Беше девет без десет, почти време за затваряне, а Пътнам имаше отчаяна нужда да посети тоалетната. Притисна краката си един в друг и заскърца със зъби. В книжарницата нямаше никой. Последният купувач си бе тръгнал преди няколко минути, след като изразходва два часа и никакви пари вътре и оттогава никой не беше влизал. Той се замисли за миг, после реши да затвори за деня. Или по-скоро пикочният му мехур реши вместо него. Г-н Кар би получил удар, ако узнаеше, но Пътнам бе уверен, че работодателят му би предпочел да затвори, отколкото да остави магазина без надзор, докато се облекчаваше.
Той грабна връзката ключове от рафта под касовия апарат и забързано обиколи щанда, отправен към входната врата. Попипка се, докато открие нужния ключ, и щом успя, пъхна го в ключалката, завъртайки, докато чуе силно прещракване. Обърна табелката на витрината от „Да, отворено е“ на „Съжалявам, затворено е“, после с всички сили затича към банята в задната част на магазина.
Стигна точно навреме.
Вече с чувство на спокойно облекчение Пътнам се върна в малкото антренце, приютяващо санитарният възел в малката част на магазина. Докато си закопчаваше колана, погледът му попадна на тясната дървена врата, разположена точно срещу тази на банята. Намръщи се. Вече почти месец работеше в магазина, откакто бе завършил училище, и макар да знаеше, че и друг път бе виждал тази врата, всъщност никога не й беше обърнал истинско внимание.
Това като че ли го обезпокои.
Протегна ръка и се помъчи да завърти избледнялата метална топка, но вратата беше заключена. Той я раздвижи наляво-надясно, чудейки се дали да не опита някой от другите ключове, но после си помисли, че е най-добре първо да попита г-н Кар. Сигурно просто беше някой килер, но можеше да бъде и склад за редки книги или нещо такова, а той не искаше да си създава неприятности.
Пъхна ключовете в джоба си и се върна в предната част на магазина.
На следваща сутрин попита г-н Кар за вратата, докато правеше инвентаризация. Очакваше, че старецът просто ще му каже какво има там, да му обясни със същият отегчен, леко снизходителен тон, с който му обясняваше всичко останало, каква е онази стая. Не беше подготвен за реакцията, която получи.
Страх.
Ужас.
Беше като във филмите. Г-н Кар видимо пребледня, страните и устните му останаха без цвят, а очите му се разшириха по много смешен начин. Той протегна ръка, сграбчи рамото на Пътнам и го стисна, костеливите му пръсти болезнено се забиха в мускула.
— Не си ходил там горе, нали?
— Къде горе? Само политах какво има зад вратата.
Г-н Кар облиза устни.
— Грешката е моя. Трябваше по-рано да ти кажа. — Той отпусна хватката си, ръката му се свлече надолу, но гласът му остана уплашен. — Зад вратата има стълбище. То води до един театър. Тези магазини тук — той посочи с ръка към стената и вероятно към бутика и магазина за готово облекло зад нея — едно време са били свързани. А на горния етаж имало театър. Първият оперен театър в тази част на щата и единственият, съществувал някога в областта. За известно време, малко след 1900 година и преди собствениците да се разорят, са успявали да привлекат най-известните таланти. Карузо е пял тук. А също и много други големи звезди. Но тогава в района нямало достатъчно хора, за да се поддържа подобен театър и той престанал да работи. Сградата останала за малко празна, после някакъв друг човек я купил и разделил долния етаж на магазини. А горният етаж и театърът били запечатани.
Пътнам стоеше заслушан, очакваше продължение, но старецът се извърна и се наведе да разгледа купчината книги в краката си. Пътнам остана неподвижен. Беше вперил поглед в пръстите на Кар, докато той вдигаше някакъв прашен, подвързан с кожа том. Книгата се тресеше в ръцете на книжаря. Защо г-н Кар беше толкова уплашен? Прищя му се да го попита, но наблюдавайки лъскавата плешивина, сгушена в центъра на тъничката му бяла коса, реши да не го прави.
Клекна, за да му помогне при преглеждането на инвентара.
В неделя Пътнам работеше сам. Г-н Кар винаги купуваше книги в почивния ден, ходеше на сбирки за размяна, на разпродажби от имоти и в магазини втора употреба, като оставяше Пътнам да се справя сам с магазина. Както повечето малки търговски фирми в старата централна част на града, в този ден книжарницата затваряше в шест, а Пътнам обикновено си беше у дома навреме за предаването 60 минути.
Но тази вечер той имаше други планове.
Заключи в шест и пет, веднага след закъснялото посещение на свой колега студент, който бе взел няколко учебника на старо, и обърна табелата, изключи лампите в предната част на магазина, преди да се запъти към антрето отзад. Постоя малко пред вратата, мъчейки се да разбере дали вижда някаква разлика между нея и вратата на банята, мъчейки се да усети някакви отрицателни вибрации, но нямаше нищо, само леката, тайна, детинска вълна на възбуда, която идеше от съзнанието, че ще направи нещо забранено.
Започна да опитва ключовете.
Вратата се отвори на четвъртия опит и Пътнам завъртя топката бавно, като я бутна навътре. Отзад наистина имаше стълбище, тесни и ниски дървени стъпала, покрити с килим от сив прах. Високите стени бяха също от дърво, а от една тръба, която минаваше по дължина в средата на скосения таван се подаваха две голи крушки, останали от памтивека. Той се вгледа в мрачината зад стълбите. Досети се, че сигурно е било страничен вход към театъра, сигурно стълбището е било използвано от сценични работници и доставчици. Започна да се изкачва. Нямаше перила и това го караше да се чувства малко нестабилен, но се подпря на стените. Взимаше стълбите по две наведнъж.
Спря на горната площадка. Тук насреща му се простираше коридор, който очевидно пресичаше цялата дължина на сградата и спираше някъде над бутика или магазина за дрехи, или пък бижутерийния магазин отзад. Беше тъмен, осветен единствено в този край от светлината на книжарницата под него, но другият тънеше в пълен мрак. В тази тъмнина се виждаха по-плътни петна и той определено имаше чувството, че съществуват врати, които водят от коридора към други помещения. Беше твърде тъмно, за да се увери, че наистина е така, затова забърза пак към долния етаж, взе фенерчето си изпод тезгяха и изтича обратно.
След като пак изкачи стълбите, запали фенерчето и освети с лъча му коридора. Имаше каси, но без врати и той мина през най-близката до него. Жълтият лъч на фенера му заигра по голи стени, прашен радиатор и зазидан с тухли прозорец. В далечния ляв ъгъл имаше още една врата. Той прекоси дъсчения под със стъпки, отекващи в тишината и отправи светлината си към черното отвърстие. Видя вана на извити крака, самостоятелна мивка и стара тоалетна чиния. За миг се загледа в банята — усети някаква неловкост — после бързо се завъртя и се върна през стаята в коридора.
Продължи нататък към следващата врата. И към по-следващата и по-следващата.
И това е било театър? Приличаше му повече на хотел. Всички помещения, свързани с коридора бяха спални с прикрепени към тях бани, разпределени по еднакъв план гръб с гръб една към друга, абсолютно идентични. Той продължи обследването си и отвращението му се засилваше все повече. Първите няколко стаи, в които влезе, бяха празни, но в останалите мебелите стояха непокътнати: легла с балдахин, нощни шкафчета с керосинови лампи, бюра от тъмно дърво, столове с високи облегалки. Във всяка стая имаше радиатор и запечатан прозорец, който навремето е гледал към улицата.
Той влезе в последната стая.
И видя върху един прашен, покрит с чаршаф стол мъртвец.
Подскочи, изтърва фенерчето, почти изкрещя.
Беше се приготвил да побегне, когато осъзна на неясната светлина, която хвърляше фенерчето, че фигурата на стола изобщо не е човек. Нито пък мъртвец. Тя никога не бе живяла. Това беше манекен: чифт панталони и риза, натъпкани с парцали, а отгоре парцалена глава за перукери.
Той се наведе, прибра фенерчето, насочвайки го първо към фигурата, после, по-бавно, в кръг из стаята. Това тук не беше спалня. Помещението бе по-дълго и тясно, а подът видимо се накланяше напред. Плътни, прашни червени завеси висяха на зазидания прозорец. Тук нямаше легла, нито пък нощни шкафчета, само четири стола, единият от които, онзи с манекена, бе обърнат към вратата, а останалите гледаха към стената. Не, не беше стена. Беше сцена.
Пътнам прекрачи в стаята.
Ето какво бе останало от първоначалния театър.
Сега вече изпита страх. Беше очаквал нещо помпозно, огромен театър с място за оркестъра и балкони, гигантски аудиториум, с филигранни колони и плюшени столове. Не беше очаквал такава мръсна, тясна стаичка със самотната й публика от един-единствен манекен и жалкото, примитивно подобие на сцена. Това бе толкова странно, че хвърляше върху всичко злокобна светлина.
„Не си ходил горе, нали?“
Той насочи фенерчето към подиума на сцената. Оттам го гледаше жива картина от фигурки с размерите на кукли, ужасни, грозни същества с коса, облечени в дрехи от зебло. Той приближи, заобикаляйки седналия манекен, и фокусира лъча върху най-близката до него фигура. Беше отвратително и ужасяващо неестествено нещо. Главата, по-голяма от тялото, бе направена от нещо като тиква. Нещо средно между сладък картоф и тиква. Очите бяха стъклени топчета, а носът от издялано дърво. В горните и долни венци на разреза, който представляваше устата бяха монтирани истински зъби, човешки.
Изведнъж го втресе, но лъчът се придвижи по-нататък, към останалите. Всяка от малките фигурки имаше различно изражение, но всички бяха еднакво отблъскващи, макар и направени от един и същи материал. Всички пози и положения изобразяваха някакъв момент от движението, като че бяха замръзнали посред представлението.
Без да се замисля, Пътнам усети, че пристъпва към сцената. Тук беше студено, отнякъде подухваше леден вятър, но спадането на температурата го засегна само периферно. Той вече се чувстваше смразен отвътре. Протегна ръка и предпазливо докосна с пръст най-близката кукла. При допир тя му се стори топла. И слизеста.
Отдръпна се с чувството за отврат и погнуса, буквално преплитайки крака при опита да се отдалечи бързо от сцената. Усещаше пръста, с който бе докоснал куклата малко лепкав и той го държеше настрани, сякаш се опасяваше, че може да омърси останалата част от тялото му.
Отправи се към вратата, като внимаваше да не пипа нищо. И куклите, и театърът му се струваха омерзителни. Омразата му беше силна. Чувството беше странно ирационално, неочаквано за самия него, но не се спря, за да го анализира. Просто искаше да се махне от това място и да се върне в книжарницата. Нещо не беше наред с нещата, които бяха горе, и това усещане, което в началото го беше уплашило, сега го изпълваше с необяснима ненавист.
Забързано излезе от театъра в коридора и когато достигна стълбището в далечния му край, вече тичаше. Слизаше бегом по стъпалата, взимайки по две наведнъж, и щом стъпи на долната площадка, затръшна след себе си вратата и я заключи с треперещи пръсти. Изпитваше нужда да си измие пръста, но не искаше повече да остава в книжарницата — не и сам, не с онази стая отгоре — затова, вместо да иде в банята, бързо загаси останалите светлини, заключи входната врата и си тръгна.
За миг спря на улицата пред магазина, плувнал в пот, задъхан, и огледа продълговатата сграда. Никога не беше обръщал внимание на това, че всички магазини тук бяха приютени под един и същи покрив — фасадите им бяха толкова различни — и никога сам не би се досетил, че сградата има и втори етаж. След като знаеше вече, забеляза колко умело са замаскирани онези части, където бяха зазиданите с тухли прозорци отгоре. Започна да брои от книжарницата нататък, за да разбере кой тухлен прозорец прикриваше театъра, но веднага се отказа. Не му трябваше да знае.
Разтреперан, зави край ъгъла на сградата към паркинга, където беше оставил колата си.
Пет минути по-късно, вече у дома, веднага влезе в банята, за да си измие пръста. Търка го с „Доув“, после с „Аякс“, но чувството, че лепи от мръсотия не отмина. Отвори аптечката, извади кутийка с анкерпласт и уви върха му с няколко лепенки. Така се почувства по-добре.
— Пътнам! — извика майка му от кухнята. — Ти ли си? Дойде ли си?
— Да! — отвърна той. — Върнах се! — Гласът му прозвуча по-различно, тих, макар че викаше.
— Приготви се за вечеря тогава!
Той излезе в коридора.
— Какво ще ядем?
Майка му подаде глава иззад кухненската врата.
— Пиле с пържени тиквички.
Тиквички.
Той премига. Мислено си представи как майка му гали тиквата, поставя отгоре й перука, издълбава очи, нос, уста. Срещна погледа й и сърцето му подскочи. Дали не го гледаше някак странно? Дали зад усмивката й не прозираше подозрение?
Извърна очи. Това беше лудост. Абсолютна лудост. Въпреки това, когато майка му се прибра в кухнята, усети, че го е страх да я последва, боеше се да не би да види на плота до мивката някоя от куклите в театъра.
Пое дълбоко въздух и се помъчи да спре треперещите си пръсти. Какъв беше този театър? Какво представляваха куклите и защо тяхното съществуване толкова го тревожеше? И защо другата фигура там, на манекена, нямаше същия ефект върху него? Наистина, сега като си мислеше за седящата фигура, за онези натъпкани с парцали дрехи върху стола и голата глава, на която се нанизват перуки, почувства се някак странно успокоен.
— Пътнам! Викни сестра си! Време е за ядене!
— Разбира се, мамо. — Този път гласът му прозвуча по-добре — по-силно, по-нормално. Той отиде в хола, където Джени седеше на килима пред телевизора.
До нея на пода беше една от тиквените й кукли, с черни букли, които ограждаха зеленчуковото й лице, с огромна уста, застинала в постоянна, неестествена усмивка.
Сърцето на Пътнам се обърна.
— Това какво прави тук? — извика той. Грабна куклата от пода, вдигна я и я стисна. Почувства как по пръстите му се размазва лепкава пихтия и инстинктивно пусна обратно фигурката, започна да я тъпче с крака, докато я смачка напълно.
Джени го гледаше като обезумяла, накрая избухна в сълзи.
— Ти я уби! — изкрещя.
Той погледна към обезобразената кукла в краката си. Беше пластмасово бебе с пухкави бузки и платиненоруса коса. Нищо повече от играчка масово производство.
Джени продължаваше да плаче.
— Защо уби кукличката ми?
Опита се да преглътне, да заговори, но устата му си остана отворена, без от нея да излезе слюнка или пък думи. Той бързо прекоси коридора и се скри в банята, едва успя да стигне навреме, за да повърне.
На следващия ден беше болен, наистина болен, не го играеше, но когато се обади на г-н Кар, за да му съобщи, че няма да иде на работа, от другата страна на линията го посрещна мълчание.
Той прочисти гърлото си.
— Но сигурно утре ще дойда — добави.
Г-н Кар отвърна с тих глас:
— Качвал си се там горе, нали? Видял си театъра.
Понечи да излъже, после да замълчи, но погледът му се спря на анкерпласта върху пръста му и без да се усети, отрони:
— Да.
Отново мълчание.
— Те не могат да слязат — рече г-н Кар накрая. — Никога не могат да слязат.
Пътнам поклати глава в слушалката, макар че старецът не можеше да го види.
— Не мога… — започна той.
— Нали ти казах да не ходиш там?
— Ще ви изпратя ключовете. Аз… аз не мога да се върна.
— Ще се върнеш — тъжно възрази старецът.
— Не. — Пътнам усети как очите му се наливат със сълзи.
— Да, ще се върнеш.
— Не. — Вече плачеше истински и сълзите му се стичаха по бузите. — Не.
— Да — тихо повтори г-н Кар.
Пътнам затвори телефона, после вдигна отново слушалката.
— Да — призна шепнешком на телефонния сигнал.
Книжарницата беше единственото място, където не мислеше за театъра и за куклите. Вкъщи, в търговския център, на улицата не можеше да изкара образите от съзнанието си. Непрекъснато очакваше фигурка или някой от събратята й да се появи наоколо, но това не се случваше. Все предусещаше, че ще види ужасните малки същества в минаващите коли, зад храстите, в банята или по рафтовете.
Но всяка сутрин, когато идваше на работа, сякаш някакъв ключ превърташе в главата му и отказваше на тези мисли и образи достъп до мозъка му. Веднага след като прекрачеше прага на магазина, вече бе в състояние да функционира нормално, възвръщаше старото си „аз“ и можеше да мисли за миналото, настоящето и бъдещето, без в съзнанието му да се намесват… тези… неща. Той не обсъди с г-н Кар това, което беше видял, а старецът не спомена за епизода.
Мина му през ума, че може би всичко е предначертано, предрешено, че е трябвало нещата да станат по този, а не по някой друг начин. В този сценарий той беше предопределен да намери работа в книжарницата, да открие вратата, да се промъкне на горния етаж.
Беше предопределен да види театъра.
Насили се да се съсредоточи в нещо друго. Този ход на мислите му го плашеше. Да придаде такава сила на театъра и неговите обитатели, да признае, че имат значение или изобщо отражение върху света извън онзи етаж означаваше, че идеите и убежденията, които бе поддържал през целия си живот не са били нищо повече от успокоителни и вдъхващи увереност лъжи.
Каза си, че всичко е било съвпадение. Лош късмет.
Мъчеше се да го повярва.
Вкъщи майка му продължаваше да се интересува от политика и от кариерата си. Сестра му продължаваше да се интересува от игри и от телевизия.
Придоби навика да обикаля из квартала или да шофира сам напосоки из града. И двете занимания го плашеха и реши, че може би точно затова се насилва да ги върши.
Една вечер минаваше край магазина за алкохол на ъгъла на Осмо и Централна, когато му връхлетя един космат, брадат мъж, който го стисна за раменете, оглеждайки се диво във всички посоки. Беше облечен в мръсни сако и панталони, които не си подхождаха, и миришеше на пот, повръщано и стар алкохол. Цветът на кривите му зъби варираше в няколко нюанса на жълтото.
— Къде е Бро? — попита мъжът.
— Кой е Бро?
— Кучето ми, бе, човече! Проклетото ми куче! Меркал ли си го някъде?
Пътнам поклати глава и се отдръпна от мъжа.
— Не — отвърна той. — Мисля, че не съм. К-как изглежда то? Нещо се пречупи, нещо в усещанията му, нещо в лицето на мъжа, нещо в самия въздух. Мъжът се усмихна и прогнилите зъби в устата му изведнъж му се видяха фалшиви.
— Висок е петнайсетина сантиметра — рече мъжът и гласът му вече не беше писклив и истеричен, а спокоен, нисък и разумен. — На цвят е оранжев и е хлъзгав, преди е бил тиква.
Пътнам залитна, подпря се на вратата на магазина зад него и усети как в гърлото му се надига писък.
— Ъ-ъ? — попита мъжът и гласът отново зазвуча безумно. — Един грамаден, черен пес? Прилича на проклет доберман.
— Не! — изкрещя Пътнам. — Не съм виждал кучето ти.
Тича през целия път до вкъщи.
След около седмица майка му добави още две насаждения към градината си отстрани на къщата. Тя посади зимни и летни тикви.
Г-н Кар се държеше дори още по-хладно и резервирано с него, с повече презрително снизхождение от преди, разбирането, което бе проявил по телефона бе изчезнало и очевидно бе забравено. Вече рядко говореше с Пътнам, а когато това се случваше, то беше само при необходимост и с тон, наситен с изключително омерзение. Старецът сякаш нарочно се опитваше да го ядоса и на момчето му се струваше, че се мъчи да го принуди да напусне.
Имаше тревожното усещане, че собственикът на магазина изпитва някаква странна завист към него.
Но той не можеше да напусне, колкото и често да му се щеше да го стори. Книжарницата беше истински ад за него и стомахът му се свиваше всеки ден, когато шофираше за работа и погледнеше нагоре към прикрития втори етаж на сградата, но от друга страна тя му предлагаше единственото убежище от налудничавите, мъчителни мисли, които набъбваха в мозъка му. Само между тези четири стени той можеше да пренасочи мисълта си към манекена сред зрителите, вместо към фигурите на сцената.
С или без г-н Кар, той имаше нужда да работи в магазина.
В неделя г-н Кар не отиде по книжните тържища. Остана в магазина да разопакова разни стари кашони, да подрежда, като остави на Пътнам да работи на касата. Чак към обед момчето забеляза, че работодателят му го няма наоколо, не беше нито сред рафтовете с книги, нито в огромния килер, който им служеше за склад, нито в банята.
Това означаваше, че остава само едно място, на което можеше да бъде.
Пътнам се зачуди дали да не си тръгне, да вземе обедна почивка и да иде или вкъщи, или в Макдоналдс. Или пък да остане на касата и да чака завръщането на г-н Кар.
Вместо това се отправи към горния етаж.
Не беше сигурен защо реши да се върне в театъра. Нямаше никаква логична причина за това. Знаеше, че старецът е там, тъй че нямаше да научи нищо ново, като се качи горе. Пък и не изпитваше особено желание да го прави — призляваше му при мисълта, че ще види пак онези неща.
Независимо от това отиде.
Взе фенерчето изпод щанда. Г-н Кар бе оставил вратата в нишата незаключена и Пътнам я затвори след себе си, след което се заизкачва на пръсти. В коридора пристъпяше тихо, внимаваше да не издаде звук, мина край редицата от еднакви входове без врати, докато накрая стигна до последната. Беше нервен — сърцето му биеше учестено, дланите му се потяха тъй, че едва държеше фенерчето — но пое дълбоко въздух, преглътна мъчително и насочи лъча светлина към театъра.
Към г-н Кар.
Старецът седеше на стола, който беше най-далеч от манекена и беше гол. Обувките, ризата и панталоните му лежаха върху прашния под в краката му.
А върху тялото му, в най-разнообразни пози и положения, се бяха настанили куклите.
Пътнам ококори очи. Старецът със сигурност бе усетил лъча върху себе си, но не му обърна внимание. Докосна една от фигурите в скута си, после друга на рамото си и потрепери, когато пръстите му погалиха хлъзгавите им бузи и ужасната, твърда коса.
Той се усмихваше.
Пътнам продължаваше да изпитва омраза към театъра, към куклите, все още бе изпълнен с този необясним гняв и силна ненавист. Но чувстваше също и някаква ревност към г-н Кар. Осъзна, че една малка част от него също искаше да е гол, да седи в един от онези столове сред публиката, искаше да е близо до куклите.
Изпусна фенерчето и се затича по коридора обратно към стълбите.
Слезе долу и изхвърча от магазина.
Не се върна там повече и когато на следващия ден майка му му предаде, че г-н Кар се бе обаждал по телефона и бе помолил Пътнам да му позвъни в магазина, той й отговори, че за г-н Кар никога вече няма да си е вкъщи.
Но сам се върна в магазина след два дни. Престори се на клиент, промъкна се вътре, докато г-н Кар бе зает на щанда, скри се между рафтовете с книги, но когато си тръгваше няколко часа по-късно, прикрит зад една напускаща магазина двойка, видя, че старецът му се усмихва и му клати глава. Усмивката му излъчваше тъга и Пътнам забърза към колата си, обзет от чувство за вина и срам.
В съня си той беше фермер и във всички посоки от къщата с километри, докъдето виждаха очите, се простираха ниви с тикви.
Той уби г-н Кар в един неделен ден, след като клиентите си тръгнаха и магазинът затвори. Преби собственика до смърт с една огромна тиква, налагаше с огромния, тежък плод крехкия череп на стареца, отново и отново и отново, докато не остана нищо от лицето му, освен сплескана, кашава, обезобразена маса, докато самата тиква омекна и загуби форма.
Пътнам се надвеси над неподвижното тяло на стареца, задъхан, с ръце и дрехи, изпоцапани с кръв. Почувства се уморен, но удовлетворен, макар да усещаше нещо недовършено, непълно, затова закрачи нагоре-надолу по пътеките между рафтовете, все още стиснал тиквата в ръка, в невъзможност да се съсредоточи върху липсващата част от пъзела. После погледът му попадна върху неразтворения кашон с книги върху ножа, поставен отгоре му и всичко изведнъж зае мястото си.
Започна да вади книги от рафтовете, отваряше кориците им разкъсваше страниците, докато в краката му се събра малка планина от изпомачкани листа. Забърза обратно по пътечката, смъкна обувките и чорапите на стареца, панталоните, бельото, ризата и тениските.
Натъпка дрехите е хартия и ги уви с опаковъчен канап.
После, използвайки ножа, наряза тиквата така, че да прилича на човешка фигура. Острига кичур от собствената си коса и я залепи за хлъзгавия скалп със смес от слюнка и кръвта на собственика на магазина.
И двете му начинания бяха недовършени-половинчати, случайни опити да сътвори изкуство — но това беше най-доброто, което можеше да направи в този момент, при тези обстоятелства, и той се надяваше, че са достатъчно добри. Грабна безглавия, натъпкан с хартия манекен и голата, грубо изработена кукла и ги занесе на горния етаж.
Щом стигна в театъра, той настани напълнените с хартия дрехи на г-н Кар на стола до другия манекен, а куклата остави на сцената. Омразата му се беше върнала, но не беше тъй силна, както преди, под неприязънта прозираше копнеш. Съблече дрехите си, като ги сгъна прилежно и ги постави на пода. За миг остана така, почувствал как някакъв странен, студен ветрец гали голата му кожа, след това се изкачи на сцената. Вдигна куклата, която беше направил, после събратята й. Легна по гръб върху прашните дъски и разположи малките фигурки по тялото си, в театрални пози, потръпвайки леко при топлия им хлъзгав допир.
Последната фигурка постави върху гърдите си. Известно време нищо не се случи. После изведнъж омразата му се стопи и на нейно място нахлу нещо като доволство, и в тишината, обгърнала театъра, му се счу ехото на песен.
Искаше да се изправи до седнало положение, да види дали нещо се случва, но изпитваше такова удоволствие, че остана изпружен, неподвижен.
Затвори очи в очакване.
И там, върху тялото му, куклите започнаха да се движат.