Теодор Буун. Заподозрян

10

Снимката беше изпратена от анонимен акаунт в „ГашМейл“ и първоначално беше пусната в кутиите на десетина ученици от прогимназията в Стратънбърг. От там набра скорост и до седем и половина в сряда вечерта стотици, ако не и хиляди хора в града я бяха видели и знаеха за какво става въпрос.

Беше направена от човек, решен да остане анонимен и неизвестен, но явно се беше скрил някъде на отсрещния тротоар, когато Тео, родителите му и Айк излизаха от полицейския участък. На снимката добре се виждаха и четиримата, смръщени и притеснени, а точно зад тях и отгоре ясно се четеше надписът „Полицейски участък на Стратънбърг“.

Снимката беше придружена от описание: Тео Буун, на тринайсет години, с адрес Малард Лейн 886, излиза от полицията заедно с родителите си, след като е бил арестуван за извършения във вторник обир на известния магазин за електроника „Биг Мак Систъмс“. Според осведомени източници полицията открила откраднатите стоки в сряда сутринта в шкафчето на Тео в училище. Очаква се той да бъде изправен пред съда за малолетни следващата седмица.

Както винаги в сряда вечер семейство Буун си бяха поръчали китайска храна. Бяха в кабинета и вечеряха пред телевизора. Джъдж, който се мислеше поне наполовина за човек, седеше до Тео и от време на време получаваше по някоя скарида със сладко-кисел сос — любимото му ястие. По време на вечерята почти не разговаряха. Мислите на Тео бяха заети с последните събития, които се развиваха лавинообразно. Родителите му размишляваха как да предпазят сина си. Госпожа Буун не докосваше своето пилешко. Господин Буун дъвчеше настървено, като че ли беше в съдебната зала и нанасяше съкрушителен удар на лошите, доказвайки, че Тео не е извършил нищо нередно.

Мобилният телефон на Тео завибрира — беше получил съобщение. Той му хвърли един поглед. Близката му приятелка Ейприл Финмор му пишеше:

ТБ, провери си имейла. Спешно.

Родителите му се цупеха, когато нещо прекъсваше вечерята им, затова, както дъвчеше, Тео написа:

Какво има?

Ужасно е. Спешно! Веднага, отговори Ейприл.

ОК, написа Тео.

Той лапна още няколко хапки, преглътна на две на три и обяви:

— Натъпках се.

Стана с чинията и чашата си и се запъти към кухнята.

— Много бързо — отбеляза майка му. Баща му се беше отнесъл нанякъде.

Тео изплакна чинията си и се запъти право към раницата си върху кухненския плот. Няколко секунди по-късно вече беше онлайн и отвори пощенската си кутия. Кликна върху съобщението с надпис „Спешно от ГашМейл“ и видя снимката. Беше ясна и контрастна и нямаше никакво съмнение кой точно излиза от полицейския участък. Отначало не можа да повярва, докато четеше надписа. Челюстта му увисна, той зяпна широко и няколко секунди се взира в снимката. Смайването му бързо отстъпи място на гнева. Гняв заради измислиците. Не беше арестуван. Нямаше да го съдят. А после започнаха въпросите. Кой е направил снимката? Къде се е криел? Защо му е да разправя такива откровени лъжи? На колко човека е изпратена снимката?

— Ей, хора! — провикна се Тео.

Родителите му се скупчиха зад него и се вторачиха в екрана на компютъра върху кухненския плот. Снимка, направена от някакъв негодник и после разпространена навсякъде, придружена от пълно с лъжи описание. Като адвокати първата им реакция беше да се запитат какво може да се предприеме законно, за да бъде спряна снимката, да се поправи стореното и виновникът да бъде изправен пред съда.

— Допускам, че е разпратена навсякъде — каза госпожа Буун.

— Най-вероятно — съгласи се Тео.

— Какво е „ГашМейл“? — попита господин Буун.

— Някакъв съмнителен сървър, който използваш, когато не искаш да те пипнат. Много анонимни имейли тръгват от там и наистина е трудно да ги проследиш.

— Значи не можем да го проследим?

— В интернет всичко е възможно, но ще бъде сложно и скъпо.

— Интернет — повтори господин Буун възмутено, приближи се към прозореца над мивката и се загледа към тъмния заден двор.

Тео седна на масата и разтри слепоочията си.

— Мисля, че животът ми е съсипан — отбеляза той и едва не се разплака.

— Това може да бъде обяснено, Тео — каза баща му. — Приятелите ти ще узнаят истината. А какво мислят непознатите, няма значение.

— Лесно е да се каже, татко. Ти не трябва да застанеш утре пред децата в училище. Представа си нямаш колко бързо плъзват слуховете по интернет. В момента половината град гледа тази снимка и си мисли, че съм виновен.

Майката на Тео седна до него и го потупа по ръката.

— Нищо не си направил, Тео, и истината ще излезе на бял свят.

— Не съм сигурен, мамо. Нали видя инспектор Хамилтън днес? Според него съм виновен. Ами ако не открият истинските крадци? Ами ако приключат разследването само с мен и с откраднатите таблети в шкафчето ми? В даден момент трябва да обвинят някого за престъплението и този някой като нищо може да съм аз. Днес видях собственика на магазина, викат му Биг Мак, и повярвай ми, той е убеден във вината ми и е жаден за възмездие. Ще види снимката. Полицаите също ще я видят. И още по-лесно ще повярват, че аз съм го направил.

След думите на Тео в кухнята настана дълго и напрегнато мълчание. Дали постепенно не осъзнаваха действителността? Възможно ли беше наистина да обвинят Тео в това престъпление? А след като правосъдната машина се задвижи, щяха ли Буун да съумеят да направят нещо, за да предотвратят ужасния изход?

Стойността на всеки таблет беше приблизително четиристотин долара, общо хиляда и двеста. Когато общата стойност на откраднатите стоки надхвърля петстотин долара, престъплението е тежко — много по-сериозно от незначително провинение. Тео познаваше закона, размишляваше над него вече от часове. В кантората дори отново провери законите и правилниците, вместо да си пише домашните. Ако беше на осемнайсет или повече, щеше да се изправи пред съдебни заседатели. Обаче тъй като беше само тринайсетгодишен, делото щеше да се гледа в съда за малолетни, където правилата бяха различни. Там процедурите бяха поверителни. Документите не ставаха публично достояние, изслушванията — също. Нямаше съдебни заседатели и всичко се решаваше от съдията. Рядко изпращаха някого в затвора, а още по-рядко — за дълъг период от време.

Ако катастрофата продължеше да се задълбочава и някак се стигнеше до това Тео да бъде осъден, вероятно щяха да му дадат няколко месеца в затвор за малолетни престъпници.

Затвор ли? Тео Буун с осъдителна присъда?

Невероятно. Немислимо. Безумно. Главата на Тео се пръскаше.

— Тео, най-напред трябва да отвърнеш на удара — казваше майка му. — Да нападнеш. Когато правдата е на твоя страна, никога не отстъпвай. Публикувай на страницата си изявление, обясни истината. Изпрати го по имейл на приятелите си и им кажи, че снимката и съпътстващият я надпис са подвеждащи. Накарай Ейприл, Чейс, Уди и всички, на които имаш най-голямо доверие, да залеят интернет с информация. Разпространи новината, че ние, твоето семейство, обмисляме да предприемем съдебни мерки.

— Така ли е? — попита Тео.

— Разбира се. Обмисляме го. Може и да не се получи, но поне го обмисляме.

— Майка ти е права, Тео — намеси се и баща му. — Най-малкото, което можеш да направиш на този етап, е да се бориш.

Предложението допадна на Тео. През последните десет минути беше като парализиран, но вече беше време за действие.

Един час по-късно семейство Буун все още бяха на масата в кухнята — и тримата тракаха на лаптопите си, опитвайки се да проследят източника на слуховете, като същевременно щяха да се постараят да ги опровергаят. Беше изгубена битка. Снимката и надписът бяха твърде сензационни, за да останат незабелязани, а Тео се оказа подходяща мишена. Единственият син на двама известни адвокати, арестуван заради крадени вещи, намерени в училищното му шкафче. Като всеки неверен слух и този добиваше достоверност, колкото повече се повтаряше, така че не след дълго на практика се превърна във факт.

Господин Буун затвори лаптопа си и се зае да си нахвърля бележки на обичайните жълти листове. Във всеки един момент от младия си живот Тео бе виждал в къщата поне пет такива бележника.

— Хайде да свършим малко детективска работа — предложи господин Буун.

Госпожа Буун свали очилата си за четене и също затвори лаптопа си. Отпи от билковия си чай и каза:

— Добре, Шерлок Холмс, давай.

— Първо, кой може да проникне в шкафчето ти незабелязано? — попита господин Буун. — Не мога да си представя в училището да влезе някой непознат възрастен човек, който да се запъти право към шкафчето ти и да го отвори, понеже знае отнякъде кода.

— Съгласна съм — каза госпожа Буун. — Тео, виждал ли си някога учители, треньори, чистачи или други възрастни да отварят шкафчетата?

— Никога. Дори не ги доближават. Учителите си стоят в учителската стая. Чистачите си имат съблекалня в сутерена, но там не допускат ученици. А треньорите използват съблекалните във физкултурния салон.

— Значи един възрастен човек ще бъде забелязан?

Тео се замисли и каза:

— Ако познаваме този възрастен човек и го видим да отваря шкафчетата ни, да, със сигурност ще го забележим. Ще е необичайно. Ако е непознат, вероятно ще му кажем нещо. Не съм сигурен, понеже не се е случвало.

— Говорим обаче за междучасията, когато коридорите са пълни, нали? — попита господин Буун.

— Да.

— А докато сте в час и коридорите са празни?

Тео отново се замисли.

— Коридорите рядко са празни. По време на часовете все ще мине някой — чистач, освободен от час ученик, помощник-учител.

— А охранителните камери в коридорите? — попита господин Буун.

— Свалиха ги преди няколко седмици, за да инсталират нова система.

— Струва ми се твърде рисковано възрастен човек да се опита да отвори шкафчето на ученик — отбеляза госпожа Буун.

— Съгласен съм — каза Тео, — но всяко престъпление е свързано с риск, нали?

— Разбира се, обаче рискът е много по-голям за човек, който обикновено не използва шкафчетата.

— Така е — убедено заяви господин Буун. — И е още по-рисковано за външен човек. Предлагам да елиминираме тази възможност. Единодушни ли сме, че това е вътрешна работа на човек от училището?

Тео вдигна рамене, но не изрази несъгласие, майка му също.

— Някой, който знае как да отвори шкафчето — продължи господин Буун. — Някой, който би могъл да открадне кода. И някой с лесен достъп до стойките за велосипеди, където са му нужни около две секунди да надупчи гумата. Някой, който знае кое е колелото на Тео и къде го оставя той. Който познава графика и маршрутите му. Който го познава добре и може да го наблюдава, без да бъде заловен.

— Друг ученик? — попита Тео.

— Именно.

Госпожа Буун се отнесе скептично към това предположение.

— Трудно ми е да повярвам, че тринайсетгодишно дете ще проникне с взлом в компютърен магазин, ще избегне охранителните камери и ще успее да се измъкне невредимо.

— По-достоверно е, отколкото чистач или помощник-учител — отговори господин Буун.

Възцари се продължително мълчание, докато тримата детективи си поемаха въздух и обмисляха казаното. Пръв се обади Тео:

— Имал е съучастник, нали? Спомнете си анонимното обаждане от уличния телефон до болницата. Освен това за пренасянето на откраднатите от магазина стоки трябват поне двама човека.

— Точно така — съгласи се господин Буун. — Помислете и за нужните технически умения. Някой е проникнал във файла в училищния компютър и е откраднал кода. Някой е бил достатъчно съобразителен, за да ни снима днес следобед, когато си тръгвахме от полицията, и освен това умее да използва „ГашМейл“, без да бъде заловен. На мен ми се струва, че е ученик.

— Всеки би могъл да хвърли камък по остъклена врата — отбеляза госпожа Буун.

— Да, но постъпката приляга повече на младеж, нали?

И тримата бяха единодушни по този въпрос.

— Допускам, че повечето деца в училище, поне повечето момчета, знаят кога и къде се събират бойскаутите. Не е трудно да се промъкнат до сградата на ВВЧ и да намерят колелото ми, докато съм на събрание.

Аргументите сериозно натежаваха.

— Колко са учениците в прогимназията, Тео? — попита госпожа Буун.

— По пет паралелки от пети до осми клас. По около осемдесет човека във випуск прави приблизително триста и двайсет.

— Да изключим момичетата — предложи господин Буун. — Не мога да си представя момиче да реже гуми или да хвърля камъни по стъклата.

— Не знам, татко, в училище имаме доста буйни момичета.

— Засега се съгласи с мен, Тео. По-късно ще поговорим за момичетата.

— Добре, значи стеснихме кръга до сто и шейсет момчета — каза Тео. — Откъде ще започнем?

Внезапно следата сякаш поизстина. Господин и госпожа Буун знаеха, че Тео е харесван от съучениците си, защото не тормози никого, не се бие и не създава неприятности.

— Знаем кои са приятелите ти, Тео, но те са малка част от всички — каза господин Буун. — Не познаваме повечето ученици от училището. Защо не направиш списък на евентуалните заподозрени? На деца, с които си имал недоразумения. На деца, които може да ти се сърдят за нещо, случило се неотдавна или преди година.

— Ами отборът за дебати? — попита госпожа Буун. — Ти никога не си губил дебат. Може някой от губещата страна да се е почувствал засегнат.

— Или пък някой от бойскаутите да ти завижда — добави господин Буун.

Тео кимаше, а мислите му препускаха, докато се опитваше да се досети кой може да му е враг.

— Сигурно има такива, които не ме харесват, но защо ще ми причиняват това? Струва ми се прекалено голямо отмъщение от страна на някой, който ми има зъб за нещо, но аз дори не знам за какво.

— Така е, разбира се — съгласи се госпожа Буун.

— Помисли си, Тео. Направи списък с основните си заподозрени и ще го обсъдим утре на вечеря.

— Ще се опитам — обеща Тео.