Първия път — есента се разполагаше някак си твърде търпеливо, сякаш щеше да остане вечно — той ми се обади по телефона. С обзет от отчаяние глас, на един дъх, вероятно да не прекъсне от срам, ми разказа за своето нещастие — едно от многото подобни. По-точно, наскоро останал без работа, жена му също не работела, малкото спестявания се стопили, не знаел как ще издържа семейството си…
— А синът ми и дъщеря ми тръгнаха на училище… — каза накрая, преди гласът му да се сгърчи в мъчително мълчание.
Спомням си, че не ми беше ясно дали очакваше от мен да го поразведря, или се надяваше на някаква по-реална подкрепа. Все едно, предложих му малък заем, повече и без това нямах, за последния си разказ бях получил хонорар от три обещания, като веднага вложих и трите в малко хранителни продукти от близката бакалница.
— В такъв случай да се отбия? — стеснително попита.
— Естествено, заповядай, добре дошъл — отговорих искрено и оставих слушалката.
Но когато кажи-речи веднага се появи на вратата, дори не бях продължил току-що започнатата глава, ме прониза не особено приятната мисъл, че живее тук, съвсем близо, на същата улица, може би и в същата сграда. Това беше неприятно чувство по две причини — не само че повече от десет години не знаех къде живее, но стана ясно, че моят познат със своето нещастие съществува някак прекалено, непоносимо близо. За да преодолея чувството на вина, заедно с парите му дадох и новата си книга с разкази. Вероятно от чувство на най-голяма благодарност той не разбра нищо. Все пак олекна ми едва когато го изпратих. Въпреки обичая, чак до партера.
— Оттук можеш и сам, желая ти всичко най-хубаво… — сбогувах се несръчно.
Не го последвах на улицата. Вероятно за да не видя дали щеше да се запъти към някой от онези влажни входове на отсрещната, нечетна страна, дали щеше да тръгне наляво, към пазара, или пък да завие зад изсъхналото дърво на десния ъгъл.