Телепорт

Бележка на автора

Предишните ми романи, в които става дума за телепортиране, „Джъмпър“ и „Рефлекс“, залегнаха в основата на филма „Телепорт“, заснет от студиата „Ню Риджънс“ и „Фокс“, и той ще бъде разпространен в началото на 2008 г. Подобно на повечето книги, създадени въз основа на филми, сюжетните събития и обстоятелства са адаптирани.

1.Пустото място

На всеки един-два месеца с татко се качвахме на колата и прекосявахме предградията, селата и фермите, докато стигахме до Пустото място, както му виках аз. Веднъж гледах документален филм на Би Би Си за подобна местност — стори ми се, че я наричат Руби Хали, сега обаче знам, че всъщност е било Руб ал-Хали, „мястото на пустошта“. Представлява пясъчно море, което се равнява на една пета от Арабския полуостров, ала за нас такова място можеше да бъде Долината на смъртта, резерватът Хила или испанските Пиренеи, а веднъж дори и остров в Сиамския залив, до който доплавахме с лодка.

Но задължително трябваше да е пусто — да няма хора. За мене нямаше друго безопасно място, където да се упражнявам.

— Просто не можем да рискуваме, Гриф. Ако искаш да го правиш, това е единственият начин.

Тогава живеехме в Съединените щати, на осем хиляди километра от Англия, в Сан Диего, в апартамент, достроен над гараж, северно от Балбоа Парк, ала когато татко изричаше тия думи, се намирахме на сто и шейсет километра източно от къщи. Бяхме завили по прекия път за Юма, национално шосе 98, отбивка на междущатска магистрала 8. Беше горещ и ветровит ден и по асфалта навяваше пясък.

Тогава бях едва деветгодишен, нямах си представа как стоят нещата, все питах, все препирах.

— Тогава защо изобщо го правим — защо поемаме дори само този риск?

Той ме погледна и въздъхна, после върна очи към пътя и леко зави, за да избегне един носен от вятъра сух храст пустинни тръни, голям колкото фолксваген.

— Всичко се свежда до това… можеш ли да го направиш. Можеш ли да се откажеш от него? Имам предвид, за мен ще е все едно да прекарам остатъка от живота си в инвалидна количка, въпреки че мога да ходя. Ще се преструвам, че не съм способен на нищо, нали разбираш, ще се насилвам да върша всичко по мъчния начин, когато бих могъл просто да стана, да направя няколко крачки и да достигна нужното ми нещо и без помощта на рампа за количката, дори на по-висока лавица.

Той малко увеличи скоростта — бяхме стигнали до скалист участък, където не навяваше чак толкова много пясък.

— А и това си е дарба, по дяволите! Защо да не го правиш? Само защото ония… — Татко стисна устни и насочи вниманието си обратно към пътя.

Не продължих да ровичкам, като никога. Родителите ми просто нямаха желание да приказват за някои неща и едно от тях беше случилото се в Оксфорд, когато на петгодишна възраст скочих за пръв път от стълбището на Паметника на мъчениците пред цял автобус туристи. Е, не точно тогава, а после, щом стана онова, което ни накара да напуснем Великобритания и постоянно да се местим.

Татко внимателно следеше километража и се консултираше с картата. За пръв път идваше из тоя край — нашите Пусти места винаги бяха различни. Затова подмина пътя и със закъснение забеляза разклонението, защото куп сухи пустинни храсти скриваше решетката, служеща като преграда за добитъка — после просто върна назад и зави, превключвайки на четири предавки в мига, в който потегли по голия пясък.

— Кажи ми правилата — нареди той.

— Стига де, тате! — Знаех правилата. Още откакто навърших шест години.

— Какво тогава, да се връщаме вкъщи, а? Два часа път е, но ще обърна.

Вдигнах ръка.

— Добре де, добре! — Изпънах четири пръста и започнах да ги отмятам един по един. — Никога не скачай на място, където може да те види някой. Никога не скачай близо до вкъщи. Никога не скачай два пъти до и от едно и също място. И никога, ама абсолютно никога не скачай, ако не се налага — или ако не ми кажете вие с мама.

— А какво означава, „ако не се налага“?

— Ако няма да пострадам или да ме хванат.

— Кой да те убие или хване?

— Който и да е. — Ония. Не знаех повече. Непознатите от Оксфорд.

— А какво ще се случи, ако нарушиш правилата?

— Ще трябва да се преместим. Пак.

— Да. Пак.

Продължихме още четирийсет и пет минути нататък, само че бавно.

— Тук става. Иначе прекалено ще се приближим до границата. Не бива да привличаме вниманието на граничарите. — Татко зави по едно сухо дере и се отдалечи така, че да не се виждаме от пътя. От двете ни страни се издигаха високи склонове.

Трябваха ни десетина минути да се изкатерим на по-високия склон, за да се огледаме наоколо. Татко се взираше с бинокъла си. Това му отне цяла вечност.

— Добре — накрая заключи той. — Само в дерето, ясно?

Заподскачах на място.

— Сега ли?

— Давай.

Насочих поглед към смаления от далечината роувър на дъното на дерето и в следващия миг се озовах там — пясъкът се стелеше наоколо, докато бързах да отворя багажника.

Докато тате слезе при мене, вече бях нахлузил гащеризона и очилата. Маската висеше на шията ми. А когато се дотътрузи през пясъка и чакъла, вече вадех пушката и патроните с боя.

Баща ми отпи глътка вода от бутилката и ми я подаде. Докато пиех, и той си сложи очилата и зареди оръжието.

— Не ме чакай да стрелям. Това нещо е доста бързо, сигурно шейсет метра в секунда, но пак можеш да скочиш, преди да те стигне, ако си на достатъчно голямо разстояние. Куршумите обаче летят със стотици метри в секунда. Ако чакаш да стрелят, пиши се умрял. Не допускай никой дори само да те вземе на мушка.

Тъкмо си слагах маската, когато татко ме простреля от упор в бедрото.

— Еби му майката! — възкликнах и се хванах за крака. Боята беше червена и едната ми длан попадна право в нея.

— Какво каза? — Хем изглеждаше вбесен, хем му беше смешно. Можех да се закълна, че се мъчи да сподави смеха си.

Запримигвах, вторачен в омазаната си с червено длан. Кракът ме болеше. Много ме болеше, ама все пак не биваше да псувам. Отворих уста да отвърна, обаче тате рече: „Няма значение“ и пак вдигна пушката.

Втори път няма да ме минеш!

Куршумът се разпльока на чакъла, ала аз бях на пет-шест метра встрани. Татко се завъртя и бързо стреля повторно, причината да не ме улучи обаче си беше собствената му неточност, не че бях скочил навреме. Усетих как куршумът изсвири покрай главата ми, после се озовах от отсрещната страна на колата и вторият куршум прониза празното пространство, преди да се пръсне сред клоните на един креозотов храст.

— Добре — извика той. — Криеница, свободен стил.

Обърнах се и започнах да броя на глас. Чух стъпките му да заглъхват по чакъла, после нищо. В мига, в който стигнах до трийсет, скочих десетина метра настрани, очаквайки пушката да изпука наблизо, само че тате го нямаше наоколо.

В дерето имаше няколко ивици пясък и по едната зърнах пресни стъпки, доста отдалечени една от друга. Скочих там, без да прекосявам чакъла, и ги последвах.

Трябваше да го намеря, без да ме застреля. Можех обаче да скачам колкото си искам. Зад един завой на дерето стъпките продължаваха по-начесто, ала след петнайсетина метра свършваха насред сухото корито. Заковах се на място.

И там го нямаше и наблизо не се виждаше нищо, върху което да остави дири. „Дали пък… дали пък и тате може да?…“ — бегло си помислих аз.

Куршумът ме улучи в задника. Не ме заболя като миналия път, но пък нарани гордостта ми. Завъртях се на пети и в същото време скочих на три метра, доста несръчно — трябва да бях пренесъл четири-пет кила пясък и прах със себе си, защото във въздуха, където бях стоял допреди миг, се очертаваше диря. Виеща се, разсейваща се скокова диря.

Татко се измъкваше иззад някакъв шубрак. Пушката свободно висеше в ръката му. Посочих стъпките по пясъка.

— И ти ли скочи?

Той се засмя, малко мрачно.

— Ще ми се да можех! Просто направих кръгом и се върнах обратно по стъпките си. — И посочи скалите край скривалището си. — Само отстъпих от пясъка и готово. — Татко наклони показалец към земята и го завъртя в кръг, все едно разбъркваше напитка в чаша. — Пак.

Обърнах му гръб и започнах да броя на глас.

— Не се задоволявай да търсиш само стъпки в пясъка! — докато се отдалечаваше на бегом, подвикна през рамо той.

И продължихме в същия дух около час. Играхме на криеница, класически стил (при която нямах право да скачам, докато не го видя), и на гоненица, при която трябваше да скачам толкова наблизо, че да го пипна, и да бягам, без да ме застреля, а също на затворена стая, голям квадрат, очертан върху пясъка, в който можех свободно да скачам, ала без да излизам извън него, а татко изстрелваше куршум след куршум.

Веднъж куршумът попадна в скоковата диря и избухна, разпръсквайки късчета пластмаса и облак от капчици боя. Друг път скочих със закъснение и пренесох куршума със себе си — той прониза храсталака под прав ъгъл спрямо първоначалната си траектория, обаче не ме улучи.

Баща ми се озадачи.

— Леле-мале, май че никога не съм виждал такова нещо. — Тате беше на мнение, че скоковата диря е като… хм, като корабна следа, развълнуваната от преминаването на плавателен съд морска вода. Някаква турбулентност или дупка, която остава подире ми.

Когато скачам бързешката, припряно, дирята е по-голяма и пренасям повече боклук със себе си. Когато съм съсредоточен, даже да има скокова диря, тя е малка и се разнася почти моментално.

Продължихме. Когато тате рече: „Стига!“, бях получил още една следа от улучване на дясната плешка, обаче той беше стрелял по мене седемдесетина пъти. Даде ми да изстрелям десетина патрона по един камък, колкото да довърша боеприпасите, после поехме за вкъщи.

Така и не спомена нищо за псувнята ми, а пък аз не повдигнах въпроса, че нечестно ме беше прострелял в крака.

Бяхме квит.

Сряда и четвъртък следобед ходех на тренировки по карате.

Мама беше защитила докторска дисертация по френска литература, ама не работеше. Преподаваше ми вкъщи. Казваше, че го прави, защото много съм се бил отегчавал в обществената образователна система, веднъж обаче ги чух да си приказват, когато си мислеха, че съм заспал.

— Нямаме избор — започна баща ми. — Прекалено е малък, за да пази толкова важна тайна. Не е справедливо към него, а е и много опасно. Може би по-късно, като порасне.

— Той не е дете — възрази мама. — Децата не говорят така — като малък възрастен. Трябва да се пребори с детската логика и да си ожули коленете, когато нас ни няма, за да го вдигнем от земята. Трябва да си намери приятели.

Компромисът — тренировките по карате. Програмата за домашно образование изискваше нещо равностойно на физкултура, та затова.

Струва ми се, че тате се съгласи заради дисциплината и защото, наблюдавайки тренировката, заключи, че децата никога не разговарят помежду си. Е, не биваше да разговаряме по време на тренировка, обаче това бяха извънучебни занимания в началното училище на две преки от нас — все хлапета на моята възраст. Естествено, че разговаряхме помежду си.

Харесваше ми треньорът ни, сенсей Торес. Нямаше си любимци, държеше се много внимателно и стягаше Поли Макленд.

Поли повтаряше пети клас и гонеше на ръст сенсей Торес. Тренираше карате от първи клас и имаше зелен пояс.

И беше зъл.

Правехме кумите1 в две стъпки. Единият партньор атакуваше с прав удар, другият блокираше и контраатакуваше. Аз тренирах с Поли, който не се интересуваше от упражнението. Той искаше да причинява болка.

Правилата категорично забраняваха контакта. Когато ритахме с крак или нанасяхме удар с ръка, трябваше да спираме точно преди да докоснем партньора си. Това беше закон и нарушителите изчакваха края на тренировката на скамейката, а можеха да бъдат и изключени от групата, ако продължават. Поли го знаеше. Едно от децата ми разказа, че в четвърти клас Поли го изхвърлили от тренировките за многократни нарушения и го приели отново чак другата година.

Затова сега превръщаше блоковете си в удари. Блокираше толкова твърдо, че болеше — и оставяше синини. Нещо като куршум с боя да те улучи от упор в бедрото.

Тоя път обаче не псувах. Скърцах със зъби и си налагах да продължа. За да удря по-силно, Поли отстъпваше назад и се засилваше преди блока, което налагаше да започва едва ли не преди аз да го атакувам.

Когато дойде моят ред, наруших ритъма си, направих крачка напред, но малко се забавих с удара. Той ме блокира, ала изобщо не улучи ръката ми. Юмрукът ми спря на милиметри от носа му.

Сенсей Торес се засмя и нареди всички да сменят партньорите си.

— Зорки очи, Гриф — по-късно ме похвали насаме той. — Това не беше карате. При истински бой не можеш да блокираш удар, който още не е нанесен.

Обаче Поли ме чакаше, след като се преоблякох. Стоеше на изхода на съблекалнята и го препречваше.

— Е, гъзолизецо английски, да не се мислиш за голяма работа с тоя твой слаботелесен замах? Да не си мислиш, че можеш да ме злепоставиш пред сенсея?

Тате сигурно имаше право, че не мога да си държа езика зад зъбите. Просто се изпуснах, без да искам.

— Глупости, няма нужда аз да те злепоставям, ти идеално се справяш и сам! — И моментално съжалих, че съм го казал, всъщност се уплаших, ама как да върнеш назад такива думи, и то казани искрено?

Той веднага ми се нахвърли с почервеняло от ярост лице и замахна с юмрук, който изглеждаше по-голям от куршумите с боя.

Не успях да го предотвратя. Сериозно, нямах намерение да го правя, нямах намерение да нарушавам правилото, ала юмрукът му летеше към лицето ми като метнат камък и в следващия миг стоях сред облак прах в клисурата до опръскания с боя камък, чак на Пустото място.

Току-що бях нарушил правила номер едно и две (да не скачам близо до вкъщи и ако някой може да ме види), а сигурно даже и номер четири (да не скачам, освен ако не се налага — ако има опасност да ме убият или заловят).

Здравата бях загазил.

Та затова излъгах.

Скочих обратно в даскалото, навън, между стълбището и живия плет, където понякога чаках преди тренировка да бие последният звънец. Седях там и наблюдавах невидим, аз, аутсайдерът, чужденецът, който учеше вкъщи, зяпах как хлапетата тичат към посрещащите ги родители или играят едни с други на площадката.

Изчаках Поли да си тръгне — вървеше странно, озърташе се назад към училището и се кокореше. Въздъхнах. Изглеждаше си наред. Бях се уплашил да не е попаднал в скоковата диря, преди да се разсее.

Пътят до вкъщи отнемаше само пет минути. Взех го за две.

— Как мина тренировката? — попита мама, когато бързешком изкачих стъпалата и се втурнах в кухнята. Тя погледна часовника. — Тичал ли си?

— Аха, да. Жаден съм. — Скрих лице в хладилника. Усещах, че ушите ми са пламнали. Никога не лъжех майка си. Е, формално и сега не я лъжех, само че те винаги бяха пределно ясни по въпроса за „спестяването на истината“.

Появих се навън с шише гаторада, любимата ми енергийна напитка. Мама вече ми беше извадила чаша от съдомиялната. Прегърна ме през раменете за миг, после остави чашата на плота.

— За вечеря имаме пай със свинско. Картофи или ориз за гарнитура?

— Ориз.

— Броколи или зелен фасул?

Сбърчих лице.

— Броколи, щом се налага.

Тя се засмя.

— Е, за после има десерт.

Кимнах и се запътих към стаята си, ала мама ме хвана за яката и ме дръпна обратно.

— Добре ли си? — И притисна опакото на дланта си към челото ми.

— А?

— Не ме попита какъв е десертът. Явно си пипнал някоя смъртоносна болест, например ебола.

— Ха-ха. Добре де, какъв е десертът?

— Малинова торта.

— Страхотно! — отвърнах аз, за да я зарадвам, ала честно казано, при мисълта за храна стомахът ми се свиваше на топка. — Ще ида да порешавам още малко задачи по математика.

Тя театрално се отдръпна назад.

— Или пък е бубонна чума. Нищо де, върви — няма да те разпитвам. Може да е за кратко — някаква щастлива случайност, временно отклонение. Не искам да го пропуснем.

— Току-виж си научил уроците и по естествознание и история, пък й написал едно-две есета по френски — чух я да прибавя, докато се отдалечавах. — Ех, да можехме да изолираме тоя бацил, бацила на написаното домашно, щяхме да го продаваме. Майките по целия свят щяха да ме боготворят. Щяха да ме обявят за светица. Може да…

Затръшнах вратата на стаята си.

Поли сигурно нямаше да проговори. Пък и какво можеше да каже? Струваше ми се от ония момчета, които не искат да изглеждат тъпи, навярно защото наистина си беше тъп. Дали щеше да прояви глупостта да се раздрънка? Нямах нищо против да заяви, че съм си плюл на петите като някой женчо. Хич не ми пукаше.

Реших цял раздел задачи, тъй като бях обещал. Всъщност си падах по математиката. Нещата или се получаваха, или не. Нямаше средно положение. И всеки път щом преставах да си блъскам главата над математическите проблеми, започвах да мисля за Поли и как съм скочил. Не помагаше даже драскането в тетрадката, моето обичайно убежище.

Реших цели три раздела задачи.

На вечеря мама и татко приказваха за някаква предстояща командировка, та не ми се наложи да говоря много. Знаех, че ако не се храня, наистина ще заподозрат нещо. Ядох колкото можах, обаче храната тежеше в стомаха ми като олово.

— За какво си мислиш, Гриф?

— Моля? А, за нищо, тате.

— От пет минути зяпаш стената. Нали не виждаш пишещи пръсти? Мене, мене, текел, упарсин2, такива неща.

Татко понякога е малко странен.

— Мисля си за математиката. И за днешната тренировка. И за оня ден, когато ходихме в пустинята. — Само истини. Само лъжи.

Той кимна. Двамата ме загледаха и имах чувството, че истината е написана на челото ми. Усетих, че ушите ми пламват.

— Не разбирам защо нещата понякога се повтарят до безкрайност.

Приложих най-успешната си тактика за разсейване. Когато се съмняваш, винаги ги питай нещо по математика или за „Малкият принц“. Така можеш да им намериш занимание за часове наред, избягвайки опасната насока на разговора. Недостатъкът е, че… хм, така наистина можеш да им намериш занимание за часове наред.

— Какво искаш да кажеш?

— Например десет делено на три. Нали знаете, отговорът е три цяло и три, три, три, три, три, три, три и така нататък. До безкрайност, казват. Ама наистина ли е до безкрайност? Откъде знаем? Дали пък след известен брой пъти не става две? Или четири? Наричат го рационално число, ама какво му е рационалното на това?

И мама взе една тетрадка, татко отвори един стар учебник и когато след час и половина успях да избягам в стаята си, двамата си доказваха един на друг, че това всъщност е функция на десетичната система.

— Да, ако разделиш десет на три с основа девет, получаваш три.

Затворих вратата на стаята си и се пльоснах по корем на леглото. Трябваше да им кажа. Исках да им кажа. Обаче не исках отново да се местим.

Рано си облякох пижамата и се опитах да потъна в четене, рисуване, даже в решаване на задачи. По-късно си измих зъбите, без да ме подканят, с което предизвиках още коментари от страна на мама. Тя дойде да ме целуне за лека нощ. Татко застана на прага.

— Сладки сънища, Гриф.

— Искаш ли да ти затворя вратата? — попита мама.

— Да.

— Bonne nuit, mon cher3.

Обикновено заспивах за броени минути, тоя път обаче не можех да си избия станалото от главата. Бях ги излъгал. Бях нарушил правилата.

„Никога няма да узнаят. Видя ме само Поли, а кой ще му повярва, дори да се раздрънка?“

Мушнах глава под възглавницата, ала и това не помогна. Аз знаех. Нямаше значение дали мама и татко ще научат. Винаги щях да го зная.

Станах. Чувах ги — е, чувах телевизора. Винаги гледаха заедно късните новини и изпиваха по чаша билков чай. Това беше част от всекидневието им, последното нещо, преди да си легнат. Понякога се прокрадвах по коридора и ги наблюдавах иззад ъгъла. Мама често задрямваше по време на спорта и тате после я майтапеше.

Открехнах вратата на стаята си. Трябваше да им разкажа. Каквото и да последваше, трябваше да им разкажа. Излязох в коридора и на вратата се позвъни.

Стомахът ми се сви. „Поли? Родителите му? Някой от училището?“

Баща ми изключи телевизора и се запъти да отвори, последван от мама, която се прозяваше. Още не беше заспала — новините бяха стигнали до прогнозата за времето. Тя ме видя на прага, запремигва с клепачи и понечи да се намръщи.

Чух татко да отваря вратата — понеже беше зад ъгъла на кухнята, не го виждах от коридора.

— Господин О’Конър? — попита женски глас. — Прощавайте, че ви безпокоя толкова късно, но искам да поговорим за Грифин. Аз съм от Отдела за домашно образование при ГУСД.

Мама рязко завъртя глава.

— Не сте!

— Моля? — попита жената.

— Не сте. Не сте от ГУСД. Казва се Градски училищен инспекторат на Сан Диего или Градски училища в Сан Диего. Там няма отдел за домашно образование. Всичко минава през системата на специалните училища.

— Добре, така да е — съгласи се жената. Допреди малко топъл и оправдателен, сега гласът стана твърд като гранит.

Мама се отдръпна от вратата и видях, че се е облещила. Тя рязко вдигна ръка към мене и посочи назад, ясно нареждане да се върна в стаята си.

Подчиних се, обаче оставих вратата отворена, за да чувам.

— Махнете ножа — разнесе се гласът на татко. — Ние не сме въоръжени. Какво искате?

От стаята на родителите ми в отсрещния край на коридора се чу трясък.

— Къде е малкият? — избоботи мъжки глас от входната врата, англичанин от Бристол, ако се съдеше по акцента.

— Гриф… — извика тате, последва глух звук и гласът му секна. Мама изпищя и аз скочих…

… в хола — във въздуха летяха страници от списания, книги падаха от етажерката.

Татко беше на колене и се държеше с длан за главата. В стаята видях двама непознати мъже и една жена, които се завъртяха при появата ми, много по-бързо, отколкото бе успявал баща ми, насочвайки към мене чудати оръжия. Изчезнах в кухнята, разбивайки купища чинии и чаши в стената и мивката. Чух приглушения пукот на оръжията, почти като пушката на баща ми, само че долових и странен плющящ звук, после те пак се обърнаха към мене, само на няколко крачки от хладилника. Мама изкрещя: „Бягай!“ и блъсна единия от мъжете в другия, ала жената все пак стреля, опърли тила ми и в следващия миг стоях до камъка, облян в лунна светлина, опръскания с боя камък, на повече от триста километра от къщи.

Скочих обратно, само че не в кухнята. Появих се в тъмния гараж под нас и се покатерих върху тезгяха, за да стигна до лавицата, където тате пазеше пушката. По външното стълбище зашляпаха стъпки, после някой ритна вратата, за да я отвори, но имаше резе — живеехме в такъв квартал.

Поставих газов патрон в пушката. Горната половина на вратата се сцепи, но издържа. Несръчно заредих цилиндричния пълнител. Една част от вратата се откъсна и падна в гаража. В отвора се появи дебелото дуло на едно от чудатите оръжия и аз скочих, тоя път в стаята си.

В коридора отекнаха стъпки и аз отново скочих, обратно в хола. Един от мъжете притискаше нож към гърлото на мама, а баща ми неподвижно лежеше на пода.

Прострелях непознатия в очите, от упор.

Той изкрещя и се строполи по гръб, като мъчително търкаше очите си. Отекна изстрел, нещо прониза хълбока ми и аз скочих настрани, прострелвайки приближаващия се по коридора мъж в челото. Мъжът вдигна длан към лицето си, ала успя да стреля с другата ръка и във въздуха над главата ми изсвистяха множество сачми с жички помежду им. Скочих зад него и когато се завъртя, два пъти го прострелях в слабините.

Той се преви надве и тогава видях мама.

Лежеше неподвижно по хълбок на пода и навсякъде около нея имаше кръв.

Край главата ми изригна мазилка — три сачми се бяха забили наблизо и носещите се подире им жички бяха шибнали стената. Свлякох се на колене, едновременно уплашен и отмалял.

Локвата кръв около татко беше още по-голяма и от кръста му стърчеше забит нож.

Непознатият, когото бях прострелял в слабините, се обръщаше и насочваше оръжието си към мене. Натиснах спусъка и го улучих в скулата. Той също стреля, ала жичките минаха над главата ми, полетяха по коридора, събаряйки картините от стените. Ударих го с приклада на пушката, ударих го силно, после пак и продължих да го удрям. Мъжът изпусна оръжието си и забели очи.

Обърнах се към мама и тате и се озърнах към вратата. Чух стъпки по стълбището. Вдигнах пушката, обаче откъм вратата нещо проблесна, изтръгна я от ръцете ми и я запрати в челото ми.

Строполих се по гръб. Пред очите ми притъмняваше, потъвах в някакво тъмно и безформено място, но вместо да се озова на пода, продължих да падам и се изтърколих върху пясък и чакъл.

Пустото място. Мама. Татко. Пустота. Опитах се да повдигна глава. Луната помръкна и изчезна. Пустота.