Тъмната страна

21.

— Аткинс ми се обади. Явно сърфира доста в тези сайтове за видеоклипчета…

— Я пак? — питам аз.

— Уебсайтове, в които потребителите могат да качват видеоклипове — обяснява Джеймс. — Възможно е да са лично направени или материали с продължителност от трийсет секунди до три минути с откъси от новините, някое дивиди или друг източник.

Намръщвам се.

— Какъв е смисълът от това?

— Забавление — отговаря Кали. — Воайорство. Социализиране. Разполагаш с всичко от падане със скейтборд и чупене на китки до сладки момиченца по бикини, които говорят за световните събития.

Въздишам.

— Вероятно Бони знае всичко за тези неща.

Кали ме потупва по главата.

— Всички знаят освен теб, сладкишче.

Алън отваря браузър и въвежда: user-tube.com. Миг по-късно мониторът се изпълва с поредица от подредени миниатюрни снимки. Под всяка от тях има някакъв текст.

— Разбиване — прочитам под една.

На снимката се вижда как някакъв тип полита от мотора си и се разбива в земята.

Алън цъка върху нея и се зарежда нова страница. Видеоклипът тръгва. Разбира се, виждаме как един моторист се удря в рампата, полита във въздуха и се строполява на земята. Този тип се превръща в реален супермен, докато моторът му остъргва асфалта. Приземява се, отскача няколко пъти и накрая спира.

— Ох — казвам аз и потръпвам.

— Има още — отбелязва Алън.

Онзи, снимал клипа, беше направил услуга на всички ни, като се беше върнал назад до момента преди катастрофата, за да ѝ се насладим отново на забавен кадър. Стъргането и падането се чуваха протяжно и забавено, докато злополучният моторист полетя във въздуха като стрела, падна на земята и подскочи като баскетболна топка.

— Отвратително — изумявам се аз.

— Съвременна римска арена — казва Кали.

— Какъв е този текст под клипа? — питам.

— Коментари от потребители — отвръща Алън. — Когато си направиш акаунт, имаш право да публикуваш свои клипове и можеш да коментираш под тези, които другите качват.

Той скролва надолу, за да мога да прочета някои от остроумията.

— Високоинтелигентно — отбелязвам аз.

— Повечето клипове не са такива брутални — обяснява Алън и се връща на началната страница. — Има категории, виждаш ли?

Прочитам ги. „Семейни смешки“. „Животни“. „Романс“. Започвам да разбирам смисъла на всичко това.

— Значи всеки може да влезе тук, да публикува видеоклип и да позволи на останалите да го обсъждат.

— Аха. Има много талаш, но и доста креативни материали. Кратки филмчета, комедианти и музиканти, които се опитват да пробият, всякакви неща.

— Предполагам, че не липсва и секс?

— В интерес на истината, няма. Не е позволено да се качват голотии и това правило се спазва много стриктно.

— Но няма проблем да има кървища — отбелязва Джеймс.

— Няма.

Поглеждам Алън.

— Често ли посещаваш този сайт?

Той свива рамене.

— Какво да ти кажа? Като наркотик е. Всеки клип е като лека закуска, а не тежка вечеря.

— Не можеш да изядеш само една — изчуруликва Кали.

— Добре — съгласявам се аз. — Разбирам всичко това. Но какво общо има то с нас?

Алън посочва към категориите.

— Има и религиозна. Тя се използва по няколко начина. Истински и фалшиви свещеници изнасят триминутни служби, като говорят дясноцентристки за абортите или лявоцентристки за греховете на организираната религия като цяло.

Той кликва върху категорията и на монитора се зареждат нов ред миниатюрни изображения.

— Първите десет са онези, които трябва да гледаш.

Натиска върху една от малките снимки. Появява се черен екран. На него изникват бели главни букви: НАЧАЛОТО НА ОПУСА: ИЗСЛЕДВАНЕ НА ИСТИНАТА И ДУШАТА.

Буквите изчезват и настъпва мрак за още няколко секунди, преди да се появи някакъв мъж, който не се вижда в цял размер. Седнал е на обикновена кафява дървена маса. Камерата го е уловила от раменете надолу до масата. Стената зад него е бетонна и сива. Източникът на светлина е някъде горе и успява да освети само част от мъжа и онова, което е около него. Неприветливо е думата, която изниква в главата ми. Сняг върху поле, лишено от дървета. Пръстите на ръцете му са сплетени пред него и отпуснати на масата. Държат броеница. Облечен е в черна риза и черно сако.

— Изследването на естеството на истината — започва той — е изследване на естеството на Бог. — Гласът е нисък, но не е басов, а по скоро алт. Приятен е. Спокоен, премерен, отпуснат. — Защо е така? Защото основната истина за всичко е, че съществува така, както Бог го е създал. Да видите истинската същност на нещо, означава да го видите точно както е, необременено от собствените ви възгледи, предразсъдъци и разбирания за композицията му. Да видите истинската същност на нещо, е да го видите не както вие желаете, а както е в действителност. С други думи, да го видите точно както го е създал Бог в момента на сътворението му. Следователно, когато видите истинската същност на нещо, вие фактически позволявате на себе си да зърнете частица от Божието лице.

— Интересно. Логично — промърморва Джеймс.

— Какво всъщност ни пречи да видим истината? Всички сме родени с очи, с които да виждаме, и уши, с които да чуваме. Всички разполагаме с мозък, който да обработва сигналите, подадени от сетивата ни. Защо тогава двама мъже стават свидетели на една и съща автомобилна катастрофа и имат коренно различни версии за истината? Как е възможно видеокамера, записала същия този инцидент, да докаже, че и тези мъже грешат? Отговорът е очевиден: единствено видеокамерата записва всичко точно както е. Каква тогава е разликата между човека и камерата? — Мъжът млъква за миг. — Разликата е, че видеокамерата няма филтър на „самата себе си“. Тя няма душа и разум. Човек може да предположи, че причината за грешките в преценката се дължат на недостатъци в душата и разума.

Но ако Бог е създал всички неща, а той го е направил, то тогава трябва да приемем, че също така е създал душата и разума. Бог не прави грешки. Следователно душата и разума при раждане са перфектни и са способни да възприемат точната и основна истина. Някой би оспорил, че при раждането не съществуват никакви филтри между истината за света и собствената същност. Какъв тогава е този „филтър“? Какво е това нещо, което променя човека с времето и прави паметта му по-малко достоверна от тази на една камера?

Екранът отново потъмнява и след миг на него се появява надпис с главни букви, който обявява: КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ.

Обръщам се към Алън.

— Това е невероятно… но какво общо има с нас?

— Продължавай да гледаш.

Той натиска върху следващото миниатюрно изображение и отново минаваме през черния екран, белите букви и нашия човек.

— Филтърът е грях. Катализаторът е силата на избора. Бог е дал на човешките същества способността да избират между рая и ада. Да избират между безкрайната слава и вечното проклятие. От момента, в който сме извадени от утробата, започваме да правим своите избори. С времето естеството на тези избори се превръща в онова, което решава съдбата ни, когато Смъртта почука на вратата.

От мига, в който избираме греха — продължава нашият човек, — ние създаваме този филтър. Слагаме си воал върху очите и създаваме бариера между нас и основната истина за нещата, както Бог ги е създал. Разбирате ли? Докато променяме основната истина за нас — истината, която Бог е създал, ние променяме възприятията си към всички останали истини и творения на Бог. Това е описано на много места в Библията, като например в разказа на Савел.

И на отиване, като наближаваше Дамаск, внезапно блесна около него светлина от небето. И като падна на земята, чу глас, който му каза: Савле, Савле, защо Ме гониш? А той рече: Кой си Ти, Господи? А Той отговори: Аз съм Исус, Когото ти гониш. Но стани, влез в града и ще ти кажа какво трябва да правиш. А мъжете, които го придружаваха, стояха като вцепенени, понеже чуха гласа, а не видяха никого. И Савел стана от земята, и когато отвори очите си, не виждаше нищо; и водеха го за ръка, та го въведоха в Дамаск. И прекара три дни, без да види, и не яде, нито пи.10

Разбирате ли? Савел не е можел да види Исус, макар че той е стоял пред него. И после:

И тъй Анания отиде и влезе в къщата; и като положи ръце на него, рече: Брате Савле, Господ ме изпрати, — същият Исус, Който ти се яви на пътя, по който ти идеше, за да прогледаш и да се изпълниш със Светия Дух. И начаса паднаха от очите му като люспи, и той прогледа; и стана, та се кръсти.11

Савел се покаял за греховете си, прегърнал Исус и прогледнал. Има хора, сигурен съм, които ще разберат буквално всичко това и няма да почувстват метафората. Аз го виждам като директно послание, пример за парадигмата, която дискутирам. Савел бил грешник и затова бил сляп за Бог дори когато Бог бил пред него. Савел приел Бог и отново прогледнал. Какво може да бъде по-очевидно, по-основно и по-истинско от това? Сега ви заявявам като човек, който е посветил целия си живот в наблюдение на истината Божия, че вашите грехове, тайни и лъжи ви възпират да видите простотата на любовта в света около вас. Вероятно ме слушате, съгласявате се с мен и си казвате, че от днес насетне ще живеете с истината, ще бъдете откровени и повече няма да грешите. Аплодирам ви и ви окуражавам, но също така трябва да бъда честен и да ви споделя — ще се провалите, ако не разберете този факт: истината не е стремеж, тя пристига на мига. Какво имам предвид ли? Обяснено е в следващата ни дискусия: истината, която крие лъжа, и примера на Лиза/Декстър Рийд.

Черен екран.

— О, мамка му — казвам аз.

— Става по-лошо нататък — предупреждава ме намръщен Алън и кликва върху следващата миниатюра.

Гледам и се боря с балона, който се образува в корема ми.

Тези ръце. Не са помръднали от самото начало.

— Лиза Рийд се ражда като Декстър Рийд, син на Дилън и Розарио Рийд. Декстър не е доволен от тялото, което Бог му е дал, и взима решение да го промени, за да се превърне в жена. Всеки ще се съгласи, че това е мерзост срещу нашия Господ. Но ето, тази заблудена душа съвсем ясно илюстрира феномена как в истината може да се крие лъжа. Феноменално е, че един човек може да разкрие тайна, грях, лъжа. Това не са лесни неща. Изисква се кураж, но след това този човек получава облекчение и адмирации. Бива похвален, че се е „прочистил“. Всичко това щеше да е много хубаво… ако нямаше по-дълбоки, по-мрачни и неразкрити тайни. Разбирате ли? Чрез разкритието на голям грях този човек разсейва подозренията, че може да съществуват други. Гледаме го как ни споделя истината, плачем от облекчение заедно с него и мечтаем да имаме неговата силна воля, новооткрита смелост и сила. Само че за нас остава неизвестно, че нещо ужасно остава неразкрито.

Точно това имах предвид, когато казах, че истината не е стремеж, а пристига на мига. Човек получава цялата истина наведнъж или въобще не я получава. Няма половинчати работи на Божията пътека. Или сте с него, или не сте. Декстър Рийд се превърна в Лиза Рийд. Той се разкри пред света — разкри желанието си да стане жена. Прие цялото отвращение, физически тормоз и вина, с които беше „възнаграден“. Декстър решително пое по тази пътека и отказа да се съобрази с неодобрението на обществото. Някои — бих казал дори мнозина — се възхитиха от постъпката му. Животът на Декстър беше труден, дори опасен, но той стори каквото смяташе, че е необходимо, въпреки всички препятствия. Той беше истинско олицетворение на куража.

Нова пауза. Този път ръцете се размърдват. Единият палец се надига и започва да търка мънистата на броеницата.

— Но Декстър имаше още една тайна. Разкри я в дневника си. Разполагам със страниците, тъй като ги откраднах, след като го убих.

Екранът притъмнява. Появяват се белите букви: ПРОДЪЛЖАВА В СЛЕДВАЩИЯ КЛИП.

— Проклятие! — ядосвам се аз.

— Трудно се свиква с тези неща — съгласява се Алън и кликва върху следващата миниатюра. Когато видеоклипът започва, на екрана се появява хартиена страница. Разпознавам почерка на Лиза. Мъжът отдръпва страницата от камерата и я задържа в дясната си ръка, за да може да я прочете. Броеницата остава в лявата му. През цялото време прехвърля с благоговение мънистата между палеца и показалеца си и веднага ми става ясно, че това движение е естествено за него като ходенето. Започва да чете.

22. Грехът на Декстър Рийд

Беше прекрасен летен ден. Горещ, но не прекалено задушен, изпълнен с обещания за всичко друго, само не и училище. Декстър стоеше на верандата на къщата и оглеждаше квартала, в който живееха. Беше хубав, не изпитваше съмнение в това. Нямаше нови къщи, а само удобни и стари постройки, които придаваха целия чар на мястото.

Небето беше синьо и ясно и мама обичаше да го нарича „тексаско небе“. Като цяло Тексас беше съставен от равнини и хълмове и Остин не беше от градовете, които си падаха по небостъргачите, така че на много места можеше да се види хоризонтът. Всичко беше чудесно тук.

Декстър се събуди в този съботен ден и се зае с обичайните си занимания. Те бяха много важни за него и ставаха все по-важни с напредването на възрастта му и осъзнаването, че времената се менят. Беше на единайсет години и вече можеше да разбере различията между половете, които някога му бяха много мъгливи. Момчетата, които бяха само с година по-големи от него, вече доста по-често говореха за неща като „путка“ и при това с искрен интерес и копнеж. Подобни приказки бяха смущаващи.

Декстър се будеше в съботите в 5:30 часа без никаква аларма още откакто беше на шест години. Някои от най-хубавите анимационни филмчета, а именно онези стари черно-бели произведения на изкуството, се излъчваха в тези ранни часове.

Ставаше и отиваше долу в кухнята, за да похапне препечена филийка от домашно направен хляб с канела. Неговата версия включваше огромни парчета масло, нездравословни порции захар и достатъчно канела, която да придаде допълнителен аромат. Вкарваше филийката във фурната и я вадеше с бълбукащо върху нея масло. Гледаше как се пече и как реотаните почервеняват от температурата.

Декстър обичаше тези сутрини, харесваше му, че само той е буден и цялата къща е само негова, поне в илюзиите му. Чувстваше се свободен и в безопасност, макар да му беше ясно, че нищо не можеше да спре лошите неща, ако решаха да се случат… но беше сигурен, че нищо лошо няма да се случи сега, в този момент. Времето между 5:30 и 8:00 часа беше истинско блаженство за него.

Грабваше препечената филийка, когато изстинеше достатъчно (но не прекалено много), слагаше я в хартиена салфетка и отиваше в дневната, където беше телевизорът. Включваше го на правилния канал и се пльосваше в барбарона си. Мама го мразеше, а татко не беше особено възхитен от него — наричаше го отживелица от седемдесетте, но Декстър настоя да го задържи. Той беше неговият талисман, част от ритуала.

Понякога в ранните сутрешни часове даваха „Инки и птицата мина“, но в повечето случаи беше „Шоуто на Хъкълбери Хрътката“ или някое не толкова известно анимационно. След това пускаха „Том и Джери“, а след него „Шоуто на Шантави рисунки“. Гледаше всичките и по време на рекламите се опитваше да запомни за кои нови играчки да уговаря мама и татко.

Първата част от магията приключваше около 8:00 часа. Тогава ставаха мама и татко. Обичаше и двамата, но ритуалът включваше усамотение; тяхното присъствие нарушаваше спокойствието му. Влизаше под душа, след което се обличаше, докато те пиеха първото си кафе. Целуваше мама по бузата, чуваше измърмореното „Добро утро“ от страна на татко и към 8:30 излизаше.

Днес не беше по-различно — анимационните и препечената филийка с канела вече бяха изпълнени и целият ден беше пред него. Замисли се какво да прави. Разполагаше с няколко долара в джоба си, получени в резултат от участието му в индустрията за косене на трева. Можеше да отиде в „Съркъл Кей“ и да си купи няколко нови комикса. Или да се качи на колелото и да намине край басейна. Да му се не види, можеше да прави каквото му беше на сърце!

Реши да повърви, необичаен избор, но денят беше толкова хубав, че му се прииска да почувства земята под гуменките си. Насочи се към Т-образното кръстовище, където улицата му се срещаше с друга след знака „Стоп“. Ако завиеше вдясно, щеше да стигне до парка и басейна, а вляво до Рамблинг Оукс, който децата наричаха „гората“.

Не беше точно гора, а по-скоро развихрил се гъстак. Все още не беше унищожен от тракторите, които съвсем скоро щяха да подготвят земята за нови постройки.

В повечето случаи не обичаше да ходи сам в гората, но днес беше различно. Декстър беше общително момче, но точно сега не желаеше компания. Затова зави наляво, а не надясно. Това просто решение щеше да промени живота му завинаги, както се случваше често.

Улицата свършваше в пръстта, а пръстта водеше до дърветата. След като ги прекосеше, щеше да излезе на трева, която щеше да го отведе до още асфалт и нови къщи. Гората беше място, в което човек можеше да се скрие, и какво ли не се случваше в нея.

Безброй деца изпушваха първите си цигари тук. За първи път се изпробваха целувки, а и се носеха слухове за първи свирки и подобни, но Декстър не беше сигурен за това. Той не беше брилянтен, но беше малко по-умен от повечето от връстниците си и подозираше, че ако искаш някое момиче от квартала да ти посмуче Джонито, трябва да я заведеш на някое по-приятно местенце от гората. Поне в колата си.

Тук се четяха мръсни списания и Декстър беше гледал няколко през последните години. Те предизвикваха смесени чувства в него, които като че ли не съвпадаха с тези на приятелите му. Затова се хилеше и шегуваше с тях и подмяташе с необходимите увереност и апломб някое и друго вербално бижу като „космата мида“ и „рошав бургер“. В това нямаше никакъв смисъл, тъй като момичетата на снимките бяха обръснати там долу, а и какво общо имаха бургерите с тях?

Много хора бяха плакали в тези гори. Декстър знаеше това. Независимо че кварталът им беше хубав, децата пак си го отнасяха от време на време. Тормозът също не беше нещо нечувано, макар че не се говореше особено много за него. Гората беше убежище и светилище, място за обикновени игри, забранени грехове и мъка. Едва на единайсет Декстър разбираше, че гората щеше да е едно от онези места, които никога нямаше да забрави. Тя винаги щеше да притежава определена сила, дори и само в спомените му.

Вървеше бавно по улицата. Наслаждаваше се на слънцето и на околните звуци. Никой не беше толкова луд, че да излезе да си коси ливадата толкова рано, но двама мъже си миеха колите, което според Декстър беше чудесна идея. Напъха ръце в джобовете си и намери бял камък за подритване в една от канавките. Денят щеше да е страшно хубав!

Асфалтът свърши и започна пръстта. Съществуваха два вида тексаска пръст. Едната беше черна, суха и сплескана; в нея растеше тревата и се вадеше на чимове. Другата беше кафява, почти на гранули и пълна с детрит, камъни и подобни. Тази беше от втория вид.

Дърветата не бяха много далеч, затова Декстър реши да се поразходи. Смяташе да мине през гората и да отиде в съседния квартал. След това щеше да заобиколи и да се прибере навреме, за да хапне малко болонезе или фъстъчено масло с желе и вероятно да пийне сода. После можеше да отиде до магазина за комикси или басейна.

Защо не? Денят беше изцяло негов.

Забърза крачка към дърветата, развълнуван от отворилите се пред него възможности.

Тогава ги чу.

— Целуни го, шибан малоумнико — каза гласът.

Декстър знаеше на кого принадлежи. Всяко хлапе в квартала можеше да го разпознае. На вездесъщия Марк Филипс, побойник и зла напаст. Историята на Марк беше също толкова скучна, колкото пръстта под гуменките му: той много бързо беше пораснал на височина и широчина и се радваше на преимуществото, което му осигуряваше това.

Човек можеше да се спаси от него чрез обичайните за побойниците подкупи: парите ти за обяд, комикси, процент от джобните. Онези, които не се подчиняваха, биваха възнаграждавани с наказания, а Марк много си го биваше в тези работи. Той беше готов да стори всичко, за да си поддържа славата, и се раздаваше от сърце.

Повечето побойници щяха да те понабият, да те щипят за зърната на гърдите и да те съборят, за да ти се изплюят в устата. Марк също използваше тези прийоми, но разликата между него и „колегите“ му беше голяма — той беше готов да се постарае много повече. Сълзите обикновено бяха знак, че тормозеният е схванал картинката. Не и при Марк.

Веднъж и Декстър пострада от него. Поради някаква причина — до ден-днешен не знаеше каква — отказа да даде на побойника един комикс, който му поиска. Отговорът на другото момче беше мигновен и много жесток. То го удари толкова силно по лицето, че имаше чувството, че очите му са се разклатили в орбитите си. Това беше последвано от удар в слънчевия сплит, който накара Декстър да падне на колене и да се опита да си поеме въздух.

Марк му се беше нахвърлил на мига, събори го на земята и му притисна ръцете с коленете си.

— На педерастчето са му пораснали топки, а? Лоша идея, педал. Сега ще трябва да си платиш.

Декстър имаше чувството, че вече беше започнал да го прави. Невъзможността му да диша беше предизвикала надигащата се паника в гърдите му. Като че ли умираше. Знаеше, че няма да умре, но така се чувстваше.

— Ще ти покажа една хватка, която научих от предаванията за бойни изкуства, педал — каза Марк. Гласът му звучеше почти радостен. Декстър го погледна и разбра, че „почти“ е напълно излишно.

Побойникът сложи палци на лицето му и ги заби над скулите му. Натисна. Не особено силно, което правеше случващото се още по-ужасяващо, защото дори лекият натиск болеше.

— Тук се намират някакви точки на натиск или както там им викат. Боли повече, отколкото ако те ритнат в топките.

След това натисна наистина здраво. Палците му като че ли се бяха превърнали в стоманени колове, които се забиваха с огромна сила.

Декстър нямаше какво да направи — очите му се ококориха и той не просто започна да крещи, а направо да пищи. Агонията беше мигновена, ужасна и се разстилаше навсякъде. Имаше чувството, че Марк забива копия в челюстта му.

Дори през болката можеше да види побойника и ухилената му физиономия. Очите му блестяха и Декстър усети, че момчето се беше възбудило. Писъците му го бяха надървили.

Всичко трябваше да приключи тук. При другите побойници ставаше така, но това беше денят, в който Декстър разбра, че Марк даваше всичко от себе си и беше готов на какво ли не, за да поддържа славата си; раздаваше се, ако можеше така да се каже.

Просто не спря. Натисна още по-силно. Натисна и се ухили още повече, докато Декстър пищеше. Продължи да натиска, докато по-малкото момче не се подмокри. Накрая молеше побойника да спре.

— Мамчето ти курва ли е? — попита Марк.

— Да, да, да! — изпищя в отговор Декстър.

— Кажи го тогава. Кажи ми, че майка ти е мръсна стара мастия, която обича да смуче и да ѝ го слагат в задника.

Отново усети надървения член на Марк, който пулсираше.

На Декстър трябваше да му се признае, че не отговори веднага, но тогава побойникът натисна още по-силно.

— Добре, добре, добре! Тя е мръсна стара мастия, която обича да смуче! — изпищя в отговор той.

— Мръсна стара мастия, която обича да смуче и да ѝ го слагат в задника.

— Мръсна стара мастия, която обича да смуче и да ѝ го слагат в задника! Моля те спри моля те спри моля те спри моля те спри моля те…

И тогава Марк наистина го пусна. Махна си палците. Но не слезе веднага от него. Остана отгоре му. Погледът му не се отлепяше от Декстър — очите му бяха наполовина затворени като на хищник, а надървеният му член пулсираше върху корема му. Беше опиянен от силата си; сила, която му позволяваше да прави каквото си поиска, и да причинява болка.

— Слушай, педал. Ако някога кажеш на някого, че съм направил това, ще те намеря и ще ти откъсна пишката. Да не мислиш, че се бъзикам?

Декстър не можеше да отговори. Целият трепереше, а туптенето в бузите му не спираше, сякаш Марк не беше махнал палците си оттам. Поклати глава и започна да плаче. Издаваше дълги и протяжни хлипания. Побойникът го погледна отвратен.

— Шибана путка педалска.

Марк стана от Декстър. Малкото момче се извърна настрани и повърна в добрата стара тексаска пръст. Бузите му горяха. Туптенето продължи почти два дни и през цялото време не можеше да се храни нормално.

Това беше първият сблъсък на Декстър с тормоза и той определено остави своята следа в него. Въобще не се съмняваше, че Марк ще изпълни заканата си. На него му харесваше да причинява болка. Причиняването на болка помпеше гумата на побойника, надървяше хотдогчето.

Марк беше зъл. Декстър разбираше много добре това. Децата не познаваха нюансите на сивото. Моралните дилеми се появяваха по-късно, когато започваха да оправдават собствените си злодеяния. Черно на бяло, Марк беше чудовище и Декстър беше разбрал това от първа ръка.

Така че когато чу „Целуни го, шибан малоумнико“, знаеше, че това не е на добре, ама никак не е на добре.

По-късно през годините Декстър щеше да се пита защо, предвид че знаеше какво щеше да последва, просто не се беше обърнал върху тази кафява тексаска почва и не се беше върнал обратно на кръстовището, където да завие към парка и басейна и да продължи да бъде единайсетгодишен.

Вместо това продължи напред към гласа. Много се страхуваше, но беше неспособен да се обърне.

След първата редица дървета пред него се отвори малко пространство и Марк, който се беше надвесил над Джейкъб Литълфилд.

Джейкъб беше по-голям от Марк и Декстър, почти на седемнайсет години, но беше по-дребен от Марк и много по-бавен в главата от двама им. На Декстър му стана ясно, че думата „малоумник“ не беше използвана метафорично. Колкото и грубо да звучеше, едва ли Джейкъб чуваше тази обида за първи път и вероятно разбираше значението ѝ.

Момчето беше паднало на ръце и колене и плачеше като изгубено дете. Лицето му беше голямо и обло с късо подстригана руса коса. Кожата му беше млечнобяла. Декстър винаги беше смятал, че Джейкъб има най-красивата кожа, която някога беше виждал в друго момче. Джейк беше сладко хлапе, винаги се усмихваше и беше много доверчив. Обикновено майка му не го изпускаше от поглед. Декстър се чудеше какво, по дяволите, се беше случило.

Марк посочи десния си крак, който беше бос. Той изглеждаше грозен, с мръсотия между пръстите и много неприятен.

— Казах ти да го целунеш, глупав олигофрен такъв. Полигави се достатъчно, така че не трябва да имаш проблем да почистиш между пръстите ми.

— Не искам — проплака Джейкъб. — Моля те, не ме карай.

Марк зашлеви момчето. Много силно. Декстър потръпна при звука.

— Прави каквото ти казвам, или ще те спукам от бой, шибан малоумнико! Чуваш ли ме?

Побойникът зашлеви отново момчето и сега то направо се късаше да реве с пълно гърло като някакво бебе. Декстър наблюдаваше случващото се със смесица от ужас и изумление. Джейкъб се наведе напред и започна да целува и лиже мръсния крак на Марк.

Шибаняк беше единственото, което му дойде на ума. Декстър не ругаеше често, но шибаняк беше гъвкава дума, която пасваше чудесно на много места. Това беше едно от тях.

— Точно така, малоумнико, изчисти ги хубавичко.

Декстър разпозна изражението на лицето на побойника. Дивашка радост. Напълно сигурен беше, че Марк вече е изпънал палатката, както обичаха да казват по време на преспиванията в къща на приятел. Това така забавно остроумие не беше много уместно тук. Гърлото му беше сухо и имаше чувството, че устата му е прашасала. Ставаше свидетел на най-лошото нещо, което някога беше виждал в живота си. Сигурен беше в това.

Както беше сигурен, че колкото се може по-бързо трябва да се изпарява оттук. Трябваше да се изпарява шибаняшки бързо. Иначе щеше да се озове на ръце и колене до Джейкъб и двамата щяха да лижат мръсотията от краката на Марк, докато не ги лъснеха.

Ами Джейкъб?

Разбира се, нямаше как да не го споходи тази мисъл. Все пак Декстър беше добро момче. Отговорът веднага се появи — бърз и срамен.

Съжалявам, Джейкъб, но ще се наложи да го отнесеш.

Подобна постъпка не беше особено благородна, но все още помнеше добре какво му беше сторил Марк, и при самата мисъл пикочният му мехур заплаши отново да се изпусне. Джейкъб трябваше да се оправя сам, което си беше шибаняшко, но така стояха нещата.

Декстър се обърна да си ходи и тогава се случи. Най-старото клише. Като в някакъв лош филм. Настъпи пръчка. Лятото беше сухо, така че пръчката изпука като фишек.

По-късно Декстър щеше да размишлява над факта, че хлапетата като Марк въобще не се двоумяха и нямаха никакъв морален кодекс. Пръчката изпука и побойникът му се нахвърли само след няколко секунди. Първо чу как по-голямото момче се размърда и миг по-късно огромните му и месести ръце го сграбчиха за врата. Много преди Декстър да успее да разгадае появилата се мисъл „Бягай!“ и да я приложи на практика.

— О, я виж какво си имаме тук — изкиска се Марк. — Явно се събира конвенцията на малоумниците.

— Пусни ме — настоя Декстър повече по навик, отколкото изпълнен с надежда, че побойникът ще го послуша. — Просто се разхождам. Не ми пука какво се случва. Обещавам да не казвам на никого.

Марк го стисна малко по-силно и той се затърчи. Не беше точно болка, а по-скоро обещание за такава.

— Не мисля, педал — каза по-голямото момче. — Организирам малко парти тук и смятам, че трябва да се присъединиш към него.

Марк се обърна без повече приказки, като все още държеше Декстър за врата, и тръгна обратно към празното пространство. Джейкъб продължаваше да е на ръце и колене. Трепереше и ревеше. Декстър не се чудеше защо момчето не е избягало. Навярно Марк му беше обещал да го убие, ако го стори. По-добре да лижеш мръсния му крак, отколкото постоянно да се оглеждаш зад рамо. Всички малки деца, които някога са били тормозени от побойници, разбираха тази логика.

Марк го блъсна напред и го пусна. Декстър се спъна и се приземи под лош ъгъл върху китката си. Не успя да предотврати падането, а само го омекоти. Също така си удари брадичката в земята. Зъбите му изтракаха толкова силно, че чак черепът му изтръпна, сякаш някой го беше фраснал с голяма дървена лъжица.

— Почвай да лижеш отново, малоумнико — нареди на Джейкъб Марк.

Момчето продължи да плаче, но съпротивата му би била излишна. То се зае да чисти с език мръсотията между пръстите на побойника. Декстър се изправи до седнало положение и си избърса устата. Зъбите го боляха.

Слънцето беше горещо, но не и по онзи приятен начин отпреди малко, сега беше някак си сюрреалистично. Имаше чувството, че се пече жив. Чуваше някак забавено насекомите и птичките около себе си.

Сякаш съм в кошмарния сироп, който е навсякъде…

Така наричаше баба му онези кошмари, в които трябва да бягаш, но имаш чувството, че си попаднал в някаква каша — кошмарен сироп. Тя му беше казала, че на моменти се появява и когато си напълно буден.

Марк се обърна към Декстър. На лицето му се беше появила усмивка като на влечуго, а погледът му беше замъглен. Определено беше изключително доволен. Всичко това тук беше само за него. Покорство, деградация, власт. Марк знаеше какво иска, и правеше каквото е необходимо, за да го получи.

— Слушай, педал, ще ти позволя да си избереш какво да правя с теб. Можеш да ми се подчиниш или ще получиш още от лечението, което ти приложих преди няколко месеца.

Думите на побойника накараха Декстър да потръпне. На челото му изби пот. Устата му пресъхна.

Ще направя каквото поиска, едва ли ще е толкова лошо.

Нищо не може да е чак толкова лошо.

— Ето каква е сделката. Ще си извадиш малката тънка пишка и ще накараш малоумника да я налапа. Искам да се задави с кренвиршчето ти. — Марк се усмихна лениво и радостно. — Той ще го посмуче, а ти ще се изпразниш в устата му, ебчо. Не го ли направиш, отново ще заиграят палците. — Побойникът размърда споменатите пръсти и се ухили още по-широко.

По-късно през годините Декстър се питаше откъде типове като Марк знаеха точно къде да забият ножа, за да боли най-много. Това беше почти свръхестествен талант, сравним единствено с акулите, които надушваха кръвта във водата.

Декстър не беше перфектен, но се опитваше да е добро момче. Имаше своите моменти на гняв и егоизъм, но досега не беше правил нещо наистина грозно. Никога не си беше изкарвал яда на някой по-слаб от него, никога не беше наранявал беззащитно животно, а лъжите му бяха дребни. Някак си Марк знаеше всичко това и искаше да го промени, защото беше наясно, че така ще го нарани много повече, отколкото ако го накараше да му излиже краката или забиеше палци в лицето му.

— А ако не го направя?

— Продължавай да ближеш, малоумник! — изкрещя Марк на Джейкъб и отново се обърна с онзи сънен поглед и усмивка на влечуго към Декстър. — Ще те накарам да пищиш, педалче. Ще те накарам да пищиш, докато не си изгубиш шибания акъл.

Декстър се опита да се бори със страха си. Не можеше да отрече това през годините, в които си спомняше този случай. Опита се. Само че в този ден разбра, че куражът е запазен за героите от комиксите, а не за единайсетгодишните момчета.

Стана и отиде при Марк. Погледна падналия на земята Джейкъб — той вече не се късаше от реване, но продължаваше да ближе крака на побойника, който беше станал доста чист.

Добра работа!, помисли си Декстър на ръба на истерията.

Джейкъб спря за момент и го погледна. Момчето наистина имаше красива кожа. Очите му бяха като на дете — големи и доверчиви. От носа му течаха сополи, а бузите му бяха мокри от сълзите.

— Преди да го накараш да ти налапа кренвирша, искам да го зашлевиш — нареди провлечено и лениво Марк.

Не го прави, провикна се един глас в главата на Декстър. Това е нещо, което няма как да поправиш после.

Декстър не можеше да отлепи очи от лицето на Джейкъб. От облото му, глупаво лице. В него започна да се надига гняв, ирационален гняв, който твърдеше, че вината да се озове в това положение, е изцяло на умствено изостаналото момче, че заради него трябва да направи нещо толкова ужасно.

Ако не беше такъв шибан малоумник, нямаше да сме тук и аз просто щях да си направя разходката в тази чудесна съботна сутрин.

Гневът на Декстър се засили. По-късно осъзна, че гневът му е бил породен от страх и срам.

Вдигна ръка и я задържа във въздуха. Трепереше.

— Направи го, педал — прикани го Марк и се ухили като жабок.

Декстър имаше чувството, че е попаднал в ада.

Затвори очи, за да не вижда лицето на Джейкъб. Отдаде се на гнева си и замахна.

23.

Зашлевих бедното момче и… направих каквото ми каза Марк.

След това само стоях и гледах как го заплашва — продължава да чете човекът от видеоклипа. — „Каза на Джейкъб, че ще го убие, ако каже и дума, и че ще чука майка му в задника след това. В този ден приключиха детските ми съботи. Опитах се да ставам в ранните спокойни часове на утрото, но анимационните ми се струваха глупави, а хлябът с канела не беше толкова вкусен. Никога вече не се приех такъв, какъвто мислех, че съм. Всеки човек има представа за себе си, особено като дете. Идеали. Представяме си, че ще бъдем смели, когато е необходимо, че ще вземем правилните решения в трудни ситуации. Марк разби тези ми илюзии. Осъзнах, че съм способен да нараня, дори да изнасиля друго човешко същество — безпомощно при това, за да спася собствената си кожа. Не се държах никак геройски, когато ножът опря до кокала, и каквото и да се случеше след това, винаги щях да се сещам за този момент. Разказах на баба за случилото се. Разказах ѝ и плаках, а тя ме прегърна и не ме пусна дълго време. Помълча малко, за да обмисли всичко, както правеше често. Накрая ми каза следното: «Всеки има по малко грозота в себе си. Следващия път, в който тръгнеш да съдиш някого, си спомни своята». Баба беше единствената, която знаеше за този случай. До тази година. Намерих свещеник, добър човек, който беше готов да изслуша изповедта ми. Аз говорих, той слуша и след това стана чудо на чудесата — свещеникът ме опрости. Каза ми, че и Бог ще ми прости, и аз му повярвах. Бог не е проблемът. Не знам дали съм готов да простя на себе си. Но се опитвам. Давам всичко от себе си.“

Мъжът оставя листа на масата пред себе си и разплита пръстите на ръцете си, като палецът и показалецът продължават да си играят с броеницата.

— Декстър Рийд разкри една тайна на света — желанието си да се превърне в жена. В същото време запази друга, която е по-срамна. Поне за него. Както често казват хората, трябва да се казва истината и само истината. Лесно е да се говори, трудно е да се действа, но действието е необходимо за спасението. Поредният пример може да се намери в смъртта на Розмари Зоненфелд.

Екранът потъмнява.

— Лошото ми предчувствие ще се оправдае ли? — питам Алън.

— Да.

— Давай.

Той кликва върху следващия клип. Този път под него пише: СМЪРТТА И ГРЕХЪТ НА РОЗМАРИ ЗОНЕНФЕЛД.

— Розмари беше грешница на грешниците — започва напевно мъжът. Не звучи осъдително. Просто разказва. — Младостта ѝ премина под знака на безразборния секс, чукането за пари, наркотиците и перверзиите. Когато стигна дъното, тя прие Бог в живота си и му изповяда миналото си. Разкри тайните си и се опита да тръгне по правия път. Но също както в случая с Декстър, Розмари имаше втора тайна, голям грях. Гледайте внимателно.

На екрана се появява жена, чието лице се е надвесило над купчина с кокаин. В ръката си държи сламка. Гола е и цялата трепери. Чува се смъркане и купчината значително намалява. Разпознавам жената като Розмари.

— Отново — заповядва гласът. Той принадлежи на мъжа, който е записан на клиповете.

Розмари вдига поглед. Очите ѝ са доста отнесени, но страхът в тях е повече от очевиден.

— Ако продължа да смъркам, ще умра — казва тя.

— Така е — отговаря мъжът. — Но ако не го направиш, ще прострелям капачките на коленете ти и ще ти отрежа гърдите. Пак ще умреш, но ще е много по-болезнено. — Онзи млъква за миг. — Отново.

Розмари приема съдбата си. Навежда се над купчината и изсмърква огромна доза, която като че ли няма край. Сламката полита от пръстите ѝ. Главата ѝ се отпуска назад, погледът ѝ блуждае, а косата ѝ пада като водопад върху гърба ѝ. Прилича на някакво отвратително изкуство, на смъртоносна естетика, създавана от предстоящата смърт.

— Сега легни — нарежда с утешителен глас мъжът. — Легни, дете мое.

На екрана се появява облечена в ръкавица ръка, която бута треперещата и тресяща се Розмари на леглото. Тя се усмихва и хапе долната си устна. На челото ѝ са избили капки пот. Тя е олицетворение на изпаднала в екстаз жена. Свива бедрата си отново и отново, сякаш се бори с оргазъм.

— Разкажи ни за Дилън, Розмари.

Тя застива и погледът ѝ като че ли става по-ясен. Намръщва се и потръпва. Започва да се поти.

— От… откъде з-знаеш з-за…? От-откъде? Казах само на хората в мо…

— Знам, Розмари — прекъсва я той. — Ти умираш. Не искаш ли да посрещнеш Бог с истината на уста? Разкажи ни за Дилън. Той беше твой брат, нали?

— Д-да. Брат. Красивото ми братче.

— На колко години беше Дилън?

Розмари потръпва веднъж и затваря очи.

— На тринайсет — изсъсква в отговор тя.

— А ти на колко беше?

— Петнайсет петнайсет пет-пет-петнайсет — отговаря напевно жената.

— Разкажи ни, Розмари. Разкажи ни, разкажи на тях, разкажи на Бог какво направи на красивия Дилън.

Следва дълга пауза, в която жертвата му започва да се тресе неудържимо. Дишането ѝ става по-учестено и накъсано.

Не ѝ остава много време, мисля си аз.

— Една вечер се намъкнах в леглото му и му направих свирка! — изграква тя. — Лапнах му го и той не можеше да направи нищо друго, освен да ми позволи. След това го надървих отново и го чуках.

— Какво се случи на следващия ден, Розмари?

Мълчание. Спазми. Пот.

— Какво се случи на следващия ден?

Тя клати ли, клати глава.

— Не не не не не не не.

— Бог е любов, Розмари.

Тези думи променят държанието ѝ, но не ми е ясно защо. Тя започва да плаче.

— Той се самоуби. Отиде в банята и си преряза вените. Не остави бележка, защото знаеше, че аз ще разбера причината. Никой никога не разбра, нито мама, нито татко, но аз знаех знаех знаех. Злият копнеж в мен уби сладкия Дилън, накара го да стори зло против волята си и го изяде жив. Злият копнеж доведе до смъртта му.

Намръщвам се от болката, която чувам в гласа ѝ, и от факта, че е измислила име на нещо в себе си, което ненавижда. Злият копнеж.

— Много добре, Розмари — казва мъжът. Изненадана съм от дълбочината на състраданието в гласа му. Всъщност на него му пука. — Смятам да ти донеса покой, да те пратя при Бог. Това ще ти хареса ли?

Розмари започва да изрича молитва:

— Отче наш, който си на небесата.

На екрана се появява дълга метална спица със заострен край.

— Да се свети Твоето име — отговаря мъжът.

Отново се връщаме към онзи, който е седнал на масата. Просто ей така. Знам какво се е случило след това. Промушил я е от едната страна, изкривил е спицата и е пронизал сърцето ѝ, като по този начин ѝ е осигурил обещаната бърза смърт.

— Отново виждате какво имам предвид, нали? Разкритата тайна скрива другата, неразкритата. Истината не е стремеж, тя пристига на мига.

За първи път езикът на тялото му се променя. Той оставя броеницата на една страна и полага длани на масата.

— Прекарах целия си живот в подготовка за този момент и за това разкритие. Не го направих за себе си. Не го направих, защото изпитвам удоволствие от убийствата.

— Да, бе — отвръща сардонично Кали.

— Възползвах се от всичкото това време, за да създам абсолютен, безспорен и неопровержим пример в името на истината. Защото най-изначалната истина е тази: ако живеете в лъжа и в грях, ще бъдете лишени от плодовете на рая. Живейте с истината, изповядайте греховете си, без да оставяте нищо скрито, и ще седнете от дясната страна на Бог, когато умрете. Много е просто. Няма нужда от размисли и предположения. Необходимо е единствено да се действа на абсолютно равнище.

Ние обичаме малките си грехове. Тайните, които пазим само за себе си, понякога са единствените неща, които наистина можем да наречем наши собствени. Разбирам това. Наясно съм, че животът може да бъде труден. Майката, която работи на три работи, за да отгледа сама четирите си деца, може да се отклони от правия път за бърза афера с някой женен мъж. Това ѝ осигурява тръпка и удоволствие, един откраднат миг, в който се чувства свободна — чувство, което смята, че никога вече няма да изпита до края на живота си. Понякога грехът може да бъде като вода в пустинята. Истината обаче си остава същата: тя може да работи на три работи, да отглежда добре децата си, да води лишен от грешки живот, но ако умре, без да се изповяда от абсолютно всичките си грехове, няма да отиде в рая. Така че си задайте въпроса: тези откраднати моменти струват ли си да изгубим вечността?

Прекарах две десетилетия в убийства не заради удоволствието от този акт, а за да мога да съм тук сега пред вас и да споделя истината от онова, което съм видял. Избирах жертвите си много внимателно, както сами ще се уверите. Всеки си има тайна, мрак, нещо, което не може да разкрие. Сега всички те се намират от дясната страна на Бог. В крайна сметка те дадоха живота си, за да можете вие да разберете. Не станаха доброволни мъченици, но все пак са мъченици.

Аз не съм месия. Само Исус Христос беше такъв, синът Божи. Съвсем скромно обаче заявявам, че съм пророк на нашата модерна епоха. Живеем във времена, които са пропити от грях. Безбожието е почти навсякъде. Ако гледате това, слушайте внимателно какво говоря, за да се пробудите. Съществува добро и зло. Съществува Бог, рай и ад. Пътят към рая е пътят на абсолютната истина. Пътят към ада е пътят на лъжите, тайните и придържането към тези безценни тайни. По кой път ще изберете да тръгнете?

Ако изберете този към рая, тогава изгледайте останалите ми видеоклипове и ме слушайте внимателно. Вероятно ще видите как някой друг разкрива собствения ви грях. Вероятно ще осъзнаете най-великата и проста истина: дори най-лошото нещо, което сте направили, все още може да бъде простено от Бог. Просто трябва да го помолите. Преди двайсет години осъзнах, че Бог ме е избрал да споделя тази истина със света. Грехът е вездесъщ. Започваме да грешим от момента, в който се раждаме. Но ако гледате това, значи разбирате: можете да бъдете спасени, стига да признаете всичко пред Бог и не запазите нищо за себе си. Някои ще попитат как мога да оправдая убийствата. Отговорът ми е прост: това, което ще видите на клиповете, не е убийство. Това е саможертва. Те признаха греховете си пред мен, разкаяха се и им беше позволено да отидат в рая. Не отричайте фактите — мнозина са казвали нещата, които изричам сега. Но хората отказват да чуят. Продължават да пазят стриктно тайните си. Чуват думите, но не ги чувстват в сърцата си. Явно те не са достатъчни. Очевидно човекът трябва да види как себеподобните му плачат, кървят и умират. Нуждае се да чуе мрачните тайни на другите, за да осъзнае, че не е сам, че и други също са сторили ужасни неща. Онези, които жертвах, бяха дадени на Бог, за да се уверя, че този път ще слушате, ще чуете и ще почувствате тази изначална истина: бъдете честни с Бог и ще получите вечно избавление, запазете и най-малката тайна за себе си и ще горите завинаги в адските огньове.

Последните думи на мъжа са изречени набързо, като гръмотевица, и с огромна страст. Това е, мисля си аз. Това е причината за действията му. Или поне той си мисли така.

Опитва се да даде пример в името на истината пред Бог. Убийствата са били необходими, за да осигури този идеал, и са били оправдани от потенциалното избавление на други, които ще гледат и ще научат уроците, които се опитва да им преподава. Не е необходимо да се чувства виновен. Те са се покаяли, нали? Това означава, че ги е изпратил на по-добро място. По дяволите, та той им прави услуга.

Пълни глупости. Ами Амброуз? Как ще оправдае неговото убийство?

Психопатите, колкото и брилянтни да са те, винаги имат слаби места. Мисленето им, колкото и логично да изглежда на пръв поглед, не може да скрие основната им мотивация: те се наслаждават на страданието и смъртта на другите.

Мъжът отново взима броеницата и започва да търка мънистата.

— Предлагам себе си като последното доказателство за принципите, които изповядвам. Обръщам се към служителите на реда, които ще гледат тези видеоклипове: всичко необходимо да ме заловите, е на този и на другите записи. Всичко. Но трябва да сте с ясно съзнание. Трябва да сте способни да виждате истината. Правете това, което проповядвам, и веднага ще се озова пред вас. Запазете лъжите си, оставете воала върху очите си и ще мине повече време, докато дойда. В този случай времето е живот, полицаи и агенти. Не съм приключил. Имам още имена в списъка си. Правя необходимото, за да ги доведа първо при мен и след това да ги изпратя да седнат от дясната страна на Бог. Ще убия отново в следващите два дни. Този път ще е дете.

— Мамка му — изругава Алън.

Всичко застива отново. Светът спира да се върти и цикадите се завръщат. Нямам съмнение, че ни казва истината и че ще си изпълни обещанието.

— Това е всичко засега. Наясно съм, че ще остана в историята с някакво прозвище. Не желая нечие остроумно творение да отклони вниманието от целта на моето послание. Затова искам да опростим нещата: можете да ме наричате Проповедника.

Екранът отново потъмнява.

Всички мълчат.

— Проповедника — казва най-накрая Кали с насмешка. — Ама че его има този.

— Розмари каза, че е споделила „само на хората в мо…“. В какво? — питам аз.

— Моята църква? — предполага Алън.

Намръщвам се.

— Няма голяма логика в това. Видя ли физиономията ѝ? Тя не го позна. Нямаше никаква представа кой е този човек. Църквата е малка, както и паството.

— Това освобождава от подозрение отец Йейтс — отбелязва Алън. — Какво ще кажете за някоя група за взаимопомощ?

— Като Анонимните кокаинови злодеи ли? — пита Кали.

— Понякога на такива се събират много хора. Трудно е да се помнят всички лица.

— Това е добро предположение — съгласявам се аз.

— Но е истински трън в задника — въздиша Алън. — Имал съм си работа с такива групи в миналото. Много е неприятно. Приемат идеята за „анонимността“ доста на сериозно.

— Въпреки това няма да се откажем от това предположение. Какво има в следващите видеоклипове?

— Не съм гледал останалите след този — отговаря Алън, — но явно държи на думата си. На тази страница има още шест клипа и след това… — Кликва върху един линк, който гласи „Следваща страница“ и в браузъра се зарежда такава, изпълнена с миниатюри. — Ако погледнеш внимателно, ще видиш, че всеки клип съдържа информация за автора. Всички тези са негови.

Навеждам се напред и определено виждам „Автор: Проповедника“ под всяка миниатюра. Разглеждам и самите тях. Те са смесица от изображения. На някои се вижда само черен екран, а на други вече добре познатите бели букви, които използва за начални надписи. На някои има млади, а на други по-възрастни жени. Някои от тях изглеждат мъртви, други ужасени, а трети са с увити около устите им парцали. Не разпознавам никакъв общ тип на жертвите.

— Колко миниатюри има на една страница? — питам аз.

— Десет реда от по пет на ред — отвръща Алън.

— Колко страници? — Страхувам се от отговора.

— Почти три пълни.

— Значи ако всяка миниатюра е отделна жертва — разсъждава на глас Кали, — то тогава числата, оставени на кръстовете на Лиза Рийд и Розмари Зоненфелд, са броят на жертвите му.

— Има още един проблем — казва Алън и се връща на първа страница от религиозната секция на сайта. — На първа страница се нареждат онези видеоклипове, които са с най-голяма популярност. С други думи, това е броят на гледанията.

— Чудесно — промърморвам аз. — Предполагам, че също така има общ индекс на популярност, нали?

Алън кима.

— Ако тези клипове се гледат много пъти, те не само че ще се появят на първа страница в религиозната секция, но и на първа страница на самия сайт.

— Някой съвсем скоро ще направи връзката с името на Рийд — отбелязва Джеймс. — Както и заканата му, че ще убие дете. Съвсем скоро всичко ще се появи в новините.

Неприятното чувство в стомаха ми става голямо като бездна.

— Това ще се превърне в една голяма лайняна буря — казвам аз. — Трябва да се опитаме да изпреварим събитията. — Започвам да крача и да разсъждавам на глас, за да подредя мислите си. — Медиите ще разпространят новината и ще започнем да получаваме обаждания отвсякъде относно жертвите. Фактът, че е останал скрит досега, вероятно означава, че повечето му жертви са нерешени случаи на изчезвания. Много семейства ще вдигнат голяма врява, за да получат потвърждение.

— Господи Боже — изумява се Кали, която едва сега осъзнава мащаба на това, което говоря. — Тези бедни души ще започнат да се появяват отвсякъде.

— Заедно с ненормалниците — отбелязва Алън.

Подобни сериозни убийства — особено когато бъдат озарени от прожекторите на медийното внимание, привличат лудите, както месото гладните кучета. Редят се на опашки да признават. Колкото по-необичайно е престъплението, толкова по-дълга е опашката. Потърквам чело и продължавам да крача напред-назад.

— Трябва да свалим клиповете — казвам аз.

— Да — съгласява се Кали.

— Почакайте — намесва се Джеймс и започва да въвежда един след друг адреси на уебсайтове в нов прозорец на браузъра. След малко се изправя и поклаща глава. — Така си и мислех.

— Какво има? — питам аз.

— Ключовата дума е „видеосайт“ — отговаря той. — User-tube е най-известният сайт за споделяне на видеоклипове, но съвсем не е единственият. Въведох още десет други. Вижте сами.

Навеждаме се над монитора, докато Джеймс ни показва отворените прозорци на браузъра. Всеки от тях е пълен с видеоклипове.

— Това да не са…? — учудвам се аз.

Той кима.

— Клиповете на Проповедника. Качени от други потребители в подобни уебсайтове по целия свят. — Свива рамене. — Хищниците са много по-бързи в интернет пространството.

Алън търка лицето си с две ръце.

— Майка му стааааара.

— Какво искате да ми кажете, че няма да има никакво значение, ако ги свалим от User-tube?

— He. User-tube е най-известният сайт за видео споделяне в интернет. Ако ги свалим, веднага ще се усети, но това няма да спре разпространението им. Само ще намали гледаемостта им.

— Как така? — пита Алън.

Джеймс свива рамене.

— Клиповете вече са навсякъде, включително на хард драйвовете на хората. Те ще ги запишат на компактдискове или дивиди, ще си ги препращат по имейли, ще ги споделят в други форуми и дискусионни групи. Съществуват тонове сайтове за видео споделяне, които са базирани извън Щатите. Повечето няма да ни обърнат никакво внимание. Дори онези в САЩ няма да искат да го сторят, освен ако не представим съдебна заповед. След това ще се сблъскаме със самия User-tube. Цялото му съдържание се осигурява от потребителите. Всеки клип, който свалим, ще бъде качен отново от някой друг в името на свободното слово и воайорството. Това е перфектната среда за Проповедника.

Алън вдига ръце отвратен.

— Какво трябва да направим тогава, мамка му?

— Ще ги свалим. След това ще накараме „Компютърни престъпления“ да се заемат с комуникацията с User-tube и следенето на всякакви опити Проповедника да качи нови клипове. Те ще ги спрат и ще ни уведомят за появата им. Ще помолим „Компютърни престъпления“ да се свържат и с другите сайтове за видео споделяне, за които знаем, че ще ни сътрудничат. Това е всичко, което можем да направим — казва Джеймс и поклаща глава. — Най-важното, което трябва да разберете и да приемете, е, че клиповете вече са пуснати. Няма връщане назад. Семействата ще ги гледат и ние не можем да направим нищо по въпроса.

Примигам насреща му няколко секунди.

— Трябва да се обадя на заместник-директора — казвам аз. — Ще се нуждаем от още хора.

Джеймс кима.

— Специален екип.

— Да.

Алън изръмжава.

— Чудесно. Шайка новобранци, които се спъват в собствените си връзки на обувките и се опитват да ми откраднат мястото.

— Ще ги използваме предимно да вдигат телефоните и да обобщават информацията. Проверяването на уликите и основното разследване остават при нас.

— Те ще свършат черната работа, а после ние ще се потопим в славата — кима одобрително Кали. — Това ми харесва.

— Да вършим нещата едно по едно — започвам аз. — Трябва да изгледаме клиповете. Той ни каза имената на Декстър и Розмари. Може би е следвал една и съща формула през цялото време. Трябва да направим списък и след това да започнем да търсим подобни престъпления в базите данни в цялата страна.

— Търсете допирни точки в местоположенията — предлага Джеймс. — Да се надяваме, че ще ни даде някакви насоки в тази област, които ще ни помогнат да идентифицираме жертвите и да стесним географския си район. — Поглежда ме. — Накрая ще изпратим този списък до полицейските участъци в различните градове. Ще ни е от голяма помощ, ако успеем да намалим радиуса.

— Добра идея. Разделете клиповете. Аз ще се заема с последната страница и ще започна да ги гледам веднага след като се обадя на заместник-директора и на Розарио Рийд.

Алън се намръщва.

— Мислиш ли, че знае? Какво е сторил синът ѝ на онова хлапе Джейкъб?

Чувствам се изморена, в пълен безпорядък и едва мога да си събера мислите, но в същото време съм прекалено развълнувана.

— Не. Да се захващаме за работа.

24.

— Господи — изумява се заместник-директорът и млъква. Изчаквам го. — Това ще плъпне навсякъде.

— Вече е, сър.

Обаждам му се на мобилния телефон. Винаги е включен.

— Имаме ли въобще някаква идея кое е детето, което смята да убие?

— Не, сър.

Пак мълчание.

— Говори ли с Розарио?

— Все още не, сър. Първо се обадих на вас. Но ще звънна и на нея.

— Ще е трудно за семейството ѝ. — Джоунс въздиша. — Предполагам, че искаш специален екип?

— Ще ни трябват още хора, сър. Когато медиите се захванат с намереното в интернет, семействата ще се нуждаят от номер, на който да се обаждат. Ако не можем да попречим на медиите да си вършат работата — което определено няма как да направим, поне можем да ги използваме за целите си.

— Съгласен съм. Ще се нуждаеш от някого, който е правил това и преди и е запознат с тънкостите.

— Имате ли някаква идея кой ще е този някой?

— Една агентка от „Охрана на обществения ред“, която си разбира от работата. Джезабел Смит.

— Наистина ли се казва Джезабел?

— Да, знам. Религиозната връзка обаче е доста неуместна12. Джезабел работи при нас от около осем години и е особено мотивирана. Използвахме я по време на големия страх от тероризма през 2007-а. Хората постоянно се обаждаха и казваха, че са видели представители на „Ал Кайда“ къде ли не. Пълни глупости и загуба на време, но тя свърши чудесна работа в отделянето на зърното от плявата.

— Поне не е новобранец. Предполагам, че агентите, които ще отговарят на телефоните, ще бъдат зайци?

— Опасявам се, че да. От какво друго имаш нужда?

— Искате ли да се обадя на директора?

— Да, но няма да те карам да го правиш. Аз ще се оправям с него и ще се уверя, че ще се обажда на мен, а не на теб. Ще се нуждаем от ресурсите му, за да се справим с медиите.

— Благодаря.

— По-добре запрятай ръкави, Смоуки. Ще говоря с агент Смит и ще я изпратя при теб до един час. Обади се на Розарио Рийд.

— Да, сър.

Джоунс затваря и аз се наслаждавам на този момент. Не искам да се обаждам на Розарио, ама въобще. Нямам нищо друго освен лоши новини за нея.

— Стегни се — казвам си.

Набирам номера ѝ. Тя вдига само след три позвънявания.

— Смоуки?

— Здрасти, Розарио.

— Лоши новини, нали? — Не усещам никакво колебание в гласа ѝ. Това прави нещата малко по-лесни за мен, но не кой знае колко.

— Много лоши.

— Кажи ми ги. — В гласа ѝ отново не се усеща никакво колебание.

Правя го. Разказвам ѝ за Проповедника, видеоклиповете и страниците, които е откъснал от дневника на Лиза. Розарио мълчи през цялото време, докато говоря, а и след това.

— Помня Джейкъб Литълфилд — казва накрая тя. — Сладко момче. Помня и Марк Филипс. Малко чудовище, което порасна и се превърна в голямо такова. Влезе в затвора още на двайсет години. Горкият Декстър. Горкият ми син.

Гласът ѝ се пречупва за първи път, откакто я познавам. Така ни връхлитат загубите понякога, по никое време. Розарио не загуби самообладание, когато детето ѝ беше убито, а едва сега, когато се сеща за малкия си син и края на съботните сутрини.

— Приближавате ли се до откриването на това чудовище? — пита след малко тя.

— Да, в по-широк смисъл. Той ни осигури видеоклипове със записи на по-старите си жертви. С колкото повече информация разполагаме, толкова повече се увеличават шансовете ни да го заловим.

— Защо му е да прави това? Защо му е да разкрива тайната на Лиза пред целия свят? Не му ли е било достатъчно да я убие?

Тя иска да разбере и аз се опитвам да ѝ помогна, макар да съм наясно, че няма да намери никаква утеха.

— Винаги става въпрос за власт, Розарио. Власт над живота и смъртта и всичко останало. Не мога да ти кажа точно какви са мотивите му, поне не все още, но краткият отговор е „не“, убийството ѝ не е било достатъчно. Той иска да контролира най-личните, най-съкровените и най-пазените ѝ тайни. Това е сексът за него. При това е чудесен секс.

— А речта му за „истината“ и за Бог? — Гласът ѝ потреперва от отвращение.

— Той вярва, че вярва. Сигурна съм в това. Но също така е луд, така че пропуска истинската истина.

— Каква е тя?

— Той постоянно си повтаря, че използва смъртта, за да изпълни някаква цел. Истинската истина — грозната действителност — е, че убийствата са единствената цел, която му е необходима.

Розарио мълчи известно време.

— Откъде би могла да знаеш това?

Обмислям въпроса ѝ. Не ми го задават за първи път.

— Предполагам, че мога да чувствам онова, което и те.

Отново настъпва тишина.

— Какво чувства той точно сега? Това чудовище, което уби детето ми?

— Радост — отвръщам аз без никакво колебание. — Върховна радост.

Гласът на Розарио се променя и става груб и дрезгав:

— Искам да изпитва агония, Смоуки, а не радост.

— Знам. Единственото, което мога да направя, е да го заловя.

— Не се тревожи за мен или за влиянието върху семейството ми, когато случаят се разчуе. Ще е трудно, но ще се справим. Съсредоточи се върху намирането на това… чудовище. Моля те.

— Ще го сторя.

Влизам в службата и виждам, че Алън държи някакъв лист.

— Дава ни имената на всяка от жертвите — казва той. — Някои от тях са доста стари — според мен отпреди двайсет години, ако мога да съдя по дрехите, прическите и подобни неща.

— В основни линии всичко си е в един и същ формат — обяснява Кали. — Кара ги да разкрият някаква съкровена и мрачна тайна и след това им дава ясно да разберат, че ще ги убие.

— Но всеки клип свършва преди смъртта — отбелязва Джеймс.

— Странно — промърморвам аз. — Човек би си помислил, че моментът на смъртта е по-важен за него от останалото.

— Вероятно това е неговата рационална рамка — казва Джеймс. — Той ни казва — както на нас, така и на себе си, че се опитва да наложи някаква концепция за истината, която ни доближава до Бог. Опитва се да сподели тази истина със света, за да могат мнозина да бъдат спасени. Вероятно смята, че ако покаже убийствата, ще е доста воайорско.

— Обзалагам се, че е записал всяко едно от тях — отбелязва Алън. — Просто не ги е включил в клиповете. Навярно редовно си ги пуска и лъска бастуна у дома.

— Не знам — отвръщам аз. — Мисля, че е въздържател. Свят човек, който успешно се противопоставя на собствените си пороци. Това съвпада с парадигмата, която се опитва да създаде. Хайде да прегледаме всички клипове и да извадим имената. Щом иска да ни ги даде, нека ги използваме.

Разказвам на екипа си за Джезабел Смит и останалата част от разговора ни със заместник-директора.

Алън поглежда часовника си.

— Съвсем скоро трябва да дойде. Тя ли ще се заеме с номера?

Има предвид телефонния номер, който ще бъде осигурен за обажданията във връзка със случая.

— Да, тя ще ръководи цялото шоу… и явно знае как да го направи. Нещо друго?

Никой не промълвява.

— Тогава се захващайте за работа.

След малко отивам в офиса си. Джеймс е свалил всички клипове и ги е разпределил между нас. Вкарвам диска, който ми даде. Клиповете имат четирицифрени номера. Въздишам и кликвам върху първия. Появява се черният екран, последван от белите букви: ГРЕХОВЕТЕ И СМЪРТТА НА МАКСИН МАКДЖИЙ. Записвам си името в бележника. Следва женско лице. Симпатично, макар и не красиво. Косата ѝ е дълга до раменете и кестенява. Прическата ѝ ми подсказва, че записът е направен през 80-те години. Очите ѝ са големи и кафяви като на кукла. Заобиколени са от черно като очите на енот, защото плаче и е ужасена, а гримът ѝ се е разтекъл.

До името ѝ си записвам физическите ѝ характеристики. Опитвам се да се дистанцирам от това, което виждам. Тази жена някога е била жива, а сега е мъртва. Тя изживява последните си мигове, знае го, а аз ставам свидетел на мъченията ѝ. Това ме изтощава.

— Максин Макджий — започва Проповедника с онзи свой приятен глас, който вече намразих. — Разкажи на зрителите ни за твоя грях.

Максин не може да спре да плаче.

— За к-к-какво говориш? — пита през сълзи тя.

— Максин. — Тонът му е укорителен; вербалният еквивалент на приятелско, но предупредително размахване на пръст. — Не искаш ли да стоиш от дясната страна на Бог? Разкажи им за бебето си. Разкажи им за малкия Чарлс. На колко години беше тогава ти? На шестнайсет?

Промяната в държанието ѝ е светкавична и невероятна. Очите ѝ се ококорват, сълзите ѝ спират и устата ѝ се отваря. Максин се превръща в карикатура на шока и изненадата.

— Виждаш ли? Все пак знаеш за какво говоря.

Бездната на неспокойствието в стомаха ми се разтваря още повече.

Тя започва да мига много бързо. Устата ѝ се затваря и пак се отваря. Затваря се.

Прилича на умираща декоративна рибка.

— Хайде, Максин. Чарлс. Помниш Чарлс, нали? Малкото бебе Чарлс, което издъхна в уличен контейнер, изхвърлено като боклук.

Изражението на жената ме ужасява. Това е жестоко, абсолютно и безцеремонно посегателство и аз едва не спирам клипа. Той я наранява с факта, че знае, и с навирането на този факт в лицето ѝ. Успял е да премине най-сериозните ѝ защити. Това е по-лошо от завързването ѝ на стола, а може би дори е по-лошо от знанието ѝ, че ще умре.

Осъзнавам, че той копнее точно за това. Момента на унижение.

Максин заплаква отново, но този път огорчението ѝ е още по-дълбоко. Тя се срамува, не се страхува. Главата ѝ увисва напред, а почернелите ѝ от грима сълзи капят върху голите ѝ крака и оставят мръсната си следа върху тях.

— Бях само на шестнайсет години — казва жената с вял глас и дори звучи на толкова, докато изрича думите.

— Истина е — казва мъжът. — На колко години беше бебето Чарлс?

— На няколко минути. Той беше само на няколко минути.

— Какво му стори?

— Б-бях само на шестнайсет. Забременях от тате. Двамата с мама се преструваха, че не забелязват. Бях кльощава и коремът ми не порасна много, но децата в училище разбраха, че нося дете. Това не спря тате да идва при мен през нощите. — Максин отново вдига глава. Вторачила се е в нищото, докато си спомня. Гласът ѝ е на дете. — Мразех нещото вътре в тялото си. То се появи, защото тате беше с мен. Помня, че си мислех, че е дявол, че е някакъв демон. Създание с големи нокти и зъби, което расте в утробата ми. От време на време се размърдваше и аз започвах да треперя. Много се страхувах от него. Към края тате спря да се преструва, че не е там. Веднъж докосна корема ми и каза: „Ако е момче, ще го кръстим Чарлс“. — Тя потреперва. — Това ме накара да мразя бебето още повече. Бях сигурна, че е син на Сатаната. Една вечер се събудих и установих, че леглото ми е мокро. Водите ми бяха изтекли. Много ме болеше. Едно беше сигурно, не исках да родя бебето у дома. Затова се облякох, взех колата на тате и отидох на онова място с изоставените фабрики. Намерих си едно мрачно местенце, защото не исках да го виждам, когато се появи със своите зъби, нокти и опашка.

Жената млъква за миг и лицето ѝ се изкривява от болка.

— Какво се случи след това, Максин? — пита гласът.

— Родих го. То просто си лежеше там на пръстта. Не бях на себе си, но едно ми беше ясно: бях много изплашена. Не исках да го погледна. И тогава… то проплака. — Усещам изумлението в гласа ѝ. — Звучеше съвсем нормално. А не като демон. Звучеше си като бебе. Погледнах го. Беше толкова малко и направо се скъсваше от рев. Имах чувството, че е ядосано — на мен, на пръстта под себе си и на целия свят. Телцето му беше покрито с кръвта ми, затова го сграбчих и внимателно го погледнах.

— Какво видя, Максин?

Тя затваря очи.

— Видях бебе. Просто едно бебе.

— И? Какво друго?

Максин отваря очи. Те са изпълнени с болка и отвращение.

— То принадлежеше на тате. Той щеше да го използва по някакъв начин, щеше да го тормози или да го направи лош човек. Чарлс не се роди демон, но тате беше дяволът и щеше да го превърне в зло създание. Затова… — тя си поема дълбоко въздух — направих единственото, което смятах, че е правилно. Взех Чарлс, намерих един контейнер, сложих го вътре и го покрих с боклук, докато заглуших плача му.

— Какво се случи след това?

— Прибрах се у дома. И знаеш ли какво? — Погледът ѝ се насочва право в камерата. Очите ѝ са изпълнени с молба. — Тате никога не попита какво се е случило с бебето. Нито веднъж.

— Майка ти също никога не е попитала, което е по-лошо, нали?

— Да — прошепва в отговор Максин, — това беше най-лошото. Сякаш бебето никога не беше съществувало за тях. Вероятно наистина е било така. Вероятно бяха от този тип хора, които могат да живеят, без да изпитват вина или да се тревожат за някой друг.

— Ти не си от „този тип хора“, нали, Максин?

Тя стиска изцапаните си от спиралата очи и простенва.

— Не! Никога не забравих. Никога! Година по-късно избягах и дойдох да живея в Калифорния. Известно време проституирах, вземах наркотици и се мразех. После… после открих Бог и промених живота си. — Очите отново се отварят и отново са изпълнени със страдание. — Не знаеш ли? Промених се. Избягах от своя дявол и дадох душата си на Бог. Сега работя с деца, помагам им, за да изкупя стореното с Чарлс. Не разбираш ли?

Максин го моли за милост, но мърморенето, което чувам, ми подсказва нещо, което вече знам: той не разполага с такава. Мърморенето всъщност е началото на молитвата му.

— Отче наш, който си на небесата, да се свети Твоето име… — Млъква. — Бог е любов, Максин.

Екранът потъмнява.

Устата ми е пълна с жлъчка. Адреналинът бушува в мен и кара сърцето ми да бие по-бързо. Кожата ми е гореща. Замаяна съм.

Имам чувството, че се разкъсвам на части. Точно тук, точно сега, без никакво предупреждение.

Усещам кикотенето на някакво създание в мрачните кътчета на съзнанието ми, то се катери с невероятна скорост и се опитва да излезе на светло от мрака.

Виж ме, хили се то, зъби се и ръмжи. Знаеш какво съм. Виж ме.

Стискам очи и поклащам глава.

Не, не не не не.

Фантомът от миналата вечер се е завърнал, но вече е станал чудовище и ме е хванал неподготвена.

Закопнявам за онази бутилка с текила. Желая я толкова силно, че това ме ужасява. Точно тази подбуда кара алкохолика да посегне към следващата чаша. Страхът, че ако не го направи, ще умре бавно, мъчително и болезнено.

Слагам длан на бюрото си. То се тресе.

Виж ме, настоява отново гласът, който е станал по-рязък и уверен. Той не моли, той заповядва.

Започва да ми се повдига и не мога да направя нищо, за да ми стане по-добре.

Господи, ще повърна!

Излизам на бегом от офиса си и отивам в тоалетната в коридора. Тя не може да се заключва, но за щастие, вътре няма никого.

Отварям вратата на една от трите кабинки и падам безцеремонно на колене на плочките. Всичко в мен се надига, стомахът ми се бунтува, за момент главата ми е пронизана от кратка и сладка болка и в следващата милисекунда вече си изповръщам червата. Това не продължава дълго, но е сериозно. Лицето ми навярно е почервеняло и от цялото напъване са ми потекли сълзи. Хващам се за двете страни на тоалетната чиния и изчаквам, за да се уверя, че е приключило.

Виж ме.

Извивам се като въже в силни моряшки ръце, огъвам се като лък на цигулка. Мускулите ми се стягат и започвам да повръщам отново. Този път мъчението продължава по-дълго и пред очите ми се появяват петна.

Когато всичко приключва, сядам на пода и се облягам на стената на кабинката. Стоя известно време и просто дишам, като се държа за главата в опит да прибера чудовището и ноктите му обратно в кутията.

Сега не му е времето, казвам си аз. Ще настъпи такова, но то не е сега. Моля те.

Затварям очи, отпускам глава на стената на кабинката и се отнасям. Времето започва да тече под формата на неясни проблясъци. Появяват се някакви картини. Те нямат никаква логика, пълна бъркотия са. Виждам Мат, Бони, Томи, който ми казва, че ме обича, и Максин с нейния поглед като на енот.

Отварям очи и установявам, че гласът си е заминал. Възползвам се от временното подобрение, за да се изправя на омекналите си крака. Пускам водата на тоалетната и в същото време осъзнавам, че цялото ми лице е в сълзи.

— Проклятие.

Мразя да плача.

Като че ли съм малко по-стабилна сега. Стомахът ми е спрял да се бунтува, а дрънкането в главата ми е намаляло до далечен шепот. Имам неприятен вкус в устата от повръщаното. Отварям вратата на кабинката и излизам. Все още съм замаяна и стъпвам нестабилно.

— По-добре ли си?

Изненадата ми е толкова голяма, че почти си изваждам оръжието. Завъртам се светкавично към гласа и едва не припадам от това си действие, тъй като краката ми все още са като гума. На вратата на тоалетната, със скръстени ръце, се е облегнала Кърби. Дъвче дъвка и ме гледа с поглед, който не мога да разгадая.

— Какво търсиш тук? — питам аз.

— Уверявам се, че никой няма да влезе, докато ти се разпадаше там вътре. — Свива рамене. — Дойдох да се видя с Кали и те видях да бягаш към тоалетната. Стана ми любопитно.

Обръщам се към мивката, за да не ми се налага да я гледам. Пускам водата.

— Не се разпадах — заявявам отбранително аз.

Кърби прави балонче с дъвката си.

— Щом казваш. Ама да знаеш, че изкара двайсет минути в тази кабинка.

Изправям се рязко шокирана.

Двайсет минути? Толкова много?

Поглеждам крадешком към Кърби. Тя просто си стои там и си дъвче дъвката. Изражението ѝ е смесица от търпение и любезност. Като че ли ми прочита мислите и ми показва часовника си.

— Погледнах колко е часът, като дойдох.

Отново се извръщам и наплисквам с вода бузите си, които горят от срам.

— Какво ти пука пък на теб? — излайвам аз.

— Виж, не уважавам много хора на този свят, Смоуки, но уважавам теб. Сметнах, че ако ще се сриваш, то поне заслужаваш малко спокойствие, докато го правиш, нали се сещаш?

Кърби изрича всичко това със същия небрежен и весел тон, с който говори за времето или за мъртвите.

Ла-ди-да, много е горещо, нали? Съжалявам, че трябваше да те убия, но можеше да е по-зле, можеше да е бавно вместо бързо, нали се сещаш?! Ха-ха-ха! Бам!

Изплаквам си устата, за да прогоня вкуса на повръщано, и известно време се гледам в огледалото. Изглеждам изморена, но не и луда. Пак е нещо.

— Благодаря ти — съумявам да изрека.

— За теб винаги.

Поглеждам се за последно.

Тайни.

Можеш да ги криеш от себе си. Само че не завинаги.

Връщам се в Офиса на смъртта и намирам някаква жена да ме чака. Много е висока, около метър и осемдесет и пет, и без никакъв проблем може да се съревновава с Кали в категорията по красота. Вероятно е на около трийсет и две, с дълга права руса коса и с тен в цвят на прясно настъргани ябълки и овесена каша. Очите ѝ са светлосини и интелигентни, а тялото ѝ е слабо и атлетично. Иска ми се да я намразя на мига, но тя се усмихва. Не ме обезоръжават перфектно белите ѝ зъби, а искрената ѝ усмивка. Непознатата жена ми подава ръка.

— Джезабел Смит — представя се тя.

Ръкувам се с нея и игнорирам кикотенето на Кърби зад мен.

Джезабел ѝ кима необезпокоена.

— Да, известно ми е, че името ми е страшно готино. Мама беше един вид антифундаменталистка, така че…

— Хей, баща ми ме кръсти Кърби, така че знам за какво говориш. Трябва да измислят закон, който да не позволява на родителите да кръщават децата си, както сметнат за добре, нали се сещаш?

— Амин. — Джезабел се усмихва.

— Кърби — обръщам се към нея аз.

Убийцата вдига отбранително ръце пред себе си.

— Не си хаби думите, шефке. Оставям те да си вършиш работата. Бездруго трябва да се видя с мацето Кали относно някои неща около сватбата.

Преди да излезе, Кърби дарява Джезабел с намигане и ѝ маха за довиждане.

— Интересна жена — казва агентката.

— Идея си нямаш и по-добре да не разбираш. Та… заместник-директорът запозна ли те със ситуацията?

Джезабел кима сериозно.

— Може ли да изгледам някой от клиповете? — пита тя. — Ще ми се да знам от какво съм част.

Не я питам дали е сигурна и дали е виждала подобно нещо преди. Ако го е правила, въпросът ми ще я обиди. Ако не е, просто няма да е подготвена. Отвеждам я в кабинета си и ѝ пускам един от клиповете. Извръщам поглед, докато върви. Джезабел се навежда напред, за да вижда по-добре. През цялото време мълчи.

— Чудовище — изрича тя, когато свършва.

— Да.

— Често си имам работа с жертви. Виждам се с тях, говоря с тях… седя с тях в домовете им. Това, което прави, ще нарани много семейства.

— Напълно му е известно.

Джезабел се изправя.

— Добре. Ще се заема с организирането на телефонна линия в заседателната зала на долния етаж. Ще назнача шестима агенти. Иска ми се да са повече, но засега заместник-директорът може да отдели само толкова. Разполагаме с няколко телефонни номера, запазени за ситуации като тази. Ще избера един от тях и ще те уведомя какъв е той. Познавам жена в централата, която ще поддържа връзка с медиите по темата, така че ще обсъдя с нея по какъв начин да обявим номера.

— Трябва да бъдем проактивни — казвам аз. — Трябва да изпреварим медиите.

Усмивката на Джезабел е любезна.

— Повярвай ми, те вече са много пред нас по този случай. Мога само да ти гарантирам, че вече сме се свързали с всички медии в страната. Мисли за това като за цунами: то идва, неизбежно е и най-вероятно съпротивата е безсмислена.

— Чудничко.

— Добрата новина е, че съм много, ама много добра в това, което правя. Същото се отнася и за хората, които ще работят по случая в централата. Няма да имаш вземане-даване с медиите, трябва само да ги препращаш към мен. Екипът ми ще отсява всички обаждания на телефонната линия. Ще получаваш единствено истински следи.

Увереността ѝ е възхитителна. Записвам мобилния ми номер на едно листче и ѝ го подавам.

— Обади ми се, когато имаш новини, моля те. Налага ми се да давам постоянни доклади… сигурна съм, че знаеш как се играе тази игра.

— Запозната съм с лайната и с миризмата им — ухилва се Джезабел насреща ми, но усмивката ѝ бързо се изпарява. — Да пипнем този тип.

Последните ѝ думи щяха да са много по-мелодраматични, ако не бяха изречени с толкова плам.

25.

Метафората на Джезабел за цунамито се оказа вярна. Ударната вълна ни заля около два часа следобед.

Продължавам да гледам възложените ми видеоклипове. Другите правят същото. В службата е тихо, но въздухът е натежал от безпокойство и нуждата да намерим нашия човек, преди да е изпълнил обещанието си.

Записвам си името на една изключително ужасена брюнетка, когато телефонът ми иззвънява.

— Всичко ще се раздуха по новините в пет часа — съобщава Джезабел без никакви заобикалки. — Вече е пет на Източния бряг.

— Какво говорят?

— Че тип, който се нарича Проповедника, е публикувал видеоклипове в интернет с предполагаеми жертви на убийства, като досега са успели да идентифицират две от тях.

— Чудесно.

— Знаехме, че това ще се случи, и се подготвихме. Свързах се с директорката на „Връзки с обществеността“ в Куонтико. След половин час ще даде пресконференция. Тъй като ще бъде излъчена в цялата страна, директорката ще съобщи телефонния номер на нея.

— Можеш ли възможно най-бързо да ми осигуриш имената на двете потвърдени жертви?

— Ще ги имаш след половин час. Искаш ли да гледаш пресконференцията?

— Не.

— Наистина?

— Не че не е важна, но просто не е по моята част. Аз и екипът ми трябва да продължим с идентифицирането на жертвите. Това е най-доброто, което можем да направим засега.

— Разбирам. Ще ти осигуря имената и ще те държа в течение. Очаквам телефонната линия да прегрее в следващите няколко часа.

— Ще бъда тук.

Оставям телефона, вземам си химикала и пускам отново видеоклипа, който гледах.

— Моля те — моли жената на него.

Моля те, моля те, винаги е моля те. Неизменните думи от песента на жертвите.

Алън е пред дъската и записва имена, а където са му известни, и местоположения. Подавам му листа си и известно време разглеждам информацията, която сме събрали досега.

— Всичките са жени — констатирам аз.

— Значи все пак има сексуална връзка — отбелязва Кали.

Права е. Ако този така наречен опус наистина беше заради истината, щеше да има и мъже. Вероятно нашият човек не осъзнава това и ще остане изненадан, ако му бъде посочено. Убийството си е убийство и то винаги е гневен акт. Гневът може да бъде директен — заради омразата му към жените, или индиректен — мрази себе си заради нещо, свързано с жени. Интересно е.

— Обща възраст? — питам аз.

— Няма как да знаем със сигурност, преди да потвърдим самоличността на жертвите, но предвид външния им вид не виждам по-стари от трийсет и пет. Повечето дори са по-млади от тази възраст.

— Колко по-млади?

— Всички са пълнолетни. На двайсет години или повече. Ако смята да убие дете, то, изглежда, ще му е първото.

— Всички жертви ли са привлекателни? Не, не ми отговаряйте. Не всички жени, които видях, бяха класически красавици, имаше някои доста обикновени.

— Аз също мога да потвърдя това — кима Джеймс. — Една от жените в моите клипове беше прекалено дебела. Друга имаше тежко акне. Външният вид не е важна част от критериите му.

— Но полът е — размишлявам на глас аз. — Така. Какво можем да кажем за местоположенията? Колко надалеч е стигнал?

— В момента принтираме карта, на която да видим по-ясно полето му на действие — казва Кали. — Бил е пътник, но ако премахнем няколкото изключения, се е придържал предимно в Западен САЩ, основно в Калифорния, Орегон, Вашингтон, Аризона, Ню Мексико, Юта и Колорадо.

— Интересно. Значи Вирджиния е била извън района му.

Кали кима.

— Никоя от другите жертви не се е намирала толкова на изток.

Хрумва ми една мисъл.

— Има ли други транссексуални жертви?

— Не — отговаря Джеймс.

— В такъв случай Лиза Рийд също е била аномалия. Тя е единствената транссексуална жертва и единствената намерена извън нормалната му зона на действие. Била е избрана точно поради тази причина.

— Решил е да излезе на светло — съгласява се Алън. — Знаел е, че Лиза ще му помогне да вдигне много шум. Същото ще стане и с убийството на дете.

— Защо сега? — чудя се аз. Никой не ми отговаря. — С какви други допирни точки разполагаме?

— Клиповете свършват преди смъртта на всяка от жертвите — отговаря Джеймс. — Както говорихме и по-рано, той ни показва, че посланието му е много по-важно за него от самата смърт. Убийствата са извършени с цел, а не за удоволствие.

— На него му пука за тях или поне така иска да си мислим — казвам аз. — По някое време ги съблича голи — това е свързано с тайните им. След това дърпа завесата точно преди да настъпи краят им. Уважава личното им пространство и запазва достойнството им.

— Никога не се разгневява — отбелязва Джеймс. — Непоколебим е, но също така е спокоен с всяка от жертвите. Не прекалява със заплахите, за да ги подчини, държи се безпристрастно. Стреми се към определена цел, не е фантазьор.

— Предполагам, че темата за тайните е от самото начало?

— Опасявам се, че да — отвръща Кали. — При това става въпрос за сериозни неща.

Намръщвам се.

— Какво имаш предвид?

— Има предвид, че няма тайни от рода на „откраднах двайсет долара от нечий портфейл“ — обяснява Алън. — Всички са мрачни, извратени и тъжни или и трите, взети заедно. — Поглежда бележника си. — Разбира се, в голяма част от тях присъства сексуален компонент. Става въпрос за случайни убийства, но има и няколко предумишлени. Една жена била пребивана от съпруга си години наред, докато накрая не решила да си го изкара на бебето им. Горила го с цигари. — Алън ме поглежда с нерадостна усмивка. — Доста отвратителна галерия.

Стомахът ми се свива и отново усещам онзи глас — все още не се чува, но се размърдва. Иска да ме уведоми за присъствието си. Прогонвам го и се насилвам да се съсредоточа върху списъка с имена и онова, което могат да ми кажат.

— Очевидно е записал всяко престъпление — отбелязва Джеймс, — но промените в качеството на видеото и звука ни подсказват, че от много време е наоколо. Вероятно е започнал на „Супер 8“ или нещо подобно и през годините е подобрявал техниката си. Нашият човек е вещ в техническо отношение — нищо гениално, просто е много по-запознат с нещата от средния компютърен потребител. Все пак е прехвърлил старите си записи на цифров носител, създал е клипове, обработил ги е и така нататък.

— Няма как да му отречем това — съгласява се неохотно Кали. — Записвал е действията си от самото начало и е чакал деня, в който да покаже „делото“ си на света.

— Откъде е можел да бъде сигурен? — пита Алън.

Поглеждам го и се намръщвам.

— Какво имаш предвид?

— Когато е започнал да се занимава с „делото“ си, е нямало интернет, поне не за публично ползване. През цялото време е планирал да излезе на светло и е повече от ясно, че е смятал да използва записите за тази цел. Ако се върнем с няколко десетилетия назад, ще стигнем до видеокасетите.

— Е, и?

— Е, в такъв случай контактът щеше да е директен — от него към нас. Но това? — Алън посочва компютъра. — Качил е клиповете в някакъв публичен сайт. Как е можел да бъде сигурен, че ще привлече вниманието ни?

— Подбирал е внимателно — отговаря Джеймс. — Уебсайтът, на който ги е качил, е най-гледаният на планетата. Предполагам, че ако не ги бяхме намерили, щеше да ни изпрати имейл или писмо.

Алън разбира ситуацията и кима.

— Може би дори щеше да се обади по телефона.

— Има ли някакъв начин да проследим клиповете? — питам аз.

Джеймс поклаща глава.

— Не. Компактдисковете, дивидитата и дори принтираните страници могат да бъдат проследени до известна степен, но един видеоклип няма воден знак или някакъв подпис.

— Какво ще ми кажете за качването им? Трябвало е да се свърже с мрежата, за да ги публикува в User-tube.

— Вече накарах „Компютърни престъпления“ да проверят това, сладкишче — отвръща Кали. — Работят върху изготвянето на заповедта, докато говорим.

— Вероятно ще е задънена улица — намесва се Алън.

— Вероятно — съгласявам се аз, — но…

— Да — прекъсва ме той, — понякога лошите момчета са глупави.

— Понякога. Нещо друго?

— Да — отговаря Джеймс. — Питам отново: откъде получава информацията си?

Това е най-голямата мистерия в този случай. Лиза Рийд беше записала историята си в дневник, но другите?

— Може би е свещеник? — предполага Алън.

— Пътуващ свещеник? — размишлявам на глас аз. — Не мисля. Би привлякъл прекалено много внимание. Дори да се е преструвал на такъв, отец Йейтс не спомена никакви гостуващи духовници. Розмари не разпозна нападателя си. — Поклащам глава. — Не е свещеник.

— Въпреки това трябва да намерим отговор на този въпрос — настоява Алън.

— Какво ще кажете за по-ранното ми предположение? — питам аз. — Групите за взаимопомощ? Тайните, с които си имаме работа, предполагат доста поведенчески проблеми.

— Като Розмари и Андреа — съгласява се Алън. — Андреа много бързо ни сподели проблемите си.

— Не е нужно да намира жертвите си на едно и също място — отбелязва Кали. — Възможно е да си избира правилните хора на различни места. Църкви, които помагат на изпаднали в беда хора, Анонимните алкохолици, Анонимните наркозависими, сами си изберете. Вероятно прониква на тези места, като се представя за един от тях, спечелва доверието им и те му споделят.

— Добра идея — съгласявам се аз. — Трябва да приемем, че това е една от допирните точки сред всички жертви.

— Да обобщим какво знаем за него — казва Джеймс.

Кимам.

— Аз ще започна: той е високо функциониращ психопат и вероятно е привлекателен. Предполагам, че е уверен в женско присъствие. Жените не са заплаха за представата му за самия него. Не го гневят, поне не открито.

— Възможно е да е девствен — промърморва Джеймс.

Повдигам вежда.

— Как стигна до това заключение?

— Помислете. Той е рационален. Винаги е спокоен с жертвите си. Всяка заплаха от негова страна си има цел, не е за лично удоволствие. Не намерихме никакви следи от сексуално насилие или излишни наранявания по труповете, които ни позволи да открием. Фантазиите му са само в главата му. Те се въртят около религията, истината и по подразбиране около чистотата. — Джеймс свива рамене. — Сексът не просто липсва, той не съществува.

— Мадоната и курвата — изрича Кали.

— Какво каза? — питам я аз.

— О, сещаш се, онази стара приказка. Мъжете искат да се женят за мадони, но да правят секс с курви. Съпруга, която обича да прави секс, не е съпруга, бла-бла-бла.

— Така е, но каква е връзката със случая ни?

— Той не прави секс с тези жени. Защо? Защото ги почита.

Нещо в главата ми изщраква като светкавицата на стар фотоапарат. То се появява отникъде и си попада на мястото.

— Да — съгласявам се аз с отнесен поглед. — Това ми се струва правилно. Но как е възможно да ги почита предвид тайните, които крият? Как?

Отивам до дъската и се вторачвам в нея в опит да принудя онова, което ми убягва, да се покаже. Екипът ми мълчи и ме чака. Виждали са това и преди.

— Е? — пита най-накрая Алън.

Въздишам раздразнена.

— Все още не мога да го уловя.

— Тогава опитай с нещо друго — приканва ме той. — Ще успееш.

Знам, че е прав. Ако се опитваш да си спомниш къде си оставил ключовете си, никога няма да ги намериш.

— Какви са следващите ни планове за нападение, о, велика господарке? — пита Кали.

— Изчезнали хора — отговарям аз. — Ако е успял да остане извън полезрението ни толкова дълго време, значи е криел добре телата, за да не ги открием и да не разберем за него, преди да е готов. — Обръщам се и поглеждам редовете с имена. Име след име, прекалено много са. Прекалено много. — Предполагам, че ще успеем да разрешим повече от сто случая на изчезнали хора по възможно най-лошия начин. Трябва да разберем кои са били тези хора.

— При това бързо — съгласява се Алън.

Обещанието за смърт вече не е на хоризонта. То е застанало до нас. От време на време си поглежда часовника и ни се хили.

26.

— Извинете френския ми, агент Барет, но ми се струва, че сме попаднали в най-дълбоката лайняна дупка.

— Мисля, че преценката ви е правилна, сър.

Отговорих на обаждането на мобилния си телефон и установих, че от другата страна на линията е директорът на ФБР. За момент се зачудих откъде е намерил номера ми, но само за момент. Все пак той е директорът на ФБР.

— Положението е много лошо, сър, и ще става още по-зле.

— Май си пропуснала семинара по увещаване.

— Предпочитам да си говорим истината.

— Добре — репликира Ратбън, — омагьосай ме с малко от твоята истина.

— Истината, сър, е, че този случай е огромен и кървав и въобще не ви завиждам, че сте се заели с медиите. Също така обаче е истина, че цялата тази лудница е налице, защото нашият човек излезе на светло. Осигури ни списък с имената на жертвите си чрез видеоклиповете. Начинът му на работа е уникален. Ако не успеем да го заловим след всичко, което ни даде, трябва да бъдем уволнени.

— Не ми давай подобни идеи — въздъхва директорът на ФБР. — Искаш да ми кажеш, че след като ни прецака с цялата тази публичност, всъщност ни осигури начин да го хванем.

— Да. Казахте го много съдържателно, сър.

— Остави остроумията на агент Торн, тя се справя по-добре от теб.

— Съгласна, сър.

— Кажи ми какво виждаш, Смоуки. Какво ще се случи накрая?

Обмислям добре отговора си. Този разговор изглежда доста обикновен, но все пак говоря със Сам Ратбън. Той не е просто директорът на ФБР, говори се, че някога е бил много умел в разпитите. Може би ме предразполага, чака да се отпусна и да му осигуря достатъчно вербално въже, на което да ме обеси по-късно.

Въздишам наум. Нямам време да се правя на Макиавели, а и никога не съм била добра в това. Разбирам злите хора, а не безскрупулните.

— Виждам 143 мъртви жени, сър. Виждам много семейства, които ще получат най-лошата възможна новина. Виждам, че нашият човек допусна фатална грешка, като се показа. Ще го заловим и трябва да го направим, преди да убие отново.

Директорът остава мълчалив за известно време. Предполагам, че осмисля всичко.

— Връщай се към работата си, агент Барет.

Затваря, преди да успея да отговоря: „Да, сър!“.

Веднага се обаждам на Джоунс. Политиката може да не е най-силната ми страна, но дори аз знам правилото, че когато шефът на шефовете говори с теб, възможно най-бързо трябва да кажеш на своя шеф за това.

— Какво? — отговаря той.

— В лош момент ли се обаждам, сър?

— Да, но нямаше да се обаждаш, ако нямаше основателна причина.

— Директорът ми звънна.

— Обадил ти се е лично?

— Да, сър.

Чувам го как мърмори и ругае под носа си.

— Какво иска?

Предавам му цялото съдържание на разговора ни.

— Добре. Знам какво се случва. — Като че ли се успокоява. — Някой е започнал да му задава въпроси. Вероятно президентът.

Смятах, че съм имунизирана към цялата концепция за властните хора. Те пърдят също като нас, макар и панталоните им да са от коприна. Но президентът на САЩ все още ме респектира.

— Не знам как трябва да се чувствам, сър.

— Да си нервна, е напълно подходящо. Благодаря ти за новините.

Отново ми затварят, преди да успея да кажа: „Да, сър!“. Много е дразнещо.

Поглеждам си часовника. Часът е 19:00. Нощта все още е млада, а аз имам много работа за вършене. Преди да се впусна отново във вихрушката, искам да се обадя на Бони.

— Здрасти, Смоуки — поздравява ме тя с тревожен глас.

— Нещо случило ли се е, скъпа?

Мълчание.

— Гледах някои от видеоклиповете.

Потъвам на стола си. Мили Боже.

— О, миличка, защо?

— Аз… аз просто… заради онова, за което говорихме по-рано. Искам да се занимавам с това, с което и ти. Гледах новините, потърсих клиповете в интернет, намерих ги и гледах някои.

— Колко по-точно, скъпа?

Чувам я как преглъща.

— В началото само един. Беше онова момиче, Ейприл. Онзи тип я накара да разкаже как е наранила бебето си. Стана ми лошо. Такава съм лигла — смотолевя тя. — Толкова много се ядосах на себе си, че се върнах и изгледах още няколко.

— Колко по-точно?

— Около трийсет.

— Господи, Бони!

— Не се ядосвай, мамче Смоуки. Моля те, не се ядосвай.

Да се ядосвам? Това е последното нещо, което изпитвам в момента. Даже не ми хрумва да го направя, докато тя не го споменава, но думите ѝ ме карат да се замисля. Трябва ли да съм ѝ ядосана?

Осъзнавам, че досега не ми се е налагало да я наказвам. Не заради друго, а просто защото е нямало нужда. Може би сега трябва да направя точно това.

— Не съм ядосана, Бони, но… — опитвам се бързо да измисля удачно наказание. — Ще ти спра достъпа до компютъра за известно време. Трябваше първо да питаш мен или Елейна, преди да направиш подобно нещо, мисля, че ти е ясно.

Тя въздиша.

— Да, ясно ми е.

— И?

— Знаех, че няма да ми позволите.

Честността ѝ ме кара да се усмихна.

— Това е повече съвет, скъпа.

Още една въздишка.

— Знам.

— Така, никакъв интернет през следващите две седмици освен нещата, които са ти необходими за училище. Ясно?

— Да.

Добре, добре, стига толкова, как е моето сладурче?

— Как си, миличка? Добре ли си?

— Не знам. Мисля, че онова, което ме обезпокои най-много, са нещата, които каза. За истината. Логични са. Човек като него, който извършва подобни деяния, не трябва да е логичен, нали се сещаш?

— Да, скъпа.

— Точно това се запечатва в ума ти. Жените и нещата, които са преживели и направили. Да, лоши са, но най-лошото е, че се съгласяват с него за всичко.

— Ако вършиш това, което и аз, много често ще се натъкваш на подобни случаи. Хората вършат разни лоши неща като убийства и изнасилвания и това е много лошо, но самите хора, те са различни, подобно на нюанси на сивото, миличка. Затова действията са най-важни.

— Какво имаш предвид?

— Да вземем следния пример: един мъж може да твърди, че най-важното качество за него е да бъде добър баща, и после да се прибира у дома и да пребива децата си. Възможно е, което е по-сложно, същият този мъж да работи с децата на другите, да е техен терапевт. Прави го от години и може би дори е помогнал на много от тях. Единственото, което има значение за мен от гледна точка на работата ми, е, че се прибира у дома и пребива собствените си деца.

Бони мълчи и премисля чутото.

— Трябва да помисля още малко.

И ще го направи. Тя е като езеро без вълни — тиха и спокойна. Само дето се случват много неща под повърхността, където слънцето не достига и се крият раците.

— Ще поговорим ли още за това? Когато приключиш с мисленето?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Да, мамче Смоуки. Чувствам се по-добре сега. Съжалявам, че направих нещо, което не ти харесва.

Отбелязвам начина, по който изрича последното изречение. Тя не се извинява за постъпката си, а за факта, че ме е разстроила. Решавам да спра дотук.

— Извинението се приема, но помни — две седмици.

— Добре.

— А сега ми дай да поговоря с Елейна. Изключително много.

— А аз много, много повече — отговаря Бони.

Настъпва моментна тишина и Елейна се обажда от другия край на линията.

— О, Смоуки. — Звучи толкова ужасно, че ми иде да се пресегна през телефона и да я прегърна.

— Недей да виниш себе си, Елейна. Досега извадихме голям късмет с Бони. Мисля, че отдавна трябваше да се случи нещо подобно.

— Предполагам, че си права, но все пак… се чувствам виновна. Тя беше на лаптопа си и използваше безжичната интернет връзка. В последно време не спя добре. Реших да подремна и наистина съм се отнесла. Спах няколко часа. Гледала е клиповете през това време. Съжалявам, Смоуки.

— Елейна, моля те. Ти си втората ѝ майка. Ти се занимаваш с образованието ѝ, ти я гледаш, когато трябва да работя… ти правиш много. Недей да се виниш.

— Оценявам това, което казваш, но как би се почувствала ти, ако беше на мое място?

Щях да се чувствам ужасно.

— Разбирам те. Все пак Бони не е бебе. Не е като да сме забравили да заключим праха за пране и тя да го е изяла. Тя е наясно, че няма да одобрим стореното от нея, и умишлено го е скрила от нас. — Казвам ѝ за двуседмичния мораториум за употребата на интернет.

— Ще ти помогна да наложим наказанието, можеш да бъдеш сигурна.

— Смятам, че няма да е проблем. Не се е възпротивявала. Всъщност не каза нито дума.

— Хмм. — Радвам се да чуя лекото оживление в гласа на Елейна. — Може би това трябва да ни обезпокои повече от всичко останало.

— Имаш право. А сега спри да се обвиняваш. Обичам те.

Тя въздиша.

— И аз те обичам. Целуни съпруга ми от мен. Бони отново иска да говори с теб.

— Дай ми я.

— Забравих да ти кажа нещо — казва малко задъхана дъщеря ми.

— Какво?

— Този човек? Който се нарича Проповедника?

— Да?

— Хвани го и го хвърли завинаги в затвора. Искам да умре там.

Това не е молба, а нареждане. Бони е видяла какво е направил, и независимо всички нюанси на черното и сивото и моралните въпросителни, които се въртят в главата ѝ, едно нещо е сигурно: свободата на този човек е неприемлива.

— Ще го сторя, миличка.

— Добре.

Бони затваря. Известно време просто стоя и гледам телефона като хипнотизирана. Разстроена съм. С Бони в моя живот нещата са едновременно прости и сложни. Проста е любовта ми към нея. Тя е безгранична, дълбока и чиста. Сложна е самата Бони. Тя притежава характера на дете, но в същото време се държи като възрастен, изградена е от пластове и тайни места, които не мисля, че някога ще успея да видя. Научила се е да крие собствените си тайни и как това да не ѝ пречи. Понякога се тревожа, но само понякога. Просто Бони си е такава.

Тя е напът да се превърне в тийнейджърка, подобно на върколак при пълнолуние, и с това вероятно ще започне да се измъква от дома ни и да е по-склонна към лъжата. Това също не ме тревожи, защото така стоят нещата. Проблемът е, че Бони не избра да лъже за пушене, целуване или шофиране с превишена скорост, а го стори, за да гледа последните ужасни моменти на всички онези бедни жени.

Нима нищо друго, осъзнавам аз, като майчинството, което да те кара да се чувстваш толкова безпомощна и глупава.

Излизам от офиса си. Вихрушката чака.

— Този случай ни показва всички пропуски в системата ни за изчезнали хора — мърмори Алън. — Знаете ли, че в НИЦП се съдържат около 100 000 случая на изчезнали хора, а в АСПО по-малко от 100?

НИЦП е Националният информационен център за престъпността. АСПО е Автоматичната система за пръстови отпечатъци. Другите две основни системи, които използваме в изпълнението на нашата работа, са КОДИС (Комбинирана ДНК индексна система за изчезнали хора) и VICAP.

— Само около петнайсет процента от неидентифицираните човешки останки се въвеждат в НИЦП. КОДИС е активна от 1990-а и нараства, но все още е едва капка в океана.

КОДИС е брилянтно творение. Ако някой изчезне и не се появи до трийсет дни, се взема негова ДНК проба. Тя може да бъде получена директно от изчезналия (коса, косми, слюнка от четка за зъби) или чрез вземане на кръвна проба от роднина за сравнение. ДНК се анализира и профилът се въвежда в базата данни. Ако се появи някой труп, той често се идентифицира благодарение на КОДИС. Също така съществуват случаи на открити години по-късно изчезнали деца, все още живи, отново идентифицирани чрез тази система.

Проблемът на тези бази с данни е сътрудничеството, времето и парите. Всичките са доброволни. Ако някой местен полицейски участък не попълва формите и не събира ДНК материалите, те не влизат в правилната база с данни. Дори когато информацията е налична, някой трябва да седне и да я въведе.

Това е голям недостатък на системите, но е по-добре да има нещо пред нищо. Разрешавали сме случаи благодарение на тях. Може да не са перфектни, но са полезни.

— Какво открихте?

— До този момент успяхме да намерим съвпадение с четиресет от имената на жертвите с изчезнали хора. „Компютърни престъпления“ много ни помагат. Правят снимки от клиповете, които да изпратим на съответните полицейски участъци, за да се свържат със семействата за потвърждение. Предполагам, че ще получим такова при всички. Прекалено голямо съвпадение е, че толкова много от жертвите в тези видеоклипове отговарят на случаи на изчезнали хора.

— Съгласна съм. Между другото, жена ти каза, че ти изпраща целувка.

— Благодаря.

— Продължавай да работиш. Ще останем до около единайсет.

— Щастие.

Отивам при Джеймс, който тъкмо затваря телефона.

— Нещата, които Джезабел ни каза да направим, започват да се отплащат — казва той. — Почти осемдесет души са дошли за разпознаване на жертвите от клиповете.

— Уха.

Човек може да се зачуди защо толкова много, и то толкова бързо. Понякога изчезналите хора са много по-лош случай от мъртвите. Изчезналият е въпросителна: може би все още е жив, може би не е. Изчезването не позволява да се сложи край, да се тъгува. Това „може би“ гарантира, че семействата ще продължат да търсят и да се хващат за всякакви сламки надежда.

Веднъж отидох да съобщя на една майка, чиято дъщеря беше изчезнала преди три години, че сме намерили детето ѝ мъртво. Жената плака, разбира се, но най-много ме докосна онова, което каза:

— Толкова ми беше трудно да не зная — хлипаше през сълзите тя. — Веднъж… о, Господи… веднъж бях толкова слаба, че си пожелах всичко да свърши дори това да означава, че е мъртва.

Очите ѝ се ококориха, когато осъзна какво е усещането да получиш точно това, което си пожелал — смъртта на дъщеря си. Никога няма да забравя реакцията ѝ.

Кийнингът е траурна песен, която е традиционна за Шотландия и Ирландия. В стари времена, преди да бъде отхвърлена от Католическата църква, е била част от оплакването на мъртвите. Жена или жени са били наемани, за да направят списък с родословието на починалия, да го почетат и да наблегнат над болката на останалите живи. Тя (или те) го правели вокално, често дори виели и подплатявали това с движения като пляскане и клатене напред-назад. Било вербално изкупление, което да почете загубата на един живот. Сетих се за тази стара траурна песен, защото точно това правеше жената — тя виеше.

Сещам се за нея и сега, докато мисля за всички тези семейства. Осемдесет, невероятна бройка. Невъзможно е човек да осъзнае дори какво ще е за тях да научат след толкова време.

— Във връзка съм с всички местни служби на реда — казва Джеймс. — Аз съм единственото им контактно лице. Накарах ги да проумеят, че всички от потвърдените изчезнали хора са били жертви на убийство, за да назначат най-добрите си детективи по случая. Всичко, което намерят, ще ми бъде изпращано. Аз ще го събирам и ще го въвеждам в нашата база с данни за жертвите.

— Имаме такава?

Той посочва компютъра си.

— Създадох я.

— Добра работа, Джеймс.

— Знам.

Той се извръща, за да ми покаже, че е приключил с мен.

Вратата на службата се отваря и Кали влиза с голяма карта на САЩ, залепена за стиропорна основа. Кърби я следва и бръщолеви нещо.

— Значи се разбрахме за цветята? Цената те устройва, нали?

— Цената е чудесна, Кърби. Какво става с тортата?

— Няма да се чукам с тортаджията. Има косми по гърба.

— Много забавно. Каква е цената?

— Под бюджета ни е. О, имам добри новини за фотографа. Познавам един тип. Едно време работехме заедно. Специалността му е проследяване и наблюдение и е много добър с фотоапарата. Така че си казах хей, че то е същото, нали?

Кали се замисля дали е особено добра идея Кърби да доведе на сватбата ѝ някаква своя стара дружка предвид миналото на общата ни приятелка.

— Добре.

— Булчинският прагматизъм отново печели — изразява мнението си Алън. — Ще бъде страшна сватба. Кърби изчука или заплаши да убие половината доставчици, а останалата част ще е сбирщина от приятелчетата ѝ бивши наемници.

— Не са бивши — отвръща Кърби. — Много от тях все още са на пазара.

— Не ми е приятно, че трябва да се намеся — казвам аз, — но… Кали?

— Хей, махам се — отговаря бившата убийца. — Свърших си работата. Ще се видим по-късно, маце.

— Да, моля те, звънни ми по-късно.

— Будна съм само до четири сутринта — изчуруликва Кърби. — Едно момиче се нуждае от сън, за да е красиво, нали се сещате?

Кали повдига картата, за да я видим.

— Накарах Джеймс да разпечата местоположението на всички жертви и ги отбелязах с карфици.

Нареждаме се пред картата, за да я разгледаме.

— Виждам, че имаме няколко скупчвания — отбелязва Алън и посочва Лос Анджелис, където карфиците са повече от двайсет. — И тук. — Лас Вегас, Невада.

— Слънце и грях — казва Кали.

Останалите цели на Проповедника са разпространени на други места. Някои са в градове, които всеки би разпознал, а други в малки градчета, за които никога не съм чувала. Всичко това ни действа много отрезвяващо.

— Прилича на шибана гора — изръмжава Алън и в общи линии изразява собствените ми мисли.

— Извинете ме — намесва се Кърби, която в крайна сметка още не си е тръгнала. — Защо това име е на дъската?

Тя сочи към една от лосанджелиските жертви. Уилоу Томас.

— Защо? — питам аз.

Усмивката ѝ е тъжна и ужасна. Веднага заставам нащрек.

— Моля те, отговори на въпроса.

Тонът ѝ е нежен. Прилича на човек, който пита как е времето навън. Погледът ѝ обаче е на леопард, а очите ѝ са студени, студени, студени. Това е абсолютното равнодушие на наемен убиец от онзи тип, който убива човек не защото е лош, а защото някой е пожелал смъртта му и е готов да плати за услугата.

— Не гледаш ли новините, сладкишче?

Кърби поглежда Кали и отново се обръща към мен.

— Ако гледах новините, нямаше да питам, нали, Кали?

Самият факт, че използва името ѝ без никаква добавка и определение, засилва безпокойството ми. Гласът ѝ продължава да е нежен; скастрянето на приятелката ни е само апатично отклонение, но въздухът е наелектризиран и опасен.

Какво става, по дяволите?

— Има един мъж — казвам аз и наблюдавам внимателно каква ще бъде реакцията ѝ. — Смятаме, че убива жени през последните двайсет години. Сигурни сме, че имената на дъската принадлежат на жертвите му.

— Жертви? Имаш предвид, че са мъртви?

— Да.

Кърби идва при мен и ме прегръща с ръка през рамото. Жестът ѝ е всичко друго, но не и приятелски, а близостта ни е напрегната и неудобна.

— И? — прошепва въпроса си тя, а устните ѝ почти докосват ухото ми. — Знаем ли кой е този мъж? — Думите ѝ са толкова студени, че съвсем спокойно могат да бъдат изваяни от лед.

— Все още не. — Отдръпвам се и я поглеждам право в очите. — Но не мисля, че щях да ти кажа, ако знаех.

Кърби се втренчва в мен с ледения си поглед. Това като че ли трае цяла вечност.

— Мога ли да говоря с теб? — пита тя. — Насаме?

Тръгва към офиса ми, без да дочака отговор. Обръщам се към Алън, Кали и Джеймс.

— Нямам представа — казва Кали.

— Не знам какво се случва в главата на това куку — признава Алън.

Само Джеймс мълчи.

Затваряме вратата и се разполагаме в офиса ми. Чакам Кърби да започне да говори. Самият факт, че не го прави, е неестествен. Вятърът духа, Кърби винаги говори, това е една от аксиомите в живота.

Седи в стола срещу бюрото ми. Дърпа си устната и се заглежда нанякъде. След малко ме дарява с крива усмивка.

— Ако очакваш да се пречупя, има да чакаш мноооооооого време, Смоуки.

Опитът ѝ за шега — нещо, в което е изключително добра, въобще не ѝ се получава.

— Мисля, че вече те видях да се пречупваш.

Вторачва се в мен, ухилва ми се насреща и свива рамене.

— Е… може би реагирах малко не намясто.

— Стига с глупостите, Кърби. Оценявам какво направи за мен в тоалетната. Нека ти върна услугата.

Тя размахва пръст към мен.

— Виж сега, Смоуки, не допускам никого зад кулисите. Трябва да си наясно с това.

— Разкажи ми за Уилоу Томас. Коя е тя? Каква ти е била?

Кърби отново дръпва устната си. Никога не съм я виждала толкова мълчалива. Обикновено бръщолеви като двегодишно.

— Уилоу беше… приятелка на приятелка. Тя беше цивилна. Винаги е била такава. Беше родена невинна и вероятно е умряла такава. Беше същинско кутре, същинска писана, прекалено жизнена и весела за живота, в който двете с теб живеем, нали разбираш? Тя не беше като мен или приятелката ми. Ние никога не сме били цивилни. Винаги бяхме готови за рокендрол и подготвени за лайната, миризмата и добрия стар гаден свят. Не и Уилоу. Тя беше слаба.

— Какво е името на приятелката ти?

Ново размахване на пръста и крива усмивка.

— Добър опит. Но не. Няма да ти споделя тази информация точно сега.

— Може ли да ни помогне?

— Ако смятах, че може да ти помогне да разбереш кой е този бъдещ мъртвец, щях да ти кажа.

Бъдещ мъртвец. От нейната уста звучи изключително убедително.

— Сигурна ли си?

— Уилоу направи правилния избор. Тя ни изостави, за да води приятен нормален живот. Така и не си проговорихме повече, но аз я проверявах от време на време, за да се уверя, че никой не се възползва от кутрето. Един ден просто не я намерих, нямаше я. Използвах някои от моите… ах, ресурси, за да я проследят, но тя се беше изпарила. Сякаш беше влязла да плува в океана посред нощ и повече не беше излязла.

— Кога се случи това?

— Преди около десет години.

— Има ли семейство?

Кърби се позабавя доста с отговора.

— Не. Беше сирак.

— Разбирам.

Чакам за още. Приятелката ми се усмихва.

— По-скоро адът ще замръзне. Тя беше сирак, изчезна преди десет години от слънчевия Лос Анджелис и никога не нарани умишлено човешко същество в живота си. Това е всичко, което трябва да знаеш.

— Криела е нещо, Кърби. Така оперира този тип.

Обяснявам ѝ съдържанието на видеоклиповете. Наблюдавам реакциите ѝ през това време, търся някакво издайниче, някакво пропукване в Кърби-фасадата. Тя просто седи, слуша и увива кичур руса коса около пръста си.

— Разбирам — казва тя, когато приключвам.

— Кърби, Уилоу имаше ли някакви проблеми? Пиене, наркотици? Ходила ли е на срещи за взаимопомощ или нещо подобно?

— Всъщност да. Пиеше. Успя да се справи обаче. Помогнаха ѝ сбирките на АА.

Бинго, казвам си наум.

— Има ли още нещо, което можеш да ми кажеш за нея?

— Нищо, което би ти било от полза. — Кърби се навежда напред. Обстановката отново се наелектризира и имам чувството, че съм застанала срещу хищник. — Значи все още нямаш представа кой е той?

— Не.

Тя кима.

— Е, добре тогава. Мисля, че приключихме тук. — Изправя се да си ходи.

— Кърби, искаш ли да гледаш клипа?

Тя спира с гръб към мен и с ръка на дръжката на вратата.

— Не. Знам тайната, която криеше.

Отваря вратата и излиза.

Цивилна. Така нарече Кърби Уилоу Томас. Разбирам какво има предвид, като гледам жената на клипа пред мен.

Прилича точно на такава. Тя щеше да се изненада от жестоките удари на живота и постоянно щеше да се чувства предадена от тях. Живяла е изпълнена с надежди, идеализирала е всичко и е мечтала, докато нещо не се е сблъскало с нея и не я е свалило на земята.

Това е щяло да бъде безкраен цикъл, започнат в резултат на сериозно нараняване, от което никога не е успяла да се възстанови.

Била е красива. С права тъмна коса и слаба, болезнено слаба. Тази слабост е карала красотата ѝ да изпъква по начин, характерен само за някои жени. Кожата ѝ е много, много бледа и само на бузите ѝ могат да се намерят следи от някакъв цвят. Устните ѝ са пълни и червени.

— Разкажи ми за белезите, Уилоу — казва ѝ Проповедника.

Цялата трепери. Очите ѝ се стрелкат във всички посоки — в него, вдясно, вляво, право в камерата; имам чувството, че гледа в мен. Сълзите ѝ не текат постоянно. Ъгълчетата на очите ѝ се пълнят много бавно, преди да пуснат някоя голяма сълза, която потича надолу по бузата ѝ и бързо пада върху бедрото. Започва да ми се гади, когато виждам, че е настръхнала. Сигурно убиецът е надушвал ужаса ѝ.

— Уилоу — приканва я той, нежен както винаги. — Белезите. Или ще се наложи да те нараня отново.

Думите му я карат да трепери толкова силно, че чувам тракането на краката на стола в пода.

— Не! — проплаква тя.

— Тогава говори, моля. Разкажи ми за белезите.

— Но ти… ти вече знаеш — скимти Уилоу. — Знам, че знаеш, сам ми каза.

— Да, но трябва да го изречеш пред камерата.

Тя спира да трепери. Въздиша веднъж, но тежко. След това си поема въздух и въздиша отново. Навежда глава напред. Правата ѝ коса увисва надолу и започва да гъделичка покритите ѝ със сълзи бедра.

— Обичахме да се порязваме — прошепва приятелката на Кърби.

— Кой, Уилоу? Ти и кой?

— Аз и Манди. Манди беше сестра ми. Тя беше с две години по-голяма от мен. Отидохме да живеем в приемни семейства, защото мама и татко ни биеха много. Манди ми разказа за порязванията, как можеш да се почувстваш по-добре, когато много те боли.

— И направи ли така, че да те боли много?

— Да.

— Продължавай.

— Използвахме бръснарски ножчета. През повечето време се режехме от вътрешната страна на краката си, в горната част, където не се забелязваха белезите дори когато носехме рокли. Понякога се порязвахме една друга.

— Това правехте и през онзи ден, нали? Порязвахте се една друга?

— Да. — Не съм чувала по-тих глас от нейния.

— Какво се случи?

— Първо тя ме поряза. Чувството беше… страхотно. Не мога да го опиша. Преди да те порежат, се чувстваш едновременно вцепенен и те боли, всичко изглежда някак си нереално, но после те порязват и болката вече е съвсем истинска, тя е остра, сладка и е сега. Не преди, не после. Просто сега. Порязването те кара да се чувстваш жив в този момент. Кара те да се чувстваш истински, значим.

— Продължавай.

— В онзи момент се чувствах приятно. Сестра ми ме поряза доста дълбоко. Видя колко добре се почувствах и ми каза аз също да я порежа дълбоко. Много дълбоко. Направих го.

— Колко дълбоко я поряза, Уилоу?

Жената вдига глава и за мен е шокиращо да видя колко бледо е лицето ѝ. Тя прилича на труп.

— Срязах артерията — прошепва накрая. — Сестра ми винаги е била много слаба, двете бяхме такива. Натиснах, но не можех да преценя колко силно заради адреналина и ендорфините, които нейното порязване ми причини. Срязах я доста дълбоко. Тя започна много да кърви.

Уилоу спира да говори.

— Разкажи ни останалото. Какво направи тогава?

За първи път виждам, че в тази жена има някаква сила; очите ѝ блестят с чиста омраза към Проповедника. Предполагам, че ако можеше, щеше да го пореже доста дълбоко.

— Казах ѝ, че кърви много лошо. Тя погледна раната и… и… се усмихна. Тя просто се усмихна. Каза ми да се махам и да не разкривам пред никого, че аз съм тази, която я е порязала. Отвърнах ѝ, че няма да го направя, че се нуждае от помощ, но тя ми каза, че е прекалено късно, че ще умре и че няма проблем за това, че няма нищо против и че дори донякъде ѝ харесва, но не искаше да се забърквам в неприятности, затова трябваше да си тръгна, да се върна и да се правя, че едва сега съм я намерила, да бъда много изненадана, затова преброих до пет, после се върнах и тя вече изпадаше в безсъзнание, а аз изпищях, защото навсякъде имаше кръв и… — Потокът от думи спира само за да може тя да си поеме въздух. — Прегърнах я и се опитах да спра кръвта, но тя беше прекалено много. Беше се образувала локва. Можех да се изкъпя в нея. — Настъпва кратка тишина. — Тя умря.

— Направи ли каквото ти каза сестра ти, Уилоу? Преструва ли се?

Тя кима. Станала е още по-бледа. Очите ѝ проблясват от омразата, която е чиста и открита.

— Кажи го, дете — приканва я той.

Уилоу потреперва само веднъж и отново разклаща стола.

— Убих сестра си, но оставих всички да си мислят, че се е самоубила. — Думите ѝ се сипят като отрова от устата ѝ.

— Получи ли съчувствие заради това?

— Да.

— Разказа ли на хората за собствените си порязвания?

— Да.

— И още нещо, Уилоу. Каза ли на всички, че сестра ти те е повела по този път? Остави ли ги да си мислят, че тя те е накарала да го правиш?

— Даааааа — простенва жената. Очите ѝ се въртят. Изражението ѝ се променя от омраза на отчаяние и всичките пермутации между двете.

Той чака. Оставам с впечатлението, че е много доволен, и се изпълвам с отвращение към него.

— Благодаря ти, Уилоу. Помни: Бог е любов.

Екранът потъмнява.

Не бях усетила, че съм затаила дъх. Издишам и се отпускам на стола си.

Значи това е била приятелката на Кърби.

Чудя се дали това наистина е тайната, която тя си мисли, че знае.

Извадена съм от мислите си от почукване на вратата. Джеймс си провира главата.

— Имаме следа.

27.

Взехме заповед за проверка на IP адреса към качените видеоклипове — обяснява Джеймс. — Искахме да разберем дали е бил достатъчно глупав, за да ни отведе до интернет източника си. Предвид перфекционизма, с който действа, ми се струваше безполезно да го правим, но тъй като е качил доста материал, трябваше да се провери.

— И? Каза, че е оставил следа?

— Повечето интернет връзки оперират на базата на динамичен IP адрес. Интернет доставчикът осигурява ново IP на потребителя всеки път, в който машината му се свърже с мрежата, или всеки ден. Някои хора предпочитат така нареченото статично IP — то никога не се променя. Адресът, от който са качени видеоклиповете, е статичен.

— Което означава, че няма как да принадлежи на някого другиго освен на онзи, който плаща сметката за интернета.

— Точно така.

Започвам да крача напред-назад и да мисля на глас.

— Това ми се струва много, много странно. Няма логика да е толкова умен за всичко останало и толкова глупав относно интернет връзката си. Възможно ли е това да не е нашият човек?

— Напълно. Ако собственикът на IP-то използва рутер за безжична връзка и не го е защитил с парола, то тогава някой може да паркира пред къщата му и с лаптопа си да прихване интернет, за да качи клиповете.

— Нормално ли е домашният безжичен интернет да не бъде защитен?

— Да. Много хора просто си купуват рутер, включват го и го ползват. Не си правят труда да си защитят връзката, защото в повечето случаи не знаят как да го направят.

— Покажи ми човека.

Джеймс натиска клавиш на клавиатурата и на монитора се появява снимка от калифорнийска шофьорска книжка.

— Харисън Бестър — прочитам на глас. — На четиресет и една години, черна коса, сини очи. Изглежда напълно нормален. Знаем ли нещо за него?

— Вече да. — Алън влиза през вратата и размахва жълт плик.

Пльосва се в стола си и зачита на глас.

— Харисън е работил като системен инженер, който успява да договори доста добра сделка за закупуването на куриерска фирма. Не прави големи пари, но определено е от средната класа. Живее в Таузънд Оукс. Женен, името на съпругата му е Трейси. Имат две деца, две дъщери, респективно на петнайсет и седемнайсет.

— Всичко това не ми звучи правилно — отбелязва Кали. — Харисън и Трейси са се катерили по дървото да се Ц-Е-Л-У-В-А-Т в доста ранна възраст, щом имат седемнайсетгодишна дъщеря. Не ми се връзва с времевата линия на нашето момче. Той е от отдадените. Едва ли има време да се прави на семеен мъж.

— Съгласен — подкрепя я Джеймс.

— Аз също. — Обмислям положението, докато не ми хрумва нещо: — Кали, искам да вземеш лаптопа си и да отидеш до къщата на Бестър. Виж дали има безжична връзка и дали я е защитил. Междувременно ще координирам по-нататъшните ни действия със заместник-директора и ще поставя този човек под двайсет и четири часово наблюдение.

— По-добре да играем на сигурно, а? — пита Алън.

Свивам рамене.

— Не мисля, че Бестър е Проповедника, но да мислиш и да си сигурен, са две различни неща. Дори да не е, това не означава, че двамата не се познават. Може да са съучастници. Или стари приятелчета по чашка, без Харисън да подозира, че другарчето му е сериен убиец. Съществува малка възможност, но съвсем не е изключено Проповедника да се върне и да открадне още малко безжична връзка. Засега това е най-добрата ни следа.

— Съучастници — изпръхтява Алън.

— Ще отида да проверя господин Бестър — казва Кали, взема си лаптопа и тръгва към вратата.

— Обади ми се да ми кажеш какво си открила — провиквам се след нея.

— Само ако ми обещаеш, че ще ми позволиш да се прибера след това за един бърз секс с бъдещия ми съпруг — отговаря ми тя и излиза.

— Проверих групата за взаимопомощ, която е посещавала Розмари — казва Алън.

— И?

Предполагам, че усеща надеждата в гласа ми, защото бърза да поклати глава.

— Доста често е посещавала Анонимните наркозависими в Сими Вали. Разговарях с директора. На срещите се събират много и различни хора. Няма покани, молби или подбор. Щом говориш за проблемите си, ще те приемат с отворени обятия.

— Перфектното скривалище.

— Аха. Както и да е, директорът разбира положението ни, но няма намерение да ни даде каквато и да било информация за никого от посетителите. Съвсем нормално и очаквано. — Алън свива рамене раздразнен. — Нашият човек е умен. Обзалагам се, че е бил там.

— А аз се обзалагам, че можеш да разпиташ всеки един от посещаващите сбирките и никой няма да си спомня някого, който да се набива на очи. Също като пасажерите в самолета.

Заместник-директорът ме помоли да го запозная с новините лично, а не по телефона. Почуквам на вратата на офиса му.

— Влез — излайва той.

Седнал е зад бюрото си. Изглежда пребит от работа. Вратовръзката му е отпусната, а ръкавите му са навити. Пльосвам се в един от кожените фотьойли. Джоунс килва глава на една страна и ме оглежда.

— Изглеждаш ужасно — казва той.

— Вие също, сър. Благодаря.

Ъгълчето на устата му се изкривява в съвсем лека усмивка.

— Да. Денят беше отвратителен. През цялото време се говори само за Проповедника. Медиите полудяват, което означава, че и директорът не е в особено добро настроение. Трябваше да се обадя на комисарите на полицейските участъци в Лос Анджелис, Сан Франциско, Вегас, Карсън Сити, Финикс, Солт Лейк Сити… схващаш картинката. Успях да ги убедя да ни осигурят сътрудничеството си. Няма смисъл да си играем на война за територия.

— Как съумяхте да сторите подобно чудо?

Джоунс потрива чело.

— Те също трябва да се справят със семейства, които крещят в лицата им, че искат отговори и кръв или и двете, а и медиите не си поплюват. Комисарите трябва да го играят политици и се нуждаят бързо от отговори. Наясно са, че единственият шанс това да се случи, е всички да сме от един отбор.

— Благодаря ви, сър. Това ще ни е много полезно.

— Твой ред е да ми помогнеш. Докъде стигнахме със случая?

Запознавам го със следата с IP адреса. Заместник-директорът прави физиономия.

— Съгласен съм, че трябва да се провери, и ще назнача наблюдение, но се съмнявам това да е нашият човек.

— На едно мнение сме, сър. Прекарал е доста време в подготовка за този момент. Той е важен за него. Прекалено важен, за да се препъне на нещо толкова елементарно.

— Къде ни отвежда това тогава?

— Мисля, че за разрешаването на този случай трябва да намерим най-малкия общ знаменател, сър.

— Поясни.

— Проблемът е логически. Той е умен, но също така е подчинен на навиците си. Всичките му жертви са жени с изключение на Лиза Рийд. Те са имали мрачни тайни за разкриване и можем да предположим, че ги е убил по един и същи начин. Трябва да опростим модела и да стигнем до онова, което ще ни отведе до него.

— Кога мислиш, че ще успееш да го направиш?

— За него всичко е свързано с тайните и истината. Въпросът, на който трябва да отговорим, е откъде знае за тях? Мисля, че ако намерим отговора, ще го пипнем.

— Някакви идеи?

— Смятаме, че избира жертвите си от сбирките на АА, групите за взаимопомощ и църквите. Вероятно прониква там като член. — Свивам рамене. — Не че не е възможно да се прави на съветник. Или на свещеник.

— Но не мислиш така.

— Прекалено е директно, прекалено рисковано. Той трябва да се скрие в тълпата и се нуждае от свободата да изчезне, когато се наложи. Няма как да го стори, ако си изгради връзки с хората там. Зависимите и грешниците се доверяват на съветниците и свещениците си и забелязват, когато изчезнат.

— Така е — съгласява се замислен Джоунс. — Как да използваме тази информация, за да го намерим?

— Все още не знам. — Раздразнението в гласа ми е повече от явно.

— Можеш да направиш две неща, агент Барет. Да спреш да мислиш над тази вероятност или да се потопиш в обстановката.

— Да, сър.

— Разреши този случай по-скоро, Смоуки. Доколкото разбирам, нашият човек иска да бъде заловен. Да му дадем желаното. Залавяй се за работа.

Излизам от офиса на Джоунс, а думите му продължават да кънтят в главата ми.

Да се потопя в обстановката.

Връщам се в Офиса на смъртта и заставам пред бюрото на Алън.

— Да вървим да поговорим с отец Йейтс.

28.

Отправили сме се на поредното нощно пътуване към Сими Вали. Луната се крие и само от време на време се стрелва през облаците като някакви сребърни юмруци.

— Никога не съм виждал звезди в Ел Ей — промърморва Алън.

— Защото градските светлини се отразяват в небето — усмихвам се аз. — И заради смога.

Гумите бучат по неравния път, докато порим мрака.

Отец Йейтс е облечен с дънки и дълга риза. Косата му е разчорлена. В очите му личи умората. Прозява се.

— Простете ми. — Усмихва се и се ръкува с мен и Алън. — Почитател съм на поговорката ранно пиле рано пее.

— Не се притеснявайте — отвръщам аз. — Ние сме същите, само че при нас е по-подходяща поговорката късно пиле рано пее.

Свещеникът ни кани да седнем на първия ред с пейки.

— Казахте, че се нуждаете от помощта ми.

— Гледахте ли някой от видеоклиповете, които убиецът е направил?

— Само първите няколко, в които излага аргументите си относно истината. Нямам интерес да гледам как убива човешки същества.

— И? Какво мислите?

Отец Йейтс се обляга на пейката, докато разглежда огромното разпятие на Христос. То е неговата котва; личи си по погледа му, от който се изпаряват част от тревогите и умората.

— Запозната ли си с катехизиса на Католическата църква, агент Барет?

— Хм, разбира се. Бях отгледана в католическо семейство.

— А какво ще кажеш за официалния катехизис?

— Нямам представа за какво говорите?

— Почакай малко.

Свещеникът отива в ризницата и се връща с малка дебела книга с твърди корици. Подава ми я. Прочитам заглавието: „Катехизис на Католическата църква“.

— Вътре има всичко, което някога си искала да научиш за Католическата църква, но си се страхувала да попиташ. — Отец Йейтс се усмихва. — Много харесвам един абзац, който използвам, за да осмислям действията си. Прочетох го отново, след като гледах видеоклиповете. — Той взема книгата от ръцете ми и я отгръща някъде в началото. — Ето го. „Цялата доктрина и нейните учения трябва да бъдат насочени към любовта, която никога не свършва. Независимо дали нещо се смята за вяра, надежда или действие, любовта на нашия Бог трябва винаги да е достъпна, за да могат всички да видят, че абсолютната Христова сила извира от любовта и няма никаква друга цел, освен да създаде любов.“ — Затваря книгата и докосва нежно корицата ѝ. — Обичам този абзац. Той е частица от истината. Каквото и да се случи с църквата ми, каквито и грешки да допуснат фанатизирани и крайни членове на паството ми, каквито и престъпления да бъдат извършени от зли хора, които се маскират като божи служители, мога да прочета това и да се убедя за пореден път, че проблемът е в човешките същества, а не в Църквата или вярата ми. Онези, които провалят Църквата, са хората, които не съобразяват действията си с чистотата, която се съдържа в този единствен абзац, в идеята, че „няма никаква друга цел, освен да създаде любов“.

— Идеята е хубава — съгласявам се аз. — За съжаление, не се практикува особено често. — Потръпвам. — Извинете ме отново, отче.

Отец Йейтс се усмихва.

— В случая съм съгласен с теб. Конфронтациите и нападенията не са начинът да доведеш някого в църква. Не можеш да му кажеш, че е глупав и че ще се пържи в ада, а му показваш Христовите думи и му даваш пример чрез действията си. Или просто му помагаш, когато има нужда. Вярата е въпрос на избор, нея не можеш да я приемеш под дулото на оръжие.

— Разбирам какво имате предвид — избоботва Алън. — Проповедника не е точното олицетворение на тази концепция около любовта.

Отец Йейтс се намръщва.

— Убийството никога не е проява на любов. Този човек е луд.

— Какво ще кажете за идеите му? — питам аз. — Нещата, които говори за истината?

Свещеникът въздиша.

— Ще бъда честен. Самите идеи са силни. Слушам изповеди от доста дълго време и разбирам феномена, за който говори той. Най-трудното за хората не е да кажат истината, а да кажат цялата истина. Сигурен съм, че мнозина ще се съгласят с него. Ще си спечели последователи.

— Шегувате ли се? — питам изумена аз.

— Никак даже. Много хора в християнския свят приемат нещата черно на бяло и са подвластни на принципа „получаваш това, което заслужаваш“, когато стане въпрос за Бог и за Библията. Ако не се изповядаш, ще гориш в ада. Някои ще видят в лицата на тези бедни жертви просто едни човешки същества, които отказват да се изповядат пред Бог.

Поглеждам разпятието, което е олющено и избеляло. Търся същата утеха, която намира отец Йейтс в него, но не успявам, както винаги. Как бих могла да вярвам в Църква или в Бог, които създават подобни хора?

— Не забравяй доброто, което е сторено — прекъсва мислите ми свещеникът. — Милионите деца, които се хранят всеки ден благодарение на благотворителните начинания на Църквата, построените къщи за бездомните, кухните за безплатна храна. Неотдавна група християни от Южна Корея заминаха в Афганистан. Знаеха, че е опасно и че не е препоръчително да ходят, но отидоха, за да помагат, без да имат някакви скрити мотиви. Бяха взети за заложници и макар повечето да бяха освободени, неколцина от тях умряха. Религията винаги е била и винаги ще бъде нож с две остриета. Начинът, по който я използваш, е от значение, а той зависи от индивида. Не е по-различна от всичко останало. Ако нямаше интернет, порнографията и експлоатацията на деца щяха да са в много по-малки размери. Не могат обаче да се отрекат всички хубави неща, които ни носи съществуването му. Лесна търговия, свободно споделяне на информация, премахване на културните бариери и ксенофобията, понеже хората могат да разговарят едни с други по целия свят. Всичко това може да се използва за добри или за лоши цели. Това се отнася също за Църквата и интерпретациите на Библията.

— Кажете ми за изповядването, отче. Кажете ми какво означава то за вас.

Очите му отново намират Исус.

— По мое мнение изповедта е най-важната услуга, която Църквата може да предложи. Истинската причина, поради която думите на това чудовище ще стигнат до много хора, е не защото са кой знае колко революционни, а защото повечето от нас таят в себе си тайни, които ни изяждат всяка минута и всеки ден. Много пъти по време на изповед хората плачат, след като са изповядали някакво дребно прегрешение.

— Повечето от тези хора са направили някои наистина лоши неща. Какво ще кажете за това?

— Чувал съм какви ли не злини, така е. Ужасни злини. Има хора, които не се разкайват за подобни деяния, но по-голямата част от тях страдат под бремето на лошите неща, които са направили. Повечето се обвиняват строго за деянията си, много по-тежко, отколкото двамата с теб бихме го сторили. Изслушването на изповедите не ме измъчва, а има точно обратния ефект. Засилва вярата ми в изначалната порядъчност на човечеството.

— Тези неща не ми звучат особено убедителни, отче.

— Амин — промърморва Алън.

Свещеникът се усмихва.

— Разбирам и двама ви. Прекарали сте живота си сред мъже и жени, които грешат, без да търсят покаяние. Още по-лошо, правят го за удоволствие. Уверявам ви, че повечето хора, които се изповядват, са изморени майки, повишили глас на децата си. Ние сме несъвършени, а не зли.

— Всичко ли ви разказват? — питам аз.

— Повечето неща. Понякога хората запазват нещичко за себе си. Изслушването на изповед не е просто рутина. То е форма на изкуство. Трябва да спечелиш доверието на паството си. Те трябва да са наясно, че няма да ги третираш по различен начин, след като чуеш за сексуалните им прегрешения и дребните или едрите им престъпления.

— Сигурно сте чували и някои много лоши неща. Убийства, насилие над деца. Как е възможно след това да се отнасяте с този човек по същия начин?

Отец Йейтс свива рамене. Не го прави по онзи начин, който ти казва „не знам“, а по-скоро жестът му направо крещи „нямам друг отговор освен този, който ще чуеш“.

— Такъв е свещеният ми дълг.

— Сигурно понякога ви е трудно.

— Имало е такива моменти — съгласява се той.

— Какво правите, когато чуете за нещо, което се случва в момента? — пита Алън. — Например баща, който тормози децата си. Или човек, който признава, че е ХИВ позитивен заради задевките си с проститутки, но продължава да спи със съпругата си?

— Моля се, агент Уошингтън. Моля се за сила. Моля се, че самата изповед ще накара този човек да престане да греши. Да, трудно е. Но ако наруша правилата на изповедта заради греховете на един мъж или жена, стотици порядъчни хора ще ме изгубят като свой отец, на когото да споделят грешките си. Трябва ли стотици да платят за греховете на един?

— Не правите ли никакви изключения?

— Позволено ми е да настоявам грешникът да се предаде на полицията, ако става въпрос за криминално провинение, и мога дори да му откажа да го опростя, ако не го направи, но не мога да наруша правилата на изповедта.

Алън поклаща глава.

— Не ви завиждам, отче, особено на вас, който сте искрено загрижен за хората. Сигурно не можете да спите нощем.

Отец Йейтс се усмихва.

— Някои оцеляват благодарение на силата на вярата си. Други — интелектуално, мислите им са напътствани от Светото писание. Аз се намирам някъде по средата. Имам кризи като всички свещеници. И като всички монахини. Майка Тереза страда от вътрешен мрак и съмнения относно Бог през целия си живот.

— Виждали ли сте истинска промяна в хората? — питам аз.

— Разбира се. Невинаги, но достатъчно, за да съм доволен.

— Какво е най-трудно за тези, които се променят?

Свещеникът обмисля въпроса ми.

— Покаянието. Истинското покаяние. Лесно е да изповядаш грях. По мое мнение истинското покаяние изисква огромна промяна. Ако наистина се покаеш, ще се промениш, ако ли не — няма.

— Розмари покая ли се?

— Вярвам, че го стори.

Мъждукането в главата ми се засилва. Има нещо скрито в това, за което говорим. Не е просто проблясък, уловен с ъгълчето на окото ми, а сърбеж, който не мога да достигна, за да почеша.

— Мога ли да видя изповедалнята ви, отче?

Отец Йейтс застива за известно време и просто ме гледа. Не се чувствам неудобно или обидена от погледа му. В него се крие прекалено много доброта.

Накрая става.

— Последвай ме.

— Аз ще изчакам тук — провиква се след мен Алън. — Може би ще се помоля за малко сън тази вечер.

Дарявам го с вяло махване на ръката, докато следвам свещеника към изповедалнята. Случват се две неща едновременно: онова, което се опитвам да видя, става по-ясно, по-осезаемо и по-ярко, а гласът в главата ми, онзи, който кара стомаха ми да се свива, се е завърнал.

На челото ми избива студена лепкава пот.

— Специално за теб ще направим пълната обиколка — казва отец Йейтс, когато стигаме до изповедалнята. — Аз ще заема моето място, а ти това на каещия се.

— Разбира се — отвръщам, но едва успявам да чуя гласа си. Прекалено много прилепски криле плющят в главата ми.

Отварям вратата и влизам вътре. Почти няма никаква светлина. Кабинката е малка и тясна, направена от тъмно и лошо боядисано дърво. На пода, точно под решетката, която разделя свещеника от каещия се, има коленник, на който да се коленичи. Затварям вратата и се вторачвам в него.

Трябва да извървя целия път, да направя пълната обиколка, мисля си. Иде ми едновременно да плача и да се смея.

Този път гласът говори силно: Виж ме.

Коленича. Поради някаква причина гласът веднага замлъква.

Отец Йейтс плъзга прозорчето.

— По-тясно е, отколкото я помня — оплаквам се аз.

— Предполагам, че си била доста по-малка, когато си се изповядвала за последно — отвръща развеселен свещеникът.

— Така, да видим сега… простете ми, отче, защото прегреших. Минаха… хмм… около двайсет и седем години от последната ми изповед.

— Разбирам. Имаш ли какво да изповядваш, дете мое?

Застивам. Нещо се надига в мен. То е гневно, грозно и злобно.

— Това ли си мислехте, докато бяхме отвън, отче? Да ме вкарате тук, да си излея душата и да намеря вярата си отново?

— Само да си излееш душата — отвръща спокойно той. — Мисля, че е малко рано за последното.

— Майната ви.

Отец Йейтс въздиша.

— Агент Барет, сега си тук, както и аз. Намираш се в пълна безопасност зад тези малки стени. Можеш да се гневиш, да плачеш, да ми кажеш всичко и нищо няма да излезе навън, никой няма да разбере освен теб, мен и Христос. Виждам, че нещо те тревожи. Защо да не поговорим за него? Ти сама искаше… как го нарече? Да се потопиш в обстановката. Е, сега имаш възможност.

— Последният, на когото разкрих тайните си, се опита да ме убие, отче. — Изненадана съм от ледения си тон.

— Да, четох за това. Разбирам недоверието ти. Щом не можеш да повярваш в Бог, повярвай в мен. Никога не съм предавал доверието на някого.

— Вярвам ви — съгласявам се аз.

Наистина е така. Не мога да отрека, че с тази обстановка идва желанието. То е силно и пронизващо и самата мисъл, че въобще съществува, ме разгневява.

Виж ме, повтаря гласът. Проблемът не е, че не мога да видя. Проблемът е, че не мога да спра да виждам.

Нуждата да кажа най-накрая тайната си на някого, да сваля товара от плещите си — с Бог или без Бог, е съпътствана с обещание за облекчение, което е толкова силно, че го усещам как лази по кожата ми като армия от мравки.

Дишането ми се учестява. Сърцето ми препуска. Стискам ръцете си една в друга — по-скоро от отчаяние, отколкото в молитва.

— Не знам дали още вярвам в Бог, отче — прошепвам аз. — Правилно ли е да се изповядвам, ако дори не съм сигурна, че съществува?

— Изповедта, стига да е искрена, може да донесе само добро, агент Барет. Силно вярвам в това.

— Смоуки. Наричайте ме Смоуки.

— Добре, Смоуки, имаш ли някакви грехове за изповядване?

Имам много грехове, изключително много, отче, грехове от гордост, грехове от завист, грехове от сласт. Убивала съм хора. При самозащита, така е, но част от мен изпита удоволствие от това. Много ми хареса, че убих мъжа, който ми отне Мат и Алекса. Винаги ще съм щастлива от този факт.

Грехове?

Грешила съм със семейството, приятелите и с онези, които са ме обичали и са ми се доверявали. Лъгала съм… много. Пия нощем. Спала съм само с двама мъже през живота си, но съм го правила разюздано. Понякога от любов, понякога заради удоволствието, което ми доставя това. Грях ли е да изпитвам наслада, когато имам член в устата си или когато нашепвам в ухото на Мат или Томи „Чукай ме чукай ме чукай ме, мили Боже, чукай ме“? Дали Бог оценява, че го правя част от акта, от този сладък момент?

Ставала съм свидетел на чуждите страдания, мъчения и смърт, виждала съм обезобразени до неузнаваемост трупове, но съм се научила да извръщам поглед. Да изключвам образите и емоциите, да се прибера у дома и да хапвам спагети и да гледам телевизия, сякаш болката им не е била истинска или не е била от значение. Работата ми е да преследвам зли хора. Плащат ми, защото хората умират.

Това грехове ли са?

Помествам се на коленника. Всички неща, които минават бързо през главата ми, може да са или да не са грехове. Но никое от тях не събужда чудовището в съзнанието ми.

Виж ме, казва то, но този път гласът е нежен и този глас, разбира се, съм аз.

Сълзите потичат по лицето ми. Осъзнавам, че ще му кажа. През цялото време съм знаела, че ще му кажа — още в момента, в който стъпих тук. Затова потта и замайването ги няма.

— Сторих нещо ужасно, отче — прошепвам аз. — Мисля, че заради него никога няма да изпитам истинска радост. Няма да допусна да обичам истински някого отново. Защото не го заслужавам.

Докато изричам думите, с тях излиза и мъчителната болка. Чудовището на тъгата се опитва да пропълзи по гърлото ми и да изригне като вой. Не му позволявам, оставям го да се пръсне вътре в мен. Прекалено е тихо тук, Алън ще ме чуе. Скръствам пръстите на ръцете си в юмрук и го притискам в устата си. Хапя, докато не разкъсвам кожа. Вкусвам от собствената си кръв и потръпвам от болка.

Отец Йейтс е мълчалив, чака. Заговаря отново. Гласът му е нежен. Безопасен. За момент ми напомня за истинския ми баща, не за Бог, а за татко, който винаги ме пазеше от чудовищата под леглото ми.

— Облечи чувствата си в думи, Смоуки. Просто ги остави да потекат. Аз ще те изслушам, няма да те съдя. Никога няма да повторя казаното тук от теб пред някого. Време е да оставиш бремето, което носиш на плещите си.

Кимам. Сълзите продължават да се стичат по лицето ми. Наясно съм, че не може да ме види как кимам, но гърлото ми се затваря и не мога да говоря. Явно усеща това.

— Не бързай.

Подсмърчам, а той продължава да чака. Не след дълго ръката, стиснала гърлото ми, отпуска хватката си. Възвръщам способността си да говоря.

— След нападението прекарах известно време в болница. Сандс беше срязал лицето ми до кокал на повечето места. Също така рани други части на тялото ми и ме гори с цигара. Никое от нараняванията не беше животозастрашаващо, но изпитвах силна болка и всички се тревожеха да не направя инфекция, тъй като някои бяха доста дълбоки. Исках да умра, отче. Напълно бях сигурна, на сто процента, че трябва да си пръсна мозъка. Смятах да изляза от болницата, да се прибера у дома и да се самоубия.

— Продължавай.

— Всички знаят тези неща. Наложи се да потърся психиатър… знаете как приключи това. Просто казвам, че хората бяха наясно, че искам да сложа край на живота си. Знаеха за изнасилването и нямаше как да не забележат белезите. Те разбираха тези обстоятелства и ми намираха извинение. „Естествено, че ще иска да се самоубие, виж какво преживя горката!“ Разбирате ли?

— Да.

— Нещо вътре в мен ме разяждаше. Заради цялото това съчувствие. Бедничката Смоуки. Не е ли силна? Не е ли достойно за възхищение как преодоля всичко и продължи напред?

Горчивината се надига в мен също като черно кафе, може би дори като вкиснало мляко. Почти мога да го усетя в устата си. Това е вкусът на самопрезрението. Себеомразата.

— Кажи ми какво не са знаели те, Смоуки. Нещото, което не е било достойно за възхищение.

Изпълвам се с враждебност, която ме замайва. Бузите и челото ми се зачервяват. Изпитвам чист гняв като хванато в ъгъла животно, което вижда светлината и тя го кара да беснее и пищи.

— Майната му на Бог — изсъсквам аз и вкусът на думите е много сладък, вълнуващ.

— Моля?

— Майната му на Бог и на прошката му. Защо ми е да моля този задник да ми прощава за каквото и да било? За какво трябва да бъде опростена майка ми? Знаете ли, че към края си ни умоляваше да я убием? Толкова много я болеше, че ни молеше да го направим, да отнемем живота ѝ. А тя беше най-отдадената католичка, която познавах!

— Направи ли го? — пита със съвсем спокоен глас отец Йейтс.

— Какво? Мамка му, не. — Яростта е като приливна вълна, която те блъска и не можеш да направиш нищо, за да ѝ се противопоставиш.

— Тогава ми кажи какво точно направи, Смоуки. Не е нужно да молиш Бог за опрощение, щом не желаеш. Но трябва да помолиш себе си.

Стискам зъби и ръце, докато не ме заболяват.

— Да си простя? — ръмжа шепнешком аз. — Нима след като си изпея всичко, то изведнъж ще се оправи?

— Не. Но ще е добро начало. Не мога да ти обясня защо е важно да споделяме стореното от нас с други, Смоуки, но е така. Само думи са, да, но ще се почувстваш много по-добре. Имаш нужда да ми споделиш какво си направила, и след това да осъзнаеш, че светът няма да свърши, защото си ми казала.

Това спокойствие е непобедимо. Вярата му е като неумолима и безжалостна сила. Ако отец Йейтс трябваше да изпразни цял басейн с лъжица, щеше да го направи, без да се оплаче, независимо колко време щеше да му отнеме това. В негово присъствие се чувствам едновременно в безопасност и враждебно настроена. Искам да го прегърна и да го зашлевя.

— Бях бременна — изплювам камъчето накрая.

Мълчание.

За момент имам чувството, че ме съди, но осъзнавам, че просто чака.

— Продължавай — приканва ме той.

— Само от няколко месеца. За мен беше голяма изненада. Използвах спирала. Двамата с Мат не бяхме стари, но не бяхме и пиленца. Просто… се случи.

— Съпругът ти знаеше ли?

Прекалено си умен за мен, отче.

— Не. Не мисля, че щях да му кажа. Не бях сигурна дали искам да задържа бебето.

— Защо?

— Не знам. Предполагам, че от егоизъм. Бях в края на трийсетте, в разцвета на кариерата си, намирах си какви ли не извинения. Не ме разбирайте погрешно, не бях решила да махна бебето, поне не още, но го обмислях и го криех от Мат.

— Имахте ли много тайни в брака си?

— Не. Точно това е странното. Е, поне част от него. Двамата с Мат бяхме късметлии. Наясно съм, че един брак може много да излезе от релси. Мъжете и жените обичат да изневеряват и да лъжат. Любовниците убиват съпругите, съпругите убиват съпрузите или пък може всичко да е наред с тях и да бъдат покосени от рак. Понякога смъртта е бавна и мъчителна. Годините, през които се пазят малки тайни, се превръщат в недоверие и бракът вече не е любов, а навик. Двамата с Мат нямахме подобни проблеми. Разбира се, карахме се. Прекарвахме дни наред, без да си говорим, но в крайна сметка винаги се сдобрявахме и не спирахме да се обичаме. Никога не съм му изневерявала и съм сигурна, че и той не е.

— Затова да криеш бременността си от него, е било нещо странно.

— Много при това. Често крием дреболии. Това е част от живота. Някои неща трябва да се пазят в тайна. Но не криеш важните неща. Не пазиш в тайна, че си бременна, и със сигурност не премълчаваш аборт. Не сме такива.

— Съпругът ти научи ли преди смъртта си?

— Не.

— Смяташ ли, че щеше да му кажеш?

— Иска ми се да мисля така, но не съм сигурна.

— Какво се случи с бебето, Смоуки?

Това е ВЪПРОСЪТ, разбира се. Виж ме, казва гласът. Виждам те, виждам те, светиш като неонов знак, осветен от 10 000 броя 10 000-ватови лампи.

— Лошото не е, че направих аборт — отвръщам аз, — а причината да го направя. — Гласът ми е някак си празен. Изтощена съм. Предпочитам да съм навсякъде другаде, само не и тук. — Разбирате ли, исках да се самоубия, но знаех, че няма да го направя, ако вътре в мен расте бебе. Затова помолих доктора да се погрижи за него. — Изморена съм, толкова съм изморена. — То беше последната останала ми частица от Мат и се намираше вътре в мен, готова да порасне, да бъде родена и да живее. Не трябваше да става така, не трябваше да се случва, разбирате ли ме? Сандс не ми отне тази последна частица. Той не уби бебето ми. Аз го направих. Аз.

Заплаквам.

— Има ли още? — пита отец Йейтс.

— Дали има още? Разбира се. Тук съм, не виждате ли? Отървах се от бебето, за да мога да се самоубия, но в края на краищата дори не го направих! Бебето умря за нищо! Без абсолютно никаква причина! Аз… аз… — не желая да изричам думите, но трябва. — Аз убих това бебе, отче! У-у-убих го!

Не мога да говоря повече. Мога само да плача. Не го правя за себе си. Плача, защото едно от последните неща, които сторих по време на брака си, беше да излъжа. Плача, защото си представям, че Алекса щеше да има братче или сестриче. Но най-вече плача за това дете. То беше шанс да си върна някои от нещата, които Сандс ми открадна. Но в момент на агония аз отхвърлих този шанс. Не става въпрос дали е било правилно, или не да направя аборт, измъчват ме причините за това решение, болката, егоизмът, какъв е можел да бъде животът ми, ако не го бях направила, и нещастието да осъзная, че съм сторила нещо толкова ужасно, което никога няма да мога да върна или поправя.

Плача и отец Йейтс ме оставя да го правя. Той не говори, но усещам присъствието му и това ме успокоява.

Нямам представа колко дълго продължава това. Мъката се надува като балон. Не е изчезнала, но е някак си по-тиха.

— Смоуки, нямам намерение да ти чета пасажи от Библията. Наясно съм, че не си готова за това. Просто ще кажа: да, стореното от теб и причината да го направиш, са неправилни. Сама го знаеш. Но какво е истински грях? Какво прави стореното от теб толкова ужасно? Фактът, че си потъпкала дара на живота. Няма значение откъде си мислиш, че се е появил той — от Бог, от първичната супа или и от двете, но животът е дар и мисля, че го знаеш. Мисля, че го знаеш по-добре от повечето хора заради работата ти.

— Така е — прошепвам аз.

— В такъв случай не разбираш ли? Ако продължаваш да отказваш да си простиш, ако продължаваш да отказваш да получаваш любов, е все едно да продължаваш да грешиш — защото тези неща означават, че отказваш да живееш.

— Но отче… как мога да си позволя да бъда щастлива, наистина щастлива? Не мога да променя миналото.

— Ще изкупиш греха си. Няма да забравяш. Няма да си търсиш извинения. Ще се промениш. Отглеждаш дъщерята на приятелката си. Отгледай я добре. Бъди ѝ добра майка. Научи я да обича живота. Ако има мъж в живота ти, обичай го. Ако се ожените, не пази тайни от него. Имаш работа, която ти позволява да хващаш и пращаш в затвора онези, които отнемат живота на другите. Върши си задълженията добре и ще спасиш безброй животи. С право си страдала заради този грях, но ти не си зла, Смоуки, и е време, ако сама не можеш да си простиш, някой друг да го стори вместо теб. Опрощавам те. Може би ще ти е необходим цял живот, за да го направиш. Сега те опрощавам в името на Отца и Сина и Светия дух.

Това са просто думи. Не сме се одобрили с Бог, а и не знам дали някога това ще се случи. Може никога повече да не видя изповедалня отвътре. Тайничко смятам, че Исус е бил просто дърводелец. Но отец Йейтс е прав: когато споделиш тайната си с някого и видиш, че не идва краят на света, получаваш облекчение, каквото не съм си представяла. Чувствам се… пречистена. Скръбта все още е там, но няма проблем. Само хората, които преследвам, не съжаляват за делата си.

— Благодаря ви, отче.

Не знам какво друго да кажа.

— За мен беше удоволствие. — Имам чувството, че се усмихва. — Видя ли? Моята работа също не е лишена от приключения.

— Няма майтап — съгласявам се аз.

Някои хора изследват света. Катерят планини, прекосяват океани, ловуват с местни племена. Други обичат силните усещания, надбягванията с бикове, пиенето и живота на пълни обороти като Хемингуей. Има и такива като отец Йейтс и мен: ние прекарваме дните си, като изследваме вътрешния си свят, където нещо ново и вероятно ужасно винаги лежи зад завоя. Някогашните изследователи са пишели на картите „Тук-там има тигри“. Това предупреждение важи най-вече за територията между ушите и сърцето.

Да си помислиш, че можеш да влезеш в тази дървена кутия и да поговориш с друго човешко същество за нещата, които не можеш да кажеш на никого…

— Майка му стара!

— Смоуки…

— О, Боже мой!

Потопи се в обстановката. Със сигурност го направих, да го вземат мътните. И отговорът ме е гледал право в очите. Всичко е просто, ясно и точно.

— Смоуки, добре ли си?

Изправям се. Как е научил тайните им? Откъде?

— Отче, имам лоши новини. Мисля, че някой друг също е бил в изповедалнята ви и въобще нямам предвид Бог.

29.

— Това е чудесно място, на което да се сложи бръмбар — отбелязва Алън. — Вътре е тъмно и хората са съсредоточени върху себе си, а не върху обстановката.

Стоим точно пред изповедалнята. Излязох набързо от нея с все още незасъхнали сълзи.

Има логика. Работихме над идеята за групите за взаимопомощ, срещите на АА и подобни, но защо му е на Проповедника да създава подобна широка и пълна с недостатъци мрежа, когато има нужда единствено от тайните? При него всичко е свързано с религията. Ако си религиозен човек, на кого ще споделиш най-големите си и най-мрачни тайни, каквито виждаме на тези видеоклипове?

На своя свещеник.

Затваряш вратата на изповедалнята и оставяш всичко след себе си. Аз го направих, макар да не мога да твърдя, че дори съм католичка. Онзи, който се покайва, по-скоро би се притеснявал дали свещеникът ще запази конфиденциалност, а не от езотеричната вероятност някой да го подслушва.

Отец Йейтс крачи напред-назад. Много е обезпокоен, гневен и вероятно му се повдига. Разбирам го. Мисля си какво направихме преди малко в изповедалнята, и потрепервам при мисълта, че някой друг също е слушал. За него сигурно е десет пъти по-лошо, защото се чувства отговорен.

— Ако наистина е така, това е ужасно, просто ужасно — мърмори той. — Енориашите няма да се чувстват в безопасност, няма да се изповядват. Другите, които го направят, ще смятат, че могат да бъдат предадени. Ще настъпи криза във вярата на мнозина.

Горкият човечец изглежда по-замислен и разтревожен от всякога. Това е обезпокоително предвид невероятното му спокойствие.

— Отче, трябва да ви питам нещо.

Той спира да крачи. Прокарва ръка през косата си.

— Разбира се, всичко.

— Нуждая се от потвърждение. Казахте, че не сте гледали нито един от клиповете му с жертвите. А онзи с Розмари? Беше го включил в първоначалната си „теза“.

— Не, не съм. Това го пропуснах. Нямаше как да го гледам.

— Трябва да ви попитам за тайната, която признава в този клип. Тя беше нещо много лошо и той вече знаеше за нея. Ще ви кажа каква е тя и ми трябва потвърждение дали я е споделила в изповедалнята.

— Не мога да наруша правилата на изповедта — възпротивява се отец Йейтс. — Смъртта ѝ не ме освобождава от тях.

— Стига, отче! Дори ако това ще ни помогне да заловим убиеца ѝ? Той ни каза, че съвсем скоро ще убие дете, ако не го хванем! — забивам пръст в негова посока. — Няма да се измъкнете толкова лесно. Разбирам, че темата е много деликатна за вас, може би ви е необходима някаква по-съвременна канонична интерпретация, но трябва сериозно да се замислите кое е правилно и грешно тук. Голямата ѝ тайна вече е разпространена в интернет и всички могат да я научат. Как е възможно да влошите повече положението? На мен ми се струва, че само можете да го подобрите.

— Наистина? — Гласът му е суров. — Нека те попитам нещо, Смоуки. Ако утре умреш, ще искаш ли да разкрия онова, за което говорихме в изповедалнята?

Въпросът ме хваща неподготвена. Мигновеният ми вътрешен отговор е: Мамка му, не.

Туше, отче.

— При нормални обстоятелства, не. Но ако съм била убита като Розмари и насилена да изрека всичко отново, за да го споделя с целия свят? — Приближавам се до него и го принуждавам да ме погледне в очите. — Бих желала да направите всичко възможно, за да помогнете на силите на реда да заловят този шибаняк.

Виждам борбата в него и я разбирам. Отец Йейтс е човек на убежденията си, истински вярващ, който практикува онова, което проповядва. Той живее живота си според определени концепции, които не си позволява да нарушава. Стабилността на тези концепции — черното и бялото във всичко — му помага да се придържа към вярата си, когато се наложи да се отклонява в сивите зони. Жените като Розмари са сложни създания. Да си имаш работа с тях, не е лесно. Разбирам нуждата му от нещо сигурно.

— Добре, кажи ми — склонява най-накрая той. — Ако сметна, че ще има полза от теорията ти, ще ти дам знак. Няма да говоря пряко за съдържанието на изповедта на Розмари, но ще ти дам знак.

Виждам, че дори и този компромис е много труден за него.

— Благодаря ви, отче.

Разказвам му как Розмари е правила секс с брат си и как Дилън е отнел собствения си живот след това. Лицето на отец Йейтс е като маска през цялото време. Когато приключвам, ме поглежда право в очите и се прекръства.

— В името на Отца и Сина и Светия дух — промърморва той. — Амин.

Изпълва ме вълнение, което надделява над всичко останало.

— Имам нужда от достъп до изповедалнята утре, отче. Рано сутринта. Ще изпратя хора, които да проверят както нея, така и цялата църква за подслушвателни устройства.

Отец Йейтс въздиша.

— Разбира се.

— Алън, ще ни оставиш ли малко насаме?

Приятелят ми кима.

— Ще те чакам до колата.

Оставаме сами и аз посочвам първия ред на пейките.

— Седнете, отче.

Прави го и аз се разполагам до него.

— Знам, че се чувствате много зле.

Той отново се е вторачил в Исус, само че този път не намира същите мир и доволство като по-рано.

— Дали? — пита накрая. — Дали наистина знаеш?

— Да. Чувствате се премазан, защото единственото, на което винаги сте можели да разчитате, е било разтърсено.

Свещеникът се обръща към мен. Все още е обезпокоен, но също така е и любопитен.

— Много точно казано.

— Наясно съм с тези неща. Професията ми си изигра лоша шега с мен, като доведе убиец в дома ми, който ми отне семейството и лицето. — Разтварям си сакото, за да му покажа оръжието. — Винаги съм вярвала в пистолета и значката си. Бях сигурна, че ще ме пазят. Бях напълно сигурна, нямах капчица съмнение. — Свивам рамене. — Оказа се, че греша.

— Какво направи ти? Какво да направя аз?

— Лягате си, събуждате се на следващата сутрин и се залавяте за работа. Работата е важна, отче.

Отец Йейтс се усмихва и това ме радва. Все още е тъжен, но поне е по-добре.

— Казваш, че работата ми е важна, Смоуки. Това да не би да означава, че си се помирила с Бог?

— Недейте да си правите прибързани заключения, отче. Все още съм му доста ядосана. Не знам какво чувствам… — посочвам църквата — относно всичко това. Знам обаче, че вие ми помогнахте. Наистина ми помогнахте, няма шега. Така че да, ако това е индикаторът за добре свършена работа, вашата определено е важна.

Очите му отново се изпълват с безпокойство.

— Пуснах дявола в църквата си.

— Е, и? Нима ще се предадете още първия път, в който се подхлъзнете и паднете? Къде е коравият тип от Детройт? Да, всичко е прецакано. Приемете го, пийнете нещо, помолете се или направете онова, с което изпускат парата свещениците, и след това се заемете за работа.

Още една усмивка. Имам чувството, че се появява въпреки волята му.

— Ще обмисля добре думите ти. Междувременно трябва да спреш да ругаеш в църквата ми, Смоуки.

— Обещавам да спра, ако вие ми обещаете да спрете да се самосъжалявате.

Отец Йейтс се засмива.

— Имаме сделка. — Става сериозен. — Моля те, хвани този човек.

— Ще го направя.

— Добре. А сега ме остави сам. Трябва да се помоля.

Алън се е облегнал на колата и гледа лишеното от звезди небе.

— Свещеникът изслуша ли литургията ти? — пита той.

— Отец Йейтс е добре.

— Какво ще правим сега?

Поглеждам часовника си. Минава единайсет.

— Да приключваме за тази вечер. Ще се обадя на Кали и Джеймс и ще им кажа да се прибират. Ще продължим отново на сутринта.

— Звучи ми добре. Пребит съм. Ти ще се обадиш, а аз ще карам.

— Господин Харисън Бестър не е загрижен за интернет сигурността си потребител — казва Кали. — В момента се намирам точно пред дома му и избирам цвета на поканите за сватбата.

— Назначеният екип появи ли се вече?

— Не.

— Сигурно скоро ще пристигнат. Искам да останеш там дотогава.

Кали въздиша тежко, звучно и недоволно.

— Наистина нямаш никакво уважение към напрежението, на което съм подложена. Планирам сватба, работя над този случай, обуздавам Кърби и се опитвам да се впиша в нощния сексатон със Сам. Много е стресиращо.

— Горкото бебче — усмихвам се аз.

— Благодаря ти, сладкишче. Това е всичко, от което се нуждая — от малко съчувствие. Как мина с отец Йейтс?

— Определено беше просветляващо. Утре ще ти разкажа. Трябва да започнем работа рано.

— Ще си легна, когато сам преценя, благодаря ти. Ти си ми началничка, а не майка.

— Както искаш, Джеймс. Имам следа, да знаеш, доста добра. Искам всички ви рано сутринта.

— Аз винаги идвам рано на работа — възпротивява се той и затваря.

Поклащам глава.

— Как е Деймиън? — пита Алън.

— Очарователен, както винаги.

— Знаеш ли кое ми е най-странното от това, че е гей?

— Мисълта, че е интимен с друг човек?

Алън се усмихва.

— Точно така. Преди да признае, че е обратен, го смятах за евнух. Безполов тип. Не мога да си представя някого, който да изтърпи простотиите му достатъчно дълго време, за да има сериозна връзка с него.

— Има си пътници за всеки влак.

— Радвам се за това.

— Защо?

— Джеймс е дразнещ малък шибаняк и понякога ми идва да го фрасна здравата, но въпреки това е член на семейството ни. Радвам се, че в живота му има нещо различно от Р-А-Б-О-Т-А-Т-А.

Усмихвам му се, докато шофира.

— Ти си един нежен великан, Алън.

— Не казвай на никого. Знаеш ли, наблюдавах внимателно отец Йейтс, когато му каза за Розмари и видеоклипа. Човекът е добър. Много добър. Не успях да разчета какво му е.

Алън прочита хората, както другите прочитат книгите си. Разширение на зениците, учестено дишане, дори нещо дребно като нервно завъртане на пръстен, всички тези неща изиграват своята роля при разгадаването на истината. Приятелят ми иска да каже, че отец Йейтс е много, много добър в потискането на тези реакции.

— Това е доста интересно — отбелязва той. — Може би трябва да обърнем по-сериозно внимание на отчето. Подобен контрол е рядко срещано явление, ако не си трениран за него.

— Йейтс не е нашият човек — отвръщам аз.

— Сигурна ли си?

Не трябва да съм. Заблуждавали са ме и преди. Доверявала съм се на ангели, които са се оказвали същински дяволи. Но този път съм сигурна.

— Да.

— Трезво ли гледаш на нещата?

С този си въпрос Алън деликатно ме пита какво е станало вътре в онази изповедалня, той няма да настоява и да ме притиска да му отговоря. Знае, че не бива да го прави, както не би искал да го направя аз, ако местата ни бяха разменени.

— Имаш разрешението ми да провериш миналото му, Алън. Свържи точките. Но можеш да бъдеш сигурен, че той не е нашият човек.

— Добре, добре — съгласява се приятелят ми и млъква, докато шофира в мрака. Градските светлини са навсякъде, приличат на мръсни диаманти върху фон от сиво кадифе. Това е Ел Ей в цялата си прелест и недостатъци. Винаги ще си остане някак си недодялан, но и достоен за уважение заради постоянния си стремеж към величие. — Това означава ли, че ще започнеш да посещаваш литургиите, да ядеш нафора и всичко останало? — пита той.

— Внимавай с подигравките. Този човек ми помогна. Той все още не е поправил нещата между мен и Бог, но имам чувството, че когато този случай приключи, ще съм се наситила достатъчно на католицизма.

— Амин.

— Ами ти?

— Не съм разговарял с Бог от втория път, в който видях мъртво бебе.

В нашата работа ставаме свидетели на прекалено тежки неща. Затова имаме проблем с вярата в Бог. Смятаме, че ако такъв съществува, то той или е бил надвит от дявола, или просто не му пука. Няма полза от Бог, ако на него не му дреме.

30.

— Добре дошла у дома, пътнице — промърморвам си под носа, когато влизам през вратата.

Думите не ми се струват толкова безполезни, колкото предния ден. Изповедта остави чувствата ми изцедени, но не по лош начин. Това вътре в мен не е черна дупка, а по-скоро празна маса, която чака да бъде подредена.

Какво да сложа на теб? Нов сервиз или наследени стари прибори?

Може би по малко от двете.

Обаждам се на Томи.

— Здрасти — вдига той.

— Да не спеше?

— Не. Всъщност си мислех за теб.

— Това е добре, защото вече съм готова да говорим и трябва да ти споделя нещо. Можеш ли да дойдеш? Бони ще остане в Алън и Елейна.

— Глупав въпрос — отвръща Томи. — Ще се видим след малко.

Мъжът, който се появява на прага на вратата ми, е по-разпуснат от всякога. Гаджето ми не е маниак на тема външен вид — никога не съм си го представяла да прекарва половината си време пред огледалото, но винаги е сресан, избръснат и мирише на сапун. Точно сега брадата му е набола, всеки косъм на косата му като че ли е решил да прави какво си иска, а на ризата му има малко петно от храна. Пресягам се и го докосвам по бузата.

— Добре ли си? Изглеждаш ужасно.

— Чаках да ми се обадиш.

Отстъпвам назад смаяна.

— Заради мен ли е това?

Усмивката му е крива.

— Да си силен и издръжлив, е клише, Смоуки. Аз съм латино, ние показваме открито чувствата си. Или обичаме с цялото си сърце, или въобще не го правим. — Томи свива рамене. — Понякога е проблем.

Отново погалвам бузата му, изумена от мисълта, че е изгубил съня и спокойствието си заради мен.

Изненадана си, защото доста дълго време смяташе, че си безполезна, любезно отбелязва моят приятел гласът. Вероятно ще се съгласи, че си такава, когато му споделиш разкритата пред отец Йейтс тайна.

— Искаш ли бира? — питам аз.

— Да, но ако пия, трябва да остана да спя на дивана ти. Няма да ми е първата за тази вечер. Докато идвах насам, бях добре, но не се знае как ще съм след това.

Усмихвам му се.

— Ще рискувам.

Вземам по бира за двама ни от хладилника и се разполагам на дивана със свити под тялото ми крака. Започвам да дращя етикета на бутилката с нокът.

— Трябва да ти разкрия нещо, Томи. Не е никак хубаво. Опасявам се, че след като го направя, вече няма да ме искаш.

Той ме гледа с големите си тъмни очи и отпива замислен от бирата си.

— Наистина ли трябва да ми го кажеш?

Намръщвам се.

— Какво имаш предвид?

— Не е проблем да пазим някои от тайните си. Няма нужда да знам всичко за миналото ти, за да те обичам сега.

Ръката, с която държа бутилката, потреперва едва.

— В основи съм съгласна с това. Но трябва да ти споделя. Това нещо ме кара да се чувствам… — Търся правилните думи. — Имам чувството, че не съм жената, за която ме мислят всички.

Просто, сбито. Томи отпива отново от бирата, оставя бутилката на масичката за кафе, взема моята от ръката ми и я нарежда до другата. Хваща ме за ръцете и ги стиска в капана на своите. Поглежда ме в очите.

— Разкажи ми тогава — приканва ме той.

Правя го. Разказвам му всичко. Как се чувствах, когато лежах в онова болнично легло в мрака. Желанието да умра. Егоистичната ми проява да убия бебето, за да не ми пречи да си пусна един куршум в главата. Томи ме слуша, докато говоря. Не промълвява, не пуска ръцете ми, не се извръща. Когато приключвам, не проговаря за известно време.

— Кажи нещо — прошепвам аз.

Вдига ръцете ми до устните си и ги целува бавно. Не го прави по онзи сексуален начин, нито дори прочувствено, а нежно и приятно. Целува кокалчето на всеки от пръстите ми и завършва с палеца. Обръща ги и целува дланите ми със сухи устни, след което проследява линиите им с пръст. Прибира един кичур от косата ми зад ухото и се усмихва.

— Обичам те, Смоуки. Може би очакваше нещо различно, но това чувствам. Нуждая се от теб и те искам цялата. Искам всичко от теб, всеки сантиметър, всеки белег, всяка перфектна част и всичките дефекти.

— Сигурен ли си? Не съм лесна, Томи. През последните две години си казвах поне десет пъти, че съм приключила с миналото си и с онова, което ми се случи. Вече съм много по-добре, така е, но винаги намирам по нещо гадно отпреди, което чака да ме спипа. Ами ако това никога не се промени? Искаш ли да обичаш жена, която ще продължи да живее с частици от миналото си?

— Ти си тази, която си, заради всичко случило се в живота ти до този момент, Смоуки. Не само заради хубавите неща. Обичам жената, която си сега.

— А Бони?

— Нея също я обичам и тя го знае.

— Така ли?

— Преди няколко месеца ми каза, че ме обича. Гледахме анимационни и тя изтърси от нищото: „Томи, нали знаеш, че те обичам?“. — Гаджето ми поклаща глава развеселен. — Дори не отмести поглед от телевизора. Отвърнах, сякаш не е кой знае какво, че знам и че и аз много я обичам. Продължихме да си гледаме детските, сякаш нищо не се беше случило.

— Уха — ухилвам се аз. — Покрил си всички бази.

Томи отново се заема да върти ръцете ми в своите. Неговите са груби, с мазоли и с прекалено големи кокалчета като на боксьор.

— Аз съм свестен тип, Смоуки. Не изневерявам. Предимно съм честен. Лоялен. Но си имам своите моменти. Понякога мога да бъда арогантен, самодоволен. Не се случва често, но гарантирам, че мога да те побъркам.

— Наясно съм, че не си перфектен, Томи. Не е нужно да го правиш.

— Нека довърша. Не взимам наркотици и не пуша, но веднъж или два пъти на година обичам да се напивам здравата. Може би не е правилно, но го правя. Това е един от пороците ми. Никога не си ме виждала такъв.

— Сигурна съм, че ще го преживея някак си.

— Аз също, но трябва да знаеш за това. Когато се напия, много се разгонвам, но сексът е егоистичен и ще полудея, когато ми кажеш, че не искаш да спиш с пияница. На следващата сутрин ще се чувствам зле.

— Какво друго?

Томи мълчи и проследява линиите на дланите ми отново и отново.

— Убил съм петима души по време на работата си, Смоуки. Поне в два от тях останах доста доволен. Не говоря за обикновено удовлетворение, а за истинска наслада. — Поглежда ме отново. — Може би този ми недостатък ме тревожи най-много от всички други.

Оглеждам внимателно този мъж и намирам доста от себе си в него. В моите очи Томи винаги е бил силен, но нежен, трудно се ядосва и мисли, преди да действа. Тези неща са такива, но също така има малко диващина в себе си, обича да си цапа ръцете с лепкавата кръв на враговете си и изпитва удоволствие от това.

— От личен опит ти казвам, че няма нужда да се тревожиш, добре си.

— Това си повтарям и аз.

— Аз също. — Погледите ни се срещат отново. — Обичам те, Томи.

Изричането на самите думи ми носи огромно облекчение. През цялото време си мислех, че съм летяла, а всъщност съм била премазана под огромна тежест. Това не е любовта, която споделяхме с Мат. Бившият ми съпруг ме срещна, преди да стана убийца, познаваше ме от дете, с него беше първата ми целувка. Той беше спасителното ми въже от външния свят, той и Алекса, и това беше нещо много красиво.

Оттогава животът ме съсича здраво с брадвата си. Части от мен бяха ампутирани или осакатени. Сторих ужасни неща на хора, които си ги заслужаваха, и изпитвах прекалено голямо удоволствие в онези моменти. Наблюдавах чудовища и те ме наблюдаваха. Те не се промениха. Но аз? Сега вътре в мен живее едно малко чудовище и се съмнявам, че някога ще успея да се отърва от него.

Томи вижда това в мен и в себе си и споделя бремето. Мракът е като наркотик, отнемането на живот те кара да се чувстваш всесилен и заради това понякога линията между доброто и злото е микроскопична.

— Е, яко тогава — отвръща той и се ухилва на собственото си разкритие.

— Имам още една изненада за теб — казвам аз. — Може да не ти хареса.

— Каква?

— Искам всичко, Томи. Пълната програма. Искам отново да имам дом. Това, което се опитвам да кажа, е, че докато цялата тази любов съществува, трябва да живеем заедно.

Той примигва насреща ми изненадан. За момент ме изпълва страх. Устните му бързо се изкривяват в усмивка. Целува ме.

— Мога да се съглася с това.

Мой ред е да примигам насреща му.

— Наистина? Просто ей така?

— Заедно сме от две години, Смоуки. Не бих нарекъл ситуацията ни пришпорване.

— Прав си. Значи това е „да“?

— Разбира се, че е „да“.

Томи хваща лицето ми в ръцете си и ме целува с цялата страст, която не споделяхме известно време.

Оставам без дъх и се възбуждам.

— След като се изяснихме по темата с любовта, може ли вече да се заемаме с чукането? — изръмжавам аз.

— Толкова си романтична — промърморва Томи, целува ме по врата и опипва гърдите ми.

Хващам го за главата и го принуждавам да ме погледне.

— Сериозна съм, Томи. Последните два дни бяха ужасни. Нямам нужда от нежна любов тази вечер. Искам да ме чукаш като разгонена котка.

Томи отговаря на молбата ми с действия. Взема ме на ръце и ме отнася в спалнята. Хвърля ме безцеремонно на леглото и започва да се съблича. Правя същото, обзета от нужда и от простичкото желание за близост.

В рамките на половин час използвам Божието име светотатствено често — докато искам още, още, още — но предвид обстоятелствата едва ли Той има нещо против.

31.

Тази сутрин се събудих с крака на Томи върху корема ми и завивки, които миришеха на снощния секс.

Събудих се щастлива. Намирах се на гребена на вълната по случай, който е напът да стане още по-експлозивен, с убиец, който е убил повече хора, отколкото някога съм виждала, но се чувствах добре. Съсредоточена. Готова за предизвикателства.

Станах от леглото, за да си взема душ, и отмих миризмата на Томи от себе си с нежелание. Почти бях приключила, когато той се присъедини към мен. Натисна ми се заедно със сутрешната си ерекция.

— Знам какво искаш за закуска — казах аз и също му се натиснах. — Бъди бърз. Днес трябва да ходя рано на работа.

Той изпълни нареждането с удоволствие и десет минути по-късно вече отмиваше моята миризма от себе си, докато си търсех какво да облека. Вързах си косата на конска опашка и си подсвирквах, докато си завързвах връзките на обувките. Томи се появи на вратата на банята. Подсушаваше си косата с кърпа. Позволих си да го огледам от глава до пети.

— Ам-ам — казах аз и той се засмя.

— Тръгваш ли?

Погледнах си часовника и станах от леглото. Отидох при него, надигнах се на пръсти, за да го целуна, а ръката ми се зарови в космите на гърдите му.

— Да, трябва да вървя. — Тъкмо щях да изляза от спалнята, когато си спомних най-важното нещо. Обърнах се. — Обичам те.

Томи се ухили и усмивката му се превърна в най-красивата му черта.

— Аз също те обичам. Обади ми се по-късно.

Изпратих му въздушна целувка, слязох долу, глътнах набързо чаша кафе и излязох.

Вече съм почти на работа и си позволявам да се сгрея от факта, че отново казах на мъж, че го обичам, и наистина се чувствам така. Помня усмивката на Кали, когато ми каза, че е сигурна за Сам.

— Права беше, Кал. Чувството наистина е чудесно. Бях забравила.

Вътрешния глас, който ме тормозеше от толкова дълго, го няма. Призракът на Мат също е изчезнал, макар че съм сигурна, че пак ще се появи по някое време. Наясно съм, че надеждата да прокудя завинаги него и Алекса, е нереална. Те винаги ще са тук, понякога ще се появяват, а друг път ще се загубват за кратко или дълго и невинаги ще е за добро. Сигурна съм, че ще бъдат до мен дори на смъртния ми одър.

Хрумва ми, че отново получавам помощ, макар и индиректно, от чудовище. Проповедника проповядва колко ценна е истината. Направих каквото каза той, и сега определено се чувствам по-добре.

Но не съм му благодарна.

Пристигам в службата. Джеймс и Джезабел вече са там.

— Точно вас исках да видя — казвам аз. — Мисля, че знам как получава информацията си.

Обяснявам им.

— Има логика — съгласява се Джеймс. — Връзва се с религиозната парадигма. Той обича технологиите. Да се внедрява в групи за взаимопомощ и да се надява да завърже разговор с правилната жертва, е уравнение с много неизвестни. Слагането на подслушвателни устройства в изповедалните определено би било по-прецизно.

— Ако съм права, общият знаменател между всички жертви е, че са били отдадени католици. Трябва да намерим начин да потвърдим това, без да издаваме причината, поради която искаме да получим тази информация.

— Какво искаме да научим? — пита Кали, която влиза в офиса с чаша кафе в едната ръка и поничка в другата. Алън върви след нея.

Разказвам им отново хипотезата си.

— Ти да видиш! — възкликва приятелката ми, когато приключвам. — Това ще предизвика някои вълни.

— Ще ми се да избегнем точно това, ако е възможно.

Джеймс се намръщва.

— Въпросът е морален. Имаме някаква представа как подбира жертвите си. Вероятно трябва да обявим публично какво знаем, за да предупредим всички, които са решили да споделят важни тайни по време на изповедите си.

Интересна гледна точка, която не бях обмислила.

— Ще стигнем дотам, когато му дойде времето — казвам аз. — Засега трябва да разберем дали жертвите са били католици. След като потвърдим това си подозрение, ще продължим с изграждането на стратегията си.

— Можем да го направим под формата на въпросник — размишлява на глас Джезабел. — Ще се обадим на семействата и ще им зададем поредица от основни въпроси, като им обясним, че се опитваме да съберем всякаква информация, която може да ни помогне със случая. Единият от въпросите ще бъде свързан с религията. Така няма да привлечем никакво внимание.

— Чудесна идея — отвръщам аз. — Заемете се с Джеймс. Кали, искам да отидеш до „Спасителят“. Отец Йейтс ни очаква. Трябва да претърсим изповедалнята за подслушвателни устройства.

— Това не е по моята специалност. Аз съм криминолог, не се занимавам с електроника, нали се сещаш?

— Обади се на Томи. Той е експерт в тази област. Може да ти каже всичко, от което имаш нужда.

Кали повдига вежда.

— Вие двамата говорите ли си отново?

— И така може да се каже.

— Смятах, че ще видя онази „току-що се чуках“ аура около теб — казва приятелката ми.

— Много по-интересно е от това, но ще ти разказвам по-късно, не сега.

Кали взема чашата с кафе и дамската си чанта и размахва пръст към мен.

— Не си мисли, че ще забравя.

— Това е последната ми тревога. О, Кали? — Тя спира и се обръща. — Обади ми се веднага, за да ми кажеш какво си намерила.

Защото искам да съм сигурна, че моята изповед не е записана някъде, помислям си аз, но не изричам опасенията си на глас.

Малко е вероятно един толкова умен убиец да остави бръмбара, след като си е свършил работата, особено когато това може да ни даде допълнителни следи, но както казваше майка ми, по-добре провери, за да не съжаляваш.

Кали козирува с два пръста.

— Аз какво да правя? — пита Алън.

Вратата на службата рязко се отваря, преди да мога да отговоря. Заместник-директорът Джоунс влиза вътре. Целият е пребледнял.

— Закъсняхме.

— Валъри Кавано, на десет години. Намерена мъртва в стаята си тази сутрин. Прободена е от дясната страна на тялото като останалите.

Намираме се в офиса на заместник-директора. Алън е седнал. Аз крача напред-назад. Искам да пищя или да застрелям нещо; изпитвам такава вина, че ми се повдига.

— Знаем ли дали е католичка?

Джоунс се намръщва.

— Какво общо има това със смъртта ѝ?

Нямах време да го запозная с теорията си. Сега го правя.

— Това би обяснило всичко — съгласява се заместник-директорът. — Как получава информацията си, религиозната тема. Всичко съвпада.

— Не искам да огласяваме тази информация засега. — Запознавам го с идеята за въпросника.

— Добре. Нека Джеймс и Джезабел се заемат с него, а след това искам двамата с Алън да отидете в дома на Кавано.

— Възможно е да е имитатор — предполага Алън, — който се възползва от отворилата се възможност.

— Родителите? — питам аз.

Колегата ми свива рамене.

— Всичко е възможно.

Трябва да допусна, че има голяма вероятност да е прав. Единият или двамата от родителите може да са гледали новинарските емисии за Проповедника и да са убили Валъри по същия начин с надеждата да хвърлят вината върху нашия сериен убиец. Повечето деца жертви са убити от единия или от двамата си родители.

Само че този път не мисля, че някой друг го е сторил.

— Внимавайте с тази теория — нарежда Джоунс. — Доколкото разбрах, се е наложило да упоят майката.

— Форматът е много лесен — обяснява Джезабел, докато чета въпросника. — Ще запазим двама души на телефонната линия. Тъй като вече потвърдихме самоличността на всички жертви, двамата с Джеймс ще вземем останалите четирима и ще започнем да звъним на семействата. Може да се наложи да се обаждаме до късния следобед, но ще свършим всичко днес.

— Много добре — отвръщам аз.

Въпросите трябва да се впишат с официалната история, че събираме „повече“ информация за жертвите. Те са общи и безопасни: „Учила ли е в колеж?“, „Има ли деца?“, „Какви социални групи е посещавала?“. Насред тези въпроси обаче е скрит онзи, който наистина ни интересува: „Каква е била религията ѝ?“.

— Така няма да привлечем вниманието на медиите — казва Джезабел, — а и семействата няма да имат проблем, поне повечето, да отговорят.

— Направи го.

— Няма никакви бръмбари в църквата, алилуя — провиква се Кали по телефона. — Въпреки това намерих едно място в изповедалнята, където дървото наскоро е било запълнено с маджун.

— Отпечатъци? — питам аз, изпълнена с надежда, макар да ми е повече от ясно, че такива няма да има.

— Съжалявам, няма. А и маджунът, колкото и интересно да звучи, не означава нищо. Няма как да определя от колко време е там. Възможно е да е от месеци, дори години.

— Не е от дни, така ли? — питам аз и отново се сещам за собствената си изповед.

— Не, много по-стар е.

— Струва ми се голямо съвпадение, че е там.

— Какво искаш да направя?

— Ела на местопрестъплението при нас — отвръщам аз.

Кали мълчи известно време.

— Направил го е? Дете?

— Така изглежда.

— Дай ми адреса.

32.

Семейство Кавано живеят в един от крайните квартали на Бърбанк, в двуетажна къща, построена в началото на осемдесетте, която е била реновирана. Намира се на една от онези малки улици, които са уникални за Лос Анджелис: тихи, отделени, с дървета, но само на три пресечки от всичкия бетон, стомана и лудницата, лудницата, лудницата.

— Медийните лешояди вече кръжат — отбелязва Алън.

— Малко бяло момиче от средната класа, намерено мъртво — обобщавам аз. — Това си е водеща история в цяла Америка.

Пускат ни да минем огражденията, които имат за цел да държат медиите настрани. Съседите са излезли на ливадите си, ужасени от новината, че някакво чудовище се е доближило толкова много, и се благодарят, че е избрало чуждо дете, а не тяхното. Те не могат да отместят погледи от случващото се.

— Три черно-бели — сочи Алън. — Вероятно жандармерията. Две без отличителни знаци. Едната е градска кола, навярно на някого от медиите. Другата трябва да е на детектива по случая. — Поклаща глава. — Не искам да съм на негово място точно сега. Изпръхтявам.

— На негово? Ами на наше?

— Когато си ченге, е различно. Ние сме от ФБР. Можем да си свършим работата и да си тръгнем. Тези детективи трябва да останат под светлините на прожекторите.

— Никога не съм гледала така на нещата.

— Как искаш да го направим?

Оглеждам наоколо. По-голямата част от журналистите правят снимки на къщата, квартала, полицейското присъствие. Над главите ни кръжат хеликоптери. Новинари стискат микрофоните си и обобщават всичко, което знаят до момента. Точно сега те са най-малкият ми проблем. Продължавам да се оглеждам и намирам онова, което ме притеснява.

— Скивай — промърморвам аз. — Имаме няколко от умните.

Искам да кажа, че са дошли „истински журналисти“, онези, които отделят повече време на разглеждането, отколкото на говоренето, и ходят с вдигнати носове, за да не пропуснат дори най-малката миризма, която ще ги отведе до добрата история. Тази, която забелязвам, е жена. Блондинка, в средата на трийсетте, облечена е в шити панталон и сако. Тя не гледа къщата, а право в колата ни. Виждам я, че говори на оператора си и сочи към нас. Няма как да ни види през затъмнените прозорци, но някак си знае кои сме.

— Не можем да се крием от камерата на тази цяла вечност — казва Алън.

— Май си прав — въздишам аз. — Хайде да намерим кой ръководи парада, да видим какво става и да се махаме.

Слизаме от колата и тръгваме по алеята. Опитвам се да съм извърната от камерите, но се отказвам, защото вече ни заснеха, докато слизахме. Стигаме до вратата, но някакво ченге в униформа ни спира.

По-възрастен е, мисля си аз, с повече опит. Оставили са на пост човек, който може да мисли.

— Какво става, Алън? — пита той с намръщена физиономия.

Едър е. Не толкова, колкото колегата ми, но е доста широк в раменете. Косата му е бяла, а лицето грубо и неумолимо. Бих го определила като глупав човек, ако не са очите му. Пронизващи, интелигентни и недружелюбни.

— Трябва да се видя с човека, който ръководи парада, Рон — отвръща Алън.

Ченгето се ухилва едва.

— Какво търси ФБР на това местопрестъпление? Не е ли малко под вас?

Алън се усмихва също толкова недружелюбно, колкото Рон.

— Все същият задник си, който продължава да ме вини, че беше понижен до униформен.

Ухилената физиономия заплашва да се превърне в хищническа усмивка. Мисля, че е време да се намеся.

— Хей… името ти е Рон, нали? Знаеш ли коя съм аз?

Полицаят откъсва неохотно поглед от Алън, поглежда ме и кима.

— Познавам те.

— В такъв случай си наясно защо съм тук. Заради мъртвото момиче. Можеш ли да ми помогнеш и да оставиш разправията си с Алън за някоя по-късна среща?

Мъжът стрелка очи между мен и колегата ми. Накрая се предава с недоволна въздишка.

— Почакай малко. — Откача радиостанцията от колана си и натиска бутона за предаване. — Детектив Алварес?

Следва моментна пауза и се чува един глас:

— Говори.

— При мен са двама феберейци. Алън Уошингтън и Смоуки Барет. Искат да влязат.

Следва малко по-дълга пауза този път.

— Пусни ги.

— Разбрано.

Рон отново закача радиостанцията на колана си и отваря вратата на къщата без повече празни приказки. Враждебните му очи следват Алън през цялото време.

— За какво беше всичко това? — питам, когато се озоваваме в антрето.

— Кратката версия? Рон Бриско беше детектив от отдел „Убийства“, много добър при това. Работеше по случай, в който някакъв тип душеше малки момиченца. Знаеше кой е убиецът, но не можеше да си осигури доказателствата, които му трябваха. Затова избра да мине напряко. Подхвърли улики. Разбрах за това и го издадох. Онзи се измъкна и Бриско беше понижен до униформен полицай.

— Какво се случи с лошия?

— Бащата на една от жертвите му пръсна мозъка. Човекът сега е в затвора.

Поглеждам приятеля си едновременно изумена и отвратена от това му откровение. Говори толкова спокойно, но съм наясно, че това му тежи.

— Идва костюмарят — промърморва Алън. — Самият главен комисар Даниълс.

Фред Даниълс е комисар на лосанджелиската полиция вече повече от десет години. В края на петдесетте е, но е по-жизнен от повечето по-млади от него мъже. Той е висок и слаб, с прошарена коса, подстригана късо, и суровото лице на сержант от армията. Известен е с това, че често прекосява границата между справедливостта и безскрупулността, като второто води класацията. Идва при нас и протяга ръка, за да се ръкува с мен.

— Агент Барет — посреща ме Даниълс.

— Комисаре.

Ръкува се и с Алън.

— Вие сте работили в полицията на Лос Анджелис, нали, агент Уошингтън?

— Десет години бях в отдел „Убийства“, комисаре.

— Хубаво е да знам, че някои от служителите на ФБР са били по улиците преди това. Не се обиждайте, агент Барет.

— Няма такова нещо.

— Тук сте, защото смятате, че убийството е свързано с Проповедника?

Да си дойдем на думата.

— Проверяваме дали наистина е така — отвръщам аз.

— Местопрестъплението е горе — казва Даниълс и сочи стълбището. — Алварес е добър детектив. Дръжте се прилично с него. — Комисарят носи фуражката си под мишница. Изважда я оттам и си я слага на главата. — Отивам да нахраня пираните с камери.

Излиза през вратата и едва не се сблъсква с Кали.

— Уха, комисарю — подхваща го тя и завърта артистично очи като някаква голяма негова почитателка. — Вече се чувствам специална, че съм тук.

— Познаваш ли Алварес? — питам Алън.

— Само по име.

Въздишам.

— Няма смисъл да се бавим повече. Да вървим да го намерим и да разгледаме местопрестъплението.

Реймънд Алварес е нисък мъж, не повече от метър и шейсет и пет. Красив е. Забелязвам брачната халка под латексовата ръкавица на лявата му ръка. Изпълнен е с енергия и говори с ръцете си, постоянно сочи и жестикулира.

— Бащата е в болницата с майката. Тя направо полудя. Започна да троши всичко в кухнята, да хвърля столове през прозорците и да чупи посуда. Наряза си ръцете доста лошо и изцапа всичко с кръв. Трябваше да я упоят насила.

— Видя ли всичко това?

— Имаш предвид нея? Да. Струва ми се, че беше истинска.

Понякога виновните се правят на истерични, за да ни заблудят. Трудно е да се изиграе. Истинската мъка — тази, която е причинена от загубата на любим човек, е спонтанна и естествена. Някои хора пищят, други вият, трети се вцепеняват, а четвърти припадат.

— Може ли да видим Валъри? — питам аз.

— Оттук — посочва Алварес.

Не ни пита защо. Просто няма как да разследваш убийство, без да видиш убития на местопрестъплението. Детективът ни повежда по някакъв коридор, покрай голяма спалня с бежов мокет и бели стени. Мокетът като че ли е навсякъде, както и стените — те са лишени от въображение, безопасни, Калифорния в най-добрата ѝ форма. Минаваме покрай закачени за стените снимки в черни рамки и в еднакъв стил. Кавано са красива двойка. Той е с къса руса коса, а тя е с дълга руса коса. Двамата имат най-белите зъби, които някога съм виждала. На всяка снимка са се усмихнали, за да покажат какво съкровище крият в устите си. Красиви хора. Момиченце, което предполагам, че е Валъри, е на няколко от тях. То също е русо и се усмихва с бели зъби, които несъмнено е наследило от родителите си.

Улавям собствения си цинизъм и се опитвам да го озаптя. Няма нищо на тези снимки или в тези усмивки, което да подскаже, че щастието им не е истинско или че самите хора на тях са изкуствени.

Сега не се усмихват обаче, мисля си аз. Хрумва ми, че Алекса беше на десет, когато умря, както и Бони, когато дойде да живее при мен.

Магическо число.

— Стигнахме. Слагайте си ръкавици и хартиени обувки — казва Алварес и посочва оставените пред стаята кутии.

Подчиняваме се и в същото време усещаме миризмата. Тя е смесица от латекс и кръв.

Влизаме в стаята. Всичко е розово с малки принцеси на максимум. Стените са розови, а леглото е с балдахин и с накъдрени розови чаршафи и юрган. Различни плюшени играчки служат за украса както на леглото, така и на пода. В стаята има малко бюро — розово — с компютър върху него. Забелязвам, че мониторът е включен.

Валъри е онази, която привлича вниманието на всички в тази стая. Тя лежи по гръб, а ръцете ѝ са скръстени на гърдите ѝ. Очите ѝ са широко отворени. Русата ѝ коса е разпиляна около главата ѝ. Кръвта е потекла отстрани на тялото ѝ и е попила в розовите завивки и бежовия мокет, за да остави петна в цвят бордо след себе си. Устата ѝ е затворена. Този път белите ѝ зъби не се виждат.

— Гола е — отбелязва Алън.

— В позата ѝ обаче няма нищо сексуално — отвръщам аз. — Сякаш ги изпраща на онзи свят, както са дошли в този.

— Да.

Обръщам се към Алварес.

— Кой я е намерил?

— Бащата. Не слязла за закуска и той се качил да я види. Намерил я така.

— Бащата не я е докоснал — отбелязва Кали. — Странно.

Има предвид, че Валъри е останала непокътната след смъртта си. Това личи от начина, по който се е стичала кръвта.

— Попитах го за това — отвръща Алварес. — Отговори ми, че е разбрал, че е мъртва. От отворените ѝ очи и бледата ѝ кожа.

— Разбирам какво е имал предвид — признавам аз.

Във Валъри няма никаква искра живот. Тя прилича на студен манекен.

— Следи от влизане с взлом? — пита Алън.

— Две. Вратата, която води от задния двор до гаража, и вратата, която води от гаража в къщата. И двете са били умело отворени. Ако нашият човек е извършителят, то той е отворил външната порта, която води до задния двор, след което е отворил врата номер едно, после врата номер две и е влязъл.

— Няма ли алармена система? — питам аз.

— Не. Нито пък куче. Лош късмет.

— И все пак си е доста дръзка постъпка — констатирам. — Дошъл е тук през нощта и я е убил, докато родителите са спели.

— Съвпада ли с начина на действие на вашия човек? — пита Алварес.

— Обича да поема рискове и ни предупреди, че ще убие дете.

Детективът посочва леглото и Валъри.

— Какво ще кажете за това? Изглежда ли ви истинско?

— Разполагаме само с още две местопрестъпления, с които да сравним това. Всичко е същото освен възрастта на жертвата, което е обезпокоително. Също така не оповестихме нещо важно относно методите му. — Споделям му за кръста, който Проповедника вкарва в телата посмъртно. — Ако не намерим такъв, значи си имаме работа с имитатор.

— В този случай ще се наложи да обърнем сериозно внимание на родителите — въздиша Алварес. — Чудесно. Не знам кое ще е по-добре.

— Какво ще кажеш още сега да проверим този факт, сладкишче? — пита Кали. — Къде е съдебният лекар?

— Отвън е, подготвя линейката за тялото. Ще го повикам.

— Колко навътре беше поставен кръстът в другите жертви?

Доктор Уиймс, съдебният лекар, е привлекателен и сериозен мъж на средна възраст.

— Точно под кожата, до гръдния кош — отговаря Кали. — Трябва да го усетите, ако направите палпация13.

— Няма да е много удачно да го махна тук — размишлява на глас съдебният лекар.

— Но няма да е незаконно — изтъквам аз — и ако го снимате, ще имате всичко необходимо. Времето не е на наша страна, докторе.

Трябва да му се признае, че Уиймс не се колебае дълго.

— Добре. Детектив Алварес, ако донесете служебния диктофон, ще я прегледам и ще извадя кръста, ако е вътре.

Записването на местопрестъпленията с диктофони и видеокамери се е превърнало в често срещана практика при много разследвания, особено на онези, които привличат общественото внимание. Това е нож с две остриета: ако се направят процесуални грешки, те ще бъдат записани от камерата и ще се превърнат в материал за нападки. Важи и обратният случай — ако записът казва, че си свършил добре работата, значи си я свършил добре.

Човекът, който държи малката камера, се казва Джеф. Той е много млад, с кестенява коса и не изглежда достатъчно голям, за да е тук. Въпреки това се държи мъжки; насочва камерата към трупа на Валъри, без да потрепне.

Доктор Уиймс пада на колене, за да разгледа раната ѝ.

— Прилича на отвор, малко по-голям от сантиметър в диаметър, не е груб. Използваният инструмент е бил много добре заострен. Разрезите са направени от страната на първата рана. Чисти са, вероятно нанесени със скалпел или подобно острие. — Съдебният лекар използва пръстите си, за да опипа внимателно около раната. — Напипвам твърд предмет под кожата.

Усещам прилив на адреналин. Вълнувам се и в същото време се срамувам от това вълнение. Смъртта ѝ трябва да тормози мислите ми по-дълго. Единственото, за което мога да мисля сега, е какво може да ми даде, а не какво ѝ е било отнето.

Доктор Уиймс вдига глава и поглежда в камерата.

— Вече бяха направени снимки на раната. Смятам да извадя предмета. — Той взема малка чантичка, която не съм забелязала досега. Това е докторска чантичка в черен цвят. Прилича на реликва от петдесетте години.

Това е неговият инструментариум, мисля си аз.

Смятам, че подобен поклон към ретро аксесоарите е малко плашещ. Нещата, които си имат работа със смъртта, трябва да притежават естетическа форма.

Уиймс отваря чантичката и я претърсва, докато не намира нещо, което прилича на прекалено големи пинцети.

— Ако някой от присъстващите е със слаб стомах — казва той и се навежда над раната, — да погледне настрани или да излезе. Нямаме нужда от повръщано на местопрестъплението.

Никой не помръдва. Джеф снима спокойно случващото се.

Доктор Уиймс бързо и безцеремонно вкарва пинцетите в раната.

— Усещам някакъв твърд предмет — потвърждава той. — Трябва да го завъртя, за да го извадя, без да нараня допълнително кожата. Почакайте малко… ето. — Изважда бавно пинцетите.

— Кучи син — промърморва Алън.

Сребърен кръст. Размерите му са почти същите като на другите.

Уиймс слага кръста в найлонова торбичка, след като е заснет на камерата и са му направени снимки.

— Значи е вашият човек — констатира Алварес.

— Така изглежда — съгласявам се аз. — Въпросът е защо е избрал нея? Той преследва хора с големи тайни. Каква тайна може да крие едно десетгодишно момиче?

— Аз самата имах доста на тази възраст — намесва се Кали. — Но не трябва да забравяме, че се развивах много по-бързо от останалите.

Мобилният ми телефон изчуруликва.

— Барет.

— Джеймс е. Три неща. Добре се движим с разпитването на семействата. Дотук сто процента от жертвите са били практикуващи католички.

Поредният прилив на адреналин.

— Чудесно, Джеймс. Какво друго?

— Трябва да обмислим изтеглянето на наблюдението на къщата на Бестър. Проверих го къде се е намирал по време на убийството на Лиза Рийд. Бил е на бизнес пътуване в Сан Франциско.

Намръщвам се.

— Нужно ни е повече от това…

— Ще го получиш, когато чуеш третото нещо.

— Слушам те.

— Човек от „Компютърни престъпления“ е в постоянна връзка със служителите на User-tube. На всеки половин час проверяват дали има направени нови опити за качване на клипове от страна на Проповедника.

— И?

— Засекли са един. Отнася се за Валъри Кавано.

— Проклятие! — Потривам слепоочията си.

— Да се върнем на Бестър: новият видеоклип не е публикуван от неговото IP. Полицаите пред дома му казаха, че си е бил у дома и е спял, когато Валъри Кавано е била убита. Не е той, Смоуки.

Въздишам.

— Съгласна съм. Отмени наблюдението. — Навеждам се леко напред и усещам как нещо вътре в мен се опитва да се съсредоточи. — А сега ми кажи повече за новия клип.

Джеймс остава мълчалив за известно време. Прекалено дълго.

— Различен е. Не я е снимал, преди да я убие.

Това ме обърква.

— Не разбирам.

— Ще ти изпратя видеото на имейла. Гледай го. Много лоша работа, много. Направо ще опустоши семейството.

Постоянната язвителност в държанието на Джеймс я няма. Той звучи някак си смирен, обезпокоен. Това ме тревожи много повече и заменя адреналина с хлад.

— Колко лоша?

Отново настъпва това прекалено дълго мълчание от негова страна.

— Истински кошмар.

Кавано имат безжична интернет връзка, а Кали носи лаптопа си. Отиваме в дневната, проверяваме електронната ми поща и сваляме клипа, който Джеймс ми е изпратил.

Седнала съм до Кали на дивана, Алън е от другата ѝ страна, а Алварес е зад нас.

— Готови ли сте? — пита тя.

Кимам.

— Давай.

Тя пуска клипа и на лаптопа се появява добре познатият черен екран с бели букви. След малко виждаме ръцете и броеницата, слабата светлина и старата дървена маса.

— Този път видеоклипът е изпратен направо на полицейските служби — започва Проповедника. — Уверявам ви, че това е само временен проблем. Съществуват много начини да се получи истината. Предвид това нека да обсъдим връзката между истината и времето, какъвто е случаят тук. Истината не е свързана с възрастта. Детето си е дете, да, но душата също си е душа и истината е в сила за всички. Дяволът може да носи много премени и независимо дали сте на десет или осемдесет години, изповядването и покаянието винаги ще бъдат единственото възможно спасение. Това е целта на тази част от моя опус, да демонстрирам две неща: истината не се съобразява с възрастта и истина без покаяние е просто лъжа. — Той потърква броеницата с палец. — Валъри Кавано произлиза от добро семейство. Родителите ѝ са богобоязливи хора. Те изискват много от нея и както изглежда, тя се подчинява. Валъри е отлична ученичка. Репетира уроците си по пиано по един час на ден, всеки ден. Член е на отбора по плуване и е спечелила много титли. Помага на родителите си в много доброволчески дейности, свързани с онези, които не са имали късмет в живота си.

— Всичко е истина — намесва се Алварес.

— Външният вид често лъже — отбелязва Проповедника. — Изповядването на най-големите престъпления без покаяние превръща изповедта в лъжа.

33. Греховете на Валъри Кавано

— Погледни ме, котенце — казва Валъри.

Котката се обръща по посока на гласа ѝ и измяуква веднъж. Тя има красиви зелени очи и детето се усмихва.

— Добро котенце. — Валъри погалва животното зад ушите. Денят е много хубав. Слънцето пече, но топлината му не е неприятна. Баща ѝ нарича подобно време „калифорнийска есен“. Подухва лек ветрец. Валъри затваря очи и вдига лице към небето, за да позволи на полъха да охлади кожата ѝ и да разроши косата ѝ със своите невидими пръсти. Продължава да гали котката зад ушите.

Валъри се намира в задния двор на къщата си. Майка ѝ и баща ѝ излязоха, а Ема, детегледачката, хърка на дивана. Това е един от редките моменти, в които остава сама, и му се наслаждава изцяло.

Задният двор е голям. Имат много пространство, басейн и зелена трева. Мама прекара много време в планове как да изглежда дворът, и да наблюдава работниците. (Ако правиш нещата само наполовина, ще се превърнеш в половинчат човек, обичаше да повтаря майка ѝ.) Валъри се е скрила зад ред с храсти, които образуват преграда между останалата част на двора и една от високите боядисани бетонни стени, които ги отделят от външния свят.

— Добро котенце — промърморва отново тя.

Котката измяуква. Определено не е радостна и Валъри не може да я вини. Все пак е увита в хавлия.

— Съжалявам, котенце, но не мога да ти позволя да ме надереш цялата.

Валъри иска да почака, да се наслади на самотата поне още няколко минути, но е наясно, че Ема няма да спи вечно. Въздиша.

— По-добре да приключваме, котенце. Ако правим нещата наполовина, ще бъдем половинчати хора.

Слага увитата в хавлия котка в скута си по гръб и увива ръце около врата ѝ. Започва да стиска.

Не стиска прекалено силно или прекалено бързо… все пак не желае котенцето да умре прекалено бързо. Част от удоволствието е да се наслади на момента.

През цялото време Валъри не отделя очи от тези на котката. Няма представа какво точно търси в тях. Може би точния момент на смъртта, когато искрата на живота изгасва. Кой знае? Очите са като магия. Нещо се случва там, това е сигурно!

Усеща, че котката се бори, опитва се да се освободи от хавлията.

Съжалявам, котенце, но знам какво правя. Няма да успееш да се освободиш.

Изсмива се, веднъж.

Сърцето на Валъри бие силно в гърдите ѝ и тя е наясно с това. Споходена е от непознато чувство. Някакво вълнение, което не може да определи. Не се и опитва кой знае колко да го стори. Самото правене на това нещо и усещането, което ѝ осигурява то, са ѝ достатъчни.

Котката започва да се бори с всички сили. Сърцебиенето и вълнението на Валъри продължават в същото темпо. Минава още миг и котката умира. Валъри продължава да стиска, без да има представа, че очите ѝ са ококорени, а езикът ѝ се е подал от устата.

Мигът отминава. Погледът на котката е празен. Валъри отпуска хватката си. Спряла е да диша, затова сега изпуска въздуха.

— Добро котенце — казва тя и погалва мъртвото животно зад ушите.

Радва се, че котката не ѝ измяуква в отговор. Много се радва.

Валъри си дава минута, за да се отпусне, да се наслади на този кратък момент да бъде себе си, да пусне на свобода истинската си същност.

Трудно е да се преструвам на нормално момиче през цялото време, мисли си тя. В моменти като този се чувствам най-свободна.

Валъри, макар и само на десет, е наясно, че трябва да крие истинското си лице. Действа много внимателно, откакто започна да убива котки. Заравя ги тук, зад храстите, за да не оставя видими следи. Трудно ѝ е, но може да чака. Защото видя бъдещето. Ще стане голяма и един ден ще разполага с много повече свобода. Един ден, мисли си тя, ще умее дори да шофира.

Кой знае какво ще може да убива тогава?

Валъри няма представа, че тези мисли предизвикват широка усмивка на лицето ѝ. Белите ѝ зъби проблясват на слънцето, а русата ѝ коса потрепва на лекия полъх. Тя гали мъртвата котка в скута си, докато мечтае.

— Мили Боже — промърморва Алън.

Мълчалива съм, както и Кали.

Очевидно е, че Валъри е нямала представа, че я снимат. Самото видео е черно-бяло и с високо качество. Мястото, от което е направено, ми дава една идея. Ставам от дивана и отивам до плъзгащите се стъклени врати, които водят до задния двор.

Излизам навън и оглеждам внимателно наоколо. Басейнът е чист и син. Тревата е зелена, окосена и перфектна. Вдясно и вляво има храсти. Те образуват непрекъснат ред от началото на двора до края му от двете страни. Между храстите и бетонните стени, които играят ролята на ограда, има разстояние от около трийсет сантиметра.

Няма много пространство, но все пак е достатъчно за едно десетгодишно дете.

Избирам си десния ред и тръгвам към него. Тъй като съм ниска, ми е трудно да видя какво има зад храстите, затова се подпирам на стената и се надигам на пръсти.

Тревата свършва до храстите, а от другата им страна има само пръст. Виждам малките петна обърната земя, които са били загладени.

Осем или десет, мисля си аз. Вероятно всички са на мъртви котки.

Валъри Кавано, сладката русокоса Валъри с перфектната коса и зъби е била малка психопатка.

Затварям очи и си припомням видеоклипа и ъгъла, от който е сниман. Отварям ги и се завъртам надясно. Вървя по реда с храсти до края и се навеждам напред. Намирам онова, което търся.

— В края на храстите има поставена камера — казвам аз, когато се връщам обратно в къщата. — Валъри е нямала представа, че той я е наблюдавал.

— Откъде е знаел къде да я сложи? — пита Алварес.

— Нямам представа — лъжа аз.

Кали повдига вежда, но не казва нищо. Алън поглежда ноктите си.

— Да догледаме клипа. — Сядам отново на дивана.

Кали го спря на пауза, когато излязох на двора. Пуска го отново.

Гледаме как Валъри копае дупка с малка градинска лопатка. Маха хавлията от мъртвата котка. Държи трупа ѝ за кожата на врата, поглежда я в очите за момент, свива рамене и я пуска в дупката. Запълва я отново с пръст и внимателно я заглажда. Сгъва хавлията. Виждаме лицето ѝ за последно, преди да стане и да излезе от храстите. Изглежда блажено щастлива, красива, спокойна и смирена.

Видеото продължава да ни показва бетонната стена, храстите и обърнатата пръст още минута, преди да се върне обратно на Проповедника и неизменната му броеница.

— Виждате ли? — казва той. — За злото няма възраст. Щом това е така, то тогава същото се отнася и за истината. Слушайте внимателно, родители. Малката Валъри е краен пример, но служи като предупреждение. Виждате ли какви неща правят децата ви?

Проповедника размърдва ръце и ги отпуска с дланите върху масата.

— Да се върнем на втората част от този урок — факта, че липсата на покаяние прави една изповед лъжа.

Появява се снимка. Направена е от видеото с удушената котка на Валъри. В момента, в който маската на детето е паднала изцяло. Виждаме ококорените му очи, мрачната радост и върха на розовия му език в ъгълчето на устата. За Валъри това е момент на пълен екстаз.

Снимката остава на екрана и Проповедника продължава да говори като някакъв коментатор.

— Представете си как това дете изповядва престъплението си. Представете си го как лее крокодилски сълзи, докато обяснява за мрачното нещо вътре в себе си, за битките, които води срещу изкушенията на Сатаната. Представяте ли си го? А сега погледнете отново снимката и се запитайте дали чудовището, което виждате тук, може наистина да се покае?

Не, мисля си аз. Тя ще използва младостта, белите зъби и ангелското си лице, за да манипулира хората и да се крие. Но никога няма да изпита съжаление.

— Помнете, само истината не е достатъчна, защото истината е лъжа, ако не е съпътствана от покаяние и желание да се поправи грешката.

Клипът свършва неочаквано.

— Господи — подсвирква Алварес. — Това ще съсипе родителите ѝ. Някога виждали ли сте нещо подобно? Като Валъри?

— Случва се — отвръщам аз. — Някои се превръщат в психопати заради средата, а други просто са родени такива. Те растат в добри семейства, без никакъв тормоз, заобиколени от много любов и възможности, но въпреки това си остават сбъркани. Нямаме представа защо.

— Това ме плаши.

Ставам и отивам да разгледам долу. Диванът е тъмнокафяв, мокетът е бежов, а стените са бели. Навсякъде е много чисто и незабележително. Това не е дом на дете чудовище. Претърсвам стените с поглед, докато не попадам на търсеното — дървено разпятие.

Ето те и теб, мисля си аз. Тя се е крила зад теб и зад всичкото бежово. Католицизъм, изповед, това е отговорът.

— Трябва да вървим — казвам на Алварес.

— Това ли е? — пита изненадан той.

— Вече знаем кой я е убил — отвръщам аз. — Сега трябва да го намерим.

Минаваме покрай тълпата. Просветват светкавици на фотоапарати и журналисти крещят името ми. Разпознали са ме, надушили са кръв.

— Ти си знаменитост, сладкишче — казва Кали.

Влизаме в колата и затваряме вратата.

— Защо не каза за католическия аспект на Алварес? — пита Алън.

— Защото е непотвърден и е бомба със закъснител.

— Така е — съгласява се Кали. — Предполагам, че много хора ще се разстроят, като разберат, че са били жертва на скрита камера по време на личната си изповед.

— Дали е ходила да се изповядва толкова малка? — пита Алън.

— Аз ходих — отговарям. — Това е една „възраст на тайни“. Моментът, в който детето започва да страда заради разбиранията си за правилно и грешно, добро и лошо. Но въпросът е спорен. Някои хора смятат, че да изпратят дете в изповедалнята, е равносилно на това да откраднат детството му; други пък мислят, че ако чакат прекалено дълго, ще го оставят да придобие лоши морални навици. Седем-осем години се счита за приемлива средна възраст за изповядване.

Алън поклаща глава.

— Благодаря на Бога, че съм отгледан като баптист. Вие, католиците, имате прекалено много правила.

Намръщвам му се.

— „Вие, католиците?“ Прехапи си езика. Да се връщаме в службата. Джеймс и Джезабел скоро трябва да приключат с разпитването на жертвите. Ако съм права, а съм почти сигурна, че съм, трябва да планираме какво ще правим, след като нещата се скофтят.

Алън шофира. Кали ни следва със собствената си кола.

— Странно, нали? — пита колегата ми.

— Кое?

— Дойдохме в къщата на семейство Кавано с нагласата, че ще се чувстваме ужасно заради убийството на едно малко дете. А сега? След като видяхме какво е направила, не знам как да се чувствам.

Представям си една по-голяма Валъри, красива, спираща дъха и уверена, как увива пръстите си около човешки врат, белите ѝ зъби проблясват, докато наднича в очите на жертвата, и се хили, хили, хили.

Добро котенце, прошепва тя. Какво добричко котенце си ти.

34.

— Не разполагаме с потвърждение за двайсет и една жертви — казва Джезабел. — Или защото не можем да се свържем със семействата, или просто защото няма семейства, с които да се свържем. Онези, които успяхме да разпитаме, потвърдиха. Всичките са били католички.

Вътрешно вече знаех това, но значението му ме удря с всичка сила след това потвърждение. Сядам в свободния стол до бюрото на Алън и известно време просто се взирам в написаните на дъската имена.

— Уха — изричам аз.

— Направих малко проучване — отговаря Джеймс. — Никога не е имало нарушаване на католическата изповед от този мащаб. — Сигурна съм в това — промърморвам.

Сещам се за отец Йейтс, който крачеше неспокойно в църквата миналата вечер, и чрез това му действие в главата ми изниква образът на папата.

Ненавиждам този случай. Заради него влязох в пряк контакт с директора на ФБР, името ми беше съобщено на президента на Съединените щати и съм сигурна, че съвсем скоро ще стигне до ушите и на папата.

Ставам и се обръщам към всички.

— Работили сме над подобни тежки случаи, привлекли публичното внимание и преди, но тук сме на изцяло нов терен. Не стигаме доникъде. Доникъде. Не искам да говорите за него със съпрузи и партньори, дори не казвайте на кучето си, ако имате такова. Ясно?

Всички кимат. Никой не показва несъгласие. Може би всички са осъзнали, че това е наложително.

— Джеймс, искам ти, Кали, Алън и Джезабел да останете тук и да претърсите базата с данни, която направи. Съставете списък на църквите, които жертвите вероятно са посещавали.

— Къде отиваш, сладкишче? — пита Кали.

— При Джоунс, за да му съобщя лошите новини.

— Сигурна ли си за това? — пита заместник-директорът.

— Да, сър. В момента отсяваме информацията. От местопрестъплението в къщата на Кавано научихме, че Проповедника обича да използва наблюдателна техника. От семействата, с които успяхме да се свържем, получихме пълно потвърждение, че жертвите му са били католички. Как иначе би научил тайните им? Освен това той ни заведе там.

— Какво имаш предвид?

— Онази бележка в дневника на Лиза Рийд. Какво колекционирам? Това е въпросът и това е ключът. След това ни каза в първия видеоклип, че всичко, което ни е необходимо, за да го заловим, е точно там, във видеоклиповете. Освен това изненадата при повечето от жертвите е автентична — изглеждат шокирани да научат, че той вече знае тайните им, а не го разпознават.

Това го пропуснах преди и се скастрям вътрешно за него. Всички са смятали, че тайните им продължават да бъдат тайни. Защо не се сетих по-рано?

Дали защото бях прекалено разтревожена заради своята?

Заместник-директорът не проговаря известно време. Слага ръце зад главата си и се заглежда в нищото замислен.

— Това е политически кошмар, Смоуки. Не че принципно ми пука, но в този случай ще ни попречи да заловим този тип. Ако отидем с тежката артилерия в някоя католическа църква, ще ни кажат да си го начукаме.

— Да — съгласявам се аз. — Свещеници, които опипват момченца? Лошо, лошо, лошо. Подслушвателни устройства в изповедалните? Уха. Мисля, че трябва да им покажем, че сме на тяхна страна. Да ги направим наши съюзници, а не врагове.

Джоунс се намръщва.

— Как предлагаш да се случи това?

— Доколкото ни е известно, тук не става въпрос за цяла Америка. Ще работим върху проблема на местно ниво, като за него ще знаем само моят екип, вие и директорът. Никой друг. Директорът ще се свърже с някого в Църквата, който има достатъчно власт, за да поговори с колегите си. Ще ни уреди достъп, а ние ще пазим всичко в тайна. Няма нужда дори да разясняваме на местните свещеници проблема, ако не искат да го правим.

— Ами отец Йейтс?

— Той няма интерес да раздухва случилото се, повярвайте ми. А и е лоялен към Църквата и предполагам, че висшестоящите му знаят това.

— Идеята ти може и да сработи — съгласява се Джоунс.

— Ще сработи. Съмнявам се Католическата църква да е по-различна от всяка друга бюрокрация, когато се стигне до някои неща. Хората бранят достатъчно отдадено териториите, бюджетите и работата си, за да позволят на някакъв проблем да се изпречи на пътя им. Бих се обзаложила дори, че няма да искат папата да разбира за това.

— По твоите думи изглежда, че приличат на нас — казва заместник-директорът, като в шегата се крие огромна доза истина.

— Просто оцеляване на видовете на равнище групов организъм, това е всичко.

— Така е.

— Бездруго този подход ми харесва повече. Работата на Проповедника обърна всичко с главата надолу. Той смята, че е пророк, който проповядва истината и кара хората да мислят, говорят и мечтаят за Бог. Колкото по-малко хаос му позволим да създаде, толкова по-добре ще се чувствам.

— Съгласен. А сега ще се обадя на директора.

— Дават те по новините — казва ми Джезабел, когато се връщам обратно в офиса.

— Радвам се, че няма телевизор тук.

Тя се усмихва.

— Не се тревожи, мога да го включа на компютъра. — Посочва монитора на Алън. — Може ли?

— Разбира се.

Тя натиска няколко клавиша и въвежда парола. Миг по-късно се появява друг десктоп.

— Всъщност това, което виждате, е моят компютър. Контролирам го дистанционно. — Джезабел отваря някаква програма и на екрана се появява видеоплейър. Картината тръгва.

Журналистката изглежда позната.

— Тя беше в дома на Кавано — казвам аз, когато се сещам откъде я познавам. — Умната.

Онази, която ни забеляза да пристигаме и накара оператора си да ни заснеме.

Гледам как слизаме от колата. Новинарката започва да коментира.

— В този спокоен краен квартал на Бърбанк тази сутрин е намерено мъртво в леглото си десетгодишно момиче. Не след дълго полицията се появи на мястото, което, разбира се, не е изненадващо. Изненадваща е обаче появата на тази жена: агентката от ФБР Смоуки Барет.

— Хей, ами за мен защо не каза нищо? — шегува се Алън.

— Специален агент Барет стана известна в Калифорния, а и в цяла Америка преди почти три години, когато самата тя се превърна в жертва на нападение в дома си. Джоузеф Сандс, сериен убиец, когото Барет преследваше, смени мястото си със своята преследвачка. Той влезе в дома ѝ посред нощ, уби съпруга ѝ и десетгодишната ѝ дъщеря, след което изнасили и обезобрази агент Барет.

Моя снимка с белезите и всичко останала се появява на екрана.

— Агент Барет се възстанови и продължи да работи за ФБР — ход, който мнозина оспорваха в началото. Споровете обаче бързо заглъхнаха заради постигнатите резултати. Агент Барет си вършеше работата много добре. Това ни води до най-важния в случая въпрос: защо най-известният преследвач на серийни убийци в Южна Калифорния е в дома на семейство Кавано? Единственото заключение, което мога да направя, е, че смъртта на десетгодишната Валъри Кавано е свързана с мъжа, който се нарича Проповедника.

Следва обобщение на делата на серийния убиец заедно с обещанието му да убие дете, ако не го хванем първи.

— Извадихме късмет, че все още не са гледали клипа на Валъри — казва Кали.

Сещам се за обещанието на Проповедника, че ще намери начин да разпространи истината въпреки опитите ни да го спрем. Не бих се осланяла, че този късмет ще продължи още дълго.

— Докъде стигнаха клиповете на Проповедника? — питам Джезабел.

— Далеч. Вече са по целия свят. Водят се много дискусии относно истината, религията, темите, за които говори той. Има изненадващ брой последователи.

— Последователи? — учудва се Алън. — Какво, мамка му, има да се следва? Та той е убиец.

— Не е чак толкова шокиращо — намесва се Джеймс. — В думите му има много истина, която е актуална не само за католиците. Той проповядва тоталитаризъм във вярата, да се отдадеш изцяло на Бог. Подобни неща винаги ще срещат подкрепа сред вярващите. Екстремизмът и фанатизмът вървят ръка за ръка с религията. Винаги е било така.

— Освен това са направили връзката между теб и семейство Рийд — съобщава Джезабел. — Някой е бил достатъчно мил, за да осведоми журналистите, че ти и екипът ти сте били във Вирджиния.

— Природата на звяра — казва Алън.

— Някой от тях споменал ли е католическата връзка на жертвите?

— Не, само тази с Проповедника.

— Добре.

Запознавам всички с разговора ми със заместник-директора и предложението ми ние да се справим с проблема относно изповедите.

— Вероятно това е най-добрият ход — съгласява се Алън. — Духовниците са малко докачливи за скандалите.

— Майка ми е католичка — обажда се неочаквано Джеймс. — Обича да ходи да се изповядва. Новината, че някой я е подслушвал през това време, би я убила. Големият въпрос сега е как го прави?

— Приключвайте със списъка с църквите.

— Агент Барет?

Отговарям на обаждане на мобилния ми телефон от номер, който не разпознавам.

— Да?

— Безпокои ви кардинал Адам Рос. Архиепископ на Лос Анджелис?

— О, здравейте, кардинале. — Намръщвам се. — „Кардинал“ правилната форма на обръщение ли е?

— Да, добре е. Както и Адам, ако желаете.

— Да се придържаме към „кардинал“. Как мога да ви помогна?

— Мисля, че въпросът е как можем взаимно да си помогнем, агент Барет. Преди около десет минути получих обаждане от директора на ФБР. Много обезпокоително обаждане. В момента пътувам с колата си към офиса ви. Ще ми отделите ли малко време?

Маниерите на този човек са безупречни въпреки очевидното напрежение в гласа му. Очаквах властен и надменен мъж, а получих олицетворение на любезността.

— Ще ви очаквам, кардинале.

Джоунс подсвирква.

— Това беше доста бързо. Приключих разговора си с директора преди около половин час.

— Как мина?

— Съгласен е с плана ти. Каза никога да не го разгласяваме, ако това е възможно.

— Познавате ли кардинал Рос, сър?

— Никога не сме се срещали. Не съм от хората, които обичат да ходят на църква, но ако е на бързо набиране на директора, значи е много властен човек. Отнасяй се добре с него.

— Правя го, сър, докато и другите се отнасят добре с мен.

— Кардиналството не е ли една от стъпките, които трябва да направиш, за да станеш папа? — пита Кали.

— Технически погледнато, всеки мъж католик, който отговаря на условията, може да стане папа — отвръща Джеймс. — Но на практика тази чест е запазена за кардиналите. Последния път, в който някой друг различен от кардинал е бил избран за папа, е било през 1378-а.

— Как се става кардинал? — питам аз.

— Папата ги назначава. Наричат ги „принцове на Църквата“. Очевидно това е голяма чест и се оказва след дълги години на служба. Първо ставаш свещеник, после вероятно помощник-епископ, после епископ и накрая архиепископ — позиция, която също се назначава от папата. Кардиналите се избират от архиепископите. Те са най-влиятелните хора в Католическата църква след самия папа. Те избират нов папа, когато старият почине. Понастоящем са само 180-200, което е много, много малък процент на глава от населението, като се има предвид размерът на Католическата църква. Грубо се падат по един-двама кардинали на осем-девет милиона католици.

— Предполагам, че имат пряка връзка с папата? — питам аз.

— Да.

Това ми дава много по-ясна представа за човека, който се качва с асансьора към офиса ни, за да се види с мен. Той ще е умен, упорит и свикнал да раздава нареждания. Най-важното за нас и за целите ни е, че този мъж може да взема решения и да дава заповеди, които другите ще послушат.

Надявам се да не е задник.

— Мислиш ли, че носят нещо под робите си? — пита Кали.

— Панталони, скъпа, всички носим панталони.

Обръщаме се по посока на гласа, който е плътен баритон и напълно характерен за един кардинал.

Адам Рос е изключително висок, около метър и деветдесет и пет. Много е слаб, макар и не нездравословно. Косата му е сива. Лицето му е издължено и се вписва чудесно с височината му; макар да не е грозно, то носи следите на годините. Според мен е минал шейсетте. Очите му са тъмни и ни гледат с определена тежест и сериозност. Облечен е в семпли черни дрехи, типични за духовниците: панталони, риза, сако и бялата якичка, от която виси голям сребърен кръст. Простотата на облеклото му обаче не може да попречи на силното му присъствие. Човекът изпълва помещението.

Явно е дошъл сам, което ме изненадва.

Протягам ръка.

— Добре дошли, кардинале.

Той се ръкува с мен и ми се усмихва. Държи ръката ми малко по-дълго от необходимото и оглежда белезите ми.

— Благодаря ви, че ме приехте.

Представям му останалата част от екипа ми. Той оглежда офиса ни с известен интерес.

— Значи тук хващате убийците.

— Опитваме се, да.

Кардиналът отива до дъската и разглежда имената. Крачи около бюрата и кима одобрително.

— Най-важната работа често се върши в скромна обстановка. — Той ни поглежда и се усмихва. — Преди някой да се е обидил, не казвам, че офисът ви е лош. Това беше комплимент.

— Ние сме обикновени хорица — изрича Кали.

— Мисля, че това ви изказване е едновременно истина и лъжа, агент Торн. Вие сте изключително съсредоточени в една-едничка ужасна цел, но определено разбирате сложността на злото по-добре от мен.

Кали се ухилва.

— Струва ми се, че преувеличавате.

Кардиналът се засмива. Смехът му е приятен. Богат и несъзнателен.

— Рисковете на професията. Уверявам ви, че не съм бил нечестен в преценката си.

— Много мило, но може ли да минем на въпроса? — намесва се Джеймс.

Той облича в думи собствените ми мисли, макар и с повече враждебност, отколкото ми се иска. Кардинал Рос се съгласява, без да показва обида или нещо подобно.

— Разбира се. Вашият директор ми се обади. Запозна ме с подозренията ви, че този човек поставя подслушвателни устройства в изповедалните. Съжалявам, че се налага да попитам, но бихте ли ми обяснили как стигнахте до това заключение?

Разказвам му за Проповедника, като отново пропускам оставените в раните кръстове. Споменавам му за разговора с отец Йейтс и безмълвното му потвърждение относно Розмари Зоненфелд. Кардинал Рос потрива чело, когато приключвам, и изглежда много, много обезпокоен.

— Имате ли нещо против да поседна?

Алън му дава стол.

— Разбирам и съм съгласен, естествено. Няма друг начин, по който е можел да разбере. Това е наистина ужасно, ужасно, ужасно. Ако се разчуе, ще разтърси много сериозно вярата.

— Сигурен ли сте, че всъщност не се тревожите от още бъдещи съдебни дела, заведени срещу вас? — пита подигравателно Джеймс. — Църквата ви свърши чудесна работа в укриването на педофили през годините.

— Джеймс! — скастрям го аз.

Кардиналът вдига ръка.

— Недейте, агент Барет. Определено заслужавам да бъда смъмрен по този въпрос. Никога не съм укривал педофил, но членове на моята Църква са го правили и това е много унизително. Притесненията ми не са свързани с публичността, независимо какво си мислите. Тук става въпрос за вяра. Някой от вас някога изповядвал ли се е?

— Аз — бързам да отговоря. — Когато бях малка.

Алън по никакъв начин не показва, че лъжа.

— Аз не съм — признава Кали. — Но това е хубаво, защото бих накарала някой беден свещеник да се изчерви.

Джеймс не отговаря.

— Можете ли да си представите как ще се почувствате, ако разберете, че някой друг освен вашия свещеник и Бог е слушал? Ще се разрази огромен скандал — това ще е нарушаване на най-основния, красив и доверен бастион на католицизма. Свещениците биха умрели, преди да нарушат неприкосновеността на изповедта.

— Кардинале — прекъсвам го аз, — не сме тръгнали на кръстоносен поход. Няма нужда да разгласяваме този факт. Нуждаем се единствено от вашето сътрудничество и достъп.

— Ще ги получите, разбира се. Няма как да не ги получите, но оценявам уверението ви. Истината е, че това ще се разчуе рано или късно. Сигурен съм, че някой друг ще стигне до същите заключения като вас. Но вие ще ми осигурите време.

— Няма да е лошо, ако заловим отговорника за всичко това — отбелязвам аз.

— Не мога да отрека, че сте прави. Какво искате да направя?

— Подготвихме списък на всички жертви и свързахме географските им местоположения с близките църкви. Трябва да се обадим във всяка една от тях и да разберем дали тези жертви са ги посещавали. След като потвърдим, ще говорим със свещеника ѝ и ще видим дали си спомня нашия човек.

— Веднага мога да ви осигуря трима души от екипа си. Те могат да се обаждат на свещениците и да им казват да ви сътрудничат, след което можете да разговаряте с тях.

Примигам насреща му изумена.

— Това ще е чудесно.

— Ще го уредя веднага.

35.

Джезабел, Кали, Алън и Джеймс са в телефонната зала с тримата свещеници, които ни изпрати кардиналът. Наблюдавам работата им известно време. Хората на кардинала са изцяло погълнати от нея. Няма никакво съмнение, че това са изключително сериозни мъже, свикнали да се справят със сериозни задачи. Тук са, за да свършат възложената им работа.

Очевидно в йерархията на Църквата се забелязва добре познатият феномен „когато кажа скачай, ти питаш…“. Хората на кардинала се обаждат на някого и без много бавене му обясняват изключително сериозно, че ще го свържат с човек от ФБР, на чиито въпроси свещеникът от другата страна на линията трябва да отговори честно и открито. Някой от моите хора взема телефона и провежда разпита. След това го подава обратно на хората на кардинала, които дават ясно да се разбере, че нищо от тази дискусия не трябва да бъде споделяно някога. След това затварят. Всичко е съвсем простичко, без излишен шум, бавене и оплаквания.

Оставям ги да си вършат работата, и се връщам в изпразнения Офис на смъртта, където да си подредя мислите. Толкова много неща се промениха през изминалите няколко дни. Пречупих се и отново се взех в ръце. Проповедника разкри пред света своето съществуване и аз последвах следата му до мрака на изповедалните.

Нуждая се от малко време да отстъпя назад, за да видя дърветата, а не цялата гора. Опитвам се да зърна човека, когото преследваме.

Той е умен. Идеите му не са нови, но са изпипани внимателно, с необходимата отдаденост. Убиецът не крие друг мотив под думите, които изрича. Той вярва в тях, те са нещото, което го кара да продължава напред.

Какви са тези думи?

В крайна сметка те се свеждат до истината, лъжите и греховете, загърнати в религиозно значение. Той не говори за истината като философско понятие. За него тя се върти около покаянието. Какво ми подсказва това?

Отгледан е като католик.

Кимам вътрешно. Да. Израснал е заобиколен от божествени образи, вина, тревоги и надежда, примесени със самопрезрение и самоопрощение. Гледал е Христос на кръста и се е чувствал задължен да страда.

Добре. Но защо му е трябвало да каже на света за това?

Защото смята, че светът не слуша.

Светът? Не. Това е само онова, което виждаме. Тук си имаме работа със сериен убиец. Това не е човек със силна вяра, който се е посветил да разпространи божието слово. Това е човек, който е прекарал двайсет години, а може би и повече, в търсене на хора с ужасяващи тайни, за да може да ги убие пред камерата. Както и да го погледнеш, каквито и убеждения да потърсиш, убийството винаги е гневен акт. Възможно е да не е пряко насочен към жертвата гняв. В интерес на истината, в повечето случаи, свързани със серийни убийци, става въпрос за неправилно насочен гняв, предизвикан от майка или баща и довел до непрестанно убиване.

Някой или нещо не са го разбирали в живота му. Някой или нещо, които са му били много близки, важни и свързани с представата му за него самия. Последствията от това са го разгневили и сега иска посланието му да не бъде заметено отново под килима.

Какво е посланието?

Няколко прости думи. Вече ги каза по няколко различни начина. Чувам ги като камбана в главата си: Не лъжи Бог.

Има един недостатък в логиката му, осъзнавам едва сега, една огромна, зееща дупка в твърденията му: хората, които уби, вече бяха изповядали греховете си. Направиха това, което им казваше, че трябва да бъде сторено. Коленичиха в изповедалнята и дадоха всичко от себе си, за да намерят кураж и да изрекат тежките думи.

Може би убиецът не е смятал, че жертвите му са били грешници. Вероятно те не са пример какво не трябва да се прави, а какво трябва да бъде направено. Може би фактът, че вече се бяха изповядали и си бяха осигурили място в рая, му позволяваше да убива, без да чувства вина, осигуряваше му оправданието, от което се нуждаеше, за да наруши една от заповедите, с която, изглежда, всички сме съгласни: „Не убивай!“.

Или може би, мисля си аз, тук нещата отиват по дяволите. Може би това е мястото, на което спира да действа логично и започва да се държи като луд. Създал е църква от идеи, но я е построил от убийства, с костите на жертвите си.

Може би, мисля си аз, въпреки всичките му речи за истината той е този, който лъже най-много.

Усмихвам се на тази мисъл. Харесва ми идеята, че изневерява на себе си и принципите си. Много ми харесва.

Ти не си различен. Поглеждам всички тези имена и виждам точно това. Също като останалите чудовища и ти не говориш с Бог, не говориш с мен; в крайна сметка говориш на някого, когото си познавал, и независимо колко много пищиш, той вероятно няма да те чуе.

Часът е десет. Всички сме се събрали в Офиса на смъртта и слушаме Джеймс, който обяснява какви са резултатите от телефонните обаждания.

— Успяхме да потвърдим точните църкви за около деветдесет процента от жертвите, убити през последните пет години. По-назад от тези пет години процентът е доста по-малък, защото свещениците са се сменяли.

Не се бях замисляла за това, но има логика. Католическата църква сменя персонала си също като всяка друга институция.

— Искам да отбележа, че свещениците от църквите, които жертвите са посещавали, си спомниха за тях без особено напомняне. Почти винаги става въпрос за жени в тежки моменти от живота им, които са се променили към добро. Има и някои изключения, разбира се, но в общи линии е така.

— Това съвпада с начина му на работа — съгласявам се аз. — Онези, които са се пречиствали, са променяли посоката в живота си.

— Подбирал е добре църквите. Повечето от тях, с няколко изключения, много приличат на „Спасителят“. Управлявани са от свещеници, които се опитват да помогнат на изпадналите в тежко положение.

— В тези църкви е била най-голяма вероятността да попадне на изключително проблемни хора — отбелязва Алън. — Такива, които няма да липсват на никого.

— Ето ги и лошите новини. Никой от свещениците, с които разговаряхме — нито един — не си спомня някой съмнителен индивид по времето, когато жертвите са изчезнали.

— Съвсем нищо ли не помнят? — питам аз.

— Не. Бяхме пределно ясни какво търсим. „Спомняте ли си някого, който е напуснал горе-долу по същото време, когато тази жертва е изчезнала?“ Нито един положителен отговор на този въпрос.

Изумена съм. Не съм изненадана, че повечето не са забелязали нищо. Бил е внимателен, а хората не са особено наблюдателни… но никой да не си спомня нищо? Това е много странно.

— Имало ли е някакви чистачи?

— Попитахме и това, разбира се. Повечето от тези църкви са прекалено бедни, за да плащат на някого да чисти. Сами вършат тази работа.

Поклащам глава.

— Да опростим малко нещата. Нуждаел се е от достъп и е трябвало да се впише. Особено в подобна среда. Тези църкви са малки, а енориашите са задружни. Ще е много трудно някой непознат да се присъедини към тях и да не изпъкне.

— Може да се преструва на един от тях — предполага Кали. — На отхвърлена душа като всички останали.

— Тогава защо свещениците не си спомнят нищо? Той е щял да си тръгва, след като си е свършил работата. Освен това, ако съдим по отец Йейтс, си имаме работа със свещеници, които са свикнали да си държат очите широко отворени. Наясно са, че не проповядват пред паство от невинни овчици.

— Всичко това е много разочароващо — отбелязва Джезабел.

Мобилният на Джеймс иззвънява.

— Да? Какво? Добре. Благодаря. — Затваря. — Това бяха „Компютърни престъпления“. Имаме нов опит от страна Проповедника да качи клип на User-tube. Прихванали са го и сега ми го изпращат на имейла. Казаха, че е различен.

— В какъв смисъл? — питам аз.

— В този няма жертва, но ни съобщава, че съвсем скоро ще има такава.

— Виждам, че служителите на реда продължават да работят усърдно, за да премахват видеоклиповете ми от уебсайта, на който реших да ги публикувам. Това е разбираемо и определено не е неочаквано. Вече няма чак толкова голямо значение. Онези клипове, които качих, намериха своя път до хард драйвове по целия свят. Споделят се чрез новинарски групи, имейли и други сайтове за видеоклипове. Такова е естеството на интернет и причината да го избера като своя медия. Осъзнавам обаче, че това става все по-трудно. Силите на реда ще се опитват да спират посланията ми. Но и това не е неочаквано. Поради тази причина този видеоклип е изпратен директно на вас, онези, които ме преследвате. Осигурих ви всичко необходимо, за да ме намерите. Ако не го сторите, в следващите четиресет и осем часа ще убия отново. — Проповедника млъква за миг. Палецът му спира да се движи върху броеницата. — Ще го кажа пак: дадох ви всичко, от което имате нужда, за да ме откриете. Досега трябва да ви е станало ясно, че никога не лъжа и спазвам обещанията си. Намерете ме.

Клипът свършва.

— Защо иска да бъде заловен? — пита Кали.

— Това е следващата крачка — отвръщам аз. — Сега си мислите, че има публика. Почакайте да влезе в затвора. Ще се превърне в истинска знаменитост. Идеите му ще се разпространяват свободно, докато не забият иглата на смъртта в ръката му.

— Това ще го превърне в мъченик. Едва ли ще има нещо против подобна съдба — отбелязва Джеймс.

— Да се върнем на дъската — казвам аз и отново започвам да крача напред-назад. — Каза ни, че можем да го намерим с информацията, с която разполагаме. Също така ни увери, че никога не лъже. Съмнявам се наистина да е така, но в този случай му вярвам, защото той иска да го заловим. Пропускаме нещо. Какво е то?

Алън въздиша.

— Никога не съм бил особено добър в логическите задачи. Дай ми списък с хора за разпит и ще се радвам да работя, докато краката ми се подбият. Това е твоя територия, Смоуки. Твоя и на Джеймс.

— Трябва да е нещо просто — казва Джеймс и разглежда написаните на дъската имена. — Пропускаме го, защото е очевидно. Както пропуснахме, че изповедалните са източникът на информацията му. Те бяха пред очите ни през цялото време, затова не ги видяхме; бяха част от пейзажа.

— Прекалено очевидни — изрича Джезабел.

— Точно. Крие го пред погледа ни чрез съвсем лека дегизировка. Това нещо си е на правилното място, а ние неправилно търсим друго.

Спомням си какво казах в началото на заместник-директора относно Проповедника. Казах му, че е бил дегизиран на самолета с нещо простичко и вероятно с една-единствена отличаваща се особеност.

Нещо вътре в мен щраква.

Опитвала съм се да описвам този феномен на други хора, момента, в който внезапно осъзнавам нещо. Имам чувството, че губя време, сякаш част от съзнанието ми се изключва за милисекунда. Винаги съм се чудила какво се случва в тази милисекунда. Какво пропускам? Отговорът е прост: нещото, което трябва да видя, е пред мен, но все още не съм готова да го разбера. Възвръщам си изгубеното време, когато това се случва.

Току-що се случи точно това и се чудя: какво трябва да разбера? Какво е това нещо, което трябва да видя?

— Говори ми, Джеймс — промърморвам аз. — Изброй ми частите на проблема една по една.

Той не ме пита защо; вървели сме по този път и преди.

— Избира жертвите си според изповедите им. Способен е на това, защото поставя подслушвателни устройства в изповедалните в църквите, които се опитват да помагат на по-проблемните хора от обществото. Паствата на тези църкви обикновено са малки задружни общности.

— Спри. Защо са толкова задружни?

— Заради общо минало?

— По-просто е от това — отговарям аз. — Те имат само самите себе си. Никой друг не ги приема такива, каквито са, с всичките им проблеми и недостатъци.

— Така е… което ни връща обратно на същия път: хората са гледани под лупа, когато се присъединят към подобна група, и се забелязва, когато си тръгнат. Никой не си спомня мъж, който е напуснал по същото време, когато жертвите са изчезвали.

Точно пред очите ти е, точно пред очите ти е, точно пред очите ти е…

Думите се надигат в мен като безспирни вълни, които никога не стигат брега. Подлудяващо е. Опитвам се да бъда Луната и да ги привлека към мен с гравитацията си. Приближават се, но изчезват, преди да се разбият.

— Продължавай — казвам аз.

— Нуждаел се от достъп, затова е трябвало да бъде там, но никой не си го спомня.

Насилвам се.

Вълните стигат брега.

Точно пред очите ти е…

— Защото той не е бил там — отвръщам развълнувана аз. — Разбирал е как действат групите, в които е трябвало да се внедри.

Разбирал е създаваната интимност, когато признаеш, че си отрепка, но хората, пред които го признаваш, те приемат, защото, хей, те също са отрепки.

— Искаш да кажеш, че някой работи с него — казва Джеймс. — С какво това е по-различно? Пак ще направи впечатление, ако си тръгне по време на изчезването на жертвите?

— Точно така. Но той не си е тръгвал, когато са изчезвали жертвите. Изчаквал е малко, може би няколко седмици, дори месец, и след това се е измъквал. Не се е нуждаел от алиби, защото е бил заедно с паството, когато жертвата е била отвлечена и убита.

Джеймс се намръщва.

— Теорията ти се базира на много предположения.

— Обаче логични, не мислиш ли?

— Да, така е — съгласява се той. — Трябва отново да се обадим на същите хора, но този път ще разширим обсега на въпросите си. Ще питаме за мъже, които са си тръгнали скоро след изчезването на жертвите, но не веднага.

— Питайте също кой е бил близък с жертвите — добавям аз. — Бил е до тях. Събирал е информация, запознавал се е с живота им.

— Знаеш ли, най-логично би било, ако са били последователни в действията си — намесва се Алън.

— Не те разбирам — казвам аз.

— Жертвите им са били нестабилни и непостоянни хора. Трябвало е да поставят бръмбара, да намерят жертва и да направят своя ход. Не са можели да си позволят да напуснат и да се върнат обратно, защото по този начин са рискували избраната жертва да се премести. Трябвало е да останат на същото място, докато не изпълнят задачата си.

— Е, и?

— Това означава, че е минавало много време между убийствата, нали? Избирал е жертва, хващал я е, снимал я е, убивал я е и се е местел на ново място. Това е сериозна логистика. Ние обаче разполагаме с три трупа за две седмици. Лиза Рийд, Розмари Зоненфелд и Валъри Кавано. Струва ми се, че е трябвало да стреля направо с поне една от жертвите, що се отнася до събирането на информация, не мислите ли?

— Доста добро предположение — съгласява се Кали, — но с коя?

— Лиза Рийд. — Джеймс го изрича в момента, в който си го помислям. — Трябва да е с нея. Тя е единствената различна жертва, единствената, която не е родена жена.

В мен отново се надига вълнение. Вълните се събират, тръгват напред и заплашват да стигнат заедно брега.

— Точно сега трябва да се съсредоточим върху Лиза и Розмари. Как е избрал Лиза? Как е попаднала в полезрението му? Тя не е ходела в обичайните му свърталища. Той е тръгнал след нея, не тя е отишла при него. Как въобще е разбрал за нея? Розмари е една от последните му жертви и има голяма вероятност отец Йейтс да си спомни нещо, някого, който е бил близък…

Спирам да говоря, когато една голяма вълна, една огромна вълна се разбива в брега, а грохотът ѝ не иска да стихне.

Точно пред очите ти е…

— Той вече ми го каза — прошепвам аз.

— Какво ти е казал? — пита Кали.

— Йейтс ми каза кой ѝ е бил близък, когато поискахме да говорим с приятелите на Розмари. Тя имаше само една. Андреа. — Преглъщам и поглеждам Алън. — Обади се на Йейтс. Разбери каква е фамилията на Андреа и провери миналото ѝ. Имам чувството, че ще разберем, че всичко е измама и тя отдавна си е заминала.

36.

— Лиза Рийд се превърна в един вид вътрешен скандал за Църквата — споделя ми кардинал Рос. — Свещеникът на нейната църква е млад мъж, отец Стрейн. Той е част от малка, но нарастваща група свещеници, които са млади, умни и склонни към несъгласие — макар и уважително — по някои теми с Рим.

— Предполагам, че изповядването на транссексуален е една от тях?

— И да, и не.

Намръщвам се.

— Звучи ми сложно.

— Позицията на Църквата относно хомосексуализма не се е променяла. Хомосексуалността се смята за грях. Транссексуалните индивиди, които сменят пола си от мъж на жена, се смятат за хомосексуалисти, които са се възползвали от ползите на съвременните технологии, за да променят външния си вид според вътрешните си желания. Фактът за тази промяна не се взема под внимание от Църквата и не премахва истината, че Бог ги е създал такива, каквито са се родили.

— Значи транссексуалните се считат за хомосексуалисти.

— Да.

— Споменахте промяната на пола от мъж на жена, а какво мислите за жените, които се променят в мъже?

— Стандартите са еднакви. Хомосексуалността е грях.

— В такъв случай какво прави един хомосексуалист, който иска да бъде римокатолик?

— Могат да се изповядват и са поощрявани да го направят едва когато отново станат такива, каквито Бог ги е създал, и следват предписанията в Библията. Ако не могат да станат отново напълно „нормални“ — да се оженят за човек от противоположния пол, то поне трябва да пазят целомъдрие. Преди някое от тези две неща да се случи, те нямат право да участват в литургии или други подобни служби.

— В такъв случай… не разбирам. Какъв е бил конфликтът със Стрейн?

— Двустранен. Първо, Стрейн даде причастие на Декстър Рийд.

— И второ?

— Енориашите се оплакаха. На различните места нещата стоят по различен начин, агент Барет. Хомосексуалистите в църквите в Лос Анджелис могат да очакват различно отношение от онези в Тексас.

— Ах, разбирам.

— Отец Стрейн беше предупреден, нищо повече. Казахме му да спре да дава Причастие на Декстър Рийд и да бъде по-предпазлив във взаимоотношенията си с него. Той отказа.

— Какво се случи с отеца?

— Нищо.

Начинът, по който отговаря, ми подсказва, че нещо липсва, нещо от рода на „нищо засега“.

— Какво ще се случи с него?

— Това е в Божиите ръце.

Усмихвам се и поклащам глава. Успокояващ е фактът да видя, че бюрокрацията си е бюрокрация навсякъде по света. Нещо ми подсказва, че отец Стрейн не бива да очаква повишение в службата. Може би не му пука за това.

— Кардинале, търся връзката. Как Лиза Рийд е привлякла вниманието на Проповедника? Всичко това стигнало ли е до новините?

— Не и до сериозните, доколкото ми е известно. Случаят се спомена в няколко религиозни блога и новинарски групи. От време на време дори в Църквата се водят дебати относно хомосексуалността и по какъв начин хомосексуалистите да се облагодетелстват от Божията милост. Темата е доста гореща, както сама можете да си представите.

— Сигурно е точно това — промърморвам аз. — Може би е следил религиозните блогове.

— Агент Барет, смятате ли, че отец Стрейн е в опасност? Този човек ще го погне ли, защото е пуснал Декстър в паството си?

Забелязвам, че двамата продължаваме дебата, за който спомена преди малко — аз казвам Лиза, а той Декстър. Домат — доматите, само дете в случая говорим за човек. Изглежда, кардиналът не уважава онова, което Лиза се е опитала да направи, да бъде и да изпитва.

— Не мисля. Лиза е била инструмент за него, начин да привлече вниманието ни към делото си. Искал е да излезе от тъмното с гръм и трясък. Лиза е била чудесна възможност — политическата кариера на семейството ѝ, нейната скандалност. Вирджиния е доста далеч от обичайното му поле на действие. Смятам, че си е свършил работата и след това си е тръгнал. Трябва да разговарям с отец Стрейн.

— Разбирам.

Алън надниква в офиса ми.

— Имам нещо ново — казва той. Изглежда развълнуван.

— Кардинале, трябва да затварям. Оценявам помощта ви.

— На разположение съм, когато се нуждаете от мен, агент Барет.

Сигурна съм, че си, мисля си аз, докато затварям. Не искаш още скандали точно в този момент, нали?

Лекцията му относно хомосексуалността и отказът му да използва името на Лиза, разбужда стария ми гняв към Католическата църква. Някога обичах чистотата на молитвата. Бяхме само аз и Бог. Беше простичко и намирах утеха в това. Така и не разбрах и не приех нетолерантността на Църквата, нежеланието ѝ да мисли извън рамките и да погледне малко по-надалеч. Като че нищо не се е променило оттогава.

— Какво има? — питам аз.

— Андреа е казала на отец Йейтс, че името ѝ е Андреа Тру.

— Тру? Шегуваш ли се?14

— Да, знам, голям майтап, ха-ха-ха. Права беше. Името ѝ е фалшиво. Лице на име Андреа Тру никога не е работило за полицейския участък в Охайо. Няма такова име в АСПО, КОДИС и останалите.

— Вероятно е просто скитница, която е дала фалшиво име — предполага Кали.

— Това ще е голямо съвпадение — отвръща изпълнен със съмнение Алън.

Поклащам глава.

— Няма начин. Тя е част от това.

Трупаме точки, мисля си. Наближаваме развръзката. Всичко набира скорост.

— Кали, ти идваш с мен в „Спасителят“. Вземи си нещата. Алън, свържи се с отец Стрейн във Вирджиния. Накарай го да си спомни за някого, който е бил свързан или се е интересувал от Лиза. Подхвани нещата от другия край — търси последния човек, когото би заподозрял в нещо подобно.

— Смятай го за свършено.

Отец Йейтс продължава да изглежда обезпокоен. Чувствам се зле, защото ще му разваля още повече настроението.

— Андреа Тру е фалшиво име, отче — съобщавам му аз.

— Това не е толкова необичайно тук.

— Няма никаква Андреа Тру, работила за полицейски участък в Охайо.

Свещеникът прокарва ръка през косата си. Очите му намират Исус. По колко пъти на ден поглежда към този олющен Спасител в търсене на утеха?

— Смяташ, че е работила с Проповедника, нали?

— Да.

Обяснявам му как съм стигнала до това заключение. Той посърва все повече и повече, докато му разказвам вероятния начин на работа на убиеца: проникване в паството, поставяне на подслушвателни устройства в изповедалнята, избиране на жертва, сближаване с нея, предаване на тази жертва на партньора ѝ и навъртане наоколо още известно време след изчезването на жертвата, за да не буди подозрение. Отец Йейтс не желае това да е истина, но е работил прекалено дълго с отритнати от обществото хора, за да пренебрегне доказателства за извършени злини, когато му бъдат предоставени.

— Има логика във всичко, което казваш, Бог да ми е на помощ. Андреа си тръгна на следващия ден, след като говорихте с нея. Каза, че е време да се прибере у дома и да възобнови отново живота си. — Гласът му е изпълнен с горчивина. — Доверих ѝ се. Приех я, дадох ѝ причастие и я опростих. Прегърнах я, когато ми разказа за мъртвия си син и докато плачеше за него.

Кали не е промълвила до момента.

— Понякога са чудесни актьори, сладкишче — казва тя. — Проблемът не е в това, че си сляп или глупав, просто те са способни на заслужаващо „Оскар“ изпълнение, когато е необходимо.

Отец Йейтс я дарява с тъжна усмивка, но е повече от ясно, че не намира никаква утеха в думите ѝ.

— Как мога да ви помогна?

— Смятам, че Андреа е оставила нарочно нещо за нас. Краят на играта за тях наближава. Те искат да ги хванем, но също така искат да се потрудим. Той каза, че ни е осигурил всичко необходимо, за да ги намерим.

— Има ли нещо тук, около което Андреа постоянно се е навъртала? — пита Кали. — Нещо, което е докосвала често или му е обръщала прекалено голямо внимание?

Очите на свещеника се ококорват.

— Кажете ни какво е, отче? — питам аз.

— Потирът. Тя помоли да го чисти. Каза, че обича да докосва потира, че я кара да се чувства по-близо до Бог.

— Това вероятно е било истина — казвам аз.

— Може ли да го видим? — пита Кали.

— Разбира се. Изчакайте тук, моля.

Отец Йейтс излиза и след малко се връща с чанта, завързана с връв. Прави ни знак да отидем до олтара.

— Оставете го долу, отче — моли го Кали.

Той изпълнява молбата ѝ.

Колежката ми си слага ръкавици. Не бърка в чантата, за да извади потира, а вместо това отваря горната ѝ част и я смъква до долу. Потирът е златен и проблясва дори на слабата нощна светлина на църквата.

Кали изважда флуоресцентно фенерче и изследва повърхностите му с него.

— Няма нищо отвън — констатира тя. — Нито петънце.

Изпълва ме разочарование, но то бързо е заменено от една идея.

— Провери дъното, под основата. Обзалагам се, че повечето хора пропускат това място, докато го чистят. Ако е искала да ни остави следа, то в такъв случай го е направила на място, което няма да бъде почистено случайно.

Кали вдига потира и го подлага на светлината. Поглежда ме и се усмихва.

— Бинго. Имаме хубав и ясен като летен ден отпечатък.

През тялото ми преминава електричество. Все още не е дошъл краят на играта, но сме се насочили към него.

Кали поръсва отпечатъка със специалния си прах и го прехвърля на тиксо. След това залепя тиксото на бяло картонче. Прави дигитални снимки на отпечатъка, за да имаме резервно копие, ако се случи нещо с картончето.

Светкавицата на фотоапарата изглежда някак си чужда на това място. Исус и олтарът се появяват за миг на проблясъка и отново се завръщат в сенките, създадени от пламъка на свещите. Потирът просветва, все едно е погълнат от огън.

Гледам го втренчено и се чудя кога точно се случи това? Как се озовах тук? Когато бях момиче, пиех от подобна чаша и смятах, че по този начин се приближавам до Бог. Сега означава, че съм по-близо до едно чудовище.

Това избор ли е, питам себе си. Чудовищата или Бог? Възможно ли е да се доближавам толкова много до тях, да ги разбирам толкова добре и все още да има място вътре в мен за божественото?

Светкавицата проблясва отново и аз потръпвам на болезнената ѝ брилянтност — светлина, която няма нищо общо с Бог, съвсем нищо.

— Това е всичко, от което имам нужда — казва Кали.

Обръщам се към отец Йейтс.

— Трябва да вземем потира, отче.

Той се намръщва.

— Направете го. Доколкото зависи от мен, повече никога няма да бъде използван.

— Нима отпечатъкът ѝ заличава присъствието на Бог? Мисля, че ѝ приписвате доста голяма сила.

Свещеникът намира онази усмивка, с която ме даряваше през цялото време, през което го предизвиквах със собственото си неверие и горчивина. Една лъжица толерантност, две щипки състрадание, доброта, доброта и здраво разбъркване.

— Не, не е заради това. Просто няма да позволя някаква част от тях да съществува заедно с този свят момент. Не го заслужават.

Мисля, че разбирам какво има предвид. Отец Йейтс беше обезпокоен от последните събития, но вярата му никога не е била в опасност. Недоверието в Бог е в моята градина, той винаги е бил лоялен.

— За какво ще се молите сега, отче?

— За правосъдие, разбира се.

Изкривявам уста, докато се изпълвам с още от тази мрачна горчивина. Като че ли няма край.

— Моето правосъдие или това на Бог?

— Няма нужда да се моля за Неговото. То е сигурно. Ще се моля за твоето.

— Много сме близо — казва Кали, докато шофираме обратно към службата. — Съвсем скоро ще разберем кои са.

— Да.

— Сигурно е хубаво да притежаваш вярата на този човек.

— Предполагам, че е така. Да считам ли, че ти не вярваш като него?

Приятелката ми се засмива и лапа хапчето викодин, което държи в ръката си.

— Вярвам в себе си и в неколцина избрани, което си е достатъчно трудно.

По дяволите, мисля си аз.

— Ами ти? — интересува се тя.

— Питай ме пак, след като го заловим. Ще ти кажа нещо, ако обещаеш да си държиш голямата уста затворена.

— Това е най-тежката обида, която съм чувала — въздиша тя. — Но ще ти позволя да ми кажеш.

— Двамата с Томи смятаме да живеем заедно. В разгара на всичко това поне успях да разбера чувствата си и няма как да не призная, че отец Йейтс изигра голяма роля.

Кали остава мълчалива за момент.

— Много се радвам за теб, Смоуки.

Гласът ѝ е изпълнен с облекчение, изпуска напрежението и това ме озадачава, докато не я поглеждам и не разбирам.

— Тревожиш се прекалено много за мен, Кали. Щях да се оправя.

— Това е… — Тя преглъща, поклаща глава и ме дарява с една от онези мегаватови усмивки. — Това е едно от многото неща, които добрите приятелки правят.

Пресягам се, за да я докосна, но бързо си отдръпвам ръката. Интимността с Кали е съвсем друг танц.

— Да вървим да хванем убиеца, приятелко.

Това можем да го споделим. Няма проблем.

37.

— Отец Стрейн беше много отзивчив — казва Алън. — Когато му обясних какво търся и защо, той веднага се сети. Инвалид. Някакъв тип в количка, който бил пияница и един ден излязъл на улицата, бил блъснат и парализиран от кръста надолу. Сприятелил се с Лиза Рийд.

— Хитро. Защо името му не изскочи, когато Лиза беше убита?

— Бил е умен. Измислил е някаква история, че отива да се сдобри с дъщеря си. Трябвало е да лети за Калифорния, за да се срещне с нея, няколко дни преди пътуването на Лиза. Предполагам, че вече е убил Амброуз, преди да напусне църквата. Вероятно е останал в къщата му, докато Лиза тръгне, и след това я е последвал до Тексас и обратно.

Във всичко това има логика и то подобрява представата ни за него: интелигентен, решителен, организиран. Във всички предишни убийства е изпращал Андреа при жертвите. Тя е била тяхното публично лице. С Лиза е можел да излезе под светлината на прожекторите. Сигурно това е било много задоволително за него.

— Алън, искам двамата с Кали да си размените местата и да провериш отпечатъка от „Спасителят“ в АСПО. Кали, искам да се обадиш на криминолозите в Западна Вирджиния. Нека отидат в църквата на Стрейн и да проверят дали там също има отпечатък.

— Мислиш ли, че ще е на потира?

— Той ще е първото нещо, което бих проверила.

Нашият човек не би устоял. Все пак вече не се крие, нали? Вероятно се е усмихвал, без дори да го съзнава, когато е оставил отпечатъка си за нас.

— Готово — провиква се Алън.

Отивам бързо до бюрото му. На монитора му има снимка на Андреа Тру. На нея е по-млада, с по-къса коса, но няма никакво съмнение, че е тя.

— Франсис Мърфи — прочитам аз. — Защо е в базата с данни?

— Има криминално досие. — Алън скролва надолу. — Виж това: арестувана е за нападение над католически свещеник. Същият този свещеник по-късно е бил арестуван за посегателство срещу дете и… нека видим… съдията не я е оневинил, защото не е била едно от децата, които духовникът е насилвал. Падал си е по момчета.

— Известни съучастници?

Алън натиска клавиш и на монитора се появяват три думи, които карат дъха ми да спре.

— Брат, Майкъл Мърфи — прочитам на глас. — Погледни го.

Снимката на Майкъл Мърфи се появява на екрана. Той е мъжка версия на сестра си и притежава същите големи тъжни очи. Симпатичен е, макар и не красавец. Лицето му е грубо, но симпатично; едва ли би имал проблеми с жените.

— Участвал е в нападението срещу свещеника — отбелязва Алън. — Преди двайсет години. Не е оневинен, тъй като също не е бил един от насилваните.

— Какво друго имаме за него?

Колегата ми натиска още няколко клавиша и на монитора се появяват криминалните досиета на двамата.

— Добре познатият модел — констатира той.

Списъкът с престъпленията им започва от времето, когато са били на осемнайсет и продължава още четири-пет години. Дребни кражби, измами, фалшифициране на чекове, нищо голямо. След това, когато и двамата са на двайсет и две, всичко приключва. Няма нищо друго освен нападението над свещеника.

— Виж рождените дати — казва Алън.

— Двайсет и втори януари и двайсет… и втори януари? — примигам. — Те са близнаци.

— Мислиш ли, че ще им ходят еднакви затворнически гащеризони?

Гласът на Кърби ме стряска. Промъкнала се е зад нас, без да я усетим. Бях толкова погълната от откритията ни, че не я забелязах.

— Близнаци, които работят в екип? — промърморвам аз. — Как ли се случват нещата?

— Той командва парада — казва Кърби. — Погледни я. Слаба е, личи си по очите ѝ. — Гласът ѝ е изпълнен с презрение. — Веднъж попаднах на екип убийци, които бяха брат и сестра в… е, някъде другаде. Цялото им семейството беше такова. Дори баща им го биваше в убиването на хора. Беше един вид сладко.

Хвърлям ѝ раздразнен поглед. Тя ми се ухилва насреща.

— Разбирам от намеци. Ще поговоря по-късно с Кали. Забавлявайте се с Дик и Джейн.

Измърморвам нещо в отговор, докато Кърби си тръгва.

Слаба, а? Спомням си я как беше влязла в ролята на Андреа, как се беше отдала на тази личност. Не мога да се съглася с Кърби. Чудя се дали белезите на ръката ѝ бяха фалшиви? Или се беше нарязала в миналото, за да може перфектно да изиграе ролята си на човек, опитал да се самоубие? Най-логичният отговор е също толкова тревожен, колкото тези двамата.

— Хайде да ги намерим, Алън.

Напът сме да те заловим, Проповеднико. Двамата със сестра си може и да споделяте всичко, но ще умрете разделени. Ще се погрижа за това.

— Тъкмо сканирам отпечатъка и ще ти го изпратя на имейла — казва Кали. — Дай ми секунда, за да го сравня с този на господин Мърфи, и ще разполагаме с потвърждението, от което се нуждаем.

— Алън, докъде стигнахме с установяването на вероятните местоположения на тези двамата?

— Все още работим по въпроса.

Вратата на офиса се отваря и вътре влизат Джеймс и Джезабел. Физиономиите и на двамата не са особено лъчезарни.

— Имаме ново съобщение от Проповедника. Гледах само началото, но той ни показва лицето си и ни поздравява, че сме разбрали кой е.

— Мамка му — казваме в унисон двамата с Алън и се споглеждаме.

— Някак си е държал под око „Спасителят“ — казвам аз. — Знаел е, че има само една причина да се появим там — онова, което ни е оставил.

— Мислиш ли, че ще се опита да избяга? — пита Алън.

— Не знам. Мисля, че иска да бъде заловен, но сега, след като това наистина ще се случи… — Свивам рамене. — Може да са си променили решението. Пусни клипа, Джеймс.

Той сяда на компютъра и всички го заобикаляме с изключение на Кали.

Няма никакви букви в началото на клипа, нито пък някакъв монтаж. Той комуникира с нас в реално време, доколкото тази медия го позволява. Другата разлика е, че сега виждаме лицето му.

Разглеждам го внимателно и установявам, че Майкъл Мърфи е смирен човек. Той е сигурен. Той прави това, което трябва да направи, и вечер си ляга, без да има съмнения дали е добро, или лошо човешко същество. Той спокоен, сдържан, щастлив. Гласът му е почти приятелски.

— Разбрах, че служителите на реда, отговорни за намирането ми, най-накрая са разбрали кой съм аз. Не мога да ви опиша колко съм щастлив от този факт. Двамата със сестра ми се подготвяхме за този момент от двайсет години. Двайсет години се крихме, планирахме и правехме саможертви. Мнозина ще попитат: „Защо? Ако имаш нещо за казване, защо просто не го кажеш?“. Мисля, че отговорът на този въпрос е повече от ясен. Погледнете какво е днешното общество. Живеем в един свят, в който идеята за душата все повече и повече се потъпква, докато в един момент не изчезне напълно. Човечеството е подвластно на плътта, а плътта, страхувам се, вярва само на това, което вижда. Говорете на плътта за истината и тя ще подсмръкне и ще отговори: „Истина ли? Каква истина? Не виждам никаква истина. Виждам само секс, наркотици, забавления“.

Знаех, че ако искаме да докажем гледната си точка — продължава Проповедника — и да върнем хората обратно при Бог, трябваше да им покажем. Трябваше да видят с очите си и да чуят с ушите си. Едва тогава щяха да разберат със сърцата си. И това сработи, слава на Бога. Резултатите от опуса вече са налице. Започнаха дискусии по целия свят. — Той взима някакъв лист от масата и чете: — „Проповедника ми отвори очите и сега знам, че мога да премахна това пространство, което поставих между мен и Бог, пространство, създадено от лъжите, от които не исках да се отърва. Изслушах думите му, отидох в местната църква и се изповядах за първи път от десет години насам“.

— Отвратително — казва Кали и захапва устна. — Изповяда ли се също така, че си се съгласил с убиец?

Обзема ме неудобство. Аз също бях подтикната към изповедалнята от Проповедника.

Ще се реванширам, като го заловя.

— Това е един от много примери. Не всички са съгласни с мен, разбира се, но важното е, че говорят за това. Обсъждат темата за истината, лъжата, греха, Бог, изповедта и спасението. Пламъкът е запален отново, слава на Бога. Опитите да се попречи на посланието ми, са безнадеждни в наши дни. Копия на този и всичките ми останали клипове са записани на дискове и изпратени на медии, автори, религиозни учени и скептици по целия свят. Посланието може да бъде забавено, но не и спряно.

— Прав е за това — съгласява се Джеймс.

— Сигурен съм, че двамата със сестра ми ще бъдем заловени съвсем скоро.

— Прав е и за това — изръмжавам аз.

— Приветстваме подобна развръзка. Тя е следващата крачка по пътя, който сме избрали. Време е да започнем да проповядваме в затвора, да бъдем на разположение за дискусии, въпроси и интервюта. Преди това да се случи, сметнах, че е важно да покажа, че можем да практикуваме това, което проповядваме. Ела тук, Франсис.

Франсис, която срещнах като Андреа, се появява пред камерата. Тя също изглежда смирена. Почти сияе. Двамата са по-привлекателни заедно, отколкото поотделно — светлина и огледала, които се отразяват едни в други. Тя се усмихва на брат си и се обръща към камерата. Той продължава да говори.

— Двамата с Франсис сме близнаци. Бяхме родени и живяхме здрави и това, както съвсем скоро ще разберете, беше първият дар на Бог към нас. Можеше да бъде много, много по-различно. Водихме труден живот, който не беше лишен от грехове и лъжи. Отклонявали сме се от Божията пътека повече от веднъж. Време е да направим онова, което караме другите да правят: да се изповядаме.

— Това ми се иска да го чуя — промърморва Алън.

— Баща ни — започва Проповедника — беше католически свещеник.

38. Греховете на Майкъл и Франсис Мърфи

Майкъл клекна зад завесата и внимателно, изключително внимателно допря ухо до едната от стените на изповедалнята. Вътре беше госпожа Стивънс с русата коса и огромните гърди. Госпожа Стивънс специализираше в сладострастни грехове, което я правеше доста интересна разказвачка.

Майкъл затвори очи и отвори едва уста. Отне му известно време, но след малко гласовете зад дървената преграда станаха по-ясни.

— Не мога да спра да се докосвам, отче.

Последва кратко мълчание. Майкъл си представи как свещеникът прикрива въздишката си.

— Къде се докосваш, дете мое?

Дълбоко вдишване.

Този въпрос ѝ харесва, помисли си Майкъл.

— Между краката, отче. Под гащичките ми и между устните на путката ми.

Устата на момчето се отвори още повече. Що за уличница използваше думата „путка“ в изповедалня?

Скастри се за собственото си лицемерие. Лицемерието беше форма на гордостта, а гордостта беше грях. В интерес на истината, цялото това нещо го възбуждаше изключително много. Само като си представеше госпожа Стивънс (с русата коса и огромните гърди) как се докосва там долу, по дяволите, само като си представеше гащичките ѝ и… Това доста тревожеше въображението му.

Разбира се, трябваше да изповяда всичко в изповедалнята. Трябваше да признае — отново, че се крие зад завесата, за да подслушва споделянето на най-съкровените моменти на хората. В този случай можеше да добави и своите похотливи мисли към греховете си.

Всичко това се усложняваше още повече от факта, че свещеникът, на когото трябваше да се изповядва, беше негов баща. Не просто отец, отца и отче, а собственият му татко. Нямаше начин обаче. Изповядването беше задължително и Майкъл никога нямаше да си позволи да го пренебрегне, независимо каква беше цената. Стореше ли го, щеше да си осигури еднопосочен билет към вечните адски огньове. Майкъл вярваше в ада. Никоя тайна не струваше толкова скъпо, че да отиде в него.

Едно от многото неща, за които се възхищаваше на баща си, беше способността му да разграничава работата си като свещеник и задълженията си като родител. Той никога не направи дори най-малкия намек, че има някакво лично мнение относно нещата, които Майкъл изповядваше.

Докато момчето слушаше все по-цветущото описание на госпожа Стивънс за греха ѝ от мастурбирането (влажна, влажна, шепти тя, много, много влажна), изпита голямо възхищение и обич към баща си. Той беше най-добрият човек, когото познаваше, най-честният, най-почтеният. Всичко беше въпрос на характер и Франк Мърфи беше пример за това. На него не му беше необходима свещеническата якичка, за да го докаже.

Баща му беше причината да желае да стане свещеник. Той беше причината да иска да влезе в семинарията девствен. Ако беше честен със себе си (а Майкъл ценеше честността повече от всичко останало), тази клетва опростяваше много нещата в настоящия момент. Никога нямаше да опознае женска ласка, така че наистина ли беше чак толкова лошо да се потопи в света на госпожа Стивънс и влажните ѝ бели гащички? Само едно бързо мръснишко надникване?

Не е толкова лошо, не, помисли си Майкъл, но пак си е грях и трябва да се изповяда.

Понякога се изумяваше от търпението на баща си. Госпожа Стивънс не му звучеше като човек, който се разкайва за действията си. Всъщност му звучеше доста възбудена. Дори на тринайсет, Майкъл беше наясно, че тя използва този момент, за да съгреши още повече, възползваше се от възможността да се изповяда на един красив и самотен свещеник. Вероятно гащичките ѝ вече се бяха подмокрили.

Космите около слабините ѝ са руси като косата ѝ и лъщят, докато тя пъшка…

Този образ едновременно го отврати и развълнува.

— Кой е вътре?

Шепотът щеше да му изкара ангелите, ако не я беше усетил, че идва. Беше почти невъзможно да не я усети, както го усещаше и тя. Майкъл не знаеше защо е така. Може би защото бяха близнаци.

Той отлепи ухо от изповедалнята с неохота. Направи го изключително внимателно, за да не изскърца дървото. Обърна се към близначката си и се усмихна.

— Госпожа Стивънс.

Сестра му направи физиономия.

— Тази курва? Какво ти харесва толкова много да я слушаш? Да не би да ти надървя пипито? — подигра му се тя.

— Не — възпротиви се шепнешком Майкъл. — Разбира се, че не.

Франсис само се усмихна. В тази усмивка се криеше всичко. Майкъл знаеше, че лъгането беше друго от нещата, които не минаваха между тях.

Той въздъхна и сви рамене.

— Ще се изповядам.

— Добре.

Имаше още едно нещо, което двамата споделяха и в което Майкъл беше абсолютно сигурен, както беше сигурен във вярата си, че никога няма да се промени — обичта на сестра му към него независимо от всичко.

— Да се махаме оттук — прошепна той.

Те се отдалечиха от изповедалнята като изпипани крадци. Върнаха се обратно в общата си стая. Тя беше малка. За някои можеше да е мрачна и неприветлива, но за тях беше дом.

Стаята беше разделена от завеса, която можеха да дръпнат, когато имаше нужда. Баща им я сложи, когато на Франсис започнаха да ѝ растат гърди.

— Това е стена — каза им той. — Стена без врата. Когато я затворите, само онзи, който я е дръпнал, може да я отвори. Разбирате ли?

— Да, татко — съгласиха се двамата, без наистина да разбират нуждата от завеса по онова време.

Сега я разбираха по-добре. Понякога Майкъл мастурбираше нощем, когато Франсис заспеше. Бореше се с тази нужда, но тя беше непреодолима. Представяше си, че се е скрил на тайно място, вътре в някаква тъмна пещера, и си мислеше за сестра си, която беше само на една ръка разстояние и все пак недостижима. Опитваше се да е тих, но знаеше, че понякога пъшка по-силно, отколкото трябва. Дали го чуваше в тези моменти? Навярно. Да. Може би го чуваше.

Както я чуваше и той. Късно през нощта, когато сестра му си мислеше, че е заспал, долавяше тихите ѝ въздишки и приглушени стонове и осъзнаваше, че се докосва. В началото беше шокиран, после го завладя любопитство и накрая нещо, на което не искаше да се поддава.

Никога не би докоснал Франсис, не и след милион години, но веднъж ѝ призна нещо.

— Никога няма да правя секс — каза ѝ той. — Но… ако смятах да правя, щеше да е с жена като теб, Франсис.

— Знам — отвърна му тя и му се усмихна. — Чувствам се по същия начин.

Някои можеха да определят това като извратено, но те го наричаха „обич“ и внимаваха да не затънат по-надълбоко. Освен това нищо не се беше случило.

Франсис смяташе да стане монахиня. Такъв беше планът. Самата мисъл, че щяха да се разделят, беше трудна, много трудна, но не беше ли страданието едно от нещата, които Бог изискваше от вярващите?

Имаше си причина за всичко, двамата бяха сигурни в това. Баща им също имаше сестра близначка. Той не беше влязъл в семинарията девствен. Беше спал с жена и тя беше забременяла от него. След това беше починала при раждането. Беше трудно, но както с всяко друго нещо, баща им преодоля трудностите, които Бог му изпращаше. Беше ги отгледал и беше убедил Църквата да го приеме в семинарията. Леля Мишел, неговата близначка, се грижеше за тях, докато той беше в нея. Когато се завърна като ръкоположен свещеник и ги взе обратно при себе си, леля Мишел отиде в метох и стана монахиня.

Животът им беше необикновен, бяха наясно с това, но баща им беше добър баща. Той беше мил, мъдър и строг, но справедлив. Научи ги да обичат Бог повече от всичко, но също така настоя да изпитват вярата си с интелект, като ги прати не в частни, а в нормални училища, и ги изложи на грешния свят извън стените на църквата им.

— На този свят има много повече хора, които не вярват в Бог, от онези, които вярват — каза им той. — Ако искате да разпространявате Божието слово сред неверниците, първо трябва да ги разберете. Разбирането води до състрадание, състраданието води до любов, а любовта е най-добрият начин един грешник да приеме Бог в сърцето си.

Майкъл и Франсис го послушаха и заедно излязоха във външния свят. Гледаха на него като двама войници, изпратени на мисия. Постоянно бяха заедно, трудно се социализираха, но не бяха недружелюбни. Бяха толкова красиви, че хората лесно им прощаваха странностите. Отказите на Майкъл побъркваха момичетата, а незаинтересоваността на Франсис убеждаваше момчетата, че тя е най-желаното създание на земята.

На училище нямаха истински приятели, само познати, но това не беше проблем за тях. Бяха доволни от пътя, който се разкриваше пред двама им, и нямаха никакви съмнения относно бъдещето си.

Баща им и леля Мишел бяха близнаци и бяха станали свещеник и монахиня. Франсис и Майкъл бяха близнаци и щяха да споделят същата съдба. Какво друго можеше да бъде това освен знак от Бога?

Седнаха на леглата, за да си пишат домашните. Майкъл с неудобство установи, че все още има ерекция. Образът на госпожа Стивънс беше доста ярък в главата му. Погледна близначката си и с ужас установи, че тя също го гледа.

Тя знае. Тя винаги знае.

Това го възбуди, отврати и го изпълни с вина и нещо по-мрачно.

На лицето ѝ играеше лукаво изражение. Тя се усмихна и посегна към завесата. Преди да я дръпне, му каза:

— Обещай утре да отидеш да се изповядаш.

Той преглътна и кимна.

— Обещавам.

— Обичам те, Майкъл.

— И аз те обичам.

Франсис дръпна завесата.

Майкъл и Франсис бяха на шестнайсет, когато всичко се промени.

Нямаше никакви показатели, че светът им е напът да се срине. Светът — и Бог — бяха странни и жестоки, Майкъл беше наясно с това и го приемаше, но накрая го усети и на плещите си.

Спеше, когато гласовете го събудиха. Огледа се и видя, че Франсис още спи. Години по-късно се чудеше защо е бил събуден в този момент. Според него Бог го беше извадил от съня, защото Бог имаше план.

Гласовете не бяха силни, но звучаха разтревожени. Също така бяха странни, тъй като часът беше два сутринта. Баща му си лягаше в 21:30 и се будеше в 4:30.

Майкъл стана и отиде до вратата. Долепи ухо на нея, както беше правил толкова много пъти в стената на изповедалнята. Затвори очи и се заслуша.

Единият от гласовете принадлежеше на жена и му беше познат, макар да не можеше да се сети откъде. Другият беше на баща му.

— Те не трябва да научават! — шепнеше той. — Няма никаква причина да разбират. Това беше нашият грях, нашата тайна. Те са добре, здрави са и планират да водят живот, отдаден на Бог. Защо да ги обременяваме с това?

— Бог ми проговори, Франк. Прекарах изминалите шестнайсет години в молитви и в молби да ми прости. Протрих си коленете от молене. Най-накрая ми отговори. Знаеш ли какво ми каза? Каза ми само една дума: ИСТИНАТА. Чух я със сърцето си, чиста като камбанен звън. Бог е любов, Франк, помниш ли? Любовта може да се появи само от истината. В началото се съгласих да го пазим в тайна, защото се срамувах. Бях сигурна, че Бог никога няма да ми прости. Но той ми проговори и ми обеща, че ще го направи. Само трябва да му се подчиня и да кажа истината.

— Причуват ти се разни неща! Наистина ли смяташ, че Бог би желал да опропасти живота им, като им кажеш истината, като им кажеш, че ти си тяхна майка!

Майкъл отдръпна глава от вратата, сякаш я беше опрял в нагорещено желязо.

Какво каза той?

Майка. Думата беше майка.

Колко пъти в миналото бяха питали баща си относно майка си?

Той им отговаряше, че е починала при раждането. Казваше им, че сега е с Бог и че тя е причината да стане свещеник. Душата ѝ сега почиваше в мир.

Един ден спряха да го питат, но не спряха да се чудят.

Защо гласът на тази жена му звучеше толкова познат?

— Какво става?

Майкъл се стресна. Франсис беше застанала до него. Осъзна, че се е разтреперил.

— Майкъл?

Тя уви ръка около кръста му, притисна се в него и отпусна буза върху рамото му. Той продължи да трепери, но дори в страха си усещаше малките ѝ гърди върху гърба си. Скастри се наум.

Страстта е дяволско творение, а дяволът е неуморен.

— Т-татко се кара с някого. С някаква жена. Чух го да казва, че ни е майка.

Усети как сестра му застина.

— Какво?

Майкъл искаше да се обърне. Искаше да се обърне и да каже на Франсис да забрави, да се връщат в леглата, да се събудят на следващата сутрин и да осъзнаят, че всичко е било просто сън. Само че точно сега не можеше да се обърне. Сестра му щеше да види похотта му.

Дяволът е неуморен…

— Чух го. Слушай.

Франсис не се отдръпна от него, докато се опитваше да чуе. Майкъл се зачуди колко умел е Сатаната. Той беше ужасен от мисълта какво можеха да чуят, разгневен от чутото, малко замаян от опитите си да чуе още, без да иска да чува повече, и за капак на всичко нито за миг не спря да мисли за малките гърди, опрени в гърба му, и онова, което вероятно (просто вероятно) бяха зърната им. Луцифер можеше да се разхожда и в същото време да дъвче дъвка, нямаше съмнение в това.

— Забранявам ти! — прошепна гневно баща им.

Настъпи тишина.

Гласът на жената беше спокоен, сигурен, уверен. Майкъл все още не можеше да го разпознае, тъй като шепотът го прикриваше.

— Не можеш да ми забраниш да изпълня волята на Бог, Франк. Аз съм тяхна майка и Бог ми каза, че е време да научат истината.

Майкъл осъзна, че има нещо много грешно, когато Франсис изпъшка. Тя зарови лице в гърба му и простена. Беше ужасена. Откъсна ръце от него и се отдръпна назад. Той се обърна и видя, че лицето ѝ е бяло като мляко, а очите ѝ бяха толкова ококорени, че имаше чувството, че ще изскочат от очните ѝ ябълки. Беше захапала юмрука си, за да потисне напиращите стонове. Тя размаха треперещ пръст към вратата, но не можеше да изрече нищо смислено.

— Франсис? Какво има?

Сестра му извади юмрука от устата си. Майкъл се стъписа, като видя колко силно го беше захапала, толкова силно, че на места имаше кръв.

— Тя… — прошепна ужасена Франсис. — Не разпознаваш ли гласа ѝ? — Започна да си дърпа косата. Част от нея се откъсна от скалпа ѝ. — Не разпознаваш ли гласа ѝ?

Майкъл я сграбчи за китките, за да спре да се наранява. Обичаше косата ѝ. Тя и очите ѝ я правеха толкова красива.

— Франсис! Вземи се в ръце!

Тя освободи китката си от хватката му и седна до стената. Сви колене до гърдите си и подпря чело на тях. Започна да се клати напред-назад.

— Върви да погледнеш и ще разбереш.

Майкъл едва я чу.

Но нещо започна да изплува от едно много дълбоко и мрачно място. Нещо, което предизвика мазната пот на челото му.

Той погледна за последно сестра си и отвори вратата. Закрачи по коридора към гласовете, които се носеха от параклиса. Потта направо се лееше от него. Побягна, защото мрачното нещо изплуваше безпощадно и Майкъл искаше да стигне там, преди да излезе на повърхността, за да му докаже, че греши, греши, греши…

Той връхлетя в параклиса бос, по бельо, плувнал в пот и треперещ като гол човек в снежна буря.

Нещото изплува на повърхността. Смееше се.

Видя ли? — попита го то. — Виииииидя ли хее хее хее хее?

Видя. Видя баща си, възвишения и почтен отец Франк Мърфи, да стои до жената, която твърдеше, че е майка им.

Тази жена беше монахиня и Майкъл я познаваше много добре.

Тя беше леля им Мишел.

39.

— Майка ми и баща ми бяха брат и сестра, близнаци като мен и сестра ми. Те бяха легнали в едно ложе и в резултат на това се бяхме появили ние. — Лицето му е тъжно, мрачно, изключително сериозно. — Решили да скрият бременността на майка ми. Не било трудно. Все пак и двамата били на осемнайсет. Напили се и се оставили дяволът да ги води. Как мога да опиша как ни се отрази това? Хората, които обичахме най-много, ни бяха лъгали. Бяхме се родили от кръвосмешение. Бяхме резултат на забранено съвкупление. Онази вечер попитах баща ми дали някога е изповядвал този грях. Той ми отговори, че не е. На лицето на Мърфи е изписано недоумение.

— Можете ли да си представите? Държал е този грях в себе си и по този начин си е осигурил място в ада. Защо? За да ни предпази? Не. Всеки свещеник, изслушал изповедта му, щеше да пази тайната. Направил го е, защото се е чувствал засрамен. Това беше непростимо. Не кръвосмешението, макар че и то беше достатъчно лошо. Не лъжите, които говореше на сестра ми и мен, тях можех да ги разбера. Не можех да простя обаче измамата му пред Бог. Баща ми и леля ми ни казаха, че са отдали живота си на Бог и че са ни научили да се страхуваме от него като изкупление за греха си. Не можех да разбера думите им, не можех да прогледна през тази измама. Двамата със сестра ми отидохме на църква на сутринта. Баща ни се опита да ни спре, но аз го покосих. — Майкъл се усмихва. — Не, не съм го убил. Той почина от рак десет години по-късно. Нямам представа дали някога е изповядал греха си. Ще ми се да мисля, че го е сторил.

— Тя въобще не говори — отбелязва Алън.

— Той е начело — отговарям аз. — Това е неговото шоу.

Това е често срещано при серийните убийци. Единият от тях е водещ, решава каква ще е играта, и рационализира действията им. В крайна сметка Кърби не беше далеч от истината.

— Трябва да призная, че се тревожехме много години след това. Изгубихме пътя си. Единственото, което не ни напусна нито за миг, беше обичта ни един към друг. — Сестра му слага ръка на рамото му. Той я хваща и продължава да говори: — Отне ни известно време, за да се завърнем обратно при Бог. Няма да ви занимавам с подробностите точно сега. По-късно ще има време да разкажем цялата си история. В момента важното е само едно: че се завърнахме при Бог. С времето осъзнах, че животът ни беше разклатен в резултат на една лъжа, на един отказ от страна на баща ни да се разкрие пред Бог и да изповяда греха си, за да получи опрощение.

Оттогава си налагаме това без никаква милост — продължава Майкъл. — Признах си сексуалните копнежи към сестра ми. Тя стори същото. Покаяхме се за действията си и за това, че едва не тръгнахме по същия греховен път като този на родителите си. Така за пореден път осъзнахме какво ни е предопределил Бог.

Майкъл поглежда Франсис, тя поглежда него и двамата се усмихват един на друг. Картината е ужасна, защото изглежда блажена. Чудовища с ореоли и кръв по зъбите. Отново се обръщат към камерата.

— Бог ни изпитва от момента на зачатието ни. Даде ни всяка една възможна причина да се откажем от него. Показа ни предателството, съмнението и страданието. Искаше да се увери, че сме достатъчно силни. Бог изпитва всичките си пророци по този начин. Осъзнах, че лицето на баща ми е лицето на прекалено много други. Свят човек, отдал живота си на Бог и хората. Възхитителна душа, готова да се обрече на вечни мъки, защото можеше да разкрие само част от тайните си, но не всичките. Баща ми беше признал, че има извънбрачни деца, но не и голямата истина — че е спал със сестра си. С времето разбрах, че е наш дълг да покажем на другите цялата светлина на Бог и да ги накараме да разберат, че Бог приема само цялата истина. Бъдете откровени за всичко, покайте се искрено, помолете го за прошка и той ще изчисти греха ви. Признайте девет от десет гряха, запазете последния за вас и ще горите вечно. Посветихме живота си на неговото дело. Беше ни трудно. Не убивай, гласи една от Божиите заповеди. Но всички, които убихме, признаха греховете си и всички без един се покаяха искрено. Така научихме за тях. Ние избираме само души, които са признали греховете си на свещеник по време на изповед. Всички те, с изключение на един, са мъченици, пронизани в телата като Исус на кръста. Покаялите се вече седят от дясната страна на Бог.

Майкъл млъква за известно време.

— Детето е изключението, разбира се. Нямам никакво съмнение, че в този момент гори в ада. То умря, за да освети другата половина от светото дело: покаянието. Заради смъртта на тези хора милиони други ще разберат, че не са сами, че всички ние имаме срамни грехове в душите си. Всички имаме тъмна страна, която трябва да признаем, ако желаем да изпитаме Божията любов в цялата ѝ прелест. Ах, колко прекрасна е тази любов! Бог е много неща, но най-вече Бог е любов.

Първият видим намек за лудост е налице. Едва забележим е. Лек блясък в очите, повишаване на гласа. Но е там. Зад всичко това се крие причината за действията му. Срам относно обстоятелствата около раждането им, предателство от онези, на които са имали най-голямо доверие, и всичко това опаковано в религията, с която са отгледани. Не ми пука колко цветисто разказва и колко умело оправдава действията си; серийните убийци винаги са водени от ярост. Без изключения.

Сещам се отново за факта, че всичките му жертви са жени, и осъзнавам, че Кали е била права, когато спомена Мадоната и курвата. Майкъл Мърфи вини повече леля си/майка си, отколкото баща си, и жените, които е убил, плащаха цената.

— Този етап от работата ни е завършен. Готови сме да продължим напред, да направим следващата крачка по пътя, който Бог ни е отредил. Намерете ни. Готови сме. Ще дойдем доброволно и няма да се съпротивляваме.

Екранът потъмнява.

— Не е ли мило от тяхна страна? — пита Кали с презрителен глас. — Горките бебчета, хайде да поплачем за нещастието им. Татенцето е бил задник, добре дошли в клуба.

Съгласна съм с думите ѝ, както и всички останали. Животът е труден, дори жесток и несправедлив. Това не е оправдание да се обърнеш срещу останалите хора. От много години се водят и ще продължат да се водят спорове каква е причината за подобно поведение — средата или ни е заложено да сме такива още при раждането. Мисля, че добрата среда е важна. Бъдещето ни се определя от детството ни. Статистиката ни тика в лицата този факт прекалено често, за да не му обръщаме внимание.

Приблизително една трета от малтретираните също се превръщат в малтретиращи. Но какво се случва с останалите две трети? С всички онези малтретирани, тормозени, бити и предадени, които водят нормален живот? Те са преследвани от спомените си, наранени са и не могат никога да се отърсят от миналото си, но което е най-важното — стават почтени хора. За всяка жертва на малтретиране, която също ще малтретира деца, когато стане възрастен, можем да намерим примери на жертви, които ще се превърнат в мили и любящи родители. Каква е разликата между тях? Дали някои от нас просто не са родени способни да носят по-голямо бреме от други?

Майкъл и Франсис бяха изтеглили лоши карти, няма съмнение, но съвсем не бяха от най-отвратителните. Чувала съм за много, много по-лошо. Самият факт, че бяха превърнали лошия си късмет в оправдание да убиват двайсет години, беше доказателство за слабостта и вината им, а не причина да им съчувствам.

— Не ми пука защо са такива — казвам аз. — Просто искам да ги вкарам в затвора.

— Напълно те разбирам — отвръща Алън.

В крайна сметка това е мотивацията, която ни движи напред. Да търсим причини и да се опитваме да стигнем до мрачното дъно на нещата, е като змия, която яде собствената си опашка. В края на краищата няма да намерим истината, а просто ще се погълнем. По някое време трябва да спрем да се опитваме да разберем защо го правят, и да приемем, че единствената ни работа е да ги махнем от обществото. С някои е по-лесно, отколкото с други.

— Да намерим настоящия им адрес — казвам аз — и да изпълним желанието им.

Мина час, откакто започнаха да валят открития. Заместник-директорът е в офиса ни заедно с хората ми и екип на SWAT.

Шефът на нашия SWAT е Сам Брейди, годеникът на Кали. Брейди е в средата на четиресетте, висок, даже много висок, около метър и деветдесет и пет, с късо подстригана коса и с недружелюбно лице, което пасва чудесно на професията му. Виждала съм и другата му страна и мога да заявя, че е един много спокоен човек. Той обича Кали с цялото си сърце и се отнася с всичко в живота си така отдадено. Брейди е сериозен мъж, истински мъжкар, който не се страхува от Кали.

След като приключва с гледането на видеоклиповете на Проповедника, казва:

— Не препоръчвам да нахлуваме там. Не съм експерт, но ми се струва, че искат да бъдат арестувани. Нуждаят се дори от това.

— Съгласна съм — отвръщам аз, — но не мисля, че е препоръчително просто да почукаме на предната врата. Трябва да обградим къщата и да говорим с тях чрез телефон или мегафон. Ако искат да се предадат спокойно, ще го направят. Ако ли не… — свивам рамене. — Ще ги поглезим със сълзотворен газ.

Брейди обмисля предложението ми и кима.

— Ще подготвя екипа си. Дай ми двайсет минути.

— Ще ви чакаме на паркинга.

Проверявам си оръжието и се подготвям психически. Всички сме така.

— Хей — казва Алън и издърпва плъзгача на пистолета си, — ако си наясно, че те чака смъртно наказание, и пледираш виновен… това не е ли самоубийство?

— Мисля, че според тях е мъченичество.

Алън прибира оръжието в кобура си и въздиша.

— Да. Какво мислиш, дали наистина ще се предадат кротко?

— Така смятам, но човек никога не може да е сигурен.

Самоубийството, дали от собствена ръка, или от полицейска, е често предпочитано решение за престъпниците, когато картите са разкрити. Повечето от тях приемат от самото начало, че ще умрат, ако бъдат открити.

— Странно ми е, че имат къща в Сими Вали — размишлява на глас Алън. — Вероятно сме минали покрай нея един-два пъти, без да знаем, че е тяхна.

Мобилният на Джеймс иззвънява. Той отговаря, слуша и се намръщва.

— Какво? — пита и лицето му става бяло като платно. — Веднага ми го прати.

— Какво има? — питам аз.

— Кучка — изсъсква Джеймс, но звучи някак си странно. По-скоро е отчаян, отколкото ядосан.

— Джеймс?

Поглежда ме.

— Кърби е стигнала първа там. Пипнали са я.

40.

Кърби се появява пред камерата, гола и завързана за стол. Майкъл Мърфи стои до нея. Бесен е.

— Казах ви, че ще се предам тихо и кротко! Не очаквах да се съгласите с действията ни, но смятах, че поне ще се съобразите със закона. — Поема си дълбоко въздух. — Много, ама много съм разочарован.

— О, за бога, млъкнииииииии — отвръща Кърби и завърта очи.

— Глупаво шибано хлапе — измърморва Брейди. — Така и не се научи да си държи устата затворена. — Повиках го в мига, в който разбрахме какво гледаме.

Майкъл застава пред нея. Единственото, което виждаме, е гърбът му и краката ѝ.

— Не си в правото си да изричаш Божието име напразно — казва той.

— Да го духаш, нещастник — отвръща приятелката ми, — и твоят бог също може да ми подуха. Здраво.

Приготвям се да я зашлеви, но Майкъл вдига ръка и стоварва юмрука си в лицето ѝ. Ударът на плът в плът изхрусква през колонките на компютъра и Кърби пада назад със стола.

— Шибаняк — прошепвам аз.

До този момент камерата е стационарна. Сега започва да се движи и да следва случващото се. Вероятно Франсис я е взела. Тя увеличава лицето на Кърби. Приятелката ми лежи на дървения под, а русата ѝ коса е като ореол под главата ѝ. Изпитва затруднения във фокусирането на погледа си. Устните ѝ са разцепени на две места и от тях тече кръв по брадичката и лявата ѝ буза. Тя поклаща глава, за да я прочисти, и се засмива.

— Удряш като момиче.

— О, Кърби — изрича Кали. — Глупаво момиче. Млъкни.

Няма да го стори. Просто си е такава.

Майкъл я хваща за косата и я дърпа силно, за да я вдигне обратно до седнало положение. Кърби се обръща на една страна и изплюва кръвта. Отново поглежда към камерата и всички виждаме тези студени и ужасни очи на убиец.

— Смятам да убия теб и сестра ти — заканва се тя. — Просто искам да го знаеш. Никой не ме е изпращал тук. Една от жените, които уби, ми беше стара приятелка. — Кърби се ухилва. Зъбите ѝ са червени от кръвта. — Мислех да ти върна услугата.

— Убийството е грях — скастря я Майкъл. — Ние убиваме с Божия цел. Ако ни убиеш заради отмъщение, ще отидеш в ада.

Дали наистина е така, мисля си аз. Ами Амброуз, когото уби, за да му вземеш самоличността? И него ли го затри с Божия цел?

Въпросът е напълно излишен, тъй като отговорът му ще е „да“, разбира се.

Кърби свива рамене.

— Съди ме. Добра съм в тези неща. — На лицето ѝ цъфва поредната усмивка, съставена от цепнати устни и червени зъби. — Сам ще се увериш.

— Наистина ли си дошла тук сама? — пита Майкъл.

— Аз съм солов играч, нещастник, винаги съм била.

— Много жалко — отвръща той, — че пропусна да забележиш втората охранителна камера. Чакахме те, когато влезе през вратата.

— Е, знаеш, че никой не е перфектен. Трябваше да ме убиеш обаче. Тейзърите са за женчовци.

— Свалихме те за нула време — изръмжава Франсис.

Кърби се усмихва.

— Свалихте ме, но не ме убихте, глупаче. Лош ход от ваша страна.

— Как се казваш? — пита Майкъл.

— След като сме на религиозна тема, защо не ме наричате… Ева? — ухилва се тя. — Винаги съм харесвала стила ѝ, нали се сещате? Изяж тази ябълка, момиче. Вкусотийка.

— Добре. Католичка ли си, Ева?

Кърби завърта очи.

— Вярата във възвишени създания е за смотаняци. Аз вярвам в оръжията, добрата бира, мастурбацията, когато нямам мъж до себе си, и на добрия стар член, когато имам. — Намига. — Нали се сещате какво имам предвид?

— Богохулна кучка — ядосва се Майкъл.

— Благодарско за комплимента, нещастник.

— Защо не спреш да ме наричаш така, Ева. Името ми е Майкъл.

— Не. Нещастник е чудесно.

Той въздиша.

— Май ще трябва доста да се потрудя, за да те накарам да се изповядаш, Ева.

— Ооооо, мъчения? Якичко.

— Защо клипът не свършва? — питам аз.

— Това не е клип — отговаря Джеймс. — Живо предаване е.

— Сам? Трябва да отидем веднага там — казвам аз. — Това е твоето шоу. Каква ни е играта?

Брейди оглежда внимателно обстановката на екрана.

— Струва ми се, че се намират в дневната. — Взема плановете на къщата от бюрото. — Има само два начина да се влезе там. Предната и задната врата. — Хваща се за брадичката и се замисля. — Ще хвърлим зашеметяващи гранати през предните прозорци и ще влезем отпред и отзад. Ще ги ударим здраво и ще ги свалим, докато още са замаяни. Най-добре ще е да действаме по този начин. Ако усложним нещата, ще се увеличат възможностите да прецакаме нещо. — Кима към компютъра. — Бяха достатъчно мили, за да ни осигурят видеонаблюдение на живо. Ще се възползваме. Вземете лаптоп с интернет и ще го направим в най-подходящия момент.

Планът му ми звучи добре. Поглеждам заместник-директора.

— Сър?

— Направете го. Стреляйте на месо, ако се наложи. И се уверете, че това видео никога няма да види бял свят. Последното нещо, което ни трябва в този случай, е връзка с убийцата Кърби Мичъл.

— Лаптопът ми има високоскоростна интернет връзка чрез мобилната мрежа — казва Кали. — Трябва ми само адресът на този фийд.

— Ще ти го пратя — отвръща Джеймс.

Брейди кима.

— Ще ви чакам на паркинга.

— Преди да приключа — казва Майкъл на Кърби, — ще изпиташ чудото да се изповядаш пред Бог. Ще научиш какво е да бъдеш прочистена от лъжите. Истината е светлина, Ева, като никоя друга.

— Действай по-бързо, нещастник, и спри да ме удряш в лицето. Едно момиче трябва да се харесва на момчетата, за да си намира гаджета, нали се сещаш?

— Да се захващаме за работа — нареждам аз. — Ако Кърби продължава да говори по този начин, може да не ѝ остава много време.

41.

Започни с нещо малко, Ева. Понякога така е най-добре. Започни с дребните неща и постепенно ще стигнеш до най-срамните. Мислиш ли, че можеш да се справиш?

Всички сме в една кола. Алън шофира и следва Брейди и екипа му във вана пред нас. Лаптопът е в мен.

Кърби се усмихва.

— Разбира се. Имам нещо дребно за теб.

— Да? — Майкъл звучи доволен и може би малко изненадан, че се е съгласила толкова лесно.

— Става въпрос за първата ми свирка.

Майкъл кима.

— Сласт, орален секс. Много добре. Продължавай.

— Имаше едно много готино хлапе, голямо сладурче, нали се сещаш? Чух, че имал голяма пишка, а тогава бях виждала такива само на снимки, не и на живо. От плът и кръв, нали се сещаш?

— Да, да, продължавай. — Явно Майкъл не оценява употребата на цветущи средства от Кърби.

— Както и да е, казах му, че искам да видя стария голям хотдог и хей, какво съвпадение, той също искаше да ми го покаже. — Приятелката ми завърта очи. — Момчетата са много забавни понякога. Та той имаше кола, затова една вечер се измъкнах от вкъщи и се срещнахме пред нас, след което отидохме на един паркинг до брега. Казах му да извади голямата близалка. Играта на думи е напълно умишлена. Оказа се, че някой е добавил няколко сантиметра отгоре. Така, де, не беше малък, но съм смукала и по-големи, сещаш се.

— Давай по същество, моля те.

— Беше много сладък. Като че ли имаше малък армейски шлем, излъскан до блясък и готов за действие. „Сержант Кур се явява на служба, госпожо!“ — Кърби се засмива.

— Тази уличница ти губи времето — казва Франсис някъде зад камерата.

— Хей, това си е моят грях, нали така? Докато казвам истината, аз решавам как да я кажа.

Майкъл кима.

— Съгласен съм, Ева. Продължавай.

— Добре. Така, реших, че е дошло време да налапам лакомството, нали се сещаш, лап-лап-лап! Отворих широко уста и пуснах влака в тунела. В този момент той започна да пищи.

Настъпва моментно мълчание. Майкъл се намръщва.

— Защо е пищял?

Кърби въздиша драматично.

— Ами, бях само на дванайсет, а той на шестнайсет и много готин. Бях нервна. Много се тревожех да нямам лош дъх, затова час преди срещата си направих гаргара с ментов освежител за уста. После, преди да започна да… сещаш се, изсмуках цяла камара ментови бонбони. — Кърби изцъква с език. На лицето ѝ е изписано подигравателно съжаление. — Бедничкият. Едва не му излязоха мехури на пишлето. Започна да пищи и ми изблъска главата. От личен опит ти казвам, че нещата трябва да са доста сериозни, за да се случи нещо такова. Той излезе от колата и започна да обикаля в кръг и да вика: „Гори, гори, гори!“. Ето, това, казвам ти, е истински грях.

— Кое по-точно?

— Че не му направих хубава свирка. — Кърби поклаща глава. — Дали Големият шеф ще ми прости? Никога повече не се повтори, а и вече съм много добра в свирките, можеш да бъдеш сигурен.

— О, Кърби — простенвам аз. — Защо просто не млъкнеш и не се подчиниш?

Очаквах Майкъл да пощурее, но той само поклаща съжалително глава.

— Съжалявам, че си решила да се правиш на трудна — казва той, — но твоето пътуване ще помогне на други да разберат глупостта да крият грях. Защото в края на краищата ще се изповядаш, Ева. Може да нямаш очи, зърната на гърдите ти да бъдат отрязани, а капачките на коленете счупени, но по един или друг начин ще се изповядаш.

Кърби се прозява.

— Ето ти един съвет за мъченията, нещастник. Много по-страшно е, когато ги правиш, а не говориш предварително за тях.

— Щом настояваш. Ще започнем с нещо малко, както вече ти предложих.

Майкъл излиза от кадър. Чувам стъпките му върху дървения под. Франсис продължава да фокусира картината върху Кърби.

— Наясно си, че ще се пречупиш, нали? — пита Франсис.

Кърби изпраща целувка към камерата и мърда вежди нагоре-надолу.

— Хей… камерата работи… а аз съм едно горещо голо маце… — Разтваря крака. — Готова съм за едър план, режисьоре. Ще се присъединиш ли към мен?

— Езавел! — изсъсква Франсис.

— Хей, имам приятелка с това име, така че не говори такива неща.

— Мисля, че Кърби наистина е луда — казва Кали.

— Или просто има предсмъртно желание — отвръщам аз.

— Безстрашието е често срещано сред социопатите — отбелязва Джеймс. — Вижте, той се върна.

Майкъл Мърфи носи някакъв прът, приблизително метър дълъг, с меден край и изолирана дръжка. От основата му виси жица. Той го показва на Кърби.

— Знаеш ли какво е това?

— Прилича ми на пиканя. Особено популярна и широко използвана за мъчения в Южна Америка и други подобни цивилизовани държави. На колко работи твоята — 16 000 волта?

— Трийсет хиляди. Технологиите се усъвършенстват. След като си запозната с инструмента ми, знаеш на какво е способен. Моля те още веднъж да признаеш грях, истински грях и да се покаеш от сърце.

— Хей, направих каквото поиска. Наистина се чувствам зле, че свирката ми беше калпава. Едно момиче трябва да има стандарти.

Майкъл въздиша.

— Франсис, може ли да сложиш камерата на триножника, моля? Нуждая се от помощта ти.

— Да, братко.

Камерата се разклаща и след малко отново става статична. Франсис се появява в кадър.

— Много хора смятат, че употребата на пиканя по външните части на тялото като гърдите и гениталиите е изключително ефикасно. Болезнено е, съгласен съм, но установих, че вътрешната употреба е много по-добра.

— Аз също — съгласява се Кърби. — Е… къде? В устата, в задника или в котенцето ми?

— В гърлото ти — отвръща Майкъл. — Опитай се да не се задушиш със собственото си повръщано, защото ще умреш.

Лявото око на Кърби потреперва едва. Това е първият знак за пропукване във фасадата ѝ до този момент.

— Дръж ѝ главата — нарежда Майкъл на Франсис.

Сестра му я хваща с две ръце, за да не се движи. Той поставя пиканята пред устата ѝ.

— Можеш да я отвориш сама или ще удрям зъбите ти, докато не изпопадат.

Кърби не се усмихва и не се шегува, а отваря уста.

— Последен шанс — казва Майкъл. — Искаш ли да се изповядаш?

Кърби изплезва език и издава „аааааа“, все едно е отишла на лекар, който да ѝ прегледа гърлото.

Майкъл не се поколебава. Той промушва пиканята между зъбите и я навира в устата ѝ. Бързо стига до гърлото, тъй като лицето на приятелката ми почервенява и тя започва да се дави. Франсис маха ръце от главата ѝ. Движенията ѝ са обиграни; правили са това и преди.

Майкъл натиска бутона на инструмента за мъчения.

Резултатът е мигновен и отвратителен. Тялото на Кърби се изпъва от електричеството, което кара мускулите ѝ да се свият. Очите ѝ се ококорват, а зъбите ѝ стискат пиканята с такава сила, че се изненадвам, че не се разклащат. По краката ѝ потича урина. Коремът ѝ се издува. Вероятно дефекира против волята си. Всичко трае само момент, но изглежда като часове.

Майкъл пуска бутона. Кърби отваря уста и той изважда пиканята. След нея се надигат повръщано и конвулсии. Цялото тяло на приятелката ми се тресе от спазми, докато мускулите и мозъкът ѝ се чудят как да реагират на случилото се. Столът ѝ се килва настрани и тя отново пада на дървения под. Очите ѝ пърхат. Спазмите постепенно отшумяват. Чувам дишането ѝ — дълбоко, накъсано, стенещо.

Известно време Майкъл просто стои и я гледа. Отива зад нея, навежда се и я вдига. Не мога да повярвам колко различна изглежда отпреди десетина секунди. Лицето ѝ е плувнало в пот, брадичката и гърдите ѝ са в повръщано, а очите ѝ изпитват трудности да се фокусират.

Майкъл се навежда напред и маха един залепнал от потта кичур от челото ѝ.

— А сега, дете? Готова ли си да се изповядаш? Не се страхувай, Бог ще ти прости всичко, за което наистина се покаеш.

Кърби отваря уста, за да отговори, но нито дума не излиза от нея. Затваря я, преглъща и се опитва да се вземе в ръце. Вдига глава и дарява Майкъл с най-сладката усмивка, която някога съм виждала на лицето на хладнокръвен убиец.

— Хайде да го направим отново.

— Господи! — изумявам се аз. — Колко още ни остава, Алън?

— Десет минути.

Десет минути? Мъчението, което току-що гледахме, се случи само за две.

— Не знам дали ще издържи толкова.

— Ще издържи — отговаря Джеймс.

Това надежда ли е, или молитва, чудя се аз.

— Щом настояваш — казва Майкъл, — но накрая резултатът ще е същият. Всички се пречупваме под Божията воля. Бог е любов.

Франсис отново хваща главата на Кърби и Майкъл навира пиканята в устата ѝ.

— Карай по-бързо — нареждам на Алън. — Моля те.

42.

— Завесите са спуснати — отбелязва Брейди. — Какво ѝ е състоянието? Ще може ли да издържи зашеметяващите гранати?

Кърби беше измъчвана с пиканята още три пъти. Не се пречупи, но остроумието ѝ се е изпарило, което е сигурен знак, че е много наранена. Урината и фекалиите ѝ текат от стола, а главата ѝ е увиснала. Само погледът ѝ е дързък.

— Ще издържи.

Къщата е в Рисида. Прилича на ранчо от 60-те години и очевидно не е била ремонтирана оттогава. Боята — синьо и бяло — се лющи от дървото. Ливадата е пълна с изсъхнала трева. Прозорците са мръсни, а завесите изглеждат стари. На семейство Мърфи не му пука за този дом, той е просто място, в което да се оттеглят между убийствата.

Брейди посочва с пръст панорамния прозорец, който води до дневната.

— Ще пипаме грубо. По мой сигнал ще хвърлим зашеметяващи гранати през прозорците и в същото време ще разбием вратата и ще хвърлим още. След това ще проникнем и ще ги обезвредим. Екипът ми ще влезе първи. Ще ви повикаме, когато приключим.

Гласът на Брейди е плътен и нетърпелив. Хората му са мълчаливи и не помръдват, но във въздуха се усеща напрежение като при лекоатлет, който чака сигнала за старт на състезанието.

Кърби изпищява за първи път и писъкът ѝ се носи в стерео — както от високоговорителите на лаптопа, така и от къщата.

— Изчакайте до следващия писък — казвам аз. — Тогава ще са със свален гард.

В крайна сметка всички чудовища са едни и същи. Живеят заради писъците.

Брейди ме поглежда и се намръщва.

— Това е най-добрият ѝ шанс — отвръщам. — По-добре нов шок, отколкото куршум. Кърби може да го понесе.

Брейди обмисля светкавично думите ми, кима и дава сигнал на хората си до предната врата да са в готовност. Един от тях е разположен до панорамния прозорец. Друг е до предната врата с таран, а трети е застанал до него със зашеметяващи гранати в ръка. Брейди е стиснал своя автомат HK53.

Аз и екипът ми сме до колите. Всички сме извадили оръжията си. Луната е увиснала над нас, сребърна и непримирима.

Току-що пристигнахме и кварталът още не е забелязал присъствието ни. Това ще се промени всеки момент.

Имам чувството, че всяка секунда, милисекунда, дори наносекунда е цяла вечност. Всичко застива и ние чакаме.

Кърби изпищява и целият свят експлодира.

Няколко зашеметяващи гранати са хвърлени през прозореца. Таранът блъска веднъж вратата, ключалката полита и тя се отваря. Хвърлят се още гранати и се разнася стерео ехо, когато експлодират. Виждам случващото се отвън и го чувам отвътре. Всичко това се случва за едно мигване на окото.

Брейди влиза в къщата, следван от хората си. Няма никакво колебание в действията им, те са светкавични, решителни и съсредоточени. Камерата пада и сега снима стената. Нямам представа какво се случва вътре.

— Хайде — промърморва Джеймс. — Дръж се, Кърби. — Не знам дали осъзнава, че изрича тези думи на глас.

Чувам Брейди и хората му да крещят на близнаците Мърфи.

— Лягайте на шибания под!

Разнася се ръмжене и шум от боричкане. Минута по-късно Брейди се появява на вратата и ни прави знак да влезем. Хукваме.

Дневната е първата врата вдясно. Близнаците Мърфи са легнали по корем на пода. Гледат се един друг и устните им се движат.

— „Да! И в долината на мрачната сянка, ако ходя“ — казва Майкъл.

— „Няма да се уплаша от злото“15 — отговаря Франсис.

— Млъквайте, мамка му! — изръмжава Брейди.

Те не му обръщат внимание и продължават да рецитират.

Джеймс отива при Кърби. Миризмата на фекалии, урина и пот е силна. Главата на приятелката ми е увиснала, а косата ѝ е паднала върху бедрата ѝ. Той коленичи пред нея, хваща я за брадичката и я повдига. Това е неочаквана проява на нежност от негова страна.

— Добре ли си?

— Г-глупав… глупав въпрос — изграква тя.

Кърби говори на него, но погледът ѝ е насочен към мен. Разпознавам молбата в очите ѝ.

— Всички освен Кали да излязат — заповядвам аз.

Следват въпросителни погледи и колебание. Настъпилата тишина е нарушавана единствено от тихата молитва, която звучи като муха върху мрежата на комарник.

— Веднага, моля!

Само Джеймс ме разбира. Той се изправя и се насочва към вратата, без да възразява. Хората на Брейди вдигат близнаците Мърфи на крака и ги извеждат навън. Майкъл се спира пред Кърби.

— Ти не се изповяда. Ще гориш в ада, да знаеш.

— Щ-ще се в-в-видим там — изсъсква в отговор приятелката ми. Опитва се да му изпрати целувка, но не успява.

— Разкарайте ги оттук — нареждам аз.

Алън излиза последен.

— Ще пазя на вратата — казва той и я затваря след себе си.

— М-може ли м-мацето К-кали да излезе с-също?

— Нуждая се от помощта ѝ, Кърби — отговарям ѝ с нежен глас. — Тя беше до мен след случилото се. Можеш да ѝ имаш доверие.

Кали не промълвява, докато приятелката ни я оглежда с изтощен поглед.

— Добре. М-може ли да ме извадите оттук, м-моля?

— Разбира се, сладкишче — отвръща нежно Кали и коленичи до стола. Изважда джобно ножче от дамската си чанта и се заема с въжетата. Кърби започва да трепери. Хващам я за рамото и отмятам косата ѝ назад. Когато Кали приключва с въжетата, Кърби разтрива китките си и остава на стола още известно време. Цялата се тресе.

— М-мога ли да ви к-кажа нещо? — прошепва тя.

— Разбира се — отговаря Кали.

Кърби се усмихва.

— Напът съм да се с-срина…

Хващаме я в мига, в който залита напред като труп.

Точно това видях в очите ѝ, точно това разбрах. Кърби беше напът да се разпадне и искаше да има колкото се може по-малко свидетели.

Кърби се е хванала за мен, увила е ръка около врата ми, а Кали я мие във ваната. Къпем я като бебе и тя ни позволява. Това е момент на доверие, какъвто не споделяме всеки ден. Мускулите ѝ се свиват в спазми. Хватката ѝ се стяга, докато Кали (нежно, много нежно) търка интимните ѝ части.

— Искате ли да чуете изповедта ми? — прошепва в ухото ми Кърби. Говори толкова тихо, че само аз я чувам.

Не отговарям нищо. Усещам как устните ѝ се изкривяват в усмивка върху ухото ми.

— Когато бях на шестнайсет години, имах приятелка, която беше убита от гаджето си. Преби я до смърт и избяга. Една година по-късно го намерих. Бяха му необходими три дни да умре. Тогава не бях дори пълнолетна, но никога не изпитах вина.

Не казвам нищо. Погалвам косата ѝ. Тя обляга глава на рамото ми и въздиша.

Всички, дори Кърби, понякога имат нужда да разкрият тайните си.

Ego te absolve16, Кърби.

43.

Какво направи с телата?

Намирам се в стаята за разпити с Майкъл Мърфи, както съм била с много други преди него, и се опитвам да измъкна последните му останали неразкрити тайни. Последната му изповед. Той ме оглежда внимателно, мен и белезите ми, и се опитва (предполагам) да погледне в душата ми.

— Католичка ли си? — пита ме.

— Вече не.

— Вярваш ли в Бог?

— Може би. Какво направи с телата?

Крил се е от нас двайсет години. Как е успял да скрие и жертвите?

Майкъл Мърфи седи на тази маса, както седеше на онази от видеоклиповете. Броеницата е заменена от белезници, но позата му е същата. Той е точно там, където желае да бъде. Затворът е следващият амвон, от който да проповядва, а смъртната присъда, която очаква него и сестра му, е възможност за мъченичество. Признаха си всичко, без да има нужда от убеждаване или процес.

Видеоклиповете обиколиха целия свят чрез интернет. Те са възможност за хората да надникнат в последните мигове на друго човешко същество, да подслушат изповедта му. Не може да се отрече, че също така предизвикаха дебат, който вероятно ще бушува месеци наред, че и по-дълго.

Някои заявиха, че методите им са непростими, но посланието им е важно. Убийството, казаха други, не е християнска добродетел, но пълната истина пред Бог е. С други думи, искаха да кажат: „Ние не одобряваме как са постигнали целта, Боже, не, но що се отнася до какво казват… е…“.

Съществуват радикални елементи, които смятат Майкъл и сестра му за герои, революционери. Попаднах на уебсайт, който продаваше тениски с надписите „Цялата истина или адски огън“ и „Само Бог може да съди близнаците Мърфи“.

Всичко това щеше да ме отврати, ако подкрепата за тях не беше нищожна. Повечето християни или поне мнозинството порицаха всичко сторено от тези чудовища. Много хора написаха отворени писма в знак на извинение към семействата и жертвите от името на християните и католиците и това ми напомни за една част за водещия принцип на любовта от „Катехизис на Католическата църква“, която отец Йейтс ми беше прочел. Хубаво е да видя, че за мнозина това не са просто думи.

Близнаците Мърфи си остават множество от противоречия за мен. Аз разбирам чудовищата и начинът, по който го правя, е като хармонизиране с някаква мрачна мелодия. Не мога да я възпроизведа точно, но мога да намеря тоновете с една октава под или над основния и оттук предусещам каква ще е песента им. Донякъде влизам в ритъм с Майкъл и сестра му, но много нюанси продължават да ми убягват.

Почти винаги фанатизмът при серийните убийци е просто димна завеса. Терористичните лидери, които проповядват смърт в името на Бог, не се интересуват от него, а просто обичат да убиват. Хитлер е говорил за подсилване на арийската раса, но всъщност просто е бил поредният сериен убиец.

Забелязах доказателства, макар и дребни, че Майкъл и Франсис изпитват сексуално удоволствие от престъпленията, които извършиха. Лекарят в женския затвор, където Франсис е затворена, потвърди, че все още е девствена. Двамата така и не поискаха помилване от смъртната присъда.

Истински вярващи ли са? Или дълбоко в тях има заровена някаква мрачна наслада, за която дори самите те не подозират?

— Наистина ли искаш да знаеш? — пита той.

— Не, Майкъл, просто днес имам малко свободно време и дойдох да си побъбрим. Разбира се, че искам да знам.

Той скръства ръце и се усмихва.

— Тогава ми изповядай нещо. Не е нужно да е голямо. Изповядай го и ти давам думата си, че ще ти разкрия какво направих с другите.

Обмислям предложението му. Никога не е добра идея да се пазариш в стаята за разпити. Веднъж получили каквото желаят, престъпниците повече не се нуждаят от теб и може да те отрежат. Изборът на наркотик на Майкъл е истината.

— Закълни се в Бог — казвам аз.

— Моля?

— Закълни се в Бог, че ще отговориш на въпроса ми, ако ти изповядам нещо.

Той свива рамене.

— Добре. Кълна се в Бог.

Сядам на стола и се замислям. Майкъл няма да е доволен от нещо като мастурбация. Трябва да е лично, да е трудно за изричане и да звучи истинско, като в същото време почтеността ми не бива да бъде разклатена.

— Майка ми умря, когато бях на дванайсет — започвам аз.

— От какво?

— Рак на панкреаса.

— Съжалявам. Това е много болезнен начин да си заминеш.

— Да, така е. Към края си само стенеше и пищеше, ден и нощ. Болкоуспокояващите не действаха.

— Сигурно ти е било трудно.

Трудно? Беше истински ужас. Майка ми имаше дълга и гъста коса преди болестта. Радиацията я направи плешива като бебе. Винаги съм смятала, че едно от най-красивите неща в нея са очите ѝ. Заради болката постоянно ги въртеше, стискаше ги силно или плачеше. Чертите ѝ се бяха превърнали в скелетни очертания, а миризмата ѝ, онази майчина миризма, която някога беше успокояваща и естествена като дишането, се превърна в чужда и неприятна, във воня на болест и смърт.

Баща ми, благословен да е, беше добър баща, чудесен баща. Както и чудесен съпруг на майка ми. Въпреки това не можеше да издържи прекалено дълго до леглото ѝ. Посещаваше я за час и после два дни се възстановяваше. Затова отговорността за мама падна върху мен. Стоях до нея, галех челото ѝ, пеех ѝ и плачех с нея. Тя си беше у дома, където бяхме наели медицинска сестра да се грижи за нея, но исках да ѝ помагам с повечето неща. На дванайсет години сменях памперса ѝ и това едновременно ме отвращаваше и радваше.

— През последните няколко седмици ме молеше всеки ден — понякога по два пъти на ден — да я убия.

Убий ме, убий ме, скъпа, стенеше отново и отново тя. Моля те, моля те, моля те, убий ме и всичко да свършва, о, мили Боже, искам всичко да свърши…

— Мама беше католичка. Жена с изключително силна вяра, която предаде и на мен. Въпреки това се молеше за самоубийство.

— Бог ни изпитва — казва Майкъл.

Поглеждам го и за стотна от секундата ме изпълва желание да го убия.

— Смятах, че самоубийството ще я отведе в ада. Един ден към края разсъдъкът ѝ се завърна. Случваше се понякога. Връщаше се при нас. Погледът ѝ се проясняваше и успявахме да поговорим за малко. Тези моменти не продължаваха дълго. Онази сутрин можех да повикам баща ми, но не го направих. Реших да говоря насаме с нея.

— Относно предсмъртното ѝ желание. — Това не е въпрос.

— Да. Обясних ѝ, че самоубийството е грях и че ако пожелае смъртта си и я получи, ще отиде в ада. Настоях да ми каже, че иска да живее до края. Трябваше да чуя тези думи от нейната уста.

Майкъл килва глава на една страна и присвива очи.

Дали усеща накъде отивам? Може би. Може би точно това е талантът му, може би надушва греховете, както куче надушва месо.

— Майка ми беше напълно в съзнание онази сутрин. Все още я болеше, но можех да достигна до нея и в този момент тя ми показа какво е истинска вяра. Усмихна ми се и ми каза онова, което ми каза и ти: „Бог просто ме изпитва, скъпа. Всичко ще приключи скоро“. Помолих я да изрече думите. Тя беше малко озадачена, но в същото време беше изморена, много изморена. „Искам да живея до края“, каза ми. Час по-късно отново стана онази изтормозена женица, победена от болката и молеща за избавление.

— Явно майка ти е била невероятна жена.

— Да, да, такава беше.

Майкъл се навежда леко напред.

— Грехът, Смоуки? Какво направи?

Ненавиждам го за това, че използва малкото ми име.

— Просто исках да чуя думите, нали разбираш? За да не е самоубийство, когато я убия.

Ето я и нея, помислям си аз. Истината.

Очите му се разширяват леко, което не се дължи на шок или изненада, а на вълнение.

— Убила си собствената си майка? — учудва се той.

— Помогнах ѝ да почива в мир — изръмжавам аз. — Мир, който твоят Бог отказа да ѝ осигури. Измъчваше се всеки ден. Дори животните не оставяме да се мъчат по този начин. Защо тогава го правим с хората?

— Защото, Смоуки, хората имат души.

Иска ми се да се изплюя в лицето му.

— Както и да е. В крайна сметка я отрових със свръхдоза от хапчета морфин. Знаех как да го направя, тъй като помагах да ѝ даваме лекарствата. А и не беше самоубийство, така че според твоите разбирания няма да отиде в ада.

Майкъл почуква с пръсти върху масата.

— Трябва да се съглася с това, Смоуки. Майка ти е отишла в рая. Последното ѝ разумно желание не е било самоубийството. Ти, от друга страна… — поклаща глава. — Ако не помолиш Бог за опрощение, никога няма да почувстваш милостта му.

— Може би — отвръщам аз, — но не такава беше сделката ни. Съгласих се да ти изповядам нещо. Мисля, че спазих моята част.

Майкъл въздиша.

— Да, а аз се заклех в Бог. Но се надявам да помислиш върху това в бъдеще. Надявам се един ден да се събудиш и да помолиш Бог да ти прости, че си убила майка си. Не разбираш ли? Това е единственият начин да я видиш отново.

— Другите жертви? — Гласът ми е леден.

— Добре. Отговорът е кожояди. Това са бръмбари, които се хранят с плът. Използват се при препарирането на животни, за да почистват кожата от костите. Много са ефикасни и лесни за закупуване. Използвахме ги, за да изяждат плътта от телата, след което стривахме костите на прах и ги хвърляхме на осветена земя.

— Били са… изядени? — Не мога да повярвам на чутото.

— Тялото е просто съд, Смоуки. Душите им са в рая. — Майкъл е спокоен, уверен, сигурен.

— Убедена съм, че семействата ще се зарадват, като чуят това.

— Няма значение какво мислят те. Истината си е истина.

Възпротивявам се на желанието си да го удуша с голи ръце. Трябва да му задам още няколко въпроса.

— Как научи за Декстър Рийд?

— Ситуацията с Декстър… стана тема за спорове в няколко католически блога. Ежедневно следяхме свързаните с католицизма световни новини чрез интернет.

Представям си Майкъл и Франсис като някакви таласъми, които са се свили в мрака пред компютъра, лицата им са осветени от светлината на монитора, а те облизват мъртвите си устни, докато сърфират в киберпространството.

— Нека обсъдим методите ви. Винаги ли са били едни и същи? Франсис прониква в някое паство и поставя подслушвателни устройства в изповедалнята?

Майкъл кима.

— Заедно слушахме записите и правехме своя избор. Франсис се сприятеляваше с тях и научаваше навиците им.

— А ти ги убиваше.

— Понякога и тя помагаше, но като цяло, да. Такова беше разпределението на задачите ни.

— След това Франсис е оставала в паството още известно време, за да не може никой да я заподозре, че е отговорна за изчезването.

— Точно така.

— Започнал си своята… работа преди съществуването на интернет. Какво си планирал да правиш с касетите, които записваш, в самото начало?

— Не бяхме сигурни. Знаехме, че трябва да записваме работата си, но признавам, че не ни беше ясно как ще използваме записите. Дали трябваше да ги изпратим на някоя новинарска организация? Или директно на хората? — Поглежда ме и се усмихва. — Вярвахме, че Бог ще ни покаже какво да правим с тях, и той го направи.

— Защо промени тактиката си с Лиза Рийд? Проникнал си в паството ѝ лично.

Майкъл свива рамене.

— От нетърпение, предполагам. Прекарахме двайсет години в подготовка за този момент. Знаехме, че работата ни е почти приключила, и не искахме да чакаме нито секунда повече от необходимото. Тъй като щяхме да излизаме на светло, нямаше нужда да бъдем чак толкова внимателни. Освен това имах възможност да оставя собствения си отпечатък върху потира.

— Не се ли притесняваше, че Лиза може да те познае на самолета?

— Сложих си брада и си промених цвета на очите. А и тя ме беше виждала само в инвалидна количка. Когато си инвалид, хората запомнят единствено този ти недъг.

Мисля, че е прав.

— Как разбра, че работата ти е приключена?

Това е ключов въпрос за мен, който ще обясни поведението на Майкъл и Франсис. Серийните убийци обичат да убиват. Правят го, докато не бъдат спрени или убити. Близнаците Мърфи се спряха сами, като се разкриха.

— Винаги сме знаели, че ще разберем, когато настъпи моментът, в който сме сторили достатъчно. Преди няколко месеца ни беше показано, че е време.

— Как?

Майкъл Мърфи ме поглежда право в очите и се усмихва. Това е най-милата усмивка, която някога съм виждала, най-блаженото изражение на човешко лице.

— Бог ми каза.

От гласа му струи благоговение. Това не е шега или някакво изпитание.

— Проговорил ти е?

— Стори нещо още по-хубаво — яви ми се. Случи се преди около три месеца. Поради някаква причина спах неспокойно същата вечер, което е необичайно. Винаги спя дълбоко и добре. Бях задрямал за момент. Бях на ръба на пропастта, онова място, на което изпадаш в безсъзнание, когато чух гласа му.

— Какво ти каза? — приканвам го аз, макар че не е необходимо. Майкъл е там, в онзи момент, и чува гласа на Бог.

— „Майкъл — рече ми той, — справи се добре, синко. Извървя много труден път, осеян с рискове за теб, но настъпи време за следващата част от пътешествието ти.“

Отбелязвам, че само Майкъл е герой в този разказ, никъде не се споменава Франсис.

— „Настъпи времето да разкриеш истината пред света. Няма да е лесно. Много ще те ругаят и ще отричат Словото, но нека това не те отказва. Моят път е правилният път и ти трябва да продължиш да вървиш по него дори да е посипан със счупени стъкла.“ — От очите на Майкъл текат сълзи. — „Да, Господи — извиках аз. — Ще направя всичко, което поискаш от мен. Ще понеса всякакво бреме за теб.“ — Той млъква и не проговаря доста дълго време. Изчаквам го да продължи, когато е готов. — След това си замина, а аз се почувствах енергизиран и освежен, въпреки че не бях спал. Имах чувството, че мога да бягам с дни, седмици, месеци, години. — Майкъл се завръща в настоящето и бърше сълзите от лицето си, без да съзнава, че го прави. Отново насочва вниманието си към мен. — Бог ни прати на този път. Бог ми каза, че съм стигнал края му. Винаги е било така за пророците — още от началото на времето.

Майкъл вярва във всяка дума, която изрича. Виждам вярата изписана на лицето му, чувам я в гласа му. Лудостта се е завърнала в погледа му, тази ярка и блестяща светлина. Защо спряха? Поради същата причина, поради която са започнали: близнаците Мърфи са луди.

— Какво ще кажеш за Валъри Кавано, Майкъл? Тя също беше изключение от начина ти на работа. Всяка жертва имаше голяма тайна, която прикриваше нещо много по-мрачно. Каква беше голямата тайна на Валъри?

Той се замисля.

— Права си — признава пред мен. — Тя нямаше такава. Но когато гледахме изповедта ѝ… споделяше, за да тормози свещеника си, а не защото наистина търсеше Божието опрощение. Гордостта се усещаше в гласа ѝ. Веднъж дори се засмя. Бедният човечец. Чудил се е какво да направи, сигурен съм, но правилата на изповедта не могат да бъдат нарушени. — Майкъл свива рамене. — Не е същото като при останалите, но смъртта ѝ служи чудесно за посланието ни: необходимостта от цялата истина пред Бог. Изповед без покаяние е най-лошата лъжа. — Гласът му става монотонен: — Този свят е едно по-добро място без нея.

Килвам глава на една страна.

— Разгневила те е, нали? Тя е пълната противоположност на онова, което се опитваш да кажеш. Твоята версия на Сатаната.

Майкъл свива рамене. Не е съгласен, но…

— Имам въпрос за теб. Защо всичките ти жертви са жени? Нямаше ли мъже с мрачни тайни, които също да послужат за целта ти?

Той ме поглежда с празен поглед, объркан е.

— Какво значение има?

Нямам какво да му отговоря. Осъзнавам, че Майкъл не вижда този факт. Ето го и него, сляпото му място, то е рефлексивно и дълбоко. Преди много време разбрах, че самопризнанието и истинската лична самокритика са лукс, с който психопатите не разполагат.

— И още нещо, Майкъл. Белезите по китките на Франсис са истински. Кога се е опитала да се самоубие?

Той ми се усмихва и поклаща глава.

— Никога. Белезите бяха необходими, за да играе ролята си. Беше рисковано, но аз ѝ помогнах да го преживее с помощта на Бог.

Опулвам се насреща му. Ще ми се да мога да се шокирам или изумя, но съм наясно, че тези времена отдавна минаха. Спомням си нещо, което един опитен профайлър ми каза, когато бях нова, гледах на живота с розови очила и все още се шокирах: Понякога само най-лошото е истина.

Ставам. Точно сега искам да се махна оттук, искам го повече от всичко. Спомням си обаче още нещо. Обръщам се към него и се усмихвам.

— Майкъл?

— Да?

— Всичко, което току-що ти казах за майка ми, е лъжа. — Подхилвам се. — Наистина си много глупав. Как можа да си помислиш, че ще призная убийство? Тук? В момента ни записват, за бога.

Излизам от стаята за разпити, последвана от ругатните му.

Това е моето удоволствие, онова, което ме кара да ликувам: страданието, което изпитват, когато им откажа нужното им.

— Значи всичко приключи — казва Розарио по телефона.

— Приключи. Двамата ще бъдат приспани.

Тя мълчи. Знам какво се крие зад мълчанието ѝ, разбирам го. Това е мълчанието на неполученото, ненамерено удовлетворение.

— Защо не се чувствам по-добре? — пита майката на Лиза.

— Знаеш защо.

Тя подсмърква. Плаче.

— Да, предполагам, че си права.

Правосъдието не е достатъчно, защото детето ѝ е мъртво и никога няма да се върне при нея. Нищо не може да поправи това.

— Благодаря ти, че ми се обади, Смоуки. Благодаря ти за… всичко.

— Довиждане, Розарио.

Затваряме. Знам, че „довиждане“ означава сбогом. Семействата на жертвите не ме търсят, защото ме свързват със загубата на най-близките си. Розарио е благодарна, всички са, но аз трябва да остана в миналото им, а не да бъда част от бъдещето. Едно време това ме тревожеше, но сега го разбирам на много по-лично ниво.

Шофирам до следващата си спирка и премислям отново случилото се през последните няколко седмици. Научих ли нещо? Колкото и да ми е неприятно да се уча от чудовищата, наясно съм, че единственото, което ме различава от тях, е способността ми да се уча и да се променям.

Тайни. Те са във всичко, което правим и което сме. Религията ги нарича грехове и ни уверява, че заради тях няма да отидем в рая. Могат да бъдат малки и големи. Понякога ги пазим като торби със злато. Всеки има такива.

Може би религията е права, но е възможно да е просто метафора. Може би, само предполагам, всички ние носим рая и ада в себе си точно тук, на земята, през цялото време. Може би пазенето на най-мрачните ни тайни ни кара да живеем в ад и облекчението, което изпитваме, след като ги споделим, е форма на рая.

— Здравейте, отче — поздравявам аз.

Отец Йейтс се усмихва. Радва се да ме види. Църквата е празна. Води ме до първата пейка и ме кани да седна.

— Как си? — пита ме.

— Добре съм, благодаря ви. Вие как сте?

Той свива рамене.

— По-добре. Някои неща се промениха. На църквите им беше осигурено оборудване, с което да проверяват дали има подслушвателни устройства в изповедалните. В разпореждането пише: „За да се осигури тайнството на изповедта в този век на технологии“.

— Някой ще събере две и две скоро.

— Съгласен съм. Църквата обаче не желае да признае слабостите си. — Отец Йейтс се усмихва. — И това също е една от слабостите ѝ.

— Виждам, че все още не сте се кандидатирали за кардинал — шегувам се аз.

— Не съм създаден да се занимавам с политика.

— Да, аз също.

— Предполагам, че и двамата ще продължим да правим каквото и досега.

— Май сте прав.

— Интересно — размишлява на глас той. — Майкъл Мърфи каза, че прави всичко заради истината, но в крайна сметка нанесе много повече щети на един символ, какъвто е изповедалнята, отколкото е нанесъл всеки друг в историята на Католическата църква.

— Той не вижда нещата по този начин, отче. Няма да ги види и след милион години. Тези хора не могат да се справят със собствените си противоречия.

Млъкваме. Поглеждам Исус, който продължава да се лющи и да страда.

— Защо дойде, Смоуки.

— Искам нещо от вас.

— Какво?

Поколебавам се. Да намеря отново Бог.

Сигурна ли съм за това?

— Искам да ви се изповядам отново. Няма да ви отнема много време.

Отец Йейтс ме гледа няколко секунди, но накрая става и ми посочва изповедалнята.

— Простете ми, отче, защото прегреших. Знаете колко време мина от последната ми изповед. Днес излъгах един човек. Лъжата беше голяма.

— Какво беше естеството ѝ?

— Казах му, че съм сторила нещо ужасно. По-късно обаче го уверих, че съм го излъгала и че не съм го направила.

— Но ти си го направила?

Големият въпрос с големия отговор, онзи, който никога не ме оставя на мира. Той е до мен, когато заспя, когато се събудя и през целия ден. Сигурна съм, че изигра важна роля в избора ми на кариера.

— Да. Направих онова, което му признах.

— Искаш ли да ми споделиш какво е то?

— Не, отче.

Настъпва мълчание. Почти мога да чуя мислите му. Усещам неохотата и подозрението му.

— Мислиш ли, че това, което си му казала, е било чуто и от Бог?

— Ако съществува, то думите ми бяха насочени право към него, отче.

— Разбирам. Искаш да признаеш, че казаното от теб е истина, но не желаеш да го изричаш отново.

— Нещо такова.

Отец Йейтс въздиша.

— Искаш ли да бъдеш опростена за този грях?

— Ако трябва да бъда честна, не знам, отче. Просто искам да призная какво се е случило. Това е някакво начало, нали?

— Да, Смоуки, начало е. Но не мога да те опростя по този начин.

— Напът съм да се покая, от доста дълго време се каня да го направя. Що се отнася до опрощението… ще видим. Просто искам да знам, че ме слушате, отче. Все още не съм наясно дали опрощението е част от картината.

Бих помолила мама за прошка, ако можех.

— Слушам те, Смоуки. Ако някога искаш отново да ми споделиш нещо, пак ще те изслушам.

— Знам, отче. Благодаря ви.

Пътувам по магистралата към дома, Бони и Томи и си мисля за майка ми. Помня красотата, усмивките и нрава ѝ. Помня всяка секунда, която прекарах с нея, и ценя много тези спомени, защото те са моменти и места, които никога вече няма да се завърнат.

Убих майка си на дванайсет години. Направих го от обич наистина, но винаги съм се чудила дали това е причината да разбирам чудовищата толкова добре? Защото и аз самата нося частица от тях?

Какво мислиш, Господи?

Той отново мълчи и това е основният ми проблем с него.

Мамо?

Може би си въобразявам, но полъхът, който влиза през прозореца на колата, е като успокоителна ласка и за момент изпитвам пълен покой.

44.

— Как е тя? — питам аз.

— Виж сама — отговаря Кърби.

Хотелската стая, в която Кали избра да се откаже от викодина, е виждала и по-добри дни. Приятелката ми живее вече дванайсет дни в нея и всичко е пропито с миризмата на пот и повръщано. Тя отказа да отиде в нормална клиника, което не ме изненада.

— Камериерките ще ни намразят, когато се наложи да изчистят това място — отбелязвам аз.

— Ще им дам голям бакшиш, сладкишче, не се тревожи.

Кали стои до вратата на банята. Бледа е и изтощението личи в сенките под очите ѝ, но вече изглежда много по-стабилна.

— Как се чувстваш? — питам я.

— Като нещо доближаващо се до човешко същество. Най-накрая. Мисля, че утре ще съм готова да си тръгна от тази дупка.

Двете с Кърби се редуваме да стоим при нея. Редувахме се и да я усмиряваме, докато се тресеше, потеше и ругаеше. Държахме косата ѝ, докато повръщаше. Галих я по главата, докато плачеше от нужда.

— Божке, време беше — отговаря Кърби. — Това преживяване доста попречи на сексуалния ми живот.

— И на моя — съгласявам се аз.

— Да, да, да — отвръща Кали. — Аз също не съм виждала мъжа си, откакто дойдох тук. Съвсем скоро ще се завърнем при любовниците си.

— Как е гърбът ти? — питам аз. — Боли ли те?

Кали идва и сяда на леглото.

— Нямам болки в гърба от много време, Смоуки. Пиех викодин заради самия викодин.

— Уха, значи си била истинска наркоманка, а? — възкликва Кърби.

— Обичах си малките бели хапченца, така е, но за щастие, обичам годеника си повече. Като се заговорихме за него, докъде сме със сватбата?

— Всичко е готово. Дъщеря ти помага с последните задачи. Брейди се опита да изпрати покана на родителите ти, но успях да я намеря навреме и я извадих от общата купчинка.

— Благодаря ти.

— Целта ми е да служа. Както и да е, няма за какво да се тревожиш. Всичко е уредено. От теб се иска само да се махнеш оттук, да отидеш на фитнес и вероятно да хванеш малко тен…

— Не обичам да „хващам тен“ — отвръща Кали. Радвам се да чуя добре познатото презрение в гласа ѝ. Това е добър знак.

— Както желаеш. Щом ти харесва да приличаш на булката труп, погребението си е твое. Исках да кажа сватбата.

— Всички червенокоски са бледи — възпротивява се Кали.

— Има разлика между „бледа“ и „наркомански бяла“ — сопва ѝ се Кърби.

— Наистина ли съм чак толкова зле? — Звучи притеснена.

Кърби въздиша.

— Искаш да бъда мила с теб, нали? Не, не си чак толкова зле, просто те дразня, маце. Истината е, че изглеждаш чудесно въпреки всичкото потене и повръщане. Мразя те заради това.

Кали се усмихва.

— Казвай си нещата, които те тормозят — дразни я тя и ѝ се изплезва насреща.

— Кучка — отвръща ѝ Кърби.

За момент настъпва мълчание. Кали забива поглед в ръцете си. Очевидно се опитва да измисли какво да каже.

— Слушайте внимателно, защото ще чуете това само веднъж — започва тя. — Благодаря и на двете ви за всичко. Нямаше да се справя сама.

— За теб винаги — отвръщам аз.

— Но проблемо — изчуруликва Кърби. — Освен това мечтаех да те видя как се молиш на порцелановия бог на колене. — Изкикотва се. — Ще ми се да те бях записала.

Кали прави физиономия и двете продължават да се закачат. Слушам ги с половин ухо и се усмихвам на правилните места.

Ние сме три жени, горди и малко повредени, а бремето от тайните, което носим, е много тежко. Не се доверяваме достатъчно на хората, за да споделяме, и има неща, които пазим само за себе си, неща, които нашите мъже никога няма да научат, колкото и много да ги обичаме. Неща, които през повечето време предпочитаме да не споделяме дори една с друга.

Но е хубаво да знаем, че ако това бреме стане прекалено тежко, има при кого да отидем, има кой да изслуша тайните ни и да ги отнесе със себе си в гроба.

— Мога да свикна с това, скъпа. Какво мислиш?

— Да намериш мъж, който умее да готви, определено е по-лесно, отколкото да се научиш сама — съгласява се Бони.

Томи ни приготвя италианска вечеря. От месния сос ми се навлажнява устата, а ароматът на домашно приготвен чеснов хляб се носи из цялата къща.

— Майка ми ме накара да се науча — провиква се от кухнята Томи. — Каза ми, че готвенето е много бърз начин да впечатлиш една жена.

— Умна майка — отвръщам аз.

— Да, такава е.

— Кога ще се запознаем с нея? — пита Бони.

Поглеждам Томи.

— Защо питаш, скъпа?

Тя завърта очи.

— Сигурно наистина ме смяташ за бавно загряваща, мамче Смоуки. Вие двамата смятате да живеете заедно, нали?

Намръщвам се.

— Кой ти каза? Кали? Кърби?

Бони се усмихва.

— Отдайте ми дължимото, хора.

Задъвквам нервно палеца си. Томи не продумва.

— Съжалявам, миличка. Смятахме да ти кажем. Как се чувстваш относно това?

Знаех, че този момент ще настъпи, и се страхувах от него. Бони обича Томи, но през последните две години бяхме само двете. Създадохме свой живот. Нуждаехме се една от друга. Опасявам се, че може да се разстрои от тази промяна.

Дъщеря ми идва при мен и ме хваща за ръката. Усмивката ѝ ми казва всичко, което трябва да знам.

— Мисля, че е чудесно. Наистина, наистина чудесно. Освен това… той може да готви.

Късно през нощта е и Томи спи до мен. Гледам през прозореца към луната, тази неостаряваща древна луна. Хората са танцували, чукали, убивали, обичали и умирали под нея. Луната продължава да свети, животът продължава.

Мисля за майка си. Чудя се защо да ѝ помогна да умре, беше по-малко бреме за мен, отколкото абортът. Това е тайна, която не бях разкривала дори пред Мат, а сега я споделих с едно чудовище, което промени живота ми. Никога не ми е тежала толкова много. Досега беше просто нещо случило се в миналото, за което не мислех често.

Дали е било грешно?

Търся отговора на този въпрос и успявам да намеря само един: Не ми пука!

Избавих майка си от страданията. В крайна сметка това е единственото, което е от значение за мен.

Плаках на погребението ѝ. Оттогава не съм плакала за нея. И сега не плача, но си позволявам да почувствам загубата ѝ поне малко.

Липсваш ми, мамо. Татко беше страхотен баща, но винаги съм била дъщерята на мама.

Томи се размърдва до мен. Усмихвам се.

Той е добър човек, мамо. Различен е от Мат. Не е по-добър или по-лош. Просто е различен.

Животът ми е пълна каша. Осъзнавам, че съм се опитвала да отблъсна всички, да ги напъхам в малки кутии и да ги заровя в земята. Каква загуба. Призраците са тук, винаги са били и ще се появяват, когато пожелаят.

Номерът е човек да продължава, без да е роб на болката. Като луната.

Тя продължава да свети и да кара призраците да заспиват. Обръщам се към Томи и се отпускам в топлината на тялото му.

Добре дошла, пътнице, прошепва някой.

— Мамо? — промърморвам аз, преди да се предам на съня без сънища.

Луната продължава да свети.

Заключение: Греховете на Кърби Мичъл

Благодарности

Както винаги, искам да благодаря на Лиза и Хейвис Доусън за професионализма и ентусиазма, с който ме представляват. Лиза, благодаря ти, че всеки път изслушваш мрънканията и оплакванията ми. Отново искам да благодаря и на Чандлър Кроуфърд, който пробутва творбите ми в страните отвъд океана, и те се приемат добре там. Големи благодарности на Даниел Перес и Ник Сейърс за чудесните редакции — винаги успяват да ме накарат да направя книгите си по-добри. Благодарности също така за всички читатели, които ми изпращат имейли или писма. Вие сте горивото за двигателя. Ще продължавам да пиша, докато продължавате да четете.