Тигърът от Сан Педро

ГЛАВА IIИНСПЕКТОР БЕЙНС

Провинциалният детектив беше висок човек с червендалесто месесто лице, грубите черти на което се смекчаваха от необикновено изразителните очи, скрити от тежко надиплените клепки и скули. Той се усмихна и извади от джоба си къс избеляла хартия.

— Печката е имала решетка и тя е задържала хартията. Аз успях да намеря този пощаден от огъня край на бележката.

Холмс одобрително се усмихна.

— Навярно сте разгледали всичко много внимателно, щом сте успели да намерите това парче хартия.

— Да, господин Холмс. Това е станало привичка в мен. Може ли да се прочете, господин Грегсън?

Лондончанинът кимна с глава.

— Бележката е написана на проста восъчна хартия без водни знаци. Размер — четвърт лист. Била е срязана на две, а с помощта на остри ножици — сгъната три пъти и запечатана с червен восък, сложен набързо и натиснат с някакъв плосък, овален предмет. Адресирана е до господин Гарсия, Уистъриъ Лодж. Съдържание: „Нашите собствени цветове — зелен и бял; зеленият е открит, белият — закрит. Главното стълбище, първият коридор, седмото отдясно, зеленият плат. Да помага Бог. Д.“ Почеркът е женски, написано е с остро стоманено перо, но адресът е изписан или с друго перо, или от друго лице. Почеркът на адреса е по-широк, както можете сами да се уверите.

— Много любопитна бележка — произнесе Холмс, като я разглеждаше. — Длъжен съм да ви поздравя, господин Бейнс, за подобно отношение към подробностите. Към вашите обяснения може да се прибави съвсем малко. Овалният печат без съмнение не е нищо друго, а кръгло копче — какво друго би могло да има овална форма. Ножиците са били ножици за нокти. Колкото и да са къси двете парчета, вие лесно ще различите и в двете, че краищата са изрязани по един и същи начин — леко закривени.

Провинциалният детектив се засмя.

— Аз си мислех, че съм измъкнал всичко, което може да се измъкне от тази бележка, но сега разбрах, че нещичко съм пропуснал — отбеляза той. — Трябва да ви призная, че от съдържанието не стигам до никакво заключение, освен че е било необходимо да се съобщи нещо и че както навсякъде, и тук е замесена жена.

По време на разговора господин Скот Екълс се въртеше на стола си нетърпеливо.

— Доволен съм, че сте намерили бележката, защото това само потвърждава моя разказ — каза той. — Но иде се осмеля да забележа, че още не съм чул какво се е случило с Гарсия и къде се е дянала прислугата.

— Колкото до Гарсия — каза Грегсън, — отговорът е лесен. Той беше открит заранта мъртъв около Оксхот, на около миля от вилата. Главата му беше смазана с тежки удари от лопати или някакъв подобен инструмент, който още с първия удар му е пръснал черепа. Местността е доста уединена. На четвърт миля наоколо няма никаква постройка. Очевидно е бил нападнат и ударен отзад и след като е паднал, убиецът е продължил да нанася тежки удари и след настъпването на смъртта. Нападението е било бясно. За съжаление около тялото липсват каквито и да са следи, които да ни насочат към личността на убиеца.

— Може би грабеж?

— Не, няма опит за грабеж.

— Събитието е скръбно и ужасно и ме разтърсва из основи — каза господин Екълс. — Аз нямах никакви връзки с моя домакин, който преди трагичния си край се е отправил към някаква нощна експедиция. Но кажете ми, моля, с какво аз съм замесен в тази история?

— Много просто, господине — каза инспектор Бейнс. — Единственият документ, намерен при покойния, е вашето писмо до него, с което го уведомявате, че ще прекарате нощта в дома му — нощта, в която той намира смъртта си. От плика ние узнахме името и адреса на убития. Ние отидохме в къщата след девет часа сутринта и не намерихме нито вас, нито който и да било. Аз телеграфирах на господин Грегсън да ви проследи в Лондон, а самият аз се заех да обследвам Уистъриъ Лодж. След това пристигнах в Лондон, срещнах се с инспектор Грегсън и дойдохме заедно тук.

— Аз предлагам — ставайки, каза Грегсън — да оформим всичко според закона. Вие ще дойдете с нас в полицията, господин Екълс, и ще дадете писмени показания.

— О, разбира се. Но, моля ви, господин Холмс, не жалете нито труд, нито средства, за да узнаете истината.

Приятелят ми се обърна към инспектор Бейнс.

— Предполагам, че не ще имате нищо против моето участие и съдействие в тази работа, инспекторе?

— Това ще бъде голяма чест за мен, господин Холмс.

— Вие се оказахте много ловък и деен, като се има предвид всичко, което до момента сте постигнали. Но нямате ли никаква нишка по въпроса, в колко часа е настъпила смъртта?

— Не по-късно от един след полунощ. Около това време валеше дъжд, а убийството е извършено преди дъжда.

— Но това е съвсем невъзможно, господин Бейнс — извика нашият клиент. — Не е възможно да съм се излъгал в гласа му. Готов съм да се закълна, че точно по това време именно той говореше с мен.

— Забележително, но не е невъзможно — промълви Холмс с усмивка.

— А вие виждате ли някаква следа? — запита Грегсън.

— При наличието на тази подробност нещата стават не така сложни, но се откриват нови интересни насоки. Необходими ми са още някои факти, за да имам определено мнение. Господин Бейнс, кажете, не открихте ли все пак нещо друго интересно в къщата, освен бележката?

Детективът погледна някак странно моя другар.

— Да, имаше едно-две интересни неща — каза той. — Може би след като свърша работата си в управлението, ще се съгласите да излезем заедно, за да ми кажете мнението си за тях.

— На вашите услуги съм — каза Холмс, като натисна копчето на звънеца. — Изпратете тези господа, госпожице Хъдзън, а също така изпратете момчето да подаде тази телеграма с платен отговор.

След като ни напуснаха посетителите, ние седяхме известно време мълчаливи. Холмс, спуснал клепки над острите си очи, пушеше ожесточено. Беше издал главата си напред в това стремително състояние, тъй характерно за него.

— Е, Уотсън — се обърна внезапно към мен. — Какво мислите вие по този въпрос?

— Нямам никаква представа.

— А престъплението?

— Като се вземе под внимание изчезването на слугите на убития, може да се предположи, че те имат някакво участие в престъплението и затова са избягали от правосъдието.

— Това, разбира се, е напълно възможно. Но съгласете се, че е странно слугите да реализират заговора против господаря си точно тази нощ, когато вкъщи е имало гост. Те са могли да сторят това през всеки друг ден от седмицата.

— Но тогава защо са избягали?

— Наистина, защо са избягали. Този факт е много важен. Друго важно нещо е разказът на господин Скот Екълс, как да изтълкуваме всички факти едновременно? Ако това тълкуване не противоречи на бележката със забележителните изрази, тогава то би могло да служи за временна хипотеза. И ако всички нови факти, които ще узнаем, напълно съвпаднат с това тълкуване, нашата хипотеза ще се слее напълно с истината.

— Но каква е вашата хипотеза?

Холмс се облегна в креслото и затвори очи наполовина.

— Трябва да се съгласите, драги Уотсън, че мисълта за шега е съвсем недопустима. Бъдещите събития са били много по-сериозни от една шега (както показва случилото се) и тази покана до господин Скот Екълс в Уистъриъ Лодж има някаква връзка с тези събития.

— Възможна ли е някаква връзка?

— Да разделим историята на части. В тази чудновата дружба между младия испанец и Екълс има нещо неестествено. Гарсия поставя нейното начало. Той е посетил господин Екълс още на другия ден и е поддържал дружбата си с него, като завършва с поканата си да му гостува в Ишър. Какво му е било нужно от Екълс? За какво би могъл да му послужи Екълс? Аз не виждам в него като личност нищо особено. Той не е и съвсем интелигентен. С една дума, той съвсем не е това, което би могло да бъде търсено от притежаващия жив ум представител на латинската раса. Защо именно той е бил избран от Гарсия измежду всички останали познати като най-подходящ за неговите цели? Какви качества притежава той пред останалите? Аз мисля, че той ги има. Той представлява чист тип британски джентълмен, който като свидетел би направил най-добро впечатление на всеки друг англичанин. Вие се уверихте сам, че нито единият, нито другият инспектор, след като изслушаха неговия разказ, колкото и странен да беше той, не го подложиха на по-подробен разпит.

— Но за какво би могъл да свидетелствува той?

— За нищо при този обрат на нещата и за всичко, ако работите се бяха развили в друга посока.

— Аз разбирам, че той би могъл да докаже нечие алиби.

— Така е, драги Уотсън. Той би могъл да докаже нечие алиби. Да предположим за по-просто, че прислугата има някакво отношение към убийството. Нападението, каквото и да е било то, е трябвало да се осъществи до един часа през нощта. Много е възможно чрез някаква игра с часовника те да са накарали Скот Екълс да си легне по-късно отколкото е било: но във всеки случай най-вярно е това — когато Гарсия е казал на Екълс, че часът е вече един, всъщност не е било повече от дванадесет. Ако Гарсия е имал възможност да свърши намисленото до един часа и би се прибрал по това време вкъщи, в лицето на Екълс той би имал най-непоклатимото алиби срещу всякакво обвинение. Гарсия винаги би имал в резерв този англичанин с безупречно име, готов да се закълне пред всеки съд, че обвиняемият е бил вкъщи до един часа. С това испанецът се е осигурявал срещу най-лошото.

— Да, разбирам. Но защо са изчезнали останалите?

— Не разполагаме още с всички факти, но не мисля, че този въпрос ще ни сблъска с непреодолими трудности.

— А бележката?

— Какво беше написано там? „Нашите собствени цветове — зелен и бял.“ Като че ли се касае до надбягвания. „Зеленият е открит, белият — закрит.“ Явно това е някакъв сигнал. „Главното стълбище, първият коридор, седмото отдясно, зелен плат.“ Очевидно среща. В края на краищата може би се намираме пред някаква история с ревнив мъж. Ясно е, че поканата е била опасна. В противен случай тя не би писала „Да помага Бог. Д.“ Ето тази буква би могла да ни послужи за следа.

— Гарсия беше испанец. Предполагам, че „Д“ е поставено вместо Долорес — едно много разпространено испанско женско име.

— Добре, Уотсън, много добре. Но това е съвсем недопустимо. Испанка би писала на испанец на испански. Очевидно авторът на писмото е от английски произход. Но сега ние трябва да запазим мълчание, докато не се върне този знаменит инспектор. През това време ще имаме възможност да благодарим на съдбата, че ни спаси от непоносимата скука, изпращайки ни този случай.

Отговорът на телеграмата на Холмс пристигна, преди нашият инспектор да се върне от Съри. Холмс я прочете и бе готов да я прибере в бележника си, когато забеляза моето очакващо лице. Той ми я прехвърли със смях.

— Преминаваме към висшите обществени кръгове — каза той.

Телеграмата съдържаше списък от имена и адреси: лорд Харингтън, Дингъл; господин Жорж Фолио, Оксхот тауърс; господин Хейнс, Перди Плейс; господин Хендерсън, Хай Гейбъл; почитаемия Джошуа Стоун, Уолслин.

— Това е напълно ясен способ, за да ограничим полето на нашите действия — каза Холмс. — Несъмнено Бейнс с неговия аналитичен ум е направил някакъв подобен план.

— Не ви разбирам добре.

— Вижте, драги приятелю. Ние вече дойдохме до заключението, че бележката, получена по време на вечерята, е известявала Гарсия или за някаква сделка, или за среща. Ако прекият смисъл на бележката е верен, той би трябвало да попадне в някаква несъмнено голяма къща с главно стълбище и да търси седмата врата в първия коридор. Вярно е също така, че тази къща не трябва да се намира по-далеч от една-две мили от Оксхот, защото Гарсия е вървял именно в тази посока и, съпоставено с фактите, той е трябвало, за да си осигури алиби, да се прибере в Уистъриъ Лодж преди един часа. Числото на големите сгради в Оксхот е ограничено, а телеграмата си аз отправих до същата фирма, която е използувал Екълс. Тази телеграма е отговорът. И оттук ще разплитаме кълбото по посока на някои от тези големи къщи.

Към шест вечерта бяхме вече в хубавото градче Ишър, графство Съри, заедно с инспектор Бейнс.

Бяхме си взели долни дрехи и намерихме отлично място за нощуване в Уул. Незабавно се упътихме с инспектора да изследваме Уистъриъ Лодж. Вечерта беше мартенска — тъмна и студена; в лицето ни шибаше вятър и дъжд. Времето напълно отговаряше на дивия характер на местността, през която минаваше пътят ни, и на скръбния повод, който ни доведе тук.

След няколко мили тъжно пътуване достигнахме до висока дървена врата, която закриваше мрачната дъбова алея. Извита и засенчена, тя водеше към ниска и тъмна постройка, която се чернееше с намръщените си стени на фона на сивото небе. Прозорецът вляво от вратата светеше.

— Там има полицай — посочи Бейнс. — Ще почукам на прозореца.

Той мина през тревата по полянката и почука на стъклото. През замъгленото прозорче видяхме, че човекът, който седеше пред огъня, скочи, извика нещо и тръгна към вратата. След минута той се появи бледен, със свещ в треперещата си ръка. Това беше полицаят.

— Каква е тази работа, Уолтърс? — попита рязко Бейнс.

— Много съм доволен, че дойдохте, господин инспекторе. Вечерта минава страшно дълго, а моите нерви, изглежда, излъгаха очакванията ми.

— Нерви ли, Уолтърс? Аз мисля, че те не съществуват във вас.

— Господин инспекторе, всичко това е от тази уединена къща и от онази вещ в кухнята. Освен това, когато почукахте на прозореца, аз помислих, че той се появява отново.

— Кой е този „той“?

— Дяволът, господине. Доколкото разбирам, той ми се появи на прозореца.

— Кой се е показал и кога?

— Преди около два часа аз седях на стола и четях. Случайно вдигнах очи от книгата и в долния край на прозореца видях лице, което гледаше в мен. Какво лице, господине! Дълго ще го помня! Сигурно ще ми се явява и насън!

— Уолтърс, ето ти думи, недостойни за полицай.

— Зная, господине, зная. Не отричам, че се изплаших. Лицето не беше нито черно, нито бяло, нито някакъв друг цвят от известните ми цветове. Нещо странно — като катран, смесен с мляко. А погледът му — тези грамадни изпъкнали очи, и редицата бели зъби като у голямо животно! Казвам ви, господин инспекторе, не можех пръста си мръдна, дъхът ми спря, докато лицето не изчезна от прозореца. Тогава изтичах навън, разгледах храстите, но там, слава богу, нямаше никой.

— Благодарете, че ви се доверявам, Уолтърс. Иначе това „слава богу“ в устата на полицай, задето не му се е удало да го залови, изглежда доста странно. Надявам се, че разказаното от вас не е плод на нерви и халюцинации.

— Това лесно може да се провери — каза Холмс. — Запалете фенера си. Да — продължи той. — Обувки номер дванадесет, бих казал. Ако в съотношението между ръста на тялото и номера на обувките има зависимост, то ние си имаме работа с гигант — след като разгледа тревата, каза моят другар.

— Какво е станало с него?

— По всичко личи, че той се е впуснал през храстите към пътя.

— Отлично — каза инспекторът. — Който и да е бил той, какъвто и да е бил, той вече си е отишъл. Но ние имаме тук нещо, на което дължим внимание. Ако не възразявате, господин Холмс, бих искал да разгледаме къщата.

Голямото количество спални и гостни не представляваха интерес. Очевидно беше, че в тях малко се е влизало и целият интериор беше останал такъв, както го бяха взели под наем. Бяха останали много и различни дрехи с емблемата „Марк & Ко“, Хай Холбърн. Обадих се незабавно по телефона, но Марк знаеше за своя клиент само, че е бил редовен платец и нищо повече. Имаше и други дреболии — няколко лули, пет-шест романа, два от които на испански, старинен револвер и китара. Това бяха нещата на убития.

— Тук няма нищо — казваше Бейнс, като минаваше от стая в стая със свещ в ръката. — А сега, господин Холмс, мога ли да ви обърна внимание на кухнята?

Тя беше тъмна и висока стая в задната част на къщата. В единия ъгъл имаше легло със сламеник, вероятно на него спеше готвачът. Масата беше затрупана с остатъци от ястия и неизмити съдове, вероятно от снощната вечеря.

— Погледнете тук — каза Бейнс, като вдигна високо свещта. — Какво ще кажете за това?

Това беше странен предмет, облегнат на бюфета. Беше раздърпан и измачкан и поради това не би могло да се определи какво е представлявал преди това. Имаше черен цвят, изработката беше от кожа, приличаше на човек или по-скоро на джудже. Отначало ми се стори като мумия на негърче, а после — на изсушена маймуна. В края на краищата не можах да реша в себе си — човек ли е, или животно.

— Много интересно наистина — каза Холмс, като разглеждаше тази развалина. — Има ли друго нещо?

Бейнс доближи готварската маса и пак повдигна свещта. Масата беше претрупана с парчета месо от някаква голяма бяла птица, разкъсана на части заедно с перушината и костите. Холмс посочи с пръст гребена на откъснатата глава.

— Бял петел — каза той. — Наистина любопитен случай. Много интересно.

Но Бейнс пазеше изненадата за най-после. Изпод масата той измъкна цинкова кофа, в която имаше кръв. После взе от масата чиния с дребни обгорели кости.

— Нещо е било убито, а после изгорено. Всичко това го извадихме от печката. Показахме костите на доктора. Той ни увери, че костите не са човешки.

Холмс се усмихна и потри ръце.

— Поздравявам ви, инспекторе, за рядката работа. Вашите способности, без да ми се обиждате, са твърде високи за провинцията.

Малките очи на инспектора блеснаха от удоволствие.

— Вие сте прав, господин Холмс. Ние изгниваме тук, в провинцията. Случай като този дава възможност да се прояви човек и аз няма да го изпусна. Какво мислите за костите?

— Теленце или козленце — бих предположил.

— А петелът?

— Странно, господин Бейнс, много странна работа, единствена по рода си.

— Да, господине. В тази къща сигурно са живели странни хора със странни навици. Един от тях е умрял. Дали е бил убит от другите? Ако са го убили, ние ще ги заловим, защото всички изходи са под наблюдение. Но моята собствена хипотеза е от съвсем друго естество.

— Значи, вие имате някаква теория?

— И аз ще я разработвам сам, господин Холмс. Вие вече сте си създали име, а аз трябва още да се мъча, за да постигна нещо. И аз бих бил страшно доволен да кажа накрая, че съм решил задачата без ваша помощ. Холмс добродушно се засмя.

— Добре, господин инспекторе — каза той, — следвайте вашия собствен метод, а аз ще следвам моя. Всичко, което науча, можете да ползувате в случай, че се обърнете към мен. Аз мисля, че се запознах с всичко тук, а също така ми се струва, че ще ми бъде по-полезно да прекарам времето си на друго място. Желая ви успех. Довиждане!

По множество дребни признаци, които биха били пропуснати от всеки друг, аз, който толкова добре го познавах, разбрах, че Холмс е попаднал на нова следа. За случайния наблюдател той би изглеждал само невъзмутим и сравнително спокоен. Но в уголемените му пламнали очи, в отсечените му движения аз виждах друго — началото на играта. По стар навик той не ми казваше нищо, а и аз нищо не го питах. Достатъчно ми беше, че участвувах в неговите търсения — защо е необходимо да безпокоя напрегнатия му ум с ненужните си въпроси. Всичко трябваше да дойде, когато му е времето.

Изглежда, моето очакване беше напразно. Дните минаваха, но приятелят ми не предприемаше никаква стъпка. Една сутрин той прекара в града и аз случайно узнах, че беше ходил в Британския музей. Извън това той прекарваше дните си в дълги самотни разходки или в разговори с безделниците, с които се беше сприятелил напоследък.

— Убеден съм, Уотсън, че и за вас е необходимо да прекарате една седмица на село — каза той веднъж. — Колко е приятно — говореше той — да се разхождаш по първата зеленинка, а пък ако вземеш със себе си мрежата, хербария и определителя на растенията, ще излезе и полезно. — Самият той рядко събираше растения.

При една от тези разходки ние срещнахме Бейнс. Пълното му червено лице разцъфна в усмивка, а очите му блестяха, когато той поздрави другаря ми. За разследването той говори малко, но от думите му личеше, че не е недоволен от хода на работата. Трябва да призная, че една сутрин, отваряйки вестника, открих следното заглавие, напечатано с едър шрифт: Тайната на Оксхот разбулена. Задържането на предполагаемия злодей.

Холмс подскочи като ужилен, когато му прочетох заглавието.

— Нима Бейнс го е заловил? — извика той.

— Очевидно — казах аз и започнах да му чета съобщението: „В Ишър и околността голяма сензация направи съобщението, че късно снощи е извършен арест, който има връзка с Оксхотското убийство. Трябва да припомним, че господин Гарсия от Уистъриъ Лодж бе намерен убит близо до Оксхот Комън със следи от страшни удари по тялото и че същата нощ изчезнаха готвачът и слугата му, което, изглежда, доказва тяхното участие в престъплението. Предполагаше се, че загиналият джентълмен е имал у себе си някакви ценности, които са послужили за мотив на престъплението. Инспектор Бейнс е имал доста сериозни причини да мисли, че въпросните извършители са избягали и се укриват в предварително подготвено убежище, недалеч от къщата. Ясно бе, че рано или късно те ще бъдат проследени, защото съдейки от разказите на неколцина работници, които са успели да видят готвача през прозореца, той е имал запомняща се външност. Той е мулат и лицето му носи типичните следи на негърския произход. Този човек е видян и след престъплението — той е бил видян от полицая Уолтърс край Уистъриъ Лодж. Явно, като не е успял да проникне в къщата, инспектор Бейнс правилно е разсъдил, че черният ще се върне за това, заради което е искал да проникне вътре. В храстите са били поставени засади. Късно през нощта, след жестока борба, при която полицаят Доунинг е бил силно ухапан по ръката, мулатът е бил заловен. Очакваме, че след предаването му на властите заловеният ще направи важни разкрития.“

— Повярвайте ми, Уотсън, ние трябва да се видим с Бейнс — каза Холмс, взимайки шапката си. — Ще успеем да го намерим, преди да е излязъл.

Спуснахме се по улицата и както се надявахме, заварихме Бейнс да излиза от жилището си.

— Прегледахте ли вестника, господин Холмс? — запита инспекторът, като ни предлагаше един брой.

— Да, Бейнс, заради това идваме. Моля, не считайте това за дързост, ако река другарски да ви предпазя.

— Да ме предпазите ли, господин Холмс?

— Аз проучих доста добре всичко и съм убеден, че не сте на прав път. Не се предоверявайте на себе си.

— Много сте любезен, господин Холмс!

— Уверявам ви, съветът ми е само във ваша полза.

Стори ми се, че над едно от острите очи на господин Бейнс трепна нещо като намигване.

— Нали се уговорихме всеки да работи по своя метод, господин Холмс? Аз мисля да изпълнявам уговорката.

— О, чудесно — каза другарят ми, — извинете ме за настойчивостта!

— Нищо, господине. Аз несъмнено вярвам в добрите ви намерения. Но всеки си има система. Вие имате своя, а аз си имам моя. Да не говорим повече за това. Винаги ще бъда готов да ви съобщавам новините от моя страна. Този момък е силен като бик и храбър като дявол. Едва не отхапа пръста на Доунинг, докато се бореха. Знае само две-три английски думи и не можахме да изтръгнем нищо от него, освен ръмжене.

— Вие мислите ли, че имате явни доказателства за неговата виновност?

— Не съм казал това, господин Холмс, не съм казал това. Но всеки от нас си има свой мъничък метод. Вие, господин Холмс, ще приложите своя, а аз — моя. Нали така се условихме?

Холмс вдигна рамене, когато се сбогувахме с инспектора.

— Какво да го правиш, като сам се блъска в пропастта. Какво пък, всеки ще опита своя метод, както казва той. Ще видим какво ще излезе от това, въпреки че у него има нещо, което аз не разбирам.