Продължихме по линията, колко — не мога да кажа, и започнах да си мисля: Е, добре де, ще се оправя, всичко мина, и лигавите плужеци, много важно; още си мислех това, когато бели вълни се появиха пред погледа ми и аз паднах.
Сигурно съм се ударил здравата, но за мен падането на траверсите беше като скок в топло и меко пухено легло. Някой ме обърна. Докосването беше слабо и незначително. Лицата им бяха деформирани балони, които се взираха в мен от километри. Те ме гледаха, както реферът гледа свален боксьор и му дава десет секунди почивка на пода. Думите им идваха в тихи трептения и ту се усилваха, ту заглъхваха.
— … ли?
— … ще е…
— … ако мислиш, че слънцето…
— Горди, добре…
Сигурно съм казал нещо безсмислено, защото те станаха много загрижени.
— Най-добре е да го върнем, човече — каза Теди и белотата пак покри всичко.
Когато тя се разпръсна, вече бях добре. Крис клечеше до мен и питаше:
— Чуваш ли ме, Горди? Тук ли си, човече?
— Да — рекох и седнах на линията. Рояк черни точици избухна пред очите ми и после изчезна. Почаках да видя няма ли да се покажат отново и като не се появиха, станах.
— Изкара ми ангелите, Горди — рече Крис. — Искаш ли да пийнеш вода?
— Да.
Той ми подаде манерката си, пълна до средата, и аз излях три топли глътки в гърлото си.
— Защо припадна, Горди? — попита разтревожено Върн.
— Направих груба грешка, гледах мутрата ти — отговорих.
— Ииии-ииии-ииии! — разкудкудяка се Теди. — Шибаният Горди!
— Наистина ли си добре? — настояваше Върн.
— Да. Разбира се. Това беше… само за минута. Мисълта за тези кръвопийци.
Те кимнаха мрачно. Починахме на сянка и пак тръгнахме, аз и Върн от едната страна на линията, Крис и Теди — от другата. Мислехме, че наближаваме мястото.