Тайният орден

53. глава

Обаждането от Мънро Луис се оказа конферентен разговор с него и Уилям Джейкъбсън.

Луис държеше да чуе общи впечатления за развоя на случая и защо не са стигнали до някакви следи, но Джейкъбсън го въртя на шиш, докато не научи и най-малките подробности. Искаха да са готови за медийния вихър, който знаеха, че всеки миг ще ги помете.

Най-сетне Луис примирено попита:

— Засега няма искания за откуп, нали?

— Не — отговори Харват. — И не мисля, че ще има. Не и докато инициаторът не се изплаши от публичността.

Луис познаваше Резерва по-добре от всички други. Беше се издигнал до този пост, посвещавайки живота си на тази организация. Нямаше семейство, нямаше и някой достатъчно близък, за да държи на него. Човек можеше да го открие там и денем, и нощем, та дори в уикендите. Знаеше, че за мнозина той е студен и затворен в себе си човек. Винаги когато се опитваше да бъде по-дружелюбен, отстрани изглеждаше някак неестествено. Председателят Сойър беше първият, който се заинтересува по-сериозно от него. Беше станал негов ментор и инициатор на издигането му до поста, който заемаше сега. Бе доверил много тайни на Луис и внезапната му смърт предизвика силен шок. Наложи се Луис да хване бързо юздите не само заради Резерва, но и заради собствената си кариера. Нищо от това не беше лесно и пътят, който бяха поели, бе осеян с рисковани стъпки.

— Според вас има ли шанс тези хора да се стреснат? — попита Джейкъбсън. — След всичко, което извършиха?

— Не зная.

— Какви са шансовете според вас да бъдат заловени?

— Ако трябва да съм честен — започна Харват, знаейки чудесно, че Стареца ще го убие за това, което се кани да каже, — не мисля, че шансовете са много големи. Освен ако не направим някакъв пробив. Това е, на което разчиташ в подобни ситуации.

— Прав сте — съгласи се Луис. — Трябва да продължаваме да вярваме. Ще направим всичко възможно за разрешаването на тази криза.

— Доколкото знаем, последните двама са все още живи.

— Джон и Бетси.

— Ще направя всичко, което зависи от мен, за да ги открия.

— Моля ви, господин Харват. И моля ви, дръжте ни в течение за всичко, което се случва.

— Непременно.

Най-сетне разговорът бе прекратен и Харват отиде в банята за един душ, преоблече се и щом слезе във фоайето, си взе още едно кафе. Хотелът се намираше на около три километра от Шрьодер Плаза номер едно и полицейското управление. Улиците вече гъмжаха от коли и хора и няколко души пред входа чакаха за такси, ето защо той реши да тръгне пеша. Чистият въздух и времето насаме с мислите му щяха да му се отразят добре.

Нямаше представа как да стигне до някакви конкретни указания при толкова малко предварителна информация. Беше в този случай от по-малко от четирийсет и осем часа, а се случиха толкова много събития. Никога не беше вярвал в съвършеното престъпление. Няма такова нещо. Престъпниците винаги оставят някаква следа.

Смяташе, че дори отпечатъците, които откриха са безполезни. Убиецът беше като призрак. И което беше по-лошо, Харват непрекъснато се чувстваше изпратен за зелен хайвер. Дори не беше в отбранителна позиция, при която да отбива атаки. Все едно го бяха пуснали в тъмна стая със завързани очи с поне петдесетина души, които държат тояги. Знаеш, че ще те ударят, но нямаш никаква представа откъде ще дойде следващият удар.

Докато крачеше, се опитваше да подреди мислите си и фактите по случая. Председателят на федералния резерв бе починал от инфаркт преди седмица. Ден след това петимата най-сериозни кандидати за неговия пост бяха отвлечени. Това се случи в неделя, а ето че вече беше сряда. Междувременно една жена, Клер Маркорт, и един от мъжете, Хърман Пенинг, бяха брутално убити.

Макар да знаеха приблизителното време през деня и местата, откъдето бе минал убиецът, нито полицията, нито ФБР бяха успели да открият лицето му на някоя от камерите. Сякаш те не бяха способни да запечатат лицето му — все едно беше вампир, чието отражение не може да бъде уловено от огледало. Който и да беше този човек, беше невероятно опитен.

За пореден път мислите на Харват се насочиха към Бил Уайс и твърдението му, че човекът, когото издирват, е много добре подготвен, и то най-вероятно от ЦРУ. Със сигурност не действаше сам, но самата идея, че служители на Управлението са в състояние да подготвят подобни операции, беше нещо, което Харват все още трудно можеше да преглътне. Ясно, че не бяха един и двама, но бяха успели да ги убедят, че подобни убийства са оправдани. Това на него му беше достатъчно, защото,аконякога стигне до тях, щеше да знае как да се държи.

Когато пристигна в полицейското управление, Кордеро вече беше в кабинета си горе.

— Това току-що пристигна — посрещна го тя и му подаде полицейския бюлетин за последните двама изчезнали.

Харват го прочете и ѝ върна листа.

— Очаквало се е някой от тях да оглави федералния резерв, нали? — попита следователката.

— Как се сети? — попита той.

— Ако не ми беше разказал за Клер Маркорт, можеше и да не се досетя. Но когато ти свърза икономическото ѝ образование, със специалност „Банково дело“, и смъртта на председателя на Резерва, се поразрових в интернет и прочетох какво пише за Джекил Айлънд. Лесно се досетих за какво става дума.

— Не съм ти разказвал за Джекил Айланд.

— Не, каза само остров край бреговете на Джорджия. Един от агентите на ФБР спомена името му тази сутрин. Можеше да ми кажеш, че става дума за Резерва.

— Знам и съжалявам, но изпълнявам заповеди. — Той погледна часовника си. — Ще успеят ли да включат в новините тази сутрин бюлетина за Ренър и Мичъл?

— Със сигурност. Каква смяташ да е следващата ни стъпка?

— Освен да се отбия отново в онази черква и да запаля свещ, има само едно нещо, което ми идва на ум.

— И какво е то?

От гърдите му се откъсна тежка въздишка.

— Да набележим всички исторически места в Бостън и да се опитаме да предположим къде ще е следващия му удар.