Дево — отговори Морхауз.

След като разказа за резултатите от огледа, старпомът извади от джоба бележника си.

— Вижте, капитане, какво се получава. На двадесет и четвърти те са се намирали в точка с координати 36°57′ северна ширина и 27°20′ западна дължина. А на следващия ден те са взели пеленга на най-източния нос на Санта Мария. Значи преди 10 дни „Целеста“ се е намирала на 6 мили зюд-зюд-вест от острова.

— Не, аз изобщо нищо не разбирам, Дево! — възкликна капитанът, наведен над картата на Северния Атлантик. — Излиза, че „Целеста“ е изминала без хора в източна посока почти четиристотин мили, а преди час и половина ние я срещнахме плаваща на запад. Вие сам видяхте, че тя пътуваше насреща ни! Става някаква бъркотия!

— Трябва да се предполага, капитане, че поради някаква причина Бригс и хората му са напуснали кораба с лодките, и то много бързо… На „Целеста“ липсват секстантът, хронометърът, а освен дневника на борда няма никакви други корабни документи! Най-загадъчното е компасът… Той се търкаляше счупен на кърмата до щурвала, а нактоузът е отместен от своето място — по моему — с лост. Как е могъл Бригс да отплава, без да вземе със себе си компаса?

— Да, добре би било, ако те са отплавали — каза Морхауз, — а ако това са пирати, Оливър? Помните ли какво направиха тези негодници през шестдесет и девета с „Вечния евреин“? Тогава те не пожалиха даже юнгата…

— Капитане, не мисля, че на „Целеста“ е имало пирати. Та нали за тях кораб, натоварен с чист спирт, е истинско съкровище! При това всички ценности се оказаха непокътнати, даже парите на Бригс и златните украшения на жена му. Не изглежда да са пирати…

— Все едно, Оливър, на „Целеста“ се е случило нещо сериозно. Аз познавам Бригс, той не би рискувал току-тъй живота на жена си и на двегодишната си дъщеря. С дете в лодката, при това при такива ветрове като сега… Казвах му аз в Ню Йорк: „Не взимай жената в този рейс, сега не е време за разходки до Италия.“

— Да, капитане — съгласи се Дево, — зимният Атлантик не е за жени — и като помълча, добави:

— Когато бях в каютата на Бригс, ми дойде наум, че „Целеста“ въобще е нещастен кораб. Вие сигурно помните, сър, че през шестдесет и втора, когато „Целеста“ извършваше първия си рейс от Спенсър до Уиндзър, капитанът й изчезна, изчезна безследно… Тогава така и не разбраха къде се е дянал…

— Знам, Дево, помня тази история. „Целеста“ действително е нещастен кораб. Та нали след това, ако не ме лъже паметта, през шестдесет и седма, когато я бяха вече продали на американците, тя заседна върху скалите край нос Бретон… Да…, напразно Бригс пое командването на тази дяволска бригантина!

— Е, какво пък, сър! Надявам се, че с Бригс и неговите хора нищо няма да се случи. До Азорите е една крачка!

— Да се надяваме, скъпи Дево, че всичко ще свърши благополучно. Може би те вече са в Гибралтар — каза развеселен Морхауз и твърдо отсече:

— Дори „Целеста“ да е кораб на самия сатана, сега това е наш трофей, мили Оливър. Колко, казвате, са там буретата? Хиляда и седемстотин, нали? А? — капитанът извади от чекмеджето на бюрото лист хартия, взе молива и започна да смята. — Тъй… Това, Дево, не ви е газ! Това е чист спирт! Екстракт! Пък и корабът не е някаква развалина, а „Мария Целеста“, красавица… след основен ремонт, с нова медна обшивка на дъното!

— Сър, на каква част мога да разчитам? — тихо запита щурманът.

Морхауз хвърли поглед върху акуратните колонки от цифри, погледна в упор щурмана и натъртвайки първата дума, отвърна:

— Ако се съгласите да докарате бригантината в Гибралтар, от мен имате двадесет и пет процента от едната пета от стойността на товара и кораба.

— Да, сър, но това е голям риск? Трюмовете са пълни с вода, почти голи рей, няма даже компас… — започна Дево.

— Повтарям: вашият пай е една четвърт, двадесет и пет процента и нито пени повече! Ако това не ви изнася, ще пратя втория щурман.

— Добре, сър, съгласен съм. Колко човека можете да ми дадете? — запита щурманът.

— Вземете боцмана и по-младия Лоренсен. Ето ви моя личен компас, измолете от Макдоналд секстанта, неговият е в ред и е поточен от вашия. На „Целеста“ ще намерите втория комплект ветрила, стъкмете фока и дръжте курс Гибралтар — каза Морхауз.