Третата експедиция

Беше чудесен пролетен ден. В цъфналата ябълка неуморно чуруликаше птичка. Облаци бели листенца се посипваха, щом вятърът докоснеше зелените клонки, като разнасяше наоколо нежно благоухание. Някъде в градчето някой свиреше на пиано и музиката се носеше из въздуха — по-силно, по-тихо, по-силно, по-тихо, нежна, галеща. Свиреха «Прекрасният мечтател», а от другаде се чуваше грамофон, Гари Лодър гъгниво пееше «Скитане в здрач».

Тримата стояха край ракетата. Жадно гълтаха редкия, извънредно рядък въздух. После тръгнаха бавно, като пестяха силите си.

Сега прозвуча друга плоча.

Колената на Лустиг затрепериха, на Самуел Кингстън също.

Небето беше прозрачно и спокойно, някъде долу в дола под листака ромолеше прохладно ручейче. Чаткаха конски копита, трополеше каруца.

— Капитане — каза Самуел Кингстън, — ако щете вярвайте, но изглежда, че, иначе просто не може да бъде, че полети на Марс е имало още преди Първата световна война!

— Ами.

— Но тогава как ще обясните тези къщи, този железен елен, пианото, музиката? — Кингстън стисна настойчиво лакътя на капитана и го погледна в лицето. — Представете си, че в 1905 година е имало хора, които са ненавиждали войната и са се споразумели тайно с учените, построили са ракета и са се преселили тук, на Марс…

— Невъзможно е, Кингстън.

— Защо? Светът в деветстотин и пета година е бил съвсем друг, тогава е било много по-лесно да се запази това в тайна.

— Но не и такова сложно нещо като ракета! Не, не…

— Прелетели са тук завинаги и естествено са си построили и такива къщи като на Земята, та културата е земна.

— И през всичките тия години са живели тук? — запита командирът.

— Точно тъй, живели са си тихо и мирно. Може да са се връщали на Земята, да са взимали още хора за това градче, после да са прекратили полетите си, за да не ги открият. Ето защо градчето е старомодно. Лично аз не видях досега нито един предмет, направен след хиляда деветстотин двадесет и седма година. А вие, капитане? Възможно е космичните пътешествия да са започнали доста по-рано, отколкото си мислим. Преди стотина години в някое затънтено кътче на света. Група хора са прелетели на Марс и са пазели откритието си в най-строга тайна, навестявайки сегиз-тогиз Земята.

— Така убедително говорите, че звучи почти правдоподобно.

— Не почти, а е точно така. Ето, доказателството е пред нас. Остава само да намерим хората и да се убедим.

Гъстата зелена трева напълно поглъщаше шума от стъпките им. Миришеше на току-що окосено сено. И капитан Джон Блек, без да иска, усети как го завладява чувство на блажен покой.

Качиха се на верандата, запътиха се към замрежената врата и на всяка крачка дъските на пода отекваха с глухо ехо. През мрежата видяха манистена завеса, преграждаща коридора, кристален полилей и на стената над удобно широко кресло картина от Максфийлд Периш. От целия домашен уют лъхаше на нещо старинно, тайнствено. Тихо потракваше ледът в каната с плодов сок. В кухнята на другия край на къщата се приготвяше за горещия ден студен обяд. Някой си тананикаше нещо нежно, приятно.

Капитан Джон Блек дръпна звънчето.

По коридора изшумоляха грациозни стъпки и зад мрежата се появи жена към петдесетте с приветливо лице, облечена тъй, както навярно са се обличали в година божия 1909.

— С какво мога да ви бъда полезна? — запита тя.

— Извинете — нерешително започна капитан Блек, — но ние търсим… тоест, може би вие…

Той се запъна. Тя го гледаше мрачно, недоумяващо.

— Ако продавате нещо… — заговори жената.

— Не, не, почакайте! — извика той. — Кой е този град?

Тя го погледна по-внимателно.

— Какво искате да кажете с това: кой е този град? Как можете да бъдете в града и да не знаете как се казва?

— Ние не сме тукашни — каза капитанът. — Искаме да знаем как се е озовал тук този град и как вие сте попаднали тук.

— На всеки е известно — продължи тя, — че градът е построен в хиляда осемстотин шестдесет и осма година. Чакайте, вие нещо да не ме разигравате?

— Какво говорите, нищо подобно! — бързо извика капитанът. — Ние идваме от Земята.

— Искате да кажете: изпод земята? — учуди се тя.

— Съвсем не, ние отлетяхме от третата планета, от Земята, на космичен кораб и долетяхме тук, на четвъртата планета, на Марс…

— Намирате се — обясни жената, както се говори на дете, — в Грин Блаф, щата Илинойс, на континента, който се нарича Америка и се мие от два океана, Атлантически и Тихи, на планета, която също се нарича Земя. А сега си вървете. Довиждане.

И тя заситни по коридора, отдръпна манистената завеса и изчезна зад нея.

Тримата другари се спогледаха. Слязоха от верандата и седнаха на най-долното стъпало.

— Кингстън, а на вас не ви ли минава мисълта, че сме объркали пътя и чисто и просто сме кацнали отново на Земята?

— Как така?

— Не зная, не зная. Господи, съвсем се обърках!

— Но ние контролирахме всеки километър от пътя — продължи Кингстън. — Уредите показваха точно колко изминаваме. Прелетяхме край Луната, навлязохме в Космоса и долетяхме тук. Уверен съм, че сме на Марс.

Намеси се Лустиг.

— А не може ли за всичко да е виновно пространството, времето? Представете си, че сме се заблудили в измеренията и сме кацнали на Земята преди тридесет или четиридесет години!

— Какви ги плещиш?

Лустиг отиде до вратата, дръпна звънчето и подвикна в прохладния полумрак на стаите:

— Коя година сме сега?

— Хиляда деветстотин двадесет и шеста, че коя друга — отвърна жената.

— Е, чухте ли? — Лустиг рязко се обърна. — Хиляда деветстотин двадесет и шеста. Летели сме в Миналото! Това е Земята.

Лустиг седна. Ужасната смайваща мисъл болезнено прониза и тримата.

— Просто да се побърка човек — заговори командирът. — Нима такова нещо наистина е възможно? Ех, сега да ми е тук Айнщайн…

— Кой в тоя град ще ни повярва! — обади се Кингстън. — Ох, в опасна игра се набъркахме… С времето шега не бива! Май най-добре ще е да се върнем в ракетата и да отлетим за вкъщи, а?

— Не. Във всеки случай длъжни сме да опитаме още веднъж.

Отминаха три къщи и се спряха пред бяла едноетажна къщичка, приютила се под могъщ дъб.

— Да допуснем, Кингстън, че предположението ви е вярно, че космичните пътешествия са започнали много отдавна. И след доста време пристигналите тук земни жители са започнали да тъгуват за Земята. Отначало тази тъга не излизала от рамките на лека невроза, после прераснала в истинска психоза, която заплашвала да завърши с лудост. Вие, като психиатър, какво бихте предложили в такъв случай?

Кингстън се замисли.

— Навярно бих започнал постепенно да преустройвам марсианската цивилизация така, че все повече да напомня земната. Ако имаше начин, бих възсъздал земните растения, пътищата, езерата, дори океаните. После посредством някаква масова хипноза бих внушил на всички жители ей на това градче, че те се намират всъщност на Земята, а не на Марс.

— Отлично, Кингстън. Струва ми се, че най-после попаднахме на вярна следа. Жената, която видяхме в оня дом, мисли, че живее на Земята и нищо друго. Така няма опасност тя да загуби разсъдъка си. Тя и всички останали жители на този град са обект на най-великия експеримент в областта на хипнозата.

— Улучихте, капитане! — извика Лустиг.

— Така-а — капитанът въздъхна. — Нещата май се изясняват. И на душата ми поолекна. В това поне има някакъв смисъл. А то от всички тия разсъждения за пътешествия назад и напред във времето започна да ми се повдига. Ако предположението ми е вярно… — Той се усмихна. — Е тогава ние, изглежда, ще станем доста популярни сред местните жители.

— Уверен ли сте? — каза Лустиг. — Все пак тия хора са избягали от Земята. Може никак да не ни се зарадват. Може да се опитат да ни изгонят, а даже и да ни убият.

— А оръжието ни? Те нямат такова. Хайде да се отбием в тоя дом.

Но не бяха още прекосили моравата, когато Лустиг изведнъж замръзна на мястото си, вторачил поглед в края на тихата задрямала улица.

— Капитане — промълви той.

— Какво има, Лустиг?

— Капитане… Не, вие само… Какво виждам?

По страните на Лустиг се стичаха сълзи. Разперените пръсти на ръцете му трепереха, лицето му изразяваше удивление, радост, съмнение. Още малко и като че ли щеше да загуби ума си от щастие. Както се взираше в тая точка, неочаквано той хукна, спъна се, падна, скочи и пак затича, като викаше:

— Ей, чуйте!

— Спрете го! — Капитанът се спусна подире му.

Лустиг тичаше с всички сили и викаше. Достигнал средата на сенчестата улица, той свърна в някакъв двор, с един скок се озова на верандата на голям зелен дом с железен петел на върха на покрива.

Когато Кингстън и капитанът го настигнаха, Лустиг думкаше силно по вратата, като продължаваше високо да вика. И тримата дишаха тежко, шумно, омаломощени от лудешката гонитба в рядката марсианска атмосфера.

Двама старци се появиха на прага.

— Дейвид! — ахнаха старците. И се спуснаха към него, запрегръщаха го, затупаха го по гърба.

— Бабо, дядо! — хлипаше Дейвид Лустиг. — Вие чудесно, чудесно изглеждате.

Той ги разглеждаше, обръщаше ги, целуваше, прегръщаше, бършеше сълзите от очите си и пак разглеждаше своите старци. Слънцето грееше на небето, духаше вятър, тревата се зеленееше, вратата беше широко разтворена.

— Влизай де, влизай, момчето ми. Има чай с лед, пресен, ще си пийнеш до насита!

— Аз съм с приятели — Лустиг се обърна, като се смееше, повика с нетърпелив жест капитана и Кингстън.

— Здравейте — приветствуваха ги старците. — Влезте, моля ви се. Приятелите на Дейвид са и наши приятели.

В гостната на стария дом беше прохладно, в единия ъгъл равномерно тракаше високият, дълъг дядов часовник. Меки възглавници върху широки кушетки, по стените книги, дебел килим на пищни цветя, а в ръцете им — изпотени чаши с леден чай, който приятно разхлаждаше пресъхналото гърло.

— Пийнете си — чашата на бабата тракна в изкуствените й зъби.

— И отдавна ли живеете тук, бабо? — запита Лустиг.

— Оттогава, откакто умряхме — сухо отвърна тя.

— Откакто… какво? — Капитан Блек остави чашата си.

— Е, да — кимна Лустиг. — Има тридесет години вече откак умряха.

— И вие седите спокойно! — извика капитанът.

— Стига, уважаеми! — Бабата лукаво намигна. — Кой сте вие, та да съдите за тия неща? Тук сме, това е. Какво нещо е животът, щом вече стана дума? Защо постъпваме тъй, а не иначе? Тук сме и сме живи, това е всичко, което ни е известно и стига вече сме приказвали. Това е, ако искате да знаете, втори опит — Тя се приближи, клатушкайки се, към командира и му протегна тънката си суха ръка. — Пипнете.

Командирът я докосна.

— Е, истинска ли е? — запита тя.

Той кимна.

— Какво още искате? Не са ли излишни всякакви въпроси? — тържествуващо произнесе старицата.

— Вижте какво — отвърна капитанът — ние просто не си представяхме, че ще намерим на Марс такова нещо.

— А сега видяхте. Осмелявам се да мисля, че на всяка планета ви очакват подобни изненади, което доказва, че пътищата господни са неизповедими.

— Тогава излиза, че тук е царството небесно, така ли?

— Глупости, нищо подобно. Това е също такъв свят, и на нас ни е предоставена втора възможност да опитаме. Защо? Никой нищо не ни е казал. Но нали и на Земята никой не ни обясняваше защо сме се озовали там. На оная Земя. От която вие сте пристигнали. Отде да знаем дали преди нея не е имало още една?

— Бива си го въпроса — каза капитанът.

От лицето на Лустиг не изчезваше радостната усмивка.

— Дявол да го вземе, толкова ми е приятно, че ви виждам, тъй съм радостен!

Капитанът стана от стола.

— Време е да вървим. Благодаря за чая.

— Но нали пак ще дойдете? — разтревожиха се старците. — Ще ви чакаме за вечеря.

— Благодаря, ще гледаме да дойдем. Имаме толкова работа. Моите хора ме чакат в ракетата и…

Той млъкна, извърнал смаян лице към отворената врата.

Някъде отдалеч долитаха гласове, гръмки викове, сърдечни приветствия.

— Какво е това? — запита Кингстън.

— Сега ще узнаем. — И капитан Джон Блек мигом изскочи от вратата и изтърча през зелената морава на улицата на марсианското градче.

Стоеше и гледаше към ракетата. Всички илюминатори бяха отворени и членовете на екипажа припряно слизаха през люковете на земята, като махаха с ръце. Наоколо се бе насъбрала огромна тълпа. Те се смесиха с нея, като разговаряха, смееха се, ръкуваха се. Хората подскачаха от радост. Ракетата стоеше изоставена, самотна.

В слънчевите лъчи гръмна духов оркестър, от вдигнатите високо туби и тръби бликнаха ликуващи звуци. Биеха барабани, свиреха флейти. Златокоси девойки скачаха от възторг. Момиченца викаха: «Ура!» Дебели мъже черпеха познати и непознати с пури. Кметът на града произнесе реч, а сетне грабнаха всички членове на екипажа и под ръка — от едната страна майката, а от другата бащата или сестрата — ги помъкнаха надолу по улицата към малките едноетажни домове и големите къщи.

— Стой! — закрещя капитан Блек.

Вратите се захлопнаха.

Знойна мараня се виеше към прозрачното пролетно небе. Пълна тишина. Тръбите и барабаните бяха изчезнали зад ъгъла, по самотната ракета проблясваха слънчеви зайчета.

— Изоставиха я! — викна командирът. — Изоставиха кораба! Кълна се, това няма да им се размине!

— Капитане — каза Лустиг, — не бъдете толкова строг. Когато ви посрещат роднини и близки…

— Това не е оправдание.

— Но представете си чувствата им, когато са видели край кораба познати лица!

— Беше им заповядано, дявол да го вземе!

— А вие как бихте постъпили, капитане?

— Бих изпълнил запов…

Той така и замря с отворена уста.

По тротоара, огрян от лъчите на марсианското слънце, вървеше висок, усмихнат млад човек на около двадесет и шест години, с чудни яркосини очи.

— Джон! — викна той и се завтече към тях.

— Какво? — Капитан Блек отстъпи назад.

— Джон, стари мошенико!

Мъжът стисна ръката на капитана и го тупна по гърба.

— Ти?… — промълви командирът.

— Аз, разбира се, че кой друг!

— Едуард! — Капитанът се обърна към Лустиг и Кингстън, без да пуска ръката на непознатия. — Това е моят брат, Едуард. Ед, запознай се с другарите ми: Лустиг, Кингстън! Моят брат!

Бутаха се, дърпаха се, после се прегърнаха.

— Изглеждаш великолепно, Ед! Чакай! Как така! Ти никак не си се изменил през всичките тия години, нали ти… ти беше на двадесет и шест, когато умря, а аз на деветнадесет. Боже мой, толкова години, толкова години. — И изведнъж ти тук. Но какво е все пак това?

— Мама те чака — каза Едуард Блек, усмихвайки се.

— Мама?

— И татко.

— Татко? — Капитанът се олюля, сякаш от силен удар, и направи няколко крачки с вдървени крака. — Мама и татко са живи? Къде са?

— В стария ни дом на Дъбова улица.

— В стария дом… — Очите на капитана се разшириха, светнаха от възторг и учудване. — Чухте ли, Лустиг, Кингстън?

Но Кингстън вече го нямане. Той бе забелязал на другия край на улицата своя собствен дом и бързаше нататък. Лустиг се засмя.

— Сега разбрахте ли, капитане, какво изпитваха нашите хора? Не бива да ги вините.

— Да… Да — Капитанът замижа. — Сега ще отворя очи и теб няма да те има — Той примигна. — Ти си тук! Господи, Ед, великолепно изглеждаш.

— Да вървим, чакат ни за обед. Предупредих мама.

— Капитане — каза Лустиг, — ако нещо ви потрябвам, аз съм у баба и дядо.

— Какво? А да, разбира се, Лустиг. Ще се видим.

Едуард улови брат си за ръка и го помъкна.

— Ето и нашия дом. Спомняш ли си го?

— И още как! На бас, че пръв ще дотичам до вратата!

Втурнаха се към къщата, дърветата над главата на капитан Блек шумяха и пееха, земята под краката му кънтеше. В странния сън наяве той виждаше как Едуард го изпреварва, виждаше го как лети към къщи и как широко се разтваря вратата.

— Аз стигнах пръв! — викна Едуард.

— Че как иначе — едва си поемаше дъх капитанът, — аз съм старец, а ти, я какъв юнак си. И всъщност ти винаги си ме изпреварвал! Мислиш, че съм забравил ли?

На вратата стоеше майката, пълна, розова, сияеща. Зад нея, с посивели коси стоеше бащата с лула в ръка.

— Мамо, татко!

Той се спусна към тях нагоре по стъпалата, също като дете.