Торнадо

За първи път видях торнадо през осемдесета. Беше краят на ноември, а Хюстън още беше нажежен до бяло. Бях истинско „Русенско варено в собствен сос“ и се чудех накъде да се измъкнем през уикенда на прохлада.

Пловдивската майна Пиню звънна по същия повод: „Забравихме се бе майни — вика — зажадняла ми е душицата за родна реч О’Майна, сладка… Да ви водя с Чуретата на фишинг (риболов) в Галвестон? Прохладно бризче, много баровско, с моя ВЕН (микробус) за елитни майни: барбекю, мокър бар, спално отделение за по-палавите… О’кей?“… О’кей!

Това в срядата. В четвъртъка майната Пиню звъни спешно: „Майна — вика — едни мексиканци се навъртаха наоколо, тази нощ ВЕНът отпрашил… малка корекция в програмата — вика — всеки с колата си… О’кей?“… О’кей!

В петъка майната Пиню звъни: „Майна — вика — от Полицията се обадиха, ВЕН-ът бил на границата с Мексико, на Рио Гранде в Ел Пасо. Трябва да го приберем! Има-няма, майна, хиляда майла, сам да си — жива скука. Хелп, майна! (помощ!). Хайде да караме уикенда на път… Ще се отбием в Сан Антонио, в Дел Рио, Алпайн, ще се наприказваме на български, майна. Чуретата ще ни заведат с техния ВЕН, на връщане — жените с него, ние да си чуем мъжката приказка… О’кей?“… О’кей!

Няма да ви разправям, ходили сте до Ел Пасо, знаете: дива красота, камънаци, морени, кактуси по три-четири метра, земята — тъмно злато, като изгоряла нашенска ливада, небето — екарисаж. По асфалта миражи, кола до кола, климатичната бръмчи, наливаме се с ледена диетична немска бира и спомени, спомени, спомени: „Помниш ли, майна, лагера във Виена? Големият там се роди, спеше в чекмеджето на шкафа, жената коскоджамити лекар — носеше цукалите в болницата…“; „А ти помниш ли как мина границата с паспорта на братовчеда…“; „Ей, голям страх… Помниш ли… помниш ли… помниш ли…“; „Как да не помня — на сън още скачам…“.

Следобеда късно финиширахме пред граничната каменна къщурка, направена нависоко и открито, да се вижда от „мокрите глави“ (преплувалите без паспорти през Рио Гранде мексиканци), да не би случайно да налетят на патрул. Едно потно началство с огромен корем и пищов апатично разпъждаше мухите от бюрото си за сметка на плешивината простираща се между веждите и врата му. Предаде ВЕНа и препоръча да не пътуваме нощем, а да си хапнем печено кабритос (козленце) в хациендата преди Сиера Бланка. Ако бил на наше място… така и направихме: поляхме тексаския кабритос с калифорнийско вино и сладки приказки на гръмогласен български. Жените ни, допрели съзаклятнически глави, конспирираха нещо и по навик не ни чуваха…

„Е, това е майни — вика Пиню — вижте хациендата в какъв оазис е! Цяла Америка е една пустиня, пълна с оазиси! Правени от инициативни и свободни хора. Мене, майни, ме пращаха там дето не ми е мястото — по бригади и школски лагери, разпаряха ми крачолите, че били «суинг», стригаха ме като овца, че ми била «биитълс» косата, запасваха ми ризата, че било хулиганско, а после милиционерите, дето ни гонеха, си направиха униформите такива. Смачкваха ни самочувствието… тъпотия, майни, тъпотия… Затова сме тука: бачкаш — имаш! Свобода! Мъчно ми е за Българийката, не за тъпотията!“

Сутринта, по път, радиото ни надвика: появило се торнадо. Засмукало толкова и толкова коли, хора, стока… Наводнило Корпус Кристи… Да бягаме, че лошо…

Чурето си призна, че откак се помни, все някакво торнадо го гони, а-а! — да го стигне, да го засмуче, омърхолеви и изплюе… и показа двусмислено следващата ни кола, карана от жена му.

Почерня, небето се вирна високо, високо — стана страшно като в холивудски екшън. Окото на торнадото се вторачи в гърбовете ни като Циклоп и Франкенщайн едновременно и подгони трафика-потока коли със скорост доста над лимита. Една фуния от пясъци и какво ли не, се виеше като злия дух от бутилката, правеше шахматни заклинания, движеше се като коня или офицера — с цел да ни матира.

Така и не се отбихме в Сан Антонио с прохладните паркове и мексиканските специалитети, били сте там — знаете каква екзотика е. Профуча покрай нас и клекна под торнадото…

Пиню зае зад волана комична стоика „Формула 1“ и се хилна: „Майни — вика — бягайте да бягаме, че да знаете какво ми мина през ума: Представете си, торнадото ни застига, засмуква ни барабар с колите и жените ни, върти ни по архимедовата си спирала, вкарва ни в орбита, губим ума и дума и хо-о-оп! — ни изтърсва пред МВР-ето в София… както сме по шорти, с извадени ризи, с дълги коси… с американски коли, с пищови в жабките…“

Чурето се задави: „И ни посрещат с хляб и сол… за дълго време!“; „Язък за подготовките, фалшивите паспорти, толкова страх и уншкения, лагери, миене на чинии и коли, правене на пици, ами дето проявихме бизнес инициатива и събирахме месеци наред празни бутилки от кола за да ги върнем и направим пари, а се оказа, че никой не бутилира втора употреба…“; „Язък за всичкия труд, изпити, имидж, яхти, коли, къщи…“

Торнадото изглежда чу, сепна се, смили се, свърна встрани и отпраши към Мексико…

Това ми беше първото торнадо, второ нямаше. Тия дни ми звънна пловдивската майна Пиню. Сетил се нещо: „Майна — вика — забравихме се бе! А не бива! Няма ли да наминете към нас? Много се заседяхте в България!“

Как да му кагка, че цяла България е един оазис, пълен с разни пустини. И в душите! И, че трябва да я заселваме! Който Иска и който Може! И, че моето Торнадо ме е застигнало, засмукало и… изплюло в моята си хациенда, дето съм се родил…

Как да му кажа, като майната Пиню много добре го знае…

Май 1997 г.