Тъмна е луната

34.Гордост и предразсъдъци

Шанд изкачи уморен стълбата в странноприемницата и отвори вратата на стаята, в която живееше, когато си беше у дома. Сложи свещника на скрина, разкърши схванатите си мускули, обърна се към леглото и се вцепени.

Приличаха на изгубени деца. Каран бе притиснала главата на Лиан към гърдите си и двамата спяха кротко. Бяха му липсвали през това самотно пътешествие. Погледа ги известно време, после взе свещника в мазолестата си ръка и отиде в съседната стая. Видя парчета от нощно гърне по целия под. Събра по-опасните остри късове и се стовари на леглото. Бе вървял до изнемога, за да се прибере по-бързо, и сега дори не се зачуди какво ли се е случило в стаята, а направо заспа.

Каран се размърда. Бремето, налегнало душата й през нощта, вече не тегнеше толкова. Сега не се чувстваше толкова самотна. Отдавна бе настъпило утрото. Сигурно всички бяха закусили отдавна.

Измъкна се от леглото и придърпа одеялата към брадичката на Лиан. Облече припряно вълнените си дрехи — зеления торбест панталон, зелената изцапана риза, тънките зелени чорапи. Намъкна кафявите ботуши, сложи си куртката и палтото. Толкова й бяха омръзнали… Натика в джоба на палтото оръфаната си шапка. В стаята нямаше огледало, но това не я притесни. Бездруго рядко се оглеждаше, а и напоследък огледалата й бяха станали омразни. Вчеса усърдно гъстата си коса, но след миг кичурите пак щръкнаха непокорно.

Зад съседната открехната врата се чуваше познато гъргорещо хъркане. Сърцето й подскочи и тя надникна в стаята. Шанд се бе върнал!

Взираше се с обич в стария си приятел. Стори й се, че косата му е още по-бяла и по-рядка отпреди. В лицето му се бяха врязали нови бръчки, а брадата му беше дълга и пищна.

— Колко ми липсваше — промърмори тя и седна до леглото.

Той се отърси бавно от съня, обърна се и отвори едното си око. И неговите очи бяха зелени, но в по-блед оттенък от нейните. Бяха леко хлътнали и затова изглеждаха по-малки.

— Ама че посрещане — да ви заваря в леглото си — подсмихна се Шанд.

— Къде си скитал толкова време и защо изчезна, без да се сбогуваме?!

— Ти закуси ли?

— Не.

— Тогава бягай в кухнята и поръчай да приготвят нещо, за да се облека на спокойствие. Знам, че си безсрамница, но старците са свенливи хора. Ще похапнем заедно на слънце, ако то благоволи да се покаже днес.

— Брей, свенлив бил — заискриха очите й. — По-скоро суетен.

Отдръпна се, когато той замахна небрежно към нея, и изтича през вратата.

Шанд се облече чевръсто и се шмугна в другата стая. Огромната цицина на главата на Лиан бе потъмняла до черно. Тъй… Каран го е фраснала, но защо? Започваше да се досеща. Надушваше неприятностите.

Странноприемницата имаше обърната на север веранда, опасана от ниски стени. Грееше ли слънце, тук беше приятно дори през зимата. По подпорите се виеха дебели лози с опадали листа. Каран се бе настанила на дъсчена скамейка. На грубовато скованата маса пред нея имаше чайник с чард, две големи чаши, купа плодове и чиния със самун черен хляб. Когато Шанд я доближи, тя режеше филии. Наля му чард, както той го харесваше — не особено силен, с няколко капки сок от зелен лимон — и му подаде чашата.

— Лиан няма ли да закусва днес? — подхвърли той.

— Лиан… още спи. Ох, Шанд… Ударих го по главата с твоето нощно гърне. Ама че ужас!

— Не е било моето нощно гърне — кротко я поправи той. — Аз обаче видях доста по-мила картинка, когато влязох.

— Към края на нощта ставам по-блага.

— А преди закуска си сприхава — спомни си старецът и побутна плодовете към нея. — После ще говорим.

— Не знам дали ми се говори за това — смотолеви Каран. — Е, къде беше? Заради нас ли се прибра?

Той не отговори и сякаш нарочно си придаде разсеяно изражение. Оттук се виждаха покривите на другите къщи в селото и виещата се пътека към Хечет. По нея не се мяркаше никой. Пушеците от комините се издигаха право нагоре. Каран изяде един гелон и започна да хапва от хляба. Шанд най-после проговори:

— Не точно заради вас. От Флуд прекосих Туркадско море, поех на изток по река Алм и накрая се върнах в Туркад.

— А може ли да попитам каква беше целта ти?

— Мои си работи. Нещо като поклонение. Изобщо не е свързано с някакви древни реликви, ако такава мисъл ти се е мярнала в ума. Защо съм се прибрал ли? Ами защото живея тук. Но търсех и вас двамата. Като гледам, много време сте прахосали, за да изминете толкова късо разстояние.

— Отнесохме Селиал до Бясната вода. Тя умря там и аакимите я погребаха при Моста на небесната дъга.

— Много мило от ваша страна.

— И тя беше мила с мен, привързах се към нея. После пък на Лиан му щукна да мине през Чантед, затова се отклонихме натам.

— Хъм-м… — проточи Шанд толкова хладно, че Каран продължи припряно:

— Минавал ли си край Готрайм?

Старецът я опари с поглед изпод щръкналите си вежди и каза троснато:

— Минах!

— Дали… е останало нещо?

Пак сърдит поглед.

— Каран, смайва ме нахалството ти да разпитваш, след като си ги зарязала от толкова време.

Тя си замълча. За всяко забавяне по пътя си имаше причини, но каквото и да кажеше, щеше да звучи като гузно оправдание.

— Рейчис е стар, Каран — натърти Шанд. — Предан и усърден, но твърде стар. Отдавна иска само да си грее костите на слънце и да прекара в блажени видения и спомени последните си години. Аз мисля, че си го е заслужил, а ти? Но вместо това той се бъхта от изгрев до среднощ, опитва се да поправи злото, сторено от войната, преди да е настъпила истинската зима. И се надява ти да се върнеш у дома, за да свалиш този товар от плещите му. Още не е започнал да те упреква, но вече се чуди докога трябва да ти служи толкова неуморно.

Каран беше готова да избухне в плач.

— Какво става в имението? Как са хората?

— Ами не чак толкова зле, честно казано. Равнините на Банадор са пострадали жестоко, но по хълмовете няма големи опустошения. Сигурно защото нашествениците не са искали да се катерят нависоко заради толкова оскъдна плячка. Но не се залъгвай, че Готрайм е непокътнат. Гашадите са минали оттам неведнъж, докато са щъкали от Шазмак и обратно. Има и разрушения, и загинали. Много неща можеш да възстановиш, смъртта обаче е безвъзвратна.

— Да, това е моят дълг — промълви тя. — Не разбирам защо мина толкова време, преди да го осъзная.

Тя скочи от скамейката.

— Я седни! В тези дни е неуместно да прибързваш, колкото и добри да са намеренията ти. В цял Ягадор цари хаос. И не забравяй, че Игър е прострял властта си над тези земи, включително и над Банадор. Не би помислил да се откаже от тях, каквито и временни съюзи да е уговорил в Катаза.

Каран беше наясно с това. Бе опознала безмилостното лице на могъществото.

— Помисли и за състоянието на Лиан — добави старецът. — Днес няма да може да пътува, вероятно и утре.

Тя направи гримаса.

— Да не говорим сега за това.

— Не можеш да бягаш от проблема с него, нито от истината за Готрайм.

— Знам. Не бягам от отговорност. Нека обаче го обсъдим по-късно. Прекалено съм объркана. Моля те, да поговорим за друго.

— Щом искаш…

— Все пак ми се ще да знам къде си бил — смънка тя плахо.

— Трябваше непременно да отида на едно място… много древно място.

— Охо, и ти си търсил ааканско злато!

— Не съм! По-скоро отидох да почета миналото. Своето минало. Не знам дали не е глезотия в такива времена, но не можех да не отида.

— Разкажи ми.

— Нямам желание. Също като тебе аз признавам с голяма неохота недостатъците и грешките си.

— Добре де… Какво друго прави през това време?

— По пътя насам се отбих в Туркад. Тайно, разбира се. Игър се бе върнал преди месеци. Ако се вярва на мълвата, бил разярен и смазал всякакво непокорство с желязна ръка. Прогонил гашадите и тутакси усмирил Туркад. Но това е версията на неговите послушни разказвачи — те, както винаги, пренаписват историята. Истината е далеч по-интересна, всичко се върти около твоята приятелка Мейгрейт.

— Виж ти… Разкажи ми и за нея.

— Твърде странни случки… Двамата с Игър били любовници…

— Знам — прекъсна го Каран. — И аз се наслушах по пътя на какви ли не слухове за нея, но всички си противоречаха.

Шанд сподели с нея всичко, което бе научил за делата на Мейгрейт.

— Повела армия към Банадор — добави накрая — срещу бунтовниците и гашадите. Заявила на всеослушание, че Каран от Банадор е нейна най-близка приятелка, затова нямало да изостави в беда народа й. Сега си направо знаменитост в своята малка страна, а и отвъд границите й.

— Не искам да съм прочута — печално отрони Каран. — Копнея само да си бъда вкъщи.

— Е, предполагам, че приказките ще секнат рано или късно. Както и да е. Тя освободила Банадор, натирила гашадите с подвити опашки чак до Шазмак. Тъй че в края на краищата си сторила добрина на своите хора, макар и не по собствено желание.

— „Нейна най-близка приятелка“! — смаяно проточи Каран. — Ами и така може да се каже, макар да не подозирах, че е способна да се сприятели с някого. Голяма особнячка е Мейгрейт. И е страдала ужасно. Ти срещна ли я някъде?

Шанд сви рамене.

— Никога не съм я виждал. Малко преди завръщането на Игър тя изчезнала. Друго не знам.

— И аз имам новини за тебе. — Тя му разказа за наученото в библиотеката на Чантед. — Фейеламор ни е изпреварила с няколко месеца.

— Лоши вести — поклати глава старецът. — Най-вече за Мендарк, защото може и да са свързани някак с пътешествието му на изток. Игър също трябва да научи незабавно. А аз се надявах на дълъг спокоен отдих в Тулин. Отгоре на всичко ти премълчаваш някои неща, нали? Хайде, изплюй камъчето!

Каран си наля още чард и се престраши да го погледне.

— Щом се налага.

— Да се поразходим. За някои неща е по-лесно да говориш, когато вървиш.

Минаха зад странноприемницата, слязоха под купчината дърва и поеха по заснежена поляна с билки. Скоро стигнаха до така наречения път към Хечет, който си беше разкаляна пътека.

Шанд я хвана под ръка и допирът на коравите му пръсти някак я успокояваше. Страхуваше се да говори за Лиан.

— Вярвах му. Обичах го…

— Още го обичаш. Той още носи в себе си това, което те е привлякло. Както и онова, за което си си затворила очите, когато си направила избора си.

— Мразя го! Тепърва научих за него нещо, което ме кара да го ненавиждам.

— Дрън-дрън. Държиш се като обидено детенце.

— И ти не вярваш на Лиан, често си ми го натяквал.

— Признавам, но аз съм предубеден спрямо зейните. Никога не съм крил отношението си. Мендарк се доверяваше на Хения, а тя предаде Съвета. Всички зейни са такива!

— Не знам какво да правя! — завайка се Каран. — В главата ми е пълна бъркотия.

Спускаха се предпазливо по стръмнината. Тук-там калта бе замръзнала и запазила отпечатъци от ботуши. Вървеше се трудно. От време на време нагазваха в хлъзгава глина. Стигнаха с пързаляне до подножието, където ги очакваше гората — тъмни стволове, тъмни клони, тъмни твърди листа дори през зимата.

Каран подреждаше спомените си от нощта, опитваше се да проумее какво се бе случило.

— Той си беше любопитко, още когато се срещнахме — говореше тя по-скоро на себе си. — За мен това любопитство стигаше до безочлива наглост. Задаваше въпроси, които никой не би трябвало да си позволява да зададе на непознат. Тогава се стъписах, но после се убедих, че винаги така се държи.

— Това е в природата му… присъщо е на всички зейни. И затова е майстор-летописец. Само че точно тази чудатост ги доведе до падение.

— Знаеш ли, че веднъж в Шазмак той дори се вмъкна в стаята ми да търси Огледалото? Побеснях, но после научих, че заклинанието на Емант е разпалило неутолимо любопитството му. Може би така е постъпил и Тенсор — и двамата са злоупотребили със слабостта му.

— Какво искаше да узнае Лиан?

— Попаднал на нещо в книга, която Емант му пробутал. Оттогава не го е споменавал, а аз не го разпитвах. Направо пощуряваше от тази съблазън — можел да намери ключа към една от великите загадки. Да де, велика според летописците, иначе едва ли има някакво значение.

— А той спомена ли точно какво го интересува? — попита Шанд доста равнодушно.

Каран сви вежди. Толкова се бе ядосала в онзи ден…

— Видял образа на някаква плоча…

— Тълкувателната плоча!

— Да, май това беше. Тя била ключът към каронската писменост, доколкото си спомням.

Старецът въздъхна шумно.

— Представям си какви страсти ще се разгорят в душата на един майстор-летописец… Ако успеем да преведем запазените архиви на кароните, пред нас ще се открият цели нови светове.

— Съвсем бях забравила, но след Катаза и неговото угодничене пред Тенсор…

— Не забравяй, че Тенсор го е заставил насила да му помага.

— Да, отначало! Накрая обаче Лиан му помагаше с голямо желание в замяна на знанията, които би могъл да получи от него. — Каран се вълнуваше все повече и не можеше да мисли ясно. — Каквато ще да е причината, той го направи! А може ли изобщо да има нещо вярно в историйката му как избягал от Нощната пустош? Кой би могъл да се изплъзне на Рулке?

— Той каза истината, каквато му е известна — натърти старецът. — Впрочем за какво щеше да послужи той на Рулке в Нощната пустош? Или е избягал, или Рулке го е пуснал да избяга. Не е ли все едно?

— Не е, защото аз съм виновна! Аз го изоставих там. Ще нося срама до края на дните си. А от снощи този спомен ме разкъсва отвътре! — Мислите й поеха в друга посока. — След това, което е сторил Рулке на зейните, ми изглежда невероятно Лиан да сключи сделка с него. По принуда… да! Но не и охотно. От друга страна обаче е твърде лесно да му се наложиш. Рулке не би се затруднил да смачка волята му. Щом и Емант успя…

— Не мога да те разбера, говориш много объркано — поклати глава Шанд. — Какво се случи снощи?

Тук пътеката заобикаляше ниския край на поредния рид и излизаше от гъстата гора на поляна. Под тях се спускаше стръмнина, по която дърветата растяха нарядко, и продължаваше в поредица от долини с дълбоки преспи. Шанд се облегна на един стърчащ камък и се загледа надолу.

— Такава бъркотия… — смънка Каран. — След Чантед той преливаше от самодоволство, аз пък бях постоянно наежена. Пак се почнаха онези кошмари с Рулке. С Лиан се скарахме, защото нещо ме прихвана, залостих вратата и не го пуснах в стаята. Може пак аз да съм виновна за всичко! И тогава двамата засънувахме едновременно настоящето и миналата зима, когато го призовах неволно. Май че тъкмо миналото проправи път към сегашното. Сънищата ни се сливаха, не можех да прекъсна връзката, а после се появи Рулке.

— Какво?! — Шанд я награби за раменете, впи поглед в очите й и я раздруса. — Рулке в плът и кръв? През портал ли дойде?

Тя се отскубна и изведнъж я обзе страх за Лиан.

— Не, само образ, но накрая взе да ми се привижда толкова плътен, все едно беше в стаята.

Тя разказваше, а старецът се омърлушваше.

— Пред това другите ти лоши новини направо бледнеят. — Той се отпусна на паднал дънер и се хвана за главата. — Ех, да бях се прибрал по-рано!

— Същински ужас, казвам ти. Почувствах се като разкъсана — сякаш едновременно бях в миналото, преди година, и в настоящето. Рулке се помъчи да ми наложи принуда чрез връзката с Лиан. Мъничко му оставаше.

— Но за какво му е власт над Лиан? — На Шанд като че му хрумна нещо крайно неприятно. Надигна се и продължиха по пътеката. — Впрочем защо ще използва Лиан, за да стигне до тебе? Май му е по-лесно да се вмъква във вече създадени връзки, отколкото да опитва с нови.

— Щеше да разполага и с мен, ако не бях опитала да строша черепа на горкия Лиан. — В този момент тя изобщо не изглеждаше объркана. — Трябва да се върна. Зарязах го да се въргаля в несвяст. Ами ако умре?

Тя се врътна, но Шанд я хвана за пеша на палтото.

— Почакай! Сега всичко ми е ясно. Бъркаш. Рулке е обсебил Лиан, както постъпи с Игър преди векове! Каквото и да говори или върши Лиан, колкото и убедителни да са оправданията му, в нищо не бива да му се доверяваш. Той вече не е твоят приятел, а кукла в ръцете на опасен враг. Пази се от него.

Каран залитна и се подпря на близкото дърво.

— Не се боя от Лиан. Никога няма да ми стори зло.

— Трябва да внимаваш с него! — настоя Шанд с глас, недопускащ възражения, и сприхавият й нрав пламна тутакси.

— Винаги си бил предубеден спрямо зейните. Затова си против Лиан.

— Познавам измените на зейните по-добре от всеки друг на този свят.

Враждебността му я вцепени.

— Не, няма да повярвам, че Лиан е такъв. А когато отида при него, как да се държа? Той ми вярваше, каквото и да се случи.

— Но нали от цял час ми разправяш колко си разтревожена!

— Исках само да споделя! — изхленчи Каран. — Остави ме, не съм те молила да се разпореждаш с живота ми.

Тя хукна встрани от пътеката, но Шанд я догони.

— Прекалено е важно, за да си позволиш детинско цупене.

— Не се цупя! — грубо отвърна Каран. — Не ми е по силите да се държа така с него, дори да си прав.

Старецът я изведе от гората на слънце. Накара я да седне на един зърнест отломък и тя плъзна пръст по грапавините. Шанд се загледа към пътя, погълнат от някаква душевна борба.

— Връщам се — отсече Каран. — Лиан е сам.

— Нищо му няма. Надникнах при него преди закуска. Задължително е да си изясним какво ще правиш.

— Единственият начин е да поговоря с него.

— Не! — изръмжа Шанд и си наложи спокойствие. — Само ще предупредиш Рулке. Нито думичка пред Лиан, умолявам те. Преструвай се, че нищо не е имало.

— Ти така ли се справяш със затрудненията си? — ядоса се Каран.

— В случая това е най-доброто.

— Не ти вярвам и няма да те послушам.

— Длъжна си — изрече той с предишната непреклонност.

— Съсипваш ме… — Тя се удари с юмрук по челото. — След всичко, което Лиан направи за мен! И да се е поддал на покварата, вината е моя.

— Той е отговорен за постъпките си.

— Допускаш страшна грешка.

— Нима някой познава зейните по-добре от мен? — горчиво промълви старецът. — Половината си живот прахосах да не ги изпускам от поглед.

— И все пак — ако се заблуждаваш?

— Не се заблуждавам.

Шанд се отдалечи малко по пътеката, после се върна, някак попрегърбен. Каран се изпречи пред него.

— Какво си намислил?

Той седна на леда и подпря глава на юмруците си. Не му беше леко да изтръгне думите от себе си.

— Ако това беше война…

— Но не е! — изсъска Каран. — Лиан е мой и ще го браня до последния си дъх. Срещу тебе също, ако ме принудиш, въпреки че много си ми помагал и съм привързана към тебе.

— Той трябва да бъде отведен в Туркад и проверен с всички средства, достъпни на Тайното изкуство.

— А после? Какво ще правите после с моя Лиан?

— В най-добрия случай ще бъде под денонощно наблюдение.

— Върви по дяволите! — бясно изкрещя тя. — Опита ли някой, ще се лее кръв!

— Каран — по-благо промълви Шанд, — ти не можеш да проумееш колко голям е залогът.

— Знам обаче какъв е моят залог! — Тя коленичи пред него. — Шанд, остави го под мой надзор. Нека го отведа в Готрайм. Дори ако той… ако той е какъвто казваш, там не може да навреди с нищо. Няма нито какво, нито кого да шпионира.

— Това не е игра, да ти е ясно.

— Да не си въобразяваш, че за мен е игра? Според тебе Рулке способен ли е да го принуди да върши неща, които бездруго не са му по силите?

— Не — с нежелание призна старецът.

— Може ли Лиан да си послужи с Тайното изкуство, или да борави с оръжие, сякаш отдавна е обучен за това?

— Не, разбира се! Обсебването не пренася дарбите или уменията на онзи, който го е наложил.

— Значи дори да си прав, Лиан не може да направи нищо друго, освен да слухти и да души наоколо. Как ще навреди някому, ако е в Готрайм?

— Ами ако избяга?

— Мигом ще ви пратя вест и ще тръгна да го търся.

— Не ми харесва… — Шанд крачеше напред-назад по пътеката и размахваше ръце. Накрая промърмори неохотно: — Така да бъде — и аз ще дойда в Готрайм. При едно условие.

— Каквото поискаш! — непредпазливо избълва Каран.

— Ще се съгласиш да постъпваш както аз ти кажа.

— Естествено! — въздъхна тя с облекчение.

— Видях се с Малиен в Туркад — добави старецът. — Спомена, че можело да намине при тебе през зимата. Дойдат ли аакимите, ще им заръчаме да го пазят, а аз ще се прибера у дома.

— Много ще се радвам да ми гостуват. — Каран разчиташе, че щом Малиен й е роднина, ще застане на нейна страна. — Но ако Готрайм е в толкова бедствено положение, както казваш, не си представям с какво ще ги храня. А как беше Тенсор?

— Нито по-добре, нито по-зле.

Продължиха да спорят по пътя на връщане към странноприемницата и едва ли не пред прага Каран се съгласи да изпълнява заповедите му. Струваше й се, че току-що е убила нещо в себе си.

Лиан се събуди с неописуемо главоболие. Намери леглото празно. Къде ли беше Каран? Облече се, като събираше сили по малко. Мръднеше ли глава, започваше да му се гади. Когато слезе долу, хората го стрелкаха с любопитни погледи, но му беше прекалено лошо, за да обръща внимание на това.

В кухнята го лъхна неприятна жега. Не успя да преглътне повече от няколко лъжици каша. Затътри се навън и изкуцука към купчината дърва. Там се просна върху голям пън. Беше премалял и не можеше да шавне.

След време започна да се посъвзема. Тогава чу двама души да разговарят на пътеката. Нямаше как да не познае гласа на Каран. Искаше му се да изтича при нея, за да потърси утеха.

— Не мога — смънка тя покрусена.

Май плачеше. Две-три думи стигнаха, за да разпознае и гласа на мъжа — Шанд! Върнал се е! Ако можеше, щеше да скочи тутакси и да го прегърне. Съвсем скоро обаче това желание се изпари.

— Сега Лиан е врагът — неумолимо подчерта старецът. — Няма съмнение, че Рулке го е обсебил. След случилото се снощи е невъзможно да му се доверяваш.

Снощи ли? Какви ги дрънкаше Шанд? Кошмарите започваха да се процеждат в паметта му.

— Не! — извика Каран. — Как смееш да искаш това от мен?

— Лиан не е нищо друго освен оръжие в ръцете на Рулке, и то смъртоносно. Послушай ме, или край на уговорката ни. Аз ще го издам, щом ти искаш да го прикриваш. Няма да отстъпя, Каран.

— А аз си мислех, че си ми приятел — изхленчи тя.

— Такъв съм. Не позволявай чувствата да ти попречат. От твоето решение може би зависи съдбата на много хора.

— И Лиан е един от тях.

— Каран! — изръмжа старецът ледено.

Тя се пречупи и смънка с мъка:

— Ще правя каквото кажеш.

Лиан изстина.

— И да не изтървеш нито думичка пред него!

Двамата продължиха нагоре по пътеката и той вече не можеше да ги чува.

Седя при купчината дърва цяла вечност, закрил лицето си с длани и загледан между пръстите си в утъпкания сняг. Каран го предаде, отрече се от него, а той изобщо не проумяваше причината. Идеше му да избяга оттук, но го възпряха болката и крайната немощ. Копнееше за смъртта.

В кръчмата поднасяха обяд, когато Каран и Шанд слязоха от горния етаж. Лиан седеше близо до огнището, на масата пред него изстиваше недокосната паница. Отокът на главата му беше грамаден, лицето му жълтееше, затова пък по бузите му избиваха яркочервените петна на треската. Кръвясалите му очи гледаха изцъклено, а кожата на пръстите му имаше синкав оттенък.

— Шанд! — промълви той сдържано. — Върнал си се. — Каран не смееше да го погледне в очите. Личеше, че пак е плакала. — Колко се радвам да те видя. — Усети, че Каран се взира в него, и подхвърли озъбено: — Цепи ме главата, а не помня от какво може да е това.

Пипна натъртеното си слепоочие и трепна от болка. По пръстите му пак имаше кръв. Позяпа ги смутен.

— Дали не съм паднал по стълбата? Нищичко не помня.

— Ох, Лиан, какво да те правя? — отрони Каран.

Виждаше го болен, печален и глуповат. Очите й се напълниха със сълзи и тя изхвърча през вратата.

Шанд остана. Наля вино ма Лиан и подхвана жизнерадостно разговор за отминали времена. Лиан недоумяваше какво може да се е случило през нощта, оставила празнота в паметта му. Предишния ден си беше бодър и ведър, а днес се отнасяха с него като със злодей.

Изобщо не се заблуди от преструвките на Шанд, а Каран беше жалка гледка, когато се опитваше да прикрие чувствата си. Нещо се бе объркало, сигурно заради необузданите му сънища, но не можеше да разбере какво.

Вечерта Шанд си легна, а Лиан пресрещна Каран в коридора.

— Моля те, кажи ми какво става. — Хвана студените й ръце и добави: — Винаги съм ти вярвал…

Тя се двоумеше мъчително. Признаеше ли на Лиан, Шанд щеше да го издаде. Отдръпна се. Лиан пак протегна ръце към нея.

— Моля те!

Тя стоеше безволно.

— Недей, Лиан — прошепна след малко. — Не ми причинявай това. Няма да го понеса.

Врътна се и избяга.

Той зяпна след нея съкрушен. Край. Всичко между тях се бе разпаднало на късчета. Какво щеше да прави сега?

И тази нощ, и още много нощи след нея в миговете на най-черно отчаяние се питаше дали все пак не се е отметнал от всички тях, за да служи на Рулке, без дори да съзнава.

Каран лежеше в студената си постеля и сън не я ловеше. Защо Лиан беше постъпил така? Истина ли беше? Не знаеше. Доскоро би се доверила на собствената си преценка, но Шанд безжалостно я бе лишил от тази опора. „Защо отстъпих? Той се заблуждава. Знам, че греши.“

„Моля те, Лиан, ела при мен… — повтори си поне стотина пъти през нощта. — Нищо не казвай, само ме прегърни и всичко ще бъде както преди. Ще наруша обещанието си. Ще избягаме в планините, където никой няма да ни намери.“

Зазоряваше се, а тя не бе мигнала. „Защо не дойде? Щяхме да се разберем…“

Но Лиан не смееше. Отчуждението й бе опустошило душата му. Страхуваше се от мисълта, че отново ще го отхвърли.

35.Завръщане у дома

След два дни потеглиха от Тулин на изток към прохода и Банадор. Слънцето се бе подало през облаците и превръщаше снеговете в киша и кал. Пътуването стана по-трудно, но пък те бяха закалени и седмицата се изниза без произшествия. През последния ден беше най-неприятно, защото газеха в кал, която понякога им стигаше до прасците. Мъкнеха се смълчани, всеки затворен в себе си, предъвкваше личните си тревоги.

Лиан поизостана. Шанд тръгна до Каран, за пръв път от дни можеха да разменят някоя дума насаме.

— Кажи ми кога започнаха онези сънища.

— Докато бяхме във Флуд.

— Сънувала ли си, откакто напуснахме Тулин?

Не й се приказваше. Чувстваше се предадена от Шанд, а приятелството им — опорочено завинаги. Застави се да бъде любезна.

— Аз не съм сънувала!

— А Лиан?

— Никога не говори за сънищата си, но ги има често.

Спуснаха се към Банадорските възвишения, които в други земи сигурно щяха да заслужат названието „планини“. Тази област на стръмни ридове и тесни проломи пак беше безплодна след поредната сушава година. Тук-там имаше по някоя махала или отделно стопанство с малобройни стада овце и кози. Не срещаха никого — пътеката минаваше по каменистите безводни била.

Навлязоха сред заоблени гранитни хълмове, по които само тук-там стърчеше по някой бор, а в широките долини се виждаха обработени земи и по-големи градчета. Накъдето и да погледнеха, виждаха следи от войната — изгорени ниви и гори, разрушени мостове и къщи. Недалеч от Готрайм стигнаха до село, превърнато в пепелище.

Каран усещаше корава буца в гърдите си. Дори непоносимите й съмнения в Лиан избледняха пред страха от това какво може да завари вкъщи.

Добраха се и до река Райм, която течеше през нейното владение, оросяваше полята около град Толрайм и продължаваше на изток, за да се влее накрая в морето. Каран нахлупи ниско шапката си, когато минаха през града. Не искаше да поздравява и да обяснява, преди да е видяла дома си.

Толрайм беше видимо бедно, но приятно място. Просто едно разраснало се село — около двеста къщи, няколко дюкяна, пазарно площадче, библиотека и храм, всичко построено от розов гранит и сивозелени шистени плочи. Но сега гледката беше скръбна. На мястото на много от къщите стърчаха само почернели стени. Камъните от средната арка на моста над Райм лежаха разпилени в речното корито. Това щеше да създаде голям проблем напролет, когато реката прииждаше буйно.

Прекосиха я по брод и тръгнаха по криволичеща пътека между високи живи плетове. През пролуките откриваха стъпкани посеви и кости от изклан добитък, които мършоядите бяха оглозгали отдавна.

Имението Готрайм бе разположено в горния край на обширна долина. Склоновете от двете й страни бяха затревени, на много места стърчаха валчести камъни и горички. Изкатериха се на хълма и се показаха комините. Каран преглъщаше сълзите си. Пресметна, че тръгна оттук с Мейгрейт преди почти петстотин дни, като си въобразяваше, че ще отсъства не повече от два месеца.

Обзе я неловкост, че води Лиан и Шанд — би видяла по-натрапчиво всеки недостатък, немарливост и селяндурщина през техните очи. Какво ще си помисли за родното й място Шанд, пребродил надлъж и нашир света, познавал някога властта и богатството? Какво ще открие Лиан със зоркия си поглед на летописец?

Къщата в Готрайм беше малка и овехтяла сграда от розов гранит, а зад нея се простираха по-нови пристройки от същия камък. Цялото здание имаше горе-долу овална форма и изглеждаше ниско със своите три етажа. Обикновеният конусовиден покрив от зелени плочи завършваше с пилон, на който не се вееше знаме. Бронзовият ветропоказател изобразяваше литнала гъска, която обаче бе поразена преди време от мълния и дългата й шия провисваше.

Двуетажните пристройки имаха малки прозорци от външната страна, а от вътрешната бяха добавени дълги веранди. Откритата страна пък бе запречена с ниска ограда, над която се издигаха решетестите рамки за асмите. Градината със зарзават и подправки за кухнята се намираше нагоре по слънчевия северен склон. Всичко имаше някак домашен, саморъчно направен вид, но цветните лехи пред входа бяха спретнати, а чакълът на алеята — заравнен наскоро.

Над овощната градина в дъното на долината започваше тревиста стръмнина с кафяви петна на скални отломъци и гранитни зъбери. Половин левга нататък нагъната гранитна стена преграждаше достъпа до планината. Тясна пътека се виеше нагоре към безлюдни възвишения, ръбести била и дълбоки влажни долини, също и към притежаваната от Каран великолепна, но напълно безполезна Готраймска гора.

Щом доближиха, тя забеляза следи от удари по зида на фасадата, а едното крило бе напълно опожарено. И по другата пристройка личаха повреди, част от оградата представляваше само купчини разпилени камъни.

— Можеше да е по-лошо — промълви тя, колкото и да я смразиха разрушенията.

Още по-силно я бе потресъл видът на града. Ако това се смяташе за умерени щети, как ли бе пострадала останалата част от Банадор? Зимата беше пред прага. Заради дългата суша нямаха никакви запаси. Значи още преди пролетта щеше да започне глад.

Колкото и тихо да бяха доближили къщата, отпред ги чакаше малка група хора. Готвачката Мавид, ниска и бледа, Нутан и Мара — дребнички и с обветрена, загоряла кожа, които бяха градинари в имението отпреди раждането й, Стария Мид — винар и сръчен майстор във всичко, закръглен като бъчвите в избата му, две помощнички на готвачката и тъкачката Галги, висока, дългокрака и с изкривени пръсти. Начело на шестте деца пък беше палавият Бени, момчето на готвачката.

— Каран, Каран! — пищеше той и подскачаше в кръг.

Отпред чакаше нейният иконом Рейчис, изглеждаше остарял с десетина години. Сега беше мършав, с хлътнали бузи, а от косата му бяха останали само няколко рехави бели кичура. Той се помъкна към нея като пребит, но усмивката му грееше.

— Каран-лар — протегна дългите си ръце към нея. — Молитвите ни бяха чути. Колко отдавна те чакаме и копнеем да се завърнеш. Добре дошла у дома.

Тя пусна раницата си на земята и се втурна по стъпалата.

— Рейчис, толкова съжалявам! Не биваше да мърдам оттук.

Обгърна го с ръце. Той се извисяваше над нея, но беше само кожа и кости.

— И аз все туй повтарям. Последната година беше възтежка. Ама като чухме как и ти си била замесена във всичко, щеше да е по-лошо, ако беше тук. Гашадите идваха насам неведнъж, все за тебе разпитваха. Да ти река обаче, че се държаха с нас по-добре от ония от Втора армия, че и от Първа армия на Игър! Да влезем.

— Къде са другите? — плахо попита Каран. — Да не би…

— Провървя ни повече, отколкото на съседите, в Готрайм нямаме убити. Същинско чудо! Другите са на лов или събират каквото ражда земята, че ни е останало малко за ядене, а за зимата не сме скътали нищо. Някои пък слязоха в града да помагат при възстановяването.

Тя поздрави всички и накрая спря пред Бени. Стисна мърлявата му десница.

— Липсваше ми, Бени. Какво ще кажеш да се поразходим, след като пийнем чай? Ще ме разведеш из градината и при животните. Ти пак ли си тормозил стария Кар? — сети се тя за черния лебед, който от години обитаваше езерцето.

Бени се обля в сълзи.

— Няма го Кар! Ония гадни войници го изядоха!

За него нямаше по-голямо зло през войната и беше неутешим. Каран го прегърна.

Олющената двойна врата на къщата беше отворена. Тя бе направена от дъски, дебели колкото нейните юмруци, укрепена с железен обков отвътре и отвън и цялата осеяна с нитове. Едното й крило беше вдлъбнато и сцепено.

Каран представи на всички Лиан, който се държеше любезно, но необичайно хладно. Разбира се, Шанд познаваше и Рейчис, и останалите. Влязоха в кръглото фоайе, широко трийсетина крачки. В дъното се виеше стълба към втория етаж. По каменните плочи бяха пръснати протъркани пътеки. От двете страни имаше толкова големи камини, че във всяка можеше да бъде опечен на шиш цял бик. Нямаше огън и фоайето беше мразовито.

Каран постоя смълчана.

— Къде са килимите и гоблените?

— Отмъкнаха ги войниците — тъжно обясни Рейчис. — Както и свещниците, сребърните съдове и прибори, почти всичко от накитите на твоята майка, а и каквото още можаха да отнесат. Не ни стигат дървата да отопляваме и фоайето. Ела в кухнята.

Тя тръгна след него към северното крило. Кухните и килерите не бяха опустошени, само че в тях не се намираше почти нищо за ядене. В голямата кухня чудноватата печка, измислена от баща й, заемаше цяла стена. На нея къкреха няколко тенджери. В отсрещната стена имаше огнища за печене. Всички се събраха да се сгреят около печката, докато Мавид свари чай.

Изпиха го на крак, защото Каран бързаше да види колко е пострадало имението. Рейчис изброяваше по време на обиколката:

— Северното крило не е много порутено, но южното ще трябва да се строи наново.

Отидоха в градините, чийто вид също беше окаян. Лиан се озърташе неспирно.

— Изобщо не си представях, че си толкова богата!

Наследството на Каран от майка й обхващаше горната част на долината и ридовете от двете страни — все стръмнини с шубраци и редки дървета, бедна камениста почва, благодатна единствено за овце и кози. Само тясната ивица край реката беше годна за обработване.

Тя притежаваше и Готраймската гора, ширнала се източно от планините, както и разни водопади, потоци и малко езеро. Тази гора беше почти недокосната от човешка ръка — прекрасна, стара, с много дивеч и риба, но и трудно достъпна. До нея се стигаше по опасни стъпала, изсечени в гранитните канари. Затова всъщност не добавяше много към имота.

Е, да, Каран бе наследила и онова въплъщение на безумието — Каркарон, разположен още по-нагоре, над гората, недалеч от още по-опасната пътека, по която се стигаше до Шазмак. Преди пет столетия го бе построил лудият й предтеча Басунез, намерил в мястото някакво вселенско значение, неясно за никой друг. Каркарон беше напълно безполезен и пустееше след смъртта на създателя си.

— Да бе, богата! — изсумтя Каран. — Можем да се изхраним, но не остава кой знае какво за продан, нито пък имаме пари да си купим онова, което не можем да отгледаме или изработим. Когато тръгнах оттук миналата година, Готрайм затъваше в дългове. Пък и в подобрите времена, преди сушата, брояхме богатството си в сребро, а не в злато.

Оглеждаше щетите и посърваше с всяка минута. Никога нямаше да изпълзят от тази яма.

— Това ли е всичко? — промълви, когато Рейчис описа запасите им. — Ами сметките?

Старецът се запъна. Тежките новини означаваха за него да признае, че се е провалил.

— Зле сме и със сметките…

Извади огромна счетоводна книга, която попълваха през последните три десетилетия. Той изпъшка, приглади последната изписана страница и посочи остатъка.

— Само толкова?! — спадна гласът й до шепот. — Сто и пет сребърни тара? Ако ще си купуваме храната, няма да изкараме с тези пари и един месец.

Дори ако можеха да се надяват на плодородие следващата пролет, имението нямаше да припечели нищо повече до средата на лятото.

— Войната… — скръбно натърти икономът. — Глоби, налози, конфискации… Давах и рушвети, за да не разграбят войниците всичко до шушка. Късметлийка си, че нещичко остана. Ако твоята приятелка Мейгрейт не бе повела армията си към Банадор, сега щяхме да се свираме в палатки. А откакто се върна Игър, направо ни вкарва в гроба с неговите данъци. Погледни, описал съм всеки разход. Но да знаеш, че ни е по-леко, отколкото на повечето хора наоколо.

Спомена десетина семейства, които сега имаха само земята си. Каран захлопна корицата на книгата.

— Кога ще дойдат отново бирниците на Игър?

— Щом настъпи пролетното равноденствие.

— И на колко оцениха задълженията ни?

— Петстотин и четиридесет тара — още по-печално я осведоми Рейчис.

Каран пребледня.

— Ние се нуждаем от по-голяма сума само за да си попълним запасите, без нищо да възстановяваме… Благодаря ти, Рейчис.

Той кимна и излезе, като едва местеше краката си. Каран опря чело в корицата на счетоводната книга.

Шанд я намери в тази стая след час. Докосна рамото й и тя се стресна. Отдръпна се сърдито.

— По-тежко ли е, отколкото си мислеше?

— Много по-зле. На практика вече сме разорени. Това ни чака, когато бирникът на Игър ни навести през пролетта. Волю-неволю ще се обърна към лихварите. Как ли ще ме оскубят в тази повсеместна съсипия? Могат да искат каквато лихва им хрумне.

— Стотици проценти, предполагам. Нищо ли не можеш да продадеш?

— Трудно ще се намери нещо. Повечето ценни вещи ги няма бездруго. А каквото и да открия, няма да ни донесе никакви пари, защото хиляди други семейства също се опитват да продават. Затова пък за онова, което ми е необходимо, ще искат купчини сребро. И още съм длъжница на Лиан, на тебе и на Малиен за разходите през тази година на скиталчество.

— Дълга към мен го отпиши — настоя Шанд. — Мога да си го позволя.

— Веднъж си поприказвахме за това — рязко напомни Каран. Сега още по-малко би търпяла да му е задължена. — Аз си плащам дълговете.

„Но с какво да се разплатя и с тебе, и с останалите?“

— Е, не се знае какво ще ни донесе пролетта — ведро рече старецът. — Откажи се от тази скръбна физиономия до сутринта. Приготвят пиршество по случай завръщането ти. Не им разваляй празника. И на тях не им е било леко. Господарката на дома трябва да се усмихва, да дава пример, каквито и да са чувствата й.

— Знам какво ще ми донесе пролетта! — процеди Каран. — Късметът ме изостави. Но в едно си прав. Отчаянието се преглъща по-лесно в собствения дом, а не по пътя. И никой няма да се труди по-усърдно от мен за възстановяването на Готрайм.

Вечерта имаше съвсем скромно угощение. Оскъдицата и откъм разнообразие, и откъм количество, бе прикрита с диворастящи подправки, чесън и горчица. Но вино имаше достатъчно. Потанцуваха и попяха. Цареше оживление като след отминала буря, преди да е започнала черната работа по разчистването. Лиан дори се насили за сказание, далеч не най-успешното в живота му, но пък хората в Готрайм не бяха чували по-добро и лесно му простиха киселото изражение, с което говореше.

Личеше, че на Каран тук й е мястото, колкото и късно да го бе осъзнала. Шанд за пръв път я виждаше толкова щастлива да е в центъра на вниманието.

Отдавна мина полунощ. Всички се бяха разотишли да си легнат. Каран уморено се замъкна нагоре по стъпалата към своята спалня на последния етаж. По гредите на тавана избиваха петна от влагата, между дъските на пода имаше пролуки. По стените не бе останал и помен от украса. Затова пък високите тесни прозорци по извитите стени гледаха на изток, юг и запад. Огромното легло бе оправено наскоро, а до него ухаеше ваза с късни теменужки.

Цяла година си бе представяла как ще се наслади на собствената си постеля. Е, да, почти винаги си мечтаеше и как я споделя с Лиан, но той бе останал в една от стаите за гости на първия етаж. Смъкна дрехите си, хвърли ги в коша за пране, наплиска се припряно с ледена вода и се настани върху хлътналия по средата стар дюшек.

Час по-късно, премръзнала и измъчена от безсъние, тя се надигна от леглото. Опразни раницата и подреди вещите си. Неспокойно шарещите й пръсти напипаха потъмнялата сребърна верижка, която Лиан й бе дал в Катаза. Спомен от по-щастливи дни, а и най-ценната вещ, която притежаваше в момента.

Опита се да я изтърка с мръсна риза, но среброто не лъсна. Наметна халат и слезе в миялната. Намери малко разтвор за сребро, станал съвсем излишен след ограбването на имението, и се зае да почисти верижката.

Час по-късно тя изглеждаше като изкована и сплетена току-що, само между брънките бе останала малко патина, която не можеше да се махне и с твърда четка. Каран доближи верижката до фенера. Прекрасен древен накит. Точно както си мислеше — изработена бе по подобие на усуканите каменни спирали на Голямата кула в Катаза. Предположи, че Кандор е искал тя да му напомня за великолепната постройка, но и досега се озадачаваше, че я е скрил толкова грижливо. В твърдината му бе имало хиляди несравнимо по-скъпоценни неща.

На закопчалката бяха останали драскотини, запълнени с набита мръсотия и патина. Каран почисти мъничките улейчета с игла. Накрая видя, че това са букви — ФИАКРА. Името не означаваше нищо за нея. Видя и прекрасно гравиран знак на майстора, направил верижката. Реши да попита Лиан какво означават името и знакът. Ако Лиан някога й проговореше.

Оказа се, че са стигнали в Готрайм точно навреме. През нощта вятърът от юг се развилия и донесе такава виелица, че на сутринта трябваше да газят в сняг до колене. През деня продължи да вали, а според календара все още беше есен.

Снегът се сипа две денонощия, накрая слънцето огря и стопи всичко. От това обаче не им олекна — бяха получили предупреждение за дълга сурова зима… и неизбежен глад в Банадор. А имаше и опасност да ги погубят студовете. Дървата за огрев не стигаха.

Плашеха се и от гашадите, макар никой от тях да не се бе мяркал в долината през последните месеци. Каран научи, че най-близкият гарнизон на Игър е на един ден път, в Тулдис. Това също не я успокояваше.

Ден след ден се проточваха в тежък труд. Всички се раздаваха докрай, за да натрупат отново запаси от дърва и да съберат каквато храна намерят. Единственият недокоснат източник беше гората на платото, до която обикновено не припарваха заради рисковете по пътя. Там имаше гъби и ядки, едър и дребен дивеч, риба в езерото. Само че губеха твърде много време да свалят в имението припасите. А тъкмо време нямаха, следващите снегове щяха да покрият земята с преспи за поне стотина дни.

Но Лиан се чувстваше несравнимо по-уютно в Готрайм, вероятно защото имението не се отличаваше с пищна величавост и претрупани украси. А може би и изтощителната работа му помагаше — бъхташе се наравно с другите, ставаше преди изгрев и се прибираше за почивка дълго след ранния залез. А на него се падаха най-неприятните задачи, защото беше непохватен и несръчен. Смесваше хоросан, мъкнеше пълните кофи, носеше вода или търкаше и миеше бъчви.

Може би така му бе по-леко, защото нямаше време да умува, да тъне в невесели размишления и да се гърби над книгите си до среднощ. А дори да откраднеше някоя и друга минута, тук свещите бяха скъпоценност, а и умората също не му позволяваше този лукс. Никой в Готрайм не се увличаше в разговори какво става по широкия свят, по мълчаливо съгласие Каран и Шанд също не ги подхващаха.

Вероятно му въздействаше и духът на Готрайм, някаква недоловима особеност на земята или къщата, които отказваха да се подчиняват на външни влияния.

Каквато и да беше причината, и той, и Каран се отърваха поне за малко от мъчителните сънища.

Като го гледаше толкова живнал, тя започна да се съмнява случил ли се е наистина онзи ужас в Тулин. Все повече крепнеше увереността й, че Шанд е сбъркал. Не пожела обаче да говори за това с Лиан, както и той с нея. В непреклонните си усилия да подготви имението за зимата Каран загърби страховете си. И макар че телата им жадуваха за взаимната утеха, която можеха да си дарят, никой от двамата не отиваше при другия през нощта. Стената между тях беше прекалено висока.

— Няма да се справим — призна Каран пред Шанд, докато разтоварваха дърва за огрев от каруцата. Гневът й към него се бе поуталожил, защото старецът се трудеше неуморно заради нея. — Не ни стигат хората.

Шанд изсумтя и се напъна да качи още един дънер върху купчината.

— Приказките само хабят дъха — промърмори той.

— Добре де, но не ни ли споходи някакво чудо, ще гладуваме.

Вечерта всички бяха потиснати — по принуда трябваше да преглътнат горчивата истина, че имат храна за не повече от два месеца, дори да прибавеха в казаните неприкосновените семена за посев и малкото разплодни животни, които беше задължително да опазят до пролетта.

Каран събра хората си. Отби се в избата и порови между бъчви, недокоснати след смъртта на нейния баща. Чудеше се как грабителите в униформи не са открили избата. Върна се горе с буренце на рамо и го постави внимателно върху масата. По него, косата и куртката й лепнеше гъст прах.

— Свиках ви тази вечер — започна тя, — за да обсъдим положението си.

Докато говореше, забърса буренцето с парцал. Отвори ловко канелката и наля цяла кана златиста течност. Напълни чашки колкото яйчени черупки и всички се чукнаха за здраве.

Лиан сръбна от питието. На вкус приличаше на силно вино, сладко и приятно.

— Много сме закъсали — отсече Каран. — Толкова, че е възможно да умрем от глад, ако останем тук. Дори да имаше откъде да си купим храна, нямам пари. Който от вас има къде да отиде и иска да си тръгне, пожелавам му лек път.

Тя отвори ковчежето, което бе сложила до буренцето. Стотината дребни сребърни монети не покриваха дори дъното от захабено червено кадифе.

— Ето ги парите, с които разполагам. Ако някой предпочита да си отиде, нека вземе два тара от ковчежето за из път. Срам ме е до сълзи, но не мога да ви дам повече. Преживеем ли зимата, през пролетта бирникът ще ни довърши.

Тя се отдръпна със застинало като маска лице, не искаше да скланя никого към едно или друго решение. Нека сами предпочетат онова, което е най-добро за тях. Те се изредиха един по един, дори Бени пристъпи към масата.

Лиан не откъсваше поглед от Каран. Колкото и да бяха оплетени чувствата му, неволно й съчувстваше. Май й предстоеше да загуби всичко и всекиго. Изведнъж се смая — Рейчис също доближи ковчежето, но звъннаха изсипани, а не взети монети. Ако Лиан имаше дори шепа грайнтове, щеше да ги добави въпреки дрязгите си с Каран. Само че кесията му беше празна.

Как пък не… Спомни си сребърната топка, която бе отвинтил от леглото на Кандор в Катаза. Нали я беше скътал тъкмо за черни дни и още я пазеше на дъното на раницата си. А топката тежеше поне колкото сто сребърни тара. Той хукна към стаята си.

Каран само зяпна гърба му сащисана. Всеки идваше при нея, вдигаше наздравица и пускаше по нещо в ковчежето. Парите звъняха като далечни камбанки. Лиан се върна с ръце в джобовете и се присъедини към върволицата около масата.

Бръкна в ковчежето, усети погледа и и се озърна. Тя беше бяла като платно. Дори след всичко, което ги бе отчуждило, не можеше да повярва, че той ще я напусне.

Залата притихна, после Шанд вдигна ковчежето, разклати го и монетите задрънчаха оглушително. Той избухна в гръмогласен смях и Каран се вторачи обидено в него.

— Ти и другите хора в имението сте си лика-прилика — подхвърли старецът и наклони ковчежето към нея.

Имаше много повече сребърни и медни монети. В единия ъгъл се търкулна познатата голяма сребърна топка, тук-там лъсваше и злато. Блестящият меден грайнт на Бени се кипреше гордо най-отгоре. И това не беше богатство, но може би щеше да стигне да оцелеят през зимата, ако успееха да купят храна отнякъде. Каран се разплака и тръгна да прегръща всички поред.

36.Светлина в Каркарон

Каран се събуди още по тъмно от упорито тропане, все едно някой от капаците на прозорците се бе разхлабил. Надигна се с помътена от съня глава и полека осъзна, че няма вятър, който да блъска капака. Някой думкаше от цяла вечност по входната врата. Всяко мускулче я болеше от преумората, но бездруго беше време да става. Втурна се надолу по каменните стъпала, загръщайки се с халата. Дали войната не бе избухнала отново? Или бирниците на Игър бяха подранили…

Щом отвори вратата, застана пред поредното малко чудо. Отпред се тълпяха засмени хора — Малиен и още единадесет от избралите я за предводителка аакими.

— Чух в Туркад за твоите несгоди — направо започна Малиен — и дойдохме по-рано, отколкото бяхме намислили. Тук сме всички освен Тенсор, Аспър и Баситор, от чието отсъствие несъмнено ще си доволна.

— Как е Тенсор?

— Горе-долу добре след онова, което го сполетя.

— Нямам думи да ти опиша колко се радвам! — Каран ги разцелува поред. — Не знам как ще ви изхраним, но по-късно ще си блъскаме главите над това. Влизайте!

— Ние пък не дойдохме с празни ръце — ухили се Малиен. — Погледни!

Каран надникна навън и видя да се подава от мъглата най-грамадната каруца, която можеше да си представи, с шест колела и покрит с брезент товар, стърчащ разтег и половина над канатите.

— Та какво ще има за закуска? — подкачи я Малиен.

— Овесена каша и палачинки — обеща Каран.

Малиен скочи върху ритлите, порови под брезента и измъкна великанска манерка.

— Ето ти сироп от боровинки, тъкмо като за каша и палачинки — рече гордо тя и всички отидоха в кухнята да се стоплят.

Вечерта Каран, Малиен и Шанд обсъдиха събитията от последните месеци, естествено не пропуснаха да поговорят и за Лиан. Накрая старецът дръпна Каран настрана.

— Вече не съм ти нужен тук и ако не се сещаш за нещо друго, ще си тръгна призори.

— Щом искаш, тръгвай, имаш моята най-сърдечна признателност — промълви Каран, която отдавна вече не му се сърдеше. — Без тебе бях за никъде. Знам и какво си пуснал в ковчежето снощи. Никога не бих могла да ти се отплатя.

— Отричам да съм слагал нещо в ковчежето — каза най-невъзмутимо Шанд. — Затова те моля повече да не споменаваш това.

— Така да бъде. У дома ли се прибираш?

Той въздъхна и плъзна дебелите си пръсти през оредяващата си коса.

— Иска ми се, но… трябва да занеса вести в Туркад.

— За Лиан! — сепна се тя. — Задължително ли е да казваш на Игър и за него?

Старецът се поколеба.

— Моля те! — настоя тя. — Той е по-добре сега. Дай ми поне този шанс. Какво ще стори тук, щом Малиен ще го държи под око? А дори инат като тебе трябва да признае, че не е изключено и да грешиш.

Шанд се навъси.

— Е, нека бъде по твоему… Има някаква нищожна вероятност да съм се заблудил и ако е така, последствията ще бъдат печални. Няма да изтърва и една дума до следващата ни среща, а ти внимавай.

Каран стана по изгрев, но той бе тръгнал. Този ден времето беше толкова меко, че всички поеха нагоре по пътеката към канарите и Готраймската гора. Лиан беше бодър, вървеше до нея по целия път и запомняше всичко видяно, за да го вмъкне в сказание по-късно.

Чудесното, макар и студено време се задържа повече от седмица, събраха стотици торби ядки, напълниха няколко бъчви с осолена риба, както и десетки кошници изсъхнали и спаружени, но годни за ядене плодове. От тях щяха да сварят сладко. Не пропускаха и гъбите, дивия чесън и всякакви грудки и корени. Дивечът бе повече, отколкото очакваха. Заедно с докараното от аакимите вече имаха достатъчно запаси, за да изкарат зимата, а оставаше и малко за изпращане в града.

Аакимите не се помайваха в благоприятните дни, а с неуморен труд изградиха зидовете и сложиха покрив. В къщата пак щеше да има допълнителни стаи, когато ги завършеха отвътре, но въпреки това щяха да се свират в теснотия. А после ги връхлетя същинската зима и валя сняг цяла седмица. Готрайм беше напълно откъснат от света.

Работата намаля, никой не излизаше, освен ако не бе крайно наложително. Можеха да довършат възстановяването на къщата на спокойствие. Някои аакими пак се качиха в гората да ловуват. Ниските температури не ги притесняваха.

Каран пък седеше с Рейчис до голямата маса в трапезарията, отрупана с книги, дълги колкото ръката й. Дебелите листове в тях бяха от домашно направена хартия. Нейните семейни Предания. Всяка подробност от живота в Готрайм бе записвана в продължение на хилядолетие: раждане, смърт, реколта, суша, развъждане на животни, пожари, наводнения, епидемии, глад, войни…

Но заемеше ли се с тях, все се намираше нещо да я разсее или самата тя откриваше, че не успява да се съсредоточи. Но една нощ лежеше будна, не се стърпя, стана и погледна към пълната луна, обърната към Сантенар с тъмната си страна. Изведнъж се пробуди нейната дарба на усета. В тъмните бездни на света още едно парченце си бе щракнало на мястото. Врагът се бе изтръгнал на свобода! Каран проумя, че отдавна е чакала и това да се случи.

Лиан преглеждаше своите записки от дните, прекарани с Тенсор, описанията на Нощната пустош и книжата на Кандор. Занимаваше се с тях кротко и старателно, но вече я нямаше изгарящата страст. Обикновено зарязваше хартиите в ранния следобед и сядаше да зяпа снега през прозореца. Над него властваше безмерна печал.

Понякога обикаляше из къщата, прехвърляше небрежно родовите архиви на Каран, оглеждаше как е построена къщата или се унасяше в някакви свои мечтания. Особено му допадаше старата част на имението, построена според легендата преди две хиляди години. Няколко пъти Малиен се натъкваше на него, както беше легнал на пода и се взираше в тавана.

В нощта, когато прозрението осени Каран, неприятно видение го лиши от дълбоката забрава на съня. Той седна в леглото и се опита да събере откъслечните образи в нещо по-смислено.

В сънищата си пренасяше цепеници и ги редеше до каменната стена на барака за дърва. Не беше в Готрайм, защото се влачеше с товара си към върха на опасно остър рид, а бушуващият вятър напираше да го запрати в небето. В един миг разбра, че не носи дърва, а странно извито парче метал. При всеки опит да го подреди върху останалите то не пасваше и някой му крещеше гневно. Лиан безкрайно разнасяше своето парче метал нагоре и надолу по билото, но всеки път го виждаше с различна форма и никоя не се оказваше подходяща. Сутринта Малиен го намери седнал на стъпало в старата къща. Гледаше втренчено стената. Тя постоя угрижено до него.

— Лиан…

Той дори не шавна и Малиен докосна рамото му. Лиан бавно изви глава и я погледна отнесено.

— Да?

— Ела с мен. Имам новини.

Тя тръгна по коридора и Лиан се затътри след нея. Малиен свърна към трапезарията, където седяха Каран и Рейчис. В стаята обаче имаше още един човек — стопанин от западната, по-неплодородна част на долината. Той често ходеше на лов в Готраймската гора.

— Дутрис, запознай се с Малиен и Лиан — представи ги Каран. — Разкажи им какво си видял онзи ден.

Той беше млад, на годините на Каран, нисък и жилав, със загоряло лице и тънки, но мазолести пръсти. Въпреки бяло-русата коса брадата му тъмнееше. Заговори бързо и тихо, без да увърта.

— Ловувах в гората. Бивакът ми беше от западната страна. Преди две нощи видях светлина високо горе на пътеката, която води на запад. Но там няма нищо освен Каркарон. Отидох да погледна. В Каркарон имаше осветени прозорци. Не посмях да се приближа повече и слязох веднага в долината.

Младежът видимо се притесняваше да не е сбъркал и Каран го успокои:

— Добре е, че си отишъл да огледаш, без да рискуваш напразно. Видя ли някого?

— Видях! Спускаха се по пътеката от планините. Грозници със сива кожа, кльощави като тояги. Гашади. Светлините в Каркарон бяха синкави и не трепкаха. Това е.

Каран му благодари и го отпрати, после отиде при Малиен.

— Гашадите пак идват от Шазмак. Знаех си! Снощи усетих нещо. Но защо са решили да си присвоят Каркарон? Не вярвам да има по-неприветливо място в цял Мелдорин.

— И какво има в Каркарон? — отърси се от безразличието Лиан. — Чувал съм от тебе това име…

— Има паметник на безумието — троснато изрече тя, — проявено от господар на Готрайм преди много столетия. Басунез, един от прадедите ми по майчина линия. Той бил нещо като некромант, задълбал в Тайното изкуство. Въобразил си, че е открил съвършеното място за своите занимания. Така знам от баща си. Някои места се различавали от останалите заради трептенията на земята, пресичането на разни силови линии или други подобни глупости. Нарекъл го Каркарон, което означава „по-добро и от кароните“. Не е ясно дали си е мислил за същността на самото място или за онова, което се е надявал да постигне там.

Строили Каркарон двадесет години с къртовски труд, защото Басунез все не бил доволен. Три пъти заповядвал да го съборят до основи и започвал наново. Площадката е изсечена на стърчаща скала насред остър стръмен рид, там има само голи камънаци. Не се намира лесно вода и нищо не спира жестоките ветрове. Дори през лятото е мразовито, а през зимата мястото е направо гибелно. Всяко късче дърво, всеки къшей хляб трябва да бъдат занесени на гръб по пътека, на която е лесно да срещнеш смъртта. Кому е нужен Каркарон? Нищо от никого не може да опази, дори източната пътека към Шазмак. Тя е по съседния рид, на половин левга оттам.

— Сега няма значение защо са отишли в Каркарон — прекъсна я Малиен. — Важното е, че са там.

— Търсенията на Басунез се оказали безплодни. Тъй и не открил мечтаната тайна, побърквал се от безсилен гняв и покруса. Слугите му си отивали един по един. Пръстите му премръзнали и трябвало да ги отрежат, а накрая го отнесла „бялата смърт“ в най-студената зима през онова столетие.

Преди да обезумее, той бил богат човек, но прахосал всеки грайнт, за да угоди на налудничавото си увлечение. Родът ни се разорил заради неговите чудатости. След смъртта му Каркарон бил изоставен. И днес ни принадлежи, но никога не ходим там.

— И все пак защо гашадите са се намъкнали? — промърмори Лиан.

— Представа нямам.

— Трябва да пратим вест в Туркад — обади се Малиен.

Каран се въртя в леглото цяла нощ. Дали се бяха настанили в Каркарон, за да проправят пътя на Рулке, или защото така бяха по-близо до нея и Лиан? Представи си как се втурват по пътеката, за да я хванат. Със самото си присъствие в Готрайм тя излагаше на нова опасност имението и цялата долина.

Но още преди края на нощта пристигна бързоходец с писмо. Мендарк се връщал с кораб от източните земи и Игър им заповядваше да се явят в Туркад.

— Само това ми липсваше — потръпна Каран. — Няма да отида! Мразя Туркад и не искам да се забърквам повече в тези мрачни дела.

— Никой от нас няма къде да избяга — възрази Малиен. — Поначало всичко започна, защото някои хора си затваряха очите.

Вестта пробуди и уж притихналите страхове на Лиан. Край на отдиха, пак го чакаха сънища и мъки. Изведнъж проумя смисъла на видението. Металните парчета бяха готови части за машината на Рулке, а той бе помагал на гашадите да ги пренесат в склада. Това ли вършеха те в Каркарон?

37.Среща

След неприятна, почти през цялото време мълчалива борба със студа и дебелите преспи Каран, Малиен и Лиан се промъкнаха тихомълком в Туркад през вход, който Малиен знаеше. Завариха града зашеметен и порутен, но не и покорен. Жителите му си бяха все същите вироглавци, вършеха порочните си дела крадешком, както винаги. Дори Игър не бе успял да прочисти Туркад от покварата.

В една от десетките гостилници на крайбрежната улица намериха Шанд. Той прегърна небрежно Каран и с явно безразличие стисна ръцете на Малиен и Лиан.

— Какво те прихваща? — попита Каран, когато тръгнаха с Шанд към квартирата му.

— Прахосвам безценни дни от малкото, които ми остават, за да се съобразявам с глупаци и да помагам на злодеи — сърдито отвърна той. — Отърва ли се и от този проблем, отивам си в Тулин и няма да стъпя повече тук.

— Ще ми кажеш ли какъв е проблемът?

— Всеки гледа да докопа нещо.

— За кого говориш?

— За Игър, Мендарк, да не споменавам и зейнката Хения! През последната година тя се изметна от уговорките си поне половин дузина пъти. Измамна кучка, като всичките си сънародници.

Лиан провеси нос и се извърна. Каран се помъчи да пропъди неловкостта с майтапчийски тон:

— Ами хората са си такива по природа, би трябвало да знаеш, че са непоправими.

— Моята природа пък ми подсказва да си ходя вкъщи и там да се скрия от проблемите. Тулин ми е необходим, както ти се нуждаеш от Готрайм.

— Обсъдихте ли с Мендарк изчезналите от Чантед рисунки?

— Корабът му още не е пристигнал.

Шанд се бе настанил в наглед западнала къща с опушени каменни стени и олющена мазилка. Под вечно сивеещото зимно небе на Туркад тя имаше доста мърляв вид.

— Що за бърлога… — изсумтя Лиан, макар че преди година щеше да сметне тази сграда за същински палат в сравнение със студентската му квартира. — В този град не са ли чували за боядисване?

— Ти ли ще си платиш покрива над главата? — неприветливо подхвърли старецът.

— Нямам пари.

— Тогава си дръж езика зад зъбите. Не искам да привличаме внимание. Съюзи и съглашения, сключени в разгара на битката, след преживелиците в Катаза или насред безводната пустош може и да не важат, след като Игър си възвърна могъществото и разполага с армиите си.

— Надут пуяк — изсъска под носа си Лиан.

Каран понечи да каже нещо, но стисна устни. Открай време ненавиждаше Туркад. По всичко личеше, че престоят им ще е непоносим.

Вътре обаче се убедиха, че квартирата на Шанд е добре обзаведена и приятна за окото, макар и студена заради вечния недостиг на дърва в града. Щом се настаниха, Малиен отиде да види как е Тенсор. Каран реши да не ходи никъде, за да не харчи пари. Често се изкушаваше да продаде сребърната верижка, но сърце не й даваше, защото я свързваше с Лиан. Погледнеше ли я, припомняше си катеренето по Голямата кула… и следващата нощ.

Предпочиташе да седи с бележника си пред жалкото огънче в стаята. Трудно се откъсваше от мислите за възстановяването на Готрайм и обработването на градините нагоре по склона. Както и да пресмяташе, не можеше да си позволи тези разходи. И все пак усилията да съгради наново имението я радваха повече от всичко в досегашния й живот. Това беше нещо истинско, тъкмо каквото й бе нужно.

Лиан тънеше в униние. Не издържаше да е затворен между четири стени с Шанд, който не криеше презрението си. Нямаше избор. Излезе да се поразходи, но противното време го потисна още повече. Останал без пукната пара, той беше принуден да плаща с разкази за пиенето в кръчмата, а хората там искаха да слушат само най-просташки вицове и историйки. Върна се късно вечерта още по-обезсърчен.

— Къде беше? — сопна му се Шанд, щом отвори вратата.

— Дрънках измишльотини, за да пийна нещо.

— Дано не си се раздрънкал и за Огледалото!

Лиан понечи да му се озъби, но се отказа и отиде в другата стая. Тръшна се на леглото. Напоследък бе успял да намрази стареца.

— Ето, пак се почна! — кипна Шанд. — Ще издаде всичките ни тайни!

— Не го ли чу какво ти каза? — язвително подхвърли Каран.

— Добре го познавам!

И през втория ден беше същото, и през третия. Лиан си облече палтото и Шанд пак го подхвана.

— Предпочитам да стоиш тук. Не бива точно сега да се говори за нас.

— Да, но ми писна от вашите отровни погледи и заговорническото шушукане зад гърба ми.

— Доверието трябва да се заслужи! — разяри се старецът.

— Ха, как ли пък някой зейн ще заслужи твоето! Опитах се, и какво получих? Откакто се запознахме, ти все се заяждаш с произхода ми.

— И се оказа, че съм бил прав — кресна Шанд, — както казах и на Каран в Тулин.

— Шанд!… — вцепени се тя, но злото вече бе сторено.

— О, призна ли си най-сетне, ухилен лицемер такъв! Но аз си знаех още оттогава. Каран, чух в Тулин, че се съгласи да ме предадеш. Как можа?

Тя скочи толкова рязко от стола, че катурна масата. Свещта тупна на пода и Шанд се хвърли да я вдигне.

Лиан ги изпепели с поглед и затръшна вратата. Каран не беше на себе си.

— Не мога така, Шанд! — изхлипа тя. — Двамата, които са ми най-близки, са готови всеки миг да се хванат за гърлото.

Старецът нямаше намерение да отстъпва.

— Предупредих те. И преди съм виждал подобно обсебване.

— Предпочитам да се доверя на собствения си разум. Престани да изкарваш Лиан от кожата му, не го закачай.

— Разумът ти е замъглен от чувствата ти към Лиан.

— А твоят — от вкоренената ти злоба към зейните! — избухна Каран. — Проклет да си, Шанд! Ти си само един дърт гадняр! Повече не искам да чувам и думичка от тебе.

Той се стъписа, после й обърна гръб, отиде в съседната стая и затвори вратата. Излезе оттам след около час.

— Съжалявам, Каран. Държах се глупаво.

Тя го погледна нещастно, плъзна пръсти през рошавата си коса и пак наведе глава над бележника. В сиянието на свещта косата й блещукаше като червено злато.

Шанд постоя вторачен в нея. „Ех, да имах такава дъщеря…“ Пак се надигаха твърде нерадостни спомени и той посегна към бутилката на лавицата над огнището. Каран се озърна, щом чу чегъртане на стъкло по камък. Старецът не надигна бутилката, а я протегна към нея. Тя завъртя глава по навик — дори половин бутилка й размътваше главата и отнемаше желанието й за работа през целия ден. Все пак долови нещо в изражението му и се разколеба.

— Не искам направо от шишето — промърмори Каран, отмести масичката към стената, намери две чаши в шкафа и ги напълни.

Седнаха един до друг, отпиваха вино и мълчаха.

— Искаш ли още? — промълви Шанд, когато опразниха чашите.

— Защо не? Още с първата чашка изчезна всяка надежда да си подредя сметките тази вечер.

Щом изпиха и вторите чаши до половината, тя остави своята.

— Шанд, какво ти е?

Той тръсна глава, после се взря в нея с хлътналите си зелени очи.

— Имах дъщеря. Загубих я отдавна… А как я обичах!

Набръчканото лице се разкриви от скръб, която щеше да трови живота му до последния миг. Каран му съчувстваше с цялата си душа.

— За всичко съм виновен аз. Не се грижех както трябва за нея и ми я отнеха. Един ден имах всичко на този свят, а на другия — нищо. Никога няма да я забравя. И ще помня как не спазих обещанията си. Тя беше толкова хубаво дете… Днес е рожденият й ден.

— Затова ли се отказа от Тайното изкуство?

Старецът се сепна.

— Как се досети?

— Знаеш необичайно много, живял си твърде дълго, освен това… — Каран се почувства неловко и се опита да обърне всичко на шега — …си прекалено мъдър.

— Виж, мъдър не съм. Помисли какво сторих на тебе и на Лиан. Извинявай. Ще се помъча да бъда по-сдържан. — Усмихна се на някаква своя мисъл. — Понякога ми напомняш за нея. Да, ти позна. В прастари времена се занимавах с Тайното изкуство и имах своите скромни успехи. Днес за това знаят само Мендарк и Надирил. И ти. Умолявам те да не го споделяш с никого. Обичах безумно, бях богат, могъщ и горделив. Все се надценявах и постоянно се набърквах в ходовете на съдбата, за да ги променя. Занимавах се с делата на кого ли не, но не и със своите. Накрая загубих всичко, дори дъщеря си. Оттогава се смениха много поколения, а болката не отслабва. Ти си първата, с която споделям.

„Може би затова скръбта ти не стихва.“

— Как се случи?

— Не знам точно, но съм убеден, че зейните успяха да ми отмъстят за нещо, което им причиних във вече забравена епоха. Кой друг би пожелал да го направи? Ето защо бях толкова… Е, ясно ти е. Дъщеря ми я нямаше и въпреки всичко, което направих — а аз можех какво ли не, повярвай ми — дори не успях да науча и вест за нея. Убедих се, че няма смисъл и полза от богатството и властта, от мъдростта… а и от Тайното изкуство. Отказах се от тях, от всички задължения и отговорности, и избрах простичкия живот в Тулин. Нямах по-сериозна работа от цепенето на дърва и поддържането на огнищата, имах задължения единствено към съдържателя, той пък ми се отплащаше с храна, питие и подслон. Откровено казано, скоро открих, че тъкмо този живот ми допада.

Каран поизви вежда. „Ти май си вярваш, но се съмнявам, че е толкова лесно да отхвърлиш миналото величие.“

— И какво те накара да напуснеш Тулин след толкова време?

Шанд се зазяпа в пламъците. Сега горяха нацепени дъски от съседната къща, разрушена през войната. Една треска стърчеше като шип и той наблюдаваше как от нея се вие пушек и дървото се овъглява бавно.

— Какво ме накара ли? — промълви разсеяно. — Ами баща ти, кой друг.

— Баща ми ли?

— Познавах го добре. Нали ти разказвах?

— Помня, разбира се.

— Няма да те лъжа, че с него бяхме най-близки приятели. Не можеше да се случи, защото се различавахме по нрав. Но той ме разбираше, когато спомените ме терзаеха най-силно. Вестта за смъртта му ме потресе. За човек като него си мислиш, че ще живее вечно. И когато чух зова на мислите ти от развалините над Тулин, припомних си, че имам свой дълг.

Щом се уверих коя си, миналото се пробуди у мен и ме хвърли в тежка душевна борба, която се развихря с всеки ден. Това размотаване, за да чакам какви ще бъдат прищевките на Мендарк, когато мога да си бъда у дома в Тулин и да си върша работата, ме докарва до бяс!

Той удари с юмрук по масата и празните чаши подскочиха.

Каран будува до късно. Въпреки изпитото вино пак се зае със своите планове и неспирно напрягаше ума си да измисли как би могла да ги осъществи. Шанд спеше отдавна, а Лиан още не се бе върнал. Накрая и тя си легна, но късно през нощта я събуди някаква врява на улицата. Сърцето й заблъска в гърдите. Къде ли беше Лиан? Ясно къде — в някоя пропаднала кръчма, налива се с намерени за през нощта приятелчета, които сигурно са най-долни отрепки. Тя пак се унесе.

Сутринта пък я сепна приглушен разговор навън, после Шанд отвори вратата. Тя изви глава, за да не гледа в яркия фенер.

— Лиан ли дойде?

— Не, няма го още.

Предчувствието от нощта отново присви стомаха й. Каран скочи от леглото и се облече светкавично.

— Какво ти става? — учуди се Шанд.

— Нещо се е случило. Отивам да го търся.

— Никога няма да го намериш в този град.

— Ако аз съм в беда, той ще ме потърси.

Тя облече палтото и взе шапката от закачалката.

— Искаш ли да дойда с тебе? — попита старецът неохотно, а погледът му се стрелна към бутилката на лавицата.

— Предпочитам да съм сама. А ти с кого говореше преди малко?

— С вестоносец. Мендарк е пристигнал преди няколко часа. Казват, че изглеждал като сдъвкан и изплют.

— Ще си има ли неприятности с Игър?

— Твърде вероятно е, но аз си знам, че ще потърсят път към разбирателство, докато им е взаимно изгодно.

Каран обикаля цял ден из калните улици, разпитва във всяка кръчма, която зърна, но от Лиан нямаше и помен. В този лабиринт от криви улички дори дарбата нищо не й подсказваше.

Върна се в квартирата, щом се свечери. Не смееше да ходи сама из онези квартали по тъмно. Започваше да я тресе и очакваше простудата да я събори. Когато Шанд я попита научила ли е нещо, тя завъртя глава и отвърна:

— Никаква следа от него. Ти нищо ли не чу?

— Не.

— Сполетяло го е нещо лошо.

— Така изглежда. Дано не е…

Тя се подразни.

— Не започвай! Не е свързано с Рулке!

— Откъде знаеш?

— Знам! Лиан е в опасност. Шанд, трябва да ми помогнеш. Имаш познати тук. Моля те.

Старецът явно се питаше как да постъпи и тя добави:

— Убедена съм, че и баща ми би те помолил за същото.

Колкото и да умуваше, Шанд не измисли как да се измъкне.

— Е, мога да попитам старата си приятелка Юлис, ако още е между живите. Ще отида при нея сутринта.

— Не може ли сега? — отчаяно се примоли Каран.

Лиан скиташе из тъмния Туркад с неговия вятър, дъжд и дим от безброй комини, заради който по улиците сякаш се стелеше мазна жълтеникава мъгла. Не знаеше къде да се дене, защото имаше в джоба си само няколко грайнта от разказването на мръсотии. Не му се искаше и тази вечер да се подлага на същото унижение. Вървя часове наред и влажните му дрехи се вмирисаха на пушек.

Чувстваше се жалък като всеки бродяга или пияница, край които минаваше, без да среща погледите им, а и те се извръщаха равнодушно. Късно след полунощ кривна в уличка, която му се стори смътно позната. Ами да — Талия го бе довела тук, за да се промъкне крадешком в Цитаделата преди злополучния Голям събор. Ето я и къщата… само че от нея бяха останали само опожарени стени. Клекна на завет в един ъгъл.

Спомняше си тайния тунел, който започваше в подземието. Намери го, като тупна неволно през нацепения капак, удари си коляното в парчетии и си поряза ръката. Опипваше слепешком и за негова изненада част от стената поддаде под тежестта на тялото му.

Бръкна в джоба си за парченцето свещ, което винаги носеше, отскочи да го запали от уличен фенер и се върна в подземието, като пазеше пламъчето с шепа от вятъра и дъжда. Наложи се да разчисти немалко отломки, за да избута фалшивата стена и да пропълзи в тунела. Затвори люка зад себе си, изправи се и постоя нерешително, загледан в подскачащите сенки по пръстените стени.

Новият шанс да проникне в Цитаделата бе чиста случайност, но Лиан вече прехвърляше в ума си възможността архивите да крият отговори на немалко от измъчващите го въпроси. Сред тях изпъкваше и стремежът да научи какво всъщност се е случило по времето, когато е създадена Нощната пустош.

Защо пък не? Какво имаше да губи, дори и да го заловяха? Вдигна свещта пред себе си и тръгна по тунела. В края му откри вдлъбнатините, които при натискане отваряха тайната врата. Плочата се завъртя и Лиан се дръпна навреме, защото помнеше неумолимия й натиск. Зърна и тъмното петно от отдавна съсирена кръв, останало от смазания крак на стража при предишното му идване тук.

Свърна към архива, но се сети, че вратата обикновено е заключена. Все пак продължи и с облекчение я завари отворена, а в един от коридорите мъждукаше фенер.

Обиколи и се увери, че няма никой. В един от ъглите на огромното помещение се натъкна на хранилище със стени от стомана, чиято врата, макар и със сложна ключалка, също зееше. И този път Лиан не устоя на любопитството си.

Вмъкна се и скоро откри защо хранилището е толкова укрепено — съдържаше най-тайните протоколи на Съвета. На множество рафтове бяха наредени томове с един и същ надпис: „Забранените опити“.

Замая му се главата от вълнение. Недостъпни знания! Дори за миг не се замисли, че със самото си проникване тук извършваше престъпление. Не му хрумна и да се запита защо вратите са отворени, а и защо толкова лесно се е добрал до подобни архиви, обикновено забулени със заклинания. Свали първата книга от рафта и я разтвори с треперещи ръце.

Времето минаваше неусетно. Но изведнъж нещо го накара да се огледа. Игър нехайно се бе облегнал на рамката на вратата. Сърцето на Лиан сякаш пропадна в петите.

— Здрасти, Лиан — промълви Игър със зловеща усмивчица, а изражението на мътните му очи беше неразгадаемо. — Какво правиш тук?

Лиан се вцепени от ужас.

— Търся документи… за Нощната пустош — смънка той, но и в собствените му уши оправданието прозвуча неубедително. — Имам разрешение от Мендарк.

— Да ровичкаш в тайния архив на Съвета ли? Ама че лъжец! А корабът на Мендарк дори не е акостирал в пристанището! Ела с мен. Ще те настаня в моите тъмници по-уютно, отколкото заслужаваш.

Ръката му се стрелна и стисна китката на младежа като с белезници. Поведе го към подземията. Лиан очакваше безпощаден разпит, но някой дойде при Игър със спешно известие и той не се върна вече.

Нищо не се чу за първата среща на Игър и Мендарк. Сигурно бяха стигнали до някакво споразумение, защото Игър освободи горните етажи на Цитаделата и се премести в старата крепост, но хората му контролираха долните етажи и тъмниците.

Мендарк отново заемаше официално поста Магистър и се зае да възстанови връзките и влиянието си. Мълвата преувеличаваше неговите успехи и не липсваха желаещи да му служат. Странното обаче беше, че никой не виждаше лицето му. Неговите помощници разпределяха задачите, а когато се появяваше пред хора, Мендарк носеше голяма качулка с воал отпред.

Каран не заспа цяла нощ, но Шанд не се върна. Ставаше й по-зле от простудата. Тя придремваше на стола пред огнището, когато старецът се прибра най-сетне, напълно изнемощял.

— Някакви новини? — изгъгна тя с болното си гърло.

— Научих къде е Лиан.

Той окачи мокрото си палто пред огъня.

— Но къде е той? Добре ли е?!

— В цитаделата. Затворен е в тъмниците на Игър.

Каран подскочи и започна да се щура из стаята в търсене на ботушите си.

— Трябва да го измъкнем оттам. Знаеш какво ще му стори Игър!

— Каран, не можеш!

— Тогава поне ще го видя.

— Не те съветвам.

— Само не подхващай това отново…

Шанд я хвана за раменете и почти опря лицето си в нейното.

— Научих още нещо тази нощ.

Тя се тресеше — ту се сгорещяваше, ту измръзваше.

— Какво има?

— Игър иска да докопа не само Лиан, но и тебе.

Защо пък и нея? Пак ли се почваше? Всъщност знаеше. Игър изобщо не й бе простил кражбата на Огледалото. Нали й бе казал в очите, че рано или късно ще си отмъсти?

— И все пак съм длъжна да отида — заинати се Каран. — Лиан рискува толкова пъти живота си заради мен.

— Игър може да предвиди как ще постъпиш. Това не е риск, просто ще му паднеш доброволно в ръцете.

— И какъв съвет ще ми дадеш, като мой приятел?

Старецът осъзнаваше неловкото положение, в което се бе озовал, но нямаше как да не отговори.

— Ами… В момента Мендарк отвлича вниманието на Игър. Ако опиташ да подкупиш някой от стражниците… Само че рушветът трябва да е грамаден, защото човекът ще бъде принуден да си плюе на петите и никога вече да не се мярка в този град.

Каран стисна устни. Нямаше смисъл да си брои парите, но поне притежаваше една ценна вещ.

— Когато излезеш в града, ще направиш ли нещо за мен? — попита дрезгаво.

Свали сребърната верижка от шията си. Толкова я харесваше…

— Лиан ми я подари в Катаза. Намерихме я под леглото на Кандор. Ще я занесеш ли на някой търговец?

Старецът разгледа накита.

— Много жалко, че искаш да я продадеш. Това е невероятно древна скъпоценност… — каза той объркан.

— Принудена съм!

— А защо да не ти дам аз…

— Не! Продай я и толкова.

— Така да бъде, но не очаквай купища пари. Ценна е като старинен накит, не заради среброто. Такива вещи поевтиняват при война. — Шанд поднесе верижката към фенера. — Като я пипам, напомня ми за някого!

— На закопчалката е гравирано име — Фиакра. За нея ли те подсеща?

Той поднесе неуверено накита към очите си, после го стисна в шепа.

— Не. За пръв път чувам това име.

След като Шанд излезе, Каран съжали за решението си, но беше прекалено късно да се откаже.

Старецът се бе върнал току-що, когато нахълта хлунът Зарет и им предаде безпрекословната заповед да се явят в Цитаделата. Изглеждаше напълно променен след последната му среща с Шанд на кораба на Тес. Лицето му жълтееше, а плитчиците под брадичката му бяха посивели.

— И ти ли си тук! — впери той враждебен поглед в стареца. — Хайде, по-живо!

Каран се сащиса, че толкова лесно ги намериха в скривалището им. Шанд й се усмихна снизходително.

— Мила моя, сега градът принадлежи на Игър, а той е известен с това, че добре подбира съгледвачите си. Научил е къде сме час-два след пристигането ни.

— Тогава за какво са всички тези превземки?

— Не може ей тъй да влезеш във вражеския лагер и да се тръшнеш на леглото в палатката до пълководеца. Могъщите се отнасят най-нетърпимо към наглостта у по-слабите от тях.

— Но нали уж се съюзихме заради общата цел… — смънка тя смутена.

— По необходимост, в която всеки търси изгода. Игър отново разполага с империята си, а ние сме по-безсилни от всякога. Защо да не използва всяко предимство? Това не е игра. Най-добре да не се бавим. — Той се обърна, но подхвърли през рамо: — А, да. Продадох верижката и взех повечко пари, отколкото очаквах. Три златни тела и няколко сребърни тара.

Подаде й тежката кесийка.

Каран се изуми от сумата, но прие парите без радост.

— Благодаря ти.

— Още нещо. Поприказвах си с Игър.

— Ти?!

— След като научих къде е Лиан. Известно ти е, че винаги съм се погаждал добре с Игър.

В нейните очи това беше сериозен недостатък.

— И в какво обвинява Лиан?

— Кражба и укриване на документи, незаконно проникване в тайния архив на Съвета, опит да излъже за събитията в Нощната пустош, предателство… Списъкът заема почти цяла страница. Май съм бил прав, в края на краищата.

Каран не продумваше. Защо на Лиан му е щукнало да се напъха в архива точно в такъв момент? Какво е търсил там? И как да го отърве?

Тъкмо на него се натъкнаха, когато ги въведоха в пищно украсената зала на Съвета насред Цитаделата. Лиан стоеше между двама стражници. Шанд забеляза как светна лицето й, щом видя с очите си, че е жив и здрав. Каза си, че тази история разкъсва душата на Каран и колкото по-скоро приключи, толкова по-добре.

Окаяният Лиан понечи да пристъпи към нея, но единият страж го сграбчи за яката. Тя пък внезапно побесня, защото чак сега осъзна докрай чутото от Шанд. Този път несъмнено имаше доказателства за вината на Лиан.

— Каран, съжалявам — замънка той. — Аз…

Значи напразно се бе отказала от прекрасната верижка. Обърна му гръб, скована като дърво. Лицето му помръкна, а стражниците го отведоха.

Този ден нямаше обща сбирка, но часовете отлитаха неусетно, защото срещаха мнозина стари познайници — и приятели, и врагове.

Появи се Талия, елегантна и цъфтяща, сякаш допреди малко се е наслаждавала на гореща вана. По нищо не й личеше умората от пътешествието на изток, проточило се половин година, само лицето и ръцете й бяха малко по-тъмни, освен това леко накуцваше. Внесоха и Тенсор, придружен от Баситор и засмения Аспър. Тенсор имаше още по-изнурен вид след раздялата им в Трипси през лятото.

Талия зърна Каран в тълпата и побърза да дойде при нея, но едва успяха да се поздравят и в залата влязоха още двамина — висок старец и нисичко стройно момиче с продълговато лице и бляскаво-сребриста коса. Каран се смая, защото иначе сдържаната Талия млъкна насред дума и буквално профуча през огромното помещение.

Вдигна момичето, завъртя го и двете се прегърнаха силно. После поднесе към устните си съсухрената десница на стареца.

— Какво?… — обърна се Каран към Шанд, но той вече крачеше към новодошлите.

— Каран, Шанд — започна сияещата Талия, — запознайте се с моята най-скъпоценна приятелка Лилис и с Надирил от Голямата библиотека. Извинявай, Шанд… Разбира се, че се познавате с Надирил. Лилис, това са Каран и Шанд. И те са мои приятели.

— Много се радвам, че се срещнахме — изрече звънливо момичето. Вече не писукаше както преди година. Държеше се уверено и беше пред прага на женствеността. — Талия често ми говореше за вас по пътя към Зайл. Господин Шанд, аз знам, че сте приятел на моя наставник, и се надявам да бъдете и мой приятел.

Старецът се засмя.

— Убеден съм в това, Лилис — отвърна и стисна ръката й.

Лилис се вгледа в Каран, която се бе отдръпнала стеснително, щом й се наложи да застане пред всеизвестния Надирил.

— Здравейте. Виждала съм ви и преди, в залата на Големия събор. Тогава ревнувах, защото и вие сте приятелка на Лиан.

„Сега едва ли би ми завидяла…“ Потисна горчилката, за да не разваля настроението на момичето. Усмихна се и я прегърна.

— Е, значи имаме нещо общо.

— Доскоро нямах никакви приятели, а си намерих толкова много!

Надирил протегна костелива ръка, каквито бяха и ръцете на Селиал преди смъртта й. В неговата обаче не се усещаше безсилие.

— Каран Елиенор Мелуселда Фърн от Готрайм в Банадор… Толкова истории се носят за тебе. Познавах и твоя баща. Трябва да отделим време, за да ми разкажеш всичко.

— Добре — смотолеви тя, обезоръжена от внушителния му ръст и непоклатимото достойнство.

— Сега искам да знам дали и Лиан е тук.

Каран и Шанд се спогледаха.

— Да, тук е — промърмори Шанд.

— Да, да! — възкликна Лилис. — Къде е приятелят ми Лиан?!

— Да те вдигна ли на раменете си, за да огледаш залата? — подкачи я с хрипкав шепот Надирил. — Не, май вече си тежичка за това.

Шанд сниши глас.

— Трябва да кажа и на тебе, и на Талия, че Лиан затъна в огромни неприятности. Убеден съм, че е влязъл в сговор с Рулке, докато е бил в Нощната пустош. Сега е негов и телом, и духом.

— Какво?! — кресна Лилис, която не схвана напълно смисъла на думите му.

Надирил хвана ръката й и тя млъкна незабавно.

— Твърде тежко обвинение. Не вярвам и на една дума.

Шанд като че се стъписа.

— Ами можем да обсъдим това по-късно. Ако желаеш, говори с Лиан и му задай въпросите си.

— Ще го направя — натърти Надирил. — Уви, налага се първо да поднеса своите почитания на величията и да заема мястото си на масата на Съвета. Лилис, засега ще те оставя, но ти си сред приятели. Талия — добави той не без гордост, — поприказвай си с нея и ще се изумиш. Каква ученичка си имам!

На Каран й олекна неописуемо от съмненията на Надирил. Склонността да се доверява на Шанд я изправяше пред непоносим за нея проблем. Реши да възстанови странната връзка чрез сънищата с Лиан, както преди процеса в Шазмак, за да го наглежда, без той да подозира.

Надирил закрачи с проскърцване на ставите към масата, около която вече се подреждаха видните особи, макар и само за церемониална среща. Същинската работа щеше да започне чак на другия ден.

Шанд пък поведе останалите към сложена встрани маса и се зае да сипва на всекиго нещо за пиене. В това време влязоха Осейон и Пендер. Едрият тъмнокож воин си беше все същият, но морякът бе видимо отслабнал.

Лилис запляска с ръце от щастие.

— О, това надминава мечтите ми! Всичките ми приятели на едно…

Тя млъкна и се опули към вратата. Каран усети как кожата по гърба и ръцете й настръхна, макар че не виждаше в какво се е вторачило момичето. Лилис пристъпи напред и чашата й се строши на пода.

— О-о…

Лицето й се изопна. На прага стоеше нисък мъж с платинено руса коса, падаща по раменете. И неговото лице беше издължено и тясно. Взираше се в Лилис, сякаш в залата нямаше други.

— Лилис, ти ли си? — попита тихо той.

— Джеви… — прошепна момичето. — Джеви!

Хукна към него и се хвърли в прегръдката му. Той се олюля от устрема й.

— Лилис, каква си станала! Нямаше ден през тези осем години да не съм мислил за тебе. Но не се надявах…

— Джеви, ти се върна при мен! Знаех си! Всяка вечер се молих за тебе, всяка сутрин се мъчех да измисля как да те намеря.

— Колко си пораснала. Че ти скоро ще бъдеш жена!

— Така си е — доволно потвърди Лилис. — А някой ден ще бъда и библиотекарка. Как ме откри тук?

— Твоите приятели ми върнаха свободата — Осейон, Талия и Пендер. Ти си момичето с най-голям късмет в целия свят.

38.Книгата

Мейгрейт стана, задоволи се с оскъдна закуска и тръгна срещу течението на реката в мъгливото утро. Размишляваше за изкуството и науката, даващи възможност за отваряне на портали. Тенсор бе създал своя с метал и камък — вещества, над които аакимите имаха пълна власт. Порталът на Фейеламор пък зависеше от естеството на природата наоколо — изворът, от който фейлемите черпеха силата си.

Те обаче не правеха машини и спазваха забраната над магическите творения. На Фейеламор бяха попречили и липсата на опит, и угризенията. Затова бе взела късче от портала на Тенсор, с който да задейства своя. Нали бе казала: „Подобните неща се привличат“?

Мейгрейт се покатери по въжената стълба и стъпи на площадката, но не намери парчето. Сведе поглед към реката и проумя защо връщането им се бе объркало така. Камъкът, средоточието на портала, бе паднал във водата, а неопитната Фейеламор бе прехвърлила и себе си, и нея към опорната точка, а не към самия портал. Мейгрейт подръпна въжетата, площадката се разклати под тежестта й. „Фейеламор поиска да е такава. Но на мен не ми допада.“

Зае се да преправи портала, но накрая осъзна, че всичко носи отпечатъка на нейната господарка. Сряза въжетата и площадката падна в реката, която я отнесе и заклещи в камъните из бързеите. Скоро обаче я изтръгна и повлече нанякъде.

В този момент дойде Фейеламор.

— Не успя да го задействаш, нали? — попита тя ехидно, както винаги, макар че едва се влачеше, превила рамене.

— Не е мой! Ще създам свой портал — разпалено отвърна Мейгрейт.

— Няма време! — кресна Фейеламор.

Мейгрейт я загърби и продължи срещу течението.

Броди цяла сутрин, без да знае точно какво търси, но беше уверена, че ще го разпознае веднага. Нататък урвата се стесняваше и накрая оставаше тясна ивица гора между тъмнеещите канари, нацапани в червено и жълто от ръждивата вода. Тя се промуши между два остри камъка и усети хладен повей по тила си. Тутакси изви глава наляво — имаше отвесен жлеб, подобие на пещера, което се бе образувало от разцепване на скалите. Процеждащата се между листата светлина хвърляше особени шарки по земята. Ето го подходящото място.

Тя долепи ухо до единия, богат на желязо, камък. Искаше да се настрои към строежа му, както към заоблено късче от речно дъно, което би използвала за светлик. Наистина нямаше време, затова не се зае да оформя камъните, но наученото й стигаше да се захване с работата.

Подбра грижливо камъче от реката, отчупи парчета от върха на едната скална игла и основата на другата, също и от входа на пещерата. Приседна и ги издялка грубовато като четири части на яйце. После ги заглади така, че да пасват идеално, като напяваше в тон с природната им същност. Това занимание й отне остатъка от деня и началото на следващия, но Мейгрейт се трудеше търпеливо, нагласяше, проверяваше, полираше и пак проверяваше.

Фейеламор я навестяваше от време на време, раздразнена от бавенето и все по-хаплива в думите си. Мейгрейт се преструваше, че не я чува. Накрая остави четирите части, свали сребърната рамка на един светлик и я проточи в нишка, която прокара около парчетата, затегна я и ги съедини здраво. Стопли каменното яйце в дланите си, докато си представяше четирите съставки на своя портал — речното русло, прорязано в скалата, тясната паст на пещерата, двете игли от наситен с желязо лимонит.

За миг яйцето се търкулна в шепите й, после засия като светлик. Мейгрейт протегна ръка между иглите и усети как и двете придърпват косата й. „Ще успея!“

Не каза на Фейеламор, че е готова. Не смяташе и че е нужно да изпробва някак портала. Застана между камъните, загледана към шумящата недалеч вода, и почувства как кухината трепти и диша като жива. Какъв покой… Стисна яйцето и залюля ръце между двете игли. Открай време вникваше лесно в структурата на скалите и знаеше, че може да вземе от тези каквото й е необходимо. Тук беше като в свой дом.

Краткият ден избледняваше, от реката се надигаха изпарения. Около ръцете й мъждукаха червено-черни проблясъци. Призова в съзнанието си най-важния за нея образ от Хависард — спалнята, където бе намерила писеца и късчето хартия със загадъчното име Аелиор. Премина през мисловните действия, които Фейеламор бе споделила с нея толкова неохотно, отварянето на портала и задържането му. Всичко беше отчетливо като релеф върху камък.

„Мога да мина през този портал!“ Съсредоточи съзнанието си върху представата за Хависард и се опита да задейства портала. Нищо. Бе стигнала само до отделните му съставки.

В какво ли бе сбъркала? Започна отначало. „Може би не влагам достатъчно усилия?“ Повтори целия процес, но отново без резултат. „Или пък се престаравам…“ Появи се Фейеламор и я изпепели с поглед.

— За кой ли път се проваляш!

След миг се скри в гората. Мейгрейт си позволи да потъне във видения.

„Тръгнах в грешната посока, както би постъпила Фейеламор, но за моя портал това е неподходящо, разбира се. Нуждая се от нещо, с което да проправя път оттук до Хависард.“ Малките й съкровища — писецът и парчето хартия, бяха в джоба й, увити грижливо. Извади писеца, завъртя го с върха нагоре и докосна камъка. Призова картината от покоите на Ялкара, където този предмет бе лежал векове. В тази стая нямаше много следи от Фейеламор, нямаше да се надигнат свързаните с нея страхове, за да потиснат способностите й.

Пак си припомни начина за овладяване на портала. Сви пръсти около яйцето и повтори всичко наум. Готово! Затвори очи и пред мисловния й взор изплува спалнята на Ялкара. Мейгрейт потисна мимолетната неувереност и се опита да отвори портал. Никакво замайване, никакво изместване на реалността, никакво усещане за движение. Образът гаснеше във въображението й.

„Какъв провал… А не знам за порталите нищо повече. Изобщо не било лесно. Защо ли се присмивах на Фейеламор?“

Чак тогава забеляза, че около нея е топло… и прашно. Кихна. Отвори очи и се озова в непрогледен мрак. „Хависард! Успях!“ Прехвърлянето протече толкова плавно, че тя дори не се препъна, стъпвайки на пода.

Мейгрейт прибра яйцето и писеца, потърси в джобовете си светлик. Видя с радост, че е напипала онзи, който харесваше най-много — оформен от цял къс червен гранат, само с един мъничък недостатък в кристала. Тъкмо там бе вкарала сребърна тел до сърцевината. Червено-кафявата светлина подхождаше на настроението й.

Завари спалнята на Ялкара така, как я бе оставила. Можеше да скита из Хависард и да го разглежда колкото си иска. Да де, докогато издържи без храна, защото не носеше нищо. Ако й скимнеше, — изобщо нямаше да се върне в долината. Фейеламор нямаше да я докопа тук.

Стените, килимът и мебелите в спалнята бяха оцветени в тъмни оттенъци и сиянието на светлика сякаш потъваше в тях. Тя извлече с допир по-ярка светлина от него, но въпреки това беше принудена да напряга очите си. Докосна кълбо над вратата и за нейна изненада то грейна в бяло-жълто. По прашния под личаха ясно по-малките следи на Фейеламор и нейните.

До края на деня (всъщност нямаше представа дали тук беше ден или нощ) тя обикаляше из коридорите и помещенията на Хависард. Намери множество любопитни неща, защото всичко се бе запазило така, както е било изоставено, до последната чаша и лъжица, легло и покривка, гоблен и домакински съд. Мейгрейт обаче се поддаде на смътно разочарование. Долавяше някаква липса. „Очаквах прекалено много от Хависард. Колкото и да ме привлича, пак си е прастаро място, пълно с вехти вещи. А празнотата е в самата мен!“

Тя се застави да избистри ума си и тръгна към библиотеката, за да потърси книгата. Там намери отпечатъци от по-големи ботуши в прахоляка и парченце от светлик. Нямаше други следи от Мендарк. Заседя се още половин ден и в библиотеката, просто прелистваше неразгадаемите за нея дневници и се унасяше в мечти. Тук-там попадаше на скицирани набързо сгради, развалини и пейзажи. Имаха твърде странен вид. Явно Аакан беше неприветлив свят с черните си цветя и постройките, които изглеждаха като поникнали от земята. Планините напомняха за разтрошени стъкла върху ограда. Все пак откри и особено очарование в този свят.

Радваше се на спокойните часове, но от време на време си спомняше и лицето на Фейеламор, когато се бе загледала в малката книга — маска на ужас. Само че книгата я нямаше. Изгуби и следите на Мендарк в онази част на Хависард, където не се бе натрупал прах.

Прегладняваше, а искаше да спази обещанието, дадено на Фейеламор. Когато реши да я зареже, ще й го каже в лицето. Време беше да се върне.

Установи с възторг, че и обратният преходи се отдаде почти без усилия. Сега беше доволна, че Фейеламор я подтикна към това постижение, както преди това бе отстъпила пред волята на Ванхе. Бе научила нещо съвсем ново, още по-ценно заради факта, че Фейеламор няма да го овладее никога. Поредната крачка по пътя към новия живот.

Изскочи от портала между каменните игли, въздухът изпращя и тя тупна на колене. В долината минаваше полунощ. Изведнъж усети колко е изтощена и се запъти към бивака. Съблече всички дрехи освен ризата и се пъхна в своята колиба. Умората победи глада и тя се унесе.

Малко по-късно Фейеламор приклекна на входа и се загледа в спящата Мейгрейт. Протегна ръка и я погали по челото, но веднага се дръпна. „Ех, Мейгрейт, привързана съм към тебе по-силно, отколкото можеш да повярваш. Аз съм си чудовище, това е самата истина, а с тебе се отнесох най-зле. Но дългът е над всичко.“

Фейеламор сведе глава и се отдалечи.

Събуди Мейгрейт призори, като я раздруса.

— Къде е книгата? — изсъска в ухото й.

Мейгрейт, изтръгната насила от сънищата, се дръпна и потърка ухото си.

— Не беше там.

— Уверена ли си? Навсякъде ли претърси?

Мейгрейт протегна ръка в сумрака и бутна назад господарката си.

— Огледах всяка педя в библиотеката — занарежда ядосано, измъквайки се от колибата. — Както изглежда, Мендарк е прибрал книгата.

— Мендарк! — Лицето на Фейеламор отново се сковаваше от ужас. — Имаше ли следи от него?

— Стъпки и парче от светлик, нищо повече.

Фейеламор се сгърчи и сподави писъка си. Мейгрейт неволно се почуди дали господарката й не полудява.

— Защо да има чак такова значение? С какво е толкова важна една прастара книга?

По лицето на Фейеламор се преливаха червени и бели вълни. Тя впиваше нокти в дланите си, но се напрягаше да вдишва дълбоко в опит да овладее паниката си.

— Има значение! — натърти тя дрезгаво.

— Защо? — упорстваше Мейгрейт. — Какво криеш? Какво е написано за фейлемите в тази книга?

— Как се осмеляваш да ме разпитваш?! — избухна господарката й.

— Знам, че криеш нещо от мен — не отстъпи Мейгрейт, решена да научи отговора на всяка цена. — Затова ли те прогониха? Каква е причината за отказа на другите фейлеми да те приемат и до ден-днешен?

Оказа се, че е прекалила с последния въпрос.

— Безполезна, негодна глупачка! — разкрещя се Фейеламор. — Как те презирам…

Разтрепери се, залитна настрани и за изумление на Мейгрейт лицето й се сви като хартиена топка в стиснат юмрук. Златистите очи изчезнаха в гънките, устата зейна и нададе страховит писклив хленч:

— Няма време, няма време!

Мейгрейт се изправи уплашена, а другата жена врещеше неспирно и лицето й заприлича на алена гъба. Не проумяваше тази ненадейна промяна у господарката си. Фейеламор открай време си беше образец за самообладание. Понечи да я хване за ръката, но един малък юмрук се заби точно в гърлото й. Мейгрейт остана без въздух, струваше й се, че е с премазан гръклян. Свлече се на колене в напразни напъни да вдиша.

Когато отвори очи, Фейеламор се клатушкаше като пияница между дърветата край брега. „Да, полудяла е.“ Тръгна тихомълком подире й.

Небето позеленя, после стана червено, а накрая потъмня. Гъсти ръждиви капки колкото дини се носеха из въздуха — илюзии, разхвърляни диво от изтерзаното съзнание на Фейеламор. Тя ту се скриваше, ту се показваше и по нея пълзяха ивици във всички цветове на дъгата. Мейгрейт знаеше, че има скрита в себе си силата да отхвърли заблудите на сетивата, като откаже да повярва в тях. Напрегна волята си и безредната шарения изчезна.

Но не можеше да си позволи отпускане. Сега пък стволовете на дърветата сякаш се издуваха и свиваха, все едно дишаха. Докато притичваше край огромно дърво, един от клоните му я халоса и тя отлетя назад по гръб.

Този път не се надигна веднага. Боляха я гърдите. Но както си лежеше със затворени очи, до ушите й стигна чудато скрибуцане, последвано от глух удар. Втори прозвуча по-наблизо.

Тя се ококори. Назъбеният край на един клон сякаш душеше във въздуха, облепен с пръст и листа. Отново изскърца и се заби в земята недалеч от нея, изскочи тутакси и пак започна да я търси.

„Ако е илюзия, по-майсторска не съм виждала.“ Остана неподвижна още миг, за да си поеме дъх, и клонът се метна над нея. „Но ако не е илюзия… Дали Фейеламор го прави?“ Клонът се стрелна надолу, Мейгрейт се търкулна встрани и усети как острият край разпори ризата й. Тя се надигна мигновено и хукна.

Ако бе изправена пред всеки друг, щеше да го порази с помощта на Тайното изкуство. И сега понечи да го използва, но не намираше никаква сила в ръцете си. Фейеламор се бе погрижила Мейгрейт да бъде безпомощна срещу нея.

И други клони замахваха, затова криволичеше и се навеждаше, докато накрая се озова на поляна при брега. Фейеламор се щураше край каменен ръб над водата, воят й бе накъсан до прегракнало пищене. Облещените й очи като че не съзираха Мейгрейт, която обаче усещаше боцкането на тревните стръкове по глезените си, а камъните напираха да смачкат пръстите на босите й крака.

Мейгрейт грабна дебел клон от земята. Същинска вихрушка от камъчета и клечки изригна във въздуха и заудря по беззащитната й плът. Заслонила с длан очите си, тя се втурна към оголените скали до реката.

Бурята секна, но камъните незабавно започнаха да се цепят и събират като великански раковини. Успя да издърпа крака си в последната секунда. Фейеламор се въртеше на ръба и щом Мейгрейт надзърнеше в очите й, пронизваше я тежък страх от обезумелия свят, в който всичко я мразеше и желаеше смъртта й.

Скалите се разклатиха и нещо се стовари върху едното й стъпало. Чу хрущенето на счупени кости. Не можеше да потисне болката, но куцукаше упорито напред. Щом Фейеламор се обърна с гръб, Мейгрейт я цапардоса по тила с тоягата си колкото сили имаше.

Без да прекъсва призрачните си вопли, другата жена се катурна от ръба и се стовари в реката с главата надолу. Звуците заглъхнаха и течението я завлече под повърхността. Илюзиите изчезнаха мигновено.

Погледът на Мейгрейт я проследи до бързеите, където Фейеламор се заклещи, но главата и гърдите й останаха във водата. Чувството за дълг се пробуди ненадейно. Фейеламор се давеше! А докато Мейгрейт не се откажеше от дадената дума лице в лице с нея, тя си оставаше нейна господарка.

Още първата крачка й показа колко лошо е счупването в ходилото. Фейеламор щеше да умре много преди Мейгрейт да се довлече при бързеите. Нямаше какво да стори освен да цамбурне в реката.

Ризата се вдигна и полепна по лицето й, тя размахваше ръце неумело и се стараеше главата й да е отгоре, докато течението я носеше. Скалите се изпречиха внезапно и тя се блъсна в тях близо до Фейеламор.

Пропълзя и я дръпна за краката, но водата я засмукваше мощно. Сподави болката, изправи се и извлече господарката си от реката.

Цялото й лице беше насинено, от устата и носа й се стичаха струйки. Мейгрейт я просна по лице на камъните и се канеше да я удари безмилостно по гърба, но Фейеламор издиша хъхрещо и се обърна.

— Доста се забави! — изломоти тя.

Дори да беше привидно стара и крехка, Фейеламор си оставаше несломима като самата земя.

— Това ти е за последен път! — озъби й се Мейгрейт.

Двете се затътриха заедно през притихналата гора към бивака.

Фейеламор нито й благодари, нито обясни нещо за пристъпа на лудост.

— Каква беда — повтаряше до втръсване, докато Мейгрейт се занимаваше с раните и натъртванията й. — Същинска катастрофа! Обречени сме!

На Мейгрейт й омръзна. Защо да се грижи усърдно за това същество, което макар и обзето от необуздан бяс, се бе опитало да я убие?

— Ами заври се в някоя дупка и умри! — изрева в лицето й. — Колкото по-скоро, толкова по-добре!

Взе паницата, парцалите и ивиците плат за превръзки и заподскача към колибата.

— Какво ти е на крака? — рязко попита Фейеламор с прегракналия глас, който издаваше пълното й изтощение.

— Ти го премаза с камък! — троснато отвърна Мейгрейт. — И се опита да ме довършиш.

По очите на Фейеламор личеше, че споменът за случилото се се пробужда у нея.

— Съжалявам! Седни. Ще ти помогна.

Мейгрейт едва понасяше докосването й, но се застави да търпи. Не можеше да намести костите сама, а по света рядко се срещаха лечители с уменията на Фейеламор. След нейната намеса счупените кости щяха да зараснат бързо.

Мейгрейт седеше на земята и дялкаше патерици от дълги клони, докато Фейеламор наместваше костите и обездвижваше ходилото с дървена рамка вместо гипс. Пипаше безкрайно предпазливо. Дори погледът й беше угрижен, но щом забеляза, че Мейгрейт се е вторачила в нея, веднага си върна привичното намусено изражение.

— Ще носиш това три седмици. После го махни, но внимавай с крака още две седмици. Никакви скокове! След това ще бъде съвсем здрав.

Мейгрейт се опита да ходи с патериците. Рамката й пречеше отвратително.

— Как се чувстваш? — попита господарката й. — Имаш ли сили?

— Зависи какво ще поискаш от мен.

— Да отправим нов зов към фейлемите. — Отчаянието пак се мярна в очите й, но с напрежение, от което тялото й се разтресе, тя успя да възвърне желязната си воля.

— Мисля, че ще издържа — реши Мейгрейт.

Възстановиха мисловната връзка помежду си.

„Халал? Еламай? Гетрен, отговорете ми!“

Смаяха се, че отговорът стигна до тях след миг.

„Фейеламор — долетя като въздишка мисълта, — няма ли край твоята наглост?“

„Еламай, нуждая се от вас!“

„Нуждаеш се от нас… Това е нещо ново. Но ти не си ни нужна. Отричаме се от тебе, Фейеламор! Твоите престъпления посрамиха всички ни.“

„Еламай — примоли се тя, — ние сме необходими на Талалейм. Трябва да намерим пътя към своя дом.“

„Знаем. — Другият глас се засилваше, а Фейеламор отпадаше. — Но няма да е твоят път. Махни се!“

Фейеламор потръпна и ноктите й оставиха червени дъги по дланите.

„Еламай, чуй ме! Случи се беда. Огромна беда!“

„Нима?“

„Поредната й хитрина“ — намеси се друг глас.

Мейгрейт предположи, че е Гетрен.

„Аз проникнах в Хависард.“

„Отворила си портал!“ — невярващо възкликна вторият глас.

„Бях принудена, защото вие отказахте да ме подкрепите.“

„Не дръзвай да обвиняваш нас за злодеянията си.“

„Изслушайте ме. В Хависард намерих една страшна книга, написана от Ялкара.“

Дълга пауза. Първият глас попита остро:

„Що за книга? Какво е написано в нея за нас?“

Мейгрейт настръхна от любопитство. От какво ли се бояха толкова?

„Не мога… не можах да я разчета — призна Фейеламор. — Но и самите писмена ми вдъхват ужас. Напомниха ми за…“

„Не по мисловната връзка!“ — скастри я вторият глас.

Гласовете на Еламай и Гетрен заглъхнаха. Като че фейлемите обсъждаха какво да правят.

„Фейеламор, прибери книгата на най-безопасното място. Защити я с най-могъщата си илюзия. Не ни излагай на тази опасност.“

„Книгата я няма, Еламай. Изтървах я в Хависард и…“

„И?“ — подкани гласът смразяващо.

„Сега е в ръцете на Мендарк“ — изплака Фейеламор.

Отекна беззвучно проклятие. После глас, студен като лед, нареди:

„Чуй нашите заповеди. Не прави нищо, за да не стане бедата по-голяма. Изчакай ни.“

39.Евенил

Фейеламор седеше разплакана на тревата.

— Най-черният ден в моя живот — промълви тя, когато сълзите пресъхнаха. — Да ме оскърбят така собствените ми сънародници. Това е непоносимо.

Не помръднаха още дълго, но накрая тя се изправи.

— Трябва да отида пак в Хависард.

— Каниш се да нарушиш техните заповеди? — Мейгрейт смяташе, че не я засяга, но й бе станало интересно.

— Те са толкова далеч — оправда се господарката й. — И не знаят това, което ми е известно. Длъжна съм да взема книгата. И то веднага!

Тя започна да пуска различни вещи в раницата си.

— Ако и Мендарк се е възползвал от портала, може да е на петстотин левги оттам — каза Мейгрейт.

Тя приготви храна, нож, светлик и всички необходими дреболии, които Фейеламор сигурно би забравила.

— Едва ли! Поначало не ми се вярва, че е проникнал през портал. Сигурно е вътре или близо до крепостта, а книгата е у него. Върни ме там!

— Да те върна ли? Но как?

— Що за глупачка си! През портала!

— Това е моят портал — тихо напомни Мейгрейт. — Не знам дали ще се задейства за тебе.

— Наблюдавах те. И видях колко лесно ти беше. — Фейеламор потръпна, като че се боеше от способностите или скритите й заложби. — Знам, че ти е по силите да го направиш за мен. Длъжна си.

Мейгрейт дори не помисли да възрази. Без да се бавят, тръгваха към края на долината и каменните игли. Фейеламор се вмъкна между тях.

В съзнанието на Мейгрейт се наместиха и неувереност, и твърде противоречиви чувства. Не искаше Фейеламор да припарва до нейния скъпоценен портал. Мразеше я, желаеше й да загине при прехвърлянето. Но дългът да се погрижи за нея надделяваше.

Фейеламор се съсредоточи, Мейгрейт отвори портала и се опита да извика представата за библиотеката в Хависард. Но нейната господарка тутакси й отне контрола на прехвърлянето и изчезна със силен гръм от разместения въздух.

Мейгрейт позяпа опустялата пролука между камъните. Заболя я главата. Изобщо не се бе подготвила добре, а Фейеламор вече я нямаше. Дори не бяха поговорили за всевъзможни подробности. Как ще се върне Фейеламор в долината? Какво да прави самата Мейгрейт, ако фейлемите дойдат, а Фейеламор изобщо не се появи?

Чакаше неотлъчно два дни при пещерата. Веднъж й се стори, че нейната господарка прави опити да се прехвърли. Мейгрейт стори всичко по силите си, но порталът не се отвори. Фейеламор не се върна.

Не издържаше повече на глада. Смъкна се с патериците до бивака. Напълни раницата си, върна се и пак се помъчи да отвори портала, за да отиде в Хависард. Този път успя с лекота, но изобщо не откри Хависард. Фейеламор се бе постарала тя да не я последва.

Изостави портала и се зае да подготви долината за пристигането на фейлемите. Дотогава имаше месеци, сигурно щяха да пристигнат чак към края на есента, но ако наброяваха стотици, с какво щяха да се хранят и къде щяха да се подслонят? А Мейгрейт бездруго се стремеше да бъде постоянно заета с нещо.

Фейеламор се озова в библиотеката на Хависард след преход, който не би повторила за нищо на света. Струваше й се, че порталът е целият в бодли. Творението на Мейгрейт сякаш също искаше да я тормози.

Щом се хлъзна на лакти по прашния под, тя си спомни как книгата бе паднала от торбата й. Не можеше да сбърка и следите на Мендарк, който бе отишъл да я вдигне. Виждаше отстрани и отпечатъците от подметките на Мейгрейт, която бе внимавала да не заличи неговите. Фейеламор й се възхити за благоразумието, но и едновременно я проклетиса.

Тръгна по криволичещата диря на Мендарк. Денят се влачеше тягостно, тя обаче не си позволи небрежност, да не би той да е скрил нещо някъде. Долови следите му и там, където Мейгрейт ги бе загубила, но й бяха нужни много часове, преди да стигне до мазния тунел.

Тя също пропълзя надолу с надеждата да го намери заклещен в края или мъртъв от падането върху скалите. Предвидливо взе и ножа, забиваше го в стените, за да спира хлъзгането си.

Долу се натъкна на люк, от който бяха останали пантите и две изгнили парчета от дъски. Не можеше да продължи нататък — пръстенът на Ялкара бе дал шанс на Мендарк да се измъкне, но за нея наложената над Хависард защита оставаше непроницаема.

През прозрачната преграда различаваше ясно трънливия гъсталак долу и попадналото в него тяло на Мендарк. Ръката му шавна — още беше жив! Дори след толкова дни не се отказваше от мисълта да се освободи. „Аз притежавам златото, за което той дойде, у него пък е книгата, която трябва да взема непременно.“

За нея храстите все едно бяха върху тъмната страна на луната. Капанът на Хависард я държеше още по-здраво, отколкото шиповете него. Послужи си с всяка сила, която владееше, но защитата не я пропусна.

Със следващия изгрев на слънцето забеляза хора, които неуморно изсичаха храстите и напредваха към Мендарк. Тя се напрягаше да премине, докато не побесня и от нея във всички посоки се пръскаха кошмарни илюзии. Тунелът за отпадъци започна да се гърчи като черво на някакъв дракон.

Само че не можа да я избълва навън. „Ако не се укротя, ще се погубя.“ Гледаше как Талия и огромен войник стигат до безволно проснатия Мендарк и го отнасят.

Тя запълзя нагоре, като на всяка педя забиваше ножа си в стените. Затътри се до библиотеката и с най-неимоверното усилие на волята в целия си живот принуди портала да се отвори.

Не си го представяше такъв. Пред нея се откри влажна, капеща, почти жива тръба, сякаш я очакваше отворената уста на гигантска змия, от чието небце се стичаше киселина. Проходът изригна лютиви, вонящи на гнило изпарения край нея. Нямаше друг изход.

Фейеламор стисна клепачи, наведе се и някак се промуши в разтърсващия се тунел. Не се надяваше, че ще излезе от него.

— Отнеси ме при книгата на Мендарк! — нададе вой тя.

Порталът изръмжа и я запрати в забравата, но преди да бъде погълната от абсолютния мрак, тя усети как Мейгрейт се мъчи да я върне в долината.

Не успя. Порталът се сгърчи и я хвърли в нищото.

Фейеламор не се бе върнала от Хависард. Колкото и да се радваше на чувството, че се е освободила и преоткрива себе си, Мейгрейт остана в Дънет — оковите на дълга и отговорностите я държаха здраво. Трудеше се прилежно, поднови своите телесни и духовни упражнения, докато не си възвърна най-превъзходното състояние, което можеше да постигне.

Есента отминаваше, а подготовката за пристигането на фейлемите я изправяше пред цяла планина от задачи. Когато се справи и с тях, се зае с портала. Оформи всяка от двете скални игли като обелиск, довърши каменното яйце, даващо й власт над портала, и го нагоди безупречно към същността на реката, пещерата и скалите. Представяше си различни крайни точки на портала и дори отваряше проход към някои от тях. Нито веднъж обаче не се прехвърли — това би я изтощило, а и съзнаваше риска да изчезне от света. Засега нямаше своя цел в живота, нито място, където искаше да отиде.

Откри и слабост в себе си, която все не преодоляваше. Трудно й беше да си изгради отчетлива представа дори за най-познатите места. Отново започна да се плаши от портала.

Дните се редуваха в самота. Снегът се бе натрупал под дърветата, когато Фейеламор се завърна неочаквано. Мейгрейт й се зарадва, защото и нейното търпение вече се изчерпваше в това откъснато от света място.

— Къде са фейлемите?! — кресна господарката й още от другия край на поляната.

— Никой не се е мяркал, докато те нямаше.

Фейеламор изтърва ругатня, а твърде рядко си позволяваше това.

— Напразно съм бързала. Много пъти отправях мислен зов към тебе. Защо не ми отговаряше?

— Никаква връзка не долових — невъзмутимо отвърна Мейгрейт.

Откъде накъде ще поема вината за недостатъците и неумението на фейлемите?

Фейеламор блъсна с юмрук по близкото дърво — още по-неприсъща за нея невъздържаност.

— Има ли храна?

Тя се нахрани припряно, без да сваля раницата от гърба си.

— Веднага ли потегляш?! — възкликна Мейгрейт. — Взе ли книгата? Научи ли нещо за Мендарк или за Игър?

— Новините ще почакат! Надпреварата е в разгара си. Мендарк и Игър са намислили нещо.

Фейеламор се извърна.

— Не се дръж с мен като с дете! — сопна й се Мейгрейт. — Кажи ми какво става по света, иначе няма да ме намериш тук следващия път.

Фейеламор й се озъби, но реши да отговори.

— Насилих портала да ме пренесе при книгата, но той ме запрати от Хависард в някаква тайна библиотека на Мендарк, скрита далеч на юг. Дълго е за разправяне как се измъкнах оттам. Не можах да взема книгата. Мендарк се е появил отново и съм убедена, че е у него. Наблюдавах потайно техния сговор — обясни тя без самодоволство. — Не беше лесно дори за мен.

Осведоми накратко Мейгрейт какво се е случило с Мендарк и Игър, също и с Каран и Лиан. Бродещите разказвачи вече разнасяха тези истории навсякъде в Мелдорин.

— А от планините над Толрайм до мен стигна твърде тревожна мълва.

— Срещнахме се там преди година, когато ти предаде аакимите и пусна гашадите в Шазмак…

— Не ги предадох. Не са от моята раса. Предупредих Тенсор какво ги чака, когато ме плениха, но той не пожела да ме чуе.

— Превъзходно оправдание. После отиде в Толрайм да търсиш сведения за Каран.

— Исках да проуча потеклото й и узнах онова, което ти бе скрила от мен — тя е трикръвна!

— Аз пък не знаех, че тя е трикръвна — натърти Мейгрейт. — А ти предаде аакимите. Стотици загинаха заради тебе.

— Предупредих ги! — гневно повтори господарката й. — И оттогава мина цяла година.

— О, времето заличава вината, така ли?

Фейеламор се престори, че не чува.

— Нещо се мъти край Толрайм на място, наречено Каркарон. Що за зловещо име… Как да се справя и с тази заплаха?

— Ами аз… — започна Мейгрейт.

— Да! Отиди и разузнай какво става. Може би е замесен Рулке. Аз трябва да се върна в Туркад и да взема онази гибелна книга на Ялкара. Тръгни колкото се може по-скоро.

— Ще тръгна — подчини се Мейгрейт.

Господарката й подхвърли през рамо:

— А когато дойдат фейлемите, не споделяй нищо с тях.

По горските пътеки до Толрайм имаше поне петдесетина левги. Мейгрейт вървя десет неприятни дни в студа. Добра се до градчето по здрач и нае стая в единствената странноприемница — голяма постройка от гранит с твърде провинциален вид. Копнееше да се изкъпе, но дървата не стигаха и за огрев. Изми се колкото можа с кана хладка вода.

Преоблече се и слезе в гостилницата. И там цареше оскъдица. Поднесоха й корав хляб и редичка яхния от несъмнено повехнали зеленчуци. Тъкмо обираше остатъците със залък и един накуцващ младеж доближи нейната маса.

— Моля за извинение…

Той свали шапката от главата си и я стисна нервно.

Мейгрейт го погледна. Щеше да е хубав мъж, ако не беше толкова мършав. Едната му ръка бе отрязана над лакътя.

— Вие не сте ли Мейгрейт? — попита той.

— Аз съм — отвърна тя, — но предпочитам да не разправяш на всеки срещнат, че съм тук. Откъде ме познаваш?

— Участвах в битката при Касим миналото лято, когато победихте онези магьосници гашадите и спасихте Първа армия. Името ми е Евенил.

— Аха… Какво те доведе тук, Евенил?

Той се усмихна стеснително.

— Това е родният ми град. Оттук тръгнах да си търся белята. Един ден се озовах в Орист без пукнат грайнт в джоба, записах се в армията на Игър… и ето ме отново тук.

— С какво се занимаваш сега?

— Платиха ми няколко сребърни тара като обезщетение за ръката. Върша каквото ми е по силите. Има твърде много работа дори за сакатите, само дето никой няма пари да плаща. И за какво са ми пари, като с тях почти не може да се купи храна — цените са страшни. Джобът ми пак е празен.

„Вече си мислиш дали няма да умреш от глад тази зима“ — рече си Мейгрейт. Тя бе видяла мнозина като него дори през това кратко пътуване.

— Евенил, я ми кажи — подхвана и го покани с жест да седне срещу нея — познаваш ли моята приятелка Каран Фърн?

— Не, но непрекъснато слушам за нея. Като малък си играех с децата в Готрайм, само че тогава тя не беше там.

— А сега у дома ли си е?

— Не ми се вярва. Чух, че пак заминала за Туркад.

Младежът се умърлуши от притеснение, че не може да й каже нищо полезно.

— Чувал ли си за някакво място високо в планините, което наричат Каркарон?

— Разбира се! Построил го е лудият Басунез. Мога да ви заведа там, ако искате — предложи той обнадежден.

Мейгрейт се замисли и лицето му пак се изопна. Толкова отслабнал нямаше как да доживее края на зимата. „Този човек е загубил ръката си, докато се е сражавал под мое командване. Сега ме моли за помощ. Не мога да му откажа.“

— Ще ми бъдеш водач, но…

— О, благодаря ви!

Хвана ръката й, целуна я и тутакси я пусна изчервен.

— Може би е опасно. Какво се говори за онова място?

— Всеки знае някакъв слух, но сега си имаме по-тежки грижи — какво ще ядем утре.

— Семейството ти тук ли е?

— Нямам близки. Искам да се оженя за едно момиче, ако още е съгласна. Джанит беше моята любима, преди да тръгна по света. Мечтаехме си за своя къща и деца, но за какво съм й еднорък?

— Но ти още си мъж, а и вече си на служба при мен. Отиди да говориш с нея.

— Не, след като се върнем.

— Ето ти три сребърни тара. Купи храна за една седмица, ако намериш, и ела тук утре призори.

Сутринта той я чакаше, носеше раница и торба с най-окаяните плодове, зеленчуци и жито, които бе виждала.

— Нищо по-добро не успях да купя — промърмори Евенил, — а дори за тях ме оскубаха цял тар. — Подаде й другите две монети. — Месо няма никъде.

— Все едно. — Мейгрейт не взе парите. — Задръж ги, току-виж намерим нещо по пътя. Все ми е едно какво ям. Ако се наложи, ще ловуваме.

На хълбока му висеше меч, вързан с парче връв. Неугледно и късо, оръжието имаше нащърбено острие, сякаш го бяха използвали за сечене на дърва, макар че сигурно беше негодно и за тази работа.

Потеглиха към гранитните канари. Той вероятно се досещаше за настроението й, защото вървеше безмълвно, но усърдно подбираше най-удобния път, по който изкачването щеше да е най-лесно. Мейгрейт се въздържа от самохвалство, че е вървяла по трудни пътеки, надлъж и нашир по света. Младежът просто се стараеше да заслужи парите си.

Пълзяха по последния склон на рида, в който бяха изсечени стръмни стъпала.

— По-нагоре — обясни Евенил — има кръгла площадка с каменни седалки. Хората и до днес разправят как лудият Басунез уреждал там кървави представления за зидарите.

— Амфитеатър на тези чукари?!

— Вярно, това беше думата. Амфитеатър!

— Сигурно е най-противният в цял Сантенар.

Тя се загърна плътно в наметалото, но неспирният вятър проникваше лесно през плата. Дори в този необичайно ясен ден слънцето не сгряваше, а вятърът хапеше необуздано. Струваше й се, че стихията ги ненавижда заради топлата им кръв и се мъчи да ги свари неподготвени, за да ги хвърли в бездната.

Добраха се до амфитеатъра, прекосиха го и надникнаха над ниския западен ръб. Тясна пътека по острото било се спускаше и пак се изкачваше към грозна кула с девет стени. По куполовидния покрив от бронз и каменни плочи бе полепнал сняг.

Оказа се, че тук наистина се е заселил някой — не можеше да сбърка кльощавите фигури на двама гашади, застанали на стъпалата пред отворената порта.

Мейгрейт и Евенил стояха сврени зад каменната ограда през целия тягостен ден и наблюдаваха. Гашадите се качваха и слизаха по стълбите, обикаляха около стените. Сменяха се на всеки два часа. Понякога на кулата се мяркаха още часови или пък надничаха през бойниците. Какво ли пазеха?

Мейгрейт си знаеше, че ако се върне само с тези сведения, Фейеламор няма да е доволна. Длъжна беше да научи повече, но се боеше. Трябваше да се погрижи и за безопасността на своя верен спътник.

— Ще се кача при портата — каза му малко преди здрач. — Стой тук и внимавай да не ме издебнат в гръб! Може да са разпратили съгледвачи наоколо.

И в сумрака погледът му издаде, че е разгадал непохватната й хитрина. Бившият войник се почувства унизен.

— Евенил, подчиняваш ли се на заповедите ми? — попита тя по-рязко.

Той наведе глава.

Тя се помъкна по криволичещата между две пропасти пътека. За няколко минути, когато часовите се сменяха, имаше шанс да се прокрадне наблизо. В този студ дори несломимите гашади се криеха на завет при отворените крила на портата. И оттам можеха да оглеждат околността, но все пак имаше някакъв шанс. Тя се промъкна докъдето посмя и легна до пътеката доста под стъпалата. Виелицата я прикриваше, стига никой да не слезеше по стълбата.

Дочака смяната и във все по-гъстите вихрушки пропълзя по стъпалата и се потули зад бронзовата статуя на митична крилата твар. Оттук чуваше и какво си говорят часовите. Личеше, че са неспокойни. Може би долавяха присъствието й. Знаеше, че е немислимо да мине през портата, но от стената стърчаха всевъзможни шипове и пръти. Мейгрейт реши да се изкачи по тях до тесен осветен прозорец под върха на кулата.

Тук студът беше непоносим — вятърът виеше като побесняла от глад глутница, металните пръти залепваха за кожата й през протърканите ръкавици, а Мейгрейт не забравяше нито за миг, че виси над бездна.

Надникна през пролуката, като се постара да не се показва в светлината. Пред очите й се мярна огромен мъж. Позна го на секундата — Рулке пресичаше стаята. Сърцето й прескочи един удар и тя се почувства слаба, уязвима и уплашена. Прониза я и налудничаво влечение към него.

Рулке се извъртя на пети и се вторачи стреснат в обърнатия на север прозорец. Усещаше я! Тя се дръпна от източния прозорец и се спусна с трескави движения. Отгоре се разнесе гръмовният му глас. Мейгрейт бързо се прехвърляше от прът на шип, улавяше се рисковано за вледенения метал и отчаяно се стремеше да се скрие зад ъгъла на стената, преди той да се е подал от прозореца.

Чу се вик и отдолу — глупавият храбрец Евенил й се бе притекъл на помощ. В светлината откъм портата го видя да тича нагоре, размахал жалкия си меч. Просълзи се от верността му, която щеше да го погуби. Опита се да слезе по-бързо, но закъсня. Още висеше четири разтега над пътеката, когато кратката схватка долу завърши. Еднорък воин с тъп меч нямаше никакъв шанс срещу копията на гашадите. Тялото му се свлече от ръба на билото.

Мейгрейт се долепи неподвижно до стената, докато часовите оглеждаха пътеката. Накрая те влязоха в кулата да докладват на господаря си. Тя се смъкна по пътеката до мястото, откъдето бе паднал Евенил. Лесно го откри по тъмното петно. Взря се надолу, припомняше си колко е стръмен склонът тук, по средата на пътя между амфитеатъра и Каркарон. Невъзможно беше да е оцелял. Паметта й все повтаряше забиването на острието в гърдите му. Сигурно бе умрял още преди падането.

Искаше да й служи, както му подсказва почтеността, и ето каква награда бе получил накрая. Тя можеше да се върне горе и в яростта си да избие часовите, но имаше ли смисъл? Трябваше да изпълни един печален дълг — да отиде с ужасната вест при любимата на Евенил. Край на мечтите за дом и семейство. Тя пое унило надолу по склона.

По целия път валя сняг. Мейгрейт се върна в Дънет след дълго изтощително тътрене в преспите и завари Фейеламор там. Нейната господарка не бе успяла да вземе книгата и се разкъсваше от безмерен страх, че и фейлемите няма да дойдат. Въпреки усилията да ги достигне с мисълта си не дочу и шепот.

— Е, какво научи? — изсумтя тя, щом видя Мейгрейт.

— Рулке е там!

— Сигурна ли си? Как разбра?

— Покатерих се по стената на кулата и го видях през прозореца. Сигурна съм, че беше той. Не забравяй, че съм го срещала. Познах го веднага.

Бесът на Фейеламор се засили още повече.

— Що за глупост! Ами ако те бе забелязал? Нуждае се от такива като тебе повече и от… — Млъкна и се опули към Мейгрейт, като че едва сега бе осъзнала друга, още по-ужасна заплаха. — Защо? — прошепна тя. — Защо е отишъл в Каркарон, щом разполага с целия Шазмак?

— Не мога и да гадая. В Каркарон има голяма мощ. Знам ли…

— А и това място е свързано неразривно с един род. Басунез! Галиад! — Фейеламор се вкопчи в куртката на Мейгрейт и я разтърси. — И кому принадлежи Каркарон сега? Коя живее на един ден път оттам? Коя е трикръвна и има дарбата на усета — тъкмо каквото е необходимо на Рулке?

— Каран — изгъгна полузадушената Мейгрейт.

— „Талалейм, съдбата ти зависи от едната, три в себе си събрала.“

Тази поговорка беше древна, още от времето преди Фейеламор да напусне своя свят.

Тя пусна Мейгрейт и се тръшна на заснежената земя. Мейгрейт тръгна към реката, улисана в догадки каква ли тайна е скрита в поговорката.

Щом тя се отдалечи, Фейеламор промърмори:

— Везната се наклони в моя вреда. Рулке е страшен и сам по себе си. Има ли трикръвна, ще бъде непобедим. — Тя опря чело на скръстените си ръце, но след миг-два се изправи стремително. — От самото начало бях права за Каран. Отдавна трябваше да я премахна.

40.Вечеря с Надирил

Вечерта Надирил отиде при Лиан с разрешение от Игър да го изведе временно от килията.

— Ела с мен. За много неща имаме да приказваме с тебе.

Отидоха на крайбрежната улица и влязоха в странноприемница, чиято кръчма предлагаше уединение на желаещите. Посрещнаха Надирил с ниски поклони и заведоха гостите в просторна стая на втория етаж. Огнището беше разпалено чудесно. Възрастен келнер им предложи меню, по-дълго от ръката му. Лиан се втренчи стъписан в цените и скришно опипа малкото дребни монети в джоба си.

Смехът на библиотекаря прошумоля като сухите листи, гонени от зимния вятър по улиците на Туркад.

— Аз черпя. Поръчай от всичко най-хубаво, ако желаеш. За мен гозбите не се различават по вкус, но ми е приятно да гледам как им се наслаждават младите.

Когато им поднесоха първото вино в нефритена кана, силно, сладко и гъсто, Надирил се вторачи в Лиан и нареди:

— Сега ми разкажи историята си, без да пропускаш нито една дреболия. И се вслушай в предупреждението ми: различавам истината от измислиците, все едно чета отворена книга. Искам да чуя от тебе правдив разказ, както подобава на летописец.

— Истината е единственото, към което се стремя — увери го Лиан. — Но нощта ще свърши преди разказа ми.

— Имаш ли и други уговорени срещи? — кисело се засмя библиотекарят.

Лиан също изобрази подобие на усмивка.

— Напоследък не ме канят на много места.

— Тогава започвай!

Дълго след като им поднесоха възхитителната супа, Лиан стигна до момента, когато бе стоял пред Синдиците в Шазмак: „Чухме показанията на Каран и те са истината такава, каквато й е известна.“

— Ха! — изсумтя Надирил. — Ясно ми е какво е направила. Никой преди нея не е успявал. Изумителна дарба. Налага се да поговоря и с нея.

— Синдиците нищо не заподозряха.

— За мен обаче хората са като прозрачни. Нали не се изкушаваш да ме лъжеш? Не те съветвам да опитваш.

Лиан долови студената непреклонност под благия му облик, но бездруго не би си позволил да се отклони и на косъм от истината пред великия Надирил.

Той продължи и скоро келнерът ги навести отново, превит под тежестта на огромно блюдо с всевъзможни хапки. Надирил се бе облегнал в креслото си и нито за миг не отклоняваше погледа си от лицето на Лиан. Само веднъж-дваж протегна ръка към блюдото, макар че отпиваше от виното с нескрито удоволствие. По някое време отнесоха и празните чинии от основното блюдо — раци в гъст сос. Лиан ги бе погълнал с удоволствие, без да прекъсва историята. Сега описваше как той и Каран бяха пълзели в пещерите на Банадор.

Предложиха им сладкиши след полунощ.

— Не си ли… уморен? — подхвърли младежът с плаха надежда.

Надирил го бе засипал с проницателни въпроси, но главата на Лиан вече се замътваше. През последните дни не бе спал добре.

— Стигат ми по няколко часа сън, но и без тях мога да мина.

Разказът на Лиан продължи с Големия събор в Туркад. На масата вече имаше кана кафе. Опразниха я до края на нощта и Лиан стигна до преживелиците си в Катаза, където Тенсор бе изградил портала. Младежът започна да се запъва.

— Аха… — подкани го Надирил. — Това е много интересно за мен.

Начесто го прекъсваше с въпроси, а накрая, щом чу за отварянето на портала и помощта на Лиан в работата на Тенсор, погледът му се изостри още повече. Лиан се почувства по-беззащитен пред този старец, отколкото при безмилостните разпити на Игър.

— Участието ти не е особено похвално — промълви библиотекарят.

Лиан не издържа погледа му и провеси нос.

— Не е — съгласи се шепнешком от срам. — Увлякох се в любопитството си. Бях готов на всичко.

— Чудесно е да си искрено отдаден на работата си, но летописецът не бива да забравя, че е човек и има дълг също към съпругата, семейството и народа си.

— Нямам съпруга — намусено отсече Лиан.

— То се знае. Научих всичко за тебе. Продължавай.

Кафето ги подкрепяше, докато небето над пристанището порозовя. Лиан още не бе привършил разказа за Нощната пустош. Надирил слушаше напрегнато и вмяташе въпроси след почти всяко изречение.

— В края на краищата не всичко може да се тълкува в твоя вреда — отбеляза той, щом чу как порталът е стоварил Лиан в Катаза. — Виждам, че ти усърдно се придържаше към истината. Но какво ли ти е сторил Рулке, когато те е потопил в транс? Ето какво е задължително да открием. Премести се по-наблизо до мен.

Лиан не долови движението на ръцете му, но се вцепени в унес, а когато се опомни, слънцето се бе издигнало в небето.

— Още има над какво да умувам — каза му Надирил. — Убеден съм, че има начин да бъде повдигнато и това було. Но не е ли време да закусим? От такива разкази се огладнява.

Донесоха им овесена каша, щедро полята със златист сироп и топено масло, и огромен чайник. Лиан напредваше по-бързо в историята, защото връщането в Мелдорин не бе толкова изпъстрено с произшествия. Допиваше си чая, описвайки своите кошмари за Рулке в Тулин.

Библиотекарят разнищваше придирчиво случките, но Лиан просто не помнеше голяма част от онази нощ и накрая Надирил промълви:

— И тук съзирам нещо, което не мога да разбера. Май ще се охарча за още едно-две угощения, докато го проумея докрай. Е, истината винаги е имала висока цена.

Той сви вежди, щом чу как Шанд и Каран са се отнесли с Лиан.

— Хъм… Превъзходен разказ. По-важното е, че ти вярвам. Почти във всичко — уточни старецът.

— Вярваш ми?! — въздъхна Лиан. — Тъкмо и аз щях да си внуша, че съм чудовище, за каквото ме смятат околните.

— Не си го и помисляй! Бъди верен на себе си и на своето призвание. Върши си работата с горда безпристрастност. Времето ще покаже дали си бил прав. И гледай да не прекаляваш с любознателността. Ако някога имаш нужда от помощ, кажи ми веднага. — Библиотекарят остави смайваща купчинка монети на масата. — Сега ме хвани под ръка и ме подкрепяй, за да се прибера в покоите си. Уви, после ще се върнеш в килията си. Срокът на разрешението изтече.

Лиан посърна. Въпреки всичко се бе надявал да му върнат свободата.

— Ще останеш ли в Туркад?

— Засега. Библиотеката е в сигурни ръце, а тази бъркотия трябва да бъде държана под око от човек, който не се стреми да спечели нещо от нея. Чуй един съвет от мен: внимавай и с Игър, и с Мендарк.

— Защо и с Мендарк?

— Претърпял е съкрушителен неуспех в Хависард, както ти пред стои да чуеш. Върна се преливащ от ярост и омраза. Доколкото познавам, ще търси кого да обвини за провалите си. Бъди нащрек.

Настъпи времето Съветът да заседава. Мендарк вече седеше до масата и Каран се сащиса от външността му. Изглеждаше като вехт старец, застигнат от неуспехи, с които не може да се примири. Въпреки месеците, изтекли след поражението в Хависард, горчивината още избиваше в изражението му. Не беше за вярване, че е същият човек, с когото бе изминала толкова път. Сега той приличаше на съсухрено влечуго. Кожата му се опъваше по костите, превръщаше носа в човка, караше ушите да щръкнат, а пръстите да се присвиват. Движенията му бяха накъсани, сякаш дрехите го стягаха. Очите му бяха помътнели като на сварена риба.

— Какво го е съсипало така? — прошепна тя на седналата до нея Талия.

Сянка на странна уплаха се мярна по лицето на Талия и тя избягна погледа й.

— Било му е много тежко в Хависард…

Каран усети, че другата жена увърта, но не настоя за правдив отговор.

Игър влезе последен. Наглед си беше същият, променяха го само очилата с лещи, дебели колкото дъно на бутилка. Този път се подпираше на бастун. Настани се до по-малка маса и се вторачи в хората около голямата, все едно ги преценяваше, но Каран забеляза, че зениците му не мърдат.

Тя усети, че Игър мислено разпределя околните на врагове, приятели, размирници, глупаци… Щом изви глава към Мендарк, лицето му застина за миг от леден гняв.

Съветът започна с игра на самохвалство и демонстрация на сила между Игър и Мендарк, който все се връщаше досадно в миналото и припомняше огромните си заслуги от времето, когато Рулке бил прогонен. Не пропускаше да наблегне и на геройските си прояви в Катаза. Но не звучеше убедително, а незнайно защо — жално.

Игър повече си мълчеше и раздразнението му нарастваше. Необяснимо за Каран той изведнъж прекрати срещата и нареди на всички да напуснат залата. Вечерта при Шанд дойде вестоносец и го осведоми, че след няколко дни щяло да има среща в по-ограничен кръг. Шанд се вбеси.

— Проклет да съм, ако отида! — развика се оглушително той и размаха юмрук под носа на вестоносеца. — Ако Игър и Мендарк ще си прахосват времето в интриги, аз си отивам у дома.

— Ще ти бъда благодарен, ако поостанеш, за да вечеряш с мен — обади се Надирил, който бе наминал да пийне чай. — Тази вечер свободен ли си?

— Да — изръмжа Шанд, потушил гнева си.

— Добре! Май има десет години, откакто с тебе сме сядали на една трапеза, а имаме какво да си кажем. — Надирил знаеше, че Каран надава ухо, и го дръпна в ъгъла на стаята. — Най-вече искам да си поприказваме за Лиан. Понякога не те разбирам.

— Каквото знам, знам го! — заинати се Шанд.

— Едва ли. Предубеждението ти срещу зейните надхвърля пределите на разума. Хайде де, признай кой от нас преценява по-безпристрастно хората.

— Ти — процеди през зъби Шанд.

— Така си е. И затова твърдя, че си се отнесъл крайно несправедливо с Лиан. Нека го обсъдим на вечеря.

Надирил се заседя на масата с Шанд почти колкото бе стоял и с Лиан, но старите приятели тъй и не се разбраха, преди да се разотидат в края на нощта. По изгрев измореният Шанд си събра багажа, каза само на Каран, че си отива в Тулин, и изненада всички със заминаването си.

На следващия ден Надирил покани и Каран на вечеря. Тя прекара много приятни часове, защото старецът беше очарователен и внимателен към чувствата на другите събеседник.

Накрая тя се престраши да го попита какво му е на Мендарк.

— Това е негова тайна — промълви Надирил след дълго мълчание. — Но не намирам причина да я крия от тебе. Мендарк е извънредно стар и изпитанията в Хависард почти са го довършили. По принуда е обновил за кой ли път тялото си, макар възможностите за това да са били изчерпани. Успял е само отчасти, а дори най-изкусните заклинатели в Туркад не поправиха докрай злото, което си е сторил.

— Да обнови тялото си ли?…

— Каран, известно ти е, че ние от коренната раса остаряваме бързо. Дори магьосниците не биха живели цяло хилядолетие, ако не се подмладяваха многократно. Но и този похват не може да се повтаря безкрайно. Мендарк се е опитал да мине отвъд границите му. Не бих искал да се впускам в подробности.

— Ти правил ли си това?

Надирил се засмя.

— Тези съсухрени останки са си такива, каквито ги направи времето. Един живот ми стига.

Библиотекарят успя да поседне на раздумка и с Малиен. До края на седмицата той говори обстойно с всеки от важните участници в тази драма. Сам обаче не споделяше охотно какво мисли.

Втората среща се състоя няколко дни по-късно в малка и сумрачна стая под върха на Цитаделата. Каран завари там Тенсор, с когото бе дошъл само Аспър, също Малиен, Талия, Надирил и Игър. Скоро влезе и Мендарк, подпрял се на рамото на Лиан.

— Сигурно някои от вас са озадачени от тази потайност — изправи се Мендарк в челото на масата. Дори гласът му стържеше. Изгледа накриво Игър, който пак се бе настанил отделно, малко над останалите, и ги зяпаше надменно. — След всички събития през последната година хората охотно си чешат езиците за нашите дела.

— Да не говорим за вредата от дрънканиците на приказливи летописци — тежко се намеси Игър. — Смятай се за подложен на изпитание, Лиан. Ако Надирил не се бе застъпил за тебе, щеше да си окован за стената в моите тъмници, а нямаше да се радваш на привилегията да водиш протокола на тази среща.

— Впрочем тъмниците са мои — уточни Мендарк. — Както си спомняте, разделихме се във Фаранда, като всеки си постави някаква цел. Какво намерихме досега?

— Общо взето, няма с какво да се похваля — започна Игър. — Изпратих свои доверени помощници в Алсифър. За изработването на златната флейта — нищо. За Огледалото — също нищо. Ааканското злато… имам само това!

Разтвори пръсти и пусна на масата пръстен, твърде малък за мъжка ръка. При падането той звънна по-плътно и мелодично от обикновеното злато. Наситеният червеникав оттенък напомняше за косата на Каран.

— Убеден ли си, че е направен от ааканско злато? — попита Талия.

— Цветът е особен, но може да се подправи. Проверих по свой начин и съм удовлетворен.

— Аз не съм! — възкликна Мендарк. — Нека Тенсор потвърди пред всички нас, че златото е от Аакан.

Талия занесе пръстена на Тенсор, който го пипна с нежелание, без да го погледне.

— Истински е — рече им дрезгаво.

— Кажи-речи, не знам нищо за пръстена — добави Игър, — макар че го притежавам от хилядолетие. Намерих го в Алсифър по времето, когато пленихме Рулке.

Всички бяха потресени. Мендарк се изопна пред масата, устата му зейна.

Игър се облегна усмихнат и притвори очи.

— Няма нужда да се стряскаш, Мендарк — проточи басово. — Обикновен пръстен, би могъл да принадлежи на кого ли не.

— Прелестно украшение… — прошепна Каран, когато пръстенът стигна до нея.

Пет тънки златни нишки бяха усукани като плоска плитка. Тя се опита да го сложи на безименния си пръст и се оказа, че й е по мярка.

— Разгледай го добре, Лиан — подхвърли Игър. — Използвахме го, за да победим с хитрост Рулке.

Лиан настръхна. Какво бе споменал Рулке в Нощната пустош? „Подлъгаха с коварство и мен, и жената, с която исках да се събера. Отнеха живота на една невинна.“

— Прекалено тесен е, за да го е носил Рулке — вметна Лиан нехайно.

— Годежният пръстен на бъдещата му невяста — обясни Игър. — Разровиш ли се и в тази история, ето ти още едно Велико предание. Не е разказвано досега, защото показва всички нас в цялата ни грозота.

— Млъкни! — изръмжа Мендарк.

Игър му се усмихваше.

— Мендарк, много има да се трудиш, за да изчистиш петното на срама, след като приключа с тебе. — Пак се вторачи в очите на младежа. — В онази борба, Лиан, всички извършихме зло в името на общото благо. Победата над Рулке, спасяването на света от неговото иго оправдаваха всяко престъпление. Но няма да допусна в Преданията да остане вмъкната лъжа.

Мендарк сви устни, но остана безмълвен. Отношенията му с Игър се променяха. Провалът в Хависард бе отнел увереността му, а след злощастието в Катаза Игър постепенно възстановяваше могъществото си.

Мендарк описа накратко сблъсъка с незнайната жена в Хависард, но пропусна да изтъкне колко лесно го бе унижила. Не спомена и как Талия го бе извлякла от трънливия гъсталак. Показа книгата, която жената бе изтървала.

— Несъмнено е важна, иначе нямаше да я вземе. Аз обаче нищо не мога да прочета.

— Що за чудати знаци! — промърмори Лиан. — Ялкара ли е я написала?

— Така изглежда, и то малко преди да изчезне от Сантенар. Познати ли са ти знаците?

— Не знам… — Лиан прелистваше книгата. — Прилича на опростен вариант на каронската писменост, която е неразгадаема. Но има общи черти и с фейлемската азбука, която едва чета. Как е възможно? Произходът на двете писмености е коренно различен. Напомня донякъде и за знаците, нанесени по ръба на Огледалото, макар че не съвпада с тях.

Никой, дори Надирил, не можа да каже нищо повече за книгата.

— Ами Шанд? — сепна се Мендарк. — Къде е той?!

— Отпътува за Тулин тази сутрин — отговори му Надирил.

Мендарк изтърва сквернословие, но нямаше какво да направи.

— Както и да е. Лиан, това май ще е следващото ти поръчение. Опитай се да разгадаеш тези писмена.

— Малко прибързваш — студено го възпря Игър. — Първо ще обсъдим постъпките на Лиан.

Каран затаи дъх от страх, че Шанд е издал Лиан, но Игър продължи:

— И то след като си доизясним станалото в Хависард.

— Но пък преди това трябва да чуете това, което Каран и аз научихме в Чантед — намеси се Лиан.

— Да, Шанд ми каза, но нека всички узнаят от тебе.

Лиан им разказа за държанието на Фейеламор в Катаза, събудило подозренията му. Описа им скиците, съхранявани в библиотеката, на които било показано кои първи са влезли в кулата. Спомена и че те явно са откраднати от Фейеламор.

— Охо, добре си се справил, летописецо! — похвали го Игър. — Може и да заслужиш прошка. Потвърждаваш ли думите му, Каран?

— Във всяка подробност.

— Значи имаме повече врагове, отколкото очаквахме. Ще бъде разумно да се върнем на замислите на Фейеламор. Мендарк, чакаме края на твоя разказ. Какво премълча за Хависард освен начина да проникнеш вътре и да излезеш? Покажи и какво си намерил. Да видим златото!

Игър се подсмихна нетърпеливо, а Мендарк потръпна.

— Как влязох си е моя работа — отвърна той нелюбезно, но се овладя и кимна на Лиан: — Наистина си проявил усърдие, но за жалост си закъснял. Златото беше в Хависард, само че ме изпревариха с някакъв си час. Когато дойдох на себе си, жената я нямаше и намерих скривалището празно.

— Колко удобно обяснение! — подчерта Игър. — Не се обиждай, но ще докажеш ли някак твърденията си?

— Няма как да ги докажа, разбира се! Ако толкова искаш, отиди да се увериш лично.

— Коя е била онази жена? Отговорът е важен.

— Можем само да се досещаме. Според мен беше Фейеламор.

— Твърде вероятно. Тъй… На плановете ни бе попречено — обърна се Игър към останалите. — Ако приемем, че Мендарк казва истината. Не бива да пренебрегваме и възможността да е потулил някъде златото, за да се възползва сам от него.

— Не бива — съгласи се Надирил, — аз обаче съм склонен да му повярвам.

Мендарк му се поклони присмехулно.

— Вие двамата сериозно улеснявате Рулке — укори ги библиотекарят. — Да продължим нататък.

— Как Фейеламор е проникнала в Хависард толкова скоро? — обади се мълчалата досега Малиен. — И как е напуснала крепостта?

— Има един-единствен отговор. Отворила е портал.

— И не е била сама!

— Хъм… — Игър вдигна голяма лупа пред очите си да погледне календара. — Видели са Фейеламор в Банадор точно преди… — запъна се за миг — …Мейгрейт да изчезне. А броени седмици след това ти си се натъкнал на нея в Хависард. Предположението за портала е най-правдоподобното. Има време да умуваме за какво й е златото и как да я открием. Струва ми се, че ще се заема лично с това. Стигнахме и до проблема с Лиан. Заварих го в архива на Съвета. Лиан, кажи ни истинските си подбуди да влезеш там.

— Търсех документи за Кандор.

— Лъжец! Заварих те в тайния архив, в самото хранилище!

Лиан се подвоуми.

— Хайде! — настоя Игър. — Може би животът ти зависи от отговора.

— Вратата беше отворена — плахо обясни Лиан. — Както и всички други врати в архивите.

— Примамили са те в капан! — поклати глава Надирил. — Ама че приумица, Игър… Това до голяма степен обезсилва обвиненията ти и ни кара да се усъмним в собствените ти подбуди.

— Не знам кое къде се съхранява в архива — продължи Лиан. — Още търсех, когато ти ме изненада.

Напомни им за съмненията си, свързани със смъртта на сакатото момиче, и обясни какво писмо от Кандор е намерил в Цитаделата преди година.

— Защо не ми каза още тогава?! — Мендарк удари с юмрук по масата. — Дай да видя писмото.

— Унищожих писмото в Катаза — укроти го Малиен. — Реших, че е по-добре тази кутия с тайни да не бъде отваряна.

— Фейеламор обаче я отвори. Трябва да знаем съдържанието на писмото.

— Разполагам с чернова — престраши се Лиан. — Намерих я в спалнята на Кандор. Имаше и по-късно писмо до Ялкара.

Каран извади писмата, които бе пазила грижливо толкова време. Игър ги прегледа нехайно и ги захвърли на масата.

— Само ни отвличаш вниманието!

Но Мендарк беше готов да си скубе косата.

— Лиан, защо не спомена и думичка по-рано? Ако знаех, че Кандор е подозирал Рулке, щях да се отправя веднага към Хависард. И щях да бъда там седмици преди Фейеламор! Щях да се сдобия със златото!

Отново го налегна безсилният гняв от провала, а заяждането на Игър, че може да ги е предал, го уязви още по-силно. Игър се изправи, лицето му се скова като маска.

— Съзирам и друго обяснение — заяви той мрачно. — Замислете се над уликите — документи, на които Лиан се натъква загадъчно, но признава пред нас, чак когато го принудим. Многобройни разговори с нашите врагове. Оправдава се убедително, както подобава на умел разказвач. Но дали е правдив? А вие ще повярвате ли на човек, който дни наред е оставал насаме с Рулке и с Фейеламор?

Мендарк подръпваше неспокойно брадичката си и поглеждаше към Надирил и Малиен.

— Фейеламор се появи и в Хависард да търси златото едновременно с мен. Как да повярвам, че е съвпадение?

— Изобщо не е съвпадение — отсече Игър. — Лиан бе осведомен какво търсиш. Знаем, че е сговарял с Рулке, а в Катаза — с Тенсор и Фейеламор. Търпението ми се изчерпа. Обвинявам го, че ни е предал на Фейеламор!

Лиан онемя от страх. Каран се изправи мигновено.

— Що за безсмислици! — изкрещя тя. — Изобщо не сме виждали Фейеламор през всичките месеци, когато пътувахме от Катаза до Чантед.

— Но тя беше тук съвсем наскоро — провикна се и Игър. — В тази зала, подслушваше на предишната ни среща.

— Какво?! — смотолеви Мендарк.

— Така е. Нищо не пречи и сега да разменя мисли с Лиан, както Рулке е достигнал до съзнанието му в Тулин.

Каран пребледня.

— Кой ти каза това?

— Аз — отвърна Надирил.

— Отречи, ако смееш! — разбесня се Игър.

Каран мълчеше.

— Е, отричаш ли? — подкани я Мендарк.

— Не мога да отрека, но…

— В такъв случай съм задължен да се отнеса сериозно към обвиненията на Игър, макар и да ми е ясна истинската му цел — стреми се да прикрие собствените си непочтени деяния.

— Ако не се доверявате на Лиан, защо го допускате на тези срещи? — вметна Надирил. — Ако пък му се доверявате, какъв е смисълът в тези игрички? Виждам, че го превръщате в пешка и всеки от двама ви изкривява истината за собствена изгода.

Разпитаха наново Лиан часове наред, накрая лицето му прежълтя от изтощение и всички в залата искаха на това да се сложи край. Игър не отстъпваше.

— Съдейки по случката в Тулин, той е предал и нас, и Фейеламор на Рулке. Склонността му към измяна е стъписваща. Който е предал веднъж…

Поискаха от Каран да разкаже за онази нощ.

— Няма да ме заставите да говоря във вреда на Лиан.

— Ще те принудим, ако се наложи — възрази Надирил, — макар че предпочитаме да не го правим.

И Лиан се надигна.

— Кажи им, Каран! Нека всичко да излезе наяве! Тогава ще се убедят, че не съм направил нищо недостойно.

Заблуждаваше се. Щом Каран сподели какво е преживяла в Тулин, всички се втрещиха като Шанд. Игър пребледня, в бузата му заигра мускулче.

— Още първия път съм бил прав! Да бяхме го довършили в Сухото море!

— Но защо се държи така?! — зашепна отчаяно Каран на Малиен. — Не разбирам…

— Игър вече е бил обсебен от Рулке — тихичко отвърна Малиен. — Смразява се от ужас при мисълта, че Рулке може пак да се докопа до съзнанието му чрез Лиан.

— Не! — завайка се Лиан и тръгна към Игър с разперени ръце. — Щом искаш, подложи ме на изпитание и ще узнаеш колко се заблуждаваш.

Игър отстъпваше боязливо.

— Назад, изменнико! Стража, хванете този човек!

От двете страни на вратата стояха корави бойци, по-високи и от Осейон. Единият се хвърли напред и награби Лиан за яката. Младежът отскочи назад, дрехата се разпра и той се просна по гръб.

— Какво да го правим, господарю?

— Вижте му сметката тук и сега, пред очите ми! — пискливо извика Игър.

Стражът настъпи Лиан по врата и извади меча си от ножницата.

Преди някой да е шавнал с пръст, Каран запрати безпогрешно кана с вино по едрия мъж. Стъкленият съд го улучи в ухото и се пръсна на парченца. Стражът се катурна през скамейката зад гърба му. Тя счупи друга кана в ръба на масата и се метна напред, размахала назъбеното дъно.

Вторият страж вече държеше меча си, Каран го заплаши със стъклото и той замахна с намерението да й отсече ръката. Надирил изкуцука между тях.

— Оставете оръжията! — отекна прегракналият му рев.

Мъжът се поколеба и погледна господаря си.

— Заповядай му, Игър! — изчегърта гласът на библиотекаря.

— Върнете се по местата си — изсумтя Игър.

Надирил направи властен жест към Мендарк, който се изправи.

— Всичко е оплетено, а ние сме прекалено настървени, за да разнищим кълбото на спокойствие. Отведете го в моите покои, където нито ще навреди някому, нито ще пострада.

— Само през трупа ми! — нададе вопъл Игър. — Отведете го в тъмниците. Най-долу.

Влезе цял отряд уелми, предвождани от Вартила. Хванаха Лиан за ръцете и го извлякоха.

— Няма нужда само твоите стражници да се товарят с това задължение — подхвърли невъзмутимо Мендарк. — И моите ще пазят заедно с тях. — Той плесна с ръце. — Осейон, Торгстед, ще бдите над Лиан на смени. Погрижете се никой да не му стори зло.

Двамата тръгнаха подир уелмите.

Игър кипна, но само с кървава схватка можеше да наложи волята си. Срещата на Съвета завърши, без нищо да бъде решено. Няколко месеца след прехода им из Сухото море те още не бяха постигнали никакъв напредък.

41.Проклятието на просяка

Двамата уелми стискаха ръцете му така, че го парализираха, но беше излишно. Изтръпналият Лиан дори и не помисляше да се съпротивлява.

Осейон крачеше до него.

— Съжалявам, Лиан… — избоботи той.

Стъпките на малката тълпа отекваха в стените. Слизаха по стълби, вървяха по коридори. Подминаха килиите, където Тилан бе затворил Каран миналата зима, и се спуснаха във влажно подземие с нисък таван, крепен от яки колони. Процеждащата се вода бе осеяла стените с кафяви петна. Тук имаше още много килии, повечето пълни. Мръсни лица надничаха през решетките, вонята изпълваше въздуха като мъгла.

— Какво страшно място — смънка Лиан. — В някоя от тези ли ще ме заврете?

Осейон отвори уста, но не каза нищо. За пръв път му се падаше толкова тягостно задължение.

— Тези килии са за обикновени престъпници — обади се вървящ отзад уелм. — А ти, летописецо, отиваш в тъмниците, запазени за най-пропадналите изменници.

Газеха в слузести локви, слязоха по стъпала, мокри от капеща вода. Долният етаж не беше осветен с факли. Шумът накара някой от обитателите на тъмницата да се развика:

— Помощ! Пуснете ме! Извадете ме оттук!

В пода имаше ръждиви решетки, закриващи квадратни отвори, не по-широки от раменете на Лиан. От следващата дупка се разнасяше гнусна смрад, като че някой забравен нещастник бе умрял вътре. Уелмите спряха при третата решетка. Вартила отключи бронзовия катинар — единственото нещо, което не гниеше и не ръждясваше в това подземие. Друг уелм донесе стълба.

Вдигнатата решетка издрънча, черната яма зейна, напъхаха в нея стълбата. Лиан се опули към Осейон, малко оставаше да повърне от отчаяние.

— Най-добре слез — промърмори войникът, стиснал зъби.

Лиан се смъкна в мрака. Отдолу го блъсна миризма на мухъл, влага и изпражнения.

— Махни се от стълбата! — кресна му уелмът.

Лиан се свлече на колене. Мъчителят му навря глава в отвора, провесил фенера и за малко му даде шанс да огледа къде е затворен. Ямата се оказа широка и напълно празна.

— А така, стой си на колене, ако искаш някога да те извадим оттук.

Издърпаха стълбата, затръшнаха решетката и светлината избледня. Оставиха го насаме с писъците на съседите му. Каменните стени на ямата бяха високи два разтега. В единия ъгъл имаше дупка за отводняване и нищо повече. Ямата вонеше, сякаш е използвана за клозет от хилядолетие. Всъщност това си беше самата истина.

Лиан я обходи и опипа стените навсякъде. Разбира се, нямаше да избяга през дебелите каменни зидове, нито през тясната дупка в пода.

Не можеше да не си спомни историите за затворници, които сам бе разказвал — отравяне на кръвта от ухапване на плъх, окапали ходила и китки, лудост, изтезания и смърт. Не се съмняваше, че Игър е решил да го прекърши колкото се може по-скоро.

След незнайно колко часове горе замъждука светлина.

— Вода, дайте вода! — разкрещя се Лиан.

Фенерът бавно доближи решетката над главата му.

— Време е за вечеря — изсмя се уелмът.

Лиан освирепя. Щом онзи слезеше, щеше да му строши главата с юмруци и да изхвръкне по стълбата. Настрои се да убие всеки по пътя си, за да се махне оттук.

И тогава върху лицето му се посипа дъжд от гъсти едри капки. Някаква кост го удари по темето. Избърса очите си с пръсти, но беше изцапан от главата до петите. Мазното, лъхащо на гнило месиво се просмукваше в дрехите му.

— От пода ли да го ям?! — изврещя той.

Уелмът се подхилваше.

— Моля ви, дайте ми вода! — примоли се Лиан.

— Ближи я от стените! — ехтящо отвърна уелмът и светлината се отдалечи.

Накрая Лиан не издържа на жаждата и започна да ближе варовитите струйки. Гладът го накара и да събере гнусотията от пода. Не можеше да я понесе и стомахът му я изхвърли в отходната шахта. Легна на мокрия под и се опита да поспи.

Събуди се напълзян от хлебарки, събрали се на пиршество с вечерята му. Полазиха го бълхи и въшки, хапеха го навсякъде. Нещо изцвърча до ухото му сякаш от удоволствие. Лиан замахна и мършавият плъх отлетя по пода, но скоро се върна.

Дълго се мъчи, преди да проумее колко е безсмислено да се бори с тази напаст. Хлебарките шумоляха, въшките и бълхите си похапваха на воля от него.

Вторият път го събуди звучно хрущене до главата му. Плъхът се бе настанил на рамото му и обираше насекомите от косата му. По-страшно падение от това не можеше да си представи.

Все си мечтаеше как Каран ще дойде, но окаяните минути се проточваха в часове, те пък в дни на кошмарно унижение, които можеше да отброява само по изсипаните през решетката порции гадни отпадъци. Уелмът се забавляваше, като всеки път успяваше да оплиска Лиан с помията. Каран не се появи. Доскоро щеше да преобърне света заради него, но сега вече не я интересуваше. Беше го изоставила. Лиан си втълпи постепенно, че и тя не означава нищо за него.

Връзката чрез сънищата само подсказваше на Каран колко страда той. Денем и нощем се опитваше да направи нещо, за да го освободи, но усилията й оставаха безплодни. Похарчи и трите златни тела (прилошаваше й, щом помислеше какво би могла да стори с толкова пари) за подкупи, никой обаче не искаше или не смееше да й помогне. Накрая потисна гордостта си и помоли да бъде приета от Мендарк. Забеляза у него още по-голяма прилика с влечуго. Той се държа учтиво, предложи й вино и сладкиши, но беше неумолим. У нея крепнеше убеждението, че Магистърът сериозно се е уплашил от Игър.

Нямаше друг изход, освен да отиде при Надирил. Слугата я пусна веднага. Библиотекарят седеше до огнището с Лилис, която му четеше на глас стихове от дълъг свитък. Джеви беше в пристанището и помагаше на Пендер в ремонта на кораба. Надирил изтъкна на момичето дребните грешки в произношението, ритъма и интонацията, заръча й отново да прочете стихотворението наум и се обърна към Каран.

— Дошла си да молиш за Лиан.

— Обвиненията срещу него са чудовищни лъжи. Как може да им хрумне, че се е съгласил да помага на Фейеламор? Каква нелепост!

— Права си, но прозвуча убедително. Мендарк и Игър толкова се страхуват един от друг, че са готови да вярват и в нелепости. Как е Лиан?

— Не знам. Не ме пускат в тъмниците.

— Сигурен съм, че се отнасят добре с него.

— Аз пък не съм. Чувствам колко е нещастен. Не можеш ли да им повлияеш някак?

— Горкият Лиан! — Лилис припряно остави свитъка. — Толкова мил беше с мен. Знам, че ще успееш да му помогнеш.

Надирил протегна ръка и Каран го издърпа да стане.

— Хайде да го навестим.

Когато старецът, придружен от Каран и Лилис, застана пред потаен вход към подземията на Цитаделата и настоя да види Лиан, започна голямо суетене. Не смееха да му откажат, то се знае, но един от уелмите хукна в една посока, а страж на Мендарк — в обратната.

— Почакайте тук, моля — спря ги друг страж.

Надирил го блъсна непреклонно.

— Заведи ме в килията на Лиан! — прошумоля смразяващо гласът му.

— Той не е в килиите — притесни се стражът. — Отведоха го в долните тъмници.

Старецът изопна рамене вдървено. Бутна войника, който се отдръпна покорно.

— Не можете да… — започна един уелм.

— Махни се от пътя ми, проклет да си! — изгърмя този път гласът на стареца.

Каран се слиса. Подтичваше, за да не изостане от широките крачки на Надирил. Той сякаш бе загубил крехкия си вид. Спускаха се все по-надолу в смърдящите подземия. Стражниците ги следваха припряно.

Тъкмо застанаха над третата решетка и нахълта Мендарк с още половин дузина стражници. Отсреща притичаха двайсетина войници на Игър начело с двама уелми. Спряха пред Надирил с насочени копия. Игър се домъкна подире им.

— Какво става тук? — обърна се сприхаво към Мендарк.

— Канех се да те попитам същото.

— Искам да видя в какво състояние е затворникът — продрано ги осведоми Надирил. — Отворете!

— Той остава тук!

— Отворете, казах!

Игър махна с ръка, един уелм отключи катинара, друг донесе стълбата. Каран изскубна фенер от ръката на страж и направо скочи долу.

— Ох, Лиан… — задави се тя, щом видя засъхналата развалена помия по косата и дрехите му.

Той трепереше. Протегна ръце към него, но Лиан не шавна.

Обзе го неописуем срам, че тя го вижда толкова отвратителен и унизен. Бездруго се бе настроил, че е сам срещу целия свят.

— Не ме докосвай — прошепна дрезгаво и се обърна към стената. — Закъсня. Отдавна трябваше да дойдеш. Не те искам тук сега.

— Не можах. Игър е заповядал да не ме пускат.

Неприязненият глас на Игър долетя през отвора:

— Каран, или се качвай, или остани долу!

Лиан озверя. Всяко мъчение беше още по-противно от предишното. Каран да сподели това падение с него… нищо по-страшно не можеше да си въобрази. Трябваше да се отърве от нея.

— Върви си. Не си ми нужна.

Опря длани в раменете й и я изблъска към стълбата.

— Ще броя до три! — кресна Игър.

Очите й плувнаха в сълзи.

— Лиан, защо ни сполетя това?

Покатери се, без да го погледне повече. Горе блъсна Игър към стената.

— Ще те накарам да съжаляваш!

Той се разсмя.

— Ти дори не можеш да си платиш данъците. Напролет ще си без покрив над главата.

Мендарк не продумваше, само се взираше недоверчиво в Игър и Надирил, като че ги подозираше в някакво съзаклятие.

— Видях достатъчно — изграчи библиотекарят и хвана Каран под ръка. — Доволна ли си?

— Доволна ли?! — прошепна тя.

— Да се махаме! Нищо не можем да направим тук.

Поклони се на Мендарк и Игър, подпря се на Лилис с другата си ръка и тримата бавно поеха обратно нагоре.

Щом излязоха, Каран се тръшна направо в канавката и се хвана за главата.

— Що за кошмар! Не знам кого да моля…

Лилис седна до нея.

— Ела при нас. Надирил ще ти помогне. Нали, Надирил?

Той бе застинал в размисъл.

— Какво?… Да, разбира се. Настани се при нас в къщата. Доста е уютна, доколкото е възможно в Туркад. Ще пратя някого да донесе твоите вещи и багажа на Лиан. И ще си поговорим.

След няколко часа и поредния дъжд от помия Лиан дремеше трескаво на пода. Решетката над него изтрака и квадратната дупка се освети. Разпозна кльощавия силует на Вартила. Пуснаха стълба и той се изкачи непохватно. Не знаеше какво го чака горе. Двама уелми го издърпаха и се намръщиха гнусливо. Осейон и Торгстед лежаха на пода, сякаш спяха дълбоко.

— Къде ме водите? — изхленчи Лиан.

Уелмите се засмяха.

— Да срещнеш съдбата си, летописецо.

Смехът им беше зловещ и страхът му се пробуди. Още в Сухото море Игър жадуваше да се отърве от него, да премахне заплахата, която все му се привиждаше. Замъкнаха го по непознати коридори към задния двор на Цитаделата. Веднага пролича, че е място за екзекуции.

— Не! — писна Лиан.

Уелмите се подхилваха и го дърпаха напред за веригите на оковите.

42.Ухото

По оскъдната сивкава светлина Лиан позна, че утрото е настъпило съвсем скоро. Той огледа двора за екзекуции — тясно пространство, дълго петдесетина разкрача. Заради високите стени слънчевите лъчи никога не проникваха тук, зидовете и каменните плочи бяха покрити с мъх. Навсякъде по стените висяха окови на вериги. От едната страна имаше площадка, от другата — ешафод от зацапан камък.

Уелм, чието име Лиан не знаеше, го хвърли по лице на плочите. Лиан се озърташе диво в това страшно място.

— Гледай нагоре — подсказа му уелмът засмян.

Веднага съжали, че го послуша. По цялата дължина на двора от стената стърчаха бесилки освен точно над площадката. Бяха двадесет и шест и на всички без последната висяха трупове. Някои явно бяха обсебени много отдавна. Лиан се преви от гледката, но с напъните изкара само малко стомашни сокове.

— Има една за запълване, нали! — подхвърли уелмът. — Ще те провесим на нея след час. Привършвай по-бързо разказите си, летописецо.

Безпомощният Лиан изпъшка, извъртя се, понечи да ритне гадината, но падна. Уелмът се разкикоти противно.

— Брей че опасен затворник! — Долепи го до стената и закопча окови на китките му. — Чакай ме тук — ухили му се през рамо. — Няма да се бавя.

Влезе в Цитаделата и затръшна вратата.

„Чакай ме тук!“ Ама че жалка шегичка. Никъде нямаше да ходи. Имаше късмет, че старият Уистан го убеди да разкаже патилата си. „Не вярвам да го нарекат «Предание за Лиан». Не, ще бъде «Предание за Огледалото», но някой друг ще си припише заслугата.“

Напрягаше се с все сила, само че успя единствено да разрани кожата на китките си. Заваля дъжд, после и суграшица — обикновена туркадска зима. Неведнъж чу вопли по улиците, като че започваха размирици. И това беше присъщо за града. Никой не идваше, а Лиан замръзваше. Компания му правеха само двадесет и петте трупа.

Денят се точеше нескончаемо и още преди края му Лиан прималя от глад. Не се бе насилил да яде боклука в тъмницата и от дни коремът му беше празен.

Следобед вятърът се засили, труповете се клатеха и люшкаха. Довечера и неговото безжизнено тяло щеше да е при тях. Ако бившите му приятели не пожелаеха да платят цената на въжето, щеше да си виси, докато гарваните изкълват плътта, а костите паднат в двора.

Труповете сякаш доловиха представата във въображението му, един се откъсна, останките от главата и тялото тупнаха поотделно на плочите. От ужасната гледка Лиан се разплака за нещастния глупак, навлякъл си гнева на Игър. Плачеше и за себе си.

Скоро врявата на улицата се засили. Чуваше как хора бягат насам-натам с оглушителни викове, но тъй и не схвана какво се е случило.

— Какво да сторя? — вайкаше се Каран.

Терзанията на Лиан кънтяха в душата й и тя не знаеше как да се опази. Връзката със съзнанието му изцеждаше последните сили.

Надирил сръбна от чашата си.

— Игър ще го погуби в първия удобен момент.

— Но защо някой ще се плаши от Лиан? — смутено попита Лилис.

Надирил й обясни сбито.

— Спомни си, че Игър до неотдавна беше обсебен от Рулке. Чак в Катаза се освободи с помощта на Мендарк. Ако Рулке е обсебил Лиан по същия начин, в което се съмнявам, може да го използва, за да прехвърли отново връзка към Игър. Единственият начин Игър да се защити веднъж завинаги е да убие Лиан.

— Нищо ли не би могъл да направиш? — не се сдържа Каран.

— Не знам. Стар съм.

— А нямаш ли… сили? — попита го Лилис.

Надирил прихна.

— Имам, но не са чак толкова страшни, че да шепнеш за тях театрално. Не съм некромант като Мендарк или Игър. Всички тук сме немощни простосмъртни.

— Да де, ама ти ги надминаваш по хитрост — неотстъпчиво заяви момичето, седнало до Джеви при огнището. — Все нещичко ще измислиш, нали?

Лилис бе опознала добре нрава му, както и навика да не казва нищо повече от това, което изискват въпросите към него.

— Сложих ухо на стената до тъмницата на Лиан — промърмори старецът, като че се оправдаваше.

— Ухо? — озадачи се Каран. — За какво говориш?

— Устройство, което подслушва за мен. Ще науча, ако нещо се случи долу. Ще ми го каже устата.

Той сложи на масата миниатюрен модел на магарешка муцуна. Лилис се наведе.

— Нищо не чувам.

— Значи никой не вдига шум в тъмницата.

Каран и Лилис се бяха вторачили в „устата“, но тя не издаваше звук сякаш на инат. Един слуга поднесе обяд. После седнаха до огнището с чаши жълтеникав чай, когато зад тях се разнесе глас като слабичък магарешки рев:

— Помощ! Измъкнете ме!

Каран се надигна вихрено и се поля цялата. Устата говореше, без устните да помръдват. През виковете чуваше и плющенето от сандалите на двамина уелми.

Ставите на Надирил изскърцаха, докато се изправяше. Лилис зяпаше в почуда устройството. То издаде тихичък трясък — в тъмницата отваряха решетката.

— Излизай! — заповяда писукащо подобие на гласа на Вартила.

— Къде ме водите? — умоляващо попита Лиан.

Стъпките се отдалечаваха по коридора.

— Къде отидоха?! — наежи се Каран.

— Не знам — промърмори Надирил. — Лилис, ще ми донесеш ли наметалото? Ти чакай тук — нареди той на Каран.

— Ще дойда!

— Не бива. Аз мога да отида в Цитаделата по каква ли не работа, но ако ти си с мен, Игър ще ни заподозре, ще му хрумне, че знаем нещо. Подготви се да избягаш от Туркад незабавно. Лилис, ти идваш с мен, може да те пратя с вест. Ела и ти, Джеви.

Тримата излязоха. Каран избърса панталона си, подреди раницата си и я сложи до тази на Лиан. Седна да чака. Боеше се каква ли вест може да получи.

Разстоянието от къщата, където се бе подслонил Надирил, до Цитаделата не беше голямо. Запътиха се към главния вход.

— Нищо не казвай, преди да сме влезли — заръча той на момичето. — И нито дума за ухото.

— Добре. — Лилис стискаше ръката на Джеви и се сгуши до него, когато минаваха между грамадните стражници. — Ще избавиш ли горкия Лиан?

— Не знам, дете — тежко отрони старецът. — Нека първо го намеря.

Качи се в канцеларията на Мендарк, без никой да му попречи. Разказа на Магистъра какво е научил, но не и как.

— Така ли?! — кресна Мендарк и креслото му отлетя назад към стената. — Отвели са Лиан някъде? И са убили Осейон и Торгстед?

— Може би не са ги убили, но са намерили начин да ги обезвредят.

— Игър прекалява! — побесня Мендарк и закрачи възбудено из стаята.

— Смъртен страх от Рулке помрачава всеки негов миг.

— Как да спася Лиан? Той ми е нужен. Игър разполага с цели армии, а аз — с шепа стражници.

— Създай му проблеми, които ще погълнат цялото му внимание, докато аз намеря Лиан.

— Но как? — мърмореше си Мендарк. — А-а, сетих се. Ти върви и остави това на мен.

Щом Надирил излезе, Мендарк извади кълбото от черен опал и пръстена от седем части, с които бе проникнал в Хависард. Докосна кълбото, кристалът светна, а пръстите му заопипваха пръстена.

Надирил погледна нагоре към прозорците. Въпреки затворените капаци видя как стаята грейна отвътре във всички цветове на дъгата. Усмихна се и продължи нататък.

След броени минути покривът в щаба на Игър пламна, запалиха се казармите на Първа армия и дори една част от Цитаделата. Разгоряха се загадъчни пожари на още половин дузина места, важни за отбраната на града. В Туркад плъзнаха слухове за нашествие на гашадите. Хората по улиците пощуряха и всички войници на Игър не стигаха да ти усмирят.

Преди изгрев резетата изстъргаха и в двора за екзекуции влезе Вартила. Поне приличаше на Вартила, макар по-висока и с по-бавни движения. Лиан вече беше неспособен да се плаши и само гледаше безучастно как сваля оковите от ръцете му.

— Ти ли дойде да ме бесиш?

Вартила го накара да се подпре на рамото й.

— Не!

В светлината на фенера изражението й беше по-сурово от всякога.

— Тогава кой…

Вартила понечи да се усмихне, но гледката беше по-страховита и от мусенето й.

— Свободен си. Ще те отведа при Каран, която чака до градската порта.

— Помилваха ли ме? — ахна Лиан. — Това да не е някаква жестока шега?

— Нямам време за шеги. Доста се забавих, докато те открия. Съжалявам. Наметни се с тази роба и си сложи качулката. Никой не бива да те види.

Повече не продумаха. Промъкваха се по улици, гъмжащи от изпаднали в паника хора и войници, които напразно се стараеха да възстановят реда. Всеки от тях познаваше Вартила по лице и се отдръпваше от пътя й. Лиан дори не се чудеше какво се е променило. Преди да се доберат до портата, страхът му прегоря в безмерна ярост, каквато не знаеше, че може да изпита.

Каран се сви на пода пред огнището и към края на нощта се унесе. Не след дълго някой я раздруса.

— Събуди се! — настоя Лилис. — Готова ли си за тръгване?

— Да. Лиан на свобода ли е?

— Не знам. Трябва да те заведа до западната порта. Хората се развилняха по улиците, половината град гори. Разправят, че гашадите са се върнали. Ще внимаваме по пътя.

Каран, Лилис и Джеви излязоха в неприятната нощ. „Омразно място!“ — фучеше безмълвно Каран и си мечтаеше за Готрайм. Лилис ги заведе невредими до портата и там чакаха цял час под мокрия сняг и вятъра. Преди зазоряване от мрака се показа висока фигура, забулена като по-ниския силует до нея. Дрезгавият глас обаче ги успокои, че пред тях е Надирил.

— Тръгнете на мига — заповяда той и избута Лиан към нея.

— Как излезе на свобода? — попита го Каран. Лиан беше в такова състояние, че изобщо не отвори уста. — Какво ще направи сега Игър? — обърна се тя към Надирил.

— Мендарк му създаде предостатъчно грижи тази нощ. Отвън ви чакат коне. Заминавайте!

Каран си знаеше, че и за бягството ще има разплата, но сега това беше без значение. Нали Лиан беше свободен! Благодари на Надирил и ококорената Лилис, а после забързано излязоха през портата.

В душата на Лиан гноясваше такава рана от Туркад, че той се затвори напълно в себе си. В редките мигове, когато забелязваше света наоколо, проявяваше единствено ледена злоба към всекиго и всичко. Каран често се опитваше да научи какво е преживял, но той искаше да говори.

— Никой не ми вярва, защо и на мен да ми пука за някого?

— Ако не бяхме аз и Надирил, щеше да си мъртъв! — ядоса се тя.

— По-добре да бях умрял.

Каран не знаеше какво да прави. Не искаше да му се умилква и също потърси убежище в мълчанието. Колкото и да се стараеше, не можеше да извади трънчето на съмнението. Може би все пак той бе подвластен на Рулке или на Фейеламор… или и на двамата, колкото и нелепо да изглеждаше.

Лиан лесно долавяше двойственото й отношение и не искаше да прави дори нищожна стъпка към нея. Пропастта между тях зейна още по-широка.

Няколко дни яздиха в кишата, като непрекъснато се озъртаха за потеря, но накрая пристигнаха в Готрайм. Нямаше нито изход, нито отговори, всичко си беше както през лятото. Само мълвата за Каркарон се разнасяше. Мнозина виждаха гашадите да пренасят огромни товари от Шазмак. Подготвяха нещо, но какво?

43.Обсебване

В Готрайм аакимите бяха напреднали много с възстановяването на имението. Три допълнителни стаи бяха обитаеми, скоро щяха да довършат още няколко.

— Ще ми се да имам място, където да работя на спокойствие, ако може да се уреди — благоволи да каже Лиан, когато пристигнаха.

Изгледа я безизразно, сякаш пред него имаше гипсова статуя.

Тя кимна, все едно и за нея нямаше значение. Настани го в две стаички. Намираха се в по-пострадалото крило, но бяха долепени до старата сграда и нямаше да му пречи шумът от работата в другия край, нито шетнята в отсрещното крило и централната част на имението.

Времето и димът от огнището бяха придали на дървената облицовка цвят на кафе. Спалнята имаше прозорче, но сумрачният кабинет пасваше напълно на мрачното настроение на Лиан и той се свираше там, тънеше в униние или пишеше до слабичкия огън.

Каран го навестяваше по един-два пъти на ден, за да му занесе нещо за ядене — Лиан отказваше да се храни с останалите в трапезарията. Всеки път го заварваше до огнището, макар че то често не беше разпалено. След няколко дни обитателите на Готрайм охотно забравиха за присъствието му, което сякаш хвърляше бледа сянка върху всички.

Следващите няколко седмици бяха спокойни, но не и за Каран. Затвореше ли очи, представяше си Лиан прегърбен в студената стая, всеки път по-кльощав и измъчен. Трудеше се като обладан от зли духове… и може би в това се криеше обяснението. Денем и нощем пишеше, ставаше да крачи из стаята и пак сядаше да пише. За нея той се превръщаше в непоносимо болезнен проблем. Накрая тя стигна до единствено възможния изход — прекъсна напълно мисловната връзка, която бе подновила в Туркад.

Лиан лежеше в мразовитата постеля и начесто се будеше от студа и черните мисли. Посред нощ го разсъни (или така му се стори) познат глас в главата му, всъщност едва доловим шепот.

„Ей, летописецо! Радвам се, че мога пак да ти говоря. Подготви се. Скоро ще те призова…“

Седна задъхан, но гласът заглъхна насред изречението. Треперещите му ръце най-сетне запалиха свещта — в стаята, както винаги, нямаше никой друг.

Разбра, че повече няма да мигне тази нощ. Извади бележките си и се зае със сказанието, но прахоса часове, преди да се съсредоточи в работата си. Спомените за Рулке се връщаха упорито в ума му.

Боеше се, че Каран ще разгадае новите кошмари по очите му и пак ще го заклейми. Тя обаче беше постоянно заета. Не я видя през целия ден.

След две нощи Рулке го потърси отново.

„Летописецо…“ Зовът беше толкова силен, че на Лиан му се привидя неговото лице в мрака.

„Подготви се. Възстанови връзката с Каран и ми я доведи.“

— Няма да дойда — изрече Лиан в празната стая. — Нито пък тя.

„О, ще дойдеш…“

Гласът изчезна. Зъбите на Лиан затракаха. Не издържаше нито на мрака, нито на мисълта, че Рулке ще го тормози занапред. Не смееше да говори с Каран за това. Сърцето му за малко щеше да спре, щом осъзна колко неистово се стреми Рулке да наложи властта си над нея. Рулке отново го използваше, за да се добере до Каран.

Бяха изминали седмици от бягството им от Туркад. Каран помагаше в подмяната на керемиди, които бурята бе издухала от покрива предната нощ. Изведнъж забеляза двама ездачи на пътеката, утъпкана в снега. Обзе я безнадеждно предчувствие. Поначало си знаеше, че спасяването на Лиан само отлага разплатата — Игър нито забравяше, нито прощаваше. Избърса мръсните си ръце в работните дрехи и се смъкна по стълбата. Оказа се обаче, че трябва да посрещне Мендарк и Талия. Магистърът изглеждаше по-бодър, макар че и сега очите му проблясваха хищно.

— Дойдохме да научим какво се мъти в Каркарон — каза и той.

— Той идва с тази цел — подчерта Талия. — Аз си изпълнявам обещанието, а ти можеш да ми покажеш родния си край.

— Лиан още е тук — осведоми ги Каран нервно.

Изобщо не знаеше какви са истинските намерения на Мендарк спрямо него.

— Знам! — ухили се Магистърът като акула. — Забрави миналото. Игър е виновен за онова недоразумение.

Недоразумение ли?… Каран не си позволи да омекне от сърдечността му, напротив — кипваше полека от нехайното му безразличие към оскърблението, нанесено на Лиан. Но все пак той беше Магистърът, а тя — почти разорено нищожество. Каран се усмихваше на гостите, настани ги на топло и се погрижи за угощение. Мендарк не попита повече за Лиан и рано сутринта потегли към Каркарон.

— Какво става? — избълва Каран едва ли не в първия миг, щом остана насаме с Талия. — Всеки ден очаквах хора на Игър да ни се стоварят на главите.

— Засега си има по-неотложни грижи — на юг започнаха кървави бунтове. Миналата седмица е изтеглил повечето си войски от Банадор. А и Лиан е далеч от Туркад, няма защо да се плаши толкова от него.

Каран се радваше, че Талия е с нея, защото както близостта й с Лиан бе пропаднала главоломно, така приятелството й с тази жена избуяваше още от Фаранда. На Талия с нейния благ и ведър нрав можеше да се разчита винаги.

Времето се задържа меко и двете не се свъртаха вътре. Отидоха при любимия водопад на Каран, замръзнал в поредица от ледени каскади като стъпала, издълбани за великан. Отбиха се и при горещите извори в отсрещния край на долината. Често отиваха в градините, мереха местата за бъдещите лехи и забиваха колчета в коравата земя, за да е готово всичко за пролетта.

В нощта дебнеха очи, погледът им пареше като жарава. С изнизването на часовете те се взираха все по-често от мастилената тъма.

Лиан се надигна като ужилен, опипа за огнивото, но го събори от масата. Щракаше напразно — кремъчето се бе търкулнало някъде.

По-скоро почувства, а не чу развеселено кискане.

„Стига си се мъчил с тази свещ, момче. Аз съм светлината, от която се нуждаеш.“

Едновременно с думите жълтият восък на свещта грейна отвътре и стигна до такава яркост, че Лиан заслони очите си с длан.

„Време е, друже мой. Събуди Каран и я убеди да свърже мислите си с твоите. Побързай, ужасно се уморявам, когато се опитвам да стигна до ума ти.“

— Не мога — прошепна Лиан.

„Не можеш или не искаш?“

Лиан се сети, че Рулке не знае нищо за раздора между него и Каран.

— Твоето нахлуване в Тулин едва не ми струва живота.

„И аз пострадах, летописецо. Цяла седмица не можех да вдигна ръка, след като Каран прекъсна връзката толкова безмилостно.“

— Сега никой не ми вярва, дори тя, а Игър ще ме затрие при първия сгоден случай. Вече се опита.

В главата му зазвъня тишина, Рулке размишляваше. После гласът му закънтя настойчиво:

„Доведи я в Каркарон. По-скоро!“

— Няма да дойда! — отсече Лиан. Каквото и да му струваше, щеше да опази Каран от Рулке. — Отказвам! Отричам се веднъж завинаги от тебе!

Връхлетя го болка като от шип, забил се в мозъка му. Мъчението секна със страдалчески вопъл от Рулке и Лиан тупна в несвяст на пода.

Отчаян, той се надигна от пода посред нощ и трескаво приготви раницата си, за да избяга накъдето му видят очите. Но и сега осъзна в каква клопка се е напъхал, досущ както в Чантед преди година. Нито имаше пари, нито можеше да ги припечели. С уменията си на разказвач нямаше да изкопчи нищо в Банадор през тази жестока зима. Никой не би отделил и една монета за подобни глезотии. На Каран изобщо не й стигаха парите да поддържа Готрайм. Към кого да се обърне за помощ? Надирил беше в далечния Туркад, ако вече не бе отпътувал към Голямата библиотека.

Преди утрото го заболя ухото — мъчението се усилваше и отслабваше; Лиан със страх чакаше кога ще започне отново. Изведнъж всичко изчезна. Почувства познатия натиск върху съзнанието си. Рулке се свързваше с него в поредния кошмар наяве.

„Хубава нощ, летописецо — отекна плътният, леко насмешлив глас. — Готов ли си? Направи ли каквото ти казах? Доведи Каран! Накарай я да поднови мисловната връзка, останалото ще свърша аз.“ Лиан се бореше да подчини езика си, докато от устата му не прокапа пяна. Не постигна нищо друго освен мучене.

„Отказваш! — ехтеше гласът. — Каран не е сговорчива, а? Нима прословутият ти глас е загубил обаянието си? По-жалък си, отколкото си мислех. Сега ще те поощря да бъдеш по-усърден.“ Лиан се сгърчи и си прехапа езика.

„Защо се съпротивяваш? Безсмислено е. Доведи я в Каркарон, ако ще и насила. Не ме принуждавай да изпратя при вас гашадите. Представи си какво ще сторят те на вашите приятели в Готрайм.“

Мендарк крачеше по дълбокия сняг и си блъскаше главата над загадката на Каркарон. Нямаше съмнение, че Рулке се подготвя за нещо там, но какви бяха замислите му? Мендарк съзнаваше безсилието си, уж подмладеното му тяло се изтощаваше толкова лесно…

Потрепери, открехна задната врата и се промуши вътре. Тръгна към кухнята да се постопли и да изпие чаша горещ чай, преди да си легне. Минаваше два часът през нощта. Цялата къща бе притихнала.

Доближаваше стаята на Лиан, когато чу странен звук — все едно някой хем се подсмиваше, хем хлипаше от ужас. Мендарк застина насред крачка. Проблясъците в пролуката под вратата бяха по-ярки от всеки фенер в Готрайм.

Отвори предпазливо и зърна Лиан коленичил с гръб към него. В отсрещния край на стаята просветваше незапалена свещ. Пулсиращото сияние му пречеше да различи подробностите, но нямаше нужда. Тутакси усети мощното излъчване на Рулке.

Изрита вратата и се хвърли напред. Светлината го заслепи, той закри очи. Тършуваше из ума си за заклинание на защита или прогонване. Избра едно и се напрегна така, че очите му още малко щяха да изскочат. Откъм светлината го лъхна вълна на присмех. Мендарк вложи още сила, нещо сякаш се счупи зад очите му и свещта угасна.

По някое време откри, че е проснат на пода до безчувствения Лиан. Искаше да стане, но краката не го държаха. Очите му смъдяха силно. Насили вцепенените си крайници и се затътри към вратата. Добра се със залитане до леглото си и въпреки обзелия го ужас не можа да шавне до следобеда.

Резето изтрака, но Лиан не се огледа. Не искаше да вижда никого. Вратата се разтресе и резето отскочи встрани, без да бъде докоснато отвътре. Косъмчетата по тила му се изправиха. Вторачи се във вратата с надеждата, че поне ще влезе Каран, решила най-после да си поговорят.

— С какво те изкуши Рулке? — попита Мендарк враждебно.

Лиан едва не падна от леглото. Дори нямаше представа, че Магистърът е дошъл в Готрайм.

— Какво искаш? — смънка той.

Мендарк се усмихна неприятно.

— Искам да знам какво си правил в Нощната пустош. Вашите разговори, думите и постъпките на Рулке. Искам и да науча какво се случи снощи.

— Аз…

— Изобщо не си прави труда да ме лъжеш. Уистан беше прав за тебе. Неведнъж ме предупреждаваше, когато ме уведомяваше как напредваш в школата. „Геният, лишен от морал, е смъртно опасен.“ Все това повтаряше. Пуснах те от Туркад само за да ме отведеш при Рулке. С какво се е захванал? Ще изтръгна истината от тебе, дори ако се наложи да смажа ума ти.

Лиан се втрещи. На никого ли не биваше да вярва?

Мендарк раздвижи ръце пред него в някакво заклинание за правдивост и на Лиан му се стори, че железни клещи стиснаха сърцето му. Болката се разпростря в гърдите, плъзна по врата и избухна в основата на черепа.

— Признай всичко и ще бъдеш под моя закрила. Знаеш, че аз държа на дадената дума, за разлика от Великия предател. А вие — зейните, сте се убедили от горчив опит как той възнаграждава приятелите си.

Заклинанието на Мендарк влезе в страшен сблъсък с принудата, наложена от Рулке. Накрая Лиан не издържа и падна в безсъзнание.

Нещо разтърсваше рамото му и го извличаше от прекрасния сън, в който никой не го караше да страда и не господстваше над него. Очите му се завъртяха и видяха новото зло, надвиснало в живота му — Мендарк.

— Не-е… — опита се да пъхне глава под възглавницата. — Р-р-рулке…

Тялото му се скова в конвулсии, на устните му изби пяна.

Мендарк възприе признаците като наказание, с което Рулке даваше урок на непослушния си слуга, и вложи нова мощ в заклинанието си. Лицето му беше като изрязано от лед.

— Какво искаш от мен?! Няма ли да ме оставиш на мира?

— Петнадесет години плащах, за да се изучиш в школата — давеше се от злоба Магистърът. — Плащах за гозбите и виното, за развратните ти похождения. Сега и ти ще ми послужиш за нещо, колкото и да си покварен.

Лиан се мяташе на леглото. Мендарк се взираше в изцъклените му очи.

— Няма да ти позволя да съсипеш последните години от властването ми…

Не прекъсваше натиска, докато не превърна Лиан в буца плът с лишено от всякаква мисъл изражение. Не постигна нищо. Накрая, измъчен почти колкото жертвата си, той се тръшна в собственото си легло. Поиска да пратят Талия при него, но тя бе излязла да поязди из долината с Каран и щеше да се върне чак на другия ден.

Лиан не се събуди до вечерта, ако това изтезание можеше да се нарече сън. През нощта Мендарк дойде в стаята му за трети път. И този път кошмарът сякаш нямаше край.

Каран се прибра късно и когато донесе вечерята на Лиан, завари закуската му недокосната. Той спеше неподвижно. Не й направи впечатление, защото често се случваше Лиан да не сложи залък в устата си по цял ден. Уморено се помъкна към постелята си.

Другите му посетители не пропуснаха да дойдат посред нощ. Повтори се същото както преди, но още по-страшно.

Следобед на другия ден Каран и Талия седяха пред огнището в дневната — малка стая с изглед към двора през тесните прозорци. В ясен ден се открояваха и високите планини, но сега неуморният вятър лепеше снежинки по капаците, закрили малките стъкла. Само крайният прозорец пропускаше светлина.

Каран подпираше тефтер на едното си коляно. Ту пишеше усърдно с молива, ту се взираше унесено в пламъците или през прозореца.

Във воя на вятъра се вплете писък.

— Това пък какво беше? — промърмори Каран и се почеса по шията с молива.

— Вятър, нищо повече — успокои я Талия, но се изправи пъргаво и излезе.

На Каран не й се занимаваше с плановете за имението. Откакто си беше вкъщи, всички се трудеха до изнемога в името на оцеляването и все не й оставаше време. Сега го имаше, но колкото и упорито да пропъждаше от мислите си света, той някак се вмъкваше в ума и отново. Лиан също.

Не го бе виждала буден, откакто Мендарк се бе върнал от Каркарон. Все го заварваше спящ. Бяха разменили няколко думи преди три дни. Откакто се бе върнал Мендарк… Моливът падна от пръстите й. Защо си бе позволила да бъде толкова сляпа?! И отгоре на всичко бе прекъснала мисловната връзка, чрез която наблюдаваше Лиан.

Из къщата се разнесе див крясък. Каран се надигна, разпилявайки моливи и книжа. Вратата се удари в стената.

— Ела веднага! — заповяда Талия и пак изтича по коридора. — Лиан май има пристъп, но вратата е залостена.

Заедно блъснаха вратата с рамо и я изкъртиха. Каран се промъкна пред Талия. Лиан лежеше на хълбок, присвил колене към гърдите си, стиснал юмруци. Мършавият Мендарк се бе надвесил над него като орел над заек. Каран усети мигновено и особеното присъствие на Рулке.

— Как смееш… — изсъска тя.

— Ти дори не знаеш какво става в собствения ти дом! — сопна й се Мендарк. — Изтощих се до смърт, докато се опитвах да го изтръгна от лапите на Рулке.

Каран впиваше поглед ту в него, ту в Лиан.

— И защо не ми каза нищо?

— Защото те нямаше! Рулке се свързваше с него през последните две нощи, поне в това съм сигурен, но е започнало отдавна. — Мендарк залитна и напипа стола. — Как си могла да стигнеш до такова нехайство? Нима не виждаш и онова, което е под носа ти?

Каран наведе глава засрамена.

— Какво си му направил? — прошепна, загледана през сълзи в Лиан.

— Опитах се да прочистя съзнанието му от принудата. Напразно. Рулке е прекалено силен.

— Убиваш го… — изхлипа Каран.

— Цената не е висока — бездушно подхвърли Магистърът.

— Ах, ти… — Езикът й се оплете, но ръката й докопа тежката маша, подпряна до огнището. Талия я хвана навреме. — Махай се от къщата ми! И не се връщай! Стъпиш ли още веднъж на моя земя, ще те убия!

Омаломощеният Мендарк нямаше желание нито да спори, нито да й се опълчи. Блъсна я презрително и излезе.

— Талия! — разнесе се дрезгавият му вик в коридора.

— Аз оставам! — кресна му и тя.

Лиан не шаваше и не отваряше очи. Каран хвана китката му. Под студената кожа пулсът пърхаше едва, като крилца на пеперуда.

— Ами сега?… Какво му е причинил Мендарк?

Талия коленичи, обхвана с пръсти главата на Лиан и опря ухо в слепоочието му, сякаш се канеше да слуша как работи мозъка му.

— Нещо не е наред… — Пак се наведе над Лиан. — Заклинанието на Мендарк е било неуспешно. — Изви глава да погледне пребледнялото лице на Каран. — Прекалено мощно е за мен. И май има друго, което му противодейства… Но е скрито с незнайни за мен похвати. — Нагласи главата му на възглавницата и стана. — Това е далеч над моите способности. Значи го е направил…

— …Рулке! — довърши Каран.

Никъде из долината нямаше лечител, който би могъл да помогне. Малиен се бе качила в планината с другите ловци и сигурно щяха да се забавят няколко дни.

Следващият гърч подхвърли Лиан във въздуха. Единият му юмрук се заби в корема на Каран като железен лост и я запрати в стената.

Той се надигна на колене. Устата му бе раззината, дереше с нокти лицето си. Отскубна цял кичур коса от главата си. От гърлото му обаче не излизаше звук, само бълбукащи хрипове. Лиан впиваше пръсти в темето си, все едно се опитваше да извади от мозъка си някакъв трън.

Талия притисна силно върховете на пръстите си в тила му. Той притихна. Очите му бавно се затвориха, ръцете му се отпуснаха. Щеше да се килне настрани, ако тя не го бе подхванала.

— Хванете го за краката — обърна се тя към хората, струпали се на прага.

Градинарят Нутан притича и двамата го понесоха към тясната спалня.

— Там няма да се оправи — припряно възрази Каран. — Занесете го в моята стая.

Стовариха го в широкото й легло. Прехапалият му на три места език кървеше, левият крак се бе схванал и не можаха да го опънат.

— Да не полудява? — смънка Каран.

— Не знам — поклати глава Талия. — Но най-добре да го вържем.

Тя намери парчета меко въже и върза китките му за рамката на леглото.

Лиан не се събуждаше. Каран седеше вяло до него.

— Не е сега моментът да се вкисваш — строго й каза Талия. — Направи нещо, разтрий му крака, докато се отпусне.

На Каран й олекна, че друг поема нещата в ръце. Улиса се в спомени, докато масажираше крака на Лиан. Щом привърши, вързаха и краката му.

„Никога не съм виждала такова нещо — рече си Талия. — На какво ли е способен, че Рулке е решен да го покори на всяка цена?“

— Наблюдавай го — нареди тя на Каран и излезе от стаята.

През нощта бдяха на смени до леглото. До полунощ Лиан изглеждаше потънал в дълбок сън. После внезапно се изви и закрещя нечленоразделно, но скоро се просна в несвяст.

Нощта се проточи. Каран опита с всички подходящи билки и лекове, които имаха в къщата, но те не подействаха повече от чаша чай. Разнообразните дарби и умения на Талия също не й дадоха шанс да проникне в съзнанието му и да открие източника на мъченията. Нищо не се задържаше в стомаха му освен по няколко лъжици рядък бульон. Каран знаеше, че накрая борбата на чужди сили в главата му ще го погуби.

На сутринта Талия още го наблюдаваше, а Каран се бе свлякла в кресло до огнището. Лиан се събуди колкото да преглътне още малко бульон, но не показа с нищо, че ги е познал. Очите му се подбелиха и той отново пропадна в мрака.

— Талия, направи нещо, моля те!

Мургавата жена разпери ръце.

— Заклинанието на Мендарк се сблъсква с принудата на Рулке, а аз не мога да ги премахна. Те го съсипват. Опитай да му даваш сънотворна отвара при всеки пристъп, може би така ще успее да си почине. Ще отида да доведа Мендарк. Убедена съм, че е останал в Толрайм.

— Няма да го водиш тук! — освирепя Каран. — До последния си ден няма да му се доверя за нищо.

— Ако той заличи заклинанието си, Лиан ще се върне в предишното си състояние.

— Не го искам в предишното състояние! Искам го здрав и читав.

— Каран, сега може да умре.

— Но и Мендарк може да го убие?! — ядоса се Каран. — Всичките ми подозрения към него се оправдаха.

— Слушай, знам колко ти е…

— Не знаеш! — разкрещя се Каран и Талия отстъпи пред яростта й. — Няма да ти позволя да ми натрапиш пак Мендарк. Махни се и ни остави!

Лиан опъна въжетата и изохка. Сърцето на Каран се сви.

— Както искаш — стисна устни Талия и отвори вратата.

След миг надникна отново.

— Можеш да опиташ още нещо, ако се престрашиш, но ще бъде твърде рисковано за тебе. Ако стигнеш до ума му с мисловната връзка, вероятно ще успееш да заобиколиш заклинанието и принудата, за да го събудиш. Иначе не вярвам да изкара до края на седмицата. Само не прави това нощем!

Каран беше решена да опита, но трудно овладяваше капризната си дарба.

На следващия ден Талия идваше да види как са на всеки няколко часа. Към края на следобеда пролича ползата от сънотворната отвара, Лиан като че се възстановяваше.

— Постигна ли нещо с връзката?

— Не мога да стигна до съзнанието му.

Талия дойде и сутринта. Не завари нито Каран, нито Лиан. Помисли, че той е на път да оздравее, щом е станал да се разходи. По пладне попита Рейчис къде са отишли.

— Каран и Лиан излязоха много рано. Нямало да се върнат няколко дни.

— Излязоха?! И къде отидоха?

— Не знам. Тя остави бележка. Нещо лошо ли се е случило?

Талия прочете кратката бележка: „Лиан и аз няма да сме тук през следващите дни, но ще бъдем наблизо.“

Тя се втурна навън. Падналият наскоро рехав снежец не скриваше следите им — те прекосяваха двора и продължаваха отвъд каменната ограда към пътеката, водеща до Каркарон и Шазмак. Тръгна по дирите им, колкото да се увери в посоката, и после се отправи през дълбоките до колене преспи към Толрайм, за да намери Мендарк.

44.Безумно решение

Бдението на Каран продължи цял ден — държеше ръката на Лиан, галеше челото му или се опитваше да го храни. И през цялото време се стараеше да достигне съзнанието му. Струваше й се, че сега той е по-добре. Само веднъж имаше пристъп, но по-слаб и кратък. Няколко капки отвара от макови семена пак го върнаха в целителния сън.

Толкова пъти се провали в опитите си да създаде мисловната връзка, че продължи усилията си и през нощта въпреки съвета на Талия. Лежеше прегърнала Лиан. Стаята притъмня като катран. Каран нямаше желание да пали фенер. Мракът може би щеше да улесни усилията й.

Внезапно усети, че той се взира в нея, а във въображението си го видя да протяга с копнеж ръцете си към нея. Докосна образа му.

„Защо ме изостави?“ — дочу тя далечния му глас.

„Толкова съжалявам…“

„Много съм слаб. Дръж ме!“

Сега тя стоеше на ръба над огромна черна пустота, сякаш бе на някоя от канарите, спускащи се на тераси към Сухото море. Лиан беше самотна точица в другия край на бездната. Изнизваха се години в безцелно и безплодно дирене, но никой не намираше пътя към другия.

В мрака се появи светлинка и тя го зърна отвъд пропастта, дребничък като мравка, грейнал като много далечен фар. Обърна глава към нея и в този миг докосващият го лъч се преобрази в острие, после и в жезъл, прострял се над пустотата. Той посегна към опъната в пространството нишка, сиянието се плъзна по нея и показа пътека.

Лиан направи първата крачка. Каран забеляза, че пътеката стига до нея. Затаи дъх, събра смелост и пристъпи. Пътеката се люшкаше под краката й, тя разпери ръце, за да пази равновесие, и видя как Лиан прави същото — фигурка като от клечици в безмерната далечина.

Напредваше крачка по крачка, той повтаряше движенията й, но по средата пътеката се скриваше в тъма. Поне десетина пъти Лиан се олюля и едва не падна, а Каран захапваше пръстите си, за да не писне. Пращаше му по мисловната връзка насърчение и обич, той се задържаше на ръба и продължаваше към нея.

След цяла вечност мракът по средата се сви до кълбо, не по-голямо от хамбар, а Каран усети как ужасът застърга по гръбнака й. Не беше чак оглушително предупреждение от дарбата й, тя обаче се запъна насред крачка. Тънката пътека под нея се разтресе.

В главата й се разнесе врява от слети гласове и отделните думи се губеха. Изведнъж чу и вика на Лиан, но долови само името си. Не знаеше дали й казва да се пази, или я моли за помощ, защото в този миг из бездната отекна нисък звук и заглуши всичко друго.

Трусовете се засилваха, Лиан се подпря на колене и длани. Но в прилив на дързост, който Каран нямаше да забрави до последния си миг, той се закрепи на призрачната пътека, сви шепи около устата си и изрева с все сила.

До нея обаче не стигна нищо. Черното кълбо в средата поглъщаше звуците. Лиан се люшкаше, Каран се втурна към него в безнадежден стремеж да го хване, преди да е паднал.

Тъкмо да се хвърли през кълбящия се мрак, слухът й различи ехо от поредния крясък на Лиан:

— Върни се!

Тя заби пети в пътеката.

— Връзката…

Какво искаше да й подскаже? Не схващаше останалото. Нима искаше да заздрави мисловната връзка? Семенцето на недоверието отново покълна в душата й.

Черният облак се издуваше и свиваше като туптящо сърце. Тя пристъпи нерешително.

Този път ехото беше немощно, но нямаше как да сбърка неистовата настойчивост в гласа на Лиан:

— Прекъсни връзката… веднага!

И тогава видя как го събаря удар на невидим огромен юмрук. Коварство! Тя се завъртя и побягна. Тясната хлъзгава пътека се превърна в стръмнина, губеща се в тъмата. Често само се досещаше къде да опре крак. А сянката напираше зад нея, още малко и щеше да я догони.

Каран тичаше както никога досега. Почти се добра до върха и се препъна. Измъкна бясно крака си от щракналата черна уста, пропълзя нагоре, скочи, отхвърли я някаква гъвкава повърхност — така въображението й си представяше връзката — и се търкулна по-надалеч от ръба. Вече нищо не я застрашаваше.

Задъхана прекъсна връзката, преди да й бъде отнета властта над нея. „Рулке ми бе поставил капан…“ Опомни се в леглото си, плувнала в пот, а сърцето й биеше толкова диво, че чуваше пулса си.

Лиан също се тресеше. Бе ококорил очи, макар че не я виждаше.

— Няма! — ломотеше той. — Ще умра, но няма да ти позволя да я заловиш.

Клепачите му се спуснаха. Заспа.

А тя прозря най-сетне. Предател не би постъпил така, освен ако Лиан не беше дяволски хитроумен. Каран обаче го познаваше. Нима всички го бяха охулили незаслужено?

Хвана го за раменете, извика името му, но той не се събуждаше. И Рулке не натрапваше повече присъствието си. Лиан като че си отдъхна. Тя запали фенера, залости вратата, сряза въжетата на ръцете и краката му, накрая пак се пъхна в леглото и го прегърна.

Та той замръзваше! Изхленчи тихичко в прегръдката й и тя притисна главата му към гърдите си. По-сигурно от всякаква мисловна връзка тялото й го уверяваше, че е обичан и нужен. Лиан въздъхна и заспа кротко.

Някой натисна дръжката на вратата, постоя и се махна. Каран дремеше, сепваше се, пак се унасяше, но сънищата й бяха мирни. Изведнъж отвори очи и усети, че Лиан е буден до нея. Още беше съвсем тъмно.

— Лиан…

Той не отговори, но пръстите му се плъзнаха по носа, веждите, бузите й. Тя хвана ръката му и я притисна към устните си.

— Кажи ми какво се случи. Искам да чуя всичко!

Лиан пак въздъхна и си дръпна ръката.

— Ти не пожела да ми се довериш. Предпочете да слушаш Шанд, а не себе си. Каква обида… Откакто той се върна в Тулин, ти изобщо не би се вслушала, каквото и да ти обяснявам.

— Извинявай… — Как да изрази с думи срама си? — Не биваше да отстъпвам, макар че той не ми остави друг изход. Но ако се беше видял онази нощ… изглеждаше страшно.

— Знам, вече си спомням. Тогава всичко уж беше прекрасно и правилно! Но щом Рулке се опита да те призове, разбрах какво прави.

— Да призове мен?!

— Започна се още в Нощната пустош, след като ти ме… остави там. Спомените ми се проясниха едва преди няколко дни. Знам, че изпитвах ужасна болка, а той заповядваше: „Някой ден ще те призова и ти ще дойдеш да ми кажеш каквото знаеш. Ако Каран е оцеляла, ще доведеш и нея, защото тя ми е по-необходима от тебе.“ И пак болка. Отначало в сънищата имаше само голословни заплахи. Изглежда не може да проникне в ума ми по друг път. А през нощта в Тулин… какви обещания! Но почувствах и скритата надълбоко опасност. Тогава той започна да си присвоява връзката.

— Защо не ми обясни?!

— Подслушах какво си говорихте с Шанд. Ти се съгласи да ме смяташ за твар, обладана от Рулке.

— Не можеш да си представиш как ме разкъсваше това отвътре — прошепна Каран.

— Знам обаче какво ми беше на мен. Шанд твърдеше, че съм изменник, и ти не възразяваше, макар да ти е известно колко е предубеден. Той настрои всекиго срещу мен. И накрая Мендарк ще ме довърши, ако Игър не го изпревари. Двамата са от един дол дренки.

Яростта пак напираше у нея.

— Мендарк не е тук. Изгоних го.

— Наистина жадувах за онова, което Рулке ми предложи, но не толкова, че да му дам и тебе. Никой не ме подкрепи. Само ме оплюха и осъдиха. А вие двамата с Шанд бяхте толкова уверени в правотата си. Всеки ме презираше, но не и Надирил. Как ти щукна, че ще сключа сделка с Рулке? Аз съм зейн! Поел съм горчивата поука още с майчиното си мляко. Не отричам, че предложенията му бяха примамливи. Но не бих склонил ти да си отплатата. А Игър ме заряза в двора за екзекуции при двадесет и петима мъртъвци. Без храна и вода, само в компанията на разклащани от вятъра трупове. Можеш ли да проумееш какво преживях? В онзи двор започнах да разбирам кои са истинските ми врагове.

Съкрушената Каран признаваше, че всичко, казано от него за нея, Мендарк и Шанд, е вярно. Но друга част от съзнанието й нашепваше: „О, да, колко сладко редиш думите, но това ти е занаятът, ако ще и Рулке да не ти ги слага в устата…“ Как да му повярва?

— Какво искаше той от тебе?

— Ясно е, че не иска мен, а тебе! Притежаваш някаква дарба, за която не подозираш, а тя е жизнено важна за постигането на целите му.

Каран онемя, а мислите й се устремиха в няколко посоки едновременно. Рулке отдавна се стремеше да я подчини. А тя недоумяваше. Отначало се заблуди, че му е необходимо Огледалото. В Нощната пустош се убеди, че е сгрешила. Може би затова интуицията я бе подтикнала да избяга. Чак сега проумяваше, че той иска да се възползва от редките й дарби.

А постъпките на Лиан имаха коренно различен смисъл, щом бе понесъл всичко това заради нея. Или надминаваше по лукавство самия Рулке, или тя го бе онеправдала жестоко. Можеше да разчита единствено на собствения си разум. Не искаше повече да се поддава на недоверието си към Лиан, нито да си затваря очите за своите грешки. Знаеше добре, че не е способен на толкова чудовищна лъжа.

Когато й се притичаше на помощ, Лиан се заставяше да върши неща, които не му бяха по нрава, но нито я обвиняваше, нито се съмняваше в нея. И продължаваше да я брани въпреки всичко, което тя му бе сторила. Каран реши веднага да изкупи вината си.

— Какво ни чака, ако не поискам да отида, а ти не ме отведеш при него?

— Ще прати гашадите в долината да те хванат. Това обеща онзи ден.

— И къде ме иска?

— В Каркарон. Или вече е там, или скоро ще се настани в кулата.

Много загадки се изясняваха, но не и решението на Рулке да пренебрегне Шазмак заради Каркарон. Дали лудият Басунез не е бил прав, че Каркарон е най-подходящото място в Сантенар за занимание с Тайното изкуство? Защо да си блъска главата над въпрос, чийто отговор нямаше кой да й каже? Единственият начин да го научи бе да се качи в кулата. Нали и членовете на Съвета искаха да знаят за какво се подготвя Рулке?

А Каркарон беше неин и тя кипваше всеки път, щом се сетеше, че Рулке го е присвоил, но нямаше какво да направи. Кулата оставаше непристъпна дори при дълга обсада. Ако Рулке пратеше слугите си да я търсят, щеше да застраши цялата долина, независимо дали тя и Лиан щяха да останат тук. Какъв изход имаше?

Тя се вдигна припряно от леглото и запали фенера.

— Какво правиш? — подпря се на лакти Лиан.

— Не мърдай оттук. Трябва да намеря нещо.

Хукна боса през тъмната къща. В дъното на библиотеката имаше големи шкафове с широки чекмеджета, побрали карти и стари рисунки, съхранявани от много поколения. Там се пазеха и скици на имота, някои начертани още преди построяването на къщата. Не намери обаче плановете на Каркарон.

Каран седна на дългия сандък до шкафовете и разтри ходилата си. Къде ли бяха плановете? Всичко ценно от Каркарон било пренесено заедно с трупа на Басунез. Само че никога не бе виждала книжата му.

Да, но… Когато се завърна в Готрайм за пръв път след края на детството си, тя откри дневниците на своя баща. Често ги препрочиташе, за да съхранява образа му в паметта си. През целия си живот той бе проявявал особено любопитство към Каркарон. Тя дори помнеше как й бе подхвърлил, че в кулата има таен вход.

Устреми се по дългата тясна пътека между шкафовете и налетя на Лиан, който се мъкнеше пипнешком. Той се хвана за рафт, крака му бе леко схванат.

— Брей, че си щура! — подхвърли с измъчена усмивка. — Какво си намислила?

Тя му подаде ръка.

— Търся картата на Каркарон, сигурно е в дневниците на баща ми. Ето ги.

Освен тънките бележници имаше сноп книжа, вързани с връв. Картата не беше в тази купчина. Каран грижливо събра книжата.

— Очаквах да е тук…

— Кога си била в Каркарон с баща си?

— Като дете, преди седемнадесет години. Скоро след това го убиха.

Каран прибра документите, а Лиан сваляше дневниците от рафта един по един, разгръщаше ги, после ги връщаше на местата им. Прелисти третия, извади малък сгънат лист и й го връчи, без да го погледне.

— Май е каквото търсиш…

Малкият чертеж бе озаглавен „Каркарон“. Имаше схема на крепостта и защитните й съоръжения. Обясненията бяха написани с равен четлив почерк.

— Баща ми го е начертал. Това е почеркът от дневниците му. Но как позна, че е в дневниците?

— А къде другаде да е?

Каран научи каквото искаше. Пъхна чертежа в джоба си. Лиан й се стори премалял. Хвана го под ръка и бавно се върнаха в нейната спалня.

— Ти лягай, аз ще се върна ей сега.

Скоро му донесе огромна паница гореща супа и дебела филия хляб.

— Изяж всичко и заспивай. Аз няма да се бавя.

Лиан не бе спал истински, откакто Мендарк се бе захванал с него. Скоро обаче започна да трепери от студ в постелята. Протегна ръка към Каран и не я намери. Тутакси се разсъня. Повлече се през къщата и зърна нисичък силует до отворената врата отзад.

— Къде отиваш? — прошепна той ядосано, макар че вече знаеше отговора.

— В Каркарон!

Пръстите му се вкопчиха в палтото й.

— Нищо по-тъпо не съм чувал от устата ти.

— Имам ли избор? Нима трябва да протакам, докато прати гашадите? А дори да избягам, те пак ще опустошат долината при претърсването.

— И какво смяташ да правиш като отидеш в Каркарон?

Каран се двоумеше. „Бъди откровена с него…“

— Не знам какво ще правя. Ще се пазаря с Рулке, за да те освободи.

Както и да я разубеждаваше Лиан, тя не се отказваше. Силата на духа и го стъписа.

— Ама че си глупачка… Но аз съм още по-голям глупак от тебе. Идвам и аз.

— Дрън-дрън. Какъвто си немощен, няма да стигнеш и до оградата.

— Идвам — натърти Лиан, — ако ще да ме носиш на гръб догоре.

Тя се разсмя до сълзи, после заплака. Целуна го по устните.

— Върви да се облечеш топло. Ще те чакам.

— Току-що доказа, че не бива да ти вярвам. Ела, ще седиш на леглото, докато се обличам.

Каран се ухили и послушно се върна в спалнята. Лиан трупаше по тялото си пласт след пласт вълна, навлече и дебело палто с подплата, а отгоре се покри с наметало от промазан брезент. Накрая седна да си почине.

— Ще ми помогнеш ли с ботушите? — помоли прегракнал.

— Що за жалка двойчица сме… — поклати глава Каран и се наведе да вземе ботушите.

Сложи и в неговата раница сушени продукти от килерите. Пак си напълниха коремите с топла супа от големия казан. Гладът на Лиан се изостри изведнъж и той изгълта още една паница. През това време Каран написа бележка на Рейчис, напълни голяма манерка със супа и я пъхна в сгънатия си спален чувал. Накрая излязоха сред снега и вятъра. Всеки криеше ужаса си от предстоящото в усамотения Каркарон, построен от един луд.

45.Каркарон

— Наистина не съм правила по-страшна тъпотия — призна си Каран, щом нагазиха в снега.

Лесно прочете безмълвното потвърждение в очите му. Най-неочаквано бяха върнали близостта си. Лиан пъхна ръката си при нейната в подплатения джоб. Три часът през нощта. Небето беше закрито от ниски облаци както през целия месец.

Поеха по пътеката, излизаща нагоре от долината. Кучетата се разлаяха, но Каран им изшътка да млъкнат. Имаше малко нов рехав сняг, а под него — твърда кора от топенето преди няколко дни. Пътеката завиваше по северния рид и там вятърът бе издухал всичко, двамата можеха да стъпват по-уверено. Дори в тъмнината Каран знаеше накъде да вървят. Колко пъти се бяха качвали и слизали по тази пътека в неуморните усилия да се спасят от гладна смърт?

Докато се покатерят на билото, Лиан все залиташе. Каран беше склонна да се откаже, но как да го върне в дома си без съгласието му? Той изведнъж бе проявил желязна воля.

— Няма да се отделя от тебе и в живота, и в смъртта — спокойно изрече Лиан.

Поседя да си отдъхне и после тръгна по сравнително полегатия клон към подножието на канарите. След час обаче го налегна изтощението.

— Съжалявам, засега няма да продължа нататък. Позволяваш ли да поспя?

— Разбира се! — Тя избърса няколко снежинки от носа му. — Исках само да се отдалечим от къщата. Никой не знае, че сме тръгнали, а Рейчис няма да се тревожи излишно. Нали затова му оставих бележка?

Свряха се на завет до голям отломък, застлаха платнище и се напъхаха в единия спален чувал, а с другия се завиха. Стоплиха се бързо, Каран поднесе манерката със супата към устните му. Щом преглътна за последен път, той заспа.

Каран прехвърляше страховете в главата си, докато зората не откри пред погледа й малко поле с валчести камъни, а зад тях купчина натрошени скали стърчеше висока колкото храм. Кръглоока сова мигаше насреща й от хралупа на близко дърво.

Тя събуди Лиан.

— Време е да продължаваме, ако можеш да вървиш.

Краткият сън бе направил чудеса с него. Преди зимното слънце да изпълзи високо в небето, те се добраха до подножието на зъберите и започнаха изкачването. Пъплеха мудно, но отначало дори снегът не ги затрудняваше, защото аакимите бяха изсекли още стъпала.

— Написа ли на Рейчис къде отиваме? — промърмори Лиан.

Схванатият крак пак го подвеждаше. Взираше се със страх в последната, най-стръмна и тясна част от пътеката. Далеч под тях от комините на Готрайм се виеше пушек.

— Как да му напиша?! Пък и никога няма да му мине през ума накъде сме се отправили. Не споменах, че е важно, затова вероятно няма да каже нищо на Талия, ако тя не попита. Талия се скара с Мендарк заради тебе, но научи ли новината, и двамата ще тръгнат подире ни. Да вървим.

Подкрепяше го, докато се катереха на пресекулки. Каран имаше предостатъчно време за съмнения дали начинанието им не е пълна безсмислица. Лиан отново бе блед като смъртник. На какво можеха да се надяват?

По средата на утрото най-после се добраха до високото плато. Пред тях на север и на юг, докъдето стигаха погледите им, се бе ширнала Готраймската гора. На запад дърветата покриваха склон, нацепен от дълбоки проломи. Много по-нататък се извисяваха побелелите планини. Двамата се озърнаха. Никой не ги следваше.

Тук започнаха да газят в дълбок мек сняг. Не бързаха. Никой не би изгарял от желание да се добере до Каркарон. Лиан спираше по-често за отдих, но до вечерта стигнаха края на гората.

Близо до склона имаше малко езеро, наречено „Черното“ заради тъмната вода. Обкръжено от високи дървета, то явно се пълнеше от горещ извор, защото още не бе замръзнало. На брега бе издигнат малък каменен павилион, толкова древен, че гранитът, от който бе изграден, се ронеше, макар металният покрив да изглеждаше здрав. Откъм езерото имаше доста порутен парапет. Каменни стъпала се спускаха към къс пристан. Някога бяха връзвали малка лодка за бронзовата халка. Каран и Лиан си накладоха огънче в павилиона и седнаха на стъпалата да хапнат препечен хляб. Остатъкът от супата ги засити.

— Като малка често идвах тук — промълви тя.

Лиан не отговори, главата му вече клюмаше. Тя му помогна да се вмъкне в спалния чувал. Не я свърташе, мястото й навяваше твърде много спомени. Облегна се на оцеляло парче от парапета. Равната вода приличаше на черно огледало, толкова неподвижно, че отраженията на звездите се виждаха съвсем ясно.

Звезди! Облаците, застояли се толкова дълго над долината, бяха изчезнали. Това не беше ли знамение? За кого? Каран седна в края на пристана и провеси крака над водата. Замисли се колко ли добре е опознал Рулке душата на Лиан. Все пак бяха заедно в Нощната пустош само броени дни. Дали той долавяше колко близо са до него? Знаеше ли, че идват? Нямаше защо да гадае, към средата на нощта щеше да се увери. Тогава Рулке навестяваше мислите му. Но пък тя щеше да е там с отварата от маково семе.

Намерената карта с чертежа бе потвърдила онова, което тя вече знаеше от баща си. В Каркарон имаше таен вход. Колкото и безразсъдно да постъпваше, рискуваше само собствения си живот и не вярваше, че ще навреди на другиго… освен на Лиан. Предпочете да не мисли за това, залиса се в горските звуци и покоя на езерото. За последен път бе идвала тук дванадесетгодишна, на път за Шазмак. А преди това на осмия си рожден ден, последните щастливи мигове от детството й. Само два дни по-късно убиха баща и и зарязаха трупа му в снега. Безсмислено глупаво зверство, защото той не бе носил много пари у себе си. Но тя го загуби завинаги.

Каран потрепери и побърза да се стопли в спалния чувал.

Сутринта Лиан се събуди пръв. И в гората, и над езерото се сгъстяваше мъгла. Слънцето се показваше бледо над дърветата. Каран спеше непробудно, обвила ръце около него. А огънят още тлееше и пресеклива струйка дим се смесваше с мъглата. Лиан стисна рамото й.

— Каран…

Тя отвори очи веднага.

— Какво има?

— Огънят още тлее.

— Да, нехайство си е — промърмори тя недоволно. — Да се чудиш колко лесно си губя навиците за оцеляване. Преди година това щеше да е немислимо. Но не ми се вярва някой да го е видял. Пушекът се разнася, преди да се покаже над гората. Все пак да тръгваме. Сложи вода да кипне, моля те, и ми дай още пет минутки.

С тяхното тътрене имаха нужда от почти цял ден, за да стигнат от Черното езеро до Каркарон. След гората се отклониха от пътеката към Шазмак и поеха по толкова стръмен гол рид, че отначало лазеха по заледените скали, шибани от неспирния вятър.

Въпреки умората и слабостта Лиан не се предаваше. Каран току се оглеждаше дали някой не ги е последвал. Всъщност тайничко се надяваше нещо да им попречи да се доберат до целта. Никой обаче не се показваше и когато запълзяха към още по-трудното за катерене било, където стърчеше мразовитият символ на лудостта — Каркарон.

От двете страни на пътеката зееха дълбоки урви, пълни с паднали камънаци.

— Не мога да се сетя за по-нелепо място, където някой да си построи крепост — сподели Лиан. — Защо не е издигнал кулата някъде из платото?

— Защото тук било най-хубавото място да се занимава с Тайното изкуство. Нищо друго нямало значение за него.

— Но колко му е струвало?!

— Това не го е интересувало.

Продължиха да се влачат нагоре.

— Каран… — изхриптя Лиан няколко часа по-късно.

— Какво?

— Нали помниш как се плашех до полуда от високото?

Тя само стисна ръката му.

— Вече не се плаша, а направо умирам от страх.

Двамата се разсмяха.

— Голям напредък. Да си починем ли?

— След малко.

В късния следобед се добраха до издатина в билото.

— Оттук нагоре пътеката се вижда от Каркарон — промърмори тя. — Няма как да продължим, преди да се стъмни.

Лицето на Лиан беше бледо и изпито. Не можеше да откъсне очи от нея, зажаднял за доверие и привързаност.

Когато си отдъхна, той пропълзя до края на издатината в рида. Видя пред себе си равно място, в което бе изсечен малък амфитеатър с каменни седалки. Тук нагънатите скални пластове бяха кървавочервени, лилави и черни, а кварцовите жили в тях напомняха за спукани капиляри в око.

Каркарон беше на един полет на стрела. Кулата беше още по-уродлива, отколкото си я представяше, с нейните неравни девет стени. Стърчеше в долния край на издълбан в скалата полегат склон. Заобикаляше я продължаваща нагоре стена, която се спускаше обратно от другата страна.

Зидовете на Каркарон бяха изградени от стъписващ виолетово-сив лъскав камък. От стените стърчаха пръти и куки, неправилни кълба и блещукащи шипове, разпределени според незнаен замисъл. Вятърът фучеше и виеше между тях. Най-отгоре имаше островръх бронзов купол, между чиито арки бяха наредени зелени каменни плочи. Очертанията на кулата и стената се набиваха на очи с необичайните си извивки. В тях не личеше никакъв стремеж към съразмерност и красота.

Лиан се смъкна при Каран.

— Сега вярвам, че е бил безнадеждно луд.

— Вярно е. Родът отказал да му помага. Не дължим преданост на безумци, поне така смятаме в Банадор.

— Но как е успял да я построи?

— Довел зидари, дърводелци и работници от равнините. Разходите били неимоверни. Мнозина от строителите загинали. След смъртта на Басунез родът ни бил разорен. Пет поколения след него плащали дълговете му. И до днес си оставаме бедни, въпреки земите, които притежаваме.

— Не можеш ли да продадеш малко земя?

Но погледа й разбра, че го смята за по-побъркан и от Басунез.

— Да продам земя?…

Лиан припряно заговори за друго.

— Но защо точно тук?! Достатъчно е било да го обсади малък отряд, за да го умори от глад.

— Нали ти обясних, че разсъдъкът нямал място в начинанието му? Басунез се смятал за книжник, стремял се да вникне най-вече в делата на кароните. С остаряването му този интерес се превърнал в мания. Той вярвал, че могъществото на кароните се дължи на тайните им знания и смятал, че ако ги разкрие, ще им бъде равен. Бил убеден също и че тук-там има средоточия на сила, където реалността не е същата, а Тайното изкуство дава най-много на вещите в него.

— Като разломът под Катаза… — промълви Лиан. Каран беше равнодушна към такива подробности.

— Не знам дали се е заблуждавал, но той решил, че е намерил такова средоточие на сила точно тук. Построил Каркарон, за да я използва. Наистина има нещо в това място, долавям го при всяко идване. Кожата ми сякаш хлътва навътре и се сбръчква, усещам и боцкане в главата. Не ми се е случвало другаде.

Вятърът носеше гъста виелица и свиреше между скалите. Каран и Лиан се надяваха, че това ще ги прикрие, докато се промъкват. Но засега стояха закътани и не мърдаха от убежището си. Лиан свали ръкавиците си, за да разтърка премръзналия си нос.

— Какво има в Каркарон?

— Кулата, складове, бараки и още дребни постройки. В западната страна под скалите е издълбана цистерна за вода. Можехме да я отровим, ако имахме с какво… и ако бяхме склони да прибегнем до подобна мерзост. И врата, разбира се, през която се влиза от двора. Само това помня.

Лиан беше ужасно напрегнат, страхът му напомняше колко е безпомощен. Безумният им поход му се стори направо нелеп. Разтърси го внезапна болка, която бързо стихна. Кратко напомняне, което прогони всякакви съмнения относно начинанието им. Не можеше да има нищо по-лошо от мъката, която Рулке му причиняваше.

Каран също забрави колебанията си. Прегърна го силно, докато му мине.

— Глътни от това — подаде му шишенце, — но съвсем малко, иначе ще ти се доспи.

— Какво има вътре? — недоверчиво попита Лиан.

— Отвара от маково семе.

— Прибери го! Ще имам нужда от цялата си проницателност. Е, как ще влезем?

— В този край не забравяме да си осигурим таен изход. Има такъв и в Готрайм. Не знам дали Рулке го е намерил. По чертежа личи, че Басунез е бил голям хитрец. — Лиан изсумтя. — Не подценявай предимствата на изненадата! Нека Рулке помисли, че не сме съвсем безобидни, без да съзре заплаха в нас. По-добре ще е, ако ни подцени.

— Щом казваш — сви рамене той. — Но когато стигнем до кулата, искам аз да вляза пръв.

Каран застина. Лиан обикновено си пазеше кожата. Колкото и да се заричаше, недоверието й отново се пробуди. Защо ще влиза пръв.

Той разбираше какво означава мълчанието й.

— Чуй ме! Нима може да ми навреди повече от това? Вляза ли в Каркарон, дори ще ми олекне, каквото и да ме сполети. Но защо да докопа толкова лесно и тебе?

— Имаш план, така ли?

— Ще правя това, в което съм най-способен. Ще му отправя предизвикателство, в което залогът ще си ти… ако не ми забраниш.

— Забранявам, и още как! Не съм кокал, за който да се боричкат псета.

— Въпреки това ще го сторя. Аз навлякох тази беда на двама ни с моята самонадеяност и неутолима жажда за знания.

— Наистина си самонадеян! И аз мога да твърдя още по-уверено, че причиних бедата, като те изоставих, или посредством онази мисловна връзка преди година, или пък със самото открадване на Огледалото. Забранявам ти, каквото и да стане.

— Каран, бъди искрена с мен. — Той улови студените й ръце и я придърпа към себе си. — Обещаваш ли?

— Да — отвърна тя, като се постара да не мисли за някои тъмни кътчета в душата си, които винаги щяха да си бъдат само нейни.

— Ако влезеш вътре да се срещнеш с него… имаш ли поне някакъв зачатък на идея как да излезеш?

— Забрави ли, че му се изплъзнах веднъж?

— Това не е отговор. Той няма да те подцени повторно. Чакам.

Тя наведе глава и искриците в очите й от залязващото слънце угаснаха. Не бе свикнала да вижда Лиан такъв, но тъкмо затова го обичаше още по-силно. Притисна се към него.

— Нищо не съм измислила. Нищичко. Нямам и надежда.

— Но аз имам.

Думите му я жегнаха. Уж бе тръгнала към Каркарон да спасява него…

— Може ли да я споделиш с мен?

— Предпочитам да не знаеш, ако нещо не потръгне добре.

— Щом искаш. Тайният проход трябва да е там някъде…

Присви очи над картата, после погледът й зашари из околността, за да се ориентира в посоките сред сумрачните камънаци и снега. От билото стърчаха криви напречни ръбове.

— Тези издатини образуват същински лабиринт, но има само един начин да се провреш през него.

Успяха да открият началото на пътеката, преди да притъмнее напълно. Каран го държеше за ръката, докато стъпваха предпазливо по опасния наклон. В края на първия ръб започваше втори, малко по-надолу, стигнаха и до третия. Оттук Каркарон не се виждаше. Гънките в склона приличаха на замръзнали вълни. Каран поспря при стърчащ камък, подобен на сплескан морски фар, и след това тръгна по-уверено.

— Има тунел, чийто вход няма да откриеш, ако минеш встрани от него.

Озоваха се пред плосък отломък. След изтощително бутане и дърпане той се завъртя и зейна процеп, в който едва се напъхаха странично. Щом влязоха навътре, Каран извади малкия си светлик.

Спуснаха се по проход, осеян с нападали от тавана парчета. Нататък имаше нисък тунел, в който и на Каран се наложи да лази. Минаваше на зигзаг из вътрешността на рида. Неведнъж се катереха по стръмни шахти. Накрая попаднаха на дъното на най-голямата и дълбоката от тях, на чиято стена бе закрепена стълба.

— Сега сме под Каркарон — прецени Каран. — Внимавай. Всеки шум ще се разнесе чак до горе.

Изкачиха се до място, където в грубо изсечената скала имаше врата с противотежести. Механизмът бе клеясал, но я избутаха, колкото да се промушат.

— Ако са открили тунела… — прошепна Каран.

И без това нищо не можеха да направят. Продължиха по стъпала от дебели каменни късове, заклещени в кухина между вътрешната и външната стена на кулата. Спряха пред втора врата с противотежести. Бутаха я няколко минути, но не помръдваше. Накрая Каран забеляза двете задържащи я скоби. Не я отвориха веднага, защото Лиан нямаше никакви сили.

— Много ме тормози кракът — смънка той.

Тя разтри схванатите мускули. Хапнаха малко хляб и плодове.

— Толкова съм уморен… — смутолеви той и главата му клюмна. Каран го остави да дремне в прегръдката й. Тя пак не мигна от страх. Предчувствието й подсказваше, че тази авантюра няма да завърши добре.

След по-малко от час Лиан се стресна и се събуди. Гледаше измъчено.

— Каквото и да кажа или направя вътре — започна той, — обещай да не се отказваш от доверието си в мен. Няма да те предам.

— Ще ти вярвам.

„А ако ме предадеш, ще съжалиш, че си се родил“, продължи тя наум и го притисна към себе си за миг, после го побутна.

— Върви.

Не понасяше дългото сбогуване, макар да знаеше, че може и да не се видят повече. Той надигна предпазливо каменния люк и го затвори зад себе си. Каран го открехна съвсем леко, за да чува. Установи много предпазливо слабичка връзка със съзнанието на Лиан.

Той попадна в част от кулата, закрита от къса стена. Надникна над нея към просторна зала, заела поне половината от горния етаж. Осветяваха я глобуси по стените и тавана. Бе украсен с гоблени, някои изтъкани от най-фини метални нишки, гравюри върху черен метал и телени фигури със смайващо сложна изработка. Отсреща имаше работни маси, големи и малки машини и устройства. Вита каменна стълба се спускаше към долните нива. Колко ли пъти гашадите бяха изминали разстоянието до Шазмак и обратно, за да пренесат всичко това?

Не видя никого. Надникна иззад ъгъла и пред него, насред залата, изпъкна черно-синият силует на творението, създадено от метал, непривично и с цветовете, и с очертанията си. Същата машина, чийто невеществен образ бе разглеждал в Нощната пустош. Тази обаче беше истинска. Ако Рулке бе готов да я задейства, ето още една причина да приеме предложението му.

Чувстваше как го привлича. Творението висеше, без да докосва пода. Не устоя на желанието да го докосне и му се стори, че е масивно като планина, защото дори не трепна от плахото плъзгане на дланта му по твърдите извивки. Самият Лиан обаче се разтрепери и в главата му сякаш избухнаха фоейерверки. За миг забрави защо бе дошъл. Отдръпна ръката си и творението отново не беше нищо повече от странно оформен метал.

Изведнъж отдолу се разнесе врява. Зърна през прозореца ярката дъга на осветителна ракета. Какво ли ставаше? Отиде да погледне към двора. Тъкмо сиянието започна да гасне, когато той забеляза висока фигура да притичва край стената. Зачуди се дали не е Талия. Още една ракета огря небето. Значи ги бяха проследили от Готрайм.

Е, и тези няколко минути суматоха долу му бяха от полза, за да се овладее. Приклекна до стената, дишаше дълбоко и си наложи желаното състояние на духа — увереност, подобаваща за ненадминатия разказвач на своята епоха, обгърната от нрава, необходим за успеха. Дързост, стигаща до безразсъдство. И способност да убеждава.

Чу стъпки и напрегна волята си. Това беше, по-готов нямаше да стане.

Рулке се качваше бавно с усмивка на уста. Във всяко негово движение се спотайваше заплаха. Учудването му, че вижда Лиан, отмина светкавично. Нито спря, нито лицето му издаде нещо. А Лиан си спомни всичките му обещания, дадени в Нощната пустош. Най-съкровените знания за света. Каква съблазън…

— О, ти дойде накрая! Хитро ни отвлякохте вниманието. Талия е достойна помощничка на Мендарк. Може би накрая ще го надмине, щом успя да те доведе незабелязано пред прага ми.

Лиан също се бе научил да не показва емоциите си. Не реагира на думите му.

— Значи си довел и нея! Тъкмо навреме! Сутринта гашадите щяха да разпердушинят Готрайм, за да я измъкнат оттам.

Лиан пристъпи напред, навлякъл преструвката като втора кожа. Нагъл. Непоколебим.

— Не я доведох — натърти той и с пресметната небрежност се облегна на парапета до стъпалата.

Алените очи на Рулке се присвиха и с нехайно движение той протегна напред свит юмрук. Болка се разгоря в главата на Лиан, но след всичко преживяно, той не се поддаде. Беше се научил да я търпи. Разтревожи се обаче, че Каран ще я усети и ще изскочи от скривалището си. И той махна с ръка в недвусмислен жест: „Я стига!“

Успя да събуди любопитството на Рулке и болката изчезна.

— У тебе е настъпила някаква промяна за броени дни.

Лиан събра цялата си смелост и се постара да бъде още по-нахален.

— Имам предложение за теб.

Рулке прихна, искрено изумен.

— Или по-скоро облог — продължи Лиан. — Отправям ти предизвикателство.

— Аз не се пазаря. Бездруго ще ми я предадеш.

— Нищо няма да получиш от мен даром! Не съм чак такъв глупак, че да ти я доведа. Но бих могъл. Тя се е прехласнала по мен и ще направи каквото й кажа.

Говореше толкова убедително, че Каран се намръщи зад стената.

— Ти обаче няма да я намериш. Поне докато не стане твърде късно за тебе.

Лиан залагаше всичко на догадката, че Рулке иска веднага да добие власт над Каран, защото му е нужна за нещо, свързано с машината, а шансовете му са преходни. Но ако Рулке разполагаше с време…

— Мога да те довърша бързо със страдания, каквито никой не е изпитвал до този миг. Ще получа Каран, каквото и да стане.

— Знам на какво си способен. Всеизвестно е. Но и да ме погубиш, няма да я получиш. Каран си има хиляди скривалища из Банадор. Забрави ли, че твоите слуги неведнъж се проваляха в опитите да я хванат? Но аз обичам хазарта. Защо да не си бъдем взаимно полезни, а и да се позабавляваме? Бил си затворен цяло хилядолетие. Предлагам ти и малко разтуха. Притежаваш нещо, за което аз копнея. Най-изгодната сделка е онази, от която всички печелят.

— Най-добрата сделка е онази, от която аз получавам всичко, а тебе превръщам в покорен роб — неприветливо го поправи Рулке. — Но нека чуя какво предлагаш.

— Състезание на разказвачи! И двамата имаме своите способности. Победиш ли ме, ще ти я дам. Ако аз победя, знаеш какво искам — Тълкувателната плоча, за да чета каронските писмена. И ще премахнеш източника на мъченията, който заложи в главата ми.

— Наградите стават две. Не е ли прекалено за човек, който всъщност няма с какво да се пазари? Но ти ме развесели. Радвам се, че си тук. И все пак… Тълкувателната плоча е тайна, която няма да издам никому.

— Значи е още по-ценна за мен. Освен това ти вече ми я обеща. Сам каза, че тя принадлежи на миналото, а ти си бъдещето на Сантенар.

— Попадне ли в ръцете ти, няма връщане назад. А никой не знае какво може да му поднесе бъдещето. Така бих могъл да навредя неописуемо на своята раса. Впрочем… — Рулке се почеса по брадичката. — Но везните не са изравнени. Какво друго ще ми предложиш?

— И себе си, ако загубя.

— Везните дори не трепнаха! Ако загубиш, бездруго ще ми принадлежиш.

— Доброволният слуга е по-ценен от стотина роби.

— Прав си, но не съм склонен да издам тайната на нашата писменост в замяна на дребните ти услуги.

Лиан се канеше да направи и последното си предложение, най-доброто, но предпазливостта надделя. Досега Рулке бе определял насоката на пазарлъка. Не биваше да показва отчаянието си пред него. Лиан сви рамене.

— Мога и да почакам. Да разполагам с Тълкувателната плоча е най-силното ми желание, но мога и без нея. Що за облог е това, ако трябва да рискувам златен тел срещу меден грайнт?

— И аз мога да почакам още някое и друго хилядолетие. За никъде не съм се разбързал.

Впиха погледи един в друг. Можеше ли да чака Рулке? И би ли искал? Хилядолетието е цяла вечност, която или дава нерушимо търпение, или го отнема завинаги. А Лиан умееше да долавя настроението на своите слушатели. Увери се, че Рулке лъже. Явно не можеше да протака, защото изтървеше ли шанса си, щеше да чака твърде дълго да се появи друг.

— Ако се съмняваш в способностите си — подхвърли Лиан, — защо да не уговорим някакво предимство за тебе в състезанието?

— Не ми трябва предимство! — изръмжа Рулке. — Приемам предизвикателството. Чуй моите условия. Първо — съдници ще бъдат гашадите. Ще кажеш, че са мои слуги. Да, но никога не погазват своята чест. Ще бъдат справедливи. Избирам съдниците да бъдат трима. Доколкото знам, срещал си ги: Джарк-ун, Йеча и Идлис. Старши ще бъде Идлис, най-незначителният сред тях. Неговият глас ще се брои само ако другите двама не постигнат съгласие. Второ — ако победя, и тя, и ти ще ми принадлежите. Трето — ако загубя, имаш свободата си и всичко, което поискаш, дори Каран, макар че това ще ме изправи пред огромни затруднения. Ако обаче избереш Плочата, поставям условие да си платиш за тайната и цената с Каран от Банадор. Ето какво предлагам. Давам ти една минута да помислиш. Не приемеш ли, лично ще сляза в Банадор да я доведа. Поне толкова време имам.

Лиан прецени, че засега печели. Очите му за миг блеснаха тържествуващо и той припряно притвори клепачи. Започна да разсъждава на глас.

— Тя беше за мен утеха и забавление, привързах се към нея. Склонен съм да кажа, че искаш прекалено много.

— Не ме убеди, летописецо! Знам как жадуваш за знанията, които мога да ти дам. Ти сам отстъпи в Нощната пустош. Иначе нито ти, нито Каран щяхте да бъдете тук сега.

Лиан така се стъписа, че малко оставаше да издаде Каран. Дали Рулке знаеше, или само налучкваше?

— Тя не е тук — натърти той.

— Десет секунди! — озъби му се Рулке.

— Приемам условията! — избълва Лиан в последния миг, като се опитваше да изглежда уплашен. Рулке не се държеше според очакванията му. — Имам ли пари, лесно ще намеря други като нея, които да ме развличат. Никой не би могъл да ме укори, че не съм се опитал да я спася.

Каран трепна силно в скривалището. Не забравяше обещанието си, но Лиан прекаляваше…

— Заради Плочата бих ти дал и родната си майка. — Очите на Лиан вече проблясваха от неутолимата жажда. — Никой майстор-летописец не е получавал подобна награда. Ще създам собствена школа, пред която Чантед ще е като градинска барачка…

— Ти за глупак ли ме смяташ? — хладно го прекъсна Рулке.

С потока думи пресекна и увереността на Лиан. Той се почувства като уличено в беля момченце.

— Няма да ме залъжеш с това дърдорене — увери го Рулке. — Ако ти бях повярвал дори за миг, щях да те изпроводя оттук с ритници. Виждал съм ви заедно и не искам да ти слушам измишльотините, но признавам, че се преструваш добре. Може би все пак ще избера тебе, за да разкажеш Преданията на кароните. В състезанието ще си проличи имаш ли нужните достойнства. Да започваме!

46.Сказанието

Рулке се втурна надолу по стъпалата, за да свика своите гашади. Лиан се поддаде на безпокойството. Дали бе увеличил шансовете си, или ги бе пропилял? Беше се убедил, че и Рулке има своя представа за чест и достойнство, но щеше ли да се придържа към нея сега? Спомни си думите на Каран, че уелмите във всичко се подчиняват на господаря си. Дали това важеше за тях и след като си бяха върнали същността на гашади?

Какво ли си мислеше Каран зад каменната стена? Той беше длъжен да победи в това състезание…

Съдниците седнаха на табуретки, още една дузина гашади се наредиха зад тях. Приличаха си по мършавите лица, само набитият кръглолик Джарк-ун не беше като другите. Всички мълчаха. Рулке се бе преоблякъл в панталон и риза от индиговосиня коприна, носеше яркочервен пояс и широка пелерина в същия цвят. Извисяваше се величествено.

— Моето сказание не е от Сантенар — започна той. — То е от далечното минало, когато бях млад, от времето, когато се пренесохме на Аакан. Някога имахме свой свят, но го загубихме, прогониха ни в пустотата. Известно ли ти е нещо за пустотата, летописецо?

— По-малко, отколкото бих искал да знам — промърмори Лиан.

— Тя е сбъднат кошмар на жестокостта. Обитават я милион видове твари и всеки се стреми да оцелее за сметка на останалите, променя се неспирно в неистов стремеж да съхрани своя вид. Има и надарени с разум същества, и обикновени зверове. Могъществото на кароните ти е познато, летописецо, но ние се оказахме негодни да се приспособим към пустотата. Измирахме в нея, докато от милионите не останаха жалки стотици. Едва не изчезнахме! Настървихме се да завоюваме, да поваляме врага с първия удар. Никаква податливост, никаква доверчивост.

Ще научите как си намерихме друг свят и как го завоювахме. Дебнехме шанса за спасение и изведнъж се отвори път към непозната планета. Някой надничаше към вселената и неговата любознателност остави следа.

Лиан си спомни как Тенсор бе проклел в Сухото море името на своя сънародник Зеспър.

— Впуснахме се по тази нишка и открихме… Аакан. Знаехме, че втора възможност няма да получим. Аакан! — въздъхна Рулке с присъщата си хищна чувственост. — Мрачен, но плодовит, изкусителен свят. Как го желаехме!

В пустотата се бяхме отказали от предишното си име. Нарекохме се карони, за да не забравяме мразовития къс скала, на който се бяхме приютили за малко. За да не забравяме как доближихме до ръба на гибелта и към какво се стремим.

Като един се хвърлихме през пустотата. Пронизвахме нереални измерения. Гмурнах се в черен въртоп и той ме изхвърли в гъст като катран ефир, който изгаряше, задавяше и заслепяваше.

Разтърках си очите и бях възнаграден с ширналия се пред мен Аакан. Нашият, моят Аакан. Аакимите бяха единственото препятствие пред завоеванието ни.

Преди да се надигна, малкото слънце вече галеше небето, листата над мен сякаш се окървавиха. Всичко наоколо беше закръглено в меки извивки. В душата ми напираше такава похот, можех да обладая дори дърво или камък.

Споменът за младежкото настървение да покорява освети лицето му като пламък. Лиан размърда рамене неловко. Уелмите наглед оставаха безстрастни.

А Каран, скрита зад стената, усети кожата по ръцете й да настръхва. Откога не се бяха любили с Лиан? Толкова месеци…

— Надеждата за победа не беше голяма. Бяхме малцина, трябваше да ги изненадаме, да ги прекършим с необуздано насилие. Изведнъж се смразих — къде бяха останалите карони? Ако не се бяхме пренесли през пустотата всички заедно…

Изскочих от блатото и хукнах в хладното утро. Стъпихме на Аакан голи и без оръжие. За какво ли ни бяха дрехи? Оръжие обаче бяхме длъжни да си намерим, защото този свят изобилстваше от обитатели.

Пред мен се проточваше дълъг затревен склон, а най-отгоре се издигаше постройка, вероятно жилище, защото не беше особено голяма. Куполи, преливащи се един в друг. Прокраднах се натам, без да вдигна повече шум от струйка дим в небето.

Не беше заключено. Чудесно, значи нямаха от какво да се боят. Но в коридора висяха оръжия. Трябваше да ги грабна и да избягам, но надделя любопитството, исках да науча повече за тази раса. Зрението ми се нагоди към сумрака вътре. В единия край имаше множество стаички като кошер. Фучах из тях и носех смърт на мъже, жени и деца. — В очите му се разгоря сияние, от което Лиан се извърна. — Защо го направих ли? Сега не бих постъпил така. Не бих посегнал на невинни. Помня обаче онова чувство — жаждата да убивам, неотделима от другата похот, пробудила се у мен след безкрайните опасности на пустотата. Аакимите бяха горд народ, но несвикнал със смъртта.

След минута тази част от къщата заприлича на касапница. Едва тогава спрях задъхан и се взрях в жертвите си. Силни същества, надарени с хубост, която не повяхва с годините и дори смъртта не я заличава веднага.

Обиколих постройката, минах край място, където се въртеше огън между стъклени стени. Имаше прекрасни килими на пода, скулптури от метал и камък, релефи и картини. В тази къща имаше повече красота, отколкото на цялото онова опърлено парче скала, където се бяхме сврели преди това. Казах си, че дотук всичко е минало лесно и Аакан ще бъде наш.

Преходът в пустотата ме бе изтощил или пък трудно понасях по-гъстия въздух в този свят. Тежеше ми умората, прегладнявах. Но бях направил голяма грешка — една бе останала жива. А може и да е влязла след мен. Не знам. Изведнъж се появи отсреща, в откритата част на къщата. Дребничка и прелестна, колкото и да разкривяваше скръбта лицето й. Каран прилича на нея — обърна се Рулке към Лиан. — Дори по цвета на косата. Нейната мъка ме трогна, макар че аз я бях причинил. Елиенор…

С ъгълчето на окото Лиан забеляза как Идлис се понадигна от табуретката с отворена уста.

— Държеше в ръка метален лист — едно от техните огледала, както научих по-късно — и говореше забързано. Нима се свързваше с други техни общности? Излагах цялата си раса на риск. Непознатата трябваше да умре. Нахвърлих се и я съборих, но тя беше невероятно пъргава, а зад гърба си държеше нож с дълго, широко, извито в края острие. В мига, когато я ударих, тя заби ножа и дръпна с все сила, разпори целите ми гърди. Острието се заклещи в ребрата ми, а тя се метна встрани и избяга.

Не се съмнявах, че ме е погубила. Въздухът свиреше в срязания ми бял дроб. Залитнах и се стоварих на една скамейка. Раната гореше като полята с киселина. Лежах и гледах как кръвта ми очертава фигурки по белия под.

Припаднах, но се сепнах незабавно. Не знам колко дълго съм останал така. Под мен се бе събрала много скръб. Не мога да ви опиша какво преживях. Врагът беше предупреден. Бях прахосал толкова време, за да утоля жаждата си за смърт. Кароните бяха обречени заради моята глупост, заради моята похот! Как двеста биха могли да надделеят над цял милион?

Завладя ме най-непоносимият ужас — в този ден кароните щяха завинаги да изчезнат от вселената. Но ние никога не се предаваме. Докато у мен мъждукаше и искрица живот, щях да изпълнявам дълга си. Трябваше да помогна на другите. Щяхме да съхраним своята раса само ако повечето от нас оцелееха. Аз обаче бях лишил всички ни от предимството на изненадата.

Изтръгнах ножа и шурна кръв. Макар че щях да падна в несвяст, разтворих краищата на раната, за да видя колко съм пострадал. Гледката беше ужасна. Вътре имаше парчета от ребра, толкова остър и тежък беше ножът. Бръкнах, и ги извадих. Отдолу съзирах отпуснатите розови останки от дроба.

Рулке се разгърди с рязко движение. Дебел грозен белег тръгваше от гърдите му, минаваше през подмишницата и стигаше почти до гръбнака.

— Какво бяхме научили за аакимите и техния свят? Знаехме само, че най-важният им град, средището на властта им, се намира някъде наблизо. Насочихме се натам, доколкото ни позволяваха изменчивата пустота и оскъдните сведения, с които разполагахме. Нещо обаче ме бе отдалечило от моите сънародници. Може би склонността ми да се бия сам? Смътно долавях, че другите карони са в опасност. Срещу тях се събираха сили, готови да ги смажат. Не можех да допусна това — страданието беше по-силно от болката в раната.

Нашият замисъл бе да превземем техния град и да пленим водачите им, но аз го провалих. Рекох си, че трябва да постъпвам така, сякаш съм единствената надежда за моята раса. Нищо не биваше да ме спре. Нищо!

Първо се заех с раната. Нямаше какво да направя за срязания си бял дроб, надявах се времето да го излекува. Исках да зашия раната и да спра кървенето. Нямах под ръка игла и конец, но нали неволята учи? В голямото помещение имаше някаква скулптура от фини като паяжина златни нишки. Разкъсах ги и усуках по-дебела тел от тях. Надупчих кожата си с остро парче метал и заших ръбовете. Стегнах раната с ивици плат, докато кръвта престана да се процежда.

Сред мъртъвците имаше и такива, които можеха да се мерят с мен по телосложение. Взех широка роба и ботуши, вързах на крака си ножа, с който жената ме прободе. Не се обремених с други оръжия, защото нямаше да имам сили да ги нося.

Излязох на хълма и се огледах. Ех, да бях направил първо това! Под мен беше техният най-голям град, макар и не многолюден като вонящите клоаки, в които се скупчват хората на Сантенар. Все пак в него живееха хиляди аакими. На възвишението в града имаше открита площадка с пет страни, а зад нея — голямо здание. Не бях виждал място с такава странна, изтънчена красота. Но и вие на Сантенар вече познавате дарбите им на строители.

Кароните имат зорки очи. Докато се спусках по склона, забелязах сражения тук-там. Значи ни бяха разпръснали на отделни групички, всяка обкръжена от многократно превъзхождащ враг. Аакимите бяха предупредени навреме. Избиваха ни. Ами ако посичаха и пленниците? Прогоних непоносимата мисъл от главата си.

Спуснах се по хълма колкото се може по-бързо, без да привлека вниманието към себе си. На външност не се различавам много от ааким, макар и да съм по-едър, пък и носех роба и ботуши, направени от тях. Никой не се загледа в мен дори по улиците на града. И през цялото време до мен достигаха предсмъртните стонове на мои сънародници. Макар че нямаха врагове, жителите на този свят не тънеха в безгрижие. След тревожния сигнал се бяха стекли към предварително уговорени места, а повечето от нас бяха още голи и невъоръжени.

Често в този ден долавях последния вик на някой приятел и сякаш частица от мен се губеше с всеки убит карон. Най-сетне стигнах центъра на града. Крачех и усещах бълбукането на кървавата пяна в гърдите си. Струваше ми се, че се давя бавно. Колкото и да се напрягах, не можех да вдишам достатъчно въздух.

Всичко наоколо почервеняваше пред очите ми, виждах хората като ивици и линии. Поседнах, но другите карони загиваха един по един. Не биваше да почивам. Насилих се и направих крачка, после и втора. Във всяка се събираше целият ми свят, миналото и бъдещето ми.

Само по себе си ходенето беше изтезание, но да продължавам напред, без да изглеждам като опулен безумец, като кукла с откъснати конци, беше неимоверно тежко. Но аз вървях плавно и разтривах бузите си, за да не побеляват.

Чух яростни гласове пред себе си. Опълчението на аакимите бе притиснало натясно оцелелите си противници. Ако се канеха да изколят сънародниците ми, щях да умра заедно с тях. Няма по-страшна скръб от тази да си последният от своята раса. Аакимите обаче се придържаха към правила… или ритуали, ако щете. Предстоеше съд. Поне това успях да схвана, макар и да не разбирах речта им. По двама стражници поведоха всеки пленник към огромната зала. Последвах ги.

Там у мен угасна и последната искрица надежда. Събраха се над хиляда аакими, още няколко хиляди се тълпяха отвън. А ние бяхме останали едва стотина. В цялата вселена имаше само някакви си сто карона! Умората и болката се вкопчиха в мен безжалостно. Притиснах се до стената в сенчеста ниша и въздухът засвири в гърдите ми. Ако в залата нямаше и аакими в подобно състояние, щяха да ме разобличат веднага.

Още дълго не се случи нищо, после гневната гълчава в залата стихна. Над главите на тълпата зърнах мъж и жена, които излязоха на подиума зад пленниците. Нямаха свита, но се появиха тържествено. Разбрах каква почит изпитва към тях множеството. И двамата бяха възрастни, но имаха царствени движения. Никой не смееше да гъкне в тяхно присъствие.

Заговори жената, после мъжът, накрая пак тя. Ненадейно си върнах надеждата. В преклонението на аакимите към тези двамата открих слабост и нов шанс за себе си. Не знаех как да се възползвам, но щях да оставя това на щастливата случайност.

Извеждаха сънародниците ми отпред един по един. Прочитаха им обвинение, излизаха свидетели. Мнозина от кароните отвръщаха дръзко, макар че техните думи не означаваха нищо за аакимите. Двамата на подиума разменяха по някое изречение, жената даваше знак с ръка и осъденият биваше преместен отсреща под стража. Пресметнах, че цялата церемония ще им отнеме към три часа. Дадох си два часа да успея.

Измъкнах се навън и заобиколих огромната постройка от метал и камък. Отзад към нея бяха долепени по-малки сгради. Чак когато направих опит да се покатеря на покрива, открих колко ме е изцедила раната.

Единствено волята ме тласкаше напред, подхранвана от първобитни подбуди, които само смъртта можеше да потисне. Когато стъпих върху покрива на по-ниското здание, сърцето ми биеше толкова лудешки, че очаквах да изскочи през раната. Тупнах по гръб и отново ми се стори, че светът е някак далечен и прозирен. Наблюдавах безразлично как свалям единия си ботуш и изтръсквам от него големи съсиреци. Не можех да проумея, че са били моя кръв, изтекла от тялото ми.

Изпълзях върху покрива на високата постройка, загубил всякаква представа за време. Все едно умът ми бе предал властта си на друго, скрито надълбоко, безсловесно, но непреклонно „аз“.

Превръщах се в машина, изпълнявах слепешком поредната задача и се заемах със следващата. Най-сетне бях над подиума, или поне така мислех. Плочите бяха излети от дебел метал и нямаше как дори да ги помръдна. Но в улеите между тях имаше олово. Него можех да издълбал с ножа.

Промъкнах се под покрива, пълзях по дебелите греди и накрая наистина спрях точно над подиума. Таванът на залата също се състоеше от метални плочи, образуващи сложни рисунки. Избутах една встрани с острието и надзърнах.

Осъждането беше към своя край. А аз трябваше да се преместя един-два разкрача, за да бъда над масата.

Внезапно болката се върна страховита и ми отне способността да мисля. Дори не знаех кой съм. Щом стихна, бях безсилен до пропълзя до избраното място. Ботушът ми отново се пълнеше с кръв. Осени ме вдъхновение и аз го смъкнах припряно. Излях кръвта на плочата, наклоних я и от тавана започнаха да падат червени капки върху масата, книжата и двамата предводители на аакимите.

Не надникнах, но мъртвешката тишина, последвана от шумотевица, ми подсказа каквото исках да знам. По-късно научих колко ги е потресла гледката — видели в кръвта прокоба за ужасна беда.

Имах минута-две да се опомня. Издърпах се там, където трябваше да застана, и изчовърках оловото, свързващо плочите.

Пак премерих на око скока — пет-шест разтега. Падането можеше да ме довърши. Не се съмнявах, че ще си потроша костите.

Пуснах се и полетях надолу като камък към средата на дългата маса. Тя се нацепи под тежестта ми, крачетата й се счупиха. Новата болка беше неописуема. Погледнах — от бедрото ми стърчаха назъбени парчета кост. Шевовете от златна тел на ребрата ми се бяха разкъсали и червени пръски оплискаха масата. Двамата възрастни аакими зяпаха втрещено човешката развалина, стоварила се пред очите им. Не успяха да шавнат, когато напрегнах волята си за последен път, приклещих ги с едната си ръка и поднесох острието към гърлата им.

Аакимите впиха погледи в нас и ми се струваше, че мъката им е още по-непоносима от моята. А аз се взирах в едно-единствено лице — червенокосата жена, която ме бе ранила сутринта. Очите й бяха хлътнали, бузите й белееха. Аз бях изтребил нейния род. Изхрачих кръв на пода и заговорих колкото на нея, толкова и на останалите:

— Хвърлете оръжията! Кароните дойдоха на Аакан и този свят е наш.

И да не ме разбраха, за моя неимоверна изненада те се подчиниха. После настъпи блажената забрава.

Рулке откъсна съзнанието си от миналото и се обърна към Лиан.

— Ето как стотина от нас завоюваха цял свят. Кароните оцеляха. Това е моето сказание и всяка дума в него е самата истина.

47.Отговорът

Лиан се поклони на Рулке. Запазваше строгото си изражение, но тайно ликуваше. Рулке бе украсил разказа си с варварска пищност и не беше оставил никого равнодушен. Обаче бе преиграл въпреки цялата си искреност, говореше по-скоро на съперника си в състезанието, отколкото на останалите слушатели. А взирайки се в лицата на гашадите, Лиан откриваше колко са смутени и разтревожени от сказанието.

Знаеше какво ги е уязвило. Желанието, с което Рулке бе угодил на капризите си и бе застрашил неволно живота на всички карони. То бе довело до необходимостта от геройството му и изобщо не се вписваше в строгите правила, на които гашадите държаха повече от всичко. Според онези, за които дългът беше висшата ценност, Рулке бе пренебрегнал своя дълг. Никаква отчаяна храброст не можеше да го оправдае.

Лиан вече се бе отказал от предварително избраното сказание и мислено доизпипваше съвсем друго. Внушаваше си да потисне личните пристрастия, доколкото му е по силите. Гашадите бяха сурови и сериозни същества, не одобряваха игривостта и стремежа към наслади. „Съсредоточи се в посланието, не в разказа!“ Не биваше да изпада в красноречие. Щяха да чуят от него простичка история, в чийто смисъл да вникнат лесно.

— Моето сказание започва в по-късни времена, малко преди появата на Възбраната. Тази история е за съвсем друг народ, нито велик, нито горделив. Стремежите им били по-скромни. Дълг, вярност, чест — в това откривали същината на живота. Наричали се мирмиди. В техния език тази дума означава „служба“ и „безпрекословно подчинение“.

Никой не знае откъде са дошли в югоизточните области на Лоралин. Те били ниски, стройни, тъмнокоси хора. Земята, която избрали, била покрита със сняг половин година, а морето край бреговете замръзвало за четири месеца. Заселили се на полуостров Гаш, който и сега се нарича така.

Рулке изопна рамене и се намръщи. „Знае с какво съм се захванал и няма да ми се размине безнаказано“ — рече си Лиан.

— Те обаче харесвали новия си дом, защото имало закътани долини с горещи извори, макар зиме пръстта да ставала корава като желязо.

Мирмидите се отличавали с копнежа си да имат повелител и цел в живота, иначе всичко било безсмислено за тях. По онова време над тях властвал някой си Бандиар, дребен некромант. Светът изобщо нямало да научи за него, ако не бил Шутдар.

След като избягал на Сантенар със златната флейта, Шутдар непрекъснато бягал и се криел от преследвачите си. Отивал в затънтени краища с първобитни жители, които говорели никому неизвестни наречия. И всеки път враговете му го намирали. Накрая се озовал на полуостров Гаш, но и там не намирал спокойствие. Шутдар остарявал, бил изтощен и осакатен. У него се трупала омраза към всичко, дори към живота. Имал една-единствена скъпоценност — своята златна флейта.

— Моята флейта — подчерта тихо Рулке.

— Потърсил убежище в мразовита пещера, но един ден Бандиар го намерил и го поканил в своята крепост. Но защо? Той също си мечтаел за флейтата, макар да му стигала хитростта да не прояви желанията си. Разчитал да завоюва постепенно пълното доверие на Шутдар. Той обаче, колкото и да бил пропаднал, запазвал острия си като игла ум. Бил срещал какви ли не хора, но в края на краищата всички искали едно и също. Знаел, че и Бандиар е като тях.

От мига на пристигането си в крепостта Шутдар станал източник на смут и нещастия. Той бил подозрителен и лукав, покварен и зъл. Изкушавали го извратени и смъртоносни за околните развлечения. Из тъмните кътчета на замъка никой не бил в безопасност — момичета и бабички, старци и момчета, дори домашните животни. Уж кретал немощно, но пламнела ли похотта, добивал плашеща пъргавина, а съсухрените му ръце стискали като стомана.

Бандиар обаче не смеел да му каже и една дума напреки. Извинявал всичките му престъпления като дребни недостатъци на гений. Скоро всички се научили да странят и да бягат от ужасната твар.

Лиан откриваше по лицата на съдниците в състезанието само презрение към такъв господар — дългът между повелител и служители е взаимен и свещен. Време беше за следващото внушение.

— Мирмидите били хора, отдаващи се на унили мечтания. Освен в дълга намирали удовлетворение и в музиката. Мелодиите им звучали прекрасно, но скръбно, сякаш сух вятър въртял вихрушки из развалини.

Не отстъпвали от вкоренените в душите им правила, дори когато всички проумели, че съществото, на което техният господар Бандиар се подмазва, иска да вземе всичко, без да даде нищо.

Минавали седмици и месеци, а Шутдар се застоял на полуострова, защото Бандиар можел да го скрие от настървената глутница, а с богатството си задоволявал и най-гнусните му прищевки. Но вече и най-окаяните отрепки заобикаляли госта отдалеч.

Какво ли си е мислел Бандиар, когато Шутдар идвал да му се жалва и мрънка? Да проявим снизхождение към него. Може би си е казвал: „Още веднъж ще му угодя и той несъмнено ще ми даде каквото искам.“ Но всичко потръгнало още по-зле. Започнали да изчезват младежи, отвлечени против волята им. Някои се връщали след ден, седмица или месец и разказвали за непоносими унижения, други не можели да продумат.

Поданиците на Бандиар се събрали пред голямата порта на крепостта и поискали главата на Шутдар. Мирмидите от първия до последния били слуги, воини и съгледвачи и останали верни на своя повелител. Прогонили селяните с огън и насилие в дълбоките снегове. Не пощадили дори малки деца — ето колко предани били на господаря.

Народът направил единствено възможното, защото само Бандиар имал могъщество и богатство. Хората изоставили нивите и къщите си и избягали в планините, където зимата погубила още мнозина от тях. Но това е друга история.

У мирмидите покълвало мъчително съмнение, че господарят, на когото служели толкова всеотдайно, е глупак и се оставя да бъде разиграван.

Бандиар подчинявал всичко на алчния си стремеж да се сдобие с флейтата или поне с тайната й. Шутдар го надхитрял с присъщото си коварство и извличал неизчерпаемо забавление от тази игра. Неведнъж му подхвърлял намеци — дума, някой свитък, дори дебела книга, пълна със странни таблици и описания на стъписващи процеси или абстрактни размишления. Но тези нишки водели навътре в лабиринт от взаимно свързани главоблъсканици и парадокси, защото Шутдар си съчинявал всичко. Оплачел ли се Бандиар, Шутдар му се присмивал и го обиждал. След дни или седмици уж омеквал и пускал следващата примамка.

Мирмидите също се увлекли по великия замисъл на своя господар. Виждали проучванията, сътрудничеството (както си въобразявали) с Шутдар, неуморното трупане на резултати, все по-сложните модели и устройства, изработвани от Бандиар. Но накрая… нищо.

Започнали да ги спохождат бунтовни мисли, че не е редно господарят им да си служи с подобни средства, за да постигне целите си, съзирали поквара у Бандиар. Но нали бил техен повелител, без него нямало да намерят смисъл. Тайната на флейтата си струвала жертвите. Пак отхвърлили съмненията си.

Лиан оглеждаше крадешком съдниците. Лицето на Джарк-ун оставаше все така каменно, явно за него цялата история беше пълна глупост. Лиан знаеше, че никога няма да го привлече на своя страна. Лицето на Йеча трепваше всеки път, когато той описваше кръстопътя, пред който били изправени мирмидите. Идлис пък реагираше така, сякаш беше проснат на масата за изтезания. Но дали и най-проникновеното сказание можеше да го убеди да се опълчи на Рулке?

— Сред мирмидите имало и млада жена на име Наси. Смятали я за нищожество, защото се отнасяла нехайно към дълга си, а с това посрамвала и себе си, и останалите. Не била нито опърничава, нито ленива, макар да й отправяли такива упреци. Стараела се да бъде добра служителка, но все не довършвала работата си, защото се отплесвала в мечти, в умуване за доброто и злото. Дори се случвало да седне на топло в някое ъгълче, за да чете за далечни земи и народи.

Лесно се разсмивала и била сърдечна и щедра. Другите мирмиди били сурови хора, рядко си позволявали усмивка и никога не се смеели на глас. Съзнавали дълга си и към Наси, често я биели, за да си вземе поука. Това продължавало и след като пораснала по-висока от повечето. Въпреки това боят и болката не сломили ведрия й дух.

Поне с една задача се справяла добре — с шетането в работилниците на Бандиар. Само че се запалила по неговите дела далеч по-силно, отколкото подобавало на прислужница. Мирмидите я укорявали. Знаели обаче, че господарят им е доволен от нейната помощ, а доброто й настроение го разведрява. Бандиар обсъждал с нея начинанието си, като рядко си позволявал пренебрежение, защото тя имала жив ум.

С времето двамата си позволили близост, която е проява на неблагоразумие между господар и слугиня. Наси се прекланяла пред него, но не скланяла да сподели леглото му. Мирмидите пак си поприказвали с нея. Нищо ли нямало да свърши както трябва? Бъркала, като приемала Бандиар за свой приятел, а отказвала да изпълни дълга си, като легне с него. Наси понесла търпеливо и новите побоища.

Шутдар се настроил враждебно към Наси, защото само нея не успявал да заблуди. Бандиар отхвърлил желанието му да я получи за свое забавление. Наси внимавала да не я издебне.

Наложило се Бандиар да замине за цял месец и тя нямала много работа, затова оставала дълго в работилниците — той я бил помолил да подреди всичките му книжа. Тя се зачитала колкото да проумее къде е мястото на всеки лист, но полека съзирала, че Бандиар се заблуждава. Казала си, че греши, нали била обикновена слугиня, че и мързелива отгоре на всичко.

Захванала се да чете наново всичко. Пак нищо не се подреждало така, както се искало на нейния господар, затова пък започнала да долавя другия замисъл.

Лежала нощем в стаята си и сън не я ловял, докато подреждала парченцата от картината в ума си. Запознала се отблизо с моделите и устройствата, разглобявала ги и накрая вече нямало никакво съмнение. Целта, осмисляла живота на Бандиар от години, в която той бил вложил голямата част от богатството си и преследвал за сметка на своите поданици, на мирмидите, на честта и достойнството си, се оказала жестока подигравка.

Откритието я поразило направо в сърцето. И нейният живот, и животът на всички мирмиди губел смисъл. Били се подложили на безсмислени унижения.

Лиан се вглеждаше в очите на съдниците. Дали Идлис долавяше накъде го води? Рулке беше наясно с всичко. Зъбеше се ядно на съперника си, а пръстите му късаха на ситни парченца лист хартия.

Лиан усети, че Йеча ще отсъди в негова полза. Другите двама засега бяха против него. Е, поне Идлис щеше да бъде принуден да наклони везните на едната или другата страна.

— Наси свикала среща на мирмидите и им казала какво е разкрила. Те се смаяли — в думите й чували отглас на собствените си опасения. Били и възмутени, и унижени. Престорили се на глухи и за пореден път я пребили, защото била предала честта на господаря и се набърквала където не трябва. Захвърлили я в смрадлива килия под крепостта, докато се върне Бандиар.

Тъмницата станала любимо място на Шутдар. Идвал да й се присмива през решетките и да се хили грачещо, защото макар да му създала притеснения със своята прозорливост, той се радвал, че някой е проумял шегата му. Питал се може ли да поквари и нея.

Идвал нощ след нощ, нашепвал й мрачните тайни на своя занаят с надеждата да породи още раздори между нея и повелителя й. Бездруго тази страна му омръзвала.

Най-сетне Бандиар пристигнал и поискал отчет от мирмидите. Престъплението на Наси било толкова позорно, че те не желаели да обясняват, само го умолявали да сложи край на живота й. Бандар обаче настоял тя да разкаже сама за деянията си.

И Наси изредила цялата история пред него. Донесли книжата заедно с моделите. Показала как ги сглобявал Бандиар, как тя ги променила и какво било действието им сега. Разяснила замисъла и вложената в него злобна подигравка. Службата, животът и предназначението им изведнъж изгубили смисъл за мирмидите.

Настъпила тишината на покрусата. По лицето на Бандиар се четяло страшното му унижение. Мирмидите се молели безмълвно той да отрече всичко.

— Господарю, не искаме да я слушаме! — провикнал се някой. — Кажи ни, че не е истина. И ни разреши да я накажем за тази отвратителна измама.

Знаели отговора — виждали го в очите му.

Какво да им каже? Достатъчна била дума или жест. Бандиар се двоумял. Не можел да се принуди да изрече лъжите, които искали от него. Накрая отворил уста.

— Скъпи мои мирмиди — усмихнал им се престорено, — как бих могъл да…

И тогава нахълтал сакатият Шутдар с весели вопли, от ръждивите му зъби капела червеникава слуз.

— Вярно е! — кикотел се с противно злорадство. — Каква шега! По-хубава не съм измислял от хиляда години! Запитат ли се хората чие име е нарицателно за глупак, ще споменават Бандиар и мирмидите още хиляда години.

Бандиар нямал сили да отрича. Потреперил и се изправил.

— Да, вярно е — промълвил с нескрито презрение и към себе си, и към мирмидите. — Аз съм глупак, вие — също, щом ми служите.

Сложил оръжията си на масата и слязъл сред служителите си.

Вече нямало как да си затварят очите. Връхлетели го и насекли тялото му. Всеки нанесъл удар, но не и Наси. Стояла отстрани и гледала сащисана окървавения труп. Тя съчувствала на Бандиар. Не заслужавал такава участ.

Вгледала се в мирмидите, обърнала се към Шутдар и му протегнала ръка. Шутдар я стиснал с коравата си длан, а с другата вдигнал златната флейта към устните си. Изсвирил натрапчива мелодия, която завинаги се загнездвала в паметта, и след миг той и Наси изчезнали.

Все още нямаше никакви признаци какво ще реши Идлис. „Проточих сказанието — сгълча се Лиан. — Време е за поуката!“

— Мирмидите се вторачили в червените парцали по трупа на своя повелител и се погнусили от своето падение чрез вярната и безпрекословна служба. Стигнали до върховната измяна.

„Вече нямаме господар — възкликнали те. — И не сме мирмиди. От днес нататък сме нунсти. Дойдохме от нищото и в нищото се връщаме.“ Смазани от срама, угризенията и страха, те загубили воля за живот. Днес мирмидите ги няма.

Лиан огледа слушателите. Дали се бе справил? Жалко, ако не бе успял, защото времето му беше изтекло. Лицето на Рулке потъмняваше, а гашадите не си позволяваха и най-малкото движение.

— Каква била участта на Наси? Тя оцеляла, но не останала при Шутдар, след като двамата се появили в далечна земя. Тръгнала сама по света, станала некромант и овладяла лечителството, доживяла дълбоки старини. Казват, че умряла при появата на Възбраната, но нейният род съществува и до днес в Салудит. Това е моето сказание.

Лиан се поклони на тримата съдници, на останалите гашади и на Рулке, който не отвърна на любезността. Твърде добре бе разбрал скрития подтекст на притчата.

— Забелязвам, че не посмя да добавиш „всяка дума е истина“ — извика той разлютен. — Това не е правдива история, а басня, стъкмена от отделни късчета, за да подразниш предразсъдъците на гашадите. Погледнете този измамник!

— Това е сказание — възрази Лиан — и то се опира само на истината. Такова е свещеното задължение на разказвача. Той има свобода да избере как да поднесе историята, но не може да я разкрасява в ущърб на истината. Има полуостров Гаш. Имало е и мирмиди, които служили на Бандиар, а накрая го убили и измрели.

Съдниците се споглеждаха.

Каран затаи дъх зад стената. Ако Лиан успееше, никога за нищо не би се усъмнила в него.

— Живели сме на юг преди векове. Знаем фактите. Смятаме, че сказанието е правдиво — обади се накрая Идлис.

Лицето на Рулке застина.

— Тогава дайте своя глас. И помнете, гашади — два пъти ме подведохте с Мейгрейт. Не го правете трети път.

За миг всичко замря. Светилниците по стените пръскаха леденосиня светлина. Лиан чу как долу тихо се затваря врата.

Пръв заговори Джарк-ун:

— Моят глас е за сказанието на Рулке.

Рулке се вторачи в Йеча.

— Лиан от Чантед — отсъди тя с въздишка.

Всички извиха глави към Идлис. Той бе казал на Каран преди година, че е най-незначителният сред уелмите, затова е по-усърден. Как щеше да прояви усърдието си сега?

Каран напразно се опитваше да укроти ударите на сърцето си. Идлис си имаше своето достойнство, макар че разбиранията му за честност бяха недостъпни за нейния ум. Опита се да го достигне със съзнанието си и се натъкна на черна стена.

Белезите по лицето на Идлис станаха лилави, сивкавата му кожа като че побеля. Как да примири дълга към господаря си с неговото изискване да отсъди честно?

— Трудно е да избера между двете сказания — започна той бавно и отчетливо. — Едното е история на глупак, другото — история за глупак. Избирам сказанието, не глупака.

— И кому даваш гласа си? — ядоса се Рулке.

— Сказанието на Лиан е по-добро.

Джарк-ун подскочи от табуретката, замахна и с невероятна сила заби юмрук в лицето на Идлис.

— Старшият е негоден да отсъди — изръмжа той. — Аз давам глас вместо него. Отправилият предизвикателството загуби.

Понечи да ритне лазещия по пода Идлис, но другите гашади изсъскаха и той се отказа, само промърмори:

— Лечителю, изцели себе си.

— Великият предател! — избълва Лиан към Рулке. — И твоето сказание те разобличава, както постъпката на слугата ти. Самодоволен глупак, чието безразсъдство излага всички на опасност, а после се преструва на герой, за да я премахне. Не такъв господар са чакали гашадите толкова столетия.

Юмрукът на Джарк-ун повали и него.

— Стига! — сопна се Рулке.

Отиде до стената, натисна една плочка и скритият люк, зад който се свиваше Каран, се вдигна. Тя понечи да хукне надолу по стъпалата, но се бе схванала от чакането и Рулке натисна съседната плочка. Тежък камък запуши стълбището.

— Хванете я! — изрева той на гашадите. — Хванете и двамата.

Омърлушените слуги изпълниха заповедта. Рулке уронваше тяхната чест. Вече не беше съвършеният господар. Все още обаче бе господарят, на когото служеха.

48.Изкушението на Каран

Затвориха ги в тъмна стая, където беше много студено. Минаха няколко минути, преди зашеметеният от удара Лиан да осъзнае къде се намира. Хълбокът му опираше в ледена повърхност, но главата му почиваше на топло и меко.

Отвори очи. Светлина се процеждаше само през процепи със странни очертания. Каран бе наместила главата му в скута си. Тя долови, че се е освестил, усмихна се и плъзна хладна длан по насинената му буза.

— Колелото се завърта… — промълви тя. — Така се срещнахме, нали?

Целуна го по очите, по клепачите, после и по устните. От желание цялата гореше. Целуна го по шията и пръстите й напипаха копчетата на ризата му.

— Но тогава не те познавах и прекалявах с възхищението си. История за глупак, а? Че имало ли е някога по-глупава двойка от нас? Ти остана сляп за най-уязвимото място в твоя план — искаше да се пазариш с Великия предател.

— Тъй си е, но поне хареса ли ти сказанието? — отпаднало попита той.

Каран прихна.

— Що за самолюбие! Да, добро си беше, но май бих дала гласа си за другото. — Нацупи устни, сви вежди като наставница на ученици и заговори с пресилена строгост. — Щом питаш, искам да изтъкна няколко слабости. Уводът беше неудовлетворителен и защото го проточи, и защото беше съмнителна връзката му с основната тема. Повтаряше се в изразите и в идеите. Сравнението между мирмидите и гашадите, както и между Наси и Идлис, беше твърде натрапчиво. А краят…

— Достатъчно! — възкликна Лиан с показен гняв, но едната му ръка се уви около кръста й. — Нищо достойно за похвала ли нямаше?

— Ами… — поумува тя, докато му помагаше да смъкне ризата й — …не беше зле като поука. Ще пропусна другите недостатъци освен един — справи се с предизвикателството, а ние още сме си в кулата. Как ще отговориш на това?

— Хъм… — поклати глава той. — Знаех си, че пропускам най-важния извод.

Двамата се разкикотиха. Един от гашадите надникна през шпионката и ги видя да се смеят и да се галят. Каза си, че са доста странни врагове.

— Все пак се питам дали не поукраси малко истината… — промърмори Каран по някое време.

Лиан неохотно надигна глава от гърдите й и изобрази усилен размисъл.

— Може и да съм си позволил… мъничко хитруване. Не изрекох лъжа, но не на всички откъси им беше мястото в това сказание, а и аз ги попресилих. В крайна сметка наруших непростимо Първото правило на разказвача.

— Правило на разказвача! — изсумтя Каран и пак притисна главата му към тялото си. — Само напълно безнравствени типове като разказвачите могат да усукват и усложняват нещо, което всеки от нас върши. Впрочем да излъжеш врага си изобщо не е грехота. Бих го направила всеки път, без да ми мигне окото. Но да надхитриш Великия предател — мисля, че си заслужава летописците да съставят отделно сказание за това. Някое от по-незначителните — побърза да добави тя.

— Изкуството на разказвача е древно и благородно — надуто изрече Лиан. — То е недостъпно за пошлото невежество.

— И аз ли съм от невежите, които хулиш? — попита тя с лукава усмивчица. — Има и още нещо, което всички вършат. И то ли е присъщо само на пошлото невежество?

— Не и когато участвам аз — веднага отвърна Лиан.

Каран го претърколи по гръб.

— Предавам се! — изпъшка той.

Лиан плъзна пръсти по шията й и изведнъж попита:

— Къде е твоята сребърна верижка?

— Продадох я в Туркад. Щеше да ми се пръсне сърцето от мъка.

Той се вторачи в нея.

— Заради мен, нали? А аз тогава мислех, че си ме изоставила.

— И все пак те обичах. Страхувах се за тебе. Прахосах толкова пари за подкупи, за да те измъкна от тъмниците на Игър.

— Колко?

— Три златни тела.

— О-о… — стъписа се Лиан. — Колко жалко…

— И пак бих го направила. — Полежаха прегърнати блажено и тя се сепна. — Но отдавна исках да те питам нещо за верижката.

— Какво? — сънено смънка той.

— Знакът на майстора… знаеш, че всички стари писмена са ми интересни.

Лиан пък се отнасяше с безразличие към клеймата на незнайни бижутери, но отвори очи.

— Как изглеждаше?

Тя очерта с пръст заплетен знак на пода.

— Не беше така…

Изтри линиите и започна отначало. На третия път успя. Лиан се подпря и погледна отблизо.

— Убеден съм, че познавам този знак. Това ли беше въпросът ти?

— Видях и име, гравирано по-късно с доста несигурна ръка, за разлика от знака. Фиа… Фиам… Фиакра!

— Фиакра! — Лиан буквално подскочи. — Сигурна ли си?

— Виждаше се ясно, което значи, че верижката не е носена дълго след гравирането му. Коя е Фиакра? Някоя от приятелките ти ли?

— Убитото сакато момиче от преданието! — възкликна той. — И клеймото… Ами да! Това е знакът на Шутдар. — Закуцука развълнуван из стаичката. — Колко е древна тази верижка, ако е създадена от Шутдар! Подарил я е на момичето малко преди да унищожи флейтата. Ето защо Кандор е изградил Голямата кула в Катаза, като е използвал за образец верижката. Но какво го е подтикнало?… Каран, трябва да намеря тази верижка.

— Няма я — сви рамене тя, леко разтревожена от новата му приумица. — Когато излезем оттук, ще попитам Шанд при кой прекупвач я е занесъл. Може още да е при човека.

— Може би… — проточи Лиан със съмнение.

Представяше си само един начин да излязат някога оттук, но сега не искаше да мисли за това.

След още няколко часа нахълтаха двама от пазачите им и откъснаха Лиан от нея.

Тя остана насаме със страховете си, но след няма и половин час я изведоха. Върнаха я в залата, където машината си висеше във въздуха. Тъкмо навреме, за да види как завличат Лиан върху никаква плоча, вградена в пода. Тя скочи, но не успя да се пребори с пазачите.

Рулке стоеше върху машината и размахваше юмрук. Каран не чу какво казва той, защото въздухът около творението му се разкриви и Лиан изчезна. Рулке веднага слезе да се посъветва с гашадите и тя долови, че машината не е проработила правилно. Никой не знаеше къде е запратен Лиан.

Стомахът й се сви от ужас. Рулке се развика на тантурестия Джарк-ун, който се почеса по широкия гръб, завря се под машината и дръпна нещо. Пак неуспех. Накрая и Рулке се пъхна отдолу да погледне. Гласовете зазвучаха по-гръмко, изваждаха части от творението и ги нагласяха отново. Каран имаше време да се овладее. Не искаше да показва, че е разтревожена за Лиан, дори че той не й е безразличен.

Гашадите шетаха наоколо. Позна неколцина от премеждията си в пещерите на Ашмод. Идлис, разбира се, сега със сцепена устна и отекла буза. Розовоокият албинос Ребан. Фанатичната млада жена с див поглед и бръсната глава, чието име тъй и не научи.

Изглежда премахнаха затруднението. Рулке провери какво са направили, пак скочи върху машината, побутна леко лостовете и се усмихна. Гашадите се изнизаха, в залата останаха само тя и Рулке. Той може би очакваше поредната изненада от нея, но Каран не бе намислила нищо. Какъв смисъл имаше да бяга, без да е постигнала онова, за което бе дошла? Вече не се боеше за себе си.

В разговорите си с Лиан, Рулке често бе проявявал някакво весело презрение. Сега обаче наблюдаваше Каран предпазливо и тя изведнъж осъзна колко нелепо е положението. Усмихна се. Не вярваше той да се плаши от нея, но се чувстваше неуверен. Тя се различаваше от другите му врагове. Ако знаеше колко всъщност й бе провървяло преди и що за безсилен враг има насреща си…

А Рулке като че се притесни от усмивката й. Очевидно искаше нещо от нея и не знаеше как да изтръгне съгласието й.

— Защо се смееш? — изрази той недоумението си. — Имам пълна власт над тебе.

— Но не си убеден в това — възрази Каран. — Безпокоиш се как бих могла да постъпя, затова ми е смешно. Приличам на стрелец, който е пуснал единствената си стрела, и няма какво друго да прави, освен да чака с празни ръце.

Той млъкна задълго. Накрая тя се престраши и попита:

— Какво искаш от мен?

Гласът й трепна накрая и сега беше негов ред да се засмее. Хвана я за рамото и я побутна към диван в дъното, където имаше и масичка, отрупана с пълни блюда. Каран седна сковано колкото се може по-далеч от него. Това също му се стори забавно.

— Бих могъл да те употребя за какво ли не — подхвърли Рулке многозначително.

Тя се вторачи в очите му.

— Не се съмнявай, че ако се опиташ, ще те улуча с ножа не където те е ударила Елиенор, а по-долу.

Той незабавно стисна двете й китки с пръстите на едната си ръка, ухили се на нейната безпомощност и й отне ножа.

— Не ме разигравай! — побесня Каран. — Щом толкова настояваше да дойда тук, има някаква причина. Според тебе притежавам дарба, която ще ти бъде полезна. Явно не успя да прехвърлиш и Лиан там, където искаше. Как тогава ще насочиш машината си към далечните места, които са истинската ти цел? Аз съм ти необходима за това.

Усмивката му избледня.

— Старателно са те подготвили.

— Никой не ме е подготвял. За какво друго ще ме искаш? Хората с дарбата на усета се срещат рядко. Знам добре, че моите способности са неподатливи на принуда. Безполезна съм ти, ако нямаш моето съгласие.

— Май подценяваш и силата, и решимостта ми. Веднъж вече те принудих!

Рулке, изглежда, не бе схванал какво се бе случило в гората близо до Нарн, но тя реши да не го осветлява по въпроса.

Настъпи тишина. Каран опразни ума си от всякакви мисли, обърнала към себе си всички чувства и опасения. Рулке я гледаше и не продумваше. Чуха гърмеж и още една осветителна ракета озари небето. За миг тя го видя отчетливо — всяко косъмче в ресниците, всеки белег и бръчка. Осъзна с изумление, че въпреки всички изсипани върху му хули, у него има благородство. Каква сила на характера излъчваше това лице, каква мощ огряваше очите, каква устременост към целта. Погледите им се срещнаха и тя изпита в пълна степен първичното му обаяние. После устните му трепнаха, белнаха се остри зъби и Каран пак се стресна — у него може би се криеше и хищник.

Рулке се взираше в Каран със същото изострено внимание. Наглед беше толкова дребничка и млада. В прадедите й от коренната раса нямаше нищо забележително. Знаеше, защото бе възложил на гашадите да научат всичко възможно за нея. Просто стар род, едва цивилизован според представите на самия Рулке, пък и склонен към безумие — доказателство за това беше и нейният предтеча, струпал грозната купчина камъни, в която се намираха. Но потеклото на баща й стигаше чак до Елиенор. Оставаше една загадка. Откъде се бе взела нейната дарба за усет и най-вече изумителната й способност за създаване на мисловна връзка? Аакимите нямаха такива заложби.

Където и да се криеше разковничето, той не разполагаше с друг носител на дарбата, която бе открил у нея още в Нощната пустош. Трудно щеше да и намери заместник. Нямаше време. Трябваше да научи още подробности за Каран.

Каран още се взираше в него. В погледът й не се четеше нищо, тя се молеше лекичко и хапеше горната си устна. Трепереше. Студът хапеше до кости в тази зала с прозорци без стъкла. Скръсти ръце на гърдите си и се облегна, като с мъка удържаше паниката. Бе абсолютно беззащитна пред Рулке, като бебе пред чакал.

— Досещам се за какво копнееш — поклати глава той. — Искаш да се върнеш в онова порутено имение, където кокошките мътят из стаите, за да си навъдите дечица с твоя любим летописец.

Каран поруменя.

— Защо осмиваш живота ми? Ти си онзи, който не спира да говори, че иска да съхрани своята раса. Но щом бездруго съм тук, ще постъпя както намеря за добре. Трябва да се опълчваме на тираните, иначе всички ще бъдем поробени.

— Празнословие! Чуй тогава още един принцип — свободата е анархия и никому не носи добро. Само аз мога да ви дам мира и безопасността, които са ви толкова скъпи.

— Ти ни предлагаш робство и смърт! — троснато изрече Каран.

— Позволила си да те залъгват с приказки, измислени да плашат децата. Защо да съсипвам онова, което искам да владея? Под моя власт не би имало войни, няма разни дребни народи да се дърлят и да пилеят силите си в ежби.

— Ти ще унищожиш всичко, което сме съградили.

— Красотата на Сантенар е в неговата култура, в разнообразието. Ще ги съхранявам. Ако ни познаваше, щеше да си убедена в нашата любов към изкуството и историята. Аз предлагам мир. Щом подчиня всички сили, скрити в тази машина, ще въведа ред в Сантенар. И ти можеш да участваш в това, ако ми помогнеш.

— Носи ти се такава слава, че не разчитам на твоите обещания. Не искам да имам нищо общо с твоя свят.

— Дори Готрайм ли не искаш?

— Искам само онова, което вече ми принадлежи.

— Тогава ще го запазиш, щом само то ти е нужно. Стига да ми помогнеш. Иначе…

— Ето, върнахме се към заплахите. Предпочитам да си откровен.

— Кой друг ще ви наложи мира, който не постигате от пет хилядолетия? Няма да е Фейеламор, този свят не я интересува. Ако тя осъществи целите си преди мен, цялата ви планета ще бъде опустошена. Какво да кажем за другите ти приятели? Игър е куха съдина, озлобен и умопомрачен глупак. Неговите войни и интриги са средство да се докопа до мен и сбъдне ли се някога мечтата му, ще се спаружи вътрешно като спукан балон. Тенсор ли? Безнадежден окаяник. И малкото, което аакимите имаха, беше прахосано под неговото водачество. Назови ми някой по-подходящ.

— Мендарк? — напомни Каран, макар че името му нагарчаше в устата й.

— Та той целият е изтъкан от поквара! Виж в какво се превърна Туркад под негово управление и ще разбереш какво би донесъл на Сантенар.

Каран не отговори.

— Аз и никой друг — меко я увери Рулке.

— И какво искаш?

— Не чу ли моето сказание? Искам моята раса да има бъдеще, нищо повече.

— От Преданията научавам друго!

— Защото летописците ме очерниха по желание на нечестните си господари.

— Имаш нахалството да говориш така? Преди няколко часа ни се хвалеше как сте завладели Аакан.

— В младостта на нашата цивилизация бяхме насилници, но тогава ни подтикваше принудата да оцелеем в пустотата. Дойдохме на Сантенар да поправим грешка… моя грешка, признавам — но събитията след това не бяха по мое желание.

— Гашадите измъчваха моята страна с твоето име на уста. Банадор е в развалини. Хиляди хора останаха без подслон.

— Гашадите прекалиха, за което бяха наказани.

— А ти ще възстановиш ли разрушеното?

Рулке помълча.

— Доколкото е възможно. Ако победя!

„Мир… Ако можеше…“

— Щом станеш владетел, ще се превърнеш в деспот. Пак от Преданията знаем как развращава властта.

— Проклетите ви Предания! Трябва само да протегна ръка и ще имате онова, което винаги сте желали. Няма ли да ми помогнеш?

Той прозря колко е разколебана и се постара да прикрие нетърпеливата жажда в очите си.

— Като си помисля, че всичките ми планове зависят от тебе — малко невзрачно същество. Животът пулсира толкова слабичко във вас, хората от коренната раса. Петдесет-шестдесет години, най-много век… и с вас е свършено. Дори вашите заклинатели, които овладяват дара на дългия живот, се похабяват душевно и губят целите от погледа си. Виж Мендарк, виж Шанд! Сравни ги каквито са сега с онова, което можеха да бъдат. Нищо чудно, че сте толкова ограничени, а постиженията ви така дребнави. Аз съм минал през адски пламъци, закален съм и изкован наново по-як. Дори хилядолетие не стига да ме отклони от целта.

Каран се извърна и опря лакти върху студения перваз на прозореца. На изток няколко звезди още блещукаха в наближаващата зора, но откъм планините се вклиниха облаци и ги закриха.

Пак се загледа в Рулке.

— Но ти си Великият предател. Не можеш да ме убедиш.

Върна се изнемощяла на дивана.

— Щом е така, ще те заставя — блеснаха очите му.

— Колко си самонадеян! Изобщо не проумяваш нрава ми.

Сама се удиви на дързостта си. Спомни си как и Емант успяваше да я тормози някога, но сега тя се опълчваше на самия Рулке. Знаеше си, че упорството е излишно. Ако имаше време, той би сломил всекиго.

— И аз се питам каква си. Явно не съм опознал докрай произхода ти.

Тя трепна силно. „Трикръвна!“ От това нямаше къде да избяга.

Рулке се провикна към стълбата:

— Джарк-ун! Вижте къде се е пренесъл летописецът и го върнете тук! — Пак се вторачи в Каран. — Няма да ми се репчиш толкова, когато стъпя на гърлото на твоя любим — обеща й тихо той.

49.От трън та на глог

Пазачите завлякоха Лиан обратно в залата с машината. Той отново се бореше с непоносимото изкушение да прави каквото Рулке поиска от него, за да получи наградата си. Ако каронът му дадеше знанията си, Лиан несъмнено щеше да се издигне до най-великия летописец на всички времена. Но изобщо не очакваше това, което щеше да го сполети.

— О, готов си да се подчиняваш на волята ми? — посрещна го Рулке, облегнат небрежно на творението си. — Закъсня! Вече си ми ненужен, какъвто си измамник и лъжец! Как изобщо съм се заблуждавал, че бих ти позволил да разкажеш нашите Предания? Ти си отрепка и аз те изхвърлям заслужено. Стъпи на онази плоча.

Каронът посочи шестоъгълник от тъмен метал, вграден в пода. Доскоро го нямаше.

В ума на Лиан се въртеше едничка мисъл: „Но аз не искам да си тръгна!“. Отвори уста и пак я затвори.

— Няма! — промълви той и в гласа му прозвуча ехо от предишното нахалство. — Не ми е платено.

— Че ти какво друго очакваше от „Великия предател“? — присмя му се Рулке. — Пък и аз не плащам на измамници.

Джарк-ун повторно халоса Лиан по слепоочието, Йеча го дръпна и го стовари върху плочата. Рулке с един могъщ скок се озова върху машината и хвана лостовете.

Лиан се подпря на колене. Виеше му се свят, гадеше му се. Каронът му крещеше нещо с разкривено от ярост лице, после опря длан в ръчка със сребърна топка в края и творението внезапно се изпълни с енергия. Чу се толкова ниско боботене, че Лиан го възприемаше по-скоро с тялото си. Очертанията на всеки предмет в залата се размиха пред очите му, дори светлината сякаш описваше криволици. Плочата под него се загря.

— Ето ти отплата! — извика му Рулке. — Ти си първият! Съчини някаква лъжа, за да стряскаш приятелите си в Туркад.

Натисна сребърната топка, вътрешностите на Лиан се усукаха мъчително и той бе запратен от Каркарон във въртоп от празно пространство.

Този път не загуби съзнание, а само изплува от някакво безпаметство в дълбока пряспа. От носа му капеше кръв. „Тук хич не ми мирише на Туркад…“ Още беше тъмно, но различаваше нацепени каменни тераси, а в далечината — силуета на Каркарон, който не можеше да бъде объркан с нищо друго. Лежеше малко над амфитеатъра, точно над пътеката по билото, където двамата с Каран бяха изчаквали да се здрачи.

„Не ми се вярва моите приятели да се стреснат от толкова нищожно прехвърляне.“

В прозорците на кулата примигваха червени светлини. Трябваше да се върне при Каран.

Запълзя напред, загуби опора и тупна върху най-горната полукръгла скамейка на амфитеатъра. Каква нетърпима умора и слабост… Би могъл да заспи в този сняг… И точно това се случи.

Разсъни се в миг. „Не бива да се унасяш тук, глупако!“ Изправи се насила и зърна ярка точица, която криволичеше нагоре по рида. Зяпаше я безчувствено и се питаше дали гашадите са дошли да го върнат в Каркарон, но му беше все едно. Не, нямаше да дойдат от тази посока…

— Май беше по-нагоре — стигна до него гласът на Талия.

Но тя рискуваше, като си светеше тук… В немощта си Лиан не можеше да я повика, вятърът отнесе от устните му само скимтене.

Чу вик. Той понечи да тръгне към нея и се свлече. След малко Талия вдигна главата му и поднесе светлината към очите му, за да изтрие замръзващата кръв.

— Това е Лиан — каза тя на някого.

Друга тъмна фигура се домъкна по мекия сняг.

— Май не е пострадал много — добави Талия. — Лиан, добре ли си?

— Искам да спя! — изпъшка той.

Целият беше схванат.

— Къде е Каран? — грубо попита Мендарк.

Лиан не посмя да отвори очи. От гласа на Мендарк се бе схванал още повече.

— Къде е?! — изрева Магистърът и го раздруса.

— В Каркарон — изхриптя Лиан. — Рулке през цялото време е искал да докопа нея, а не мен.

— Какво се случи? — тревожно се обади Талия. — Защо се качихте тук?

— Каран знаеше за таен вход — изтощено смънка Лиан.

Искаше да им обясни, но знаеше колко измислено ще им прозвучи всичко. Отпусна се и млъкна.

Талия вдигна малко капачето на фенера и се взря в лицето му. Нямаше го потиснатия и съкрушен Лиан от последните месеци. Макар и лишен от последните си сили, сега беше по-уверен в себе си. Тя се питаше какво ли е предизвикало промяната.

— Не ми харесва тази история — процеди Мендарк. — Дръж го, докато го вържа.

— С това ли ще се занимаваш сега? — рязко отвърна Талия. Правоъгълник от светлина очерта портата на Каркарон и изчезна. — Видя ли? Някой идва насам.

Мендарк се нахвърли и така разтресе Лиан, че зъбите му изтракаха.

— Зейните са си все същите! — ръмжеше Магистърът. — Отново си ни предал!

Талия го дръпна настрани и рече с нетърпящ възражения тон:

— Остави го на мен! Бъди нащрек, сигурно са забелязали фенера. — Хвана Лиан за палтото и го изправи. — Можеш ли да ходиш?

Той изломоти нещо. Искаше единствено да заспи. Талия го подкрепяше, докато се мъкнеха край амфитеатъра.

— За твое добро ще е да обясниш всичко смислено — прошепна ледено в ухото му, но Лиан долови, че е готова да го изслуша.

— Никога не бих й сторил зло — изфъфли той. — Поне това знаеш.

— Ха, знам ли и аз…

Започна да й разказва, но бе стигнал само до тръгването от Готрайм, когато Мендарк ги догони.

— По-бързо! Онези идват.

Лиан пльосна по лице в снега.

— Ще ти се да отидеш пак при Рулке, а? — изсъска му Магистърът и го изправи. — Защо ли не те бутна в пропастта…

— Рулке се отнесе с мен по-почтено, отколкото всеки от вас — враждебно изръмжа Лиан.

Талия се върна тичешком при тях.

— Подгонили са ни! Видях петима или шестима.

Лиан недоумяваше защо на Рулке му е щукнало първо да го изхвърли от кулата и веднага след това да го залови отново. Но дали каронът знаеше къде се е озовал той? Може би само искаше да прогони тези двамата.

— Мендарк, забави ги малко — отсече Талия. — Аз ще отведа Лиан надолу. Ще те чакаме при Черното езеро.

— Тук не мога да се браня от тях!

Тръгнаха припряно по заледените стъпала, изсечени в скалата. Мендарк спря на място, където каменният ръб се стесняваше и никой не би успял да се промъкне покрай него.

— Вървете… Не, почакай!

— Какво има? — настръхна Талия, която не различаваше изражението му в мъждукането на фенера.

— Хрумна ми ужасна догадка. Шанд спомена веднъж, че на Рулке му липсвала дарбата да използва златната флейта.

— Помня.

— Значи е вероятно да се нуждае от някого с дарбата за усета, за да работи и с новото си творение. А този нещастник е натикал Каран в ръцете му. — Магистърът се разпсува. — Защо ми попречи онази нощ?! Още малко и щях да го прекърша.

Талия мълчеше сащисана.

— Как можа да ми сториш това? — изфуча Мендарк.

— На тебе ли?! — разяри се и тя. — Ти мислиш ли някога за другите?

Не стигнаха далеч — Лиан се сгърчи от болките, които почти го бяха довършили в Готрайм. Стовари се между камъните и впи нокти в лицето си.

Мендарк разпери наметалото си, а Талия освети за миг лицето на Лиан и веднага закри фенера.

— Къде са онези сега?

— Над амфитеатъра. Близо са!

— Ех, да завали по-силно…

Мендарк вдигна глава да погледне облаците.

— Няма защо да се надяваме на времето. Вятърът е прекалено силен.

— Помогни ни да се спуснем по стръмнината — помоли Талия, — после спри гашадите.

Лиан седна на земята.

— Сега съм по-добре — увери ги с треперлив глас.

— А какво те прихвана? — Мендарк безмилостно впи пръсти в ръката му. — Имаш си проблеми с новия господар ли?

Това преля чашата. Лиан замахна с двете си ръце и го цапардоса по слепоочието. Колкото и да беше слаб, събори прастария магьосник.

— Напълно заслужено — отбеляза Талия. — Но нямаме нужда от свади. Направи нещо, за да не ни догонят гашадите.

— Толкова близо до Рулке?! Рискът е…

— Ами рискувай, вдън земя да пропаднеш дано! Иначе все дърдориш какво място ти се полагало в Преданията.

— Добре де! — кресна Мендарк и се върна нагоре по билото.

Скоро избухна ослепително сияние и в урвата с грохот се стовариха камъни. Почти незабавно след това над тях надвисна тъмен силует.

— Бързо се справи — похвали го Талия. — Ама какво…

Тя се просна по лице и нещо избръмча над главата й.

Лиан веднага позна, че натрапникът е гашад. Мъжът скочи право към него и с лекота го метна на рамо. Лиан изврещя. Талия се хвърли към тях, но гашадът се извъртя и я подкоси с ритник. Тя се хлъзна надолу и си удари главата в стърчаща скала.

Гашадът се втурна към Каркарон. Ботушите му трополяха тежко, дишането му съскаше в ухото на Лиан. Стигнаха до стръмния наклон, където мъжът не можеше да го носи. Гашадът захвърли пленника си на леда, Лиан понечи да изпълзи встрани, но ботуш притисна ръката му. След миг-два гашадът пак го вдигна и продължи нагоре.

50.Съблазняването на Каран

— Значи няма да ми помогнеш? — попита Рулке.

— Не мога!

— Дори заради Лиан?

Тя отдавна знаеше, че ще стигнат и до това.

— Ама че приятел, щом си позволява да говори за мен така.

Тя се препотяваше. Рулке пак й се озъби — усмихваше ли се, или заплашваше?

— Близък приятел — натърти той. — Не само историята, която той разказа, беше представление. Според тебе защо ви затворих за толкова дълго в онази стая?

Стори й се, че усеща мръсния ботуш на Рулке в душата си.

— Въпреки че не е тук, запазвам властта си над него. — Каронът чукна с пръст по слепоочието си. — И ти ще правиш каквото ти кажа. Върши си работата охотно, иначе ще откъсна съзнанието му от тялото пред очите ти. Принудиш ли ме, ще го направя!

— И няма да получиш никога онова, което искаш!

— Не ми губи времето! — изръмжа Рулке. — Мога да го изтезавам седмица, месец, година!

— Той не е тук! — ядоса се и Каран. — Ти сам го запрати някъде.

Каронът извади малък уред от джоба на наметалото си — две успоредни къси тръби с лещи в краищата.

— Допри това до очите си и погледни натам!

Каран се взря през лещите и тутакси зърна Лиан, който се препъваше в снега. Открояваше го чудата светлина, а спътниците му бяха само малко по-светли сенки в мрака.

— Но… това е амфитеатърът!

— Правилно. Машината ми не действа, както бих желал. Нуждае се от още настройване. Щом върна Лиан тук, ще проведа още едно изпитание. — Ръцете му се вкопчиха в раменете й, придърпа я към лицето си. — Тежко ти е да сте разделени, а?

Тя се напрегна, за да не отклони поглед.

— Ще понеса и това, ако така е недосегаем за тебе.

— Спомни си какво стана в Тулин, а и в Готрайм!

— Откъде да знам, че ми показваш истината, а не илюзия?

Рулке загуби търпение.

— Ами гледай!

Събра ръце до лицето й. Уредът незабавно показа как Лиан се сгърчи, устата му зейна в нечут писък и той заби нокти в лицето си. Каран вече не издържаше на тази гледка и припряно остави далекогледа.

— Такава ли истина е необходима, за да склониш?! — извика Рулке толкова отблизо, че дъхът му я опари.

— Хвалиш се с честта си, но се наслаждаваш на изтезанията.

Успя да го засегне.

— Не е вярно! Залогът е бъдещето на моята раса!

— Колко пъти ще ми го повтаряш?

— А ти какво би направила, за да избавиш от опасност свое дете?

— Нямам деца.

— Но искаш да имаш повече от всичко друго на света, нали?

— Да… — прошепна тя.

— И пред какво би се спряла, ако трябва да спасиш живота им?

— Пред почти нищо.

— И с мен е същото! Още какво е нужно, за да те убедя?

Каран поклати глава.

— Видях на какво си способен.

— Чакам решението ти.

— Не мога да реша.

— Стига си ми губила времето! — отсече каронът и повтори същото движение с ръцете.

Страданието на Лиан се стовари върху нея по мисловната връзка и Каран щеше да падне в несвяст.

— Остави ме на мира! — кресна тя и бясно замахна към брадичката му.

Изненада го, но той се дръпна навреме. Засмя се развеселен, разроши й косата, сякаш беше дете, и слезе по стълбата. Остави я да студува сама в голямата зала. За Каран нямаше изход. И двамата знаеха това.

Ако това продължаваше, смъртта щеше да е единственото избавление за Лиан. Какъв смисъл имаше тя да се инати и занапред? Впрочем дали Рулке не беше прав — ами ако Сантенар процъфти под властта му? Точно Каран ли можеше да предвиди? Дори най-мъдрите и учените не успяваха да предскажат бъдещето. Защо пък изборът да се пада тъкмо на нея? Не искаше този товар. Искаше Лиан.

Волята й се изчерпваше. Някога би се тревожила само за общото благо, но сега… Какво лошо имаше да държи на своя малък свят, на собственото си щастие?

И все пак някакво съмнение продължаваше да я безпокои. Рулке бързаше. Често изтъкваше, че разполага с време, а я притискаше безмилостно.

Застана пред прозореца. Вече не валеше, само вятърът виеше под покрива и разкъсваше плътните доскоро облаци. Луната се показваше понякога високо в небето, а на изток слънцето щеше да изгрее скоро. Тя преброи дните до хид. Точно седем. Ама че зима, ама че година! Дали следващата щеше да е по-лека? Не, можеше да потръгне далеч по-зле… И това зависеше от нейния избор.

Взря се нагоре — луната щеше да е пълна след броени дни. Отдавна не я бе виждала заради вечно начумереното небе. Пълнолуние през хид — може би добра поличба. Замисли се. Май имаше някаква прокоба? Спомни си старо стихче. Тъмната страна на луната се завърташе към Сантенар. Е, това беше лошо. Ако се вижда само тя при пълнолуние — още по-лошо, но се случваше само няколко пъти през живота на човек. Не обръщаше особено внимание на знаменията и въпреки това по гръбнака й плъзна тръпка.

Внезапно всичко в ума й се подреди. Игър и Мендарк бяха обсъждали нещо за тъмната страна по пълнолуние… Сега знаеше защо Рулке е толкова припрян. Пълнолуние след седмица. В средзимния ден. А след седмица щеше да се вижда само тъмната страна на луната. Доколкото знаеше, такова съвпадение се случваше по-рядко от веднъж на хилядолетие. Денят, в който според предсказанието Рулке щеше да си върне свободата.

Досега той само си бе играл с нея, но нямаше да я жали повече. Върнеше ли се по онази стълба, щеше да я застави, по един или друг начин. Нейното време свършваше.

Усети хладен повей по тила си. Обърна се, като знаеше кого ще види. Рулке стоеше близо до нея, огромен, величав и страховит. Как да се пребори с него? Та той сигурно знаеше и най-тайните й помисли. А и какво значение имаше?

Рулке не каза нищо, но сплете пръсти и изтерзаното лице на Лиан изплува в съзнанието й.

— Виж как си скубе косата. Защо допускаш да се мъчи?

„Премахна и последните ми колебания. Той е мой и няма да ми го отнемеш.“

— Съгласието ми си има цена — натърти тя гневно.

Рулке се намръщи.

— Пак ли тези игрички? И каква е цената ти, сянко на Елиенор?

— Край на игрите. Дай ми каквото искам, или нищо няма да получиш.

В миг пролича умората му.

— Каран, не протакай! Моите гашади го заловиха и скоро ще го доведат отново.

Каран потисна уплахата. За нищо на света Лиан не трябваше да става свидетел на сделката й с Рулке. Не би й простил това.

— Ако още веднъж си позволиш да го тормозиш, забрави за моята помощ. Ще издържа достатъчно дълго. След седмица пълната луна ще показва само тъмната си страна в средзимния ден. Сега е времето да се подготвиш. А няма да ме научиш да работя с машината за час-два. Ще платиш цената, която аз определя.

Рулке се изненада.

— Брей, ти си била проницателна! Но защо да не се примиря само с онова, което ще изтръгна насила от тебе?

— Насилието е безполезно. И аз минах през много премеждия. Мога да потисна дарбата си за секунда. Веднъж го направих след нещастието край Нарн и след това не успях да я пробудя месеци наред.

— Каква е цената?

— Ще премахнеш принудата от съзнанието на Лиан.

— Никога! Как да бъда сигурен, че ще ми се подчиняваш?

— Ако искаш, измъчвай мен, опустошавай земите ми, заплашвай хората ми. Но докато не го освободиш, не отстъпвам!

Нетърпението избиваше в погледа му.

— Така да бъде… Не е ли все едно? Той не ми е необходим, а имам твърде много грижи, за да се занимавам постоянно и с него. — Рулке махна с ръка. — Готово.

— Поддържам връзка с Лиан. Според мен ти не направи нищо.

— Хитруваш. Не усещам връзка.

— Защото не можеш — престраши се да налучка Каран. — Сега не си в Нощната пустош. Хайде!

Рулке се бореше с нежеланието си. Колко омразно му беше някой да надделява над него! Не биваше обаче гордостта да се превръща в пречка по пътя към върховната цел. Очите му помътняха, зашепна беззвучно, после се взря в нея. Всичко се разклати пред погледа й, но тя се съсредоточи упорито в пазарлъка.

— Готово — повтори Рулке.

— Не съм удовлетворена. Направи го пак.

Рулке се ухили.

— Щом сме към края на уговорките си и аз ще назова своята цена. Разкрий ми коя си ти.

Напипа единствената тайна, която тя не бе готова да издаде дори заради Лиан. Ако познаваше същността й, щеше да превърне и това в оръжие срещу нея. Струваше ли си да пожертва тайната си заради Лиан? Тя обърна гръб на Рулке и стисна юмруци.

— Е? — подкани я той кротко. — Няма да ти сторя зло.

Каран прехапа устните си. Кой беше достоен за такава всеотдайност? Може би все пак Лиан?

— Аз съм трикръвна — прошепна тя. — Сред прадедите ми има фейлем. Третото ми име е Мелуселда.

Реакцията му я смая. Рулке я прегърна силно.

— Толкова съжалявам… Наистина!

Пусна я и тя не пожела да попита какво е искал да каже. Той извърши трети път заклинанието за освобождаване и Каран почувства, че не е пропуснал нищо. Не надничаше в съзнанието на Лиан, но по връзката до нея стигна огромното му облекчение след мъченията, проточили се половин година.

— Как е?

— Сега съм доволна.

Той се усмихна и сякаш също си отдъхна.

— Ще върнеш ли тук Лиан? — попита Каран.

— Ти искаш ли? По-лесно ли ще ти бъде да ми помагаш?

— Десетократно по-трудно.

— Знаех си. Ще се простиш с доброто му мнение за тебе, ако види какво вършиш. Значи той става напълно безполезен за мен.

— Чудесно.

За всеки случай тя прекъсна мисловната връзка.

Замисли се за предсказанието, което Рулке бе изрекъл в Катаза, и за отговора на Шанд.

— В пророчеството се говори за тебе и за трикръвната, нали? Шанд ни го напомни:

Рулке се разсмя от сърце.

— Прастара каронска гатанка, само че той я обърка. По-уместно щеше да е, ако я бе изрекъл пред Фейеламор, не пред мен. А аз не се боя от тебе. Заеми се с работата си — посочи той машината.

Тя почти бе забравила за неговото творение. Изведнъж се сети за още нещо, което я озадачаваше.

— Защо понасяш тази замръзнала развалина, щом имаш Шазмак?

— Преди Възбраната се прехвърляхме през портали към малкото места, където беше възможно да ги отваряме. А откакто я има, създаването им е несравнимо по-трудно. Аакимите са изградили защита срещу портали и в Шазмак, и в останалите си градове. Докато не я премахнем, не мога да преместя машината там. Освен това Каркарон е превъзходно място за моите цели. Вероятно най-подходящото в цял Сантенар. Безумният ти предтеча е бил прав. Тук част по част превърнах в реалност онова, което измислих в Нощната пустош. Там машината не можеше да съществува. Ти пък си онази с дарбата на усета, която ще открие Пътя между световете и ще го насочи към моята цел.

— Нима искаш да се пренесеш между световете?

— Да, това искам. И ти ще намериш Пътя за мен. Ще те възвелича. Никой досега не е посмял да каже, че пренебрегвам верните си служители, както и да съм постъпвал с враговете си. Остави в миналото дребните си обвързаности и мечти и ме последвай.

— Но защо избра мен?

— Защото съм долавял, че си трикръвна, без да знам. Всеки трикръвен е като рядък скъпоценен камък, но ти си още по-необикновена. Владееш мисловната връзка! И имаш усета. Само ти ще откриеш Пътя. А иронията на съдбата е още по-силна подбуда за мен.

— Каква ирония?

— Ти си въплътеният образ на Елиенор, но ще ми поднесеш отново цялата вселена.

Очите му сияеха и за миг Каран се увлече по безграничните му мечти. Признава пред себе си, че всъщност иска да опознае дарбите си на трикръвна, каквито и да бяха те, още откакто Тенсор й бе признал истината. Вдигна глава и страшните очи на карона приковаха погледа й. Тя потръпна отново.

— Ще го направя. Покажи ми машината и ми обясни как действа.

51.Тъмната страна на луната

На половината път по издатината в рида гашадът, заловил Лиан, се подхлъзна на скрит в тъмата лед и падна тежко. Лиан отлетя настрани, хързулна се от пътеката и се заклещи между два камъка. В призрачната светлина на луната струйката кръв по главата на зашеметения гашад изглеждаше черна.

Лиан изстена и се напъна да стане, но не намери опора под краката си. Само раменете му го задържаха между камъните. Гашадът пристъпи към него, но се олюля като от удар в гърдите. Започна да се бори с невидим противник. Опря се на коляно, стовари се назад, извъртя се и започна да блъска някого в земята. Талия изпъшка страшно и се появи пред погледа на Лиан. Нямаше сили да поддържа илюзията. Гашадът пак заби главата й в земята.

Щеше да я убие. Лиан се напрегна, изскочи нагоре и запрати камък по гашада. От усилието пак се подхлъзна и се озова в предишното положение.

Все пак бе успял да цапне противника на Талия зад ухото. Тя имаше време да свие крака и да изрита гашада по-надалеч от себе си. Той се затъркаля надолу, отскочи от скална издатина, напразно се помъчи да впие нокти в леда и падна от ръба. Сред трополенето на съборени отломки виковете му долитаха все по-слабо.

— Помощ! — изписука Лиан.

— Подай ми ръка — прошепна Талия.

— Не мога, хлъзгам се. Ей сега ще падна!

Тя изохка силно, пропълзя по-напред и стисна китката му. Лиан раздвижи другата си ръка, но се хлъзна пак и увисна с цялата си тежест. Талия се плъзна надолу и се блъсна в двата камъка, които бяха го задържали. Едва не го изпусна, беше изнемощяла.

— Няма да те задържа дълго.

Той размаха крака, изрита буца замръзнал сняг и се закрепи за скалата.

— Изтласквай се колкото можеш, защото нямам никакви сили — подкани го Талия.

Той намери опора и с другото си коляно, след миг беше в безопасност. Тя го пусна и легна по гръб. Лицето й беше окървавено.

— Благодаря ти — промълви Талия.

— И аз ти благодаря. Зле ли ти е?

— Не. Още минута и ще се оправя.

— Минутата вече изтече. Наблизо сигурно има още гашади. Дай ръка.

Крепяха се взаимно и се спускаха мудно по билото. Изведнъж нещо се размести в съзнанието му, той се замая и седна по неволя. Прилошаването отмина веднага.

— Няма го… Няма го!

Беше се случило немислимото. Талия побърза да запуши устата му с длан.

— Млъкни, тъпако!

Лиан се успокои.

— Принудата на Рулке я няма!

Значи Каран се бе спазарила.

— Рулке е получи каквото е искал! — скастри го Талия. — Кой знае какво ще направи сега? Ако можеш да ходиш, нека да слезем веднага в гората.

— Да ходя ли?! — невъздържано възкликна Лиан. — Мога да се премятам презглава дотам.

Тя се усмихна въпреки опасенията си. Лиан обаче се замисли какво може да сполети Каран и заплака безмълвно.

След няколко часа се добраха до гората и с облекчение се скриха в нея. Стигнаха и до уговореното с Мендарк място недалеч от Черното езеро. Не запалиха огън и Лиан се свиваше мълчаливо в спалния чувал на Талия. Разказа й патилата си до края и когато тя престана да му задава въпроси, той се настани удобно и затвори очи. Ликуването бе отминало сега и се чувстваше по-отпаднал от всякога.

Сънят му бе прекъснат от страшни видения. Ококори се. Луната и мъглявината-скорпион се засрещаха в небето и за миг извитата опашка на скорпиона допълни нощното светило до пълен, червено-черен кръг. Лиан се опомни и отново виждаше само луната в три четвърти й светещото петно газ, които се разминаха и потеглиха в противоположни посоки.

Опря глава на скръстените си ръце и се отпусна, но сънят не идваше. Знаеше защо Рулке го е освободил. Каран се бе съгласила да изпълни исканията му. Лиан обаче не умуваше над наближаващите сътресения за целия свят. Интересуваше го само какво ще причини Рулке на Каран. Какво щеше да я принуди да върши?

Мендарк се приближаваше между дърветата, ботушите му тъпчеха шумно снега.

— Какво е това?! — вдигна той фенера си към натъртеното лице на Талия. — Той ли…

— Един от тях ме сгащи. Ако не беше Лиан, сега щях да съм на дъното на пропастта. Ти какво направи?

— Накрая ги прогоних, но се изтощих. Прибягнах до могъща магия. После пак ме намериха и изведнъж като че решиха, че не си струва да се занимават с мен. Заобиколих, а те се върнаха право в Каркарон. Пфу! Стар съм вече за такива приключения.

— Отървах се от Рулке — промълви Лиан. — Принудата му изчезна напълно.

Талия изгледа питащо Мендарк, който завъртя глава.

— Не мога да потвърдя, без да използвам Тайното изкуство, а сега не съм способен. Но дори казаното от тебе да е вярно, Лиан, много от постъпките ти през последните месеци няма да бъдат простени толкова лесно. А и ти заведе Каран при Рулке. Тепърва ще си уреждаме сметките.

— Съгласен съм — мигом охладня гласът на Лиан, — ако се позанимаваме и с твоята роля във всичко това. Чуйте ме — сега Рулке е уязвим, бранят го само неколцина гашади, а още не е доизпипал своята машина. Това е моментът да му нанесете удар. Извикайте Игър от Туркад. С бърз поход ще дойде за по-малко от седмица. Призовете и Шанд. Тримата заедно ще го спрете.

— Шанд няма да дойде — възрази Мендарк, — дори да можехме да му изпратим навреме вест посред зима. Не знам дали Игър ще зареже империята си, за да тръгне насам, но тази битка не се печели с оръжия. Трябва да противопоставим сила срещу сила, творение срещу творение, дарба срещу дарба. Но ние нямаме свое творение, а той вече е направил машината си.

Лиан започна да се поддава на отчаянието. Ако не направеха нещо, преди Рулке да задейства машината, повече нямаше да види Каран. Но този довод не би убедил измършавелия уплашен старец пред него. Вкопчи се в последния си шанс и извика:

— Спомнете си предсказанието! След шест дни е пълнолуние и ще се вижда само тъмната страна… в средзимния ден.

— Стига с тези прокоби! — разяри се Мендарк. — Как смееш да ме поучаваш — аз съм Магистър от хилядолетие! Отдавна знам за настъпването на този ден.

— Длъжен си да… — разгорещи се Лиан.

— Твоето бръщолевене ме вбесява.

Мендарк набързо стегна китките му с въже и му запуши устата. Талия гледаше разколебана, но Мендарк зашепна сърдито, сочеше ту към Каркарон, ту на изток, ту към Лиан. Тя му отвърна още по-намусено, после с едно ловко движение нарами раницата и се отдалечи.

— Отива да съобщи тревожните вести в Готрайм и Туркад — обърна се Мендарк към пленника си. — Аз ще бдя тук. И ти оставаш с мен, защото не знам какво да те правя.

Следващите дни бяха непоносими. Мендарк няколко пъти връзваше Лиан до дърво и изчезваше нанякъде. Веднъж го нямаше цяла нощ. Лиан се боеше, че може да умре от глад още преди светът да е рухнал. Мендарк не желаеше да говори с него и пренебрегваше въпросите му.

На седмата сутрин с Мендарк дойдоха още мнозина — Талия, Осейон, Игър заедно с Долода, Вартила и голям отряд стражници, прегърбени под огромни товари. Шанд също се появи, както и аакимите от Готрайм, дори Тенсор на носилката си. Придружаваха го Аспър и Баситор, страшилището за Лиан. Надирил пристигна с Джеви и Лилис.

Събраха се на хълм, откъдето се откриваше изглед към гората, реката и езерото, а в другата посока — към рида и Каркарон, а зад тях издигащите се сякаш към безкрая бели върхари.

Шанд и Надирил, наглед забравили разногласията си, се изкачиха бавно. Лилис не пускаше ръката на наставника си и май се тревожеше много за здравето му.

— Няма ли да спасите Каран?! — не издържа накрая тя.

— Нямаме такава сила, дете — отвърна Надирил, протегнал посинелите си пръсти към огъня. — Ти кротувай, нека първо проучим защитите на Рулке и броя на подчинените му. По светло нищо няма да предприемаме. Е, Лиан, какви ги вършите тук?

Лиан му разказа как Каран го бе върнала към живота, като бе отишла в Каркарон да спаси и него, и Готрайм от Рулке.

— Такава си е — промълви Шанд. — Вярвам, че го е направила.

— Предизвикал си Рулке със сказание? — прошепна Надирил след малко. — О, искам да чуя това! Не пропускай нито дума.

Лиан разказа своята история и чутата от Рулке, обясни и какво бе последвало. Изуми всички, а Лилис седеше в снега до краката му и го зяпаше с обожание.

— Освободете го! — настоя Надирил. — Всяка негова дума е правдива. След края на този хаос, Лиан, за тебе ще има почетно място в Голямата библиотека.

Лиан отказваше да повярва, че са свършили месеците, през които беше отритван от всички, но сега дори Баситор му стисна ръката.

Следобед потеглиха по опасната стръмна пътека към амфитеатъра. Аакимите носеха на гръб наръчи дърва, за да поддържат огън горе. В Каркарон не се виждаха никакви признаци на живот. С изгрева на луната напрежението беше като опъната до скъсване тетива на лък.

— Ето какъв бил Каркарон — промърмори Игър, сякаш се боеше, че всеки миг ще бъде обсебен отново. — Що за средоточие на лудостта и злото…

— Не съм идвал тук, откакто убиха бащата на Каран — обади се Тенсор.

— Чувал съм, че го причакали на пътеката към Шазмак — обърна се Лиан към него.

— Общо взето… Всъщност е намерил смъртта си пред самия праг на кулата. Не успях да проумея това нещастие. Тук няма нищо, което би привлякло разбойници и бандити. Повдигнете ме — помоли Тенсор.

Аспър и русата Зара хванаха носилката откъм главата му и я задържаха под ъгъл. Тенсор задълго се вторачи в Каркарон. Погледна и луната.

— Прокоба за обреченост! А сега и Каран е там. Тя също няма да се върне! Пуснете ме.

Зара се подхлъзна на заледените камъни, носилката се килна странично. Тенсор по инстинкт се хвана за палтото на Лиан, копчетата се отскубнаха и верижката на врата на Лиан се скъса. Нефритеният амулет падна в снега и се обгърна в зелено сияние под мъждивата светлина.

— Какво е това?! — в един глас ахнаха Игър и Шанд.

— Талисман, който ми подари моята майка — обясни Лиан и се наведе да го вземе.

Игър настъпи амулета и протегна ръка, но я отдръпна като ужилен.

— Не е вярно! Омагьосан е.

— Да, Фейеламор направи нещо с амулета в Шазмак — призна Лиан, — но нали Малиен сне заклинанието от него по пътя към Катаза?

— Така е — потвърди Малиен, хвана амулета и го поднесе към очите си. — Този е съвсем подобен на първия, но носи белега на Рулке. По някакъв странен начин е въплъщение на Рулке. Гибелна вещ. Лиан, как се сдоби с това?

— Имам го от дванадесетгодишен.

— Не и този. Изнесъл си го от Нощната пустош и несъмнено е направен от Рулке.

— За какво служи? — намръщи се Шанд. — Ухо, с което да подслушва отдалеч? Може да чул всичко, което сме обсъждали. Може да ни чува и в момента. Какво гнусно предателство!

— Оковете го! — изрева Игър, попаднал в плен на отколешния ужас. — Защо не ме послушахте още първия път?

— Престанете — помоли ги Надирил. — Не допускайте страха да засенчва здравия ви разум.

Всички огледаха амулета… освен Игър, който не можеше дори да го докосне, и Тенсор, който не искаше.

— Какво ще кажеш, Мендарк? — попита Шанд.

— Съгласен съм, че носи белега на Рулке, но не долавям никакво зловредно влияние.

— Дайте ми го! — натърти Надирил и се взря придирчиво в амулета. — Шанд е прав. Тази вещ може да се окаже смъртоносна и докато не се уверим какво представлява, трябва да бъдем нащрек. Съжалявам, Лиан.

Старецът пусна дребното украшение в снега и го стъпка, но само го заби надълбоко в снега.

Преди да се е усетил, Лиан бе хвърлен от радостта в познатата безнадеждност. Накараха го да стои разкрачен, докато вбесеният Баситор го окове. Леденият метал лепнеше по кожата. Мендарк пусна ключа в джоба си.

Лиан се тръшна в снега, сляп за всичко наоколо. Този път нямаше спасение.

Случката с амулета разедини групата. Щураха се из амфитеатъра и край него, никой не предлагаше нищо. Слънцето залязваше зад планините и назъбените им очертания чернееха под тъмното небе. Каркарон изпъкваше още по-грозен.

Малка сянка се прокрадна до Лиан.

— Какво има, Лилис?

— Аз ти вярвам. — Пръстите й оставиха нещо твърдо в ръката му. — Това е моят нож. Не мърдай, докато сваля оковите. После ще им отвлека вниманието и…

— Благодаря ти, но не мога. Каран е в кулата. Няма да я изоставя.

Лилис остана до него в очакване да притъмнее и над източния хоризонт да се издигне луната. Сякаш по даден знак блеснаха светлини във всеки прозорец на Каркарон, тъмночервени и променливи. Изглеждаше, че мрачната луна се е свряла в твърдината.

Светлините угаснаха, кулата пак почерня, но стърчащите по нея шипове, прътове и кълба заискриха бледо. За миг се появи и трепкащ зелен ореол около Каркарон. Настъпи сякаш нескончаема тишина.

Съвсем ненадейно над върха на кулата сякаш изгря ново слънце и разпръсна яркочервени лъчи, които принудиха всички да закрият очите си. Силуетът на Каркарон се разкриви, все едно по каменните зидове плъзнаха вълни, все по-ускорени и звънящи. От основите се разнесе разтърсващ тътен, залюлял и скалите под краката им.

Грохотът се превръщаше в бръмчене, изтъняваше до чегъртане на нокти по дъска и накрая до стъргане на нож по стъкло. Вече звучеше като пронизителен вой на милион безтелесни души в пустотата. След миг престанаха да го чуват.

Настъпи неочаквано затишие, но напрежението не спадаше. Островърхият покрив на кулата се разцепи и зелените плочи се разхвърчаха като конфети. Във въздуха щръкнаха разкъсани ивици бронз и наподобиха цъфнало цвете.

Нещо тъмно се провираше през разнебитените греди и метал, крепили покрива. То събираше светлината в себе си като безплътна леща, като взиращо се безмилостно око.

Рулке стоеше върху машината и нехайно опираше ръка на лостовете. До него, малка и бледа, с коса като пламък в неземното сияние, беше Каран.

Лиан изкрещя името й, но тя сякаш гледаше през него и не отговори.

Мендарк стоеше неподвижно като препарирано влечуго, ококорил хлътналите си очи. От потреса въздействието на подмладяващото заклинание слабееше.

— Не! — прошепна той и падна по лице на леда.

Машината се завъртя във въздуха и безплътната леща се обърна точно към вцепенената група. Между ботушите на Лиан амулетът пламна и потъна в разтопения сняг.

— Махни се! — задъхано извика Малиен на Рулке. — Не можеш да се пребориш с нас.

— Нищо ли няма да направите? — изхлипа Лиан.

— Не и тук. Не и срещу това — изрече Игър и стъписа всички с хладнокръвието си.

Мигът от кошмарите му бе настъпил и той бе решен да се изправи срещу страховете си и да умре.

С мълчанието си Рулке осмиваше тяхната безпомощност по-силно от всякакви думи. Изопна ръка като копие, сочеше зад тях.

Лиан се обърна на изток, оковите ожулиха краката му и той се подпря на Лилис, за да не падне. Облаците се бяха разнесли. В студената ясна нощ се виждаше тъмната гора, искряща ивица бележеше руслото на ручея, изтичащ от Черното езеро. Но всички гледаха по-нагоре, към хоризонта.

Огромният издут лик на луната изпълзяваше в небето. Мрачно червено петно се бе завъртяло към горния й край. Лиан затаи дъх. Целият грамаден кръг се отдели от хоризонта и увисна. Тогава съзряха по-малкото черно петно. Тъмната страна на луната беше обърната към Сантенар в средзимната нощ.

— За пръв път след превземането на Скейн — промълви Шанд. — Случило се е преди хиляда осемстотин и тридесет години. То също е било предсказано.

Всички се свлякоха в снега, сякаш ги притисна бремето на пророчеството.

— Край на надеждите — изрече Шанд. — Онази, която бе предопределена да възстанови равновесието, е мъртва.