ТУП! - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Тери Пратчет (ч. 6)

— {m x-large}Уррраа, уррраа, денят е чудесен, защото намерих моята крава!{/m}

… и може би това, както казваха по-късно, реши изхода. Няма защита срещу разярен воин. Бяха се заклели да се бият до смърт, но не до _такава_ смърт. Най-бавните четирима пазачи паднаха под брадвата и меча, а останалите се пръснаха на всички страни.

И ето че Ваймс застана пред свитите стари джуджета, вдигнал оръжия над главата си…

И замря, олюлявайки се като статуя…

_Вечна нощ. А в нея — град, призрачен и реален само донякъде. Създанието се сви в просеката под надигащата се мъгла. Това не можеше да се случва!_

_И все пак се случваше. Улиците се бяха изпълнили с… неща. Животни! Птици! Променящи формата си! Пискащи и вряскащи! И на всичкото отгоре, извисяващо се над покривите, едно агънце бавно се клатеше напред-назад, трополейки по калдъръма…_

_А после с трясък се бяха спуснали решетките и създанието бе отхвърлено назад._

_Но беше толкова близо! Беше спасило съществото, проникваше, овладяваше го… а сега това…_

_В мрака, сред шума на неспирния дъжд, то долови звука от наближаващи стъпки._

_В мъглата се появи силует._

_Приближаваше се._

_Водата се стичаше по металния шлем и промазаната кожена наметка, докато фигурата спря и абсолютно равнодушно сви шепа пред лицето си да запали цигара._

_Когато клечката падна на калдъръма и угасна със свистене, фигурата запита:_

— _Какво си ти?_

_Създанието се размърда като стара риба в дълбок басейн. Беше прекалено уморено да бяга._

— _Аз съм Призоваващият мрак — каза го беззвучно, но ако имаше звук, щеше да е изсъскване. — Кой си ти?_

— _Аз съм Вардиянинът._

— _Те трябваше да убият семейството му! — Мракът се метна напред, но срещна преграда. — Помисли за убийствата, които извършиха! Кой си ти да ме спираш?_

— _Той ме създаде. __Quis custodiet ipsos custodes?__ Кой варди вардияните? Аз. Аз го вардя. Винаги. Няма да го накараш да убива заради теб._

— _Що за човек си създава собствен страж?_

— _Онзи, който се бои от мрака._

— _Така и трябва — със задоволство потвърди създанието._

— _Да. Но май ме разбираш накриво. Аз не съм тук да държа мрака настрана. Тук съм, за да го държа под око. — Разнесе се звън на метал, когато призрачният страж повдигна тъмен фенер и отвори капачето му. Оранжева светлина проряза чернотата. — Наричай ме… Вардещият мрак. Представи си колко силен трябва да съм._

_Призоваващият мрак отчаяно се отдръпна в уличката, но светлината го последва, изгаряйки го._

— _А сега — каза Вардиянинът — изчезни от града._

… докато падна под тежестта на върколака, скочил върху гърба му.

От челюстта на Ангуа се точеха лиги. Козината по гръбнака й бе настръхнала като трион. Устните й бяха извити вълнообразно назад. Ръмженето й идваше от дълбините на населена с духове пещера. Всичко това накуп подсказваше на всичко маймуноподобно, че едно помръдване означава смърт. И че неподвижността, бидейки също смърт, не означава незабавна, _моментална_ смърт, а опция за умната маймуна.

Ваймс не помръдна. Ръмженето сковаваше мускулите му. Ужасът бе добил пълен контрол.

_„Поздравявам те“_ — рече мисъл, която не беше негова, и той почувства внезапното отсъствие на нещо, което не бе забелязал. В тъмнината зад очите му някаква черна перка направи кръг и изчезна.

Чу изскимтяване и тежестта се махна от гърба му. Претърколи се и видя насред въздуха да избледнява грубото очертание на око с опашка. То се стопи в нищото и всеобятната тъмнина бавно отстъпи пред пламъците и мъждукането на върмите. Бе пролята кръв; те прииждаха по стените. Той почувства, че…

Мина известно време. Ваймс рязко се събуди.

— Разказах му я! — каза най-вече за свое уверение.

— Така е, сър — потвърди гласът на Ангуа зад него. — Високо и ясно при това. Бяхме на повече от двеста метра. Добра работа, сър. Решихме, че трябва да си починете.

— _Каква_ работа? — изпъшка Ваймс, опитвайки се да седне. Движението изпълни света му с болка, но успя да хвърли поглед наоколо, преди да се тръшне отново.

Пещерата бе изпълнена с дим, но тук-там светеха фенери. И със страшно много джуджета, някои седнали, други стоящи в групички на известно разстояние встрани.

— Защо има толкова много джуджета, сержант? — запита той, вперил очи в тавана на каверната. — Тоест защо има толкова много джуджета, които не се опитват да ни убият?

— Те са към Низшия крал, сър. Ние сме техни пленници… ъ-ъ… не съвсем… но нещо подобно.

— На Рис? Дявол да го вземе! — Ваймс отново се опита да стане. — Веднъж му спасих проклетия живот! — Той успя да се изправи на крака, но светът се завъртя около него и ако Ангуа не го бе подхванала и настанила на един камък, щеше да падне. Добре, поне сега седеше…

— Не _точно_ пленници — уточни Ангуа. — Не можем да ходим навсякъде. Но понеже дори да можехме, не знаем накъде да ходим, всичко е малко теоретично. Съжалявам, че съм само по бельо, сър, но знаете как е. Джуджетата обещаха да ми донесат дрехите. Ъ-ъ… всичко някак се политизира, сър. Джуджето, което командва, е свястно, но лъжицата е доста голяма за неговата уста, така че се придържа към онова, с което е наясно, сър. А то, ъ-ъ, не е кой знае колко. Спомняте ли си _нещо_ от случилото се? Бяхте в несвяст поне двайсетина минути.

— Да. Имаше… рунтави агънца… — гласът на Ваймс постепенно затихна. Това, което току-що каза, някак взе реалността и я пусна в дълбока, бездънна дупка. — Нямаше рунтави агънца, нали?

— Не видях нито едно — деликатно отвърна Ангуа. — Видях напиращ, крещящ, отмъстителен маниак, сър. Но в добрият смисъл — додаде.

Вътрешният Ваймс се вгледа в спомените, които не бе забелязал при първата проверка.

— Аз… — смънка той.

— Всичко е… наред, сър — побърза да го увери Ангуа. — Но елате да видите това. Свитсън каза, че трябва да видите всичко.

— Свитсън… беше онзи всезнайко, нали?

— А, спомените се връщат, сър. Добре. Той се беше попритеснил.

Ваймс вече стоеше по-стабилно на крака, но дясната му ръка го болеше адски и всички останали болки, натрупани през деня, се връщаха и напираха да привлекат вниманието му. Ангуа внимателно го поведе през локвите и по хлъзгавите като мокър мрамор камъни към един сталагмит. Беше висок около осем стъпки. Беше трол. Не скала във формата на трол, а трол. Ваймс знаеше, че след смъртта си просто стават по-каменни, но контурите на този бяха смекчени от варовика, капещ отгоре му.

— А сега вижте това, сър — Ангуа го поведе по-нататък. — Те ги унищожаваха.

Друг сталагмит бе прекатурен в една локва. Беше откъртен от основата си. И беше… джудже.

Джуджетата изгниват след смъртта си точно като хората, но при всичките доспехи, броня, ризница и тежко кожено облекло за случайния наблюдател няма особена разлика. Стичащият се варовик го бе обвил в блестящ саван.

Ваймс се изправи и огледа каверната. В сумрака се мержелееха фигури чак до близката стена, където низът на вековете бе създал съвършено изваян като от слонова кост водопад, замръзнал във времето.

— И още ли има?

— Към двайсетина, сър. Натрошили са половината, преди вие да… пристигнете. Погледнете онези там, сър. Вижда се как са застанали гръб в гръб, сър.

Ваймс се взря във фигурите под ледения покров и поклати глава. Джудже и трол, заедно споени в скала.

— Има ли нещо за ядене? — Това не беше най-благоговейната реакция, но идваше от стомаха му, с чувство.

— Провизиите ни се разгубиха в суматохата, сър. Но джуджетата ще споделят своите. Не са враждебно настроени. Само предпазливи.

— Ще споделят? Джуджешки хляб ли имат?

— Опасявам се да, сър.

— Мислех, че е незаконно да се дава на пленници. Май ще почакам, благодаря. А сега, сержант, можеш да ми разкажеш за бъркотията.

Не било точно засада, джуджетата просто ги застигнали. Капитанът им имал заповед в най-общ смисъл да следва Ваймс и отряда му и поизтръпнал, като разбрал, че отрядът включва два трола. Все пак това си е Куумската долина. Ваймс усети пристъп на съчувствие към него — имал е простичка задача и внезапно се оказва до ушите в политика. Отидох, видях, купих тениска.

Намесил се обаче граг Свитсън, който го бива в приказките. Така и така вървели в една и съща посока…

И вървели доста дълго. Преследваните джуджетата срутили прохода недалеч от входния тунел и неколкоминутното пътешествие на Ваймс отнело на групата по-голямата част от деня, макар че Сали разузнавала напред.

Ангуа разказваше за пещери, дори по-големи от тази, за огромни водопади в мрака. Ваймс кимаше с глава — да, така е.

Тогава думите „Къде е моята крава?“ закънтели под Куумската долина, разтърсвайки основата на вековете и карайки сталактитите да пригласят в хармония, а останалото било въпрос на тичане…

— Помня, че разказвах на малкия Сам — бавно каза Ваймс, — но в главата ми имаше… странни картини. — Той млъкна. Целият този гняв, цялата нажежена ярост го бяха напуснали стремглаво. — Убих онези проклети войници…

— Повечето, сър — бодро отбеляза Ангуа. — Има двама миньори, попаднали на пътя ви, които ще пъшкат с месеци.

Ваймс си припомняше всичко. Щеше му се да не го прави. Част от човешкия мозък винаги се противи на боя с джуджета. Те бяха с детски ръст. О, бяха силни поне колкото хора, по-жилави и прибягваха до всички предимства в битка. Ако си късметлия се научаваш да преглътнеш предразсъдъците, _преди_ да те съсекат през краката, но винаги имаше…

— Помня онези стари джуджета — отрони той. — Бяха се свили като дребни ларви. Исках да ги размажа…

— Устояхте почти четири секунди, сър, а после ви повалих.

— И това бе за добро, нали?

— О, да. То е причината да сте още тук, командире — потвърди Свитсън, наближаващ откъм един сталагмит. — Радвам се да ви видя отново на крака. Това е исторически ден! И явно все още имате душа! Не е ли чудесно?

— Слушай сега — започна Ваймс.

— Не, _вие_ ме слушайте, командире! Да, знаех, че ще дойдете в Куумската долина, защото Призоваващият мрак би дошъл тук. Трябвахте му да го доведете. Не, _слушайте_ ме, защото нямаме много време. Символът за Призоваващия мрак управлява създание, старо като Вселената. Но то няма реално тяло и почти никаква физическа сила. Може да обходи милиони измерения за един миг, но трудно ще прекоси стая. Действа посредством живи същества, особено такива, които сметне за… податливи. Намерило е _вас_, командире, един котел с гняв, и по неусетни, незабележими начини се е погрижило да стигнете дотук.

— Вярвам му, сър — вметна Ангуа. — Това е мракът, извикан като проклятие от един от миньорите, помните ли? Онзи, който нарисува символа със собствената си кръв. На заключената врата. А вие…

— Помня, че имаше една врата, която ме прободе, като я докоснах… Да не ми казваш, че _зад_ нея той… О, не…

— Бил е мъртъв, сър, сигурна съм — бързо рече Ангуа. — Не можехме да го спасим.

— Ловкоклинчи каза… — започна Ваймс, но Свитсън сигурно забеляза паниката в очите му, защото сграбчи и двете му ръце и заговори бързо и настоятелно:

— Не! Не сте го убил! Дори не сте го докосвал! Страхувахте се да не кажа, че е приложено насилие, помните ли?

— Той умря! Колко насилие се изисква за това? — изкрещя Ваймс. Гласът му отекна и всички в пещерата обърнаха глави. — Там имаше символ, нали?

— Вярно, че… създанието има склонност да… маркира присъствието си, но вие трябваше да го докоснете. А _не_ сте! Не вдигнахте ръка! Мисля, че дори да бяхте, пак щяхте да устоите! Устояхте и спечелихте! Чувате ли ме? Успокойте се. _Успокойте_ се. Той умря от страх и вина. Трябва да разберете това.

— Вина от какво?

— От какво ли не. Той бе джудже. Тази мина му понесе тежко — Грагът се обърна към Ангуа: — Сержант, бихте ли донесли на командира малко вода? В тези локви е толкова чиста, колкото и навсякъде другаде. Е, всъщност ако изберете някоя без покосено тяло.

— Това последното можеше да го спестиш — Ваймс седна на един камък. Усещаше, че трепери. — Значи съм докарал проклетото нещо тук?

— Да, командире. И то също ви е докарало според мен. Веселка казва, че ви е видяла да падате във въртопа на близо километър оттук. Дори шампион по плуване не би могъл да оцелее.

— Събудих се на един плаж…

— То ви е завело там. Плувало е с тялото ви.

— Но аз бях целият изранен!

— Е, не ви е било _приятел_, командире. Трябвал сте му цял. Не непременно в добър вид. А после… сте го разстроил, командире. Разочаровал сте го. Или може би сте го впечатлил. Кой знае! Нямаше да ударите безпомощните, разбирате ли? Устояхте. Помолих сержант Ангуа да ви повали само защото се уплаших, че при вътрешната си борба ще разкъсате сухожилията си.

— Те бяха просто уплашени старци…

— И явно изглежда, че ви е напуснало — заключи джуджето. — Чудя се защо? Историята сочи, че всеки под въздействието на Призоваващия мрак умира обезумял.

Ваймс пое водата от Ангуа. Беше зъбоболно студена и най-добрата напитка, която някога бе опитвал. И съзнанието му заработи бързо, доставяйки спешно припаси от здрав разум, както обикновено правят човешките съзнания, за да пуснат огромна котва в нормалността и да докажат, че случилото се не се е случило всъщност и че ако се е случило, то не е нищо особено.

Всичко беше мистика, ето какво беше. Е, _би могло_ да е истина, но как ще се докаже? Човек трябва да се придържа към онова, което вижда с очите си. И да не спира да си го припомня.

Да, ето това е. Какво толкова се бе случило, а? Няколко знака. Е, всичко може да прилича на каквото решиш, ако си достатъчно нахъсан, нали? Дори овца може да прилича на крава, нали? Ха!

Колкото до останалото, ами… Свитсън изглежда свестен младеж, но не си длъжен да приемаш неговото виждане за света. Същото се отнася и за Мистър Блясък. Подобен род неща могат да ошашавят човек.

Той беше нахъсан заради малкия Сам и когато видя онези проклети пазачи, _разбира се_, че им се нахвърли. Напоследък изобщо не си доспиваше. Като че всеки час носеше нов проблем. Съзнанието му играеше странни номера. Да оцелее в подземната река? Лесно. Сигурно се е държал на повърхността. Има много неща, които тялото би направило, вместо да умре.

Ето на… малко логика и мистиката става… ами праволинейна. Можеш да спреш да се чувстваш като марионетка и отново да станеш целенасочен човек.

Той остави празното канче, изправи се — целенасочено — и обяви:

— Ще ида да видя как са момчетата.

— Ще дойда с вас — бързо каза Свитсън.

— Не мисля, че се нуждая от помощ — излъга Ваймс колкото по-хладно можа.

— Сигурен съм, че _вие_ не се нуждаете — кимна джуджето. — Но капитан Гъд е поизнервен.

— Ще се поизнерви доста повече, ако не харесам онова, което видя!

— Да. Именно затова идвам с вас.

Ваймс закрачи през пещерата доста по-бързо, отколкото бе уместно за състоянието му. Грагът го следваше с подрипване на всяка втора крачка.

— Не си въобразявай, че ме познаваш, Свитсън — изръмжа Ваймс. — Не си мисли, че ми е дожаляло за онези мръсници. Недей да смяташ, че съм милозлив. Човек просто не убива безпомощни създания. Просто е така.

— Тъмните стражи явно не са имали задръжки по въпроса — вметна Свитсън.

— _Именно!_ — процеди Ваймс. — Между другото, господин Свитсън, що за джудже не носи брадва?

— Е, като граг се уповавам най-вече на словесните средства, разбира се — отвърна грагът. — Брадвата е нищо без ръката, а ръката е нищо без мозъка. Научил съм се да _мисля_ за брадви.

— Звучи ми мистично — призна Ваймс.

— Сигурно е така — съгласи се Свитсън. — А, ето че вече сме тук.

_Тук_ беше зоната, заета от новопристигналите джуджета. „Много войскова — отбеляза Ваймс. — Отбранително каре. Не са сигурни кои са враговете им. Както и аз.“

Най-близкото джудже го изгледа с онзи полупредизвикателен и полунеловък поглед, на който бе свикнал. Капитан Гъд се изправи.

Ваймс погледна над рамото му, което не беше трудно. Забеляза Ноби и Фред Колън, както и двата трола и дори Веселка, всички седнали накуп.

— Хората ми арестувани ли са, капитане?

— Имам заповед да задържа всеки, заварен тук — отвърна капитанът. Ваймс се възхити на равния тон. Означаваше: „Не искам да влизам в спорове в момента.“

— Какви правомощия имате тук, капитане?

— Правомощията ми са тройни: Низшият крал, минният закон и шейсет въоръжени джуджета — отсече Гъд.

„Мамка му — рече си Ваймс. — Забравих минния закон. Това е проблем. Мисля, че трябва да делегирам. Добрият командир се научава да делегира. Ето защо ще делегирам този проблем на капитан Гъд.“

— Това беше добър отговор, капитане. И го уважавам. — С едно движение той мина край него и тръгна към стражите. Замря на място, когато зад себе си чу звъна на оръжие, вдигна ръце и каза: — Граг Свитсън, бихте ли обяснил ситуацията на капитана? Аз се поставих _под_ негова опека, не извън нея. И сега не е времето или мястото за прибързани действия.

Продължи напред, без да дочака отговор. Честно казано, разчиташе на факта, че проблемите, които ще се изсипят на главата на евентуалния му убиец, вероятно минават за „прибързано действие“, но просто трябваше да се примири с това. Или, разбира се, със смъртта.

Приклекна до Ноби и Колън.

— Съжаляваме, гос’ин Ваймс — измърмори Фред. — Чакахме на пътеката с някакви коне и те просто изникнаха. Показахме им значките, ама хич не щяха да знаят.

— Ясно. А ти, Веселке?

— Реших, че е най-добре да сме заедно сър — призна Веселка.

— Добре. А ти, Детр… — Ваймс погледна надолу и усети горчивина. Краката на Тухльо и Детритус бяха във вериги. — _Позволили_ сте им да ви оковат?

— Ами то май стана бая поли-тично, го’син Ваймс — обясни Детритус. — Ама само продумайте и с Тухльо шъ ги ма’нем, нема проблем. Тия са играчки. И баба ми шъ ги строши.

Ваймс усети гнева да се надига, но го потисна. В момента Детритус се държеше доста по-разумно от шефа си.

— Не ги трошете, докато не кажа — реши той. — Къде са граговете?

— Пазят ги в друга ниша, сър — докладва Веселка. — Миньорите също. Сър, казват, че Низшият крал е тръгнал насам!

— Добре, че пещерата е голяма, иначе щеше да стане доста сгъчкано — въздъхна Ваймс, след което отиде до капитана и се наведе над него. — Оковали сте сержанта ми?

— Той е трол. Това е Куумската долина — безизразно отвърна капитанът.

— Само дето и _аз_ мога да счупя толкова тънки окови — процеди Ваймс. Вдигна очи. Сали и Ангуа си бяха възвърнали снаряжението (и самоуважението) и напрегнато го наблюдаваха.

— Тези офицери са вампир и върколак — посочи той с равен тон. — Знам, че ви е известно и затова много мъдро сте решили да не пробвате да ги закачате. А Свитсън е граг. Но сте оковали сержанта ми в слаби вериги, които може да скъса с един пръст, за да можете да го убиете с оправданието за опит за бягство. Дори не си _помисляй_ да отречеш! Ясни са ми мръснишките номера. Да ти кажа ли какво ще направя? Ще ти дам шанс да демонстрираш братска любов, като освободиш троловете веднага. И останалите. Иначе, освен ако не ме убиеш, ще вложа всичките си умения да отровя бъдещата ти кариера. И да не си _посмял_ да ме убиеш!

Капитанът го изгледа втренчено, но Ваймс бе овладял тази игра много отдавна. Джуджето сведе очи и погледът му попадна на китката на Ваймс, при което ахна и се отдръпна, вдигайки ръка да се предпази.

— Да! Ще го направя! Да!

— Да те видя — отвърна Ваймс, изненадан. После също погледна китката си. — _Какво, по дяволите, е това?_ — обърна се той към Свитсън.

— А-а, маркирало ви е, капитане — бодро отвърна грагът. — Изходна рана, вероятно.

На меката кожа от вътрешната страна на китката на Ваймс червенееше белег с формата на Призоваващия мрак.

Ваймс завъртя ръката си наляво-надясно.

— Било е _истинско_? — промълви той.

— Да. Но си е отишло, сигурен съм. Във вас има разлика.

Ваймс потърка символа. Не болеше, просто бе издута, зачервена кожа.

— Няма да се върне отново, нали? — запита той.

— Съмнявам се да рискува, сър! — обади се Ангуа.

Ваймс тъкмо отвори уста да запита какво има предвид с този сарказъм, когато в каверната с тропот пристигнаха още джуджета.

Не беше виждал по-високи и по-едри от тях. За разлика от повечето джуджета носеха обикновени ризници и само по една брадва — голяма, здрава и чудесно балансирана брадва. Другите джуджета бяха въоръжени до зъби с дузина оръжия. Тези, въоръжени до зъби само с едно, се разделиха и разпръснаха в каверната целенасочено, покривайки наблюдателните пунктове, завардвайки сенките, а четирима от тях заеха позиции зад Детритус и Тухльо.

Когато най-накрая спряха да трополят, от тунела се появи друга група. Ваймс разпозна Рис, Низшия крал на джуджетата. Той поспря, озърна се, хвърли кратък поглед към Ваймс и привика капитана при себе си.

— Всичко ли е у нас?

— Сир? — нервно се отзова Гъд.

— _Знаеш_ какво имам предвид, капитане!

— Да, но не открихме нищо у тях, сир! Претърсихме ги и прегледахме пода три пъти!

— Извинете? — намеси се Ваймс.

— Командир Ваймс! — възкликна кралят, обръщайки се да посрещне Ваймс като отдавна загубен син. — Радвам се да ви видя!

— Загубили сте проклетия куб? — запита Ваймс. — След всичко това?

— Какъв куб имате предвид, командире? — вдигна вежди Кралят. Ваймс не можа да не се възхити на актьорските му способности.

— Този, който търсите — криво се усмихна той. — Този, който беше изкопан в града ми. Този, заради който става цялата бъркотия. Те не биха го изхвърлили, понеже са грагове, нали така? Не могат да унищожат думи. Това е най-лошото престъпление. Значи ще го пазят у тях.

Низшият крал погледна капитан Гъд, който преглътна и смотолеви:

— Не е в тази пещера.

— Не биха го оставили никъде другаде — настоя Ваймс. — Не и сега! Някой може да го намери!

Капитанът кутсузлия се обърна към краля си за помощ.

— Навред цареше паника, като пристигнахме, сир! — заоправдава се той. — Всички тичат и пищят, пожари навсякъде! Пълен хаос, сир! Можем да сме сигурни само в това, че никой не се измъкна! И ги претърсихме всичките, сир. До един ги претърсихме!

Ваймс затвори очи. Спомените избледняваха бързо, докато здравият разум зазиждаше всички онези неща, които не можеха да са се случили, но той си спомни паникьосаните грагове, скупчени над нещо. Дали не бе мярнал проблясъка на сини и зелени точици?

Време е за изстрел наслуки…

— Ефрейтор Нобс, при мен! — нареди той. — Пуснете го да мине, капитане. Настоявам!

Гъд не възрази. Духът му бе сломен. Ноби неохотно мина напред.

— Да, гос’ин Ваймс?

— Ефрейтор Нобс, сдоби ли се с онова ценно нещо, което те помолих да вземеш?

— Ъ-ъ, кое ще да е то, сър? — вдигна вежди Ноби. Сърцето на Ваймс подскочи. Лицето на Ноби бе отворена книга, макар и от онези, забранявани в някои страни.

— Ноби, има моменти, когато понасям изцепките ти. Този не е от тях — уточни Ваймс. — Намери ли онова, _което ти казах да търсиш_?

Ноби го погледна в очите.

— Аз… О? О! О, да, сър — проточи той. — Аз… да… ние се впуснахме, тъй де, тъй де, тъй де, а народът търчеше навсякъде и имаше, такова, пушек… — Лицето на Ноби лъсна от пот, докато устните му мърдаха беззвучно в творческа агония — … а то, и аз храбро се сражавах, когато що да видя: едно блещукащо нещо се търкаля и го подритват насам-натам и си казах: „_Бас ловя_, че ей туй е същото блещукащо нещо, дето гос’ин Ваймс най-изрично ми каза да търся“… и ей го на, цяло-целеничко…

Той измъкна от джоба си малък, нежно присветващ куб и го поднесе напред. Ваймс бе по-бърз от краля. Ръката му се стрелна, сграбчи куба и го стисна в юмрук за част от секундата.

— Браво на теб, ефрейтор Нобс, за стриктното изпълнение на нарежданията ми — каза той и потисна гримасата си при безукорно ужасното изкозируване на Ноби.

— Убеден съм, че това е джуджешка собственост, командир Ваймс — спокойно рече кралят.

Ваймс отвори ръка с дланта нагоре. Кубът, дълъг едва няколко сантиметра, присветваше със сини и зелени светлинки. Металът приличаше на бронз, ръждясал от времето в красиви оттенъци на зеленото, синьото и кафявото. Беше истинско бижу.

„Той е крал — помисли си Ваймс. — Крал върху трон, разклатен като люлеещо се конче. И не е _благ_. Това не е работа, на която благите оцеляват дълго. Той дори има шпионин в _моята_ Стража! Нямам вяра на крале. На кого вярвам в този момент?

На себе си.

Единственото, което знам, е, че никакъв проклет демон не е влязъл в главата ми, без значение какво разправят. Не бих се поддал на това дори да ми предлагат доживотен запас от зеле! Никой не влиза в главата ми освен мен! Но трябва да играеш картите, които са ти раздали…“

— Вземете го — отсече той, отваряйки шепа. На китката му пламна Призоваващият мрак.

— Моля да ми го дадете, командире — каза Рис.

— _Вземете го_ — повтори Ваймс и си помисли: „Да видим _ти_ в какво вярваш, а?“

Кралят посегна, поколеба се и бавно оттегли ръка.

— Или — възкликна той, като че ли мисълта току-що го е осенила — може би е най-добре да остане под вашата прословута опека, командир Ваймс.

— Да. Искам да чуя какво има да казва — Ваймс стисна шепа. — Искам да знам какво е толкова опасно да се знае.

— Действително, аз също — рече кралят на джуджетата. — Ще го занесем на място, където може…

— Огледайте се, сир! — пресече го Ваймс. — Тук са умрели джуджета и тролове! Не са се биели, стояли са рамо до рамо! Огледайте се! Това място прилича на проклета игрална дъска! Това ли е бил заветът им? Тогава ще го чуем тук! На това място! Сега!

— А ако онова, което има да казва, е ужасно? — запита кралят.

— Тогава ще го чуем!

— Аз съм кралят, Ваймс! Тук нямате власт! Това не е вашият град! Стоите тук и ми се репчите с шепа мъже, а семейството ви е едва на двайсетина километра оттук… — Рис спря, а ехото отекна от далечните пещери в каскада от кънтежи и затихна като звън на желязо. С крайчеца на слуха си Ваймс долови как Сали отрони „Опа…“.

Свитсън избърза напред и прошепна нещо в ухото на краля, чието изражение се смени с присъщото единствено за политик грижливо доброжелателство.

„Няма да направя нищо — повтаряше си Ваймс. — Просто няма да мръдна.“

— С нетърпение очаквам отново да видя лейди Сибил — рече Рис. — И сина ви, разбира се…

— Хубаво. Отседнали са едва на двайсетина километра оттук — повтори Ваймс. — Сержант Дребнодупе?

— Сър? — скокна Веселка.

— Моля да отидете с младши страж Гърбатен до града. Предайте на лейди Сибил, че съм добре — добави Ваймс, без да сваля очи от краля. — Заминавайте, веднага!

Докато те бързо се отдалечаваха, кралят се усмихна и огледа каверната. Въздъхна:

— Е, не мога да си позволя кавга с Анкх-Морпорк, не и в момента. Много добре, командире. Знаете ли _как_ да го накарате да говори?

— Не. А вие?

„Това е игра — помисли Ваймс. — Кралят няма да търпи подобна наглост от никого, особено когато численото превъзходство е десет към едно. Кавга? Достатъчно е само да кажеш, че сме попаднали в буря в Куумската долина, такова коварно място, както всички знаят. Ужасно ще ни липсва и със сигурност ще предадем тялото му, ако някога се появи… Но ти няма да пробваш това, нали, защото ти трябвам. Знаеш нещо за тази каверна, а? И каквото и да се случи, искаш добрият малко тъп, но ей богу честен Сам Ваймс да каже на света…“

— Няма два еднакви куба — отвърна Рис. — Обикновено е дума, но може да е дъх, звук, температура, място в света, миризмата на дъжд. Всичко. Доколкото знам, има много кубове, които така и не са проговорили.

— Нима? — процеди Ваймс. — Но това чудо _дърдори_ адски добре. И който и да го е изпратил от долината, е _искал_ да бъде чуто, така че се съмнявам да се обади едва когато сълза от девица капне върху него в топъл вторник през февруари. А този е започнал свойски да бъбри на мъж, който не е знаел и бъкел джуджешки на всичкото отгоре.

— Но със сигурност е искал да бъде чут от джуджета! — възрази кралят.

— Това е легенда на две хиляди години! Кой знае какво е искал? — ядоса се Ваймс. — А _ти_ какво искаш? — Последното беше към Ноби, който се бе присламчил до него и с интерес наблюдаваше куба.

— То… той как мина през стражите ми? — възкликна кралят.

— Нобското промъкване — подхвърли Ваймс, но когато двама смутени стражи сложиха тежки ръце върху слабичките рамене на Ноби, добави: — Не. Оставете го. Хайде, Ноби, пробвай да го накараш да заговори.

— Ъ-ъ, говори или ще ти се стъжни? — предложи Ноби.

— Добър опит — призна Ваймс. — Преди стотина години, сир, се съмнявам някой в Анкх-Морпорк да е знаел добре джуджешки или тролски. Може би съобщението е _предназначено_ за хора? Сигурно е имало селище в равнината, покрай всичките онези птици и рибни запаси.

— Тогава може би още няколко човешки думи, ъ-ъ, Ноби? — подкани го кралят.

— Добре. Отвори плювалника, давай, кажи нещо, развържи език, изплюй камъчето, изд…

— Не, не, господин Ваймс, той съвсем го оплеска! — не издържа Фред Колън. — Било е едно време, нали? Трябва значи да е с едновремешните думи, като… ъ-ъ… издумвай!

Ваймс се засмя на осенилата го идея. „Защо пък не — каза си той. — Би могло. Говорим не толкова за думи, а за звуци…“

Свитсън наблюдаваше опитите с озадачено изражение.

— Как е на джуджешки „отварям“, господин Свитсън? — запита Ваймс.

— В смисъл на „отварям книга“? Казваме „дхуе“, командире.

— Хмм. Няма да стане. Ами… „говоря“?

— О, това е „ооргк“ или в заповедна форма „коогк!“, командире. Но не мисля…

— Извинете! — високо каза Ваймс.

Глъчката от гласове замря.

— Коо! — извика Ваймс.

Сините и зелени светлинки спряха да примигват и започнаха да се движат по метала, формирайки сини и зелени квадратчета.

— Мислех, че художникът не е знаел джуджешки — обади се кралят.

— Да, но е говорел перфектен пилешки — възрази Ваймс. — Ще обясня по-късно…

— Капитане, докарайте граговете — нареди кралят. — Пленниците също, дори троловете. _Всички_ трябва да чуят това!

Повърхността на куба сякаш се движеше върху кожата на Ваймс. Някои от зелените и сини квадратчета леко изпъкнаха над метала.

Кутията започна да говори. Разнесоха се отсечени звуци, които наподобяваха джуджешки, макар че Ваймс не разбра ни дума. Последваха ги няколко силни почуквания.

— Втори събор на Главината — прошепна Свитсън. — Диалектът е точно като по онова време. Който и да говори, току-що каза „Туй нѣщо действува ли?“

Гласът отново заговори. Докато накъсаните стари срички се редяха, Свитсън продължи:

— Пѫрвото дѣло на Такь бе да пропише; второто дело на Такь бе да напише Законитѣ; третото дѣло на Такь бе да напише Свѣть; четвъртото дѣло на Такь бе да напише пѣщѣръ; петото дѣло на Такь бе да напише гѣодъ, каменьно яйцѣ; и в сумракъ на пѣщѣрнатъ гѫрловина гѣодать снесе Братѣтъ; ѣдиният Брать тръгна към свѣтлината и се изправи под откритото нѣбѣ…

— Това е историята на делата, написани от Так — прошепна Веселка на Ваймс.

Той сви рамене, проследявайки с очи неколцина от стражите да прибутват към кръга старите грагове, между които и Ревностен.

— Не е новост или нещо подобно? — разочарова се Ваймс.

— Всяко джудже я знае, сър.

— … той бѣшѣ пѫрвото Джуджѣ — преведе Свитсън. — Откри Законитѣ, написани от Такь, и бе помрачѣнь…

Пращящият глас продължи и Свитсън, затворил очи да се концентрира, внезапно ги отвори в шок.

— … ъъ… И тогаз Такь поглѣдна камѫка, който сѣ опитвашѣ да оживеѣ, и Такь се усмихна и написа: „Всички се стрѣмят“ — джуджето издигна глас над нарастващото вълнение около себе си. — И зарадь сторѣното от камѫка, той го нарѣче да е пѫрвия Троль, с радость от животъ, който дойде неканень. Тия са дѣлата, дето Такь написа! — Свитсън вече крещеше, за да надвика шума.

Ваймс се почувства като аутсайдер. Изглежда всички освен него спореха. Надигаха се брадви.

— АЗЬ, КОЙТО СѢГА ВИ ГОВОРЯ, СѪМ Б’ХРИАН КЪРВАВИЯ ТОПОРЬ, ПО ПРАВОТО НА ГРАНИТНАТА ПИТА ИСТИНСКИЯТ КРАЛЬ НА ДЖУДЖЕТАТА! — изрева Свитсън.

Пещерата затихна, с изключение на отекналия вик, връщащ се от далечната тъмнина.

— Наводнѣнието ни завлече в пѣщѣрите. Тѫрсихме се едни други, зовѣхме в мракъ. Умираме. Телатъ ни са натрошени от ужасната вода с… каменни зѫби. Нѣмамѣ сили да се катерим. Водата ни обгражда отвсѣкѫде. Тозь заветь ще поверим на младия Силенврѫката, който е още подвижѣн, с надѣждатъ да стигне бѣл свѣть. Защото случилото се днесь не трѣбва да се забравѣ. Не тоз край бе желань! Дойдохме да сключимь примирие! Туй бе тайнатъ, грижливо подготвяна от много години!

Кутията спря да говори. Но все още се дочуваха слаби стонове и шум на вода.

— Сир, настоявам това да не се слуша! — извика Ревностен сред граговете. — Това са само лъжи и нищо повече! Няма грам истина! Кой ще докаже, че гласът е на Кървавия Топор?

„Капитан Гъд изглежда малко несигурен — забеляза Ваймс. — Кралската охрана? Е, те приличат най-вече на онзи тип здравеняци, които са верни до гроб и не отбират много от политика. Миньорите? Ядосани и объркани, понеже старите грагове крещят. Положението ще се скофти наистина _светкавично_.“

— Градска стража, при мен! — изрева той.

Откъслечните слаби гласове от куба затихнаха и заговори друг глас. Детритус бързо вдигна глава и възкликна:

— Туй е Дъртия Трол!

Свитсън се поколеба за миг.

— … ъ-ъ… аз съм Диамантеният крал на троловете — преведе той, гледайки отчаяно към Ваймс. — Ний во истина дойдохме да сключим мир. Но мъглата падна върху назе, а като се дигна, некои тролове и джуджета викнаха „Засада!“. Почнаха да се бият, глухи за командите ни. И тъй се счепкаха трол с трол и джудже с джудже и глупците ни сториха сите на глупци, докат воювахме да спрем война, дорде покрусеното небе ни помете.

— При все туй думаме: тук, в тая пещера на края на света, се сключи мир между джуджета и тролове и ще идем рамо до рамо при Смърт. Щото врагът не е Трол, нито Джудже, а пагубните, злостни, малодушни души, съдините на омразата, онез, дето вършат злини и им викат добро. Онез, дето победихме днес, но глупецът всякога ще се намери и ще рече, че…

— Това е някакъв номер! — изкрещя Ревностен.

— … че това е някакъв номер — продължи Свитсън, — и затуй ний призоваваме: елате в пещерите под таз долина, дето ще ни откриете да споделяме мира, който не може да бъде нарушен.

Боботещият глас от кутията млъкна. Отново се разнесе шум от едва доловими гласове, а после настъпи тишина.

Малките квадратчета за миг се раздвижиха като плъзгащ се пъзел и звукът се върна. Този път от кутията се разнесоха викове и писъци заедно с дрънченето на стомана…

Ваймс впери поглед в краля. „Знаел си част от това, ясно. Не всичко, но нямаше вид на изненадан, че говори Кървавия топор. Слухове? Стари приказки? Нещо от писмената? Никога няма да ми кажеш.“

— _Хад’ра_ — рече Свитсън и кубът замлъкна. — Това означава край, командире — додаде грагът.

— И така, ей ни на под Куумската долина — подметна Ревностен. — И какво открихме?

— Открихме вас — отвърна Свитсън. — Все вас откриваме.

— Мъртви тролове. Мъртви джуджета. И нищо повече от глас — разпени се Ревностен. — И Анкх-Морпорк е тук. Те са фалшиви. Тези думи може и да са казани вчера!

Кралят наблюдаваше Ревностен и Свитсън. Всъщност всички останали джуджета бяха приковали очи в тях. „Няма нужда да спорите! — искаше да извика Ваймс. — Просто оковете мръсниците, пък после ще се разберем!“

Но като си джудже, всичко опира до думи и закони…

— Това са преподобни грагове — Ревностен посочи закачулените фигури зад себе си. — Изучили са Историите! Изучили са Устройствата! Пред теб стоят хиляди години знание. А ти? Какво знаеш ти?

— Дойдохте да унищожите истината — рече Свитсън. — Осмелихте се да не й повярвате. Гласът е просто глас, но тези тела са доказателство. Дойдохте тук да ги унищожите.

Ревностен грабна брадвата на един миньор и я вдигна, преди охраната да успее да реагира, но в момента, в който се усетиха, масово се хвърлиха напред.

— Не! — извика Свитсън, вдигайки и двете си ръце. — Сир, моля! Това е спор между грагове!

— Защо не носиш брадва? — озъби се Ревностен.

— Не ми трябва брадва, за да бъда джудже — изтъкна Свитсън. — Нито да мразя троловете. Що за същество се самоопределя чрез омраза?

— Ти подбиваш самите ни основи! — кресна Ревностен. — Корените ни!

— Тогава ме изкорени — отвърна Свитсън, разпервайки празните си ръце. — Приберете меча си, командир Ваймс — добави той, без да обръща глава. — Това е между джуджета. Ревностен? Чакам. В какво вярваш? _Ха’ак! Га страк джа’ада!_

Ревностен се метна напред с вдигната брадва. Свитсън скочи бързо, последва глухият звук от удар по плът и двамата застинаха в жива картина. Стояха така, неподвижни като печалните фигури в каверната: Ревностен, вдигнал брадва, и Свитсън, приклекнал на коляно и опрял почти синовно глава на гърдите му, пръстите му пронизваха гърлото на грага.

Устните на Ревностен се отвориха, но от тях излезе само хрип и струйка кръв. Той залитна назад една-две крачки и падна по гръб. Брадвата се вряза в белия влажен каменен водопад и разби потока на хилядолетията. Времето се разпадна на парчета около нея.

Свитсън се надигна с потресен вид, разтривайки ръката си.

— То е като с брадва — обясни на никой конкретно, — но без брадвата…

Отново настъпи суматоха, но едно джудже, прогизнало от вода, разблъска тълпата.

— Сир, от долината идват група тролове! Питат за вас! Казват, че искат да преговарят!

Рис прекрачи тялото на Ревностен, вторачен в отвора на каменния водопад. При допира му падна още един къс.

— Има ли нещо необичайно във водача им? — запита той отнесено, взирайки се в новата тъмнина.

— Да, сир! Той е целият… искрящ!

— А, добре — рече кралят. — Преговорите му са уредени. Доведи го тук.

— Може ли това да е трол, който познава някои много влиятелни джуджета? — подметна Ваймс.

Низшият крал за миг срещна погледа му.

— Да, предполагам, че е. — После повиши глас. — Някой да ми донесе фенер! Командир Ваймс, бихте ли… погледнал това, моля?

В дълбините на разкритата пещера нещо светеше.

_На този ден през 1802 художникът Методий Мискинин пусна блещукащото нещо в най-дълбокия кладенец, за който се сети. Никой никога нямаше да го чуе там долу. Пилето не спря да го преследва чак до дома му._

„Можеше да е доста по-лесно — мислеше си Ваймс, — ако това беше приказка. Изтегляш меч от камъка или хвърляш магически пръстен в морските дълбини и под всеобщото ликуване светът продължава да се върти.“

Но това бе истинският живот. Светът не се въртеше, просто си обикаляше. Беше Денят на Куумската долина и в нея не се водеше битка. Но пък и не цареше мир. Онова, което цареше… ами то беше _заседаване_. Бяха преговори. Всъщност, доколкото Ваймс можеше да каже, все още не се бе стигнало до преговори. Още не бе минал етапът на провеждане на разговори относно провеждане на срещи относно събиране на делегации. От друга страна, никой не бе умрял, с изключение вероятно от скука.

Много история трябваше да се разнищи, а пред онези, които не бяха ангажирани с тази деликатна дейност, стоеше задачата да обуздаят Куумската долина. Пещерата долу бе лобното място на два легендарни героя, а само една сносна буря и няколко отместени камъка бяха достатъчни всичко да бъде пометено в стихиен приливен поток. Досега не бе станало, но рано или късно динамичната география щеше да се заеме с въпроса. Куумската долина не можеше да се остави на собственото си устройство, не и занапред.

Накъдето и да погледнеше човек, групи тролове и джуджета проучваха, копаеха, отбиваха или заприщваха потоците. Така беше от два дни, но щеше да продължи вечно, понеже всяка зима променяше условията на играта. Куумската долина им _налагаше_ сътрудничество. Проклетата Куумска долина…

Ваймс реши, че това е вече малко прекалено, но природата няма мярка. Понякога залезите са толкова розови, че съвсем им липсва стил.

Едно нещо стана наистина бързо и това бе тунелът. Джуджетата бяха прокопали мекия варовик като на игра. Човек вече можеше да влезе в пещерата, макар че трябваше да се нареди на опашка сред дългата върволица тролове и джуджета.

Чакащите на опашката се споглеждаха с несигурност. Онези от обратния поток понякога изглеждаха ядосани или пред разплакване, или просто вървяха, забили поглед в земята. Пред изхода на тунела обикновено се събираха в смълчани групички.

Ваймс, понесъл на ръце малкия Сам, не трябваше да се реди на опашка. Новините бяха плъзнали. Той мина право напред покрай троловете и джуджетата, които прилежно сглобяваха счупените сталагмити (Ваймс не знаеше, че това е възможно, но очевидно ако се върнеше след петстотин години, пак щяха да изглеждат като нови), и влезе в онова, което вече бяха почнали да наричат Кралската пещера.

И ето ги там. Неоспорим факт. Кралят на джуджетата — полегнал върху шахматната подложка, фосилизиран от вечния капчук, с вкаменена брада, сляла се със скалната основа, а диамантеният крал — останал прав в смъртта си, с потъмняло тяло, вперил очи в играта пред тях. Бе негов ред, от протегнатата му ръка висеше здрав малък сталактит.

Бяха отчупили малки сталагмити, за да си направят фигурките, които времето сега бе запечатало в неподвижна композиция. Издрасканите линии върху каменната подложка бяха почти невидими, но играчите на „Туп“ от двете раси вече размишляваха върху ходовете и Вестникът бе поместил скица на „Играта на мъртвите крале“. Диамантеният крал бе играл от страната на джуджетата. Резултатът очевидно можеше да е всякакъв.

Говореше се, че когато всичко това приключи, ще запечатат пещерата. По думите на джуджетата, прекалено много живи същества в пещера някак си я убиват. А кралете щяха да останат насаме да довършат играта си — този път в мир.

Капчук върху камък, променящ формата на света капка по капка, отмиващ една долина…

„Е, да — додаде Ваймс на себе си. — Но никога няма да е толкова просто. И за всяко следващо поколение ще трябва да я отварят наново, за да могат всички да видят, че е истина.“

Днес обаче тя бе отворена за него и малкия Сам, който носеше прелестна вълнена шапчица с пискюл.

Тухльо и Сали стояха на пост заедно с две джуджета и още два трола и зорко следяха посетителите, както и един другиго. Върмите покриваха тавана. Играта блестеше. Какво щеше да запомни малкият Сам? Може би само блещукането. Но трябваше да види това.

Играчите бяха истински. С това поне се съгласяваха и двете страни. Резбите по Диамантения крал бяха автентични, а бронята и скъпоценностите по Кървавия топор отговаряха точно на историческите сведения. Дори дългият самун джуджешки хляб, който носеше в битка и който можеше да строши тролски череп, бе до него. Джуджешките учени с надлежност и старателност успяха да отрежат миниатюрно резенче от него, при което похабиха петнайсет триона. Като по чудо се оказа все тъй неядивен, колкото и в деня на опичането му.

Ваймс реши, че минута е достатъчна за този исторически момент. Малкият Сам бе в докопващата възраст и изобщо нямаше да узнае как свършва всичко това, ако синът му изядеше исторически паметник.

— Може ли да разменим две думи, младши страж? — обърна се той към Сали на тръгване. — Смяната идва след минута.

— Разбира се, сър — отвърна Сали.

Ваймс отиде до един ъгъл в каверната и изчака Ноби и Фред Колън да се дотътрят начело на смяната.

— Радваш ли се, че се присъедини към нас, младши страж? — подхвана той, когато тя забързано се доближи до него.

— Много, сър!

— Добре. Да идем горе на светло, а?

Изкачиха тунела и излязоха във влажната жега на Куумската долина, където той приседна на един камък и се вторачи в нея. Малкият Сам играеше в нозете му.

— Има ли нещо, което искаш да споделиш с мен, младши страж?

— Трябва ли да има, сър?

— Не мога да докажа нищо, разбира се — сви рамене Ваймс, — но си агент на Низшия крал, нали? Шпионираше ме.

Изчака я да обмисли вариантите. Лястовичките пикираха в ескадрони над главите им.

— Аз, ъ-ъ, не бих назовала нещата точно така, сър — накрая отвърна тя. — Държах под око Кофтимели и чух за мината под града, а после като взе да става напечено…

— … ти се стори добра идея да станеш страж, така ли? Лигата знаеше ли?

— Не! Вижте, сър, не шпионирах _вас_…

— Казала си му, че тръгвам за Куумската долина. А онази нощ, като пристигнахме, излезе на малка въздушна разходка. Просто да поразкършиш криле, а?

— Вижте, шпионажът не е призванието ми! Присъединих се към новата стража в Начук. Опитвахме се да постигнем нещо там. Исках да дойда в Анкх-Морпорк, понеже… ами всички искаме. Да се научим, разбирате ли? Как успявате да го направите? Всички ви хвалят! А когато ме повика Низшият крал, си помислих „Какво толкова лошо има?“. Кофтимели и там бе създал проблеми. Ъ-ъ… аз всъщност никога не съм ви лъгала, сър.

— Рис вече знаеше за Тайната, така ли?

— Не, сър, не по същество. Но мисля, че имаше причина да подозира наличието на нещо там долу.

— Тогава защо просто не е отишъл да погледне?

— Джуджета да копаят в Куумската долина? Троловете щяха да, ъ-ъ, да откачат, сър.

— Но не и ако джуджетата само разследват защо ченге от Анкх-Морпорк гони някакви престъпници из пещерите, а? Не и ако ченгето е добрият стар Сам Ваймс, който всеки знае, че е точен като стрела, макар и не най-острият нож в долапа. Не можем да подкупим Сам Ваймс, ама що да се хабим, като можем да му вържем шал през очите?

— Вижте, сър, разбирам как се чувствате, но… ами… ето момченцето ви си играе в Куумската долина, при всички тези тролове и джуджета наоколо, които не се бият. Нали така? Не съм лъгала, сър, просто… взаимодействах. Струваше ли си, сър? Ха, доста ги притеснихте, като отидохте при магьосниците! Блясък не бе напуснал града! Рис трябваше да го докара по въздух през нощта. Те всъщност само ви следваха. Единственият, който ви подлъга, бях аз, но се оказва, че не ме е бивало особено. Те се нуждаеха от вас, сър. Огледайте се и кажете не си ли струваше…

На стотина метра от тях камък с размерите на къща, тикан и направляван от дузина тролове, изтрополи по скалата, падна върху една дупка и я затапи като яйце в чашка. Последваха радостни възгласи.

— Може ли да спомена още нещо, сър? — обади се Сали. — _Знам_, че Ангуа е зад мен.

— За теб съм сержант Ангуа — процеди до ухото й Ангуа. — Освен това не подлъга и мен. Казах ти, че не обичаме порти в Стражата. Но ако ви интересува, сър, мирише, сякаш казва истината.

— Държиш ли още връзка с Низшия крал? — запита Ваймс.

— Да, и съм сигурна, че той ще… — започна бързо Сали.

— Ето моите искания: граговете и каквото е останало от охраната им се връщат с мен в Анкх-Морпорк. Включително Ревностен, макар и да разбрах, че ще минат седмици, преди да може отново да говори. Ще се изправят пред Ветинари. Поел съм обещания и никой няма да ме спре да ги изпълня. Ще бъде трудно да им лепна големи обвинения, но поне ще опитам, дявол да го вземе! И понеже се обзалагам на вечерята си, че Ветинари има пръст в цялата тази работа, няма да се учудя, ако накрая ги прати в пакет на Рис. Предполагам, че _той_ има достатъчно дълбока килия за всеобщ комфорт. Разбра ли?

— Да, сър. А останалите искания?

— Същите, но на по-висок тон — отсече Ваймс. — Ясно?

— Абсолютно, сър. В такъв случай аз, разбира се, ще подам оставка.

Ваймс присви очи.

— Ще подадеш оставка, когато аз ти кажа, младши страж! Прие кралския шилинг, помниш ли? И даде клетва. Марш да взаимодействаш!

— Ще я задържите ли? — обади се Ангуа, следейки с поглед отдалечаващият се вампир.

— Сама каза, че е добро ченге. Ще видим. О, не прави такава физиономия, сержант. Сега на мода в политиката е да се шпионират приятелите. Така разбрах. Както тя каза: огледай се!

— Държите се малко несвойствено, сър — Ангуа го изгледа загрижено.

— Да, нали? — усмихна се Ваймс. — Снощи се наспах чудесно. Днес е чудесен ден. Никой не се опитва активно да ме убие, което е чудесно. Благодаря ти, сержант. Желая ти чудесна вечер.

Ваймс понесе малкия Сам обратно в късната следобедна светлина. Даже по-добре, че момичето _работеше_ за Рис. Иначе щеше да стане малко сложничко. Това беше голата истина. Да я задържи? Може би. Беше доста полезна, дори Ангуа го призна. Освен това практически щеше да е принуден да наеме шпионин в такива почти военни времена! Ако си изиграеше ходовете правилно, никой _никога повече_ нямаше да му налага кого да взема в Стражата. Дорийн Уинкингс можеше да си трака фалшивите кучешки зъби, колкото си ще!

Хмм… Ветинари така ли разсъждаваше през _цялото време_?

Чу да го викат по име. По камъните наближаваше карета и Сибил махаше от прозорчето. Това беше още една стъпка напред — дори фургоните вече можеха да стигат дотук.

— Не си забравил за вечерята довечера, нали? — запита тя с известно подозрение.

— Не, скъпа. — Ваймс не бе забравил, но се надяваше, че проблемът може да се изпари, ако не мисли за него. Вечерята щеше да е Официална, с двамата крале и куп важни по-низши управници и водачи на кланове. И за съжаление — Специалния анкх-морпоркски пратеник. Сиреч, Сам Ваймс, излъскан от глава до пети. Поне нямаше да носи чорапогащник и пера. Дори Сибил не беше толкова предвидлива. За жалост обаче в града имаше сносен шивач, горящ от желание да използва всичката златна сърма, която бе закупил случайно преди няколко години.

— Уиликинс ще е приготвил банята, докато се върнем — подхвърли Сибил, когато каретата продължи по пътя си.

— Да, скъпа.

— Недей да гледаш толкова вкиснато! Помни, че ще крепиш честта на Анкх-Морпорк!

— Нима, скъпа? А какво да правя с другата ръка? — изпъшка Ваймс, настанявайки се на мястото си.

— О, Сам! Довечера ще крачиш редом с крале!

„По-скоро бих крачил сам-самичък по пътя за Петмезената мина в три сутринта — помисли си Ваймс. — Под дъжда, с преливащите улуци.“ Но съпругите са си такива. Тя толкова се… _гордееше_ с него. Изобщо не му беше ясно защо.

Погледна китката си. Поне _това_ си бе изяснил. Изходна рана, как ли не! Просто горящият нефт бе пръснал по ръката му. Може _малко_ да прилича на онзи проклет символ, колкото да паникьоса джуджетата, но на _него_ не му минаваха никакви воднисти очи. Здрав разум и факти, ето на какво се осланяше той!

След време осъзна, че не пътуваха към града. Бяха се спуснали почти до езерата, но сега се насочваха отново нагоре по стръмната пътека. Долината се ширна пред очите му.

Кралете здраво товареха подчинените си с презумпцията, че уморените бойци са по-малко навити за бой. Групите пъплеха по скалите като мравки. Може би имаше план. Сигурно имаше план. Но планините щяха да му се надсмиват всяка зима. Тук трябваше да се поддържат отряди през цялото време, да се обхождат баирите и да се откриват и разбиват опасните камъни, преди да причинят беди. Народът трябваше да помни Куумската долина! Защото в противен случай миналото му е… минало.

И може би отвъд тътнежа на подземните води ще се чуе смехът на мъртвите крале.

Каретата спря. Сибил отвори вратата.

— Слизай, Сам Ваймс — нареди тя. — Без спорове. Време е за портрета.

— Тук ли? Но тук е… — започна Ваймс.

— Добър ден, командире — жизнерадостно поздрави Ото Вик, застанал на вратата. — Зложих пейка и зветлината е зъвзем подходяща за зветовете!

Ваймс трябваше да се съгласи. Планините искряха като злато под проблясъците на светкавиците. В далечината Кралските сълзи падаха в блестящ сребрист низ. Ярко оцветени птици се стрелкаха из небето. И по цялото протежение на долината имаше дъги.

Куумската долина в Деня на Куумската долина. Той трябваше да е там.

— Дали нейно благородие би зеднала з момченцето на зкута зи, а вие, командире, да зазтанете з ръка на рамото й…? — Той се засуети около тях с големия си черен иконограф.

— Дошъл е да направи снимки за Вестника — прошепна Сибил. — И си казах, е, сега или никога. Портретната живопис трябва да се развива.

— Колко ще отнеме това? — запита Ваймс.

— О, чазтица от зекундата, командире!

Ваймс се ободри. Така по` биваше.

Разбира се, никога не трае толкова. Но следобедът беше топъл и Ваймс все още се чувстваше чудесно. Седнаха и се втренчиха с онези смразени усмивки, които хората придобиват, когато се чудят защо частица от секундата трае половин час, докато Ото се опитваше да натъкми Вселената според вкуса си.

— Хавлок ще се чуди как да те възнагради, да знаеш — промърмори Сибил, докато вампирът се суетеше около тях.

— Може да продължи да се чуди — отвърна Ваймс. — Имам всичко, което желая.

Той се усмихна.

Щрак!

— Шейсет нови стража? — повтори лорд Ветинари.

— Цената на мира, сър — добросъвестно обясни капитан Керът. — Сигурен съм, че командир Ваймс няма да се примири с по-малко. Наистина изпитваме недостиг.

— Шейсет мъже — и джуджета, и тролове очевидно — представляват над една трета от сегашния ви състав — възкликна патрицият, потропвайки с бастуна си по калдъръма. — Мирът пристига с доста голяма квитанция, капитане.

— И известни дивиденти, сър — отбеляза Керът.

Те се загледаха в пресечения кръг, очертан над входа на мината точно над жълто-черната лента, опъната от Стражата да спира натрапници.

— Мината задочно се пада на нас, така ли? — запита Ветинари.

— Очевидно, сър. Май че терминът е „отчуждаване за обществена полза“.

— А, да. С други думи, явна правителствена кражба — въздъхна Ветинари.

— Но граговете бяха откупили правото на неограничена поземлена собственост, сър. Едва ли ще го предявят сега.

— Така е. А джуджетата наистина ли могат да правят водонепропускливи тунели?

— О, да. Почти откакто има рудници. Желаете ли да влезете вътре? Обаче се опасявам, че асансьорът не работи в момента.

Лорд Ветинари огледа релсите и малките вагонетки, с които джуджетата бяха извозвали отпадъка. Опипа сухите стени. Върна се обратно по стълбите и се намръщи, когато еднотонна желязна плоча проби стената, профуча покрай лицето му, премина през отсрещната стена и се заби в улицата отвън.

— А това в реда на нещата ли е? — запита, отръсквайки мазилка от наметката си.

Въодушевен глас зад него извика:

— Въртящият момент! Това е невероятно! Изумително!

През дупката в стената се промуши фигура, хванала нещо в ръка, и се втурна към капитан Керът, треперейки от вълнение.

— Завърта се веднъж на всеки 6.9 секунди, но въртящият момент е огромен! Счупи стягата! Какво го захранва?

— Май никой не знае — отвърна Керът. — В Юбервалд…

— Извинете, за какво става въпрос? — намеси се Ветинари, властно вдигайки ръка.

Мъжът го погледна и се обърна към Керът:

— Кой е тоя?

— Лорд Ветинари, _управник на града_, позволете да ви представя господин Пони от Гилдията на занаятчиите — бързо каза Керът. — Моля да покажете на негова светлост полуоста, господин Пони.

— Благодаря — кимна Ветинари. Той пое нещото, което доста приличаше на два петнайсетсантиметрови куба, съединени един с друг като двойка зарове, опрени страна в страна. Въртяха се един спрямо друг — много, много бавно.

— О, механизъм — безучастно каза той. — Колко хубаво.

— Хубаво? — възкликна Пони. — Не разбирате ли? Не _спира_ да се върти!

Керът и Пони загледаха с очакване патриция, който каза:

— И това е _добре_, така ли?

Керът се прокашля.

— Да, сър. Едно от тези привежда в действие една от най-големите мини в Юбервалд. Всичките помпи, вентилаторите за въздух, вагонетките за извозване на рудата, духалките за ковачниците, асансьорите… всичко. Само едно от тези. То е тип Устройство, като кубовете. Не знаем как са направени, много са редки, но другите три, за които съм чувал, не са спирали да работят от стотици години. Не използват гориво, не се _нуждаят_ от нищо. Изглежда са на милиони години. Никой не знае кой ги е направил. Те просто се въртят.

— Колко интересно — отбеляза Ветинари. — Движи вагонетки? Под земята, казвате?

— О, да — потвърди Керът. — Дори се извозват миньори.

— Ще помисля по темата — рече Ветинари, избягвайки протегнатата ръка на господин Пони. — А какво можем да го накараме да прави в града?

Двамата с Керът обърнаха въпросителни лица към господин Пони, който сви рамене и каза:

— Всичко!

_Цоп!_ Водната капка падна на главата на много, много покойния крал Кървавия топор.

— Колко трябва да висим тук, серж? — обади се Ноби, докато наблюдаваха върволицата посетители, точеща се покрай мъртвите крале.

— Гос’ин Ваймс прати вест да дойдат други от нашите — рече Фред Колън, пристъпяйки от крак на крак. При влизането пещерата не изглеждаше студена, но след време лепкавата влага влизаше под кожата на човек. Той реши, че това не се отнася за Ноби, който бе благословен от Природата с естествена лепкавост.

— Почват да ме побиват тръпки, серж — призна Ноби и посочи кралете. — Ако оная ръка мръдне, ще запищя.

— Мисли за това, че _си тук_, Ноби.

— Винаги съм _все някъде_, серж.

— Да, ама когато вземат да пишат историческите книги, ще… — Фред Колън поспря и се замисли. Трябваше да признае, че сигурно нямаше да споменат точно тях двамата с Ноби. — Е, тъй или инак твоята Лиска ще се гордее с теб.

— Тая май няма да я бъде, серж — тъжно сподели Ноби. — Мило момиче е, ама май трябва тактично да я разкарам.

— Стига, бе!

— Тъй е, серж. Оня ден ми сготви вечеря. Опита се да направи Злочестия пудинг като старото ми мамче.

_Цоп!_

Фред Колън се усмихна от дъното на стомаха си.

— О, да. Никой не може да озлочести пудинг като старото ти мамче, Ноби.

— Беше ужасно, Фред — оплака се Ноби с клюмнала глава. — Пък за кебапа й хич не ми се говори. Не е от ония девойки, дето ги бива в кухнята.

— По-скоро е пилонен тип, Ноби, тъй си е.

— Точно тъй. И си помислих, ами… с Чукоглавата може никога да не си сигурен накъде гледа, ама мидите й в масло, е… — той въздъхна.

— Тая мисъл сгрява мъжа в студена нощ — съгласи се Фред.

— И ‘наеш ли, напоследък, като ме фрасне с мокра риба, не боли толко’, колкот’ преди — продължи Ноби. — Май намираме общ език.

_Цоп!_

— Тя може да строши омар с юмрук — отбеляза Колън. — Това е много ценен талант.

— Та си мислех да говоря с Ангуа — кимна Ноби. — Тя може да ми даде ъкъл как да разкарам тактично Лиска.

— Добра идея, Ноби — окуражи го Фред. — Не пипайте, сър, инак ще трябва да ви откина пръстите — заплаши той с приятелска интонация едно джудже, което се протягаше с благоговение към шахматната подложка.

— Но пак ще сме си приятели, разбира се — додаде Ноби, а джуджето се дръпна. — Поне докато мога да влизам безплатно в клуб „Розово маце“, винаги ще съм до нея, ако й се прище да поплаче върху нечий шлем.

— Много модерно виждане, Ноби — похвали го Фред. Той се усмихна в сумрака. Някак си светът се бе върнал в релсите.

_Цоп!_

Вечният трол, бродещ из света…

Тухльо се затътри след Детритус, влачейки бухалката си.

Е, нема грешка, огря го късмета! Разправяха, че е болезнено да откажеш дрогата, ама на Тухльо целият му живот беше болезнен, и точно сега хич не беше толко’ зле. Беше, тъй де, _странно_ как успява да навърже цяло изречение, без да му забрави началото. И му даваха храна, която взе да му харесва, като спря да я повръща. Сержант Детритус, който знаеше всичко, му беше казал, че ако остане чист и поумнее, некой ден може да се издигне чак до младши страж и да изкарва куп мангизи.

Не беше много сигурен как се стигна до всичко това. Май вече не беше в града и бяха ставали некакви битки, а сержант Детритус му показа тия умрелите и го перна по главата и рече „Помни!“, та той се стараеше, ама беше цапардосван по тиквата толко’ по-силно безброй много пъти, че т’ва не беше _нищо_. Но сержант Детритус рече, че ‘сичко опира дотам да не мразят повече джуджетата, пък т’ва хич не е проблем, щото Тухльо ни веднъж не бе имал излишна енергия да мрази някой. Сержант Детритус обяви, че от онова, дето правят долу в тая дупка, светът става по-добър.

И като подуши храната, Тухльо реши, че тука вече сержант Детритус е уцелил право в десятката.

Троловете и джуджетата бяха издигнали огромна постройка в Куумската долина, използвайки гигантски камъни за стените и половин паднала гора за покрива. Вътре припукваше огън, разстлан на трийсетина метра. Около него на дълги пейки се бяха наредили управниците на над сто джуджешки мини и водачите на осемдесет тролски клана, заедно със своите последователи, слуги и телохранители. Шумът бе неистов, димът — плътен, а жегата — като стена.

Денят бе добър. Беше постигнат напредък. Вярно, че гостите не се омешваха, но и не се опитваха да се избият. Това бе обещаващо развитие. Примирието настъпваше.

На високата маса крал Рис се облегна на импровизирания си трон и каза:

— На крале не се поставят искания. Отправят се молби, които благосклонно се удовлетворяват. Той не разбира ли?

— Не мисля, че му дреме на _тра’ка_, сир, ако позволите да се изразя грубо — отвърна граг Свитсън, застанал почтително до него. — А висшите джуджета в града ще го подкрепят изцяло в това. Не ми е работа, сир, но бих ви посъветвал за мълчаливо съгласие.

— И това е всичко, което иска? Никакво злато, сребро, отстъпки?

— Това е всичко, което _той_ иска, сър. Но предполагам, че скоро ще получите вест от лорд Ветинари.

— О, можеш да си сигурен в това! — Кралят въздъхна. — Светът се променя, граг Свитсън, но някои неща си остават същите. Ъ-ъ… онова… нещо го _е_ напуснало, нали?

— Така смятам, сир.

— Не си убеден?

Грагът слабо се усмихна вътрешно.

— Да кажем просто, че разумната му молба ще бъде изцяло удовлетворена, а, сир?

— Съветът ти е взет под внимание, граг. Благодаря.

Крал Рис се обърна в трона си, наведе се през двете празни места и запита Диамантения крал:

— Мислиш ли, че нещо им се е случило? Вече минава шест часът!

Блясък се усмихна, изпълвайки помещението със светлина.

— Предполагам, че ги задържат изключително важни причини.

— По-важни от _тези_? — вдигна вежда джуджешкият крал.

… и понеже някои неща _са_ важни, каретата стоеше пред къщата на магистрата долу в града. Конете нетърпеливо тъпчеха на място. Кочияшът чакаше. Седнала в каретата с бегла усмивка на лицето, лейди Сибил кърпеше чорап, понеже някои неща са важни.

А от отвореният прозорец на горния етаж се носеше гласът на Сам Ваймс:

— Вика „Хррррп!“. Това е хипопотам! Това не е моята крава!

Въпреки всичко имаше още за доизкусуряване.

$orig_lang=en

$series=Светът на диска

$sernr=34

$orig_title=Thud!

$year=2005

$translator=Катя Анчева

$trans_year=2010

$pub_series=Истории от света на диска

$pub_year=2010