Тези луди, луди глезли

1.

Бергдорфските блондинки са явление, нещо, уверявам ви, като лудост в Ню Йорк. Абсолютно всяка жена иска да е такава, но всъщност е tres трудно. Няма да повярвате какво посвещаване е необходимо, за да си разкошно, светлокосо, с идеална кожа нюйоркско момиче, с живот, по-бляскав, отколкото сте в състояние да си представите. Честна дума, изискват се огромни усилия, сравними само с, да кажем, научаването на иврит или отказването на цигарите.

Като начало е истинско мъчение да докараш цвета на косата. Всичко започна от най-добрата ми приятелка Джули Бергдорф. Тя е образец за нюйоркско момиче, защото да си впечатляваща, слаба, русокоса наследничка на универсални магазини е най-шикозното нещо, което можеш да си в този град. Някой чул, че ходила в „Бергдорф“ при Ариет да си боядисва косата още като ученичка в гимназията. Явно го е споделила с личната си консултантка в „Келвин Клайн“, която пък го казала на останалите си клиентки. Както и да е, в определени кръгове се разнесла мълвата, че Джули изрусявала косата си точно на всеки тринадесет дни, и изведнъж всички закопнели да са тринадесет дневни блондинки. Косата не бива да е жълта, а много бяла, като на Каролин Бисет Кенеди (К.Б.К.). Тя е иконата, на която трябва да се подражава. Удоволствието е доста скъпо. Ариет взима по 450 долара за повърхностно изсветляване, ако успееш да се вредиш, ала това обикновено е невъзможно.

За бергдорфските блондинки (ББ) се говори и клюкарства непрекъснато. Щом отвориш списание или вестник, попадаш на материал за най-новата романтична драма на ББ или за последната им мания (в момента това са роклите с ресни на „Мисони“). Но понякога клюките са най-достоверната информация за самата теб или за всичките ти приятелки, особено в Манхатън. Винаги си повтарям: „Защо да вярвам на себе си, когато клюките ще кажат на moi цялата истина за moi?“

Както и да е. Според хорските приказки аз съм бълбукащо като шампанско момиче, което снове из града и непрекъснато си живее живота, като ходи по купони, ако така си представяте идеалния живот. Никога не съм го споделяла с никого, но понякога преди купон се поглеждам в огледалото и виждам насреща си напълно омаломощено същество. Чувала съм, че почти всички момичета в Манхатън страдат от това състояние. Те също никога не си го признават. Джули понякога е така изтощена, че не успява да излезе от апартамента си в „Пиер“ навреме, за да пристигне в точния час, където се е уговорила.

Всички си въобразяват, че ходенето по купони е най-добрият начин на живот, който можеш да водиш тук. Истината е друга — съчетава ли се с ходене на работа, то е доста изтощително занимание, но никой не смее да го произнесе на глас, за да не излезе, че е неблагодарник. Всички в Ню Йорк постоянно повтарят: „Всичко е върхът!“, дори да гълтат в момента „Золофт“ срещу депресията си. Същевременно има и много положителни страни. Например никога не се налага да плащаш за важни неща като маникюр, педикюр, изсветляване на косата или оформянето й със сешоар. Лошото е, че хората, от които зависиш, понякога превръщат в пълен хаос светския ти живот. Повярвайте ми — ако детето на дерматолога ти не го приемат в епископалната църква, той денонощно ще те тормози по телефона.

Или друг пример: миналия вторник ходих при приятелката си Мими, в дома й на Шестдесет и трета и „Медисън“, за „съвсем скромно и непретенциозно събиране по случай предстоящото раждане. Ще бъдем само момичетата, за да се видим“, както каза тя. Имаше по трима прислужници на гостенка, ръчно изработени розови бисквитки от „Пайярд патисри“ на „Лексингтън“ и шоколадови пури от „Фошон“. Беше толкова непринудено, колкото коронясването на кралска особа. Никой нищо не хапна, какъвто е протоколът за събирания по повод на предстоящи раждания в Ист Сайд. Тъкмо влязох през вратата, и звънна мобилният ми телефон.

— Ало? — обадих се.

— Трябва ти изсветляване! — извика отчаян глас.

Обаждаше се Джордж, моят фризьор. Прибягвам до услугите му, когато не успея да се вредя при Ариет, а това е почти през цялото време, тъй като тя е постоянно заета с Джули.

— В Аризона ли си? — попитах аз.

(Всички казват Аризона вместо Център за лекуване на зависимости. Много фризьори от Ню Йорк посещават Аризона почти всеки месец.)

— Току-що излязох оттам — отвърна Джордж. — Ако не станеш русокоса, ще бъдеш много самотно момиче — продължи той почти разплакан.

Човек очаква фризьор като Джордж да е наясно, но се наложи да му обясня подробно, че брюнетка като мен не може да стане блондинка.

— В Ню Йорк може — не се предаваше той. Пропуснах церемонията в библиотеката по отварянето на подаръците за бъдещото бебе, защото се наложи с Джордж да обсъдим различните типове зависимости и да изслушам какви неща е научил по време на лечението — от сорта на: „Говори каквото мислиш и мисли каквото говориш, без да забравяш неизменно да се придържаш към това правило“. Всеки път, когато Джордж се лекува от зависимостите си, започва да говори все повече и повече като Далай Лама. По мое мнение, ако фризьор ще те обсипва с някакви мъдрости, редно е да са свързани предимно с косите. Както и да е, никой не прие поведението на Джордж за странно, защото на всички в Ню Йорк, докато са на светско събиране, им се обаждат специалистите им по разкрасяване. Извадих късмет, че не бях сред гостите, когато Мими е отворила моя подарък, който представляваше набор от книгите на Биатрикс Потър. За малко да пометне, защото книгите бяха повече, отколкото някога е прочела. Сега знам защо на такива събирания повечето момичета поднасят модни бебешки дрешки от „Бонпойнт“ вместо литература.

Понякога фризьорите, техните зависимости, купоните и гримирането при специалист започват да отнемат изключително много време и се превръщат в същинска работа — направо нямаш кога да се съсредоточиш върху истинската си кариера. (А аз имах истинска кариера, за която да мисля, но повече по въпроса — по-късно.) В Манхатън винаги така става: събитията някак се застъпват и преди да се усетиш, излизаш всяка вечер, работиш като луд и тайно мажеш с мехлем носа си отвътре, за да го обезкосмиш, както правят всички. Не след дълго си убеден, че ако не нанесеш правилно мехлема, целият ти свят ще се срине.

Преди да ви разкажа останалите клюки от събирането при Мими, ето няколко характерни мои черти, които вероятно ще ви е любопитно да научите:

1. Говоря свободно френски, поне от време на време. Особено ме бива с думи като moi — мен, и tres — много; вършат работа в почти всички случаи. Някои злобни хора твърдят, че точно това не е свободно владеене на езика, но според мен така е по-добре, защото, ако владеех идеално френски, никой нямаше да ме харесва, понеже никой не обича идеалните момичета, нали?

2. Винаги мисля за другите. Например, ако приятел милиардер ми предложи да ме отведе от Ню Йорк до Париж с ЧС (това е бързият, нюйоркски начин да кажеш „частен самолет“), аз се чувствам морално задължена да приема, защото така онзи, до когото бих седяла в обикновен самолет, сега ще разполага с двете места все за себе си, което си е истински лукс. А и когато се умориш, винаги имаш възможност да отидеш да поспиш в спалнята. (При всичките ми старателни издирвания никога не открих спалня на борда на самолет на „Американ Еърлайнс“.) Стане ли въпрос за удобството на друг човек, моят девиз е: винаги предпочети частния самолет.

3. Толерантна съм. Ако някое момиче носи обувки с висок ток от миналия сезон на „Маноло Бланик“, няма веднага да престана да я смятам за приятелка. Никога не знаеш дали в демодирания чифт обувки не дреме някой страхотно готин човек. (Безпощадността на някои в Ню Йорк стига дотам да не разговарят с момиче, ако не е обуто в обувки, които ще са модни следващия сезон; това обаче ми се струва прекалено.)

4. Имам здрав разум. Него наистина го притежавам в изобилие. Винаги отчитам, ако съм пропиляла един ден в безсмислени действия.

5. Завършила съм английска литература. Хората не допускат за възможно момиче, така пристрастено към джинси „Клое“ като мен, да е учило в Принстън, но когато на събирането по случай предстоящото раждане споменах за колежа пред едно от момичетата, тя възкликна: „Господи! Завършила си колеж?! Ти значи си Стивън Хокинг в женски облик.“ Някой с толкова много акъл никога няма да направи лудостта да даде 325 долара за чифт джинси „Клое“, но аз, подобно на повечето нюйоркски момичета, не успях да устоя на изкушението. Причината да мога да си позволя джинси за 325 долара е, че споменатата по-горе кариера се състои в това да пиша статии за модно списание, в които се твърди, че като похарчиш 325 долара за джинси, ще станеш необикновено щастлива. (Опитвала съм всички други джинси — „Роган“, „Севън“, „Ърл“, „Джуси“, „Блу Кълт“, — но винаги се връщам към класическите „Клое“. Те правят нещо с дупето ти, което другите не успяват.) И още нещо ми помага да имам пари да поддържам навиците си — не плащам наем за апартамента си на Пери Стрийт. Хазаинът ми предпочита да му плащам по друг начин. Ако го поканя например да изпие тройно еспресо, той намалява наема ми с повече от сто процента. Винаги повтарям, че човек трябва да е пестелив — принцип, налаган от британците по време на войната, за да накарат децата да си изядат докрай овесената каша, — но когато аз го казвам, имам предвид да не се пилеят пари за скучни неща като плащането на наем, когато могат да отидат за джинси „Клое“.

6. Точна съм. Ставам всяка сутрин в 10,30 и нито минута по-рано.

7. Спестовна съм. Има начин да си икономичен дори при скъпи навици. Не го споделяйте с никого, защото някои момичета завиждат, но аз почти не плащам нищо за дрехите си. Модните дизайнери в Ню Йорк обожават да раздават дрехи. Понякога се питам дали модните дизайнери, които смятам за гении, всъщност не са глупаци, както някои злобари твърдят. Не е ли глупаво да дадеш нещо без пари, когато можеш да го продадеш? Но явно има нещо доста умно в този вид глупост, защото модните дизайнери винаги имат най-малко четири луксозно обзаведени къщи (в Сейнт Бартс, Аспен, Биариц, Париж), докато всички уж умни хора с редовна работа, свеждаща се до продажби срещу пари, обикновено разполагат с една-единствена къща, и то оскъдно обзаведена. Затова твърдя, че модните дизайнери са гении: трябва да си гений, за да изкарваш пари, раздавайки безплатно дрехи. Като цяло бих заявила, че ценностната ми система е непокътната, независимо от изкушенията на Ню Йорк, които — за жалост трябва да призная — превръщат някои момичета в доста разглезени принцеси.

Споменах „принцеси“ и е наложително да добавя, че на събирането у Мими гъмжеше от варианта им от Парк авеню. Присъстваха всички, с изключение — доста странно — на Джули, най-открояващата се такава принцеса. Повечето от обаятелните момичета имаха невероятно щастливия вид на собственички на джинси „Клое“. Друга група имаха сияещия вид на момичета, получили годежен пръстен, шлифован в „Хари Уинстън“. Към тях спадаха Джолийн Морган, Кари Филипс (тя имаше най-големия годежен пръстен, но пък й бяха направили отстъпка от цената, защото майка й е от рода Уинстън) и К. К. Адамс. Скоро изоставиха другите гости, за да проведат събрание на притежателките на годежни пръстени в спалнята на Мими — размерите на спалнята на Мими позволяват вътре да се настани цял девически клас. Всичко е тапицирано в гълъбовосиво — дори вътрешните страни на вратите на дрешниците. Когато най-после успокоих горкия Джордж и го разкарах от мобилния си телефон, отидох при тях. Джолийн — пълничка, русокоса и бледа, обожаваща Софи Дал, защото чула, че последната никога през живота си не е правила слънчева баня — вече е била сгодена два пъти. Зачудих се откъде е сигурна, че най-новият й годеник е истинският мъж за нея.

— Лесно е. Имам нов, водонепроницаем метод да ги избирам. Ако при избора на мъж прилагаш същата система, както при избор на ръчна чанта, ти гарантирам, че ще откриеш кой ти подхожда най-добре — обясни тя.

Според теорията на Джолийн мъжете имат много общо с чудесните неща, характерни за хубавата дамска чанта — например за най-хубавите се съставя списък на чакащите. За едни се чака две седмици (момчета, завършили колеж, или чанти на „Л. Л. Бийн“), за други — три години (забавни и чаровни мъже или чанти от алигаторска кожа на „Ермес Бъркин“). Дори да си в списъка цели три години, не е изключено друга жена да те пререди. Най-сексапилните трябва да бъдат добре скрити — така твърди Джолийн, — защото иначе най-добрата ти приятелка ще ти вземе плячката на заем, без дори да ти каже. Джолийн се тревожи силно, понеже без този аксесоар момичето изглежда необлечено докрай.

— … от което от само себе си се разбира, че трябва да опита няколко стила годеници, преди да открие кой й подхожда най-добре — завърши тя.

Вероятно съм подценявала Джолийн Морган: тайно я смятах за едно от най-повърхностните момичета в Ню Йорк, ала се оказа, че проявява скрита задълбоченост, става ли въпрос за взаимоотношения. Понякога отиваш на събиране по случай предстоящо раждане, без да очакваш нещо повече от разговор за предимствата на предварително определеното цезарово сечение (това ти позволява да избереш астралния знак на детето си), а си тръгваш, научил доста неща за живота. В момента, когато се прибрах вкъщи, написах имейл на Джули.

Джули Бергдорф е моята най-добра приятелка от минутата, когато я срещнах в ъгловия апартамент на майка й в хотел „Пиер“ на Петдесета и Шестдесет и първа улица. Беше единадесетгодишна наследница на универсален магазин. Прадядо й основал „Бергдорф Гудман“ и цяла верига магазини във всички кътчета на Америка. Поради това Джули винаги казва, че има поне 100 милиона в банката и „нито цент повече“, както обича да уточнява. През по-голямата част от тийнейджърските си години Джули крадеше стоки от „Бергдорф“ след всекидневното си пазаруване в „Спенс“. До ден-днешен й е трудно да не гледа на „Бергдорф“ като на свой дрешник, макар преди години голяма част от магазина да бе продадена на Ниман Маркус. Най-хубавото нещо, което някога открадна, беше яйце на Фаберже, инкрустирано с рубини, бивша собственост на Екатерина Велика. Оправдаваше детското си увлечение с обичта към красивите неща.

„Сигурно е било страшно старомодно да си наследница на «Улуърт», защото ти се е налагало да крадеш препарати за миене на тоалетни, а на мен ми се падат разкошни неща, като ръчно изработени кожени ръкавици.“

Сред любимите думи на Джули са „старомоден“ и „разкошен“. Веднъж Джули изрази желание на света да няма нищо старомодно, но аз й обърнах внимание, че ако всичко старомодно изчезне, няма да има разкош. Старомодността е нужна заради контраста. Джули направи друга аналогия: ако няма бедни, никой няма да е богат, но аз й обясних какво всъщност имам предвид: щастлив ли си през цялото време, как ще разбереш, че си щастлив? Тя възрази — щял си да си вечно щастлив, но аз не се съгласих: трябва да познаваш нещастието, за да разбереш същността на щастието. Джули се намръщи и попита строго:

— Пак ли си чела „Ню Йоркър“?

За Джули „Ню Йоркър“ и културните предавания по телевизията са синоними на нещо страшно вредно и скучно. Според нея всички трябва да четат клюкарското „Ю Ес Уикли“ и да гледат рекламните канали.

Майките ни произлизаха от заможни филаделфийски семейства; били най-добри приятелки през 70-те години. Аз израснах в Англия, защото баща ми е англичанин и според мама всичко английско е „по-добро“, но пък в Англия няма наследнички на универсални магазини, а мама много искаше да имам такава приятелка. Същевременно майката на Джули смяташе, че ще въздействам цивилизоващо на дъщеря й. Грижеха се да се срещаме всяко лято и ни изпращаха на лагер в Кънектикът. Едва ли са се досещали колко удобно ни е да вземем влака и да се върнем незабавно в Ню Йорк, след като са ни откарали, и да се настаним в имението на семейство Бергдорф в Нантъкет.

Веднъж завърнали се в Ню Йорк, младата Джули и аз често наемахме стая в „Пиер“ и поръчвахме на рум сървис специалитета на хотела — портокалова торта с шоколадова глазура и сироп от клен. Много по-забавно беше да си малко американско момиче в Ню Йорк, отколкото малко американско момиче в Англия. Нюйоркските момиченца като Джули много ги глезеха, те караха летни и зимни кънки, разрешаваха им да се гримират и имаха лични козметички. Освен това родителите им постоянно отсъстваха. Още на тринадесет Джули бе напълно запозната с географията на „Барнис“ и вече бе пазарувала нееднократно там. Още по онова време беше от ББ, макар тогава да не подозирахме за съществуването им.

Благодарение на Джули същото лято се върнах в Англия пристрастена към списание „Вог“ и Ем Ти Ви. В резултат на постоянното гледане на „Висше общество“ акцентът ми доста се бе поамериканчил. Мама страшно се разстрои, което значеше, че съм постигнала голям напредък с произношението си.

Мечтаех единствено да се преместя да живея в Ню Йорк, да си променя прическата и да изглеждам толкова пленителна, колкото и Джули. Не преставах да врънкам мама и татко за американско колежанско образование. Моля ви, не казвайте на никого, че съм го споделила, но наистина получих достатъчно високи бележки, за да постъпя в Принстън, защото, докато учех алгебра, латински и поетите романтици, единствено ме крепеше мисълта за кислородните маски на лицето, каквито ти правят в Ню Йорк. Когато ме приеха в Принстън, мама остана смаяна.

— Но как можеш да замениш Англия с Америка? Как? Как?

Очевидно нямаше представа за кислородните маски.

Оказа се, че Джули има основателна причина да не се появи у Мими. Арестували я за кражба в „Бергдорф Гудман“. Обадиха ми се да ми съобщят новината късно следобед. Веднага потърсих Джули на мобилния й телефон, ала попаднах направо на гласовата й поща. Не се изненадах. Макар Джули да се бе заклела да не краде, след като получи достъп до попечителския фонд на нейно име, я завладяваше именно тази налудничава идея, ако за пет минути й доскучае. Бях започнала вече малко да се тревожа, когато след седем часа звънна самата Джули.

— Ей, мила, да знаеш какво забавно нещо се случи. Арестувана съм. Ще дойдеш ли да ме измъкнеш? Уреди да ме пуснат под гаранция. Изпращам ти шофьора си да те вземе веднага.

Четиридесети пет минути по-късно пристигнах в 17-и участък на Източна Петдесет и първа улица. Джули чакаше във вехтата на вид чакалня и изглеждаше невъзможно шикозна. За хладния октомврийски ден беше облякла бял кашмирен панталон, късо палтенце от лисича кожа и носеше огромни слънчеви очила. Имаше извънредно изтънчен вид за момиче на двадесет и пет, но така е с всички принцеси на Парк авеню. Боготворящ я полицай й подаваше капучино от „Старбъкс“ — очевидно бе ходил да го купи от скъпото заведение. Седнах на пейката до нея.

— Джули, полудя ли? — смъмрих я аз. — Защо пак започна да крадеш?

— Защото не можех да не притежавам пленителната чантичка на „Ермес Бъркин“ в бебешко розово с бяло бие. Толкова депресирана се чувствах да не е моя — обясни тя, олицетворявайки самата невинност.

— Защо не си я купи? Определено можеш да си го позволиш.

— Никак не е лесно да си купиш „Бъркин“! Чакаш в списъка поне три години, а и тогава не се знае дали ще я получиш. Вече съм се записала в списъка за синята велурена чанта и ще умра от нетърпение.

— Но Джули, това е кражба и ти крадеш от самата себе си!

— Което е очарователно, нали?

— Трябва да престанеш. Ще се появиш във всички вестници.

— Което е страхотно, нали?

Джули и аз седяхме там сигурно час, преди да се появи адвокатът й и да съобщи как е успял да убеди полицаите да не предявяват обвинение. Обяснил, че Джули е възнамерявала да заплати стоката, но обикновено не се разплащала в магазина, а сметките отивали направо в апартамента й. Станало досадно объркване.

Джули прие доста весело цялата случка. Същата вечер си тръгна почти неохотно от участъка. Явно й се нравеше вниманието, с което я обсипваха полицаите. Дотолкова бе очаровала детектив Оуен — несъмнено сто процента влюбен в нея от минутата, когато я арестувал, — че й позволил да повика фризьор и гримьор, преди да й направят полицейската снимка. Вероятно е имала основание да се държи като на модно ревю — така щеше да използва снимката години наред.

След арестуването на Джули журналистите само дето не полудяха. Излизайки на следващата сутрин от „Пиер“ (където баща й щедро бе купил за нея другия ъглов апартамент), за да отиде до гимнастическия салон, Джули се натъкнала на орди фотографи. Изтичала обратно вътре и ми звънна разплакана.

— Господи, всички са отвън! Папараци, журналисти… Успяха да ме снимат. Не мога да се оправя!

Плачеше истерично, но подобни неща стават през цялото време, затова никой не предприе нещо драматично, като например да се обади на 911. Обърнах й внимание, че никой няма да погледне втори път снимките, нито ще помни след ден-два какво се е случило. Да не се притеснява, че ще я има във всички вестници.

— Не се притеснявам, че ще се появя във вестниците — простена тя, — а защото ме снимаха по анцуг! Никога няма да мога да стъпя отново на ъгъла на „Медисън“ и Седемдесет и шеста улица! Моля те, ела.

Понякога, когато приказва така, си мисля колко е хубаво, че е най-добрата ми приятелка, защото, ако не беше, въобще нямаше да я харесвам.

Пристигнах в апартамента и икономката ме насочи направо към покоите й. Ужасено смълчани фризьор и гримьор стояха в очакване в спалнята, боядисана в бледо нефритенозелено — любимия цвят на Джули. Два старинни китайски шкафа се издигаха от двете страни на камината. Огромното легло с балдахин беше спомен от нейната баба. Джули не лягаше в него, ако току-що не е застлано с чаршафи, по които са избродирани с копринен конец инициалите й. Открих я със зачервени от плач очи трескаво да рови из дрешника. Невероятно бързо изхвърляше оттам дрехи, които се трупаха на камара върху дебелия бял килим. Личната й камериерка ги прибираше в другия дрешник, така че камарата нито се увеличаваше, нито намаляваше драстично. Най-накрая Джули изрови скромна черна рокля „Шанел“ на майка си, остри обувки с висок ток и огромни слънчеви очила. Отново копираше напълно К.Б.К. Час по-късно с безупречно направени коси и грим, тя излезе от „Пиер“. Усмихната уверено, даде интервю на чакащите журналисти, обяснявайки всичко за „досадното объркване“.

Следващата неделя на посветените на мода страници в „Ню Йорк Таймс“ се появи разкошна снимка на Джули под заглавието на дългата статия от модния критик на вестника „КРАСИВАТА БЕРГДОРФ НЕВИННА“. Джули беше очарована, баща й — също. Обади ми се следващия понеделник да ми се похвали с красивата старинна гривна — подарък от него, придружена с бележка: „Благодаря ти, скъпа моя дъще. Т.“

— Искаш да кажеш, че е доволен?!

— Толкова се радвам — сподели Джули. — Досега татко никога не ме е възнаграждавал така богато. Цялата история как наследничката на магазина краде оттам е вдигнала страхотно продажбите и стоката направо се разграбва. С особен успех се ползват слънчевите очила, които си бях сложила. Татко е предложил на борда на директорите да ме направят управител по продажбите. Само се моля да не се налага много да работя.

После Джули я снимаха където и да отиде, а това се отразяваше добре на търговията във веригата от универсални магазини. Според нея цялото внимание от страна на пресата въздействало благоприятно и на самочувствието й, и й помагало да разреши „спорните си въпроси“ — модерният термин, използван за психологическите проблеми, каквито имат всички, живеещи в Ню Йорк или Лос Анджелис.

Джули има „спорни въпроси“ с момичето на рецепцията в козметичния салон за разкрасяване — онази невинаги успява да й уреди час, който тя иска при Симонета — най-добрата козметичка в салона, — за подкожни инжекции с витамин С на лицето. Лекарите на Джули я окуражават да търси дали не е имала „спорни въпроси“ през детството си и се открило, че „тя е страдала болезнено“, понеже родителите й я пращали за Коледа в Швейцария със самолет в първа класа, докато всички други деца пътували в бизнес класата. Джули има „спорни въпроси“ и защото притежава прекалено много пари, но пък не чак толкова, колкото някои други принцеси от Парк авеню. Джули обаче не се отказва да ходи при психоаналитиците си, макар някой път да й взимат по 250 долара за информация, която спокойно би получила от „Венити Феър“ за 3,50.

Веднъж изразих пред Джули надежда „спорните й въпроси“ да се разрешат някога, а тя възкликна:

— Господи, надявам се да не стане. Ще бъда далеч по-безинтересна, ако съм богата и не се чувствам прецакана от това.

За щастие, в Ню Йорк се приема за tres шик да си невротичен — следователно Джули и аз се вписваме идеално.

Можете да си представите реакцията на Джули на моя имейл, където й обяснявах разликата между щастието от чифт джинси „Клое“ и щастието на Джолийн, К. К. и Кари заради годениците им. Няколко дни по-късно седяхме на късна закуска, на път да премине в обяд в „Джос“ — новото скъпо заведение за нездравословна храна на ъгъла на „Съливан“ и „Хюстън“. Джули си бе облякла прекалено натруфено палто от норка на „Мендел“, по които всички са полудели, но принцесите на Парк авеню обикновено винаги се обличат прекалено натруфено. И аз щях да го правя, ако имах толкова много нови дрехи всяка седмица. Тя продължаваше да се радва на триумфа си заради кражбата, но настроението й се помрачи, когато споменах събирането при Мими.

— Да не искаш да ми създадеш нов „спорен въпрос“? Яко! Как ти хрумна?! Това е направо отвъд — проплака тя.

— Кое как ми е хрумнало? — попитах, заливайки палачинката си с още кленов сироп.

— Да ми пишеш как всички, само не и аз, имат годеници! Не е честно. Щастлива съм, но не чак колкото К. К. или Джолийн. За целта трябва да си влюбена.

— Не е задължително да си влюбена, за да си щастлива — възразих аз.

— Мислиш така само защото никога не си била влюбена. Господи, чувствам се толкова нещастна и не-шикозна! Направо старомодна! Чух, че откакто са се сгодили, всичките изглеждат страхотно.

Ако се изключат „спорните въпроси“, драматизмът, купищата дрехи и инжекциите с витамин С, Джули всъщност е безнадеждна романтичка. Твърди, че е била влюбена над петдесет и четири пъти. Започнала е отрано; сдобила се с първото си гадже като седемгодишна, но това било „преди да започне епидемията с оралния секс“, уточнява тя неизменно. Истински вярва на текстовете на любовните песни, смята, че любовта те извисява до небесата, където ти е мястото, и сериозно прие налудничавата идея на „Бийтълс“, че „всичко, от което се нуждаеш, е любов“. Повечето от любовните й проблеми се дължат на Доли Партън. Вдъхновена от нейната лесен „Винаги ще те обичам“, Джули твърди, че истински обича всичките си бивши гаджета, „дори онези, които направо мрази“, което според психоаналитиците й е „сериозен спорен проблем“. Възприема „Хотелът на разбитите сърца“ като хотел „Четирите сезона“ на Петдесет и седма улица, където отсяда винаги когато се скара с някое от гаджетата си. Ако възможностите ми позволяваха да наемам апартамент в това божествено място, и аз щях да късам с мъжете на всеки две седмици. Джули е убедена, че ще бъде щастлива само ако е влюбена и има годеник, подобно на всички останали.

— Притежавам модели на всички чанти, правени някога от „Марк Джейкъбс“, но за какво са ми, ако годеник не подкрепя другата ми ръка? Виж се! — възкликна тя и посочи краката ми под масата. — Обула си мрежести чорапи! Отново ли са на мода? Защо никой не ми е казал?

Джули драматично захлупи глава върху масата и избърса нос в ръкава на палтото от норка, което ми се стори доста разглезена постъпка дори за принцеса. След няколко минути се успокои и лицето й изведнъж се озари. Настроенията на Джули се менят така бързо, че понякога се питам дали не е шизофреничка.

— Имам идея! Хайде да отидем да си купим мрежести чорапи и да си търсим годеници — предложи тя развълнувано.

Джули наистина си мисли, че годеници се намират толкова лесно, колкото и чорапите.

— Джули, защо искаш да се омъжиш точно сега? — попитах я.

— Яко! Въобще не искам. Желая само годеник. Няма да се омъжа за него веднага. Отиваме да търсим евентуални съпрузи — настоя тя.

— И двете? — смаях се. — Америка не е ли модерна страна, където работещи момичета като мен нямат нужда от годеници?

— Всеки иска да се влюби някога. То си е разкошно. Кажи ми какво се говореше за К.Б.К., преди да се свърже с Джон Ф. Кенеди Младши?

— Джули, човек не се сгодява само за да има мъж до себе си. Това е себично.

— Наистина ли? — попита тя и лицето й засия още по-вдъхновено. (Всяка седмица психотерапевтът й повтаря, че ще е по-щастлива, ако стане по-себична. Съдейки по поведението на повечето хора, явно всеки психотерапевт в Ню Йорк дава този съвет на пациентите си.) — Толкова се вълнувам. Добре. Отивам си вкъщи и няма да ям. Дебелея само като гледам салфетките тук — отсече Джули.

Преди да си тръгне, ме накара да обещая, че ще й помогна в „Кампанията ЕС“, както тя наричаше предстоящия лов на евентуален съпруг. Щеше да се сдобие с годеник точно така лесно, както и с мрежести чорапи, не се съмнявах. Тя е ярък пример за принцеса от Парк авеню в акция: не допуска нищо да се изпречи на пътя й.

Джули пое към центъра на града, а аз се втурнах на делова среща. Господи, помислих си в таксито, ловът на ЕС на Джули ми действаше доста стресиращо. Понякога е направо изтощително да водиш живот на образцова купонджийка. Вероятно от време на време — мина ми през ума — е добре да правя по-малко изтощителни неща: например да водя живот на не-купонджийка и да стоя мирно и тихо заровена в английската провинция. Добре, няма да нося хубави обувки, но все ще има и някакви положителни страни. В момента не ми хрумваше нито една, но със сигурност щях да измисля нещо.

В този момент звънна мама.