16Уроци

Според Древните писания владеещите Умението се организират в котерии от по шестима. Членовете им не са изключително от кралска кръв, но включват и братовчеди по далечна линия, стига, разбира се, да са показали известни наченки на талант. Една от най-прочутите групи — Кросфайърската котерия, е великолепен пример за начина, по който функционират те. Известно е, че Кросфайър и нейните другари били обучавани от един Магистър на име Тактик. Партньорите в групата получили възможността да се избират един друг, след това били подготвени от Тактик, който ги превърнал в сплотена бойна единица. Независимо дали били разпръснати из Херцогствата, за да събират или разпространяват информация, или събрани на група, за да срещнат и внушат колебание в редовете на врага, техните подвизи си остават легендарни. Последният от тези подвизи е описан подробно в една балада на име „Саможертвата на Кросфайър“, където се разказва как те събрали сноп и канализирали силите си в служба на кралица Видение по време на Битката за Бешам. Когато узнали, че кралицата е на предела на силите си, те й преотстъпили своята, но повече, отколкото могли да си позволят, и по-късно, на празненството след победата, били открити в една изоставена кула, където умирали от изтощение. Може би всенародната любов им помогнала да запазят живота си, но всички членове на групата останали инвалиди — парализирани слепци, някои със загадъчни следи от тежки изгаряния по телата. Дори след този случай колективната им сила била по-голяма от тази на флагмански кораб и продължила да бъде в служба на кралицата.

През мирните години от управлението на крал Щедър обучението на подобни котерии било преустановено. Съществуващите вече групи били разпуснати, членовете им измрели от старост или престанали да се интересуват от съвместна дейност. Така тайнството на Умението се превърнало в наука за богоизбрани, за принцове и знатни наследници и с течение на времето хората започнали да гледат на него като на някакъв древен и полузабравен ритуал. И когато възникна заплахата от нападения на алените кораби, само крал Умен и синът му Искрен практикуваха активно Умението. Умен направи безуспешен опит да открие и привика на служба някои от някогашните му познавачи, но повечето бяха твърде стари, за да може да се разчита на тях.

Тогава Гален, Магистърът на крал Умен, получи заповед да създаде нови котерии за отбрана на кралството, но явно е бил решил да не спазва традицията. Вместо да се избират помежду си, както било прието от стари времена, членовете на котериите бяха назначавани. Целта на Гален очевидно е била всеки от членовете да изпълнява безропотно заповедите свише, а котерията да се превърне в сляпо и безволево оръдие на краля. Първата създадена от Гален котерия бе представена на крал Умен като личен дар от неговия Магистър. Казваха, че един член на кралската фамилия изразил несъгласие с тази концепция. Но времената бяха тежки и крал Умен не можеше да не се възползва от едно толкова силно оръжие, което му поднасяха наготово.

Такава омраза! О, как само ме мразеха всички! С появяването на всеки на площадката усещах нарастващата им ненавист. Стоях объркан и настръхнал, сякаш ме бяха поливали със студена вода. Но въпреки това не помръдвах от мястото си и срещах открито свирепите им погледи. Сигурно по тази причина никой от тях не ме заговаряше. Искаха или не, те се принудиха да заемат местата си около мен. Никой не говореше.

Стояхме и чакахме.

Слънцето изгря и дори се показа над ръба на стената, но Гален все не идваше. Но те стояха по местата си и чакаха и аз правех същото.

Най-сетне чух стъпките му откъм стълбите. Когато се появи на площадката, той премигна от ярките лъчи, огледа се и се облещи в мен. Не помръднах. Двамата се измерихме с погледи. Той усещаше товара от омраза, който другите бяха струпали на плещите ми, и това сигурно го радваше, както и превръзката на главата ми. Но аз срещнах погледа му и не трепнах. Не смеех да трепна.

Постепенно долових изумлението на останалите ученици. Достатъчно бе да го погледнат за миг, за да забележат следите от боя. Обелискът на правдата бе доказал, че е постъпил несправедливо към мен, и той носеше белезите на своето наказание. Лицето му бе богат пейзаж от сини и зелени петна, примесени с жълтеникави кръгове. Долната му устна беше разцепена по средата и в ъглите. Беше облякъл риза с дълги широки ръкави, за да скрие следите по ръцете си. Предположих, че ги е получил, докато се е опитвал да прикрие лицето си от ударите на Бърич. Все още носеше любимия си камшик, но се съмнявах, че има сили да го размаха както трябва.

И така ние се разглеждахме. Не изпитвах задоволство при вида на раните му. Дори чувствах някакво родство с него. Бях повярвал в непобедимостта му, а се оказа, че съм постъпил като наивен глупак. Това вече променяше положението му в очите ми. На два пъти отвори уста да ми каже нещо. Третия път се извърна и заповяда на цялата група:

— Заемете се с упражненията. Аз ще наблюдавам дали ги изпълнявате правилно.

Последните няколко думи бяха произнесени съвсем тихо. И докато се протягахме, приклякахме и люлеехме ръце в различни посоки, той куцукаше из градината. Стараеше се да не се обляга на стената, нито да спира твърде често. Нямаше го вече заплашителното „шляп, шляп, шляп“ на камшика по бедрото.

Този ден не научихме нищо ново, по-скоро преговорихме вече познати неща. При това урокът приключи необичайно рано, още преди слънцето да е залязло.

— Добре се справяте — обяви Гален с отпаднал глас. — Виждам, че сте се готвили дори в мое отсъствие. Заслужихте си почивката. — Преди да ни освободи, той ни повика поединично за кратко докосване с Умението. Забелязах, че останалите си тръгваха неохотно, като често се озъртаха, любопитни да видят как ще постъпи с мен. Досещах се, че ще съм последен, и мълчаливо се подготвях за поредния сблъсък.

Но дори той се оказа разочарование. Гален произнесе името ми и аз го доближих с покорност и уважение, каквото бяха изразили и другите. Застанах пред него и той размаха ръце пред лицето ми и над главата ми. След това хладно каза:

— Защитата ти е добра. Трябва да се научиш да я отслабваш, когато изпращаш мисли на другите или ги приемаш от тях.

След което ми махна да си вървя и аз — също като останалите — изпитах съжаление. Всъщност чудех се дали въобще бе правил някакъв опит да използва Умението си върху мен. Защото този път не бях доловил характерното му присъствие. Спуснах се по стълбите, като продължавах да се питам какъв е смисълът на всичко това.

Прибрах се в стаята си, после слязох в конюшните. Отидох при Сажда и я изтърках с четка, а щастливият Смити тичаше наоколо. Все още се чувствах объркан и недоволен. Знаех, че трябва да си почивам, но не ме свърташе на едно място. „Разходка по камъните?“ — предложи Смити и аз се съгласих да слезем в града. Беше ветровит следобед и ми бе достатъчен само един поглед към морето, за да разбера, че се задава буря. Вятърът беше необичайно топъл и почувствах освежаващото действие на морския въздух. Мускулите ме понаболяваха от упражненията, ала бяха позаякнали.

Успокоявах се с мисълта, че Смити е този, който ни води към свещарската работилница. Като всяко куче той се връщаше неизменно там, където го бяха посрещнали добре. Бащата на Моли бе останал на легло този ден и в работилницата бе относително тихо. Заварих само един клиент, който говореше с Моли. Тя ми го представи с името Джейд. Бил моряк от силбейски търговски кораб. Беше около двайсетгодишен, разговаряше с мен, сякаш съм на десет, и през цялото време се усмихваше на Моли. Знаеше безброй истории за нападенията на алените кораби и за страховити морски бури. Имаше обеца с червеникав камък, а брадата му току-що бе почнала да се къдри. Загуби доста повече от нужното време, за да избере няколко снопчета свещи и ново медно кандило, но най-сетне си тръгна.

— Можеш ли да затвориш за малко дюкянчето? — попитах Моли. — Искам да се разходим по брега. Вятърът е чудесен.

Тя поклати глава със съжаление.

— Имам още работа. Освен това чакам няколко клиенти. А както знаеш, без клиенти няма и прехрана.

Почувствах необяснимо разочарование. Пресегнах се към нея и открих, че всъщност ужасно й се иска да дойде.

— Хайде, скоро ще се стъмни — продължих да настоявам, набрал увереност. — Ако клиентите ти държат на теб, утре пак ще дойдат.

Тя ме погледна замислено и изведнъж кимна.

— Знаеш ли, прав си. Малко свеж въздух сигурно ще ми се отрази добре. — След което си взе наметалото и този жест предизвика неистова радост у Смити. Затворихме магазинчето и излязохме.

Моли тръгна с обичайната си забързана походка. Вятърът бързо предизвика розови петна на бузите й и очите й блеснаха. Струваше ми се, че ме поглежда по-често от обичайното.

Градчето беше притихнало и пазарът беше съвсем пуст. Излязохме на брега и поехме по-бавно из местата, където преди години се гонехме и смеехме. Тя ме попита дали съм си взел бележка да паля лампата, преди да слизам по тъмни стълби и аз я погледнах озадачено, а после си спомних, че това бе обяснението, което й бях дал за синините си. Попита ме също дали главният коняр и един от преподавателите били още скарани, от което разбрах, че историята с Бърич и Гален е станала местна легенда. Уверих я, че каквото и да е имало, мирът е възстановен. После слязохме в една падина и събрахме малко морска тръстика, която Моли ползваше за багрилата си. Когато се изморих, седнахме на крайбрежните скали, загледани в напразните опити на Смити да очисти брега от чайките.

— Хъм. Чух, че принц Искрен щял да се жени — подхвана тя.

— Какво? — попитах учудено. Тя се засмя чистосърдечно.

— О, Новия, никога не съм срещала някой, който да е толкова невъзприемчив за клюките. Как може да живееш в крепостта и да не знаеш това, за което говори простолюдието? Искрен склонил да си вземе жена, за да осигури наследник. Говори се обаче, че бил твърде зает, за да има време да си търси, и възложили това на Славен.

— О, не! — възкликнах смаяно. Опитах си да си представя едрия грубоват Искрен и до него някоя натруфена префърцунена дама, подбрана по вкуса на Славен. Бях виждал множество такива, крепостта се изпълваше с тях от близките и далечни херцогства всеки път, когато имаше празненство. Носеха надиплени шарени рокли, ядяха много и говореха кресливо. А появеше ли се някой от принцовете, изведнъж се смълчаваха, хвърляха му кокетни погледи и се правеха на скромни и добре възпитани. „Принцоловки“, така им викаха в крепостта. Никога не знаеха как да се държат, сърдеха се, когато принцовете не ги канеха на танц или на сутрешна разходка. И всички до една бяха почитателки на Славен. Опитах се да си представя някоя от тях до Искрен, но не се получаваше. Искрен бе човек на действието, неговото царство бяха палубите на корабите или бойното поле, но не и лъскавият под на танцувалната зала. Бродираните рокли и лачените обувчици едва ли щяха да го последват там. Моли пъхна в ръката ми една монета.

— Това пък за какво?

— За каквото си мислеше допреди малко, докато на два пъти ти предлагах да си тръгваме. Мисля, че въобще не ме чу.

Въздъхнах.

— Искрен и Славен са толкова различни! Не мога да си представя че единият ще избира жена на другия.

Моли ме погледна учудено.

— Славен ще избере някоя, която е хубава, богата и от знатно потекло. Тя ще може да танцува и да пише стихчета. Ще се облича красиво и ще носи скъпоценни камъни в косите си на масата и винаги ще мирише на цветята, които растат в Дъждовните равнини.

— И какво — Искрен няма ли да хареса такава жена?

— Искрен заслужава приятел, не украшение. На негово място щях да си потърся някоя действена жена. Нямаше да я избирам по скъпоценностите или косата й. Тя трябва да може да зашие риза, да наглежда градина и да владее някое по-особено умение — например билкарство или краснопис.

— Новия, такива занимания не подхождат на една истинска дама — засмя се Моли. — От нея се иска точно това да бъде украшение. И да е богата. Не е за нея работата.

— Разбира се, че е. Вземи например лейди Търпение и прислужницата й Лейси. Те винаги си намират някаква работа. Покоите й са като джунгла от растенията, които отглежда, ръкавите на роклята й често са покрити с мастилени петна, в косата й се мяркат клончета от билките, с които работи, но въпреки това тя си остава прекрасна. А и ако питаш мен, красотата не е най-важното нещо в една жена. Наблюдавал съм ръцете на Лейси, докато меси тесто за сладкиши — бързи и ловки, като пръстите на рибар, когато плете мрежа. Ами Ход, учителката по фехтовка? Тя се занимава с гравиране на метал. Направила е един кинжал за рождения ден на баща си, с дръжка във формата на скачащ елен и великолепно балансирано острие. Ето това е красота, която ще просъществува дълго след като побелеят косите и се сбръчкат бузите й. Някой ден внуците й ще погледнат този кинжал и ще си кажат, че тя е била ненадмината.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се — отвърнах малко смутен от близостта на Моли. Долу на брега Смити продължаваше да преследва чайките с изплезен до земята език.

— Но ако благородните дами се занимават с подобни неща, те ще получат мазоли на хубавите си ръчички, а вятърът ще изсуши кожата на лицата им. Искрен едва ли би харесал такава жена.

— Напротив. Той заслужава точно такава — която да язди редом с него!

Моли се изкиска.

— Знаеш ли — аз не мога да яздя. И мога да различа само няколко букви.

Погледнах я, без да разбирам накъде бие.

— И какво от това? Достатъчно умна си, за да се научиш. Виж колко си добра в твоя занаят. Не ми казвай, че всичко е дошло от баща ти. Често, когато идвам в дюкянчето, ми прави впечатление, че дрехите и косата ти миришат на треви. Обзалагам се, че търсиш нови аромати и експериментираш с багрила за свещите. Стига да пожелаеш, и ще се научиш да четеш и пишеш. Що се отнася до язденето… ти си добре сложена, ловка, виж само как се катериш по скалите. А и животните те харесват. Смити например направо е влюбен в теб…

— Ех! — възкликна тя и ме сръга. — Говориш така, сякаш всеки миг ще дойде някой принц и ще ме метне на коня си.

— Да те пази Еда — отвърнах аз. — Те няма да могат да те оценят.

— А кой тогава? — попита тя и сведе поглед.

Момчетата са глупаци. Разговорът беше тръгнал някак от само себе си и речта, която произнесох, бе напуснала устните ми също толкова естествено, колкото дъхът от дробовете ми. Нямах никакво намерение да я ухажвам. Слънцето беше над хоризонта, а ние седяхме съвсем близо един до друг. Ако в този момент бях казал „например аз“, мисля, че сърцето й щеше да падне в треперещите ми ръце като узрял плод. Мисля, че щеше да ме целуне и да ми пристане по своя воля. Но тогава още не осъзнавах нито величието на момента, нито значението на собствените си чувства. Затова преглътнах онези думи и замълчах, а малко след това при нас дотича Смити и моментът бе пропуснат, изчезнал като отнесена от вятъра сламка.

Станахме, Моли каза нещо за времето, а аз почувствах болежките да се пробуждат в тялото ми. Да седя толкова дълго на студения камък бе глупаво — не бих го позволил дори на едно куче. Изпратих Моли до тях и на раздяла имаше един кратък и неудобен миг, преди тя да се наведе и да прегърне Смити. После останах сам, ако се изключеше доволното кученце, което продължаваше да припка около мен. Бавно тръгнах към крепостта. Върнах Смити в конюшнята, казах лека нощ на Сажда и се качих в крепостта. Гален и учениците му вече бяха приключили с храненето и си бяха отишли. Слязох в кухнята, където беше топло и многолюдно. Ратниците отдавна ме бяха приели за свой, а бирата и сиренето бяха в изобилие. Похапнах малко — но не толкова малко, колкото беше определил Гален, а като привърших, се облегнах назад и се заслушах в приказките на околните. Бях изненадан от това колко много неща съм пропуснал от началото на обучението си при Гален. Коя ще е булката на Искрен беше тема, занимаваща умовете на всички. Тя беше придружена с обичайните грубовати коментари на ратниците относно възможностите и вкусовете на Славен, който бе натоварен със задачата да избере най-подходящата. Никой не се съмняваше, че брачният договор ще бъде основан предимно на политически мотиви, тъй като едно толкова ценно нещо като ръката на принца не можеше да бъде похабено по някакви лични подбуди. Някой спомена отново времето, когато Рицарин бе избрал лейди Търпение за своя съпруга и скандала, който бе предизвикал този избор. Избор, лишен от каквито и да било политически дивиденти за Бъкип.

Не, Искрен нямаше да постъпи така. Особено под заплахата от честите набези на пиратите от алените кораби. А това значително ограничаваше избора. Коя ще бъде тя? Жена от Вътрешните острови, които са на север от нас, в Бяло море? Вярно, че островите са скалисти и негостоприемни, но те разполагат с гъста верига от стражеви кули, които биха могли да ни предупреждават отрано за опасността от нападение. На югоизток от нашите граници, отвъд Дъждовните равнини, където не властва никой, се намират Земите на подправките. Принцеса от тези места не би осигурила кой знае какви тактически преимущества, но затова пък би донесла несметни богатства и търговски облаги. На много дни път в южна и източна посока от брега има няколко големи острова, където растат подходящи дървета за строеж на кораби. Ако принцът си вземел жена от тези острови, какво щели да поискат в замяна родителите й? Кожи, предположи един, жито — рече друг. А защо да не е от планинските царства, дето държат проходите и решават кого да пуснат? По южните им граници преминава един проход, който извежда право при великата Дъждовна река, която се извива през Дъждовните равнини. А кой не е чувал разказите за изоставени пълни със съкровища храмове по бреговете на реката, за статуи на богове, които охраняват купчини злато, събрано из плитчините на реката?

Всяка от тези възможности беше подлагана на щателно обсъждане с разбиране, каквото Гален не би предполагал у едни прости войници. Почувствах се засрамен, задето си бях позволил да се поддам на представите му и да повярвам, че тези хора са ограничени и невежи, лишени от мозък и способни само да въртят меча. Та аз бях преживял сред тях целия си досегашен живот! Би трябвало да ги познавам по-добре. Така е, аз ги познавах по-добре от него. Просто у мен бе заговорило желанието да се издигна над тях, да докажа, че съм от кралско потекло. Да, това беше. Бяха ме подкупили с високо положение, така както подкупват бедния с дребни монети.

Прибрах се в стаята и се изтегнах на леглото. Преди да заспя, твърдо реших повече да не се поддавам на Гален и да не му позволявам да ме подмамва. Реших също да изуча докрай Умението, каквито и трудности да изисква това.

И така още по тъмно на следващата утрин се изкачих на площадката и се заех с упражненията. Попивах всяка дума, произнесена волно или неволно от Гален, напрягах усилия да спазвам стриктно изискванията му и да изпробвам собствените си възможности — физически и умствени. Но седмицата се изтърколи, след нея и месецът, а аз продължавах да се чувствам като куче, на което са увесили парче месо пред носа — но извън обсега му. Очевидно другите бележеха някакъв прогрес. Между тях постепенно се изграждаше мрежа от все по-често споделяни мисли и настроения, начин за общуване, който те започваха да предпочитат пред словесния и който им позволяваше да изпълняват упражненията така, сякаш са едно цяло. Мълчаливо и неохотно те се изреждаха да си партнират с мен, но всеки път не чувствах никакви опити за мисловен контакт, а моите усилия ги караха да се отдръпват погнусени и да се оплакват на Гален, че или шепна, или нахлувам в мислите им като засилил се да блъска овен.

Наблюдавах ги с нарастващо отчаяние как танцуват по двойки, разделяйки си контрола върху мускулите и как единият от тях върви със завързани очи из лабиринт от нагорещени въглени, ориентирайки се с очите на своя партньор. Понякога ми се струваше, че аз също притежавам Умението. Чувствах го как расте около мен, но то бе нещо, което не можех да насочвам или контролирам. В един момент то беше в мен, удряйки като вълна в крайбрежни скали, в следващия го нямаше и аз се чувствах като изсъхнал пясък. В пиковите моменти можех да накарам Август да става, да кляка и да върви накъдето пожелая. В празните мигове не бях в състояние да постигна нищо. Но най-странното беше, че никой не можеше да проникне в мен.

— Свали защитата, разруши стената! — повтаряше ядосано Гален, застанал разкрачен пред мен, и аз полагах напразни усилия да следвам напътствията му. Случваше се да усетя за секунда лекото докосване на неговото Умение. Но не можех да му позволя да проникне в ума ми, също както не бих допуснал някой да забоде острие между ребрата ми. Колкото и да се опитвах, някаква частица от мен продължаваше да се съпротивлява на неговите опити за умствен контакт със сила и упоритост, които ми се струваха непреодолими.

И така те напредваха с всеки ден, а аз бях само безпомощен свидетел на този прогрес. Дойде денят, когато Август разтвори пред себе си изписан лист, а партньорът му, застанал на другия край на площадката, го зачете на висок глас. Други двама играеха на шах по команда от своите партньори, които дори не можеха да видят дъската. Гален естествено изрази задоволство от напредъка на всички — освен от моя. В края на всеки урок той се приближаваше до нас и ни докосваше, но аз продължавах да не чувствам това докосване. Той, разбира се, не пропускаше да ми натякне, че си губи времето с мен, но е длъжен да спазва кралската заповед.

Пролетта наближаваше и Смити неусетно порасна от кутре в младо енергично куче. С Моли успяхме да се видим само веднъж и се разходихме за кратко около пазара, без да разменяме повече от обичайните думи. Имаше една нова сергия, където някакъв смръщен човек продаваше птици и дребни животинчета — всичките затворени в клетки. Имаше врани, лястовици и врабчета, както и една умърлушена лисица, която се измъчваше от глисти. Беше толкова отпаднала, че несъмнено скоро щеше да умре. Видът на пленените животинки ме потресе и аз спрях пред тях. Напрегнах усилия и се опитах да внуша на птиците, че ако побутнат лекичко нагоре резетата на клетките, ще си възвърнат изгубената свобода. Моли, изглежда, си помисли, че се забавлявам от вида на нещастните създания, и долових у нея нарастваща хладина. Тръгнах да я изпращам, но тя вървеше на крачка пред мен и дори не обръщаше внимание на скимтящия по петите й Смити. Аз самият също изпитвах желание да заскимтя. С наближаването на пролетта пристанището се пробуждаше и оживяваше. Не само заради търговията, но и защото идваше времето на пиратските набези. Вечерях със стражите и от тях научавах какво се говори из града. „Претопените“ бяха станали скитащи крадци по пътищата и из кръчмите се разказваха ужасяващи истории за безсърдечните им дела. Нахвърляли се върху самотните пътници като хищници, отнемали им всичко и ги зарязвали без храна, вода и дрехи, изоставени на милостта на времето и дивите животни.

Страхът от „претопяване“ нарастваше пропорционално на тези истории. По пазарищата се продаваха отровни семена, които майките да дават на децата си, в случай че попаднат в плен. Носеха се слухове, че някои крайбрежни села били напълно изоставени, а жителите им натоварили каквото могат на ръчни колички и поели към вътрешността. И наистина, броят на просяците в града през тази пролет се беше увеличил. Един ден на улиците се появи „претопен“ — хората се отдръпваха от него, сякаш беше прокажен, а той се разходи из пазара и си взе каквото поиска от сергиите. На втория ден обаче изчезна и из града плъзна слух, че скоро вълните щели да изхвърлят мъртвото му тяло.

Разнесе се и друг слух — че били избрали кандидатка на Искрен от планинците. Така, твърдяха по-осведомените, сме щели да си осигурим безпрепятствено преминаване през проходите, както и сигурна защита при евентуално нападение в тил. Имаше и други слухове, които се казваха шепнешком — според тях принц Искрен не бил добре със здравето. Може би бил изморен или нервен заради предстоящата сватба. Някои подмятаха, че напоследък по-често наблягал на чашката и затова често бил махмурлия.

Трябва да призная, че тези слухове будеха у мен искрена тревога. От принцовете и благородниците единствен Искрен бе проявил някакво внимание към мен, макар и така, сякаш съм му любимото куче или кон. Надявах се, че е здрав, и искрено желаех да го видя гордо изправен и пълен със сили и енергия по време на брачната церемония.

В началото на пролетта Гален направи своето дългоочаквано съобщение. В крепостта вече беше започнала подготовката за Пролетното празненство. Сергиите на пазара бяха пребоядисани в ярки цветове, в крепостта бяха докарани клони от цъфнали дръвчета, за да бъдат подредени край банкетните маси. Но не това бе темата на изказването на Гален, нито сладкишите, подправени със семена от карис, куклените представления и ловните танци. С наближаването на новия сезон, съобщи той, идвало времето за поредното изпитание.

— Едни от вас ще бъдат одобрени, други — освободени — каза той така, сякаш ставаше въпрос за смъртна присъда. Всички го слушахме внимателно, аз — може би повече от останалите, за да разбера какво би означавал този път провалът за мен. Не вярвах, че спрямо мен изпитанието ще бъде честно, нито че ще ми позволи да го издържа.

— Тези от вас, които докажат, че са способни, ще станат членове на новата котерия. Котерия, каквато не сме имали никога досега. Лично аз ще ви представя на краля на Пролетното празненство и нека всички се дивят на това, което съм създал. Но преди това искам лично да ви подложа на последна проверка, за да съм сигурен, че оръжието, което съм изковал за краля, ще оправдае очакванията ми. Утре всички вие ще поемете към различни краища на кралството — ще бъдете разпилени по четирите краища на света, като семена от вятър. Вече съм уговорил да ви бъдат дадени най-бързите коне. Когато пристигнете на определеното място, ще останете сами и никой от вас няма да знае къде са останалите. — Той млъкна и ни изгледа, оставяйки напрежението да нарасне. Знаех, че другите възприемат от него много повече от тези думи, и се чувствах като чужденец, заслушан в език; от който разбира съвсем малко. Вече не се съмнявах. Това щеше да е последното ми изпитание.

— Два дни след като пристигнете, ще бъдете повикани. Лично от мен. Ще ви изпратя указания къде и с кого да се свържете. Всеки от вас ще получи точната информация как да се прибере. Ако сте овладели наученото, моята котерия ще пристигне точно в разгара на празненството и ще бъде представена лично на краля. — Отново пауза. — Не мислете обаче, че всичко, което се иска от вас, е да намерите пътя до Бъкип. Вие сте котерия, а не пощенски гълъби. За да докажете, че сте овладели Умението, ще бъде от значение как и съпроводени от кого ще дойдете. Бъдете готови да тръгнете утре сутринта.

След това отново бяхме освободени един по един, като всеки с изключение на мен получи своя дял от вечерното докосване. Застанах пред него, постарах се да бъда максимално отпуснат, без да прекрачвам границата на беззащитността, но въпреки това не долових нищо. Той ме изгледа и не беше необходимо да владея Умението, за да почувствам цялата му омраза. Накрая той поклати глава с престорено съжаление и ме освободи. Понечих да си тръгна, но той ме спря и тихо каза:

— Жалко, че онази нощ не скочи от стената, копеле. А може би е по-добре така. Да, много по-добре. Бърич си мислеше, че съм постъпил несправедливо с теб. А аз само ти предлагах изход. Върви и умри, момче, или поне ми се махни от очите. Ти си срам за името на баща си. В името на Еда, не мога да разбера защо въобще трябваше да се появяваш. Не мога да си представя как човек от ранга на баща ти допусна да се стигне до такъв позор.

Както винаги, когато ставаше въпрос за Рицарин, аз долових в гласа му нотка на фанатичност. Той се обърна и тръгна към стълбите, но на вратата спря, погледна ме пак и каза злобно:

— Искам да те попитам нещо. Защо той ти позволява да черпиш енергия от него? Сигурно защото си любимото му педерастче?

— Педерастче? — повторих, защото не знаех думата. Той се усмихна. Лицето му заприлича на ухилен череп.

— Да не мислиш, че не съм ви разкрил? Не, този път няма да ти позволя да използваш неговата сила. Бъди сигурен, копеле, че няма да ти позволя.

И се обърна и заслиза по стълбите. Останах сам на площадката. Нямах представа за какво говори, но силата на омразата му ме караше да се чувствам отпаднал и омаломощен, сякаш бях изпил чаша отрова. Спомних си последния път, когато бях изпитвал подобно отчаяние, и силното ми желание да сложа край на мъките, като се хвърля от стената. Защо да не го направя сега? Поне ще отърва от неудобството Бърич и Сенч — хора, които бяха повярвали в мен.

И тогава дочух слабо скимтене — като далечно ехо.

— Идвам, Смити — прошепнах и обърнах гръб на пропастта.

Загрузка...