Хенри Райдър Хагард Тя се завръща Аеша #2

Първа част

1 Двойният знак

От онази нощ, в която на Лео се яви видение, изминаха двадесет години — най-ужасните, може би, изтърпени от човеци. Тия двадесет години преминаха в търсения и изпитания, за да свършат с едно удивително и потърсващо душата чудо.

Радвам се, че скоро ще умра, защото искам да продължа издирването в други царства, както вярвам, че ми е предопределено. Искам да узная началото и края на духовната драма, от която моята скромна личност прочете няколко страници тук, на земята. Аз, Людвиг Хораций Холи, боледувах дълго, по-близо бях до смъртта, отколкото до живота. Пиша тези редове край северните граници на Индия, в подножието на планини, чиито най-ниски склонове различавам от моя прозорец. Наистина, друг човек отдавна би умрял, но съдбата ми подари глътка живот, може би, за да опиша тая история.

Принуден съм да остана тук месец или два, докато събера сили, за да отпътувам, защото мечтата ми е да умра в родния си край. Докато силите ме държат, ще опиша историята или поне онези части от нея — най-съществените, защото съм принуден, пък и много мога да изхвърля. Не смея да се разпростирам надълго и нашироко, макар че паметта и бележките ми могат да доставят материал за няколко тома.

Започвам с видението.

След като с Лео се завърнахме от Африка през 1885 година, искахме да се уединим. Имахме нужда от това, за да се съвземем от страшния удар, който ни сполетя. Упътихме се към старата къща по бреговете на Къмбърланд, принадлежаща на моето семейство от много поколения, настанихме се в нея, за да можем спокойно да размишляваме.

Тези, които четат думите ми, които записвам сега, ще се запитат: „Какъв удар?“

Да, аз съм Хораций Холи, а моят другар, най-милият ми приятел, моят син, е Лео Винси. Ние бяхме хората, които, следвайки древното указание, тръгнахме към пещерите на Кор и Средна Африка и там открихме тази, която дирехме — безсмъртната Аеша, — тази, на която всичко безпрекословно трябва да се подчинява. Тя се влюби в Лео — този прероден Каликрат, гръцки жрец на Изида, когото тя преди две хиляди години бе убила от ревност.

Именно в нея открих Божествената, която трябваше безнадеждно да обичам не с плътта, а с душата си през безбройните години на битието. Какво престъпление съм извършил, та ми бе наложено подобно болезнено наказание?

Но дали е наказание? Няма ли да се окаже то оная мрачна и ужасяваща врата, през която минава пътят за двореца на Възмездието? Тя се закле, че ще бъде завинаги мой и негов приятел, че вечно ще живее с нас, и аз й повярвах…

Колко зими проскитахме тук между ледени височини и пустини! Но най-после вестоносецът се яви и ни заведе на планината, където намерихме храма на Духа. Дали случилото се не е алегория, съчинена за наше успокоение? Уверен съм, че не е така.

Нека припомня, че в Кор намерихме безсмъртната жена. Там, осветена от Стълба на Живота, тя призна мистичната си любов и пред очите ни изчезна по такъв ужасен начин, че и сега, след всичко, което се случи, аз треперя само като си спомня.

Какви бяха последните думи на Аеша?

— Не ме забравяйте! Съжалете ме! Не умирам! Ще се върна пак и още веднъж ще стана прелестна! Кълна ви се, че казвам истината!

Но няма отново да преразказвам всичко това. То е написано, човекът, комуто поверих тайната, не ме излъга и издаде книгата, която ми се струва, че е известна в цял свят. Има и тук хора, които я прочетоха на английски, а след това преведоха на индийски. Препоръчвам я на любопитния читател.

В тая къща на усамотения морски бряг живяхме година в очакване на изгубеното, търсейки път, чрез който да го намерим пак, но напразно. Тук се посъвзехме и косата на Лео, която побеля от ужас в пещерите, отново възвърна златистия си цвят. Пак се разхубави: лицето му прие предишния си вид, само че пречистено и тъжно.

Много добре помня оная нощ, нощта на просветлението. Ние бяхме със съкрушени сърца и отчаяни. Търсехме знаци и не ги намирахме. Мъртвата си остана мъртва и никакъв отговор не получи нашият зов.

Вечерта беше мрачна и есенна. Навечеряхме се и се разходихме по брега, заслушани в бавното плискане на вълните и в очакване да блесне светкавица от гърдите на далечния облак.

Вървяхме мълчаливо, докато най-после Лео въздъхна и ми стисна ръката.

— Не мога да издържам повече, Хораций.

Страдам. Страшно ме измъчва желанието да видя още веднъж Аеша. Силен съм и може да живея още петдесет години…

— Какво бихме могли да направим? — попитах аз.

— Бих поел по белия път към познанието — отговори той тържествено. — Но мога и да умра и искам да умра още тази нощ…

Погледнах го сърдито, защото думите му ме изплашиха.

— Лео, ти си страхливец, щом не можеш да понасяш своята мъка. За разлика от някои като…

— Искаш да кажеш, като теб, Хораций — отвърна той с висок смях, — защото проклятието тежи и върху теб. Добре, ти си по-силен от мене и по-твърд, защото си живял по-дълго време. Но аз не мога да понеса тая мъка. Искам да умра.

— Престъпление е — казах аз, — ще обидиш Силата, която те е създала, ако захвърлиш нейния дар — Живота, като нещо употребено и презряно. Това престъпление влече след себе си страшно наказание, по-страшно, отколкото можем да си представим, а именно наказанието на вечната раздяла.

— Извършва ли престъпление човек, който, смачкан в килията за мъчения, грабва нож и се самоубива, Хораций? В подобно положение съм аз и ще употребя нож, за да реша съдбата си. Тя е мъртва и поне в смъртта ще съм по-близо до нея.

— Недей така, Лео. Може би Аеша е жива.

— Не, защото тогава тя би дала някакъв знак. Но да не говорим повече или ако трябва, нека е за друго.

След това размених с Лео някои мисли с малка надежда, защото забелязах, че това, от което се страхувах, щеше да се случи. Лео беше сломен. Скръб и печал разстроиха ума му.

— Лео — викнах аз, — толкова ли съм ти безразличен, че ще ме оставиш сам? Така ли ми се отплащаш за цялата ми обич и грижи? Желаеш ли моята смърт? Направи това, но знай, че моята кръв ще тежи на съвестта ти.

— Твоята кръв? Защо, Хораций?

— Защото пътят на живота е широк. По него могат и двама да пътуват. Вървели сме заедно толкова години, заедно сме изтърпели много. Вярвам, че няма скоро да се разделим. — Настъпи обрат в него. Той започна да се страхува за мен. Аз добавих: — Ако ти умреш, ще умра и аз.

Лео отстъпи.

— Добре — каза той внезапно, — обещавам ти, че тази нощ няма да се случи нищо.

— Дано — отговорих аз и си легнах преизпълнен от страх. Уверен бях, че желанието му за смърт, щом веднъж го е завладяло, ще расте и нараства, докато накрая стане непреодолимо. Тогава и аз бих закреял и умрял, защото не можех да живея без него. И в отчаянието си аз се унесох по оная, която бе отминала.

— Аеша — извиках аз, — ако притежаваш някаква сила, дай знак, че си жива, избави твоя поклонник от тоя грях, не съкрушавай сърцето ми! Умилостиви се и го обнадежди, защото Лео не би могъл да живее без надежда. А без него и аз не бих живял.

После заспах измъчен.

Събуди ме гласът на Лео. Говореше ми шепнешком, но възбудено в тъмнината.

— Хораций — каза той. — Хораций, татко мой, слушай!

Мигновено се събудих, защото гласът му ми подсказваше, че нещо се е случило, нещо, което ще повлияе на съдбата ни.

— Да запаля ли свещта? — попитах аз.

— Недей, Хораций, предпочитам да говоря на тъмно. Заспах и сънувах интересен сън, който друг път не съм сънувал. Стори ми се, че стоя под небесния свод. Нито една звездица не блещукаше.

Беше мрачно и черно и почувствах страхотна самота. После внезапно в свода, няколко мили по-далеч, блесна светлина. Помислих, че е комета. Светлината заслиза бавно, плуваше като огнен език надолу и по-надолу, докато спря над мен. Забелязах, че приличаше на език, по-точно на ветрило от пламъци. Светлината бе над мене и аз видях в блясъка й жена. Блясъкът се усили и успях да я разпозная. Хораций, това беше самата Аеша, с чудните си очи, красиво лице и черна коса. Тя ме погледна натъжена, с укор, сякаш че ми казваше: „Защо се съмняваш?“ Помъчих се да я заговоря, но устните ми не мръднаха, помъчих се да пристъпя и да я прегърна, но ръцете ми останаха неподвижни. Помежду ни имаше преграда. Тя вдигна ръка и ми направи знак да я следвам. Тогава, Хораций, тя изчезна и ми се стори, че душата ми се откъсна от тялото и я последва. Прелетяхме набързо към изток, — по суша и по море — запомних пътя. На едно място тя спря и погледнах надолу. Луната осветяваше срутените палати на Кор и недалеч от там беше заливът, който отминахме. Продължихме над блатата и спряхме до главата на етиопеца. Наоколо бяха събрани арабите, които ни зяпаха любопитно, а също и нашите другари, които се удавиха в морето. И Джоб беше между тях — усмихваше се тъжно, поклати глава, като че ли искаше да ни придружи, но му бе невъзможно. Пак през морето, през пясъчни пустини, през няколко морета, и ето бреговете на Индия се разстлаха пред нас. После към север и все към север летяхме над поляни, докато стигнахме планини, покрити с вечен сняг. Преминахме над тях и спряхме за миг над една сграда върху едно плато. Това беше манастир, защото видяхме как стари калугери четат молитви по терасите му. Манастирът ще го позная пак, защото прилича на полумесец, а пред него грамадна срутена статуя на един Бог е втренчила вечния си поглед в пустинята. Познах, че сме пресекли най-далечните тибетски граници и пред нас лежат девствени земи. Много планини се ширят отвъд тази пустиня, море от хиляди и хиляди снежни върхове. Близо до манастира се издигаше усамотен хълм, по-висок от заобикалящите го. Ние спряхме на заобления му връх, където изведнъж блесна святкащ лъч, като по сигнал изпратен от разстояние. Вървяхме напред, лъчът се снишаваше по пустинята и през обширна равнина, в която имаше много села и един град, построен върху могила. Спряхме на един връх. Тогава забелязах, че той е кръгообразен, както символът на живота при египтяните. Видях също, че огънят, който свети пред него, излизаше от кратера на вулкан. На тоя връх ние спряхме за малко, докато сянката на Аеша посочи с ръка надолу, усмихна се и изчезна… Тогава се събудих… Хораций, ето какъв знак ми се яви.

Гласът му замря в тъмнината, но аз лежах спокоен, размишлявайки върху чутото. Лео пропълзя до мене, хвана ръката ми и я стисна.

— Спиш ли — попита ме сърдито той, — говори, човече, говори!

— Не — отвърнах аз, — никога не съм бил по-буден, чакай малко.

После се изправих и отидох до отворения прозорец, вдигнах решетката и погледнах небето, което при първата слаба окраска на зората имаше цвета на перли. Лео се приближи, облегна се на прозореца и аз видях, че той трепери като премръзнал. Личеше си, че беше много развълнуван.

— Говориш за знак — казах аз, — но виждам само един чуден сън.

— Не беше сън — пресече ме той сопнато, — а видение.

— Нека и видение да е. Но има видения истински, има и лъжливи. Какво ти дава право да мислиш, че твоето е истинско? Каква е същността му — не е ли една чудесна приказка, която си сътворил, тласкан от скръб и надежди? Сънувал си, че си сам в обширния свят. Добре, всяко живо същество е самотно. Сънувал си, че сянката на Аеша ти се е явила. Някога напускала ли те е? Сънувал си, че тя те е превела през морета и суша, минали сте през места, познати вам, летели сте над тайнствени планини и сте стигнали непознат връх. Не те ли е водила тя през живота към онзи връх, който се намира отвъд вратите на смъртта? Това е сън и нищо друго.

— Не казвай нищо повече — извика той. — Каквото съм видял, видял съм го и ще го следвам. Мисли каквото си искаш, Хораций, и прави каквото щеш! Тръгвам утре за Индия, ако искаш ела с мен, ако ли не — мога и без теб.

— Бълнуваш, Лео. Не забравяй, че не виждам никакъв знак. А страшният сън на човек, който само преди няколко часа искаше да се самоубива, няма да ни застави да предприемем опасна експедиция из снежните върхове на Централна Азия. Смяташ ли, че Аеша се е преродила там в лама или в нещо подобно?

— Никога не ми е минавало през ума такова нещо, но защо не? Помниш ли една сцена в пещерите на Кор, когато живият гледаше мъртвия, а и двамата бяха едно и също лице? Помниш ли, че Аеша се закле, че пак ще дойде на тоя свят, а как ще стане това, ако не чрез прераждане?

Нищо не му отвърнах. Борех се със себе си.

— На мен знак не ми се явява — казах аз, — затова не съм възторжен като теб. Но вярвам, че пак ще се включа в играта.

— Никакъв знак ли не виждаш? Искам да го видиш! О, колко искам да се убедиш, така както аз съм убеден, Хораций!

Дълго мълчахме с вперени в небето очи. Зората бе бурна. Черни облаци висяха над океана. Един от тях беше като грамадна планина и ние го наблюдавахме. Върхът му заприлича на вулканичен кратер. От кратера се показа друг облак и като стълб се издигна нагоре. Когато слънчевите лъчи озариха тази планина, стълбът и другите облаци побеляха като сняг. После тя сякаш се стопи от тия огнени стрели, средата на стълба изтъня и изчезна, оставяйки огромен кръгообразен черен облак.

— Виж — каза Лео плахо и тихо, — това е планината, която сънувах, до нея е черният обръч и пред него свети огънят. Ето знак за двама ни, Хораций.

Гледах, докато за миг обръчът изчезна в синевата. Тогава се обърнах към Лео и му казах:

— Ще те придружа в Централна Азия.

2 Манастирът

От бдението ни в старата къща в Къмбърланд изминаха шестнадесет години и ето ние двамата, Лео и аз, все пътуваме, все търсим онази планинска верига и оня връх, който прилича на Символа на Живота, но дали някога ще го намерим?

Приключенията ни биха изпълнили томове, но има ли полза от това? Много приключения от подобно естество са били описани, но тия, които ние преживяхме, бяха по-продължителни.

В Тибет прекарахме пет години, по-голямата част от тях като гости на различни манастири, където изучавахме законите и традициите на ламите. Заплашваше ни смърт, защото бяхме посетили един град, влизането в който било забранено, но с помощта на китайско официално лице избягнахме наказанието.

Напускайки Тибет, ние изминахме хиляди километри на изток, запад и север, пребивавайки между много племена на Китайската империя. Ние научихме много езици и понасяйки големи мъчнотии, можахме да научим една легенда за едно отдалечено на стотици километри място. Стигнахме там, но не намерихме нищо.

И тъй времето минаваше. Ние и не помисляхме да спрем издирванията си, защото на тръгване се заклехме, че или ще изпълним мисията си, или ще умрем. Вярно е, че ние много пъти бяхме на косъм от смъртта, ако не бяхме спасявани, и то по много мистериозен начин.

Сега сме в страна, където още нито един европеец не е стъпвал. В една част на тая обширна земя, наречена Туркестан, има едно голямо езеро Балхаш, бреговете на което посетихме… Двеста километра на запад от езерото се издигат планини, наречени Черга, които обходихме.

Тук най-после нашите истински приключения започнаха. На една от скалите на тая страшна Черга щяхме да умрем от глад. Зимата идваше, а ние не намирахме дивеч.

Последният пътник, когото срещнахме стотици километри по на юг, ни каза, че в тия планини имало манастир, обитаван от лами, отличаващи се с голяма святост. Той каза, че те живеят в тая дива страна, където няма никакви племена и не царува никаква власт. Ламите не дружат с никого, освен с благочестивите си размишления.

Ние не повярвахме в съществуването на манастира, но все пак го търсехме, без път и посока, водени от слепия случай. Като гладувахме и не можехме да намерим „аргали“ (гориво), за да накладем огън, ние скитахме благодарение на лунната светлина, водейки със себе си само един як.

Благородно животно беше този як, имаше хубаво тяло, но и той, както господарите си, се приближаваше към свой край. Не беше претоварен, защото носеше само няколко пушки и малко провизии, купени преди две години от един керван, малко златни и сребърни пари, чай, кожи за топлене, както и дрехи от овча кожа.

Ние се влачехме напред през необятна площ, покрита със сняг, докато добичето ни въздъхна и спря. И ние също спряхме, защото беше време, и като се увихме в кожите, седнахме на снега, за да дочакаме утрото.

— Ще го заколим и ще изяден месото му сурово — казах аз и потупах спокойно лежащия до нас як.

— Може пък да намерим дивеч при разсъмване — отговори Лео, изпълнен с надежда.

— А ако не намерим, ще трябва да умрем.

— Много добре — каза той, — тогава да мрем. Това е последното средство на неуспеха. Ще направим всичко, което можем.

— Разбира се, Лео. Щом шестнайсет години тъпчем тия планини и вечни снегове, за да търсим сбъдването на един сън, значи правим всичко, което можем.

— Ти знаеш в какво вярвам — отговори той твърдо и настъпи мълчание, защото тук доказателствата бяха неуместни.

Дори и сега не ми мина през ума, че всичките ни трудове и страдания са били напразни.

Зазори се и ние се спогледахме, за да видим колко сила е останала у всеки един от нас. Ако някой европеец ни видеше, щеше да ни вземе за диваци. Лео беше минал четиридесет години; по красота и хармоничност по-великолепно мъжко тяло не бях виждал. Твърде висок, макар и слаб, дългогодишният му уединен живот бе преобърнал мускулите му на стомана. Косата му беше дълга, като моята, защото така ни пазеше от слънцето и студа. Тя висеше на врата му като златни къдрави кюлчета. Брадата му се пръскаше и се разстилаше по огромните му гърди. Лицето му беше красиво, макар и почерняло от вятъра и бурите… Изтънчено, замислено, мрачно, на него като кристал бляскаха сините му очи.

Аз си бях такъв, какъвто съм бил винаги: грозен, космат, също почернял, но, въпреки шейсетгодишната си възраст, още силен. Силата ми се увеличаваше с течение на времето, а здравето ми беше съвършено.

Фактически през цялото време на трудни пътешествия и преходи никой от нас не се разболя. Трудностите калиха телата ни като желязо и ги направиха недостъпни за човешките болки. А дали и загдето глътнахме, макар и малко, от Огъня на Живота в планините на Кор?

Макар да заспахме гладни, на никого от нас не личеше да е изтощен. Хвърлихме поглед на застилащата се пред нас гледка. В ниското се простираше малко плодородна земя, а отвъд нея почваше пустинята — обикновена, дива, безводна и без растителност, тук-таме покрита с първия зимен сняг. Отвъд тази пустиня, много километри надалеч, се издигаха планини, белите върхове на които като истинско море се извисяваха на възбог.

Когато златните слънчеви лъчи озариха върховете, Лео се смути.

— Виж там! — викна ми той, посочвайки нещо огромно и тъмно.

В същия миг светлината падна върху него и ние видяхме на десетина километра от нас голяма планина, която стърчеше самотно сред пясъците. Светлината бавно пълзеше по склоновете като някаква ръка, докато стигна до малка площадка на не повече от триста ярда пред нас. Там, на края й, имаше разрушен идол, огромен Буда, който гледаше величествено към пустинята, а зад него се издигаше построен от жълт камък манастир.

— Най-после! — извика Лео. — О, небеса! Най-после! — и падайки на земята, той скри лице в снега, за да не прочета нещо, което той криеше и от мене.

Като знаех какво вълнение изживява, оставих го да полежи малко… После отидох до спокойно лежащия як, който с гладни очи гледаше наоколо, турих кожите на гърба му и потупах Лео по гърба. Със заповеднически тон му казах:

— Хайде! Ако манастирът е обитаем, ще намерим храна и подслон, защото се надига нова буря.

Той стана, без да отрони дума, очисти снега от брадата си и дойде да ми помогне да вдигнем яка, който поради слабостта си не можеше да стане самичък.

Погледнах крадешком Лео и видях по лицето му чуден и щастлив поглед. Голямо спокойствие го бе обзело.

Тръгнахме нагоре по снежния склон, влачейки яка с нас към терасата, където беше манастирът. Около него не се виждаше никой, не забелязвах и следи от стъпки.

Не беше ли развалина този манастир? Много такива сме видели по тая древна земя. Тя навред е изпълнена с такива стари манастири, служили някога за жилища на благочестиви хора, според разбиранията им за живота, и умрели тук, преди нашата западна култура да се е родила.

Забелязах от един комин да излиза тънък стълб син дим и ми се стори, че никога не съм виждал по-прелестна гледка.

В средата на сградата се издигаше голямо здание, вероятно храм. Близо до нас видях малка врата. Приближих се до нея и почуках, викайки високо:

— Отворете, отворете, свещени лами. Чужденци дирят вашата милост.

Не мина много и се чуха стъпки. Вратата заскърца и се отвори. Пред нас застана старец със скъсани жълти дрехи.

— Кой е? Кой е? — запита той. — Кой иде да наруши нашата самота, самотата на свещените лами?

— Пътници, които са живели много време в самота — отговорих аз на неговия език, който говорех много добре. — Пътници, които гладуват и които молят за вашето милосърдие.

Той втренчи поглед през очилата си върху нас и не можейки да прочете нищо по лицата ни, погледна дрехите ни, които бяха съвсем изпокъсани — също като неговите и със същата кройка. И наистина нашите дрехи бяха като на тибетските лами… Ние се облякохме в такива, защото нямахме други. Те ни пазеха и от суровия климат, и от погледите на хората.

— Вие лами ли сте? — съмняващ се, запита той. — И ако сте, от кой манастир сте?

— По-скоро лами, които принадлежат на „Манастира, наречен Свят“, където, уви, всеки гладува.

Моят отговор му се видя забавен, защото той се засмя и поклати глава.

— Не е редно според нашата вяра — каза той — да приемаме чужденци, които не са като нас.

— Но не противоречи ли това на правилото ви да не оставяте чужденци да страдат от глад? — И аз цитирах една мисъл на Буда, подходяща за случая.

— Виждам, че сте чели тези книги — извика той учуден, което пролича и на жълтото му лице, — и на такива хора ние не можем да откажем подслон. Влезте, братя, влезте, вие от „Манастира, наречен Свят“. Побързайте, ето и якът има нужда от нашето милосърдие…

Той се обърна и позвъни със звънеца, който бе окачен зад вратата. На звъна се отзова друг човек с по-набръчкано лице, изглежда, по-стар, който ни гледаше със зяпнала уста.

— Брате — каза калугерът, — затвори устата си да не би някой зъл дух да влезе в нея и откарай бедното животно. Нахрани го с другия добитък.

Снехме товара от гърба на животното и старият Господар на стадата го откара.

След това калугерът Ку-ен ни заведе в манастирската кухня. Тук заварихме останалите калугери — около двайсетина, събрани около огъня и заети с приготовлението на закуската. Всички бяха старци. Най-младият бе над шейсет и петгодишен. Нашият водач ни представи, като им каза, че идем от манастира, наречен „Светът, където народът гладува“, защото тази шега му бе харесала.

Те ни изгледаха, триеха тънките си ръце, поклониха се и ни казаха: „Добре дошли“. Изглежда, че бяха доволни от пристигането ни.

Докато водата за измиване се стопли, едни от тях отидоха да ни приготвят стая. Други ни събуха грубите кожени обуща, съблякоха дебелите ни горни дрехи, донесоха чехли.

След това ни заведоха в голяма стая, която, както ни казаха, е „благословена“, защото в нея бил спал прочут светец. Бяха запалили огън и о, чудо на чудесата! — имаше чисти постелки, ленени покривки, всичките стари и износени, но доброкачествени.

Измихме се. Да, целите се измихме и като се облякохме с дрехи, които бяха тесни за Лео, позвънихме. При нас се яви калугер, който също позвъни в кухнята, където ни очакваше закуската. Тя се състоеше от мляко, сушена риба, уловена в езерото, масло, чай и бе приготвена в наша чест. Никога не сме яли толкова приятна и вкусна закуска, и то в такова количество. И наистина най-после бях принуден да спра Лео, защото видях как калугерите го гледаха зяпнали, а старият калугер избърбори:

— Охо, манастирът, наречен „Светът, дето народът гладува“… — Началникът на припасите довърши:

— Ако продължава така да си похапва, запасът ни от храна няма да ни стигне за през зимата.

Престанахме да ядем, като си припомнихме някои правила за учтивост. След това изпяхме една будистка песен-молитва.

— Те са на прав път! Те са на прав път! — учудени си шепнеха калугерите.

— Да — отговори Лео, — ние сме на прав път от шестнайсет години насам. Но сме в началото, защото висок като звезда, необятен като океан и безкраен като пустиня е този път. За да тръгнем по правия път, по чудо нам ни е посолен от един сън вашият манастир, в който намерихме вас, най-благочестивите, най-свещените и най-учените от всички лами в тия страни.

— Да, така е — отговори калугерът Ку-ен, знаейки, че няма друг манастир наоколо. И пак избърбори нещо. След това с въздишка каза: — Уви, нашият брой намалява.

Пожелахме да отидем в стаята за почивка и там спахме двадесет и четири часа. Събудихме се напълно отпочинали и с пресни сили.

Такова беше нашето влизане в манастира на планината, където ни бе съдено да прекараме следващите шест месеца от живота си. В течение на няколко дни спечелихме доверието на тия добродушни и простосърдечни стари калугери, които ни разказаха историята си.

Разбрахме, че тук от древни времена е съществувал манастир, в който са живели стотици братя. И това беше несъмнено, защото помещенията бяха просторни, макар че повечето бяха в развалини, както и статуята на Буда.

Старият калугер Ку-ен разказваше, че преди два века, а може би и повече, калугерите били избити от свирепо племе, което живеело отвъд пустинята и по отдалечените планини и което се състояло от еретици и поклонници на огъня. Неколцина монаси успели да се спасят и разнесли печалните новини сред околните монашески общества. В течение на пет поколения никой не посмял да се настани в това място.

Най-после, на нашия приятел Ку-ен, като младеж, му се явило откровение, че той е превъплъщение на един от някогашните калугери на Манастира на Планината, който също се наричал Ку-ен, и че неговото задължение в този му живот е да се върне тук. Ако направел това, щял да получи и други откровения.

Той събрал няколко ревностни калугери и, с благословията и съгласието на по-големите, те тръгнали и след големи мъчнотии и тежки загуби намерили това място, настанили се в него, като ремонтирали помещенията.

Това се случило преди петдесет години. И оттогава те живеят тук, свързвайки се с външния свят случайно.

Отначало техният брой се попълвал с нови прииждащи калугери, но напоследък такива престанали да идват.

— Какво ще стане в такъв случай? — запитах аз.

— Няма страшно — отговори калугерът. — Ние бяхме удостоени с много откровения, а след като умрем, сме си спечелили в Девашан по-леко съществуване. Какво повече бихме могли да поискаме, щом сме откъснати от световните съблазни?

В свободното от безкрайните молитви и размишления време те бяха добри домакини. Обработваха земята в подножието на планината и пасяха стадата си от якове.

Тъй прекарваха те непорочния си живот, докато най-после умираха на преклонна възраст и отиваха според вярванията си във вечния кръг на живота, който някъде се повтаря.

С пристигането ни в манастира, зимата започна с остър студ и снежни бури, които заснежиха цялата пустиня. Стана ни ясно, че трябва да стоим тука до пролетта и тогава да тръгнем нанякъде.

Обяснихме това на калугера Ку-ен, като предложихме да се преместим в някоя празна стая в нарушената част на зданието и да се храним с рибата, която бихме могли да хващаме в езерото. Бяхме намислили да счупим леда в езерото до манастира, ако не успеем да намерим дивеч в ниската борова гора около манастира и бреговете на езерото.

Ку-ен не беше разположен да слуша такова предложение. Той каза, че след като сме им пратени като гости, ние като такива бихме могли да останем колкото искаме. Трябваше ли да легне върху тях грехът на негостоприемството? Освен това той ни напомни, смеейки се:

— Ние, които сме се усамотили тук, искаме да чуем нещо за манастира, наречен „Светът, в който калугерите гладуват“.

Накрая разбрахме, че другият старец щял да ни поведе по пътя на Правдата, или казано на по-разбран език, да станем добри лами като него и другарите му.

Тръгнахме по тоя път, както бяхме правили и в други манастири и участвувахме в дългите молитви, вдълбочавахме се в Канджираили — преводът на книгите на Буда, който е тяхната Библия и непрестанно доказвахме, че умът ни е бистър.

Ние им изяснявахме и основите на нашата вяра; на тях им ставаше приятно, когато откриваха прилика между двете религии. Не ще и съмнение, че ако имахме време да постоим десетина години, бихме повлияли на някои от калугерите и те щяха да научат и други молитви.

В свободното си време им разказвахме много случки от „Манастира, наречен Свят“ и наистина бе приятно и умилително да виждаш радостта, с която те се заслушваха в разговорите за чудесни страни и непознати тям човешки племена — защото те знаеха само за Русия, Китай и някои полудиви племена, обитаващи околните планини и пустини.

— Потребно ни е да знаем всичко това — казваха те, — защото кой знае дали в следващото си прераждане няма да бъдем жители на ония земи.

И въпреки че живеехме спокойно и разкошно, сърцата ни бяха гладни, защото ни измъчваше стремежът на постоянното търсене. Уверени бяхме, че сме на прага, да, ние вярвахме в това, но условията ни пречеха да напреднем.

Валеше сняг над пустинята, а и силни ветрове внезапно почваха да духат, като грабваха снега и го трупаха на преспи, високи и грамадни, в които нещастните пътници биха намерили смъртта си. Трябваше да чакаме, нямахме избор.

Намерихме си занимание в една полуразрушена стая, където имаше библиотека, претъпкана с томове книги, вероятно останала от калугерите, изклани някога. Сегашните им заместници ги бяха подредили, поради което можехме да ги четем. Тази сбирка смайваше с ценността си от будистки, саванистични, шамански книги, които никога досега не бяхме виждали.

Интересът ни привлече най-вече дневникът в няколко тома, който се е водел от редица поколения на кулбиганите (калугерите на стария манастир). В него бе описано всяко събитие — с голяма, и с малка стойност.

Като прелиствахме един от извехтелите томове на тоя дневник, писан навярно около разрушаването на манастира, не по-рано от преди двеста и петдесет години, натъкнахме се на пасаж, който се вряза в паметта ми:

„В лятото на… година, след голяма пясъчна буря, един от братята намери в пустинята човек от племето, живущо отвъд далечните планини, за което се носеха слухове от време на време в манастира. Той беше жив, но другарите му бяха намерили смъртта си, затрупани в пясъка до него. Изгледа ни свирепо и отказа да разкаже как е попаднал в пустинята. Каза само, че следвал пътя. Ние обаче узнахме, че неговите братя, с които бе избягал заради извършено престъпление, били наказани със смърт, а той ги придружил в бягството им.

Той каза, че отвъд планините имало хубава страна, плодородна, но разорена от суша и земетресения. Последните и ние бяхме усетили. Хората на тая страна били войнствени, многобройни и земеделци. Били уседнали и се управлявали от ханове, които били потомци на гръцки цар, на име Александър, който владеел много страни на югоизток от нас. Това съвпада с историческите ни познания, според които преди две хиляди години една армия, пратена от този цар, проникнала в тази страна, но нямаме сведения дали я е превзела, или не.

Чужденецът ни разправи още, че се покланяли на жрица, наречена Хес или Хеса, която казват, че царувала от поколение на поколение. Тя живеела в голяма планина и се почитала от всички, които се бояли от нея. Но тя не била царица на страната, макар че често се бъркала в работата й.

Принасяли й жертви и тежко на онзи, който си навлечал нейната омраза. Веднага умирал. Затова от нея се страхували и главатарите. Нейните и техните поданици се бият, защото се мразят.

Ние му казахме, че си измисля, когато казва, че тя е безсмъртна, защото нищо не е безсмъртно. Ние се присмяхме над нейната сила, за която той говореше. Това го ядоса и той ни каза, че нашият. Буда не е по-могъщ от тая жрица. Тя ще ни покаже силата си, като ни отмъсти.

После го нахранихме и той напусна манастира, като каза, че когато се върнел, щели сме да узнаем кой казва истината.

Не знаем какво стана с този човек, който ни описа пътя към своята страна, що се разпростираше отвъд пустинята и Далечните планини. Смятаме, че той е зъл дух, дошъл да ни стресне, но без успех…“

Това бе само откъс от една страница на дневника, който ни обнадежди и развълнува. Нищо друго за този човек и за неговата страна не се споменаваше. След една година дневникът внезапно прекъсваше, без да описва друго събитие. Последните редове споменаваха, че братята се готвят да обработват нови земи, да ги посеят и т.н., което подсказваше, че те не са се безпокоили от нищо. Достоверна ли бе случката с човека от Далечните планини? Отмъстила ли е Хеса на хората, които са били гостоприемни към него?

Питаха се: коя може да е тая Хеса?

На другия ден помолихме калугера Ку-ен да ни придружи до библиотеката, където му прочетохме пасажа от дневника. Помолихме го да ни каже какво знае за това. Той поклати старата си мъдра глава и отговори:

— Малко, много малко, и то главно за съдбата на гръцкия цар. — След малко Ку-ен спокойно продължи: — В дните, когато вярата в единствения бог беше още слаба, живеех в същия този манастир, който наскоро бе съграден, и тогава видях армията да минава, това е всичко… Бях тогава в петдесетото си прераждане, не, по-скоро беше седемдесет и третото…

Тук Лео се засмя силно, но аз успях да го ритна и той се направи, че уж киха, което излезе много сполучливо. Лео каза, че не сме ние хората, които биха се усъмнили в теорията за прераждането, в която вярва поне една четвърт от човечеството.

— Но как помните — казах аз, — след като паметта изчезва с прераждането?

— А-а — възрази Ку-ен, — брате, смята се, че е така, но често паметта се възобновява, особено у тия, които са напреднали в съвършенството. Да, докато вие четяхте тая страница, аз бях забравил гази армия, но сега си я спомням. Виждам я да минава. Ние седяхме с други калугери пред статуята на Буда. Не беше многобройна, защото много от войниците бяха измрели, а и диваците, живущи на юг от нас ги бяха поубили. Генералът на армията беше мургав, бих искал да се сетя какво бе името му, но не мога. Както и да е — продължи той. — Та този генерал дойде в манастира и поиска стая, в която да пренощуват жената и децата му, поиска и провизии, лекарства и водачи през пустинята. Тогавашният игумен му отговори, че е противно на религията ни да пускаме жени в манастира. Генералът заплаши, че ще разруши манастира и всички ни ще избие. Ние се покорихме, защото човек, убит с нож, се преражда няколко пъти в животни. След това измолихме от великия Лама опрощение на греха ни. Не видях самата княгиня, но видях, уви, жрицата, на която се кланяха!

Тук Ку-ен започна да удря гърдите си.

— Защо уви? — извиках аз, уж с незаинтересован вид, като същевременно изгарях от нетърпение.

— Защото мога да забравя войската, но никога няма да забравя жрицата, която ми е пречила много векове да се озова на другата страна на Спасителния бряг. Аз като скромен лама бях натоварен да приготвя стаята й. Тя влезе и сне булото си, да, и като ме видя, че съм млад, заговори ми, попита ме за много работи.

— Как изглеждаше? Каква беше тя! — извика Лео развълнуван.

— Каква беше тя? О, тя беше несравнима! Тя беше дивна като зора над снеговете! Тя беше като вечерница над планините! Тя беше като първото пролетно цвете! Брате, не ме питай каква бе тя, повече от това няма да ви кажа. О, съгреших! Ще се изповядам, защото ще ме вземете за порочен човек, мене, когото приемате за светец. Онази жена, ако е била жена, запали огън в сърцето ми, който никога не ще угасне.

Ку-ен падна на стола и започна да плаче с изобилни сълзи.

— Тя ме накара да я обожавам — изпъшка той. — Най-напред ме попита за вярата ми и изслуша внимателно отговора ми. След като й обясних, тя каза: — Вашият път е отрицанието и вашата вяра е превъзходно нещо, което не си струва усилията. Сега ще ви покажа по-радостен път и богиня, по-достойна за уважение.

— Какъв път и коя богиня? — попитах аз.

Тя се изправи, гледайки ме царствено. И като докосваше бялата си като слонова кост гръд, тя ми каза:

— Аз съм Аеша. Веднага коленичете и ми отдайте почитание.

— Братя мои — изпъшка Ку-ен, — аз коленичих и целунах нозете й, след което побягнах засрамен и със съкрушено сърце. Като си отивах, тя се засмя и извика:

— Помнете ме! Когато стигнете Девашан, о, служителю на светия Буда, и аз ще съм там с вас, защото веднъж ми се поклонихте. Превъплъщавам се, но не умирам!

— И все същото е, братя мои, същото е. Макар и да съм опростен за греха си, макар и много да съм страдал в името на бъдещото ми превъплъщение, аз не мога още да се освободя от нея.

Ку-ен обхвана лицето си с немощните си ръце и въздъхна дълбоко.

Да гледаш как един свят кулбиган, надхвърлил осемдесетгодишна възраст, плаче като дете заради бляна си по една красива жена, е наистина смешно. Но аз дълбоко съчувствувах на тоя старик. Лео също. Той е бил жертва на халюцинация, която никога — нито сега, нито в бъдеще ще е грях.

Когато се успокои, ние се постарахме да добием още някои сведения за жрицата.

Той каза, че не знае от каква вяра е Тя, че не се бил постарал и да узнае, но си помислил, че вярата й е лоша.

Тя отпътувала на следващия ден с войската и повече нито я видял, нито чул нещо за нея. Жрицата била истинският водач на армията. Царят и княгинята я мразели.

Тя заповядала на армията да се отправи на север през пустинята към земята отвъд планините, където искала да се установи и там да я обожават.

Попитахме дали наистина има такава земя отвъд планините и Ку-ен отвърна бавно, че вярва в съществуването й. Дали в тоя си живот, или в някой от предишните, той бил чул, че тамошните хора се кланяли на огъня. Истина е, че преди тридесет години един брат, който се изкачил на онзи висок връх, за да се усамоти в размишление няколко дни, видял чуден огън, във формата на стълб, горящ отвъд планините в небесата. Действителност ли е било това или видение, не може да се каже, но той си припомни, че по това време се почувствувало силно земетресение.

Споменът за въображаемото прегрешение отново нажали сърцето на Ку-ен, който с ридания се скри в помещенията. Седем дни не го видяхме. След това той престана до говори за тази история.

Ние с Лео непрекъснато разговаряхме за това с надежда и удивление. Решихме веднага да се изкачим по онази планина.

3 Светлината

Едва след седмица ни се удаде възможност да се изкачим на планината, когато зимните бури не бушуваха, а по твърдия скреж бе възможно да се ходи.

Калугерите ни казаха, че в такова време дивите кози слизали от планините в долините, разравяли и разчиствали снега, за да си намерят храна. Ние казахме в манастира, че понеже ни се яде прясно месо, а нашата вяра не ни забранява да убиваме животни, а и защото страдаме от заседналия живот, отиваме на лов.

Нашите домакини ни предупредиха, че се впускаме в опасно начинание, защото всеки момент времето може да се промени. Те ни съобщиха също, че по склоновете на планината, която искаме да изкачим, има голяма естествена пещера, в която може да се подслоним при нужда. Един от по-младите калугери предложи да ни заведе до там.

Приготвихме груба шатра от кожи, натоварихме своя стар як с храна и дрехи и тръгнахме в една тиха сутрин, на зазоряване.

Водени от калугера, който въпреки годините си вървеше бързо, по пладне достигнахме северния склон. Тук наистина намерихме голяма пещера, чийто вход се прикриваше от една надвесила се канара. Изглежда, че тази пещера е била посещавана от любители на лова, защото вътрешността й беше осеяна с остатъци от убити животни, имаше огнище и всичко необходимо за по-продължително живеене… Следобед разпънахме шатрата вътре и пред нея накладохме голям огън. Разположихме се така, че да наблюдаваме склоновете на планината, а на калугера казахме, че правим това уж да наблюдаваме пътя на дивите кози. И наистина, по-късно около пещерата видяхме козе стадо, което пасеше мъха, поникнал на мястото, където през лятото е текло ручейче. За наше щастие успяхме да убием две кози. Те бяха кротки, защото тук рядко са идвали ловци. Месото им щеше да изтрае дълго при тамошните температури.

Осигурихме си храна за две седмици. Повлякохме животните по снежния склон и ги одрахме в дрезгавината.

Вечеряхме прясно месо — разкош, от който калугерът остана доволен. Въпреки че неговата вяра бе против отнемането на живот, той се радваше на приятния мирис на прясното месо. След като се навечеряхме, ние се сгушихме в шатрата, за да се стоплим. Температурата беше десетина градуса под нулата. Старият калугер се чувствуваше добре, но нито аз, нито Лео, можахме да заспим — неизвестността около онова, което можеше да видим, прогонваше съня ни…

Сутринта времето беше още по-благоприятно и нашият спътник се завърна в манастира. Казахме му, че след един-два дена и ние ще се върнем.

Останали най-после сами, без да губим нито минута, ние започнахме да се катерим към върха. От тук гледката беше величествена. Под нас се ширеше пустинята, а отвъд нея — широк пояс от фантастичния изглед на покрити със сняг планини. Те бяха разпръснати пред очите ни наляво и надясно, навсякъде, докъдето стига поглед.

— Същите са, както ги видях в съня си преди няколко години — промърмори Лео, — да, така е.

— Къде беше огненият лъч? — попитах го аз.

— Ей там — и той посочи към североизток.

— Добре, но сега не е там. На онова място сега има сняг и студ.

Понеже беше опасно да се бавим, за да не се стъмни при връщането ни, слязохме от върха. При залез-слънце стигнахме до пещерата.

Останалите четири дни прекарахме по същия начин. Всяка сутрин изкачвахме сънните снегове и всеки следобед се връщахме, докато съвсем се изморихме от тия упражнения.

Четвъртата вечер, Лео, вместо да влезе в шатрата и да си легне, остана пред входа на пещерата. Попитах го защо и той ми отговори, че така иска. Забелязах, че има странен и възбуден вид. Неуспехът на мисията ни го съкрушаваше. Още повече че времето едва ли щеше да е хубаво — и двамата го знаехме. Изкачванията до върха щяха да са невъзможни.

Към полунощ Лео ме задърпа и ме събуди.

— Ела тук, Хораций, ще ти покажа нещо!

С неохота се измъкнах от кожите и излязох вън от шатрата. Той ме изведе на входа и ми посочи към север. Погледнах. Нощта беше мрачна, но в далечината по небето се появи слаба светлина, която можеше да бъде само отражение на далечен огън.

— Каква е тая светлина?

— Луна няма, зора — също, много е на север. Вероятно някъде гори пожар — къща или погребална клада. Но как може да се случат подобни неща тук?

— Мисля, че е отражение и ако бяхме на върха, бихме видели светлината, която го причинява — бавно промълви Лео.

— Да, ама не сме и не можем да се изкачим там в тъмнината.

— В такъв случай, Хораций, трябва да преспим горе една нощ.

— Ако завали сняг — отговорих със смях, — това ще е последното ни превъплъщение.

— Трябва да рискуваме, ако не — сам ще рискувам. Гледай, светлината изчезна!

Той беше прав, защото наистина светлината се стопи в черната като смола нощ.

— Нека обсъдим утре — казах аз и се върнах в пещерата, защото не вярвах.

Но Лео седна пак на входа. Призори се събудих и намерих закуската приготвена.

— Трябва да тръгна рано — подхвана Лео.

— Луд ли си? Как ще закрепим шатрата там?

— Не знам, но ще вървя. Трябва, Хораций!

— Което означава, че трябва да тръгнем двамата. Но какво ще правим с яка?

— Докъдето се изкачим, и якът ще е с нас.

Прибрахме шатрата и другите дрехи, взехме значителен запас от печено месо, натоварихме всичко на гърба на яка и тръгнахме. Пътят беше дълъг, понеже заобикаляхме по по-рано направените с брадва стъпала, за да избегнем някои ледени склонове. Най-после стигнахме върха и опънахме шатрата. С изкопания слой сняг и лед затиснахме краищата й. По едно време започна да се смрачава. Влязохме с яка вътре, нахранихме се и зачакахме.

О, какъв студ! Ужасен мраз! На тази височина вятърът бучеше. През дрехите ни проникваше леден дъх, който ръчкаше телата ни по-лошо от нажежени железа. Рошавото тяло на яка заприщваше проникващия в шатрата ужасен студ.

Бяхме будни и наблюдавахме непрекъснато, защото ако заспяхме, щяхме са умрем. Освен самотни звезди друго не виждахме, не чувахме и никакъв звук. Ужасна и мъчителна тишина. Дори и вятърът не шумеше…

Очите ми почнаха да се затварят, когато Лео внезапно извика:

— Гледай към червената звезда?

Погледнах и видях в небето същия удивителен блясък, от предната вечер. Че и повече даже: под него, почти на еднаква височина с нас, и то тъкмо над междинните върхове, избухна тясна ивица от пламък, пред който нещо тъмнееше.

Докато наблюдавахме, огънят се усили, разпростря се нагоре и се разшири. Тъмното петно пред него се виждаше по-ясно и то беше началото на издигащ се стълб, излизащ от един кръг. Да, видяхме очертанията му. Това беше Символът на Живота.

Символът изчезна, а огънят угасна. После пак блесна по-ярко отпреди и кръгът отново се показа, и пак се изгуби.

За трети път огънят светна с такава сила, че никоя светкавица не би могла да надмине блясъка му. Небесата бяха осветени и насочените ни погледи се откъснаха от тъмната точка на пътя към Аеша, който бяхме намерили. Страхът и съмненията ни напуснаха. Надеждата ни окриляше. Нощното видение се превъплъти в нещо действително и немощното семе на обещанието й преди смъртта й израсна през дългите години на страдания и жестоки борби и узря за жетва.

Страхът ни напусна и макар че сутринта задуха страшен вятър, ние, с опасност за живота си, се заспускахме по заледените склонове на върха. Не ни угнетяваше и проправянето на път през снежните вихрушки. Нямахме очи и слух за нищо. Вървяхме! Държахме се здраво за нашето животно и след продължителна борба инстинктът на яка ни изведе до вратата на манастира.

Старият калугер ни прегърна радостно, а калугерите зашепнаха благодарствени молитви за нашето спасение, тъй като те смятали, че сме умрели в снежните преспи.

— В такава буря — казваха те — никое човешко същество не може да оживее…

След това зимата утихна и чакането в тия дълги зимни вечери ни уморяваше. Отвъд планинските вериги беше вратата, към която се стремяхме. А между нас и тях се простираше пустинята, по която снегът на големи талази се движеше напред-назад. И тъй, стояхме в манастира и учехме сърцата си на търпение.

Пролетта идва най-последна в тия ледени диви места на Централна Азия. Една вечер въздухът се затопли, а на следващата вечер облаците се натрупаха на черни пластове по хоризонта. На сутринта, вместо сняг, валеше силен дъжд. Калугерите започнаха да стягат земеделските си сечива с думите, че сеитбата наближава.

Дъждът валя непрекъснато три дни, а снеговете се топяха пред очите ни. Потекоха силни порои, пустинята заприлича на кална поляна, а след седмица цялата се покри с цветя.

Тогава разбрахме, че часът за тръгването ни е настъпил.

— Къде сте тръгнали? Молим ви, къде ще вървите? Не сте ли щастливи тук? — запита старият Ку-ен. — Не правите ли големи стъпки по пътя? Има и за вас от всичко, което притежаваме. О, не ни оставяйте сами!

— Скитници сме — отговорихме — и когато пред нас се изпречат планини, трябва да ги преминем.

Ку-ен ни погледна лукаво и попита:

— Какво ще търсите отвън планините? О, братя мои, защо криете от мен? Тайната е сестра на лъжата. Кажете ми истината и моите молитви ще ви съпровождат по страшния и непознат път.

— Старче свети — отвърнах аз, — преди време ни се изповядахте в библиотеката на манастира.

— Не ми спомняйте за това! Защо искате да ме измъчвате?

— Далеч сме от такава мисъл, скъпи приятелю. Доколкото виждам, участта ви е сходна с нашата — и ние сме видели жрицата.

— Продължавай — каза той с интерес.

Цял час разказвах на стареца нашата история. Той седеше срещу мен и клатеше глава като костенурка, без да проговори. Най-после свърших:

— Сега, старче, нека светилото на мъдростта ви освети тъмнината на нашето неведение. Не намирате ли тази приказка за чудна? А може би си мислите, че лъжем?

— Братя от „Манастира, наречен Свят“ — извика той, — как може да казвате, че сте лъжци, когато аз още от първия миг познах, че обичате истината. Приказката ви не е странна, защото сте се сблъскали със самата истина, която ние сме познали преди три века. Чрез онова видение тя ви е посочила нашия манастир и ви е водила към мястото отвъд Планината, където Тя изчезна. Смятате, че жената, която сте видели да умре, се е превъплътила в оная отвъд планините? Защо пък не? Няма нищо невъзможно в това за онези, които биха възприели тази истина, макар превъплъщението след последния й живот да е било странно и неотговарящо на опасността. Без съмнение вие ще я намерите, както се и надявате. Истина е, че тя е същата оная, която в по-раншния си живот ме докара до греха. Само не се лъжете, че Тя е безсмъртна. Тя е същество, което благодарение на гордостта си и на величието си е поело пътя на Нирвана. Тази й гордост ще бъде усмирена, защото по пътя към Нирвана се върви само чрез страдание и уединение. Брате Лео, привлечеш ли я към себе си, ти си изгубен, защото ще трябва още да се изкачваш по Стълбата. Брате Холи, за нас двамата загубата е печална, но тя си е наша и благодарение на това ще преживеем по-малко скърби. О, останете тука и се молете с мене. Защо блъскате скалата с нежните си юмруци? Защо наливате вода в счупен съд?

— Водата прави пясъка плодоносен — отговорих аз. — Където падне вода, там се ражда живот и скръбта е семето на радостта.

— Любовта е законът на живота — обади се и Лео. — Без любов няма живот. Горя от любов, заради това живея. Вярвам, че всички неща имат край, който ние не знаем. Съдбата ме тласка напред и аз изпълнявам повелята й.

— Вие сте свободни и няма да споря с вас, братко, защото вие следвате вашия път. Помислете си само какво тази жена, тази жрица на лъжлива вяра, ако още я изповядва, ви е дала в миналото! Някога, в другия живот, тъй разбирам вашата история, вие сте се заклели на една богиня, наречена Изида. Били ли сте предани само на нея? Не, друга жена ви е съблазнила и сте избягали с нея надалече. Коя сте намерили там? Измамената и отмъстителна богиня, която ви е убила, или ако не е била богинята, била е друга жена, пила от нейната мъдрост и превърнала се в оръдие на нейното отмъщение. Обладана от мъдростта, това оръдие-жена или лош дух се е отказало да умре, защото ви е обикнало и се е надявало в следващия живот да ви срещне отново. И наистина това е могло да стане само в Девашан, ако тя не е умряла при онова нещастие. Тогава ви е намерила, но е умряла. Сега се е преродила и така трябва да бъде. Вие несъмнено ще я срещнете още веднъж, но пак ще стане нещастие. О, приятели мои, не прекосявайте планините, останете тук с мене и измолете изкупление на греховете си.

— Не — отговори Лео, — дали сме клетва и няма да я нарушим.

— Щом е така, братя, недейте нарушава клетвата си. Когато пожънете нейната жътва, спомнете си думите ми, защото съм уверен, че виното, което ще добиете от вашето грозде, ще тече като кръв и когато го изпиете, няма да намерите забвение и покой. Заслепени от страст, на която знам жилото, вие се мъчите да прибавите още едно красиво зло във вашия живот с мисълта, че от това сближаване ще се родят знание и радост велика. По-добре да изберете усамотения живот в чистота и святост, докато вашият единичен живот се влее в неизказаното Добро и вечното блаженство, което се намира в него. Вие сега ми нямате вяра, клатите глави и се смеете. Ще дойде ден и съзнанието ви ще прозре истината, дори и след много превъплъщения. И тогава ще ми се покланяте в праха и ще казвате с плач: „Брате Ку-ен, вашите думи бяха мъдри, а нашите дела глупави.“

С дълбока въздишка старецът ни обърна гръб и ни остави.

— Чудна вяра наистина — каза Лео. — Да живееш през вековете в еднообразие, в бедност, за да погълне съзнанието ти нещо от безформеното, от въздуха, което се нарича „Съвършен мир“! Предпочитам да живея в опасности, но да се надявам. Не допускам той да знае още нещо за Аеша и за нейната участ.

— Тъй мисля и аз, макар че след всичко казано той може да излезе прав. Но каква полза от този спор? Ние с тебе, Лео, следваме съдбата си. Докъде ще ни доведе тя, ще научим своевременно.

Веднага се оттеглихме да си починем, че вече беше доста късно. През цялата нощ спахме неспокойно. Предупрежденията на стария калугер, мъж добър и учен, опитен и предвидлив, ни направи дълбоко впечатление. Той ни предсказа кръв и скръб отвъд планините, смърт и прераждане, изпълнени с нещастия.

Добре, и така да е, но имаше ли страдания, познати и непознати, които можеха да ни спрат? Дори и да можеха да ни спрат, аз бях готов с цената на всичко да видя отново нейното лице. Ако с мене беше така, какво трябваше да е с Лео?

Страшна беше теорията на стария Ку-ен, че Аеша е била богиня в древния Египет и че Каликрат е бил неин жрец, или най-малкото неин довереник. Царствената Аменартас, с която той е избягал, го е съблазнила и отделила от Богинята, на която се е бил заклел.

Тази богиня, въплътила се в Аеша, или употребявайки жената-Аеша и нейните, страсти, си е отмъстила на двамата в Кор, но в следващия век ударът е паднал върху нейната глава. И аз често съм мислел така. Уверен бях, че тя не е богиня, а жрица, изпратена да изпълни волята на богинята — да отмъсти или да възнагради.

И сега, когато пиша това и когато всичко е вече минало, намирам, че повече трябва да вярвам в тези предположения, отколкото да се отказвам от тях. В същото време обаче не трябва да се забравя, че веднъж Аеша бе намекнала, че по рождение е дъщеря на Небето и че имало някои, вероятно старият шаман Симбри, които са вярвали в свръхестествения й произход.

А какво скриваха планините? Ще намерим ли там Аеша, която държи скиптъра и управлява със силата на обидената Изида? След няколко дни или месеци ще узнаем и това — вероятно с тая мисъл съм заспал.

4 Снежна преспа

Сутринта слънцето ни свари вече на път през пустинята. Оттам на километър разстояние можахме на видим разрушената статуя на Буда пред стария манастир. На нея се бе облегнал Ку-ен. След малко всичко изчезна от погледа ни.

Когато гледахме светлината от върха, имах в себе си компас и успях грубо да засека посоката. Поради липсата на по-добър ориентир, сега си служехме с това указание.

Пътувахме почти на североизток, защото в тази посока светна огънят. През целия ден вървяхме благополучно през пустинята, превърната сега в цветна градина. Видяхме стада от диви животни и две диви магарета, които бяха слезли от планината да попасат прясна трева.

С настъпването на нощта се разположихме между храстите, накладохме огън, опънахме шатрата, която носеше на гърба си нашият як и опекохме месото на убити от нас животни. Вечерята ни беше разкошна — чай, масло и прясно месо от антилопи. Остатъка от месото изсушихме, защото запасът ни бе на привършване.

На другата сутрин определихме горе-долу накъде да вървим, като установихме, че сме изминали четвъртината от пустинята. И наистина, на четвъртия ден стигнахме подножието на планината. По пътя не ни се случи никаква неприятност. Лео казваше, че ни върви като по часовник. Аз забелязах, че доброто начало винаги означава лош край.

И не се излъгах, защото оттук започнаха мъчнотиите. Отначало възвишенията не бяха високи и лесно се изкачвахме по тях. Топящият се сняг обаче пречеше. На седмия ден сутринта стигнахме до един проход, който се виеше към средата на Планината. Стори ни се единственият път, по който можехме да продължим маршрута си. Когато видяхме, че той някога е бил път, много се зарадвахме от това си откритие. Всъщност само предположихме, защото всичко беше затрупано от снега, но забелязахме, че надвесилите се канари са дълбани от човешка ръка. Нашата ловкост и опитност на планинари не ни помогна: измъчваше ни студът, дългата нощна тъмнина и ледените ветрове, които свиреха в прохода.

Едва на десетия ден стигнахме края му и спряхме там, смразявани от ледения вятър… Нямахме дърва, за да стоплим вода, и утолявахме жаждата си, като смучехме парчета лед. Очите ни се бяха възпалили от студа и не можехме да спим…

Съмна се и слънцето грейна. Напуснахме шатрата и повървяхме стотина метра до един завой, където ни стопли слънчевата топлина. Пръв стигна завоя Лео. Чух го, че извика. След няколко секунди бях при него и — о, радост, пред нас лежеше Обетованата земя.

Далече пред очите ни се простираше тя, може би на десет хиляди фута. Тя бе равна, сигурно някога е била дъно на езеро, каквито ги е имало много в Централна Азия. Само едно нещо нарушаваше безбрежната равнина — очертанията на покрита със сняг планина. И друго видяхме: от кръглия връх на Планината се издигаше нагоре дим. Ясно беше, че това е вулканичен кратер. На единия край на кратера имаше огромна стълба, чийто връх завършваше с нещо, което приличаше на кръг.

Да, там беше символът на нашето видение, който дирехме толкова години. Сърцата ни забиха бързо.

Видяхме, че върхът беше много висок и с това си обяснихме, защо светлината от него осветяваше толкова силно високите върхове, които бяхме изкатерили. На около трийсет километра ни се стори, че има град, с бели къщи и покриви, построен между дърветата, край брега на широка река. Изглежда, че градът бе многолюден, защото с помощта на далекогледа, който носехме, видяхме хубави, зелени ниви, напоявани от канали, а границите им бяха отбелязани с дървета. Да, там лежеше Обетованата земя и в средата й се издигаше тайнствената Планина. Не ни оставаше нищо друго, освен да се спуснем по снежните склонове и да навлезем в нея.

Тъй си мислехме, без да подозираме какви ужаси и страдания ни очакват, преди да намерим пак Символа на Живота. Забравихме умората, бързо се върнахме в лагера и изгълтахме замръзналото месо. Боляха ни зъбите от твърдината му, а студенината му заледяваше стомасите ни. Изправихме яка, натоварихме го и тръгнахме. През цялото време толкова много бързахме и така бяхме заети с мислите си всеки поотделно, че не проговорихме нито дума.

Тръгнахме надолу по снежните склонове, без да се бавим, а и пътят беше отбелязан с камъни отстрани. С удоволствие се вглеждахме в тия каменни стълбове, защото те ни подсказваха, че няма да изгубим посоката към Обетованата земя.

Тия склонове бяха по-дълги, отколкото предполагахме, и когато се стъмни, едва бяхме стигнали подножието им. Трябваше да прекараме още една нощ в снега и опънахме шатра под една надвиснала скала. Температурата тук беше по-висока. Но не вярвам да е била по-ниска от 18–20 градуса под нулата. Тук-там слънчевата топлина през деня беше разтопила снега, така че намерихме и вода за пиене, а и якът можа да си похапне планински мъх.

Пак се съмна и слънцето хвърли червено-златното си покривало над самотните безкрайни планини. Закусихме с останалата храна и поехме пак напред.

Не можехме вече да видим равнината, както и извисяващия се вулкан, защото отпреде ни се изпречиха планински гребени, пробити от тесен проход, към който се и отправихме. Стълбовете сочеха, че в същата посока беше и затрупаният от снега път. Към пладне закрачихме по него по-смело. Обаче бързането ни беше излишно, защото след час видяхме какво ни чака.

Между нас и прохода се намираше дълбока, истинска пропаст, а на дъното й течеше вода, шумът на която чувахме. Вдясно от пропастта продължаваше пътят, тъй като някои от стълбовете стърчаха до самия край на пропастта. Останахме като гръмнати. Трябваше да намерим изход. Не можехме да слезем в пропастта.

— Виж ти — каза Лео, — тая пропаст трябва да е образувана от вулканично изригване!

— Може би. Изглежда, че тук е имало дървен мост, който е изгнил. Но това няма значение, защото трябва да намерим начин да продължим.

— Да, и колкото се може по-скоро, ако не искаме да умрем тука.

И така, ние се обърнахме надясно и тръгнахме покрай пропастта. Извървяхме един километър и стигнахме до един ледник, по повърхността на който имаше разпръснати и замръзнали камъни. Ледникът се спускаше като водопад по скалата, но дали стигаше дъното на пропастта, или не, не можехме да видим. Във всички случаи да се спуснем по него беше невъзможно. И от мястото, където бяхме, беше ясно, че пропастта се вдълбочава.

Върнахме се и се отправихме наляво от пътя. На това място над нас се извисяваха снежните планински върхове, а под нас зееше страховитата пропаст. Когато започна да се смрачава, на половин километър от нас забелязахме гол скалист връх, който се издигаше на края на пропастта. Ускорихме крачки с надеждата, че от този връх може да видим път за слизане.

Когато най-после достигнахме върха, висок сто и петдесет фута, видяхме, че там пропастта е още по-дълбока и стръмна. Никакво дъно не се виждаше, макар че чувахме страшния рев на водата. Широчината на пропастта беше към половин километър. Докато гледахме околността, слънцето бавно се скриваше зад планините и светлината му гаснеше като свещ.

Върхът беше много стръмен, особено откъм страната, по която се изкачвахме като по стълба, без да си помислим дори да се върнем назад в това мрачно време. Предпочетохме да останем на върха. Бяхме страшно уморени. Като снехме товара от яка, опънахме шатрата на завет и се нахранихме със сушена риба и царевица. Това беше останало от храната, която носехме от манастира.

Ужасихме се, че храната свършва. Можехме да оживеем само ако убиехме някакъв дивеч. Иначе можеше да ни нахрани само мършавото тяло на стария як. Завихме се с дебелите кожи и в благотворния сън забравихме за опасността, която ни грозеше.

Преди да се съмне, ни събуди ужасен гръм, придружен от неизброимо число гръмотевици, които като че ли излизаха от дулата на хиляда грамадни топа.

— Велики Боже — извиках аз, — какво ли е това?

Изхвърчахме от шатрата, но нищо не можахме да забележим. В това време якът замуча страшно. Като не можехме да видим нищо, поне чувахме и чувствахме.

Бумтенето се прекрати, но остана един особен шум, болезнено опъващ нервите ни. Появи се и един неестествен вятър, който ни похлупваше надолу. Когато се съмна, видяхме всичко: голяма снежна преспа се движеше надолу по склона към пас. О, каква гледка беше! От върха на стръмния склон, на два километра, че и повече, слизаше нещо като живо, търкаляше се, плъзгаше се, натрупваше се в дълги, подвижни вълни, ревеше като бурно море.

Докато наблюдавахме тая величествена картина, първата вълна се удари в нашия хълм, който се огъна като топола от вятър. След удара тя се отдели и тогава с величествено придвижване се изля като вода на края на пропастта от другата страна. Това беше само началото, само предизвестие, защото след тази вълна, бавно като змия, се свличаше и тялото към пропастта… То се струпваше пред нашия хълм и ние помислихме, че и той заедно с нас ще се смъкне в пропастта като песъчинка…

Големи камъни, с векове стояли по местата си, се откъртиха с трясък и се понесоха надолу. Отначало те се движеха бавно, отмествайки пред себе си грамади от сняг. След това камъните с огромни и страхотни скокове полетяха във въздуха.

При първото им подскачане ние се скрихме зад върха на нашия хълм и легнахме на земята. Загнездихме се добре, страхувайки се да не бъдем овесени от вятъра в пропастта. Нашата шатра отдавна отлетя в пропастта като есенен лист, отнесен от вятъра, и ние се страхувахме да не я последваме.

Грамаден камък се разби на върха на хълма и парчетата му полетяха надолу. Останахме незасегнати, но когато се обърнахме да видим яка, той беше обезглавен. Продължавахме да лежим, очаквайки всеки момент края си.

Колко време трая това, не знаехме — може би десет минути, а може би и два часа. В такива моменти времето не може да се пресметне. Усетихме само, че вятърът е спрял и страховитите му ревове са замлъкнали. Станахме и се поозърнахме.

Планинският склон, който бе покрит доскоро с дебел пласт сняг, сега беше гола скала. Самият връх беше като обезглавен, а част от пропастта, запълнена със сняг. Слънцето грееше невинно и снегът отразяваше лъчите му по околните височини. Преживяхме всичко и по чудо останахме живи.

Но какво беше сегашното ни положение? Не можехме да слезем надолу, за да не потънем в снежните преспи. Още повече че по склоновете се носеха надолу с трясък камъни, повлекли грамади сняг. Ясно беше, че трябва да останем на върха.

И тъй, стояхме там без храна и шатра и си мислехме какво ли би казал нашият стар приятел Ку-ен, ако ни видеше сега. Гладът бе неизбежен и потисна другите ни чувства. Инстинктивно погледнахме трупа на стария як.

— Да одерем кожата му — предложи Лео. — Все ще послужи за нещо, а и тази нощ ще ни потрябва.

С усърдие и дори с благоговение извършихме операцията над убития ни другар, с мисълта, че не ние сме виновни за смъртта му. Ако някога, в някое от следващите превъплъщения, го срещнем в човешки образ, поне нямаше да ни укори, че ние сме го убили.

Разрязахме тялото му на парчета и захванахме да ядем от месото му. Отвратително беше. Почувствувахме се диваци. Но какво друго бихме могли да сторим?

5 Ледникът

И тоя ден свърши най-после. След като изгълтахме няколко позамръзнали парчета от месото на яка, ние се увихме в неговата кожа и легнахме да спим, тъй като бяхме сигурни, че повече няма защо да се боим от снежните преспи.

През нощта настъпи остър студ, но благодарение на кожата на яка, както и на другите останали ни кожи, можахме криво-ляво да пренощуваме, макар и с тракане на зъби.

— Хораций — извика Лео призори, — ще напусна това място. Ако ще умирам, нека е по време на път.

— Отлично, драги Лео, тогава да вървим. Ако сега снегът не издържи слизането ни, той никога не би могъл.

Свързахме всички кожи в два вързопа, отрязахме няколко парчета от замръзналото месо и започнахме спускането. Добре, че подножието на планината беше широко и не бе затрупано изцяло от падналата лавина. Снегът се беше втвърдил като камък, обстановката долу беше по-различна отпреди, но ние вървяхме по края. Там снегът още не беше замръзнал.

Нищо нямаше да спечелим, ако чакахме, а не се придвижвахме по малко. Лео вървеше напред, аз го следвах по неговите стъпки. Снегът издържаше тежестта ни. Като изминахме половината от пътя обаче, се принудихме да легнем, за да не потънем в него, защото снегът бе мек. Плъзгахме се с лекота по хълма.

Спуснахме се благополучно, докато стигнахме двайсетина крачки от дъното, където имаше малка издатина от навеян сняг. Лео я премина благополучно, но аз, който бях на два метра встрани от него, внезапно пропаднах. Изгубих се надолу с пронизителен вик.

Всеки, който е потъвал някога във вода, знае, че е ужасно, но потъването в сняг е много по-страшно. Усетих как над мене снегът се затваря, нахлу тъмнина и почнах да се задушавам.

Преспата беше рохкава и за да не ме задави, успях с ръце да разчистя място около главата си. Така образувах малък отвор, през който започна бавно да се прокрадва въздух. Помъчих се да се изправя, но не успях, защото тежестта над мене бе непреодолима.

Изгубих надежда и се приготвих да мра. Това не беше приятно. Не ми се явиха видения, както при давещите се. Мисълта ми се отправи към Аеша, ново доказателство за силното й влияние върху мен. Стори ми се, че ме гледа. Облечена беше в дълга рокля, подходяща за пътуване, малките й очи бяха подивели от ужас.

Станах да я поздравя и да й разправя какво се е случило, но тя с ужасен вик изкрещя:

— Никакво нещастие не те е сполетяло! Ти си жив. Къде е моят повелител Каликрат? Говори, човече, кажи ми къде е той, или умри!

Призракът беше като жив, но интересното беше, че изчезна тъй бързо, както се и яви. Изгубих съзнание.

Но се появи светлина, чух и познах гласа на Лео:

— Хораций, Хораций, дръж се здраво за пушката!

Нещо имаше в протегнатата ми ръка. Сграбчих го отчаяно, нова струя чист въздух ме лъхна, но… не можех да помръдна. Инстинктивно придвижих краката си нагоре и дали случайно, или по нечие внушение можах да ги опра в скалата, до която лежах. Отново усетих пресен въздух, събрах сили и се повдигнах. Внезапно снегът се раздели и излязох от дупката като лисица. Ударих се в нещо. Беше Лео, който ми бе проправил с цевта на пушката чист въздух. Тогава се търкулнахме по стръмния склон, понесли се най-после към самия край на пропастта.

Изправих се и лакомо задишах. О, колко сладък беше въздухът! Погледнах ръката си и видях, че вените ми са почернели като мастило. Навярно съм бил на крачка от смъртта.

— Колко време бях там? — попитах Лео, който бе до мен и триеше потта си.

— Двайсет минути!

— А на мен ми се сториха двайсет века! Как ме изтегли? Как не пропадна и ти в снега?

— Прострях кожата на яка там, където снегът беше по-твърд, разчистих снега с ръце, защото бях видял къде пропадна. Не беше далеч от мене. Най-после стигнах пръстите ти, които бяха посинели. Взех ги за скала. Мушнах пушката в тях. За щастие бил си още в съзнание и веднага я сграбчи. Останалото знаеш. Ако не бяхме и двамата храбреци, нямаше да се спасим.

— Благодаря ти, стари приятелю — промълвих аз.

— Няма за какво. Допускаш ли, че бих тръгнал на такова пътешествие сам? Хайде, ако можеш, да вървим! Ти си бил в студено легло и трябва да се раздвижиш. Гледай, пушката ми е строшена, а твоята се изгуби в снега. Тогава няма защо да си правим труда да носим патроните! — И Лео се изсмя високо.

Напредвахме благополучно около четири километра до мястото, където пътят свършваше. Внезапно грамадна лавина полетя надолу и големи камъни профучаха над нас и със страшен рев паднаха в пропастта. Никак не се уплашихме, защото вече бяхме претръпнали.

Там, където пътят свършваше, забелязахме в снега две наши стъпки и отпечатък от копитото на яка. Гледката ни развълнува. Видя ни се странно, че сме се върнали на мястото, откъдето бяхме тръгнали. Погледнах в пропастта: беше стръмна и напълно непристъпна. Обзе ни отчаяние.

— Какво да правим, Лео? Пред нас е смъртта, зад нас пак е тя. Как ще преминем тези планини без храна, без пушки, с които да убием някое животно? Смъртта ни е сигурна, защото трябва да стоим тук и да гладуваме. Борихме се, но не успяхме, скъпи Лео, краят ни наближава. Само чудо може да ни спаси.

— Чудо ли? — отговори Лео. — Та случилото се досега не беше ли чудо? Кой ни заведе до върха и ни спаси от преспите? Кой сложи канарата до краката ти, когато пропадна? Кой ми даде сила да те изтегля от твоя снежен гроб? И какво е това, което ни запази през седемнадесетте опасни години, които малцина биха преживели на наше място? Сила някаква, чудо някакво; съдба някаква, предопределена да се сбъдне! — Лео млъкна, но след малко прибави натъртено: — Казвам ти, Хораций, че дори и без пушки, храна и яка, пак не бих се върнал назад, защото ако го направя, ще ме сметнат за страхливец и недостоен за нея. Ще вървя напред!

— Но как?

— По онзи път — и той посочи ледника.

— Това е пътят на смъртта.

— Така да е, Хораций. Ясно е, че в тази земя хората намират живот в смъртта, или поне така вярват те. С нашата смърт ще продължим пътя, защото, щом умираме в тази страна, може да се преродим пак. Аз избрах, твой ред е!

— Отдавна съм направил избора, скъпи Лео… Поехме заедно и ще извървим пътя ръка за ръка. Може би Аеша бди и ще ни спаси.

Тогава решихме да разрежем кожата на яка на парчета, от които свързахме въжета. Завързахме ги около кръста си. Единият им край остана свободен с надежда, че ще ни послужи. После овързахме около стъпалата и коленете си парчета кожа, за да ги предпазим от нараняване в канарите и си сложихме дебелите ръкавици. Напълнихме раници с камъни и започнахме да ги хвърляме в пропастта, за да ни подскажат откъде да минем. Привършихме приготовленията — предстоеше ни да извършим едно от най-рискованите придвижвания, каквито някога човек е извършвал доброволно.

Спряхме за миг, спогледахме се, прегърнахме се и да си призная, аз се разплаках. Всичко ми се видя толкова печално, толкова трагично и безнадеждно: идеше краят на въжделения, стремеж и идеали.

Не можех да понеса мисълта, че изправеният пред мен така красив, силен и великолепен мъж, най-добър приятел и другар в живота, само след няколко минути може да се превърне в безформена маса от месо, кръв и сняг. За себе си не помислих. Остарях вече и време ми бе да умра. Живях невинен, ако следването на сирената на пещерите, която ни съблазни не беше грях.

Не мислех за себе си, а за Лео, и когато видях решителното му лице и блестящи очи, възгордях се с него. Макар и със съкрушено сърце, го благослових и му пожелах щастие през вековете, като го молех да го придружа там и да му бъда другар докрай. Той с няколко думи ми благодари.

Един след друг заслизахме по стръмния склон. Отначало беше лесно, макар че всяко подхлъзване можеше да ни отнесе във вечността. Но ние бяхме опитни и заякнали планинари.

Изминахме четвъртината от пътя и спряхме край огромни камънаци, които се бяха загнездили в леда. Внимателно се облегнахме на ледника и погледнахме наоколо. Мястото ужасяваше. Нищо определено не можахме да видим, сто и двадесет фута под нас един издаден склон препречваше погледа ни.

Понеже сметнахме, че колкото повече се взираме, толкова по̀ биха ни се изопнали нервите, отново легнахме по очи и се захлъзгахме нанадолу. Сега спускането ни бе по-трудно, защото имаше по-малко камънаци и по-дълго трябваше да се плъзгаме, докато стигнем до тях. Въжетата, които заканвахме за краищата на скалите, по изпъкналостите на леда, ни помагаха доста. Щом стъпехме на твърда почва, ние ги издърпвахме и така се спасявахме от нещастия. Най-после достигнахме склона, който беше на половината път, че и повече, от пропастта. Този склон според моите пресмятания отстоеше на 250 фута от ръба на пропастта и на 150 от мрачното й дъно. По него нямаше никакви камъни, но ние седнахме на няколкото грапави ледове, за да си починем.

— Трябва да разгледаме какво ни чака — каза Лео.

А за да извършим това имаше само една възможност: да се надвесим от склона и да видим какво има долу. Без да проговорим, отгатнахме мислите си и аз поисках да го извърша.

— Не — каза Лео, — аз съм по-млад и по-силен. Ела да ми помогнеш. — И той започна да завързва въжето си за един силно издаден лед. — Сега ме дръж за краката! — промълви той.

Истинска лудост бе, но можехме ли да предприемем друго!

Като залостих здраво краката си в една ледена дупка, хванах краката на Лео и той се заспуска. Пред очите ми тялото му се изгуби до половината.

Какво е съгледал той, няма значение, защото впоследствие го видях и аз, по-важното бе, че Лео се дръпна изведнъж и аз изтървах краката му. Кой знае! Може би, подчинявайки се на инстинкта си, направих това. Ако е така, моля за прошка, но ако се бях задържал и аз щях да полетя в пропастта. Въжето се скъса.

— Лео — изкрещях аз, — Лео! — Чух един глас, гъгнещ, който помислих, че казваше: „Ела“, а в действителност той извикал: „Не идвай!“.

Аз не спрях, а с лице напред се плъзнах и спуснах по леда. За две секунди стигнах до ръба, а на третата бях над него. Пред мен имаше вдлъбнатина в канарата, където се закачи дрехата ми и аз отчаяно вкопчих нокти. Можах да стъпя във вдлъбнатината и останах залепен към канарата с разперени ръце като разпънат.

Едва тогава видях нещо, което смрази кръвта ми. Лео висеше на четири-пет фута под мен, въжето му се беше закачило. Той не можеше да стигне дъното, а се въртеше около канарата. Под него зееше пропастта. Някъде долу се белееше дъното. Това видях.

Представете си само! Стоях на местенце, където и птичка трудно би стояла, а долу над пропастта Лео висеше като паяк и се въртеше бавно във въздуха.

В много опасни ситуации съм изпадал, но такова нещо не беше ми се случвало. Обзе ме агония и студена пот рукна от тялото ми. Косата ми се изправи. А долу Лео в съвършено мълчание се въртеше и всеки път обръщаше към мене очите си със страшен поглед.

Най ме плашеха мълчанието и безпомощността. Ако беше крещял, ако се беше борил, щеше да е по-добре. Но да гледам, че той е жив долу и се върти във въздуха! О, Боже мой, колко бе ужасно!

Краката ми се разтрепериха и започнаха да ме болят. Умът ми се смръзна. Какви ли не гледки се занизаха пред очите ми! Спомних си много неща. Видях се дете, катерещо се по дърветата. Стигнал съм едно място, откъдето не мога да мръдна. Какви страдания изпитах тогава! Спомних си как един мой приятел се изкачил на една пирамида в Египет и как половин час останал на блестящия й връх, както бях разпънат аз сега. Виждах бледото му измъчено лице… Виждах червения гранит на пирамидата… Всичко се изгуби от очите ми.

О, години, години! Аеша бе поверила живота на Лео в ръцете ми. В мрачина и мълчание чувах само как пукат мускулите ми. Внезапно в тъмнината блесна светлина и в мълчанието се разнесе звук. Блясъкът беше от ножа, с който Лео започна да реже яростно коженото въже. Звукът беше от шума, който той произвеждаше. Шум на смъртта, полувик на презрение и ужас; при третия удар шумът престана и въжето се откъсна. Откъсна се… видях. Твърдата кожа беше разрязана и остатъкът от въжето се мяташе във въздуха.

След минута чух тъп шум. Лео беше паднал на дъното. Той беше мъртъв, въобразих си аз — месо и кости, примесени със сняг. Не можех да понеса това. Нервите ми не издържаха, но успях да запазя самообладание. Не можех да чакам повече, докато имах още сили трябваше да се плъзна надолу като ранена птица. Да, ще последвам съзнателно Лео. Отпуснах ръце встрани, освободих се от мъката си и се успокоих. Издигнах за последен път очи към небето, помолих се. Останах за миг в това положение.

— Идвам! — тъй извиках.

Издигнах ръце нагоре и като плувец се гмурнах в тъмната пропаст.

6 Пред дверите

О, това спускане в пространството! Казват, че ония, които падат, губели съзнание, но аз твърдя, че не е вярно. Никога моят ум не е бил по-бистър от момента, в който полетях и се хвърлих към пропастта и никога такъв къс път не е бил изминат за толкова дълго време. Съгледах белеещото се дъно, подскачащо нагоре, за да ме посрещне, и изведнъж… трясък! Какво става? Аз още живеех! Бях паднал във вода, усещах студенината й!

Потъвах все по-надолу и мислех, че едва ли някога ще изплувам. Стигнах дъното, макар че дробовете ми щяха да се пръснат. Когато изплувах нагоре, спомних си за трясъка. Досетих се, че е от счупване на лед, който съм пробил при падането. Следователно на повърхността ме очакваше лед.

— Ужасно е — помислих си аз, — че след толкова многобройни страдания трябва да се удавя като мишка под някакъв си леден пласт.

Ръцете ми докоснаха леда. Блестеше над мене като стъкло. Хвала на небесата! Главата ми го проби: той бе изтънял благодарение на слабия студ през изминалата нощ. Издигнах глава и се огледах наоколо. О, гледката ме зарадва! Вдясно от мен беше Лео, на когото от косата и брадата шуртеше вода. Лео беше жив! Той чупеше леда с ръце и се мъчеше да се измъкне от дълбоката вода, за да стигне брега. Изглежда, че ме забеляза, защото очите му едва не изскочиха от орбитите.

— Живи сме и двамата, а пропастта е премината! — викна радостно той. — Казах ли ти, че Тя ни води!

Приближавахме се към брега, където ни очакваха старец и жена. Толкова бях отслабнал, че едва плувах напред. Пороят ме повлече и замалко да потъна на дъното, ако Лео не беше ме хванал за дрехите. Но тялото ми повлече и него и той извика:

— Ще потъна! Хвани се за края на въжето!

И той ми хвърли края на въжето, което още висеше на кръста му. По този начин той успя да освободи едната си ръка, с която ме придържаше. Дебелите ни дрехи, напоени от водата, ни теглеха надолу, но Лео съумя да се задържи на повърхността, защото беше добър плувец.

Вярвам, че щяхме да се удавим в тоя силен водовъртеж, ако не беше старецът на брега, който, като видя в какво положение сме, с необикновена за възрастта си бързина се спусна до скалата и дойде на края на брега. Веднага ни подаде дългата си тояга. Лео я сграбчи отчаяно и я държеше здраво. Избягвайки водовъртежа, стъпихме на крак, но реката отново ни сграбчи и ни отнесе навътре. Но с помощта на тоягата, края на която старецът държеше здраво, подпомагани и от жената, ние се търкулнахме на брега.

Лежахме по очи. Още бяхме в опасност. Старецът подаде ръка, но не можехме да я стигнем. Внезапно тоягата се изплъзна от ръцете му и водата отново ни отвлече. Но сега пък жената появи героизъм. Тя скочи във водата, стигаща до пояс, хвана с едната си ръка Лео за косата, а с другата се държеше за стареца. Лео бе измъкнат. Той скочи на крак и обвил с едната си ръка нежната снага на жената, успя да закрепи и мен.

Започна безмълвна, но жестока борба с водата. Накрая всички се претърколихме в подножието на скалата, където се строполихме запъхтени.

Повдигнах очи нагоре. Жената се беше изправила и гледаше втренчено Лео, чието лице беше изцапано с кръв, течаща от раните му. Дори и при сегашните обстоятелства оцених красотата и величието й. Изглежда, че тя се сепна и хукна към скалата.

Старецът, който вече се беше изправил, ни изучаваше с тъмните си очи, както се бяхме излегнали долу. Той ни заговори, но не разбирахме езика му. Опита на друг език, но без успех. Когато за трети път проговори, наострихме уши, защото езикът беше гръцкият.

— Вълшебници ли сте, та стигнахте в тая страна?

— Не — отвърнах аз на същия език, макар и с акцент, защото от дълги години не бях го говорил. — Ако бяхме вълшебници, щяхме да дойдем тук, другояче — и посочих с ръка раните ни и пропастта.

— Те разбират древната реч, която говорят в планината — избърбори той като че ли на себе си. След това ни попита: — Странници, какво търсите?

Аз се изхитрих и не му отговорих, защото се страхувах, че като научи истината може да ни хвърли обратно във водата. Но Лео не беше предвидлив и отговори на гръцки, примесен с тибетски думи:

— Ние търсим земята на Огнената планина, която е увенчана със знака на Живота.

Старецът ни погледна с изумление.

— Значи вие знаете? И кого търсите?

— Нея — отговори грубо Лео, — княгинята!

Мисля, че искаше да каже жрицата или богинята, но той говореше на гръцки, а може би защото жената, която изчезна, приличаше на княгиня.

— О, вие търсите княгинята? Тогава сте онези, които ни е заповядано да пазим. Но как да се уверя, че казвате истината?

— Сега ли е моментът да ни задавате въпроси — извиках гневно аз. — По-добре вие ни кажете кои сте!

— Кой съм аз ли, страннико? Аз съм пазачът на Дверите, а жената с мен е Кания1 на Калун.

Лео започна да пребледнява.

— Този човек е болен — каза старецът. — Сега, щом си отпочинахте, трябва да се подслоните, и то веднага. Елате да ми помогнете!

Подпирайки Лео от двете му страни, ние загърбихме адската река и проклетата скала и тръгнахме по тясна урва, докато стигнахме полянка, от която се виждаха Дверите…

Доколкото си спомням, пред нас се изпречи голяма скала, в която бе издълбана пещера. Изкачвахме се с много усилия, защото Лео беше почти изгубил съзнание и едва влачеше нозе. Още на първото стъпало той се олюля и рухна, а ние нямахме сили да го вдигнем.

Докато си мислех какво да правим, чух стъпки и погледнах нагоре. Видях, че жената слиза, следвана от няколко мъже — татари, с непроницаеми лица, малки очи и жълта кожа. Присъствието ни не ги впечатли. Тя им каза няколко думи и те вдигнаха Лео. Понесоха го нагоре. Ние ги последвахме и се озовахме в една стая, издълбана в скалата над Дверите, където жената ни остави. От тая стая преминахме през други, едната от които вероятно беше кухня, защото в нея гореше огън. След това влязохме в голяма стая, изглежда, спалня, защото имаше легла с постелки и кожи.

Положиха Лео на едно от дървените легла, а старецът, подпомаган от един татарин, го съблече. Направи ми знак и аз да се съблека. Зарадвах се, защото отдавна не бях го правил, но го сторих с големи усилия, понеже цялото ми тяло беше в рани и натъртвания.

Пазачът на Дверите свирна със свирка и друг слуга донесе съд с топла вода. Умихме се. Тогава пазачът намаза раните ни с благотворен мехлем. Ние легнахме и се завихме с кожите и постелките.

След малко ни донесоха супа, в която пазачът наля лекарство. Хапнахме малко в кревата, както си лежахме, а остатъка старецът наля в гърлата ни. Веднага чудна топлина заля тялото ми и аз се унесох. Нищо не помнех. Били сме много зле. Каква е била нашата болест, не зная, но вероятно е била предизвикана от изтощение, от рани и натъртвания. Всички те, събрани наедно, ни доведоха до един дълъг период на полусъзнание и на друг — с треска и полуда. Всичко това се мержелееше в паметта ми през седмиците, които прекарахме при пазача на Дверите.

На какво можех да оприлича това, освен на сънища! Самите сънища подлежат на забрава, което само по себе си не е лошо, защото бяха разбъркани, страшни, кошмарни, отражение, без съмнение, на истинските ни спомени от неотдавна преживените страхотни приключения. Понякога се пробуждах за малко. Предполагам, когато са ме хранили. Именно оттогава е и споменът как жълтоликият пазител на Дверите стоеше над мен като дух, облян от светлината на луната, как галеше брадата си с устремени в мене тъмни очи, готови да открият тайната ни.

— Те са хората — мърмореше той. — Без съмнение, те са!

После той отиваше до прозореца и се взираше продължително в звездите.

Припомням си, че веднъж в стаята настана някакво безпокойство, причинено от сочния глас на една жена и от шума на копринената й рокля, влачеща се по каменния под.

Отворих очи и видях, че тя е същата, която ни спаси, висока и с благородни черти жена, с красиво лице и пламенен поглед.

Тя се изправи пред мене, погледна ме с безразличие и се наведе да каже нещо на пазача с нисък глас. Вместо отговор той й се поклони и показа другото легло, където лежеше Лео. Тя тръгна натам с бавно и царствено движение.

Видях как тя се наведе над него, как повдигна края на завивката. Без да се обръща към пазача, тя произнесе няколко думи, които приличаха на заповед.

Пазачът излезе. Тя остана сама. Повдигна края на завивката и седна на леглото, като изучаваше внимателно лицето на Лео. Гледаше го продължително, после стана и започна нервно да се разхожда из стаята. По лицето й се бе отпечатало голямото смущение и напрежение, за да си спомни нещо, което не можеше.

— Къде и кога? — мълвеше тя. — О, къде и кога?

Как свърши тая сцена, не помня. Облада ме забрава. По-късно ми казаха, че тая царствена жена, Кания, не е напускала стаята и грижовно и нежно е хранела Лео. А когато Лео не е имал нужда от нея, е хранила понякога и мене. Изглежда, че възбуждах любопитството й и тя чакаше да оздравея, за да го удовлетвори.

Не помня след колко време се събудих пак. Беше нощ и луната от чистото и ведро небе осветяваше стаята. Прозорецът не беше пречка за лъчите и те осветяваха леглото на Лео, където забелязах, че седеше царствената жена.

Лео в бълнуването си почна да изговаря английски и арабски думи. Това заинтригува извънредно жената, всяко нейно движение го издаваше.

Изведнъж тя внезапно стана и с безшумни стъпки приближи до леглото ми. Престорих се на заспал, и то така добре, че успях да я заблудя. Постъпих тъй, защото и аз бях любопитен. Коя беше тая жена, наричана от пазача Кания на Калун? Не беше ли онази, която търсехме? И защо пък не?

Тя отново се върна към леглото на Лео и във възцарилата се тишина се разнесе тихото й мърморене. Разпознах в нейния гръцки език и някои монголски думи, и то такива, които са общи за Централна Азия. Не всичко успях да чуя, но все пак достатъчно.

— Хора от моите сънища, откъде идвате? Защо Хеса ми помогна да ви посрещна? Вие спите. Но очите ви са будни в съня. Отговорете ми, моля ви, каква връзка има между мене и вас? Защо ви сънувам? Откъде ви познавам?

Сладкият сочен глас премина от шепот към мълчание.

Когато тя пак се наведе над Лео, една плитка от прекрасната й коса падна надолу и погали лицето му. Той се пробуди и с измършавялата си бяла ръка хвана косата. Каза на английски:

— Къде съм? О, спомням си, спомням си!

И очите им се срещнаха. Лео се опита да стане, но не успя. Тогава той отново заговори на развален гръцки:

— Вие ли сте жената, която ме спаси от водата? Кажете ми, не сте ли вие онази царица, която тъй дълго търсих и понесох нечовешки страдания заради нея?

— Не зная — отговори тя с нежен и сладък като мед глас, леко треперещ. — Аз наистина съм царица, ако Кания може да е такава.

— Отговорете ми тогава, царице, помните ли ме?

— Ние се срещахме в сънищата, а може би и някъде другаде, в далечното минало. Да, срещнахме се и при реката. Чужденецо, как е твоето име, ками ми!

— Лео Винси.

— Ново е за мен — прошепна тя с клатене на глава. — Но ви знам отнякъде.

— Как? Вие ме познавате! Откъде? — И Лео падна на леглото в безсъзнание.

Тя се взираше в него твърде внимателно. И изведнъж, като че ли тласната от невидима сила, тя се хвърли върху леглото на Лео, наведе глава и нежно го целуна в устата. След това се изправи, цялата изчервена, засрамена от тази проява на бурната си страст. Едва сега ме забеляза. Учуден, удивен, без да зная как, бях седнал на леглото, за да я слушам и наблюдавам по-добре.

Постъпката ми не беше кавалерска, но бях обладан от желанието да направя нещо. Глупост беше, но болестта и изумлението притъпиха разума ми.

Да, тя забеляза как я наблюдавам и такава ярост я обзе, щото си помислих, че краят ми идва.

— Човече — изсъска зловещо тя, — как си позволяваш?

И ръката й измъкна от пояса бляскава кама. Изправен пред голяма опасност, умът ми се пробуди и аз викнах:

— О, съжалете ме, дайте ми вода! Треската ме изгаря. Ей, пазачо, дай ми да пия!

Веднага се строполих изтощен отново на леглото си. Тогава тя прибра ножа и потърси паницата с мляко. Подаде ми я, наблюдавайки ме с пламнали от страст, страх и гняв очи.

Изпих млякото на големи глътки.

— Вие треперите. Сънувахте ли? — попита тя.

— Да — отвърнах аз. — Направих смъртен скок от оная скала в пропастта.

— Да не би друго да сте сънували?

— Не, не… Кажете ми, какво трябва да направим, за да се сприятелим с една царица?

— С царица ли? Човече, какво говориш? Закълнете се, че не сте сънували друг сън!

— Заклевам се в Символа на Живота и в планината на движещия се Илам, а също и във вашето име, о, царице на древността.

Аз въздъхнах и се престорих, че съм изгубил свяст, друго по-подходящо не можах да измисля. Притворих очи и забелязах, че лицето й, както беше зачервено, започна да избледнява, защото моите думи попаднаха на място.

Тя заговори високо, за да мога да я чуя:

— Радвам се, че той не е сънувал други сънища, защото щеше да ги разкаже, а това би било лошо знамение. Не ми се ще, някой, който е преминал през опасности, за да стигне дотук, да бъде хвърлен на кръвожадните кучета. Защото макар и стар и грозен, той ми изглежда мъдър и дискретен човек.

Приближаващите стъпки на пазача ме зарадваха. Той влезе в стаята и видях, че се поклони на жената:

— Как са болните, внучке?

— В безсъзнание са и двамата.

— Така ли? Мислех, че вече са се събудили.

— Чухте ли нещо, Шамане?

— Аз ли? Да, чух измъкване на нож от ножницата и лай на кръвожадни кучета.

— А нещо друго, Шамане?

— Странни гледки, Кания, внучке мой… Но ето, те се събуждат.

— Да — отвърна тя. — И докато единият спи, другият нека бъде пренесен в друга стая. Има нужда от промяна и от чист въздух.

Човекът, когото тя нарече Шаман, държеше в ръката си лампа, която осветяваше лицето му. Аз имах подозрения към този човек, но те се засилиха, защото лицето му изразяваше отмъстителност.

— В коя стая, Кания? — запита той.

— Струва ми се — отговори тя бавно, — в по-здравословна, където ще се съвземе. Мъдър човек е, а и имам заповед да не му се нанася никаква повреда. Но защо питате?

Той сви рамене и каза:

— Казах вече, че чух лая на кръвожадните кучета — това е всичко. Вие казахте, че имате заповед, с която не бива да се шегуваме, даже и ако не можете да си обясните целта й.

След това той отиде до вратата, свирна и слугите веднага се явиха. Той разпореди и те ме вдигнаха заедно с постелята, върху която лежах, и прекосявайки различни проходи, ме отнесоха в друга стая, приличаща на първата, но по-малка.

Пазачът ме наблюдава малко, дали ще се събудя. Той допря ръка до сърцето ми и извика. След това напусна стаята, клатейки глава и заключи вратата. Аз заспах дълбоко.

Когато се събудих, беше светло. Умът ми беше бистър и бях добре, което показваше, че треската е отминала и съм на оздравяване… Спомних си събитията от изминалата нощ и можах внимателно да ги обмисля. Направих това по много причини, най-важното от които бе, че бях в опасност.

Видях и чух много работи и тази жена, наричана Кания, отгатна, че съм чул и видял всичко. Наистина, ако не бях я респектирал със Символа на Живота, тя би заповядала на Шаман да ме умъртви. И той не би се поколебал.

Както и да е, сега-засега бях спасен, а занапред ще се уповавам на съдбата си. Трябваше да бъда предпазлив, дори да се преструвам на глупак. Като отблъснах от ума си собствената си участ, съсредоточих се върху сцената, на която бях свидетел, и по-точно какво целеше тя.

Нашето издирване свършваше ли? Тази жена ли беше Аеша? Лео все още беше в безсъзнание и отговор на въпроса нямаше. Едно нещо беше очевидно: тя самата призна за някаква връзка между нея и Лео. Защо го целуна? Уверен бях, че тя не беше разпусната. Но и никоя почтена жена не би извършила такова нещо, особено с чужденец, висящ между живота и смъртта.

Това, която тя извърши, беше плод на неудържим порив, изхождащ от възпоменания, които я подтикваха към такава постъпка. Няма друга жена по света, освен Аеша, която да го познава.

Най-сетне дали пък онова, което калугерът Ку-ен и десетки милиони хора вярват, не е истина? Дали душите на различните хора не сменят физическите си тела, така както се сменят дрехите? Чудна светлина проблесна в ума ми. Дали пък Аменартас и Кания, тази жена с царствен вид, не са една и съща? Нима не е възможно, щото тя, „добила магията на своя народ“, както сама бе написала на делвата, да победи тъмнината на миналото и да познае жреца?

Какво ли щеше да стане, ако в тая жена се бе вселила Аменартас, а не Аеша? И като господарка на страната още веднъж ли щеше да покори своя любим? Какво ни очакваше? Както и да е, истината щеше да излезе наяве.

Докато размишлявах, вратата се отвори и вътре влезе Шаман, който бе нарекъл жената своя внучка. Изправи се пред мене…

7 Първото изпитание

Шаман ме попита как се чувствувам.

— По-добре, вече, домакине, но как е вашето име?

— Симбри. Както ви казах при реката, аз съм потомствен пазач на Дверите. И съм придворен лекар в тая страна.

— Лекар или магьосник? — попитах невинно, все едно че не съм чул правилно.

Той ме погледна любопитно и отвърна:

— Казах лекар, което е добре за вас и за вашия приятел. Ако не бях такъв, досега да сте умрели, гостенино! Как се казвате?

— Холи. Ако не бяхте вие и жената, наистина не бихме останали живи, почтени Симбри, но съобразителността ви има нещо общо с магьосничеството. Затова си помислих, че сте вълшебник, макар че сте могли да ловите риба край реката.

— Дали съм ловил, Холи, не знам, но хванах двама души?

— Случайно, Симбри.

— Напротив, Холи. Като лекар изучавам бъдещето. Аз съм главатар на шаманите тук и след като бях предупреден, очаквах ви.

— Колкото и странни да се думите ви, те заслужават уважение. В тази страна изглежда, че лекар и магьосник са едно и също нещо.

— Вие го казвате и аз ви благодаря. Но кажете ми как намерихте пътя към тази страна, към която никакви хора не могат да тръгнат и да дойдат?

— Пътешественици сме само, но може да сме изучавали и ние медицината.

— Май че напълно я владеете, иначе едва ли бихте могли да пребродите тая планина, търсейки… но какво търсите? Вашият другар спомена за някаква царица, когато бяхме на брега на реката.

— Тъй ли? Не може да бъде! Ако Кания, която скочи в реката и ни спаси, е тази царица, значи я е намерил.

— Царица е, и то велика, защото името „кания“ у нас означава царица. Но как може човек, изпаднал в безсъзнание, да научи, че тя е такава? И откъде сте научили нашия език?

— Не е трудно да ви отговоря, почтени Симбри. Вашият език е древен и в нашата страна, неслучайно се изучава. Той е езикът на гърците и макар да се говори по света, странно ми е как се е появил тук.

— Ще ви кажа. Преди много години и поколения велик победител от този народ е завоювал страната на юг от нас. Той бил отблъснат, но негов генерал успял да напредне, да премине планините, да победи народа на тази страна и да наложи езика и вярата си. Той затвърдил властта си, основал династия, защото тази местност е заградена с пустини и непроходими планински снегове. Затова и не можем да се свързваме с външния свят.

— Чух нещо за тази история. Победителят не се ли е казвал Александър?

— Така е, а генералът беше Расен, от страната, наречена Египет, както гласи нашата история. Неговите наследници и до днес са на престола. Кания е от неговата кръв.

— Богинята, която той е боготворял, не беше ли Изида?

— Не, тя се наричаше Хеса.

— Това е другото име на Изида. Кажете ми, продължавате ли да я боготворите тук? Питам, защото в Египет този култ е забравен вече.

— На отвъдната планина има храм, чиито жреци продължават да й служат. Но истинския бог на тоя народ сега е Огънят, който гори в същата планина и от време на време избухва и умъртвява.

— В този огън живее ли богиня?

Той ме погледна смразяващо и отговори:

— Чужденецо Холи, нищо не знам за такава богиня. Онази Планина е свещена и който се опита да проникне в тайните й, умира. Защо ми задаваш такъв въпрос?

— Само защото древните религии ме интересуват. Видяхме Символа на Живота и тръгнахме насам, за да изучим вашата религия, за която днес знаят само учените мъже.

— Тогава се откажете, защото пътят, който води към Огъня, минава през челюстите на кръвожадни псета и през копията на диваците. А и няма какво толкова да научите.

— За какви псета говорите?

— Според наш стар обичай всички нарушители на закона и волята на хана се хвърлят на тия кучета, за да ги разкъсат на парчета.

— Според волята на хан? Омъжена ли е вашата Кания?

— Мъж й е неин братовчед, който владееше половината страна. Сега и те, и страната са едно. Но стига приказки. Дойдох да ви кажа, че закуската е готова.

Той се обърна и излезе.

— Приятелю Симбри, още един въпрос! Как се озовах в тая стая и къде е моят другар?

— Донесоха ви тук, когато спяхте, и ето че промяната се е оказала благотворна за здравето ви.

— Не помня, но кажете ми какво стана с моя другар?

— И той е по-добре. Кания Атена лично го храни.

— Атена ли? Че това е старо египетско име! Означава слънчев диск. Жена, която е наречена така, се слави с красотата си.

— Моята внучка Атена не е ли красива?

— Как мога да ви отговоря, вуйчо на Кания, след като съвсем бегло я зърнах?

Сега вече той излезе и жълтоликите и мълчаливи негови слуги донесоха закуската.

Същата сутрин, малко по-късно, изведнъж се появи и Атена, която заключи вратата. Това хич не ми хареса и като станах от леглото си, поздравих я колкото се може по-любезно, макар че бях изплашен. Стори ми се, че тя отгатна моите съмнения и подозрения, защото ми каза:

— Легнете и не се страхувайте! Нищо лошо няма да ви сторя. Кажете ми само какъв ви се пада човекът, наречен Лео? Син ли ви е? Невероятно ми се струва, защото вие двамата сте като светлината и мрака!

— И аз мисля така, Кания. Той е само осиновен от мене. Но аз го обичам като истински син.

— Какво търсите тук?

— Онова, което съдбата ни е обещала, че ще открием в планината, увенчана с Огъня.

След обяснението ми тя пребледня, но запази спокойствие:

— Там ще намерите смърт, ако не умрете още в подножието на планината, защото то се пази от диваците. Там царува Хеса и който наруши светостта на светилището, го хвърлят във вечно горящия огън.

— А кой управлява там? Някаква жрица ли?

— Да, една жрица, лицето на която никога не съм виждала. Тя е толкова стара, че се крие от любопитни очи.

Тръпки ме побиха, защото си спомних за една, която също имаше защо да се забулва.

— Забулена или не, ние бихме я посетили. Надяваме се, че ще е гостоприемна.

— Няма да направите това. Забранено е и не искам да си цапам ръцете с кръв.

— Коя е по-могъща? Вие или жрицата от Планината?

— Аз съм по-силната, Холи, нали тъй се казвате, защото, ако трябва, мога да събера 60 000 войници, докато тя разполага само с жреците и с необучените си диваци.

— Сабята не е единствената сила в света. Тази жрица идвала ли е някога в земите на Калун?

— Никога, никога, защото според стария договор, сключен след последната голяма битка между нея и народа от полето, бе уговорено под клетва, че ако тя премине реката, ще пламне нова битка, докато една от двете победи. В духовните въпроси жрицата е нашият оракул и глас на Небето, а земните въпроси разрешава ханът на Калун.

— Вие сте омъжена, нали?

— Да — отвърна тя и се изчерви. — Но ще ви кажа и онова, което, ако не знаете, скоро ще научите: аз съм омъжена за един луд, който ме отвращава.

— Знам вече, Кания.

Тя ме изгледа проницателно.

— Откъде? Шаман ли ви каза? А може би тогава вие сте бил буден. По-добре да бях ви убила! Какво ще кажете?

Замълчах, защото нямаше какво да кажа. Страхувах се, че тази жена с див поглед може да поиска да ми отмъсти.

— Повярвайте ми — продължи тя, — че аз винаги съм мразела мъжете, заклевам ви се, истина е! Аз, която имам устни по-чисти от планински сняг, аз, Кания на Калун, наречена Ледено сърце, сега съм едно безсрамно същество!

— Не е вярно! Има причини, които обясняват държанието ви и ако ви е удобно, можете да ги споделите с мен.

— Скитнико, понеже знаете толкова много, има такива причини. Ще ви ги кажа. И аз полудях като съпруга си. Когато за пръв път видях лицето на другаря ви в реката, когато скочих в нея да го спася, аз полудях и го…

— Залюбихте. Такива неща са се случвали и на хора, които не са луди.

— Нещо по-силно от любовта ме облада през онази нощ и не знаех какво върша. Страшна сила ме подтикна, някаква съдба ме хвърли в обятията му. Аз съм негова, само негова, и той ще бъде само мой!

След тази декларация тя се обърна и избяга от стаята… Отиде си и след напрегнатия разговор с нея аз си легнах. Как е могла тази голяма страст да я завладее? Коя е всъщност Кания? Каква роля щеше да играе в живота на Лео? Исках да бъде край него…

Следващите три дни не видях Кания. Симбри ми каза, че тя отишла в града, за да направи нужните приготовления за гостите си. Молих го да ме заведе при Лео, но той вежливо и малко твърдо отвърна, че Лео не се нуждаел от грижите на своя „баща“.

Измъчваха ме подозрения. Страхувах се да не би някое нещастие да е сполетяло Лео. В мъката си се опитах да му изпратя по жълтоликия слуга една бележка, която нахвърлих на едно изпоцапано листче, но той даже не посмя да се допре до него. Симбри му забранил да пренася писма, които не умеел да прочете. Най-после реших на всяка цена да стигна до Лео.

Вече ходех и усещах, че силите ми са се възстановили. Към полунощ внимателно се измъкнах от леглото. Луната осветяваше стаята ми. Взех един нож — едничкото ми оръжие, излязох навън и тръгнах.

Когато ме пренасяха от стаята, където лежах с Лео, запомних добре пътя. От моята спалня започваше коридор дълъг около тридесет крачки, толкова изминаха носачите. Следваше завой вляво по друг коридор, дълъг десетина стъпки, който отвеждаше до една стълба, водеща неизвестно къде, друг остър завой надясно, където беше предишната ми стая.

Вървях крадешком по дългия коридор и въпреки че беше тъмно, намерих завоя вляво. Вървях, докато стигнах и до втория завой. Припълзях около него, доколкото можах, за да отстъпя веднага, ако ме забележат. На вратата на стаята, в която беше Лео и която се заключваше отвън, видях да стои с лампа в ръка самата Кания.

Първата ми мисъл беше да бягам в стаята си, но не го направих, защото щях да бъда забелязан. Реших, ако ме открие, да кажа, че не съм могъл да устоя на изкушението да видя как е със здравето синът ми Лео.

Сниших се до стената и с разтуптяно сърце зачаках. Кания заключи вратата и се заизкачва по стълбите. Сега какво да правя? Не мога да вляза при Лео, защото нямам ключ. Да се върна в стаята си? Не, реших да я проследя и ако случайно ме види, да й се извиня. Или щях да науча някои новини, или пък щях да получа нож в гърдите.

Минах завоя и безшумно като змия се заизкачвах по стълбата. Тя беше с доста стъпала, извиващи се нагоре. Най-после стигнах края й, където имаше малка площадка и една врата, стара и с прогнили дъски. Отвътре дочух гласовете на шамана Симбри и Кания.

— Научи ли нещо, внучке?

— Малко, твърде малко, Шаман.

Като исках да разбера повече за техните тайни, смело се приближих до вратата и погледнах вътре през една цепнатина. Кания — с пурпурна рокля и златна коронка на главата, седеше пред Симбри на масата, а черната й коса падаше на вълни по мраморните й гърди. Изборът на такова облекло от Кания беше с някаква цел. Жените са майсторки в това отношение.

Симбри я гледаше с учудване и съмнение, което се долавяше и в замръзналото му изражение.

— За какво разговаряхте? — попита той.

— Разпитвах го какво го е накарало да дойде насам и успях да разбера, че търсят една красива жена. Повече нищо не каза. Попитах го дали търсената от тях е по-красива от мен, но той учтиво отклони разговора. Казах му, че в Калун няма по-прекрасна жена от мене, а освен това аз управлявам тази страна. Казах му, че аз, а не някой друг, ги спаси от буйната река. Сърцето ми, Шаман, ми подсказва, че аз съм жената, която той търси.

— Каза ли му го? — попита Симбри нетърпеливо.

— Да, и той каза, че може би е така, защото мисли, че жената се е преродила. Той ме изучаваше и внезапно ме попита дали някога съм влизала в Огъня. Аз отговорих, че единствените огньове, през които съм минавала, са на духа и че още съм в тях. Помоли ме тогава да му покажа косата си. Поставих в ръката му малко от косата си, но той я отблъсна и извади от една торбичка, окачена на врата му, един кичур. О, Симбри, по-прекрасна коса едва ли човек е виждал някога! Тя беше мека, копринена и дълга — от коронката ми чак до земята.

— И вашата коса е хубава — каза той, — но виждам, че не са еднакви.

— Да, защото няма жена, която да е имала такива плитки — отговорих аз.

— Така е. Онази, която притежаваше тази коса, беше нещо повече от жена.

Употребих всякакви усилия, за да го доразпитам, но той упорито мълчеше, страхувайки се да не произнесе думи, които трябва да премълчи. Тогава излязох. Моля те, Шамане, провери в достъпните за твоята мъдрост книги и ми кажи коя може да е тази жена! Къде мога да я намеря, за да я убия!

— Да, ако можеш. И ако е жива. Но кажи ми откъде да почна?

— Започни с писмото, което главният жрец Орос от Планината ти изпрати неотдавна.

Симбри затърси из купчината пред него и извади един свитък.

— Чети — прошепна Кания.

— „От Хеса (обиталището на Огъня) до Атена, Кания на Калун. Сестро моя, съобщи ми се, че двама чужденци от западно племе пътуват към вашата земя, търсейки моя оракул, на когото щели да зададат един въпрос. Заповядвам ви на първия ден от идния месец, вие и Симбри, мъдрият шаман, пазачът на Дверите, да наблюдавате мястото при реката до стария път, защото чужденците ще дойдат оттам. Помогнете им всякак и ги доведете здрави в планината. В противен случай ще ви държа отговорни. Не мога да ги посрещна аз самата, защото ще наруша договора между нас, който гласи, че Хеса от Светилището не ще стъпи в земята на Калун, освен ако избухне война. Идването им е предопределено.“

— Без съмнение — каза Симбри — тия скитници не са току-тъй, щом Хеса ги очаква.

— Да, не са никак случайни. Сърцето ми очаква един от тях. Хеса не може да бъде жената, която търсят, по известни вам причини.

— Има и други жени в Планината — отговори сухо Шаман, — ако наистина някоя жена е замесена в тази работа.

— Понеже съм аз, той няма да замине за Планината.

— Хеса е всемогъща, внучке моя, и зад тия сладки нейни думи се крие страшна заплаха. Твърдя, че е силна, каквато е от древни времена, а има и слуги по земята и небето, които й съобщават за всичко. Те са я предупредили за тия хора и какво би се случило с тях. Знае се как отмъщава тя — на много поколения от дълги векове насам е известно. Затова не й се противопоставяй, защото зло ще ни сполети. Тя е дух, и то ужасен! Щом казва, че тъй е наредено, не можеш да ги спреш.

— А аз казвам, че той няма да отиде. Другият, ако иска, да върви.

— Атена, нима искаш Лео да ти стане любовник?

— Не, искам го за съпруг.

— Най-напред той трябва да поиска това. А как една жена може да е женена за двама мъже?

— Нямам съпруг. Ти, Симбри, знаеш това най-добре. Натоварвам те в името на кръвната връзка между нас да ми приготвиш друга доза…

— За да се заякчи връзката ни и с убийство ли?

— Заповядвам ти да го направиш!

— Не, Атена, не искам. Грехът вече лети наоколо. Твоята красота може да го оплете в мрежите ти. Най-добре е да го пуснеш да си върви.

— Не мога да го оставя жив. Аз трябва да го имам, както трябва да мразя и обичам, която го обича. Някаква сила отблъсква сърцето му от мене. О, ти великий шамане, ти, за когото няма неразгадаеми тайни, кажи ми какво казват твоите звезди?

— Научих много тайни, Атена. Ти си права, че съдбата на този човек е преплетена с твоята. Но помежду ви се издига непреодолима стена, зад която очите ми не могат да видят какво има. Зная само, че в смъртта ти, той и аз ще бъдем близо един до друг.

— Тогава нека дойде смъртта и желанието ми да се изпълни.

— Не бъди така сигурна. Не смяташ ли, че будните очи на Хеса ни наблюдават?

— Тогава покрий тайните ни думи с праха на измамата. Ти имаш тая сила. Изпрати утре вестител в Планината да каже на Хеса, че двамата стари чужденци, забележи — стари, са пристигнали, но са си счупили в реката краката и са болни. Когато оздравеят, ще й ги пратя. Въпроса си те ще зададат на нейния Оракул след три месеца. Трябва Да се задоволи с това и да почака! Спи ми се, Шаман — продължи Атена, — иначе ще ми се пръсне мозъкът. Дай ми от онова лекарство, което носи продължителна почивка без сънища.

След това те се оттеглиха и чух, че вратата се затвори.

8 Смъртоносните кучета

Към десет часа на другата сутрин Симбри влезе при мене и ме попита как съм спал.

— Като труп — отвърнах аз. — Упоен човек не би спал така дълбоко.

— Наистина, приятелю Холи, но въпреки това изглеждате уморен.

— Сънищата много ме смущават. Страдам от тях. Но вие никак не сте спал. Никога не съм ви виждал така уморен.

— Така е — отговори той. — Снощи бях на служба пред Дверите.

— Пред Дверите на какво?

— На Миналото и Бъдещето. Дойдох да ви съобщя, че след час ще тръгнете за града. Кания е вече там, за да подготви покоите ви.

— Аз вече съм здрав и готов за път, но как е синът ми?

— Поправя се. Вие сам ще го видите. Такава е волята на Кания. Ето и робите, които носят дрехите, ви. Оставям ви на тях.

С тяхна помощ се облякох и прикрепян от тях тръгнах по разните проходи. Колко се изненадах, когато видях, че и Лео е облечен в също такива дрехи, но от по-добро качество. Той беше с качулка, изглежда, за да се запазва раната на главата му от студ и слънце.

Той се приближи до мен, стисна ръката ми и попита къде съм се крил. Поздравът му беше искрен, в което се увери и стоящият наблизо Симбри.

Доведоха ни по едно конче и ние се качихме на тях. По даден знак от Симбри тръгнахме. Спуснахме се надолу по една скалиста урва. След като изминахме около километър, пред нас се откри земята на Калун. В ниското течеше река, вероятно същата, която преминахме. Тук тя все още беше буйна, но в полето се укротяваше.

В далечината се виждаше Планината на Огъня. Към кратера й се издигаше каменна стълба, над която се извисяваше огромен каменен кръг, чийто черен цвят изпъкваше релефно на белия сняг и синьото небе.

Гледахме с благоговение Планината, която беше фар на нашите мечти, които биха се осъществили, и на нашата участ, която би се изяснила… Забелязах, че и придружаващите ни гледаха на нея по същия начин: те й се поклониха, като сложиха показалеца на дясната си ръка върху показалеца на лявата. Този знак, както разбрах по-късно, предпазвал от лошото влияние на кратера. И самият Симбри се поклони, нещо, което не допусках.

— Тръгвали ли сте някога към Планината? — попита Лео.

Симбри поклати глава и отговори уклончиво:

— Хората от полето не стъпват там. По склоновете й живеят смели и диви хора, с които често воюваме. Когато те гладуват, нападат нивите и добитъка ни. Още повече че когато кратерът изригне, текат огнени порои от разтопени камъни. Понякога горещата пепел убива пътниците.

— Пепелта стига ли вашата земя? — попита Лео.

— Само когато Духът на планината се разяри. Затова ние се страхуваме от него.

— Какъв е този дух? — попита нетърпеливо Лео.

— Откъде да знам. Може ли човек да види дух?

— Може да сте го виждали някога!

— Надценявате Способностите ми — отвърна Симбри. — Моето изкуство и предвиждания не се простират дотам. Ето и лодките, които ни чакат, защото нататък ще пътуваме с тях.

Лео и аз се настанихме сами в най-голямата. С нас беше само кормчията. Следваше ни лодката със слугите и робите, а зад нея имаше лодка, в която хората бяха въоръжени с лъкове и саби.

— Благодаря на небесата — извика Лео, — че пак сме заедно. Помниш ли, Хораций, че и в земята на Кор влязохме с лодка. Изглежда, че историята се повтаря!

— Помня, моето момче, но зарежи това сега, а ми разкажи бързо какво стана с теб, откакто ни разделиха!

— Помниш ли, Хораций, как висях като паяк на въжето над реката? И знаеш ли защо го отрязах?

Защото мислех, че ще полудея, а исках да умра здрав. А ти как можа да се спуснеш?

— Много просто — скочих след теб в пропастта. Предпочетох да умрем заедно, за да се преродим едновременно.

— Браво, Хораций! — И сълзи закапаха по обгорилото му лице.

— Но стига! Разправи ми историята си, след като ни разделиха!

— Тя е интересна и кратка. Легнах да спя и когато се събудих, видях една прекрасна жена до мен. Тя се наведе над мене и аз си помислих, че е тя. Ти знаеш коя! Целуваше ме — може и това да е било сън!

— Не беше, Лео, защото и аз видях.

— Съжалявам, много съжалявам, че се е случило така. Както и да е, това беше красивата Кания. По-късно я виждах още няколко пъти и й говорих на сегашния гръцки език. А Аеша знаеше старогръцкия. Какво ще кажеш?

— Аеша говореше няколко древни езика. И други ги знаят. Но продължавай!

— Тя ме хранеше щедро, но доколкото се спомням, до последната нощ ми бе сърдита. Интересуваше се от нашата мисия, а аз винаги отбягвах да й кажа нещо определено. Издирвани сме — тъй й отговарях. Отклонявах въпросите й. Исках по-скоро аз да науча нещо от нея. Но нищо не разбрах, освен че е владетелка с голяма власт. Нямаше място за съмнение — когато тя ме разпитваше, в стаята влезе един роб, стараейки се да чуе нещо, а тя извика слугите си и им заповяда да го изхвърлят през прозореца. Той можа да се спаси, като избяга бързо по стълбите… Така че нито аз можах да науча нещо от нея, нито пък тя от мене. Но коя е тя, Хораций?

— Ако искаш да знаеш, имам хипотеза. Но засега само хипотеза!

— Последната нощ Симбри ми донесе храната. Когато реших да си легна, в стаята ми влезе Кания, облечена като царица. Кълна ти се, тя наистина беше царствена с коронката си над разпилените черни коси. И тя каза много изтънчено, че ме обича. Погледна ме, въздъхна и заговори, че сме се познавали от миналото, като молеше да възобновим познанството си. Аз се измъквах, докогато можех. Но лежейки по гръб пред една хубава жена в царствени одежди, не можах да устоя. Накрая й признах, че съм тръгнал да търся жена си, която се казва Аеша, защото съм я загубил. Тя се засмя и ми каза да не гледам в безкрайността, защото изгубената е вече намерена и това е тя, моята спасителка от смъртта в реката. Вярвай ми, Хораций, тя беше толкова убедителна, че бях склонен да й повярвам, че в нея се е преродила Аеша. Докато не бях изгубил акъла си, си спомних за кичура, който единствено ми остана от Аеша. Извадих го и го сравних с нейната коса. Тогава Кания пребледня, разгневи се и гласът й стана груб. От държанието разбрах, че тя може да е която и да е, но не и Аеша. Лежах си спокойно и я оставих да ме ласкае и заплашва. Накрая си излезе и заключи вратата. Това е всичко досега, което мога да ти разкажа. Историята с Кания не е свършила и, да си призная, аз се страхувам от нея.

— Стига, Лео, успокой се и не говори високо, защото кормчията може да шпионира, а и Симбри гледа към нас. Сега не ме прекъсвай, че няма време!

Разказах му всичко, което бях видял и подслушал. Той ме гледаше учуден.

— Боже мой — викна Лео, — ама че история! Коя ли е тази Хеса, която е изпратила писмо от Планината? И коя е Кания?

— Инстинктът не ти ли подсказва, Лео?

— Кания ще е Аменартас, жената, която е написала свитъка. За нея Аеша казваше, че била египетска принцеса преди две хиляди години. Аменартас се е преродила!

— Тъй мисля и аз.

— Каквато и да е била за мен тази Кания в миналото, вече ми е безразлично. Аз търся само Аеша! И Венера няма да ме отдели от нея.

После разговаряхме за тайнствената Хеса, която е изпратила писмо за нас, заповядвайки на Шаман да ни посрещне. Тази загадъчна жена е била могъща от древни времена и има слуги на земята и във въздуха.

Внезапно носът на лодката се удари в брега и видях, че Симбри скочи при нас. Седна тежко на една пейка и ни заобяснява, че нощта наближавала и той искал да е близо до нас, за да ни пази.

— И да е сигурен, че няма да избягаме в мрака — избъбри Лео.

— Вижте града, в който ще спите тая нощ — каза Симбри.

Ние се извърнахме и на около десетина километра видяхме доста голям град с плоски покриви. Беше трудно превземаем, защото беше построен на остров, стегнат в прегръдката на реката. Островът приличаше на хълм, образуван вероятно от наноси, а може би и изкуствено направен. Едно голямо здание със стълби и кули се издигаше в града.

— Как е името му? — попита Лео.

— Калун. Тъй се наричаше и преди да нахлуят в него моите прадеди, победителите, преди две хиляди години. Те запазиха древното име, но планината нарекоха Хес, защото казваха, че кратерът на върха й бил символ на тяхната богиня.

— Има ли там още жреци — попита Лео, като искаше да изтръгне от него истината.

— Да. Има и жреци. Присъствието им е установено от покорителите на тая страна.

— На кой бог се покланят?

— На богинята Хеса, казват. Ние знаем малко за нея, защото от векове има вражда между нас и планинците. Те ни убиват, а и ние не им прощаваме. Боготворения от тях храм не може да посети никой. Само когато сливите не родят, когато започне да пада пепел или пък земята се разтресе — тогава можем да потърсим съвета на Оракула. Иначе живеем в мир, макар че сме храбри воини. Обработваме земята от поколение на поколение и тя ни се отплаща богато. Вижте наоколо — не е ли тя мирна земя?

Изправихме се в лодката и се любувахме на пастирите и стадата с добитък, коне или мулета, на обработените житни ниви, на овощните градини… Облечени в дълги сиви дрехи, селяните обработваха нивите или откарваха добитъка по домовете си. За разлика от пустините и скалистите планини, през които бяхме минали, тази страна беше истински земен рай. Тези хора на мирния труд несъмнено бяха съблазън за гладните и диви планинци.

Във вечерния сумрак от устието на кратера почна да изригва пламък, който обагри снежните върхове. Нашите лодкари завикаха и почнаха да се молят.

— Какво говорят те, Симбри? — попита Лео.

— Че Духът на планината се е разгневил и затова праща надолу летящата светлина, наречена „Пътят на Хеса“, за да накаже земята им. Молят се на Хеса да не ги унищожава.

— Често ли се появява тази светлина?

— Рядко — за последен път преди три месеца, а иначе от години не беше изригвала. Нека да се помолим злото да отмине Калун и жителите му.

Страхотната илюминация продължи няколко минути и изчезна, както се и яви, като остави разсейващ се блясък над върха. Луната изгря на небосклона — пълно, огромно, сребристо кълбо.

Лодките ни наближаваха града. Внезапно чухме ужасен вик, идващ отдалеч. Той се приближаваше все по-близо и по-близо до нас, докато покрай нас мина конник. Лунната светлина осветяваше страха, изписан по лицето му. Конят беше красив и бял.

Конникът дойде от тъмнината и отлетя пак в нея, но след него се надигна ужасна какофония от кучешки лай. Голямо червено куче водеше стотина други, които лаеха и скимтяха.

— Смъртоносните кучета — прошепнах аз и стиснах ръката на Лео.

— Тичат подир онзи дявол — отвърна той.

Внезапно се появи друг конник, превъзходен ездач. Беше едър и разпасан — в ръката си стискаше камшик. Когато се изравни с нас и обърна главата си, видяхме, че е луд. Да, лудостта му гореше в очите. Смееше се и кряскаше диво и зловещо.

— Ханът, ханът — викна Симбри и почна да се кланя наляво и надясно.

Симбри беше много уплашен. Ханът отмина. Следваше го свита от осем души, които с камшици шибаха конете си.

— Какво става, Симбри? — попитах аз.

— Ханът е разгневен, приятелю Холи, и раздава правосъдие, както той си знае. Ще гони до смърт онзи, който го е разгневил.

— Какво престъпление е извършил оня нещастник?

— Царски сродник е, но се е влюбил в Кания. Предложил й, ако се ожени за него, да убие хана. Кания го мрази, както мрази всички мъже и го издаде на хана. Това е всичко.

— Щастлив е онзи, който има такава добродетелна съпруга — не се стърпях да отбележа аз, при което старият Шаман ме изгледа и заглади бялата си брада.

Не се мина много и отново чухме кучешкия лай. Ездачът на белия кон пак се появи. Красивото животно беше съвсем изтощено и едва влачеше крака.

Голямо червено куче с черно ухо се вкопчи в нозете на коня. Той изцвили ужасен. Ездачът скочи от гърба му и хукна към брега. Уплашихме се, че може да скочи в лодката ни, но още преди да стигне до реката, той бе настигнат от кучетата, които се нахвърлиха върху него.

Сцената не подлежеше на описание. Ханът крещеше и с дива радост насърчаваше кучетата да доразкъсат нещастника.

9 Дворецът на Калун

Със страшна мъка в душите си продължихме пътуването си към града. Едва сега си обясних защо Кания мрази този жесток тиранин, поради което и се е влюбила в Лео.

Стигнахме края на острова, където реката бе „отхапала“ парче от него, и слязохме на така образувания кей. Очакваше ни малка група дворцови офицери. Те ни преведоха през една врата на крепостта и тръгнахме по тясна улица, настлана с камъни. Лунната светлина ни разкри, че къщите нямат никаква архитектурна ценност.

Пристигането ни събуди голям интерес и възбуждение. Голям брой хора се бяха стълпили, за да ни видят. Любопитни имаше и по прозорците, а също и по плоските покриви. Улицата завършваше с площад, по който минахме през шпалир от любопитни, които правеха някакви бележки, без да можем да разберем какви. Най-после стигнахме до една врата на вътрешната стена. Тя беше затворена, но Симбри извика и я отвориха. Тръгнахме по пътечка в някаква градина, която ни отведе до голям и масивен дворец в египетски стил с кули. Влязохме във вътрешния му двор, от който можеше да се отиде в различните покои. Някакъв офицер ни отведе по един от коридорите в нашия апартамент, състоящ се от трапезария и две спални. Първобитни лампи осветяваха обстановката, отличаваща се с дивашкия си вкус.

Симбри каза на офицера да почака, докато се приготвим и после да ни заведе да вечеряме, и излезе. В спалните ни очакваха роби с добри маниери. Те ни събуха и съблякоха, като ни дадоха необличани дрехи от бял плат, подплатени по края с кожи. След като свършиха това си задължение, те ни се поклониха и ни въведоха в голямата зала, където чакаше офицерът. Той ни преведе през добре осветена зала, постлана с килими. На подиума имаше маса, заредена с чаши и прибори от сребро.

Почакахме, докато се появиха виночерпците. След тях се показа друг господин, който заудря с голям звънец. Завесите се отдръпнаха и в залата нахлуха много мъже, облечени в бели дрехи, следвани от същия брой жени. Те ни се поклониха и ние направихме същото. Макар и жълтолики, жените имаха приятни черти.

Разнесе се сигнал на тръба. Всички застанаха мирно. По коридора вървяха ханът и Кания на Калун.

Като гледахме сега хана, не можехме да си представим, че това е същият луд, който допреди малко насъскваше кучетата срещу нещастния осъден. Той беше спокоен, дори хубав, макар и с безизразни черти, твърд и едър. За такъв човек трудно би се допуснало, че е способен на силни страсти.

Кания имаше уморен вид. Изглежда, че събитията от изминалата нощ бяха прогонили бодростта й. Щом ни видя, тя се изчерви леко, даде знак да се приближим и каза на съпруга си:

— Ето чужденците, за които ти говорих.

Тъпите му очи най-напред се спряха на мен. Изглежда, че лицето ми го заинтригува. Той се изсмя грубо и каза на гръцки с примес от местни думи:

— Какво интересно старо говедо! Никога по-рано не сме се срещали, нали?

— Не, о, велики хане, но аз ви видях, когато ловувахте тая нощ. Имахте ли успех?

Той се сепна и като потриваше ръце каза:

— Превъзходен. Накара ни да го гоним, но всичките кучета го настигнаха най-после и тогава… — Тук той стисна силно устни.

— Стига сте говорили за животински работи — намеси се Кания.

В това време ханът препъна погледа си в Лео, който очакваше да бъде представен. Като изгледа снажния момък със златиста брада, ханът попита:

— Вие ли сте другият приятел на Кания, заради когото тя отиде в планините при Дверите. Не можех да си обясня защо тя си направи тоя труд, но сега разбирам. Добре, бъдете внимателен, защото иначе лично ще ви подгоня на лов!

Лео кипна, но аз навреме го възпрях и му казах на английски:

— Не отговаряй! Той е луд!

— Искаш да кажеш, че е лош! Насъска ли кучетата срещу мен, ще го убия!

Кания направи знак на Лео да седне до нея, а аз се настаних от другата й страна — между нея и Симбри. Ханът побягна на другата страна, където седна с две хубави момичета.

Тъй бяхме въведени в двореца на Калун. Храната беше изобилна, но примитивно приготвена и се състоеше от риба, месо и сладкиши, поднасяни в сребърни блюда. Присъстващите пиеха, и то повече, отколкото можеха да понесат, от силно питие, някакъв спирт, приготвен от жито. До края на вечерята Кания разговаряше с Лео, а аз се посветих на Симбри, от когото научих следното:

Търговията била непозната за населението на Калун. Мостовете по реката били занемарени и изгнили. Земята им — обширна и гъсто населена, била заобиколена с непристъпни планини. Склоновете и една обширна местност зад върха на Огъня били населени от диваци, които убивали всеки чужденец. Парите били непознати. Златни украшения носели по ръцете и главите си само придворните. Цялата търговия се водела по правилата на размяната и данъците се събирали в натура.

На гърба на десетките хиляди туземци в Калун живеела шепа властимеещи, които се считали за потомци на Александър. Те са се смесили с жълтите хора, произхождащи от някое велико татарско племе.

Наследяването на престола вървяло и по мъжка, и по женска линия. Религиите били две — едната на народа, който вярвал в Духа на планината, а другата на властниците, които боготворели духове, магии и гадания. Народът бил по-привързан към Кания, в чиито жили течала царска кръв, а по-малко — към хана и останалите дворцови хора, в които такава кръв имало по-малко.

Красива и смела жена, Кания била популярна между народа със справедливостта и щедростта си към бедните. А те не били малко, защото страната била пренаселена. Най-после народът се уповавал на нея в борбата си с кръвожадните планинци, които заграбвали житото и стадата.

Тоя народ съжалявал само за едно: понеже неговата царица нямала деца, щели отново да се повторят борбите за наследството, както след смъртта на баща й.

— Не е лъжа — добави Симбри, — че народът вече открито изразява омразата си към хана и се моли за неговата смърт, защото той го тормози много. Народът иска Кания да се омъжи отново, докато е още млада. Макар и луд, ханът знае това, поради което ревнува и избухва, ако Кания погледне някого, както преди малко. Защото, ако някой спечели сърцето и благоволението й, това означава смърт за хана.

— Може би той обича жена си?

— Да, но тя не го обича, както не може да понася и останалите присъствуващи тук. — И Симбри хвърли поглед наоколо.

Никой от сътрапезниците не изглеждаше приятен, защото всички се бяха изпонапили, включително и жените. Пияният хан представляваше жалка фигура, както се беше вкопчил в стола и с озверял глас разказваше за днешния си „лов“. Едното момиче беше прехвърлило ръка през врата му, а другото със златна чаша наливаше в устата му от силното питие.

Точно в този момент Атена го погледна и в очите й заблестяха мълниеносно омраза и отвращение.

— Гледайте — чух я да казва на Лео — и преценете лесно ли ми е да бъда Кания на Калун.

— Тогава защо не прочистите двора си?

— И да го направя, има ли някаква полза? Тия хора, които се търкалят като свине и живеят в леност върху гърба на бедния народ, сами приближават края си. От алкохола децата им се раждат хилави и болни. Но вие се уморихте. Трябва да си починете. Утре ще пояздим заедно.

Атена повика един офицер и му нареди да ни заведе в спалните. Станахме, придружени от Симбри, поклонихме се на Атена и излязохме. Тя стоеше права — фигурата й беше царствена. Гледаше ни как се отдалечаваме.

Ханът също се изправи и, въпреки лудостта си, схвана положението.

— Весели сте — извика той, — и защо не, когато човек не знае колко му остава да живее. Но вие, златобрадко, не позволявайте на Атена да ви гледа така. Казвам ви, тя е моя жена и ако и вие я погледнете по същия начин, ще ви подгоня!

Придворните се изсмяха на тия пиянски бръщолевения, но Симбри бързо взе Лео под ръка и го изведе от залата.

— Приятелю — каза Лео, — струва ми се, че ханът ме заплашва?

— Не бой се, докато Кания не те намрази. Тук тя е истинската владетелка. След нея съм аз.

— Тогава дръжте ме настрана от този пияница, защото ако ме нападне, няма да стоя със скръстени ръце.

— И няма да те упрекнат — отговори Симбри.

След този разговор ние се разделихме и влязохме в спалнята си. Спахме дълбоко, защото бяхме уморени.

Сутринта ни разбуди лаят на кучетата. Изглежда, че ги хранеха и че бяха близо до нашата стая. През трите месеца, които прекарахме в Калун, изживяхме най-неприятните сцени и преживелици в живота си. В сравнение с тях безкрайните ни скитания из снеговете и пустините на Централна Азия бяха приятно пътешествие, а пребиваването ни в манастира на Ку-ен — истински рай!

Атена ни изпрати два великолепни бели коня и следобед се разходихме с нея, придружени от няколко войника.

Най-напред минахме пред кучешката клетка, където бяха вързани тия опасни зверове. Вратите й бяха тесни, имаше и железни решетки. Никога не съм виждал по-свирепи кучета — бяха огромни на ръст, червено-черни, с гладка козина и кръвясали очи.

Щом ни усетиха, кучетата започнаха да се хвърлят като бесни върху железните решетки. Надзорът над тях бе поверен на хора от едни и същи семейства. Кучетата се подчиняваха на тях и на хана. Нямаше друг човек, който да посмее да ги доближи.

Кучетата бяха палачите — те изпълняваха смъртните присъди. Всички осъдени им се даваха. Ханът си служеше с тях, ако някой си навлечеше омразата му… Кучетата всяваха ужас у всеки, защото никой не беше сигурен дали няма да усети зъбите им по тялото си някой ден.

След кучкарника разгледахме и градските стени, които бяха построени като че ли да ограничат алеите на градините. От тях се виждаха реката и далечното поле.

Градското население не беше нещо особено, защото по-голямата част от него бяха дворцови паразити. Изпитахме радост, когато излязохме на полето и намерихме хора, потомци на онези, които от памтивека обработваха тази земя и се хранеха с плодовете й.

Земята се напояваше мъчно и те бяха приспособили специални съоръжения, с помощта на които повдигаха нивото на водата.

Лео попита Кания:

— Какво ще стане, ако настане суша.

— Хиляди хора са умирали от глад и последващия го мор. Но такива бедствия помагат да се избегнат вътрешните борби.

— Защо?

— Раждаемостта е висока, населението се увеличава извънредно много, а хранителните припаси са недостатъчни…

— Тазгодишната реколта ще бъде ли добра? — попитах аз.

— Няма страшно — паднаха няколко напоителни дъждове. Светлината, която блесна онази нощ, се смята за лошо предзнаменование: обикновено предвещава суша. Дано никой не каже, че злощастие е постигнало страната, защото е била посетена от чужденци.

— Тогава — почна Лео — ние ще се спасим в Планината.

— Нима искате да търсите защита в смъртта? Бъдете сигурни, че никога няма да ви позволя да минете реката, която тече край склоновете на Огнения връх.

— Защо, Кания?

— Защото, господине, такава е моята воля. А докато аз царувам тук, тя е закон. Хайде, да се връщаме!

Вечерта, вместо в общата столова, се нахранихме в съседната до спалнята ни. С нас вечеряха Кания и Симбри, който не се отделяше от нея. Когато ги попитахме за тази промяна, тя отговори, че така е по-добре, за да не бъдем отново излагани на обиди. Кания прибави, че е започнало някакво тържество, което щяло да трае седмица и нямало защо да гледаме низки страсти.

Повече никога не се хранихме в голямата зала. Прекарвахме времето си приятно. Лео разказваше за родната си Англия, за страните, в които сме били, за народи и обичаи, за хората от времето на Александър, чийто генерал Расен, далечен неин прадядо, е победил Калун. А също и за Египет, откъдето генералът беше дошъл. Времето неусетно изтичаше до полунощ. Атена слушаше и гледаше жадно Лео.

Много дни и нощи прекарахме в двореца на Калун като истински затворници. Когато излизахме и преминавахме през стаите на двореца, тълпа придворни ни обграждаше и разпитваше с любопитство.

Придворните дами не закъсняха с любовните си мераци към Лео, който им допадаше със снажния си ръст, с красотата и със златната си коса. Те го безпокояха с много подаръци, писма и цветя, изпращани по слуги и войници, с покани за любовни срещи, които той отклоняваше.

Излезехме ли на улиците, хората изоставяха работата си и тръгваха след нас. Единственото ни убежище бяха дворцовите градини.

Оставаха ни разходките с коне, които правехме с Кания, но след три-четири езди преустановихме, защото ханът се беше заканил, че ако не престанем, ще ни подгони с кучетата.

И така, принудихме се да седим в стаите си, пазени от войници, за да не избягаме, и да сме по-далеч от пияни хора, които си искаха от нас дъжда, защото сме им го били отнели и сушата се усилвала. Само едно удоволствие ни остана: да ловим риба в прозрачните води на реката. Но ние бяхме неопитни рибари и използувахме тази възможност, само за да наблюдаваме Планината на Огъня. Нейната тайнственост и омагьосваща сила измъчваха ума ни с всевъзможни планове за бягство.

Искахме да узнаем нещо за Аеша, но напразно.

10 В стаята на шамана

Една вечер Симбри ни покани на вечеря в неговите покои, в най-високата част на кулата. Тази нощ бе съдбоносна за нас, защото се разигра важно действие от великата трагедия.

Приехме предложението с радост, защото искахме да променим еднообразието. Обаче Лео се замисли и попита Симбри:

— Приятелю Симбри, ще те помоля за една услуга. Нека Кания ни пусне на свобода!

— По-добре сами поискайте това от нея, защото мисля, че няма причина да откаже.

— Нека не говорим за пречки, а да разгледаме фактите — каза Лео. — Струва ми се, че Кания Атена не е щастлива със съпруга си.

— Не са те излъгали очите, приятелю — отговори той.

— Струва ми се също — продължи Лео, — че тя не ме гледа с обикновени погледи, макар и да не заслужавам тая чест.

— А, сигурно загатваш за случилото се в Дверите, ако не си го забравил още.

— Помня известни неща, които са свързани с нея и с теб, Симбри.

— Продължавай!

— Още нещо бих казал, Симбри, но не бих искал да стане скандал с първата жена на вашата страна.

— Тук подобен скандал е без значение. Народът няма да му обърне внимание. Той би се зарадвал, ако Кания се омъжи отново, защото тя е последната от своя царствен ред.

— Но как може да се омъжи пак при жив съпруг?

— Наистина този въпрос не може да се отмине. Но отговорът е: хората са смъртни! Такава е съдбата и на хана и тя ще го постигне, защото той е пияница.

— Искаш да кажеш, че хората ги убиват ли? — гневно извика Лео. — Но знай, че аз не искам да имам нищо общо с това! Разбра ли?

Едва изрече тия думи и зад нас нещо прошумоля. Иззад уредите, с които шаманът правеше хороскопите си, се яви в царствени одежди самата Кания.

— Кой се противи на престъпление? — попита студено тя. — Вие ли, господин Лео?

— Радвам се, господарке, че чухте думите ми, даже и да са ви неприятни.

— От къде на къде. Радвам се, че в този дворец има един човек, честен, който не иска да има нищо общо с убийство. Никакви скверни мисли не вълнуват моя ум. Каквото е писано, ще бъде!

— Така е, Кания, но какво е то?

— Кажи му, Шаман!

Симбри се упъти към завесата, взе един свитък и зачете:

— Небесата, чрез непогрешими знаци, са обявили, че преди следващото новолуние ханът на Калун ще бъде убит от чужденец.

— Тогава небесата лъжат — каза Лео презрително.

— Говори каквото си искаш, но това ще се извърши не от мен, нито от слугите, а от теб.

— Защо точно от мене, а не от Холи, например? Ако е така, без съмнение вдовицата ще ме накаже, ако пожелае.

— Изглежда, че ви доставя удоволствие да се подигравате с мен, нали, Винси? Макар че ви е известно що за тип е ханът на Калун и какво струва за мен! — каза Атена.

— Продължавайте, кажете всичко, което знаете! Може би така ще е най-добре и за двама ни.

— Любовта ми към вас, Лео, не е отсега и от момента, в който се видяхме на реката. Аз съм ви сънувала дълги години. Лицето ви ми е познато отдавна. Знаех, че идвате към мен през пустини и пясъци, през планини и снегове, през различни народи по света. Преди три месеца, когато пак се бях унесла в съзерцание по вас, видях и двамата как висите на парче лед над пропастта. Не лъжа!

Тогава ние забързахме към реката и чакахме покрай бистрите й струи. Надявахме се, че не сте мъртви на дъното й. Докато чакахме, две мършави фигури се появиха над ледената пропаст и… останалото го знаете. Любовта — продължи Кания — ми даде сили, за да ви измъкна от буйните води. Да, Лео Винси, ето ръката, която ви спаси живота! Ще я отхвърлите ли сега, когато я протягам към вас! Не забравяйте, че самата владетелка на Калун ви я подава!

— Госпожо — отговори глухо Лео, — вие наистина ме спасихте и аз ви благодаря още веднъж. По-добре щеше да е, ако бяхте ме оставили да се удавя. Но, простете за въпроса, ако всичко, казано от вас, е истина, тогава защо не сте се омъжили за друг?

Кания отстъпи назад, сякаш беше промушена с нож.

— О, не ме питайте! — изпъшка тя. — Политиката ме свърза с един луд, когото всички мразят. И ти, Симбри, бе между ония, които насила ме омъжиха за него, за да се прекрати войната помежду ни. И аз, единствената потомка на царуващия дом, отстъпих, за да направя народа си велик.

— А и вие да станете по-велика — забеляза Лео, като искаше да приключи разговора. — Не ви упреквам, макар че ме подканяте да развържа възела, който сте завързали, като искате да отнема живота на съпруга ви. Но аз ли трябва да извърша това, което вие не можете? Разказът ви за повелята на небесата и за видението, което ви е отвело до реката, за да ни спасите, не е верен. Госпожо, вие ни срещнахте там, защото всесилната Хеса ви е заповядала!

— Откъде знаете? — подскочи Атена и впи поглед в Лео, а Симбри рухна на един стол.

— Знам и нещо повече, госпожо, по-добре би било, ако кажете истината.

Атена побледня.

— Кой ви каза? — прошепна тя. — Ти ли, Шаман? О, ако е така, аз ще разбера и макар че сме от една кръв, ще си отмъстя!

— Атена, Атена — провикна се Симбри, — знаеш, че не съм аз.

— Тогава вие, скитнико с маймунското лице, вие сте вестител на злите духове! Нищо, тая грешка ще се оправи!

— Госпожо — възразих аз, — да не съм магьосник?

— Точно такъв сте! Имате любовница, която живее в Огъня!

— Кажете по-добре какъв беше отговорът на Хеса, когато съобщихте за пристигането ни във вашата страна?

— Чуйте — намеси се и Лео, — искаме да отидем и да зададем въпросите си на Оракула. Със или без вашето разрешение това ще стане. Ще видим коя е по-силна — Кания или Хеса от Планината на Огъня!

Атена замълча за момент, но после със смях каза:

— Това ли било желанието ви! Добре! С ония ли жени искате да се сближите? Те са безсрамни и способни да накарат мъжете да полудеят от низки желания! — Мъчителна гримаса изкриви лицето й и тя продължи студено: — Скитници, тази земя има свои тайни, в които никой чужденец не прониква. Отново повтарям, че докато съм жива, кракът ви няма да стъпи на оная Планина. Лео Винси, аз съм ви открила сърцето си, има и предсказание, че търсите мен. Демона в женски образ, който си въобразявате, че търсите, няма да срещнете никога! Няма повече да ви убеждавам, достатъчно подробности сте научили. Помислете си — още по-ледено продължи Кания — и утре, преди залез-слънце, ще ми дадете отговор. Аз ви се предложих и не се отказвам. Утре ще ми съобщите дали искате да станете велик и да управлявате тази страна, когато му дойде времето. А то иде! Иначе ще умрете! Избирайте: отмъщението на Атена или нейната любов!

Тя говореше бавно и думите й падаха като капки кръв върху нас.

Настъпи мълчание. Никога няма да забравя тази сцена. Старият магьосник ни гледаше през очилата си като бухал, а царствената жена хвърляше яростни и отмъстителни погледи.

Лео бе величествен, спокоен, горд и с желязна воля потискаше съмненията и страховете си.

Стояхме като вцепенени, докато лампата над нас започна да мъждука. Напрегнатият ми слух дочу тихи стъпки на боси крака. Появи се едно лице и когато стигна до осветения кръг диво се изкикоти. Беше ханът.

Атена видя мъжа си, но остана спокойна.

— Защо сте тук, Расене, и то бос? Вървете при чашите и придворните момичета!

Но ханът не помръдна от мястото си и продължаваше да се хили. Смехът му беше като вой на хиена.

— Какво толкова чухте — попита тя, — че сте толкова весел?

— Охо, чух аз, Кания — гордата красавица на Калун, моята жена, която не позволява никому да се доближи до дрехите й даже, как се предлага на златобрадия чужденец, а той не я ще. Той я мрази и й отказва тъй, както аз не бих отказал и на най-долната жена. Чух, че съм и луд! Хей, чужденци, луд ме направи омразното питие, което тоя стар плъх — и той посочи Симбри — ми даде да изпия на сватбеното тържество. Добре ми подейства то, ха-ха-ха, защото никого не мразя повече, отколкото Кания Атена. Отвращавам се от нея и няма да стъпя в стаята й, защото тя мърси въздуха. А вие, златобрадко — продължи ханът, — ако искате любов, нека тоя плъх ви направи питие. Ще вкусите тогава от „сладката“ любов на Кания! Пийте, човече, не бъдете глупак, пийте до дъно от питието, размесено с кръвта на съпруга.

Атена изслуша справедливите думи, без да отговори. Тя се обърна към нас и като се поклони, каза:

— Мои гости, моля да ми простите за случилото се, но аз съм безпомощна. Дошли сте в лоша и покварена страна, но именно в нея живее коронясаното цвете. А ти, хан Расене, не укорявай участта си, защото припадам от срам и ужас.

Симбри се раздвижи. Когато стигна до хана, фиксира го с потъмнелите си очи и му каза:

— Расене, видях те, когато те роди една зла жена. Тогава и звездите, и Планината на Огъня потъмняха, защото не искаха да те видят. Ти се ожени и сватбеното пиршество ти изпи ума. Видях как управляваш страната — като я опустошаваш за собствено удоволствие. Ти преправяш в паркове за лов плодородни ниви и ливади, а хората, които ги обработваха, трябваше да мрат от глад или да се хвърлят в реката. И скоро, много скоро ще те видя да умреш в страдания, окървавен. Тогава веригата ще падне от врата на Кания и тя ще си намери по-достоен от теб. Децата й ще наследят престола.

Очаквах ханът да измъкне сабя и да насече на парчета стареца, но той се страхуваше от него, както битото куче от камшика на господаря си. Без да отговори, ханът отстъпи в ъгъла, разтреперан от страх.

Симбри хвана Атена за ръката.

Като стигна до желязната врата, той се обърна към хана и извика:

— Хан Расене, аз ви въздигнах и аз ви низвергвам! Спомнете си за мен, когато умирате в кръв и мъка!

Щом излязоха, ханът напусна ъгъла и хвърли наоколо лукави погледа.

— Излязоха ли оня плъх и оная? — попита той.

— Да.

— Не мислете, че съм страхливец! И вие, златобрадко, ще се страхувате от тях, когато ви дойде редът! Казвам ви, че те изсмукаха силата ми и ме направиха нищожество и луд! Кой може да се опази от техните магии? Съдете сами — продължи той. — Аз бях господар, княз на половината от страната, благороден, справедлив и обичан от народа си. Имах нещастието да се влюбя в проклетата й красота. И тя пожела да се оженя за нея. Оня стар плъх ми донесе послание. Спрях войната и се ожених за Кания. Станах хан, но по-добре да не бях. Тя ме мразеше, подиграваше ми се… А на сватбеното пиршество ми даде да пия от оная отрова, от която полудях.

— Но щом толкова ви мрази, хане, защо не е избрала по-силно питие и да ви умъртви?

— Защо ли? От политика! Аз владеех половината от страната и за нея бе по-удобно да не ме убива. Тя не е жена, а магьосница, която иска да живее без мъж. Вярвах в това до тази нощ — и той погледна към Лео.

Тогава Лео проговори:

— Чуйте, хане, стопих ли се като лед преди малко?

— Не, ако сте бил искрен. Но и това не помага. Почакайте малко, докато огънят се възпламени, и тогава ще ви стопи. Кой би посмял да се противопостави на волята на Атена?

— А какво би станало, ако ледът поиска да отбегне огъня? Хане, казват, че съм искал да ви убия и да взема жена ви. Това не е истина! Ние искаме да избягаме от града, където живеем като затворници пазени ден и нощ. Слушайте, вие имате власт и ако ни освободите, ще се отървете от нас!

Ханът го изгледа лукаво.

— И като ви освободя, къде ще идете? Как ще преминете планинските урви? Не сте птици да прехвръкнете върховете!

— Имаме работа в Планината на Огъня.

Расен ни погледна учудено.

— Аз ли съм луд, или вие? В Планината на Огъня ли искате да отидете? Няма да ме измамите! Вие ще се върнете оттам и ще доведете и други със себе си. Ако се ожените за господарката на Огъня, може да поискате да завладеете земята ми!

— Хайде де — възрази Лео. — Не искаме нито усмивката на жена ви, нито пък педя от земята ви! Не ставайте глупав, а ни помогнете да си вървим. Искаме да живеем спокойно.

Ханът за известно време беше мирен, но после взе да се смее лудо.

— Мисля, че когато Атена се събуди и не намери своята птичка тук, ще ми се разсърди.

— Не повече, отколкото сега — отвърнах аз. — Пуснете ни да си вървим, а тя нека ни търси. Няма да ни пипне вече.

— Не забравяйте, скитниче, че тя и старият плъх са магьосници и щом знаят къде да ви посрещнат, ще знаят и къде да ви намерят… Къде си, златобради — започна да вика ханът, като имитираше гласа на жена си, — къде си, златобради, ела при мен… Ха-ха-ха…

Той се закиска и попита кога ще сме готови.

— След половин час — отговорих му аз.

И тъй, ние си излязохме.

11 Ловът и убийството

Влязохме в спалните си и започнахме да се приготвяме, като сменихме най-напред празничните дрехи с кожените, с които дойдохме в Калун. След това ядохме и пихме, защото не знаехме дали ще намерим скоро храна. Напълнихме и два съда с месо и други храни. Запасахме дългите си ловджийски ножове и се въоръжихме с по едно късо копие.

— Може да се опита да ни убие из засада — каза Лео. — Ще се защитаваме, доколкото можем.

— Прав си! Не мога да имам доверие на луд. Както и да е, той ще опита да се освободи от нас.

— И Атена би отмъстила — тя ни заплаши със смърт.

— Страстта и срамът й искат това.

Внезапно вратата се отвори и ханът нахълта, облечен с широка и прикриваща го дреха.

— Хайде — каза той, — готови ли сте? — И като съзря копията, добави: — Няма нужда от тях, не отивате да ловувате!

— Кой може да ни гарантира, че няма да ни подгонят като дивеч?

— Ако мислите така, тогава си стойте тук, докато Кания се насити на златобрадия.

Тръгнахме. Ханът ни водеше, като правеше знаци да мълчим. Минахме през пустите коридори и стигнахме верандата. Щом ханът наближи кучетата, те го познаха и престанаха да лаят.

— Не бойте се — каза ни той, — макар че нощно време оставяме кучетата гладни. Денем се нахранват, като разкъсат някой престъпник.

Стигнахме изхода на двореца. Ханът помоли да се скрием под свода, а той се върна. Ние с Лео се спогледахме: една и съща мисъл ни облада. Дали той не отиде, за да доведе кучетата, които да ни разкъсат? Но се лъжехме, защото веднага чухме тропот на коне. Ханът се върна с двата бели коня, подарени ни от Атена.

— Никой не може да ги оседлае по-бързо — прошепна той. — А сега качвайте се и си закрийте лицата като мен. Следвайте ме!

Той яздеше пред нас и ни преведе през тесни улички с лоша репутация. Стигнахме до малък мост на реката. Там имаше лодка.

— Качете конете в лодката и карайте до отсрещния бряг, защото на моста има стража. Не мога да й заповядам да ви пропусне, без да открия лицето си — каза ханът. — А сега, скитници проклети — и той блъсна лодката, — минете отсреща и се помолете на Духа на Планината старият плъх и неговата внучка да не ви гледат в магическото огледало, защото пак ще се срещнем.

Когато бързото течение на реката ни повлече надолу, той се закикоти и завика:

— Бързайте, бързайте! Смъртта е по петите ви!

— Трябва да се върнем и да убием тоя луд — прошепна Лео на английски, но изглежда, че въпреки лудостта си, ханът схвана по тона думите на Лео и извика:

— Твърде късно, твърде късно, глупаци!

Той започна да се смее страховито и се спусна към сянката, която го скри.

— Греби! — казах на Лео.

С големи усилия стигнахме до тихата вода на отсрещния бряг. Намерихме къде да слезем. Допряхме носа на лодката до брега и изкарахме конете. Лодката изоставихме. Яхнахме конете и се отправихме към светлия дим на Огъня, който светеше в нощта като фар.

Отначало яздехме, по-бавно, напосоки. След час мъчително блъскане из ливади и ниви стигнахме някакво селце, напълно безлюдно. Тук намерихме пътя, който водеше към Планината. Оставихме конете да галопират, после намалихме хода им, защото искахме да ги запазим от умора. Преди да се зазори, луната се скри и гъста тъмнина покри околността. Принудихме се да спрем. Зазори се. Яхнахме отново конете и се упътихме към Планината. Обземаше ни радост при мисълта, че омразният град на Атена остава далеч зад нас.

Пътувахме с часове покрай обработени ниви и хората, като ни видеха, оставяха работа и се трупаха да ни гледат. Те ни вземаха за представители на двореца, които идват, за да ги ограбват.

По пладне, когато наближихме върха, почвата се измени. Очевидно беше, че тук земята зависеше от благоволението на дъждовете, които тази пролет не валяха.

Тукашното население разпозна в нас чужденците, за които толкова много се говореше. Нахвърляха се и искаха да им върнем дъжда, който сме били откраднали.

Вечерта стигнахме границата и между храсталаците забелязахме да се издигат каменните кули на наблюдателниците. Но и те изчезнаха зад нас и ние спряхме на обширна поляна, без да срещнем живо същество.

Решихме тук да дадем почивка на конете и щом изгрее луната, да продължим, защото Кания вече би трябвало да еоткрила, че сме избягали. Спънахме конете и им позволихме да се отъркалят. Когато конят ми беше с краката нагоре, видях, че копитата му са кървави. Погледнах и Леовия кон. И неговите копита бяха такива.

Ужасяваща мисъл преряза ума ми. Не исках да плаша Лео, но му казах да оседлаем конете и да поемаме по-бързо.

— Защо? — попита той.

— Подозирам хана, че е намазал копитата с кръв, за да ни открият смъртоносните кучета, ако той ги пусне след нас.

Тъкмо стягах седлото на коня си и чух слаб звук.

Без съмнение, това беше кучешки лай, защото се повтори по-близо.

— О, небеса — Викна Лео, — кучетата идат!

— Нашият „приятел“, ханът, е тръгнал на „лов“.

— Какво да правим? Да зарежем ли конете?

— Не, ще яздим, както досега.

Скочихме на седлата, но преди да тръгнем, аз се обърнах назад, за да видя какво става. След слънчевия залез в долината нищо не можеше да се види, но по склоновете на Планината не беше така. Видях по хребета да се движат хора, а един беше на кон. Друг кон водеха за юздата.

— Излезли са всички — каза Лео, — а водят и резервен кон за хана. Сега разбирам защо искаше да не вземаме копията си.

Препуснахме напред през тъмнината към върха на Огъня, нашия фар. Яздехме и разсъждавахме. Нашите коне бяха силни, макар че яздихме без прекъсване. Великолепни бяха. Но и кучетата бягаха с пресни сили. Расен ги бе взел, за да открият следите ни от селото насам.

Не ни оставаше друго, освен да достигнем някое непристъпно място — каквото бяха склоновете на Планината. Дотогава кучетата ще се уморят и ще се откажат да ни преследват.

Ако поемехме пеша, можеше да се спасим в някое забутано място, а в това време кучетата щяха да се нахвърлят на конете. Но и това бе рисковано. Трябваше на всяка цена да стигнем върха, където да ни помогнат планинците.

И така, ние се устремихме в пълен кариер към върха, докато вечерницата осветяваше, макар и слабо, пътя ни. Обаче луната се скри и тъмната нощ ни забули.

Не смеехме да препускаме бързо, защото имаше опасност конете да се спънат и да паднат заедно с нас. Но… за втори път, откакто бяхме в земята на Калун, светлината от върха освети най-напред небосклона, а след това ни окъпа в нежния си и тайнствен блясък.

Но тази светлина не ни помогна много, защото ужасната кучешка какофония се приближаваше с голяма скорост. Най-ясно се отделяше лаят на водача — огромен червен звяр с черни уши и блестящи зъби. Знаех името на този пес — ханът ми го беше казвал. Сега звярът беше на около половин километър от нас.

Луната отново се показа и ние можехме да галопираме по-бързо, още повече че земята беше гладка и покрита със суха трева.

След двучасово препускане стигнахме купчина камъни. До върха имаше още десетина километра. Нашите благородни коне губеха сили. Колкото и силни да бяха, всичко си имаше граници. Пот струеше от тях. Галопът им премина в тръс. Сигурно беше, че скоро ще спрат.

Минахме една урва и изкачихме една височина. От нея видяхме, че броят на кучетата е намалял силно, но все пак бе достатъчен, за да се справят и с нас, и с конете. Расен яздеше, вторият кон не се виждаше.

Реката, която служеше за граница между земята на Калун и Планината, бе на няколко километра от нас. Конете ни станаха крилати, щом усетиха близостта на кучетата, които бавно, но сигурно ни настигаха. А шумът на реката вече се долавяше.

Помислих, че конете ни скоро ще капнат и затова, преди да стигнем до една поляна, посочих на Лео близките храсти. Тъкмо се скрихме в тях и край нас профучаха кучетата. Личеше, че са много уморени. Не ни забелязаха. Тогава ние се спуснахме към една скала и я достигнахме благополучно, без да бъдем последвани от кучетата.

Когато се обърнахме назад, видяхме, че нашите благородни коне преминаха поляната. Те бяха съвършено капнали, но освободени от товара и пришпорвани от страха, галопираха пред кучетата. Но едва ли задълго…

Видяхме и Расен, който трябва да се беше досетил какво сме направили, защото се опита да отбие кучетата от конете и да ги насочи по следите ни. Но без успех!

Силният лунен блясък осветяваше скоковете на нашите коне, бясно преследващите ги кучета и отдалечаващия се с коня си хан.

Упътихме се към реката. Бях уморен след продължителната езда. За нещастие ударих крака си в една скала. Седнах и помолих Лео да продължи и поне той да се спаси. Надявах се, че като стигне до реката, водата ще заличи следите му.

Тъкмо в този момент чух дивия лай на голямото червено куче, наречено Майстора. Расен бе открил дирята ни и краят ни наближаваше.

— Бягай, Лео, спасявай се! Аз ще се опитам да ги задържа за малко, за да се спасиш поне ти! Бързай, Аеша те чака! Искам да умра! Достатъчно живях.

— Не се безпокой, татко Холи, говори по-ниско, ще ни чуят.

Лео бързаше напред, като влачеше и мен. Наближавахме реката. Виждахме как блести. О, как бях жаден! Исках да пия, само да пия. А в същото време чувах кучешките стъпки по сухата трева.

Стигнахме голяма канара. Внезапно Лео спря и каза:

— Няма да можем да прегазим реката. Нека спрем и да срещнем съдбата си.

Спряхме и погледнахме назад. Кучетата бяха само три. Останалите гонеха конете.

— И по-лошо можеше да е — каза Лео. — Задръж кучетата, а аз ще се разправя с Расен! — Лео се наведе и изтри изпотените си ръце в пясъка. Последвах го и аз. След това грабнахме копията в десните си ръце, а ножовете — в левите, и зачакахме.

Кучетата приближиха. По-дребното скочи веднага към гърлото ми, но аз насочих инстинктивно копието си към него. Паднах назад от удара му и когато можах да се изправя, видях, че беше пронизано.

Останалите кучета нападнаха Лео. Едното дори успя да откъсне голямо парче от дрехите му. Лео хвърли копие по него, но то мина под корема му и се заби в земята.

Кучетата се отдръпнаха като ръмжаха страшно.

Расен се приближи. Мислех, че няма да ни нападне, но по лицето му разбрах, че се лъжа.

Бесен от омраза, ревност и възбуда, той беше тук или да ни убие, или да бъде убит. Скочи от коня си, изтегли къса сабя и насъсквайки кучетата, ме посочи с нея. Кучетата ме нападнаха, а Расен се спусна към Лео. Какво щеше да стане по-нататък?

Забих ножа си в корема на едното куче и го разпрах. То падна и захърка. Но второто, Майстора, се хвърли отгоре ми. Изтървах ножа, но го ритнах в корема. То се нахвърли върху мен отново, аз бях на колене. Инстинктивно докопах с ръката си един камък. Удрях с него кучето по главата, но въпреки това то не изпускаше рамото ми. От друга страна, това не бе лошо — иначе щеше да ми прегризе гърлото.

Търкаляхме се с кучето по земята и се борехме на живот и смърт. Можах да видя, че и Лео се търкаля с хана по земята. Случайно погледнах и ми се стори, че ханът се изправи зад един храст. Помислих си, че е убил Лео и сега наблюдава как ме мъчи кучето.

Когато вече мислех, че положението ми е трагично и че краят ми е близък, кучето внезапно разтвори уста, пусна ме и хвръкна във въздуха. Лео го беше хванал за задните крака и го въртеше, докато то разби главата си в една канара и издъхна.

— Всичко е наред — промълви Лео запъхтян. — Мисля, че пророчеството на стария шаман се изпълни: май убих Расен, но все пак да се уверим!

До скалата лежеше Расен, все още жив, без да може да помръдне ни ръце, ни крака… Погледът му беше не на луд, а на страдащо, болно дете.

— Храбреци сте — прошепна той, — силни и смели сте, щом убихте кучетата и строшихте гръбнака ми… Предсказанието на оня плъх се сбъдна. Златобрадко, Атена ще ви подгони с по-смъртоносни от моите кучета… Бягайте към планината, и то веднага! Аз ще ви изпреваря… Там живее онази, която е по-силна от Атена.

Това бяха последните му думи.

12 Вестоносецът

— Свърши се с него — казах тихо аз, — но светът нищо не губи.

— Толкова ме измъчи този луд… Но да не говорим повече за него. Може и да е бил здрав и умен, преди да се ожени за Атена. Смелчага беше и втори път не бих искал да се залавям с някой като него.

Лео се излетна на земята за почивка.

— Как успя да го победиш?

— Не бих искал да си спомням! Когато размаха сабята си, аз го хванах за краката и го запокитих в канарата. Чудна сила преля в мен. Откъде се взе не знам, но въпросът беше на живот и смърт. Щастлив съм, че свърших навреме с него, за да ти помогна, преди оня звяр да ти прегризе гърлото. Виждал ли си толкова едро куче, почти колкото малко магаре? Но ранен ли си, Хораций?

— Дясната ми ръка е разкъсана до костта. Но да слезем до реката, че ще умра от жажда.

Лео скочи, грабна сабята на Расен, която бе прекрасна, и доуби все още ръмжащото срещу нас второ куче… След това прибра копията и моя нож, като каза, че ще ни потрябват. Хвана и коня на хана.

— Хайде — каза ми той, — стани, приятелю! Няма да можеш да продължиш пеша.

Помогна ми да се кача на коня. Хвана го за юздата и го поведе към реката, която бе на километър от нас. Когато стигнахме, аз се смъкнах от седлото и пих, пих, толкова много, колкото никога дотогава. Водата ми се стори божествена. След това промих раните си.

Лео също се напи и ме попита:

— Какво ще правим сега? Реката е широка и плитка, но по средата сигурно е дълбока. Да я преминем ли сега? Ако останем тук до сутринта, може да ни настигнат и останалите кучета.

— Нямам сили да мръдна.

На трийсет ярда от брега имаше остров, покрит с тръстика и трева.

— Нека стигнем поне до него — каза Лео. — Качи се на гърба ми и да вървим.

Водата наистина беше много плитка, едва стигаше до коленете на Лео и благополучно стигнахме до островчето. Лео ме настани на меката трева и се върна обратно, за да донесе оръжието и да доведе коня. Когато се върна, първата му работа беше да го разседлае. Горкото животно бе капнало от умора и бързо се отпусна на тревата.

Лео се зае с раните ми. Макар че дрехите ми бяха дебели, месото беше разкъсано лошо, а и една кост бе строшена. Той събра в шепата си някакъв мех мъх и като изми раната, сложи мъха и я превърза. Помня, че постави и някаква тънка дъсчица. Заспал ли бях или загубил свяст, оттам нататък нищо не помня.

Събудих се на другата сутрин и Лео ми разказа, че сънувал останалите кучета. Те се били събрали на реката, лаели и с устрем всичките се хвърлили във водата. Но на островчето, срещу кучетата, застанала една жена, цялата в черно и със забулено лице. Щом кучетата я съзрели, вцепенили се и със скимтене се обърнали назад и побягнали. Само две били отнесени от течението. Черната фигура изчезнала безследно. Не останали следи от стъпките й.

Зазоряваше се, но силните болки в ръката ме измъчваха. Лежах неподвижно и прехвърлях събитията от предния ден. Сред бълбукането на водата дочух гласове, които ме хвърлиха в ужас. Поизправих се и в сутрешната мъгла, между тръстиките, можах да видя мъж и жена, които следваха стъпките ни по пясъка. Чух как мъжът караше кучетата да преминат границата на Планината, но те не смееха.

Разбутах Лео и му прошепнах:

— Събуди се, Лео, събуди се! Ние сме преследвани.

Той скочи, като триеше очите си. Грабна копието. Обаче ония от брега го видяха и се разнесе сладък глас:

— Хвърли оръжието, гостенино мой. Ние не сме дошли, за да ви сторим зло.

Гласът беше на Кания Атена, а мъжът беше Симбри.

— Хораций, какво да правим?

— Нищо, Лео. Остави ги да изиграят ролята си.

— Елате при нас — извика Кания. — Заклевам ви се, че няма да сбъркате. Сами сме, няма други с нас.

— Не съм сигурен — отвърна Лео.

Атена започна да увещава Симбри, но той й се противопоставяше. След това и двамата нагазиха с коне във водата и преминаха разстоянието до острова. Слязоха от конете и Атена ни каза:

— Вие, драги гости, оставихте лош спомен в земята на Калун. По пътя видяхме един труп, но с какво е убит, като по тялото му няма рана?

— Ей с тия ръце — каза Лео.

— Така си и мислех. Съдбата тъй бе отредила и пророчеството се изпълни. Не ви упреквам, но трябва да кажете пред един защо сте го убили. А аз там ще ви защитя.

— Какво искате сега от нас, Кания?

— Отговорът, който трябваше да получа преди изминалите дванадесет часа. Но преди да ми отговорите, помнете, че само аз мога да ви спася. Ще ви направя хан на Калун и ще сложа короната на главата ви.

— Ще отговоря, но на Планината. Там ще разбера какво да ви кажа.

Атена побледня и отговори:

— Смърт ви очаква там. Мястото се пази от дивашко племе, което не знае какво е милост.

— Така да бъде. Но нека смъртта да е отговорът, който търсим. Хораций, хайде да я посрещнем!

— Кълна ви се, че там не живее жената на вашите блянове. Тази жена съм аз и Лео Винси е моят съпруг.

— Тогава, госпожо, докажете го на Планината.

— Но там няма жена. Има само Огън и Глас…

— Какъв глас?

— На Оракула, който говори с Огъня. Гласът на дух, когото никой не е виждал и няма да види.

— Хайде, Хораций, да вървим!

— Господа, вие се опълчвате на съдбата си. Послушайте ме! Аз съм бил на Планината — лично занесох тялото на стария хан — бащата на Атена, за погребение. Предупреждавам ви: не стъпвайте там!

— Благодарим за предупрежденията. Хораций, дръж ги под око, за да не ни нападнат, а аз ще оседлая коня.

Лео се отправи към коня, а аз сграбчих копието в здравата си ръка. Те не направиха опит да ни нападнат, а се отдръпнаха и започнаха да си шушукат.

Когато Лео се завърна с коня, той ми помогна да се кача и се обърна към Атена с думите:

— Тръгваме, както ни повелява нашата съдба. За зло или за добро — не знаем. Но позволете ми, Атена, да ви благодаря още веднъж за всичко, което направихте за нас, за гостоприемството, което ни оказахте. Бъдете мъдра и забравете всичко. Все едно че не съществувам. Не съм искал, но кръвта на съпруга ви е по моите ръце, а това е достатъчно, за да ни раздели. Върнете се при народа си, управлявайте го мъдро, като му създавате спокойствие и прехрана. Освободете се от дворцовите си кукли, които го тормозят. Забравете неприятностите, които сме ви създали. Сбогом, Кания Атена!

— Благодаря за сърдечните думи — отговори Атена. — О, Лео Винси, не ни се тръгва към Планината, но понеже ни поканихте, приемаме да дойдем с вас и да се срещнем с Духа. Ще премеря с оная силата и магията си и както е предопределено, на победителката ще бъде короната, за която от векове воюваме.

Едва изрекла тези думи и Атена скочи на коня си и нагази в реката, следвана от Шаман, който издигаше ръцете си нагоре в ужас. Той извика:

— Атена, навлизаш в забранената река, което означава, че решителният ден настъпи!

След тях и ние нагазихме във водата и благополучно излязохме на другия бряг, но отделно от тях, защото се страхувахме да не би Атена да повика кучетата и да ни нападне. Тогава още не знаехме онова, което по-късно научихме. А именно че земята около реката е свещена и неприкосновена. Понякога тя била нападана от народа на Калун, но великият Дух на Планината отблъсквал тези набези. И така вселил мистичен страх.

Стигнахме до една поляна, по която нещо се белееше. Това бяха човешки кости. В тая истинска долина на смъртта някога е била унищожена цяла армия. По-късно научихме, че е била на Калун.

Обикаляхме поляната и търсихме път към Планината. Накрая се отчаяхме и не знаехме коя посока да изберем. За пръв път срещахме такава трудност. Местността ни навяваше мълчание и… страх. И конят също, защото неспокойно пръхтеше и трепереше, посред купища от кости на нещастници, хвърлени от скалата долу.

— Докато успеем да се измъкнем оттук — казах аз, — изглежда, че и ние ще станем трупове.

Едва изговорих тия думи и ми се стори, че на върха нещо мръдна. И ето, изправи се фигура на жена, облечена в бяло и със забулено лице. Ние се сепнахме и се вцепенихме. Конят така се уплаши, че за малко щеше да ме събори.

Фигурата приближи на десетина крачки от нас и ни направи знак с обвитата си в бяло ръка.

— Що за дявол сте вие? — викна Лео и гласът му със страшна сила бе повторен и потретен от околните скали. Но видението не отговори, а даваше само знаци.

Лео се упъти към него, за да се увери дали не е халюцинация. Видението се отдръпна до купчина кости като дух на възкръснал мъртвец. Лео отстъпи назад, но фигурата посочи към небето, а после към скалата пред нас. Тогава Лео се обърна към мен и ме попита:

— Какво да направим?

— Подчинявай се! Може да е предизвестие отгоре — и с глава кимнах към върха.

— По-скоро е отдолу, защото видът на тоя водач не ми харесва никак.

Фигурата ни даде знак; да я следваме. После се обърна наляво и започна да се движи тихо и безшумно между камънаците и костите. Следвахме я на стотина метра. Така стигнахме до една пукнатина в скалата, която и ние бяхме забелязали, но ни се стори невъзможна за преминаване. Но фигурата влезе в нея и изчезна.

— Трябва да е някаква сянка — усъмни се Лео.

— Глупости! Продължавай!

И Лео поведе коня в пукнатината. Фигурата ни очакваше на края й и като видя, че я следваме, продължи напред, а ние след нея. Напредвахме по една урва, която ставаше все по-мрачна, докато свърши с пещера, или галерия, издялана в скалата. Фигурата се приближи до нас и поиска да хване поводите на коня, но той толкова се уплаши, че треперещ от страх се изправи на задните си крака. Фигурата го удари жестоко по главата. Той се укроти и подчини.

Тя поведе коня от едната страна, Лео от другата и продължихме по тъмния тунел. Пътят беше тесен. От двете му страни трябва да имаше пропасти, защото чувах как надолу падат камъни.

Внезапно в далечината светна лъч, който ме обнадежди. Излязохме от тунела. Бяхме стъпили за пръв път на един склон на върха, издигащ се нагоре още няколко километра. Наоколо имаше признаци за човешко присъствие, защото земята беше обработена, имаше и стада от овце и волове.

Навлязохме в нова урва по каменистия път покрай буен поток. Мястото беше пустинно, склоновете бяха обсипани с фигурки от лава, широчината му беше около половин километър.

Не бяхме изминали и километър, когато чух остро изсвирване и веднага зад нас изникнаха петдесетина мургави мъже, червенокоси и с бяло облекло от козя козина, въоръжени с щитове и копия. Те се спуснаха върху нас с остри писъци.

— Ха сега де — каза Лео и извади сабята си. — Като не можем да избягаме, ще продадем живота си скъпо. Сбогом, Хораций!

— Сбогом — отвърнах с шепот аз.

Спомних си, че Кания и Симбри ни бяха предупредили, че още на първия склон ще ни убият.

Водачът ни изчезна зад хълма. Подозрях го, че ни вкара в капан. Но щом диваците ни наближиха на няколко крачки, той ненадейно се появи на върха. Нищо не им каза, само простря ръка. Каква магическа сила имаше в този жест, не знам, но диваците паднаха по очи, сякаш ги удари гръм.

Водачът направи знак на един от диваците, навярно техен главатар, който го погледна, както битото куче своя господар и му посочи първо небето, после и нас.

Главатарят разбра какво искат от него, защото заговори нещо с гърления си глас. Той кресна остро и диваците се разбягаха наоколо.

Водачът ни кимна с глава и ни поведе нагоре, сякаш нищо не беше се случило. Вървяхме повече от два часа нагоре, докато стигнахме до местност, обрасла с трева. Приятно се изненадахме, че там намерихме запален огън, а на него — врящо гърне. Никакъв човек не се виждаше наоколо.

Водачът ни направи знак да спрем и аз да сляза от коня. Посочи ни гърнето, сигурно да се нахраним. Умирахме от глад. За коня бе приготвен голям куп зелена и сочна трева.

Докато Лео разседлаваше коня, аз взех един глинен съд, оставен до огъня, и отидох на потока, за да се напия и да промия раната си. Когато се връщах, дойде ми наум да се приближа до забулената фигура и да й предложа да пие вода. Надявах се, че ще открие лицето си. За пръв път фигурата даде знак, че е човешко същество, защото отказа вежливо и веднага ми обърна гръб.

Тя не пожела нито да пие, нито да яде, когато Лео й предложи храна. Той бе снел гърнето от огъня и когато ястието изстина, го изядохме с апетит. Пихме вода и Лео отново превърза ръката ми. После, изглежда, сме позадрямали. Събуди ме някаква сянка, покрила лицето ми. Тя беше на нашия Водач, който ни посочи коня и слънцето. Възседнах коня и продължихме пътя си освежени и с пресни сили.

Пропътувахме през тревисти места, без да срещнем никого. Но разнасящият се от време на време дивашки писък подсказваше, че ни наблюдават. На смрачаване местността се промени.

Вместо с трева, пътят ни беше осеян с камъни и заобиколен от борове. Започваше изкачването на самата Планина. Мракът не ни спря, защото пътя ни осветяваха звездите и слабият блясък на Огнения стълб. Водачът ни беше неуморим. В тъмнината нечовешкото у него се усили и сега той ни приличаше на истински дух, забулен в бяло и движещ се непрестанно напред, без да ни погледне нито веднъж.

Движехме се ту наляво, ту надясно. Минахме под сенките на дърветата в някаква гора, и навлязохме в една урва, която приличаше на амфитеатър, издълбан в скалите от реката. Изглежда, че тук е имало крепост, защото входът беше много тесен и непристъпен. Можеше да премине само един човек. Пространството на амфитеатъра беше обширно, а по скалите бяха построени каменни къщи. Събраните пред тях стотици мъже и жени като че ли извършваха някакъв обряд на лунната светлина.

Сцената беше дива и фантастична. В средата на множеството се извисяваше исполин с червена коса и брада, препасан през кръста само с един кожен пояс. Той Се провикваше и пееше: „Хо-ха-ха-хо“, покланяше се и пак изреваваше: „Хо“. Викът му отекваше наоколо.

Най-изумителното нещо обаче беше една бяла котка. Тя стоеше пред всички, допряла с лапи рошавата си глава, и клатеше главата си по същия начин, както и диваците. Церемонията, изглежда, беше някакво жертвоприношение.

Пространството, в което диваците празнуваха, беше заобиколено от каменна стена, към която се упътихме. Благодарение на гъстите борови дървета не ни забелязаха.

Промъкнахме се в най-големия гъсталак до отворената врата. Водачът ни се спря и ни даде знак и ние да сторим същото. Той се спусна по-надолу и започна да наблюдава сцената. Стори ни се, че той не е очаквал подобно нещо, защото беше смутен и ядосан. Опомни се бързо и ни заповяда да не мърдаме.

След това сложи бялата си ръка върху маскираното си лице и изчезна. Не видяхме къде отиде, бяхме сигурни само, че не е до нас.

— Какво ще правим сега? — попита Лео.

— Стой, където си, ще чакаме, докато се върне или пък се случи нещо — отвърнах аз.

Страхувахме се, че ако изцвили конят, може да ни забележат, но скоро забравихме за това, увлечени от дивашката сцена, която се разиграваше пред очите ни.

Не присъствахме на нищо друго, освен на пролога на една трагедия, която предстоеше да бъде изиграна. Напевите заглъхнаха и тълпата, която бе изправена срещу исполина с котката, се раздели, за да стори място на седем човека с вързани ръце. Те бяха мъже и жени, между които имаше един старец и една висока и прекрасна жена. Седмината бяха наредени на една линия и бяха изплашени, защото старецът падна на колене, а една от жените се разхълца.

Оставили ги бяха в това положение, докато разпалят огъня, който не след дълго избухна и освети хората. Всичко беше готово и един дивак донесе бялата котка, седнала на дървена табла.

В дълбоката тишина той прочете някаква молитва. После с таблата и котката се заразхожда около завързаните напред-назад, което направи няколко пъти. Всеки път се доближаваше до някой от тях. Поднесе я към лицето на затворника отляво. Котката се изправи, прегърби се и започна да движи лапи нагоре-надолу. После дивакът се приближи към следващия вързан и повтори същата церемония.

Когато се изправи пред красивата висока жена, пета поред, котката се разфуча, вдигна лапи и удари жената, която изписка силно. Присъстващите изкрещяха някаква дума, която разбрахме, и тя беше „Вещица!“

Палачите, които очакваха котката да им посочи жертвата си, се спуснаха към жената и я завлачиха към огъня. Вероятно вързаният до нея беше съпругът й, защото се опита да я защити, но какво можеше да направи с вързани ръце! Един от палачите го повали на земята с удар на тояга. Но жената успя да се отскубне, и се вкопчи в мъжа си. Палачите обаче я грабнаха и я затътриха към огъня, сред виковете на присъстващите.

— Не мога да изтърпя това зверско, хладнокръвно убийство — викна Лео.

И той извади сабята си.

— По-добре е да оставиш зверовете да направят каквото си искат — отговорих аз, макар че и на мен кръвта ми кипеше.

Не знам дали Лео ме чу, или не, но той с див вик се хвърли напред, а аз го последвах на кон. Врязахме се в тълпата, която отстъпи пред нас, вземайки ни за призраци.

Приближавахме огъня, където бяха палачите и жертвата.

Пред него, на един камък, с жестока усмивка, седеше исполинът-жрец и хранеше котката със сурово месо от кожена чанта, провесена на едното му рамо. Толкова се беше задълбочил в церемонията, че не ни забелязваше.

— Оставете жената — викна Лео и размаха сабя, като с един удар отсече ръката на един от палачите, който бе стиснал врата й.

Дивакът падна встрани. Жената се изскубна и избяга в тъмнината. Жрецът стана и се отправи към Лео, с котката в ръка, като викаше диво. Лео го наближи, размахал сабя, като го псуваше на английски и на други езици.

Вероятно котката се изплаши и ядоса от суматохата, защото скочи право срещу лицето на Лео. Той я хвана с лявата си ръка във въздуха и я удари в земята. Тя се загърчи и замяука ужасно. Но Лео не се задоволи с това, ами я грабна и я хвърли в огъня.

След това страшно светотатство, извършено с божеството на диваците, страшен писък огласи нощта. Като буйна морска вълна те се спуснаха срещу нас. Видях как Лео съсече един. Аз бях свален от коня и завлечен към огъня, където намерих Лео в същото положение. Той се съпротивляваше юнашки.

— Защо не остави котката на мира? — извиках му аз.

Бях вече до огнената пещ. Пламъците й лижеха косите ми, червените й дупки ме очакваха, когато изведнъж ръцете на тия зверове се отпуснаха и аз паднах на земята. Погледнах нагоре и видях нашия призрачен водач, който разтреперан от яд, посочваше исполина. С него имаше много хора, облечени също в бяло и въоръжени със саби. Очите им бяха черни, а лицата и главите им — обръснати и лъщяха от светлината на огъня.

Присъствието на хората в бяло ужаси побеснялата паплач. Тя само преди минута ревеше и искаше да ни хвърли в огъня, а сега се разбяга на всички страни, като стадо овце, нападнато от вълци.

Главатарят на хората в бяло, човек с благородни черти и непрекъснато усмихващо се лице, приближи до исполина-жрец и му каза няколко думи, които аз разбрах.

— Куче — каза той с равен и мек глас, но въпреки това не по-малко ужасяващ, — куче проклето, какво искахте да направите с гостите на всесилната Майка на Планината? Така ли се отблагодаряваш, загдето ти и твоите поданици бяха щадени досега? Казвай, ако имаш да казваш нещо, но отговаряй веднага, защото времето ти изтича!

Червенокосият великан падна веднага на колене пред главния жрец и запроси милост.

— Престани! — каза главният жрец. — Тя е съдията, който съди, и сабята, която сече. Аз съм само ушите и гласът. Казвай дали щяхте да хвърлите тези хора в огъня, макар че ви бе заповядано да ги посрещнете гостоприемно? И щяхте да извършите това, само заради смелостта им да спасят жертвата от вашето безумие. Не, не! Мълчи, защото видях всичко! Поддадохте се на уловката ни, защото искахме да разберем имате ли право да живеете от благоволението на Майката на Планината.

Нещастникът още се вайкаше, когато жрецът се обърна към фигурата и извика:

— В тебе е силата, произнеси присъдата!

Нашият призрачен водач издигна ръката си и посочи към огъня. Дивашкият исполин пребледня и падна по гръб неподвижен. Беше мъртъв.

По-голямата част от тълпата се беше разбягала, но главният жрец извика неуспелите да се скрият и им каза:

— Диваци, вижте края на вашия главатар. И вашата съдба ще е такава, ако още веднъж не уважите заповедите на Хеса, Майката на Планината. Вдигнете онова мъртво куче!

Няколко диваци се приближиха пълзешком и изпълниха заповедта.

— Сложете го в „леглото“, което беше приготвил за жертвите си.

Те домъкнаха грамадното тяло до пламтящата клада и го търкулнаха в ямата. То се сгромоляса с трясък в пламтящите борове.

— Слушайте всички! — отново извика главният жрец. — Вашият главатар получи справедливата присъда на Вестоносеца. Същото ще последва и вас, ако някой се осмели да затаи зло в сърцето си. Така заповяда Хеса от трона си до Огъня на Планината.

Загрузка...