Тайните на морските катастрофи

Когато избухна параходът

И до днес, когато става дума за някакви събития от миналото, жителите на Бомбай употребяват изразите „когато избухна параходът“, „преди експлозията“ и „след експлозията“. Това е спомен за печалните събития от априлските дни на военната четиридесет и четвърта година, когато чудовищна експлозия разрушила част от града. И сега още по улиците и в пристанището в източната част на Бомбай могат да се видят следя от разрушенията. Старите жители разказват, че в този злополучен ден извън града, от другата страна на полуострова, където са Малабарските хълмове, седял на пода в колибата си стар обущар индиец… Изведнъж покривът на колибата се разтърсил и до краката на стареца в земята се забила, както му се сторило, една тухла. В следващия миг откъм изток се дочуло силно бучене. Старецът пипнал „тухлата“ и си изгорил ръката. Това било разтопено кюлче злато с тегло 22 кг — едно от 155-те, които били разхвърлени от експлозията при избухването на английския параход „Форт Стайкин“. Когато разбрал по-късно каква е работата, честният обущар предал кюлчето на пристанищните власти. Останалите кюлчета не били намерени.

— Какво ще говорим за кюлчето! — ще ви кажат индийците. — Тритонната котва на избухналия параход се стоварила върху кораб, който се намирал на километър от мястото на експлозията.

Ето от какво били предшествани тези събития.

Английският товарен параход „Форт Стайкин“, построен в Канада през 1942 г. — транспортен кораб от военните години, имал вместимост малко повече от 7 хиляди рег. т, дължина 140 м, широчина 9 м и парна машина с 500 к. с. На кораба били монтирани две 12-фунтови оръдия и няколко картечници система „Ерликон“ за защита от немските подводници и самолети.

На 24 февруари 1944 г. „Форт Стайкин“ с военен товар на борда напуснал английското пристанище Биркенхейд, излязъл в Атлантика, благополучно избягнал срещите с немските подводници, заобиколил Африка и на 30 март пристигнал в пристанището Карачи. Тук от парахода разтоварили няколко самолета, транспортирани на палубата в разглобен вид, и още някакво въоръжение и боеприпаси.

След няколко дни в утробата на „Форт Стайкин“ били натоварени 8700 бали пенджабски памук, каучук, сяра и други товари, включително 155 кюлчета злато — по 22 кг всяко, на сума 5 милиона долара. След това корабът вдигнал котва и взел курс към Бомбай, където В 11 ч и 30 мин на 12 април застанал на вързала до пирс № 1 в приливния док-басейн „Виктория док“. Капитанът на парахода взел чантата си и тръгнал за управлението на пристанището, където предявил секретните документи. От тях се виждало, че е необходимо колкото се може по-бързо да се разтовари корабът — на борда му освен посочения товар се намирали 1395 т силни взривни вещества и 300 т тринитротфлуол.

Въпреки срочността и важността на документите, представени от капитана на „Форт Стайкин“, разтоварването на експлозивите започнало едва след един ден — на 14 април. Рано сутринта докерите започнали да разтоварват тринитротолуола и боеприпасите от твиндеците на трюм № 2 и балите памук от дъното на същия трюм, наредени под експлозивите.

Монотонният грохот от парните винчове по палубата се разнасял до обяд, докато в пристанището не настъпила обедната почивка. Работата спряла. В трюмовете на парахода оставало още много смъртоносен товар и тринитротолуол, и 1370 т боеприпаси, наредени в трюмове № 2 и 4.

Работата се възобновила в 13 ч и 30 мин. Скоро един от индийските докери забелязал дим в трюм № 2, издигащ, се между два стифа бали. Той съобщил за това на бригадира си, който се втурнал към мостика с вик „пожар“. Екипажът на кораба започнал да размотава пожарните маркучи по палубата. Вахтеният помощник-капитан изтичал на кея да се обади по телефона.

Диспечерът от противопожарната охрана на пристанището бил известен за пожара в 14 ч и 16 мин. Той изпратил към „Форт Стайкин“ само две коли, които спрели на първия пирс след 7 минути. Тук пристигнал и полковник Сандлерс, англичанин, началник на противопожарната служба на Бомбайското пристанище. Капитанът на парахода съобщил на полковника, че беглият оглед на горните стифове не дава повод да се предполага, че огънят в трюм № 2 е диверсия. Той смятал, че се е самовъзпламенил един от стифовете с памук.

Пристанищните пожарникари взели работата в свои ръце. Те насочили в люка на отворения трюм две мощни струи вода, без да попитат докерите в кое място на трюма са горящите стифове памук. Ето защо водата, изглежда, не достигала до целта, въпреки че трюмът постепенно се пълнел с вода. Горящите бали изплавали от дъното на трюма под твиндека, върху който били наредени.боеприпасите и ТНТ…

Изминал повече от половин час, а пожарът още не бил потушен. Тогава Сандлерс повикал още осем пожарни коли, които пристигнали при горящия кораб след 10 минути.

Към 15 часа върху левия борд на „Форт Стайкин“ се появило голямото вишневочервено петно — огнището на пожара било в задната, кърмовата част на трюма. Но достъпът дотам бил възможен само от външната страна, и то след разрязването на обшивката. Спешно трябвал оксижен. В пристанището имало само един такъв апарат, но той бил повреден, а и не успели да го поправят.

Пожарът в трюма на „Форт Стайкин“ не се укротявал. Изглеждало сякаш водата, която нахлувала в люка на мощни струи, само разпалвала огъня в утробата на парахода.

Полковник Сандлерс стоял на палубата на горящия параход, заливана от водата, и решавал явно най-трудната и както се оказало — последната задача в живота си.

Скъпоценното време течало… Най-правилното решение било да се изкара параходът на външния рейд (преди настъпването на отлива). Трябва да се има предвид, че „Форт Стайкин“ се намирал в приливно-отливен док-басейн, шлюзовите врати на който се отваряли само при голяма вода. Наистина за изтеглянето на „Форт Стайкин“ от док-басейна били необходими влекачи, тъй като парната машина била частично разглобена. Въпреки това корабът можел да бъде изкаран от дока с влекачи, докато позволявала водата. Той бил акостирал почти срещу шлюзовите врати на дока! Но скъпоценното време било вече загубено.

Имало още два изхода: да се продължат опитите за потушаване на пожара или да се потопи корабът в дока до кея.

Събралите се на борда на „Форт Стайкин“ началници на различните пристанищни служби само давали съвети и идеи на капитана, от които му се замаяла главата. Тук вече нямало нужда от съвет, а от заповед за незабавно потопяване на парахода. Но такава заповед не била дадена… Полковник Сандлерс се уплашил от риска. Той заповядал да продължи гасенето на пожара.

В 15 ч и 45 мин силният дим, който излизал от трюма на „Форт Стайкин“, станал изведнъж черен. След това от люка до върха на мачтите се извил ярък пламък, който веднага изчезнал. В 15 ч и 50 мин екипажът на парахода напуснал кораба и побягнал към портала на пристанището. Моряците разбирали по-добре от Сендлерс, че „Форт Стайкин“ ще избухне всеки момент. Бордовете на парахода светели вече с вишневочервен цвят, покрай цялата му водолиния от водата се издигала пара. Над дока-басейн, в който се намирал корабът, се появил тъмен облак от дим.

В същото време работата в пристанището вървяла нормално — на рейда отново шетали катери, влекачите теглели баржите, разнасял се грохотът на винчовете. Вестта за надвисналата опасност още не била успяла да се разпространи сред пристанищните работници. Пожарът на „Форт Стайкин“ не привлякъл особено вниманието на индийските докери — в онези години пожарите по корабите, натоварени с памук, били доста често явление в Бомбайското пристанище. Пожарникарите продължавали да наливат вода в трюма на парахода…

16 часа и 06 минути

Селяните, работещи в полето на 20 мили от града, неочаквано почувствали с учудване мощен порив на горещ вятър. След няколко секунди до ушите им достигнало откъм града силно бучене.

„Форт Стайкин“ избухнал в 16 ч и 06 минути. За някакъв миг параходът изчезнал сред облаци дим и пламъци. Стоманени останки от корпуса, части от парната машина, сандъци със стока, бали памук, кюлчета злато и обезобразени човешки тела били изхвърлени на височина 300 м и падали оттам върху града. В бетонния пирс, до който бил пристанал параходът, срещу мястото на втория му трюм се образувала огромна яма. Осемнадесетте пожарни коли били издухани от пирса като трошички хляб от масата. Пожарникарите, намиращи се на борда на парахода и на кея, изчезнали. По-късно намерили само металните им каски.

За силата на експлозията може да се съди дори по факта, че някои отломки от парахода прелетели по въздуха почти километър, а един от парните котли на кораба се озовал на една от градските улици на 900 метра от мястото на експлозията.

Никой не могъл да обясни защо след експлозията кърмовата част а „Форт; Стайкин“ оцеляла, като легнала на дъното на док-басейна.

В четвъртия трюм в тази част на парахода оставали още 800 т взривни вещества…

Вторият взрив последвал в 16 ч и 33 мин. Очевидците твърдят, че той бил по-силен от първия. Достатъчно е да споменем, че кърмата на „Форт Стайкин“ заедно с 12-фунтовото оръдие на юта прелетяла над складовете на височина 14 м и паднала на пътя на 200 м зад портала на пристанището. След втората експлозия в бетонния пирс се появила втора яма.

Последствията от двете експлозии били ужасни. В док-басейна „Виктория“ и в съседния „Принц“ били унищожени и извадени от строя около тридесет кораба. Акостиралият до кърмата на „Форт Стайкин“ английски товарен параход „Джапаланда“ с вместимост почти 4000 регистър-тона бил изхвърлен от експлозията върху покрива на склада.

Както след първата, така и след втората експлозия по акваторията на док-басейна и по външния рейд се разпространили две гигантски вълни. При това вързалата на корабите се скъсали като конци, а тежко натоварени кораби се удряли като трески в бетонните пирсове и кейове. Били запалени 12 кораба, а 18 търговски и 3 военни кораба били потопени или силно повредени. Общият регистров тонаж на повредените кораби възлязъл на повече от 50 000 т.

От експлозиите били разрушени над 50 пристанищни склада, а съхраняваното в тях зърно, боеприпаси и военна техника били разхвърляни по цялата територия на пристанището. Разхвърчалите се горящи бали памук и нагорещените парчета предизвикали многобройни пожари. В дима се разнасяли експлозии — избухвали складовете със снаряди… Всичко това ставало на половин миля от града.

Горящите бали памук падали върху дървените къщи на Бомбай и предизвикали пожари в самия град. Раздухван от силния мусон, пожарът в пристанището се разпространявал на север към центъра на града. Бомбай бил заплашен от смъртна опасност. Вечерта заревото над опустошеното пристанище се виждало на 75 мили в морето. През цялата нощ пристанището се разтърсвало от експлозиите и от грохота на срутващите се сгради. Противопожарната служба на града се оказала безсилна да ликвидира тази адска клада.

За да бъде спасен градът от огъня, било решено да се създаде „мъртва зона“ между пристанището и града с широчина 500 м. В създалата се обстановка това било единственото правилно решение. На работа били хвърлени няколко хиляди войници и моряци от военноморския флот. Помагали им доброволци сред оцелелите моряци от търговския флот. През първата нощ от горящото пристанище успели да извозят 1500 т взривни вещества.

Битката за Бомбай продължила три дни и три нощи. Градът бил спасен благодарение на това, че в „мъртвата зона“ с широчина 500 м били взривени всички здания, които могли да подсилят огъня. Последните огнища на пожара угаснали към 1 май 1944 г.

Броят на жертвите от бомбайската катастрофа е неизвестен, както и точният брой на жителите на този огромен пренаселен град. Тогава били взети под внимание само жертвите, регистрирани от моргите и болниците. По официални данни — 1500 убити, и над 3000 ранени. Никой не знае броя на безследно изчезналите.

Наложило се пристанището да бъде построено отново, да се възстановят 6 мили жп линия, електрическата и телефонната мрежа. Щетите, нанесени от експлозията на „Форт Стайкин“, не били точно пресметнати. Ориентировъчно се приело, че те възлизали на 1,5 милиарда американски долара. Бомбайското пристанище било затворено до 28 октомври 1944 г.

Каква била причината за пожар на „Форт Стайкин“? Защо в продължение почти на два часа пожарът на парахода останал незагасен?

Назначената от правителството специална комисия за разследване причините на катастрофата не могла да установи точната причина за възникването на пожара. Според нея появата на огъня могла да бъде причинена или от самовъзпламеняване на памука, или от хвърлена в трюма угарка. Тъй като пожарникарите не знаели точното място на горящите бали памук в трюма, те наливали вода в товарния люк, без водата да стига целта си.

Сега, разбира се, след повече от три десетилетия, можем само да се учудваме защо за гасенето на този пожар не са били използвани инертни газове. През онези години обаче този радикален метод не бил намерил още широко разпространение.

Читателят е в правото си да попита: „Защо не са изпратили хора в трюма, за да се определи точно огнището на пожара?“

Трябва да се има предвид, че пожарите на морските кораби се съпровождат с много бързо повишаване на температурата в помещенията, където започват. Ето защо няколко минути след началото На пожара на „Форт Стайкин“ спускането в трюма било просто невъзможно. За това бил необходим азбестов предпазен костюм с дихателен прибор, какъвто нямало под ръка. В пристанището не се намерил и изправен оксижен. Ако такъв апарат е бил налице, след разрязване на външния борд над водолинията пожарът сигурно би бил потушен.

Причината за експлозията на парахода било нарушаването на елементарните норми на безопасност при товаренето на „Форт Стайкин“. В никакъв случай не трябвало да се товарят в един трюм тринитротолуол, боеприпаси и памук, който, както е известно, заема второ място след въглищата по процента на вероятност от самовъзпламеняване.

Фаталната грешка на администрацията на Бомбайското пристанище била затова, че тя вкарала взривоопасния кораб в док-басейна, Препълнен с други кораби, при това в пристанище, което всъщност представлява едно цяло с града. Кораб като „Форт Стайкин“ трябвало да бъде разтоварен на външния рейд далеч от пристанището. След като започнали разтоварването на „Форт Стайкин“ сред десетките други кораби, пристанищните власти на Бомбай даже не се погрижили да уведомят екипажите им и пристанищните работници за необходимите мерки на безопасност. На върха на фокмачтата този параход съгласно с международните правила трябвало да вдигне червен флаг, означаващ по еднофлажния код на сигналите „Имам опасен товар на борда си“.

При гасенето на пожара на парахода „Форт Стайкин“ липсвало централизирано ръководство на противопожарните команди. Началникът на противопожарната служба нямал пълномощия за вземане на решение по изтеглянето на кораба от дока или за неговото потопяване до кея. Нито капитанът на пристанището, нито командващият военноморските сили в Индия били известени, че е необходимо корабът да бъде изкаран от дока на рейд или да бъде потопен до кея. Съгласно с правилата, действащи през време на война, всеки един от тях имал право да разреши това.

Освен това можеше да бъде предотвратена втората експлозия на борда на злощастния параход, ако след възникването на пожара в трюм № 2 бяха незабавно задраени люковете на трюмове № 2 и 5, разположени в кърмата зад надстройката. Това не било направено и памукът в кърмовите трюмове също се запалил. Поради това боеприпасите, наредени по твиндеците, се нагрели и експлодирали…

И накрая — фатална роля в тази история изиграла нерешителността на началника на противопожарната служба в Бомбайското пристанище полковник Сандлерс. Ако той, виждайки, че е невъзможно корабът да бъде изкаран на рейда, беше поел отговорността и беше заповядал да се потопи „Форт Стайкин“ до кея, катастрофата не би станала.

Ехото от бомбайската катастрофа

Избухванията на „Монблан“ в Халифакс и на „Форт Стайкин“ в Бомбай не са единствени в историята на корабоплаването. Хрониките на световното корабоплаване, особено по времето на последните две световни войни, изобилстват със случки на гибел на параходи, натоварени с барут, динамит и други взривни вещества, при пребиваване в пристанището или при преход в морето. Като оставим настрана случаите на явни диверсии и саботажи, ще споменем за няколко експлозии, причините за които са изяснени. Всички те са станали само поради нарушаване на елементарните правила за боравене с взривоопасни вещества и липсата на бдителност.

На 12 август 1876 г. в морето близо до нос Финистере се разнесла експлозия с чудовищна сила. По многобройните парчета и предмети от кораба, изхвърлени на брега, установили, че се е взривил дървеният ветроходен кораб „Грейт Куинсленд“ (1794 рег. т.). Този великолепен, кораб се движел от Лондон за Мелбърн под командването на капитан Холден. На борда на кораба освен екипажа се намирали 569 пътници, които загинали. Изяснило се, че корабният коносамент включвал не само генерален товар, а и голяма партида барут — черен и бездимен.

Опитите, проведени в Англия със сортовете барут, които били на борда на „Грейт Куинсленд“, показали, че бездимният барут имал Примеси и затова бил взривоопасен при съхраняваше. Грешката на химиците довела до катастрофа.

На 7 март 1896 г. пак поради непредпазливо боравене с барут полетял във въздуха английският товарен параход „Матади“ (2683 рег. т). Експлозията станала при товаренето в западноафриканското пристанище Бома.

На 7 март 1913 г. в Балтимор при товарене на динамит избухнал английският товарен параход „Алън Чайн“ (1768 рег.т).

На 3 декември 1916 г. след експлозия в трюма потънал английският товарен параход „Лаутаро“ (3476 рег.т.). Корабът пътувал от Сен Назер за Мурманск с товар боеприпаси.

На 5 януари 1931 г. на 4 мили в Коломбо експлодирал норвежкият моторен кораб „Триколор“ (6200 рег. т), който пътувал от Европа за Йокохама, натоварен с химикали и динамит. Обхванатият от пламъци кораб изчезнал във водата след около 5 минути. Френският Кораб „Портос“ успял да спаси само 36 души.

На 1 януари 1941 г. след силна експлозия на боеприпаси потънал близо до Оран американският параход „Артър Мидълтън“ (7176 рег.т). Загинали 70 души.

На 3 май 1941 г. при разтоварване в пристанището на Триполи избухнал италианският моторен кораб „Бирмания“ (6300 рег.т), на борда на който също имало боеприпаси.

На 28 март 1943 г. в Неапол хвръкнал във въздуха италианският моторен кораб „Катарина Коста“ (8060 рег.т), на борда на който имало боеприпаси.

На 16 юли 1943 г. при товарене на взривни вещества в Алжир станала експлозия на норвежкия параход „Бджоргхауг“ (2000 рег. т). Корабът се пречупил на две и потънал.

На 17 юли 1944 г. в залива на Сан Франциско при товарене на боеприпаси били разкъсани на парчета американският турбинен кораб „Куин Виктъри“ (7608 рег. т) и параходът „И. А. Браян“ (7212 рег. т Загинали 300 души.

На 10 ноември 1944 г. експлодирали боеприпаси в американския параход „Маунт Худ“, който стоял на котва в залива Зиадлер на остров Манус от групата на Адмиралтейските острови. Загинали 373 души.

На 3 декември 1948 г. от избухване на снаряди на китайския параход „Кианжия“ загинали повече от 1000 души.

На 23 август 1949 г. в пристанището Каохсиунг на Тайван поради пожар при разтоварване на боеприпаси експлодирал и потънал параходът „Чайна Виктъри“ (3283 рег.т) Експлозията причинила големи разрушения в пристанището. Били убити над 500 души.

На 19 юни 1950 г. в Червено море от експлозията на 538 т взривни вещества потънал английският товарен параход „Индиан ентърпрайз“ (7319 рег.т). От 73-мата членове на екипажа се спасил само един човек. Експлозията станала поради пожар, възникнал от самовъзпламеняването на товара.

Към най-тежките случаи на експлозии на боеприпаси през последните 25 годиш трябва да се причисли катастрофата на 17 април 1958 г. близо до остров Окинава. Американските водолази подготвяли за изваждане парахода „Кенада виктъри“ (7608 рег.т), потопен от японски самолет-камикадзе на 27 април 1945 г. Тогава с парахода загинали 43-ма моряци.

Тринадесет години след това, когато водолазите, за да се доберат до товара, извършили подводна експлозия на потъналия кораб, станала катастрофата — детонация на боеприпасите, с които бил натоварен „Кенада виктъри“.