Двайсет и втора глава


Явно това беше едно от любимите занимания на Кланси Грей - да ме наблюдава.

Наблюдаваше ме, докато седях на верандата и помагах на Зу да завърже новите си платненки, преди да изпратя двете им с Хина до бунгалото, служещо за класна стая.

Наблюдаваше ме, докато се подигравах с Дунди, че е първият и единствен обитател на лагера, ухапан от кърлеж.

Наблюдаваше ме, докато с Лий седяхме до огнището и чакахме Майк да ни разпредели задълженията за престоя ни в „Ийст Ривър".

И цялото това наблюдаване се случваше от прозореца на втория етаж на офиса му, откъдето явно контролираше всичко и където очевидно бездействаше по цял ден.

Майк беше споменал, че на всички деца над тринайсетгодишна възраст се полагат известни задължения, но не бях предполагала, че някой друг ще ги избира вместо нас. Нямах нищо против да помагам с подредбата и отчета на провизиите в кухненския килер, само че предпочитах да съм с Дунди в малката зеленчукова градина или да патрулирам в гората с Лиъм. Странно ми беше да не прекарвам целия си ден с тях.

Децата, с които работех, бяха добри; повече от добри всъщност. Някои от тях дори не бяха виждали изправителен лагер, но аз пък не бях готвила през живота си, така че нито те, нито аз можехме да се похвалим с голям житейски опит. Най-много се възхищавах на смелостта им. Лизи например се укриваше в „Ийст Ривър" от почти две години, след като на косъм се измъкнала от войници на СОП, които спрели колата на родителите й в Мериленд.

- И просто си побягнала? - учудих се аз.

- Като вятъра - потвърди тя. - Тръгнах без нищо друго, освен дрехите на гърба си. Опитах да се свържа с родителите ми, но те така и не се върнаха в някогашния ни дом. След това се срещнах с едно племе Зелени, които ме доведоха тук.

Това беше другото интересно нещо в лагера: повечето му обитатели бяха Зелени и Сини, но имаше и тесен кръг от Жълти, които не общуваха често с останалите. Лизи ми каза, че някога имало и повече, но Беглеца им дал разрешение да напуснат лагера и да си създадат собствено племе.

- Дал им е разрешение? - повторих аз, докато отбелязвах колко кутии със зърнена закуска са останали в склада.

- Да, но трябва да са покрили определени изисквания - обади се Дилън, кльощаво хлапе, неотдавна напуснало гилдията на Лавчетата. Той твърдеше, че прякорът им идвал от дървените лавици, които Кланси сковал за съхранение на книгите и тетрадките им. - Трябва да сте група от поне петима - продължи Дилън. - Тогава Кланси решава дали е безопасно да ви пусне и трябва да се закълнете в живота си, че няма да разкривате нищичко за лагера, освен ако не става дума за друго дете, изпаднало в беда, и дори тогава ви е позволено да му издадете само указанието. Всичко това е с цел сигурност. Не би си го простил, ако някое дете загине заради него.

Усетих как лека-полека омеквам към него. А и не че не вярвах в мотивите му, стоящи зад всичко това; просто ми действаше обезпокояващо. Когато някой прояви чак такъв интерес към теб, започваш да се чудиш какво точно се надява да получи.

- Какво правите?

И тримата извърнахме погледи към вратата, където Кланси седеше сковано и се взираше в мен. Течението от коридора зад него развяваше тъмната му коса и я караше да стърчи във всички посоки. Сърцето ми се сви при вида му, но не от страх.

- Подреждаме - обясни смутено Лизи. - Сбъркахме ли нещо?

Кланси се изтръгна от унеса, в който очевидно беше потънал.

- О, не, извинявайте, просто... Руби, ще дойдеш ли за момент? Май някой е объркал назначението ти.

Върнах папката на Лизи и за моя изненада, тя присви очи насреща ми.

- Назначена съм в склада - обясних, щом излязохме на верандата.

- Още не съм ти възлагал задължения - каза той. - Майк трябваше да е наясно.

Ще ми се да вярвам, че не съм от онези, които лесно се смущават - дори в присъствието на по-високи, по-силни или по-добре въоръжени от мен хора. Затова не мога да си обясня защо настръхнах така при мисълта, че разговарям не с кого да е, а с Кланси Грей. Синът на най-могъщия човек в страната. Американски принц със синя кръв във вените си, който носеше черна риза под черен пуловер с усукана плетка. Имаше дори кожен колан.

Скръстих ръце пред гърдите си.

- Напълно способна съм да се отплатя за престоя си тук с труд.

Всъщност под слънчевата светлина изглеждаше доста по-безобиден, отколкото на сянка. И по-нисък. Не беше изключено репутацията му да е добавила някой и друг сантиметър върху ръста му, но реално не беше много по-висок от мен, от което следваше, че Лиъм и Дунди стърчаха поне с глава над него. Не че това застрашаваше титлата му на Най-привлекателен мъж в личната ми класация.

Кланси беше слаб, но не мършав, добре поддържан, но не натрапчиво спретнат, сдържан, но не улегнал. Когато вятърът духна срещу нас, ми се стори, че носи одеколон, но това щеше да е абсурдно.

Радвах се, че сме вън на верандата, където всички хора около огъня можеха да ни видят. Не че очаквах да ми направи нещо - защо му беше? Усетих как ръцете ми се стягат пред мен, после падат до тялото ми, само за да обгърнат отново лактите ми, сякаш не можеха да решат какво искат да сторят.

Не бях забравила основната цел на идването си тук, но още нямах смелост да го помоля за помощ. Щом умееше да влиза в съзнанието на когото си пожелае, значи, очевидно владееше добре собствените си способности - защо тогава ми беше толкова трудно да му задам въпроса си?

След като всички тези деца му се подчиняваха така безусловно, изглежда, трябваше да е добър човек, нали така? Хората не проявяваха преданост ей така. Кланси излъчваше увереност, която го превръщаше в слънцето на тукашната галактика. Всичко и всички кръжаха в орбита около светлината му.

Тогава защо се затруднявах да го помоля за помощ? Защо ръцете ми продължаваха да треперят?

- Съзнавам, че едва ли някога ще ти стана симпатичен след първия ни разговор - отбеляза той, - но искам да знаеш, че съжалявам. Нямах представа, че пазиш всичко това в тайна.

- Няма нищо - отвърнах аз. - Но какво общо има това с назначението ми?

Той не отговори в продължение на няколко секунди. Просто... се взираше в мен.

- Ще престанеш ли? - пророних аз, колкото ядосана, толкова и смутена. - Ако кажа, че ще ти простя, ще спреш ли да ме зяпаш така?

Устните му се извиха в чаровна усмивка.

- Не.

Кланси, който очевидно не беше научен да уважава личното пространство на околните, пристъпи към мен. Аз отстъпих назад и краката ми потънаха в лепкавата кал. Вместо да се откаже обаче, той прие реакцията ми като предизвикателство и направи още една крачка към мен. Поради тази или онази причина, но главно заради напрежението в стомаха ми... му позволих.

- Чуй какво - подхвана накрая той. - Поводът да кажа на Майк да не ти възлага задача е, че се надявах да работиш с мен.

- Моля?

- Стига де, чу ме. - Хвана ръката ми над лакътя и сякаш пусна пчела в черепа ми. Мозъкът ми заработи на пълни обороти, за да посрещне множеството млечнобели картини, изобразяващи двама ни зад бюрото му, вперили погледи един в друг, докато буен огън поглъщаше всичко наоколо.

Картини, които той изпращаше в съзнанието ми.

Не знам как го направи, но изглеждаха толкова истински. Прогаряха ме отвътре, изпепелявайки дробовете ми. Гъст пушек запари под кожата ми, докато не помислих, че ще се взривя всеки момент. Зрението ми почерня по краищата като обгорен лист хартия. Пламъците погълнаха дрехите ми, опърляйки косата ми.

Това не е истина, това не е истина, това НЕ Е ИСТИНА...

Явно Кланси ме пусна или сама бях успяла да се изтръгна от хватката му, защото огнената стихия отшумя толкова бързо, колкото беше връхлетяла.

- Не можеш да блокираш въздействието ми - отбеляза той с широко отворени очи. - Знаеш ли изобщо как да използваш способностите си? От досието ти в архивите на Лигата останах с впечатление, че знаеш.

Не беше ли повече от очевидно? Поклатих глава. Затова съм тук - искаше ми се да кажа. - Затова ми трябва помощта ти.

Обходи ме с поглед от глава до пети и обратно. После проговори с внимателен, състрадателен глас.

- Слушай, знам какво ти е. Да не мислиш, че и аз не съм преживял същите трудности? Че не знам колко самотен е светът, когато не можеш да докосваш никого, колко ужасно е да се заклещиш в нечия глава, без да знаеш как да се измъкнеш? Руби, всичко съм научил сам, и то с големи мъки. Искам да го спестя поне на теб. Мога да ти покажа това-онова, някои трикове - да те науча да използваш дарбата си както трябва.

Надявах се да не вижда колко силно треперят ръцете ми. О, боже, сам ми беше предложил - дори не ми се беше наложило да го моля, а аз продължавах да немея насреща му.

Стойката му се отпусна и когато ме докосна отново, отмятайки плитката ми през рамо, не усетих лоши помисли.

- Помисли си, става ли? Ако решиш, че си съгласна, просто ела в офиса. Ще освободя графика си.

Стиснах устни и прехапах силно езика си.

- Няма нищо нередно в това, че искаш да овладееш способностите си - добави той. - Само така ще ги надвием.

Ще надвием кого?

- Толкова малко останахме - продължи Кланси. - Всъщност, докато ти не изникна в системата, мислех, че съм само аз.

- Е, има поне още един човек. Казва се Мартин...

- И той е с Детската лига - довърши изречението ми Кланси. - Знам. Осигурих си достъп до доклада им за него. Плашещо хлапе. Аз говорех за непсихотичните Оранжеви.

Изсумтях.

- Ще си помисля - отвърнах накрая. Той отново ме прикова с тъмния си погледа-косъмчетата по ръцете ми настръхнаха, сякаш бяха в досег с електричество. Направих несъзнателна крачка към него.

- Вслушай се в инстинктите си - посъветва ме Кланси и се обърна да влезе в офиса. Групичка деца му подвикнаха от масата до огнището, където подготвяха обяда, и той им помаха с усмивка, достойна за сина на президента.

Вслушай се в инстинктите си.

Но защо ли те воюваха с разума ми?

Тръгнах право към дървения кей, който бях открила миналия следобед, тъй като трябваше все някак да укротя полудялото си сърце. Мозъкът ми се оплиташе в мисли.

Кланси Грей току-що ми беше предложил всичко, което някога можех да искам. Начин да избегна поредната случка като онази с родителите ми и Сам. Начин да бъда с Лиъм, да намеря баба, да не живея в постоянен страх от собствените си способности. Тогава защо не бях приела предложението му с отворени ръце?

Пъхнах се под въжето, препречващо пътеката към езерото, и почти стигнах до кея, преди да осъзная, че нещо не е наред.

- Мамка му! - изругах, като го видях.

- О, не... не, не и не - заяви Дунди. Глуповатата усмивка падна от лицето му и спря да хвърля трохи на патиците, струпани във водата край него. - Това е моето тайно скривалище. Не се допускат рубита.

- Аз първа го намерих! - изпуфтях, тропвайки се до него.

- Изключено.

- О, напротив, още преди седмица, докато ти си разопаковаше багажа.

Това му затвори устата.

- Ох... добре де. Но днес аз дойдох пръв.

- Не би ли трябвало да работиш в градината?

- Писна ми да слушам как едно момиче се превъзнася колко умен бил Беглеца, задето им поръчал да садят моркови. - Той се наведе назад. - А ти не би ли трябвало да си в склада?

Сведох поглед към стиснатите си в юмруци ръце. Като не отговорих, Дунди остави торбичката с трохи и изопна гръб.

- Ей, всичко наред ли е? - Долепи студена длан до челото ми. - Не изглеждаш добре. Случайно да те боли глава или да ти се вие свят?

Това беше повече от меко казано. Засмях се дрезгаво.

- О. - Той свали ръката си. - Имаш от другия тип проблеми с главата.

Легнах назад върху грапавото дърво и преметнах ръка през очите си с надеждата, че тъмнината ще пооблекчи главоболието ми.

- Казваш, че теб Джак те е научил да използваш способностите си?

- Така си е - потвърди Дунди. - Само така човек като мен може да се научи - с помощта на друго дете. Просто ми отне известно време да взема това решение.

- Защо?

- Защото си въобразявах, че ако не ги използвам, с времето ще отшумят -отвърна тихо Дунди. - Че нещата ще се нормализират. Съществуват научни доказателства, че ако дълго време не използваме определени части от мозъците си, те ще спрат да функционират. - След кратко мълчание попита: - Да не би Кланси да ти е предложил помощ със способностите ти?

Кимнах.

- Казах му, че ще си помисля.

- Какво има да му мислиш? - Дунди ме шляпна по корема с книгата си. - Нали сама каза, че не умееш да ги контролираш?

- Да, но... - Страхувам се от неизвестното.

- Ще трябва да се научиш да ги контролираш, в противен случай те ще контролират теб - обясни той. - Ще те плашат и променят, докато не полудееш, умреш или някой не измисли лечение. И познай кое от тези неща ще е първо?

Звънецът за обяд издрънча - два пъти за второ хранене. Дунди стана, протегна се и хвърли останалите трохи във водата.

- Наистина ли мислиш, че ще измислят лечение? - попитах го аз.

- Татко ми все повтаряше, че всичко е възможно, ако си го наумиш. - Устата му се изви в безрадостна усмивка. Като спомена баща си, стомахът ми се стегна.

- Още не си намерил начин да изпратиш посланието.

- Поразпитах наоколо, но в цялото това проклето място има само един компютър и само един човек има право да го използва.

Да, вярно. Сребристият лаптоп на бюрото на Кланси.

- Попита ли го дали ще ти го отстъпи за няколко минути?

- Да - отвърна Дунди. Вече наближавахме огнището и като че ли раздаваха сандвичи и ябълки. - Отказа ми. Твърди, че от съображения за сигурност не позволява на никой друг достъп до него.

Поклатих глава.

- Ще го попитам утре. Може пък да го убедя.

- Наистина ли? - Дунди сграбчи ръката ми с внезапно грейнало лице. - Ще му кажеш ли, че трябва да изпратим едно много важно писмо, но за целта е нужно да намерим новия адрес на бащата на Джак? Кажи му, че сме готови на всичко... не, кажи му, че аз лично ще оближа до блясък всичките му обувки.

- А защо просто да не му кажа, че това е основната причина да дойдем тук и да не въвличам езика ти в преговорите?

Дунди изчака да си взема сандвич от масата, преди да ме издърпа настрана. Реших, че иска да ядем в бунгалото или дори на кея, но в крайна сметка се шляхме, докато не намерихме Лиъм.

С екипа му бяха в обедна почивка и си бяха намерили хубава полянка сред гората. Беше достатъчно голяма, че да се разделят на два отбора за бърза игра на летяща топка, позната и като „ръгби без ръце". С Дунди седнахме на един стар дънер, близо до който група момичета се бяха събрали да гледат играта и да подкрепят отборите.

В началото на мача високо рижаво момче с експлозия от лунички по лицето издигна овехтяла топка във въздуха, като побягна напред, стараейки се да изплъзне и себе си, и нея от противниковия отбор. По-натам в играта топката попадна на няколко сантиметра пред Лиъм, но ръцете му бяха твърде бавни, а краката му твърде тромави, за да я улови.

- Следи топката, господин Кашкавалени ръце! - провикнах се към него. Лиъм извъртя глава в наша посока. Тъкмо когато погледите ни се срещнаха, Майк, който водеше топката в този момент, го събори, за да достигне импровизираната им база.

Лиъм се сгромоляса на земята и блъсна глава в един стар корен.

- Леле! - отбелязах аз. - Май наистина не го бива в спортовете.

- Щеше да е адски смешно, ако не беше толкова тъжно.

Останалите момчета бяха твърде заети да му се присмиват, за да задържат топката във въздуха. Лиъм лежеше на земята с пламнало лице и разтресено от смях тяло. Вдигна тениската си, за да избърше потта от челото си, предлагайки на мен и всички присъстващи момичета доста интригуваща гледка.

Този път аз се изчервих.

Едно непознато момче дотича до Лиъм, помогна му да се изправи и го потупа по рамото. Двамата се посмяха заедно, сякаш се познаваха още от предучилищна възраст.

Такъв си беше Лиъм - подиграваше се със Зу, задето завързвала приятелства за няколко минути, но и той не се отличаваше от нея. Ние с Дунди обаче нямахме нищо против да си седим сами, да се оглеждаме, да чакаме, без да топваме пръсти в океана. Може би просто бяхме свикнали да сме сами - и може би беше време това да се промени.

На следващата сутрин, точно в девет и двайсет и една, се озовах пред офиса на Кланси Грей с вдигната за почукване ръка. Единственото нещо, което ме спираше, освен нервите, премятащи се на кълба в стомаха ми, беше разговорът от другата страна на вратата.

- ... сигурна, че разполагаме с толкова хора. Ако изпратя нужната бройка, тук няма да останат достатъчно дори за караул. - Гласът беше на момиче, кротък, но не и мил. Оливия по всяка вероятност, ако предположех, че обсъждат въпроси на сигурността.

- Разбирам те, Лив, но ще е много жалко да пропуснем такава възможност -обясняваше Кланси. - Медицинските ни материали са на привършване, а и „Леда Корпорейшън" вече не пускат толкова камиони през нашия район.

- Намислил си някоя обиколка ли? - настоя тя. - Нали така се осведомяваш за графика на товарните камиони?

- Защо питаш?

- Просто... не си ходил повече от година - отвърна Оливия. - А някога ходеше постоянно. Знам, че нямаме недостиг на провизии, но ако организираш среща с източника си...

- Не - отрече категорично Кланси. - Вече не мога да оставям лагера. Опасно е.

Дъските на пода изскърцаха.

- Да не би да е изскочило нещо в системата на СОП? - разнесе се грубият глас на Хейс.

- Чули са за кражбата на плодовете, естествено - отвърна Кланси. - Нямаше как да я пропуснат, особено като се има предвид, че сте осакатили шофьора.

- Защо говориш така?

- Защото трябваше да го оставите на пътя, както ви бях казал. Оценявам желанието ви да разпространявате символа ни, но не можахте ли да го нарисувате върху камиона?

- За имиджа ни ли се притесняваш? - попита ядосано Оливия.

- На повечето хора ще им е трудно да приемат, че не сме чудовища и без да обезобразяваме невинни хора - обясни Кланси. - Затова, моля ви, продължавайте да разпространявате черния цвят. Да използвате символа ни. Просто... гледайте да сте по-дискретни.

- Какви да сме? - попита Хейс.

- Съжалявам, но ще се наложи да прекъсна срещата ни. Струва ми се, че двамата държите нещата под контрол, а и отвън ме чака човек - каза Кланси. Отдръпнах лице от вратата. - Лив, планирай удара. Аз ще се погрижа за бройката.

Заслизах колебливо по стълбището, но нямаше смисъл да се преструвам, че не съм подслушвала разговора им. Вратата се отвори и момичето - Оливия - излезе първа. Беше висока и стройна, с дълги крака и сияен тен.

Поклатих глава и направих път на двама им с Хейс да минат. Оливия беше що-годе на моя възраст, но изглеждаше доста по-голяма. Така си представях двайсетгодишните жени. Когато отново вдигнах поглед, Кланси вече се беше облегнал на касата на вратата, ухилен до уши.

- Върна се. - Махна ми да вляза и ме покани да седна пред бюрото му. На път към него хвърлих бегъл поглед през не докрай дръпнатата завеса към другата част на помещението.

Кланси зае обичайното си място зад бюрото и се отпусна назад в стола си с широка усмивка на лице.

- Какво те накара да размислиш?

- Ами... реших, че си прав - промълвих аз. - Толкова малко останахме. - И искам да знам как мога да съм с хората, които обичам, без да се залича от паметта им.

- В системата на Лигата прочетох, че не са успели да намерят други Оранжеви, освен теб и Мартин - потвърди Кланси. - Повечето Червени са били избити. Това ни нарежда на челно място.

- Вероятно - отвърнах аз. Хрумна ми още една мисъл. - Как така имаш достъп до системата на Лигата? И тази на СОП? - Махнах с ръка към стаята. - Изобщо до всичко това?

- Имам приятели навсякъде - отвърна просто Кланси. Пръстите му забарабаниха по бюрото. - А баща ми не ме закача, защото няма да му хареса, ако разкрия, че всъщност не съществува изправителна програма, не и за хора като нас двамата.

- Нас двамата - повторих аз.

Кланси прокара пръсти през косата си.

- Първото нещо, което трябва да разбереш, Руби, е, че ние с теб не сме като другите. Ние с теб... сме последните Оранжеви. Различни сме. Специални. Не... не, чакай малко, въртиш очи, но трябва да ме изслушаш, ясно? Защото второто нещо, което трябва да разбереш, е, че всички - баща ми, надзирателите в лагерите, учените, войниците от СОП, Детската лига - всички са те лъгали през цялото това време. Различни сме не заради способностите си, а защото не могат да ни манипулират.

- Не разбирам за какво говориш - казах аз.

Той стана и заобиколи бюрото, за да седне на стола до мен.

- Ще ти помогне ли, ако първо ти разкажа моята история? - Вдигнах очи към неговите. - Но трябва да ми обещаеш, че ще си остане между нас двамата.

Имах опит с пазенето на тайни.

- Добре - съгласи се той. - Дай ми ръката си. Ще е най-добре да ти покажа.

Винаги когато прониквах в нечие съзнание, се чувствах така, сякаш потъвам. Много често се озовавах сред блато от смътно осветени спомени и несдържани чувства, но без карта, фенер и всякаква представа как да се измъкна оттам.

Ала в съзнанието на Кланси нямаше нищо плашещо. Спомените му бяха ярки и отчетливи, пълни с живи картини и цветове. Като че ли и там държеше ръката ми и ме водеше към миналото си по дълъг коридор с множество прозорци. Спирахме само колкото да надникна през всеки от тях.

Кабинетът, който се сглоби покрай мен, беше съвсем елементарно обзаведен -съдържаше множество оловносиви картотеки, но почти нищо друго. Можеше да е къде ли не; бялата боя беше толкова прясна, че още съхнеше по стените. Веднага разпознах обаче машината с форма на полумесец в задния ъгъл на помещението. До нея имаше масичка за игра на карти, която явно служеше за бюро на мъжа, вперил поглед в мен. Беше пълен и с олисяващо чело - и вечното присъствие в лазарета. Устните му се движеха в беззвучен говор, но аз сведох поглед към спретнатата купчина документи пред него. Очите ми постоянно се връщаха към ръката му върху бюрото, където се люшкаше доскоро сгънат лист хартия, който сякаш опитваше да се затвори по някогашната си прегъвка. В горния му край се виждаше символът на Белия дом. Думите се избистриха пред погледа ми и аз ги погълнах с недоумение. Уважаеми господа, имате разрешението ми да проведете нужните опити и експериментално лечение на сина ми Кланси Джеймс Бомонт Грей, стига те да не оставят видими белези.

Осветлението в кабинета ставаше все по-силно и по-силно, докато накрая не заличи спомена. След това се озовах в доста по-различна стая в лазарета, цялата облепена в сини плочки и отрупана с пиукащи монитори. Не, изкрещях наум, опитвайки да се измъкна от лепящите ленти, които ме придържаха към металната маса. Знаех какво е това място.

Една ръка, облечена в ръкавица, свали още по-надолу лампата над лицето ми. С периферното си зрение виждах учените и докторите в бели престилки, заети с машините и компютрите край мен. Стисках челюсти под кожения намордник, закопчан на тила ми, а нечии ръце държаха главата ми неподвижна, докато други закачаха разни кабели по мен. Отново опитах да се раздвижа, извивайки врат достатъчно, че да видя маса, заредена със скалпели и машинки с малки свредели; видях и отражението си в близкия прозорец за наблюдение - младо, пребледняло от ужас лице, огледален образ на портретите, които след време щяха да висят по стените из целия лагер.

Ослепителната светлина над главата ми се усили още повече и още повече, докато не погълна цялата сцена. Пренесох се в следващия спомен. Очите ми попаднаха първо върху ръката, която стисках, а после се вдигнаха до отнесения поглед на същия учен отпреди това. Всички мъже, блуждаещи около нас, имаха сходни изражения - празни усмивки, още по-празни очи. Аз изпънах рамене и с бегъл триумф в гърдите излязох през главната врата, където ме очакваше черен автомобил. Костюмираният мъж, който ме посрещна вътре с механично потупване по рамото, не беше президентът, но присъстваше във всеки следващ спомен - представяше ме на подиума в училищни зали, на сцената пред важни правителствени сгради, пред операторски екипи в центъра на малки градчета. Всеки път ми връчваха карти с една и съща реч, изправяха ме пред лица с едни и същи обнадеждени, оскърбени изражения. Устата ми вечно повтаряше едни и същи думи: „Казвам се Кланси Грей и съм дошъл да ви разкажа как лагерната изправителна програма спаси живота ми".

Поредната ярка светлина, тази от светкавицата на фотоапарат. Когато очите ми най-сетне се съвзеха, вече се намирах пред лице, което представляваше състарена, повехнала версия на моето собствено. Фотографът обърна екранчето на апарата си, за да видим снимката, където не съзирах лика на момче, а на млад мъж - на петнайсет, може би дори на шестнайсет. Фотографът премести оборудването си чак в другия край на стаята, а аз сложих ръка върху гърба на президента и го поведох покрай диваните, към внушителното бюро от тъмно дърво. Розовите храсти дращеха усърдно по прозорците, но аз насочих вниманието му към листа върху бюрото и го принудих да вземе химикалката. След като подписа, той се обърна към мен с отнесено изражение и каменна, някак неволна усмивка.

Минаха седмици или месеци, може би дори години - усетих как умората се прокрадва в костите ми и се увива като тежка верига около гърдите ми. Беше тъмно; не можех да преценя кое време от нощта е, но виждах, че се намирам в хотелска стая, и то не особено луксозна. Взирах се в тавана, заровена под завивките, когато нечий силует сякаш се отдели от сянката на гардероба. Беше бърз, прекалено бърз. Мъж с черна маска и металическия проблясък на пистолет в ръката - отметнах завивките и изритах натрапника назад. Пистолетът му гръмна с огнен взрив, макар и почти беззвучно. Миризмата на барут прогори ноздрите ми.

В следващия момент паднах по гръб на земята, докато единият нападател ме душеше с мишци, смазвайки крехките хрущяли по врата ми. Ръцете ми опипваха панически въздуха, грубия мокет, нощното шкафче и накрая докопаха лицето му. Дори ужасът, пулсиращ във всяка клетка от тялото ми, не ми попречи да щурмувам съзнанието му.

СПРИ! - оформиха устните ми, макар че не чувах гласа си. - СПРИ!

И мъжът спря - с празното изражение на човек, чийто череп току-що бе отворен и изложен на ледения въздух. Седна на пода и остави пистолета до себе си.

Задрах гърло в опит да пусна достатъчно въздух в дробовете си, а през това време грабнах пистолета и го пъхнах в ластика на пижамата си. Взех палтото си от стола и изхвърчах навън в коридора, където уж трябваше да има войник на пост. Тогава осъзнах, осъзнах какво се случва. Какво щеше да ми се случи, ако ме намереха жива на сутринта.

Хукнах надолу по стълбището, през кухнята, през задната врата, покрай боклукчийските кофи и през паркинга. Тичах и гърдите ми горяха, а зад мен се чуваха яростни гласове, препускащи по паважа кубинки. Тичах към гората, към мрака...

- Руби... Руби!

Върнах се в собственото си съзнание и офиса на Кланси малко по малко, с главоболие, което бе толкова силно, че зарових лице между коленете си, за да не повърна.

- Опитали са да те убият - пророних, когато най-сетне призовах гласа си. - Кой?

- Кой мислиш? - отвърна сухо Кланси. - Онзи мъж беше един от агентите на тайните служби, който уж трябваше да ме охранява.

- Но в това няма смисъл. - Притиснах ръка към челото си и затворих очи, за да усмиря световъртежа. - Щом са те развеждали насам-натам и са те използвали за рекламно лице на изправителната програма, защо...?

- Защото се беше досетил, че всъщност изобщо не съм излекуван - обясни той. -Баща ми. Единствената причина да ме освободят от Търмънд беше, защото ги заблудих, че са успели да ме излекуват. Но постъпих твърде дръзко. Опитах да изиграя баща ми чрез контрол над съзнанието и в крайна сметка ме хванаха. -Кланси се умълча за момент. - Несъмнено се е притеснил, че истината за лагерите ще излезе на бял свят, но все пак не е можел просто да ме премахне от публичната сцена, при положение че той самият ме е тикнал там. Не, по-лесно му е било просто да се отърве от мен, преди да му навлека повече неприятности. Мога само да гадая как е възнамерявал да представи убийството ми, за да спечели симпатиите на събратята си американци.

Взирах се в него дълго време, без да кажа и дума.

Как си живял така? - искаше ми се да го попитам. - Как си успял да запазиш себе си и да не се превърнеш в тяхно чудовище?

- След като се измъкнах онази нощ, срещнах Хейс, а после и Оливия и всички останали. Намерихме това място и се заловихме за работа, а през цялото това време баща ми не можеше да обяви награда за главата ми, без да изложи наяве истината за мен и изправителната си програма. Наложи му се да изфабрикува някаква история, че съм заминал за колежа, за да се освободи от пресата. -Кланси се усмихна. - Така че, ето, аз спечелих накрая.

Той стана от стола си и ми подаде ръка. Поех я, без да се замислям, и когато стисна пръстите ми, ме обля странно спокойствие. В главата ми цареше тишина. Усетих как се привеждам напред.

- Като чух историята ти, реших, че на всяка цена трябва да се запозная с теб. Да се уверя, че знаеш истината за случващото се, за да не потънеш в тъмна дупка като мен.

- Истината? - Вдигнах уплашен поглед към него. - Какво имаш предвид?

Кланси не пусна ръката ми; само седна на ръба на бюрото си пред мен.

- Какво ти каза за Белия шум от онзи ден жената, която те измъкна от Търмънд, агентката на Лигата?

- Че надзирателите са вмъкнали честота, която само Оранжевите, Червените и Жълтите могат да доловят - обясних. Трябваше да е наясно с това, все пак и те използваха същия метод, за да разкрият местонахождението на лагера по радиото. - Че опитвали да изловят опасните деца, които се укривали.

Кланси пусна ръката ми и се пресегна да обърне лаптопа си към нас. На екрана имаше моя снимка от сутринта, когато ни бяха вкарали в лагера, но текстът до нея не беше досието ми.

- Прочети втория параграф на глас.

Вдигнах недоумяващ поглед към него, но все пак му се подчиних.

- „Надзирател Харис открил несъответствието в Усмирителната сирена в 05:23 на следващата сутрин, след като усетил скрита честота, добавена към звука без негово разрешение. - Спрях за секунда и облизах устни. - След по-задълбочена проверка на записващите устройства в столовата, стигнал до заключението, че тамошната размирица, довела до употребата на Усмирителната сирена в 11:42, била предизвикана от агенти под прикритие от терористичната групировка Детска лига. По негови думи същите тези агенти са внедрили идентификационната честота в Усмирителната сирена. Смята се, че пси-субекти 3285 и 5312, изведени от територията на лагера в 03:34 от агент на Детска лига, са били погрешно идентифицирани като Зелени при първоначалната класификация..."

- Продължавай - подкани ме Кланси, когато гласът ми заглъхна.

- „Субекти 3285 и 5312 се считат за особено опасни. Издадена е заповед за незабавното им залавяне и прекласифициране"... Прекласифициране? - Очите ми пак отскочиха към него. - Но ако съдя по този текст... не са знаели, че... не са... Тоест са разбрали, че съм Оранжева чак след като съм избягала от лагера?

Кланси кимна.

- Така излиза.

- Значи, не съм била в никаква опасност? Нямало е да ме убият?

- О, определено си била в опасност - поправи ме той. - Разполагали са с всички парчета от пъзела и е трябвал само един по-наблюдателен учен, който да ги сглоби. Но ако питаш дали са щели да разкрият тайната ти, ако от Лигата не бяха внедрили онази честота... то отговорът е не, едва ли.

- Тогава защо изобщо го направиха? - зачудих се аз. - Поели са голям риск да спасят само две деца.

- Две изключително ценни деца от крайно рядък вид - поправи ме той. - Деца, които в противен случай щяха да загубят живота си. - Като видя изражението ми, добави състрадателно: - Нали не мислиш, че биха оставили деца като нас живи? Не и Оранжеви способности. Жълти - да, защото те са по-лесно контролируеми, но не и Оранжевите.

Прокарах ръка през лицето си.

- Ами Червените? И тях ли са избили?

- Не - отвърна Кланси. Гласът му стана тих, колеблив. - Сполетяла ги е още полоша съдба.

Изчаках да продължи, кършейки ръце в скута си.

- Строго секретната програма на президента. - Кланси скръсти ръце и се наведе назад. - Проект „Джамборе". Скъпият ми татко обучава специална армия, съставена от всички Червени, събрани от лагерите. Така че сигурно разбираш защо... - Той се покашля. - Защо Лигата иска да си присвои всички останали опасни деца.

Поклатих глава и скрих лице в дланите си. Толкова сценарии си бях представяла - толкова ужасни неща очаквах да са се случили на онези деца, но този беше твърде покъртителен, за да ми хрумне дори.

- Как са могли да ги принудят? - попитах глухо. - Защо са се съгласили?

- Нима са имали друг избор? - отвърна Кланси. - Заплашили са ги, че ако не съдействат, семействата им ще пострадат. Подложили са ги на специална подготвителна програма, чиято цел е била да ги уверят, че са необходими кадри, за които ще полагат добри грижи. Преди баща ми и съветниците му да разберат, че влияя на действията им, успях да наложа някои промени в програмата, така че наистина да се грижат за тях... или поне по-добре, отколкото в лагерите. - Той поклати глава. - Не ги мисли. Някой ден ще се освободят от оковите на баща ми.

Пък и не са мъртви - казах си. - И това не е малко.

- Руби.

Вдигнах очи, скована от студен ужас.

- Позволи ми да ти предам знанията си - прошепна той и протегна ръка да отмести косата от бузата ми. Стегнатата топка нерви в стомаха ми се отпусна от допира му и усетих как малкото ми подозрения за него се разплитат. Бяхме еднакви, поне що се отнасяше до най-важните неща. Той искаше да ми помогне, макар че нямах какво да му предложа в замяна.

- Никой няма да може да те нарани или промени, ако си способна да се отбраняваш - увери ме с нежен глас.

Не депресията ме подтикна да продължа напред, нито пък самосъжалението. Беше чистата, концентрирана омраза, просмукала се в гърдите ми. Някога ме беше водила мисълта, че Беглеца ще ми помогне да си върна стария живот, но вече знаех, че това не е достатъчно. Нуждаех се от него, за да защитя бъдещето си. Следващите ми думи прогориха въздуха между нас.

- Научи ме.

Загрузка...