Техноживот. Начало

Сцена 4.

В три през нощта Борис и Лена легнаха на матрака под масата и противно на очакванията заспаха веднага. Вера и Андрей останаха на изтърбушения диван. Това още по-трудно му се побираше в главата, отколкото бурният растеж на колонията техноклетки. Сега има толкова приятели… Половината нощ той гледа лицето на Вера. Лунната светлина се лееше по блестящите й коси, превръщайки ги в живо сребро.

Заспа чак призори. А когато се събуди, новите приятели ги нямаше. И никаква бележка не бяха оставили.

Някаква миризма внезапно атакува носа му — по-точно липса на миризма. Той подуши въздуха и разбра, че Стасик мирише другояче, различно от вчера. И Марина Аграфьоновна не хърка, не всмуква кубически метри въздух и не го издиша обратно, обогатен с въглероден двуокис.

Стаите на Андрей и на страшната съседка бяха разделени от стена, която в значителна степен се състоеше от врата, закована и облепена с вестници още през 1918 година.

Пътечка от лепкава слуз се точеше от чинията по масата, увисваше до пода, нататък вървеше по изтормозения паркет — и направо под вратата.

Веднъж Андрей беше ходил в стаята на Марина Аграфьоновна. На Нова година, когато му беше съвсем скучно. Измъкна се насила чак вечерта на следващия ден. Марина Аграфьоновна — жертва на опити по партеногенеза — никога не е имала баща. Затова е такава агресивна…

Андрей излезе в коридора, изкашля се и почука на вратата на съседката. Никакъв отговор, никакво мърморене или вик. Почука още веднъж, събра смелост и отвори вратата.

Жената лежеше на кревата и й липсваше… скелетът. А също предишният обем. Марина Аграфьоновна се беше смалила около три пъти и приличаше по-скоро на детска играчка.

— Те ще я върнат — каза Стасик. Ще върнат, значи, и кокалите, и водата. Когато позволи обстановката. Тия медузи са честни. Няма какво да се плашиш, вода колкото щеш. Клетките на Маринка са консервирани с глутаралдехид, а вътрешните течности са заменени с метапропиленгликол.

Андрей се обърна по посока на гласа и добре, че веднага се издрайфа.

Отпред Стасик беше прозрачен. Най-зле изглеждаха не екскрементните маси в долната част на чревния тракт, а това, което се намираше зад челната кост. Мозъкът му беше червив. Като повърна, Андрей разбра, че мозъкът на Стасик е сякаш в опаковка, по която пробягват вълни. Не червеи, а леки вихрообразни изменения, преливащи в сиви и розови тонове. От това главата на Стасик напомняше купа с плодов сладолед.

— Разбираш ли, мен ме напомпаха с глицерин някакъв, всяка клетка. Нямат си друга работа. Аз първо не исках, но те ми обясниха, че това е почти спирт, и се съгласих.

Андрей се отпусна на стола — беше му поолекнало — а после скочи като ракета. Какво седи тук? Трябва да направи нещо. Трябва да спре кошмара.