Титан

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Грубо пресметнато около основата на спицата нямаше повече от 250 километра. Тръгнаха наляво покрай стената, твърдо решени да я обиколят цялата. Оглеждаха внимателно всяко кътче от покрития с гъста растителност терен с надеждата да открият някакво изкуствено съоръжение. Каквото и да е — от въжена стълба до антигравитационен хеликоптер. Усилията им бяха напразни. Навсякъде намираха все едно и също — хоризонтални дървета, растящи във вертикална гора.

Когато проникнаха през външните колони за да проследят стеблата на дърветата до корените им в стената, се наложи да изкачат не много стръмен скат, образуван с годините от падналите изпочупени клони и гниещи листа. Веществото от което бяха направени стените на спицата представляваше гъбеста сива материя, която при натиск поддаваше навътре подобно на мека гума. Когато Чироко изскубна един храст от стената заедно с него се отдели дълъг конусовиден корен. От дупката бликна гъста, бяла течност която много приличаше на мляко, но не след дълго гъбестата материя се затвори около малкия отвор. Нямаше никаква почва и слънчевите лъчи бяха много оскъдни. Въпреки, че когато излязоха от тъмния коридор светлината им се стори много ярка, то в действителност нивото на осветеност бе доста ниско. Чироко предположи, че подобно на повечето от растенията долу на колелото и тези зависеха предимно от хранителните източници скрити под повърхността.

Самата стена бе много влажна и създаваше благоприятни условия за растежа на различни видове мъхове и лишеи, а така също и някои не по-големи от храсти растителни видове. Нямаше никакви треви, но множество паразитиращи дълги увивни растения оплитаха стволовете на дърветата, вкоренени в самата кора. Повечето от дърветата бяха от същите породи, които се срещаха на колелото, адаптирани обаче за хоризонталното си съществуване във вертикалната гора. Върху тях растяха познати плодове и орехи, някои от които много вкусни.

— Това решава проблема с храната — отбеляза Габи.

В спицата не можеше да има реки, но стените блестяха от процеждащите се през тях големи капки вода, които под формата на малки вадички потичаха надолу и ги навлажняваха. Доста по-нагоре на много места се забелязваха водни струи, които се извиваха като дъга и се превръщаха в мъгла дълго преди да достигнат до пода.

Габи ги разгледа по-подробно, но не можа да открие някаква закономерност в тяхното разпределение по вътрешната повърхност на спицата.

— Твърде много вода за да умрем от жажда — заключи най-накрая тя.

Малко по-малко, започна да им изглежда, че в действителност катеренето нямаше да се окаже невъзможно. Чироко обаче не почувства кой знае какво въодушевление.

Изключиха възможността да използват за изкачването до върха стълбище. Както много скоро се убедиха, даже и да имаше такова, то вероятността да го открият беше нищожна, защото буйната растителност възпрепятстваше детайлно изследване на стените. Оставаха още само два начина.

Първият предполагаше изкачването да стане по самите дървета. Чироко прецени, че това бе възможно, тъй като гъстите корони на дърветата се преплитаха една в друга и трябваше само да се прехвърлят от клоните на едното дърво върху клоните на следващото.

Другата възможност си беше чисто алпинистка работа — право нагоре по стената. След няколко експеримента бяха установили, че техните метални клинове лесно се забиваха в стената. Достатъчно бе да хванат клина с ръга и силно да го натиснат в нея.

Чироко твърдо предпочете стената, защото не искаше да се довери на дърветата. Габи бе привърженик на значително по-бързото и по-лесно катерене по короните.

Спориха дълго, чак до края на втория ден, когато се случиха две неща.

Габи забеляза първото, докато гледаше надолу към сивото дъно на спицата. Внезапно тя присви очи и развълнувано съобщи:

— Мисля, че отворът там долу вече го няма.

Чироко също присви очи и се вгледа, но не можа със сигурност да се убеди в това което Габи беше видяла.

— Да се покатерим малко по-нагоре и да хвърлим един поглед — предложи тя.

Завързаха се една за друга с въже и започнаха да се изкачват през клонака. Като всяко друго нещо и това можеше да се извърши по-оптимален способ и те бързо го откриха. Дебелите клони, близо до стената представляваха добра опора, здрава и непоклатима като скала. Изкачването по тях обаче, беше трудно защото често растяха твърде раздалечено един от друг. По-тънките, растяха на гъсто и осигуряваха много удобни места за закрепването на ръцете и краката, но бяха нестабилни и силно се огъваха под тежестта на тялото.

— Мини малко по-нататък — извика Чироко към Габи, която завързана за края на петметровото въже се бе нагърбила със задачата да проправя пътя. — Бих казала, че на две трети от разстоянието до върха на дървото ще е най-добре, клоните са достатъчно здрави.

След като се изкатериха през десетина дървета, решиха да се придвижват по хоризонталния ствол към върха на последното. Когато клоните по които вървяха започнаха да се огъват, те се завързаха с въжета към стъблото за да могат безопасно да продължат още малко. Сега силното огъване на клони бе добре дошло за тях, защото им отвори пролука след гъсталака на короната. Бяха подбрали дърво, което ако растеше в нормална гора щеше да се извисява над съседните. Тук във вътрешността на спицата, то просто стърчеше от стената малко повече от другите дървета.

— Беше права. Изчезнал е.

— Не не бях. Но след минутка ще изчезне. Чак сега Чироко видя това, което бе останало от отвора — малък черен овал в средата на сивата плоскост на дъното. Забеляза също, че продължаваше да се свива подобно на ириса на окото. Още, когато бяха под спицата и се изкачваха по кабела разгледаха добре този отвор. Беше огромен — почти толкова голям колкото сечението на самата спица. Сега се бе смалил до не повече от десетина километра в диаметър и продължаваше да се стеснява. Съвсем скоро щеше да се затвори плътно около вертикалните кабели, разположени в самия център.

— Имаш ли някакви идеи — попита Габи. — С каква цел се затваря долния край на спицата, прекъсвайки връзката с колелото.

— Нищо не мога да измисля. Но таза или иначе предполагам, че отново ще се отвори. Ангелите минават през него, а те се появяват в колелото редовно и… Е да, това е… — усмихна се тя. — Въздишката на Гея.

— Кажи го още веднъж?

— Титанидите го наричат още — вятърът от Изток. От Океан идват Риданието на Гея и студеното време, а горещият въздух и Ангелите — от Рея. Представи си, че имаш тръба дълга 300 километра с клапани в двата края. Би могло да я използваш като помпа. Би могла да създаваш области с високо и ниско налягане и оперирайки с клапаните да придвижваш въздушните маси в една или друга посока.

— И как би го направила тук, в спицата — попита Габи.

— Сега ми идват наум два начина. Може би има и други. Нещо като подвижно бутало, което да нагнетява или да разрежда въздуха. Не виждам такова и дяволски се надявам наистина да няма, защото би ни смразило.

— Не е това. Ако беше така, тия дървета нямаше да са тук.

— Правилно. Тогава остава втория метод. Стените могат да се разширяват или свиват. Виж сега как става. Затваряш долния клапан и отваряш горния, разширяваш спицата и засмукваш въздух от към върха. Затваряш горния, отваряш долния, свиваш спицата и издухваш въздуха върху повърхността на колелото.

— Откъде би се взел въздуха, който влиза отгоре?

— Или се всмуква през кабелите, спомни си Къщата на ветровете, или идва от другите спици. Те всички са свързани към главината на върха. Като се добавят още няколко клапана спиците могат да се свържат и една с друга. Система от клапани — това е то. Отваряш и затваряш съответните клапани, всмукваш въздух от Океан и през главината го вкарваш в тази спица. След това отваряш и затваряш още няколко и го издухваш върху Рея. Ех, само да знаех защо конструкторите са счели за необходимо да направят такава система.

Габи помълча малко, после неочаквано заяви:

— Мисля, че мога да ти дам отговора. Това обяснява едно от нещата на Гея, което досега не не можех да си обясня — защо всичкият въздух долу на колелото не пада на дъното? Тук горе въздухът е по-разреден, но въпреки това е добър за дишане, понеже налягането в самото колело е по-голямо от нормалното земно налягане, а при ниската гравитация то намаля с височината значително по-бавно. Ако се осигури постоянна циркулация, което се прави именно с тази система и по този начин навсякъде в Гея може да се поддържа подходящо налягане.

Чироко кимна, после изпусна една дълбока въздишка.

— Много добре. Ти току що отхвърли последния аргумент против изкачването. Имаме вода и храна или поне изглежда че ще ги имаме чак догоре. А сега стана ясно, че няма да срещнем проблеми и с въздуха. Какво ще кажеш, тръгваме ли?

— Няма ли да изследваме останалата част от стената?

— Мисля, че е безполезно. Възможно е даже вече да сме минали покрай това което търсим. Просто няма начин да го забележим.

— Предполагам че си права… Добре тогава — води!

Катеренето беше трудно, еднообразна и скучна работата и изискваше пълна концентрация на вниманието. С течение на времето започнаха да се справят значително по добре, но Чироко разбираше, че никога няма да стане толкова лесно колкото изкачването на кабела.

Единственото им утешение в края на първите десет часа катерене бе, че се чувстваха във форма. Чироко се поизмори доста и на лявата и ръка излезе пришка, но като се изключи леката болка в гърба нямаше друго от какво да се оплаче. Би било добре да поспят. Преди да разположат лагера решиха да хвърлят един поглед надолу и внимателно се изкатериха в страни близо до върха на едно дърво.

— Твоята система маже ли да мери такива височини?

Габи се намръщи и поклати глава.

— Не много добре — промърмори тя, после протегна ръце напред, направи с пръстите си квадрат и погледна през него. Бих казала… о-ой!

Чироко я заграби под мишницата и без да изпуска клона за който се бе хванала с другата ръка и помогна да запази равновесие.

— Благодаря. Ех, че падане щеше да бъде.

— Не забравяй, че си завързана за въжето — припомни й Чироко.

— Да, но съвсем не бих искала искала да увисна на единия му край — Габи задържа дъха си и погледна отново надолу.

— Какво да ти кажа — продължи слез малко тя. — Изглежда сме се изкачили доста нависоко, а тавана не се е приближил и с един метър. И дълго време ще бъде така.

— И все пак колко? Би ли казала, че са… три километра?

Това означаваше сто дни катерене и то при положение, че възникнат проблеми и не им се случи нищо непредвидено. Чироко изпъшка тихо и погледна отново, опитвайки се да убеди себе си, че километрите са пет, но осъзна че по-скоро клиха към два.

Върнаха се до основата на дървото и избраха два успоредни клона, раздалечени на метър и половина един от друг и опънаха хамаците между тях. Седнаха на единия клон за да хапнат набързо малко плодове, после се разположиха всяка в своя хамак, завързаха се добре и заспаха.

След два часа започна да вали дъжд.

Събуди се от тежките капки, които се спускаха върху лицето й, отмести глава и погледна часовника. Беше по-тъмно отколкото преди да легнат да спят. Габи похъркваше тихо с лице притиснато в мрежата. Сутринта като се събудеше вратът и сигурно щеше да бъде схванат. Чироко се поколеба дали да я събуди, но реши че след като може да спи в дъжда то вероятно е по-добре да я остави така.

Преди да развърже хамака Чироко се приближи до върха на дървото. Валеше като из ведро и тя не можа да види нищо друго освен пълната мъгла изпълнила вътрешността на спицата. В централната част дъждът се изливаше много по силно, а това което падаше върху лагера бе водата която се събираше върху външните листа и се стичаше по клоните.

Когато се върна видя, че Габи се беше събудила и се капеше вече от всички страни. Решиха, че е по-добре да не събират люлките, извадиха една палатка и разпаряйки няколко шева с ножовете я превърнаха в широко платнище, което завързаха над лагера. Постараха се да се изсушат колкото се може по-добре и и пропълзяха в хамаците. Горещината и влагата бяха ужасяващи, но Чироко бе толкова изморена, че веднага заспа, под звуците на капките, падащи върху навеса.

След два часа се събудиха ха отново, треперейки от студ.

— Каква нощ — прошепна Габи.

През цялото време докато разопаковаха багажа зъбите на Чироко тракаха. Извадиха палта и одеала, увиха се плътно в тях и се върнаха обратно в постелята. Измина половин час преди да се стопли достатъчно за да може да заспи.

Чироко кихна и снегът от лицето й се разпръсна в страни. Много бял и много сух той бе успял да покрие цялото одеало, до най-малката гънка. Когато седна снегът се насъбра на купчина в скута й.

От краищата на навеса и от въжетата с които бе завързан хамака, висяха ледени шушулки. Духаше слаб вятър и разлюляваше клоните на нагоре надолу. От това покриващата ги ледена кора се начупваше, постоянно се чуваше приглушен пукот, а по замръзналото платнище непрекъснато чаткаха парчета лед. Бе забравила едната си ръга извън одеалото и когато се протегна за да сръчна Габи, разбра, че е напълно вкочанена.

— Да? Да? — трепна Габи, отвори едното си око, замъглено и помръкнало от съня, после се огледа учудено без да може да отвори другото — мислите й бяха замръзнали. — О-о, по дяволите! — едва можа да изрече тя преди да се задали от мъчителен пристъп на кашлицата.

— Добре ли си?

— Като изключим измръзналото ухо, предполагам че да. Какво ще правим сега?

— Предлагам да облечем всичко което имаме и да изчакаме докато премине.

Беше трудно да го направят без да напуснат хамаците, но се справиха. Случи се една злополука. Ровейки с вцепенените си пръсти в багажа Чироко изпусна едната си ръкавица и тя изчезна в снежната вихрушка под тях. За пет минути успя за изразходва целия си запас от клетви и ругатни, преди да си спомни, за ръкавиците на Джен.

Настаниха се удобно и зачакаха.

Спането бе невъзможно. не чувстваха студ под многото пластове дрехи и одеала, но имаха нужда от маски за лицата и предпазни очила. Налагаше се всеки десет минути да изтръскват натрупалия се по телата им сняг.

Опитаха се да разговарят, но поради силния шум наоколо, трябваше постоянно да се надвикват. Чироко откри че минутите могат да траят с часове, така както лежеше, покрила с одеало лицето си, заслушана във воя на вятъра. Един друг шум подобен на шума, който се чува когато се пука царевица безпокоеше много повече. Претоварените от образувалия се ред и натрупани върху него сняг клони, все по-често се пречупваха, когато вихърът се блъскаше по-силно в тях.

Изминаха пет часа. Не се случи нищо особено ако не се смята това, че вятърът беше станал по-силен и по-студен. Един клон край тях се счупи и Чироко чу как затрещя, пробивайки си път надолу през замръзналите корони на дърветата под тях.

— Габи, чуваш ли ме?

— Чувам те капитане. Какво има?

— Не ми се ще да го казвам, но трябва да се махнем от тук. Искам да се придвижим към по-дебелите клони. Не че тези тук ще се счупят, но ако нещо над нас се счупи лошо ни се пише.

— Тъкмо мислех да ти предложа същото.

Измъкването от хамаците беше кошмарно, но когато стъпиха на клона и се изправиха, стана още по-лошо. Осигурителните въжета бяха замръзнали и трябваше да се поочупят и изтръскат преди да могат да ги използват. Когато започнаха да си проправят път към стената се оказа, че трябва да завоюват всяка крачка. Наложи се да се закрепят с второ осигурително въже, преди да развържат първото, останало зад гърба им, после да повторят операцията, връзвайки и развързвайки възли с дебелите ръкавици или сваляйки ги, бързо да свършат работата преди пръстите им да се вдървят напълно. Место пускаха в ход и пикелите, изсичайки леда върху клоните по които стъпваха. Въпреки, че бяха много предпазливи Чироко падна два пъти, а Габи веднъж. При второто падане навехна много лошо гърба си, когато осигурителното въже я дръпна силно, спирай полета й надолу.

След един час упорита борба успяха да се доберат до стъблото. Беше стабилно и достатъчно широко за да седнат, но вятърът стана по-силен от всякога, защото наоколо нямаше клони, които да го спрат. Забиха няколко клина, прикрепиха се здраво за тях с въжетата и се приготвиха още веднъж да изчакат студът да премине.

— Много съжалявам, че трябва да го кажа, но вече не си чувствам пръстите на краката.

Чироко се закашля. Кашля дълго и мъчително преди да бъде в състояние да каже нещо.

— Какво предлагаш?

— Не знам — отговори Габи. — Знам само, че ще умрем, ако не предприемем нещо. Трябва или да продължим да се движим или да намерим някакво убежище.

Беше права и Чироко го знаеше.

— И така, нагоре или надолу?

— На дъното остана стълбището…

— Отне ни един ден за да се изкачим до тук и то без да е заледено, което както видя много усложнява нещата. После ни трябват още два дни за да се върнем до входа на стълбите… Ако го намерим, защото може да е затрупан със сняг.

— Да, сигурно е затрупан.

— Ако се движим заради самото движение, то посоката би била без значение. Тогава естествено, че е по-добре да бъде нагоре. В противен случай, ако това време не се промени скоро, ще измръзнем. Движението би отложило смъртта за известно време.

— Аз също мисля така — произнесе тъжно Габи. — Но ми се ще първо да опитаме още нещо. Нека през цялото време се изкачваме по стената. Спомни си, преди време ми спомена че Ангелите биха могли да живеят в пещери. Спомни ли си? Може би някъде по стената наистина има пещери.

Чироко съзнаваше, че в момента най-важното нещо е да се активизират отново за да се раздвижи кръвта. Така, че станаха и тръгнаха по ствола, разчиствайки леда с пикелите. След петнадесет минути достигнаха стената.

Габи внимателно я разгледа, после заби един клин, закачи се за него и започна да сече с кирката леда. Скоро той падна и откри сивата материя, но тя спря да копае. когато Чироко видя какво прави, веднага се присъедини към нея.

В началото вървеше добре. Изкопаха доста дълбока дупка, с диаметър около половин метър. От стената се процеждаше бяло мляко, веднага замръзваше и трябваше също да го разбиват с кирките. Габи приличаше на снежен демон — снегът бе покрил дрехите й, шалът, който бе увила около устата и носа си и бе превърнал веждите й в две дебели пухкави издатини.

Скоро обаче стигнаха до нов пласт, толкова твърд, че кирката не можеше въобще да се забие в него. Габи го атакува яростно, но в края на краищата разбра, че нищо не става и се предаде. Ръката й се отпусна край тялото, докато очите й останаха втренчени в стената.

— Е, добре. Беше една идея… — промърмори тя и ритна с отвращение снега, който свличайки се от стената под въздействието на вибрациите, се бе натрупал около тях. Загледа се замислено в снежната купчина, после повдигна глава и погледът и проследи стената над тях. Отстъпи крачка назад и едва не падна, подхлъзвайки се на едно парче лед, но успя да се закрепи хващайки се за ръката на Чироко.

— Ей там горе има едно по тъмно петно — показа с ръка тя. — На десет… не, на единадесет метра от тук. Малко по-наляво. Видя ли го?

Чироко не беше сигурна. Можа да различи няколко тъмни участъка, но нито един от тях не приличаше на пещера.

— Ще отиде да хвърля едно око.

— Нека да отида аз. Струва ми се, че преди малко доста се умори.

— Не, аз съм по-лека — поклати глава Габи.

Чироко не се възпротиви повече и Габи заби с чука един клин колкото можа по-нагоре. Завърза се с въжето за него и се изкатери достатъчно високо за да забие втори клин. Осигури се с въжето и към него, удари няколко пъти странично първия за да го разхлаби, след което го извади и го заби на един метър над втория.

Отне и един час за да достигне до петното. В това време Чироко зъзнеше от студ, потропвайки с крака и се опитваше доколкото може да се предпази от ледените парчета, които хвърчаха изпод краката на Габи и падаха върху нея. По едно време отгоре се откъсна една доста голяма преспа сняг, разтроши се върху раменете й и я събори на колене.

— Извинявай! — извика надолу Габи. — Но тук намерих нещо. Нека да го разчистя още малко и можеш да се качваш.

Входът беше достатъчно голям за да позволи на Чироко да се промъкне вътре. Габи се бе постарала да го разшири изсичайки леда с пикела. Отвътре приличаше на мехур с диаметър около метър и половина, а разстоянието от пода до тавана беше малко по-малко от диаметъра. Чироко трябваше да свали раницата и да я изтегли след себе си. Когато двете жени и двете раници се разместиха вътре се оказа, че при добро желание е възможно да се намери още място, достатъчно за да се вкара една кутия за обувки и пак щяха да могат да дишат. Но не и повече.

— Уютно, какво ще кажеш? — попита Габи избутвайки от врата си лакътя на Чироко.

— Извинявай. О, извинявай и за… Габи, крака ми!

— Съжалявам. Ако просто малко си свиеш… да, така е по-добре. Но ми се ще да не заставаш точно там.

— Къде? О, Боже. — Чироко внезапно избухна в смях. Беше се прегънала почти на две и се мъчеше да свие по някакъв начин коленете си, помагайки си с ръце, докато Габи, притиснати в дъното на пещерата се стараеше да се запази от резките движения на лактите й.

— Какво е толкова смешно?

— Припомних си един стар филм. Лаурел и Харди обречени в нощници се опитват да легнат заедно на горната кушетка в спалния вагон.

Габи се усмихна, но очевидно не бе гледала филма и не разбираше за какво става въпрос.

— Горната кушетка, нали знаеш какво е, в спалния вагон на… остави, това няма значение. Та си помислих, че тоя номер би трябвало да го правят в арктическо облекло и около тях да се валят две големи раници.

Изгребаха снега, навян от вятъра в малката пещера и го изхвърлиха навън. Светлината и без това беше оскъдна, но когато запушиха отвора с раниците и дрехите и го уплътниха с одеалата, стана съвсем тъмно. За компенсация на това, обаче вътре спря да духа и температурата започна бавно да се покачва. След двадесетина минути бутане, пъшкане и донаместване най-после успяха да се излегнат сравнително удобно една до друга. Чироко почти не можеше да се движи, но не беше склонна да се тревожи за такива неща в благословената топлина която я обгръщаше.

— Мислиш ли, че сега ще можем да поспим — попита Габи.

— За себе си със сигурност знам, че ще мога. Как са краката ти.

— Добре. Пръстите още са изтръпнали, но чувствам, че се затоплят.

— Аз също. Лека нощ Габи. — Поколеба се само за секунда, после се наведе и я целуна.

— Обичам те Роки.

— Заспивай — промърмори Чироко и се усмихна.

Когато се събуди, челото и плуваше в пот, а дрехите и бяха подгизнали. Повдигна замаяната си глава и установи, че може да вижда. Питайки се дали времето не се е променило, Чироко отмести едната раница, после бързо разбута всичкия багаж и откри, че входът се е затворил.

Понечи да събуди Габи, но реши, че ще е по-добре да не избързва.

— Опитай се първо да се измъкнеш навън — промърмори тя. Нямаше смисъл да и казва, че отново са изядени живи в случай, че това действително не беше така. Мисълта, че са затворени в такова малко пространство, което само по себе си беше тревожна, ставаше ужасяваща като се прибави натрапчивата психоза на Габи.

Оказа се, че няма причина за паника. Докато опитваше мястото на стената, където беше отворът, сивата материя започна да се отдръпва бавно и след дълго той отново възвърна първоначалните си размери.

Бледа светлина проникваше през образувалия се отвън прозрачен, леден прозорец. Удари го с облечения си в ръкавица юмрук и той се счупи. През дупката нахлу леденостуден въздух и Чироко побърза да прегради входа с раницата.

След няколко минути отмести багажа и видя, че отворът отново се бе смалил до два-три сантиметра и продължаваше да се затваря.

Погледна замислено микроскопичната дупчица и се опита да съпостави нещата. Когато реши, че е намерила обяснение, протегна ръка и разтърси рамото на Габи.

— Събуди се хлапе, време е още веднъж да обмислим всичко.

— Х-м, м, м? — разсъни се бързо Габи. — По дяволите, та тука е същинска пещ.

— Именно. Ще трябва да се поразсъблечем малко. Искаш ли да го направиш първа?

— Давай ти. Аз ще се опитам да се свия за да не ти преча.

— Добре. Какво ще кажеш, защо тук е толкова горещо? Мислила ли си по този въпрос.

— Току-що се събудих, Роки. Имай малко милост.

— Тогава аз ще ти кажа. Пипни стените — предложи Чироко, както в същото време се стараеше да извърши цяла поредица от сложни движения за да си свали парката в тясното пространство.

— Топла е — каза Габи.

— Да. Отначало не можех да проумея същността на тази стена. Мислех, че подобно на растителността обрасла около кабела навън и тези дървета са израсли случайно, без да бъдат планирани предварително от създателите. Сега обаче, ми стана ясно, че те не биха могли да съществуват тук без тази стена, която всъщност е предназначена да ги храни. Опитах се да анализирам какъв вид машина би могла да се справи най-добре с тази задача и стигнах до заключението, че това може да бъде само едно единствено биохимично съоръжение. Животно или растение, вероятно конструирано и програмирано на генетична основа. Естествено, беше ми трудно да повярвам, че нещо такова огромно е могло да се развие за приемлив период от време, та то е 300 километра високо, с кухина в средата и се е разпростряло по цялата повърхност на същинската стена.

— И дърветата паразитират върху него? — Габи възприемаше нещата значително по-добре отколкото Чироко бе очаквала.

— Само в смисъла, че получават храната си чрез друго растение или животно. Всъщност те не са истински паразити, защото системата е била планирана по този начин. Строителите са проектирали това огромно животно с единствената цел да осигурят жизнена среда за дърветата, те пък от своя страна осигуряват жизнена среда за по-малките животни, които ги населяват и вероятно на самите Ангели.

Габи се замисли, после присви очи и погледна към Чироко.

— Доста ми прилича на огромните животни, които както вече допуснахме живеят под повърхността, долу на колелото — каза тихо тя.

— Да, нещо подобно — съгласи се Чироко, очаквайки да открие в Габи признаци на паника, но не забеляза нищо такова — даже дишането й си оставаше спокойно. — Това… ъ-ъ… тревожи ли те?

— Имаш предвид моята фобия?

Протегна ръка зад багажа и я прокара по стената. Едва след като се увери, че входът се разширява, отмести раницата и го показа на Габи — беше започнал бавно да се затваря.

— Открих го преди да те събудя. Виждаш ли, в момента се затваря, но ако го погъделичкаш ще се отвори отново. Искам да знаеш, че не сме хванати в капан и не се намираме в стомах или в нещо като…

Габи я прекъсна, докосвайки я по ръката и се усмихна.

— Разбирам твоята загриженост и съм ти благодарна за нея.

— Така, че не исках да те разтревожа излишно, а само да…

— Правилно си постъпила. Ако аз първа бях забелязала това, вероятно още щях да пищя. Всъщност аз не изпитвам клаустрофобия. Страхът да не бъдеш изяден жив. Това е нова фобия и е твърде лична, така че може би аз единствена страдам от нея. Но би ли ми обяснила, при това моля те да го направиш много убедително, ако това не е стомах, то тогава какво е?

— Не мога да направя аналогия с някое от съществата, които познавам — внимателно отговори Чироко. Бе успяла да свали всичките си дрехи и сега стоеше само по бельо, питайки се дали да свали и него. — Но според мен представлява просто едно убежище — продължи тя, решавайки, че е по-добре да не се съблича повече. опита се да се смали малко за да даде възможност на Габи да се съблече. — Предназначението е точно за това, за което го използваме в момента — място където някой може да се скрие от студа. Мога да се обзаложа, че Ангелите зимуват в пещери подобни на тези. А вероятно и останалите животни. Възможно е огромното създание да се възползва по някакъв начин от тях. Може би изпражненията им го наторяват.

— Като кама изпражнения…

— Е да, и аз имам същия проблем. Ще трябва да използваме, някоя от празните делви.

— Боже мой. Аз вече воня като камила. Ако времето скоро не се промени тук ще стане доста… очарователно.

— Не е толкова лошо. Аз мириша по-неприятно.

— Колко трагично от твоя страна — промърмори Габи. Беше останала само в крещящо изрисуваното си долно бельо. — Скъпа моя, ще живеем много близо една до друга за известно време, така че просто няма смисъл от някакво изришно благоприличие. Ако не си събличаш бельото защото…

— Не, в действителност не е за това… — бързо отвърна Чироко.

— … защото се страхуваш да не ме възбудиш, по-добре помисли още малко. Така или иначе, то е полепнало по тебе и практически все едно, че си без него. Надявам се, че нямаш нищо против аз да сваля моето за да му дам възможност да изсъхне. — Без да изчака разрешение момичето бързо смъкна бельото си и се излегна до Чироко.

— Може би отчасти и за това — призна Чироко. — Другата причина обаче, истинската причина ме кара да се изчервявам. Мензисът ми започна.

— Така си мислех, но съм твърде възпитана за да го кажа.

— Колко тактично от твоя страна — този път и двете се засмяха, но Чироко усети как лицето и се изчерви. Чистотата и деликатността, обичайни за състоянието в което се намираше и сега когато беше страшно мръсна, невъзможността да направи каквото и да било я ужасяваше. Габи и препоръча да използва бинтовете от медицинския пакет, както обясни, че го прави от гледна точка на собственото си удобство, Чироко се остави да бъде убедена, щастлива, че именно момичето предложи тази идея. Самата тя никога не би се възползвала от оскъдните медицински запаси без одобрението на Габи.

За известно време настъпи мълчание. Чувстваше се ужасно неудобно от близостта на Габи, без да престава да си повтаря на ум, че трябва да свиква — може би щяха да останат в пещерата още много дни.

Тази възможност обаче, явно не безпокоеше кой знае колко Габи, която се държеше съвсем естествено и скоро Чироко престана да усеща тялото й толкова натрапчиво. След един час безплодни усилия да заспи, тя се почувства отегчена от създалото се положение.

— Будна ли си?

— Винаги хъркам, когато съм будна, нали знаеш? — въздъхна Габи и седна. — Би трябвало да съм смъртно уморена, за а заспя, когато си плътно до мен. Тялото ти е толкова топло, толкова меко…

Чироко не обърна внимание на думите й.

— Знаеш ли някакви игри с които да убием времето — попита тя.

Габи се обърна на едната си страна и легна с лице към Чироко.

— Ако се понапъна, бих могла да измисля нещо.

— Играеш ли шах?

— Очаквах го… С кои си — с белите или с черните?

Ледът успяваше да покрие отвора почти със същата бързина с която го изчистиха оттам.

В началото се тревожеха за количеството на въздуха, но няколко експеримента им доказаха, че в пещерата би имало достатъчно пресен въздух, даже ако входът се затвори напълно. Единственото обяснение беше, че спасителната кухина функционираше като растение, всмуквайки с вътрешните си стени въглеродния двуокис и изпускайки кислород.

В дъното на помещението откриха редица подобни на биберони пъпки. При натискане зърната изпускаха същото, подобно на мляко вещество което бяха видели да тече от стената навън. Опитаха го на вкус, но решиха засега да използват собствените си запаси и едва когато ги привършат да прибягнат към него. Явно, това беше млякото на Гея, за което им бе разказвал Трубадурът. Без съмнение то осигуряваше храната на Ангелите.

Часовете бавно се натрупваха в дни, а отделните игри на шах се превръщаха в разгорещени турнири. Габи спечели повечето от тях. Измислиха нови забавни игри с думи или с цифри и Габи продължаваше да печели повечето от тях. Всичко това, а така също и всичко през което бяха преминали заедно досега, нещата които ги сближаваха и нещата които ги отблъскваха, сдържаността на Чироко и гордостта на Габи изчезна, сякаш никога не бе съществувало, в края на третия ден, когато правиха любов.

Случи се по времето когато игрите им бяха омръзнали и двете просто лежаха една до друга, втренчени в бледо луминисциращия таван, заслушани във воя на вятъра отвън. В главата на чироко се въртеше безкраен поток от мисли и тя, опитвайки се да ги подреди и рационализира за стотен път се запита: „Защо не трябва да бъда физически интимна с Габи?… Защото…(А)…“

Не успя да си припомни (А).

До преди няколко дни това бе имало смисъл, но защо сега не можеше да намери някакво задоволително обяснение?

Може би ситуацията в която попаднаха тук на Гея, бе послужила, като претекст за отношението й към Габи? Досега никога не бе съществувала такава интимност между нея и някое друго човешко същество. Последните три дни те се намираха в непрекъснат физически контакт и сега тя съжеляваше за това което бяха пропуснали. Би било прекрасно да се събужда в прегръдките на Габи, потна и възбудена и сливайки се с нея да долавя и ней-малките промени в дъха, настроението и мислите на момичето. И което бе още по-лошо Габи, сдържайки обещанието си, не бе и помогнала да разбере всичко по-рано.

Тя бе казала, че не би се любила с нея, докато Чироко не е в състояние да отговори на любовта й.

Така ли бе казала?

Не… Припомняйки си предишните им разговори тя осъзна, че Габи изискваше само искрено желание от страна на Чироко, но не би приела правенето на любов като някакво лечение, което да облекчи болката й.

Е добре. В този момент Чироко изпитваше такова желание и никога не бе го чувствала толкова силно. Досега се бе сдържала главно поради факта, че не бе хомосексуална. Беше бисексуална със силно изразено предпочитание към мъжкия пол. Винаги бе мислила, че не трябва да се свързва с жена, само защото тази жена я обича, без самата тя да е сигурна, че чувствата им ще се запазят след първия любовен акт.

Сега обаче, окачестви това като най-глупавото нещо, което някога е чувала. Думи, само думи. Просто едни глупави думи и тя се бе придържала упорито към тях вместо да се вслуша в тялото си… вместо да се вслуша в сърцето си.

Тялото й нямаше повече съмнения, но сърцето все още изпитваше една несигурност. Обърна се към Габи и внимателно се отпусна върху нея. Целунаха се и Чироко започна да я милва.

— Ще бъда откровена… Не мога да кажа, че те обичам, защото не съм сигурна, че съм в състояние да осмисля това чувство, когато се отнася към жена. Знам, че ако се наложи ще умра за теб и знам, че животът ти е по-важен за мен отколкото живота на което и да е друго човешко същество. Никога не съм имала по-добър приятел от тебе. Ако това не е достатъчно, ще спра.

— Не спирай.

— Веднъж, когато се влюбих в един мъж, осъзнах че искам да имам деца от него. Чувствата, които изпитвам към теб са много близки до тези, които изпитвах тогава. И не е само това. Аз те желая… О, желая те толкова силно, че даже не мога да го изразя… Но не мога да кажа със сигурност, че те обичам.

Габи се усмихна:

— Животът е пълен с разочарования — прошепна тя, после прегърна Чироко и я притегли към себе си.

Още пет дени продължаваше да се чува непрекъснатия вой на вятъра. На шестия времето се затопли и започна топенето на леда, което продължи до края на седмия ден.

Беше опасно да се излиза навън. Непрекъснато отгоре падаха големи късове лед, разтрошаваха се, удряйки се в клоните и причиняваха ужасен шум. Когато най-после трясъците престанаха, те се престрашиха да излязат пред входа на пещерата. Беше студено, всичко наоколо блестеше обляно с вода и очите им, отвикнали от светлината започнаха да присмигват. Чуваше се някакъв странен шепот, сякаш целият свят бе изпълнен с него.

Проправяйки си път към върха на едно от най-близките дървета усетиха, че шепотът се чува все по силно, а когато с приближаването към края на стъблото клоните станаха по-тънки и се заогъваха под тежестта им заваля лек дъждец — големи водни нишки бавно се стичаха от листо на листо.

Въздухът в центъра на огромната тръба бе прозрачен, но навсякъде около тях, докъдето стигаше погледът им, стените бяха оплетени с разноцветни дъги, причинени от ситните водни капчици и разтапящите се парченца лед, проправящи си път през листака за да паднат в езерото, което се бе образувало на дъното на спицата.

— А сега какво? — попита Габи.

— Нагоре, право нагоре. Изгубихме много време.

Габи кимна с глава.

— Знаеш, че за мен няма значение. След като ти отиваш там, аз ще те последвам, но все пак би ли ми казала още веднъж — защо?

Чироко понечи да отвърне, че това е глупав въпрос, но изведнъж осъзна, че не е. Бе признала на Габи по време на продължителния им затвор, че вече не се надява да намери на главината някои, който да управлява гигантското колело. Самата тя така и не разбра кога бе престанала да вярва в това.

— Дадох обещание на Трубадура — проговори най-после тя. — Сега нямам повече тайни от тебе. Нито една.

— Какво по-точно му обеща? — намръщи се Габи.

— Да разбера дали има нещо, което мога да направя за да спре войната между Трубадурите и Ангелите. Досега не съм казала на никого за това, макар че не съм сигурна защо.

— Ясно. Мислиш ли, че има нещо което можеш да направиш?

— Не — отговори Чироко. Габи не каза нищо но продължи да я гледа в очите. — Но трябва да се опитам. Защо ме гледаш така?

— Няма особена причина — сви рамене Габи. — Просто съм любопитна да узная, какви ще бъдат твоите аргументи за да продължим нагоре след като намерим Ангелите? Защото ние ще продължим, нали?

— Предполагам, че да. Не знам, на някак си това ми изглежда единственото правилно нещо.