Тези луди, луди глезли

3.

— Единствената болест, предавана по полов път, която мечтая да хвана — обясни Джули, — е „треска за годеник“!

Разбирах защо Джули искаше евентуален съпруг. Американските мъже са великолепни, добродушни същества с уникални таланти. Искам да кажа, че ако достатъчно премрежиш очи, те всички приличат на Джон Ф. Кенеди Младши, кълна се. За някой, който е увреден и не може да се съсредоточава — което е присъщо на Джули и повечето други принцеси от Парк авеню по рождение (макар очевидно да не им влияе, когато пазаруват), — новопридобитата й способност да фокусира вниманието си върху нещо беше смайваща. Беше си втълпила налудничавата идея, че ако избере подходящия момент да се яви на купон — с други думи, за една вечер да обиколи шест откривания на галерии, четири благотворителни инициативи за събиране на средства за музеи, три вечери и две премиери на филми, — гарантирано й е със сигурност в края на вечерта на ръката й да е увиснал ЕС. Джули твърди, че не й се пилее много време за това начинание, когато, както се изразява, „мога да си губя времето с други занимания, като например да си оскубя веждите“.

Отношението на Джули към предстоящото й сгодяване е малко обезпокояващо. Тя определено вярва, че срещне ли идеалния годеник, но не е имала време да почисти веждите си — а според нея това е най-важната козметична операция, предлагана от лекарите в салона за красота „Бергдорф Гудман“, — поради притеснението си дори няма да има нужда от годеник.

Когато Джули си науми нещо, тя проявява завидна далновидност. Спря се на благотворителния бал на нюйоркската консерватория като най-подходящ терен за лов. Купи маса и се обади на почетната председателка на бала, госпожа И. Хенри Стейнуей Зиглер III, „да обсъдят стратегията“. Джули искаше предварително да се запознае с разпределението на местата. Госпожа Зиглер ни покани на чай в облицованата си с мрамор къща на ъгъла на Пето авеню и Осемдесет и втора улица с изглед към Сентръл парк. Тя обожава да се вживява в ролята на Купидон.

— Наричайте ме Мъфи, момичета — подкани тя дружелюбно още при пристигането ни.

Мъфи беше облечена в богато украсено пончо от „Оскар де ла Рента“, зелени тесни панталони и достатъчно бижута, за да изпразни запасите на цяла диамантена мина. Освен това записваше филм с Елизабет Тейлър. Всеки в Ню Йорк постоянно записва някого. Пончото й се развяваше драматично наляво-надясно, докато прекосяваше забързано обширното преддверие, в което стъпките ни кънтяха, за да ни въведе в гостната. Помещението, с окачени в златни рамки огледала, маслени картини от италиански майстори и осеяно с безброй елегантни антични столове и дивани, които Мъфи купува на едро всеки път, когато минава близо до „Сотби“, бе по-импозантно от Версай. Мъфи обяснява на всички, че обзавеждането на дома й цели той „да прилича на дома на Оскар. Бях там и нямах сили да устоя. Трябваше да притежавам нещо такова. Затова клонирах апартамента му!“

Мъфи също така постоянно повтаря фразата „да си богат е доживотна присъда, но не е неприятна, аз знам най-добре“. Почти всички съпруги, които съм срещала и които живеят в горната част на Ист Енд, се казват Мъфи. Явно някога е било много популярно име в Кънектикът, където са родени повечето Мъфита, приблизително в средата на миналия век. Тази Мъфи, подобно на съседките си Мъфи, твърди, че „Ралф Лорен е моят учител по вкус“. Очевидно е пристрастена към инжекциите „Ботокс“ и не пропуска да спомене, че е на тридесет и осем години. Също така е П. Н. Д. — приятелка на Джордж, — а когато Бил Клинтън беше на власт, била П. Н. Б. Дарява милиони на републиканците и много повече на демократите, защото има „специална връзка“ с Бил. Всички останали Мъфита също имат специални връзки с Бил, но тя изглежда не го знае.

Седнахме в кът с викториански диванчета. (В момента те са на голяма почит в Ист Енд, особено ако успееш да ги претапицираш с оригинална дамаска от седемнадесети век, което, естествено, е почти невъзможно.) Домашна прислужница в униформа поднесе чай върху сребърен поднос. Заради предстоящия бал Мъфи бе превъзбудена като японски турист в магазин за сувенири. През цялото време не престана да дърпа ресните на възглавниците върху дивана.

— Господи, събирането е утре! Осигурила съм присъствието на принцеси, милионери, филмови продуценти, наследници, архитекти, политици! Може да мине и Бил! — възкликна тя. — Цял Ню Йорк ще присъства утре.

— На коя благотворителност е посветен бала, Мъфи? — попитах аз.

— „Да спасим нещо си“. Да спасим Венеция, да спасим „Метрополитен“, да спасим балета… Откъде да знам? Участвам в безброй комитети. Господин Зиглер обожава да отбива от данъците си. Затова наричам всички балове с едно име: „Да спасим нещо си“. Не е ли гениално! Само да можеше някой да спаси мен от всички други жени в комитетите. Ако не дариш милион, си подписваш смъртната присъда. Утрешният бал май е за спасяването на някакъв вид цвете. Благотворителността е бляскава американска институция, защото, който има нужда, рано или късно получава парите, а на нас ни се удава възможност да се обличаме в прекрасните рокли на Майкъл Корс. Хайде да се захващаме за работа — предложи тя делово. — Едно пиленце ми подсказа, че търсиш годеник, Джули. Това е чудесно. Кажи ми: какъв мъж искаш?

— Някой интелигентен и забавен, който ще ме разсмива. Да мога да му хленча и да се оплаквам часове наред, а той да продължава да ме обожава. Само не ме обвързвай с творческа личност. Още от гимназията избягвам такива типове. Никакви актьори, художници или музиканти за мен. Не, благодаря — обясни Джули.

Представа нямах, че Джули е станала толкова зрял човек. От друга страна, когато си имал петдесет и четири гаджета, сигурно си наясно какво искаш.

— Няма опасност да срещнеш такъв в горната част на Ист Енд, скъпа — увери я Мъфи. — Тук определено няма никакви творчески личности. Кметът не им позволява да се настанят отвъд площад „Юниън“.

— С риск да прозвуча като глезла или повърхностно момиче, но предпочитам гаджетата ми да разчитат на шофьори. Виня татко, защото съсипа живота ми, като караше шофьор да ме води до училище с „Ягуар“ още от първи клас. Затова предпочитам да ме возят. Такава съм. Няма за кога да се променям — завърши Джули и леко се изчерви.

— Разбира се, скъпа — отвърна Мъфи успокоително. — След като не обичаш да ходиш пеша, значи не обичаш и точка по въпроса. Аз например имам трима шофьори. Единият е в къщата ни в Палм Бийч, един в Аспен и един — тук. Няма нищо лошо да заявяваш желанията си, Джули.

— Просто искам да се влюбя, Мъфи, като всички момичета. Мечтая кожата ми да сияе, без да се налага да си бия инжекции с витамин С — обясни Джули с насълзени очи. — Понякога се чувствам страшно самотна.

Мъфи е светска дама с изключителни математически таланти, нейните уравнения — става ли въпрос за събиране на двама души — съперничат по сложност на ходовете при играта на шах. Всеки път, когато й се налага да осъществи събирането на двама души, прибягва до услугите на своя специална система. Винаги осигурява маса с тринадесет места, предварително уреждайки нещата така, че в повече да е мъж. Мястото за сядане на всеки гост е обозначено със съответно номерче. Джули получи четвърти номер — мястото й щеше да е второто от късата страна на правоъгълната маса. Така ползваше преимуществото да разговаря с четирима мъже: вляво и вдясно от Джули щяха да седят съответно италиански принц и музикален продуцент, срещу нея — важна клечка от бизнеса с недвижими имоти, а начело на масата — тринадесетият, „допълнителен“ мъж, комуто домакинята щеше да се извини в подходящ момент, задето й се е наложило да го постави между двама мъже, но „просто вие, момчетата, сте прекалено много тази вечер“.

Не познавам друг в Ню Йорк способен да предложи на момиче четирима заслужаващи внимание кавалери едновременно. Математическите способности на Мъфи изчезват единствено когато дойде време да се разплаща с цветар(ите).

На следващата вечер усмивката на Джули беше по-широка от Африка. И диамантените й обици бяха от същия континент. Понякога някоя като мен, макар да се радва на късмета, сполетял приятелката й, леко пожълтява от завист, щом види „плячката“ от „Картие“, както Джули нарича бижутата си. От друга страна, хубавото на Джули е, че охотно дава назаем всичко — например диамантените гривни, които ми бе заела за тази вечер. Освен това осигури в нейния апартамент да се погрижи за косите и грима ни екип от салона за красота „Бергдорф“.

Заварих Джули изтегната върху шезлонг във всекидневната. Това е изключително елегантен salon, боядисан в синия цвят на патешко яйце, с високи прозорци с широки корнизи и крещящо голо женско тяло от прочутия фотограф Ги Борден над камината, колкото да обърква нещата. Всичките мебели на Джули са чудесни екземпляри от тридесетте години, модни в Холивуд по онова време, по които тя си пада. Претапицирани са в бледовиолетово, за да подхождат на стените. В момента обаче не се виждаше почти нищо, защото всички повърхности бяха заети от козметични инструменти. Дейвид, художникът по гримирането, буквално бе превърнал помещението в свое студио. Нанасяше руж по бузите на Джули, Рейчъл приглаждаше косата й, а Ириния, полската педикюристка, дооформяше ноктите й. Това е нищо. Чувала съм, че някои момичета в Ню Йорк не излизат от апартамента си преди дерматолог да е проверил дали в момента по кожата им няма някои несъвършенства.

— Изглеждам ли щастлива? Усмивката ми неподправена ли е? — попита Джули при влизането ми.

Дейвид я увери, че усмивката й е така истинска, както „плячката й от «Картие»“. Метафората ми се стори доста сполучлива.

— А е напълно изкуствена! Не е ли отвъд! — зарадва се Джули.

— О, да, наистина, отвъднаааа е! — потвърди Дейвид.

— Ходих при дерматолога си днес и знаете ли какво ми разказа за малките мускули около устата? Сигурно не, защото повечето хора дори не подозират за съществуването им. Е, след като навършиш двадесет и три, те започват да се отпускат, но съществува гениален начин да ги поддържаш и да не се лишаваш от усмивката си. Дерматологът ти инжектира малко „Ботокс“, за да ги парализира, и крайчетата на устните ти моментално щръкват нагоре. Щом се сдобиеш с усмивка „Ботокс“, си усмихната цяла вечер без всъщност да се усмихваш, което прави усмихването не така уморително — сподели Джули, въобразявайки си, че говори смислено.

Облеклото за приемите на Мъфи бе задължително официално. След като косата и гримът на Джули бяха готови, тя облече тясна черна копринена минирокля. („Шанел“, от модна колекция, поръчана и доставена от Париж.) Когато изчезна в будоара си, за да види как изглежда, аз се възползвах от услугите на Дейвид и Рейчъл. Има определени светски събирания в Ню Йорк, където е немислимо да се появиш без прическа и грим. Тези на Мъфи бяха сред тях. След известно време грижите за косата и за грима се превръщат в мания. Напълно си убедена, че не можеш сама да си сложиш туш на миглите, защото той неизменно ще се слепи. Гримьорите в Манхатън буквално ти разресват миглите с гъсто гребенче, след като са гримирали очите ти. На слепени от туш мигли тук се гледа като на федерално престъпление.

Точно когато Дейвид започна да нанася блясък върху устните ми, от спалнята на Джули се чу силен писък. Явно предстоеше модно избухване. Не се изненадах. Момичетата в Ню Йорк получават подобни пристъпи всеки път, когато се спомене дреха. Влязох в спалнята и погледнах отражението на Джули в огледалото през рамото й.

— Абсолютно неподходяща! Изглеждам… консервативна и старомодна — простена драматично тя, дърпайки подгъва на миниатюрната рокля. — Погледни ме! Приличам на някой от онова бродуейско шоу за дебели хора! Бъдещият ми ЕС ще си помисли, че съм трол!

Роклята беше страхотна; стопроцентово убийствено шикозна.

— Джули, изглеждаш невероятно. Роклята е толкова къса, че е почти невидима. Тя е точно противоположното на консервативна — обясних аз, опитвайки се да й върна самоувереността.

— На път съм да припадна, а ти ми говориш такива неща! Хайде, всички, оставете ме на мира — простена тя окаяно.

Джули заключи вратата след нас. Започна да се преоблича и преоблича, и преоблича. Иззад вратата обяви, че няма да ходи на събирането, защото щяло да е поредният парад на шивашкото изкуство, прекалено интелектуално, и ще я напрегне сексуално. Макар откровено да не ми пукаше дали ще попадна на някое бляскаво парти в мраморния дом на Мъфи, бях облечена в страхотна бяла шифонена рокля, взета назаем от модния гардероб в офиса — рокля, която твърдо съм решила да върна един ден, и то съвсем скоро, — и щеше да е жалко, ако светът не я види.

— Джули, никак не ми пука дали ще ходим — уверих я аз. В края на краищата можех да облека роклята друг път. — Но се очертава събирането да е забавно.

— Събиранията в Ню Йорк никога не са забавни. Те са по-скоро война — отвърна Джули, отваряйки вратата и появявайки се отново с роклята убиец от „Шанел“. — Дейвид, дай ми „Ксанакс“. Винаги взимам успокоително, когато отивам на среща за пръв път.

Дейвид се втурна към чантата си с гримове, пълна с всевъзможни отпускани с рецепти лекарства именно за подобни случаи, и извади малка кутийка. Джули я отвори и постави едно симпатично малко синьо хапче в устата си, което според мен е много модерен начин да водиш война, преглътна го и повика шофьора си да ни откара до Мъфи.

Наистина нямам ни най-бегла представа как с евентуален съпруг се сдобих аз, а не Джули. Искам да кажа — за да съм по-точна, — че в края на вечерта ЕС изобщо не се намираше в близост до Джули, а страхотно близо до моето географско разположение.

Да, вярно, малко сложно е след няколкото чаши шампанско да си спомня съвсем точно какво се бе случило същата вечер. Но за да попреча да плъзнат злобни клюки в стила на принцесите на Парк авеню, хвърлящи петно върху мен, че съм откраднала ЕС изпод красивия нос на най-добрата си приятелка — в което, разбира се, Джули не вярва по принцип нито за миг, — се чувствам длъжна да преразкажа събитията от онази нощ, доколкото паметта ми позволява.

На събирането у Мъфи пристигнахме с час закъснение. Оказа се почти невъзможно да открием масата си, защото благодарение на така плътно украсеното от Мъфи с букети бели лилии и свещи помещение, човек не виждаше и на метър пред себе си. (По повод на джунглите от лилии: в момента в Манхатън те са на върха на модата, независимо от произтичащите от струпването им навигационни затруднения).

Гостите, най-малко двеста и петдесет, се обслужваха от сновящи поне още толкова сервитьори, облечени в униформи е бели сака и ръкавици. Тълпата беше ослепителна; при Мъфи винаги се стича каймакът на светското общество на Манхатън. По отношение на тоалетите повечето жени носеха рокли; с щамповани всевъзможни цветя — нещо обичайно, когато благотворителното събитие е свързано по някакъв начин с градини. Доста момичета бяха в рокли на Емануел Унгаро, защото той прави най-добрите дрехи с цветя в света — за това няма спор. По отношение на бижутата: по-младите момичета се бяха окичили с диамантите си от „Аспрей“ във формата на маргаритки, а по шиите на по-възрастните дами тежаха наследствени бижута, извадени от сейфовете. Всеки целуваше всекиго, поздравяваха се и се уверяваха колко са щастливи да се видят, дори да не отговаряше на истината.

Настанихме се на местата си точно когато поднасяха като антре изстудената супа от мента. Нашата маса се намираше в самия център на помещението. Всички останали вече седяха по местата си. Четиримата ЕС, подбрани от Мъфи за Джули, бяха tres различни етнически. Преди Джули да успее да погълне и една лъжица от супата, италианският принц, седнал вляво от нея, обяви:

— Ти по-красива от Емпайър Стейт Билдинг!

— Очарователен си — увери го Джули.

Ослепителната й усмивка окуражи италианеца да продължи:

— Не, не, не…… Ти по-красива от Рока-фелър център.

Намеси се представителният русокос наследник на бизнеса с недвижими имоти:

— Маурицио, прости ми, но не съм съгласен. Тази жена е по-красива от Пентагона.

Никога не бях чувала мъж да сравнява жена с правителствена сграда. Джули вероятно се е поласкала, защото веднага зададе ключовия си въпрос.

— Какво предпочиташ — да те кара шофьор или ти да шофираш? — попита тя с красива усмивка.

Оказа се, че всички предпочитат шофьорите, все едно е религиозна догма; към това мнение се присъединиха дори продуцентът на музика, от полски произход, седнал отсреща, и тринадесетият мъж, който се оказа актьор от Ел Ей, родом от Минесота. (Навярно Мъфи се е размекнала и все пак е позволила един да се промъкне.) Оказа се също, че освен шофьори всички имат и пилоти, защото притежаваха самолети, с изключение на актьора — той взимал назаем самолета на „Уорнър Брадърс“ почти „през цялото време, а на борда можеш и да пушиш червено «Боро», което е направо върховно!“

Мъжете се впуснаха да обсъждат височини, навигационни уреди и пури — теми, вероятно много по-интересни, отколкото ми се струваше на невежа като moi, защото мъжете в Ню Йорк почти никога не говорят за нищо друго. Никой не обръщаше внимание на Джули, на моя милост или на някое от другите момичета на масата. Джули отвори обсипаната си със златни пайети чантичка, извади червило и започна да го нанася върху устните си — тик, който неизменно се появява, почувства ли се изключително отегчена — и подметна:

— Вие, момчета, защо не се държите малко по-земно?

Изказването на Джули ми се стори малко странно, защото самата тя неведнъж е повтаряла, че единственото земно нещо, което я интересува, са диамантите. Музикалният продуцент я потупа покровителствено по ръката и отвърна:

— Защото иначе не се забогатява, скъпа.

— Толкова си забавен — каза Джули саркастично, но той изглежда не забеляза, защото продължи да обсъжда качествата на пурите с наследника на бизнеса с недвижими имоти.

Мъжете продължиха да не обръщат внимание на никого, освен на себе си и самолетите си, и Джули, която притежаваше таланта да пренасочва вниманието отново към своята персона, заяви:

— Аз имам сто милиона долара. — ЕС млъкнаха. Затова Джули продължи: — Все за мен.

Изведнъж всички започнаха да проявяват изключителен интерес към нея, тя обаче кокетно обяви:

— Извинете ме, но отивам да се самоубия в едното място.

Докато я нямаше, обясних, че поведението й е съвсем нормално и че тя винаги така постъпва, когато е изключително отегчена от компанията и мисли, че хората се интересуват от нея заради богатството й, а не заради омайващата й същност. Всички мъже придобиха засрамено гузен вид, затова продължих:

— Не се притеснявайте. Всички освен мен харесват Джули заради парите й и няма защо да се смущавате. Тя е свикнала. Дори приятелите й от детската градина са играели заедно с нея само защото родителите им казвали, че е богата.

Стори ми се, че успях да разсея една изключително неловка атмосфера — всички видимо си отдъхнаха и започнаха да ме разпитват откъде е богатството на Джули. Понякога истински съжалявам принцесите от Парк авеню: обръщат си гърба само за две секунди и изведнъж всички започват да разпитват колко пари притежават или ще притежават. Аз, естествено, отказах да разкрия нещо толкова лично, каквото е източникът на богатството на семейство Бергдорф.

— Тя е от рода Бергдорф? Нищо чудно, че косата й е съвършено руса — възкликна тъмнокосо момиче отсреща. — Дали ще ме свърже с Ариет, как мислиш?

Нюйоркските момичета постоянно искат услуги от съвършено непознати хора. Приемат легендата за страната на неограничените възможности съвсем буквално.

Както и да е, докато Джули всъщност не се самоубиваше в тоалетната, се случи нещо смайващо. Мерна ми се ЕС. На маса в далечния ъгъл зърнах потенциално идеалния мъж: висок, строен, с тъмна коса и още по-тъмни очи, облечен в сако, но без вратовръзка. (Обожавам мъж, който проявява подобна непредпазливост и не слага вратовръзка, когато трябва.) Но сериозно — той беше невероятно привлекателен и излъчваше страхотен чар като английския всепризнат красавец Джъд Лоу. Моментално загубих всякакъв апетит; така става, когато чуя па-де-дьото на Чайковски от „Лебедово езеро“. Осезаемата романтика на някои неща те кара да изпитваш усещането, че никога повече няма да ядеш. Достатъчно е Хъмфри Богарт само да погледне Ингрид Бергман в „Казабланка“ и мен буквално ме грози опасността да умра от глад, ако не внимавам.

Джули се върна на масата и аз й показах възхитителния изключително дискретно, разбира се.

— Хммм… Може да се приеме, че е сладък, предполагам — прецени тя без особен ентусиазъм. — Но ми изглежда малко хладен. Нали разбираш какво имам предвид? Струва ми се малко студен, за да се сгоди за мен или да извърши някаква подобна отживелица.

— Ами ако… Човек никога не знае… възможно е да умира да е нечий годеник, за да… — Не довърших изречението, защото бях като омагьосана. Чак след време успях да обясня: — В края на краищата всички годеници са свободни, докато не се сгодят, нали?

Всички около масата ме гледаха сякаш съм пълна глупачка. Говорех безсмислици. Почувствах се доста объркана. Винаги ми се случва, видя ли изключително привлекателен мъж.

— Ти съпруг ли си търсиш? — попита италианецът Джули. — Много е неромантично да си така — как се казва? — sistematico.

— Маурицио, неромантични са всички онези момичета, които си търсят съпруг, но се преструват, че не го правят, защото го смятат за политически правилно. Няма нищо по-романтично от момиче, което обича да е влюбено и го прави открито — отвърна Джули. Направи пауза и го погледна прелъстително. — Годениците са нещо страшно желано в този град. Според мен един ще ми стои страшно добре на ръката, не смяташ ли?

Маурицио преглътна.

— Как можеш да смяташ, че мъжете са моден аксесоар? — изненада се той.

— Експерт съм в тази област — въздъхна Джули. — Научих го от гаджетата си.

Единствено заради Джули реших да направя разузнавателно пътуване до другия край на партито. Колкото повече приближавах, толкова по-привлекателен ставаше Джъд Лоу, ако допуснем, че е възможно. Господи, какво ще му кажа?, питах се трескаво. Не ми е присъщо аз да подхващам разговор с напълно непознати мъже по купони.

— Извинявайте, не искам да ви безпокоя — започнах смутено, когато стигнах до масата му, — но приятелката ми ей там има един въпрос към вас. Интересува се… дали… предпочитате да ви… вози шофьор?

Мъжът се разсмя сякаш съм изрекла най-смешното нещо на света. Усещането винаги е приятно, дори ако всъщност нямаш ни най-малка представа, че си казал нещо смешно.

— Обикновено се возя с метрото — отвърна той.

Господи, колко е сладък, мина ми през ума. Но щеше да ми се стори сладък дори да бе казал, че пътува с камила. Всичко е сладко, когато си толкова сладък, колкото беше той.

— Колко си оригинална! — извика прекалено силно ослепителна брюнетка, седнала насреща му. — Здрасти. Аз съм Адриана Ей — манекенката. Новото рекламно лице на „Лука Лука“. Май никой не ни представи. Здрасти. Ти си Зак Никълсън, фотографът, нали?

Той кимна. Адриана бе екзотична красавица, с костна система като на сиамска котка. Имаше онзи замрежен професионален поглед, с който манекенките излизат на снимките. Отбелязах си мислено да прекопирам начина й на гримиране, но не и поведението й.

— Как е в метрото? — продължи кокетно Адриана. Кълна се, че виждах как миглите й се къдрят, докато говори, флиртувайки усилено. — Впечатляващо е, обзалагам се. Несъмнено получаваш огромно вдъхновение за работата си. Ти си бляскав фотограф!

Господи, Мъфи понякога е невероятна лъжкиня. Този тип беше стопроцентов творец. Джули в никакъв случай нямаше да приеме фотограф за годеник.

— Благодаря, но вдъхновението е в главата ми. Просто обичам да стигам от точка А до точка Б по най-бързия начин — отвърна Зак учтиво.

Май не си падаше по Адриана. Тя бе прекалено натрапчива. Господи, колко е сладък, помислих си отново. И, Господи, колко жалко за Джули, че той предпочита метрото пред шофьорите.

— Последната ти серия беше направо невероятна! — продължаваше да го обсипва с комплименти Адриана. — Ходих в „МоМА“ специално да я видя. Трябва да си гений, за да те поканят в „МоМА“, когато си още само на двадесет и девет!

Определено лош късмет за Джули. Искам да кажа — от фотографа щеше да излезе страхотен годеник с целия му талант и чар. Той изведнъж ме погледна и прошепна:

— Спаси ме от манекенката на „Лука Лука“. — После, по-високо, продължи: — Здрасти. Ела при нас. Не съм те виждал отдавна. — В следващия момент ме придърпа в скута си. — Хапни десерт при нас — покани ме и ми поднесе чиния, препълнена с петифури.

— С удоволствие, но току-що станах алергична към тях — отказах и отместих чинията. — Представа нямаш какво прави събиране като това с апетита ми.

Зак се усмихна и ме погледна съблазнително.

— Ти ли си най-остроумното момиче в Ню Йорк, или само най-красивото? — попита той.

— Нито едното, нито другото — отвърнах и се изчервих.

Вътрешно се почувствах невероятно поласкана.

— А според мен си и двете — отсече той.

Бях напълно, сто и петдесет процента омаяна. Продължих да седя щастливо върху коленете на Зак. Ако някой се нуждае от помощта ми, не съм в състояние да откажа. И, Господи, беше истинско райско блаженство да спасиш някой толкова божествен от красива манекенка. Изведнъж ми хрумна, че ще минат най-малко още пет минути, преди да приключа с разузнавателния си дълг, затова махнах на Джули и направих знак с палеца надолу, сякаш исках дай кажа: „Ужасна скука. В този сектор няма ЕС с шофьор.“

Към един сутринта продължавах да спасявам Зак от Адриана. Дори след като тя си тръгна — не пропусна да ни съобщи, че можем да я видим на билборд на Таймс Скуеър, — определено останах с впечатлението, че Зак продължава да има нужда да го спасяват. След известно време, някак си (но не ме питайте как, защото съм прекалено притеснителна да обяснявам) Зак се озова с глава доста близо до споменатата преди това латиноамериканска зона на моето тяло. А на всички онези клюкарки, които разправят, че съм откраднала ЕС изпод носа на Джули, ще кажа: истината е друга — Джули и без това не го искаше.

— Изглежда ми прекалено творчески настроен. Никога няма да стане годеник на никого — предупреди ме тя на следващия ден.

Това ме устройваше. В края на краищата Джули си търсеше годеник, не аз. Джули не лъжеше, твърдейки, че не е разстроена, задето фотографът е посетил моите латиноамерикански зони, а не нейните; знам го, защото единственото, които каза за събирането при Мъфи, беше:

— Жалко за парижката бутикова мода — остана неоценена.