Тъмната страна

1.

Смъртта в занимание самотно.

Както и животът.

Всички живеем сами в най-съкровените си мисли. Колкото и да споделяме с любимите си хора, винаги запазваме нещо неизречено. Понякога е дребно — като спомените на жена за тайна, но отдавна загаснала любов. Тя уверява съпруга си, че никога не е обичала някого повече от него, и е напълно искрена. Но пропуска да спомене, че е обичала някого колкото него.

Понякога е нещо голямо, огромно дори, като застанало зад нас чудовище, което ближе гърба ни. Като колежанин, който е свидетел на групово изнасилване, но не се намесва. Години по-късно същият този колежанин е баща на момиче. Колкото повече го обича, толкова по-тежка става вината му и въпреки това, въпреки това, въпреки това никога не си признава. Готов е да изтърпи мъчения и смърт, преди да изрече истината на глас.

В късните часове, когато всички са сами, тези тайни чукат на вратата. Някои силно, други по-леко, но дали тихомълком или с трясък, те идват. Никоя заключена врата не може да ги удържи, защото те разполагат с ключа за нас. Говорим с тях, умоляваме ги или им крещим и копнеем да ни позволят да ги споделим с някого, за да ги махнем от плещите си и да изпитаме облекчение.

Въртим се в леглото, крачим като сомнамбули в коридора, напиваме се, надрусваме се или вием по луната. После идва зората и успяваме да ги накараме да млъкнат, да ги натикаме обратно в най-съкровените кътчета на съзнанието си и се опитваме да продължим да живеем. Успехът на подобно начинание зависи от тайната и индивида. Не всички са създадени да носят вината в себе си.

Млад или стар, мъж или жена, всеки има тайни. Научих, преживях, осъзнах този факт.

Всеки има тайни.

Поглеждам мъртвото момиче на металната маса и се чудя: Какви ли тайни отнасяш със себе си, които никой никога няма да разкрие?

Тя е прекалено, прекалено млада. В началото на двайсетте. Красива е. С дълга, черна, права коса. Кожата ѝ е с цвят на кафе с мляко и изглежда гладка и безупречна дори на грубата флуоресцентна светлина. В комплект с кожата вървят прекрасни, нежни черти: мисля, че има част латино, примесена с нещо друго. Вероятно англо. Устните ѝ са побелели след смъртта, но въпреки това са месести. Представям си ги в усмивка, предшественичка на звънък смях — не много силен, но мелодичен. Тя е дребна и слаба под чаршафа, който я покрива от врата надолу.

Жертвите на убийства ме докосват. Добри или лоши, те са имали надежди, мечти и любови. Някога са живели като всички нас в един свят, който е против живота. Освен рака, катастрофите по пътищата и смъртта от сърдечен удар с чаша вино в ръка и крива усмивка на лице светът ни предоставя изобилие от възможности да умрем. Убийците мамят системата, намесват се там, където не им е място, и отнемат на жертвите нещо, което бездруго им е трудно да запазят. Това ме обижда. Намразих го още първия път, в който се сблъсках с него, и продължавам да го мразя.

Срещам се със смъртта от доста дълго време. Работя за лосанджелиския клон на ФБР и през последните дванайсет години оглавявам екип, който преследва най-лошите от най-лошите в Южна Калифорния. Серийни убийци. Изнасилвачи и убийци на деца. Мъже, които се смеят, докато измъчват жени, и след това стенат, докато правят секс с труповете им. Тези хора са живи кошмари и винаги са ужасни, но това не им пречи да са навсякъде; няма отърваване от тях.

Затова се налага да попитам:

— Сър? Какво търсим тук?

От дълги години заместник-директорът Джоунс е мой ментор и шеф и оглавява всички дейности на ФБР в Лос Анджелис. Проблемът и причина за коравосърдечния ми въпрос е фактът, че в момента не сме в Ел Ей. Намираме се във Вирджиния, близо до Вашингтон.

Тази бедна жена може да е мъртва, а причината за смъртта ѝ да ме трогне дори, но тя не е една от моите.

Заместник-директорът ме поглежда накриво, донякъде замислен, донякъде раздразнен. Той прилича точно на човека, който е: ченге ветеран. От него лъха на лидерство и отдалече личи, че е служител на реда. Лицето му е сериозно, грубовато, с квадратна челюст и изморени очи. Косата му е късо подстригана, без да се подчинява на някакви моди. Той е красив по свой собствен начин, а трите разтрогнати брака зад гърба му го доказват, но има нещо повече зад тази фасада, нещо скрито. Като сенки в сейф.

— Заповед от високо равнище, Смоуки — отвръща Джоунс. — От самия директор.

— Наистина?

Изненадана съм от отговора му поради две причини. Първата е обикновено любопитство: защо тук, защо аз? Другата е по-сложна: съгласието на заместник-директора Джоунс да се отзове на тази необичайна молба. Той винаги е бил сред онези рядко срещани хора в бюрокрацията, които биха оспорили една заповед, ако сметнат, че е неправилна. Може и да каза „от високо равнище“, но нямаше да е тук, ако не съществуваше основателна причина да го стори.

— Да — отговаря той. — Директорът спомена име, което не можах да пренебрегна.

Вратата на моргата се отваря, преди да успея да задам следващия си логичен въпрос.

— Като се заговорихме за вълка — измърморва Джоунс.

Самюъл Ратбън, директорът на ФБР, е сам, което е още по-странно. Дори преди 11 септември директорите на ФБР се движеха с антураж. Той идва при нас и подава ръка първо на мен. Ръкувам се с него смаяна.

Явно аз съм кралицата на бала. Защо?

— Агент Барет — започва той със своя ошлайфан политически баритон, който му е запазена марка, — благодаря ти, че се отзова толкова бързо.

Сам Ратбън, по-известен като „сър“, е сносен избор за директор на ФБР. Разполага със задължителния приятен външен вид и с политическа тактичност, но също така има сериозен опит зад гърба си. Започва като ченге, като в същото време посещава вечерно правно училище, което му помага да се присъедини към ФБР. Не бих стигнала чак дотам, че да го нарека „почтен“ — позицията му изключва подобен лукс — но лъже единствено когато се налага. Той е истинско превъплъщение на почтеността при един директор.

На Ратбън му се носи репутацията, че е доста безмилостен човек, което не ме изненадва, и че е вманиачен на тема здраве. Не пуши, не пие алкохол, кафе, безалкохолни, бяга по осем километра всяка сутрин. Хей, всички си имат недостатъци.

Трябва да си извия врата, за да го погледна. Висока съм само метър и половина, така че съм свикнала с това.

— Няма проблем, директоре — отвръщам аз, като лъжа безсрамно.

Всъщност има проблем, голям шибан проблем, но Джоунс ще ми помогне да се въздържам.

Ратбън кима на заместник-директора.

— Дейвид.

— Директоре.

Докато ги наблюдавам, в главата ми веднага изникват приликите и разликите между двамата. Те са еднакво високи. Джоунс е с късо подстригана кестенява коса, която направо крещи: „Нямам време за това“. Тази на директора е черна, със сиви косми, стилна. Той е красив възрастен мъж, харизматична личност. Заместник-директорът е с осем години по-възрастен от него и доста по-отруден. Директорът прилича на човек, който всяка сутрин бяга за здраве и обича това, а Джоунс на човек, който може всяка сутрин да бяга за здраве, но предпочита цигара и чаша кафе и майната ви, ако не ви се нрави. Костюмът на директора е по-хубав, а часовникът му е „Ролекс“. Заместник-директорът носи часовник, който струва трийсет долара и е купен преди десет години. Разликите са очевидни, но въпреки всичко това приликите ме изумяват.

И двамата имат еднакъв изморен поглед и изражение, което подсказва, че носят в себе си скрито бреме. Лицата им са като на играчи на покер, които пазят чинно своите тайни.

Ето ти двама мъже, с които би ти било трудно да живееш, мисля си аз. Не защото са лоши хора, а защото смятат, че да ги е грижа за теб, е достатъчно, и след като те обичат, няма нужда да ти подаряват цветя.

Директор Ратбън отново се обръща към мен:

— Ще карам без заобикалки, агент Барет. Тук си, защото бях помолен да те повикам, от човек, на когото не мога да откажа.

Поглеждам Джоунс и си спомням коментара му, че са му казали име, което не е могъл да пренебрегне.

— Мога ли да попитам кой?

— Скоро. — Ратбън кима към тялото. — Кажи ми какво виждаш.

Обръщам се към трупа и се насилвам да се концентрирам.

— Млада жена, в началото на двайсетте си години. Вероятна жертва на убийство.

— Какво те кара да мислиш, че става въпрос за такова?

Посочвам към няколко синини в горната част на лявата ръка.

— Синините са червено-лилави, което означава, че са съвсем пресни. Виждате ли контурите им? Причинени са от ръка. Трябва да сграбчите някого доста силно, за да му нанесете подобно нараняване. Тялото е студено на допир, което подсказва, че е мъртва от поне дванайсет часа, вероятно от повече. Ако мога да съдя от синините, са около двайсет. Все още не се е вкочанила, така че е мъртва от по-малко от трийсет и шест часа. — Свивам рамене. — Тя е млада и някой я е сграбчил достатъчно силно за ръката, за да я насини малко преди да умре. Това е подозрително. — Дарявам го с крива усмивка. — О, да, освен това съм тук, което значи, че не е починала от естествена смърт.

— Набито око, както и очаквах — заявява директорът. — Права си. Била е убита. По време на пътнически полет от Тексас до Вирджиния. Никой не е разбрал, че е мъртва, преди самолетът да се изпразни и стюардесата да се опита да я събуди.

Опулвам се насреща му. Имам чувството, че се шегува с мен.

— Убийство на девет километра във въздуха? Това някаква шега ли е, сър?

— Не.

— Откъде знаем, че е била убита?

— Става ясно от начина, по който е намерена. Въпреки това искам да видиш всичко сама, без да имаш никакви предубеждения.

Обръщам се отново към тялото. Вече съм доста заинтригувана.

— Кога се е случило?

— Тялото ѝ е било открито преди двайсет часа.

— Знаем ли вече причината за смъртта ѝ?

— Не е правена аутопсия. — Директорът поглежда часовника си. — В интерес на истината, чакаме съдебният лекар да пристигне. Вероятно в момента подписва договор за конфиденциалност.

Тази странност ме подсеща за първия ми въпрос и го задавам отново:

— Защо аз, сър? Или по-скоро защо вие? С какво тази жена е толкова важна, че се изисква директната намеса на директора на ФБР?

— Ще ти обясня. Но първо искам да видиш нещо. Угоди ми.

Сякаш имам избор.

Ратбън отива до тялото и вдига чаршафа от него. Задържа го така.

— Погледни — приканва ме той.

Двамата със заместник-директора се преместваме в горната част на масата и оглеждаме тялото на жената от горе до долу. Виждам малки гърди с кафяви зърна и плосък корем, на който бих завидяла, ако беше жива. Погледът ми продължава надолу към младото ѝ тяло и безсрамно стига до окосмението около слабините ѝ — едно от многото унижения на смъртта. Там се спирам шокирана.

— Тя има пенис — изумявам се аз.

Джоунс не коментира.

Директор Ратбън отново завива тялото с чаршафа. Прави го нежно като баща с детето си.

— Това е Лиза Рийд, Смоуки. Името говори ли ти нещо?

Намръщвам се и се опитвам да направя някаква връзка. Намирам само една, която може да оправдае присъствието на директора тук.

— Да не би да намеквате, че жертвата е свързана с тексаския конгресмен Дилън Рийд?

— Точно така. Лиза беше родена като Декстър Рийд. Госпожа Рийд изрично помоли да бъдеш повикана. Тя е запозната с твоята… ах… история.

Неудобството му ми е забавно, но не го показвам.

Преди три години аз и екипът ми преследвахме сериен убиец на име Джоузеф Сандс. Бяхме много близо до залавянето му, когато една вечер психарят проникна в дома ми. Използва ловен нож върху лявата част на лицето ми. Задълба с него, за да открадне красотата ми и да остави перманентна релефна карта на болката. Белегът започва от средата на челото, слиза надолу и минава между веждите ми, след което завива на почти перфектни деветдесет градуса наляво. Нямам лява вежда, белегът зае мястото ѝ. Кривата пътека продължава през слепоочието, където прави мързелив клуп надолу по бузата ми. След това се насочва към носа ми, прекосява едва горната му част и отново се връща, като разрязва диагонално лявата ми ноздра и профучава през челюстта надолу към врата и свършва на ключицата ми.

Имам още един белег, прав и перфектен, който започва под лявото ми око и стига до ъгълчето на устата ми. Той ми е подарък от друг психопат, който ме принуди да се режа, докато ме гледаше и се усмихваше.

Това са само видимите белези. Под яката на всяка от блузите, които нося, имам други. Направени са от острието на ножа и цигарата на Сандс. Онази нощ загубих лицето си, но то беше най-малкото, което извергът ми открадна. Той беше гладен крадец и погълна най-ценните ми неща.

Имах съпруг, красив мъж на име Мат. Сандс го завърза за един стол и го накара да гледа, докато ме изнасилваше и измъчваше. След това накара мен да гледам, докато измъчваше и убиваше Мат. В един миг пищяхме заедно, а в следващия съпругът ми вече не беше жив. Това беше последният ни общ момент.

Накрая Сандс извърши една последна кражба, най-лошата от всички. Десетгодишната ми дъщеря Алекса. Съумях да се освободя и вдигнах оръжието си срещу Сандс. Той се скри зад детето ми точно когато натиснах спусъка и куршумът, предназначен за него, я уби. Изпразних останалата част от пълнителя си в изверга и презаредих, за да го направя отново, като през цялото време пищях. Щях да продължа да стрелям до края на света, ако ме бяха оставили.

След това преживяване прекарах шест месеца на ръба на самоубийството, обгърната от лудостта и отчаянието. Исках да умра и вероятно щях да успея да постигна целта си, ако в един момент не бях спасена от чужда смърт.

Най-добрата ми приятелка от гимназията, Ани Кинг, беше убита от един луд, който не искаше нищо друго, освен да го погна. Той изнасили Ани и я изкорми умело като рибар. Когато приключи, завърза десетгодишната дъщеря на приятелката ми, Бони, за трупа ѝ. Детето прекара три дни с мъртвата си майка, преди да бъде намерено. Три дни тяло в тяло с изкормената си майка.

Угодих на лудия. Погнах го и го убих, без да изпитам и капка вина. Когато всичко приключи, вече не желаех да умирам.

Ани ми остави Бони. Предполагаше се, че връзката ни е обречена: аз бях пълна каша, а детето беше онемяло от ужаса, който беше преживяло. Понякога обаче съдбата може да бъде изключително непредвидима. Проклятията се превръщат в благословии. Поотделно двете бяхме пречупени, но заедно си помогнахме да бъдем излекувани. Бони проговори отново преди две години, а аз съм щастлива, че съм жива — нещо, което по едно време смятах за невъзможно.

Научих се да живея с белезите си. Никога не съм се смятала за красавица, но бях хубава. Ниска съм, с черна къдрава коса, която стига до раменете ми. Съпругът ми обичаше да казва, че гърдите ми са в „размер за хапане“. Към тях върви дупе, което е по-голямо от предпочитанията ми, но си има свой собствен чар. Винаги съм се чувствала удобно в кожата си и съм била благодарна за това, което съм. Стореното от Сандс ме кара да потръпвам всеки път, в който се погледна в огледало. Дълго след случилото се си сресвах косата напред, за да прикривам лицето си с нея. Сега я връзвам на конска опашка и предизвиквам света да ме погледне. Както обичаше да казва баща ми, „Хич не ми дреме дали ще им хареса, или не“.

Всичко това — моята „ах… история“, както се изрази директорът — се появи в няколко вестника и ме направи истинска знаменитост както сред добрите хора, така и сред лошите.

Също така набута пръчка в спиците на развитието ми във ФБР. Някога ме спрягаха за поста на заместник-директор. Вече не. Белезите ми са напълно подходящи за ловец като мен, та дори за учител на ловци (предложиха ми пост като обучаващ на младите попълнения в Куонтико, който отказах), но съвсем не стават за административна длъжност, за снимки с президента и подобни. Просто няма начин.

Примирих се с всичко това още преди години. Не казвам, че изпитвам удоволствие от работата си — „удоволствие“ не е правилната дума — но се гордея, че съм добра в това, което правя.

— Разбирам — отговарям аз. — Защо се съгласихте?

— Конгресмен Рийд е приятел на президента. Президентът от своя страна наближава края на втория си мандат. Рийд е представителят на демократите, както вероятно знаеш.

— Партията на президент Алън — отбелязва заместник-директорът.

Парчетата от пъзела започват да се нареждат едно по едно. Името, което заместник-директорът не е могъл да пренебрегне, е било това на президента. Дилън Рийд не беше просто негов приятел, а вероятно и негов наследник.

— Не знаех — отвръщам замислена аз.

Директорът повдига вежда.

— Не знаеше, че Дилън Рийд е кандидатът на Демократическата партия? Не гледаш ли новини?

— Не. Дават само лоши неща, така че защо да си правя труда?

Ратбън ме поглежда с искрено изумление.

— Не казвам, че не гласувам — оправдавам се аз. — Когато настъпи моментът, се запознавам с кандидатите и историята им. Просто не съм особено заинтересована от онова, което се случва преди това.

Заместник-директорът се усмихва леко. Директорът поклаща глава.

— Е, след като вече се запозна със ситуацията, искам да ме изслушаш внимателно — казва той.

Милите приказки свършват, време е да бъдат раздадени заповедите.

— По никое време на това разследване не трябва да вземаш под внимание някакви политически съображения, които могат да ти попречат на почтеното изпълнение на задълженията ти. От теб се очаква да си деликатна и изключително дискретна. Ще те запозная с някои много важни факти. Ще ги запазиш само за себе си. Няма да ги записваш никъде — нито на бележка, нито на имейл. Ще споделиш тези факти само с членовете на екипа ти, които имат нужда от тях, и ще се увериш, че ще си държат устите затворени. Ясно?

— Да, сър — отговарям аз.

Джоунс кима.

— Едно транссексуално дете е политически динамит за всички, особено за конгресмен от Демократическата партия в този републикански щат. Като цяло семейство Рийд се справи с този проблем, като прекъсна връзки със сина си. Не се отказаха от него, но когато ги попитаха, отговаряха, че Декстър не е желан в дома им, след като е избрал да води живот на транссексуален. Всичко това трая за кратко и после приключи.

— Но това са пълни глупости, нали? — пита заместник-директорът Джоунс.

Поглеждам го изненадана.

Директорът Ратбън кима.

— Истината е, че семейство Рийд обичаше сина си. Не им пукаше дали е гей, транссексуален или дори марсианец.

Сега разбирам.

— Платили са за смяната на пола, нали?

— Да. Не пряко, разбира се, но когато Декстър имаше нужда от пари, те му даваха със знанието, че ще бъдат използвани за целите му. Синът им присъстваше тайно на всяко коледно събиране на семейството.

Поклащам невярващо глава.

— Лъжата наистина ли е чак толкова важна?

Директорът ме дарява с онази усмивка, запазена за децата, които те очароват с наивността си. Толкова е сладка!

— Не си ли наясно с културната война, която се води в тази страна? Е, умножи я по десет и ще разбереш какво е положението в големи части от Юга. Това може да се окаже пречката между възможността да бъдеш или да не бъдеш президент. Така че да, наистина е толкова важна.

Обмислям думите му.

— Разбирам, но не ми пука за тези неща.

Директорът Ратбън се намръщва.

— Агент Барет…

— Почакайте, сър. Не казвам, че няма да пазя всичко в тайна. Просто няма да го пазя в тайна, защото конгресменът Рийд иска да става президент. Хич не ми пука за това. Ще запазя тайната, защото едно семейство, което е изгубило сина си, иска да го направя. — Кимам към тялото на масата. — А и защото Лиза така е поискала.

Директорът ме гледа втренчено известно време.

— Съгласен — отвръща той и продължава: — Госпожа Рийд ще е контактът ти със семейството. Ако се налага да разговаряш с конгресмена, тя ще го уреди. Ако ти трябва разрешение да претърсиш апартамента на Лиза или каквото и да е друго, ще говориш с нея. Стой настрана от конгресмена, освен ако не е изключително наложително.

— Какво ще се случи, ако накрая стигнем до него? — питам аз.

Усмивката на директора е тъжна.

— В такъв случай знам, че мога да разчитам на теб да пренебрегнеш политическите съображения.

— Кой ще се заеме с пресата по време на този случай? — пита заместник-директорът.

— Това е моя работа. В интерес на истината, не искам никой от вас да разговаря с нея, точка. Никакви коментари. — Директорът ме поглежда. — Това се отнася най-вече за агент Торн, Смоуки.

Има предвид Кали Торн, която е част от екипа ми. Тя е известна с голямата си уста и желанието си да я използва, когато намери за добре.

Ухилвам се на Ратбън.

— Не се тревожете, сър. В момента си има друга работа.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще се омъжва след месец.

Директорът направо си гълта граматиката.

— Наистина?

Кали е известна като сериозен враг на моногамията. Започвам да свиквам с недоумението на всички, когато научат новината.

— Да, сър.

— Чудесата никога не секват. Изпрати ѝ поздравленията ми. Но също така гледай да не си отваря много устата. — Ратбън поглежда ролекса си. — Сега ще те заведа при госпожа Рийд. Съдебният лекар трябва да пристигне всеки момент. Резултатите от аутопсията ще бъдат изпратени единствено до мен и до твоя екип. Някакви въпроси?

Заместник-директорът Джоунс поклаща глава.

— Не, сър — отговарям аз, — но мисля, че трябва да говоря с госпожа Рийд насаме. Като майка с майка.

Ратбън се намръщва.

— Обясни ми защо.

— От статистическа гледна точка мъжете са по-агресивно настроени към транссексуалните от жените. Не казвам, че конгресменът не е обичал сина си, но ако Лиза е имала любим родител или някого, с когото е била наистина близка, то това определено е била майка ѝ. — Млъквам за миг. — Също така мисля, че има още една причина, поради която е изискала присъствието ми тук.

— Каква?

Поглеждам Лиза. Сега тя представлява нова тайна, такава, каквато само мъртвите могат да разкрият — старите я знаят, а младите винаги ще я пренебрегват: животът е прекалено кратък, колкото и дълго да продължи.

Усмивката ми е тъжна.

— Защото аз също изгубих детето си. Това е клуб само за членове.

2.

Колата приближава задния вход на моргата. Черна е, разбира се, предпочитаният цвят на правителството и служителите му. Тази приемственост действа почти успокоително. Задните прозорци са затъмнени, за да не може никой да види кой е вътре.

Часът е четири и половина следобед и започва леко да се смрачава. Тази част от Вирджиния е много близо до Вашингтон, но въпреки това е запазила идентичността си. Тук е по-спокойно, отколкото в столицата, и независимо дали е така, или не, се създава усещането, че е по-безопасно. Съществуват тихи местенца, които втълпяват илюзия за удобство. Като много места на изток и Вирджиния носи в себе си свой собствен характер и история.

Късният септември тук е коренно различен от онзи, с който сме свикнали на западния бряг. Въздухът като че ли има зъби, чиято захапка обещава зима със сняг. Тази зима няма да е толкова зле, колкото например в Бъфало, Ню Йорк, но няма и да е толкова смехотворна, колкото в Калифорния.

Навсякъде има дървета — млади и стари. Самото им количество ми подсказва, че са високо ценени от града, и разбирам защо. Есента е основният сезон в Александрия, Вирджиния. Листата са започнали да пожълтяват и всичко е много красиво.

Колата спира, задната врата се отваря и аз влизам вътре. Време е да се съсредоточа върху работата, заради която съм тук. Директорът ме запозна с основните факти за Розарио Рийд.

— Тя е на четиресет и осем години. Родила е Декстър на двайсет и шест, година след като се е омъжила за конгресмена. Двамата се познават още от гимназията, но са изчакали няколко години след колежа, за да сключат брак. Прадядо ѝ дошъл в САЩ от Мексико и създал малка империя за добитък във времена, когато това било трудно за постигане от един мексиканец в Тексас. Явно прадядото е предал предприемчивостта си и на децата, защото госпожа Рийд е доста корава жена. Тя е адвокатка, възпитаничка на „Харвард“, и знае как да ти изпие кръвчицата. Докато господин Рийд се издигаше в политическата си кариера, тя правеше същото в своята област. Спечели много сериозни дела, за никое от което не разполагам с подробности, но всички са свързани с големи корпоративни представители. Когато господин Рийд реши да се кандидатира за Конгреса, тя се отказа от кариерата си на адвокат и се зае с кампанията му. — Директорът поклати глава в знак на възхищение. — Много хора във Вашингтон се страхуват от нея, Смоуки. Госпожа Рийд е една от най-приятните жени, които познавам, но може да бъде много безскрупулна, ако се изправиш срещу съпруга ѝ.

Всичко това ми се струва много интригуващо, дори заслужаващо възхищение, но високопоставените хора бързо могат да се превърнат в митологични същества, ако им бъде позволено. Искам сама да преценя Розарио Рийд, защото, ако успея да разбера майката, ще ми е по-лесно да разбера и детето ѝ. Важно е да усетя дали и доколко ще ме излъже, и ако го стори, поради каква причина ще го направи? От обич към него? Политическа съобразителност? Просто за спорта?

Госпожа Рийд ме посреща с кимане, когато затварям вратата на колата. Почуква по разделящата преграда, за да даде знак на шофьора да потегля, и натиска бутон, който според мен изключва интеркома. Автомобилът тръгва и известно време двете се преценяваме.

Розарио Рийд безспорно е много привлекателна жена. Притежава класическите черти на интелигентна латинска красавица — изтънчени, но в същото време и чувствени. Като жена мога да кажа, че е взела мерки, за да намали красотата си. Косата ѝ е късо подстригана като на бизнес дама, а сивите косми не са докоснати. Миглите ѝ не са подчертани със спирала. Синът ѝ е наследил месестите си устни от нея, но тя използва молив, за да изглеждат по-скромни. Облечена е в обикновена бяла блуза и тъмносини сако и панталон, които са перфектно ушити, но са лишени от всякакъв сексапил.

Тези изкуствени атрибути подчертават политическата ѝ съобразителност и ми говорят достатъчно за нейната лоялност към съпруга ѝ. Розарио постъпва различно от повечето жени. Тя потиска своята естествена чувственост и прикрива красотата си с огромен професионализъм. Използва туид, а не коприна.

Защо? За да се понрави на женската част от избирателките на конгресмена. На властните жени им е позволено да бъдат привлекателни, но не и чувствени и сексапилни. Нямам представа защо трябва да е така, но дори аз съм подвластна на това влияние. Бих се доверила повече на властна жена, която прилича на Розарио, отколкото на някоя манекенка на „Виктория Сикрет“.

Върви, та разбери.

Госпожа Рийд също така е силна. Държи се на положение, макар че мъката ѝ е изписана в очите ѝ. Не би се разплакала на публично място. Скръбта е нещо лично за тази жена — поредното, което двете с нея споделяме, освен мъртвите ни деца.

Тя първа нарушава мълчанието:

— Благодаря ви, че се отзовахте, агент Барет. — Гласът ѝ е премерен, тих, нито силен, нито слаб. — Наясно съм, че това е необичайно. През всичките тези години си налагах правилото, че няма да използвам политическото положение на семейството си за лични цели. — Розарио свива рамене и тъгата ѝ придава ужасна елегантност на този жест. — Детето ми е мъртво. Затова направих изключение.

— Бих сторила същото на ваше място, госпожо Рийд. Съжалявам за загубата ви. Знам, че звучи много изтъркано и няма да намали болката ви, но наистина съжалявам. Декстър… — млъквам и се намръщвам. — Не съм запозната с етикета в този случай, госпожо. В мъжки или в женски род да говоря за детето ви? Декстър или Лиза да го наричам?

— Лиза прекара целия си живот с желанието да стане жена. Най-малкото, което можем да направим сега, когато е мъртва, е да се държим с нея като с такава.

— Да, госпожо.

— Хайде да престанем с титлите, когато сме насаме, какво ще кажеш, Смоуки? Ние сме просто две майки на мъртви деца. Наоколо няма мъже, които да се тревожат за самочувствието и егото си. — Розарио млъква и ме поглежда с пронизващите си очи. — Трябва да се обединим и да свършим мръсната работа, а това изисква малки имена и никакви любезности, не си ли съгласна?

Ние, жените, сме тези, които погребват децата, ние сме тези, които влачат краищата на роклите си в пръстта на гробовете, това се опитва да ми каже.

— Добре, Розарио.

— Чудесно. — Погледът ѝ се спира на белезите ми. — Четох за това във вестниците и къде ли още не. Знам какво си преживяла. Възхищавам ти се от години.

Погледът ѝ не се отмества нито за миг, докато изрича думите. Очите ѝ не прескачат върху белезите на лицето ми. Дори да се чувства неудобно в мое присъствие, прикрива го по-добре даже от директора.

Кимам ѝ.

— Благодаря ти, но няма нищо за възхищение да бъдеш единственият, който не е бил убит.

Розарио се намръщва.

— Много си сурова със себе си. Ти успя да продължиш напред. Отново се върна на работа и всеки ден рискуваш живота си. Изключително си добра в това, което правиш. Не се махна от къщата, в която се случи всичко — трябва да вметна, че те разбирам защо не го направи. Сигурна съм, че мнозина няма да те разберат, но не и аз. — Тя ме дарява с тъжна усмивка. — Твоят дом е твоето дърво, мястото, на което са заровени корените ти. Там е родена дъщеря ти и този хубав спомен е много по-силен от всички други, колкото и болезнени да са те, нали?

— Точно така — отговарям тихичко аз.

Тази жена ми влиза под кожата. Харесвам я. Честна е. Проницателността ѝ говори достатъчно за характера ѝ. Тя разбира: семейството е дом, семейството е покрив, който да те пази от света. Любовта може да е лепилото, но споделените моменти са душата на всичко.

Движим се с лежерна скорост в голям кръг, в чийто център се намира моргата. Погледът ми отново е привлечен от пожълтяващите листа; създават впечатлението, че дърветата са пламнали.

— Също като теб — започва Розарио и продължава да гледа през прозореца — се ожених за мъжа, когото целунах в гимназията. Виждала ли си снимки на моя Дилън?

— Да. Красив е.

— Тогава също беше. И млад. Той беше първата ми любов. — Тя ме поглежда и ми се ухилва. За момент прилича на осемнайсетгодишна и имам чувството, че сме се върнали в миналото. — Той беше първото ми всичко.

Усмихвам ѝ се в отговор.

— За мен това беше Мат.

— Ние сме умиращ вид, Смоуки. Жените, които се омъжват за училищната си любов, които могат да преброят любовниците си на няколко пръста. Мислиш ли, че сме по-добри, или сме по-лоши?

Свивам рамене.

— Мисля, че щастието е най-личното нещо. Не се омъжих за Мат, за да покажа, че съм много честна. Омъжих се за него, защото го обичах.

Думите ми я докосват по някакъв начин. Очите ѝ се навлажняват, макар че от тях не потичат сълзи.

— Какъв прекрасен начин да го кажеш. Да. Щастието е нещо лично. Това определено беше в сила за дъщеря ми. — Розарио се обръща на седалката си към мен. — Знаеш ли, че е по-опасно да си транссексуален, отколкото да бъдеш от някое от другите дискриминирани малцинства? Вероятността да станеш жертва на жестоко престъпление от омраза, е по-голяма, отколкото при гейовете, мюсюлманите, евреите или афроамериканците.

— Да, знам.

— Те също са наясно с това, Смоуки. Момчетата и мъжете, които стават жени, и момичетата и жените, които стават мъже — те са наясно, че ще бъдат отбягвани и ругани, бити и дори понякога убивани. Въпреки това го правят. Знаеш ли защо? — Ръцете на Розарио треперят и тя ги стиска върху скута си. — Правят го, защото няма друг начин да бъдат щастливи.

— Разкажи ми за Лиза — приканвам я аз.

Защото точно това иска да направи. Затова съм тук. Иска да видя Лиза през нейните очи, да започне да ми пука за нея. Иска да разбера какво е изгубила, и да го почувствам.

Розарио затваря очи за момент. Когато ги отваря, виждам любовта в тях. Тази жена е силна и е обичала детето си с цялата тази сила.

— В началото ще използвам името Декстър, защото с него беше роден. Декстър беше мило и красиво момче. Наясно съм, че всички родители мислят, че децата им са ангелчета, но момчето ми наистина беше голяма душичка. Беше дребничко и слабо същество, но не и крехко. Мило, но не и наивно. Разбираш ли ме?

— Да.

— Смятам, че според стереотипа е бил мамино синче, и до известна степен наистина беше такова, но не се криеше зад полата ми. Прекарваше времето си като всяко друго момче — навън, в игра, където постоянно се забъркваше в неприятности. Играеше в малката лига, започна да се учи да свири на китара на десет години, един-два пъти се сби с различни побойници. Не ми беше дал причина да си мисля, че няма да порасне и да стане един прекрасен мъж. Рядко ми се налагаше да използвам името, презимето и фамилията му по едно и също време.

Розарио предполага, че знам какво има предвид, и наистина е така. Това е универсален майчин език. Всяко дете знае, че когато майка му използва името и фамилията му заедно, значи е сгазило лука. Името, презимето и фамилията обаче образуват специален триумвират, който е запазен за най-лошите случаи, за най-гневните моменти. Залегни, прикрий се и не се показвай.

Розарио ме поглежда.

— На колко години беше дъщеря ти, когато умря?

— На десет.

— Това е чудесна възраст. Още не са започнали да пазят тайни от теб. — Розарио въздиша — по-скоро е изпълнена с хубави спомени, отколкото с тъга. — Мислех си, че познавам Декстър много добре, но едва ли някоя майка познава добре сина си, когато навлезе в пубертета. Започват да се отдръпват. Ужасени са от вероятността майка им да научи, че мастурбират с мисълта за други жени — все пак майката е жена. Бях подготвена за това, защото знаех, че така стоят нещата, но тайните на Декстър бяха различни от предположенията ми.

— Как се случи? Как разбра, че има проблем? — Млъквам, макар да е късно. — Съжалявам. Не е правилно да го наричам „проблем“.

— Зависи. За онези, които се противопоставят на цялата концепция за транссексуалността, самата промяна е проблем. За транссексуалните пък проблемът е, че тялото им не отговаря на вътрешната им сексуална идентичност. Във всеки от случаите мисля, че „проблем“ е правилното определение. В отговор на въпроса ти: вероятно Декстър се е чувствал неудобно като момче доста дълго време. За първи път започна… да експериментира, когато беше на четиринайсет.

— По какъв начин?

Ръцете на Розарио отново започват да треперят една върху друга в скута ѝ. За известно време остава мълчалива. Усещам вътрешната ѝ борба.

— Съжалявам — казва тя. — Просто… личността на Декстър — нещата, които толкова много обичах в него, беше изключително очевидна в начина, по който започна да изследва половата си идентичност. Със сутиен и бикини.

— Носеше ли ги?

— Да. Един следобед ги намерих в чекмеджето с бельото му. Бяха добре скрити. В началото си помислих, че са мои, но не бяха. Точно това имах предвид за личността му. Декстър разполагаше с джобни и вършеше разни дребни услуги в квартала. Косеше ливади и подобни. Беше взел от собствените си пари, за да си купи дамско бельо. Разбираш ли? Беше на четиринайсет, нямаше представа какво точно се случва с него, но от по-късни разговори разбрах, че е изпитвал вина, чувствал се е мръсен… и не му се е струвало правилно да краде от мен. Сметнал, че ще постъпи почтено, като вземе от своите пари, отиде в „Кмарт“ или някъде другаде и си купи желаното сам. Много се срамуваше от стореното, сподели ми по-късно, но беше истински инат, когато станеше въпрос за правилно и грешно.

Виждам го в главата си. Дребно, слабо хлапе със зачервени от срам бузи, което си купува бикини и сутиен, защото смята, че не е правилно да ги открадне от майка си.

Представям си се на четиринайсет. Щях ли да бъда толкова почтена, ако бях на мястото на Декстър? Дали щях да предпочета срама пред безчестието?

Тцъ. По дяволите, не. Мама щеше да се прости с бельото си.

— Разбирам — казвам на Розарио. — Какво се случи след това?

Тя се намръщва.

— О, Господи. Три ужасни години, точно това се случи. Трябва да си наясно, че произлизам от мексиканско-американско семейство, много консервативни католици. От друга страна, бях адвокатка, свикнала с правила и закони… и пазенето на тайни. Никой друг не разбра за случилото се.

— Разбираемо.

— Да. Отне ми известно време, за да изтръгна признание от него, и ако трябва да бъда честна, Декстър не беше много наясно със ситуацията. Беше объркан и все още се опитваше да разбере какво се случва с него. Сподели ми, че се чувства „странно“ понякога, че когато се погледне в огледалото, иска да види женско, а не мъжко тяло. Шокирах се. Конфискувах бельото и веднага изпратих сина си на психолог.

— Но нещата са продължили да се променят.

— Психологът каза, че Декстър има дисфория на пола, известна още като дисфория на половата идентичност. Сложни думи, които означават, че синът ми се определя с другия пол.

— Запозната съм с темата. Възможно е да варира от лека обсесия до увереност, че индивидът е от другия пол, хванат в капана на грешното тяло.

— Точно така. Психологът започна да „лекува“ Декстър. Искаше да използва психотропни лекарства като част от терапията си, но аз забраних. Синът ми беше умно, съобразително и любезно дете, пълен отличник, и никога не беше имал проблеми със закона. Защо трябваше да бъде упояван? — Розарио маха с ръка. — Всичко това се оказа безполезно. Лечението не му помогна в опитите да „се противопоставя на вътрешните си импулси“. Нищо не се промени.

— Декстър кога взе решението да поеме по пътя на сексуално преориентиране?

— О, каза ми за намеренията си, когато беше на деветнайсет, но предполагам, че го беше решил по-рано. Просто се опитваше да измисли по какъв начин да го направи, за да не нарани баща си и мен. Не че и ние го приехме спокойно. — Розарио поклаща глава. — Дилън избухна. Бяхме крили всичко от него през годините, в които той така се наслаждаваше на политическата си игра. Нямаше никаква представа за сина ни.

— Как се справи Декстър с това?

Тя се усмихва.

— Държа се много спокойно. Спокойно и сдържано. През цялото време беше изпълнен с онази своя увереност. — Розарио свива рамене. — Беше го решил и точка. Не мога да отрека, че беше наследил силата на баща си.

Както и твоята, казвам си наум.

— Продължавай.

— Каза ни, че разбира, че това ще е проблем за нас, особено за баща му, и че решението е да се откажем публично от него. Обясни ни, че е много важно да не ни навреди по никакъв начин. Можеш ли да си представиш? — Гласът на Розарио е изпълнен с тъга и изумление. — Помня, че каза: „Татко, онова, което правиш, е от изключителна важност. Помагаш на много хора. Не искам да се отказваш заради мен. Но аз също няма да се откажа от своята цел заради теб. Мисля, че най-доброто решение е да направим този компромис“. Според мен точно това пречупи Дилън. Мисълта, че синът му е готов да бъде публично линчуван, за да може той да продължи да прави онова, което обича. Не казвам, че беше спокойно плаване, но…

— Декстър е продължил напред.

— Да. — Розарио ме поглежда и единственото, което виждам сега, е една дълбока, изключително дълбока болка, примесена със съжаление и може би с малко самопрезрение. — Подробностите не са важни. Важното е, че като едно добро политическо семейство направихме точно онова, което предложи Декстър. Създадохме тръст и той се изнесе. Когато наистина започна да живее като жена… запозната ли си с процеса?

— Да, това е част от процедурата, за да получиш одобрение за операция. Една година трябва да живееш с пола, в който искаш да се превърнеш… беше нещо такова, нали?

— Да. Не ти позволяват да се подлагаш на операция, докато не живееш като мъж или жена цяла година. За Декстър това означаваше да ходи на работа, облечен в женски дрехи, да излиза навън по този начин и така нататък. Направено е с цел да разбереш дали си сигурен.

— Има логика.

— Така е. Декстър също беше съгласен с процеса. Както и да е, когато това се случи, направихме своето перфектно изявление. В него казахме колко много обичаме сина си, но изразихме несъгласието си с избора му. Същински шедьовър на заблудата. — Розарио млъква в търсене на правилните думи. — Не си от Юга, Смоуки, така че не мисля, че разбираш колко сериозно се приемат различията тук. Не ме разбирай погрешно, има много либерални интелектуалци в Тексас, но не бих казала, че са мнозинство.

— Наясно съм.

Тя поклаща глава.

— Не мисля, че наистина си. Имаш само бегла представа, вероятно някакъв стереотип. Няма начин да си наясно с положението, освен ако не си израснала тук. Навярно си представяш дъвчещи тютюн селяндури с пушки в багажниците. Имаме си и такива, не го оспорвам, но по-често срещаната картина са добре образованите, много интелигентни и приятни индивиди, които проповядват, че хомосексуалността е абоминация, без да им мигне окото. Тези хора имат приятели, даже много добри приятели, които смятат, че гейовете заслужават повече права. Те могат да запазят приятелството си с тях въпреки тази бездна, могат да продължат да бъдат най-добри приятели. — Розарио повдига вежда. — Но ако тези либерални приятели всъщност са гейове? О, не. Или пък транссексуални? О, Боже. Ще ги приемат за изроди и ще бъдат такива дори за онези, които искат повече права за гейовете. Постигнахме изключително добри резултати в Юга и не мога да скрия, че обичам това място. То е моят дом. Но той си е такъв от много отдавна и не е особено податлив на големи промени.

— Картината ми се изясни.

— Междувременно — продължава Розарио, — както вече знаеш, Декстър продължаваше да идва за Коледа, но тайно. — Тя млъква за миг. — Това е ужасно, не мислиш ли? Да се откажем от детето си заради професионална амбиция?

Обмислям въпроса. Тази жена заслужава честен отговор, а не нещо банално и умно.

— Мисля — отвръщам внимателно, — че всичко друго би наранило Декстър. Той е искал да го направи, но се е тревожел как това е щяло да се отрази на кариерата на съпруга ти. Все пак е предложил „публично отричане“. Дали е смятал, че някой от вас наистина ще се отрече от него?

Розарио е изненадана от тази концепция.

— Не, не мисля.

— Значи е знаел, че сте го обичали. Не казвам, че това ви оправдава, но определено е нещо, Розарио.

Понякога тъгата е проста, но често се случва да е сложна. Тя ни налага съмнения и ни кара да си задаваме въпроси, които започват с „Какво щеше да стане, ако…?“. Тя прилича на съжалението, но е много по-силна от него. Може да изчезне за секунда или да остане до смъртта. Различни версии на всичко това прибягват по лицето на Розарио. Подобна реакция ме радва, защото означава, че съм ѝ отговорила честно. Лъжите могат да нараняват, но нищо не те удря по-силно от истината.

На Розарио ѝ е необходимо известно време, за да се вземе в ръце. Все още не е проляла нито една сълза.

— Пробната година мина, а с края ѝ настъпи краят на Декстър. Един син умря и се роди дъщеря. Красива дъщеря при това. Лиза разцъфна, както отвън, така и отвътре. Винаги е била щастливо дете, но сега направо сияеше. Тя беше… доволна. Доволството е нещо много трудно за постигане, Смоуки.

Забелязвам колко лесно премина на „Лиза“, „тя“ и „нея“. Декстър се беше превърнал в Лиза не само за себе си, но и за майка си.

— Конгресменът успя ли да се нагоди към ситуацията?

— Така и не прие напълно промяната, но не искам да оставаш с впечатление, че е онзи добре познат нетолерантен стереотип, Смоуки. Дилън обичаше Декстър и наистина даваше всичко от себе си, за да обикне Лиза. Приемаше неуспешните си опити да го стори като своя грешка, а не нейна.

— Сигурна съм, че Лиза е разбирала това.

Розарио кима и се усмихва.

— Така е. Беше много… щастлива. Хормоните ѝ действаха добре. Уголемяването на гърдите също беше успешно и подходящо за тялото ѝ — нито станаха прекалено големи, нито прекалено малки. Служеше си с гримовете като риба с водата, вървеше като жена, без да си дава голям зор, и имаше много добър вкус за мода. Дори уроците ѝ как да говори, които се оказват най-трудни за някои, минаха леко при нея.

Мъжете имат по-ниски гласове заради удължаването на гласните струни по време на пубертета. Това удължаване не е обратимо, затова е необходимо онези мъже, които стават жени, да се научат как да говорят с по-писклив глас.

— Тя планираше ли да… измине целия път?

Не всички транссексуални си сменят половите органи.

— Не беше решила.

— Какво е правела Лиза в Тексас? — питам аз. — Доколкото разбрах, е живяла тук, във Вирджиния. На гости ли ви беше?

— Дойде за погребението на баба си. Майката на Дилън.

— Двамата с конгресмена присъствахте ли?

— Да. Службата беше скромна, само с най-близките. Точно сега не сме в кампания, затова нямаше медийно присъствие. Почетохме паметта на баба ѝ и на сутринта Лиза тръгна за летището. На следващия ден щеше да е на работа.

— Какво работеше?

— Имаше собствена туристическа агенция. Сама движеше всичко, но се справяше много добре. Попадна в много печеливша ниша. Организираше ваканции специално за гейове, лесбийки и транссексуални.

— Да е имала някакви врагове? Да е споменавала някого, който я притеснява?

— Не. — Категорична е Розарио. — Не се отнасям несериозно към въпроса ти, Смоуки, нито пък се опитвам да си затварям очите пред фактите. Това беше първото нещо, което обмислих, но нищо не ми дойде наум.

Но може да останеш изненадана, мисля си аз.

Всички онези нощни тайни, малки и големи, които почукват на вратата ти, когато луната се скрие зад някой облак — децата също ги имат и обикновено родителите ги разбират последни.

— Какво ще кажеш за теб и конгресмена? И вие като повечето високопоставени хора имате врагове, но да се сещаш за нещо по-особено, случило се наскоро или в близкото минало?

— Ще ми се да имах отговор на въпроса ти. Дилън получава дежурните писма от смахнати, които първо прочитам, преди да ги изпратя на тайните служби. Последното пристигна преди около шест-седем месеца. Някакъв ненормалник заплашваше да убие Дилън с ума си или нещо подобно. В момента не се възползваме от някакви наболели теми на моралния фронт. Рядко го правим, ако трябва да бъда честна. Чрез избягване на подобни конфронтации Дилън успя да запази поста си на представител на демократите в Тексас.

Опитвам се да измисля още въпроси, но не се сещам за такива в момента.

Подбирам следващите си думи много внимателно:

— Розарио, искам да те уверя, че ще направя всичко по силите си, за да открия човека, отговорен за смъртта на детето ти. Не мога да ти обещая, че ще го хвана — преди много време се научих да не давам подобни надежди, — но екипът ми и аз сме много, много добри. Ще се нуждаем от достъп до определени неща, за да си свършим работата. Ще се съобразя с политическата дискретност, но в крайна сметка не работя за теб или за съпруга ти, а за Лиза.

— Само тя е от значение.

— Не се опитвам да бъда безчувствена. Просто искам да си наясно с приоритетите ми.

— Приоритетите ти вдъхват увереност. — Розарио бърка в джоба на сакото си и изважда малко картонче. — Тук са всичките ми номера. Обади ми се по всяко време на денонощието, независимо дали е за нещо дребно, или не.

Вземам визитката. Тя отново почуква по преградата — сигнал към шофьора да ни върне обратно в моргата. Слънцето залязва и кръвта в небето се смесва с огнените дървета на есента.

Зимата наближава. Тя е мълчалива тук, също като смъртта.

— Мога ли да те попитам нещо, Смоуки?

— Можеш да ме питаш каквото поискаш.

Розарио ме поглежда и най-накрая виждам сълзи в очите ѝ. Те не са от мъка или истерия, а просто две малки поточета, доказателство за огромната ѝ болка.

— Успя ли да го преживееш?

Истината, истината и само истината, това заслужава тази жена. Осигурявам ѝ я.

— Никога няма да мога.

3.

Кали, Алън и Джеймс пътуват насам — съобщава ми заместник-директорът Джоунс. — Трябва да пристигнат до няколко часа.

Намираме се пред залата за аутопсии и наблюдаваме през прозорчето как съдебният лекар разчленява тялото на Лиза Рийд в опит да помогне да заловим убиеца ѝ. Това е последното оскверняване. Няма нищо възвишено в една аутопсия, тя е редуцирането на едно човешко същество до основния му компонент: месо. Минава седем часът и домът вече ми липсва.

— Чувствам се странно да съм тук — отбелязвам аз.

— Аха — съгласява се Джоунс, след което млъква за известно време. — В интерес на истината, с втората ми жена обсъждахме да се преместим да живеем тук.

— Наистина?

— Не видя ли онези дървета? Тук имат четири сезона, и то в пълната им прелест. Бяла Коледа, съживяващи се растения през пролетта. — Заместник-директорът свива рамене. — Бях навит. След това бракът ни се обърка и забравих за това.

Отново замлъква. Такива са взаимоотношенията ни. В напълно неочаквани моменти ми споделя малки частици лична информация. Често са горчиви като сегашните. Някога е обичал жена, с която са обсъждали да се преместят на някое място, на което са щели да могат да търмъчат паднали листа и да си правят снежни човеци. Сега е тук заради труп. Мечтите еволюират, но невинаги към по-добро.

— Доктор Джонстън е странна птица — промърморвам аз, за да сменя темата.

— Така е.

Доктор Джонстън, съдебният лекар, е в средата на четиресетте си години и е огромен. Нямам предвид, че е дебел, а мускулест. Бицепсите му са внушителни и вероятно ще са необходими двете ми ръце, за да ги обхванат. Краката му са толкова масивни, че сигурно му се налага да си шие панталоните по специална поръчка. Косата му е бяло руса и подстригана много късо. Лицето му е квадратно и изглежда брутално, с голям нос, който е изкривен от някогашни счупвания, и вена, която тупти върху челото му като жив метроном. Направо ме хипнотизира. Джонстън може да бъде професионален културист или бияч за мафията.

Отнася се много професионално към Лиза и вкарва в употреба мускулестите си ръце, докато реже гръдния ѝ кош. Дори прозорецът не пречи на неприятния звук да достигне до нас; все едно някой настъпва чаши от стиропор. Не чувам какво казва, но устните му се движат, докато диктува откритията си в микрофон, висящ над масата.

— Как мина с госпожа Рийд? — пита ме Джоунс.

— Супер. Ужасно.

Запознавам го с разговора ни.

— Излезе права. Относно причината да поиска теб.

— Аха.

Джонстън се навежда напред, за да погледне Лиза, да види какво има вътре в нея. Виждала съм много по-лоши неща, но поради някаква причина това ме отвращава.

— Какви са впечатленията ти от случая до момента, Смоуки?

Наясно съм какво ме пита, какво иска. Да направя онова, в което съм най-добра. Да използвам дарбата си.

Работя тази работа, защото имам способността да разбирам мъжете, които преследвам. Не се случва на мига и не е някаква пророческа дарба, но ми осигурява достатъчно информация и картината се оформя. Триизмерно. С необходимите емоции и размисли. Но над всичко се открояват копнежите. Копнежи, които почти мога да усетя в устата си, мрачни вкусове — те са толкова осезаеми, че мога да ги преглътна.

Работила съм с много талантливи мъже — заместник-директорът Джоунс е един от тях, които ми помогнаха да усъвършенствам дарбата си. Осъзнах, че тя работи най-добре, когато нормалните хора не са наблизо.

Дарбата ми е като да се гмурнеш в олио; не можеш да виждаш през него, но го усещаш, че е мазно. Понякога се гмуркам прекалено надълбоко и това ме бележи отвътре, дарява ме с нови тайни.

Преди пет години преследвах човек, който убиваше само млади и красиви брюнетки. Никоя от тях не беше на повече от двайсет и пет години и всяка беше прекрасна. Дори след смъртта си и даже в моите очи на жена те бяха пищни красавици. Замъгляваха умовете на мъжете.

Онзи, който ги убиваше, се чувстваше по същия начин. Изнасилваше ги и после ги убиваше с юмруците си. Бавно ги пребиваше до смърт, методично, с пълна отдаденост. Това е много интимен и личен начин да убиеш друго човешко същество.

Застанах над една от неговите жертви и погледнах. Погледнах и го видях. Убиеца. Продължих да гледам, докато го почувствах. Той беше обезумял човек, премазан от сексуално желание и гняв. Към края, осъзнах аз, желаеше сексът му с тях да откачи луната от небето.

Изправих се замаяна и осъзнах, че малко съм се подмокрила между краката. Бях се гмурнала прекалено надълбоко и бях почувствала възбудата, която чувстваше и той.

Намерих най-близката тоалетна и си изповръщах червата.

Колкото и лошо да беше това, то помогна на екипа ми. Разбрах, че търсим човек, който е организиран и умен, но не може да се владее, ако се появят правилните подбуди.

Заловихме го, взехме му ДНК проба, но заради дълбокото ми гмурване получихме и изповед. Стейси Хобс беше нова агентка в офиса в Лос Анджелис и представляваше точно онова, от което имах нужда. Двайсет и четири годишна, брюнетка, обект на внимание за всички мъже в радиус от триста метра.

Накарах я да се облече и гримира като жените, които нашият човек преследваше. Обясних ѝ как да стои в ъгъла, как да го гледа втренчено, как да си извие бедрата и да се усмихне съблазнително. Забраних ѝ да говори.

Името му беше Джаспър Сейнт Джеймс и не можеше да свали очи от нея. Стоях и го гледах как стиска юмруци. Гледах как ченето му увисва, макар и малко. Устните му буквално се издуха пред очите ми като устните на вампир. Започна да се поти и да си мърмори под носа.

— Кучка. Кучка — повтаряше го отново и отново.

По време на първите няколко разпита беше изключително спокоен и въздържан.

Кръстосах крака — сигналът ми към Стейси. Тя направи каквото ѝ бях наредила — погледна Джаспър право в очите и си облиза устните бавно, чувствено, с измляскване. След това бързо се обърна и излезе от стаята за разпити.

Джаспър буквално изкрещя от раздразнение. Изкряска пронизително, сякаш някой го беше стиснал с клещи здраво за топките. Наведох се над масата.

— Сигурно чувството е било много много много много много много яко — заявих със завалян и задъхан глас — да ги гледаш как осъзнават, че ще бъдат убити.

Помня погледа му. Беше изпълнен с ужас, изумление и надежда. Почти можех да чуя мислите му.

Възможно ли е наистина да ме разбере? Възможно ли е?

Възможно беше, макар и, опазил ме Бог, не по начина, по който си мислеше той. Чувствах го, разбирах го, но в крайна сметка всичко беше синтетично. Аз бях невярваща; само любовта на Джаспър беше чиста.

Джаспър мърмори, дрънка, поти се, тресе се и говори. Сподели ми тайните си. Радваше се, че го прави, защото най-накрая беше намерил публика. Слушах, кимах и се преструвах, че му съчувствам.

Хрумна ми, че вероятно той също беше използвал фалшиво съчувствие, за да примамва онези жени. Това правеше ли го моя жертва? В крайна сметка целите ни не бяха чак толкова различни. Джаспър искаше да унищожи тези жени, а аз — него. Между нас обаче имаше разлика — той си го заслужаваше.

Никоя от тези мисли не беше изписана на лицето ми. Дарих го с цялото си внимание. По някое време, докато плачеше, дори го хванах за ръката. Горкият Джаспър, прошепнах. Горкият беден Джаспър.

Прибрах се същата вечер, потопих се във ваната и стоях в нея, докато водата не изстина.

Заместник-директорът ме моли да се гмурна в олиото, за да започна процеса, да почувствам човека, който е направил това.

— Все още не разполагам с достатъчно информация — отвръщам аз. — Няма емоционален компонент. Самият акт е невероятен. Дързък. Това е от значение за него. Възможно е да е послание, да засилва вълнението му или и двете.

— Какво послание?

Отговорът се появява в главата ми отникъде, изплува от плиткото.

— Аз съм перфектен. Или причината да правя това, е перфектна.

Джоунс се намръщва.

— Какво имаш предвид?

— Това е като… убийство в заключена стая. Убил я е във въздуха. Бил е хванат в капан и заобиколен от свидетели. Мисля, че я е убил още в началото на полета, за да може да си седи до тялото и да се наслаждава на вълнението. Сигурно е било изключително възбуждащо. Дали някой е щял да го забележи? Ако ли да, нямал е никакъв изход. Само някой перфектен може да направи това, само той има необходимия кураж и способността да контролира страха си. Чувствал се е защитен от способностите си или от мисълта, че онова, което прави, е справедливо.

— Какво друго?

— Той е много умен, много организиран и е способен на дългосрочно и педантично планиране. Сигурно е в напреднала възраст, но не чак толкова. Може би в края на четиресетте.

— Защо мислиш така?

— Прекалено е уверен и опитен, за да е много млад. — Въздъхвам. — Ще разпитаме другите пасажери, но мога да гарантирам, че каквото и описание да получим, няма да е правилно.

— Смяташ, че е използвал дегизировка?

— Да, но е била оскъдна. Боядисал си е косата, сложил си е контактни лещи, подобни неща. Най-голямата разлика ще е в личността му. Със сигурност си е избрал отличителни черти, които да останат в съзнанието на свидетелите, нещо, което да привлече вниманието им и да прикрие всичко останало.

— Защо си толкова сигурна за това?

— Защото всичко друго няма да е достатъчно перфектно. Само перфектното би свършило работа.

Джонстън започва да бели лицето на Лиза от черепа, за да може да отвори главата и да стигне до мозъка ѝ. Според мен сега е точният момент да се захвана с нещо друго. Обаждам се на Бони. Тук е почти 20:30 часа, което означава, че в Калифорния вече е време за вечеря. Тя отговаря на мобилния, който ѝ подарих, още на първото позвъняване.

— Здрасти, Смоуки!

— Здрасти, скъпа. Как си?

— Добре съм. Елейна направи макарони със сирене.

Елейна Уошингтън е съпругата на Алън, един от членовете на моя екип. Тя е едно от любимите ми човешки същества — жена от латински произход, чието призвание е да дарява любов и подкрепа на онези, които имат нужда. Не го прави по някакъв сладникав и прекалено сантиментален начин. Елейна може да те обича и също така може да те укроти само с една прегръдка. Тя беше първата, която дойде да ме види в болницата след случилото се със Сандс. Прегърна ме и ме остави да се наплача. Винаги ще я обичам заради това.

Елейна гледа Бони, когато се появят работни ситуации като тази. Също така е лична домашна учителка на осиновената ми дъщеря.

— Чудесно, скъпа.

— Алън излезе. Това означава ли, че ще те няма дълго време?

— Явно. Съжалявам.

— Трябва да спреш да го правиш, мамче Смоуки.

Бони пораства много по-бързо от нормалното. Причината за това са както обстоятелствата, така и собствените ѝ таланти. Убийството на майка ѝ и случилото се след това оставиха своите вътрешни белези по нея и я принудиха да порасне по един ужасно отвратителен начин. Талантите ѝ се крият в изкуството — тя е художничка — и в дълбочината на прозрението ѝ. „Мамче Смоуки“ е обръщение, което използва, когато се опитва да ме успокои, а понякога и без причина. То винаги ме кара да се разсмея вътрешно, защото е доказателство за младо сърце, за гласа на дете.

— Какво да спра да правя, скъпа?

— Да се извиняваш за неща, които не зависят от теб. Хората не ги убиват по график, а ти хващаш онези, които ги убиват, така че и твоят живот не е по график. Нямам проблем с това.

— Благодаря, но някои неща на мамчето не се подчиняват на логиката. Наистина съжалявам, че не съм с теб.

Чувам приближаващите се върху плочките стъпки на заместник-директора и се обръщам към него. Той ми кима към прозорчето на вратата.

— Трябва да затварям, скъпа. Ще ти се обадя утре, става ли?

— Смоуки?

— Да?

— Леля Кали наистина ли ще се омъжва?

Ухилвам се.

— Да, мила. Приятна вечер.

— Приятна и на теб. Обичам те.

— И аз те обичам.

Доктор Джонстън посочва един съд, в който се намира сърцето на Лиза.

— Било е пробито. Дупчицата е малка и се намира от дясната страна на гръдния ѝ кош. — Посочва ни мястото. Както сам каза, дупчицата наистина не е много голяма, но синината, която е предизвикала, е с размера на двете ми ръце, събрани заедно. Има вертикални прорези над и под пробитото място. По-рано не забелязах раната заради шока, че Лиза е Декстър.

— Има логика — заявява заместник-директорът. — Мястото на Лиза е било до прозореца, а неговото вдясно от нея.

— С какво може да бъде извършено това? — питам аз.

— С нещо дълго, цилиндрично и остро. Убиецът е бил силен, решителен и е имал някои основни познания по анатомия. — Съдебният лекар свива юмрук и ни демонстрира случилото се. — Един чист удар, острието преминава през дроба, пронизва сърцето и готово.

— Тя трябва да е била дрогирана, за да може да направи подобно нещо с нея на самолет — промърморвам аз.

Джонстън кима с огромната си глава.

— Да, така е. Смъртта е настъпила бързо, но е била много болезнена. Би било в негова полза, ако я упои по някакъв начин.

Обмислям думите му.

— Избрал е нещо, което се приема през устата, а не се бие със спринцовка и не предизвиква пристъпи — констатирам аз. — Някакви идеи?

— Гамахидроксибутират, кетамин или рохипнол1 биха свършили чудесна работа, но всяко едно от тях има неприятни странични ефекти. Могат да предизвикат повръщане. Кетаминът също така е способен да доведе до конвулсии. — Съдебният лекар скръства гигантските си ръце. — Не, ако бях на негово място, щях да използвам нещо от старата школа. Хлоралхидрат.

— Коктейли значи — предполага Джоунс.

— Да, действа най-добре с алкохол, какъвто между другото усетих в стомаха ѝ. Освен това действието му е бързо и е могъл без проблем да ѝ даде свръхдоза, за да изпадне в безсъзнание.

— Така е — съгласявам се аз. — Едва ли се е тревожел, че ще умре от предозиране. Ще провериш теорията си на токсикологичния анализ, нали?

— Да. Ще ускоря процеса. Трябва да получа резултатите утре следобед, заедно с всичко останало.

Хрумва ми още нещо.

— Чудя са как, по дяволите, е успял да вкара в самолета онова, което ѝ е дал?

Доктор Джонстън свива рамене.

— Не е по моята част, съжалявам.

Давам му номера на мобилния си телефон.

— Обади ми се, когато излязат резултатите, и ще изпратя някой да дойде да ги вземе. Направи само един екземпляр за себе си и го сложи на безопасно място. — Поглеждам го право в очите. — Това е федерален случай поради три причини, доктор Джонстън. Първо, случил се е в приятелски небеса. Второ, замесен е конгресменът Дилън Рийд и не е изключено това да е предвестник на нападение срещу самия него. Трето, възможно е това да е престъпление от омраза. Цялата тази потайност обаче е от уважение към семейство Рийд, а не е някакво прикритие. Искам да си наясно с това. Основната ми цел е да хвана извършителя.

Усмивката на съдебния лекар е малко изморена.

— Оценявам прямотата ти, агент Барет, но няма нужда да се тревожиш. Не си падам по конспиративни теории. Работил съм над три други смъртни случая, свързани с политици, включително такъв, в който бяха замесени много влиятелен човек и мъжка проститутка. Познавам тази територия.

Осъзнавам, че доктор Джонстън е доста компетентен специалист. Не трябва да се изненадвам, повечето от хората, които са избрали да работят със смъртта, вземат работата си много на сериозно.

— Радвам се. — Поглеждам Лиза Рийд, която лежи на така наречената операционна маса, макар отдавна да няма нужда от операция. — Нещо друго полезно?

— О, да. Нещо много, много необичайно. Тъкмо щях да ви го споделя. — Джонстън взема друг метален съд и ни го показва. — Намерих това в тялото ѝ. Нашият човек е разтворил раната ѝ. Видяхте ли прорезите?

— Да.

— Бил е много умен; направил ги е посмъртно, след като кръвообращението е спряло. След това е напъхал това в нея.

Надниквам в съда и виждам не много голям сребърен кръст.

— Къде си държиш ръкавиците? — питам аз.

Джонстън кима към една кутия на близката маса. Вземам си комплект и си ги слагам. Бъркам в металния съд и вземам кръста.

— Тежък е — констатирам аз. — Плътен. Вероятно от сребърна сплав.

Кръстът е скромен, не е кой знае какво. Дълъг е около пет сантиметра и е широк два сантиметра и половина. Обръщам го в дланта си и присвивам очи. В задната му част е гравирано нещо, но е прекалено дребно, за да го разчета с невъоръжено око.

— Имаш ли лупа?

Джонстън намира такава и ми я подава. Слагам я над кръста. Виждам някакъв много малък и много обикновен символ: череп и кръстосани кости, какъвто е универсалният знак за отрова. Гравиран е в горната част на кръста. По-долу са изписани някакви цифри.

— Числото е 143 — изричам на глас.

— Какво, по дяволите, означава това? — пита заместник-директорът.

— Нямам представа. — Оставям кръста обратно в металния съд. — Предлагам да запазим в тайна от медиите тази улика, докторе.

— Разбира се.

— Нещо друго?

Съдебният лекар поклаща глава.

— Не и в момента.

Джоунс си поглежда часовника и ме сочи с пръст.

— Да вървим към летището. Екипът ти ще пристигне скоро, а аз трябва да се връщам в Калифорния.

Казваме си довиждане с Джонстън и тръгваме по коридора към изхода. Обувките ни тракат върху линолеума, което е малко зловещо предвид това къде се намираме.

— Какъв ти е планът? — пита заместник-директорът.

— Обичайното. Криминологичен анализ на самолета, в който е убита Лиза, разпит на пасажерите, изработване на профил. След това… — млъквам за миг. — Трябва да започнем да идентифицираме други потенциални цели колкото е възможно по-скоро.

Не отбелязвам очевидното и най-тревожно нещо: череп с кости и числото 143 — съществува само едно нещо, което убиецът може да брои.

Това, естествено, ме отвежда до следващия тревожен въпрос: докога ще продължи броенето?

4.

Минава единайсет през нощта и е адски студено. Мразя студа. Вятърът не е много силен, но е постоянен и брули на кратки пориви, от които бузите ми замръзват.

Луната е огромна и разплута в небе, лишено от облаци. Това е онази същата луна, която е дежурила над пещерата на пещерняка: била е на пост преди мен и ще остане дълго след като вече ме няма.

Пътувахме около час, докато пристигнем на това частно летище във Вашингтон. То е малко и пусто — само един хангар и една писта. Аз и екипът ми ще продължим от него до международно летище Вашингтон-Дълес, където ни очаква самолетът, на който е умряла Лиза.

Свивам се още повече, докато гледам как частният летателен апарат се движи по пистата. Той е бял „Лиър“, на какъвто съм се качвала много пъти.

Заместник-директорът като че ли няма проблем с ниската температура. Той пуши — навик, от който се отказах, но който все още ми липсва най-вече когато видя някой да се наслаждава на бившата ми марка като него. Бях вярна на своето „Марлборо“ и то винаги беше готово да ми помогне. Цигарите ми даваха комфорт, а аз им отделих много години от живота си. Уговорката ни беше справедлива, докато не я разтрогнахме.

— Смоуки, трябва да говоря за нещо с теб. — Джоунс вдишва дима, задържа го и накрая изпуска малко облаче. Гледам го и му завиждам. — Искам постоянно да ме държиш в течение. Ежедневно. Това игрище е различно от онова, на което си свикнала да работиш. Ратбън е достатъчно почтен за директор, но в крайна сметка ще прикрие собствения си задник и ще те хвърли на лъвовете, ако така му е по-удобно. — Погледът на заместник-директора направо ме пронизва. — Не се оставяй да бъдеш заблудена. Ти си заменима за него.

— Мога да се грижа за себе си, сър.

— Знам. Въпреки това си дръж очите отворени.

— Ай-ай, капитане. — Удрям токовете на обувките си и артистично отдавам чест.

На Джоунс не му е особено забавно.

— Това не е някаква шега, Смоуки. Хората във Вашингтон правят кариери, като накисват другите. Ти си талантлива агентка и Бог ми е свидетел, че си много корава, но не си запозната с правилата на това игрално поле.

— Добре, добре. Разбирам.

— Директорът може много да ти помогне с медиите. Прави точно каквото ти казва — не отговаряй на въпросите им и му ги препращай. Знам, че и преди си си имала работа с журналисти, но ако тази новина изтече, ще е нещо огромно. Във ФБР има хора, които живеят само заради това, така че ги остави те да се занимават.

— Честна скаутска, точно така ще направя.

— Искам да напъхаш парцал в устата на Кали.

— Мога да я контролирам.

Джоунс ме поглежда, изпълнен със съмнение. Хвърля цигарата си.

— Самолетът спря. Да вървим.

— Мили Боже, сладкишче, прекалено е студено тук — оплаква се Кали в момента, в който обувките ѝ на високи токчета стъпват на пистата. — Защо сме тук, а не на някое място с цивилизовано време, на което да планираме предстоящата ми сватба?

Усмихвам се, както винаги. Така и не успях да се имунизирам срещу Кали. Не мисля, че са много хората, които могат да ѝ устоят.

Тя е висока, слаба и дългокрака червенокоска, която прилича на манекенка — впечатление, което само се засилва с годините. Току-що навърши четиресет и определено е много по-привлекателна, отколкото преди пет години.

Кали е наясно с красотата си и не злоупотребява с нея, за да получава облаги. Всъщност тя я оставя на заден план и набляга повече на усъвършенстването на ума си. Има магистърска степен по криминология и през последните десет години, че и повече, преследва убийци заедно с мен.

Кали има чувство за хумор, което не всеки оценява и разбира. Постоянната ѝ употреба на „сладкишче“ всъщност е една преструвка. Тази дума се използва много често в Юга, а Кали е от Кънектикът. Смятам, че я повтаря, за да се забавлява и да дразни останалите; най-вече за да дразни. Местната легенда гласи, че е получила писмено смъмряне, защото е нарекла директора на ФБР, самия господин Ратбън, „сладкишче“. Това никак не ме изненадва.

Хуморът на Кали не е злонамерен. Той просто гласи: „Ако се приемаш прекалено на сериозно, ще ти е много трудно около мен, затова се усмихни малко… сладкишче“.

Кали има и друга страна, тъмна половина, на която могат да се насладят престъпниците. Тя е безмилостна в преследването на истината, защото истината е всичко за нея. Ако аз извърша престъпление, Кали, която ме обича с цялото си сърце, не би се поколебала и ще ме погне. Може да не ѝ е приятно да го направи, но няма да се откаже, докато не ме залови. Да не го стори, би означавало да се откаже от собствената си същност, а тя не е такава.

Скоро ще се омъжи за Самюъл — Сам, Брейди, шефа на лосанджелиския SWAT отряд на ФБР. Това е ход, който изненада всички ни. Кали преследва мъже от години и се възползва максимално от удоволствията, които могат да ѝ осигурят. Тя е един вид женски Казанова. Емоционалното дългосрочно обвързване никога не е било част от картината.

Приятелката ми е изключително потайна, що се отнася до случващото се в главата ѝ, но знам някои от тайните ѝ. Наясно съм с настоящото ѝ пристрастяване към викодина, причинено от нараняването на гръбначния стълб, което получи преди две години и едва не остана инвалид. Знам също, че дълго време не си позволяваше да се сближи с някой мъж заради ранното си забременяване на петнайсет години, когато е била принудена да даде детето си за осиновяване. От известно време е в добри отношения с отдавна изгубената си дъщеря и може би това също е част от тази рязка промяна в нея. Не знам. Аз само имам някои прозрения относно тайната ѝ същност, малки съкровища, които ми е доверила през годините.

Най-големите дарове, които съм получила от Кали, са непоколебимата ѝ настоятелност да се наслаждаваме на момента, да живеем точно за този миг, и непоклатимото ни приятелство. Винаги мога да разчитам на нея. Кали беше тази, която ме намери след случилото се с Джоузеф Сандс, Кали взе пистолета от ръцете ми и ме прегърна силно, без да се замисли, Кали ме държа в обятията си, докато пищях пронизително и опропастявах перфектния ѝ костюм с кръвта, сълзите и повръщаното си.

— Тук сме заради политически проблеми — отговарям на въпроса ѝ. — И на мен не ми харесва студът.

— Не е толкова зле положението — избоботва един плътен глас. — Поне няма сняг. Мразя сняг.

Алън Уошингтън е най-старият член на екипа ми и най-опитният. Той не започнал работа направо във ФБР, а прекарал десет години в отдел „Убийства“ на лосанджелиската полиция.

Алън е афроамериканец. Той е голям мъж, като под „голям“ имам предвид наистина голям, като футболен защитник или огромен дъб, от онзи тип хора, които те карат да минеш от другата страна на улицата, ако го видиш да върви срещу теб късно през нощта. Телосложението му обаче скрива истината: Алън е изключително съобразително, добро и нежно човешко същество. Той може да преравя подробностите по някой случай с дни — търпелив е, никога не се вбесява, не търси кратки пътища, а продължава напред, докато не разглоби пъзела на съставните му части. Също така е най-изкусният специалист в сферата на разпитите. Виждала съм го как превръща най-коравите от най-коравите типове в бърборещи и тресящи се от страх мекотели.

Най-голямото доказателство за добрата душа на Алън е бракът му с Елейна. Той я обича изключително много и с цялото си сърце, тя е неговото чудо и неговата гордост. Аз също бях обичана по този начин от Мат; приятно е и показва характера на мъжа, който е до теб.

Алън ми се усмихва и докосва невидима шапка.

— Благодаря на Бога за малките услуги — казвам аз и му се усмихвам в отговор.

Следващите думи, които достигат до ушите ми, са изречени с кисел и недоволен глас.

— Защо сме тук?

Въпросът е зададен от последния член на екипа ми. Тонът му — груб, неприятелски, нетърпелив — ме дразни, както винаги.

Джеймс Джирон е брилянтен, но също така е едно противно човешко същество. Понякога го наричаме Деймиън — като сина на Сатаната от филма „Поличбата“. Той не е социално създание, няма интерес да се държи прилично, и не му пука за чувствата на другите. Той отвежда нетактичността до съвсем нови висоти.

Джеймс е книга с празни страници. Нямам представа дори дали има някакъв личен живот. Никога не съм го чувала да говори за песен или филм, които харесва. Не знам какви телевизионни предавания гледа, ако въобще го прави. Нямам представа дали излиза с някого. Джеймс не води душата си на работа.

Носи обаче ума си. Той е гений в най-пълния смисъл на думата. Завършва гимназията на петнайсет години, изкарва перфектни резултати на САТ тестовете, а на двайсет вече има степен по криминология. Започва работа във ФБР на двайсет и една — това е целта му през цялото време.

Джеймс имал по-голяма сестра Роза, която била убита от сериен убиец, когато бил на дванайсет години. В деня, в който я заровили, решил по какъв път ще поеме. Този факт е единственото доказателство, че има нещо човешко в него.

В повечето случаи двамата с Джеймс не можем да мелим брашно заедно — два положителни полюса се отблъскват, няма никакво привличане. Освен едно изключение: той притежава моята дарба да наднича в съзнанията на чудовищата, които убиват за удоволствие.

— Тук сме, защото някой е мъртъв, и друг, който има властта да го направи, е наредил ние да се заемем — отговарям му аз.

Джеймс се намръщва.

— Това не е нашата юрисдикция. Не ни е работа да се бъркаме.

Хвърлям поглед на Джоунс. Той от своя страна поглежда Джеймс със смесица от изумление и примирение.

— Спри да цивриш — скастря го Кали — или няма да те поканя на сватбата си.

Джеймс се изсмива.

— Това заплаха ли трябва да е?

— За теб може и да не е — Кали се усмихва, — но майка ти ще бъде много разочарована. Проведохме един много приятен разговор с нея по телефона, Деймиън, и тя няма търпение да се запознае с хората, с които работиш.

Джеймс се намръщва насреща ѝ.

— Не ме наричай така.

Скривам усмивката си и си позволявам да изпитам тайно задоволство от дразненето на Кали. Никога не съм се срещала с майката на Джеймс, но знам, че двамата посещават гроба на Роза всяка година на рождения ѝ ден, така че на теория са доста близки.

— Искаш ли да ни запознаеш с подробностите? — пита Алън, за да сложи край на закачките.

— Задръж си мисълта — казва заместник-директорът и се обръща към мен. — Помни какво ти казах. Дръж ме в течение.

— Да, сър.

Джоунс ми кима и ни оставя без повече празни приказки.

— Колата ни е ето там — казвам аз. — Да влезем в нея, да запалим парното и тогава ще ви запозная със случая.

Автомобилът е голям „Форд Краун Виктория“ — малко е очукан, но ще ни свърши чудесна работа. Алън сяда зад волана, а аз до него. Джеймс и Кали се разполагат на задната седалка.

— Топлина, моля — казва Кали, потрива ръце и потреперва артистично.

Алън пали колата и пуска парното на висока степен. Големият двигател изръмжава на празен ход и от парното ни връхлита полъх като вятър от входа на пещера.

— Така как е? — пита Алън.

— Хмм — измърква Кали. — Много по-добре.

Алън ми прави знак.

— Сцената е твоя.

Приключвам с разказа си и всички се умълчават, размишляват. Джеймс гледа през прозореца. Кали почуква предните си зъби с лакиран с червен лак нокът.

— Много театрално — казва тя след малко. — Да убие тази бедна жена във въздуха.

— Дори прекалено театрално — съгласява се Алън.

— Да — размишлявам на глас аз, — но е успял. Убил я е на самолета…

— Нея? — изпръхтява Алън.

Намръщвам се.

— Законово, да. На шофьорската ѝ книжка пише „Жена“. Какъв е проблемът?

Той вдига ръце, хваща волана от двете страни и го стиска силно. Въздиша звучно през устата си.

— Виж — отговаря накрая, — не харесвам транссексуални. Мисля, че е неестествено. — Колегата ми свива рамене. — Това ми е мнението, не мога да го променя. Работех над няколко убийства на трансове, когато бях в лосанджелиската полиция. Свърших си работата и съчувствах на семействата им — човекът си е човек — но това не променя истината. Те ме отвращават. Понякога просто ми се изплъзва.

Опулвам се срещу Алън шокирана. Направо съм сразена. Наистина ли чувам това от него? Извън стаята за разпити той е най-спокойният, най-честният и най-толерантният човек, когото познавам. Поне така си мислех до този момент.

— Божке, ти да видиш, къде си ги крил тез’ остри зъбки досега? — пита Кали, като дава глас на мислите ми.

— Той е хомофоб — намесва се Джеймс, а отровният му тон ме изненадва. — Не харесваш педали, нали, Алън?

Приятелят ми се обръща към колегата ни.

— Не съм почитател на целуващи се момчета, но също така не съм хомофоб. Не ми пука кой кого чука. Има голяма разлика между това и отрязването на гърдите или члена. — Алън се намръщва. — Това е моето мнение, ясно? Не казвам, че е правилно или че има някакъв смисъл, и честно казано, не ми се иска да слушам колко съм задръстен. Елейна вече ме подреди по темата, но дори тя не може да ме промени. Това няма да повлияе на работата ми.

— Кажи ни истината — подхваща Кали със загрижен тон. — Да не би да си срещнал някоя жена? Целували сте се цяла вечер, а когато си бръкнал там долу си намерил пръчка с боровинки?

Алън изръмжава.

— Майната ви. Не трябваше да казвам нищо.

— Прав си — съгласявам се аз. — Не трябваше да казваш нищо. Ако позволиш подобен коментар да се изплъзне пред семейството…

Алън кима трезво.

— Да. Съжалявам.

— Не си хомофоб, а? — пита Джеймс.

Поглеждам го изненадана. На лицето му е изписано. Няма намерение да се откаже от темата.

— Вече казах, че не съм.

— Глупости.

Алън като че ли е напът да се разгневи, но вместо това само въздиша.

— Добре. Като искаш, не ми вярвай. Но това не ме прави такъв.

Джеймс се втренчва в Алън. Намръщен е и целият се тресе. Нямам представа какво се случва тук.

— Наистина? Тогава ми кажи… — Млъква, поколебава се и започва да диша тежко. — Тогава ми кажи какво мислиш относно това, че аз съм гей.

В колата настъпва гробна тишина. Чувам как парното духа и дишането на всички.

— О, човече — казва Кали и се преструва, че яде пуканки. — Давай, не спирай точно сега, сладкишче.

Самата аз съм безмълвна.

Джеймс гей?

Не самото откровение ме шокира, а фактът, че въобще разкрива нещо. Просто е прекалено лично. Също толкова шокиращо щеше да е, ако ни кажеше кой е любимият му сладолед.

Донякъде съм изненадана колко добре е успявал да прикрива факта, че е гей. Имали сме си работа с такива жертви преди. Не е показвал по абсолютно никакъв начин, че е такъв.

Разбира се, същото се отнася и за Алън.

— Защо ни казваш това сега? — пита грамадата.

— Не знам! — излайва в отговор Джеймс. — Стига увърта. Отговори на шибания въпрос.

Алън му хвърля бърз поглед. На устните му заиграва лека усмивка.

— Бих отговорил… че все още не те харесвам.

Кали изпръхтява и започва да се смее. Звучи нелепо.

Част от гнева се оттича от лицето на Джеймс. Той оглежда внимателно Алън и търси някакъв издайнически знак, че се подиграва с него.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— Да.

В следващия миг се случва нещо, което направо ме разтърсва. Алън се пресяга над седалката и слага ръка на рамото на Джеймс. Жестът му е нежен и окуражаващ. Онова, което ме шокира, е реакцията на Джеймс. Той не потръпва, не примига и не се отдръпва. Виждам следа от нещо друго, от един вид „Какво?“.

Облекчение, осъзнавам аз изумена. Голямо облекчение. Мнението на Алън е важно за него.

— Наистина, синко — казва грамадата с нежен като жеста си глас.

Моментът отминава. Джеймс маха ръката му.

— Добре — отговаря той и поглежда намръщен Кали ѝ мен. — Не искам да чувам нищо повече по темата, ясно?

Вдигам три пръста за „честна скаутска“. Кали кима, но се плъзга на седалката и се отдръпва колкото се може повече от него.

— Какво, по дяволите, правиш? — пита подозрително Джеймс.

— Не се тревожи, сладкишче — отвръща тя, — нямам проблем с това, че си гей, наистина нямам. Но скоро ще се женя, а се сещаш какво казват — ако стоиш прекалено дълго до някой обратен, самият ти ще станеш такъв. По-добре да внимавам, отколкото после да съжалявам.

Съумявам да не се усмихна. Джеймс я поглежда внимателно, преди да въздъхне и да заключи:

— Ти си идиотка.

Това още повече успокоява положението. Кали се отнася с него, както винаги, и това дразнене е истинско облекчение за Джеймс след откровението му.

Ами аз, питам се. Какво очаква от мен?

Поглеждам го, но той гледа през прозореца. Изглежда спокоен.

Осъзнавам, че не се е тревожел как ще реагирам аз. Знаел е, че ще го приема.

Това ме радва.

— Сега, след като преживяхме този момент ала Джери Спрингър2 — казва Кали, — можем ли да се върнем към случая? Да не забравяме и основния приоритет: планирането на сватбата ми.

— Какво общо има настоящият случай със сватбата ти? — питам недоумяващо аз.

Кали завърта очи.

— Е, струва ми се, че преди нея трябва да хванем убиеца, така че се размърдайте.

Ухилвам ѝ се. Тя не се тревожи за сватбата си. Това е нейният начин; тя живее, за да прогонва лошото настроение и да озарява мрака.

— Да вървим към Вашингтон-Дълес — казвам аз. — Самолетът ни чака. Можем да говорим по пътя.

Алън подкарва колата и аз осъзнавам, че точно тази разлика между живота и смъртта е особено съществена. Животът е движение. Винаги нещо се случва, ходиш някъде, проправяш си път през пукнатините, независимо дали моментът го позволява, или не. Неочакваната ненавист на Алън към транссексуалните и изненадващото откровение на Джеймс, добри или лоши, и двете неща означават живот, а честото неудобство на живите винаги е за предпочитане пред спокойствието на мъртвите.

5.

Необходими са ни четиресет и пет минути, за да се доберем до летището. Там ни чака едно местно ченге, което прекарва колата ни през будката на охраната и ни посочва да продължим надясно. Минава полунощ, но като всички международни летища и Вашингтон-Дълес постоянно е оживено. Докато Алън шофира, виждам отлитащи самолети, които се гмурват от морето светлина в нощното небе.

Самолетът, на който е била убита Лиза, е преместен в ремонтен хангар. Той е голям, направен от метал и бетон, което означава, че вътре ще е студено. Температурата продължава да пада и осъзнавам, че наистина не съм облечена за това време.

Осветлението в хангара е пуснато. Късният час, помещението и студът създават усещане за усамотение.

— Предполагам, че трябва просто да влезем вътре — казва Алън и го прави.

— Коя е тази? — пита Кали, докато паркираме.

Посрещнати сме от руса жена, която не познавам. Тя изглежда на моята възраст, облечена е в черно яке, черни панталони и бяла риза. Просто облекло, но ѝ стои изключително добре. Не е нито висока, нито ниска, около метър и шейсет и пет, хубава, без да е красива. На лишеното ѝ от всякакво изражение лице греят две интелигентни сини очи.

— Мирише ми на чиновничка — промърморва Алън.

Тя се насочва право към мен, когато слизам от колата.

— Агент Барет?

— Да? А вие сте?

— Рейчъл Хинсън. Работя за директора.

— Добре.

— Разполагате със самолета за двайсет и четири часа — казва тя, като пропуска любезностите. — Никой няма да стъпи в хангара през това време. Няма да ви безпокоят. — Посочва към една количка наблизо. — Криминологичните принадлежности са тук, включително фотоапарати, торбички за улики и докладът, подготвен от полицията, преди да поемем случая. Аз ще ръководя парада.

Очаквах това да се случи.

— Не — отговарям аз, като се опитвам гласът ми да е спокоен и мил.

Хинсън ме поглежда намръщена.

— Моля?

— Казах „не“, агент Хинсън. Това е моят случай. Екипът ми и аз ще бъдем единствените на този самолет.

Тя се приближава до мен, даже прекалено много, за да използва височината си да ме сплаши. Умен ход, но старичък и въобще не ми действа.

— Опасявам се, че ще трябва да настоявам — казва Хинсън и ме гледа свирепо с тези нейни сини очи.

Признавам ѝ, че наистина изглежда заплашително.

— Обади се на директора — казвам ѝ аз.

— Защо?

— Защото той е човекът, който може да разреши този спор. Тук не става въпрос за мерене на нещо, Хинсън. Е, може би мъничко. Но честно казано, ти само ще ни се пречкаш в краката, а и мотивите ти да си тук ще ни разсейват. Нямаме нужда от някого, който да ни наднича над раменете точно сега.

Тя не отстъпва назад, а по-скоро премества тежестта на тялото си върху десния крак. Виждам я, че обмисля думите ми, че претегля заповедите, които са ѝ дадени, чуди се дали да ни се махне от главата, или да обезпокои директора. Определено не е притеснена. Хинсън е свикнала да се уповава на преценката си.

— Виж — казвам ѝ аз, за да ѝ помогна, — знаеш, че не съм тук само защото директорът ми заповяда да дойда.

— Функционално си.

— Функционално да, но не и в действителност. Тук съм, защото съпругата на конгресмена ме поиска.

Една много малка усмивка се появява на устните ѝ и омекотява празното ѝ като платно лице. Това е усмивка на уважение, на одобрение, че не съм споменала име.

— Добре, агент Барет — примирява се тя и този път наистина отстъпва назад. Бърка във вътрешния джоб на якето си и пред погледа ми се разкрива раменният ѝ кобур. Хинсън вади бяла визитка и ми я подава. На нея пише „Хинсън“ с черни букви, последвани от телефонен номер и имейл адрес. Нищо друго.

Поглеждам я.

— Падаме си малко лаконични, разбирам.

Тя свива рамене.

— Мога да преброя на пръстите на двете си ръце всичките пъти, в които съм давала визитката си. Моля те, обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Можеш да ми звъниш денонощно.

Хинсън се обръща и си тръгва без повече приказки, ниските ѝ обувки тракат по сивия бетонен под на хангара.

Първият рунд е за мен, но си спомням предупреждението на заместник-директора и вече знам, че е бил прав да ми изчете онази лекция.

— Хмм — избоботва Алън. — Как би описала някоя като нея? Зловеща? Твърда? И двете?

— Бих я описала каквато е — промърморвам в отговор аз.

— А именно?

— Полезна. Полезността е най-голямото ѝ качество. А сега да отидем да разгледаме местопрестъплението.

— Досега не съм се качвала в напълно празен самолет — споделя Кали. — Странно е.

— Прекалено е тихо — отбелязва Алън.

Прави са. При нормални условия самолетите издават свои собствени звуци, подобно на мърмореща тълпа. Този тук е като гробница.

— Какъв е моделът, 727 ли? — пита Алън.

— 737-800 — отговаря Джеймс. — Среден по големина, тесен корпус, 162 места за пасажери, разделени в две класи. Четиресет метра дълъг и трийсет и четири метра широк от крило до крило. Тежи 41 тона празен и може да измине 5555 километра с максимум гориво. Развива скорост грубо около 0.7 маха.

Алън завърта очи.

— Благодаря ти, „Енциклопедия Браун“.

— Къде е седяла? — питам аз.

Алън поглежда доклада.

— 20F, мястото до прозореца.

Намръщвам се.

— Един въпрос: как си е осигурил да седне до нея? Това би изисквало предварително да е наясно къде е било нейното място. Трябва да разберем как си е запазила билет.

— Има прекалено много неизвестни тук — констатира Джеймс.

Поглеждам го.

— Какво имаш предвид?

— Начинът, по който я е убил, е изисквал тя да стои до прозореца. — Той грабва доклада от ръцете на Алън и изважда една снимка от него. — Оставил я е облегната върху прозореца и завита с одеяло, все едно спи. Нямало е как да направи това, ако е седяла на средно място, камо ли пък на външно.

— Е, и?

— Мисълта ми е, че има различни начини, по които е можел да разбере кое е мястото ѝ. Да подкупи някого или да хакне системата. След това е можел да запази мястото до нейното, да уговори човека, който го е запазил, да му го преотстъпи или нещо друго. Но след 11 септември на практика не е можел да гарантира, че тя ще седи до прозореца. Нямало е как да планира или уреди това.

Едва сега разбирам какво има предвид Джеймс.

— За него не е било задължително да я убие на самолета.

Той кима.

— Точно така.

Това не е нещо голямо, но както винаги, е част от целия пъзел, част от човека, който е извършил убийството.

Той е бил решен да убие Лиза Рийд, но не и да го стори на самолет. Дебнел я е, наблюдавал я е, събирал е информация за живота ѝ. Разбрал е, че ще пътува, научил е, че си е запазила място до прозореца, и едва тогава е планирал да я убие във въздуха. Ако нещата не се бяха наредили както трябва, щеше да я убие някъде другаде.

— Местоположението го е интересувало — промърморвам аз, — но то е било добавка, показност, „виж какво мога да направя“. Лиза е била най-важният фактор, а не местоположението. Тя е била ключът.

— Почакай — казва Кали. — Има още една възможност, нали?

— Каква?

— Да е било случайно убийство. Вероятно местоположението наистина е било ключов фактор за него. Запазил си е средно място и е бил решен да убие нещастника, който се озове до него — в случая това е била Лиза. Може да е имал проблем с авиолинията или с пътуването със самолет по принцип. Самата аз съм искала да убия някой дразнещ пасажер на два-три пъти.

— Възможно е и определено е доста обезпокоително — отвръщам аз, — но не ми се струва вероятно. Самият факт, че е била Лиза Рийд — транссексуален човек и дете на конгресмен? — Поклащам глава. — Тук не става въпрос за съвпадение. Той обича да планира и да контролира нещата. Изборът на жертва е неразделна част от процеса. Може и да греша, но… на мен не ми се струва случайно убийство.

Кали обмисля думите ми и кима.

— Права си.

Вървим по пътеката. Този 737-800 е с нормално разпределение на местата — редове от по три седалки от двете страни. Въздухът е хладен, но още не е студен. Самолетите успяват да задържат топлина. Стигаме до 20F.

— Какво са свършили криминолозите им, Кали? — питам аз.

Тя преглежда доклада.

— Направили са много снимки, преди и след като тялото е било преместено. Взели са багажа ѝ и са го отнесли долу в хангара. Това е всичко.

— Май са приключили много набързо — отбелязва Алън.

Оглеждам известно време наоколо. Няма нищо свръхестествено тук. Това е просто мястото, на което едно човешко същество е убило друго. Животът е бил отнет на тази седалка до прозореца. Аз вярвам в душата и точно тук есенцията на Лиза Рийд, същността ѝ е изчезнала завинаги.

Шокирана съм, както винаги, колко неподходящо място за смърт е това. Веднъж видях красива млада жена, убита в калта. Беше гола. И удушена. Езикът ѝ се подаваше от подутата ѝ пребита уста. Отворените ѝ очи се взираха в небето. Все още беше запазила част от красотата си, но я губеше бързо от прииждащата ентропия, която я дъвчеше по краищата. Дори мъртва в пръстта, мястото не изглеждаше подходящо за нея. Никоя гора, земя или небе не биха били. Не съществуваше подходящо кътче, на което да се сложи край на един живот; смъртта сама си създаваше рамки.

— Виждам кръв на мястото ѝ — отбелязва Кали и ме изважда от мислите ми. — Най-лесно ще е просто да вземем цялата възглавница. Нейната и неговата и да потърсим за отпечатъци. Това е добра следа. Едва ли е носил ръкавици, щеше да се стори странно на останалите пасажери. Ще минем с прахосмукачка всичко, за да видим дали ще открием нещо. В общи линии ще направим точно това.

— Мисля, че е взел нещо — намесва се Джеймс.

Обръщам се към него:

— Какво?

— Трофей. Оставил е предмет в нея — кръста. Пада си по символи. Трябвало е да вземе нещо.

Не всички серийни убийци вземат трофеи, но съм съгласна с Джеймс. Струва ми се правилно.

— Може да е било всичко — отбелязва Алън. — Бижу, нещо от дамската ѝ чанта, малко от косата ѝ. — Свива рамене. — Всичко.

— Ще претърсим нещата ѝ, за да проверим дали нещо очевидно липсва — казвам аз.

— Става все по-студено, така че ни кажи какъв е планът, сладкишче.

Кали е права. Започвам да го надушвам, но тук няма нищо друго, което да ми помогне.

— Двамата с Джеймс ще останете тук, за да довършите работата си. Обадете ми се, когато приключите. Алън, искам да ме закараш до жилището на Лиза. После ще се заемеш с разпитите на свидетелите. Стюардеси, пасажери, абсолютно всички. Разбери също така как нашият човек си е купил билета. Дали е използвал пари в брой? Кредитна карта? Ако е платил с кредитна карта, вероятно е използвал фалшива самоличност. Как е успял да го направи?

— Заемам се.

Кали също кима в знак на съгласие.

Поглеждам за последно прозореца, до който е умряла Лиза, и си тръгвам завинаги оттук. В един момент всичко ще избледнее, сигурна съм. Някой ден ще седна на мястото до прозореца и въобще няма да се сетя за Лиза Рийд.

Някой ден.

6.

Двамата с Алън пътуваме по магистралата към Александрия. Нямаме голяма компания на пътя, само още няколко нощни шофьори, които вероятно също като нас мечтаят вече да са в леглата си.

Колегата ми мълчи, докато шофира. Парното е пуснато на максимум, за да се справи със студа. Мракът е завладял всичко — навсякъде господстват тишината и спокойствието.

— Как така студът кара нещата да изглеждат по-спокойни? — чудя се на глас.

Алън ме поглежда и се усмихва.

— Нещата са по-спокойни. Ти си свикнала с Лос Анджелис. Там не става достатъчно студено и хората и животните не са принудени да се прибират. Тук е така.

Прав е. Преживявала съм го. Когато бях между шест и десет години, преди майка ми да почине от рак, си правехме семейни пътувания с кола. Мама и татко си вземаха отпуска по едно и също време и прекарвахме по две седмици в обикаляне на САЩ.

Помня трудните моменти от тези пътувания: безкрайната песен на гумите върху пътя и постоянно преминаващия покрай погледите ни свят. Това се превръщаше в една изключително болезнена скука. Също така помня, че играех разни игри с майка ми. Аз-шпионинът и броене на едноочки (коли, на които само един от фаровете работеше). Пеехме силно и фалшиво. Най-вече обаче помнех местата, на които ходехме.

За период от пет години видях едни от най-красивите забележителности на Съединените щати: националния парк „Роки Маунтин“, „Йелоустоун“, „Маунт Ръшмор“. Прекосихме Мисисипи на няколко места и ядохме супа от бамя в Ню Орлиънс. Рядко отсядахме в хотели, предпочитахме да лагеруваме.

Една година татко се амбицира и ни заведе в северната част на Ню Йорк през есента. Искаше да видим Катскил Маунтин, където се предполага, че е подремвал Рип ван Уинкъл3. Пътуването беше непоносимо дълго и когато пристигнахме, вече бяхме изключително изтощени и разнебитени. Отбихме в къмпинга и аз излязох от колата като светкавица.

Дърветата бяха невероятни — ниски и високи, млади и стари вечнозелени, които бяха започнали да пожълтяват. Беше студено, както е студено тук, студът щипеше бузите ми и дъхът ми излизаше на пара.

— Не само че трябва да пикая в гората — оплака се майка ми, — но и задникът ми ще трепери, докато го правя.

— Не мислиш ли, че е много красиво? — попита баща ми, изпълнен с изумление и глух за гнева ѝ.

Това беше едно от нещата, които обичах в него. Той беше вечно млад, що се отнасяше до начина, по който гледа на света. Майка ми беше по-предпазлива. Също като мен и тя имаше своята цинична страна. Беше здраво стъпила на земята, което е особено важно, а татко обичаше да лети в облаците и това също си имаше своя чар.

Помня как мама се обърна към него с намерението да продължи да се оплаква, но в крайна сметка не го стори, когато видя изписаната на лицето му радост. Прогони недоволството си и се огледа наоколо. Най-накрая видя онова, което и баща ми; зарази се от доброто му настроение и получи място в мечтата му.

— Така е — съгласи се мама. — Наистина е много красиво.

— Може ли да разгледам? — попитах аз.

— Разбира се, скъпа — отвърна баща ми. — Но не е се отдалечавай, стой наблизо.

— Добре, татко — съгласих се аз и хукнах към дърветата.

Удържах на думата си и останах наблизо. Нямаше нужда да ходя надалече, само след петдесет стъпки вече бях сама — по-сама, отколкото някога съм била. Спрях, за да осмисля положението си; не бях изплашена, а по-скоро ми беше интересно. Излязох на малко празно пространство, заобиколено от високи дървета, които също бяха започнали да пожълтяват, но все още не се бяха предали напълно. Протегнах ръце, наклоних глава назад, затворих очи и се заслушах в спокойствието и тишината.

Години по-късно намерих трупа на млада жена в горите на Анджелис Крест и си спомних това спокойствие и тишина. Зачудих се какво ли е усещането да те убият в средата на нищото, да получиш това усамотение като катедрала за писъците си.

Бях на десет години по време на това пътуване до Ню Йорк и то беше последното, преди мама да се разболее. Когато мисля за родителите си, винаги се сещам за тях тогава, на тази възраст — само на трийсет и трийсет и една, по-млади, отколкото съм аз сега. Когато мисля за детството си, се сещам за тези пътувания, за игрите на Аз-шпионинът, едноочки и „пристигнахме ли вече“ и за оплакванията на майка ми. Спомням си щастието на баща ми, колко много го обичаше мама, листата, дърветата и как тяхното спокойствие беше красиво, а не напомняше за смъртта.

Апартаментът на Лиза е ново строителство и е разположен близо до центъра на Александрия. Сградите са хубави, но не се вписват в обстановката.

— Сякаш Калифорния е дошла на гости на Вирджиния — отбелязва Алън, като облича в думи мислите ми.

Отвън апартаментът е от кафяво дърво и замазка, със своя малка алея. Все още никой не е влизал, няма опъната жълта полицейска лента на вратата. Спираме колата, излизаме от нея и отиваме до предната врата. Алън ще разгледа апартамента с мен, преди да се заеме със свидетелите.

Отбихме се до моргата, за да взема ключовете на Лиза. Разглеждам ги на слабата светлина от уличните лампи, за да намеря онзи, който ни трябва.

— Вероятно е този — сочи към един златист ключ Алън.

Вкарвам го в ключалката и успявам да отключа. Прибирам връзката с ключове в джоба и двамата вадим оръжията си.

— Път на дамите — казва Алън.

Апартаментът има две спални, едната от които също така се ползва като домашен офис. Проверяваме ги заедно с малката баня за гости и основната баня, преди да приберем оръжията си.

— Приятно местенце — отбелязва Алън.

— Аха.

Наоколо властват земните тонове — приглушени са, но не и безлични. Навсякъде има цветове — от малките кафяви възглавнички на дивана до белите памучни завеси със сини цветя по краищата. Всичко е чисто и не мирише лошо на домашни любимци, мръсно пране или оставена храна. Тя не е пушела. Дървената масичка за кафе пред дивана е покрита с приятен безпорядък от списания и книги. Лиза е била подредена, но не и прекалено подредена.

— Мога ли вече да тръгвам? — пита Алън.

Поглеждам си часовника. Часът е 5:00.

— Разбира се. Преди да се впуснеш в преследване на свидетели или в търсене на паричната следа, проучи за убийства, извършени по подобен начин.

— Имаш предвид кръста?

— Кръста или символите, които е оставил по него. Не мисля, че ще намерим някои стари случаи, но може да попаднем на нови.

Алън се намръщва.

— Смяташ, че е действал от известно време и едва сега е решил да се разкрие?

— Да.

— Лоша идея от негова страна.

— Да се надяваме, че наистина е такава.

Оставам сама. Не пускам лампите. Зората изгрява и на мен ми се иска да видя дневната, както я е виждала Лиза. Сядам на дивана, който е от кафяв микрофибър, диван като хиляди други, само дето този е бил нейният. Тя е седяла тук, отново и отново. Успявам да позная кое е било любимото ѝ място — една от възглавниците е по-износена от останалите.

Среден на големина плосък телевизор е разположен на нужното разстояние срещу дивана. Представям си я как е седяла тук на изключени лампи, а сенките са танцували по лицето ѝ. Виждам шишенце лак на масата и се усмихвам. Гледала е телевизия, докато си е лакирала ноктите. Намирам книга на страничната масичка, някакъв глупав любовен роман. Вероятно така е разпускала, четяла е, докато е чакала лакът да изсъхне.

Това място е било светилище, убежище, а аз смятам да го оскверня безнаказано. Осъзнавам, че в това отношение не се различавам много от убийците, които преследвам. Ще претърся този дом, ще отворя всяко чекмедже, ще прочета имейлите ѝ и ще надникна в аптечката. Ще прекося всякакви граници на личното пространство, докато не остане нищо за намиране.

Някога Лиза е можела да заключи вратата си и да запази тайните си скрити от света, но вече не. Убийците, които преследвам, се опияняват от тази концепция.

Моите мотиви са по-чисти, но преди много време осъзнах, че нямаше да оцелея, докато си върша работата, ако съм нечестна със себе си, а истината е, че аз също малко се опиянявам, когато претърсвам дома на някоя жертва, и изпитвам вълнение от това воайорство. Мога да погледна, където си искам, да докосна каквото си искам, и да отворя всяка една врата. Това може да ти замае главата и донякъде разбирам защо на психопатите им харесва толкова много.

Ставам и отивам в кухнята. Малка е, но в същото време е функционална и чиста. Плотовете са от кафяв гранит. Хладилникът е от неръждаема стомана с микровълнова, готварска печка и съдомиялна в същия цвят. Отварям няколко шкафа и надниквам в тях. Намирам бели сервизи, чинно подредени.

Хладилникът е почти празен. На вратата му е залепена бележка — списък за пазаруване. На нея пише: „Трябват ми бутилирана вода, кърпички, макарони и сирене“.

Вече не ти трябват, мисля си аз.

В чекмеджетата в кухнята няма нищо. Прибори, телефонен указател, химикали и листчета. Не съм изненадана. Лиза е човек, който е трябвало да се крие. Тя не би държала тайните си на място, на което някой гост случайно може да ги намери.

Отивам в спалнята. Тя не е много голяма, подът е покрит с лъскав бежов килим. Леглото е голямо и е завзело голяма част от пространството. Земните тонове продължават и тук. Лиза е намерила своята същност в обзавеждането — женствена, а не момичешка.

Прехвърлям се на онова безценно скривалище, в което жените най-често крият тайните си — нощното шкафче. Отварям най-горното чекмедже и не оставам разочарована. Вътре има торбичка с марихуана и листчета за цигари. Също така виждам бебешко олио и списания със снимки на мускулести голи мъже. Оглеждам се и забелязвам музикалната уредба.

Представям си как Лиза си пуска диск, запалва си цигара с трева и вдишва дима, докато разлиства страниците на списанието, за да намери нужната визуална искра. Успява, отпуска се в леглото, взема бебешкото олио…

Тук пътищата ни се разделят, Лиза.

Когато моите пръсти се спускат на пътешествие там долу, намират друго оборудване. Никога не съм имала пенис, не съм и искала, но съм ги държала в ръцете си. Знам какво е чувството, как миришат, какви са на вкус, но нямам представа какво е да имаш такъв и какво е чувството, когато го докосваш.

Това тревожило ли те е? Била си привлечена от мъжете и си искала да станеш жена. Странно ли ти е било, когато ръката ти е хващала пенис? Превръщала ли си го в нещо друго във фантазиите си?

Опитвам се да го постигна, да усетя онова, което е усещала Лиза, но не успявам.

Затварям горното чекмедже и отварям това под него. Вътре намирам само книги с меки корици.

Премествам се на дрешника ѝ и започвам да преглеждам чекмеджетата му. Все едно гледам моя. Тук вътре няма никакви мъжки вещи. Сутиени, бикини, тениски и дънки. В килера положението е същото — различни рокли, панталони и обувки. Имала е добър вкус, класен, с нюх към модата. Мирише ми на ментета, но няма следа откъде са закупени.

Излизам от стаята и влизам в банята до нея. Отново съм шокирана, че се озовавам в дамско местенце. Гримове, люфа, сапун с аромат на лавандула, кристали за вана, розови самобръсначки и лосион за ръце. Дори тоалетната седалка е спусната. Дали е уринирала седнала или права?

Аптечката е принадлежала на здрава жена. Вътре има аспирин, бинт, основните неща. Няма антидепресанти или болкоуспокояващи. Всъщност няма никакви лекарства, което ме изненадва, преди да осъзная истината. Взела ги е със себе си в Тексас.

В шкафчето под мивката няма тампони, за които да се пресегнеш, докато седиш на тоалетната чиния, а само парцал и препарат за почистване на бани.

На пода има дигитален кантар и по навик се качвам на него, все още се опитвам да бъда Лиза. Пренебрегвам лъжите му, както вероятно е правила и тя. Оглеждам се за последно и излизам от банята, за да проверя домашния ѝ офис.

Той е обзаведен в същите земни цветове като останалата част от апартамента. Бюрото е разположено под прозореца. Можела е да гледа през него, когато ѝ се прииска, но плоският ѝ компютърен монитор е бил защитен от светлината му. Самото бюро е направено от тъмно дърво, нито от масивно такова, нито от някакво леко, нещо по средата. Лиза е харесвала дърво, това е повече от очевидно. Виждам много малко метал в мебелите ѝ.

До бюрото ѝ има картотека. Висок метър и осемдесет рафт е разположен на насрещната стена. Той също е от тъмно дърво. Хвърлям поглед на заглавията на книгите. Почти всички са пътеводители с гей/лесбийска насоченост: „Гей пътуване в Италия“, „Мадрид — просто фантастично“ и подобни.

Правя проверка на картотеката, но не намирам нищо интересно. Ще я прегледаме щателно, но сега не съм тук за това. Търся нещо, каквото и да е, което може да ни насочи в правилната посока.

Разглеждам бюрото. Чисто е. На него има само подложка за чаша и химикал. Затварям очи и се опитвам да си представя сутрешния ѝ ритуал. Събувам си обувките, защото Лиза е ходила боса тук, върху тези плюшени килими.

Представям си я как се събужда сутрин, отива до кафе машината, налива си гореща чаша кафе и идва да седне, още сънена, пред компютъра…

Не, не ми се струва правилно.

Има една голяма разлика между Лиза и мен. Когато се събуждам сутринта, косата ми е истинска каша, очите ми са подпухнали и дори може да имам крещяща нужда да си оскубя мустака, но никога не съм се тревожила, че някой неочаквано ще почука на вратата ми и ще разбере, че не съм жена.

Лиза се е притеснявала постоянно за това. Затварям очи и започвам всичко отначало.

Представям си я как се събужда. Първата спирка е банята. Душ, бръснене на краката, ако е необходимо, миене на зъбите. Оправяне на косата. Гримиране — нищо екстравагантно, просто грим, който да я увери, че от огледалото я гледа женско лице. Всички донякъде сме роби на огледалата, но при Лиза положението е било още по-сериозно.

Дрехите са обикновени — тениска и анцуг, но лицето ѝ е гримирано, преди да седне да си пие кафето. Още със ставането се подготвя за вероятността да бъде видяна от някого.

Сега останалото ми се струва правилно: чашата кафе, ходенето боса в офиса.

Сядам в стола и пускам компютъра. Тапетът на десктопа ѝ е зашеметяваща снимка на египетските пирамиди на фона на безоблачно синьо небе.

Отварям браузъра и преглеждам историята, за да видя какви сайтове е посещавала. Те са смесица от бизнес и шопинг. Намирам нейния уебсайт — „Рейнбоу Травълс“. На първата страница има снимка. Лиза, усмихната, красива. Никога не бих разбрала, че това прекрасно създание не е започнало живота си като жена.

Снимки…

Ставам, излизам от домашния офис и се връщам първо в дневната, а после и в спалнята. Бях права — няма снимки по стените. Няма снимки на семейството ѝ — на Розарио и Дилън — нито пък на самата нея. Има плакат на Пикасо и черно-бяла фотография на Ансел Адамс, но нищо повече.

Тази странност ме учудва. Защо няма снимки? Дали е било болезнено за нея да вижда лицата на родителите си всеки ден? Или просто е продължила да ги предпазва от себе си и се е тревожела някой посетител в дома ѝ да не направи връзката между нея и тях?

Връщам се обратно в офиса и продължавам работата си на компютъра. Проверявам пощата ѝ. Намирам много бизнес кореспонденция, имейли, свързани с онлайн покупките, и отново се натъквам на същата странност — няма нищо лично. Това е киберпространствената версия на липсата на семейни снимки.

Започвам да си мисля, че Розарио не беше права, като каза, че Лиза е била щастлива. Апартаментът е чудесен, Лиза е ръководела свой собствен бизнес, имала си е плоския телевизор, тревата и бебешкото олио и всичко това е прекрасно, но мисля, че домът ѝ е бил място, изпълнено със самота и ежедневна рутина.

Не намирам никакви имейли от и до приятели, никакви посещения в сайтове за запознанства, въобще няма нищо, което да подсказва за социален живот.

Въздишам и се отпускам на стола. Не съм доволна. Къде е Лиза на това място? Къде е душата ѝ?

Кракът ми сритва нещо под бюрото. Намръщвам се, избутвам стола назад и се навеждам, за да го вдигна. Сърцето ми забива по-бързо, когато виждам какво е.

В ръцете си държа бележник с кафява кожена подвързия, на който със златни букви пише „Дневник“.

— Да си дойдем на думата — промърморвам аз.

Лиза е писала за първи път преди седмица. Почеркът ѝ е красив, четлив и със заврънкулки. Чета.

Довършвам последния ред от написаното в този ден и си прочиствам гърлото. Прехвърлям се на следващата бележка, написана два дни по-късно.

Намръщвам се. Написаното свършва тук. Прокарвам пръст по вътрешността на страниците и откривам, че няколко листове от дневника са били скъсани. Прелиствам нататък.

Тогава го виждам.

И замръзвам.

Ръцете ми започват да треперят. Отварям дневника по-широко, за да се уверя, че не си въобразявам.

В горната част на една от страниците има нарисуван на ръка символ.

Череп и кръстосани кости.

Под него е написано:

Изтървавам дневника на бюрото. Сърцето ми направо препуска.

Той. Бил е тук. Мъжът от самолета.

Мъжът, който е убил Лиза.

7.

Значи ни оставя следи — заявява Алън, но не е особено доволен от този факт.

— Също така ни е дал ултиматум. Хванете ме или ще убия отново.

В момента, в който със сигурност разбирам, че един убиец е сериен, всичко спира. Това е момент на пълна тишина, на затаен дъх. Земята престава да се върти и едно тихо жужене изпълва главата ми и започва да пулсира във вените ми.

Това е ужасен стопкадър, необходима минута, в която приемам бремето на професията си: докато не го хвана (него, нея или тях), убийствата ще продължат. Всеки, който умре от сега нататък, е моя отговорност.

Едно е да знаеш, че няма да се спрат, докато не ги заловиш. Съвсем друго е да ти заявят открито, че вече се подготвят за следващата си жертва. Напрежението е на съвсем друго ниво.

— Мамка му — ядосва се Алън. — Изморих се от тези хора. Не знаят ли, че хич не са оригинални?

— За тях това винаги е ново.

— Да. Какво искаш да направим?

Обадих се първо на Алън, без да се замисля особено много. Имах нужда да говоря с някого и да му споделя какво съм открила. Шокът от адреналина започва да отшумява.

— Какво разбра до момента? — питам аз.

— Използвал е кредитна карта, за да си купи билет за самолета. Картата е валидна. Оказа се, че е издадена преди няколко години. Имам адреса и съм тръгнал натам.

Сърцето ми се свива.

— Какво е името на картата?

— Ричард Амброуз.

— Истинският Амброуз, който и да е той, вече е мъртъв.

— Аха.

Ако нашият извършител беше създал тази самоличност, картата щеше да е издадена наскоро.

— Вероятно е намерил човек, който прилича на него — мисля на глас аз. — Това поне ще ни помогне донякъде.

— Искаш ли да продължа с настоящата си работа, или да дойда при теб?

— Отиди в дома на Амброуз. Аз съм си добре тук. Просто се шокирах.

— Двамата с Нед ще огледаме и след това ще ти се обадя.

Когато Алън го обучавали за отдел „Убийства“, менторът му казал, че бележникът е най-добрият приятел на детектива и този приятел трябва да си има име. Алън кръстил своя Нед. Така си остана и до ден-днешен. Виждала съм го да вади от вътрешния си джоб много превъплъщения на Нед. Той е верен приятел.

— Добре.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Естествено. Продължавай с твоите си занимания.

— Ти да видиш — отвръща Кали, когато я запознавам със ситуацията. — Нашият ненормален Хензел ни оставя кървави трохи.

Джеймс беше прав, мисля си аз. Той взима по нещо от жертвите си. Каза ни, че го прави.

— Как върви при вас? — питам аз.

— Приключихме с прахосмученето. Нямам представа доколко това ще помогне, преди да го отнесем в лабораторията. Не намерих никакви отпечатъци, но забелязах няколко размазани участъка на подлакътниците, където вероятно е имало такива.

— Сигурно ги е избърсал.

— Не е глупав нашият Хензел, но в крайна сметка не сме очаквали да бъде.

— Това означава, че го има в системата.

— Защо?

— Той ни оставя следи, Кали. Иска да знаем, че е там и че трябва да го преследваме. Защо си е направил труда да си изтрие отпечатъците? Мисля, че е знаел, че ще ни отведат право при него.

— Хмм. Ако е така, това, макар и не особено полезно, ни осигурява нова информация. Той има криминално досие, държавен служител е или е бил в армията или службите на реда.

— Пак е нещо. Какво друго намерихте?

— Все още нищо. Тъкмо щяхме да махаме възглавниците на седалките. Остава да сваля отпечатъци от багажните отделения и сме готови.

— След това искам да дойдете тук. Трябва да обработим апартамента.

От другата страна на линията се разнася драматична изтормозена въздишка.

— Няма покой за бъдещата булка, а?

Ухилвам се.

— Спокойно. Мерилин все още се занимава с приготовленията, нали?

Мерилин е дъщерята на Кали.

— Не се тревожа за нея, а за помагачката ѝ.

Намръщвам се.

— Коя е тя?

— Кърби.

Повдигам вежда.

— Кърби като Зайченцето Кърби?

— Че има ли друга?

Кърби Мичъл е ексцентричната телохранителка, която наех преди известно време, за да ми помогне да защитим потенциална жертва. Тя е в началото на трийсетте си години, висока е метър и седемдесет, руса, нахакана и с остър език, какъвто може да се очаква от една калифорнийка. Истината за Кърби обаче е малко по-различна. Тя е бивш служител на ЦРУ или „нещо подобно“, както самата обича да казва. Носят се слухове, че е прекарала много време в Южна Америка като наемен убиец на американското правителство. Не изпитвам никакви съмнения за това. Кърби въпреки всичките си хилядакиловатови усмивки и „остроумни“ забележки е смъртоносно създание.

Също така е лоялна, забавна и успя да се впише в живота на хората от екипа ми.

— Защо си избрала Кърби?

— Защото за убийца има страхотен вкус, Смоуки. Много е изтънчена.

— Разбирам.

— Но се нуждае от наглеждане, нали се сещаш?

— О, да, разбира се, че се сещам.

Понякога Кърби е изключително твърдоглава и етичният ѝ компас има нужда от лека настройка.

Кали въздиша.

— О, добре, де, сигурна съм, че всичко ще бъде наред. Казах ѝ да не наранява никого прекалено много, ако се опита да ми вземе повече пари.

— „Прекалено много“? — учудвам се.

Сигурна съм, че в момента приятелката ми се усмихва.

— Каква е ползата да имаш убийца за помощница, ако не можеш малко да я насъскаш срещу доставчиците?

Обаждам се на Розарио Рийд и я запознавам с новите неща. Тя не проговаря известно време.

— Той… той е бил там? Мъжът, който е убил моята Лиза?

— Да.

Отново настъпва мълчание. Знам какво изпитва. Тъга, ярост, злоба. В безсилието си желае да нарани човека, който е направил това, защото той не само ѝ е отнел детето, но и безсрамно е влязъл в апартамента и в живота му.

— Розарио, трябва да те питам: имаш ли представа за какво говори дъщеря ти в дневника си? Голямата тайна, която споменава?

— Идея си нямам наистина.

Така ли е? Или ме лъжеш?

Засега оставям нещата.

Тя въздиша.

— Какво смяташ да правиш?

— Когато екипът ми приключи със самолета, ще дойдат тук. Ще изследват всеки милиметър от апартамента.

— Разбирам. — Отново настъпва тишина. — Благодаря ти, че ме държиш в течение, Смоуки. Моля те, обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

Розарио затваря и в този момент осъзнавам, че не ме попита какво друго пише в дневника на Лиза.

Май в крайна сметка ще се окаже, че лъжата не ти е непозната. Може би си знаела, че Лиза не е била толкова щастлива, колкото ти си мислела.

Не мога да я виня за това. Аз също искам да си спомням една перфектна Алекса.

Телефонът ми иззвънява. Алън е.

— Не само че Ричард Амброуз е мъртъв — съобщава ми направо той, — но и тялото му още е тук.

Проклинам се. Това излиза извън контрол.

— Дай ми адреса. Ще си хвана такси и ще дойда при теб.

8.

Наближава десет часът и липсата на сън започва да ми личи. Очите ми са сухи, имам лош дъх и изпитвам болки, които обикновено не ми правят впечатление.

Съсредоточавам се върху времето и небето, за да се поразбудя. Благодарение на студа въздухът е свеж, а небето е невероятно синьо. Слизам от таксито и вятърът веднага ме захапва, но усещането не е неприятно. Слънцето въобще не топли, то не е нищо повече от източник на светлина.

Ричард Амброуз живее в неголяма стара къща. Покривът ѝ е наклонен — характерна черта за къщите на местата, на които вали сняг. Отвън е почти изцяло от сив камък със сини и бели первази. Намира се в голям двор, покрит с есенни листа.

Кварталът е тих и много очарователен. Представям си топъл ябълков сайдер на Хелоуин и как децата събират листата на купчини, за да могат да скачат върху тях. Не съм от онези калифорнийци, които смятат, че Калифорния е най-хубавото място за живеене в света. Виждам очарованието на кътче като това и преимуществата му. Дори бих дошла да живея тук, ако не беше снегът.

Не обичам сняг.

Плащам на таксито и то продължава по пътя си. Тръгвам през листата, докато не стигам до бетонната веранда. Забелязвам, че един от съседите наднича през завесата си. Предната врата е открехната. Отварям я широко и веднага съм връхлетяна от сладко-киселата миризма на смъртта.

— Господи — промърморвам си под носа и преглъщам, за да потисна нещо влажно и лепкаво, което се опитва да се качи в гърлото ми.

Влизам и затварям вратата след себе си.

Вътре е топло — по-топло, отколкото трябва да бъде, сякаш парното е развалено.

Нима си ни подготвил малък подарък? Превърнал си къщата в сауна, за да може тялото да омекне и да завони?

Вдишвам дълбоко през ноздрите си и се боря с желанието си да повърна. Нямам маска, която да си сложа, или ментол, който да намажа под носа си. Това е поредният номер: вдишай дълбоко от вонята и залъжи обонянието си. Нищо обаче не върши толкова добра работа, колкото един противогаз. Вонята на смъртта е прекалено силна.

Къщата на Амброуз има старинен вид и отвътре. Подовете са от тъмно дърво и макар да са лъснати до блясък, изглеждат стари и изтъркани, което им придава автентичен вид. Стените са на мазилка, а лампите са стари и се връзват чудесно с обстановката.

— Алън? — провиквам се аз.

— Горе съм.

Стълбите към втория етаж са точно пред предната врата. Те са тесни и оградени със стени от двете страни. Докато ги изкачвам, се чува тракане и скърцане; те също са от старо дърво. Вонята на разложение става все по-силна.

Стигам до площадката на стълбите и се изправям пред друга стена. Вляво и вдясно има коридори.

— Къде си? — питам аз.

— В спалнята — провиква се в отговор Алън, а гласът му се носи отляво.

Тръгвам натам под протестите на дървото, върху което стъпвам. Звучи като раздразнителен дъртак или скастряща те майка. Минавам покрай един плакат, който представлява скица на Пикасо — Дон Кихот на коня си.

Най-накрая стигам до спалнята.

— Уха — намръщвам се аз.

Алън стои в долната част на леглото и гледа нещо, което някога е било живо същество.

Амброуз лежи по гръб, а ръцете му са прибрани до тялото. Отдавна е спрял да се подува. Кожата му е сметаново бяла на места и черна на други. От двете страни на матрака са текли телесни течности и са капали по пода. Вонята тук е направо премазваща. Устата ми се пълни със слюнка. Алън като че ли не се влияе от обстановката.

— Според степента му на разложение смятам, че е мъртъв от десет до двайсет дни — отбелязва той.

Кимам.

— Също така е сам — констатирам аз. — Няма никакви насекоми, което подсказва, че къщата е била затворена. Разбра ли причината за смъртта?

Алън поклаща глава.

— Не виждам никакви дупки от куршуми, а разложението е прекалено сериозно, за да разбера дали е бил удушен, или гърлото му е било прерязано.

— Това тук е извършено по чисто функционални причини — промърморвам аз. — Няма радост. Убиецът се е нуждаел от самоличността му, това е всичко.

— Като стана въпрос, ела да видиш нещо.

Алън ми подава снимка в рамка 20x25 см. На нея е приятен на външен вид мъж в средата на четиресетте си години, с тъмна коса и чаровна усмивка. Амброуз не е бил красив като филмова звезда, но се съмнявам да е имал някакви проблеми с жените. Най-интересното е, че е поддържал мустак и брада. Връщам снимката обратно на Алън.

— Избрал е Амброуз, защото са били на сходна възраст, височина и външен вид — констатирам аз. — Знаел е, че ще бъде на самолет, в затворена среда. Не е можел да си позволи прекалено натруфена или сложна дегизировка. Обзалагам се, че е отишъл гладко избръснат на летището и е използвал шофьорската книжка на Амброуз. Казал е на служителите, че тъкмо е избръснал мустака и брадата си. — Свивам рамене. — Ако е бил уверен, достатъчно чаровен и основните физически прилики са били налице, едва ли е имал някакви проблеми.

— Не знам. Струва ми се доста рисковано. Ами ако беше попаднал на някой доста мнителен служител, който да направи по-сериозна проверка?

— Нашият човек е убил в самолет във въздуха. Не мисля, че рисковете са му проблем.

— Права си.

— Освен това, ако трябва да бъдем честни, с малко адекватно социално инженерство всичко става доста лесно.

Проблемът на честните хора е, че са честни хора. Те очакват останалите също да бъдат такива. Ако някой им каже, че е водопроводчик и е облечен в работните дрехи на водопроводчик, значи е такъв, а не предрешен сериен убиец. Тед Бънди носел гипс на ръката си и помолил някакво младо момиче да му помогне да качат един фотьойл във вана му. Бил красив и очарователен, а тя била честен човек и му помогнала, без дори да се замисли. Той от своя страна, понеже бил зъл, я убил също без дори да се замисли. Сигурна съм, че момичето не е можело да повярва на случилото се.

За съжаление, хората смятат, че сега сме много по-внимателни и че номерът със счупената ръка на Бънди няма да мине. Грешат. Не само че ще сработи днес, но ще сработи и след сто години. Просто така са устроени човешките същества.

— Какъв е планът? — пита Алън.

Въздишам.

— Нещата започват да стават много сложни. Вече имаме три места, които трябва да обработим — самолета, апартамента на Лиза, а сега и тази къща. Кали и Джеймс няма да се справят с всичко. — Поклащам глава. — Ще се обадя на заместник-директора.

— Време е да започнем да играем по правилата, сър — казвам му аз. — Вече имаме три местопрестъпления. Ако трябва да следваме буквата на закона, убийството на Амброуз е отговорност на местните. Ако се заема с него, не само навлизам в чужда територия, но и слагам конфиденциалността пред бързото разрешаване на случая. Не мога да го направя.

Разследването на едно убийство винаги е придружено от сериозно медийно отразяване. То е като бомбардировка, няма никакъв финес в него. Влагаш всички налични ресурси в разследването, защото, ако не откриеш нещо в първите четиресет и осем до седемдесет и два часа, не е много вероятно да откриеш каквото и да било след това. Това изплува в главата ми, докато гледах разлагащия се труп на Ричард Амброуз и осъзнах, че решавам нечий чужд проблем. Както вече казах на Розарио — аз работя за жертвите. Не за нея, не за съпруга ѝ и определено не за политическото благо.

Заместник-директорът въздиша.

— Има ли някакъв друг начин?

— Не и етичен, сър. Тук имаме доста сериозно местопрестъпление. Цялата къща трябва да бъде изследвана. Става въпрос за кражба на самоличност, трябва да разпитаме пасажерите на самолета и служителите на летището и в самолета. Освен това е напълно възможно да започнат да се появяват стари жертви и да изпълни обещанието си за нови убийства, докато го хванем. Ако искаме да свършим добра работа с този случай, трябва да намесим и местните служби на реда.

Следва дълга пауза.

— Съгласен съм, но ние ще работим над убийството на Лиза Рийд. Законово това е наше право. Не искам никой друг да припарва до апартамента ѝ — и докладът на съдебния лекар не трябва да бъде разпространяван. Няма да е много благоприятно за разследването ти, ако информацията за кръста изтече.

— Така е.

— Преди да се обадиш на кавалерията, искам да ни осигуриш малко въздушно прикритие, Смоуки.

— Какво по-точно?

— Обади се на Розарио Рийд. Обясни ѝ, че вече не е практично и дори възможно да държим този случай под капак. Накарай я да разбере, че така само ще сме възпрепятствани да намерим убиеца на Лиза. Помоли я като майка и съпруга на политик. Аз ще се оправям с директора.

— Да, сър.

— Решението ти е правилно, Смоуки.

Намирам се в предния двор. В краката ми летят листа, а студеният и свеж вятър щипе бузите и ръцете ми. Засега е добре дошъл, тъй като прочиства миризмата на смърт от ноздрите ми.

— Доверявам се на преценката ти, Смоуки — казва ми Розарио. — Наистина мисля онова, което ти казах в колата: Лиза е твоят приоритет.

— Оценявам го. Просто исках да те предупредя. Също така… — поколебавам се.

— Да?

— Ако трябва да бъда честна, няма да е лошо да убедиш директора, че вярваш в решенията ми.

— Ще разговарям лично с него.

— Благодаря ти. Натъкнах се на асистентката му и тя малко ме поизнерви. Не съм свикнала да играя на това игрище.

— Рейчъл Хинсън ли? — Розарио като че ли се развеселява. — Тя изглежда страшна, да, но и аз съм такава. А и съм с десет години по-голяма от нея. Направи каквото е необходимо.

— Слушам.

Розарио затваря. Обръщам се към Алън, който ме чака на верандата с ръце в джобовете на якето си. Кимам.

— Обади се на местните.

9.

Връщам се в апартамента на Лиза, като този път съм с Кали и Джеймс. Алън разговаря с местните власти в къщата на Амброуз. Няма нужда да бъда там. Амброуз е бил използван и захвърлен. Той не е бил важен за убиеца. Колкото и грубо да звучи, това означава, че не е важен и за мен.

Джеймс оглежда апартамента. Навярно прави същото като мен, потапя се в личността на Лиза. Тя е била важна за нашия ненормалник. Опознаеш ли жертвата, ще опознаеш и убиеца ѝ.

Кали изглежда изморена. Виждам я как изважда шишенце с викодин и лапа едно хапче на сухо.

— Вкусотийка — казва тя, завърта очи от престорено удоволствие и разтрива корема си с артистични движения.

— Как се справяш с това?

— Все още съм пристрастена — отговаря Кали. — Но знам, че ще ми помогнеш да се откажа преди сватбата. Двете с теб ще се заключим в някоя стая и ще си прекараме чудесно, плувнали в пот и повръщано.

— Звучи ми забавно.

— Ще е страшна веселба. Е… какво искаш да направя? Разказвам ѝ за дневника и за откритията си.

— Той е бил тук, Кали. Мисля, че е откраднал няколко от страниците. Искам двамата с Джеймс да излижете това място.

— Мислиш ли, че ще намерим нещо?

Поколебавам се и накрая свивам рамене.

— Не знам. Може би. Искал е да знаем, че е бил тук, и е оставил кръста в тялото на Лиза като следа. Води ни по някаква пътека, но прикрива добре стъпките си… — Поклащам глава. — Не мога да го усетя. Все още нямам достатъчно информация.

Джеймс се появява. Слушал ни е.

— Съгласен съм — казва той. — Единственото, което мога да кажа за него засега, е, че не е млад. Изглежда организиран, добре подготвен и безстрашен, без да е луд, що се отнася до рисковете, които поема. Също така иска да знаем за съществуването му.

И че съвсем скоро ще убие отново, не добавям аз.

— Намерихте ли нещо друго в самолета? — питам аз.

— Не — отговаря Кали. — Тепърва ще изследваме съдържанието на прахосмукачката и кървавите възглавници, но това е всичко.

— Най-сериозното доказателство до момента продължава да е фактът — казва Джеймс, — че е изтрил отпечатъците си. Това означава, че се намира в някоя база данни.

— Да. Този факт и поведението му са най-добрите улики, с които разполагаме. — Въздишам. — Което не е много.

— Пфу — изумява се Кали. — Минали са само двайсет и четири часа, а той допусна най-голямата си грешка — привлече вниманието ни.

Джеймс поклаща глава.

— Така е, но не мисля, че ще го заловим, преди да убие отново.

Кали свива рамене.

— Това не е под наш контрол. За разлика от това тук. Така че да се захващаме за работа.

Напът съм да се съглася с нея, но телефонът ми иззвънява. Алън.

— Лоши новини — казва той.

— Какви?

— Помниш ли, че ме накара да потърся подобни престъпления?

Сърцето ми се свива.

— Аха.

— Направих го, преди да отида в къщата на Амброуз. Вече имаме съвпадение. Дръж се здраво — престъплението е скорошно. Извършено е преди десет дни.

— Бъзикаш ли се с мен?

— За съжаление, не. Нашият човек е в стихията си. И има план.

Затварям очи и разтривам чело. Тези лоши новини като че ли се обединяват с изтощението ми и се стоварват изведнъж отгоре ми.

— Запознай ме с подробностите — нареждам аз.

10. Интерлюдия: Смъртта на Розмари Зоненфелд

Розмари се събужда в шест и трийсет от пронизителния писък на алармата си. Изпитва огромно желание да я изключи и да продължи да спи. В крайна сметка е събота. Мисълта я изкушава, но тя веднага се порицава.

Не, не може така. Ти не можеш да правиш така. Дисциплина — всеки ден, до самия край. Това е единственият начин.

Розмари с усилие се изправя до седнало положение и краката ѝ увисват от леглото. Едното ѝ стъпало колебливо докосва студения дървен под и инстинктивно го отдръпва от него.

Кафе. Нуждая се от кафе.

Тя се протяга и се чуди как е възможно да е толкова схваната и мудна. Все пак е едва на трийсет и четири. От четири години вече е в правия път.

Това е цената, която плащаш за греховете си.

Поглежда през прозореца на апартамента си. От четири години живее в Сими Вали, Калифорния. Дойде тук, за да започне живота си отначало. Жилището ѝ е приятно, с две спални и обзавеждане, което ѝ действа успокоително. Бежови килими, светлокремави стени, дървени подове в спалнята и кухнята, все неща, които я правят щастлива.

Сутрешният въздух е доста хладен, което не е характерно за септември. Розмари е гола и потреперва. Зърната на гърдите ѝ се втвърдяват.

Тя става и тръгва към банята. Изскимтява, когато сяда на тоалетната чиния. Има чувството, че под задника ѝ има лед. Уринира със събрани колене, избърсва се, става, пуска водата. Преди да излезе от банята, се поглежда в огледалото.

Изглеждаш добре, както винаги. За съжаление, това никога не ти е помагало.

Розмари отбелязва, че гърдите ѝ все още са стегнати и перфектни. Коремът ѝ е плосък, без никакви стрии или белези. Висока е метър и шейсет и пет и не е нито слаба, нито дебела. Бедрата ѝ са мускулести, а задникът стегнат. Космите на слабините ѝ са кафяви също като дългата ѝ до кръста коса. Вече не се бръсне там долу.

Перфектно тяло, но защо да не е такова? Винаги правех аборти, когато забременеех, нали? Осем пъти, да, сър. Утробата ми е толкова износена, че едва ли ще мога да имам деца. Но това вероятно е хубаво. Децата заслужават нещо по-добро от мен.

Розмари се извръща от огледалото и мислите си и отива обратно в спалнята. Взема малкото синджирче със сребърен кръст и го слага на врата си. Коленичи до леглото на твърдия и студен дървен под, навежда глава напред, затваря очи и се моли, както прави всяка сутрин.

— Господи, благодаря ти за поредния прекрасен ден, далеч от греховния живот, който някога водих. Благодаря ти, че ми даде сила и воля да стоя далеч от изкушенията и копнежите, които все още ме измъчват. Вече не са така силни, Господи, но все още ме тревожат. Понякога мисля за наркотици и чукане и просто ми се иска да изляза, да се надрусам, да се напия и да лапна някой хубав голям кур. Даже докато изричам това, путката ми леко се подмокря. Но с твоята помощ съумявам да се боря всеки ден. Извърнах се от тези изкушения. Благодаря ти, Господи, че ми даде сила да го направя.

Когато преди години започна да се моли, Розмари не използваше подобен език. Думите ѝ бяха много по-мили, опитваше се да бъде чиста. Но това не беше особено задоволително. Говори с отец Йейтс по темата.

Отец Йейтс беше над петдесет години, но определено беше точен. Той даваше шанс на всички — бивши проститутки, възстановяващи се наркомани, докато намеренията им бяха искрени, беше до тях. Като че ли нищо не можеше да го обезпокои.

— Розмари, разкажи ми за онези нечестиви копнежи, които те спохождат и за които искаш да разкажеш на Бог. Какво чувстваш в тези моменти?

— Те са като пориви, отче. Когато се нуждая от питие или изчукване — извинявай, отче — когато се нуждая изключително много от тези неща, имам чувството, че ме връхлитат черни вълни една след друга. Ако ги задържа вътре в себе си, тези пориви само стават по-силни. Но ако говоря за тях, ако ги облека в думи, изпитвам известно облекчение.

— Дай ми пример.

Розмари се опули насреща му.

— Искате да ви кажа каквото мисля?

— Точно така.

— Не знам, отче. Става въпрос за някои доста мръснишки неща.

Отец Йейтс се усмихна.

— Розмари, чувал съм всяка неприлична дума, която съществува на този свят. Чувал съм такива неща по време на изповед, които ще те накарат да настръхнеш цялата — бруталности, фантазиите на педофили. Уверявам те, че мога да се справя с онова, което ще ми кажеш.

Тогава Розмари го погледна и повярва на думите му, но въпреки това ѝ беше трудно. Чувствата, които изпитваше, и думите, необходими за описването им, бяха нейната тайна. Имаше времена, когато изживяваше тези думи и ги изричаше без никакви проблеми. Но това се беше променило.

От друга страна…

Розмари усещаше, че може да получи известна доза облекчение, като изрази с думи мрачните пориви, които се надигаха в нея.

Ами ако…

Това беше най-голямото опасение от всички, проблемът, който ни пречеше да си признаем греховете.

— Отче, ако… ако аз си… — Тя прехапа треперещата си устна. — Обещавате ли да ме харесвате и след това?

Срамуваше се от него и наведе глава. Отец Йейтс я хвана за брадичката и я накара да го погледне в очите. Видя такава добротата в тях, че ѝ се прииска да изкрещи от облекчение.

— Обещавам ти, Розмари, Бог ми е свидетел.

Тя си поплака малко и свещеникът ѝ даде необходимото време. След това си избърса очите и започна да му разкрива тайните си. Думите прииждаха като потоп — мрачни и отвратителни, но трябваше да бъдат изречени.

— Понякога, отче, просто искам да се чукам, нали ме разбирате? Не искам да се натискам, да правя любов или нещо подобно. Искам кур в устата и в путката си и го искам, когато съм се натряскала и съм изсмъркала всичката кока, до която съм успяла да се добера. Искам го и докато се боря с това си желание, го искам още повече, нали се сещате? Винаги е било така. Хората смятат, че момичетата като мен са жертви, и някои навярно наистина са. Но аз така и не мога да се наситя. Никога. Колкото по-мръснишко, толкова по-добре. Плюй ме, уринирай върху лицето ми, дръж се с мен като с курва и аз ще стигна до много силен и приятен оргазъм. Искам да ме чукат с дни, със седмици, докато дишам.

Думите се лееха от устата ѝ без никакви задръжки, докато най-накрая не пресъхнаха. Тя се престраши да погледне отец Йейтс и изпита облекчение, когато не намери шок или обвинение на лицето му. Вероятно най-хубавото, най-важното от всичко беше, че не видя никакъв копнеж там. Никакъв намек за воайорско удоволствие.

— Благодаря ти, Розмари. Как се чувстваш, след като сподели всичко това?

— По-добре — отговори тя, без да се замисли. — Желанието като че ли изчезна. Сякаш… — Потърси някаква метафора. — Сякаш си изстисках голяма гнойна пъпка. Боли, докато го правиш, но е голямо облекчение, когато излезе, нали се сещате?

Отец Йейтс се усмихна и кимна.

— Да, сещам се. — Той стана сериозен и я хвана за рамото. — Розмари, мисля, че е по-добре да изричаш тези неща, отколкото да ги правиш, не си ли съгласна?

Тя запримигва насреща му, изненадана от идеята.

Дали наистина беше по-добре? Не ѝ се струваше много удачно предвид обществото, в което живееха. Ако кажеш на обществено място „искам да лапна някой кур“ и не след дълго вече ще си лапнала такъв, нали се сещаш?

Въпреки това… имаше огромна разлика между говоренето за пиене и чукане и събуждането след припадък със спермата на някакъв непознат в задника ти.

— Предполагам, че сте прав, отче. Да.

— В такъв случай съветът ми е по време на молитва да казваш каквото е необходимо да бъде изречено. Не се тревожи. Бог може да се справи с това.

Съветът ѝ се стори малко странен и ако трябваше да бъде честна, ѝ беше трудно да го изпълни, но не се отказа. За някои можеше и да е богохулство, но те спокойно можеха да вървят да си го начукат — и те, и превземките им. В интерес на истината, това сработи. Разговаряше с Господ без цензура и в резултат вече почти пет години следваше правия път.

Розмари смяташе, че Бог знае какво ѝ е. Бог знаеше, че любовта ѝ към него нарастваше всеки ден, в който не пиеше, не се друсаше и не се чукаше.

Вярваше, че Бог я беше гледал, докато правеше номера на седемнайсет и започна да снима порнофилми на осемнайсет. Вярваше, че беше станал свидетел на груповото чукане с чернокожи (големи черни курове в тясна бяла дупка!, така пишеше на обложката на филма) и забежката ѝ към секс с кучета за черния пазар. Бог я беше гледал и към края. Например когато беше на колене в онази гротескова хотелска стая и някакъв дебел шибаняк я плюеше по лицето и я наричаше „кукла от месо“, а тя се усмихваше и съгласяваше, защото имаше нужда от пари за дрога, а и защото я възбуждаше.

Бог беше там и в Деня, когато всичко се промени, сигурна беше. Лежеше на леглото в друга мизерна стая. Беше хванала грип, втрисаше я и се потеше, но на онзи, който я чукаше, не му пукаше. Той плати повече, за да я чука без презерватив. Имаше някакви рани на пишката, но на Розмари хич не ѝ дремеше, тя отдавна се беше примирила, че е тръгнала към отвъдното.

Онзи се клатеше отгоре ѝ буквално с изплезен език и пъшкаше като куче. Изведнъж физиономията му се промени. Облада го чиста омраза. Вдигна юмрук и започна да я удря.

Не спря, докато не ѝ счупи носа на три места, челюстта, изби ѝ два зъба, насини ѝ дотолкова очите, че почти се затвориха, счупи ѝ лявата ръка и ѝ спука няколко ребра. След това я чука отново и тя припадна.

Събуди се в болницата, а отец Йейтс седеше до леглото ѝ. Не каза нищо. Само се приближи още повече до нея, взе ръката ѝ в своята и я погледна с изключително нежните си очи.

Тогава Розмари се разплака. Не можа да се спре с дни. Отец Йейтс и други от църквата не се отделяха от леглото ѝ, докато не дойде време да я изпишат. Никой не я кори или съди, дори дума не обелиха за случилото се. Просто бяха там, когато имаше нужда от тях.

Тя разбра, че Бог я гледа в добро и в лошо и че не беше жесток, а просто знаеше, че да си добър, е избор. Да си праведен, е избор. Свободната воля беше пътят към изкуплението и Бог нямаше да те накара да постъпиш правилно. Работата на Бог беше просто да съществува, ако решиш да го избереш, а и ако не решиш.

Отец Йейтс и църквата ѝ помогнаха да си стъпи на краката. Помогнаха ѝ да се изчисти и да си намери апартамент и работа. Бяха до нея в началото, когато се отклонеше от пътя — на два пъти.

Сега си спомня всички тези неща, както често ѝ се случва, и добавя още няколко последни думи към молитвата си.

— Благодаря ти, Господи, че ми помогна, че ме изслушваш всеки път, когато отворя голямата си шибана уста, за да споделя мръсните си мисли, и че ми позволяваш да казвам каквото ми е натежало, за да мога да остана на правия път. Амин.

Мръсните думи и злите мисли бяха нейните малки тайни, а човек не можеше да остане чист, ако продължаваше да пази такива, така че Господ ѝ позволи да излее жлъчта си и никога не се оплака, колкото и мръснишки да ставаха нещата.

Розмари става и отива да се изкъпе. Днес не е работен ден, но дисциплината е ключът към новия ѝ живот. Буди се всяка сутрин по едно и също време, не си позволява да се излежава и да мързелува. От неделя до петък бяга по километър и половина. В събота си почива от бягането, но въпреки това става, пие кафе и след това работи като доброволка в църквата.

Всичко това, мисли си Розмари, ѝ помага да държи истинската тайна, истинската мръсотия скрита. Онова отвратително нещо, когато тя…

Някой почуква на вратата и я изважда от мислите ѝ. Намръщва се.

Кой, по дяволите, е това?

Взима един халат и се поглежда в огледалото, като бързо се смъмря за суетността, но знае, че този навик никога няма да бъде изкоренен.

Отваря вратата, без да надникне през шпионката. Събота сутринта е, а и това е Сими Вали. Един от най-безопасните градове в страната.

Мъжът има пистолет и усмивка. Насочва оръжието в лицето ѝ и тръгва напред. Тя отстъпва.

— Изпищи и ще те застрелям — отбелязва спокойно, хладнокръвно и въздържано той и затваря вратата на апартамента.

— Кой, да ти го начукам, си ти? — пита Розмари с треперещ глас.

Онзи слага пръст на устните си.

— Шшшшшшшт… имам нещо за теб, Розмари.

Непознатият бърка в джоба си и изважда оттам торбичка. Тя веднага я разпознава, разбира се.

Кокаин, сладък, прекрасен, вкусен кокаин.

— Всичко е наред, Розмари. Бог ще ти прости за това, стига да му се отдадеш, преди да те убия. Помни: Бог е любов.

Тя усеща как добре познатият стар демон се надига вътре в нея дори сега, дори след всичките тези години, дори с пистолет, насочен към главата ѝ. Усеща истината, върху която много често размишлява: родена е безсрамница, а не е станала с времето такава.

Мили Боже, изплашена съм, адски съм изплашена, но въпреки това изключително много искам тази кока и (не може да лъже Бог нито сега, нито никога) няма да е точно моя вината, защото той ме принуждава да го направя. Това е един вид облекчение, защото ме оправдава, нали се сещаш? Прости ми.

В следващия миг я напада изумление:

Откъде знае, че съм зависима от кокаин?

Розмари се опитва да си спомни дали е виждала лицето му на срещите на Анонимните наркозависими или в църквата.

Не, мисли си тя. Щях да си спомня тези очи. Тези отвратителни очи.

— Ела, Розмари — казва с почти нежен глас мъжът. — Трябва да се захващаме за работа.

Има ли някакво значение, Господи? Има ли някакво значение, че не бих взела тази дрога сама? Макар наистина да ми се иска да се дрогирам, има ли значение, че не съм я потърсила сама?

Розмари винаги е усещала присъствието на Бог, докато се моли, но никога не е чувала гласа му. И този път не е по-различно. Бог не ѝ проговаря, но както винаги, е там.

Той е там, когато изсмърква кокаина под дулото на пистолета, там е дори когато настъпва краят и всичко потъва в мрак.

Бог никога не говори, но е там и това е достатъчно. Розмари знае, че е чул последната ѝ мисъл, последното ѝ откровение.

Да, има разлика. Наистина има разлика. В интерес на истината, точно ТОВА е разликата. Отче наш, който си на небесата, Господи, о, Боже мили, толкова много те обичам.

Розмари щеше да умре с усмивка на лице, ако не я болеше толкова много.

11.

Малко след обяд е и аз разговарям по телефона със заместник-директора Джоунс.

— Подобно престъпление? — пита той. — Тук?

Не изсумтява, но знам, че иска да го направи, защото аз се чувствам по същия начин.

Убиец, който прескача от един глад в друг, е напълно ново чудовище. Той е човек, отдаден на изкуството си, пътешественик, който оставя останките от работата си в различни юрисдикции. Това създава много проблеми. Един от тях е с местните, които не искат да си играем в техния пясъчник. Рискът от некомпетентност от страна на криминолози и патолози се увеличава заради участието на повече служби на реда. Освен това ще има и жертви, които ще минат между капките. VICAP, програмата за оценяване на криминалните случаи с повишено ниво на насилие, осигурява база с данни за жестоки престъпления, в която може да се влиза от цялата страна, но тя е доброволна. Ако някое местно ченге не пожелае да вкара някое убийство в нея, няма как после то да бъде намерено.

— Голямо главоболие е — съгласявам се аз.

— Какво искаш да направиш?

Обмислям въпроса на заместник-директора. Истината е, че съм изморена, екипът ми също, и няма как още дълго време да продължим да работим със същата експедитивност, както досега.

Но…

Най-голям шанс нашият човек да сгреши съществува при извършването на ново престъпление. Колкото по-дълго отлага, толкова повече време има да прикрие следите си и което е още по-лошо — да подобри техниката си. В повечето случаи първото убийство е най-немарливо.

Но това не е първото му, нали? Не е дори десетото му, а може би дори стотното.

Въздишам.

— Ще продължим да работим на пълни обороти, сър. Ще се кача на самолета и ще се върна да огледам убийството на Зоненфелд. Другите от екипа ми ще останат тук.

— Какво е разпределението на задачите?

— Кали и Джеймс излизват лично апартамента на Лиза. Алън работи заедно с местните върху къщата на Амброуз.

— Трябва ли да е там?

Обмислям въпроса му.

— Вероятно не. Смятах да го пратя да разпита пасажерите, но местните могат да се заемат с това. Сигурна съм, че криминолозите в Западна Вирджиния ще се справят доста прилично, а и си мисля, че Амброуз не е важен.

— Сериозно твърдение.

— Ако Лиза не е била случайна жертва, в което съм повече от сигурна, Амброуз е бил просто средство да се добере до нея, а не основна цел. — Отново изпускам дълга въздишка. — Той е несъществен. Няма да получа необходимото „вдъхновение“ от него.

— Тогава вземи Алън със себе си. Нека остави Амброуз и разпитите на пасажерите на местните. — Заместник-директорът млъква за миг. — Искам да имаш партньор до себе си, когато това е възможно, Смоуки. Изглежда, този тип би направил всичко, за да въвлече службите на реда. Това означава, че наблюдава.

Вече съм мислила по темата, но след като и Джоунс го казва на глас, по гърба ми преминават студени тръпки. В поне три случая мъжете, които преследвам, са проявявали личен интерес към мен и екипа ми и макар все още да сме живи, никой от нас не се е измъквал невредим.

— Разбрано, сър.

— Дръж ме в течение.

Заместник-директорът затваря, без да каже чао. Набирам Алън.

— Нека позная — казва направо той. — Връщаме се в Ел Ей.

— Ти си бил истински телепат.

— Мне. Ако не ме беше помолила да дойда, щях сам да настоявам.

— Ще дойда да те взема. Чао.

Стоя пред вратата на апартамента на Лиза, докато провеждам телефонните разговори. Надниквам вътре.

— Кали!

Тя излиза от спалнята. В облечените си в ръкавици ръце държи цифров фотоапарат.

— Какво става, сладкишче?

Запознавам я със случилото се с Розмари Зоненфелд. Тя повдига вежда.

— Заето момче.

— Да. Двамата с Алън ще се приберем у дома и ще проверим за какво става въпрос. Искам с Джеймс да продължите работата си тук. Съберете всичко, което можете да намерите. Качете се на самолета, когато приключите, и донесете всичко у дома.

— Може ли да се наспим след това?

— Ако не може, поничките ще са от мен.

Кали е пристрастена към миниатюрните шоколадови сладкиши. Буквално е влюбена в тях. Връзката им е много страстна.

— Честна сделка — съгласява се тя. — Приемам.

— Ще се видим скоро.

— О, Смоуки? Поздрави мъжа ми, ако го видиш. Кажи му, че очаквам секс, когато се върна. Много секс.

— Сигурна съм, че ще се радва да го чуе.

Кали замята косата си и се усмихва.

— Просто искам да му дам достатъчно време за подготовка преди предстоящата буря.

Двамата с Алън седим в колата и чакаме самолетът да пристигне. Той поглежда часовника си.

— Трябва да стигнем около шест. Вече говорих с ченгетата от Сими Вали и ги уведомих, че ще отидем. Някакъв тип на име Аткинс води случая.

— Докъде са стигнали?

— Криминологичната работа е свършена, включително и аутопсията. Не са намерили нищо съществено.

— Освободили ли са апартамента?

— Да.

— Проклятие.

Няма да получа същата възможност като при Лиза Рийд.

— Какво искаш да направим?

— Ще се срещнем с Аткинс, ще разберем всичко възможно за Розмари Зоненфелд — коя е била и как е умряла — и ще видим дали това ще ни отведе някъде.

— Ти какво мислиш?

Поглеждам своя приятел и колега и свивам рамене.

— Че ще бъдем отведени някъде. Надявам се само да не е в задънена улица.

Алън извръща поглед и кима. Чудя се дали и той го чува — бученето в тишината. Три нови трупа и още печащи се във фурната. Стомахът ми е свит от притеснение и ужас и имам чувството, че във вените ми жужат цикади.

— Ще се прибираш ли у дома тази вечер?

Вече сме в самолета и летим към вкъщи. Говоря с Бони от телефона в него.

— Надявам се, миличка. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш, но всичко е наред. Нямам нищо против да работиш.

— Благодаря ти, скъпа, но наистина ще се опитам.

Настъпва моментно мълчание.

— Смоуки?

— Да?

— Знам, че си заета, но искам много скоро да поговорим за нещо.

Веднага наострям уши. Не си спомням някога Бони да ми е отправяла подобна молба. Какво ли не ми минава през ума — хубаво, лошо, банално. Предимно лошо. Опитвам се да говоря спокойно.

— Какво има, миличка?

Следва нова пауза, което също не е характерно за нея.

— Ами, мислех си над нещо. Знаеш, че обичам Елейна. И наистина трябваше да ме учи тя, докато се възстановявах, но…

— Но? — приканвам я аз.

Бони въздиша и сърцето ми се свива. Това е въздишката на малко момиченце, което носи голяма тежест.

— Мисля, че е време да тръгна на нормално училище. С други деца и всичко останало.

Сега е мой ред да млъкна.

— Хмм — съумявам да изрека накрая аз.

— Не те карам веднага да вземеш решение, мамче Смоуки. Просто исках да ти кажа, че искам да поговорим за това.

Прочиствам си гърлото и се опитвам да звуча уверено и с разбиране.

— Естествено, скъпа. Естествено.

— Добре. Благодаря ти. — Усещам облекчението в гласа ѝ.

От какво се е тревожила? От мен? Ако е така, не е на хубаво.

Продължавам със същите онези увереност и разбиране въпреки вътрешната ми борба. Някои родителски методи никога не се забравят. Трябва да излъчваш спокойствие и усмивки, докато вътрешно бушуваш? Няма проблем, като карането на колело е.

— Ще говорим по-късно, скъпа. Изключително много.

— А аз още повече — отговаря Бони.

Двете прекарваме много време заедно, но също така много време сме разделени заради работата ми. Разработихме си емоционални съкращения, които вършат чудеса. „Изключително много“ е една от нашите фрази, отговор на неизречения въпрос: „Колко много те обичам?“ Звучи глупаво, но е много полезно.

Господи, обичам това момиченце.

— Чао, миличка — промърморвам аз.

— Чао.

Затварям и поглеждам през малкия прозорец към прелитащите покрай нас облаци. Опитвам се да съм спокойна, но имам проблем с това. Страхът е най-старият ми приятел, който веднага се възползва от ситуацията, за да се доближи повече до мен.

— Нещо не е наред ли? — пита Алън и ме изважда от унеса.

Свивам рамене.

— Бони. Иска да поговорим относно изпращането ѝ в нормално училище.

Алън вдига вежди изумен.

— Уха.

— Аха. Уха!

— Това те плаши, а?

Очите му са мили, търпеливи, нежни. Той ме познава много добре и до голяма степен това се дължи на огромното доверие, което му имам.

Въздишам.

— Направо ме ужасява. Да, разбирам я. Тя е на дванайсет. Наясно съм, че не мога да я държа в пашкул до края на живота ѝ. Но се побърквам само като си помисля, че ще излезе… някъде там навън.

Алън кима.

— Това не ме изненадва. Бони преживя доста неприятни неща. Както и ти.

— Точно в това е проблемът. Всеки родител се страхува да пусне детето си само навън. Но не всеки родител е виждал нещата, които съм виждала аз. При мен рисковете не са само теоретични.

— Така е — съгласява се Алън. — Обичам много Бони, знаеш го, Смоуки. Само като си я представя навън, и се плаша. Не само за нея — макар че тя е най-важната, но също за Елейна и за теб. Бони е вторият ти шанс да бъдеш майка, и вероятно единственият за Елейна да изпита какво е чувството да имаш дете. Ти и съпругата ми сте двете най-важни жени в живота ми и ако нещо се случи на Бони… Просто не знам. Не мисля, че някоя от вас би се съвзела след това. — Алън се усмихва тъжно. — От друга страна обаче, се радвам. Защото това означава, че малкото ни момиченце наистина е добре. — Поглежда ме с настоятелен поглед. — Нали разбираш? То не се страхува да излезе отново навън. Това си е напредък, Смоуки. Означава, че сме се справили добре с него. И това е много хубаво.

Усмихвам се на приятеля си, който не успява да изгони страха ми, но поне малко го потушава. Защото думите му са самата истина. Бони почти беше изгубила връзката си със света след посещението на едно чудовище. Светлата ѝ душа беше позагаснала и се беше превърнала в малка свещ в дъждовна буря. Същността ѝ почти беше унищожена.

Сега ми казваше, че е достатъчно силна, за да започне да гради нов живот, в който иска да участват и други хора освен мен. Това ме ужасява, може би дори малко завиждам, но в същото време е много хубаво.

— Благодаря ти, Алън. Това наистина ми помогна.

— Няма проблем. Само не очаквай да съм също толкова мъдър и разумен, когато започне да ходи по срещи.

Ухилвам му се.

— Да ходи по срещи? Няма да има никакви срещи.

Той ми се ухилва в отговор.

— Амин.

12.

Сими Вали, също като по-голямата част от окръг Вентура, е много по-хубав от Централен Лос Анджелис. По-млад, по-малък и по-безопасен град. Магистрала 118 свързва Сими Вали със Сан Фернандо Вали, но пътят между двата града минава покрай незастроени територии, хълмове и малки планини.

Най-източната част на Сими Вали е и най-старата. Там има къщи, които датират от шейсетте години. Като повечето неща в САЩ, колкото по на запад отиваш, толкова по-нови са те.

Според мен такава е била Калифорния. Чист въздух, безкрайно слънце през пролетта и лятото и хоризонт, който можеш да видиш. Сими е голям град, но липсват задръстванията и натовареният трафик, които са сериозен проблем в Лос Анджелис от доста дълго време насам.

Тук трафикът също не е малък, но поне се движим през цялото време и пристигаме в полицейския участък около седем вечерта.

— Това трябва да е Аткинс — казва Алън.

Един мъж на средна възраст и с оплешивяваща кестенява коса се е облегнал на колата си на паркинга на участъка. Облечен е във въгленово сив костюм, който не е никак лош, но не е и „Армани“. Той ни забелязва и идва да ни посрещне.

— Ти трябва да си агент Уошингтън — казва Аткинс и подава ръка на Алън с усмивка. — Не се обиждай, но е трудно да не те забележи човек.

— Често ми го казват.

— Не се съмнявам. — Аткинс се обръща към мен. — А ти си агент Барет.

Погледът му обхожда белезите ми. Отдавна съм свикнала с това. Нямам нищо против определени подгрупи от населението да изучават лицето ми. Ченгетата от отдел „Убийства“ като Аткинс например. Интересът му е искрен и повърхностен. Той ме поглежда и толкова, не се отвращава, нито ужасява. Като повечето лекари. Малките деца могат да ти кажат неща от рода на „Това истинското ти лице ли е?“ или, в случая с повечето деветгодишни момчета, „Уха, яко!“.

— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнеш с нас толкова късно — казвам аз и се ръкувам с него.

— Бих направил всичко, което би ми помогнало да реша случая. — В погледа му се появява безпокойство. — Този ме тревожи.

Не се обяснява. Няма нужда да го прави. В нашата работа виждаме много мъртви хора. Няма добър случай в това отношение, но много от труповете се превръщат в призраци.

— Разкажи ни — приканва го Алън.

Аткинс накланя глава на една страна.

— Мога да ви запозная със смъртта ѝ и ще го направя, но първо си помислих, че мога да ви заведа при един човек, който може да ви разкаже за живота ѝ.

— Кой? — питам аз.

— Отец Йейтс. Католически свещеник в Сими Вали, който буквално извади Розмари от канавката.

Алън ме поглежда и повдига въпросително вежда.

— Така и така сме били път дотук — измърморвам шеговито аз, за да прогоня натрупалата се умора, и посочвам колата на Аткинс. — Ти ще караш. Можеш да ни запознаеш със случая по пътя.

Хрумва ми, че американските производители на автомобили няма да останат без работа, докато съществуват полицейските служби. Колата е тунингован „Форд Краун Виктория“, който вече не е в черно и бяло, а само в лъскаво черно, и двигателят под капака му ръмжи сериозно.

Навън е тъмно, луната е изгряла и ние отново пътуваме по магистрала 118. Трафикът не е много тежък; има други автомобили около нас, но разстоянието и поддържаната скорост са добри. В небето няма облаци и луната е пълна. Сребриста е, а не жълта. Светлината ѝ кара някои от скалистите върхове да изглеждат като затрупани със сняг.

Пътувам на предната седалка до Аткинс, а Алън е отзад.

— Розмари Зоненфелд. Неомъжена бяла жена на трийсет и две години, висока метър и шейсет и пет, около петдесет и пет килограма, в добра физическа форма. Намерена е мъртва в апартамента си с торбичка кокаин на нощното ѝ шкафче. На пръв поглед изглежда, че Розмари се е завърнала към старите си навици. Била е проститутка, порноактриса, наркозависима и нимфоманка. Помислих си, че просто е решила да се надруса, и тъй като отдавна не го е правила, просто е взела свръхдоза.

— Има логика — констатира Алън. — Какво те накара да си промениш мнението?

— По-щателната проверка. Токсикологичната картина показа, че в тялото ѝ е имало достатъчно кока да убие кон, но също така е била намушкана от едната страна.

— Интересно — отвръщам аз. Все още не съм готова да споделя информация от случая на Лиза Рийд.

— Да. Също така намерихме кръст. Сребърен кръст, около пет сантиметра дълъг и два сантиметра и половина широк. В задната си част беше гравиран с череп и кръстосани кости и числото 142. Беше вкаран вътре в тялото ѝ.

Също като при Лиза Рийд, мисля си аз. 142? Лиза беше 143.

— Ако всичко това ви се струва недостатъчно, за да се заеме отдел „Убийства“ със случая — продължава Аткинс, — черешката на тортата е, че кръстът е бил вкаран в тялото посмъртно.

— Да, това е доста основателна причина — казва Алън.

— От друга страна, отец Йейтс.

— Какво имаш предвид? — питам аз.

— Йейтс е свещеник, който върши много добра работа с хората, но не е глупак. Караше Розмари да дава урина в една от местните клиники веднъж месечно.

— Наистина? — учудвам се аз. — Звучи ми като доста недоверчив свещеник.

Аткинс се усмихва.

— Отец Йейтс е реалист. Той е истински вярващ и се труди неуморно, но има едно стриктно правило. Ако те приеме и ти помогне да се изчистиш, получаваш три шанса и след това те прогонва.

— Предполагам, това означава, че Розмари е останала чиста.

— За повече от четири години. Проверих досието ѝ. Няма нищо през този период. Имала е постоянна работа, помагала е в църквата всяка седмица. Всичко показва, че наистина се е поправила и е тръгнала по правия път.

— Сега разбирам защо този случай те е докоснал — казвам аз.

Повечето хора смятат, че ченгетата са циници. В някои случаи са прави. Ние виждаме най-лошото, на което са способни хората. Това ни кара да сме… нащрек. Но ние също сме хора. Повечето от онези, които познавам в службите на реда, колкото и закоравели да са, все още искат да вярват, че хората могат да се променят. Искат да вярват, че някой лош човек може да се събуди една сутрин и да реши да стане добър човек. Всичко е просто едно голямо „може би“, но то никога не угасва. Никой не може да живее с мисълта, че човек е зъл, и да бъде щастлив.

— Аха — отговаря Аткинс. — Както и да е. Случаят си е за „Убийства“, но всичко води до задънена улица. Криминолозите не намериха нищо. Не открихме някакви стари приятели или познати, които все още да са живи. Десет дни по-късно не разполагаме с никакви заподозрени. — Той поклаща раздразнен глава. — От доста време съм на тази работа, агент Барет. Наясно съм кога един случай ще се превърне в студено досие. Имах такова чувство и за този, докато агент Уошингтън не се обади.

— Има ли някакви следи от сексуално насилие? Еякулация близо до тялото?

— Не.

— Как беше разположен трупът ѝ? Краката ѝ събрани ли бяха, или разтворени?

— Събрани. Ръцете ѝ бяха скръстени на гърдите ѝ.

— Интересно — промърморвам аз.

— Защо? — пита Аткинс.

— Другата ни жертва е транссексуален. Розмари е била порноактриса и нимфоманка. Предвид жертвите ни, очаквах някакъв сексуален момент в тези престъпления, но такъв липсва и в двата случая. Единственото общо нещо е кръстът. Странно.

— Какво искаш да кажеш? — приканва ме да обясня Алън.

Поклащам глава.

— Все още не знам. Да видим какво ще ни каже свещеникът.

— Розмари беше един от любимите ми успехи. Една като нея може да оправдае десет провала. Разбирате ли ме?

Отец Йейтс е доста добре изглеждащ мъж, макар и преминал петдесетте години. Чертите на лицето му са груби, но красиви, косата му е сива и късо подстригана, а очите му са тъмни и интелигентни. Те са точно онова, което някога наричах „свещенически очи“. Прекалено са мили, за да ги излъжеш, и изпълнени с разбиране, за да скриеш какъвто и да било грях от тях. Отгледана съм като католичка и макар че отдавна се отказах от религията, разпознавам типа свещеник, към който принадлежи Йейтс: винаги готов да помогне, отзивчив и отдаден на вярата си, без да се откъсва от реалността.

Навярно ако повечето свещеници бяха като него, нямаше да се откажа от религията.

Той е висок мъж, около метър и деветдесет и пет, слаб е, но не е кльощав. Облечен е в риза с къси ръкави, с бялата якичка около врата. Ръцете му са неспокойни. Този свещеник е енергичен човек, който обича действието. Да работи за Бог, при него наистина означава да работи за Бог.

Харесвам го.

— Разбирам, отче. Понякога ние също постигаме подобни победи, които да се реваншират за провалите. В повечето случаи.

Очите на свещеника срещат моите и отново изпитвам онова старо и добре познато чувство на вина. Той знае, той знае. Знае, че понякога мастурбирам с помощта на вибратор. Знае, че ми доставя тайно удоволствие да позволявам на мъжете да свършват в устата ми.

Мили Боже — ето ти тебе богохулство — мислех си, че отдавна съм загърбила тези неща!

Наясно съм, че всичко е само в главата ми. Отец Йейтс не може да чете мисли. Дори разбирам подобен феномен — ако затворя някой цивилен в стаята за разпити с мен, той ще се чувства по абсолютно същия начин.

— Да — съгласява се свещеникът и кима. — Предполагам, че съществуват много паралели между моята и вашата работа.

— Със сигурност — кимам аз. — И двамата познаваме тъмната страна на хората. Вероятно сте чували за повечето престъпления, които съм виждала.

Свещеникът маха с ръка.

— Чувал съм какво ли не по време на изповед. Педофилия. Кръвосмешения. Изнасилвания. Убийства. Разликата е единствено в методите ни.

— Аз ги вкарвам в затвора, а вие се опитвате да ги опростите.

Думите ми звучат малко саркастично. Нямах подобно намерение.

Отец Йейтс се усмихва едва.

— Според вас кой от двата метода е по-ефективен?

Разпервам ръце.

— Могат да открият Бог и в затвора, отче, но поне там не могат да наранят никого другиго.

Свещеникът се усмихва.

— Предавам се, агент Барет. Нямам намерение да споря по темата. Вярвам, че истината за един човек може да бъде открита в действията му. Не е особено честно спрямо Църквата да го казвам, но за мен е по-важно как едно човешко същество живее живота си, а не колко често идва на службите. — Изражението му става много сериозно. — Запознат съм с историята ви и с някои от мъжете, които сте отстранили. Според мен вършите добри дела.

Засмивам се. Не се обиждам от иронията в гласа му, защото разбирам, че се шегува за моя сметка.

— Оценявам мнението ви, отче.

Алън и Аткинс са седнали няколко пейки зад нас. Те мълчат и се опитват да бъдат невидими. Това е разговор, а не разпит. Най-важното е обстановката да е задушевна.

— Разкажете ми за Розмари — настоявам аз.

— Пастор съм в „Спасителят“ от двайсет години, агент Барет. Мисля, че сте наясно, че Лос Анджелис е доста темпераментен град, пълен с противоположности. В радиус от пет пресечки ще намерите почтени семейства от средната класа, непълнолетни проститутки, ученици с отличен успех и членове на банди — всички те делят едно и също пространство.

— Така е.

— Когато бях призован от Бог, знаех, че трябва да запретна ръкави и да бъда свещеник на делата, а не на думите. Не съм особено добър в изнасянето на литургии. Не че не го правя, но не съм великолепен говорител. Бог беше наясно какво можех да предложа: способността ми да виждам злото в другите, без да изгубя вяра, че могат да намерят изкупление. — Свещеникът се усмихва накриво. — Наясно беше също така, че съм благословен с голяма уста и подлагам на съмнение всичко. Не ме разбирайте погрешно. Стоя зад Църквата с цялото си сърце, но ми липсва политическата съобразителност. Ако мисля, че някой църковен закон трябва да бъде променен, повдигам въпроса.

— Разбирам — отговарям леко развеселена.

Интересно ми е да науча, че дори в границите на Църквата има разделение между „костюмарите“ и хората на бойното поле, между офицерите и сержантите.

— Бях разпределен в тази малка църква, защото трябваше да ме пратят някъде. Знаеха, че ще допуснат грешка, ако не го сторят — Църквата невинаги е сляпа за разлика от онова, което се говори за нея — но също така не ме искаха под светлините на прожекторите. — Отец Йейтс се усмихва и аз виждам онзи жизнен млад мъж с бунтарски дух, какъвто е бил преди двайсет години. — Направо ликувах. Това е и винаги е било мястото, на което искам да бъда.

Хрумва ми един въпрос.

— Отче, ако ми позволите да ви попитам, с какво се занимавахте, преди да станете свещеник?

Йейтс кима одобрително.

— Много уместен въпрос, агент Барет. Преди да стана свещеник, бях доста буен младеж. Прекарах известно време в поправително училище заради дребна кражба, имах доста мимолетни връзки с жени, пиех и често се биех.

Изрича всичко това с такава лекота и дори без най-малкия намек за срам. Личи, че не се гордее с миналото си, но също така не се извинява заради него.

— Какво се промени? — питам аз.

— Срещнах един много силен възрастен свещеник на име отец Монтгомъри. Той ме сграбчи здраво за яката и ме вкара в правия път. Вдъхнови ме. Отец Монтгомъри беше божи човек — професия, която смятах, че е отредена само за лигльовците, но той не мигваше при вида на кръв и не си вирваше носа, когато някое младо момиче идваше да се моли, облечено в кожена миниполичка и обувки на платформи. Даваше му причастие, макар да беше наясно, че когато напусне владенията на църквата, ще отиде да си продава тялото. Отец Монтгомъри обичаше да казва: „Оставете ножовете си на входа и сте добре дошли да влезете тук“.

— Къде се случи това?

— В Детройт. — Свещеникът свива рамене. — Той ме промени. Призоваха ме и както вече казах, Бог искаше от мен да подражавам на отец Монтгомъри. Опитах се.

— Розмари — приканвам го да се върне на темата.

— Розмари беше много затънала млада жена. Историята ѝ не е никак оригинална. Трудно детство, завършило с вземането на наркотици и проституция. Онова, което я различаваше от останалите, което я правеше по-трудна, бяха зависимостите ѝ. Тя изключително много се наслаждаваше на комбинацията от употреба на наркотици и развратен секс. Не казвам, че е смятала, че е правилно или хубаво, но това ѝ доставяше огромно удоволствие. Сама си го търсеше. Розмари не беше невинна жертва на някой убедителен сводник. В семейството ѝ е нямало тормоз. — Отец Йейтс поклаща глава при появилия се в главата му спомен. — Веднъж ми каза, че просто се е родила лоша. Една медицинска сестра от моето паство ми съобщи за приемането ѝ в спешното отделение. Ще ви цитирам точните думи на сестрата: „Това момиче е ударило дъното, отче. То трябва да влезе в правия път или ще умре“.

— Наистина ли беше стигнала дъното?

— О, да. Някакъв мъж я беше пребил почти до смърт, докато била надрусана с кокаин. Също така имаше хламидия, сифилис, гонорея и грип.

— Уха.

— Да. По чудо не хвана СПИН, благодаря на Бога, и наскоро се излекува от сифилиса. Явно Светият Дух бдеше над Розмари.

Смятам, че може да се поспори по темата, но не възразявам.

— Моля, продължете, отче.

— Бях там, когато се събуди. Не можеше да спре да плаче. Зададох ѝ въпроса, който винаги задавам: „Готова ли си за помощта ми?“. Розмари отговори, че е готова. Намерих ѝ място, на което да отседне. Хора от църквата ми ѝ помогнаха да се изчисти и всички заедно се молехме. — Очите му се натъжават. — Много се молехме. — Поглежда ме. — Трябва да разберете нещо много важно за Розмари, агент Барет. Не става въпрос за самото ѝ възстановяване или дори за греховете ѝ. Някак си отнякъде това безнадеждно момиче намери в себе си невероятна сила. Нито за миг не му беше лесно. Розмари ми сподели, че почти всеки ден си мисли за наркотици и секс. Копнежите ѝ станаха по-далечни, но така и не изчезнаха. Въпреки това тя продължи напред. — Свещеникът свива раздразнен юмруци. — През последните пет години се беше отдала на Бог. Без наркотици, без забежки към предишните си привички. Не обичам да използвам тази дума, но не мога да отрека, че е напълно подходяща в нейния случай — Розмари беше спасена.

— Разбирам. — Не съм убедена, но съм склонна да приема, че е започнала да се променя. В крайна сметка отец Йейтс не е кон с капаци.

— Също така имаше нещо, което… — Поколебава се.

— Какво?

— Хората ми се изповядват, знаете, но не мога да ви разкрия какво ми сподели. Мога да кажа само едно: тя ми довери най-големите си тайни. Не скри нищо.

Интересът ми е привлечен. Направо изгарям от любопитство, но съм наясно, че този човек никога няма да ми разкрие тайните на Розмари. Намирам неочаквана утеха в този факт.

Корените на католическото дърво са дълбоки, мисля си аз.

— Има ли още нещо, което можете да ми кажете, отче? Нещо, което мислите, че може да ни помогне?

— Съжалявам, агент Барет. Опасявам се, че единственото, което мога да ви разкажа, са спомени от най-лошите и най-добрите моменти от живота на Розмари.

Изваждам визитка от дамската си чанта и му я подавам.

— Обадете ми се, ако се сетите за нещо, отче.

— Обещавам да го направя. — Погледите ни се срещат за миг. — Какво мислите за моленето, агент Барет?

Опулвам се насреща му, хваната неподготвена.

— В лично отношения открих, че е много надценено, а резултатите от него — незадоволителни.

Думите ми плющят като камшик, лишени от всякакви задръжки. Съжалявам, че съм толкова жестока, и свивам рамене в знак на извинение.

— Простете.

— Няма за какво. Ако сте бясна на Господ, това означава, че все още вярвате в съществуването му. Това ми е достатъчно засега.

Нямам представа какво да отговоря, затова само промърморвам „Благодаря ви, отче!“ като някакво шестгодишно и се насочвам към изхода на църквата. Алън и Аткинс стават и тръгват след мен.

Проклети да са тези негови очи. Понякога религията наистина много ме дразни.

13.

Минава 20:30 часът. Алън, Аткинс и аз сме седнали в сепаре в задната част на „При Дени“. Няма много посетители, но сервитьорката ни е изморена. Дарява ни с половинчата усмивка, докато ни налива кафе в чашите, но не се опитва да подхваща разговор с нас. Предполагам, че е свикнала да сервира на ченгета.

Винилови сепарета и дървени маси. Има ли нещо по-американско?

Аткинс ни осигури екземпляр от файла по случая, в който е пълно със снимки от местопрестъплението. Изчаквам сервитьорката да се отдалечи на безопасно разстояние, и отварям папката, за да ги разгледам.

— Грозна работа — казвам аз.

— Но спретната — отбелязва Аткинс.

Коментарът му е доста намясто. Прав е. Гледам една от снимките на Розмари. Била е красива жена. На снимката е гола и лежи по гръб на леглото си. Краката ѝ са затворени. Главата ѝ е извита назад и очите ѝ са ококорени. Една ивица засъхнала кръв започва от дясната ѝ ноздра, продължава под ъгъл по бузата ѝ до челюстта. Неприятна гледка, но може да е още по-лоша. Няма никакви следи от сексуално насилие. Освен кръвта от носа, прободната рана и синината от дясната ѝ страна тялото на Розмари е непокътнато.

— Няма гняв — отбелязва Алън.

— Да — съгласявам се аз.

Сексуалната психопатия не е просто проява на обикновен гняв. Тя е проява на ярост от страна на жесток и умопобъркан човек. Проникването не е достатъчно, изисква се разрушение. Не виждам нищо от това на тези снимки. Сексът не е мотивът тук. Затварям папката и отпивам от кафето си.

— Криминолозите не намериха нищо — казва Аткинс.

— Не съм изненадана. Този извършител е много добре организиран и опитен. За него това е работа, която трябва да свърши, и той я върши безцеремонно. От начало до край. В подобни случаи няма много за намиране.

— Тогава как ги хващате?

Понякога не успяваме, жужат цикадите.

— Като разберем защо прави това. И като се надяваме, че е времето ще се подхлъзне и ще ни остави следа.

— Това не е много успокоително.

Дарявам го с най-мрачната си усмивка.

— Няма нищо успокоително в работата ни, Аткинс, наясно си с това.

Усмивката му отново се завръща, макар и мрачна като моята, и той вдига тост с чашата си кафе.

Двамата с Алън пак сме на магистралата и пътуваме към дома. Той кара. С Аткинс се разделихме с обещания, но с нищо конкретно.

— Искаш ли да отидем у нас, за да вземеш Бони?

Поглеждам часовника си. Почти 22:30 часът е.

— Не. Остави ме пред нас. Ще дойда да я прибера утре. Обмислям да се обадя на Кали и Джеймс, но се сещам, че при тях минава един часът. Не искам да ги будя, в случай че са успели да заспят.

— Последните няколко дни бяха много щури — отбелязва Алън.

— Определено.

Поглежда ме.

— Вече получи ли някакви прозрения?

Поклащам глава.

— Не. Имам нужда от малко сън и време да премисля всичко. Много неща ме тревожат в този случай.

— Като например?

— Мисля, че този извършител убива от много време и е станал доста добър в работата си. Смятам, че е методичен и организиран и че няма да се подхлъзне скоро.

— Вече го направи. Разкри съществуването си пред нас.

— Така е, но това беше с цел. Все още си играем на котка и мишка.

Алън се усмихва едва.

— Винаги се държиш цинично в началото на случай. В крайна сметка ще заловим нашия човек.

— Тогава ми позволи да бъда песимистично настроена засега.

Той се засмива. Мобилният ми телефон иззвънява. Духът ми веднага се повдига, когато виждам кой е.

Томи Агилера ми е гадже от малко повече от две години. Той е бивш агент от тайните служби, който в момента работи като частен охранител и детектив. Запознахме се, докато още беше на старата си длъжност. Бяха го назначили да пази един младеж, който се оказа сериен убиец. Наложи се Томи да го застреля и в последвалата политическа буря моите показания бяха единственото, което му помогна да излезе сух от цялата работа. Тогава ми каза, че ако някога имам нужда от каквото и да е, да му се обадя.

Няколко години по-късно напусна тайните служби. Все още не знам защо. Вероятно ще ми каже, ако го попитам, но никога не съм го правила и той не е предлагал да си разкрие душата. Томи не е от онези студени хора, просто е лаконичен до безобразие.

Възползвах се от предложението му да ми помогне по време на един от случаите ми. Дойде в дома ми, за да го провери за бръмбари (каквито, в интерес на истината, намери заедно с GPS тракер на колата ми). Не беше планирано, но го целунах и изненадващо той също ми отвърна.

Съпругът ми беше мъртъв само от шест месеца, тялото ми беше белязано, чувствах се грозна отвън и отвътре и много ме болеше. Томи ме взе в обятията си и ме накара да се почувствам отново желана. Това беше задоволително както в духовно, така и във физическо отношение. Томи е прекрасен човек, а и е страшно парче.

Той е с латински произход, със задължителната черна коса, мургава кожа и дълбоки очи. Не е някое красиво мамино синче — има белег на лявото слепоочие и издадена челюст. Ръцете му са груби като на строителен работник, а тялото му е като на танцьор. Томи е много привлекателна гледка, когато е без дрехи. Сексът с него може да бъде груб, нежен и по средата. Той е истинска наслада под завивките.

— Здрасти — вдигам аз.

— Здрасти. Все още ли си извън града?

— Не. В момента пътувам към нас.

— Искаш ли компания?

— Да, моля. Навит ли си да ми разтриеш краката? Трябва да разпусна малко.

— Разбира се. След малко ще се видим.

Затварям и без да се усетя, съм започнала да си тананикам. Спирам се засрамена и поглеждам скришом към Алън. За него сякаш съществува само пътят отпред, но след малко проговаря:

— Струва ми се, че този човек те прави щастлива.

— Нищо му няма — отговарям аз.

— Хмм.

Поглеждам приятеля си.

— Какво „хмм“?

— Не ми е работа, Смоуки, но ми се струва, че трябва да бъдеш по-открита в това отношение. Заслужаваш да бъдеш щастлива, а той вероятно заслужава да узнае, че те кара да се чувстваш по този начин.

Изненадана съм от неочакваното раздразнение, което се надига в мен. На езика ми вече се появява хаплив отговор, но съумявам да го сподавя.

— Ще го обмисля — промърморвам.

— Хей — смъмря ме нежно Алън, сякаш слага приятелска ръка под брадичката ми и ме кара с неохота да го погледна в очите. — Просто си говорим. Харесва ми да те виждам усмихната заради мъж, това е всичко.

Раздразнението се изпарява. Въздишам.

— Мисля, че и на мен ми харесва.

14.

Натискам дръжката на вратата, отварям я и намирам очакваните спокойствие и тишина на празната ми къща.

Това е домът, който двамата с Мат купихме. Това е домът, в който се научих да бъда съпруга и майка и в който загубих всичко. Това е домът, в който бях унищожена и се съвзех отново.

Минаха три години, откакто изгубих моите Мат и Алекса. Вече не се събуждам с писъци, не се взирам в пистолета си посред нощ с мисълта дали ще боли, когато куршумът ми отнесе главата, и вече не живея като призрак. Сега имам Бони и Томи, както и екипа ми. Научих се отново да се наслаждавам на живота. Циничката в мен се колебае дали да признае, че животът е хубав, но с ръка на сърцето мога да кажа, че животът е по-добър.

Въпреки това подобна загуба не може да бъде преодоляна. Различията са тези, които все още продължават да ме тормозят.

Мат беше перфектен за мен, за нас, за живота, който водехме. Не беше нещо необичайно да се прибера в девет вечерта от работа, изтощена до безобразие и миришеща на смърт. Тогава също се поколебавах, преди да отворя вратата. Спирах се с ключ в ключалката и се опитвах да прогоня мрака, за да не го доведа в светлината и любовта, които царяха в дома ми. Невинаги сработваше, но това не ме спираше да опитвам всеки път.

Отварях вратата и всички лампи бяха светнати, защото Мат обичаше да е светло. Обикновено беше пуснал телевизора или стереоуредбата. Фоновият шум го успокояваше. Във въздуха се носеше ароматът на нещо вкусно. Мат беше чудесен готвач. Можеше да сготви всяко ястие.

Винаги идваше да ме посрещне, когато се прибирах у дома. Това не се промени дори след толкова много години брак. Нямаше значение дали в дадения момент се карахме, или се обичахме.

— Добре дошла, пътнице — посрещаше ме той. Това беше нашата фраза и тя беше необходима и естествена като слънцето и дъжда.

Преди Алекса да се роди, постоянно ми готвеше вкусна храна, сипваше ми чаша вино и ме слушаше да хленча и да се оплаквам от деня си или аз го слушах да хленчи и да се оплаква от своя ден, след което понякога гледахме телевизия. Обикновено правехме секс, преди да заспим; правехме много секс тогава. Хубав секс, добър секс, дори лош секс (макар че Мат обичаше да казва, че няма такова нещо като лош оргазъм).

С течение на времето сексът ни се разреди, но хубавото в това да съм женена за Мат, беше, че бракът ни постоянно се развиваше, а не беше зациклил. Вече не бяхме толкова интересни един на друг, но не загубихме тръпката.

След това се роди Алекса и аз вече се прибирах у дома с още по-голямо желание. Когато беше малка, ходех при нея, а когато порасна, тя започна да идва при мен. Повтаряше фразата на баща си и често я чувах в стерео.

Добре дошла, пътнице, събуй си ботушите, навън времето може да е калпаво, но тук вътре е слънчево непрекъснато.

Клишето се превръща в клише, защото е истина и се повтаря постоянно: има голяма разлика между къща и дом.

Нещата вече не са същите. Когато влизам в къщата, лампите са изгасени. Студено е. Никакви аромати на сготвено не танцуват из въздуха. Не се чува телевизор, нито стереоуредба.

Другото нещо, което ми липсва, са цветята. Мат беше създал една малка джунгла. Аз? Аз съм истинска чума за тях. Те не просто умират, направо извършват самоубийство в мое присъствие. Прерязват си малките растителни венички в момента, в който се оказват под моите грижи.

Добре дошла, пътнице.

Но не е същото.

Помня какво ми каза Розарио в колата, че на това място съм пуснала корени, и се чудя дали наистина е така. Продължих напред, но дали някога ще се освободя от миналото, ако продължа да живея тук?

Затварям вратата след себе си, минавам през дневната и отивам в кухнята. По пътя си цъкам лампите и телевизора. Някакъв новинар говори бързо и изпълва донякъде празнотата. Слагам порция макарони със сирене в микровълновата. Това е друга област, в която съм много слаба — готвенето. Мога да загоря дори вода.

Наливам си чаша с вино и изваждам стоплените макарони. Отнасям всичко на дивана в дневната. Мат настояваше да се храним на масата като цивилизовано семейство.

Промени се, глупачке. Вече имаш Бони. Имаш Томи. Започни да се храниш на масата. По дяволите, ако искаш дори настрой телевизора да се включва малко преди да се прибереш, за да има шум в къщата ти.

Духът ми се повдига леко. Прагматизмът винаги ми е бил сила. Обичам да поправям неща, когато се счупят. Да плача над бирата си (или над виното си, както е в моя случай), не ми е присъщо. През последните няколко години прекарах достатъчно време в плакане. Трябва да има по-малко сълзи и повече пот. Стегни се.

Добра идея, госпожо Барет, казвам си наум. Чуйте, чуйте.

Засмивам се при тази вътрешна намеса. Вече не се тревожа, че полудявам. Това означава, че съм по-добре или че наистина съм полудяла.

Гледам новините, докато нагъвам тази псевдохрана. Няма нищо ново, цивилизацията продължава да върви по ръба на пропастта — едно и също още от времето, когато са започнали да дават новини. Все още не се споменава и дума за Лиза Рийд.

Почуква се на вратата и веднага ме изпълва радост. Хвърлям празната кутия от макароните със сирене в коша за боклук и на бегом отивам да отваря.

Усмихвам се на настоящия мъж в моя живот. Облечен е в черно сако, панталони и бяла риза без вратовръзка. Косата му е малко разрошена, но както винаги, изглежда като много апетитни един милион долара.

— Здрасти — казва ми той, една дума, изпълнена с топлина и подкрепена с огромна усмивка. Радва се да ме види също колкото мен.

Вдигам глава за целувка и той ме дарява с такава, която продължава доста дълго време.

— Добре дошъл, пътнико — промърморвам аз.

Томи повдига вежда.

— Мисля, че аз трябва да ти кажа това. — Усмихва се. Влиза и се пльосва на дивана. — Напоследък си доста заета дама.

Сядам до него и вдигам крака в скута му. Това е неизречена молба за масаж. Томи веднага се съгласява и едва не извивам гръб, когато тези негови силни ръце се заемат да изгонят напрежението от тялото ми.

— Мда — изричам аз. — За жалост, не мога да събирам точки за отстъпки, когато летя с частен самолет. Господи, това е чудесно.

— Искаш ли да поговорим?

Осъзнавам, че това е една от големите разлики между връзката, която имам с Томи, и онази, която имах с Мат. Не говорех с мъртвия си съпруг относно случаите си, поне не често. Държах работата си далеч от дома, от него и от Алекса. Томи е различен. Той разбира смъртта и убийствата и също като мен е убивал хора. Мога да говоря с него за работата си и това няма да го нарани, защото… е, защото той вече е бил наранен.

— Разбира се — отвръщам аз, — стига да ми осигуряваш тези оргазми в краката.

Запознавам го с дългата версия от случилото се през последния ден и половина. Томи слуша, кима на някои места и не спира да ме масажира нито за миг.

— Уха — казва той, когато приключвам. — Доста е сложно.

— Не думай. — Започвам да изброявам на пръсти. — Да видим: разполагам с транссексуалната дъщеря на конгресмен — този конгресмен се спряга да стане следващият президент — която е убита в самолет по време на полет. Този случай извади мен и екипа ми от нашата юрисдикция и ни вкара на политическо бойно поле. Разполагам също така с родена отново бивша наркоманка-проститутка-порноактриса, убита тук. В телата на двете са вкарани кръстове от убиеца и номерата на тези кръстове надвишават числото 100 — което, между другото, не мисля, че е някаква символика. Все още нямам никакви следи. Насред всичко това Кали ще се омъжва, а Джеймс хвърли бомбата, че е гей. — Прокарвам ръка през косата си. — Пълна лудост. — Насилвам се да се усмихна. — Поне не ми е скучно.

Томи също ми се усмихва, но по начин, който не мога да разбера. Започнал е да масажира краката ми автоматично, почти отнесено.

Нервен е, осъзнавам аз. Господин Стоик е нервен.

Издърпвам си краката.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Мълчание. Той се отпуска назад, поглежда тавана и въздиша.

— Да.

— Е? Започваш да ме плашиш.

Томи ме поглежда много, много сериозно. Това по никакъв начин не ми помага да се успокоя.

— Знаеш, че имам малък проблем с почтеността, нали? — пита той.

— Това някаква шега ли е? Ти си същински бойскаут. Дори не ругаеш.

— Да, да. Точно за това ти говоря. Разбирам какво значи да правиш компромис, ясно? Това е част от живота и определено е част от съвместния живот с някого. Проблемът ми е, че що се отнася до почтеността, не мога да правя компромиси. Дори да са малки. Това ми е създавало много сериозни проблеми в миналото. Имало е моменти, докато работех за тайните служби, когато хората са искали да видя нещата в малко по-сиво, а не само в черно и бяло.

— Според мен това е добро качество.

Томи се усмихва и поклаща глава.

— Ще видим дали е така. Преди няколко дни осъзнах, че имам нужда да ти кажа нещо. Че трябва да ти го кажа. Може би не е най-доброто време да го сторя, възможно е компромисът да е за предпочитане и всичко останало, но… — Той свива рамене. — Става въпрос за почтеност.

Стомахът ми е като гимнастичка за златен медал, скок скок скок скок скок.

— Помниш ли какво ти казах по-рано? Че ме изнервяш? — Удрям го по ръката. — Започваш да ме ужасяваш.

— Тогава просто ще го кажа. — Томи си поема дълбоко въздух и ме поглежда право в очите. — Обичам те, Смоуки. Преди две години ти казах, че това ще се случи и че ще ти кажа, когато стане. Е, стана. Влюбих се в теб. В момента, в който се уверих, че е така, осъзнах, че трябва да ти споделя. — Поредното свиване на раменете, което е по-вяло този път. — Пак едно от нещата, свързани с почтеността.

Оставам безмълвна.

Той ме обича.

Уха.

Той ме обича?

Кажи нещо, глупачке, но се опитай да не е нещо глупаво.

Прочиствам си гърлото. Запелтечвам:

— Аз… аз… уха, не знам какво да кажа.

Съжалявам още в момента, в който думите излизат от устата ми. Този мъж, този прекрасен мъж току-що ми каза, че ме обича, а това ли е най-доброто, на което съм способна?

— О, по дяволите, Томи! Съжалявам! Не ме слушай какви глупости говоря.

Той ме изумява, като се усмихва.

— Спокойно. Достатъчно умен съм, за да знам, че ти трябва известно време да осмислиш положението. Не съм толкова отчаян, че да искам отговор веднага. Просто трябваше да ти кажа, да мина по този мост и да го изгоря след себе си. Време беше.

Поглеждам го и избирам внимателно думите, които ще изрека, защото съм наясно, че са много, много важни. В крайна сметка залагам на добрата стара честност. Вземам ръцете му в моите. Желая този контакт.

— Нуждая се от време. Ще ми се да не беше така, но не мога да променя нещата. Това не означава, че не се чувствам по същия начин като теб. Просто… — търся думите, които да описват настоящото ми състояние — съм изплашена.

Томи вдига ръцете ми до устата си и целува всяка една от тях, подобно на две благословии. Очите му са пълни с нежно състрадание, каквото не съм виждала преди. Познавам милия Томи, гневния Томи, грижливия Томи и смъртоносния Томи, но този Томи е нов: той се отнася с разбиране и съпричастност без сладникавата страна на съчувствието.

Ах, осъзнавам аз, това е любвеобилният Томи.

— Обичала си един мъж, Смоуки. Срещнала си Мат, когато двамата още сте били тийнейджъри, и веднага си разбрала, че той е избраният. Никога не си се усъмнила в това, никога не си се питала дали наистина е така, и никога не си копняла за нещо друго. Изгубила си го поради трагедия, а не по свой избор. Логично е да си объркана. Разбирам те, като ми казваш, че не можеш да ми отговориш веднага. Просто искам да помислиш по въпроса и да разбереш какъв е отговорът.

Думите му, състраданието в тях, пълната липса на скрити намерения са удар под кръста. Оставят ме без дъх. Една самотна сълза потича по небелязаната част на лицето ми. Томи я избърсва с цялата си нежност.

— Не плачи, скъпа.

Никога досега не ме е наричал „скъпа“, никога не е използвал толкова лично обръщение и това направо ме смазва по неизвестни за мен причини. Отпускам се в обятията му и заплаквам, притисната в гърдите му. Не плача от тъга или отчаяние. Просто трябва да изкарам тази буря и черните облаци, които бушуват вътре в мен. Удрям скалистите му мускули известно време, но той приема всичко стоически и след малко сълзите спират и се превръщат в хлипания. Томи мълчи и гали косата ми. Мога да остана така завинаги, ако той иска това от мен.

Само че Томи не иска само това, той иска всичко.

Отдръпвам се от него и избърсвам бузите си с длани.

— Какво ще правим междувременно? — Гласът ми е пресипнал заради сълзите.

Очите му са малко тъжни.

— Трябва да прекараме известно време разделени. Имаш нужда от пространство, за да обмислиш нещата, а аз не бива да спя с теб, докато го правиш.

— Какво? Защо?

Въпросът е на малко дете. В действителност знам причината.

— Не мога да спя с жена, след като съм ѝ казал, че я обичам, ако и тя не се чувства по същия начин. Това не е наказание или ултиматум, Смоуки. Просто не мога да бъда с някого, който не ме обича колкото аз него.

Втренчвам се в лицето му за известно време и накрая въздишам.

— Да, и аз нямаше да мога да съм с теб, ако ролите ни бяха разменени.

Томи се навежда напред и хваща лицето ми в ръце. Те са силни, груби, на места са меки, а на други — мазолести. Устните му докосват моите и целувката е истинско съвършенство. Дълбоко, страстно, като в „Казабланка“. Отново ме оставя без дъх и просълзена.

Накрая става.

— Знаеш къде да ме намериш.

— Хей, Томи — провиквам се след него. — Относно това нещо за почтеността? Прав си, наистина е много дразнещо.

Не получавам отговор.

— Томи?

Той спира и се обръща да ме погледне.

— Да?

Съумявам да се усмихна.

— Все още смятам, че е хубаво качество.

Той ми отговаря на усмивката, докосва въображаема шапка с пръстите си и си тръгва.

Отново съм оставена сама с всичките си противоречия. Те са като хилещи се прилепи, които се заплитат в косата ми. Вдигам колене до брадичката и увивам ръце около пищялите си. Започвам да се люлея напред-назад.

— Мамка му мамка му мамка му мамка му мамка му. — Сълзите отново се появяват като препускащи топли коне зад клепачите ми.

Нямам дори сладолед.

Хей, обажда се един вътрешен глас, който е малко завалян, имаш скрит „Хосе Куерво“ в горния шкаф в кухнята.

Засега не му обръщам внимание и оставам с най-добрия си и верен приятел: добрия плач. След Мат и Алекса прекарвах доста време с моето мило другарче тъгата. Срещахме се за няколко минути, напивахме се здраво и след това го изпращах по пътя му.

Излягам се на дивана и се заглеждам в тавана, докато подсмърчам. Чувствам се пресъхнала и нещастна.

Какъв ти е проблемът всъщност? Томи е добър мъж. Не, задраскай това — Томи е чудесен мъж. Той е честен, лоялен, адски секси и те обича. Сякаш имаш кой знае какъв избор?

Проблемът не е в Томи, наясно съм с това. Не става въпрос за настоящето. А за миналото.

Имаше време, когато самата мисъл да бъда с друг мъж, ми се струваше като предателство към Мат. Духът на бившия ми съпруг като че ли беше навсякъде — тук в дневната, в кухнята, в леглото до мен. Но Мат не е никакво привидение, а просто прекрасен спомен.

Освен това знам, че той би искал да съм щастлива отново.

Е? Тогава какво?

Сега имам Бони…

Поклащам глава.

Не, не я намесвай в това.

Един от последните остатъци от детството на Бони е гледането на анимационни филмчета в събота сутринта. Никога не ги пропуска и когато Томи е тук, ги гледат заедно. Не споделям любовта им към ранното ставане, но на няколко пъти съм слизала, за да си направя кафе, и съм ги заварвала да се смеят заедно на ужасните неща, които се случват с Уили Койота. Не бих нарекла връзката им баща — дъщеря, все още не, но Бони я е грижа за Томи и е наясно, че и него го е грижа за нея.

Истината е, осъзнавам аз, че сама си причинявам болка.

Защо?

Думата изплува от най-мрачните кътчета на съзнанието ми като сяра от пукнатина в земята.

Наказание.

Превъртам думата в устата си, опитвам горчивината ѝ и се изненадвам от ужаса, който ми носи.

Наказание? За какво?

Знаеш за какво. За онова непростимо нещо, което направи след смъртта на Мат и Алекса. Онова нещо, за което никой не знае, дори Кали.

Плясвам с ръце. Звукът се разнася като изстрел в тихата къща и ме стряска. Плясвам отново. Бам!

Няма да мислим за това нещо! Поне не сега, може би никога. НЯМА начин.

Вътрешното ми аз млъква. Усещам тъга, а не лукавост.

Е, добре. Но точно затова се страхуваш да го обикнеш: не мислиш, че имаш право да обичаш когото и да било.

Нямам отговор за това, а и такъв не е необходим. Истината винаги има последната дума.

Ставам и отивам в кухнята. Трябва ми нещо, което веднага веднага веднага да ме разсее. „Хосе Куерво“ е точно онова, което ще се справи с този проблем, благодаря.

Вземам бутилката от скривалището ѝ в горния шкаф и си наливам шот. Вдигам чашата в гневен тост.

— В интерес на истината, истината невинаги те освобождава. Текилата потича приятно в гърлото ми. Стомахът ми се загрява и усещането е много хубаво. Прибирам бутилката и измивам чашата, за да не оставям никакви следи от тази своя малка тайна. Прекалено съм дисциплинирана, за да се превърна в пияница, но пия в подобни моменти на слабост. Това никога не е спирало да ме кара да се срамувам и да изпитвам нужда да се крия.

Горчивината, този неприятен вкус на страх и ужас, не се заличава, а просто се потиска. Острите ѝ ръбове се покриват с предпазна гума и засега това върши работа.

— За следващия ми фокус — промърморвам аз и отивам в дневната — ще помоля на сцената да се качи най-старата ми и голяма любов.

Работата.

Работа, работа, сладка чудесна работа. Хубавото да имаш работа с истинска цел е, че можеш да се заместиш с нея, когато изпиташ подобна нужда. Защото жуженето на цикадите може да бъде както съблазнително, така и стресиращо.

Вземам бележника и химикала от масичката за кафе. Пазя този бележник за един от моите ритуали. Късно през нощта (като сега), когато съм сама, свивам крака под себе си и се опитвам да внеса ред в бъркотията от информация по случая, по който работя.

Този процес ми помага да се фокусирам и е довел до безброй полезни прозрения през годините. Също така е много добър талисман. Когато пиша по листовете му, се освобождавам от мислите, които не желая.

Съществуват определени аксиоми, които съм разработила относно убийствата. Прагматизъм. Проницателност. Съсредоточавам се върху тях и ги записвам, за да накарам колелата да се движат в правилните жлебове и да прогоня Томи и духовете, които води.

Жертвата винаги е най-важна. Дори когато убийството е случайно, помни: онова, което хрумва на момента на убиеца, обикновено е причината за убийството.

Веднъж един убиец ми каза, че избира жертвите си на принципа на първата жена, която го погледне. Забелязах, че някак си всички тези жени бяха русокоси. Той се замисли, засмя се и си призна, че майка му била руса. („Мама беше истинска курва“, добави, без да го приканвам.)

Методите му на убиване ни показват каква е причината да убива, или какво иска да си мислим, че го кара да убива.

Друг убиец, когото залових, пребиваше жертвите си, докато не заличеше лицата им. Той беше воден от толкова силна омраза, че тя буквално му причиняваше моментна амнезия.

— На няколко пъти — сподели ми убиецът — помня, че почвах да бия някаква курва, но не помня нищо друго, докато всичко не приключи. Много жалко, ако ме питаш, защото, честно казано, това е най-хубавата част. — Той наистина искрено съжаляваше за пропуска.

Лудостта не е тъпота.

Истината е, че всички убийци са луди по свой си начин, но някои от тях също така са брилянтни.

Сексът — като част от престъплението или липсата му — е ключов в определянето на мотив.

Последното ме кара да се замисля.

Двете жертви, за които знаем — Лиза Рийд и Розмари Зоненфелд — са били убити, но не са били сексуално насилени. Лиза е била транссексуална, което само по себе си сочи към сексуален аспект. Миналото на Розмари също сочи към секса и въпреки това не я е насилил.

Задъвквам химикала, докато размишлявам над това. Стигам до същото заключение като по-рано.

При него не е заради секс.

Това е рядкост. Почти винаги е заради секс.

Не и този път.

Добре, тогава заради какво е? Жертвите са най-важни. Какви са общите неща между тях?

Двете са жени.

Задрасквам последното. Лиза Рийд не е била жена. Разграничението може да не е честно спрямо нея, но е възможно да е било важно за убиеца. Все пак това не е често срещано.

Търси прилики в начина на извършване на убийствата тогава.

Двете жертви са убити по един и същи начин. Били са пронизани с остър предмет в дясната страна на тялото, след което предметът е изкривен и е пронизал сърцето.

В отворилата се рана в тялото на всяка от жертвите е вкаран кръст.

Мисля какво може да символизира кръстът. След секса и лудостта религиозната мания играе важна роля в серийните убийства. Само родителите отнасят повече критики от Господ. Сатанинските елементи са често срещани, но съществуват много случаи, в които убиецът смята, че спасява жертвите си, че работи за онзи горе, а не за онзи долу.

Такъв ли е случаят тук? Дали спасява жертвите си от нещо?

Записвам си в бележника:

От какво можеш да спасиш някого?

Сещам се само за един отговор:

От последствията от действията му.

От религиозна гледна точка го спасяваш от вечни мъки.

Аха.

Как човек може да бъде прокълнат?

Размърдвам си мозъка и се опитвам да отворя буркана със спомените си по катехизис. Имаше нещо за смъртни грехове, плътски грехове…

Взимам бележника си с мен и се качвам по стълбите към домашния си кабинет. Сядам пред компютъра и отварям браузър.

В търсачката пиша: „Смъртен грях“.

Първото, което излиза, е „Смъртен грях — значение“.

— Поискай и ще ти се даде — промърморвам аз и кликвам върху линка.

Появява се определението за смъртен грях в „Речник на американската култура“:

Грях — като убийство и богохулство, който е толкова отвратителен, че душата не може да се пречисти и човекът е завинаги прокълнат, ако не бъде опростен до настъпването на смъртта му.

По-надолу на страницата има трактат, свързан с Тома Аквински:

Смъртният грях унищожава Божията благодат в сърцето на грешника. За да бъде един грях смъртен, трябва да отговаря на три условия:

A. Трябва да е много тежък.

Б. Грехът е извършен със знанието на грешника.

B. Грехът е извършен със съгласието и желанието на грешника.

Следователно смъртен грях не може да бъде извършен случайно, тъй като два от основните компонента са знание и съгласие. Казано с други думи, грешникът или грешницата е наясно какво прави противно на Божията воля, но въпреки това го прави преднамерено. Грешникът е наясно, че се отрича от Божиите закони и любов.

В Галатяни 5:19-21 Свети Павел изброява тежките грехове: „А делата на плътта са явни; те са: блудство, нечистота, сладострастие, идолопоклонство, чародейство, вражди, разпри, ревнования, ярости, партизанства, раздори, разцепления, зависти, пиянства, пирувания и тям подобни; за които ви предупреждавам, че които вършат такива работи, няма да наследят Божието царство.“

И в Първо Коринтяни 6:9-10 Павел казва на коринтяните: „Или не знаете, че неправедните няма да наследят Божието царство? Недейте се лъга. Нито блудниците, нито идолопоклонниците, нито прелюбодейците, нито малакийците, нито мъжеложците, нито крадците, нито сребролюбците, нито пияниците, нито хулителите, нито грабителите няма да наследят Божието царство “.

Надолу продължава в същия дух. Връщам се и кликвам върху някои от другите линкове, които търсачката намери. Не се изненадвам, че се водят дебати за точното значение на смъртния грях. Католическата църква си има свои виждания и разбирания, различни от тези на Протестантската. Православните църкви на места като Източна Европа са с различни възгледи от онези на Запад. Традиционалистите нареждат така наречените Седем смъртни гряха в категорията със смъртни грехове, докато други оспорват подобна класификация.

В някои отношения обаче всички са на едно мнение. Те определят убийството като тежък грях. Хомосексуалността пък се смята за сигурен билет към адските огньове.

— Съжалявам, Джеймс — промърморвам си под носа. — Никой не обича содомитите.

От всичко прочетено стигам до заключение, което горе-долу се споделя от всички: човек знае, че смъртният грях е тежък грях, знае, че отрича Божиите закони и любов, и въпреки това го извършва. Ако човек не поеме отговорност за този смъртен грях преди смъртта си, ще бъди вовеки прецакан и трябва да се подготви да гори като неразрушим маршмелоу над лагерен огън. Отпускам се на стола и отново поглеждам бележника си.

Добре, да се спрем на тази възможност. Ако ги спасява от вечни мъки, тогава… какво? Кара ги да се изповядат, преди да ги убие?

Хрумва ми още една идея:

Може би не ги спасява. Може би ги проклина.

Ако е наясно с нещо, което са направили и което счита за смъртен грях, значи ги убива, преди да са имали възможност да се покоят. В такъв случай според тази парадигма ги изпраща направо в ада.

Защо му е да го прави? Съмнявам се да става въпрос за лична връзка с жертвите, така че прякото отмъщение е изключено. Трябва да има по-широка база. Задочно отмъщение? Изпращане на послание? Божията воля?

— Спасяваш ли ги, или ги проклинаш? Пука ли ти за душите им? — Хвърлям бележника на бюрото раздразнена. — Дали въобще съм на правилен път?

Замислям се. Да, на правилен път съм. Не мога да го докажа, но го чувствам. Така стават нещата при мен.

Той не ги убива за сексуално удоволствие. Убива ги, защото смъртта им е важна в религиозно отношение и грехът е центърът на колелото, което задвижва цялата религия.

Взимам отново бележника и се връщам в дневната. Вторачвам се в него, докато мисля. Записвам следващите си прозрения:

Той ни зададе въпрос: „Какво колекционирам? Това е въпросът и това е ключът“.

Мисля, че знам какъв е отговорът или поне отговорът засега на база информацията, с която разполагам, и предчувствието си.

Грехове. Той колекционира грехове. Такива са жертвите му. Това е общото между тях. Не е цветът на косата, големината на циците или полът. Неговите жертви са грешници (или поне той мисли, че са такива).

Това ми се струва правилно. Хармонира. Камертонът вътре в мен потрепва и ми подсказва, че съм улучила правилния тон. Един въпрос обаче остава:

Смята ли, че грешниците получават заслуженото, или ги изпраща при Бог, за да бъдат съдени от него?

Следващият въпрос се появява, без да съм го желала. Онова вътрешно хленчене, което се опитах да потуша, се завръща.

Ами твоят грях? Той смята ли се за смъртен?

О, да. Можеш да си сигурен. Хубавото е, че не вярвам в рая и ада.

Нали?

Тишина. Благословена тишина.

— Хвала на Бога — промърморвам аз с целия сарказъм и горчивина, на които съм способна.

Господ не отговаря, това му е запазената марка.

Изтощението ме блъска като камион — толкова е бързо и тежко, че очите ми се затварят сами. Оставям бележника да се изплъзне от пръстите ми, и се свивам на дивана, за да позволя на съня да ме повлече надолу в мрака.

15.

Телефонът ме събужда и едва успявам да стана. Имам махмурлук, но той не се дължи на алкохола от миналата вечер. Причината е възрастта ми. Когато бях на двайсет, можех да будувам по цели нощи, после да спя една нощ и да се събудя свежа на сутринта. Сега са ми необходими дни, за да се възстановя. Болката във врата ми подсказва, че спането на дивана също не ми помага.

Изправям се до седнало положение и простенвам. Миналата нощ бях самотна. Сега се радвам, че няма никого наблизо, който да стане свидетел на това. Прогонвам мъглата пред очите си със силата на волята и отговарям на обаждането.

— Барет — изграквам аз.

— Днес си свежарка, а, сладкишче?

— Колко е часът?

— Осем и половина.

— Какво? Проклятие.

Ставам и хуквам към кухнята, докато държа телефона на ухото си. Забравих да настроя таймера на кафе машината миналата вечер, затова сега натискам копчето и зачаквам благословеният кафяв нектар да потече. Разполагам с търпението на наркоман, що се отнася до първата ми чаша кафе рано сутрин. Бони е наясно с това и тъй като се буди преди мен, ми пуска кафето в момента, в който чуе стъпките ми по стълбите.

— Голяма си мързеланка — подиграва ми се Кали. — Да не си стояла до късно да изпробваш различни акробатични пози в леглото?

Тя е добронамерена, но въпросът ѝ събужда спомени от миналата вечер.

— Не.

Грубият ми отговор я кара да замълчи за миг.

— Хмм… това лаене на липса на кофеин ли се дължи, или на проблеми на домашния фронт?

— И на двете, но сега не ми се говори за това. Какво става? Къде си?

— По-близо, отколкото смяташ.

Почуква се на вратата ми.

— Малко прасенце, малко прасенце, пусни ме да вляза.

Изсумтявам отново. Не ми се занимава с Кали — или с някого другиго — тази сутрин.

— Почакай да ти отворя — въздишам аз.

Седнали сме на масата ми за хранене. Изпила съм половин чаша с кафе и животът вече изглежда малко по-хубав.

Кали седи срещу мен и се наслаждава на своето кафе. Оглеждам я и ѝ се чудя как е възможно винаги да изглежда толкова добре в подобна ситуация. Аз съм тази, която е спала миналата вечер, а съм цялата намачкана и с разчорлена като от ураган коса. Тя прилича на жена, която току-що се е върнала от спа.

Кали бърка в джоба на сакото си и изважда хапче оттам. Това ме връща в реалността. Отпивам от кафето си и я поглеждам в очите. Изтощението е добре скрито, но е там, плува си в плитчините и се вижда на правилната светлина.

— Сърдитото зайче по-добре ли се чувства вече? — пита тя.

— Малко. Кога се прибра?

— Двамата с Деймиън кацнахме преди два часа. Ще използваме лабораторията в Бюрото, за да изследваме малкото си съкровище от улики. — Вдига чашата си в подигравателен тост. — И ще успея да върна сватбата си обратно в релси.

Повдигам вежда.

— Да не би да е излязла от тях?

— Нищо катастрофално, просто Кърби има сериозна нужда от… надзор.

— Какво се е случило? — Представям си как цветарят на Кали се събужда и намира Кърби да стои на стола до леглото му и да си играе с нож.

— Възникнали са някакви проблеми с тортата. Кърби се опитала да ги реши малко по-ентусиазирано. Всъщност не е направила нищо, но е показала голяма част от истинското си лице.

— Ах.

Истинското лице на Кърби е ужасяващо. Тя е една изключително забавна и очарователна жена, докато не реши да разкара човечеството от главата си. В такъв случай може да те накара да се почувстваш като на състезание по кой ще мигне първи с много гладен леопард.

— Бяха напът да ми върнат депозита, но Сам ги омая отново. Проблемът е, че когато котката я няма, убийците танцуват на масата. — Кали оставя чашата си пред себе си и се навежда напред. — А сега ми кажи какво се случи с Томи.

Смятам да я пратя по дяволите, но осъзнавам, че това ще е безсмислено. Тя никога не се отказва.

— Каза ми, че ме обича.

— Наистина?

— Да.

Кали отново се обляга на стола си. Замисля се.

— Е — заговаря след малко, — разбирам защо ти е толкова трудно.

Това е другото лице на колежката ми и една от причините да ми е приятелка. Тя е невероятна в остроумията и е адски непочтителна, но също така знае кога да бъде сериозна.

— Проблемът е, че нямам представа защо е толкова трудно. Но е.

Това е само частична лъжа.

— Заради Мат ли? Защото знаеш много добре, Смоуки, че Мат не би имал нищо против теб и Томи.

Кали познаваше бившия ми съпруг и го обичаше. Често се самопоканваше у нас на вечеря. Не можеше да се насити на такосите му.

— Знам. Наистина знам, че е така. Приела съм случилото се с Мат и Алекса и съм го преодоляла, доколкото това е възможно. Те вече не ме тормозят, а живеят в паметта ми, за което съм много щастлива.

Кали заговаря с изключително нежен глас:

— Време е да продължиш напред, Смоуки.

Поглеждам приятелката си, която беше до мен през цялото време. Тя не знае тайната ми, едничката тайна, която запазих за себе си, но е запозната с всички останали.

— Мога ли да те попитам нещо, Кали?

— Разбира се.

— Защо се омъжваш? Имам предвид, че знам защо хората се женят… но какво се промени? Винаги си била вълк единак.

Тя прокарва лакирания си в цвят бордо нокът по ръба на чашата.

— Винаги съм била самотна вълчица, а не вълк единак. Има разлика. А и исках да съм сигурна, напълно сигурна, преди да направя тази крачка. Вълците прекарват целия си живот с половинките си.

— А ти сигурна ли си?

Погледът ѝ е почти предпазлив. Кали е едно от най-потайните човешки същества, които познавам. Ако съществува човек, на когото да разкрива душата си — освен Сам — аз съм този човек, но това не означава, че постоянно ми споделя всичко.

— Да, сигурна съм.

В следващия миг Кали се усмихва и ме хваща неподготвена. Осъзнавам, че тази сигурност я прави щастлива. Не мога да кажа, че досега е била депресирана, но има голяма разлика между задоволство и радост. Това е радост.

— Чувството е приятно, а?

— Да, такова е.

Кали скрива усмивката си и отново застава зад добре познатата фасада на остроумната ирония.

— Виж — казва тя, — двете с теб никога няма да сме като момичетата от „Сексът и градът“, така че дай да сменим темата и да се захващаме за работа.

Вдигам чашата си към нея.

— Ще пия за това.

16.

— Защо никога не ни сменят мокетите? — мърмори Алън, докато вървим по коридора към службата ни.

— Защото тук не пускат хора, които Бюрото се опитва да впечатли — отговарям аз.

Двете с Кали се натъкнахме на Алън пред асансьора.

— Ако наистина е така — намесва се тя в разговора ни, — тогава мокетите могат да останат. Предпочитам тях пред медиите.

Истината е, че на мокетите им няма нищо. Те са дебели и направени за сериозна употреба, малко са износени, но вършат чудесна работа. Проблемът е, че на път за асансьорите минаваме през рецепцията и Алън е видял, че сменят мраморните панели зад огромното бюро за втори път през последните пет години.

— Признай си, Алън — започвам аз, — че последния път, когато им се наложи да ремонтират лобито, беше заради нас.

Преди две години един мъж проникна тук и хвърли няколко гранати, последвани от автоматична стрелба. Той беше свързан с човек, когото преследвахме, така че вината беше един вид наша.

— Да, да. Я погледни тук. — Колегата ми посочва едно малко петънце с огромно раздразнение. — Там долу слагат нов мрамор, а аз гледам това петно всеки ден през последните четири години, когато идвам в службата. Не е честно.

— Не знаех, че си такъв лигльо — скастря го шеговито Кали. Завиваме вляво, за да стигнем до Офиса на смъртта, както всички в сградата наричат службата ни.

Настоящата ми позиция е координатор НЦАЖП. НЦАЖП означава Национален център за анализ на жестоки престъпления, чиято централа е във Вашингтон. Всеки офис на тази служба си има местен представител, който отговаря за отредения му район. Представители на смъртта, ако можем така да се наречем. На по-спокойните места един агент може да отговаря за НЦАЖП Координационен и да има други задължения. Тук в Лос Анджелис си имаме координатор на пълен работен ден — аз — и екип от мултиагенти. Предполагам, че серийните убийци са като нас — обичат топлия калифорнийски климат.

— Като се заговорихме, че достъпът дотук не е позволен — отбелязва Алън.

Кърби стои пред вратата на службата ни и навива кичур руса коса на пръста си. Погледът ѝ просветва, когато ни забелязва.

— Здрасти, хора! Как е хавата? Как беше на изток? Прекалено студено за това момиче, уверявам ви. За мен е важно да мога да пийна бира на плажа по всяко време, нали ме разбирате? Както и да е, трябва да поговоря с мацето Кали за сватбата.

Така си говори Кърби като неудържим товарен влак и хич не ѝ пука.

— Как влезе тук? — пита Алън.

— Хей, имам си начини, не помниш ли? — Тя му намига и посяга да го удари приятелски, но той вдига ръка, за да възрази.

— Не ми трябва още една синина, Кърби.

Тя е само метър и седемдесет, но явно „приятелският удар“ е доста силен. Ухилва му се.

— Не ставай смешен. Добре, де, няма да те закачам, защото съпругата ти прави страшни мъфини. Вчера хапнах няколко и…

— Какво?! — излайва Кали.

— Успокой се, маце, бяха от пробните. Не съм ги излапала всичките.

— Хмм. И спри да ме наричаш така.

Наясно е, че само си хаби думите. Кърби ще я нарича „маце“, „Червената Соня“ или както си поиска до края на света. Тя просто не се страхува от Кали. Или пък от когото и да било.

— Виж, съжалявам за онзи с тортата. — Кърби завърта очи. — Откъде да знам, че като случайно ми види пистолета, и ще стане толкова напрегнат?

— Случайно, а? — учудва се Алън. Недоверието в гласа му е повече от явно и съвпада с моето.

— Я стига — смъмря го Кърби, — да не съм някаква варварка? — Усмихва се, докато на бузите ѝ не се появяват трапчинки. — Просто знам как да водя преговори.

Алън се изсмива.

— Така ли го наричат вече?

Юмрукът на Кърби се изстрелва и се стоварва доста тежко в бицепса на колегата ми. Той потръпва и разтрива мястото, докато я гледа лошо.

— Мъжете са такива бебета — оплаква се тя и насочва вниманието си към Кали. — Та, ето каква е причината да съм тук. Шивачът искаше да ни таксува с допълнителни петстотин долара заради промяната в цвета на роклите на шаферките. Обясних му, че това не е честно, но той не отстъпи, затова му казах, че ще съм много благодарна, ако покаже малко по-добри обноски. Знаеш ли какво стана? Съгласи се. — Кърби се усмихва като дете, което току-що е получило оценка 6+.

— Просто ей така? — учудва се Кали.

— Не, това е съкратената версия, но мисля, че подробностите около дипломатическите ми начинания са доста скучни. Както обичам да казвам, след като никой не е бил убит или вкаран в затвора, мисията е успешна.

Кали не смята да продължава да спори по темата.

— Има ли нещо друго?

— Цветарят е сладур. Имам предвид, че наистина е страшно парче. Забавлявам го през последните няколко нощи… и той ме забавлява, трябва да си призная. Както и да е, важното е, че сега ще ни даде по-голяма отстъпка. Не че искам да се хваля или нещо такова, но… — Кърби ме сбутва с дупето си — мисля, че е заради голямата отстъпка, която му правя аз. — Засмива се почти като момиче. — Нали чаткате какво имам предвид?

Алън изсумтява. Аз поклащам глава и се усмихвам. Кали приема чутото стоически; това се дължи на прагматизма на бъдещата булка.

— Проституирай колкото си искаш, ако ще ми спестиш още няколкостотин долара, сладкишче — изчуруликва тя. — Нещо Друго?

— Няма.

— Благодаря ти за отчета. Дръж ме в течение, моля.

— Нямаш ядове. — Странната ни приятелка се обръща и тръгва по коридора.

— О, Кърби? — провиква се след нея Кали. — Дръж пистолета скрит за разходи под хиляда долара.

— Считай го сторено, маце.

Алън поклаща глава.

— Не те ли тревожи, че се чука с цветаря ти за отстъпка?

Кали го потупва по бузата.

— Алън, цветята са много скъпи.

— Много мило от ваша страна, че решихте да се появите.

Джеймс се мръщи неодобрително на всички ни.

— Не прибързвай със заключенията, розови гащички — отговаря Кали и профучава покрай него. — И аз не съм спала повече от теб. Освен това Смоуки е виновна.

— Ами ти? — обръща се към Алън. — Какво е твоето извинение?

— Отговорът ми е същият, както винаги: не ти влиза в работата.

— Предполагам, че заместник-директорът скоро ще се обади — заявявам аз и прекъсвам приятелското бърборене, — така че да се съберем след пет минути.

Джеймс продължава да се мръщи, но поне млъква. Отивам в кабинета си.

Нашият така наречен Офис на смъртта е съставен от две големи помещения. По-голямото представлява отворено пространство, където са разположени бюрата на Джеймс, Кали и Алън. За мен е отреден малък офис с врата. Обзавеждането е спартанско, но функционално.

Разполагам се в стола си и се обаждам на мобилния на Бони.

— Здрасти, Смоуки!

Гласът ѝ ми осигурява повдигането на духа, което потърсих миналата вечер в работата и бутилката с текила. Звучи много щастлива да ме чуе, удоволствието ѝ е искрено и непринудено. Мъжете могат да идват и да си отиват, но детето ти е завинаги.

— Здрасти, скъпа. Как си?

— Много добре. Елейна тъкмо ще започва с урока ми по математика. Скучно.

— Хей, недей да се гъбаркаш с математиката.

Сигурна съм, че в момента завърта очи при този ми опит да говоря на жаргон. Да се гъбаркам.

— Ще ме вземеш ли днес? Искам да те видя. Освен това трябва да пробваме онази рецепта за пържоли.

Преди няколко месеца двете с Бони сключихме договор. Съгласихме се, че микровълновата — колкото и чудесна да е тя — не може да ни предложи разнообразието от храни, от които имаме нужда. Решихме всяка седмица да си отреждаме по една вечер — без значение коя — за да се опитваме да сготвим нещо. Купих цяла купчина готварски книги и си прекарахме доста добре, като опушихме къщата и я пропихме с миризмата на изгоряло месо. На няколко пъти дори успяхме да направим ястия, които ставаха за ядене.

— Ще купя пържоли, преди да дойда да те взема, миличка.

— Яко.

— Връщай се към математиката, скъпа. Ще се видим довечера.

Бони въздиша звучно. Това ме окуражава, както и всеки друг знак за нормално поведение, който проявява. Когато стане тийнейджърка и започне да ми отговаря, направо ще ликувам.

— Добре. Чао.

Чудя се дали да не се обадя на Томи, но решавам да не го правя. Прекалено много искам да говоря с него сега.

Отивам в главния офис. Разполагаме с голяма дъска, която използваме за брейнсторминг. Махам капачката на един маркер. Останалите са ме зяпнали.

— Първо да видим какво знаем — започвам аз. — Имаме две жертви: Лиза Рийд и Розмари Зоненфелд. — Записвам имената им на дъската. — Намирали са се в различни географски райони.

— Това означава, че нашият човек пътува — казва Алън. — Въпросът е защо?

Джеймс кима.

— Правилно. Трябва да разберем дали пътува, защото желае да убива на голяма площ, или е следвал жертвите си?

— Мисля, че е второто — отговарям аз и им разказвам за теорията си, че колекционира грехове.

— Зловещо — казва Кали. — Но пък интересно.

— Да видим по какво се различават — предлагам аз. — Едната жертва е жена, а другата мъж, който е искал да стане жена. Лиза Рийд е дъщеря на богато и влиятелно семейство, а Розмари е бивша проститутка и наркоманка. Розмари е била блондинка, а Лиза — брюнетка. Единствените общи неща помежду им са начинът на смъртта и вероятно нещо от миналото им.

— Обясни отново това? — приканва ме Джеймс.

— В дневника си Лиза споменава някаква голяма тайна, която е напът да разкрие, но страниците са откъснати. Там нашият човек оставя съобщението си. А за Розмари вече знаем, че е водила съмнителен живот преди промяната си.

— Искаш да кажеш, че единственото общо помежду им е, че са били грешници? — пита Алън.

— Е, това доста стеснява кръга на жертвите — промърморва Кали.

— С какво разполагаме като улики?

— В момента с абсолютно нищо. Имаме съдържанието на прахосмукачката от самолета. Също така окървавените възглавници, но съм сигурна, че кръвта ще се окаже на Лиза. Разполагаме с петна, но не и с отпечатъци по подлакътниците. Вероятно криминологичният анализ ще ни осигури нещо, но…

— Вероятно няма — довършвам вместо нея. — Той е по-възрастен и е много опитен. Не мисля, че ще допусне някоя глупава грешка.

— Ще анализирам кръста — продължава Кали. — Изработката му едва ли може да се проследи, но е най-добрата ни връзка с убиеца за момента.

Права е. Кръстът е неговият символ. Той е важен за него. Когато го докосваме, докосваме него.

— Добре. Какво друго?

— Що се отнася до религиозната мотивация — размишлява на глас Джеймс, — с която засега съм напълно съгласен, има още едно „известно“, което е много важно. Как е извършено убийството.

— Чрез намушкване — отбелязва Алън.

— Чрез намушкване в дясната страна — поправя го Джеймс. — Погледнато от религиозна гледна точка, това е много важно.

Опулвам се насреща му. Знам какво има предвид. Чудя се как не се сетих сама за това.

— Копието, Лонгин — отговарям аз.

— Много добре — кима Джеймс.

— Съжалявам — намесва се Кали, — но ме изгубихте. Може ли да обясните за еретиците в стаята?

— Лонгин е бил римски войник, който пронизал Христос в тялото, за да се увери, че е мъртъв — обяснява Джеймс.

— „Обаче един от войниците прободе с копие ребрата Му; и веднага изтече кръв и вода“5 — изрича напевно Алън.

Поглеждам го и повдигам вежда.

Той се ухилва.

— Неделно училище, баптистки стил. Аз и приятелите ми си падахме най-много по „Откровение“ и историята за разпването. Драматично и кърваво.

— Явно не сте разбирали скритото значение — отбелязвам аз.

— Бях на десет. Съди ме.

— Да, да, да — продължава нетърпеливо Джеймс. — Важното е, че е прието, че Лонгин пронизва с копието си дясната страна на Христос.

— Точно както при нашите жертви — отбелязва Кали.

— Най-важният въпрос остава — казва Джеймс. — Защо ги убива?

— Лесно е — отвръща Алън, — защото са грешници.

Джеймс поклаща глава.

— Не са такива, ако са се изповядали. А доколкото разбрах, когато сте разговаряли с отец Йейтс, той ви е казал, че Розмари се е покаяла.

— Хей — намесвам се аз, — предположенията станаха прекалено много. Може би е смятал Розмари за грешница, защото е била проститутка. Лиза Рийд е променяла пола си, което, сигурна съм, е вселенски грях.

— Така е — съгласява се Джеймс, — но това не се връзва с методологията му. Ако е бил възмутен от действията им, защо насилието е в толкова малки количества? Убийствата са чисти, функционални и символични. Липсва им страст.

— Няма следи и от мъчения — добавя Кали. — Сякаш жертвите са били по-скоро необходими. Като декори в пиеса.

Липсата на гняв продължава да резонира, да ни озадачава. При сексуалните престъпления жертвата винаги е наранена, а нашите жертви не са. Розмари е била оставена в определена поза, но не и по някакъв унизителен начин. Фактът от тяхната смърт е бил по-важен за него от всичко друго.

— Разполагаме с различен тип жертви, без сексуална мотивация, с религиозна тема — констатира Джеймс. — Какво ни подсказва това?

— Ако не става въпрос за секс — отговарям аз, — то тогава е отмъщение или отправяне на послание. Или си го връща на някого, или се опитва да ни каже нещо, като ги убива.

— Не е отмъщение — заявява Джеймс. Твърдението му е изречено като неоспорим факт.

— Съгласна съм — подкрепям го аз. — Щеше да има повече гняв.

— Какво се опитва да ни каже тогава? — пита Алън.

— Нямам представа. Нещо, което е важно за него. Появи ли се някакво друго подобно престъпление по време на търсенето във VICAP, Алън?

— Не.

Кали подсвирква.

— Уха. Доникъде не сме.

Поглеждам я укорително.

— Много ни помагаш.

— Просто отбелязвам фактите.

Раздразнението ми не е причинено от Кали, а от истината, която съдържат думите ѝ. И последствията от тази истина.

— Знаеш, че вече е избрал следващата си жертва — казва Джеймс, сякаш прочел мислите ми. — Може би дори и тази след нея.

Хвърлям му изключително кисел поглед.

— Двамата с Кали трябва да се заемате с анализите си.

— А ние? Или аз? — пита Алън.

— Трябва да се отчета пред заместник-директора и да се обадя на Розарио Рийд. След това двамата с теб ще отидем да се видим отново с отец Йейтс. Искам да говоря с всички, които са познавали Розмари и са си имали вземане-даване с нея през последните няколко години.

Алън кима одобрително.

— Добрите детективи сами си намират следи.

— Пак изтъркани лафове — скастря го Кали и го поглежда с престорен неодобрителен поглед. — Вие двамата се забавлявайте. Ние с Деймиън отиваме в лабораторията.

— Спри да ме наричаш така, наркоманке — възпротивява се Джеймс.

Трудно ми е да разбера дали се шегува с Кали, или наистина се опитва да я обиди.

Приятелката ми въобще не се трогва.

— Туше, Присила. А сега си обуй рубиновите обувки на високи токчета и да вървим да работим.

Излизат от офиса, като продължават да се обиждат един друг.

— Струва ми се, че свиква с шегите на Кали относно хомосексуалната му ориентация — отбелязва Алън.

— Мисля, че щеше да е много по-разтревожен, ако не се дразнеше с него. Така поне знае, че на нея не ѝ пука какъв е. Освен това му е ясно, че никога няма да го направи пред други хора.

— Аха. Ще се захващаш ли вече за работа?

— Дай ми петнайсет минути и ме чакай в лобито.

17.

Все още нищо относно случая на Лиза Рийд не е стигнало до новините — съобщава ми заместник-директорът Джоунс.

— Впечатлена съм. Дори ако махнем факта, че е дъщеря на конгресмен, убийството по време на полет трябваше да привлече нечие внимание.

— Директор Ратбън знае как да се оправя с пресата. Това няма да продължи дълго обаче. Докъде сме?

Запознавам го с всичко, което се случи, откакто говорихме за последно, включително и с различните теории, които обсъдихме.

— Какво е усещането ти за този случай? — пита ме заместник-директорът, когато приключвам.

Джоунс е стигнал дотук благодарение на усърдието си. Вършил си е работата и е бил търпелив да се изкачва по йерархичната стълбица с времето. Никога няма да стане „костюмар“. Задава ми този въпрос, защото уважава преценката ми и иска да му споделя самата грозна истина.

— Мисля, че съвсем скоро ще стигнем до задънена улица, ако не намерим някоя нова следа или…

— Не убие някого — довършва вместо мен заместник-директорът.

Ето го отново това усещане, сякаш Земята е спряла да се върти. Убиецът е някъде там и ловува. Може би снощи, докато съм спала, е умряла някоя жена. Или пък докато съм си пила кафето и съм се шегува с Кали тази сутрин.

Дали жената е пищяла, докато сме говорили? Дали убиецът се е хилил, докато се е молил и противните цикади са жужааааааали?

Изгонвам тези образи от главата си.

— Да, сър. Този човек е много методичен. Той е уверен и поема рискове, но не е луд. Не се бори със сексуалните си пориви или с гласовете в главата си, а преследва ясна цел. Все още не сме разбрали каква е тя.

Джоунс се отпуска на кафявия кожен стол, който има, откакто го познавам. На места е протрит и напукан. На няколко пъти му казваха да го махне, но той не се съобрази с тези заповеди. Понякога е много инат. Но му се разминава, защото е много добър в това, което прави.

— Добре, в такъв случай какво ни остава? Какъв е планът ни за нападение?

— Кали и Джеймс работят над уликите. Възможно е да намерим нещо там.

— Но ти не мислиш така.

— Не, сър, но… — свивам рамене. — Предположенията са просто предположения.

— Какво друго?

— Двамата с Алън ще се върнем при отец Йейтс. Смятаме да разпитаме всички познати на Розмари и да видим къде ще ни отведе това.

Джоунс започва да барабани с пръсти по бюрото си. Кима.

— Ще запозная директора с напредъка ни. Дръж ме в течение.

— Да, сър.

— И се обади на Розарио Рийд, Смоуки. Добра идея е да я държим в течение и да бъде на наша страна.

— Точно това смятах да направя, сър.

— Нищо ново ли няма? Съвсем нищо?

Гласът на Розарио звучи много далечен. Не чувам силата, която видях в колата ѝ онази вечер.

— Не, съжалявам. Но все още е много рано, Розарио, много рано. Понякога така стоят нещата.

— Онова другото момиче, което е убил? То има ли семейство?

— Засега не сме намерили такова. Но е имала близки хора в църквата, която е посещавала.

Тишина.

— Погребението на Лиза е утре.

Усещам тревогата в гласа ѝ, желанието да се пречупи, потискано от наложения ѝ контрол.

— Съжалявам.

— Мога ли да те попитам нещо, Смоуки?

— Разбира се.

— Какво беше чувството? Да заровиш Алекса?

Въпросът реже като изключително остър скалпел и пробива защитите ми.

Какво беше чувството? Споменът е жив, все едно се случи вчера. Погребах ги по едно и също време, Мат и Алекса, моя свят. Помня, че денят беше прекрасен. Калифорнийското слънце огряваше ковчезите и се отразяваше в метала по тях. Небето беше синьо и безоблачно. Не чувах нищо, не чувствах нищо и не говорех нищо. Възхищавах се на слънцето и гледах как заравят живота ми в земята завинаги.

— Чувствах се като във филм на ужасите, който няма край — отговарям аз.

— Но свърши, нали?

— Да.

— Но това беше още по-лошо, нали? Че свърши.

— Това беше най-лошо от всичко.

Обещах ѝ винаги да ѝ казвам истината и нямам угризения, че го правя. Двете с Розарио Рийд сме сестри по душа. Ние не сме създадени да се превърнем в депресирани жени или в гневни алкохолички. Ние сме направени да скърбим и да пищим и когато всичко приключи, да продължим напред. Променени и с по-голямо бреме, но все пак живи. Тя иска да знае какво ще се случи, затова ѝ казвам. Не мога да я спася от това, мога само да я подготвя.

— Благодаря ти, че ме държиш в течение, Смоуки. — Настъпва мълчание. — Знам, че намирането му няма да оправи нещата. Няма да ми я върне.

— Не това е важното, Розарио. Разбирам те, повярвай ми. Той трябва да си плати.

Той трябва да си плати за стореното не защото това ще върне Лиза, не защото ще намали част от болката, която смъртта ѝ е оставила след себе си, а защото е убил детето ѝ. Не е нужна друга причина, тази е достатъчна. Изядеш ли децата на майката, трябва да си платиш цената след това, такъв е вселенският закон.

— Да. Довиждане.

— Довиждане, Розарио.

Затваряме и осъзнавам, че съм извадила късмет. Аз убих убиеца на моето дете. Не че това промени нещо. Алекса си остана мъртва. Но… когато се сетя за него как умря в ръцете ми, лъвицата вътре в мен започва да мърка, доволна и страшна. Защото кръвта на мустачките ѝ е с божествен вкус.

18.

Лятото умира трудно на това място, то се е хванало за слънцето и не иска да го пусне. Въздухът тази сутрин е свеж и хладен, но не е студен и сега температурата наближава двайсет градуса.

Трафикът не е ужасен. Алън успява да шофира със сто и двайсет, което си е едно малко чудо на магистрала 405 по което и да е време на деня. Човек никога не е самотен на 405.

Централната част на Лос Анджелис преминава в Сан Фернандо Вали. Промяната е едва забележима, но е налице. Ако Ел Ей беше ябълка, щеше да гние отвътре навън, а именно от центъра навън. Долината също е попарена, но тук-там през пукнатините на строежите се забелязват поникнали цветя. Все още има повече пространство и по-малко мръсотия.

Спираме на паркинга на „Спасителят“.

— Няма много за гледане — отбелязва Алън.

Миналата вечер не успях да огледам добре църквата — беше тъмно, а и аз бях много изморена. Алън е прав. Тя е малка, вероятно не разполага с много финанси. Няма богати дарители, които да осигуряват истинско масло на отец Йейтс. Това място е по-скоро маргарин. Чешмяна вода, а не бутилирана.

— Едно такова място ми вдъхва по-голямо доверие — казвам аз.

Алън се усмихва.

— Разбирам те какво имаш предвид.

Нашата работа ни е научила, че не дрехите правят човека. Можеш да убиваш с тениска и скъп костюм, можеш да убиваш, ако си богат и ако си беден. Ножът си е нож във всички случаи. Нямам пълно доверие на коя да е църква, но нямам никаква вяра на позлатените и лъскавите. По мое мнение набожността е аскетична дейност.

— Обадих се предварително — казва Алън. — Отецът ни очаква.

Поглеждам вътрешността на църквата с нови очи. И с нов нос: усещам миризмата на белина. Пейките са дървени и доста изтъркани. Подът е от бетон, а не от мрамор. Олтарът в предната част е малък. Христос виси в обичайната си поза и гледа към всички нас. Спасителят ни има нужда от нова боя, тъй като неговата се лющи на места.

Образът му продължава да кара нещо вътре в мен да потрепва. Не знам дали още вярвам в него, но някога имах вяра. В него и в Дева Мария. Молех се, умолявах ги да спасят майка ми от рака. Мама почина. Това предателство сложи край на връзката ми с Бог. Как може да ми прости греховете, когато аз никога няма да му простя неговите?

Отец Йейтс ни забелязва и тръгва към нас с усмивка.

— Агент Барет, агент Уошингтън.

— Здравейте, отче — поздравявам го аз. — Доста е празно тук. Няма клиентела ли?

Потръпвам вътрешно. Явно не мога да овладея горчивината си, когато стъпя на това място. Алън ме поглежда странно. Отец Йейтс като че ли не е трогнат.

— Клиентелата в „Спасителят“ всеки ден е слаба, агент Барет. Не спасяваме души на конвейер. Правим го една по една.

— Съжалявам, отче. Това беше ненужно от моя страна.

Свещеникът маха с ръка.

— Сърдите се на Бог, разбирам ви. Щом той може да го приеме — а сигурен съм, че може, значи мога и аз. Да оставим това настрана. Има един човек, с когото искам да ви запозная. Агент Уошингтън ми сподели причината за посещението ви и жената, с която ще ви срещна, е единствената, за която се сетих. Доколкото ми е известно, тя беше едничката приятелка на Розмари. Споминалата се няма живи членове на семейството си. Но тази жена може да ви помогне.

— Защо мислите така?

— Защото е била полицейски служител. По-точно детектив. В Охайо.

— Наистина?

— Честен кръст. — Отец Йейтс се усмихва. Свещенически хумор. — Тя ви очаква в ризницата6.

Като всичко друго в църквата ризницата е малка, но много чиста. Един обикновен рафт осигурява място за потира7, когато не се използва. Там са също виното и нафората.

— Прави се от монахините — беше ми обяснила майка ми, когато я попитах.

Не бях голяма почитателка на монахините тогава, но трябва да призная, че нафората ми стана още по-неприятна. Този осветен хляб трябваше да бъде наградата за оцеляването след цяла литургия, а всъщност имаше вкус на стиропор.

Виждам килер без врати, в който дървото е боядисано в бяло. Одеждите на отец Йейтс висят вътре.

Няма бюро в малката стаичка, а само прозорец и три очукани стола. Една жена е седнала в единия и ни чака.

— Това е Андреа — представя я свещеникът. — Андреа, това са агент Смоуки Барет и агент Алън Уошингтън.

Жената кима, но не проговаря.

— Ще ви оставя насаме засега — казва отец Йейтс и излиза.

Разглеждам Андреа. Тя не е дребна жена, но не е и едра, висока е около метър и шейсет и пет и вероятно тежи шейсет килограма. Лицето ѝ нямаше да е нищо особено, ако не бяха косата и очите ѝ. Косата ѝ е дълга, лъскава и толкова черна, че направо синее. Очите ѝ са големи, кристално ясни и по-тъмни от косата ѝ.

Това са интелигентни очи. Виждам ченгето в тях. Погледът ѝ е честен, прям, предпазлив, той е смесица от противоречия, които могат да се срещнат единствено при служителите на реда и закоравелите престъпници. Андреа оглежда белезите ми, без да реагира по някакъв начин.

Облечена е в жълта тениска, която вероятно е с половин размер по-голяма за нея, сини дънки и гуменки.

Протягам ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Андреа — казвам аз.

Хватката ѝ е здрава и по-силна, отколкото очаквах. Дланите ѝ са сухи. Съумявам да скрия собствената си изненада от белезите по китката и ръката ѝ. Два прореза — един хоризонтален и един вертикален. Знакът на едно наистина отдадено самоубийство.

— На мен също. — Гласът ѝ е нисък и гърлен като на телефонен секс оператор. — И да, опитах се да се самоубия. — Тя обръща другата си китка и там има още белези. — Едни и същи са.

— Самата аз бях на косъм — бързам да споделя, макар да не знам защо.

Андреа ме поглежда с нежен поглед и ни кима да седнем.

— Защо убийството на Розмари привлече интереса на федералните? — пита тя.

Право на въпроса. Опитвам се да ѝ пробутам стандартния отговор:

— Нямам право да ти кажа.

Тя ме дарява с най-безрадостната усмивка, която съм виждала някога, последвана от ухилване, което ни казва, че сме доста забавни, ако смятаме, че ще е толкова лесно.

— В такъв случай аз нямам право да ви помогна. Казвайте или си вървете.

Поглеждам Алън. Той свива рамене.

— Добре — съгласявам се аз. — Розмари не е единствената жертва на този убиец. Ако ти трябва да знаеш още, тогава наистина приключихме.

— Не, това е достатъчно. И се радвам, че ми го сподели.

— Че е убил и други ли?

— Разбира се. По-лесно е да разгадаеш случай с повече убийства, отколкото такъв с едно-единствено.

Андреа не се тревожи за по-голямата картина. Ако смъртта на други ще помогне да се намери убиецът на приятелката ѝ, така да бъде.

— Искаш ли да ни разкажеш какво се е случило? — пита Алън.

Хвърлям му поглед. Изцяло се е съсредоточил върху Андреа. Той е най-добрият, що се отнася до разпити, така че си държа устата затворена и се възползвам от отворилата ми се възможност да я огледам по-внимателно.

Отнема ми повече време да го видя, отколкото на Алън, но в крайна сметка успявам. Изписано е в очите, на лицето и навсякъде в нея. Тя е тъжна. Това не е кратката тъга на някого, който е имал лош ден. Това не е отчаяние. Това е нещо по средата, изтощение от носеното бреме. Андреа има история за разказване, лоша история, която трябва да изслушаш, преди да я накараш да ти каже онова, което искаш да знаеш.

Тя не реагира веднага, а продължава да ме изпива с тези свои големи тъмни очи, преди да се обърне към Алън.

— Някога бях полицайка — започва тя. — В Охайо.

Колегата ми кима.

— Отец Йейтс ни каза.

— Бях добро ченге. Имах талант. Можех да надуша лъжите от километри и правех връзки, където останалите не успяваха. След пет години бях прехвърлена в отдел „Убийства“.

— Доста бързо — отбелязва Алън. — Всичко благодарение на способностите ти ли се случи, или си имала чичо владика?

Пита я дали е имало някой висшестоящ, който ѝ е помогнал да се издигне в кариерата си.

— И двете. Бях добра, наистина добра. Но баща ми също беше ченге, така че имаше хора, които се грижеха за мен. Така стават нещата там.

— Както и тук — отбелязва Алън. — Работих десет години в отдел „Убийства“ на лосанджелиската полиция. Способностите невинаги бяха достатъчни.

— Да. Е, справях се доста добре. Бързо ме повишиха, омъжих се за страхотен мъж — не беше полицай — и скоро ни се роди бебе. Красиво момченце, което кръстихме Джаред. Животът беше прекрасен. Тогава всичко се промени.

Андреа млъква и се вторачва в нищото.

— Какво имаш предвид? — приканва я Алън.

— Появи се един тип. Набелязваше семейства. Безразборно. Отиваше в някой краен квартал и разузнаваше, докато не попаднеше на правилното. Задължителните му изисквания бяха няколко деца на десет години или повече, за предпочитане момчета и момичета в тийнейджърска възраст и поне един родител. Самотните майки му бяха най на сърце, но винаги гледаше да има момче в уравнението. Нападаше ги, когато се стъмнеше. Караше ги да се събличат и цяла вечер издевателстваше над тях. Принуждаваше ги да правят секс едни с други. Сестри със сестри, майки със синове, бащи с дъщери. Схващате картинката. След това чукаше любимеца си или няколко от любимците си. Когато приключеше, оставяше всички живи с изключение на един, когото удушаваше, докато останалите гледат.

Андреа преглъща при спомена на всичко това.

— Беше сформиран екип, който да го залови. Бях втора в йерархията. Смятах да сторя всичко, на което съм способна. Този случай ми беше влязъл под кожата. Все още нямам представа защо. Беше лош, но бях виждала много по-лоши.

— Понякога е по-лесно да си имаш работа с мъртви жертви, отколкото с живи — казвам ѝ аз.

Тя ме поглежда с подновен интерес.

— Странно е, че го споменаваш. Тези семейства бяха прецакани завинаги. Повечето се разведоха. Някои от бащите и децата се самоубиха. Но никоя от майките. Не знам защо.

— Заради децата — отговаря Алън.

— Какво? — учудва се Андреа.

— Майките не са се самоубили, защото е трябвало да бъдат до децата си.

Тя поглежда Алън за момент, след което продължава:

— Целта му беше да унищожи животите на тези хора. Това беше неговата фикс идея. Веднъж разбрала това, осъзнах защо ги оставя живи. Искаше да се връща и да се наслаждава на нещастието им. Изпратихме наблюдателни екипи пред домовете на жертвите, уверени, че шибанякът ще се появи. В Охайо има смъртна присъда, така че извършителят лапна капсула с цианид преди няколко години.

— Добра работа — казвам аз.

— Хванахме го — съгласява се Андреа, — но това не помогна. Не можех да изгоня историите на жертвите от главата си. Нещата, които ги беше накарал да направят. Как им се бяха отразили. Започнах да имам проблеми със съня и по стара полицейска традиция пазех всичко вътре в себе си. Накрая се обърнах към същия терапевт, към когото се обръщаше баща ми в тежки моменти. Доктор Джони Уокър. — Поредната безрадостна усмивка. — Доктор Уокър беше евтин, пазеше тайни и винаги успяваше да се справи с проблемите.

— Самият аз съм се обръщал към него много пъти — казва Алън.

— Наистина? — пита Андреа.

— Да. Много ченгета го правят.

На лицето ѝ като спазъм се появява горчивината от всичко преживяно.

— Проблемът е, че не излиза никак евтино. Началото е приятно, но краят е истинска кучка.

— На мен едва не ми коства брака — казва Алън. — Какво ти струваше на теб?

Тези нейни очи се затварят и когато се отварят отново, поглеждат мен, Алън, тавана. Виждам бурята в тях, вятър, дъжд и гръмотевици, болка, ярост и нещо по-ужасно, но трудно за разпознаване.

— Всичко — отвръща Андреа. — Коства ми всичко. — Гласът ѝ е монотонен. — Може би, ако бях признала проблема си и бях потърсила помощ, щях да променя нещата. Но ченгетата не са много добри в това, а и при мен съществуваше допълнителното напрежение, че съм жена. Някой постоянно чакаше да покажа слабост. Скрих всичко в себе си, при това доста добре. Едно от нещата, които ченгетата правят много добре, човече, е да лъжат. — Поглежда Алън. — Шофирах пияна с Джаред в колата. Катастрофирахме и той умря.

Мълчание. Вече не ни гледа.

Имам неприятен вкус в устата си, подобен на кръв. Това е поредната ужасна история, която да добавя към каталога си от безполезни и ужасни истории. Случилото се с нея не е било причинено от това, че е лош човек, лошо ченге или лоша майка. Нещо в този случай я е покосило и я е накарало да посегне към бутилката. Един ден е била в колата със сина си и заради алкохола е реагирала неправилно. Това е бил нейният край, поне за известно време. Фактът, че е заловила чудовището, не е бил от значение. Тя се е оказала последната му жертва.

— Опитах се да се самоубия на два пъти. Веднъж с хапчета и веднъж с бръснач. Определиха ме като негодна за служба. Съпругът ми ме напусна. Бях напът да дам трети шанс на самоубийството, когато осъзнах истината: смъртта беше прекалено добра за мен. Нуждаех се от страдание. — Андреа продължава да говори с монотонен глас. — Затова се преместих в Ел Ей и станах курва.

Потръпвам при това откровение.

— Защо? — питам аз.

Големите ѝ очи не просто се спират на мен, а направо ме приковават.

— Покаяние. Убих сина си. Заслужавах да страдам. Смятах, че ще е добро начало, ако позволя на непознати да ме чукат четири-пет години за пари. — Андреа избухва в смях. — Знаете ли кое е най-смешното? Един тип, когото бях арестувала в Охайо, беше излязъл на свобода и се беше преместил да живее в Лос Анджелис. Съдбата го изпрати при мен. Наистина си умря от кеф полицайката, която го беше арестувала, да му прави свирка, паднала на колене.

Отвратена съм. Не мога да намеря думи, за да опиша как се чувствам.

— Вече не се занимаваш с това — отбелязва Алън. — Как се озова тук?

— Времето е добро в едно нещо, агент Уошингтън. Продължава напред. Светът не спира да се върти. Човек се променя, независимо дали го желае, или не. Няма значение колко голяма е болката или колко много се мразиш. Рано или късно душата ти продължава напред. Радвам се, че страдах заради стореното на Джаред. Това беше правилно решение. Но един ден се събудих и си казах, че може би е достатъчно. — Андреа свива рамене. — Нуждаех се от място, на което да отида. Бях отгледана като католичка, затова дойдох тук. Отец Йейтс ми помогна да се откажа от проституирането.

Осъзнавам, че това е възможно най-съкратената версия. Празнината между продаването на тялото ѝ като покаяние за мъртвия ѝ син и превръщането ѝ в тази, която е в момента, е огромна, но тази жена ще сподели само онова, което желае. Тя няма да плаче, да се разчувства или да гледа небесата с блажен блясък в очите. Вероятно някога е била нежно цвете… кой знае? Тази роза обаче отдавна се е превърнала в камък.

— Колко добре познаваше Розмари? — пита Алън.

Хладната ѝ фасада се пропуква едва.

— Познавах я много добре. Бяхме най-добри приятелки.

— Съжалявам.

— Животът е гаден понякога.

— Тук ли се запознахте?

— Да. Двете бяхме доброволки в неделите. Помагахме на други пропаднали хора. Не бях много разговорлива. Розмари ме промени. Имаше нещо в нея, едно вътрешно щастие, на което човек не може да устои. Сякаш знаеше, че всичко е прецакано, но това не ѝ пречеше да продължава да се смее. Това ме привлече в нея. Никога не спря да си търси причини да бъде щастлива.

Нещо в начина, по който говори, ме кара да задам този въпрос:

— Бяхте ли любовници?

Андреа присвива очи, но накрая просто въздиша.

— За кратко. За мен не беше важен сексът. Просто исках да съм с някого. А и харесвах Розмари. Приключихме връзката си по възможно най-добрия начин. Не си падам по жени, нито пък тя. Зарязахме секса и запазихме любовта. При нас сработи.

— Разбирам — казва Алън. Той пипа много нежно и задава въпроса, от чийто отговор наистина се нуждаем. — Андреа, има ли нещо, което смяташ, че може да ни помогне? Някой да е проявявал прекомерен интерес към Розмари? Да са се появявали нови хора в църквата? Каквото и да е.

Тя поклаща раздразнена глава.

— Много мислих върху тези въпроси, повярвайте ми. Когато чух, че Розмари е била убита, направо полудях. Вече не плача, но счупих разни неща. Оттогава не съм мислила по темата. Трябва обаче да разберете, че Розмари внимаваше изключително много. Тя беше пристрастена към чукането. Не казвам, че беше пристрастена към секса, това не би било правилно. Тя обичаше чукането. Колкото по-извратено, толкова по-добре. Единственият начин да държи нещата под контрол, беше да си създаде рутина и да не я нарушава. Сутрин ставаше, тренираше, работеше и после идваше тук. Двете прекарвахме известно време заедно. Това беше всичко.

— И е нямало нарушения или промени в тази рутина преди смъртта ѝ? — пита Алън.

Андреа разперва безпомощно ръце.

— Не. Нищо.

— Какво ще кажеш за положението тук? — притиска я той. — Да са идвали нови мъже?

— Помислих и над това, повярвай ми. Но не се сетих за нищо. Съжалявам, ще ми се да ви бях по-полезна, но единственото, което мога да заявя със сигурност, е, че не е бил някой от миналото ѝ.

— Защо мислиш така? — питам аз.

— Розмари ми сподели, че всички, които някога е познавала, вече са мъртви. Убити от възраст, болести или наркотици.

Двамата с Алън пътуваме обратно към Бюрото. Неспокойна и разстроена съм.

— Всичко това е много сбъркано, Алън — заявявам аз.

— Защо?

— Доникъде не сме. Доникъде. Имаме три жертви — и то само защото той ни ги даде, — а не разполагаме с никакво негово описание, отпечатъци или каквото и да било. Смятам, че знам каква е мотивацията му, но не съм сигурна. Няма нищо ясно, нищо, което да се откроява.

Колегата ми ме поглежда.

— Какво? — питам аз.

— Понякога е така. Работим върху случаите, докато не се появи нещо, което да ни помогне да ги разрешим. Наясно си с това. Защо си толкова напрегната, след като са минали само два дни?

— Защото е лично.

— Какво имаш предвид?

— Смятаме, че този тип се разхожда наоколо и убива хора от години, нали? Мислим, че числата на тези кръстове са броят на жертвите му. Ако наистина е така, този човек ще се окаже един от най-трудолюбивите убийци на всички времена. И прави всичко точно под носовете ни. Всички жени като Лиза и Розмари в света капят като мухи и той се смее през цялото време.

Алън кима.

— Жертвите са ти влезли под кожата.

Забележката е остра и реже като нож.

— Винаги ми пука за жертвите.

— Да, разбира се. Но понякога за едни ти пука повече, отколкото за други. Това е един от тези моменти, нали?

Спирам да се възпротивявам.

— Да.

— Защо?

— Поради същата причина, поради която Аткинс беше разстроен заради Розмари. Повечето хора се оставят на течението на живота. Приемат онова, което получават. Лиза Рийд и Розмари Зоненфелд са плували срещу течението. Макар да са знаели, че ще е трудно, може би дори безсмислено, те са плували срещу течението. И когато са стигнали до плажа, този тип се е появил зад тях, прерязал им е гърлата и е хвърлил телата им в реката.

Алън мълчи известно време и просто шофира. Накрая си прочиства гърлото.

— Да, на мен също ми влизат под кожата. В тези моменти се сещам за теб.

Поглеждам го изненадана.

— Наистина?

Той се усмихва и ме поглежда настрани.

— Що се отнася до плуване срещу течението, ти, Смоуки, си златна медалистка в категория „Без ръце“.

19.

— Няма използваеми отпечатъци — започва Кали. — Всичката кръв по възглавниците принадлежи на Лиза Рийд. Намерихме черен косъм, който не е на Лиза, но няма корен, така че не можем да направим ДНК анализ.

— Чудесно — отвръщам аз. — Какво е положението с кръста?

— Не е от чисто сребро — обяснява Джеймс. — Използвано е стерлингово сребро. Съдържанието е около деветдесет и три процента сребро и седем процента мед. Много често срещано. Избрал е много удачен метал, ако е решил сам да си прави кръстовете. Стерлинговото сребро се разтапя при приблизително 890 градуса по Целзий, по-твърдо е от златото и много лесно се обработва.

— Искаш да кажеш, че може просто да разтопи няколко лъжици и вилици и да си направи кръстовете? — учудва се Алън.

— Точно.

— Какви инструменти са необходими за това? Има ли нещо необичайно, което можем да проследим?

— Опасявам се, че не — отвръща Кали. — Ако нямаш намерение да разтапяш големи количества, правилната газова горелка ще ти свърши работа.

— Какво можете да ми кажете за апартамента на Лиза? Знаем, че е докосвал дневника ѝ и със сигурност е прекарал известно време в ровене из стаите ѝ.

Кали поклаща глава.

— Там също не намерихме отпечатъци. Дори обработих копчетата на клавиатурата ѝ. Нашето момче е много внимателно.

— Както и очаквахме — признавам аз.

— Получих обаждане от един от местните детективи — съобщава Алън. — Пасажерите описват нашия извършител като разговорлив тип с брада. Приличал е малко на Амброуз. Но това с нищо не ни помага.

Отивам до дъската раздразнена. Започвам да записвам нещата, които знаем, колкото и малко да са те, в опит да намеря нещо смислено, което може да ни е от помощ.

— Не е заради секс. В неговите очи са грешници — покаяни или не.

— Покаяни — казва Джеймс.

Обръщам се към него.

— Обясни.

— Историята, която полицайката ти е разказала за себе си, ни подсказва нещо за Розмари. Били са приятелки, защото са се посветили на търсенето на правия път. Спазвали са много стриктна рутина. Погрижили са се да се отърват от всякакви катализатори в средата си, които са можели да ги върнат обратно към адикциите им. Искам да кажа, че всичко в поведението им направо крещи покаяние.

— Ами Лиза? — пита Алън.

— Дневникът ѝ е нейният начин да се покае — отбелязва Джеймс.

Кимам.

— Браво, Джеймс. Да се спрем на покаянието и да се върнем на методологията: промушва жертвите си в тялото точно както Христос е бил промушен на могилата. Оставя кръстове в раните и ги надписва с числа, които могат да представляват броя на жертвите му досега. Ако наистина е така, това означава, че е много трудолюбив и следователно много умел. Не намерихме подобни престъпления във VICAP, което ни навежда на мисълта, че едва наскоро е решил да се покаже под светлините на прожекторите.

— Поредното противоречие — промърморва Джеймс.

— Какво имаш предвид? — питам аз.

— Кръста. Той е неговият символ и поставянето му е ритуално. А ритуалите са всичко. Ако наистина е убил повече от сто души, как е успял да се въздържи до момента да не сложи кръст в никой от тях? Иначе щяхме да чуем за трупове, в които са намерени кръстове. А не сме.

Доводът му е много добър. Убийството винаги е акт, изпълнен със значение за организирания сериен убиец. Начинът на извършването му е специфичен, важен, свещен дори. Тя трябва да е руса, гърдите ѝ да са толкова големи, ноктите на краката ѝ да са лакирани в червено, когато умре — това е подпис, който веднъж установен, никога не се променя. Нашият убиец ги намушква в дясната страна и поставя сребърни кръстове в раните им. Ако наистина убива от години, поведението му не следва да е ново.

— Съществуват само няколко вероятности в този случай — отбелязва Алън. — Променил е модела си на действие, числата са просто блъф или се е отървал от телата на старите си жертви и те никога не са били открити.

— Мисля, че правилният отговор е последната възможност — заявява Джеймс.

— Чудесна мисъл — намесва се Кали.

Поглеждам към написаното на дъската и се надявам нещо друго да ми се разкрие. Каквото и да е. Няма такова.

— Е, всичко това е вярно и много хубаво, но все още сме в задънена улица — признавам аз.

— Приключихме ли? — пита Алън.

— Засега. Ще отида да се отчета на заместник-директора. Възползвайте се от възможността да поработите върху документацията и стискайте палци да намерим нещо съществено, което да не включва поредния труп.

— Остави нещата така за известно време — казва ми заместник-директорът. — Понякога трябва да направиш точно това, да се отдръпнеш за малко.

— Знам, сър, просто…

— Да, да, той не почива. Трудно е, но понякога е така. — Джоунс ме оглежда замислен. — Разглезила си се през последните няколко години.

Гневът направо изригва в мен при тази забележка. Едва успявам да го скрия.

— Какво имате предвид, сър?

— Не ме гледай лошо. Искам да кажа, че разреши бързо много случаи. Постигна чудесни резултати. Но невинаги е така. Всеки си има своя Зодиак, Смоуки. Такъв, който никога не може да залови. Не казвам, че този е твоят, просто искам да си наясно, че няма как да ги заловиш всичките.

Поглеждам го, като се опитвам да не се мръщя.

— Сър, не желая да звуча неуважително, но не ми се слуша това.

Заместник-директорът свива рамене.

— Никой никога не иска да го чува, Смоуки. Залозите са прекалено високи. По-добре е да си готова за деня, в който ще се провалиш, защото този ден ще дойде, гарантирам ти го.

— Уха. Много окуражителна реч, сър.

Джоунс направо излайва от смях.

— Добре, добре. Ще продължа да поддържам връзка с директора Ратбън. Прави каквото трябва.

— Благодаря ви, сър.

Оглеждам офиса. Кали говори с дъщеря си Мерилин за сватбата. Фактът, че моята колежка и приятелка има дъщеря, а също така и внук, все още е малко объркващ. Тя винаги е била пример за мома, която се наслаждава на мъжете като вкусно гурме. Единствената ѝ сериозна връзка беше с нас и работата ѝ.

Кали беше заровила миналото си заедно с болката, която ѝ беше причинило, докато един случай и убиецът в него не я събраха отново с дъщеря ѝ.

От време на време ме спохожда мисълта, че един сериен убиец беше причината за нещо толкова хубаво.

Алън го няма в офиса, а Джеймс се е заровил в някаква папка.

Взирам се в бялата дъска, докато очите ми започват да парят.

— Имаме едно голямо нищо — промърморвам си под носа. — О, добре, де, само засега.

Да оставиш един случай настрана, не е като да отложиш правенето на нещо за по-късно. Разтваряш ръце, затваряш очи и го мяташ колкото се може по-надалече. Той отплава и ти се връщаш на бегом към нормалния си живот и се преструваш, че него го няма и не кръжи над теб като прилеп.

Но той е там. Окачен е на китката ти с лепкава връв, дрънка и ти се присмива и чака вятърът да задуха в друга посока. Понякога се събуждам посред нощ и го намирам там, кацнал на гърдите ми. Той се взира с големите си черни очи и ми се усмихва с прекалено голяма за лицето му уста. Обича ме. Ужасно е, че ме обича.

На път съм да отида при Бони, затова разтварям очи и го мятам. Силата на волята сработва, поне засега.

20.

Разглеждам списъка с покупки в колата, за да се уверя, че съм взела всичко. Двете с Бони винаги избираме седмичната рецепта заедно. Тази седмица амбициите ни са високи. Смятаме да пробваме пържоли със сос от „Мадейра“ и балсамов оцет. Самият факт, че рецептата изисква да се смесят нехарактерните вино, оцет и дижонска горчица, е малко плашещ, но решихме, че трябва да излезем от зоната си на комфорт.

Отново си промърморвам под носа списъка:

— Телешки пържоли „Делмонико“, крекиран черен пипер, зехтин, да, всичко е налице.

Доволна отивам да направя най-хубавото нещо в деня, седмицата, месеца и годината: да взема осиновената си дъщеря и да я отведа у дома с мен.

— Смоуки!

Това е вик на чиста наслада, последван от смазващото ме тяло на едно дванайсетгодишно. Отвръщам на прегръдката ѝ и се учудвам — със смесица от изумление и съжаление — колко висока е станала Бони. Още на тази възраст е метър и петдесет и пет, което може да се стори напълно нормално за страничния наблюдател. Тя вече е по-висока от мен. Само преди две години можех да погледна надолу и да видя горната част на главата ѝ. Израстването ѝ подчертава още повече промените, през които минава.

Нямах възможност да изпитам това с Алекса, да я гледам как се превръща от момиче в млада дама. Бони е на ръба да стане тийнейджърка и определено е дъщеря на майка си. Ани беше красива блондинка, разцъфнала съвсем рано. Бони е наследила същата руса коса, същите удивителни сини очи и слаба фигура. Тя се превръща от непохватно дете в красиво момиче пред очите ми. Отново забелязвам — със смесица от тъга, безпокойство и безпомощност, че гърдите ѝ вече не са плоски като дъска и че походката ѝ не е толкова тромава, а доста по-грациозна.

Една мрачна мисъл се появява в главата ми: момчетата. Те ще започнат да те забелязват скоро. Няма да знаят защо, не точно, но ти ще си им по-интересна. Ще хващаш погледа на нормалните, но и на гладните, защото те ще те надушват, както куче надушва месо.

Изгонвам тази мисъл и я заравям много надълбоко. Имаш достатъчно време да се тревожиш по-късно. Сега просто я обичай.

— Здрасти, скъпа — поздравявам я аз и ѝ се усмихвам. — Как беше училището?

Бони се отдръпва от мен и завърта очи.

— Скучно, но добре.

— Справя се чудесно — казва Елейна. — Може би е малко разсеяна, но определено е много напреднала за годините си.

Бони се усмихва на Елейна, доволна от похвалата. Не мога да я виня. Похвалите на Елейна са като почерпка с бисквитка или приятен слънчев лъч. Тя е една от тези искрени жени, които винаги казват това, което мислят, и мислят каквото казват, и са изключително мили. Тя е другата майка на Бони и мен. Обичаме я до полуда.

— По дяволите — промърморва Алън.

Той се е разположил на дивана пред телевизора и като че ли има проблеми с дистанционното.

— Внимавай с езика — скастря го Бони.

— Съжалявам — отвръща той. — Просто имаме „ТиВо“8, а не мога да го настроя.

Бони дарява мен и Елейна с поредното завъртане на очите и отива при Алън. Взема дистанционното от ръката му.

— Такъв си лудит9, Алън — казва тя. — Виж как се прави.

Обяснява му как да си избира програми, които иска да запише, как да ги гледа, когато вече са записани, и отговаря търпеливо на въпросите му. Двете с Елейна я гледаме втрещени.

— Това е всичко — довършва Бони.

— Благодаря ти, дечко. А сега се разкарай, за да мога да си гледам предаванията на спокойствие.

— Няма ли прегръдка? — смъмря го осиновената ми дъщеря.

Той ѝ се усмихва.

— Само те пробвам — отвръща той и я прегръща с масивните си ръце.

Двамата са много привързани един към друг. Ако Елейна е втора майка за Бони, то Алън ѝ е втори баща.

— Добре, а сега се разкарай — нарежда ѝ той.

— Хайде — намесвам се аз. — Имаме пържоли за горене.

Бони си взема раницата, прегръща Елейна и си тръгваме.

— Лудит, а? — учудвам се аз, когато стигаме до колата.

— Богат речник. Виждаш ли, че те слушам, като ми говориш? — отвръща ми тя и ми се изплезва насреща.

— „Мъжки наръчник за приготвяне на пържоли“ — оплаквам се аз. — Защо избрахме тази книга с рецепти? Ало, тук сме две жени.

— Защото е написана за готвачи инвалиди като нас — отвръща Бони. — Да се захващаме, можем да се справим. Какво пише в книгата?

Въздишам и почвам да чета на глас:

— „Натрийте пържолите със сол и пипер“.

— Направено е.

— Трябва да сложим половин лъжица зехтин в тигана.

— Направено е.

— Хм… след това трябва да загреем олиото до горещо. Каквото и да означава това.

Бони свива рамене и завърта копчето на котлона на най-високата степен.

— Предполагам, че трябва да изчакаме, докато стане горещо.

— Ще срежа месото през средата.

Това е нашата малка хитрост. Първите няколко пъти, в които се опитахме да приготвим пържоли, следвахме рецептите в готварската книга: „от 3 до 4 минути от всяка страна“ или каквото там пишеше и всеки път месото ставаше или прекалено сурово, или прекалено сухо. Тогава Бони предложи да го срязваме през средата, за да наблюдаваме как се променя цветът в центъра. Не беше красиво, но ни свърши работа.

— Мисля, че е готово — казва Бони.

Вземам двете пържоли и я поглеждам.

— Хвърляме се с главата напред. — Слагам месото и то започва да цвърчи.

Бони използва шпатулата, за да натисне пържолите.

— Засега мирише добре — казва тя.

— Купила съм макарони със сирене за микровълнова, ако прецакаме нещата — отвръщам аз.

Бони ми се усмихва и аз ѝ отвръщам със същото. Наистина нямаме представа какво правим, но го правим заедно.

— Това как ти изглежда? — пита ме тя.

Навеждам се и виждам, че центърът е кафяв, но не прекалено. Съумяхме да постигнем това, без да превърнем външната част на пържолите във въглен. Чудо.

— Готови са — решавам аз.

Бони използва шпатулата, за да ги махне от тигана, и ги поставя в празните чинии.

— Добре, а сега идва страшната част — казвам аз. — Сосът.

— Можем да се справим.

— Поне можем да опитаме.

Бони вдига пакетчето с масло.

— Колко?

Съветвам се с книгата.

— Една супена лъжица. Но пише, че първо трябва да се редуцира на средна температура. Може би трябва да му дадем секунда да се отпусне. Мисля, че маслото може да загори.

Изчакваме известно време озадачени.

— Сега ли? — пита Бони.

— И аз нямам представа.

Тя загребва с лъжица от маслото и го слага в тигана. Наблюдаваме го как става на балони и се разтопява.

— Не знам — казва Бони, — но мисля, че маслото не е достатъчно.

— Смяташ, че трябва да добавим още ли?

Намръщва се.

— Е… това е просто масло. Предполагам, че е безопасно да го направим.

— Сложи още една лъжица.

Бони слага още една лъжица и тя бързо се присъединява към предната.

— А сега какво? — пита тя.

— Пише, че трябва да сложим шалот… о, по дяволите. — Поглеждам я. — Не си спомням нищо за никакъв шалот.

— Какво е това?

— Представа си нямам.

Отново насочваме вниманието си към тигана с бълбукащото масло. Споглеждаме се.

— Какво ще правим? — питам аз.

— Не знам — отвръща Бони. — Може би допълнителното масло ще свърши работа, какво мислиш?

— Приемам предположението ти. — Разсмивам се.

Бони ме посочва с шпатулата.

— Овладей се, Смоуки — нарежда ми със сериозен глас тя, след което също се разсмива.

Това, разбира се, ме кара да се разсмея още повече и сега наистина настъпва опасност влакът да излезе от релсите си.

— О, Господи — съумявам да промърморя, — по-добре да приключваме или маслото ще загори.

Бони се засмива отново.

— Защото маслото загаря.

— И аз така съм чувала. — Отново поглеждам готварската книга. — Трябва да засилим котлона.

Тя завърта копчето.

— Сега трябва да сложим една чаша „Мадейра“ и 1/3 балсамов оцет.

Добавяме съставките и сме дарени с остра и силна миризма от оцетните изпарения.

— Уха! — изригва Бони. — Това вони ужасно! Сигурна ли си, че така пише в книгата?

Примигам, за да прочистя очи и се посъветвам с настоящата ни библия.

— Аха.

— Колко време трябва да го готвим?

— Бърка се докато… чакай да видя… докато не се редуцира наполовина.

За наше изумление само след три минути смесицата е станала точно както е предвидено в готварската книга.

— Сега трябва да добавим три лъжици дижонска горчица — казвам аз.

Слагаме новата съставка в сместа, която е започнала да прилича на помия. Бони продължава да бърка. Миризмата не е толкова силна, колкото преди малко, но също така не е приятна.

— Сигурна ли си, че тази книга не е някаква шега или нещо подобно? — пита тя.

— О, я виж, оказва се, че в крайна сметка трябва да използваме три лъжици масло. Двете, които вече сложихме, и още една сега.

Маслото не прави вещерския ни буламач по-апетитен. Минават няколко секунди и Бони се намръщва насреща ми.

— Мислиш ли, че сосът е готов?

Надниквам в отварата. Цветът ѝ е жълтеникавосив. Мирише на масло, горчица и оцет.

— Прекалено късно е да кажем някоя молитва.

Махаме тигана от котлона и изливаме соса върху пържолите, каквито са инструкциите от готварската книга. Бони отнася чиниите ни на масата, а аз наливам на двете ни по чаша вода.

Надвесваме се над пържолите си с вилица и нож.

— Готова ли си? — пита ме тя.

— Аха.

Двете си отрязваме по парче от месото и го лапаме. Настъпва мълчание и дъвкане.

— Уха — обажда се първа Бони, изумена е, — това всъщност е…

— … много добро — довършвам вместо нея.

— Да, ама наистина добро.

— Много е вкусно.

Тя ми се ухилва с лукав поглед.

— Шалот? — казва ми. — Не се нуждаем от някакъв миризлив шалот.

В този момент отпивам от водата и се задавям от смях.

— Мисля, че следващия път трябва да опитаме да добавим и малко зеленчуци — казвам аз.

Тъкмо се навечеряхме с пържолите и с малките хлебчета.

— Може би и шалот — шегува се Бони.

Усмихвам се. Седим на дивана и почти не гледаме пуснатото на телевизора риалити предаване за таланти. Вечерята беше чудесна, а вечерта — прекрасна. Това е нормален живот. Много копнея за такъв, но рядко имам възможността да му се наслаждавам.

— Искам да поговорим за училището — заявява осиновената ми дъщеря.

Скастрям се заради последната си мисъл. Какво по-нормално нещо от това едно дете да иска да ходи на училище с други деца? От изписаното на лицето ѝ безпокойство разбирам, че е изключително притеснена как ще приема молбата ѝ.

О, по дяволите.

Опитвам се да ѝ осигуря цялото си внимание.

— Слушам те, скъпа.

Бони свива крака под тялото си и прибира един немирен кичур коса зад ухото си, докато търси правилните думи. Този жест е като странно дежавю и много ми напомня за майка ѝ. Генетично наследство.

— Напоследък мисля доста. — Тя ме поглежда и ми се усмихва срамежливо. — Май мисля доста през по-голямата част от времето.

— Това е едно от най-хубавите ти качества, зайче. Не се мисли достатъчно в нашия свят. Кажи ми какво те тревожи.

— Мисля каква искам да стана, когато порасна. Когато… вече съм възрастна, имам предвид.

Интересно разяснение.

— И?

— Искам да съм като теб.

Опулвам се насреща ѝ безмълвна. От всичко, което можеше да каже, и от всички професии, които можеше да си избере, тази ми харесва най-малко.

— Защо? — съумявам да я попитам най-накрая. — Какво стана с рисуването?

Бони ме дарява с усмивка, която ми заявява, че съм заблудена, но очарователна.

— Не съм чак толкова добра, мамче Смоуки. Рисуването е нещо, което винаги ще ми доставя удоволствие. Носи ми покой, но не съм предназначена за него.

— Миличка, ти си на дванайсет. Как може да си предназначена за нещо?

Тя бързо ме поглежда с поглед, който е хладен и ме кара да млъкна. Точно сега въобще не прилича на дванайсетгодишна.

— Знаеш ли какво виждам всеки път, когато затворя очи? — Гласът ѝ е спокоен, равен, почти напевен. — Виждам мъртвото лице на майка си. Точно както го виждах през онези три дни, докато бях завързана за нея. — Бони се взира в нищото. — Сякаш искаше да изпищи. Много плаках през първия ден. Спомням си, че се чувствах зле заради това, защото някои от сълзите влизаха в очите ѝ и си мислех, че не е правилно, тъй като тя не можеше да ги избърше. След това спрях да плача и се опитах да спя. Представях си, че не е мъртва и че просто ме е прегърнала. За известно време сработи. Докато не започна да мирише. След това всичко беше в сиво, синьо и черно. Понякога рисувам с тези цветове и си мисля за последния ден, защото той не беше истински, но в същото време беше най-истинският ден от всички. Сънищата ми за последния ден са изпълнени с писъци и дъжд.

Думите ѝ ме хипнотизират. Когато най-накрая съумявам да проговоря, гласът ми е наситен с тъга:

— Съжалявам, Бони. Много, много, много съжалявам.

Тя се завръща обратно в настоящето. Онази мъртвешка хладина в очите ѝ е заменена от безпокойство за мен.

— Хей, слушай, мамче Смоуки, всичко е наред. Е, не че е наред, не, не е, но аз съм добре. Можех наистина да съм много зле, нали разбираш? Не знаех дали ще успея да проговоря отново и дали нямаше да имам кошмари до края на живота си. Дори обмислях самоубийство. Но сега харесвам живота си. Обичам Елейна, Алън и най-вече наистина обичам теб. — Ухилва се. — Като тази вечер. Все пак направихме пържоли.

— Да — съгласявам се аз. — Много добри пържоли.

— Аха, това е нещо малко, но в същото време е всичко, нали разбираш?

— Да, миличка.

— Случилото се с майка ми е истинско, Смоуки. Случи се. То винаги е с мен и ще продължава да бъде. Знам, че разбираш какво имам предвид, защото на теб също ти се случиха много лоши неща. Но знаеш ли какво? Не искам да забравям. Мисля, че денят, в който няма да мога да си спомня как изглеждаше майка ми в онази стая, ще е денят, в който наистина ще загазя.

Простата зряла мъдрост на думите ѝ кара тежкото острие да спре да атакува сърцето ми. Права е. Аз също смятам, че ако спра да тъгувам за Мат и Алекса, ще ги убия отново. С времето осъзнах, че страданието не е задължително, нито пък вината. Най-важно е да помниш. Защото да помниш, е задължително.

— Разбирам те — отговарям аз.

Бони ми се усмихва.

— Знам. Затова трябва да разбереш защо искам да правя това, което и ти.

— Заради случилото се с майка ти.

Онзи хладен мъртвешки поглед се завръща отново. Дванайсетгодишното дете изчезва.

— Не само заради мама, а и заради случилото се с мен. Заради случилото се с теб. Заради случилото се със Сара.

Сара беше жива жертва на случай, по който работих преди известно време. Макар тя да е с шест години по-голяма от Бони, трагедиите на двете създадоха много близко приятелство между тях.

— Хората, които обичам най-много, са наясно, че чудовищата са истински, мамче Смоуки. Когато знаеш това, повече не можеш да се преструваш и трябва да направиш нещо.

Поглеждам я с ококорени очи. Не желая да чувам тези думи от нейната уста.

Господи, този разговор никак не ми харесва. Знаеш ли защо? Защото ще изгубя спора. Защото всичко това започна да се случва още в момента, в който Бони беше завързана за изкормената си майка и оставена да се превърне в това, което е сега.

Този факт ме натъжава. Самата аз живях в измислен свят, в който се надявах, че Бони ще има нормален живот, нормална работа, хубава къща с бяла ограда и куче. Кого заблуждавах?

Не и нея, това е сигурно.

Въздишам.

— Разбирам, скъпа. — Може и да не ми харесва, но наистина е така.

— Ходенето в нормално училище е част от това. Няма да мога да разбирам чудовищата, ако не разбера нормалните хора.

Ти не си ли от тези нормални хора, скъпа? — мисля си аз, но не я питам. Не желая да чуя отговора ѝ.

— Мислех си, че просто искаш да създадеш нови приятели на твоята възраст.

— Аз не съм на моята възраст, мамче Смоуки.

Най-накрая се случва против волята ми. Последните ѝ думи са достатъчни, за да предизвикат сълза. Само една. Тя потича по бузата ми право надолу. Бони се намръщва обезпокоена и се пресята, за да я избърше.

— Съжалявам, не исках да те разстройвам.

Прочиствам си гърлото.

— Никога не ми спестявай истината. Независимо как се чувствам заради нея.

— Но ти не трябва да се чувстваш зле. Можех да съм мъртва. Можех да съм в психиатрична клиника. Все още можех да се събуждам посред нощ с писъци, нали помниш?

— Да.

Двете го правехме, понякога едновременно. Кошмарите ни отвеждаха отново в миналото и направо си продирахме гърлата от пищене.

— Сега нещата са много по-добре, нали виждаш? Не искам да си мислиш, че не съм щастлива.

Бони успява да намери правилните думи, за да потуши най-големите ми майчини страхове.

— Наистина ли, скъпа? Наистина ли си щастлива?

Малко съм шокирана от жалкия си и отчаян глас.

Тя ме дарява с нова усмивка — неподправена, искрена, чиста; усмивка, в която няма мъгла, писъци и дъжд, няма го и онзи хладен и студен поглед, а само ясното синьо небе с най-красивото слънце на света, каквото е това дванайсетгодишно дете.

— В осем от десет дни, мамче Смоуки.

Спомням си какво каза по-рано Алън и разбирам, че е бил прав. Приказката, че човек трябва да е благодарен за това, което има, е клише, но пък е самата истина. Бони е тук, тя е красива, интелигентна, талантлива, говори, не се страхува от живота и не се буди посред нощ с писъци. Да, онова, което ѝ се случи, я промени, но то не я пречупи и в крайна сметка трябва да съм изключително благодарна за това. Защото е истинско чудо.

Прегръщам я силно.

— Добре, добре. Ще изчакаш ли обаче до следващата есен? Ще довършиш ли тази година с Елейна?

— Да, да, да, благодаря ти, благодаря ти!

Знам, че това е правилното решение, защото тези радостни викове отново принадлежат на дванайсетгодишно момиче.

Прекарваме останалата част от нощта съвсем нормално, като не правим нищо особено, а просто се наслаждаваме на компанията една на друга. За известно време не се тревожа, че някой може да умре.

Някак си светът се движи без мен в този момент.

Събуждам се от настоятелното звънене на телефона си. Поглеждам дисплея с премрежен поглед. Алън.

— Пет сутринта е — казвам аз. — Едва ли ще е нещо хубаво.

— Не е — отговаря той. — Затънали сме до шията в лайна.