Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Вместо встъпление Сталин като феномен

Сталин умираше. Строполил се в столовата на вилата си в Кунцево, той вече не се опитваше да стане, а само повдигаше от време на време лявата си ръка, сякаш молеше за помощ. Склопените наполовина клепачи на вожда не можеха да потулят отчаяния му поглед, обърнат към входната врата. Занемелите му устни потръпваха беззвучно и безсилно. Изминали бяха няколко часа след удара. Но никой не идваше. Най-сетне, обезпокоени от мъртвилото зад прозорците на къщата, влязоха телохранителите му. Но те нямаха право да извикат незабавно лекарите. Един от най-могъщите властелини в цялата човешка история бе лишен от тази възможност. Нужно беше личното разпореждане на Берия. Търсиха го дълго през нощта. Но той реши, че Сталин просто е заспал дълбоко след обилната вечеря. Изплашените лекари бяха доведени при умиращия вожд едва след десет-дванайсет часа.

Фактът, че Сталин умира тъкмо така, е дълбоко символичен. Агонизиралият десетки часове наред вожд не могъл да получи своевременна помощ тъкмо когато било необходимо. Точно той, превърналият се едва ли не в земен бог, който с няколко думи можеше да пресели милиони хора от единия край на страната в другия! Създаденият от него бюрократичен „ред“ бе превърнал в заложник и самия вожд. Гаснещото бавно съзнание на Сталин било все още в състояние да проумее колко закостеняла е съществуващата система на отношения, създавана тъй дълго от него.

Невидимата бразда, отделяща битието от небитието, може да бъде премината само в една посока. Дори вождовете не са в състояние да се върнат. Сталин едва ли е знаел, че за разлика от други исторически личности му предстои не само физическа, но и политическа смърт. За неговите съвременници кончината му била истинска трагедия. Тогава те не са мислели, че именно този човек се отнасял към гибелта на милиони люде само като към една от областите на секретната държавна статистика. След смъртта си Сталин остави на потомците за наследство не само дълго да си изясняват какво е създал, но и ожесточено да спорят около „загадката“ на неговата съдба. Дори оная част от Лениновата фраза, избрана от автора за мото към встъплението — които действително заслужават името на политически дейци, — се смята от мнозина за неприложима по отношение на Сталин. Смъртта не го оправда. Всички негови действия, дела и престъпления са предадени на съда на историята. Митовете се рушат. Но само истината може да ги срине из основи.

Цялата истина за Сталин е знаел само Сталин. Той не обичал полутоновете: или бяло, или черно. Но няма съмнение, че се грижел в биографията му за потомците да господстват светлите тонове. Не знам дали Сталин е подозирал, че в древния Рим е съществувал „закон за осъждане на спомена“. Въз основа на него се постановявало всичко, което не е по угодата на новия император, да премине в забрава. Този закон обаче, както знаем, само подчертава безполезността на опитите да се регламентират спомените у хората. Спомените живеят (или умират) по съвсем други, свои закони. Историята се създава винаги веднага „в белова“. „Чернови“ за нея няма. Преживяното, станалото, преминалото може да се „превърти“ назад като кинолента само в съзнанието, мислено. Сталин разбирал това и полагал големи грижи в неговата „хроника“ да няма ненужни кадри. Хората знаеха за него само онова, което той е искал да знаят.

За съжаление, много подробности, факти и явления избледняват безвъзвратно с времето. А забравата е пропастта на историята. Помислете си: преди нас на Земята са живели 70–80 милиарда хора. И при най-голямо желание в паметта на човечеството не могат да се възстановят дори имената (не съдбите!) на огромната част от тези милиарди призрачни сенки. Пропастта на историята е бездънна. Но през дупките на гигантската мрежа на спомените, обтегната над бездната на забравата, не всичко пропада. Такива хора като Сталин, независимо от отношението към него от страна на живите днес, имат шанс да останат в аналите на цивилизацията докрай. В този смисъл времето е най-добрият биограф. От ден на ден неговата оценка става все по-еднозначна.

Сега, в края на 80-те години, когато избуя неимоверен интерес към истината в страниците на родната история, обществото се оказа буквално раздвоено по въпроса, как да бъде оценявана ролята на Сталин. Но ако се замислим, не Сталин е във фокуса на интереса ни към историята. Просто той символизира всичко онова, което историята преоценява. В центъра са нашите съдби, нашите болки, мъчителното ни недоумение как е могло да се появи и да съществува онова, което наричаме днес сталинизъм. И ако потрябва отношението на хората към неговата личност да се изрази с надгробен надпис, мисля, че надписите ще бъдат многобройни. На единия полюс би могло да бъде изсечен например такъв: „Грешките ти са известни. Заслугите ти са безспорни.“ А на диаметрално противоположния: „За престъпленията ти няма прошка. Тежко е бремето на твоето «наследство».“ Под светлината на истината все по-ясно ще се откроява особено сложната диалектика на преживяното в изминалите години, ще стане възможно да погледнем без наочници миналото в лицето и днешната „раздвоеност“ на общественото мнение постепенно ще изчезва. Но не, не в посока на формиране на някакво „средно“ становище, а по пътя на максималното изясняване на истината. Истината не бива да бъде рядка скъпоценност. Когато тя стане наша интелектуална същност, място за двойственост няма да има и във възгледите ни за Сталин като явление.

Историята много пъти е доказвала, че опитите на хората още приживе да си издигнат паметник са безплодни, краткотрайни, измамни. Абсолютно нейно право е в каква светлина ще запази спомена за една или друга личност. Още Плеханов в блестящия си труд „Към въпроса за ролята на личността в историята“ убедително посочва диалектическата зависимост на историческата преценка за човека от реалния му принос за развитието на обществото. Но от това не следва, разбира се, че само историческите личности оставят следи по прашните стъпала на пирамидата на прогреса. Историята не е просто редуване, смяна на епохите и времената. Тя е и безкрайна галерия от исторически портрети на хора, живели на тая земя. Не всички са равностойни, равнозначни, но всеки от тях има свое място. Наистина не всички и не всякога могат да бъдат обект за разглеждане. Това трябва да бъде специално подчертано и защото цели десетилетия нашата история изглеждаше „обезлюдена“ като среднощна улица. Голям брой исторически личности, събития, факти и процеси попадаха сякаш под действието на древния „закон за осъждане на спомена“. Но рано или късно това премълчаване напомня за себе си с висок, ако не и с яростен глас.

Ние не можем да не се радваме, че сега протича активен процес не само за обновяване на настоящето, но и за „реставриране“ на миналото. И както изглежда, фигурата на Сталин се превръща в интелектуален и емоционален епицентър на обществения интерес към миналото. В нашата литература, руска и съветска, вероятно няма по-противоречива личност. И толкова много хвалебствия и хули са изречени по неин адрес, че биха стигнали за цял легион историци.

Пътуването в бъдещето е трудно, несигурно. Пътуването в миналото не е по-леко. Както отбелязва сполучливо Лудвиг Фойербах, то винаги е „инжекция в сърцето“, тревожещо, вълнуващо. Когато се взираме в размиващите се образи от миналото, виждаме, че Сталин е една от най-сложните личности в историята. Независимо дали искаме, или не, такива хора принадлежат не само на миналото, но също така на настоящето и на бъдещето. Съдбата им е вечна „храна“ от мирогледно естество за размисли около битието, времето и съвестта. Един от изводите, възникващи още в началото на изследванията за Сталин, е, че животът на този човек е събрал като във фокус свръхсложната диалектика на своето време. Няма история без зигзази. Поемането на ръководството на партията, а фактически и на народа, от такъв човек като Сталин се превръща именно в трагичен зигзаг, в социална гримаса, подчертаваща незрелостта на новородилото се общество.

Загубила Ленин в критичен момент от историческия избор на пътища и методи за социалистическо строителство, партията попада в период на ожесточена междуособна борба. Идва етап, когато Лениновата гвардия се оказва на недостатъчно високо равнище, за да види в Сталин човек, опасен за партията, за неукрепналото още народовластие. А това довежда до положението диктатурата на пролетариата все повече да се проявява не откъм градивната си страна, а откъм наказателната. Днес знаем, че Сталин нямаше да бъде онзи Сталин, чийто портрет авторът се опитва да нарисува, ако не беше използувал насилието като главен инструмент за постигане на политическите цели. Фактически то става едно от решаващите средства за реализиране на социално-икономическите планове и програми. Този поврат в политическия курс, предприет още в края на 20-те години и проявил се особено релефно след XVII конгрес на партията, повлича след себе си върволица от злощастни години, когато само големият социален пълнеж на Октомври и привързаността на партията към ленинизма не позволиха народът да се усъмни в ценностите на социализма и да сложи край на започнатото от Ленин безпрецедентно преустройство на света. Затова никак не е случайно, че оценките за Сталин като личност претърпяват коренни изменения успоредно с изясняваната правдиво историческа истина. Като начало ще приведем две извадки.

Ето един обширен цитат от приветствието на ЦК на ВКП(б) и Министерския съвет на СССР във връзка със 75-годишнината на Сталин (1949 г.): „Заедно с Ленин ти, другарю Сталин, беше вдъхновителят и вождът на Великата октомврийска социалистическа революция, основател на първата в света Съветска социалистическа държава на работниците и селяните. В годините на гражданската война и чуждестранната интервенция твоят организаторски и пълководчески гений доведе съветския народ и неговата героична Червена армия до победа над враговете на родината. Под твоето непосредствено ръководство, другарю Сталин, беше извършена огромна работа за създаването на националните съветски републики, за обединяването им в една съюзна държава — СССР… Във всяко преобразование, голямо или малко, ти вложи своята мъдрост, неукротима енергия и желязна воля. Наше щастие, щастие на нашия народ е, че великият Сталин като ръководител на партията и държавата направлява и вдъхновява творческия съзидателен труд на съветския народ за процъфтяването на славната ни родина. Под твоето ръководство, другарю Сталин, Съветският съюз се превърна във велика и непобедима сила… Всички честни хора в света, всички идващи поколения ще славят Съветския съюз, твоето име, другарю Сталин, като спасител на световната цивилизация от фашистките погромаджии. Името на Сталин е най-скъпото за нашия народ, за обикновените хора в целия свят.“1 А ето я и другата оценка. В известния драматичен доклад „За култа към личността и последиците от него“ на Н. С. Хрушчов, изнесен през нощта на 24 срещу 25 февруари 1956 г., се казва: „Сталин създаде концепцията «враг на народа». Този термин автоматично изключваше необходимостта от доказване на идеологическите грешки, извършени от отделен човек или пък от група лица. Тази концепция направи възможно прилагането на най-жестоки репресии, нарушаващи всички норми на революционната законност, срещу всеки, който не се съгласяваше със Сталин безразлично по какъв въпрос, срещу ония, които само са били заподозрени в намерението да извършат враждебни действия, както и срещу ония, които имаха лоша репутация. Концепцията «враг на народа» по своята същност изключваше на практика възможността за възникване на какъвто и да е вид идеологическа борба или пък възможността за изразяване на собствено мнение по един или друг въпрос дори и тогава, когато този въпрос не беше от теоретичен, а от практически характер. Главното и в действителност единствено доказателство за вината — нещо, което е в противоречие с всички положения на научната юриспруденция, бе «признаването» на самия обвиняем, че е извършил престъпленията, в които е обвинен. По-късната проверка показа, че тези признания са били изтръгвани с прилагане спрямо обвиняемия на методите за физическо насилие.

Това доведе до нечувано нарушаване на революционната законност и в резултат пострадаха голям брой абсолютно невинни хора, които защитаваха в миналото провежданата от партията линия.“

Само няколко години разделят тези изводи и оценки, направени фактически от едни и същи хора. В първия случай — неудържима апологетика на възхвалата. Мисля, че авторите на поздравлението просто са изразходвали всички възможни думи в превъзходна степен, за да увенчаят с тях земния бог. Във втория ударението е поставено върху вредата, нанесена на нашия народ, на партията и на идеалите на хуманизма от култа към личността на Сталин. По същество делата му се характеризират като престъпни. И това се казва за човек, възглавявал повече от трийсет години партията, страната и народа! Макар че, нека да кажем направо, въпросът относно отговорността за стореното е значително по-сложен. Нима няма вина най-близкото обкръжение на Сталин? Нима държавните и обществените институции в страната са били на нужната висота при социалната защита на гражданите от беззаконието? А и в по-широк план: всичко ли са направили ония, които в някаква степен са могли да повлияят върху съдбите на други? Нима всички са вярвали, че бащата, синът, братът, жената, съседът, колегата са се оказали изведнъж „врагове на народа“? Мъдростта на историята ни напомня: честната съвест винаги има шанс.

Започналото след XX и XXII конгрес на партията проясняване във възгледите на обществото за дейността на Сталин и на други исторически личности, за съжаление, по-късно забави темпа си. Нещо повече — предприемат се стъпки за реабилитирането на Сталин като политически деец. Без пълната истина и философското осмисляне на всичко, което съпровождаше култа към личността, не е възможно да се направи успешен анализ и на другите периоди в нашата история — както по-ранна, така и по-късна. Историята не само лекува, но и причинява болка в, процеса на горчивото просветление. Съдът на съвестта винаги пречиства. В най-трагичните моменти съветският народ проявява всеотдайност и самопожертвователност. Всяко поколение дава своя принос в създаването на нашите забележителни материални и духовни ценности, в укрепването и опазването на нашите идеали и надежди.

Когато днес се спомене името на Сталин, в паметта на мнозина се открояват преди всичко трагичната 1937 година2, репресиите, потъпкването на човешките права. Макар че ако трябва да бъдем точни, 1937 г. започва като че ли на 1 декември 1934 г. — деня на убийството на С. М. Киров. А може би очертанията й са замъждукали още в края на 20-те години? Със знанието и съгласието на Сталин започва бързо да назрява чудовищният цирей на беззаконието. Да, всичко това го имаше. И няма да бъде простено на виновните за тия престъпления. Но ние помним, че в същите тези години извисиха ръст Днепрогрес и Магнитка, работиха Папанин, Ангелина, Стаханов, Бусигин… Именно през тези години избуя патриотизмът на съветските хора, достигнал апогея си в годините на Великата отечествена война. Ето защо от политическа и гносеологична гледна точка явна грешка, нечестно в морално отношение ще бъде, осъждайки Сталин за престъпленията му, да отречем реалните постижения на социализма, неговите кардинални възможности. Всичко това успяхме да реализираме не благодарение на, а въпреки Сталиновата методология на мислене и действие. В демократични условия постиженията можеха да бъдат още по-значителни. Не ще и дума, че когато преценяваме Сталин или лицата от най-близкото му обкръжение, не бива да пренасяме тези оценки върху милионите обикновени хора, чиято вяра в истинността на революционните идеали не можаха да разколебаят никакви изпитания.

Погрешно е да се оценява миналото от аритметична гледна точка: кои са повече — заслугите или престъпленията на Сталин? Поставянето на подобен въпрос е безнравствено, защото никакви заслуги не могат да оправдаят безчовечността. И за какви заслуги може да става дума, когато по негова вина са загинали милиони хора? Днес е ясно, че е бил жесток деспот, който с насилие отчуждава народа от властта и съчетава в симбиоза пусналата дълбоки корени бюрокрация с догматизма. Въпросът е значително по-сложен: да се разгадаят източниците, причините за деформирането на механизма на властта. Как е станало възможно възвишеното да съжителствува с долнопробното, злото да се прикрива зад доброто. Защо е намерило почва социалното израждане на толкова много хора? Била ли е неизбежна трагедията? Тези и много други въпроси се повдигат често в нашия печат, като е това отразяват наблюдаващия се през последните години процес на рязко повишаване културата на съветските хора в областта на политиката и историята. В много случаи, особено у младите, познаващи само схематично историята на своята страна от напълно противоречивите мнения и субективните оценки, се поражда интелектуално объркване, заплашващо да предизвика социален нихилизъм и неуважение към социалистическите ценности. Най-доброто средство за утоляване на жаждата за знания е разгадаването на истината, колкото и горчива да е тя. Защото, както пише В. И. Ленин, особено „страшни са илюзиите и самозалъгването, пагубен е страхът от истината“3.

Марксистко-ленинската методология за анализиране на съотношението между народните маси и личността в историята, на ролята им в обществения прогрес и народовластието е изходната позиция при изграждането на философския и политическия портрет на Сталин. В книгата ще бъдат внимателно и грижливо анализирани безценните Ленинови документи, известни като „Завещанието“. През целия си живот Сталин помнел не само, че в своите бележки до конгреса през декември 1922 г. Ленин нарича него и Троцки „изтъкнати вождове“, но и изгарящата го със своята откровеност и дълбочина оценка на цялата му сложна натура, на особеностите на тежкия му характер. Той не могъл да забрави и това, че Ленин нарича Бухарин „любимец на партията“. Внимателното изучаване на Сталиновите изказвания показва, че генсекът4 неведнъж, но крайно предпазливо и усукано оспорвал тези Ленинови оценки. Например, полемизирайки мислено с Ленин, той казва в една своя реч: „Ние обичаме Бухарин, но още повече обичаме истината, партията, Коминтерна.“ В тази фраза проличава кажи-речи целият Сталин: предан на делото (както той го е разбирал), но хитър и извратлив. Лениновият извод, че „Сталин е прекалено груб“, генсекът тълкува, че е „груб само за враговете“. Когато при анализа на Сталин като феномен се връщах към Ленин, все по-силно и по-силно се убеждавах, че Лениновите мисли са верни и днес. Такова е свойството не просто на мъдрите, дълбоките истини, а на пророческите истини.

През последните години у нас бяха написани и издадени политическите биографии на редица исторически дейци — Цезар, Наполеон, Чърчил, Дьо Гол, Мао Дзъдун и на други личности, останали завинаги в историята. Имаше книга дори за Хитлер. Но политическа биография на Й. В. Сталин няма, макар че в чужбина са издадени десетки книги. Празнината запълват многобройните художествени и исторически публикации за отделни страни от дейността му. Появата им е сравнима с ефекта на топъл дъжд след продължителна суша. Без съмнение, ще се появят сериозни проучвания на историците както за Сталин, така и за Хрушчов, Брежнев и за други партийни и държавни дейци. Аз си позволих смелостта да направя според възможностите си само най-общ философски очерк, политически портрет на тази историческа личност. Подчертавам: не биография, а портрет. Това ми дава възможността и правото, оп…