Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

1

Точният брой и състав на групата на Ибн Фадлан остават неустановени през целия ръкопис. Дали тази очевидна небрежност е резултат от презумпцията, че читателят е запознат с устройството на един керван или е следствие на изгубени страници, не може да се каже. Вероятно роля играе и обществената йерархия, тъй като Ибн Фадлан никога не споменава повече от няколко имена, докато в действителност групата му вероятно е наброявала сто и повече души и два пъти по толкова коне и камили. Просто той в буквалния смисъл не брои робите, слугите и по-маловажните членове на кервана.

2

Фарзан, непоправим почитател на Ибн Фадлан, вярва, че този параграф разкрива „чувствителността на съвременен антрополог, който не само отбелязва обичаите на хората, но и механизма, с който тези обичаи се налагат“. От икономическа гледна точка избиването на конете на номадския първенец е подходящият еквивалент на данъците върху наследството в наше време. То има свойството да забавя натрупването на унаследено богатство в семейството. Макар и изисквано от религията, това не може да е била популярна практика, не повече, отколкото би била днес. Ибн Фадлан доста точно показва начина, по който тя се налага на колебаещите се да я следват.

3

Употребеният термин е „sheets of bread“ — листове хляб. Вероятно става въпрос за все още популярната по онова време практика хлябът да се приготвя от плоски кори, подобни на тези за баница, и да се пече на нагорещени плочи. — Бел.прев.

4

Думата, използвана в този случай от Ибн Фадлан, е Рус, името на племето, срещнато там от него. В течение на текста той нарича понякога скандинавците с техните племенни имена или използва името „варангийци“ като общо име. Съвременните историци употребяват термина „варангийци“ само за означение на скандинавските наемници, използвани във Византийската империя. За да се избягнат недоразумения, в този превод ще бъде използван терминът „нордмени“.

5

Арабите винаги са се чувствали неловко относно преводите на Корана. Първите шейхове твърдели, че светата книга не бива да се превежда, убеждение, основано предимно на религиозни доводи. Всички, опитали се да го преведат, са съгласни, че срещат едни и същи затруднения от чисто светски характер: арабският по природа е силно концентриран език, Коранът е написан в поетична форма и, следователно, още по-концентриран. Трудностите при предаване на значението в буквален смисъл, да не говорим за красотата и елегантността на арабския оригинал, са принуждавали преводачите да придружават трудовете си с продължителни и пространни извинителни предговори.

В същото време Ислямът е действаща, експанзионистична доктрина, и X в. е един от периодите на най-активното й разпространение. Това безспорно е налагало за нуждите на новоприетите правоверни да се правят преводи — факт, винаги посрещан с неодобрение от арабите. — Бел.авт.

6

Този факт сам по себе си е изненадващ за един арабин, израснал в по-топъл климат. Мюсюлманската практика налага бързо погребение, много често в самия ден на смъртта, след кратка церемония на ритуално измиване и молитва.

7

Или, вероятно, полудяла. В латинския ръкопис думата е „cerritus“ — луд, но арабският на Якут казва „замаян, в транс“.

8

Интересно, че и в арабския, и в латинския текст думата е „зараза“.

9

Изпитанията за преводача са демонстрирани в настоящото изречение. В оригиналния арабски на съчинението на Якут изречението буквално гласи: „Няма име, което да мога да изрека.“ В ръкописа от Ксимос е използван латинският глагол dare, в значението му „не мога да го назова“, предполагащо, че превеждащият не намира подходящия термин на език, различен от този на нордмените. В ръкописа на Рази, където въпросната реч е цитирана с повече подробности, се използва думата edere в нейното значение „Няма име, което да смея да (ти) съобщя“. Това е по-правилното тълкувание. Викингът явно се страхува да изрече името, за да не предизвика злото. На латински edere има значението на „пораждам“ и „извиквам“, също както и буквалното „избутвам напред“. По-нататъшните пасажи потвърждават подобно тълкувание.

10

Вулфгар е останал. Йенсен твърди, че нордмените обикновено задържали пратениците като заложници и поради тази причина „подходящи за пратеници били синовете на крале или високопоставени велможи или други важни за общността си личности, защото били по-ценни като заложници“. Олаф Йоргенсен оспорва това и твърди, че Вулфгар просто е нямал смелостта да се върне обратно.

11

По-ранните автори явно са приемали, че платната са били поръбени с въже — съществуват илюстрации от XVIII век, показващи викингски платна, обработени по този начин, но това е доста спорно и недоказано. Ибн Фадлан явно е имал предвид, че платната са обработени в мореходен смисъл, т.е. поддържани от плетени от тюленова кожа въжета в необходимото спрямо вятъра положение.

12

Това е типично мюсюлманско съображение. За разлика от християнството, религия, с която има много общи черти, ислямът не признава постулата за първородния грях, произхождащ от падението на Човека. За мюсюлманина е грях да се пренебрегват или забравят предписаните от Корана ежедневни ритуални действия. По силата на тази логика е по-сериозен грях да се забрави ритуалът изобщо, вместо да се помни, но да не се изпълни поради непозволяващи обстоятелства. Фактически Ибн Фадлан доказва, че се съобразява с правилата на предписано поведение, дори и да не постъпва съгласно тях. Това при всички случаи е по-добре от нищо.

13

Писаното от други очевидци по повод отношението към робите и прелюбодеянието не съвпада с мнението на Ибн Фадлан и в резултат много учени подлагат на съмнение способностите му на наблюдател на обществените нрави. Вероятно е също различните племена да са постъпвали различно с робите си и неверните съпруги.

14

Между съвременните учени се спори относно етимологията на термина „викинг“, но болшинството от тях са съгласни с Ибн Фадлан, че той е производно на думата „вик“, означаваща поток или тясна река.

15

Описанието на Ибн Фадлан се потвърждава от преки археологически доказателства. При направените през 1948 година разкопки във военния лагер Трелеборг, намиращ се в Дания, област Западен Зееланд, се оказва, че размерите, разположението и строежът на селището точно съответстват на писаното от него.

16

Буквално „двурък човек“. Както става ясно по-нататък, нордмените са се сражавали еднакво добре и с двете ръце и умението да се прехвърля оръжието от едната в другата се е смятало за маньовър, достоен за възхищение. В този смисъл „двурък“ означава лукав, хитър.

17

Описаната по-горе случка, явно среща с китове, е изключително оспорвана от учените. Тя съществува в ръкописа на Рази, както и тук, но в превода на Сьогрен е в много по-съкратен вид и там нордмените са показани, че скрояват сложна шега на арабина. Те явно са били запознати с китовете и определено са ги различавали от морските чудовища, съгласно Сьогрен. Други учени, включително Хасан, се съмняват Ибн Фадлан да е бил в неведение относно съществуването на китове, както изглежда в горния абзац.

18

Популярният образ на скандинавците винаги ги показва носещи шлемове с рога. Това е анахронизъм. По времето на посещението на Ибн Фадлан подобни шлемове не са били употребявани повече от хиляда години — от времето на ранната бронзова епоха.

19

Описаната фигурка има дословно сходство с няколко подобни, открити от археолози в Австрия и Франция.

20

Въпросната жена не е същата от брега на Волга. Явно във всяко племе е имало по една старица, изпълняваща шамански функции и наричана „ангел на смъртта“.

21

Скандинавците явно са били впечатлени по-скоро от жестокостта и коварството на тези същества, отколкото от факта, че се хранят с човешка плът. Канибализмът, според Йенсен, бил неприсъщ и отвратителен за северните народи, защото правел влизането във Валхала невъзможно, но това не е потвърдено от доказателства.

Колкото до Ибн Фадлан, човек ерудиран за времето си, идеята за канибализма, макар и позната, би трябвало да бъде неприемлива поради нейната наказуемост в отвъдния живот. Некрофагът е добре известно същество от египетската митология и представлява страховито чудовище с глава на крокодил, гръд на лъв и гръб на хипопотам, и ролята му е да изяжда грешниците след тяхното осъждане от Вечния съд.

Струва си да си припомним, че през почти цялата човешка история ритуалният канибализъм, в една или друга форма, по една или друга причина, нито е бил рядко срещан, нито предизвикващ удивление. Пекинският човек и неандерталецът са били определено канибали, както по различно време и скити, китайци, ирландци, перуанци, маи, яги, египтяни, гърци, хурони, както и австралийски аборигени, маори, ирокези и ашанти.

По времето на престоя на Ибн Фадлан в Скандинавия други арабски пътешественици в Китай съобщават, че човешко месо под името „овнешко от двукрако“ е било открито продавано по пазарите.

Мартинсон допуска, че нордмените се отвращавали от канибализма на нападателите, защото вярвали, че плътта на воини се давала за храна на жени и по-специално на тяхната върховна Майка. Нищо не доказва и това твърдение, но при всички случаи подобна смърт би била още по-срамна за един викинг.

22

Естествено е един арабин да бъде впечатлен от това. Ислямското религиозно изкуство предполага художникът да не портретува божествени образи и в това си качество е сходно със скандинавското изкуство, което е предимно орнаментално и приложно. Все пак в митологията на Севера няма забрана да се показват божествени персонажи и подобни изображения са честа находка.

23

Буквално „вени“. Арабската фраза е довела до някои грешки от страна на учените. Е. Д. Греъм пише например, че викингите предсказвали бъдещето, като изрязвали вените на животни и ги пръскали по земята. Това очевидно е невярно. Арабският израз „да изрежеш вените“ всъщност означава да се изчисти убито животно и Ибн Фадлан явно има предвид разпространената практика за гадаене по животински вътрешности. Лингвистите, занимаващи се непрекъснато с двусмислени фрази, са много често податливи на подобни грешки. Един от любимите примери на Халстед — английското предупреждение „Look out“ (буквално „Погледни навън“) означава да се извърши точно обратното действие и да се потърси прикритие.

24

Ибн Фадлан не описва базилиска, вероятно предполагайки, че читателите са запознати с митологичното същество, съществуващо в почти всички ранни западноевропейски култури. Известно също под името „петльова ламя“, то представлява по принцип петел с опашка на змия и осем крака, понякога с люспи вместо пера. Отличителният му белег във всички варианти е, че погледът му е смъртоносен, подобно на Горгона, а отровата му — изключително опасна. По някои описания човек, посякъл базилиск, вижда как отровата потича нагоре по меча и залива ръката на нападателя. Единственото спасение е да се отсече собствената ръка.

Вероятно чувството за подобна опасност предполага споменаването на базилиска в речта на стареца. Той предупреждава по този начин Ибн Фадлан, че пряката конфронтация със заговорниците няма да разреши проблема. Любопитно е, че един от начините да се победи базилискът е той да се види в огледало и да бъде убит от собствения си смъртоносен поглед.

25

Както в арабския, така и в латинския текст думата е „verbera“ със значение „шибам с камшик“, „бичувам“, а не разхвърлям, както обикновено се превежда този пасаж. Приема се, че Ибн Фадлан употребява израза „шибам с кал“, за да подчертае остротата на обидата, която при всички случаи е ясна. Възможно е, разбира се, той съзнателно или не да изразява типично скандинавско отношение към обидата.

Друг арабски автор, ал-Тартуши, посетил града Хедебю през 950 година, утвърждава следното относно скандинавците: „Те имат най-особен възглед относно наказанието. Извършената простъпка се наказва само по три начина. Първият и най-жестокият за тях е изгонване от племето. Вторият е съгрешилият да бъде продаден в робство, и третият е смърт. Престъпилите законите жени биват продавани в робство. Мъжете винаги предпочитат смъртта. Бичуването е непознато сред нордмените.“

Този възглед го споделя, макар не напълно, и Адам от Бремен, германски църковен историк, който пише през 1075 година: „Ако жена бъде намерена за невярна, веднага я продават като робиня, ала обвинените в предателство или друг грях мъже предпочитат да бъдат обезглавени, вместо бичувани. Друга казън освен брадвата и робството за тях не съществува.“

Историкът Сьогрен поставя изключително ударение върху твърдението на Адам, че мъжете предпочитат брадвата пред камшика. Това означава, че бичуването е било практикувано сред нордмените, но само като наказание за роби. „Робите са собственост и следователно е било икономически неоправдано да бъдат убивани за дребни нарушения, което предполага бичуването с камшик да е била съществуваща форма на порицание. Оттук може би следва, че воините са го смятали опозоряващо и подхождащо единствено на роби.“ Сьогрен също оспорва противните възгледи с твърдението, че „… всичко познато нам от живота на викингите показва, че тяхното общество е било основано на идеята за срама, а не вината като противоположен морален полюс. Те никога не чувствали вина относно нищо, но са защитавали свирепо честта си и били готови да избягнат опозоряване, независимо от цената. Безволното подлагане под камшика трябва да е било смятано за най-срамно петно и далеч по-страшно от смъртта.“

С тези разсъждения да се върнем обратно към разказа на Ибн Фадлан и избора му на израза „шибам с кал“. Явно, като вземем под внимание изключителната му придирчивост към точността на изказа, въпросните думи изразяват нетипичен за Исляма възглед. В потвърждение на това е добре да си припомним, че дори и неговият мироглед да е носил идеята за разделението на света на „мръсни“ и „чисти“ дела, думи и предмети, пръстта сама по себе си надали е принадлежала към мръсните. Напротив, обредното изчистване „таямум“ (аблюция) е било препоръчвано да се извършва с прах или пясък при отсъствието на вода. В този ред на мисли е невъзможно зацапването с пръст да е толкова неприемливо за него. Принудата да пие от златна чаша, действие, абсолютно забранено от Корана, би го хвърлила в далеч по-голям ужас.

26

Този пасаж е определено причината за направения през 1869 коментар от страна на преподобния Ноел Харли, религиозен учен, че „… между варварите викинги моралът е бил дотам извъртян и лъжлив, че благотворителността и даренията за бедните се изразявали в таксите, плащани на оръжейните майстори.“ Определено викторианската непримиримост на преподобния е превишавала многократно езиковите му познания. Скандинавската дума „алм“ съответства на английската „елм“ (бреза, бряст), гъвкавото и здраво дърво, от което са били изработвани лъкове и стрели. По случайност се оказва, че същата дума има и английско значение. (Английското „алмс“ означава благотворително дарение и вероятно произхожда от старогръцкото „елеас“ — изпитвам съжаление.)

27

„Linea adeps“, буквално „тлъстата линия“. Въпреки че анатомическата достоверност на пасажа никога не е била поставяна под съмнение от вещи в боя военни през целия период от хиляда години — средната част на тялото е мястото, където се намират най-жизнено важните нерви и кръвоносни съдове — етимологията на самия термин е тайнствена. В тази връзка си заслужава да отбележим една от исландските саги, където се споменава за ранен воин през 1030 година, който, изваждайки стрела от гърдите си, вижда парчета от тъкан около острието и казва, че все още има тлъстина около сърцето си. Повечето учени са съгласни, че това е иронична забележка на човек, който знае, че е смъртно ранен, но при всички случаи в нея има логика от анатомична гледна точка.

През 1847 година американският историк Робърт Милър, позовавайки се на същия пасаж от Ибн Фадлан пише: „Въпреки че са били свирепи бойци, викингите са имали слаби познания за устройството на тялото. Обучавани да нападат противника по средната вертикална линия на торса, те, естествено, биха пропуснали сърцето, разположено в лявата страна на гръдния кош.“ Слаби познания би трябвало да се припишат на самия Милър, а не на викингите. В последните няколкостотин години обикновените жители на Запада винаги са вярвали, че сърцето се намира в лявата гръдна кухина. Американците поставят ръка отляво, произнасяйки клетва за вярност, в нашите фолклорни балади има описани безброй случаи на войници спасени от носената отляво до сърцето библия, спряла фаталния куршум и т.н. На практика сърцето представлява образувание в средата на гръдната кухина, някои от чиито съставни части се намират отляво, но острие, насочено централно в гърдите, би го пронизало със сигурност.

28

Съгласно религията си мюсюлманите вярват, че „… Божият пратеник е запретил жестокостта към животните.“ Това убеждение се разпростира дори и върху най-баналната житейска практика, като например да се разтоварват впрегатните животни бързо, за да не бъдат обременени излишно дълго. Освен това арабите винаги са намирали изключително удовлетворение в отглеждането и дресировката на коне. Скандинавците нямат особено отношение към животните и всички арабски наблюдатели са отбелязвали липсата на любов към конете у тях.

29

Болшинството ранни преводачи на Ибн Фадлан са християни без познания за арабската култура и техните интерпретации на горния пасаж отразяват невежеството им. В доста свободен превод, италианецът Лакала (1847 г.) казва: „На сутринта се свестих от пиянския си унес и като видях, че съм подобен на бездомно куче, много се засрамих от състоянието си.“ Сковманд, в коментара си от 1919 година, набързо заключава, че „… не може да се има вяра на Ибн Фадлановите батални истории поради вечното му пиянство по време на битките, за което той сам си признава.“ Доста по-снизходително Де Шателие, признат викингофил, заключава през 1908 г.: „Арабинът скоро бил завладян от опиянението на битката, квинтесенцията на нордическия героичен дух.“

Аз лично съм задължен на Масуд Фарзан, учения суфит, който ми изясни аналогията, направена от Ибн Фадлан във въпросния пасаж. Фактически той сравнява себе си с персонаж от стара арабска басня:

Пиян човек пада край пътя в локвата, образувана от съдържанието на собствения му стомах. Бездомно куче минава и започва да ближе лицето му. Пияният си въобразява, че любезен минувач го почиства и с благодарност го благославя: „Нека Аллах те дари с покорна челяд.“ След това кучето вдига крак и уринира върху пияния, който отново благодари: „Нека Аллах те благослови за топлата вода, с която изми лицето ми.“

В арабската култура историята носи типичното за Исляма послание срещу пиянството и завоалираният намек, че алкохолът е „кхмер“, т.е. мръсен колкото урината.

Малко е вероятно Ибн Фадлан да е очаквал читателите му да си помислят, че е бил някога пиян, а по-скоро, че е успял да избегне препикаването, т.е. както и преди това е отървал смъртта на косъм.

30

Урината е източник на амоняк и следователно превъзходно средство за почистване.

31

Някои авторитети по митология спорят, че не скандинавците са измислили идеята за нескончаемата битка, а че тя по-скоро принадлежи на келтите. Каквато и да е истината, нищо не противоречи на твърдението, че спътниците на Ибн Фадлан са споделяли подобен мироглед, още повече, че по това време те са били в контакти с келтите вече 150 години.

32

Буквално „пустинята на смъртната заплаха“. През 1927 година Томлинсън отбелязва, че дословно същият израз се среща и във „Волсунга сага“ и надълго и нашироко доказва, че това представлява родов термин за обозначаване на забранени за посещение места (табу). Томлинсън не е бил запознат, че в самия текст на сагата няма нищо подобно. Вярно, че в превода на Уилям Морис от XIX век съществува фраза „На самия край на света се намира пустиня на смъртната заплаха“, но въпросният ред принадлежи на самия Уилям Морис и се намира в една от многобройните страници от неговите коментари върху оригиналната древногерманска сага.

33

Ислямът не одобрява главно ферментиралия сок от грозде, т.е. виното. Ферментирали напитки на основата на меда са разрешени.

34

Обичайното психиатрично обяснение на страха от загуба на части на тялото е, че те се отъждествяват с кастрацията. В научния си обзор от 1937 година „Относно значението на телесните деформации в примитивните общества“, Енгелхарт отбелязва, че в много от старите култури тази вяра съществува експлицитно. Например нанаманите от Бразилия наказват сексуалните престъпници, като отрязват лявото им ухо, като вярват, че по тази начин намаляват половата им потентност. Други общества придават особено значение на загубата на пръсти на ръцете, краката, а в случая със скандинавците — на носа. При много от тях размерът на носа се отъждествява с размера на пениса.

Емерсън твърди, че важността, придавана на носа от примитивните общества, е атавистично убеждение, остатък от времето, когато хората били предимно ловци и зависели предимно от обонянието за намирането на плячка и избягването на неприятели. При подобен начин на живот естествено е загубата на това сетиво да бъде значителен недостатък.

35

Още от времето на египтяните средиземноморските народи са смятали джуджетата за особено интелигентни и достойни за доверие, като са им поверявали често боравенето с пари и воденето на сметки.

36

От приблизително деветдесетте скелета, запазени и надеждно датирани от викингския период в Скандинавия, може да се заключи, че средната височина е била приблизително 170 см.

37

Далман (1924) пише: „При особени случаи церемониално са били клани и изяждани кочове за увеличаване на потентността, като се е смятало, че грамадните рогати животни са по-висши от женските.“ На практика по това време както мъжките, така и женските овце са имали рога.

38

Джоузеф Кантрел отбелязва, че „… има тенденция в германската и нордическата митологии, която приписва на жените особени способности, магически качества и затова мъжете не бива да им се доверяват. Главните богове в тези митологии са все мъже, но Валкириите, което означава «тези, които избират мъртвите», са жени и те пренасят загиналите с оръжие в ръка към рая. Валкириите са три на брой, както са три Норните или Съдбовниците, които присъстват при раждането на всеки и определят развоя на живота му. Норните са Урт — миналото, Вертанди — настоящето и Скуид — бъдещето. Те предат нишката на съдбата на човека, а преденето е дейност извършвана от жени; обикновено са представени като млади девици. Вирд, англосаксонско божество, отговорно за съдбата, също е жена. Логично е да се заключи, че тенденцията да се свързва женското начало със съдбата на човека е пермутация на по-старата идея, че жената е символ на плодовитостта и управлява раждането и растежа, респективно съдбата на живите същества.“

Кантрел също отбелязва, че „… на практика ни е известно, че контактът с боговете, заклинанията и другите шаманистични функции в нордическото общество са били извършвани от възрастни жени. По тази логика отношението към жената изобщо е било отношение на подозрителност. Съгласно «Харвамал» «… никой не бива да се доверява на думите на девици или омъжени поради лъжливите им сърца, защото те са създадени на въртящо се колело и по природа са непостоянни.»“

Бендиксон казва: „Между ранните скандинавци е съществувало някакво разделение на житейските отговорности между половете. Мъжете управлявали физическите дела, докато жените се занимавали с духовното.“

39

Изречението е парафраза на известната викингска максима, която в пълен текст звучи така: „Не възхвалявай деня, преди да е дошла вечерта, жена, преди да е родила, меч, преди да е изпитан в битка, девица, преди да стъпи под венчило, пътека по леда, преди да е премината, пиво, преди да бъде изпито.“ Подобен мъдър, реалистичен и някак циничен мироглед е бил споделян както от скандинавци, така и от араби. При арабите той често се изразява не с подобни афоризми, а по-скоро в басни и дори сатирични разкази. Съществува една суфитска история за един човек, който попитал мъдрец: „Да предположим, че пътувам извън града и трябва извърша обредното си измиване в потока. Накъде трябва да гледам, когато изпълнявам ритуала?“, на което мъдрият отговорил: „Към дрехите си, за да не ти ги откраднат.“

40

Подобен метод за катерене и слизане по скали продължава да се практикува на Фарьорските острови (Дания) при събиране на птичи яйца, един от основните източници на храна за местните жители.

41

Въпросното описание на външните черти на съществата предизвикаха спорове по обясними причини. Виж приложенията.

42

Fenestra porcus: буквално „свински прозорец“. Нордмените използвали опънати ципи от пикочни мехури вместо стъкло за тесните си прозорци. Макар и не толкова прозрачни, те все пак са пропускали светлина.

43

Тази част от ръкописа се състои главно от откъси от ръкописа на Рази, чийто главен интерес са били военните техники. Независимо дали Ибн Фадлан е знаел или не, значението на появата на Булиуиф остава неизвестно. Определено Рази не го е включил, макар значението му да е било достатъчно очевидно. Във викингската митология Один е представян с гарван на всяко рамо. Тези птици му носели новините от целия свят. Один е основното божество на викингите и е бил смятан за Всевишния Отец. Неговата власт била главно във военните дела; вярвали са, че понякога се появявал сред хората, макар рядко в божествения си вид, предпочитайки външността на обикновен пътник. Вярвало се е, че противникът би побягнал само при вида му.

Интересна е и историята, според която Один е убит и възкръсва след девет дни; повечето капацитети смятат, че тази идея предхожда християнското влияние. Във всеки случай възкръсналият Один все още бил смъртен, и се е смятало, че един ден щял да умре.

44

Достъпното описание на работата на Шлиман и Евънс се нарича „Богове, гробници и учени“, авт. К. В. Керам (Курт В. Марек), изд. Алфред А. Кнопф, Ню Йорк, 1967.

45

„Светът на Одисеята“, Вайкинг прес, Ню Йорк, 1965.

46

„Мореплавателите, пътешествениците и воините на Средиземноморието в древността“, Макмилан, Ню Йорк, 1959.

47

От многобройните научнопопулярни писания за викингското общество заслужава да се прегледат: Д. М. Уилсън, „Викингите“, Лондон 1970; Дж. Бронстед, „Викингите“, Лондон, 1965; П. Сойер „Ерата на викингите“, Лондон, 1962; П. Г. Фуут и Д. М. Уилсън, „Постиженията на викингите“, Лондон, 1970. Някои от тези справки цитират пасажи от ръкописа на Ибн Фадлан.

48

Доколкото знам, източниците на английски са все още два. Първият се намира в прочетения от мен труд на Робърт Блейк и Ричард Фрай „Викингите по света и у дома“, съставна част на сборника текстове „Четива по обща антропология“, издаден от Карлтън С. Куун, Хенри Колт и Ко, Ню Йорк, 1952, стр. 410–416. Вторият източник е отново трудът на Блейк и Фрай „Бележки върху Рисалла на Ибн Фадлан“, изд. Византина Метавизантина, 1949, том 1, част 2, Ню Йорк, стр. 7–37. Благодаря на професор Фрай за неговото съдействие по време на първото и второто, преработено издание на тази книга.

49

Относно тенденциите в постмодерната академична мисъл вж. например произведението на Полин Мари Розенау „Постмодернизмът и обществените науки: прозрения, взаимовръзки и влияния“, Принстън, Ню Джърси, 1992, или съставената от X. Арам Везер „Новият историзъм“, Рутледж, Ню Йорк 1989.