Тревожни симптоми няма

1

— Бъбреците му не ми харесват — каза Крепс.

Леруа погледна на екрана:

— Бъбреци като бъбреци. Виждал съм и в по-лошо състояние. Впрочем те, изглежда, вече са били регенерирани. Какво им е правено миналия път?

— Сега ще проверя. — Крепс набра шифъра на диска на автомата.

Леруа се облегна в креслото и измърмори нещо през зъби.

— Какво казахте? — попита Крепс.

— Минаха шест часа. Време е да прекратим наркозата.

— А какво ще правим с бъбреците?

— Получихте ли информацията?

— Получих. Ето я. Пълно възстановяване на легенчетата.

— Дайте да видя.

Крепс познаваше маниера на шефа да не бърза с отговора и търпеливо чакаше.

Леруа остави лентата и недоволно се намръщи.

— Ще трябва да ги регенерираме. Едновременно с това вложете програма и за генетична поправка.

— Нима мислите, че…?

— Безспорно. Иначе за петдесет години нямаше да бъдат в такова състояние.

Крепс седна пред перфоратора. Леруа мълчеше, като почукваше с молива по бюрото.

— Температурата на ваната се покачи с три десети от градуса — каза сестрата.

— Дайте дълбоко охлаждане за… — Леруа се запъна. — Почакайте малко. Е, какво става с програмата? — обърна се той към Крепс.

— Контролният вариант е в машината. Покритие деветдесет и три процента.

— Добре, ще рискуваме. Дълбоко охлаждане двадесет минути. Разбрахте ли ме? Двадесет минути дълбоко охлаждане. Градиент — половин градус в минута.

— Разбрах — отвърна сестрата.

— Не обичам да се намесвам в наследствеността — рече Леруа. — Никога не знаеш точно какви последици може да има.

Крепс се извърна към шефа:

— А според мен това изобщо е отвратително. Особено обновяването на паметта. Лично аз никога не бих се съгласил.

— А на вас никой не би ви и предложил.

— То се знае! Създадоха каста на безсмъртните и сега всички трябва да играем по тяхната гайда.

Леруа уморено затвори очи.

— Вие сте загадка за мен, Крепс. Понякога просто се боя от вас.

— Че какво толкова страшно има в мен?

— Ограниченост.

— Благодаря.

— Минус шест — каза сестрата.

— Достатъчно. Включете регенерацията.

Вивлетови светлинки лумнаха по тавана на операционната зала.

— Подайте обратната връзка върху матрицата на контролния вариант на програмата.

— Добре — отвърна Крепс.

— Наследствено предразположение — промърмори Леруа. — Не обичам да се занимавам с такива неща.

— И аз — каза Крепс. — Изобщо всичко това ми е дълбоко противно. Кому е нужно?

— Кажете, Крепс, познат ли ви е терминът борба за съществуване?

— Познат ми е. Учил съм го като дете.

— Не точно това имах пред вид — прекъсна го Леруа. — Говоря за борбата за съществуване на целия биологичен вид, наречен в древността Хомо Сапиенс.

— И за това е необходимо да регенерираме уроди със стогодишна давност?

— Колко сте тъп все пак, Крепс! На колко сте години?

— На тридесет.

— И от колко години работите като физиолог?

— От пет.

— А преди това?

— Много добре знаете.

— Учихте, нали?

— Учих.

— И така, двадесет и пет години от живота ви са отишли напразно. Но за да представлявате действително нещо, е необходимо още да станете математик, кибернетик, биохимик, биофизик — сиреч да завършите още четири университетски курса. Пресметнете на колко години ще сте тогава. А колко време ще ви е нужно още, за да придобиете онова, което скромно наричат опит, а всъщност представлява проверената от живота способност да се мисли истински научно?

Лицето на Крепс се покри с червени петна.

— Така ли смятате?

— Нищо не смятам. За помощник ви бива, не мога да се оплача от вас, но да си помощник само по себе си е нищо. В науката са нужни ръководители, изпълнители винаги ще се намерят. Обстановката непрекъснато се усложнява. С годините проблемите се увеличават, проблеми остри, нетърпещи отлагане, проблеми, от които може би зависи самото съществуване на човешкия род, А животът не чака. Той непрестанно ни ръга: работи, работи, всяка година работи повече, все по-интензивно, все по-продуктивно, иначе застой, иначе деградация, а деградацията е смърт.

— Страхувате се да не загубите съревнованието? — запита Крепс.

Насмешлива усмивка едва докосна тънките устни на Леруа:

— Нима вие мислите, Крепс, че ме вълнува коя социална система ще възтържествува в тоя хубав свят? Аз си знам цената. Ще ми я даде всеки, при когото се съглася да работя.

— Учен-наемник?

— А защо не? И като всеки честен наемник, ще съм верен на знамената, под които се сражавам.

— Тогава говорете за съдбата на Дономага, а не за цялото човечество и си признайте, че…

— Стига, Крепс! Не искам да слушам изтъркани сентенции. По-добре кажете защо когато възстановяваме на човека сърдечния му мускул, регенерираме черния му дроб, подмладяваме организма му, тогава всички са във възторг: това е човечно, хуманно, велика победа на разума над природните сили. Но щом понадникнем по-навътре, типове като вас надигат вой: „Ах! Обновили са паметта на учен. Ах! Кощунствени операции, ах!…“ Не забравяйте, че нашите опити струват много пари. Длъжни сме оттук да излизат наистина работоспособни учени, а не подмладени изкуфели старчоци.

— Добре — каза Крепс, — може и да сте прав. Дяволът не е толкова страшен.

— Особено когато можем да му дадем мозък на ангел — усмихна се Леруа.

Зазвъня времемерът.

— Двадесет минути — безстрастно рече сестрата.

Крепс отиде при апарата:

— На матрицата за контролната програма се появяват нули.

— Отлично! Изключете генераторите. Повишавайте температурата — градус в минута. Време е да преустановите наркозата.