Тъмен пламък

Двайсет и първа глава

Очаквам да открия Джуд в магазина, но когато стигам до него, вратата е заключена и на нея виси табелката с надпис „Затворено“. След като не успявам да я отключа с ума си, започвам да ровя из чантата си за ключа. Пръстите ми треперят толкова силно, че два пъти го изпускам на земята, преди най-накрая да успея да вляза. Толкова бързо профучавам покрай рафтовете с книги и дискове, че забравям за лавиците с фигурки на ангелчета, които се намират вдясно от мен. Блъскам се в тях с всичка сила и те се стоварват на земята сред купчина от строшен порцелан и късчета стъкло. Аз обаче не спирам, за да оправя бъркотията. Дори не се обръщам назад да я погледна. Продължавам нататък. Отивам в задната стая, стигам до бюрото, издърпвам назад стола и се сривам отгоре му.

Свлякла съм се върху бюрото с чело, притиснато към дървената повърхност. Трескаво се боря да нормализирам пулса си и да забавя дишането си. Ужасена съм от действията си, от това колко ниско съм паднала. Сцената отпреди десет минути не спира да се повтаря в главата ми, върти се като развалена грамофонна плоча.

Оставам така доста време — не знам точно колко — докато кожата ми се охлади, а умът ми се изчисти. Когато най-после вдигам глава и се оглеждам, веднага забелязвам, че календарът е смъкнат от стената. Озъртам се наоколо и го намирам… пред себе си. Днешната дата е оградена с червено и до нея се мъдри въпросителен знак заедно с името ми, подчертано два пъти. Разчитам и думите: „Може би това ще проработи?!“, изписани с неравния почерк на Джуд.

И просто така, проумявам всичко. Разрешението, което така отчаяно търсех, сега — благодарение на Джуд — е в ръцете ми. Толкова е очевидно и просто, че буквално не ми се вярва как не съм се сетила по-рано. Седя и зяпам мълчаливо неправилния кръг на Джуд, който заобикаля по-малък, напечатан… Малкият бележи фазата на луната. Тъй като е целият черен, това значи, че днес луната е тъмна.

Хеката се надига отново.

И аз знам какво да направя.

Не биваше да чакам луната да изсветлее и да се моля на Богинята да отмени стореното от Кралицата, както ме караха да направя близначките (с което, между другото, вероятно съм успяла единствено да вбеся Кралицата и заради това заклинанието се провали така ужасно). Вместо това трябваше просто да дочакам в днешния ден луната да потъмнее и да се насоча право към източника — да подхвана нещата от самото начало — с Хеката, кралицата на подземния свят. Да сключа съюз с нея.

Преравям подред чекмеджетата, като този път пренебрегвам „Книгата на сенките“, и започвам да търся съставките, които ще са ми нужни. Пъхам в чантата си кристалите, билките и свещите, а наум обещавам по-късно да се отплатя на Джуд. После мятам чантата на рамо и се насочвам към плажа — единственото място, на което ще мога не само да се усамотя, но и ще имам достъп до вода за ритуалното си къпане.

Не след дълго съм застанала на ръба на скалите. Пръстите на краката ми докосват камъка, а аз се вглеждам в океана, който е толкова тъмен, че се слива с небето. Припомням си една подобна вечер, когато дойдох тук с Деймън, беше само преди месец. Тогава бях толкова сигурна, че няма накъде повече да потъвам от това да превърна най-добрата си приятелка в безсмъртна. Нямах никаква представа, че дъното е много далеч и аз наистина ще го достигна.

Спускам се забързано по сипея. Нямам търпение да започна. Все пак внимателно подбирам пътя си сред стърчащите скали и острите завои на пътеката. Сърцето ми силно блъска в гърдите, а цялото ми тяло лепне от пот: онова усещане се надига отново в мен. Трябва да започна много, много скоро — преди да ме е превзело. Стъпалата ми потъват дълбоко в пясъка, докато тичам към пещерата. Сигурна съм, че ще е празна, точно както я оставихме, защото Деймън бе напълно прав, когато каза: Хората рядко виждат онова, което е точно пред тях. Тази пещера е именно такова нещо.

Пускам чантата на земята и измъквам една дълга свещ и кутийка кибрит. Съскането и пращенето на запалващата се клечка са единствените звуци, които се чуват на фона на нежното плискане на вълните. За по-сигурно забождам свещта в пясъка, след което подреждам останалите си инструменти върху едно одеяло. Отделям достатъчно време, за да бъде всичко както трябва, след което събличам дрехите си и излизам отвън.

Обвивам ръце около тялото си, за да се предпазя поне малко от вятъра, който щипе кожата ми. Иска ми се да можех да се стопля. Старая се да не обръщам внимание на изпъкналите ребра, които отчетливо усещам под пръстите си, нито пък на начина, по който стърчат тазовите ми кости — сякаш искат да пробият кожата. Казвам си, че всичко скоро ще свърши, изцелението е близо и никой — дори и чудовището — не може да ме спре. Ще се излекувам.

Втурвам се смело към пенестите пръски, стисвам зъби, когато ме посрещат горчиви и ледени, и се гмурвам във вълните. Затварям очи, за да не ги изгори солта. Постоянното напоследък бучене в ушите ми се е превърнало в гръмотевичен рев. Когато отминава първата яростна атака на вълните, се обръщам по гръб и се отпускам. Косата ми се разпилява около мен, тялото ми се носи безтегловно, освободено от бремето си. Свивам крака към гърдите си и се вглеждам в небето. То е така тъмно и дълбоко, толкова безкрайно и тайнствено, че не мога да го обгърна с поглед. Стисвам амулета, който Деймън постави на врата ми, и се обръщам към кристалите с молба за помощ и защита, така че да успея да задържа чудовището на разстояние, докато извърша необходимото. Поставям съдбата си в ръцете на Хеката с вярата, че — точно както при ин и ян — на мрака винаги съответства светлина.

Потапям се отново и отново, докато се уверя, че съм пречистена и обновена. Вече съм готова да започна. Тръгвам към брега, от тялото ми се стича вода, по кожата ми пробягват тръпки — но аз не забелязвам нищо. Студът вече няма никакво значение. Всъщност той е напълно изличен от топлата абсолютна увереност, че само секунди ме делят от унищожението на чудовището и собственото ми спасение.

Светлината на свещта хвърля игриви отблясъци по стената на пещерата. Появяват се и изчезват сенки. Пречиствам атамето си, като го прокарвам три пъти през пламъка й. После коленича в центъра на магическия кръг, който направих. С тамян в едната ръка и атаме в другата пресъздавам почти същия ритуал като преди, като този път добавям:

Ахвам, изпълнена със страхопочитание, когато край мен се извива вятър, а над главата ми отеква гръм, толкова силен, че стените край мен започват да вибрират. Земята под краката ми се размества, разнася се грохот. Наоколо започва да се надига някакво странно ритмично движение, скалите се тресат и вибрират под напора на могъщ сеизмичен пулс, който сякаш идва някъде от дълбините на земята, усилва се, става по-мощен и яростен, разпростира се все по-далеч. От стените започват да се откъртват скали, стоварват се наоколо ми, всичко се срива, разпада и разпилява. Накрая остава само подът, на който съм коленичила, заобиколена от планина дребни отломки — и невероятното нощно небе над главата ми.

Земята все още не се е успокоила напълно, все още се движи под мен. Изправям се и й благодаря, докато слоевете пръст и скали край мен се наместват в новите си легла. Внимателно подбирам пътя си през скалните купчини и праха, вдигнат от тях.

Когато прокарвам ръце през гъстата си, гладка коса и проявявам мигновено, без никакъв проблем, нови дрехи; разбирам, че без съмнение желанието ми е било изпълнено.