Телената обеца

15

Колко неопределено значение има думата живот — животът въобще, а не съществуването на отделния индивид. Той обхваща двете крайни противоположности: и битието, и смъртта. Животът за едного означава гибел за другиго.

За да оцелява, Телената Обеца трябваше да убива други живи същества, които също така се борят да живеят. Така беше устроена тя, така е устроен светът. „Царят умря, да живее царят!“

Отново гладна, акулата чук пак кръстосваше океанските простори в дирене на храна. А храна трудно се намира, защото природата е надарила безпристрастно всички с някакви оръжия — дала и на хищници, и на жертви еднакви шансове.

Потребни бяха неимоверни усилия и немалко късмет, за да успее. Може би главно късмет — да попадне случайно на изостанала от пасажа болна риба, на умиращ делфин, на убит от хората кит.

Срещнатата костенурка успя навреме да прибере в корубата лапите и главата си. А устата на Телената Обеца се оказа твърде малка за тоя обемист костен калъф. При това останалата в ъгъла й телена бримка не й позволяваше да се раззине колкото трябва.

Не ставаше за ядене и заспалата на повърхността китова акула — огромна дебелана с плоска глава и уста, като пещера, способна да налапа наведнъж няколко сроднички на Телената Обеца. Голяма, чудовищна, но безобидна. За храна й служат само дребосъци. Кой може да отвори толкова широко челюсти, та да захапе тлъстото й туловище?

А глутницата корифени, сякаш излети от злато и патинирана мед, която гонеше летящите риби, мигом свърна встрани, изчезна от погледа.

Да можеше да се мери с тях по бързина?

За беда и други като нея също диреха препитанието си, и другите искаха да живеят.

Един от най-ненаситните беше тоя, Кривата Челюст.

Сред бъркотията на звуци акулата лесно различаваше подсвирванията на делфините, чуруликането на баленовите китове, шумоленето на различните рибни пасажи.

Колкото до тоя глас, никога нямаше да го сбърка — оглушителното скърцане на кашалота, най-опасния враг на акулите, на калмарите, на тюлените. Длъжна беше да го разпознава отдалеч, за да се дръпва от пътя му навреме.

Кривата Челюст, изглежда, си играеше. По-право — ободряваше се. Когато му стане много горещо, той се гмурва отвесно в дълбочините, на хладина.

Затова Телената Обеца продължи пътя си, като само гледаше да бъде обърната със страничната си линия към него. Не се знае какво може да му хрумне в следващия миг.

Ето го, изплува. Отпусна се на повърхността неподвижен. И задъхан. Дори толкова отдалеч се чуваше как вдишва и издишва често-често през единствената си лява ноздра. Затова и фонтанът му е насочен напред и наляво.

Акулата чук смяташе вече, че е отминала всяка опасност, когато той се втурна изненадващо срещу нея.

Разбира се, тя не размисля дълго дали е за нея или за другиго, ами наведе глава и с пълна скорост заби надолу.

Все по-бързо и по-бързо!

Защото чуваше отчетливо тласъците на опашния му плавник и скрибуцащите звуци, с които той като прожектор опипваше пространството пред себе си.

Светът помръкваше бързо. Накрая настана непрогледната, вечна нощ на бездната, прорязвана от подобните на метеори светещи твари. Едни примамваха така плячката си, други заслепяваха хищниците, трети си разменяха любовни признания. А сред тях сновяха други пък невидими сенки: още по-коварни несветещи стръвници, които в мрака можеха да се промъкнат по-лесно до жертвата, и гледащите да не се мяркат много-много пред алчните им уста иначе беззащитни съществува.

Вече нямаше съмнение. Кашалотът я бе уловил в живия си ехолокатор и я догонваше. Между отделните му провиквания тя чуваше и бумтежа на огромното му сърце особено когато си отвореше устата.

Бегълката сменяше рязко посока в напразни опити да го заблуди. Не й се удаваше. Страничната й линия вибрираше болезнено от насочения към нея ултразвуков сноп.

Все по-мощен, все по-оглушителен!

И — отново същото!

Отново откри под себе си надигащото се друго чудовище. Та той, животът, всъщност е низ от повтарящи се безизходици.

Задаваше се Многоръкия, огромният кракен, чиято водна помпа вече заглушаваше с бумтежа си пулса на кашалота.

Случайно се бе озовала там, на граничната линия, където обикновено се срещат при набезите си двамата морски властелини.

И тя беше обречена да задоволи глада или на единия, или на другия!

Забрави главното правило, че всеки хищник предпочита по-едрата жертва. И още едно — че хищниците се сбиват заради общата плячка, каквато и да е тя.

Но усети, че остава настрани от техните пътища. Още веднъж Случайността се бе оказала необичайно благосклонна.

Без да се зарадва особено, защото не знаеше какво е това радост, Телената Обеца намали ход, за да изчака изхода от срещата на двамата гиганта. Не само от любопитство, а от инстинктивната надежда, че би могла да дочака леко достъпно месо. Когато има двубой, има победен, има и победител, с когото да споделиш извоюваната от него трапеза.

Двете грамади се сблъскаха с грохот. После дълбините кипнаха от пламналата битка. Водата замириса на кръв и тоя мирис сякаш подлуди Телената Обеца, примами я още по-близо до счепканите бойци.

Многоръкия теглеше надолу, към своето царство, където (наследствената памет му го подсказваше) врагът му няма да устои дълго без въздух.

По-силен се оказа Кривата Челюст. Надделя. Успя да изплува нагоре, повлякъл със себе си прилепналото към тялото му главоного.

Водата отново засия в синия си блясък. И през лъщящите й слоеве закръжиха други акули, привлечени и те от шума на борбата и от мириса й.

Достигнаха като изстреляни повърхността, издигнаха се над нея и се сгромолясаха обратно с гръмовен плисък.

Тогава Телената Обеца успя да ги разгледа. Кашалотът, няколко пъти по-дълъг и по-дебел от нея, със сиво-кафяво тяло, една трета от което се падаше на тъпата му, пресечена отпред глава, беше захапал единствената тентакула на калмара. Нали другата му я бе откъснал при предишното сражение? Опитваше да примъкне в устата си подобното на колона туловище, което в огъня на сражението менеше окраската си като пламък — ту червена, ту кафява, ту зеленикава. Ала изкривената му долна челюст, макар и нанизана с дълги цяла педя зъби, както изглежда, не можеше да изпълнява задачата, която природата й бе възложила.

Впил осемте си къси пипала в челото на врага си като злокобен тюрбан, кракенът ръфаше кожата му с папагалския си клюн и се приближаваше все по-близо до дихалото му, което и в разгара на битката продължаваше да изпръсква фонтаните си.

Облагодетелствуваха го две обстоятелства: наследствената му упоритост и непохватността на счупената челюст.

Многоръкия най-сетне се добра до единствената ноздра на кита и я запуши с цялото си тяло.

Досетил се какво става, кашалотът побесня. Завъргаля се, заподскача, затръшка се върху вълните, за да отхвърли от себе си кръвожадния ездач, когото доскоро смяташе за леснодостъпна плячка. И който неочаквано се бе превърнал в равностоен противник.

Напразно!

Гигантското мекотело сякаш съзнаваше, че това е единственият му шанс да оцелее. Затова се притискаше все по-плътно над запушеното дихало, като че ли искаше да се срасне с него.

Кривата Челюст взе да се задушава. Той вече не се бореше, той в действителност агонизираше, лишен от тъй необходимия му въздух, особено сега, в напрежението на боя.

Скоковете му вече не приличаха на обичайните му премерени хватки, с които досега бе побеждавал безброй такива противници, те вече представляваха безредни гърчове, последни напъни за живот на умиращото тяло.

И накрая се отпусна неподвижен. Долната му челюст увисна и освободи калмарската тентакула.

Чакал само това, Многоръкия изведнъж отлепи всички вендузи на пипалата си, гмурна се под водата и като ракета се устреми към дъното.

Едва издържали до тази необикновена развръзка, струпаните наоколо акули се нахвърлиха от всички страни върху огромната си плячка.