Тъмните реки на сърцето

1.

Спенсър Грант мислеше за жената и изпитвайки силно безпокойство, шофираше в дъждовната нощ. Търсеше червената врата. Бдителното му куче седеше до него и мълчеше. Дъждът барабанеше по покрива на колата.

Бурята дойде откъм Тихия океан и се разрази без гръмотевици, светкавици или вятър в края на мрачния февруарски следобед. Беше по-скоро ръмеж, отколкото проливен дъжд и сякаш изми цялата енергия на града. Лос Анджелис и покрайнините се превърнаха в метрополия без строги очертания и облик. Сградите се сляха, уличното движение се влачеше лениво и улиците се стопиха в сива мъгла.

Спенсър спря на светофара. Плажовете на Санта Моника и тъмният океан се намираха от дясната му страна.

Роки, куче от смесена порода, голямо почти колкото лабрадор, с любопитство изучаваше пътя. Когато пътуваха с форда, Роки понякога надничаше през страничните стъкла и гледаше пейзажа, макар че повече го интересуваше онова, което беше пред тях.

Дори когато се возеше в багажното отделение, зад предните седалки, кучето рядко поглеждаше през задното стъкло. Плашеше се, като наблюдаваше как гледката се смалява. Вероятно му ставаше лошо от движението, затова предпочиташе пътя насреща.

А може би Роки свързваше с миналото смаляващата се магистрала зад тях. Кучето имаше основателна причина да не мисли за миналото.

Както и Спенсър.

Докато чакаше зелената светлина, той замислено потърка белега — навик, изразяващ безпокойство, така както друг човек би прехвърлял зърната на броеница. Допирът до белега го успокои, вероятно защото му напомни, че бе оцелял след най-големия ужас, който бе преживявал, и животът не криеше повече изненади, достатъчно зловещи, за да го погубят.

Белегът отличаваше Спенсър.

Беше белезникав, лъскав, простираше се от дясното ухо до брадичката и беше широк четири милиметра. Студовете и горещините го правеха по-бял от обикновено. На зимния въздух Спенсър го чувстваше като тел, опъната на лицето му, макар че в съединителната тъкан нямаше нервни окончания. На лятното слънце белегът беше хладен.

Светофарът светна зелено.

Кучето се приведе в очакване да потеглят.

Спенсър отново сложи и двете си ръце на волана и подкара на юг, покрай тъмния бряг. Очите му нервно търсеха червената врата в източната страна на улицата, сред множеството магазини и ресторанти.

Макар че вече не докосваше белега, той го усещаше болезнено. Дотогава не му бе минало през ума, че е дамгосан. Щом се усмихнеше или намръщеше, белегът подръпваше дясната половина на лицето му. Засмееше ли се, чувстваше напрежение в онази нееластична тъкан.

Равномерният ритъм на чистачките отмерваше като метроном барабаненето на дъждовните капки по предното стъкло.

Устата на Спенсър бе пресъхнала, но дланите му бяха влажни. Обръчът около гърдите му се стегна както от безпокойство, така и от приятното предчувствие, че отново ще види Валери.

Колебаеше се дали да не се прибере вкъщи. Надеждата, която хранеше, беше равностойна по емоционалност на фалшиво злато. Той беше сам и винаги щеше да бъде така. Имаше само Роки. Спенсър се засрами от този дързък прилив на оптимизъм, от наивността, която демонстрираше, от тайната потребност и от тихото отчаяние. Но продължи да шофира.

Роки едва ли имаше представа какво търсеха, но тихо изпръхтя, когато се появи червеният ориентир. Кучето несъмнено реагира на едва доловимата промяна в настроението на Спенсър при вида на вратата.

Барът се намираше между тайландски ресторант със замъглени от пара прозорци и празното помещение на някогашна художествена галерия. На прозорците бяха заковани дъски и от елегантната фасада липсваха парчета варовик, сякаш галерията не само бе фалирала, но и бе бомбардирана. През сребристия дъжд Спенсър видя струя светлина на входа на бара, озаряваща червената врата, която си спомняше от предишната нощ.

Но не можа да си спомни адреса. Сега този пропуск на паметта му се струваше преднамерен, като се имаше предвид аленочервения надпис над входа:

От гърлото му се изтръгна безрадостен смях.

След като бе посетил толкова много барове през годините, той вече не забелязваше разликите и не помнеше имената. В десетки градове онези безброй кръчми приличаха на изповедалня в църква. Седиш на високото столче и мънкаш едни и същи признания пред непознати, които обаче не са свещеници и не могат да ти опростят греховете.

Там изповедниците бяха пияници, чиито души бяха объркани като неговата. Не можеха да му кажат какво наказание трябва да изтърпи, за да намери покой. Обсъждаха ли смисъла на живота, те говореха несвързано. За разлика от странниците, пред които често разкриваше душата си, Спенсър никога не се напиваше. Страхуваше се от алкохолното опиянение като от мисълта за самоубийство. Да се напиеш, означаваше да изгубиш контрол. А това беше недопустимо. Контролът беше единственото, което той имаше.

Спенсър зави зад ъгъла и спря в страничната уличка.

Той посещаваше баровете не за да пие, а за да не бъде сам. И да разкаже историята си на някого, който няма да я помни на сутринта. Понякога Спенсър изпиваше една-две бири, щом вечерта се проточеше. После, когато легнеше в спалнята си и дълго съзерцаваше тавана, той най-сетне затваряше очи, защото шарките на сенките започваха неизбежно да му напомнят за нещата, които предпочиташе да забрави.

Спенсър изключи двигателя и дъждът забарабани по-силно от преди. Звукът беше смразяващ — досущ гласовете на мъртвите деца, които понякога го викаха с безмълвна настойчивост в най-лошите му кошмари.

Жълтеникавата светлина от близката улична лампа озари вътрешността на колата и той ясно видя Роки. Големите, изразителни очи на кучето го гледаха сериозно.

— Може би идеята не е хубава — рече Спенсър.

Роки протегна шия, за да близне дясната ръка на господаря си, която още беше вкопчена във волана. Кучето сякаш му казваше да се отпусне и да направи онова, за което бе дошъл.

Спенсър го погали и Роки наведе глава, но не за да подложи ушите и гърба си на милувките, а за да покаже, че е покорен и безобиден.

— Откога сме заедно?

Роки седеше с наведена глава. Сви се и напрегна тяло, но не потрепери.

— Минаха почти две години — каза Спенсър, отговаряйки на собствения си въпрос. — Две години на добро отношение, дълги разходки, игра на фризби на плажа, редовно хранене… и въпреки това понякога мислиш, че ще те ударя.

Роки смирено седеше на предната седалка.

Спенсър плъзна ръка под брадичката му и надигна главата му. След краткотраен опит да се дръпне, Роки се отказа от съпротивата.

Погледнаха се в очите и Спенсър попита:

— Вярваш ли ми?

Кучето стеснително извърна очи.

Спенсър леко разтърси муцуната му, отново привличайки вниманието му.

— Ще държим главите горе. Винаги сме горди. Чу ли? Самоуверени. Държиш главата високо вдигната и гледаш хората в очите. Разбра ли?

Роки промуши език между стиснатите си зъби и близна пръстите му.

— Ще приема това за „да“. — Той пусна кучето. — Няма да те взема в онзи бар. Не се обиждай.

Макар да не беше куче-водач, в някои кръчми Роки можеше да лежи в краката на Спенсър, дори да седи на високо столче и никой не възразяваше, че хигиенните закони не се спазват. Обикновено кучето беше най-малкото нарушение, в което барът можеше да бъде обвинен, ако дойдеше инспектор. Но „Червената врата“ още хранеше претенции за класа и Роки нямаше да бъде добре дошъл там.

Спенсър слезе от форда и тръшна вратата. Заключи колата с дистанционното управление и задейства алармената система.

Не можеше да разчита на Роки да пази форда. Кучето никога не би уплашило решителен крадец на коли, освен ако бандитът обичаше да ближат ръката му.

Спенсър хукна в студения дъжд, стигна до стряхата на ъгловата сграда и се обърна.

Роки се бе преместил на шофьорското място и се бе вторачил навън, притискайки нос до страничното стъкло. Ушите му бяха наострени и дъхът му замъгляваше стъклото, но не лаеше. Само гледаше и чакаше. Роки беше трийсет и пет килограма и изтъкан от обич и търпение.

Спенсър тръгна по страничната уличка и прегърби рамене, за да се предпази от хладния насрещен вятър.

Съдейки по шума на стичащата се в нощта вода, човек би си помислил, че крайбрежието и всички творения на човечеството, намиращи се там, са късове топящ се лед в черния търбух на Тихия океан. Дъждът ръмеше по брезентовия навес, клокочеше във водосточните улеи и се плискаше под гумите на минаващите коли. Едва доловим и почти осезаем, непрестанният рев на прибоя известяваше за равномерна ерозия на плажовете и скалите.

Докато Спенсър минаваше покрай затворената галерия, някой проговори от мрака на входа. Гласът беше сух — пълна противоположност на напоената с влага нощ — дрезгав и стържещ.

— Знам кой си.

Спенсър спря, присви очи и се вторачи в тъмата. Във входа седеше мъж — разперил крака и подпрял гръб на вратата на галерията. Беше немит и небръснат и не приличаше на човек, а по-скоро на купчина вехти дрипи, просмукани с толкова много органична мръсотия, че оттам спонтанно се бе зародил злокачествен живот.

— Знам кой си — тихо, но ясно повтори скитникът.

От входа се разнесе воня на пот и урина и изпарения на евтино вино.

От края на седемдесетте години, когато повечето душевноболни бяха пуснати от санаториумите в името на гражданските свободи и състраданието, броят на бродещите насам-натам, дрогиращи се и психически болни обитатели на улиците се увеличаваше постоянно. Те обикаляха американските градове, защитавани от политиците, но никой не се грижеше за тях. Бяха нещо като армия от живи мъртъвци.

Пронизителният шепот беше сух и тайнствен като гласа на оживяла мумия.

„Знам кой си.“

Спенсър трябваше да продължи да върви.

Бледото лице и сплъстените коси на скитника се виждаха неясно в мрака. Хлътналите му очи бяха бездънни като пресъхнали кладенци.

„Знам кой си.“

— Никой не знае — отговори Спенсър, прокара пръсти по белега си и мина покрай затворената галерия и съсипания мъж.

— Никой не знае — прошепна скитникът. Вероятно забележката му, която отначало прозвуча тайнствено и проницателно, дори зловещо, не беше нищо повече от несъзнателно повторение на последните думи на случаен минувач. — Никой не знае.

Спенсър спря пред бара. Дали не правеше ужасна грешка? Той се поколеба, сложил ръка на дръжката на червената врата. Скитникът отново проговори от сенките. На фона на ситния ръмеж, в предупреждението му се долови обсебеността на прекъсван от атмосферни смущения глас по радио, говорещ от далечна станция в някой край на света.

— Никой не знае…

Спенсър отвори червената врата и влезе.

Беше сряда и на гишето за резервации нямаше никой. Може би дори в петък и в събота нямаше посрещач. Заведението не беше много посещавано.

Топлият въздух беше застоял, задушен и осеян със сини струйки цигарен дим. В отсрещния ляв ъгъл пианистът, седнал в светлината на прожектора, без настроение свиреше интерпретация на „Мандарина“.

Украсено в черно, сиво и лъскава стомана, с огледала на стените, които хвърляха преплитащи се кръгове мъглява сапфиреносиня светлина на тавана, заведението сякаш бе възвърнато от една изчезнала епоха, където бе имало стил. Сега тапицерията беше протрита, а огледалата — напукани. Стоманата бе потъмняла от наслоения цигарен дим.

Повечето маси бяха свободни. До пианото седяха две възрастни двойки.

Спенсър се приближи до бара, който се намираше вдясно, и се настани на високото столче в края, колкото е възможно по-далеч от музиканта.

Барманът беше плешив и имаше бледо лице и воднисти очи. Заучената му учтивост и престорена усмивка не можеха да скрият досадата. Работеше с продуктивността и безпристрастието на робот и обезкуражаваше разговорите, като отбягваше да гледа хората в очите.

До бара седяха двама мъже на около петдесет години. Бяха сами и се мръщеха на питиетата си. Горните копчета на ризите им бяха разкопчани, а вратовръзките — кривнати на една страна. Изглеждаха озадачени и навъсени, сякаш бяха служители на рекламна агенция, уволнени преди десет години, но още ставаха рано и се издокарваха, защото не знаеха какво друго да правят. Може би бяха дошли в „Червената врата“, защото след работа се бяха отбивали там в дните, когато още хранеха някаква надежда.

Единствената сервитьорка, която обслужваше масите, беше поразително красива, наполовина виетнамка, наполовина чернокожа. Носеше същите дрехи, с които тя — и Валери — бяха облечени предишната вечер — черни обувки с високи токчета, къса черна пола и черна блуза с къси ръкави. Валери я бе нарекла Роузи.

След петнайсет минути Спенсър спря Роузи и попита:

— Валери на работа ли е тази вечер?

— Би трябвало да бъде.

Той се успокои. Валери не бе излъгала. Спенсър мислеше, че ще го подведе, като деликатен начин да се отърве от него.

— Притеснявам се за нея — добави Роузи.

— Защо?

— Ами, смяната й започна преди час. — Погледът й непрекъснато се стрелкаше към белега му. — Не се е обаждала.

— Никога ли не закъснява?

— Не. Много е организирана.

— Откога работи тук?

— От около два месеца. Тя… — Роузи отмести очи от белега му. — Приятел ли сте й?

— Снощи бях тук. На същото място. Нямаше много клиенти, затова си поговорихме.

— Да, помня ви — каза Роузи. Беше очевидно, че не може да разбере защо Валери му е отделила време.

Спенсър нямаше вид на мъж, харесван от жените. Беше с маратонки, джинси, работна риза и джинсово яке, купени от евтин магазин. Не носеше бижута. Часовникът му беше „Таймекс“. Пък и белегът, разбира се…

— Обадих се у тях — продължи Роузи. — Никой не отговори. Безпокоя се.

— Един час закъснение не е много. Може да е спукала гума.

— В този град — каза Роузи и лицето й доби студен израз от гняв, който я състари с десет години — може да я изнасилят, да я наръгат с нож, дори да я застрелят.

— Оптимистка сте, а?

— Гледам новините.

Тя занесе питиетата на масата, където седяха двете възрастни двойки. Израженията им бяха по-скоро раздразнителни, отколкото весели. Без да схващат идеите на новото пуританство, обсебило много калифорнийци, те ожесточено всмукваха от цигарите. Сякаш се страхуваха, че неотдавнашната забрана на тютюнопушенето в ресторантите може тази вечер да влезе в сила и за баровете, и за частните домове, и всяка цигара да се окаже последна.

Докато пианистът подрънкваше „Последния път, когато видях Париж“, Спенсър изпи две малки глътки бира.

Съдейки по осезаемата меланхолия на посетителите в бара, все едно беше юни 1940 година и немските танкове тътнеха по Шанз-Елизе, а в нощното небе сияеха предзнаменования за гибел.

След няколко минути сервитьорката отново се приближи до Спенсър.

— Предполагам, че преди малко говорих като параноичка.

— Съвсем не. И аз гледам новините.

— Но Валери е толкова…

— Специална — довърши мисълта й той и тя се вторачи в него със смесица от изненада и леко безпокойство, сякаш се усъмни, че Спенсър бе прочел мислите й.

— Да. Специална. Може да я познаваш само от седмица и… Ами, да искаш да е щастлива. Да й се случат хубави неща.

Дори не цяла седмица, а само една вечер, помисли Спенсър.

— Може би заради нараненото й изражение. Много пъти са й причинявали болка.

— Как? Кой?

Роузи сви рамене.

— Не е споменавала нищо. Само имам такова чувство.

Спенсър също бе усетил уязвимостта на Валери.

— Но в същото време е много твърда — добави Роузи. — Ами, не знам защо съм толкова притеснена за нея. Не съм й сестра. Пък и всеки има право да закъснява от време на време.

Сервитьорката се обърна и Спенсър пак отпи от топлата бира.

Пианистът поде „Годината беше много хубава“ — песен, която Спенсър ненавиждаше, дори в изпълнение на Синатра. Знаеше, че мелодията е написана, за да буди размисъл, но му се струваше ужасно тъжна. Не беше приятният копнеж на възрастен мъж, спомнящ си жената, която е обичал, а мрачна балада за човек, стигнал горчивия край на дните си, възкресяващ в паметта си живот, лишен от силни чувства.

Според Спенсър това тълкуване на текста беше израз на страха, че след няколко десетилетия, когато животът на изпълнителя изтлееше, и той щеше да чезне в самота и угризения.

Спенсър погледна часовника си. Валери закъсняваше вече час и половина.

Безпокойството на Роузи го зарази. В съзнанието му изплува обсебващ образ — тънка струя кръв по лицето на Валери, наполовина закрито от черните й коси, а другата половина притисната до пода, а очите — широко отворени и немигащи. Знаеше, че тревогата му е неоснователна. Валери само закъсняваше за работа. В това нямаше нищо зловещо. Но въпреки всичко опасенията му се засилваха.

Спенсър остави на бара недовършената бира, стана от високото столче и тръгна към червената врата. Излезе в хладната нощ, където барабаненето на дъжда по брезентовите сенници приличаше на тропота на маршируващи армии.

Докато минаваше покрай входа на художествената галерия, той чу, че обвитият в мрак скитник тихо плаче. Развълнуван, Спенсър спря.

Между сподавените звуци на скръб странникът шепнеше последното нещо, което Спенсър му бе казал.

— Никой не знае… Никой не знае…

Това кратко твърдение явно бе придобило лично и важно значение за него, защото не говореше с тона на Спенсър, а насищаше трите думи с тиха, емоционална болка.

— Никой не знае…

Макар да знаеше, че е глупаво да финансира по-нататъшното самоунищожение на клетника, Спенсър извади от портфейла си банкнота от десет долара. Наведе се в тъмния вход и зловонната смрад, която се излъчваше от скитника, и му подаде парите.

— Ето, вземи.

Ръката, която се протегна към дарението, беше или обвита в черна ръкавица, или изключително мръсна, защото едва се забелязваше в мрака. Несретникът измъкна банкнотата от пръстите на Спенсър и пронизително изхленчи:

— Никой… Никой…

— Всичко ще бъде наред — състрадателно каза Спенсър. — Такъв е животът. Така е с всички нас.

— Такъв е животът. Така е с всички нас — прошепна скитникът.

Отново обсебен от образа на мъртвата Валери, Спенсър забърза към ъгъла.

Роки го гледаше през прозореца на форда. Спенсър отвори вратата и кучето се премести на мястото до шофьора.

Спенсър се качи и затвори вратата, внасяйки вътре мирис на влажни джинси и озоновия аромат на бурята.

— Липсвах ли ти?

Роки премести тежестта си от хълбок на хълбок няколко пъти и се опита да размаха опашка, макар че седеше върху нея.

Спенсър запали двигателя и рече:

— Ще останеш доволен да чуеш, че не станах за смях там.

Кучето кихна.

— Но само защото тя не дойде.

Роки любопитно наклони глава на една страна.

Спенсър освободи ръчната спирачка, включи на скорост и добави:

— Затова, вместо да се откажа и да се прибера вкъщи, докато още водя в играта, какво мислиш, че ще направя?

Кучето явно нямаше представа.

— Ще отида там, където не ми е работа да бъда и ще си дам втора възможност да стана за смях. Кажи ми откровено, приятел, мислиш ли, че съм се побъркал?

Роки само дишаше учестено.

— Да, имаш право. Луд съм за връзване.

Спенсър се отправи към дома на Валери. Тя живееше на десет минути от бара.

Предишната нощ той чака пред „Червената врата“ до два часа сутринта и проследи Валери. Имаше опит в следенето и знаеше как да го прави дискретно. Беше убеден, че тя не го видя.

Не беше обаче убеден дали може да обясни на Валери — и на себе си — защо я бе проследил. След като една вечер разговаря с нея, периодично прекъсван от поръчките на неколцината посетители в бара, Спенсър бе обсебен от желанието да научи всичко за Валери. Всичко.

Всъщност това беше повече от желание. По-скоро потребност, която трябваше да задоволи.

Макар че намеренията му бяха невинни, той малко се срамуваше от зародилата се в него обсебеност. Предишната нощ Спенсър седя във форда, паркиран на улицата срещу къщата й и гледа светлите прозорци, закрити с прозрачни завеси. По едно време сянката й за миг затанцува по гънките на плата като призрак, съзрян в пламъка на свещите по време на спиритически сеанс. Малко преди три и половина сутринта лампите угаснаха. Докато Роки спеше на задната седалка, Спенсър остана да наблюдава още един час. Беше се вторачил в тъмната къща и се питаше какви книги чете Валери, какво обича да прави през свободното си време, как изглеждат родителите й, къде е живяла като дете, какво сънува, когато е щастлива и какви са кошмарите й, когато е разтревожена.

Сега, двайсет и четири часа по-късно, обезпокоен, той отново се отправи към дома й. Тя само бе закъсняла за работа. Нищо повече. Необичайното му притеснение говореше повече, отколкото той искаше да знае за неприличната емоционалност на интереса му към тази жена.

Уличното движение оредя, докато Спенсър се отдалечаваше от Оушън Авеню и навлизаше в жилищните квартали. Матовият блясък на влажния черен асфалт създаваше илюзия за движение, сякаш всяка улица беше ленива река, която бавно тече към далечното си устие.

Валери Кийн живееше в тих квартал от къщи с гипсова мазилка и облицовани с дъски, построени в края на четирийсетте години. Тези домове с две или три спални предлагаха повече чар, отколкото пространство, защото имаха веранди с дървени решетки, окичени с буйни балдахини от бугенвилия, прозорци с декоративни капаци, стрехи с интересни дърворезби, красиви извивки на покривите и разположени навътре капандури.

Тъй като не искаше да привлича внимание върху себе си, Спенсър мина покрай къщата на Валери, без да намалява. Погледна небрежно надясно, към тъмната й къща в южната страна на пресечката. Роки последва примера му, но също като господаря си не видя нищо тревожно.

В края на улицата Спенсър зави надясно и пое на юг. Следващите няколко преки в тази посока бяха задънени. Той ги подмина. Не искаше да паркира в задънена улица. Това беше капан. На поредната главна улица той свърна наляво и спря до тротоара в квартал, подобен на онзи, в който живееше Валери. Изключи чистачките, но не и двигателя.

Още се надяваше, че може да се вразуми, да включи на скорост и да се прибере вкъщи.

Роки го погледна в очакване. Едното му ухо стърчеше нагоре, а другото бе увиснало надолу.

— Не се владея — призна Спенсър по-скоро на себе си, отколкото на любопитното куче. — И не знам защо.

Дъждът се лееше по предното стъкло. Уличните лампи блестяха през пласта стичаща се вода.

Спенсър въздъхна и изключи двигателя.

Беше забравил да вземе чадър. Намокри се по време на краткото притичване до „Червената врата“ и обратно, а след по-дългата разходка до къщата на Валери щеше да стане вир-вода.

Не беше сигурен защо не паркира пред жилището й. Вероятно това се дължеше на опита му. Инстинкт. Параноя. А може би и трите заедно.

Спенсър се пресегна да вземе фенерчето и усети топъл, любящ език в ухото си.

— Ако някой пипа колата — каза той на кучето, — разкъсай го.

Докато Роки се прозяваше, Спенсър слезе от форда. Заключи го с дистанционното управление и тръгна на север. Не си направи труда да тича. Така или иначе, щеше да се намокри, докато стигнеше до къщата на Валери.

От двете страни на улицата растяха палисандрови дървета, които не биха осигурили прикритие, дори ако бяха разлистени и цъфнали. Сега, през зимата, клоните им бяха голи.

Спенсър стана вир-вода, когато стигна до улицата на Валери, където вместо палисандри имаше огромни лаврови дървета. Агресивните им корени бяха напукали и пробили тротоара, но балдахинът от клони и буйната зеленина предпазваха от студения дъжд.

Големите дървета пречеха и на жълтеникавата светлина от уличните лампи да достига дори до моравите пред къщите, обградени с гъста растителност. Ако някой гледаше през прозореца си, сигурно нямаше да види Спенсър.

Той вървеше и оглеждаше превозните средства, паркирани на улицата. Доколкото виждаше, никой не седеше в тях.

Срещу къщата на Валери бе спрял микробус „Мейфлауър“. Това беше удобно за Спенсър, защото го предпазваше от погледите на съседите. В микробуса нямаше никой.

Спенсър тръгна по пътечката пред къщата и изкачи трите стъпала на верандата. По дървените решетки от двете страни растеше жасмин. Макар да не бе разцъфнал, жасминът подслаждаше въздуха с характерния си аромат.

На верандата беше тъмно. Едва ли някой можеше да го види от улицата.

Спенсър протегна ръка и намери звънеца. Натисна го и чу тих звън.

Зачака. Лампите не светнаха.

Изведнъж по гърба му полазиха тръпки и той усети, че някой го наблюдава.

От двете страни на вратата имаше прозорци. Доколкото Спенсър виждаше, в тъмните гънки на пердетата нямаше пролуки, през които някой да наднича.

Той се обърна към улицата. Жълтеникавата светлина на лампите преобразяваше дъжда в блестящи нишки от разтопено злато. До отсрещния тротоар стоеше микробусът „Мейфлауър“, а до отсамния бяха паркирани последен модел хонда и стар понтиак. Нямаше минувачи. Нито движещи се коли. Нощта беше тиха с изключение на непрестанното барабанене на дъжда.

Спенсър отново натисна звънеца.

Тръпките по гърба му не изчезнаха. Той докосна врата си, почти сигурен, че ще намери паяк, но по кожата му не лазеше насекомо.

Пак се обърна към улицата и му се стори, че съзира едва забележимо движение близо до микробуса „Мейфлауър“. Вторачи се за половин минута, но в безветрената нощ не помръдваше нищо, освен потоците от златист дъжд, който падаше на уличната настилка като капки ценен метал.

Спенсър не знаеше защо е толкова нервен. Мястото му не беше там. Вината опъваше нервите му.

Той отново се обърна към вратата, извади портфейла от десния джоб на джинсите си и измъкна кредитната си карта „Мастър“.

Макар че дотогава не можеше да го признае пред себе си, той щеше да бъде разочарован, ако бе заварил Валери вкъщи. Спенсър наистина се тревожеше за нея, но подозираше, че тя лежи или ранена, или мъртва в тъмния си дом. Той не беше изпаднал в психоза. Образът на окървавеното й лице беше само оправдание да отиде в къщата й.

Потребността му да научи всичко за Валери беше застрашително близо до пубертетски копнеж. В момента не можеше да разсъждава трезво.

Уплаши се от себе си. Но нямаше връщане назад.

Спенсър пъхна кредитната си карта между вратата и валчестата дръжка и щракна пружинката на секретната брава. Предполагаше, че има и верига, защото престъпността в Санта Моника беше висока като във всеки град край Лос Анджелис, но можеше и да му провърви.

Извади повече късмет, отколкото очакваше — беше отключено. Той превъртя валчестата дръжка и вратата се отвори.

Изненадан и обзет от чувство за вина, Спенсър пак погледна към улицата. Лавровите дървета. Микробусът. Колите. И дъждът.

Той влезе в къщата. Затвори вратата и се облегна на нея. Трепереше и от дрехите му капеше вода.

Отначало му се стори, че в стаята цари непрогледен мрак. След малко зрението му се приспособи достатъчно, за да различи прозорец, а после втори и трети, осветени само от слабата сива светлина на нощта отвън.

Не виждаше нищо и в мрака можеше да има цяла тълпа, но Спенсър усещаше, че е сам. В къщата не само нямаше никой, но и сякаш беше изоставена.

Той извади фенерчето от джоба на якето си и закри лъча с лявата си ръка, за да не се вижда от улицата.

Лъчът освети празен хол без мебели. Килимът беше с цвят на шоколад с мляко. Неподгънатите пердета бяха бежови. Полилеят с две крушки вероятно можеше да се включи от един от трите електрически ключове до вратата, но Спенсър не ги щракна.

Мокрите му маратонки и чорапи жвакаха, докато прекосяваше хола. Влезе в малка и също така празна трапезария.

Спенсър се сети за микробуса „Мейфлауър“ на отсрещната страна на улицата, но вещите на Валери едва ли бяха там. Пък и беше малко вероятно да се е преместила в четири часа сутринта, когато Спенсър напусна наблюдателния си пост пред къщата й и се върна в леглото си. Всъщност той предполагаше, че Валери още не се беше нанесла. По килима нямаше отпечатъци от стъпки. Липсваха маси, столове, шкафове и канапета. Ако през последните два месеца, докато работеше в „Червената врата“, бе живяла в тази къща, Валери явно не я бе обзавела и нямаше намерение да я нарече свой дом.

Вляво от трапезарията имаше малка кухня с чамови долапи. За съжаление Спенсър остави мокри следи върху пода от сиви плочки.

До мивката бяха наредени чиния, поднос за хляб, купа за супа и чаша — всички измити и готови за употреба. До подноса стоеше стъклена чаша, а до нея — вилица, нож и лъжица, също чисти.

Спенсър премести фенерчето в дясната си ръка. С лявата докосна стъклената чаша и проследи очертанията на ръба. Макар че чашата беше измита, след като Валери бе пила от нея, устните й бяха докосвали ръба.

Предишната нощ Спенсър така и не я целуна. Може би трябваше да го стори.

Мисълта го смути, накара го да се почувства глупак и го принуди за пореден път да се съсредоточи върху неприличната си обсебеност от тази жена. Мястото му не беше тук. Нахлуваше непозволено не само в дома, но и в живота й. Дотогава се бе държал порядъчно, макар че не винаги неотклонно спазваше закона. Но влизайки в къщата й, Спенсър прекрачи границата на невинността и отиде твърде далеч. Въпреки всичко той не излезе.

Отвори долапите и чекмеджетата в кухнята и видя, че там няма нищо, освен комбинирана отварачка за бутилки и консерви.

Повечето лавици в тесния килер бяха празни. Запасът от храни се ограничаваше до три компота от праскови, два от круши и от ананас, две пакетчета захарин, две кутии овесени ядки и буркан нес кафе.

Хладилникът беше почти празен, но камерата бе добре заредена с първокачествени полуготови продукти за микровълнова фурна.

До хладилника имаше врата с прозорче. Спенсър дръпна жълтото перде и видя странична веранда и тъмен двор, мокър от дъжда.

Той пусна пердето. Не се интересуваше от външния свят, а само от вътрешните пространства, където Валери бе дишала въздух, яла и спала.

Спенсър излезе от кухнята. Гумените му подметки скърцаха по мокрите плочки. Сенките пред него се снишаваха и се скриваха в ъглите, докато зад гърба му отново паднеше мрак.

Не можеше да престане да трепери. Влажният и студен февруарски въздух се просмукваше през стените и прозорците на къщата. Помещенията не бяха отоплявани цял ден, което означаваше, че Валери бе излязла рано.

Лицето му беше студено, но белегът пламтеше.

В средата на отсрещната стена на трапезарията имаше затворена врата. Спенсър я отвори и видя тесен коридор, водещ на около петнайсет крачки вляво и после надясно. В дъното на коридора имаше открехната врата. През пролуката се виждаше под с бели плочки и мивка.

Той се приготви да влезе в коридора, когато чу други звуци освен монотонното и глухо барабанене на дъжда по покрива. Приглушен удар и тихо стържене.

Спенсър мигновено угаси фенерчето. Мракът беше непрогледен като в зала на ужасите, точно преди светлините да блеснат и да осветят ухилен скелет.

Отначало звуците бяха потайни и предпазливи, сякаш онзи, който дебнеше навън, се бе подхлъзнал на мократа трева и се бе блъснал в къщата. Но Спенсър се заслуша внимателно и реши, че източникът на звука не е наблизо, а някъде далеч, и може би е чул само трясъка от затварянето на врата на кола на улицата или пред съседните къщи.

Той запали фенерчето и продължи към банята. На закачалката висяха халат, хавлия и памучна кърпа за ръце. На пластмасовата поставка имаше използван до половината сапун „Айвъри“, но в шкафчето нямаше нищо.

Вдясно от банята имаше малка спалня, празна като останалите помещения в къщата. В гардероба нямаше дрехи.

Втората спалня, която се намираше вляво от банята, беше по-голяма от първата и Валери явно спеше там. На пода лежеше надуваем дюшек, а отгоре — купчина усукани чаршафи, вълнено одеяло и възглавница. Двойните врати на гардероба бяха отворени и вътре се виждаха телени закачалки, окачени на небоядисан дървен прът.

В средата на една от стените имаше нещо. Спенсър се приближи, насочи лъча на фенерчето и видя цветна снимка на хлебарка в едър план. Изглежда, беше откъсната от учебник, защото надписът отдолу беше на суховат, академичен език. Хлебарката беше дълга петнайсетина сантиметра. Снимката бе прикрепена към стената с един-единствен голям гвоздей, забит в средата на хитиновата обвивка на насекомото. На пода, точно под фотографията, лежеше чукът, с който бе забит гвоздеят.

Снимката не беше за украса. Кой би окачил изображение на хлебарка с намерението да разкраси спалня? Нещо повече, употребата на чук, а не на кабарчета или лепенки, загатваше, че човекът бе замахнал гневно с чука.

Хлебарката очевидно беше символ на нещо друго.

Обезпокоен, Спенсър се зачуди дали Валери бе заковала снимката на стената. Това му се стори малко вероятно. Жената, с която бе разговарял предишната нощ в „Червената врата“, беше необикновено нежна, мила и неспособна да се ядоса сериозно.

Но щом не беше Валери, тогава кой? Докато Спенсър движеше лъча на фенерчето по лъскавата хартия, хитиновата обвивка на хлебарката блестеше, сякаш беше мокра. Сенките на пръстите му, които закриваха част от светлината, създаваха илюзията, че тънките крака и пипала на насекомото леко потрепват.

Понякога серийните убийци оставяха подписи на местопрестъплението, за да разпознават работата им. От опит Спенсър знаеше, че това може да е какво ли не — карта за игра, сатанински символ, изрязан в част от анатомията на жертвата, или една-единствена дума или стих, надраскани с кръв на стената. Снимката на хлебарката приличаше на такъв вид подпис, макар да беше по-странна от всичко, което Спенсър бе виждал или чел в стотиците описания на убийства.

Изведнъж той изпита леко чувство на гадене. Не видя следи от насилие в къщата, но още не беше погледнал в гаража. Може би щеше да намери Валери, простряна върху студения бетон — така, както я бе видял във въображението си — с лице, притиснато до пода, с широко отворени, немигащи очи и струйка кръв, стичаща се по слепоочието.

Спенсър знаеше, че изводите му са прибързани. Напоследък обикновеният американец непрекъснато живееше в страх от внезапно, безумно насилие, но за разлика от повечето хора Спенсър беше по-претръпнал към тъмните вероятности в съвременния живот. Той бе издържал на болка и ужас, които оставиха много белези по тялото и в душата му, и за него жестокостта беше неизбежна като изгревите и залезите на слънцето.

Спенсър отмести поглед от снимката на хлебарката и се запита дали ще има смелост да огледа гаража. В същия миг малък черен предмет, хвърлен отвън, строши прозореца на спалнята. Приличаше на ръчна граната.

Спенсър инстинктивно угаси фенерчето, докато стъклата още падаха. Гранатата глухо тупна на килима.

Преди да успее да се обърне, Спенсър бе блъснат от ударната вълна на експлозията. Взривът не бе придружен от светлина. Разнесе се само оглушителен звук. Върху него се посипаха отломки. Спенсър извика, падна и започна да се гърчи на пода. Почувства болка в краката, ръцете и лицето. Тялото му бе предпазено от джинсовото яке, но ръцете му пламнаха от болка. Истинско мъчение. Колко ли пръста изгуби? Колко ли кости бяха счупени? Господи, ръцете му се парализираха от болка и станаха безчувствени, затова не можеше да прецени какви са пораженията.

Най-лошото беше паренето в челото, страните и левия ъгъл на устата. В отчаян опит да намали болката той притисна ръце до лицето си. Страхуваше се от онова, което можеше да установи, но ръцете му пулсираха толкова ожесточено, че не можеше да се довери на възприятието от докосването.

Колко още белега — ако оцелееше — щеше да получи? Колко още белезникави и сбръчкани цикатриксиални бразди и червени, келоидни, чудовищни следи щяха да останат по лицето му?

Трябваше да излезе навън и да потърси помощ.

Спенсър запълзя по пода. Макар и объркан, ужасен и дезориентиран в мрака, той се промъкваше в правилната посока, насочвайки се към вратата на спалнята. Подът бе осеян с нещо като дребни мраморни камъчета. Спенсър се изправи.

Хрумна му, че е станал жертва на война между банди, оспорващи си територии. Лос Анджелис през деветдесетте години бе изпълнен с насилие, досущ Чикаго по времето на Сухия режим. Но съвременните младежки банди бяха по-жестоки и по-добре въоръжени от мафията, натъпкани с наркотици, въодушевени от расизъм и хладнокръвни и безмилостни като змии.

Задъхан и опипвайки пода слепешком, Спенсър влезе в хола, препъвайки се. Краката му се подкосиха от силна болка, която го омаломощи и постави на изпитание равновесието му. Беше му трудно да се крепи на краката си. Все едно се намираше във въртящ се цилиндър в луна-парк.

Прозорците в другите стаи също се разбиха на парчета. Звукът бе последван от няколко приглушени експлозии. В коридорите нямаше прозорци, затова Спенсър не пострада.

Въпреки объркването и страха той установи, че не усеща нито мирис, нито вкус на кръв. Не беше ранен.

И изведнъж разбра какво става. Това не беше гангстерска война. Подът беше осеян не с мраморни топчета, а с твърди гумени сачми, разпръснати от граната със сълзотворен газ. Само силите на реда имаха такива гранати. И той ги бе използвал. Преди няколко секунди специален щурмови отряд или някакъв друг подобен екип сигурно бе предприел атака срещу къщата, хвърляйки гранатите, за да обезвреди обитателите.

Микробусът несъмнено беше техен. Движението, което Спенсър бе забелязал с крайчеца на окото си, в края на краищата не беше въображаемо.

Би трябвало да изпита облекчение. Нападението беше акция на местната полиция, на Агенцията за борба с наркотиците, на ФБР или на някоя друга организация на силите на реда. Очевидно Спенсър се бе натъкнал на една от операциите им. Той познаваше процедурата. Ако се хвърлеше на пода и разпереше ръце, за да покаже, че не държи нищо, всичко щеше да бъде наред. Нямаше да го застрелят. Щяха да му сложат белезници и да го разпитват, но нямаше да го наранят.

Но Спенсър имаше един голям проблем. Той не живееше в тази къща. Бе влязъл там незаконно. От тяхна гледна точка Спенсър можеше дори да е крадец. Обяснението какво прави в чуждата къща щеше да прозвучи най-малкото неубедително. По дяволите, щяха да го помислят за откачен. Самият той не разбираше защо отиде там, защо беше толкова обсебен от Валери, защо искаше да знае всичко за нея и защо събра достатъчно смелост и глупост да влезе в дома й.

Спенсър не се хвърли на пода. Залитайки, той се добра до стената и плъзна ръка по нея.

Валери беше замесена в нещо незаконно и отначало властите щяха да го помислят за неин съучастник. Щяха да го задържат, да го разпитват и може би дори да го арестуват по подозрение, че е помагал на Валери.

Щяха да разберат кой е.

Медиите щяха да разнищят миналото му. Щяха да покажат лицето му по телевизията, вестниците и списанията. Години наред Спенсър бе живял в блажена анонимност. Новото му име беше непознато, а външността — променена от времето и вече неузнаваема. Но щяха да нарушат уединението му. Отново щеше да бъде в центъра на вниманието, измъчван от репортери и одумван всеки път, когато се появеше на публично място.

Не. Тази перспектива беше недопустима. Нямаше сили пак да преживее всичко това. Предпочиташе да умре.

Хората навън бяха ченгета и той не бе извършил сериозно нарушение, но сега вече те не бяха на негова страна. Без да искат да го съсипят, те само щяха да го дадат на пресата.

Отново се разнесе звън от строшени стъкла. И още две експлозии.

Ченгетата от специалните сили не рискуваха, сякаш мислеха, че имат работа с хора, обезумели от силна доза наркотици или от нещо по-лошо.

Спенсър стигна до средата на коридора и застана между две врати. Вдясно беше трапезарията, а вляво — банята.

Той влезе в банята и затвори вратата. Надяваше се, че ще спечели време за размисъл.

Паренето по лицето, ръцете и краката постепенно отслабна. Спенсър сви пръсти в юмрук няколко пъти, после ги отпусна, опитвайки се да подобри кръвообращението и да премахне вцепенението.

От другия край на къщата се чу трясък от разцепване на дърво, от който стените потрепериха. Вероятно някой тресна или разби външната врата.

Последва още един трясък. Вратата на кухнята.

Те бяха влезли в къщата.

Приближаваха се към него.

Моментът не беше подходящ за размисъл. Спенсър трябваше да предприеме нещо, разчитайки на инстинкта и на военната си подготовка, която, както се надяваше, е толкова добра, колкото тази на преследвачите му.

На стената над ваната имаше правоъгълник от слаба сива светлина. Спенсър стъпи във ваната и докосна рамката на прозорчето. Не беше убеден, че е достатъчно голямо, за да се провре, но това беше единственият възможен път за бягство.

Ако прозорчето беше заковано, той нямаше да може да се измъкне. За щастие стъклото се отваряше навътре. Спенсър го удари с лакът от двете страни и го отвори.

Очакваше, че тихото изскърцване на пантите и изщракването на ключалката ще накара някой от хората навън да извика, но безмилостното ромолене на дъжда заглуши тези звуци. Никой не даде сигнал за тревога.

Спенсър се хвана за перваза, надигна се и надникна навън. В лицето му плисна студен дъжд. Хладният въздух бе натежал от мирис на влажна пръст, жасмин и трева.

Задният двор представляваше гоблен от сенки, изтъкани предимно от различни нюанси на черно и сиво, размити от дъжда, който замъгляваше детайлите. Там сигурно се спотайваха най-малко едно-две ченгета от специалните сили. Но зрението му беше силно и Спенсър не различи човешки силуети в преплетените сенки.

Той сви рамене, изви се и се провря през прозорчето. Разстоянието до земята беше малко. Спенсър скочи, претърколи се на тревата, после легна по корем и вдигна глава, за да огледа двора. Все още не виждаше противници.

Растителността в двора беше буйна. Няколкото смокини, които отдавна не бяха подкастряни, приличаха на крепост от зеленина.

Погледнато между клоните на огромните фикуси, небето не изглеждаше черно. Светлините на огромната метрополия се отразяваха в коремите на носещите се на изток буреносни облаци, обагряйки небесния свод в зловещо жълто, което на запад, към океана, избледняваше в сиво.

Макар и познат на Спенсър, неестественият цвят на градското небе го изпълни с изненадващ, суеверен страх, защото приличаше на злокобен покров, под който щяха да загинат хора и да се събудят в ада. Фактът, че дворът бе останал неосветен от онзи серен блясък, беше загадка. Но колкото и Спенсър да присвиваше очи, мракът изглеждаше още по-непрогледен.

Паренето в крайниците му премина. Ръцете още го боляха, но не толкова сковаващо, и пламтенето на лицето му отслабваше.

Изведнъж в тъмната къща изтрещя автоматично оръжие. Някое от ченгетата бе стреляло по сенки или призраци. Странно. Нервното натискане на спусъка не бе присъщо за полицаите от специалните сили.

Спенсър се наведе и хукна по мократа трева, насочвайки се към най-близкия фикус с тройно стъбло. Допря гръб до кората на дървото и се изправи. Огледа моравата, храстите и редицата дървета покрай задната ограда. Смяташе да избяга оттам, но беше почти убеден, че ще го забележат и хванат, ако излезе на открито.

Свивайки и разпускайки пръсти, за да премахне болката, той се замисли дали да не се изкатери по лабиринта от клони над него и да се скрие някъде високо. Но това, разбира се, щеше да бъде безполезно. Те щяха да го намерят, защото нямаше да се откажат от преследването, докато не претърсеха всяко убежище от зеленина.

От къщата се чуха гласове. После се тръшна врата. Вече не се промъкваха крадешком. Не и след необмислените изстрели. Но още не бяха запалили лампите.

Времето минаваше.

Арест, разкритие, блясъкът на прожекторите на камерите, репортери, задаващи въпроси. Недопустимо.

Спенсър се прокле за нерешителността.

Дъждът барабанеше по листата над него.

Статии във вестниците и списанията. Омразното минало — отново съживено. Любопитните, вторачени погледи на непознатите, за които това щеше да бъде нещо като зрелищна влакова катастрофа.

Блъскащото в гърдите му сърце отмерваше ритъма на все по-засилващия се страх, който го обземаше.

Спенсър не можеше да се движи. Беше парализиран.

Вцепенението обаче му направи услуга, когато мъж, облечен в черно, се промъкна покрай дървото. Държеше оръжие, което приличаше на картечен пистолет „Узи“. Макар да не беше на повече от две крачки от Спенсър, мъжът се бе съсредоточил върху къщата, готов да стреля, ако жертвата му скочи през някой прозорец, и без да съзнава, че беглецът, когото търси, е до него. Мъжът видя отвореното прозорче на банята и замръзна на мястото си.

Спенсър пристъпи към действие, преди преследвачът му да започне да се обръща. Всеки, който имаше подготовка в специалните сили — ченге или федерален агент — нямаше да се даде лесно. Единственият начин да го обезвредиш лесно и тихо, беше да го удариш силно, докато още е изненадан.

Спенсър заби дясното си коляно в слабините на ченгето, опитвайки се да го вдигне над земята.

По време на операция някои полицаи от специалните сили носеха бандажи с алуминиеви чашки и кевларени бронежилетки. Този обаче не беше защитен и шумно изпусна въздуха от белите си дробове — звук, който не би се чул на повече от десет крачки в дъждовната нощ.

Докато го риташе, Спенсър хвана с две ръце картечния пистолет и го дръпна, завъртайки дулото по посока на часовниковата стрелка, преди мъжът да успее инстинктивно да изстреля поток от куршуми.

Непознатият падна по гръб на мократа трева и Спенсър се стовари върху него, повлечен от инерцията.

Макар че ченгето се опита да извика, болката от удара в интимните части го бе лишила от глас. Не можеше дори да си поеме въздух.

Спенсър можеше да го удари с оръжието в гърлото и да прекърши дихателната му тръба, която да го задуши със собствената му кръв. Ударът в лицето би разбил носа и вкарал частици от кости в мозъка.

Но Спенсър не искаше да убива, нито сериозно да наранява някого. Само му трябваше време, за да се измъкне оттам. Той удари полицая по слепоочието — но не с всичка сила — и повали в безсъзнание горкото копеле.

Мъжът имаше прибор за нощно виждане. Специалният екип извършваше нощно нападение в пълно бойно снаряжение и затова лампите в къщата не бяха запалени. Ченгетата имаха зрението на котки, а Спенсър беше мишката.

Той се претърколи в тревата, приклекна и стисна с две ръце картечния пистолет. Наистина беше „Узи“. Спенсър разпозна формата и тежестта. Насочи дулото наляво, после надясно, очаквайки атака на друг противник. Но наоколо нямаше никой.

Вероятно бяха изминали пет секунди, откакто мъжът в черно се бе промъкнал покрай фикуса.

Спенсър хукна по моравата, отдалечавайки се от къщата. Мокрите стръкове се впиваха в краката му, а клонките на азалиите се забиваха в прасците и дърпаха джинсите му.

Той хвърли картечния пистолет. Нямаше намерение да стреля по никого. Дори да го арестуваха и покажеха по новините, Спенсър предпочиташе да се предаде, отколкото да използва оръжието.

Той се провря през храстите, мина между две дървета и жасмин с фосфоресциращи бели цветове и стигна до оградата.

Още малко и щеше да избяга. Ако го забележеха, те нямаше да го застрелят в гръб. Щяха да изкрещят, да го предупредят, да се представят, да му заповядат да не мърда и да го хванат, но нямаше да стрелят.

Бетонната ограда с гипсова мазилка беше висока около два метра и завършваше с издадени напред тухли, които бяха хлъзгави от дъжда. Спенсър се вкопчи в тях и се вдигна, изронвайки мазилката с носовете на маратонките си.

Стигна до върха на оградата, долепи стомах до студените тухли и прибра крака, когато зад него се разнесоха изстрели. Куршумите се забиха в бетона толкова близо до него, че парченца мазилка обсипаха лицето му.

По дяволите, никой не изкрещя, за да го предупреди.

Спенсър се прехвърли през оградата и скочи в съседния двор. Отново се чу автоматичен откос — този път по-продължителен от преди.

Автоматично оръжие в жилищен квартал. Това беше безумие. Що за ченгета бяха онези типове?

Спенсър падна в гъсталак от розови храсти. Беше зима и розите бяха подкастрени, но дори в по-хладните месеци калифорнийският климат беше достатъчно мек, за да окуражи растежа и бодлите се забиха в дрехите и кожата му.

От другата страна на оградата се чу монотонен, странен глас, заглушен от дъжда.

— Насам! Тук! По-живо!

Спенсър скочи и започна да се провира през розовите храсти. Бодливо увивно растение одраска лявата половина на лицето му и се уви около главата му, сякаш искаше да го увенчае с трънен венец и той успя да се освободи с цената само на издраскани ръце.

Намираше се в задния двор на друга къща. Някои от стаите на приземния етаж светеха. На облян от дъжда прозорец беше долепено лице. Момиченце. Спенсър изпита ужасното чувство, че ще я изложи на смъртна опасност, ако не се измъкне оттам, преди да пристигнат преследвачите му.

След като мина през лабиринт от дворове, стени, огради от ковано желязо, задънени улички и алеи за коли, без да знае дали се е отскубнал от преследвачите си, Спенсър се озова на улицата, където бе паркирал форда. Изтича до колата и дръпна дръжката на вратата.

Беше заключена, разбира се.

Той бръкна в джобовете си, за да потърси ключовете, но не ги намери. Надяваше се, че не ги е изгубил по пътя.

Роки го наблюдаваше през стъклото. Трескавото търсене явно го забавляваше, защото се хилеше.

Спенсър погледна мократа улица. Беше безлюдна.

Другия джоб? Да. Той натисна копчето на дистанционното управление. Алармената система изписука, ключалките се отвориха и Спенсър се качи във форда.

Докато се опитваше да запали двигателя, ключовете се изплъзнаха от мокрите му пръсти и паднаха на пода.

— По дяволите!

Реагирайки на страха на господаря си и вече без да се хили, Роки плахо се сви в ъгъла между предната седалка и вратата и издаде тих, въпросителен звук на безпокойство.

Ръцете на Спенсър тръпнеха от гумените сачми, които го бяха обсипали, но вече не бяха сковани. Въпреки това му се стори, че цяла вечност търси ключовете.

Може би беше най-добре да легне на седалката, за да не го видят и да наведе главата и на Роки. Да изчака ченгетата… и после да тръгне. Ако пристигнеха, докато потегляше, те щяха да се усъмнят, че той е бил човекът в къщата на Валери и да го спрат.

От друга страна, Спенсър се бе натъкнал на голяма операция с участието на много ченгета. И те нямаше да се дадат лесно. Докато той се криеше във форда, полицаите можеше да отцепят района и да започнат да претърсват къща по къща. Щяха да проверят и паркираните коли, надничайки през прозорците. Да го приковат в лъча на фенерчетата си, хванат в капан в собственото си превозно средство.

Двигателят изрева и забръмча.

Спенсър освободи ръчната спирачка, включи на скорост, запали фаровете, пусна чистачките и потегли. Беше спрял до ъгъла, затова бързо направи обратен завой.

Той погледна в огледалото за обратно виждане и в страничните огледала. Не видя въоръжени мъже в черни униформи.

През кръстовището профучаха няколко коли и се отправиха на юг по другата улица. Зад тях се образуваха ветрила от дъждовна вода.

Без да спре на знака „Стоп“, Спенсър зави надясно и се сля с потока от коли, отправили се на юг, отдалечавайки се от квартала на Валери. Устоя на изкушението да настъпи педала на газта. Не можеше да рискува да го спрат за превишена скорост.

— Какво… По дяволите? — с треперещ глас каза той.

Кучето отговори с тихо скимтене.

— Какво е направила, че я преследват?

По челото на Спенсър се стичаше вода, която капеше в очите му. Беше мокър до кости. Той тръсна глава и дъждовните капки от косата му опръскаха таблото, тапицерията и Роки.

Кучето трепна.

Спенсър включи отоплението.

Измина пет пресечки, два пъти смени посоката и едва тогава започна да се чувства в безопасност.

— Коя е тя? И какво е направила, по дяволите?

Роки прие промяната в настроението на господаря си. Вече не се свиваше в ъгъла, а отново седеше бдително в средата на седалката. Беше нащрек, но не се страхуваше. Раздвояваше вниманието си между плувналия във вода град и Спенсър, наблюдавайки първия с предпазливо очакване, а втория — с озадачено наклонена на една страна глава.

— Господи, защо отидох там? — запита се на глас Спенсър.

Макар и облян в горещ въздух от клапите на таблото, той продължаваше да трепери. Част от страха му нямаше нищо общо с факта, че беше мокър до кости и никакво количество топлина не можеше да го сгрее.

— Мястото ми не беше там. Не трябваше да отивам в онази къща. Имаш ли представа какво правех там, приятелю? Не биваше да ходя. Това беше голяма глупост.

Спенсър намали скоростта, за да премине през наводнено кръстовище. В мръсната вода плаваше флотилия от боклуци.

Лицето му пламна. Той погледна Роки.

Току-що бе излъгал кучето.

Отдавна се бе заклел да не лъже себе си. Държеше на думата си малко повече, отколкото средностатистическият пияница спазваше обещанието си, взето на Бъдни вечер, да не позволява отново на демона да докосне устните му. Всъщност Спенсър живееше в по-малко самозаблуди от повечето хора, но не можеше да твърди, че винаги казва истината пред себе си или че винаги иска да я чуе. Опитваше се да бъде искрен със себе си, но често приемаше полуистините и се чувстваше добре.

Единствено взаимоотношенията му с Роки бяха напълно откровени и затова — специални. Не. Връзката помежду им беше повече от специална. Свещена.

С огромните си изразителни очи, отворено сърце и с движенията на тялото си Роки не беше способен да лъже. Ако можеше да говори, кучето щеше да бъде абсолютно прямо, защото беше съвършено невинно. Да го излъжеш беше по-лошо, отколкото да измамиш дете. По дяволите, Спенсър нямаше да се почувства толкова зле, ако излъжеше Господ, защото Бог несъмнено очакваше по-малко от него, отколкото от горкия Роки.

Никога не лъжи куче.

— Добре — каза Спенсър и спря на червен светофар. — И така, знам защо отидох в къщата й. И какво търсех.

Роки го погледна с интерес.

— Искаш да ти кажа, а?

Кучето чакаше.

— Важно е за теб, нали?

Роки изпръхтя, облиза муцуна и наклони глава на една страна.

— Добре. Отидох там, защото…

Кучето се вторачи в Спенсър.

— Защото тя е много хубава.

Дъждът барабанеше по покрива на форда. Чистачките глухо потракваха.

— Хубава е, но не е зашеметяваща. Но не става дума за външността й. В нея има нещо… Специална е.

Двигателят бръмчеше.

Спенсър въздъхна и добави:

— Добре, този път ще бъда откровен. До дъното на душата си. Няма да го увъртам. Отидох в къщата й, защото…

Роки се вторачи в него.

— Защото исках да намеря нов живот.

Кучето отмести очи и се вгледа в улицата пред тях, явно доволно от последното обяснение.

Спенсър се замисли за онова, което бе признал. „Исках да намеря нов живот.“

Не знаеше дали да се смее на себе си, или да плаче. Не стори нито едно от двете, а само продължи напред — нещо, което правеше от шестнайсет години.

Светофарът светна в зелено.

Спенсър караше в дъждовната нощ, в самотата на огромния град, под изпъстреното със странни шарки небе — жълто като жълтък на яйце, сиво като пещ на крематориум и заплашително черно покрай далечния хоризонт.

2.

В девет часа, след провала в Санта Моника, докато караше на изток по магистралата, връщайки се в хотела в Уестуд, Рой Майро забеляза кадилак, спрял в аварийното платно. По мокрото от дъжда предно стъкло се отразяваха червените серпентини на аварийните светлини. Една от задните гуми беше спукана.

Зад волана седеше жена, която явно чакаше полицията. Тя, изглежда, беше единственият пътник в колата.

Мисълта за жена, сама в подобни обстоятелства, в която и да е част на Лос Анджелис, разтревожи Рой. Напоследък Лос Анджелис не беше спокоен както преди и надеждата да намериш човек, който живее като ангел, беше нищожна. Виж, дяволи имаше много.

Той спря пред кадилака.

Дъждът се бе усилил. От океана духаше вятър. В мрака се люшкаха сребристи завеси от капки, диплещи се на талази като прозрачни платна на призрачен кораб.

Рой взе широкополата си шапка и я сложи на главата си. Както винаги, когато времето беше лошо, той носеше дъждобран и галоши. Щеше да се намокри въпреки предпазното облекло, но съвестта не му позволяваше да продължи да кара, сякаш не бе видял шофьор, изпаднал в беда.

Рой тръгна към кадилака. Минаващите коли изпръскаха краката му с мръсна вода и панталонът залепна за кожата му. Е, и без това костюмът му се нуждаеше от химическо чистене.

Стигна до колата, но жената не отвори прозореца. Погледна го предпазливо през стъклото и инстинктивно провери дали вратите са заключени.

Рой не се обиди от подозрителността й. Тя знаеше какво става в града и беше естествено да е настроена скептично към намеренията му.

Той заговори силно, за да го чуе през прозореца.

— Нуждаете ли се от помощ?

Жената му показа клетъчен телефон.

— Обадих се на пътна помощ. Казаха, че ще изпратят някого.

Рой погледна насрещното движение в лентата, водеща на изток.

— Откога чакате?

Тя се поколеба, сетне отчаяно отговори:

— Цяла вечност.

— Ще сменя гумата. Не е необходимо да слизате или да ми давате ключовете. Карал съм коли като вашата. Само натиснете копчето за багажника, за да извадя крика и резервната гума.

— Може да пострадате.

Тясното аварийно платно не предлагаше голямо пространство на безопасност и бързо движещите се автомобили минаваха изнервящо близо.

— Имам сигнални светлини — отговори той.

Преди жената да успее да възрази, Рой се обърна, забърза към колата си, извади шестте сигнални светлини от багажника и ги нареди на платното на петдесет метра от кадилака.

Ако обаче от мрака изскочеше пиян шофьор, никакви предпазни мерки нямаше да са достатъчни. А напоследък, изглежда, трезвите шофьори бяха далеч по-малко от водачите, употребили алкохол или наркотици.

Епохата беше заразена от социална безотговорност и затова Рой се опитваше да бъде добрият самарянин, когато му се предоставеше възможност. Ако всеки запалеше макар и малка свещичка, светът щеше да бъде ослепително светъл. Той твърдо вярваше в това.

Жената бе отворила багажника. Капакът беше открехнат.

Рой Майро беше доволен. Брулен от вятъра и дъжда и заливан с вода от минаващите коли, той работеше усмихнат. Колкото повече усилия полагаше, толкова по-удовлетворяващо беше доброто дело. Докато Рой се бореше със затегнатите болтове, гаечният ключ се плъзна и одра кокалчето на единия му пръст. Но вместо да изругае, той започна да си подсвирква.

Смени гумата и жената смъкна стъклото четири-пет сантиметра, така че да не се налага Рой да вика.

— Готово — каза той.

Тя глуповато започна да му се извинява, че се е държала така подозрително с него, но Рой я прекъсна и я увери, че проявява разбиране.

Жената му напомни за майка му и това го накара да се почувства още по-добре, че й помага. Непознатата беше привлекателна. Имаше кестеняви коси и сини очи. Беше на петдесет и няколко, двайсет години по-възрастна от Рой. Майка му беше брюнетка с кафяви очи, но общото между тази жена и нея беше излъчването на доброта и изтънченост.

— Това е визитната картичка на съпруга ми — рече тя и му я подаде през пролуката. — Той е счетоводител. Ако ви е необходим съвет в тази област, той ще ви го даде безплатно.

— Е, не съм направил кой знае какво — каза Рой и взе визитната картичка.

— В днешно време е истинско чудо да срещнеш човек като вас. Щях да се обадя на Сам вместо на проклетата пътна помощ, но днес той ще работи до късно с един клиент. Имам чувството, че всички работим денонощно.

— Сигурно се дължи на рецесията — изрази съчувствието си Рой.

— Няма ли най-после да свърши? — зачуди се тя и продължи да рови в чантата си.

Той обви в шепа визитната картичка, за да я предпази от дъжда и я обърна към червената светлина на най-близкия стоп. Съпругът имаше кантора в Сенчъри Сити, където наемите бяха високи. Нищо чудно, че горкият работеше да късно.

— А ето и моята визитна картичка — добави жената и му я подаде.

— Работя вкъщи. По-рано имах офис, но тази ужасна рецесия… — Тя въздъхна, после му се усмихна през открехнатия прозорец. — Както и да е. Ако мога да ви помогна с нещо…

Рой извади от портфейла си визитна картичка и й я даде. Жената отново му благодари, вдигна прозореца и потегли.

Той тръгна по магистралата и прибра сигналните светлини, за да не пречат на движението.

Качи се в колата си и продължи да кара към хотела в Уестуд. Беше опиянен от възторг, че бе запалил малката си свещичка за деня. Понякога се питаше дали за съвременното общество има надежда, щом се е устремило надолу по спиралата на омразата, престъпността и алчността. Но Рой бе срещнал човек като Пенелопа Бетънфилд — с приятна усмивка и излъчване на доброта и изтънченост — и установи, че може да се надява. Тя беше състрадателна душа и щеше да се отплати за любезността му, проявявайки доброта към някой друг.

Въпреки запознанството с госпожа Бетънфилд, доброто настроение на Рой не продължи дълго. Когато излезе от магистралата и пое по Уилшър Булевард, към Уестуд, той изпита тъга.

Навсякъде виждаше следите на социалния упадък. Рисунки с боя загрозяваха стените на отклонението от магистралата и закриваха указанията на пътните знаци. По-рано този район на града бе пощаден от този ужасен вандализъм. В дъжда се влачеше бездомник, който буташе пазарска количка, пълна с жалките му вещи. Лицето му беше безизразно като на възкръснал мъртвец, бутащ количка в супермаркет в ада.

На светофара до Рой спря кола, пълна със заплашителни на вид младежи. Бяха с бръснати глави и носеха по една обеца. Гледаха го свирепо, вероятно опитвайки се да преценят дали е евреин и отваряха широко уста, докато произнасяха мръсни думи, за да са сигурни, че той ще ги разбере.

Рой мина покрай кино, където даваха само пошли филми. Изпълнени с насилие. С детайлни сцени на груб секс. Филми, произведени в големи киностудии и с участието на известни звезди, но въпреки това пошли.

Въздействието от срещата му с госпожа Бетънфилд постепенно се промени. Той си спомни думите й за рецесията, за денонощния труд на съпружеската двойка и за изпадналата в рецесия икономика, която я бе принудила да затвори офиса си и да упражнява западащия си бизнес от дома си. Тя беше толкова мила дама. Рой се натъжи, като се замисли, че госпожа Бетънфилд има финансови проблеми подобно на всички останали и е жертва на системата, затворник на общество, залято от наркотици и оръжия и лишено от състрадание и стремеж към възвишени цели. Госпожа Бетънфилд заслужаваше по-добра участ.

Когато стигна до хотела, Рой вече нямаше желание да се прибере в стаята си, да поръча вечеря и да легне да спи — онова, което възнамеряваше да направи. Той подмина Уестуд и продължи по Сънсет Булевард, после зави наляво и известно време безцелно обикаля по улиците.

Накрая спря на две преки от университета, но не угаси двигателя. Премести се на мястото до шофьора, където воланът нямаше да пречи на работата му.

Клетъчният му телефон беше зареден и той го изключи от запалката за цигари на таблото.

После взе дипломатическото куфарче от задната седалка. Сложи го на коленете си и го отвори. Вътре имаше малък компютър с вграден модем. Рой го включи в запалката на колата. Екранът светна. Появи се основното меню, от което Рой правеше своя избор.

Той свърза клетъчния телефон с модема и набра номера за пряк достъп с двата свръхмощни компютъра „Крей“ в домашния му кабинет. Връзката се осъществи за няколко секунди и познатата защитна тирада започна с три думи, които се появиха на екрана.

Той написа името си:

Рой го натрака на клавиатурата.

Той написа „ПУХ“. Беше избрал тази парола, защото това беше името на любимия му герой от приказките — търсещия мед, неизменно добродушен мечок.

В горния десен ъгъл на синия екран се появи бял квадрат с размери пет на пет сантиметра. Рой допря палец до обозначеното място и зачака сензорите на монитора да обработят извивките в кожата му, като насочат към тях микролъчи от силна светлина и после да съпоставят тъмните бразди със светлите издатини. След минута тихо писукане компютърът извести, че сканирането е извършено. Рой отмести палеца си и средата на бялото квадратче се изпълни с детайлен образ на отпечатъка му. След още трийсет секунди отпечатъкът изчезна от екрана. Беше дигитализиран, предаден по телефона в домашния му компютър, електронно сравнен с отпечатъка във файла там и одобрен.

Рой имаше достъп до значително по-усъвършенствана техника, отколкото средностатистическия хакер, притежаващ няколко хиляди долара и адреса на най-близкия магазин за компютри. Нито електрониката в дипломатическото му куфарче, нито програмните продукти, инсталирани вътре, можеха да се купят от обикновен любител.

На екрана се появи съобщение:

„Мама“ беше името на компютъра в домашния му кабинет. Намираше се на пет хиляди километра, на Източното крайбрежие, и сега всичките й програми бяха на разположение на Рой. На екрана се появи дълго меню. Той намери програма, озаглавена „ТЪРСИ“ и я избра.

Рой написа телефонния номер и поиска адреса.

Докато чакаше „Мама“ да получи достъп до базата данни на телефонната компания и да проследи списъка, Рой се вторачи в опустошената от бурята улица. В момента не се виждаха минувачи, нито движещи се коли. Някои къщи бяха тъмни, а запалените лампи на други бяха замъглени от неспирните потоци дъжд. Сякаш се бе разразил странен, безшумен апокалипсис, който бе унищожил човешкия живот на земята, без да засяга творенията на цивилизацията.

Но Рой предполагаше, че истинският апокалипсис предстои. Рано или късно щеше да се състои всеобхватна война — нация срещу нация или раса срещу раса, религиозно стълкновение или идеологически конфликт. Човечеството беше тласкано към безредици и самоунищожение така неизбежно, както земята беше притегляна от слънцето, за да завърши годишната си обиколка около него.

Тъгата му се засили.

Под телефонния номер на екрана се появи името. Адресът обаче беше посочен като невписан във файловете по искане на потребителя.

Рой даде указания на домашния си компютър да получи достъп и да претърси електронно съхранената информация и сметките на абоната, за да намери адреса. Такова проникване в частния сектор на информацията, разбира се, беше непозволено, без да има заповед от съда, но „Мама“ беше изключително дискретна. Всички компютърни системи на националната телефонна мрежа вече бяха в директорията й, следствие на предишни незаконни влизания, и „Мама“ можеше мигновено да прониква във всяка една от тях, да ги изследва, да взима каквото й е заповядано и да излиза, без да оставя следа, че е била там. „Мама“ беше призрак в компютрите им.

След няколко секунди на екрана се появи адрес в Бевърли Хилс.

Рой изчисти екрана и поиска „Мама“ да му покаже карта на улиците в Бевърли Хилс. След кратко колебание компютърът му я предостави. Гледана в цялост, картата беше твърде сбита и неразгадаема.

Рой написа адреса. Екранът се изпълни с квадранта, който го интересуваше и после само с една четвърт от него. Къщата се намираше на две преки на юг от Уилшър Булевард, в не толкова престижната част на Бевърли Хилс и лесно можеше да бъде намерена.

Рой написа „ПУХ ИЗЛИЗА“ и прекъсна връзката между преносимия компютър и „Мама“, която се намираше в хладен, сух бункер във Вирджиния.

Голямата тухлена къща, която бе боядисана в бяло и имаше зелени капаци на прозорците, се намираше зад ограда от бели колчета. На моравата отпред растяха два огромни явора с голи клони.

Лампи светеха само в задната част на къщата и на първия етаж.

Рой стоеше пред външната врата, скрит от дъжда в голямата веранда с бели колони и слушаше музиката, разнасяща се от къщата. „Когато стана на шейсет и четири“ на Бийтълс. Рой беше на трийсет и три и не бе живял по времето на Бийтълс, но харесваше песните им, защото много от тях изразяваха съчувствие.

Тихо тананикайки заедно с момчетата от Ливърпул, той пъхна кредитна карта между вратата и касата. Придвижи я нагоре и отвори първата ключалка. После задържа картата, за да блокира резето.

Но за да отключи втората секретна брава, му трябваше по-сложен инструмент. Нуждаеше се от „Локейд“, специално устройство за отключване на всякакви ключалки, до което имаха достъп само силите на реда. Той пъхна тънкото острие на уреда в патронника на бравата и натисна пет-шест пъти спусъка, за да освободи напълно стоманената пружина.

Изщракванията не бяха силни, но Рой беше благодарен за заглушаването, осигурено от музиката. Песента свърши точно когато той отвори вратата. Преди кредитната карта да падне, Рой я хвана, застина на мястото си и зачака следващата песен. Щом чу встъпителните акорди на „Хубавата Рита“, той прекрачи прага.

Остави на пода, вдясно от входа, устройството за отключване и тихо затвори вратата.

Във фоайето цареше мрак. Рой застана с гръб към вратата, приспособявайки очите си с тъмата.

Когато се увери, че няма да събори някоя мебел, той тръгна към светлината в задната част на къщата.

Съжаляваше, че дрехите му са мокри, а галошите — кални. Вероятно щеше да изцапа килима.

Тя беше в кухнята и миеше маруля на мивката. Беше с гръб към люлеещите се врати, през които Рой мина. Съдейки по зеленчуците на дъската за рязане, той разбра, че жената прави салата.

Рой безшумно затвори вратите след себе си с надеждата, че няма да я стресне, и се поколеба дали да извести присъствието си. Искаше тя да знае, че това е посещение на загрижен приятел, който е дошъл да я утеши, а не на непознат с нездрави намерения.

Жената спря водата и сложи марулята в пластмасова цедилка. Избърса ръце в хавлията, обърна се и най-сетне го видя. „Хубавата Рита“ свършваше.

В първия момент госпожа Бетънфилд изглеждаше изненадана, но не и уплашена. Рой знаеше, че това се дължи на привлекателното му лице. Той беше пълничък и имаше трапчинки и гладка кожа като на момче. С искрящите си сини очи и сърдечна усмивка Рой още трийсет години можеше убедително да играе ролята на Дядо Коледа. Той вярваше, че добротата и искрената му обич към хората също са очевидни, защото непознатите обикновено бързо се сближаваха с него.

Докато още се надяваше, че изненада й ще се превърне в гостоприемна усмивка, а не в гримаса на страх, той вдигна беретата и я простреля два пъти в гърдите. На дулото беше монтиран заглушител и двата изстрела прозвучаха само като приглушен пукот.

Пенелопа Бетънфилд се свлече на пода и се отпусна неподвижно на една страна. Ръцете й още стискаха хавлията. Очите й бяха отворени и вторачени в мокрите му, кални галоши.

Бийтълс започнаха да пеят „Добро утро“. Албумът сигурно беше „Сержант Пепър“.

Рой прекоси кухнята, остави пистолета на плота и коленичи до госпожа Бетънфилд. Измъкна едната от еластичните си кожени ръкавици и докосна гърлото й, търсейки пулс в сънната артерия. Жената беше мъртва.

Единият от двата куршума бе толкова точно изстрелян, че сигурно бе пронизал сърцето. Кръвообращението бе спряло внезапно и кървенето не беше обилно.

Смъртта й беше елегантно бягство — бързо, идилично, безболезнено и без страх.

Рой отново надяна дясната ръкавица, сетне внимателно избърса мястото на шията й, където я бе докоснал. Щом носеше ръкавици, той не се притесняваше, че лазерната техника ще заснеме отпечатъците му.

Трябваше да вземе предпазни мерки, защото не всеки съдия и съдебни заседатели биха разбрали чистотата на мотивите му.

Рой затвори клепача на лявото й око и го задържа, за да бъде сигурен, че няма да се отвори.

— Спи, скъпа госпожо — каза той със смесица от обич и съжаление и затвори клепача и на другото й око. — Вече няма да се тревожиш за финансовото си положение и за работата до късно. Край на напрежението и борбата. Ти беше твърде добра за този свят.

Мигът беше тъжен и същевременно радостен. Тъжен, защото красотата и изтънчеността й вече нямаше да озаряват света, нито усмивката й щеше да радва някого. Добротата и отзивчивостта й вече нямаше да се противопоставят на вълните на варварщината, които бяха залели това объркано общество. Радостното беше, че тя вече никога нямаше да се страхува, да пролива сълзи, да изпитва скръб и да усеща болка.

„Добро утро“ свърши и започна чудесната, игрива, ритмична „Клубът на самотните сърца на сержант Пепър“, която беше по-хубава от първия вариант на песента в началото на албума и беше подходяща за тържественото преминаване на госпожа Бетънфилд в един по-добър свят.

Рой дръпна един от столовете около масата, седна и събу галошите си. Нави мокрите и кални крачоли на панталона си, твърдо решен да не цапа повече.

Стана и в същия миг Бийтълс подеха „Ден от живота“. Тази мелодия беше особено меланхолична и твърде мрачна, за да бъде в унисон с момента. Рой трябваше да я спре, преди да го е потиснала. Той беше чувствителен човек и по-уязвим от повечето хора към емоционалното въздействие на музиката, поезията, изобразителното изкуство и художествената литература.

Уредбата беше поставена между дълга редица от красиво изработени махагонови шкафове в кабинета. Той я изключи и прерови две чекмеджета, пълни с компактдискове. Рой още беше в настроение да слуша Бийтълс и избра „Нощ след тежък ден“.

Пеейки заедно с групата, той се върна в кухнята и вдигна госпожа Бетънфилд. Тя беше по-дребна, отколкото му се бе видяла, докато разговаряха през прозореца на колата й. Тежеше не повече от петдесет и два-три килограма и имаше тънки китки, лебедова шия и изящни черти. Рой беше дълбоко трогнат от крехкостта й и я понесе, изпитвайки нещо повече от внимание и уважение. Почти благоговение.

Той натисна с рамо електрическия ключ за осветлението и занесе Пенелопа Бетънфилд на горния етаж. Тръгна по коридора и погледна във всяка стая, докато намери спалнята. После внимателно сложи госпожа Бетънфилд на креслото.

Махна покривката от леглото, отметна завивките и нагласи възглавниците, които бяха украсени с красива бродерия, каквато не беше виждал.

Събу обувките на госпожа Бетънфилд и ги остави в гардероба. Краката й бяха малки като на момиченце.

Пренесе я на леглото и я сложи да легне по гръб, като подпря главата й на възглавниците. Сетне я покри с одеялото. Ръцете й останаха отвити.

Намери четка и приглади косите й. Бийтълс пееха „Ако падна“, когато Рой започна да сресва косите й и бяха преполовили „Щастлив съм само да танцувам с теб“, когато лъскавите й кестеняви къдрици бяха безупречно подредени около красивото лице.

Той угаси месинговата лампа, поставена на пода до креслото и силното осветление на тавана. Върху легналата жена паднаха леки сенки — досущ обгръщащите крила на ангели, дошли да я пренесат от тази долина на сълзите във владенията на вечния покой.

Рой се приближи до тоалетката в стил Луи XI и премести креслото в същия стил до леглото. Седна до госпожа Бетънфилд, махна ръкавиците си и хвана ръката й. Плътта й изстиваше, но още беше топла.

Той не можеше да се бави твърде дълго. Имаше още много работа. Но въпреки това искаше да прекара още няколко минути с добрата госпожа Бетънфилд.

Докато Бийтълс пееха „И аз я обичам“ и „Кажи ми защо“, Рой Майро държа ръката на покойната си приятелка. Намери минутка, за да се възхити на изящните мебели, на картините, на произведенията на изкуството, на съчетанието от топли, меки цветове и на добре подредените предмети с различни, но подхождащи си шарки и материали.

— Много е несправедливо, че се е наложило да затвориш офиса си — каза той на Пенелопа. — Била си превъзходен дизайнер. Наистина, скъпа госпожо.

Бийтълс продължаваха да пеят.

Дъждът тропаше по стъклата на прозорците.

Сърцето на Рой преливаше от чувства.

3.

Роки позна маршрута до вкъщи и докато минаваха покрай един или друг ориентир, тихо скимтеше от удоволствие.

Спенсър живееше в онази част на Малибу, която беше лишена от блясък, но имаше природна красота.

Всички къщи с четирийсет стаи, построени в средиземноморски и френски стил, свръхмодерни жилища от цветно стъкло, червено дърво и стомана, кацнали на канарите досами океана, големите колкото океански кораби вили на Кейп Код и резиденциите на югозапад, разположени на площ шестстотин квадратни метра, с тавани с дърворезби и зали с двайсет места, озвучени с мощни уредби, се намираха на плажа, на скалите или навътре в сушата, на хълмове с изглед към морето.

Къщата на Спенсър беше в източния край, на склона на непопулярен и рядко населен каньон. Двулентовото асфалтирано шосе имаше кръпки и множество пукнатини, останали от земетресенията, които периодично разтърсваха крайбрежието. Порта от метални тръби и вериги, разположена между два огромни евкалипта, обозначаваше входа за чакълената алея за коли, дълга двеста метра.

На портата с тел беше закачена ръждясала метална табелка, на която с избелели червени букви пишеше:

Спенсър я сложи, когато купи къщата, много преди Роки да заживее с него. Тогава дори нямаше куче, още по-малко обучено да убива. Надписът беше празна заплаха, но имаше въздействие. Никой не го безпокоеше.

Портата не се задействаше с електронно устройство. Спенсър трябваше да излезе в дъжда, за да я отключи и заключи, след като влезе.

Малката къща се състоеше само от спалня, хол и голяма кухня и беше по-скоро бунгало. Основата беше каменна, за да не влизат мравки, а облицовката — от кедрово дърво. Времето и природните условия й бяха придали сребристосив оттенък. За някои къщата може би изглеждаше неугледна, но за Спенсър беше хубава и изпълнена с индивидуалност.

Бунгалото беше заобиколено, забулено и скрито в евкалиптова горичка. Дърветата не бяха подкастряни, откакто Спенсър бе купил мястото.

Каньонът и стръмният склон към възвишенията зад горичката бяха обрасли в храсталаци и ниски дъбове. През лятото, лишени от влага от сухите ветрове Санта Ана, хълмовете и клисурите изсъхваха. Два пъти за осем години пожарникарите заповядаха на Спенсър да се евакуира. Бяха непреклонни, сякаш идваше Денят на Страшния съд. Разпалваните от вятъра пламъци се движели със скоростта на експрес и можело да го погълнат, докато спи. Но красотата и уединеността на каньона си заслужаваха риска.

Няколко пъти в живота си Спенсър се бе борил усилено да остане жив, но не се страхуваше, че може да умре. Понякога дори приемаше мисълта, че може да заспи и да не се събуди. Когато го измъчваха мисли за пожар, той се тревожеше не за себе си, а за Роки.

Но в онази февруарска вечер в сряда нямаше опасност от пожар. Всяко дърво, храст и стрък трева бяха напоени от дъжда и сякаш завинаги щяха да бъдат защитени от огъня.

В къщата беше студено. Можеше да бъде затоплена от голямата каменна камина в хола и във всяка стая имаше и вградено електрическо отопление. Спенсър предпочиташе танцуващата светлина, пращенето на съчките и мириса на огъня от дърва, но когато бързаше, включваше електрическото отопление.

Той съблече мокрите си дрехи и си сложи удобен сив анцуг и чорапи, после направи кафе. На Роки сипа купа портокалов сок.

Кучето имаше множество особености, освен страстта си към портокаловия сок. Макар че обичаше да се разхожда през деня, Роки не споделяше интереса на другите кучета към света нощем. Ако му се наложеше да излезе след залез слънце, Роки вървеше близо до Спенсър и подозрително се вглеждаше в мрака. Особен беше и интересът му към Пол Саймън. Роки беше безразличен към музиката, но гласът на Саймън го омайваше. Когато Спенсър пуснеше някой албум на Пол Саймън, особено „Земята на вечната благодат“, Роки сядаше пред тонколоните, вторачваше се съсредоточено или бавно крачеше по пода, потънал в блянове и слушаше „Диаманти на подметките на обувките й“ или „Можеш да ме наричаш Ал“. Това не беше характерно за кучетата. Още по-малко характерна беше стеснителността му по отношение функциите на тялото, защото не ходеше по нужда, ако някой го гледаше и Спенсър трябваше да се обърне с гръб, за да може Роки да се облекчи.

Понякога Спенсър мислеше, че след като допреди две години бе страдало толкова много и имаше малко причини да намира радост на света, кучето иска да бъде човешко същество.

Това беше голяма грешка, защото имаше по-голяма вероятност хората да водят кучешки живот — в отрицателния смисъл на израза — отколкото повечето кучета.

— По-висшето самосъзнание — каза той на Роки една нощ, когато сънят не идваше — не прави животинските видове по-щастливи, приятелю. Ако беше така, щеше да има по-малко психиатри и барове.

Докато Роки лочеше сока в купата на пода на кухнята, Спенсър занесе каната с кафето на голямото бюро във формата на буквата „Г“, поставено в ъгъла на хола. От единия до другия край на плота бяха наредени два компютъра с мощни харддискове, цветен лазерен принтер и други устройства.

Онзи ъгъл на хола беше кабинетът му, макар че от няколко месеца Спенсър не работеше. Откакто напусна полицията в Лос Анджелис, където през последните две години служеше в отдел „Компютърни престъпления“, той прекарваше по няколко часа на ден с персоналния си компютър.

Понякога се занимаваше с неща, които го интересуваха. По-често обаче той проучваше начини да получи неправомерен достъп до персонални или правителствени компютри, защитени със сложни програми срещу хакери.

Получеше ли достъп, Спенсър се впускаше в непозволена дейност. Никога не унищожаваше файловете на компанията или агенцията, нито вкарваше фалшива информация. И все пак извършваше престъпление, прониквайки незаконно в частни владения.

Но можеше да го преживее.

Той не търсеше материална изгода. Наградата му бяха знанията, които получаваше, и от време на време удовлетворението, че е поправил някоя грешка.

Като например случаят Бекуот.

През декември, когато педофилът Хенри Бекуот трябваше да бъде пуснат от затвора, след като лежа по-малко от пет години, калифорнийският Апелативен съд отказа — в интерес на правата на затворника — да разкрие името на града, където той щеше да живее по време на условната присъда. Бекуот беше пребил някои от жертвите си и не бе показал угризения, и предстоящото му освобождаване предизвика тревога в родителите в щата.

Полагайки огромни усилия да прикрие следите си, Спенсър първо получи достъп до компютрите в Главното управление на полицията в Лос Анджелис, оттам проникна в системата на Главната прокуратура в Сакраменто и после — в компютъра на Апелативния съд, откъдето научи адреса, на който Бекуот щеше да живее. Анонимните обаждания до неколцина репортери принудиха Апелативния съд да отложи освобождаването му от затвора, докато намерят ново тайно местожителство. През следващите пет седмици Спенсър разкри още три адреса почти веднага, след като Апелативният съд ги определи.

Макар че длъжностните лица като обезумели се опитваха да открият предател в системата на съда, никой не се запита — поне публично — дали изтичането на информация не е от собствените им компютърни файлове, в които е проникнал някой умен хакер. Най-сетне, признавайки поражението, те настаниха Бекуот в запустялата къща на пазач, намираща се на територията на затвора „Сан Куентин“.

След две години, когато периодът на наблюдение свърши, Бекуот отново щеше да се разхожда спокойно по улиците и сигурно щеше да съсипе психически, ако не и физически, още деца. Но поне известно време той нямаше да може да се настани в квартал с нищо неподозиращи, невинни жители.

Ако можеше да намери начин да получи достъп до компютъра на Господ, Спенсър щеше да се намеси в съдбата на Хенри Бекуот, като го порази с внезапен и смъртоносен сърдечен удар или го изправи на пътя на камион, който да го прегази и да изчезне безследно. Спенсър нямаше да се поколебае да раздаде правосъдието, което съвременното общество — объркано и морално парализирано от фройдизма — нямаше сили да приложи.

Спенсър не беше герой, нито братовчед на Батман, тръгнал да спасява света. Той се носеше в киберпространството — онова тайнствено измерение на енергия и информация в компютрите и компютърните мрежи, защото това му харесваше, както Таити и Тортугиля привличаха някои хора, и го съблазняваше както Луната и Марс изкушаваха мъжете и жените да станат космонавти.

Вероятно най-примамливият аспект на онова друго измерение беше потенциалът за изследване и открития, който предполагаше, при това без пряка човешка намеса. Спенсър избягваше компютърните реклами и разговорите между потребители. За него киберпространството беше ненаселена вселена, създадена от човешки същества и въпреки това лишена от тях. Той бродеше из огромни структури от информация, много по-величествени от египетските пирамиди, развалините на древния Рим или мравуняците в стил рококо, каквито представляваха най-големите градове в света, и въпреки това не виждаше човешко лице и не чуваше човешки глас. Спенсър беше Колумб, но без моряци, Магелан, движещ се по електронни магистрали и през метрополии от информация, безлюдни като изоставените градове на дивата пустош в Невада.

Той седна пред единия от компютрите си, включи го и пийна кафе, докато машината извършваше встъпителните процедури, които включваха антивирусна програма „Нортън“, за да бъде сигурен, че никой от файловете му не е бил заразен от вирус-унищожител по време на предишното му проникване в националните информационни мрежи. Компютърът беше чист.

Първият телефонен номер, който Спенсър написа, беше на службата, предлагаща двайсет и четири часова информация за фондовата борса. Връзката се осъществи за секунди и на екрана се появи поздрав:

Използвайки идентификацията си на абонат, Спенсър поиска информация за японската борса. В същото време активира паралелна програма, измислена от него, която претърсваше отворената телефонна линия, за да провери дали има електронен подпис на подслушвателно устройство. Световната информация на фондовата борса беше законна служба и никоя полицейска агенция нямаше основание да подслушва линиите.

Роки излезе от кухнята и потърка глава в крака на Спенсър. Кучето не можеше да е изпило толкова бързо портокаловия сок. Явно беше по-скоро самотно, отколкото жадно.

Съсредоточил вниманието си върху монитора, Спенсър протегна ръка и нежно го почеса зад ушите.

Нищо, което бе направил като хакер, не би привлякло вниманието на властите, но трябваше да бъде предпазлив. През последните години Националната служба по сигурността, Федералното бюро за разследване и други организации бяха създали компютърни отдели, които настървено преследваха нарушителите.

Понякога бяха престъпно настървени, защото всеки проект, свързан с компютърни престъпления, трябваше да оправдае непрекъснато нарастващия си бюджет. Всяка година се изискваха се по-голям брой арести и присъди, за да се затвърди убеждението, че електронните кражби и вандализъм ескалират в застрашителни мащаби. В резултат на това от време на време събираха неубедителни доказателства и изправяха пред съда хакери, които не бяха откраднали нищо. Не ги подвеждаха под съдебна отговорност за назидание на останалите, а само за да стъкмят статистическите данни, необходими за осигуряването на по-щедро финансиране на проекта.

Някои дори изпращаха в затвора.

Изкупителни жертви пред олтара на бюрокрацията.

Мъченици на киберпространството.

Спенсър беше твърдо решен да не бъде един от тях.

Докато дъждът барабанеше по покрива на бунгалото и вятърът стенеше като шептящ хор от ридаещи призраци в евкалиптовата горичка, Спенсър чакаше, приковал поглед в горния десен ъгъл на екрана, където скоро се появи една-единствена дума, написана с червени букви:

Нямаше подслушвателни устройства.

Той излезе от информационната мрежа на Световната фондова борса и проникна в главния компютър на отдел „Компютърни престъпления“. Влизаше в онази система през дълбоко скрита задна врата, която бе инсталирал, преди да напусне като заместник-шеф на отдела.

Спенсър имаше достъп до най-поверителните файлове, затова познаваше добре системата и всички функции бяха на негово разположение. Можеше да използва компютъра на отдела колкото иска и за каквато цел желае и присъствието му нямаше да бъде забелязано, нито регистрирано.

Той не се интересуваше от техните файлове. Употребяваше компютъра им само като трамплин към системата на Главното управление на полицията в Лос Анджелис, до което те имаха пряк достъп. Иронията да използва техническото обезпечаване и програмните продукти на отдел, занимаващ се с компютърни престъпления, за да извърши макар и дребно компютърно нарушение, го привличаше.

И беше опасна.

Разбира се, всичко, което беше забавно, криеше и известна опасност — влакчетата на ужасите, парашутизмът, хазартът и сексът.

От системата на полицията в Лос Анджелис Спенсър влезе в компютъра с информацията за превозните средства в Сакраменто. Тези скокове му доставяха толкова голямо удоволствие, че сякаш наистина пътуваше, телепортирайки се от своя каньон в Малибу към Лос Анджелис и към Сакраменто като герой от научнофантастичен роман.

Роки застана на задните си лапи, сложи предните на ръба на бюрото и се вторачи в екрана.

— Няма да ти хареса — каза Спенсър.

Кучето го погледна и тихо изскимтя.

— Сигурен съм, че ще ти достави много по-голямо удоволствие да дъвчеш кокала от необработена кожа, който ти купих.

Роки любопитно наклони глава на една страна.

— Или да ти пусна Пол Саймън.

Кучето пак изскимтя. Този път по-продължително и силно.

Спенсър въздъхна и придърпа още един стол.

— Добре. Когато някой се чувства ужасно самотен, предполагам, че компанията е много по-хубаво нещо от кокала. Поне с мен е така.

Роки скочи на стола. Беше задъхан и се хилеше.

Двамата се отправиха на пътешествие в киберпространството, прониквайки неправомерно в галактиката от файлове на отдел „Моторни превозни средства“, търсейки Валери Кийн.

Намериха я за секунди. Спенсър се надяваше, че ще има адрес, различен от вече познатия, но остана разочарован. Валери беше записана като живуща в едностайната къща, където той бе видял само необзаведени стаи и снимка на хлебарка, закована на стената.

Според информацията, която се появи на екрана, Валери имаше любителска шофьорска книжка, чийто срок щеше да изтече след по-малко от четири години. Беше се явила на изпит в началото на декември, преди два месеца.

Второто й име беше Ан.

Беше на двайсет и девет години. Спенсър бе предположил, че е на двайсет и пет.

Не бе извършила нарушения.

В случай че бъде тежко ранена и животът й не може да бъде спасен, тя бе дала съгласието си да използват органите й.

С изключение на това отдел „Моторни превозни средства“ предлагаше малко информация за нея.

Това бюрократично описание нямаше да помогне много, ако Спенсър трябваше да я обрисува на някого и беше крайно недостатъчно, за да състави образ, включващ отличителните белези, които я характеризираха: прямият поглед и ясните очи, усмивката накриво, трапчинките на дясната буза и изящната извивка на челюстта.

От миналата година, благодарение на федералното финансиране, произтичащо от Закона за превенция на престъпността и тероризма, калифорнийският отдел „Моторни превозни средства“ беше компютъризиран и системата по електронен път запаметяваше снимки и отпечатъци на нови и подновяващи книжките си шофьори. Накрая всички граждани с шофьорска книжка щяха да имат снимки и отпечатъци, макар че мнозинството от тях не бяха обвинявани в престъпление, а още по-малко осъждани.

Според Спенсър това беше първата крачка към въвеждането на паспорти за страната, каквито имаше в комунистическите държави, преди тази система да рухне, и по принцип той беше против. В случая обаче принципите не му попречиха да поиска снимката от шофьорската книжка на Валери.

Екранът примига и тя се появи. Усмихната.

Евкалиптовите дървета шепнеха и стенеха, оплаквайки се от безразличието на вечността, а дъждът продължаваше да барабани по покрива.

Спенсър осъзна, че е затаил дъх.

С периферното си зрение видя, че Роки го наблюдава с любопитство, поглеждайки ту към него, ту към екрана.

Спенсър взе чашата и пийна още кафе. Ръката му трепереше.

Валери знаеше, че някой я преследва и обръчът около нея се е затегнал, защото бе освободила къщата си само няколко часа, преди те да отидат там. Ако беше невинна, защо бе предпочела несигурния и рискован живот на беглец?

Спенсър остави чашата, сложи пръсти на клавиатурата и поиска компютърът да направи разпечатка на снимката на екрана.

Лазерният принтер тихо забръмча и пусна един-единствен лист.

Валери. Усмихната.

Никой не бе извикал: „Предай се!“, преди да започне нападението в едностайната къща в Санта Моника. Мъжете нахлуха без предупредителни викове: „Полиция!“. Въпреки това Спенсър беше сигурен, че онези хора бяха ченгета от специалните сили заради еднаквите дрехи, приборите за нощно виждане, оръжията и военната методичност.

Валери. Усмихната.

Онази жена с нежен глас, с която предишната вечер Спенсър бе разговарял в „Червената врата“, изглеждаше хрисима, откровена и по-малко способна на измама от повечето хора. Първо, тя бе погледнала смело белега му и го бе попитала откъде го има, при това не със съжаление в очите, нито с нюанс на нездраво любопитство в гласа, а по същия начин, по който би попитала откъде си е купил ризата. Повечето хора крадешком се вторачваха в белега и събираха смелост да говорят за него — ако изобщо го стореха — само когато разберяха, че Спенсър не съзнава интереса им. Прямотата на Валери беше приятна изненада.

Той й каза, че е претърпял катастрофа като дете. И тя разбра, че Спенсър или не иска, или не може да говори за белега, и с лекота смени темата. До края на разговора им той не улови погледа й да се стрелка към белезникавата дамга на лицето му. Нещо повече, Спенсър нито за миг не изпита чувството, че Валери полага усилия да не го гледа. Тя откри в Спенсър други неща, по-интересни от бледата бразда от ухото до брадичката му.

Валери. В черно и бяло.

Спенсър не можеше да повярва, че тази жена е способна да извърши сериозно престъпление и със сигурност не толкова ужасно, че екип на специалните сили да отиде да я хване — в пълно мълчание, с картечни пистолети и всички предимства на съвременната техника.

Може би Валери имаше връзка с някой опасен човек.

Но Спенсър се съмняваше и в това. Спомни си, че в дома й имаше една чиния, една чаша, един комплект прибори и единичен матрак, твърде малък за двама.

И все пак не биваше да отхвърля тази вероятност. Валери може би не беше сама и човекът с нея вероятно беше причината за изключителната предпазливост на отряда на специалните сили.

Снимката беше твърде тъмна и лицето й не се виждаше ясно. Спенсър подаде команда на лазерния принтер да направи друга, малко по-светла от първата.

Втората разпечатка беше по-хубава и той направи още пет копия.

Докато държеше снимката й в ръката си, Спенсър още не съзнаваше, че тръгна по следите на Валери Кийн, за да я намери и да й помогне. Каквото и да бе направила, дори да бе извършила престъпление, и независимо каква щеше да бъде цената за него и дали на Валери изобщо й пукаше за него, Спенсър щеше да бъде на страната на тази жена срещу онова, което я заплашваше.

Той осъзна какви можеше да бъдат последиците от това въвличане и потрепери от учудване, защото до този момент се смяташе за абсолютно съвременен човек, който не вярва в никого и в нищо, нито във Всемогъщия Бог, нито в себе си.

Тихо, завладян от страхопочитание и без да може напълно да разбере мотивите си, той прошепна:

— Да ме вземат дяволите.

Кучето кихна.

4.

Когато Бийтълс започнаха да пеят „Вместо това ще плача“, Рой Майро усети охлаждане на ръката на мъртвата жена, което проникваше в собствената му плът.

Той я пусна и надяна ръкавиците. Избърса ръцете й с крайчеца на чаршафа, за да изтрие отпечатъците си.

Изпълнен с противоречиви чувства — тъга заради смъртта на една добра жена и радост от избавлението й от света на болката и разочарованието, той слезе в кухнята. Искаше да бъде в удобна позиция, за да чуе отварянето на автоматичната врата на гаража, когато съпругът на Пенелопа се върнеше.

На плочките на пода бяха засъхнали няколко капки кръв. Рой взе тоалетна хартия и спрей „Фантастик“ от шкафчето под мивката и ги изчисти.

Избърса и калните следи от галошите си. Забеляза, че мивката от неръждаема стомана не е поддържана както трябва и я изтърка до блясък.

Прозорчето на микровълновата фурна беше изцапано с мазни петна, но светна, след като Рой го почисти.

Когато Бийтълс стигнаха до „Ще се върна“ и той бе излъскал хладилника, вратата на гаража се отвори. Рой хвърли използваната тоалетна хартия в кофата за отпадъци, прибра спрея и взе пистолета „Берета“, който бе оставил на кухненския плот, след като бе освободил Пенелопа от страданията.

Между гаража и кухнята имаше само едно малко мокро помещение с пералня. Рой се обърна към затворената врата.

Бръмченето на двигателя на колата отекна по стените на гаража. Сам Бетънфилд вкара автомобила си.

Моторът угасна и голямата врата се спусна, като тракаше и скърцаше.

Господин Бетънфилд най-после се бе прибрал вкъщи след счетоводната война. Беше му писнало да плаща високите наеми за офиса си в Сенчъри Сити, за да се опитва да поддържа някакво ниво и да няма дългове в една система, която ценеше парите повече от хората.

Вратата на колата се тресна.

Изтощен от напрегнатия живот в големия град, съсипан от несправедливост и водещ война със самия себе си, Сам сигурно с нетърпение очакваше да пийне нещо, да целуне Пенелопа, да вечеря и да погледа телевизия. Тези елементарни удоволствия и осемчасовият спокоен сън представляваха единствената почивка на горкия човек от ненаситните, взискателни клиенти. И вероятно сънят му щеше да бъде измъчван от кошмари.

Рой можеше да му предложи нещо по-добро. Блажено бягство.

Сам отключи вратата между гаража и къщата и влезе в стаичката с пералнята.

Междинната врата се отвори и Рой насочи беретата.

Облечен с дъждобран и с дипломатическо куфарче в ръка, Сам влезе в кухнята. Той беше плешив мъж със стрелкащи се насам-натам черни очи. Изглеждаше стъписан, но гласът му прозвуча спокойно.

— Мисля, че сте сбъркали адреса.

Със замъглени от сълзи очи Рой каза:

— Знам какво изживяваш.

И натисна три пъти спусъка.

Сам не беше едър човек. Вероятно тежеше около двайсет и пет килограма повече от съпругата си. Но въпреки това на Рой не му беше лесно да го замъкне горе в спалнята, да съблече дъждобрана, да събуе обувките му и да го сложи на леглото. Щом изпълни това задължение, Рой се почувства добре, защото знаеше, че е постъпил правилно, настанявайки Сам и Пенелопа един до друг и в изискана обстановка.

Той покри Сам с одеялото. Чаршафът беше украсен с дантели и бродерии като възглавниците и мъртвата двойка сякаш беше облечена с красиви дрехи, каквито носеха ангелите.

Бийтълс бяха спрели да пеят. Приглушеният звук на дъжда навън беше студен като града и неумолим като хода на времето и избледняването на всички светлини.

Макар да бе извършил нещо състрадателно и в края на страданията на тези двама човека да имаше радост, Рой беше тъжен. Изпитваше странна, приятна тъга и сълзите, които се стичаха по лицето му, бяха пречистващи.

Той слезе долу, за да изтрие няколкото капки от кръвта на Сам, които бяха изцапали пода на кухнята. В големия килер под стълбите намери прахосмукачка и почисти калта, която бе оставил върху килима, когато влезе в къщата.

После извади от чантата на Пенелопа визитната картичка, която й бе дал. Името беше фалшиво, но той я прибра.

Накрая вдигна телефонната слушалка в кабинета и набра 911.

Когато дежурната полицайка отговори, Рой каза:

— Тук е много тъжно. Много тъжно. Някой трябва да дойде веднага.

Той не сложи слушалката на вилката, а я остави на бюрото, без да прекъсва линията. Адресът на семейство Бетънфилд би трябвало да се появи на екрана на компютъра пред полицайката, но Рой не искаше да рискува Сам и Пенелопа да лежат в спалнята няколко часа, дори дни, преди да ги открият. Те бяха добри хора и не заслужаваха унижението да ги намерят вкочанени, посивели и вонящи от разложението на плътта.

Той занесе галошите и обувките си до външната врата, където бързо ги нахлузи. Сетне взе устройството за отваряне на ключалки.

Тръгна в дъжда, качи се в колата си и потегли.

Часовникът му показваше двайсет и два и двайсет. Макар че на Източното крайбрежие беше три часа по-късно, Рой знаеше, че връзката му във Вирджиния чака.

Той спря на първия червен светофар и отвори дипломатическото куфарче. Включи компютъра, който още беше свързан с клетъчния телефон. Не го изключваше, защото се нуждаеше и от двете устройства. Бързо натисна няколко клавиша и настрои клетъчния телефон да отговаря на предварително програмирани устни инструкции и да функционира като високоговорител, така че ръцете му да бъдат свободни да шофира.

Зелената светлина блесна. Рой премина кръстовището и каза телефонния номер във Вирджиния.

След второто позвъняване се чу познатият глас на Томас Съмъртън.

— Ало?

— Може ли да говоря с Джери? — попита Рой.

— Съжалявам. Сбъркали сте номера — отговори Съмъртън и затвори.

— Моля, прекъсни линията — каза Рой.

След десет минути Съмъртън щеше да му се обади от безопасен телефон и щяха да разговарят, без да се страхуват, че ги записват.

Рой мина покрай бляскавите магазини на Родео Драйв, отправи се към Санта Моника Булевард и после свърна на запад, към жилищния квартал. Сред огромните дървета се извисяваха огромни, скъпи къщи — привилегировани жилища, които според него унизяваха останалите хора.

Телефонът иззвъня и той не посегна към клавиатурата, а рече:

— Моля, приеми обаждането.

Чу се изщракване и връзката се осъществи.

— Моля, включи закодиращото устройство — добави Рой.

Компютърът изписука, за да покаже, че всичко, което Рой ще каже, ще бъде неразбираемо за всеки друг, освен него и Съмъртън. Докато се предаваше, разговорът щеше да бъде накъсан на малки части от звуци, които щяха да бъдат пренаредени произволно от контролиращия фактор. Двата телефона бяха синхронизирани с един и същ контролиращ фактор, така че безсмислените потоци от звуци да бъдат отново подредени в разбираема реч, когато стигнеха до потребителя.

— Видях репортажа за Санта Моника — каза Съмъртън.

— Според съседите тя е била там тази сутрин. Но трябва да се е измъкнала следобед, докато монтирахме уредите за наблюдение.

— Какво й е подсказало да избяга?

— Бих се заклел, че тя има шесто чувство за нас. — Рой зави на запад по Сънсет Булевард и се сля с потока коли, които се плъзгаха по мокрия асфалт. — Чу ли за мъжа, който се е появил там?

— И изчезнал.

— Не действахме немарливо.

— Тогава просто му е провървяло.

— Не. По-лошо. Знаел е какво прави.

— Искаш да кажеш, че е човек с история?

— Да.

— Местно, щатско или федерално досие?

— Обезвредил е член на екипа.

— Тогава е знаел няколко урока повече от тях.

Рой свърна надясно и подкара по не толкова оживена улица, където къщите бяха скрити зад огради, високи живи плетове и дървета с разлюлени от вятъра клони.

— Ако успеем да го открием, какво да научим от него?

Преди да отговори, Съмъртън се замисли за миг.

— Разбери кой е и за кого работи.

— И после да го задържа?

— Не. Залогът е твърде голям. Направи така, че да изчезне.

Криволичещите улици се виеха по обрасли с дървета хълмове и между уединени имения.

— Това означава ли, че временно ще спрем да издирваме жената?

— Не. Видиш ли я, елиминирай я. Нещо друго случи ли се при теб?

Рой се сети за господин и госпожа Бетънфилд, но не спомена за тях. Изключителното състрадание, което бе проявил към двамата съпрузи, нямаше нищо общо с работата му и Съмъртън не би го разбрал.

— Жената ни е оставила нещо — рече той.

Съмъртън не каза нищо, вероятно защото предполагаше какво е оставила жената.

— Снимка на хлебарка, закована на стената.

— Очисти я — нареди Съмъртън и затвори.

Рой направи дълъг завой под мокрите клони на магнолиите, мина покрай ограда от ковано желязо и каза:

— Спри кодирането.

Компютърът изписука, за да покаже, че е изпълнил командата.

— Установи връзка, моля — заповяда Рой и каза телефонния номер, който щеше да го пренесе в обятията на „Мама“.

Екранът примига и се появи въпрос:

За разлика от телефона, „Мама“ не реагираше на устни команди, затова Рой отби встрани на тесния път и спря пред алеята между две порти от ковано желязо, високи два метра, за да напише отговорите си на въпросите на компютърната система за сигурност. Предаде отпечатъка на палеца си и получи достъп до „Мама“, която се намираше във Вирджиния.

Избра „СИЛИ НА РЕДА“ и после „ЛОС АНДЖЕЛИС“ и се свърза с най-голямото от бебетата на „Мама“ на Западното крайбрежие.

Сетне претърси менютата в компютъра на полицията на Лос Анджелис и стигна до файловете на отдела по фотоанализ. Файлът, който го интересуваше, в момента беше активиран, както и предполагаше, и Рой се включи, за да гледа.

Екранът на портативния му компютър стана черно-бял и после се изпълни със снимка на мъж. Лицето му беше леко обърнато настрана от обектива и замъглено от сенки и дъжд.

Рой остана разочарован. Беше се надявал на по-ясен образ.

Изображението приличаше на творба на импресионист — разбираема като цяло и загадъчна в детайлите.

По-рано вечерта екипът за наблюдение в Санта Моника бе направил снимки на непознатия, който бе влязъл в едностайната къща, няколко минути преди нападението на отряда от специалните сили. Нощта, силният дъжд и оголените дървета бяха попречили на уличните лампи да хвърлят много светлина на тротоара и мъжът не се виждаше ясно. Нещо повече, те не го очакваха и го бяха помислили за обикновен минувач, който ще отмине, но останаха неприятно изненадани, когато той влезе в къщата на жената. Впоследствие направиха няколко снимки, но за съжаление некачествени и нито една не показваше цялото лице на загадъчния мъж, макар че фотоапаратът имаше телеобектив.

Най-ясната снимка вече беше сканирана от компютъра им, където се обработваше от програма за подобряване на образа. Компютърът щеше да се опита да изолира деформациите от дъжда и да ги премахне. Сетне постепенно щеше да освети еднакво всички пространства на снимката и да идентифицира биологичните структури в най-тъмните сенки, падащи върху лицето. И използвайки огромните си познания за формата на човешкия череп — с помощта на обемен каталог от разновидности, срещащи се в половете, расите и възрастовите групи — да изтълкува структурите, които съзира и да ги разработи на основата на най-добрите си догадки.

Процесът беше труден, дори при мълниеносната скорост, с която работеше програмата. Всяка снимка можеше да бъде раздробена на малки точки от светлина и сенки — късчета от ребус с еднаква форма, но различни по строеж и оттенък. Всяка една от стотиците кутийки на снимката трябваше да бъде анализирана, не само за да бъде дешифрирана какво представлява, но и какво е взаимоотношението й с множеството други квадратчета около нея, което означаваше, че компютърът трябва да извърши стотици милиони сравнения и да вземе също толкова решения, за да изчисти образа.

Дори тогава нямаше гаранция, че лицето, появило се от мрака, ще е точен образ на човека, който е бил фотографиран. Анализът от този вид беше изкуство — или игра на отгатване, но и надежден технологичен процес. Рой бе виждал примери, в които изчистеният компютърен портрет беше толкова различен от оригинала, колкото рисунката на художник любител на Триумфалната арка или на Манхатън по здрач. Но в повечето случаи лицето, което получаваха от компютъра, беше почти същото като на действителния човек.

И сега, докато компютърът взимаше решения и нагласяше хиляди квадратчета, изображението на екрана се движеше вълнообразно отляво надясно. Образът все още беше неясен. Макар да бяха настъпили промени, резултатът беше незабележим. Рой не виждаше разлика в лицето на мъжа.

През следващите няколко часа образът на екрана щеше да потрепва вълнообразно на всеки шест до десет секунди. Кумулативният ефект можеше да бъде преценен само ако се проверяваше на дълги интервали.

Рой потегли и известно време осветява хълмовете с фаровете на колата, търсейки изход от мрака, където процеждащата се през клоните на дърветата светлина от скупчените една до друга къщи загатваше за мистериозния живот на богатите и влиятелни хора, който Рой не разбираше.

От време на време той поглеждаше в екрана на компютъра. Вълнообразно движещото се лице. Обърнато в профил. Неясно и странно.

Когато най-сетне отново излезе на Сънсет Булевард и пое по разположените в низината улици на Уестуд, недалеч от хотела му, Рой изпита облекчение, че се връща сред хора, които повече приличаха на него, отколкото на обитателите на възвишенията. Гражданите в низините знаеха какво е страдание и несигурност. Те бяха хора, чийто живот Рой можеше да направи по-хубав и да им донесе справедливост и милост — по един или друг начин.

Лицето на екрана още приличаше на фантом — безформено и вероятно зло. Лицето на хаоса.

Подобно на жената, непознатият сигурно беше беглец и се изпречваше на пътя на реда, стабилността и справедливостта. А може би беше зъл или само объркан и смутен. Но в края на краищата това нямаше значение.

— Ще ти донеса покой — обеща Рой Майро, поглеждайки постепенно променящото се лице на екрана на компютъра. — Ще те намеря и ще ти донеса покой.

5.

Докато дъждът потропваше като конски копита по покрива, а кучето лежеше свито на кълбо и дремеше на стола, Спенсър използва възможностите на компютъра си, за да се опита да състави файл на Валери Кийн.

Според информацията от отдел „Моторни превозни средства“ шофьорската книжка, която тя имаше, й беше първата. Не беше подновявана и за да я получи, Валери си бе извадила карта за социално осигуряване като доказателство за самоличност. Отдел „Моторни превозни средства“ потвърди, че името и номерът й съответстват на онези в службата за социално осигуряване.

Това даде на Спенсър четири индекса, по които да я намери в други бази данни, където имаше вероятност да се появи Валери Кийн — име, дата на раждане, номер на шофьорската книжка и социалноосигурителен номер. Щеше да бъде интересно да научи повече за нея.

Миналата година, с много търпение и хитрост, той бе превърнал в игра проникването в големите национални кредитни агенции, които имаха едни от най-сигурните системи. И сега отново се гърчеше като червей в ябълка, търсейки Валери Ан Кийн.

Файловете им съдържаха шейсет и четири жени със същото име. Спенсър вкара социалноосигурителния й номер, но в отдел „Моторни превозни средства“ нямаше такъв.

Спенсър се намръщи, вкара рождената дата на Валери и поиска системата да я намери по нея. Една от жените беше родена на същия ден и месец, но двайсет години по-рано.

Докато Роки хъркаше до него, Спенсър написа номера на шофьорската книжка и зачака системата да провери жените на име Валери. От онези, които имаха шофьорски книжки, пет бяха в Калифорния, но нито един от номерата не съвпадаше с нейния. Пак задънена улица.

Убеден, че грешките са направени, когато е записвана информацията, Спенсър прегледа файловете на всяка една от жените, живеещи в Калифорния, търсейки шофьорска книжка или дата на раждане, които да се различават по някоя цифра от данните в отдел „Моторни превозни средства“. Беше сигурен, че някой от служителите е написал „шест“ вместо „девет“ или е разменил местата на цифрите.

Не. Нямаше грешки. И съдейки по информацията във всеки файл, никоя от онези жени не можеше да е Валери Кийн, която Спенсър търсеше.

Беше невероятно, но Валери Ан Кийн, която доскоро бе работила в „Червената врата“, отсъства от файловете на кредитните агенции и няма кредитна история. Това беше възможно само ако Валери никога не си бе купувала нещо на изплащане, нямаше кредитна карта, не си беше открила чекова или спестовна сметка и не беше проверявана от работодател или хазяин.

Да бъдеш двайсет и девет годишен и да нямаш кредитна история в съвременна Америка би означавало, че си циганин или безработен скитник. Но Валери явно не беше нито едно от двете.

Добре. Разсъждавай. Атаката на едностайната й къща означаваше, че полицията или някой друг я търси. В такъв случай Валери беше издирван престъпник с криминално досие.

Спенсър се върна по електронните магистрали в компютъра на полицията на Лос Анджелис и претърси съдебните файлове на града, околностите и щата, за да провери дали жена на име Валери Ан Кийн е била осъждана за престъпление или има заповед за арест.

Системата за града даде отрицателен отговор.

Околията отвърна с:

А щатът:

Нямаше нищо.

Използвайки връзката за електронен обмен на информация между полицията на Лос Анджелис и ФБР, Спенсър получи достъп до файловете на Министерството на правосъдието във Вашингтон, които съдържаха данни за хората, осъдени по федерални обвинения. Валери не фигурираше и там.

Освен известния списък на десетте най-издирвани престъпници, ФБР търсеше и стотици други хора, свързани с разследването на различни престъпления — или заподозрени, или потенциални свидетели. Валери Ан Кийн липсваше и в тези списъци.

Тя беше жена без минало.

Въпреки всичко Валери бе направила нещо, защото я издирваха. При това отчаяно.

Спенсър си легна в един и десет след полунощ.

Макар че беше капнал от умора и ритъмът на дъжда би трябвало да му подейства успокояващо, той не можеше да заспи. Лежеше по гръб, взираше се ту в тъмния таван, ту в разлюлените клони на дърветата през прозореца и слушаше безсмисления монолог на бушуващия вятър.

Отначало не беше в състояние да мисли за нищо друго освен за жената. Лицето й. Очите. Гласа. Усмивката. Загадъчността.

След известно време обаче мислите му се пренесоха в миналото, както често и лесно ставаше. За него споменът беше магистрала, водеща в една-единствена посока — онази лятна нощ, когато беше четиринайсетгодишен и мракът се сгъстяваше, когато всичко, което знаеше, се оказа измама, когато надеждата умря и страхът стана негов постоянен спътник, когато се събуди от крясъка на упорит бухал, чийто единствен въпрос впоследствие се превърна в основният проблем в живота му.

Роки, който обикновено мигновено усещаше настроенията на господаря си, още крачеше неспокойно насам-натам и явно не съзнаваше, че Спенсър се отпуска в обятията в безмълвното терзание на настойчивата памет и му е необходима компания. Кучето не реагира, когато Спенсър го повика.

Роки неуморно сновеше в мрака между отворената врата на спалнята, заставаше на прага, вслушваше се в бурята, бушуваща в комина на камината, приближаваше се до прозореца на спалнята, слагаше лапи на перваза и се вторачваше в разлюляната от вятъра евкалиптова горичка. Макар че нито скимтеше, нито ръмжеше, кучето имаше разтревожен вид, сякаш лошото време бе довяло нежелан спомен от собственото му минало, който го бе оставил разстроено и неспособно да възвърне покоя си.

— Хайде, момче — каза Спенсър. — Ела тук.

Без да му обърне внимание, Роки тръгна към вратата.

Във вторник вечерта Спенсър бе отишъл в „Червената врата“, за да говори за онази юлска нощ преди шестнайсет години. Но вместо това се запозна с Валери Кийн и, за негова изненада, говори за други неща. Но още беше обсебен от онази юлска нощ.

— Ела тук, Роки — повтори той и потупа дюшека.

След още една минута на увещания кучето най-сетне се качи в леглото. Легна и сложи глава на гърдите на Спенсър. Отначало трепереше, но после бързо се успокои от гальовната ръка на господаря си. Вирнал едното си ухо нагоре и отпуснал другото надолу, Роки внимателно започна да слуша историята, която бе чувал в безброй нощи като тази, когато беше единствената публика или докато придружаваше Спенсър в баровете, където господарят му черпеше непознати, заслушани в думите му в пиянски унес.

— Бях на четиринайсет години — започна Спенсър. — Това се случи в средата на юли и нощта беше топла и влажна. Спях завит само с чаршаф и прозорецът на спалнята ми беше отворен. Спомням си, че сънувах мама, която бе починала преди повече от шест години. В съня не се случи нищо. Спомням си само топлотата, радостта и утехата, че съм с нея… и може би мелодичния й смях. Тя имаше прекрасен смях. Но ме събуди друг звук. Не беше силен, но повтарящ се — приглушен и странен. Озадачен и с все още замъглено съзнание от съня, аз седнах в леглото, но не се уплаших. Чух, че някой непрекъснато пита „кой“. Спираше, настъпваше тишина, после отново започваше да повтаря: „кой, кой, кой“. Разбира се, когато се разсъних, разбрах, че това е бухал, кацнал на покрива, точно над отворения ми прозорец…

Онази далечна юлска нощ отново привлече Спенсър като астероид, пленен от по-силното притегляне на земята и обречен на все по-смаляваща се орбита, която щеше да завърши със сблъсък.

…Това е бухал, кацнал на покрива, точно над отворения ми прозорец, и кряка в нощта.

Ставам от леглото и отивам в банята. Очаквам бухането да спре, когато гладният бухал разпери криле и отново полети на лов за мишки. Но дори след като се връщам в леглото, бухалът, доволен стои на покрива и пее едносричната си песен.

Отивам до отворения прозорец и тихо вдигам двойните щори, опитвайки се да не го уплаша, за да не отлети. Но когато подавам глава навън и се обръщам нагоре в очакване да видя ноктите му вкопчени в дървените покривни плочи и извити към стрехите, и преди да кажа „къш“ или бухалът да попита „кой“, се чува друг, съвсем различен звук — пронизителен и тъжен, окаяно стенание на ужас, идващо от далечно място в лятната нощ. Поглеждам към хамбара, който се намира на двеста метра зад къщата, към осветените от луната поля зад него, към обраслите с дървета хълмове зад полята. Отново се разнася вик — този път по-краткотраен, но още по-нещастен и пронизителен.

Откакто съм роден, живея сред природата и знам, че това е смъртоносна зона, управлявана от най-безмилостните зверове и от най-жестокия от всички закони — законът за естествения подбор. Много нощи съм чувал зловещия, потреперващ вой на глутница койоти, преследващи плячка или празнуващи улова. От хълмовете понякога отеква победоносният рев на планински лъв, който е разкъсал заек — звук, който те кара да вярваш, че адът съществува и прокълнатите са отворили портите.

Викът, който привлича вниманието ми и кара бухалът на покрива да млъкне, не е на хищник, а на жертва. Гласът е на нещо слабо и уязвимо. Горите и полята са изпълнени с плахи и безпомощни същества, които живеят само за да загинат от насилствена смърт и това става непрекъснато всеки час и всеки ден. Бог може би забелязва техния ужас, защото знае за смъртта на всяко врабче, но остава невъзмутим.

Изведнъж нощта става съвсем тиха, а въздухът — неестествено неподвижен, сякаш далечният вопъл на страх е бил звукът на двигателите на съзиданието, които, изскърцвайки, спират. Звездите са твърди точки светлина и престават да блещукат, а луната все едно изглежда като нарисувана на платно. Дърветата, храстите, летните цветя, полята, хълмовете и далечните планини приличат на изкристализирали сенки в различни оттенъци на черното и крехки като тънък лед. Въздухът сигурно още е топъл, но аз съм скован от студ.

Безшумно затварям прозореца, обръщам се с гръб към него и тръгвам към леглото. Клепачите ми натежават. Не съм се чувствал толкова уморен.

Но в същия миг осъзнавам, че в мен има необяснимо противоречие. Умората ми не е толкова физическа, колкото психическа и сънят е по-скоро желание, отколкото потребност. Сънят е бягство. От страха. Треперя, но не от студ. Въздухът е топъл. Аз треперя от страх.

Но страх от какво? Не мога да разпозная източника на безпокойството си.

Знам, че виковете, които чух, не са обикновени. Стенанията отекват в съзнанието ми. Смразяващи вопли. Напомнят ми нещо, което съм чувал и преди, макар да не мога да си спомня какво, кога и къде. Колкото по-дълго окаяните стенания отекват в паметта ми, толкова по-бързо бие сърцето ми.

Изпитвам отчаяно желание да си легна, да забравя виковете, нощта, бухала и въпроса му, но знам, че няма да заспя.

Облечен съм само по гащета, затова бързо намъквам джинсите. Сега, когато съм твърдо решен да действам, сънят не ме привлича. Всъщност съм обзет от чувство за неотложност — толкова странно, колкото и предишното ми усещане за умора и желание да заспя. Излизам от спалнята, тласкан от непреодолимо любопитство, от желание за среднощно приключение, присъщо на всички момчета, и от ужасната истина, която още не съзнавам, че знам.

Къщата е студена, защото моята стая е единственото помещение без климатична инсталация. Няколко лета поред аз затварям отдушниците, за да се предпазя от хладния поток, защото предпочитам благодатта на чистия въздух, дори във влажна юлска нощ… и защото от няколко години не мога да спя от съскането и бръмченето на климатичната инсталация. Отдавна се страхувам, че този тих, но постоянен шум ще заглуши някой друг звук в нощта, който трябва да чуя, за да оцелея. Нямам представа какъв може да е онзи друг звук. Страхът ми е безпочвен и детински и аз се смущавам от него. Но въпреки това страхът контролира навиците ми на сън.

Коридорът на горния етаж е посребрен от лунната светлина, която струи през двете капандури. Тук-там покрай стените леко проблясва лакираният чамов под. В средата на коридора има персийски килим със сложни шарки, чиито извити и вълнообразни очертания поглъщат лъчите на пълната луна и неясно ги отразяват. Под мен сякаш има стотици бледи, фосфоресциращи, преплетени форми и сякаш не стъпвам по килим, а — подобно на Исус — вървя по водите на море и гледам загадъчните обитатели на дъното.

Минавам покрай стаята на баща ми. Вратата е затворена.

Стигам до стълбището, където се поколебавам.

Къщата е тиха.

Слизам по стълбите. Треперя, търкам голите си ръце с длани и се чудя на необяснимия си страх. Вероятно още в този миг аз смътно осъзнавам, че слизам там, откъдето никога няма да мога да изляза…

Докато кучето слушаше като изповедник, Спенсър разказа всичко за онази отдавнашна нощ, за скритата врата, за тайното място и за пулсиращото сърце на кошмара. Докато говореше, гласът му постепенно заглъхна и се превърна в шепот.

Когато спря да разказва, Спенсър временно бе изпаднал в състояние на покой, което щеше да изчезне с появата на зората, но беше приятно заради уклончивостта и мимолетността си. Пречистен, той най-сетне затвори очи и разбра, че ще спи, без да сънува.

На сутринта щеше да започне да търси жената.

Изпитваше неловкото чувство, че върви през истински ад, какъвто често бе описвал на търпеливото куче. Нямаше друг избор. Пред него имаше само един приемлив път и Спенсър беше принуден да тръгне по него.

А сега, заспивай.

Навън се лееше дъжд и ромоленето приличаше на звука на опрощението — макар че някои петна никога не изчезват.

6.

На сутринта Спенсър видя, че има няколко незначителни охлузвания и червени белези по лицето и ръцете, останали от отломките на гранатите със сълзотворен газ. В сравнение с белега на лицето му, онези рани едва ли биха предизвикали коментар. Той седна пред бюрото си в хола, закуси с английски кифлички и кафе и проникна в компютъра на областните данъчни власти. Установи, че едностайната къща в Санта Моника, където до предишния ден бе живяла Валери, е собственост на фамилния фонд на Луис и Мей Лий. Сметките за данък сгради се изпращаха на нещо, наречено „Китайска мечта“ в Западен Холивуд.

Тласкан от любопитство, той поиска списък на другите притежания на фонда. Семейство Лий имаха четиринайсет сгради — пет къщи в Санта Моника, два жилищни блока в Уестуд, три еднофамилни къщи в Бел Еър и четири комерсиални постройки в Западен Холивуд, сред които и адресът на „Китайска мечта“.

Луи и Мей Лий се бяха уредили добре.

Спенсър изключи компютъра и се вторачи в празния екран, после довърши кафето си. Беше горчиво, но го изпи.

В десет часа той и Роки пътуваха по магистрала Пасифик Коуст. Другите превозни средства ги изпреварваха при всяка удобна възможност, защото Спенсър спазваше ограничението за скоростта.

През нощта бурята се бе придвижила на изток, отнасяйки със себе си всички облаци. Утринното слънце беше бяло и на ярката му светлина източените на запад сенки имаха ъгли, остри като стоманени ками. Тихия океан беше тъмнозелен и сивкав.

Спенсър включи радиото на станция, по която предаваха само новини. Надяваше се да чуе репортаж за нападението на екипа на специалните сили предишната нощ и да научи кой ръководи операцията и защо издирват Валери.

Говорителят го информира, че данъците отново се вдигат. Икономиката изпадала в рецесия. Правителството налагало още ограничения върху притежаването на оръжия и върху насилието на телевизионния екран. Броят на обирите, изнасилванията и убийствата се увеличавал. Китайците обвинявали Съединените щати, че имат „орбитални смъртоносни лазерни лъчи“, а САЩ ги обвинявали в същото. Някои хора вярвали, че светът ще свърши от пожар, други — от наводнение — и двете групи предоставяли доказателства пред Конгреса от страна на конкуриращи се законодателни програми в стремежа си да спасят света.

Когато започна разказ за кучешка изложба, блокирана от протестиращи, които искаха да се сложи край на селективното развъждане и на „експлоатацията на животинската красота по време на изложби, не по-малко унизителни от разголването на млади жени в баровете“, Спенсър разбра, че няма да има репортаж за инцидента в едностайната къща в Санта Моника. Операцията на екипа на специалните сили би трябвало да се класира по-напред в програмата на всеки журналист от непристойните изложби на кучешките прелести.

Или медията не бе видяла нищо интересно в нападението на частен дом от ченгета с картечни пистолети, или агенцията, извършила операцията, бе свършила отлична работа, заблуждавайки пресата. Бяха превърнали публично зрелище в тайна операция.

Той изключи радиото и пое по шосето за Санта Моника. На изток, в по-ниските хълмове, го чакаше „Китайска мечта“.

— Какво мислиш за изложбите на кучета? — обърна се Спенсър към Роки.

Кучето го погледна с любопитство.

— Нали си куче? Трябва да имаш мнение. В края на краищата експлоатират твоите събратя.

Роки или беше изключително предпазлив, когато се стигнеше до обсъждане на текущи събития, или беше само безгрижно, непроявяващо интерес към нищо куче, което нямаше отношение по сериозните социални въпроси на своя вид и на съвремието.

— Не ми се иска да мисля, че си се оттеглил от обществения живот и си приел статута на бозайник лумпен, на когото не му пука, че го експлоатират.

Роки се вторачи в пътя пред тях.

— Не си ли възмутен, че на чистокръвните женски се забранява да правят секс с помияри като теб? И че са принудени да се отдават само на чистокръвни мъжкари? При това с единствената цел да се раждат кученца, предназначени за унизителни изложби?

Роки тупаше с опашка по вратата.

— Добро куче. — Спенсър хвана волана с лявата си ръка и погали Роки с дясната. — Съгласен си с всичко. Дори не смяташ за странно, че господарят ти си говори сам.

На Робертсън Булевард колата се отклони от шосето и се насочи към хълмовете, където живееха богаташите.

След дъждовната и ветровита нощ мъглата над огромната метрополия се бе вдигнала. Палмите, фикусите и магнолиите бяха толкова зелени и лъскави, че приличаха на лакирани. Улиците бяха чисти, остъклените стени на високите сгради искряха на слънчевата светлина, птиците се рееха в ослепително синьото небе и беше лесно човек да се заблуди, че в света всичко е наред.

В четвъртък сутринта, докато другите агенти се възползваха от придобивките на няколко организации на силите на реда, за да издирят деветгодишния понтиак, регистриран на името на Валери Кийн, Рой Майро си направи труда лично да идентифицира мъжа, който едва не бе заловен по време на нощната операция в Санта Моника. Рой излезе от хотела в Уестуд, където беше отседнал, и подкара колата си към центъра на Лос Анджелис, към управлението на агенцията.

Обемът на административното пространство, заеман от градските, окръжните, държавните и федералните управления, съперничеше единствено на площта, на която се ширеха банките. По време на обяд разговорите в ресторантите се въртяха предимно около пари, независимо дали посетителите бяха представители на политическите или на финансовите кръгове.

Агенцията притежаваше хубава десететажна сграда на популярна улица близо до общината. По тротоарите спокойно вървяха банкери, политици, бюрократи и смърдящи на алкохол бездомници с изключение на онези осъдителни инциденти, когато някой от тях внезапно започваше да крещи несвързани упреци и жестоко наръгваше с нож някого. Собственикът на ножа, пистолета или на тъпия инструмент често страдаше от самозаблудата, че е преследван от извънземни или от ЦРУ и в повечето случаи беше бездомник, а не банкер, политик или бюрократ.

Но само преди три месеца банкер на средна възраст бе тръгнал да убива с два деветмилиметрови пистолета. Произшествието травматизира общността на скитниците в центъра на града и ги накара да бъдат по-бдителни към непредсказуемите „костюмари“, разхождащи се сред тях по улиците.

Сградата на агенцията — облицована с варовикови плочи и със стотици златисти прозорци, тъмни като очилата на кинозвезда — не беше обозначена. Хората, с които Рой работеше, не се стремяха към слава и предпочитаха да действат анонимно. Освен това агенцията, която ги бе наела, не съществуваше официално, финансираше се от пари, тайно пренасочвани от други бюра, намиращи се под контрола на Министерството на правосъдието, и нямаше име.

На главния вход имаше лъскава месингова табела с улицата и номера, а отдолу — четири имена:

Ако се запиташе какви са обитателите на сградата, случайният минувач щеше да реши, че са адвокати или счетоводители. А попиташе ли униформения пазач във фоайето, щеше да научи, че фирмата е „международна компания за покупко-продажба на недвижими имоти“.

Рой подкара към подземния гараж. Пътят бе преграден от солидна стоманена врата.

Той влезе, без да взима билет за паркиране от автомат. Нито показа документите си на пазач в будка. Вторачи се в обектива на видеокамера с високоразделителна способност, монтирана на стълб, намиращ се на две крачки от страничното стъкло на колата му, и зачака да бъде разпознат.

Изображението на лицето му бе предадено до друга стая без прозорци, където имаше пазач, който наблюдаваше монитор. Компютърът игнорира всичко, освен очите, увеличи ги, без да размазва образа и сканира браздите и мрежата от кръвоносни съдове на ретините, сравни ги с вече записаните във файла и позна Рой като един от избраниците.

Пазачът натисна едно копче и вратата се вдигна.

Цялата процедура можеше да бъде извършена без пазач, ако не съществуваше една-единствена вероятност, срещу която трябваше да се вземат предпазни мерки. Някой, решил да проникне в агенцията, можеше да убие Рой, да извади очите му и да ги поднесе към камерата, за да бъдат сканирани. И докато компютърът можеше да бъде излъган, пазачът сигурно щеше да забележи лукавството.

Но едва ли някой би прибягнал до такива крайности, за да проникне през охраната на агенцията. Но не беше и невъзможно. Напоследък из страната се разхождаха необикновено жестоки социопати.

Рой вкара колата в подземния паркинг. Стоманената врата се затвори с трясък и го изолира от опасностите на Лос Анджелис и от вилнеещата демокрация.

Той паркира и слезе от колата. Стъпките му отекнаха по бетонните стени и ниския таван. Рой знаеше, че пазачът в стаята в подземието също ги чува. Гаражът се наблюдаваше както с видео-, така и с аудиоапаратура.

Достъпът до свръхохранявания асансьор се предоставяше, когато посетителят допреше палеца на дясната си ръка до стъкления екран на скенера-принтер. Наблюдаваше го камера, монтирана над вратите. Пазачът долу следеше дали някой няма да притисне до стъклото отрязан палец.

Колкото и да бяха умни машините, човешките същества бяха незаменими. Понякога тази мисъл окуражаваше Рой. Друг път го потискаше, макар да не знаеше защо.

Той се качи с асансьора на третия етаж, където се намираха отделите „Анализ на документи“, „Анализ на вещества“ и „Фотографски анализ“.

Във фотографската лаборатория двама млади мъже и една жена на средна възраст се занимаваха с тайнствените си задачи. Усмихнаха се и го поздравиха, защото Рой имаше изражение, което предизвикваше усмивки и фамилиарност.

Мелиса Уиклън, главният фотоаналитик, седеше зад бюрото в кабинета си, намиращ се в един от ъглите на лабораторията. Кабинетът нямаше външни прозорци, но вътрешните стени бяха остъклени, за да може Мелиса да наблюдава подчинените си.

Рой почука и тя вдигна глава.

Мелиса, блондинка на трийсет и няколко години, беше добра фея и същевременно зла изкусителка. Очите й бяха огромни и прями и наред с това — замъглени и загадъчни. Носът й беше чип, но устата — чувствена, превъплъщение на всички еротични пролуки. Мелиса имаше големи гърди, тънка талия и дълги крака, но предпочиташе да крие тези прелести под широки бели блузи и панталони и лабораторни престилки. Макар да бе обула маратонки, краката й несъмнено бяха толкова женствени и изящни, че Рой с радост би ги целувал до забрава.

Той никога не се бе опитвал да я сваля, защото Мелиса беше сдържана и делова. И защото подозираше, че тя е лесбийка. Рой нямаше нищо против лесбийките. Но в същото време не желаеше да разкрие интереса си към нея само за да бъде отблъснат.

— Добро утро, Рой — отривисто каза Мелиса.

— Как си? Господи, знаеш ли, че не бях в Лос Анджелис и не съм те виждал от…

— Тъкмо разглеждах файловете. — Тя веднага премина към деловата част. Разговорът за маловажни неща не я интересуваше. — Довършихме увеличението.

Когато Мелиса говореше, Рой никога не можеше да реши къде да гледа — очите или устата й. Погледът й беше прям и предизвикателен — нещо, което той намираше за привлекателно. Ала устните й бяха така сочни и съблазнителни.

Тя му подаде снимка.

Рой с усилие откъсна очи от устните й.

Качеството на фотографията се бе подобрило значително. И сега Рой държеше цветно копие на снимката, която предишната нощ бе видял на екрана на портативния си компютър. Глава на мъж, обърната в профил. Лицето още беше осеяно със сенки, но вече не толкова плътни. Замъгляващата стена от дъжд беше премахната напълно.

— Отлична работа — каза Рой. — Но все още не ни дава достатъчно ясна представа, за да го идентифицираме.

— Напротив, снимката казва много неща за него — възрази Мелиса. — Възрастта му е между двайсет и осем и трийсет и две години.

— Как я изчисли?

— По компютърната проекция, основаваща се на анализ на бръчките в ъгълчето на окото, по процента сиви косми в косите и по видимата степен на втвърдяване на лицевите мускули и кожата на шията.

— Твърде големи изводи от толкова малко…

— Съвсем не — прекъсна го тя. — Системата прави аналитични проекции от десет мегабайтова база данни с биологична информация и аз съм готова да се обзаложа, че казва истината.

Той се възбуди от начина, по който сочните й устни оформяха думите. Устата й беше по-хубава и от очите. Съвършена.

Рой се прокашля.

— Ами…

— Кестенява коса, кафяви очи.

Той се намръщи.

— Косата, да, но на снимката очите не се виждат.

Мелиса стана, взе фотографията от ръката му, сложи я на бюрото и с молив посочи извивките на очната ябълка на мъжа.

— Той не гледа в обектива, затова дори да разглеждаме снимката под микроскоп, пак няма да видим достатъчна част от ириса, за да определим цвета. Но дори от такава перспектива компютърът може да открие няколко квадратчета с цвета.

— Тогава очите му са кафяви, така ли?

— Тъмнокафяви.

Мелиса остави молива, стана и сложи лявата си ръка на хълбока. В тази поза изглеждаше крехка като цвете и решителна като армейски генерал.

Рой харесваше непоклатимото й самочувствие, резките движения и увереността, с която тя говореше. Пък и онези устни.

— Въз основа на компютърния анализ, съпоставящ физическото му съотношение със съизмерими предмети на снимката, мъжът е висок метър и осемдесет. — Мелиса не изговаряше докрай думите и фактите излизаха от устата й с отривистата енергия на куршуми, изстреляни от автоматично оръжие. — Тежи осемдесет и два килограма. От индо-европейската раса. Гладко избръснат. В добро физическо състояние. И наскоро се е подстригвал.

— Нещо друго?

Мелиса извади от папката още една снимка.

— Това е той. В анфас.

Рой погледна втората фотография и се изненада.

— Не знаех, че имате такава снимка.

— Нямахме — каза Мелиса и с видима гордост се вторачи в изображението. — Това не е същинска фотография, а проекция на вероятния образ, основаваща се на компютърния анализ на структурата на костите и на отлагането на тлъстини на частичния профил.

— Компютърът може да прави това?

— Нововъведение в програмата.

— Надеждно ли е?

— Като се има предвид перспективата, с която трябваше да работи компютърът в този случай, вероятността това лице да съответства на истинското, е деветдесет и четири процента.

— Мисля, че това е по-хубаво от портрет по описание, нарисуван от полицейски художник.

— Много по-хубаво. Нещо не е ли наред? — след миг мълчание попита тя.

Рой осъзна, че Мелиса го гледа, а той се е вторачил в устата й.

— Ами… — Рой погледна портрета на загадъчния мъж. — Питах се… Каква е тази линия на дясната страна на лицето?

— Белег.

— Наистина ли? Сигурна ли си? От ухото до върха на брадичката?

— Голям белег — отговори тя и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си. — Цикатриксиален. Предимно гладка тъкан, тук-там набръчкана по краищата.

Рой отново погледна първата снимка и видя, че там се вижда част от белега, макар отначало да го бе помислил за нещо друго.

— Стори ми се, че е ивица светлина между сенките. Лъч от улична лампа.

— Не.

— Не е ли възможно да е светлина?

— Не. Белег е — категорично заяви Мелиса и извади книжна кърпичка от отвореното чекмедже.

— Страхотно. Лесно ще го идентифицираме. Този тип, изглежда, е изкарал специална подготовка — или военна, или паравоенна. И с този белег… Обзалагам се, че го е получил по време на изпълнение на служебния дълг. Бил е тежко ранен. Може би толкова тежко, че са го освободили от длъжност или е бил пенсиониран по инвалидност — психическа или физическа.

— Полицията и военните организации не унищожават архивите си.

— Точно така. Ще го хванем за седемдесет и два часа. По дяволите, по-скоро за четирийсет и осем. Благодаря, Мелиса.

Тя бършеше устните си с кърпичката. Не я интересуваше дали размазва червилото си, защото не боядисваше устните си. Пък и не беше необходимо. Червилото нямаше да я направи по-красива.

Рой остана очарован от начина, по който сочните й, Меки устни нежно се притиснаха до меката кърпичка.

Осъзна, че се е вторачил в нея, а тя отново забелязва този факт. Той отмести поглед към очите й.

Мелиса леко се изчерви, извърна глава и хвърли кърпичката в кошчето за отпадъци.

— Може ли да взема това копие? — попита Рой и посочи компютърния портрет.

Тя извади кафяв плик, даде му го и каза:

— Сложих тук пет разпечатки и две дискети с портрета.

— Благодаря, Мелиса.

— Моля.

Страните й още бяха румени и Рой усети, че за пръв път, откакто я познава, е проникнал отвъд хладната й, делова фасада и се е докоснал до душата й — истинската й изящна и чувствена същност, която Мелиса обикновено се стремеше да прикрива. Той се запита дали да не й предложи среща.

Рой извърна глава и се вторачи в работниците в компютърната лаборатория. Беше убеден, че те са доловили атмосферата на еротична възбуда, витаеща в кабинета на шефката им. Но и тримата изглеждаха погълнати в работата си.

Когато Рой отново се обърна към Мелиса, готов да я покани на вечеря, тя крадешком бършеше ъгълчето на устните си с върха на пръста си. Мелиса се опита да прикрие това, като сложи ръка на устата си и се престори, че кашля.

Изумен, Рой установи, че тя е изтълкувала погрешно сладострастния му поглед. Мелиса явно бе помислила, че вниманието му е привлечено към устните й, защото там има троха или са изцапани с нещо.

Тя не забелязваше страстта му. Ако наистина беше лесбийка, Мелиса сигурно бе предположила, че Рой знае за това и не би проявил интерес към нея. Ако не беше лесбийка, тя вероятно не можеше да си представи да се хареса — или да бъде обект на желанието — на мъж със закръглено лице, двойна брадичка и пет излишни килограма на ханша. Той се бе сблъсквал и преди с този предразсъдък — външността. Много жени с промити мозъци от консуматорската култура, която внушаваше фалшиви ценности, се интересуваха само от мъже, изглеждащи като онези в рекламите за „Марлборо“ или на „Кевин Клайн“. Те не разбираха, че мъжът с добродушното лице на любим чичо, може да е по-мил, по-мъдър, по-отзивчив и по-добър любовник от сексапилния мускулест здравеняк, който прекарва повечето си време в гимнастическия салон. Жалко, ако Мелиса беше толкова празноглава. Колко жалко.

— Мога ли да направя още нещо за теб? — попита тя.

— Не. Вече направи много. Щом разполагаме с този портрет, няма начин да не го хванем.

Мелиса кимна.

— Трябва да отида в лабораторията за отпечатъци, за да проверя дали са заснели нещо от фенерчето или от прозореца на банята.

— Да, разбира се — смутено каза тя.

Рой погледна за последен път съвършената й уста, затвори вратата след себе си и прекоси две трети от компютърната лаборатория, после се обърна. Надяваше се, че тя го гледа. Но Мелиса отново седеше зад бюрото си. Държеше пудриера и оглеждаше устните си в огледалцето.

„Китайска мечта“ беше ресторант в Западен Холивуд. Помещаваше се в старомодна триетажна тухлена сграда в район с модни, луксозни магазини. Спенсър паркира през няколко пресечки, отново остави Роки във форда и тръгна към заведението.

Въздухът беше приятно топъл, а ветрецът — освежаващ. Беше един от онези дни, когато ти се струва, че си заслужава да се бориш с живота.

Ресторантът още не бе отворил за обяд. Но вратата беше отключена и Спенсър влезе.

„Китайска мечта“ не беше украсен като повечето китайски ресторанти. Там нямаше дракони, кучета, нито месингови идеограми. Заведението беше поразително модерно. Преобладаващите цветове бяха перленосиво и черно. Трийсетината маси бяха застлани с бели ленени покривки. Единственият китайски предмет на изкуството беше издялана от дърво статуя в естествен ръст на облечена в мантия миловидна жена, която държеше нещо като бутилка или кратуна. Дървената фигура стоеше до вратата.

Двама двайсетинагодишни азиатци подреждаха чинии и винени чаши. Трети, едно десетилетие по-голям от тях, сръчно сгъваше бели платнени кърпи, оформяйки красиви островърхи триъгълници. Ръцете му бяха бързи като на фокусник. И тримата бяха с черни обувки, бели ризи и черни вратовръзки.

Най-възрастният се усмихна и се приближи до Спенсър.

— Съжалявам, господине, но не отваряме по-рано от единайсет и половина.

Гласът му беше любезен и имаше съвсем лек акцент.

— Дошъл съм да се срещна с Луис Лий, ако е възможно.

— Имате ли уговорен час?

— Боя се, че нямам.

— Бихте ли ми казали какво желаете да обсъдите с него?

— Една от наемателките, която живее в негова сграда.

Мъжът кимна.

— Предполагам, че става дума за госпожица Кийн.

Тихият глас, усмивката и безукорната учтивост се съчетаха и се сляха в образ на смиреност, наподобяващ воал, през който отначало беше трудно да се разбере, че сервитьорът е интелигентен и наблюдателен.

— Да. Казвам се Спенсър Грант. Аз съм… приятел на Валери. Тревожа се за нея.

Мъжът бръкна в джоба на панталона си и извади предмет с размера на колода карти — най-миниатюрният клетъчен телефон, който Спенсър бе виждал.

Китаецът долови интереса му и поясни:

— Произведено в Корея.

— Достоен е за Джеймс Бонд.

— Господин Лий наскоро започна да ги внася.

— Мислех, че е ресторантьор.

— Да, но се занимава и с много други неща.

Сервитьорът натисна единственото копче, изчака да бъде предаден предварително програмирания седемцифрен номер и после изненада Спенсър, като започна да говори не на английски или на китайски, а на френски.

Сетне сгъна клетъчния телефон, пъхна го в джоба си и каза:

— Господин Лий ще ви приеме. Насам, ако обичате.

Спенсър го последва. Двамата минаха между масите и влязоха в съседната стая, където се разнасяха облаци от благоухания — чесън, лук, джинджифил, горещо фъстъчено масло, супа от гъби, печена патица и бадемова есенция.

Огромната и безупречно чиста кухня беше пълна с готварски печки, фурни, нагревателни плочи, камери за дълбоко замразяване, умивалници и дъски за рязане. Преобладаваше бялата керамика и неръждаемата стомана. Пет-шест готвача и помощници, облечени в бяло от главата до петите, се занимаваха с различни кулинарни задачи.

Операцията беше организирана и прецизна като сложния механизъм на швейцарски часовник с въртящи се балерини, маршируващи оловни войничета и подскачащи дървени кончета.

Спенсър и китаецът стигнаха до люлеещите се врати. Сетне тръгнаха по коридора. Минаха покрай складове и стаи за почивка на персонала и се приближиха до асансьор. Спенсър очакваше, че ще се качат в кабината, но мъжът го поведе надолу. Вратите се отвориха и сервитьорът направи знак на Спенсър да излезе пръв.

Подземието беше влажно и неприветливо. Озоваха се в облицовано в махагон фоайе с красиви столове от тиково дърво, тапицирани с кожа от диви патици.

Администраторът беше азиатец — плешив, висок метър и осемдесет, с широки рамене и дебел врат — и трескаво пишеше нещо на компютърната клавиатура. Той вдигна глава и се усмихна. Сакото на сивия му костюм се опъна под очертанията на скрито оръжие.

— Добро утро — каза азиатецът и Спенсър отвърна със същата любезност.

— Може ли да влезем? — попита сервитьорът.

Плешивият кимна.

— Всичко е наред.

Придружителят поведе Спенсър към вътрешна врата и електронната ключалка изщрака, задействана от администратора.

Плешивият отново започна да пише. Пръстите му се движеха бързо по клавиатурата. Ако боравеше толкова добре и с оръжие, той би бил опасен противник.

Спенсър и сервитьорът тръгнаха по бял коридор с под от сиви плочки. От двете страни имаше кабинети. Повечето врати бяха отворени и Спенсър видя мъже и жени, предимно азиатци, които работеха на бюра, шкафове и компютри като всички останали служители в реалния свят.

Вратата в дъното на коридора водеше към кабинета на Луис Лий, където друга изненада очакваше Спенсър. Под от шуплест варовик. Красив персийски килим на сиви, лилави и зелени шарки. На стените — гоблени. Изящни френски мебели от деветнайсети век. Подвързани в кожа книги в библиотеки с остъклени вратички. Голямата стая беше осветена от няколко лампи с красиви абажури, поставени на пода и на масата. Спенсър бе убеден, че всички вещи в кабинета са оригинали.

— Господин Лий, това е господин Грант — съобщи придружителят.

Мъжът, който стана от стола зад бюрото, беше слаб, висок метър и седемдесет и на петдесетина години. Гъстата му гарвановочерна коса бе започнала да посивява на слепоочията. Беше облечен в черно сако, тъмносин панталон с тиранти, бяла риза и папийонка на малки червени точки на син фон и носеше очила.

— Добре дошли, господин Грант.

Лий имаше напевен акцент — наполовина европейски, наполовина азиатски. Ръката му беше малка, но стискаше силно.

— Благодаря ви, че ме приехте — каза Спенсър.

Чувстваше се така неориентиран, сякаш бе минал през вълшебно огледало и се бе озовал в непознат свят.

Очите на Лий бяха черни като въглени и пронизаха като скалпел Спенсър.

Придружителят застана от едната страна на вратата и скръсти ръце зад гърба си. Сега приличаше на телохранител.

Луис Лий покани Спенсър да седне в едно от креслата, които бяха поставени от двете страни на ниска масичка. Лампата на пода хвърляше сини, зелени и алени отблясъци.

Лий се настани срещу Спенсър. Седеше с изправен гръб. С очилата, папийонката и тирантите си той приличаше на професор по литература в кабинета на своя дом, намиращ се до Йейл или някой университет от веригата „Айви лийг“.

Държанието му беше сдържано, но дружелюбно.

— Приятел сте на госпожица Кийн, така ли? Вероятно сте били съученици в гимназията? Или в колежа?

— Не. Не я познавам толкова отдавна. Запознахме се в заведението, където тя работи. Отскоро… сме приятели. Но държа на нея и… Ами, притеснявам се, че й се е случило нещо.

— Какво мислите, че може да й се е случило?

— Не знам. Но сигурно сте информиран, че снощи къщата, където живее Валери, е била нападната от екип на специалните сили. Сградата е ваша собственост.

Лий не отговори веднага.

— Да, снощи след операцията властите дойдоха в дома ми, за да ме разпитат за Валери.

— Какви бяха… онези власти?

— Трима мъже. Твърдяха, че са от ФБР.

— Твърдяха?

— Показаха ми документи, но лъжеха.

Спенсър се намръщи и попита:

— Но откъде сте толкова сигурен?

— Имам богат опит с измамите и предателствата. — Лий не изглеждаше нито ядосан, нито огорчен. — Развих нюх към тези неща.

Спенсър се запита дали това е обяснение или предупреждение. Разбра, че не се намира в присъствието на обикновен бизнесмен.

— Щом не са били федерални агенти…

— О, сигурен съм, че бяха федерални агенти. Но мисля, че използваха документите на ФБР.

— Да, но ако са били от друго бюро, защо не са показали истинските си карти?

Лий сви рамене.

— Агенти мошеници, действащи, без да са упълномощени от бюрото си, които се надяват да конфискуват пари от сделка с наркотици, биха имали причина да заблуждават хората с фалшиви карти.

Спенсър знаеше, че такива неща се случват.

— Не мога да повярвам, че Валери е замесена в търговия с наркотици.

— Убеден съм, че не е. Ако мислех така, нямаше да й дам под наем къщата. Търговците на наркотици са боклуци. Развалят децата и съсипват живота им. Освен това, макар че плащаше наема си в брой, госпожица Кийн не беше богата.

— Щом онези мъже не са били ченгета мошеници от Агенцията за борба с наркотиците, дошли да приберат печалба от продажба на хероин, и не са били от ФБР, какви са били тогава?

Луис Лий се намести на креслото и наклони глава така, че отраженията на лампата с абажур от цветно стъкло паднаха върху очилата му и скриха очите му.

— Понякога някое правителство или правителствено бюро чувства безсилие, когато трябва да играе по правилата. При наличието на изпиране на океани от пари от данъци и от абсурдни букмейкърски системи за някои длъжностни лица от правителството е лесно да финансират тайни операции, за да постигнат цели, непостижими със законни средства.

— Господин Лий, четете ли много шпионски романи?

Луис Лий се усмихна.

— Те не ме интересуват.

— Извинете, но думите ви звучат малко параноично.

— Говоря само от личен опит.

— Тогава животът ви е бил по-интригуващ, отколкото изглежда.

— Да — отговори Лий, но не добави нищо повече и след миг мълчание продължи: — Колкото по-голямо е едно правителство, толкова по-вероятно е да е пълно с такива тайни организации — някои малки, но други не. А американското правителство е голямо, господин Грант.

— Да, но…

— Преките и косвените данъци изискват обикновеният гражданин да работи от януари до средата на юли, за да плати дължимото на правителството. Едва след това трудещите се мъже и жени започват да работят за себе си.

— И аз съм чувал тези статистически данни.

— А когато е толкова голямо, правителството става и арогантно.

Луис Лий не приличаше на фанатик. В гласа му не се долавяше нито гняв, нито огорчение. Всъщност, макар да бе предпочел да се обгради с красиви френски мебели, той излъчваше спокойствието на будист, непретенциозност и типично азиатско примирение с настоящата ценностна система на света. Приличаше повече на прагматик, отколкото на кръстоносец.

— Враговете на госпожица Кийн са и мои врагове, господин Грант.

— И мои.

— Но нямам намерение да се превръщам в мишена — както постъпвате вие. Снощи не изразих съмнения към документите на тримата мъже, които се представиха за федерални агенти. Това нямаше да бъде разумно. Вярно, не им помогнах, но се престорих, че им съдействам. Знаете какво имам предвид.

Спенсър въздъхна и прегърби рамене.

Лий сложи ръце на коленете си и се наведе напред. Проницателните му черни очи отново се видяха, когато се отмести от разноцветната светлина на лампата.

— Вие сте били човекът в къщата й снощи — заяви той.

Спенсър се изненада за пореден път.

— Откъде знаете, че съм бил там?

— Агентите разпитваха дали госпожица Кийн живее с мъж с ръст и тегло като вашите. Мога ли да попитам какво правехте там?

— Валери закъсня за работа и аз се разтревожих. Отидох в дома й, за да проверя дали не се е случило нещо.

— И вие ли работите в „Червената врата“?

— Не. Чаках я там. — Спенсър реши да каже само това. Останалото беше заплетено и неудобно. — Може ли да ми кажете нещо, което би ми помогнало да намеря Валери?

— Не.

— Единственото ми желание е да й помогна, господин Лий.

— Вярвам ви.

— Тогава защо не ми съдействате? Какво пишеше във формуляра й за наемане на къща? Предишен адрес, месторабота, кредитна справка? Всичко, което би ми помогнало и насочило.

Бизнесменът се облегна назад и премести късите си ръце на облегалката на креслото.

— Нямаше формуляр.

— Вие притежавате много сгради и съм убеден, че онзи, който отговаря за това, се нуждае от подобни формуляри.

Луис Лий повдигна вежди — театрално изражение за такъв невъзмутим човек.

— Проучили сте ме. Много добре. Е, в случая с Валери Кийн нямаше формуляр, защото ми я препоръча един човек от „Червената врата“, който също беше мой наемател.

Спенсър се сети за красивата сервитьорка, която беше наполовина виетнамка, наполовина чернокожа.

— Роузи?

— Може би.

— Тя и Валери приятелки ли са?

— Да. Запознах се с госпожица Кийн и я одобрих. Прецених, че мога да й имам доверие. Това беше всичко, което ми бе необходимо да знам за нея.

— Тогава трябва да говоря с Роузи.

— Тя несъмнено ще бъде на работа довечера.

— Трябва да говоря с нея, колкото е възможно по-скоро. Отчасти заради разговора с вас имам ясното чувство, че някой ме преследва и може би нямам време.

— Мисля, че преценката ви е точна.

— Тогава трябва да знам фамилното име и адреса на Роузи.

Луис Лий мълча толкова дълго, че Спенсър се изнерви.

— Господин Грант, аз съм роден в Китай. Когато бях дете, избягахме от комунистите и емигрирахме в Ханой, Виетнам, който тогава беше под контрола на французите. Загубихме всичко, но това беше по-добре, отколкото да сме сред десетте милиона, ликвидирани от председателя Мао.

Макар да нямаше представа какво общо би могла да има личната история на бизнесмена с неговия проблем, Спенсър знаеше, че между двете неща има връзка, която скоро ще се изясни. Луис Лий беше китаец, но не и неразгадаем. Всъщност, по свой начин, той беше откровен като селянин от Нова Англия.

— Китайците във Виетнам бяха потискани. Животът им беше тежък. Но французите обещаха да ни пазят от комунистите. Само че не успяха. Когато през 1954 година Виетнам бе разделен, аз още бях малко момче. Отново избягахме — този път в Южен Виетнам — и пак загубихме всичко.

— Разбирам.

— Едва ли. Но скоро ще започнете да схващате. След година започна гражданската война. През 1959 година малката ми сестра беше убита на улицата в снайперистка престрелка. Три години по-късно, седмица след като Джон Кенеди обеща, че Съединените щати ще гарантират свободата ни, баща ми бе убит от бомба на терористи, поставена в сайгонски автобус.

Лий затвори очи и скръсти ръце. Имаше такъв вид, сякаш по-скоро размишляваше, отколкото си спомняше.

Спенсър чакаше.

— В края на април 1975 година, когато Сайгон падна, аз бях трийсетгодишен. Имах четири деца и съпруга. Мей. Майка ми още беше жива. Както и един от тримата ми братя, и две от децата му. Общо десет човека от семейството. След шест месеца на терор починаха майка ми, брат ми, една от племенниците ми и един от синовете ми. Не можах да ги спася. Останалите шестима… се присъединихме към група от други трийсет и двама и се опитахме да избягаме по море.

— Лодкари — с уважение отбеляза Спенсър, който знаеше какво е да си скъсал с миналото си, да бягаш, да се страхуваш и всеки ден да се бориш да оцелееш.

Без да отваря очи, Лий продължи да разказва спокойно, сякаш подробно описваше разходка сред природата. — Времето се развали и пирати се опитаха да превземат кораба ни. Виетконгци. Щяха да убият мъжете, да изнасилят и да убият жените и да откраднат оскъдните ни вещи. Осемнайсет от нас загинаха в опит да отблъснат атаката им. Единият беше моят син. Десетгодишен. Застреляха го. Не можах да направя нищо. Другите се спасихме, защото внезапно времето се влоши толкова много, че пиратският кораб се оттегли, за да не се разбие. Бурята ни раздели. Високите вълни блъснаха в морето още двама от нас. Останахме осемнайсет. Времето се оправи, но корабът ни беше повреден. Моторът не работеше. Нямахме платна, нито радиопредавател. Намирахме се насред Южнокитайско море.

Спенсър вече не беше в състояние да гледа невъзмутимия мъж, но и не можеше да откъсне поглед от него.

— Настана жестока жега, която продължи шест дни. Нямаше вода за пиене. Храната беше малко. Една жена и четири деца умряха, преди да прекосим граничните води и да ни спаси американски военен кораб. Едно от децата, което почина от жажда, беше дъщеря ми. Не можах да я спася. Вече не бях в състояние да спася никого. От семейството ми останаха четирима — съпругата ми, единствената ми оцеляла дъщеря и една от племенниците ми. И аз.

— Съжалявам — каза Спенсър, но думата беше толкова неуместна, че изпита желание да не я бе произнасял.

Луис Лий отвори очи.

— Преди повече от двайсет години от онзи разпадащ се кораб бяха спасени още девет човека. Както сторих и аз, те също приеха американски малки имена и днес сме партньори в ресторанта. Имаме и друг бизнес. Смятам ги за членове на семейството ми. Ние сме отделен народ тук, господин Грант. Смятам се за американец, защото вярвам в американските идеали. Обичам тази страна и народа й. Но не обичам правителството й. Не мога да обичам нещо, на което не вярвам. Не вярвам и на никое друго правителство в света. Това безпокои ли ви?

— Да. Разбираемо е, но потискащо.

— Като индивиди, семейства, съседи и членове на една общност, хората от всички раси и политически възгледи обикновено са порядъчни, любезни и състрадателни. Но в големите корпорации или правителства, когато в ръцете им се съсредоточи огромна власт, някои стават чудовища, макар и с добри намерения. Аз не мога да бъда лоялен към чудовища. Предан съм само на семейството си, на съседите ми и на общността.

— Мисля, че това е справедливо.

— Роузи, сервитьорката от „Червената врата“, не беше сред хората в кораба. Но майка й беше виетнамка, а баща й — американец, който почина там. Ето защо тя е член на моята общност.

Спенсър беше толкова захласнат в разказа на Луис Лий, че забрави молбата си, която предизвика тези ужасни спомени. Искаше да разговаря с Роузи, колкото е възможно по-скоро и му трябваше фамилното й име и адреса.

— Роузи не бива да бъде замесвана в тази история — добави Лий. — Казала е на онези мошеници от ФБР, че не познава добре госпожица Кийн и аз не желая да я въвличате повече.

— Само искам да й задам няколко въпроса.

— Ако ви видят с нея и ви идентифицират като мъжа, който снощи е бил в къщата, те ще помислят, че Роузи е била нещо повече от колежка на госпожица Кийн.

— Ще бъда дискретен, господин Лий.

— Да. Това е единствената възможност, която ви давам.

Вратата тихо се отвори. Спенсър се обърна и видя, че любезният му придружител се връща в стаята. Не го беше чул да излиза.

— Тя го помни. Въпросът е уреден — каза сервитьорът, приближи се до Лий и му даде лист от тефтерче.

— В тринайсет часа Роузи ще ви чака на този адрес — рече Лий. — Тя не живее там. Може да наблюдават апартамента й.

Бързината, с която срещата бе уредена, се стори вълшебна на Спенсър.

— Роузи няма да бъде следена. Погрижете се да не следят и вас — добави Лий и стана.

Спенсър също се изправи и рече:

— Господин Лий, вие и вашето семейство…

— Да?

— Историята ви е поразителна.

Лий леко се поклони. После се обърна, тръгна към бюрото си и добави:

— И още нещо, господин Грант.

Когато Лий издърпа едно от чекмеджетата, Спенсър изпита безумното чувство, че този спокоен, добродушен господин, който приличаше на професор, ще извади пистолет със заглушител и ще го застреля. Параноята беше като инжекция амфетамин, сложена право в сърцето.

Лий измъкна нещо като медальон от нефрит на верижка.

— Понякога ги давам на хора, които явно се нуждаят от тях.

Уплашен, че двамата мъже ще чуят ударите на сърцето му, Спенсър се приближи до Лий и прие подаръка.

Медальонът беше пет сантиметра в диаметър. От едната страна бе гравирана глава на дракон, а от другата — също така стилизиран фазан.

— Вижда ми се твърде скъп, за да…

— Обикновен сапунен камък. Фазани и дракони, господин Грант. Вие се нуждаете от силата им. Фазаните и драконите означават благополучие и дълъг живот.

— Това амулет ли е?

— Да, и много помага. Видяхте ли Куан Ин, когато влязохте в ресторанта?

— Моля?

— Дървената статуя до вратата.

— Да. Жената с миловидното лице.

— В нея живее дух, който не позволява на врагове да прекрачат прага ми. — Изражението на Лий беше сериозно, както когато разказваше за бягството си от Виетнам. — Тя не пуска завистливи хора, а самосъжалението и завистта са най-опасните от всички емоции.

— Вярвате в това, след като сте имали такъв живот?

— Трябва да вярваме в нещо, господин Грант.

Двамата стиснаха ръце.

Спенсър прибра листа от тефтерче и медальона и тръгна след придружителя си.

Качиха се в асансьора и Спенсър си спомни кратката размяна на реплики между сервитьора и плешивия китаец, когато влязоха във фоайето.

— Докато слизахме тук, ме прегледаха за оръжия, нали?

Придружителят, изглежда, намери въпроса за интересен, но не отговори.

Минута по-късно, когато стигнаха до външната врата, Спенсър спря, за да разгледа Куан Ин.

— Господин Лий наистина ли мисли, че тя го пази от врагове?

— Щом мисли, тогава е така. Господин Лий е страхотен човек.

— Вие бяхте ли на кораба?

— Бях едва осемгодишен. Майка ми беше жената, която умря от жажда в деня, когато ни спасиха.

— Господин Лий каза, че не е спасявал никого.

— Той спаси всички ни — рече придружителят и отвори вратата.

Спенсър се озова на тротоара пред ресторанта. Ярката слънчева светлина го заслепи. Ушите му заглъхнаха от шума на минаващите превозни средства и на самолета над главата му. Имаше чувството, че внезапно се е събудил от сън. Или че току-що е заспал.

Докато беше в ресторанта, никой не погледна белега му.

Той се обърна и се вторачи в остъклената врата на заведението.

Мъжът, чиято майка бе умряла от жажда в Южнокитайско море, отново сгъваше кърпи и ги оформяше в красиви островърхи триъгълници.

Лабораторията за отпечатъци, където Дейвид Дейвис и младият му помощник чакаха Рой Майро, беше една от четирите стаи, заемани от отдел „Пръстови отпечатъци“ и беше пълна с компютри, изготвящи портрети по описание, и други по-странни технически средства.

Дейвис се готвеше да обработи латентните отпечатъци, взети от прозорчето на банята в къщата в Санта Моника. Бяха го извадили внимателно заедно с рамката и сега прозорецът бе сложен върху мраморна пейка в лабораторията.

— Това е важно — предупреди ги Рой, докато се приближаваше към тях.

— Разбира се, всяко разследване е важно — отговори Дейвис.

Рой не обичаше Дейвис не само защото името му беше дразнещо, но и заради неизтощимия му ентусиазъм. Висок, мършав, подобен на щъркел и с къдрави руси коси, Дейвид Дейвис не вървеше, а бързаше, бягаше и търчеше. Не се обръщаше, а се завърташе. Не посочваше, а тикаше пръста в предмета. За Рой Майро, който избягваше крайностите във външността и в държанието на публични места, Дейвис беше смущаващо театрален.

Помощникът, познат на Рой само като Верц, беше бледо същество. Лабораторната престилка му стоеше като расо на смирен послушник в семинария. Когато не тичаше, за да донесе нещо на Дейвис, Верц се суетеше и обикаляше със страхопочитание около шефа си. На Рой му се повдигаше от тази гледка.

— По фенерчето няма нищо — каза Дейвид Дейвис и театрално замахна с ръка, описвайки голяма нула във въздуха. — Нула! Нито дори частични отпечатъци. Това фенерче не струва нищо! По него няма гладка повърхност. Само стомана на ръбове и ромбове.

— Жалко — отбеляза Рой.

— Жалко? — Очите на Дейвис се разшириха, сякаш Рой реагираше с усмивка и свиване на рамене на новината, че папата е убит. — Фенерчето сякаш е направено специално за крадци и главорези, за Бога.

— За Бога — одобрително измърмори Верц.

— Тогава да се заемем с прозореца — нетърпеливо предложи Рой.

— Да, храним големи надежди за прозореца — рече Дейвис, клатейки глава, сякаш слушаше реге. — Лак. Многократно лакиран с жълт като горчица лак, за да предпазва дървото от парата в банята. И гладък. Ако на прозореца има нещо, няма начин да не го открием.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре — подчерта Рой.

В единия ъгъл на стаята, под вентилатора, стоеше четирийсет и пет литров аквариум. Верц си сложи хирургични ръкавици, хвана прозореца за двата края и го пренесе в аквариума. Прозорецът беше твърде тежък и неудобен за пренасяне и Верц го постави под ъгъл, като го подпря на една от стъклените стени.

Дейвис сложи три топчета памук в чашка на Петрие и я постави на дъното на аквариума. Взе капкомер и пусна няколко капки течен цианоакрилат метилов естер. Сетне, с друг капкомер, добави същото количество разтвор на натриев хидроокис.

От аквариума мигновено се вдигна облак изпарения от цианоакрилат, който се насочи към решетката на отдушника.

Латентните отпечатъци, оставени върху кожата от малки количества мазнини, пот и прах, обикновено не се виждаха с просто око, докато не се обработеха с няколко вещества — различни видове дактилоскопичен прах, йод, разтвор на сребърен нитрат, нинхидринов разтвор или пари от цианоакрилат, които често постигаха най-добър резултат върху материали без пори като стъкло, метал, пластмаса и твърди лакове. Изпаренията веднага се концентрираха в лепкава утайка върху всякаква повърхност, но най-вече върху мазнините, от които се образуваха латентните отпечатъци.

Процесът продължаваше трийсетина минути. Ако оставеха прозореца в аквариума повече от час, утайката щеше да бъде толкова много, че отпечатъците нямаше да се виждат. Дейвис реши да чака четирийсет минути и остави Верц да наблюдава изпаренията.

За Рой тези четирийсет минути бяха ужасно мъчителни, защото Дейвид Дейвис, безподобен откаченяк по техниката, настоя да демонстрира някакъв нов лабораторен уред. С множество жестове и възклицания и с очи, ярко блестящи като на птица, Дейвис надълго и нашироко обясни предназначението на всеки детайл.

Когато Верц съобщи, че прозорецът е изваден от аквариума, Рой беше изтощен от внимателното слушане и с копнеж си припомни предишната нощ, спалнята на семейство Бетънфилд, ръката на Пенелопа и музиката на Бийтълс… Тогава беше толкова спокоен и отпуснат.

Мъртвите често бяха по-добра компания от живите.

Верц ги поведе към лабораторната маса, където бе оставил прозореца на банята. На статив на масата бе монтиран „Полароид С–5“, обърнат с обектива надолу, за да прави снимки отблизо на отпечатъците, които можеше да намерят.

Прозорецът бе сложен с вътрешната страна нагоре, защото загадъчният мъж трябва да го бе докоснал там, докато бе бягал. Външната страна, разбира се, беше измита от дъжда.

Макар че черна повърхност би била идеална, жълтият като горчица лак би трябвало да е достатъчно тъмен, така че да изпъкват релефните очертания на бялата утайка от цианоакрилат. Вгледаха се отблизо, но не видяха нищо нито на рамката, нито на стъклото. Верц угаси неоновите лампи на тавана. В лабораторията стана тъмно с изключение на оскъдната дневна светлина, която проникваше през спуснатите щори. Бледото му лице сякаш слабо фосфоресцираше в мрака, досущ плътта на същество, живеещо в дълбините на океана.

— Малко светлина под определен ъгъл може да разкрие нещо — рече Дейвис.

На стената имаше халогенна лампа с конусовиден абажур. Дейвис я взе, запали я и бавно я придвижи около прозореца, насочвайки концентрираната светлина под малки ъгли.

— Нищо — нетърпеливо каза Рой.

— Сега ще разгледаме стъклото — рече Дейвис.

Но и там нямаше нищо.

— Магнитен прах — заяви той. — Това е решението.

Верц запали неоновите лампи, после се приближи до шкафа и извади бурканче магнитен прах и специална четка, каквато Рой виждаше за пръв път.

От дозатора потекоха струи черен прах, който полепна там, където имаше следи от мазнина, но намагнетизираната четка привлече свободните зрънца. Предимството на магнитните пред другите дактилоскопични прахове беше, че не позволяваха изследваната повърхност да се покрие с излишен материал.

Верц напръска всеки сантиметър от стъклото и рамката, но не видяха отпечатъци.

— Добре. Чудесно. Така да бъде — възкликна Дейвис, потърка ръце и поклати глава, доволен от предизвикателството. — Няма да паднем на колене! Да бъдем проклети, ако го сторим! Ето, това прави работата забавна!

— Ако е лесно, щеше да е за задници — ухили се Верц, явно повтаряйки един от любимите им афоризми.

— Точно така! — съгласи се Дейвис. — Имаш право, млади майсторе Верц. А ние не сме кои да са задници.

Предизвикателството ги опияни от възторг.

Рой многозначително погледна часовника си.

Верц прибра магнитния прах и четката, а Дейвид Дейвис извади гумени ръкавици и внимателно пренесе прозореца в съседната стая, която беше по-малка от главната лаборатория. Сложи го в металната мивка, взе пластмасова пръскачка и изми лакираната рамка и стъклото.

— Метанолов разтвор на родамин 6Г — обясни той, сякаш Рой знаеше какво е това или дори го държеше в хладилника си вкъщи.

В стаичката влезе и Верц и рече:

— Познавах една Родамин, която живееше в апартамент 6Г, точно срещу моята врата.

— Това като нея ли мирише? — попита Дейвис.

— Нейният мирис беше по-пикантен.

Двамата се разсмяха.

Просташки хумор. За Рой подобни шеги не бяха смешни, а досадни. Но той предположи, че не би трябвало да се дразни от това.

Дейвид Дейвис взе друга пластмасова пръскалка и пак обясни:

— Чист метанол. Измива излишния родамин.

— Родамин никога не беше излишна — каза Верц и двамата отново се засмяха.

Понякога Рой ненавиждаше професията си.

Верц включи лазерен генератор с водно охлаждане и започна да върти копчетата.

Дейвис пренесе прозореца на масата под лазера.

Доволен, че уредът е готов, Верц раздаде лазерни очила. Дейвис угаси неоновите лампи. Единствената светлина в стаята беше бледият лъч, който проникваше през вратата от съседната лаборатория.

Рой сложи очилата и се приближи до масата за изследвания.

Дейвис включи лазера. Странният лъч започна да танцува по долната част на рамката и почти веднага, очертан в родамин, се появи отпечатък — причудливи, фосфоресциращи извивки.

— Мамка му! Ето го! — възкликна Дейвис.

— Може да е на всеки — каза Рой. — Трябва да проверим.

— Прилича на палец — отбеляза Верц.

Лъчът продължи да се движи и като по чудо върху дръжката и рамката се появиха още отпечатъци. Някои бяха частични, други — размазани, трети — цели и ясни.

— Ако обичах залозите — рече Дейвис, — бих се басирал, че прозорецът е бил почистван наскоро. Избърсан е с кърпа, което ни предоставя идеално поле. Според мен тези отпечатъци принадлежат на един и същ човек и са оставени по едно и също време. Беше по-трудно от обикновено да ги открием, защото върху пръстите не е имало много мазнини.

— Да, точно така. Нали е вървял в дъжда — развълнувано добави Верц.

— И може да е избърсал ръцете си в нещо, когато е влязъл в къщата — каза Дейвис.

— На дланите няма мазни жлези — обясни Верц. — Върховете на пръстите стават мазни при допир с лицето, косата и други части на тялото. Изглежда, човешките същества непрекъснато се пипат тук-там.

— Не говори мръсотии на работното място, млади майсторе Верц — смъмри го Дейвис с шеговито строг тон.

Двамата се засмяха.

Очилата се впиха в носа на Рой. Главата го заболя от тях.

На ярката светлина на лазера се появи още един отпечатък.

Дори Майка Тереза, натъпкана със силна доза амфетамин, би останала поразена от депресията, която цареше в компанията на тандема Дейвид Дейвис и Верц. Но въпреки това Рой почувства, че настроението му се повишава с появата на всеки светъл отпечатък.

Загадъчният мъж скоро нямаше да е загадка.

7.

Денят беше мек, макар и не достатъчно топъл за слънчеви бани. Но на Винъс Бийч Спенсър видя шест млади жени по бикини и с тъмен бронзов загар на кожата, и двама мъже в пъстри бански на цветя. Всички лежаха на големи хавлии и поемаха слънчевите лъчи. Кожата им беше настръхнала, но те не се отказваха.

Двама мускулести, босоноги мъже бяха опънали на пясъка волейболна мрежа и енергично играеха, като подскачаха високо, крещяха и сумтяха. На асфалтираната пешеходна алея няколко младежи караха ролкови кънки. Брадат мъж, облечен в джинси и черна фланелка пускаше червено хвърчило с дълга опашка от червени панделки.

Всички бяха твърде възрастни, за да са гимназисти. Може би трябваше да са на работа, защото беше четвъртък следобед. Спенсър се запита колко бяха жертвите на последната рецесия и колко — младежи, които разчитаха на прехрана от родителите си или от обществото. Калифорния отдавна се бе превърнала в огромна общност на вторите и с икономическата си политика наскоро бе създала първите, при това в рояци, съперничещи на многобройните легиони, пръкнали се в предишните десетилетия.

Роузи седеше на пейка от бетон и кедрово дърво, поставена на тревната площ до брега, под сянката на грамадна палма.

Издокарана с бели сандали, бял панталон и тъмночервена блуза, Роуз беше още по-екзотична и поразително красива, отколкото изглеждаше на оскъдното осветление в „Червената врата“. Чертите на лицето й бяха смесица от виетнамското и афроамериканското наследство на родителите й. Въпреки това Роуз не притежаваше отличителните белези нито на едната, нито на другата раса, а наподобяваше изящна Ева от непозната раса — съвършена, невинна жена, сътворена за нов живот.

Но не беше спокойна. Изглеждаше напрегната и недружелюбна. Беше се вторачила в морето и се обърна, когато чу стъпките на Спенсър. Но се усмихна широко, щом видя Роки.

— Колко си сладичък! — възкликна Роузи, наведе се и започна да прави знаци на кучето да отиде при нея. — Ела, миличко. Ела, сладурче.

Роки припкаше щастливо, размахваше опашка и оглеждаше плажа, но се вцепени, когато се озова пред гальовно зовящата го красавица. Пъхна опашка между краката си и се приготви да скочи, ако тя тръгнеше към него.

— Как се казва? — попита Роузи.

— Роки. Срамежлив е — отговори Спенсър и седна на другия край на пейката.

— Ела тук, Роки. Ела, сладурче.

Кучето наклони глава на една страна и предпазливо се вторачи в нея.

— Какво има, сладурче? Не искаш ли да те гушкат и галят?

Роки изскимтя. Плъзна предните си лапи напред и завъртя задник, но не махна с опашка. Всъщност искаше Роузи да го погали, но й нямаше доверие.

— Колкото повече го викаш, толкова повече се дърпа — посъветва я Спенсър. — Не му обръщай внимание и може би ще реши, че те харесва.

Роузи се изправи и Роки се стресна от рязкото движение. Отстъпи няколко крачки назад и се вторачи в нея още по-предпазливо от преди.

— По природа ли е толкова срамежлив? — попита тя.

— Откакто го познавам. Роки е на четири-пет години, но аз го имам само от две. Отбих се в един приют за бездомни животни, за който всеки петък пише във вестника. Никой не искаше да го осинови, затова смятаха да го приспят завинаги.

— Толкова е сладък. Всеки би го осиновил.

— Тогава беше много по-зле.

— Да не би да искаш да кажеш, че е ухапал някого? Няма да повярвам.

— Не. Никога не се е опитвал да хапе. Бяха го пребили твърде жестоко, за да се опита да го стори. Скимтеше и трепереше всеки път, когато някой се приближеше до него. Докоснеш ли го, свиваше се на кълбо, затваряше очи и започваше да хленчи. Целият се тресеше, сякаш го болеше, като го докоснеш.

— Бил е пребит от бой, така ли? — сериозно попита Роузи.

— Да. Хората от приюта не пускаха обява във вестника за него. Нямаше надежда да бъде осиновен. Казаха ми, че когато кучето е емоционално осакатено като него, най-добре е да го приспят завинаги.

Без да откъсва очи от Роки, Роузи попита:

— Какво са му сторили?

— Не попитах. Не исках да знам. В живота има толкова много неща, които ми се иска да не бях научавал… защото сега не мога да ги забравя.

Младата жена погледна Спенсър в очите.

— Е, невежеството не е блаженство, но понякога…

— Ни позволява по-лесно да заспим нощем — довърши мисълта му тя.

Роузи беше на около трийсет. Вероятно е била осем-деветгодишно дете, когато бомбите и изстрелите са тревожели дните на хората в Азия, когато бе паднал Сайгон, когато войниците победители са разграбвали плячката от войната и са празнували на пиянски оргии и когато са били отворени лагерите за превъзпитание. Сигурно е била красиво момиченце с меки като коприна черни коси и огромни очи. И твърде голяма, за да забрави ужасните спомени.

Предишната вечер в „Червената врата“, когато Роузи каза, че миналото на Валери е изпълнено със страдания, това не беше само предположение или интуиция. Роузи бе разбрала, че и двете са изпитали една и съща болка.

Спенсър отмести поглед от нея и се вторачи в белите гребени на вълните, които леко се плискаха на брега, оставяйки на пясъка дантели с различна форма.

— Както и да е. Ако не му обръщаш внимание, Роки може да дойде при теб. Но може и да не дойде.

Той погледна червеното хвърчило, което подскачаше и се стрелкаше насам-натам високо в синьото небе.

— Защо искаш да помогнеш на Валери? — попита Роузи.

— Защото има неприятности. Пък и както ти самата каза снощи, защото е специална.

— Ти я харесваш.

— Да. Не. Е, не по начина, който имаш предвид.

— А по какъв начин тогава?

Спенсър не можеше да обясни онова, което не разбираше.

Той наведе глава и видя, че Роки се промъква покрай другия край на пейката и съсредоточено гледа Роузи. Кучето стоеше далеч от нея в случай, че тя неочаквано протегне ръка и го хване.

— Защо искаш да й помогнеш? — повтори Роузи.

Роки беше достатъчно близо, за да чуе отговора му.

Никога не лъжи куче.

— Защото искам да започна нов живот.

— И мислиш, че можеш да го направиш, като й помогнеш?

— Да.

— Как?

— Не знам.

Роки започна да обикаля пейката отзад.

— Смяташ, че тя е част от живота, който търсиш? Ами, ако не е? — попита Роузи.

Спенсър се вторачи в младежите, които караха ролкови кънки по пешеходната алея. Приличаха на ефирни хора от паяжина, понесена от вятъра.

— Тогава няма да се чувствам по-зле, отколкото съм сега.

— А тя?

— Не искам от нея нищо, което тя не желае да ми даде.

— Ти си странен човек, Спенсър.

— Знам.

— Много странен. А специален ли си?

— Аз ли? Не.

— Специален като Валери.

— Не.

— Тя заслужава някой специален.

— Не съм специален.

Той чу потайни стъпки зад тях и разбра, че Роки се влачи по корем, опитвайки да се приближи до жената и да подуши по-добре.

— Тя наистина разговаря с теб във вторник вечерта.

Спенсър не каза нищо. Остави я да го прецени.

— И видях, че… на няколко пъти… я разсмя.

Спенсър продължи да чака.

— Е, добре — каза Роузи. — Откакто господин Лий се обади, аз се опитвам да си спомня всичко, което съм чула от нея и може да ти помогне да я намериш. Но не е много. Ние се харесахме веднага и бързо се сприятелихме. Но разговаряхме предимно за работа, за филми и книги, за днешните новини, а не за миналото.

— Къде е живяла, преди да дойде в Санта Моника?

— Не ми каза.

— Не я ли попита? Мислиш ли, че може да е живяла някъде около Лос Анджелис?

— Не. Тя не познаваше града.

— Спомена ли къде е родена и израснала?

— Не знам защо, но мисля, че е било някъде на изток.

— Каза ли ти нещо за майка си и за баща си? И дали има братя и сестри?

— Не. Но когато някой заговореше за семейството си, очите й ставаха тъжни. Мисля, че родителите й вероятно са мъртви.

Той я погледна.

— Не си я питала за тях, така ли?

— Не. Само имам такова чувство.

— Била ли е омъжена?

— Може би. Не попитах.

— Била си й приятелка, а не си я питала за тези неща.

Роузи кимна.

— Знаех, че няма да ми каже истината. Аз нямам толкова близки приятели, затова не исках да развалям отношенията си с нея, поставяйки я в положение, което би я накарало да лъже.

Спенсър докосна лицето си. Макар че въздухът беше топъл, белегът му бе леденостуден.

Брадатият мъж бавно намота връвта на хвърчилото, което блестеше като огромен червен диамант на небето. Опашката с панделки трептеше, досущ пламък.

— Имаше чувството, че тя бяга от нещо, така ли? — попита Спенсър.

— Да. Предположих, че е лош съпруг, който я бие.

— Жените често ли бягат от лошите си съпрузи, вместо да се разведат с тях?

— Така правят във филмите.

Роки мина под масата, заобикаляйки пейката и застана до Спенсър. Опашката вече не беше между краката му, но не я и размахваше. Вторачи се в господаря си и продължи да се промъква към масата.

Преструвайки се, че не обръща внимание на кучето, Роузи добави:

— Не знам дали ще помогне… но от малкото, което каза, мисля, че Валери познава Лас Вегас. Била е там няколко пъти.

— Възможно ли е да е живяла в Лас Вегас?

Роузи сви рамене.

— Валери харесва игрите. И я бива. Белот, дама, „Монопол“… Понякога играехме карти. Трябваше да видиш как ги раздаваше — сякаш летяха от пръстите й.

— Смяташ, че е научила това в Лас Вегас?

Роузи отново сви рамене.

Роки застана на десетина крачки пред нея и с очевиден копнеж се вторачи в очите й, но не се приближи.

— Кучето реши, че не ми вярва — отбеляза тя.

— Не го приемай лично — успокои я Спенсър и стана.

— Може би знае.

— Какво?

— Животните знаят разни неща. Проникват в душата на човека. И виждат петната.

— Роки вижда само една красива жена, която иска да го погали, и е обезумял, защото няма от какво да се страхува, освен от себе си.

Роки сякаш разбра думите на господаря си и жаловито изскимтя.

— Кучето вижда петната — прошепна Роузи. — То знае.

— Единственото, което виждам, е красива жена в слънчев ден.

— Човек прави ужасни неща, за да оцелее.

— Това важи за всеки — рече Спенсър, макар да усети, че тя говори по-скоро на себе си, отколкото на него. — Стари петна, отдавна избледнели.

— Никога не избледняват напълно.

Роузи се бе вторачила в нещо, намиращо се далеч на отсрещната страна на невидимия мост на времето.

Макар че не му се искаше да я оставя в това внезапно обзело я странно настроение, Спенсър не можа да измисли какво друго да каже.

Там, където белият пясък се срещаше с тревата, брадатият мъж навиваше връвта на хвърчилото, сякаш ловеше риба в рая. Кървавочервеното хвърчило постепенно се спусна към земята. Опашката му се мяташе като огнен език.

Спенсър благодари на Роузи, че разговаря с него. Тя му пожела успех и той тръгна.

Роки подтичваше до него, но непрекъснато спираше и се обръщаше да погледне жената на пейката. Щом изминаха петдесетина метра, кучето изджавка решително и хукна към масата за пикник.

Спенсър се обърна.

Останаха няколко крачки, когато смелостта на кучето се изпари. Роки наведе срамежливо глава и бавно се приближи до Роузи. Тялото му трепереше, а опашката се размахваше насам-натам.

Роузи стана и го прегърна. Приятният й мелодичен смях отекна в парка.

— Добро куче — промълви Спенсър.

Мускулестите волейболисти спряха да играят и си взеха пепси кола от хладилна чанта.

Брадатият мъж смъкна хвърчилото на земята и се отправи към паркинга по маршрут, минаващ покрай Спенсър. Човекът приличаше на смахнат пророк — разрошени коси, немит, хлътнали, безумни, сини очи, нос като човка на птица, бледи устни и неравни, жълти зъби. На черната му фланелка с червени букви пишеше: „Още един хубав ден в ада“. Изгледа кръвнишки Спенсър и стисна под мишница хвърчилото си, сякаш мислеше, че всеки иска да му го открадне.

Когато мъжът го погледна, Спенсър осъзна, че е сложил ръка на белега си.

Роузи стоеше на няколко крачки от масата за пикник и пъдеше Роки, предупреждавайки го да не кара господаря си да чака.

Кучето с нежелание се раздели с новата си приятелка. Спенсър за пореден път остана поразен от изключителната красота на Роузи, която беше много по-голяма хубавица от Валери. Не искаше да изпълнява ролята на спасител лечител, но тази жена по всяка вероятност се нуждаеше от него много повече, отколкото онази, която той търсеше. Но сърцето го теглеше не към Роузи, а към Валери. Спенсър не можеше да си обясни причината за този факт и се обвиняваше, че е обсебен и се е понесъл по бездънните течения на подсъзнанието, без да се интересува къде ще го отнесат.

Роки изприпка до него. Беше се задъхал и се хилеше.

Роузи вдигна ръка и им махна за довиждане.

Спенсър й отвърна със същото.

Може би желанието му да намери Валери не беше обсебеност. Имаше странното чувство, че той е хвърчилото, а тя — макарата. И някаква неизвестна сила — вероятно съдбата — навиваше връвта около макарата, неумолимо привличайки го към Валери и Спенсър нямаше друг избор.

Вълните се плискаха на брега, прииждайки от далечен Китай, слънчевите лъчи преодоляваха разстоянието от 149 501 000 километра, за да погалят златистите тела на младите жени по бикини, а Спенсър и Роки вървяха към форда.

Следван по петите от Рой Майро, Дейвид Дейвис се втурна към главната лаборатория за обработка на информация. Даде на Нела Шайър снимките на двата най-ясни отпечатъка, взети от прозореца на банята, и каза:

— Единият несъмнено е от палец, а другият може би от показалец.

Шайър беше около четирийсет и пет годишна и неомъжена. Чертите на лицето й бяха заострени като на лисица. Имаше ситно накъдрени оранжеви коси и зелен лак на ноктите. Наполовина оградената й стаичка беше украсена с три снимки, изрязани от списания за културизъм — едри, мускулести мъже с впити в задника бикини. Дейвис забеляза фотографиите, намръщи се и рече:

— Шайър, казах ти, че това е недопустимо. Трябва да махнеш снимките.

— Човешкото тяло е изкуство — отвърна Нела.

Лицето на Дейвис почервеня.

— Знаеш, че това може да бъде изтълкувано като сексуален тормоз на работното място.

— Нима? От кого?

— От всеки мъж в това помещение.

— Никой от мъжете, които работят тук, не изглежда като тези сексапилни здравеняци. И докато не заприличат на тях, не бива да се притесняват, че ще ги закачам.

Дейвис откъсна една от снимките, после друга.

— Последното, което искам да пише в служебното ми досие, е, че допускам сексуален тормоз в отдела си.

Рой смяташе, че Нела Шайър е нарушила закона, но прозря иронията на ситуацията — Дейвис се притесняваше да не би служебното му досие да бъде опетнено от забележка за толериране на сексуален тормоз. В края на краищата безименната агенция, за която работеха, беше незаконна организация и не носеше отговорност пред избрано длъжностно лице, следователно всяко действие в работния ден на Дейвис беше в нарушение на един или друг закон.

Разбира се, като всички служители на агенцията, и Дейвис не знаеше, че е инструмент на конспирация. Той получаваше заплатата си от Министерството на правосъдието и мислеше, че е вписан във ведомостите им като техен служител. Беше подписал клетвена декларация за запазване на служебната тайна, но смяташе, че участва в законна — макар и потенциално противоречива — офанзива срещу организираната престъпност и международния тероризъм.

Дейвис откъсна и третата снимка и я смачка.

— Може би тези снимки те отблъскват толкова много, защото те възбуждат — нещо, което не можеш да приемеш. Мислил ли си по този въпрос? — рече Нела, сетне погледна снимките на пръстовите отпечатъци. — Какво искаш да направя с тях?

Рой видя, че Дейвид Дейвис полага усилия да не отговори с първите думи, които му дойдоха наум.

— Искаме да знаем чии са отпечатъците. Влез в „Мама“ и се свържи с отдела по автоматизирана идентификация на ФБР. Започни с Индекса на латентните описания.

Федералното бюро за разследване имаше записани сто и деветдесет милиона отпечатъци. Макар че най-новият им компютър можеше да извършва хиляди сравнения в минута, преравянето на целия запас с отпечатъци щеше да отнеме много време.

С помощта на хитро измислен програмен продукт, наречен Индекс на латентните описания, кръгът на търсене драстично се смаляваше и резултатите се постигаха бързо. Ако издирваха сериен убиец, компютърните специалисти изброяваха основните характеристики на престъпленията — полът и възрастта на всяка жертва, методът на убийство, приликите в състоянието на труповете и мястото, където са намерени — и Индексът сравняваше тези факти с почерка на вече известни нарушители, и изготвяше списък на заподозрените и отпечатъците им. При това положение бяха необходими не милиони, а неколкостотин, дори само няколко съпоставки.

— Кажи ми основните характеристики — рече Нела Шайър.

— Не търсим познат престъпник — поясни Дейвис.

— Предполагаме, че нашият човек е бил в специалните сили и може би е обучен да си служи със специални оръжия и тактика — добави Рой.

— Онези типове са яки здравеняци — отбеляза Нела и Дейвис се намръщи. — Къде да търся? В армията, флотата, морската пехота или във военновъздушните сили?

— Не знам — отговори Рой. — Може и да не е служил там, а да е бил полицай. Или агент на ФБР. Или на Агенцията за борба с наркотиците. Или на Бюрото за борба с контрабандата на алкохол, цигари и оръжия.

— И все пак трябва да ми кажете някакви отличителни белези, които да стеснят кръга — нетърпеливо каза Нела.

Сто милиона от отпечатъците в системата на Бюрото се намираха във файлове, съдържащи криминална истории, а останалите деветдесет милиона бяха на федералните служители, военния персонал, разузнаването, полицаите и регистрираните чуждестранни агенти. Ако знаеха, че загадъчният мъж е бил, например, морски пехотинец, нямаше да се наложи да претърсват повечето от онези деветдесет милиона файла.

Рой отвори плика, който му бе дала Мелиса Уиклън и извади един от компютърните портрети на мъжа, когото издирваха. На гърба на снимката бе написана информацията, която програмният продукт за фотоанализ бе установил от замъгления от дъжда профил на мъжа.

— Бял, от мъжки пол, възраст — двайсет и осем до трийсет и две години — каза Рой.

Нела Шайър бързо напечата данните и на екрана се появи списък.

— Ръст — метър и осемдесет — продължи Рой. — Тегло осемдесет и два килограма, плюс минус пет. Кестенява коса. Кафяви очи.

Той обърна снимката и се вторачи в изображението. Дейвид Дейвис се наведе и също се вгледа в лицето на непознатия.

— Дълъг белег на дясната страна на лицето — добави Рой. — Започва от ухото и стига до брадичката.

— Дали е получен по време на изпълнение на служебния дълг? — зачуди се Дейвис.

— Вероятно. Ще проверим. Може да е преждевременно освободен с почести от служба или дори пенсиониран по болест.

— Независимо дали е бил освободен или пенсиониран — развълнувано каза Дейвис, — можеш да се обзаложиш, че са го задължили да отиде на психиатър. Един такъв белег е ужасен удар по самочувствието.

Нела Шайър завъртя стола си, грабна портрета от ръката на Рой и погледна лицето на мъжа.

— Знам ли… Според мен белегът му придава сексапилен вид. Изглежда опасен и секси.

Дейвис не й обърна внимание и продължи:

— Напоследък правителството е много загрижено за самочувствието. Липсата на самочувствие е коренът на престъпността и социалното напрежение. Не може да обереш банка или възрастна жена, ако не мислиш, че не си нищо повече от обикновен, долен крадец.

— Така ли? — учуди се Нела Шайър. — Аз пък познавам хиляда кретена, които се мислят за шедьовър, сътворен от Бога.

— Потърси го по психиатъра — каза Дейвис.

Тя добави тази информация към списъка си и попита:

— Нещо друго?

— Това е всичко — отговори Рой. — Колко време ще продължи?

Тя прочете списъка на екрана.

— Трудно е да се каже. Не повече от осем-десет часа. Вероятно по-малко. Или много по-малко. Може би след час-два ще знам името му, адреса, телефонния номер и от коя страна на крачола си държи оная работа.

Дейвид Дейвис, който още стискаше в шепата си смачканите снимки на мускулестите атлети и се притесняваше за служебното си досие, явно се обиди от подмятането.

Рой прояви интерес към думите й.

— Наистина ли? Може би само след час-два?

— Няма да лъжа, я — нетърпеливо каза Нела Шайър.

— Тогава ще стоя тук — заяви Рой. — Усилено издирваме онзи тип.

— Е, смятай, че почти сте го намерили — обеща Нела и се залови за работа.

В три часа следобед двамата обядваха на задната веранда. Удължените сенки на евкалиптовите дървета пълзяха нагоре по каньона, облян в жълтеникавата светлина на клонящото на запад слънце. Спенсър седеше на люлеещ се стол, ядеше сандвич с шунка и сирене и пиеше бира. Роки облиза купата си и прибягна до усмивката, най-тъжния си поглед, най-жаловитото си скимтене и майсторския си запас от драматични номера, за да изпроси хапки от сандвича.

— Лорънс Оливие е нищо пред теб — рече Спенсър.

Когато сандвичът свърши, Роки слезе по стъпалата на верандата и тръгна в задния двор. Отправи се към най-близкия храст, търсейки уединение, за да облекчи естествените си нужди.

— Чакай, чакай — каза Спенсър и кучето спря и го погледна. — Когато се върнеш, козината ти ще бъде пълна с тръни и ще трябва цял час да те реша. Нямам време за това.

Спенсър стана от люлеещия се стол, обърна се с гръб към Роки, вторачи се в стената на бунгалото и изпи бирата.

Кучето се върна и двамата влязоха вътре, оставяйки сенките на дърветата незабелязано да се удължават.

Роки задряма на дивана, а Спенсър седна пред компютъра и се залови да търси Валери. Нямаше представа къде е отишла, затова можеше да се съсредоточи само върху миналото й.

Разполагаше с една-единствена следа — Лас Вегас. Карти.

Фактът, че Валери познава Лас Вегас и умее бързо да раздава карти, вероятно означаваше, че бе живяла там и си бе изкарвала прехраната като крупие.

Спенсър проникна в главния компютър на полицията в Лос Анджелис по обичайния начин. Оттам се включи в междущатската полицейска мрежа за обмен на информация, която често използваше, и влезе в базата данни на шерифския отдел на окръг Кларк, Невада, под чиято юрисдикция попадаше Лас Вегас.

Хъркащото куче размаха крака. Сигурно в съня си гонеше зайци. Но като се имаше предвид характера му, сигурно зайците гонеха него.

Спенсър разгледа файловете в компютъра на шерифския отдел, проникна в досиетата на служителите и най-сетне откри файл на име „КОДОВЕ НЕВАДА“. Беше убеден, че знае какво означава това и искаше да получи достъп.

Файлът „КОДОВЕ НЕВАДА“ имаше специална защита. За да влезе в него, му беше необходим някакъв номер за достъп. Колкото и невероятно да звучеше, в повечето полицейски агенции това беше или номерът на значката на някое от ченгетата, или — ако беше учреждение — идентификационният номер на някой от служителите. А всички тези номера можеше да бъдат научени от служебните досиета, които не се пазеха особено строго. Спенсър вече знаеше няколко номера на значки, в случай че му потрябват. Той написа единия и отвори файла „КОДОВЕ НЕВАДА“.

Списъкът изброяваше цифрови кодове, с които можеше да се получи достъп до информацията във всяка правителствена агенция в щата Невада. За миг Спенсър проследи киберпространствената магистрала от Лас Вегас до Комисията по хазарта в Карсън Сити, главния град на Невада.

Комисията даваше лиценз на всички казина в щата и се грижеше за прилагането на правилата, на които се подчиняваха. Всеки, който искаше да инвестира или да постъпи на работа в хазартната индустрия, трябваше да представи автобиография и да докаже, че няма връзки с известни престъпници. През седемдесетте години комисията се състоеше от безкомпромисни членове, които изгониха повечето мафиоти, основали най-голямата индустрия в Невада в услуга на компании като „Метро-Голдуин-Майер“ и веригата хотели „Хилтън“.

Беше логично да се предположи, че освен шефовете, и другите служители на казината — от салонен управител до сервитьорка на коктейли — са обречени на подобни, макар и не толкова изчерпателни проверки, за да им бъдат издадени служебни карти. Спенсър разгледа менютата и директориите и след двайсет минути намери досиетата, които му трябваха.

Информацията, отнасяща се до служителите на казината, бе разделена на три основни файла — „ИЗТЕКЛИ“, „ТЕКУЩИ“ и „ВИСЯЩИ“. И тъй като от два месеца Валери работеше в „Червената врата“ в Санта Моника, Спенсър първо влезе във файла „ИЗТЕКЛИ“.

По време на странстванията си в киберпространството той бе виждал малко файлове, съдържащи толкова много препратки към други справки като този. При това информацията в другите файлове се отнасяше до сериозните въпроси на националната сигурност. Системата му позволяваше да търси обект в категорията „ИЗТЕКЛИ“ с помощта на двайсет и два индекса, вариращи от цвета на очите до последната месторабота.

Спенсър написа:

След няколко секунди системата отговори:

Спенсър избра файл „ТЕКУЩИ“ и отново написа името.

Отговорът беше:

Спенсър провери и файла „ВИСЯЩИ“, но резултатът беше същия. Валери Ан Кийн беше непозната на комисията по хазарта в Невада.

Той се вторачи за миг в екрана. Отчая се, защото единствената му следа не бе довела доникъде. После осъзна, че жена, която бяга, едва ли би използвала едно и също име там, където отидеше, защото така лесно можеха да я проследят. Ако Валери беше живяла и работила в Лас Вегас, тогава името й по онова време сигурно е било друго. И за да я намери във файла, Спенсър трябваше да действа хитро.

Докато чакаше Нела Шайър да открие мъжа с белега, Рой Майро се намираше в ужасна опасност да бъде въвлечен в неколкочасов дружески разговор с Дейвид Дейвис. Рой предпочиташе да изяде кифла с цианкалий и да изпие голяма чаша карболова киселина, отколкото да прекара още време в компанията на експерта по отпечатъци.

Той заяви, че не е мигнал цяла нощ, макар да спа като невинен младенец, и успя да убеди Дейвис да му предложи да използва кабинета му.

— Настоявам и не искам да чувам никакви възражения! — заяви Дейвис, като трескаво жестикулираше и кимаше. — Там има диван. Можеш спокойно да се опънеш. Няма да ме притесняваш. Имам много работа в лабораторията, така че днес няма да ползвам кабинета.

Рой не предполагаше, че ще заспи. Стаята беше хладна и тъмна. Лъчите на калифорнийското слънце не проникваха през плътно спуснатите щори. Той мислеше, че ще легне по гръб, ще се вторачи в тавана, ще си представи докъде се простира духовната му същност — там, където душата му се сливаше със загадъчната сила, която управляваше космоса — и ще медитира върху смисъла на съществуванието. Всеки ден Рой се стремеше към все по-дълбоко самосъзнание. Търсенето на просветление беше безкрайно вълнуващо за него. Но колкото и да беше странно, той заспа.

Сънува един съвършен свят, където нямаше алчност, завист и отчаяние, защото всички хора бяха еднакви. Имаше един-единствен пол и човешките същества се самовъзпроизвеждаха чрез дискретна партеногенеза, усамотени в баните си — макар и рядко. Цветът на кожата им беше бял с леко сияещ синкав оттенък. Всички бяха красиви и притежаваха отличителните белези и на двата пола. Никой не беше глупав, но не беше и много умен. Всички се обличаха еднакво и живееха в къщи, които си приличаха. Всеки петък вечер имаше планетарно бинго и всеки печелеше, а в събота…

Верц го събуди и Рой се парализира от ужас, защото обърка съня с реалността. Видя бледото и кръгло като месечина лице на помощника на Дейвис и помисли, че както всички други по света, и Рой прилича на Верц. Опита се да изпищи, но от устата му не излезе звук.

После Верц заговори и го разсъни.

— Госпожица Шайър го намери. Мъжа с белега. Откри го.

Рой се прозя, направи гримаса от неприятния вкус в устата си и тръгна след Верц. Дейвид Дейвис и Нела Шайър стояха пред компютъра. Всеки държеше купчина листа. Рой присви очи първо от блясъка на неоновото осветление, после от интерес, когато Дейвис започна да му подава лист по лист компютърните разпечатки, които двамата с Нела оживено коментираха.

— Казва се Спенсър Грант — рече Дейвис. — Няма бащино име. На осемнайсет години, след като завършил гимназия, постъпил в армията.

— Висок коефициент на интелигентност и също така висока мотивация — добави Нела. — Записал се за подготовка в специалните сили. Военен рейнджър.

— След шест години напуснал армията — продължи Дейвис. — Възползвал се от военните привилегии и се записал в университета в Лос Анджелис.

Рой прелисти разпечатките и отбеляза:

— Има магистърската степен по криминология.

— И още една специалност — криминална психология — добави Рой. — Завършил е само за три години.

— Млад човек, който бърза — отбеляза Верц, явно за да запомнят, че е бил в екипа, открил издирвания мъж.

— После се записал в полицейската академия в Лос Анджелис — продължи Нела Шайър. — Завършил като първенец на класа.

— Един ден, след като бил служил по-малко от година, Грант случайно се натъкнал на кражба на кола. Двама въоръжени мъже. Видели го, че се приближава и се опитали да вземат за заложник жената, която шофирала автомобила.

— Убил и двамата — намеси се Нела. — Жената се отървала без драскотина.

— Имало ли е вътрешно разследване?

— Не. Всички били на мнение, че е бил в правото си да застреля онези типове.

Рой погледна следващата страница, която Дейвис му даде, и каза:

— Според тази информация Грант е бил преместен.

— Притежава умения да работи с компютър и е много способен — рече Дейвис. — Затова са го преместили в отдел „Компютърни престъпления“. Работа само зад бюро.

Рой се намръщи.

— Защо? Травматизиран ли е бил след убийствата?

— Някои ченгета не издържат — вещо отбеляза Верц. — Не са замесени от такова тесто. Стомахът им не го понася и те се скапват.

— Според докладите от задължителните терапевтични сеанси Грант не е бил травматизиран — каза Нела Шайър. — Убийствата не са се отразили на психиката му. Поискал е да го прехвърлят, но не защото е бил травматизиран.

— Вероятно като отрицание на онова, което и изпитвал — рече Верц. — Тъй като е бил мъжко копеле, срамувал се е от слабостта си и не е искал да я признае.

— Каквато и да е причината — рече Дейвис, — той е поискал да го преместят. Сетне, преди десет месеца, след като служил двайсет и един месеца в специалните сили, Грант е напуснал полицията.

— И къде работи сега? — попита Рой.

— Не знаем, но разбрахме къде живее — отговори Дейвис и с театрален замах му подаде още една разпечатка.

Рой се вторачи в адреса и попита:

— Сигурни ли сте, че това е нашият човек?

Нела Шайър прелисти купчината листа, които държеше, и извади списък на идентифицираните пръстови отпечатъци на персонала на полицията в Лос Анджелис, а Дейвис показа снимки на отпечатъците, които бяха снели от прозореца на банята.

— Компютърът е сравнил отпечатъците и правилно е стигнал до извода, че те идеално съвпадат. Това е нашият човек. Няма съмнение.

Нела Шайър даде още една разпечатка на Рой и рече:

— Това е последната му снимка от полицейския архив.

Грант поразително приличаше на компютърния портрет, който Мелиса Уиклън бе дала на Рой.

— Последната му снимка, така ли? — попита Рой.

— Последната, която фигурира в архива на полицията в Лос Анджелис — потвърди Нела.

— Правена е дълго след инцидента с кражбата на колата, нали?

— Преди две години и половина. Защо питаш?

— Белегът изглежда зараснал.

— Но той не го е получил по време на онази престрелка — каза Дейвис. — Имал го е много отдавна, още когато се е записал в армията. Белегът е от нараняване в детството.

Рой вдигна глава.

— Какво нараняване?

Дейвис сви ъгловатите си рамене и дългите му ръце се размахаха безпомощно върху бялата лабораторна престилка.

— Не знаем. В досиетата няма информация по този въпрос. Само го споменават като най-отличителната му черта за разпознаване. „Цикатриксиален белег от дясното ухо до брадичката, резултат от нараняване в детството.“ Това е всичко.

— Прилича на Игор — изкикоти се Верц.

— Според мен е секси — възрази Нела Шайър.

— Игор — настоя Верц.

— Кой Игор? — попита Рой.

— Игор от старите филми за доктор Франкенщайн. Ужасният дърт гърбушко с кривия врат.

— Не обичам този вид развлечения. Възхваляват насилието и уродливостта. Това е извратено — каза Рой, вторачи се в снимката и се запита как малкият Грант е понесъл тази сериозна рана, сетне добави: — Горкото хлапе. Какъв живот е имал с такова лице? Какво ли психическо бреме носи?

Верц се намръщи и рече:

— Мислех, че той е лош човек, замесен в тероризъм.

— Дори лошите хора заслужават състрадание — търпеливо обясни Рой. — Този човек е страдал. Това е очевидно. Да, аз трябва да го заловя и да спася обществото от него, но въпреки всичко той заслужава да се отнесат с него със съчувствие и с колкото е възможно повече милост.

Дейвис и Верц с недоумение се вторачиха в Рой, но Нела Шайър каза:

— Ти си добър човек, Рой.

Рой сви рамене.

— Не — настоя тя. — Наистина си добър. Чувствам се по-спокойна, като знам, че в полицията работят хора като теб.

Лицето на Рой поруменя.

— Е, благодаря ти. Много си мила, но в мен няма нищо специално.

Тъй като Нела явно не беше лесбийка и макар да бе петнайсет години по-голяма от него, Рой изпита желание поне една от чертите й да беше привлекателна като изящните устни на Мелиса Уиклън. Но косите на Нела бяха твърде къдрави и оранжеви, очите — сини, но студени, носът и брадичката — твърде заострени, а устните — строго стиснати. Тялото й беше сравнително хубаво, но не и изключително.

— Е — въздъхна Рой. — Ще отида на гости на този господин Грант и ще го попитам какво е правил снощи в Санта Моника.

Спенсър седеше пред компютъра в бунгалото си в Малибу и ровеше в информацията за комисията по хазарта в Карсън Сити, Невада. Търсеше файла с текущите разрешителни на служителите в казината. Поиска имената на всички крупиета жени на възраст между двайсет и осем и трийсет години, високи метър и шейсет, с тегло между петдесет и пет и шейсет килограма, с кестеняви коси и кафяви очи. Тези параметри стесниха кръга до четиринайсет кандидатки. Той включи принтера, за да отпечата списък с имената по азбучен ред.

Вторачи се в първото име и поиска файла на Джанет Франсин Арбънхол. Първата страница на електронното досие, което се появи на екрана, показа физическото й описание, датата на издаване на разрешителното и снимка. Джанет не приличаше на Валери, затова Спенсър излезе от файла, без да го прочете.

Сетне прегледа друг файл — на Тереза Елизабет Дънбъри. Жената на снимката не беше Валери.

Бианка Мари Инес. Не.

Корин Серис Куинси. Не.

Рахел Сара Маркс. Не приличаше на Валери.

Джаклин Етъл Мънг. Не.

Хана Мей Рейни.

На екрана се появи лицето на Валери Ан Кийн. Прическата й беше друга. Не се усмихваше.

Спенсър поиска пълна разпечатка на досието на Хана Мей Рейни, което беше само три страници и го прочете отначало докрай.

Под името Рейни предишната година Валери бе работила четири месеца като крупие в казиното на хотел „Мираж“ в Лас Вегас. Беше напуснала на двайсет и седми ноември, почти преди два месеца и половина и според доклада на управителя на казиното бе изчезнала без предупреждение.

Които и да бяха, „те“ я бяха проследили и тя им се бе изплъзнала по същия начин като в Санта Моника.

В един от ъглите на паркинга под сградата на агенцията в центъра на Лос Анджелис Рой Майро даваше последни указания на тримата агенти, които щяха да го придружат до къщата на Спенсър Грант, за да го арестуват. Тъй като агенцията им официално не съществуваше, думата „арест“ не се вписваше в дефиницията си и „отвличане“ би било по-точно описание на намеренията им.

Рой нямаше проблем с нито един от двата термина. Моралът беше относителна представа и нищо, извършено в интерес на правилни идеали, не беше престъпление.

Всички носеха документи на Агенцията за борба с наркотиците, затова Грант щеше да помисли, че го водят на разпит във федерална институция и ще му позволят да се обади на адвокат. Всъщност имаше по-голяма вероятност да види Всемогъщия Бог, седнал на позлатен трон, реещ се в облаците, отколкото някой с юридическо образование.

Прилагайки необходимите методи, за да получат достоверни отговори, те щяха да го разпитат какви са взаимоотношенията му с жената и къде е тя в момента. И когато научеха онова, което им трябваше или се убедяха, че са изтръгнали всичко, те щяха да се отърват от него.

Рой лично щеше да ръководи премахването и да освободи горкото, уплашено копеле от страданията на този изтерзан свят.

Кал Дормон, един от тримата агенти, беше облечен в бял панталон и бяла риза с емблемата на ресторант за пица. Той щеше да кара малък микробус със същата емблема — един от множеството магнитни знаци, които можеха да се прикрепят към всяко превозно средство, за да променят външността му в зависимост от изискванията на операцията.

Алфонс Джонсън беше с работни обувки, сиво-кафяв панталон и джинсово яке, а Майк Векио — по анцуг и маратонки.

Рой беше единственият, издокаран в костюм. Но тъй като на дивана на Дейвис бе задрямал с дрехите, и той не се вместваше в представата за спретнат и с добре изгладено облекло федерален агент.

— И така, няма да действаме като снощи — каза Рой на тримата, които бяха включени в екипа на специалните сили в Санта Моника. — Трябва да поговорим с онзи човек.

Ако предишната нощ бяха видели жената, те мигновено щяха да я ликвидират. Заради местните полицаи, които можеше да се появят в къщата, те щяха да сложат в ръката й оръжие — „Дезърт Ийгъл“, четирийсет и четвърти калибър — толкова мощен пистолет, че куршумът, изстрелян от него, пробиваше човешкото тяло и оставяше дупка с размера на юмрук, оръжие, очевидно предназначено да убива само хора. Историята щеше да бъде, че един от агентите е застрелял жената при самоотбрана.

— Не можем да си позволим да го изпуснем — продължи Рой. — И не забравяйте, че той е обучен като вас, затова едва ли ще протегне ръце, за да му сложим белезниците. Ако не можете да го накарате да се държи прилично, стреляйте в краката му. И без това няма да му трябват повече. Само не го изпускайте. Ясно ли е? Запомнете, че е абсолютно наложително да говорим с него.

Спенсър получи цялата информация, която го интересуваше, съдържаща се във файловете на комисията по хазарта в Невада, после се свърза с полицията в Санта Моника и прочете файла с произшествията, станали през последните двайсет и четири часа. Името Валери Ан Кийн и адресът на къщата, която бе наела, не се споменаваха никъде.

Той излезе от файла за произшествията и провери повикванията в сряда през нощта, защото беше възможно полицаите в Санта Моника да са отговорили на телефонно обаждане, свързано с инцидента в едноетажната къща, но да не са го записали в докладите си. И този път Спенсър намери адреса.

Последната бележка на дежурния полицай показваше защо случаят не е вписан в съответния файл. „Операция на Бюрото за борба с контрабандата с алкохол, цигари и оръжия. Под федерална юрисдикция.“

Местните ченгета бяха изолирани.

Роки се събуди, излая пронизително, падна на пода, стана и започна да гони опашката си, после озадачено завъртя глава наляво и надясно, търсейки заплахата, която бе прогонила съня му.

— Кошмар — успокои го Спенсър.

Кучето го погледна недоверчиво и изскимтя.

— Какво беше този път? Гигантски праисторически хищник?

Роки бързо прекоси стаята, сложи предните си лапи на перваза на прозореца и се вторачи в алеята за коли и в гората.

Краткият февруарски ден клонеше към колоритен залез. Долната част на овалните листа на евкалиптовите дървета, които обикновено бяха сребристи, сега отразяваха златистата светлина, проникваща през клоните и проблясвайки, потрепваха от слабия ветрец. Приличаха на елхи, украсени за Коледа, от която бе изминал повече от месец.

Роки отново изскимтя тревожно.

— Или беше птеродактил? — попита Спенсър. — С огромни криле и грамадни зъби?

Кучето не се развесели. Пусна се от прозореца и забърза към кухнята. Винаги правеше така, когато внезапно се събудеше от лош сън. Обикаляше от прозорец на прозорец, убедено, че врагът от страната на сънищата е опасен като в реалния свят.

Спенсър пак погледна екрана на компютъра.

Тук нещо не беше наред.

Ако екипът на специалните сили, който предишната нощ бе провел операцията в едноетажната къща се състоеше от агенти на Бюрото за борба с контрабандата с алкохол, цигари и оръжия, тогава защо мъжете, посетили дома на Луис Лий в Бел Еър, бяха показали документи на ФБР? Бюрото за борба с контрабандата с алкохол, цигари и оръжия беше под контрола на Министерството на финансите, а ФБР отговаряше пред главния прокурор на Съединените щати, макар да обмисляха промени в структурата. Различните организации понякога си сътрудничеха в операциите от взаимен интерес, но като се имаше предвид обичайното съперничество и подозрителност, и двете бюра би трябвало да имат представители при разпита на Луис Лий или на всеки друг, от когото можеше да научат нещо.

Скимтейки под носа си, Роки изтърча от кухнята и хукна към спалнята.

„Операция на Бюрото за борба с контрабандата с алкохол, цигари и оръжия.“

Тук имаше нещо гнило.

ФБР беше далеч по-силната от двете институции и ако беше заинтересувана достатъчно, за да отиде на сцената на произшествието, никога не би се съгласила да предаде всичките си пълномощия на Бюрото за борба с контрабандата с алкохол, цигари и оръжия. Всъщност по искане на Белия дом в момента в Конгреса се изготвяше законопроект Бюрото за борба с контрабандата с алкохол, цигари и оръжия да премине към ФБР.

Размишлявайки по този въпрос, Спенсър проникна във файловете на полицията на Лос Анджелис, задържа се там за миг, докато се опитваше да разбере дали е разкрит, после излезе от компютъра на полицията, заличавайки всички следи от присъствието си там.

Роки изскочи от спалнята, мина покрай Спенсър и отново се приближи до прозореца на хола.

Спенсър изключи компютъра и застана до кучето.

Роки бе долепил нос до стъклото. Едното му ухо беше наострено, а другото — клепнало.

— Какво сънува? — попита Спенсър.

Кучето тихо изскимтя. Вниманието му беше съсредоточено върху тъмночервените сенки и златистите отблясъци в евкалиптовата горичка, над която падаше здрач.

— Фантастични чудовища? Неща, които никога няма да съществуват? Или… миналото си?

Роки потрепери.

Спенсър сложи ръка на врата му и нежно го погали.

Кучето го погледна за миг, сетне мигновено се вторачи в евкалиптовите дървета, вероятно защото навън постепенно се смрачаваше. Роки се страхуваше от нощта.

8.

Помръкващата светлина се сгъстяваше, образувайки нещо като мръсночервена пяна на небето на запад. Лъчите на тъмночервеното слънце се отразяваха във всяка микроскопична частица прах и водни изпарения във въздуха и градът сякаш се намираше под тънък пласт кървава мъгла.

Кал Дормон извади голяма кутия за пица от задната част на белия микробус и тръгна към къщата.

Рой Майро паркира в пресечката на отсрещната страна на улицата. Слезе от колата и тихо затвори вратата.

Джонсън и Векио сигурно вече се бяха промъкнали до задната част на къщата, минавайки през съседните дворове.

Рой прекоси улицата.

Дормон преполови разстоянието до предната врата. В кутията нямаше пица, а пистолет „Дезърт Ийгъл“, четирийсет и четвърти калибър със заглушител. Униформата и другите помощни средства бяха само за да приспят подозренията, ако Спенсър Грант случайно погледнеше през прозореца.

Рой стигна до белия микробус.

Дормон беше на верандата.

Рой сложи ръка на устата си, сякаш да сподави кашлицата си и заговори в микрофона, прикрепен на маншета на ризата му.

— Бройте до пет и тръгвайте.

Кал Дормон не си направи труда да позвъни или да потропа на вратата, а натисна дръжката. Сигурно беше отключено, защото той отвори кутията, пусна я на земята и извади мощния израелски пистолет.

Рой тръгна по-бързо и вече не така безгрижно.

Въпреки висококачествения заглушител, пистолетът издаваше приглушен пукот всеки път, когато стреляше. Звукът не приличаше на изстрел, но беше достатъчно силен, за да привлече вниманието на минувачите, ако имаше такива. Дормон стреля три пъти в ключалката и влезе. Рой го последва. От шезлонга на сини и червени райета скочи мъж, който държеше кутия бира. Беше облечен в избелели джинси и фланелка и изглеждаше ужасен и объркан, защото няколко от треските от разбитата врата се посипаха на килима пред него.

— Исусе! — възкликна той.

Дормон го блъсна на шезлонга, като изкара въздуха от белите му дробове. Кутията с бира се претърколи на пода, разпръсквайки пяна.

Мъжът не беше Спенсър Грант.

Държейки в две ръце берета със заглушител, Рой бързо прекоси хола и влезе в трапезарията, после в кухнята.

На пода по лице лежеше блондинка на трийсетина години. Лявата й ръка беше протегната към касапския нож, който бе избит от пръстите й и се намираше на около два-три сантиметра от тях. Жената не можеше да помръдне, защото Векио бе забил коляно в гърба й и бе опрял във врата й, точно под лявото ухо, дулото на пистолета си.

— Копеле мръсно — изкрещя русокосата.

Гласът й не беше нито силен, нито ясен, защото устата й бе притисната до линолеума. Пък и жената не можеше да си поеме въздух.

— Спокойно — рече Векио. — Не мърдай, по дяволите!

Алфонс Джонсън бе влязъл през задната врата, която сигурно беше отключена, защото не я беше разбил. Джонсън пазеше единствения друг човек в стаята — момиченце на около пет години, което стоеше в ъгъла. Очите й бяха широко отворени, а лицето — бледо. Беше твърде уплашена, за да се разплаче.

Във въздуха се носеше ухание на горещ доматен сос и лук. На плота имаше нарязани зелени чушки. Жената явно приготвяше вечеря.

— Хайде — обърна се Рой към Джонсън.

Двамата бързо претърсиха останалата част на къщата. Елементът на изненада бе преминал, но инерцията още беше на тяхна страна. Огледаха килера, банята, стаята на момиченцето, друга малка стая и спалнята, но не намериха никого.

Върнаха се в хола и видяха, че мъжът се е дръпнал колкото е възможно по-назад на шезлонга и се е вторачил в дулото на пистолета четирийсет и четвърти калибър.

— Питам те още веднъж — изкрещя Кал Дормон в лицето му, пръскайки слюнки. — Чуваш ли, задник такъв? Питам те е още веднъж — къде е той?

— Нали ви казах. Тук няма друг освен нас.

— Къде е Грант? — настоя Дормон.

Човекът трепереше и шезлонгът се тресеше.

— Не го познавам. Кълна се, не съм чувал това име. Затова, бихте ли насочили дулото другаде?

Рой се натъжи, защото често се налагаше да лишава хората от достойнството им, за да ги накара да сътрудничат. Той остави Джонсън и Дормон в хола и отново влезе в кухнята.

Жената още лежеше на пода, но вече не протягаше ръка към ножа. Не наричаше Векио „копеле“. Гневът й бе отстъпил място на страха и тя молеше Векио да не прави нищо лошо на момиченцето й.

Детето стоеше в ъгъла и смучеше палеца си. По лицето й се стичаха сълзи, но от устата й не излизаше звук.

Рой взе касапския нож и го сложи на кухненския плот, далеч от жената.

— Не правете нищо лошо на момиченцето ми — повтори тя.

— Никому няма да сторим нищо лошо — увери я Рой, приближи се до детето и с най-нежния си глас попита: — Страх ли те е, миличко?

Тя го погледна.

— Разбира се, че те е страх, нали? — добави той.

Детето кимна.

— Е, няма причина да се боиш от мен. Не съм наранявал дори муха. Макар да бръмчи около лицето ми, да танцува в очите ми и да се пързаля по носа ми.

Момиченцето го гледаше сериозно с разплаканите си очи.

— Когато някой комар кацне на мен и се опита да ме ухапе, удрям ли го? Не. Давам му мъничка салфетка, ножче и виличка и казвам: „Никой на този свят не трябва да гладува. Заповядай, аз черпя, господин Комар.“

Очите на детето се проясниха.

— Спомням си как веднъж един грамаден слон отиваше в супермаркета да си купи фъстъци. Бързаше толкова много, че избута колата ми от пътя. Повечето хора биха го ощипали по хобота. Но аз направих ли го? Не. Помислих си: „Когато е останал без фъстъци, един слон не може да бъде отговорен за действията си.“ Но трябва да призная, че изпуснах въздуха от гумите на велосипеда му, но не го сторих, защото бях ядосан. Само исках да не се връща на пътя, преди да хапне фъстъци и да се успокои.

Момиченцето беше прелестно и Рой много искаше да я види усмихната.

— Сега наистина ли мислиш, че мога да нараня някого?

Детето поклати глава.

— Тогава, дай ми ръчичката си, миличко.

Момиченцето му подаде лявата си ръка и той я поведе из кухнята.

Векио отдалечи пистолета си от главата на майката. Жената се изправи на колене и плачейки, прегърна дъщеря си.

Рой пусна ръката на момиченцето и приклекна, развълнуван от сълзите на жената.

— Съжалявам. Наистина ненавиждам насилието. Но мислехме, че тук се крие опасен човек, затова не можехме да потропаме на вратата и да го поканим да излезе. Нали разбираш?

Устните на жената трепереха.

— Не… знам. Кои сте вие и какво искате?

— Как се казваш?

— Мери Зелински.

— А съпругът ти?

— Питър.

Мери Зелински имаше прекрасен нос. Извивките бяха правилни и съвършени. Изящни ноздри. Сякаш беше изваян от порцелан. Рой не бе виждал такъв красив нос.

Той се усмихна й продължи:

— Е, Мери, искаме да знаем къде е той.

— Кой?

— Убеден съм, че знаеш кой. Спенсър Грант, разбира се.

— Не го познавам.

Рой я погледна в очите и разбра, че тя не лъже.

— Не съм чувала това име.

— Угаси котлона, защото доматеният сос ще загори — обърна се Рой към Векио.

— Кълна се, че не познавам такъв човек — настоя жената.

Рой беше склонен да й вярва. Дори Елена от Троя сигурно не бе имала по-прекрасен нос от този на Мери Зелински. Разбира се, макар и косвено, Хубавата Елена бе станала причина за смъртта на хиляди хора и мнозина други бяха страдали заради нея, затова красотата не беше гаранция за невинност. И в продължение на десетки векове след времената на Хубавата Елена човешките същества бяха станали майстори в прикриването на злото и дори най-невинните на вид от тях понякога се оказваха коварни.

Рой трябваше да бъде сигурен, затова добави:

— Ако почувствам, че ме лъжеш…

— Не лъжа — треперейки настоя тя.

Той вдигна ръка, за да й направи знак да мълчи и продължи оттам, откъдето го бе прекъснала.

— Може да заведа това прелестно момиченце в стаята й, да я съблека…

Жената затвори очи от ужас, сякаш да прогони от въображението си сцената, която Рой така подробно описваше.

— И там, сред куклите и мечетата, да я науча на игрите, с които се занимават големите.

Ноздрите на Мери се разшириха от ужас. Носът й наистина беше изящен.

— А сега, Мери, погледни ме в очите и ми кажи познаваш ли човек на име Спенсър Грант.

Тя отвори очи и го погледна. Двамата се вторачиха един в друг.

Рой сложи ръка на главата на детето, погали косите й и се усмихна.

Мери Зелински отчаяно се вкопчи в дъщеря си.

— Кълна се в Бога, не съм чувала това име. Не го познавам. Не разбирам какво става тук.

— Вярвам ти — каза Рой. — Бъди спокойна, Мери. Съжалявам, че се наложи да прибягна до грубости.

Макар че гласът му беше нежен и прозвуча разкаяно, през Рой премина вълна на гняв. Яростта му не беше насочена към тази жена, дъщеря й или безобидния й съпруг, а към Грант, който по някакъв начин бе измамил всички.

Той се опита да потисне гнева си, но жената сигурно го бе погледнала в очите, които обикновено бяха мили, защото се дръпна назад от него.

— Грант вече не живее тук — каза Векио, който стоеше до печката, след като бе изключил газовия котлон.

— Мисля, че никога не е живял тук — троснато каза Рой.

Спенсър извади два куфара от килера, огледа ги, после остави по-малкия, сложи по-големия на леглото и го отвори. Избра достатъчно дрехи за една седмица. Нямаше костюм, бяла риза, нито дори вратовръзка. В гардероба му имаше само сини джинси, пет-шест чифта сиво-кафяви панталони и джинсови ризи. В най-горното чекмедже държеше четири дебели пуловера — два сини и два зелени. Взе по един от двата вида.

Докато Спенсър пълнеше куфара, Роки обикаляше от стая в стая и разтревожено се изправяше на всеки прозорец, до който можеше да стигне. Горкото куче! Трудно му беше да се отърси от кошмара.

Рой остави хората си да наблюдават семейство Зелински, излезе от къщата, прекоси улицата и се насочи към колата си.

Здрачът бе потъмнял от червен в тъмнолилав. Уличните лампи светеха. Въздухът беше неподвижен и за миг се възцари тишина.

Провървя им, че съседите на Зелински не чуха нищо, което да предизвика подозренията им.

От друга страна, прозорците на къщите около дома на Зелински не светеха. Много семейства в този приятен дребнобуржоазен квартал вероятно можеха да поддържат стандарта си на живот, само ако и двамата съпрузи имаха постоянна работа. Всъщност в тази нестабилна икономика мнозина едва свързваха двата края, макар в семейството да имаше двама работещи. И сега, когато всички се връщаха от работа, две трети от домовете от двете страни на улицата бяха тъмни и безлюдни. Собствениците им се бореха със задръстванията по магистралите, взимаха децата си от дневните училища, детски градини и гувернантки, за които едва плащаха, и се мъчеха да се приберат вкъщи, за да се порадват на няколко часа спокойствие, преди на сутринта отново да се върнат в месомелачката.

Понякога Рой се трогваше толкова много от тежкото положение на обикновените хора, че в очите му бликваха сълзи.

Но в момента не можеше да си позволи да се отдаде на състрадание — състояние, в което с лекота изпадаше. Трябваше да намери Спенсър Грант.

Той се качи в колата си, запали двигателя, включи портативния компютър и го свърза с клетъчния телефон.

Обади се на „Мама“ и я накара да намери телефонния номер на Спенсър Грант. И компютърът във Вирджиния започна издирването. Рой се надяваше да получи адреса на Грант от телефонната компания, както бе постъпил със семейство Бетънфилд.

Дейвид Дейвис и Нела Шайър сигурно си бяха тръгнали, затова той не можеше да им се обади в сградата в центъра на града, за да си изкара гнева на тях. Но и те не бяха виновни за проблема, макар че много му се искаше да прехвърли вината на Дейвис и на Верц, чието малко име вероятно беше Игор.

След няколко минути „Мама“ докладва, че никой на име Спенсър Грант няма телефон — нито вписан, нито невписан в указателя на Лос Анджелис и околността.

Рой не можа да повярва, макар да имаше пълно доверие на „Мама“. Проблемът не беше в нея. „Мама“ беше безпогрешна като скъпата му покойна майка. Грант беше умен. Твърде умен.

Рой даде указания на „Мама“ да претърси сметките на същото име. Грант може би беше записан под псевдоним, но преди да осигури услугата, телефонната компания сигурно бе поискала подписа и кредитната му история.

Докато „Мама“ работеше, Рой видя, че покрай него мина една кола и спря пред къща, намираща се малко по-нататък по улицата.

Нощта бе паднала над града. Здрачът се бе оттеглил към хоризонта на запад и от царствената му пурпурна светлина не бе останала и следа.

Екранът на монитора проблесна и Рой погледна компютъра на коленете си. Според „Мама“ името Спенсър Грант не фигурираше и във файловете за телефонните сметки.

Грант бе проникнал в служебните файлове на компютъра на полицията в Лос Анджелис, бе избрал произволно адреса на Зелински и го бе вкарал вместо своя. И сега, макар че живееше в Лос Анджелис или околността и сигурно имаше телефон, Грант бе заличил името си от файловете на компанията, която му осигуряваше услугата.

Грант, изглежда, искаше да се превърне в невидим.

— Кой, по дяволите, е този човек? — запита се на глас Рой.

Съдейки по онова, което бе намерила Нела Шайър, Рой бе убеден, че познава мъжа, когото търсеше. Но сега разбра, че не знае нищо за него. Известни му бяха само общи и повърхностни неща, но именно детайлите могат да му помогнат да го намери.

Какво правеше Грант в едноетажната къща в Санта Моника? Имаше ли връзка с жената? И какво знаеше?

Рой трябваше спешно да получи отговор на тези въпроси.

В гаражите на други къщи влязоха още две коли.

Рой почувства, че шансовете му да открие Грант намаляват с всяка изминала минута.

Той трескаво обмисли възможностите за избор, сетне използва „Мама“, за да проникне в компютъра на калифорнийския отдел „Моторни превозни средства“ в Сакраменто. След няколко минути на екрана се появи снимка на Грант, взета от шофьорската му книжка. С всички данни. И адрес.

— Добре — измърмори Рой, сякаш ако говореше на висок глас, щеше да попречи на късмета си.

Той поръча и получи три разпечатки на информацията на екрана, излезе от файловете на отдел „Моторни превозни средства“, каза довиждане на „Мама“, изключи компютъра и тръгна към дома на Зелински.

Мери, Питър и дъщеря им седяха на дивана в хола. Бяха бледи, не говореха и се държаха за ръце. Приличаха на три призрака в небесно преддверие, които очакват присъдите си и предполагат, че ще получат еднопосочни билети за ада.

Въоръжени до зъби и с безизразни лица, Дормон, Джонсън и Векио ги наблюдаваха. Без да каже нищо, Рой им даде разпечатките на новия адрес на Грант.

После зададе няколко въпроса и установи, че Мери и Питър Зелински са безработни и получават социални помощи. Затова си бяха вкъщи и се готвеха да вечерят, когато повечето им съседи се прибираха от работа. Зелински всеки ден преглеждаха обявите за свободни работни места в „Лос Анджелис Таймс“ и в другите вестници и кандидатстваха в множество компании и толкова много се тревожеха за бъдещето, че за тях експлозивното нахлуване на Дормон, Джонсън, Векио и Рой не беше изненада, а по-скоро естествено развитие на съществуващото им бедствено положение.

Рой беше готов да покаже карта от Агенцията за борба с наркотиците и да използва всеки метод на сплашване от репертоара си, за да постави в пълно подчинение семейство Зелински и да се увери, че няма да подадат оплакване нито до местната полиция, нито до федералните власти. Но те явно вече бяха толкова наплашени от икономическия смут, отнел работните им места, че не му се наложи да размаха дори фалшива карта за самоличност.

Те щяха да бъдат благодарни, ако забравеха тази среща. Щяха тихомълком да поправят външната си врата, да разчистят бъркотията и вероятно да стигнат до извода, че са били тероризирани от пласьори на наркотици, нахлули в погрешна къща, търсейки омразен конкурент.

Никой не подаваше оплакване срещу търговец на наркотици. Пласьорите на дрога в съвременна Америка бяха нещо като природните стихии. Беше по-разумно — и много по-безопасно — да подадеш гневно оплакване срещу ураган, торнадо или гръмотевична буря.

Възприемайки властното държание на кокаинов крал, Рой ги предупреди:

— Ако не искате да разберете как се чувства човек, когато му пръснат черепа, по-добре не мърдайте десет минути, след като си тръгнем. Зелински, ти имаш часовник. Мислиш ли, че ще можеш да отброиш десет минути?

— Да, разбира се — отговори Питър.

Мери не искаше да погледне Рой. Беше навела глава и той не виждаше великолепния й нос.

— Нали знаеш, че говоря сериозно? — обърна се Рой към съпруга й. — Ще бъдеш ли добро момче?

— Не желаем неприятности.

— Радвам се да го чуя.

Инстинктивната хрисимост на тези хора беше жалък коментар за бруталността в американското общество. И това потисна Рой.

От друга страна, тяхната отстъпчивост улесняваше задачата му.

Той тръгна след Дормон, Джонсън и Векио и излезе от къщата. Няколко пъти се обърна, но не видя лица на вратата или на прозорците.

Катастрофата бе предотвратена, макар и с риск.

Рой, който се гордееше с, общо взето, умерения си нрав, не можеше да си спомни откога не се бе ядосвал толкова много. Изгаряше от нетърпение да спипа Спенсър Грант.

Спенсър сложи в брезентова чанта няколко консерви с кучешка храна, кутия бисквити, нов кокал от необработена кожа, вода за Роки, купата му и една гумена играчка, която приличаше на хамбургер. После остави куфара и чантата до предната врата.

Кучето още проверяваше прозорците, но вече не така обсебено както преди. Беше завладяно от безименния ужас, който го бе събудил. Но сега се страхуваше от нещо по-прозаично и безобидно — безпокойството, което винаги го обземаше, когато усетеше, че ще правят нещо различно от установената практика. Роки изприпка след Спенсър, за да види дали се предприемат някакви тревожни действия, няколко пъти се приближи до куфара, подуши го и посети любимите си ъгълчета на къщата, въздишайки по тях, сякаш се съмняваше, че никога повече няма да има възможността да се порадва на удобствата им.

Спенсър взе портативния компютър от лавицата над бюрото и го сложи до брезентовата чанта и куфара. Беше го купил през септември и бе разработил собствени програми, докато седеше на верандата и се наслаждаваше на чистия въздух и успокояващото шумолене на есенните ветрове, разлюляващи клоните на евкалиптовите дървета. И сега, по време на странстванията си, щеше да има връзка с огромната американска информационна система.

Той отново се приближи до бюрото си и включи големия компютър. Записа на дискети някои от програмните продукти, разработени от него, включително онази, с която можеше да открива електронния подпис на подслушвача на телефонната линия, използван в диалог между компютри. Друга от програмите щеше да го предупреди, докато той проникваше неправомерно някъде, дали някой го проследява с помощта на сложно устройство.

Роки отново застана на прозореца, като ту ръмжеше, ту скимтеше.

Рой караше колата по хълмовете и каньоните в западната част на долината Сан Фернандо. Още не бе излязъл от мрежата на преливащите се един в друг градове, но между гроздовете светлини на предградията вече се забелязваха пространства от пълен мрак.

Този път щеше да действа по-предпазливо. Ако адресът, взет от отдел „Моторни превозни средства“ се окажеше дом на друго семейство, което като Зелински не бе чувало за Спенсър Грант, Рой предпочиташе да разбере това, преди да разбие вратата им, да ги тероризира с оръжие, да съсипе соса им за спагети и да рискува да бъде застрелян от разярен собственик, който може да се окаже въоръжен до зъби фанатик.

В тази епоха на неизбежен социален хаос нахлуването в частен дом — независимо дали със законни или фалшиви документи — беше много по-рисковано, отколкото в миналото. Обитателите можеше да са всякакви — педофили, почитатели на Сатаната или серийни убийци с канибалски наклонности, които се хранят от съдове, направени от човешки кости и чиито хладилници са пълни с разчленени трупове. В края на хилядолетието в лунапарка, наречен Америка, се разхождаха адски странни типове.

Шофирайки по двулентовото шосе, забулено в ефирна като паяжина мъгла, Рой започна да подозира, че в покрайнините няма да се натъкне на обикновена къща, нито на елементарния проблем дали е обитавана от Спенсър Грант или не. Очакваше го нещо друго.

Асфалтът отстъпи място на чакъл. От двете страни на пътя имаше болнави палми, които не бяха подрязвани от години. Най-сетне Рой се приближи до оградата от вериги.

Маскираният микробус за пици вече беше там. Червените му стопове светеха в рехавата мъгла. Рой погледна в огледалото за обратно виждане и видя фарове на стотина метра зад него. Джонсън и Векио.

Рой спря, слезе от колата и тръгна към портата. Кал Дормон го чакаше.

Зад оградата от вериги, в посребрената от фаровете мъгла ритмично се движеха странни машини. Приличаха на праисторически птици, които кълват червеи от земята. Петролни помпи. Един от нефтените залежи, разпръснати из Южна Калифорния.

Джонсън и Векио се присъединиха към Рой и Дормон.

— Петролни кладенци — отбеляза Векио.

— Проклети петролни кладенци — добави Джонсън.

— Само няколко проклети петролни кладенци — рече Векио.

Рой даде указания и Дормон отиде до микробуса, за да вземе фенерче и ножовка. Отвътре микробусът беше добре екипиран и съоръжен с всякакви инструменти и електронни устройства, които можеше да потрябват по време на полева операция.

— Ще влезем ли? — попита Векио. — Защо?

— Може да има къщичка на пазач — отговори Рой. — Грант може да е пазач и да живее тук.

Рой усети, че тримата агенти се безпокоят да не станат за смях за втори път тази нощ. Но те знаеха, че по всяка вероятност Грант бе вкарал фалшив адрес във файловете на отдел „Моторни превозни средства“ и шансът да го намерят в това нефтено поле е малък и почти равен на нула.

Дормон сряза веригите на портата и осветявайки пространството между помпите, всички тръгнаха по чакълената алея. Тук-там поройният дъжд от предишната нощ бе отмил чакъла и бе останала само кал. Обиколиха скърцащите помпи и се върнаха при портата, без да са открили пазач. Новите обувки на Рой бяха съсипани.

Без да разговарят, четиримата изтриха подметките си в тревата до чакълената алея.

Рой остави другите да чакат указания и се върна в колата си. Смяташе отново да установи връзка с „Мама“ и да намери друг адрес на онзи скапан човешки боклук на име Спенсър Грант.

Рой беше ядосан и това не беше хубаво. Гневът пречеше на трезвия разум. Никой проблем не се решаваше в състояние на ярост.

Той започна да диша дълбоко, освобождавайки се от напрежението. Представи си спокойствието като изпарения с цвят на праскова, а напрежението — като жлъчнозелена мъгла, излизаща от ноздрите му.

Рой бе научил този метод за контролиране на емоциите от книга с тибетски мъдрости. Всъщност книгата може би беше китайска. Или индийска. Не беше сигурен. Бе прочел много източни философии в непрестанния си стремеж към по-задълбочено самосъзнание и превъзходство.

Пейджърът писукаше, когато Рой се качи в колата. Той го откачи от сенника. В прозорчето за съобщения Рой видя името Клек и телефонен номер с код 714.

Джон Клек ръководеше издирването на деветгодишния понтиак, регистриран на името Валери Кийн. Ако тя се придържаше към обичайната си схема, колата трябваше да е изоставена на някой паркинг или улица в града.

Рой се обади на номера, записан на пейджъра и гласът, който отговори, несъмнено беше на Клек. Джон беше на двайсет и няколко години, слаб и върлинест, с огромна адамова ябълка и лице, което наподобяваше муцуна на пъстърва, но гласът му беше плътен, мелодичен и звучен.

— Аз съм — каза Рой. — Къде си?

— Летище „Джон Уейн“ в Ориндж Каунти. Понтиакът е тук, на един от паркингите. Събираме имената на билетопродавачите, които са били на работа вчера следобед и вечерта. Имаме нейни снимки. Някой може да си спомни, че й е продал самолетен билет.

— Направете го, но сигурно няма да стигнете доникъде. Тя е твърде умна, за да изостави колата там, откъдето ще се качи на друго превозно средство. Знае, че няма да бъдем сигурни и ще загубим ценно време, докато проверяваме.

— Освен това се опитваме да разговаряме с всеки таксиметров шофьор, който е бил на работа на летището по онова време. Може да не е взела самолет, а такси.

— А може да е отишла в някой хотел наблизо. Проверете дали някой портиер или пиколо не я помни.

— Добре. Този път тя няма да отиде далеч, Рой. Ще я спипаме.

Рой можеше и да бъде окуражен от увереността на Клек и от великолепния тембър на гласа му, ако не знаеше, че Джон прилича на риба, опитваща се да глътне праскова.

— Доскоро — каза той и затвори.

Включи телефона в компютъра, намиращ се в дипломатическото куфарче, запали двигателя и се свърза с „Мама“ във Вирджиния. Възложи й амбициозна задача — да издири Спенсър Грант в компютърните списъци на водоснабдителните, електрическите и газовите компании и на данъчните служби. Всъщност „Мама“ трябваше да претърси електронните файлове на всяка щатска, окръжна, областна и градска агенция, да проникне в потребителските досиета на всяка банка в Калифорния и — на национално ниво — да прерови Службата за социално осигуряване и Данъчната служба.

Накрая, след като съобщи, че ще се обади сутринта, за да види какви са резултатите от проучването на „Мама“, Рой затвори електронната верига към Вирджиния и изключи компютъра.

Мъглата се сгъстяваше и въздухът ставаше по-хладен с всяка изминала минута. Тримата мъже го чакаха на портата и трепереха.

— Да приключваме за тази вечер — каза Рой. — Утре ще продължим.

На лицата им се изписа облекчение. Кой знае къде можеше да ги отведе Грант следващия път.

Рой го потупа по гърба, окуражи ги и те се качиха в превозните си средства. Той искаше агентите му да са доволни от себе си. Всеки имаше право да бъде доволен от себе си.

Рой се качи в колата си, изкара я на шосето и започна да диша дълбоко и бавно. Вдишваше изпаренията с цвят на праскова на блаженото спокойствие и издишваше жлъчнозелената мъгла на гнева, напрежението и стреса.

Но още беше ядосан.

Тъй като обядваха късно, Спенсър измина цялата дълга отсечка през пустинята Мохаве, стигна чак до Барстоу и едва тогава отби от междущатската магистрала 15 и спря за вечеря. Поръча голям хамбургер, пържени картофи и малък ванилов млечен шейк за себе си. Вместо да си прави труда да вади консервите с кучешка храна от брезентовата чанта, той поръча още два хамбургера и голяма чаша вода за Роки, после се смили и купи втори ванилов шейк.

Спря в задната част на ярко осветения паркинг на „Макдоналдс“, остави двигателя включен, за да затопля форда и седна в багажното отделение, за да се нахрани, като се облегна на предната седалка и протегна крака. Роки облиза муцуна в очакване картонените кутии да бъдат отворени и колата да се изпълни с приятни ухания. Спенсър бе сгънал задните седалки, преди да тръгнат от Малибу, затова имаха достатъчно място.

Той разопакова хамбургерите на Роки и му ги даде. Когато извади от кутията своя хамбургер и отхапа, кучето вече бе изгълтало месото и по-голямата част от хлебчетата. Вторачи се с копнеж в сандвича на Спенсър и изскимтя.

— Това е мое — каза Спенсър.

Роки отново изскимтя. Не от уплаха или от болка, а сякаш искаше да каже: „Погледни колко съм симпатичен и ще осъзнаеш колко много искам онзи хамбургер.“

— Разбираш ли какво означава „мой“?

Роки погледна пакета с пържени картофи на коленете на Спенсър.

— И те са мои.

Кучето гледаше недоверчиво.

— Ето, това е твое — рече Спенсър и посочи неизядените хлебчета.

Роки тъжно погледна сухия хляб, после — сочния хамбургер.

Спенсър отхапа още едно парче, пийна ванилов млечен шейк и погледна часовника си.

— Ще настъпим газта и в девет часа отново ще бъдем на магистралата. До Лас Вегас остават двеста и петдесет километра. Ще стигнем в полунощ, дори ако не караме бързо.

Роки пак прикова поглед в пържените картофи.

Спенсър се смили и пусна четири резенчета върху опаковките от сандвичите.

— Бил ли си в Лас Вегас?

Картофите изчезнаха и Роки с копнеж се вторачи в останалите, които се подаваха от пакета.

— Опасен град. И имам лошото чувство, че нещата ще се влошат за нас, веднага щом пристигнем там.

Спенсър довърши хамбургера, пържените картофи и млечния шейк, без да даде нищо повече на кучето, което го гледаше укорително. Събра отпадъците и ги сложи в найлоново пликче.

— Искам да изясним нещо, приятелю. Онези, които я преследват, са адски силни и могъщи. И опасни. Не се колебаят да стрелят. За тях залогът трябва да е много висок.

Спенсър махна капачето на втория ванилов млечен шейк и Роки с интерес наклони глава на една страна.

— Виждаш ли? Запазих го за теб. Сега не се ли срамуваш от лошите си мисли за мен, когато не ти дадох още пържени картофи?

Спенсър сложи чашата на пода и я задържа, така че кучето да не я обърне.

Роки мълниеносно атакува млечния шейк, трескаво го излочи и след няколко секунди заби муцуната си навътре в чашата, търсейки още от вкусното питие.

— Ако снощи са наблюдавали къщата, може би са ме снимали.

Роки извади глава от чашата и с любопитство се вторачи в господаря си. Муцуната на кучето беше изцапана с млечен шейк.

— Имаш отвратителни навици на хранене.

Роки отново завря муцуна в чашата и фордът се изпълни със звуци на мляскане.

— Ако имат снимка, ще ме намерят. И след като търся Валери, ровейки се в миналото й, може да допусна глупава грешка и да привлека внимание към себе си.

Чашата беше празна и Роки вече не проявяваше интерес към нея. Изплези език и с изумително завъртане облиза остатъците от млечния шейк от муцуната си.

— Които и да са онези, които я преследват, аз съм най-големият глупак на света, ако мисля, че мога да се справя с тях. Знам това. Болезнено го съзнавам. Но въпреки всичко съм тръгнал за Лас Вегас.

Роки се закашля. Утайката от млечния шейк заседна в гърлото му.

Спенсър отвори чашата с водата и му я поднесе.

— Какви ги върша? Защо се въвличам в тази история? Не е справедливо към теб. И това съзнавам.

Роки не искаше повече вода. От муцуната му се стичаха капки.

Спенсър сложи капачето на чашата и я пъхна в торбичката с отпадъци. Взе няколко хартиени салфетки и хвана Роки за каишката.

— Ела тук, мърльо.

Кучето търпеливо изчака да го избършат.

— Ти си най-добрият ми приятел — продължи Спенсър, като го погледна в очите. — Знаеш ли това? Разбира се, че го знаеш. И аз съм най-добрият ти приятел. И ако ме убият… кой ще се грижи за теб?

Кучето го гледаше сериозно, сякаш разбираше, че проблемът е важен.

— Не ми казвай, че можеш сам да се грижиш за себе си. Е, по-добре си, отколкото когато те взех, но още не си напълно самостоятелен. И вероятно никога няма да бъдеш.

Кучето изпръхтя, сякаш да изрази несъгласието си, но и двамата знаеха каква е истината.

— Ако с мен се случи нещо, мисля, че това ще те съсипе. Ще станеш такъв, какъвто беше в приюта. И кой друг ще ти отдели времето и вниманието, от които се нуждаеш, за да се съвземеш отново? Хм? Никой.

Спенсър пусна каишката.

— Ето защо искам да знаеш, че не съм ти толкова добър приятел, колкото би трябвало да бъда. Желанието ми е да получа шанс с онази жена. Искам да разбера дали е достатъчно специална, за да хареса… човек като мен. Готов съм да рискувам живота си, за да разбера това… Но не бива да излагам на риск и твоя живот.

Никога не лъжи куче.

— Не мога да бъда предан приятел, какъвто си ти. В края на краищата аз съм човешко същество. Вгледаш ли се по-надълбоко в който и да е от нас, ще видиш, че е гаден егоист.

Роки замаха с опашка.

— Престани. Искаш да ме накараш да се почувствам още по-зле, така ли?

Трескаво размахвайки опашка, кучето скочи на коленете на Спенсър, за да го погалят.

Спенсър въздъхна.

— Добре. Ще внимавам да не ме убият.

Никога не лъжи куче.

— Макар да мисля, че шансовете са против мен — добави той.

Рой Майро отново подкара из градския лабиринт в долината. Мина през поредица от комерсиални райони и се запита къде свършва едното селище и откъде започва другото. Още беше ядосан, но сега гневът му граничеше с депресия. Той отчаяно търсеше супермаркет, където да намери всички излизащи вестници. Трябваше му един специализиран вестник.

С интерес забеляза, че в два от кварталите, през които мина, се извършват наблюдения.

Първото се осъществяваше от замаскиран микробус с удължена рама и хромирани джанти. На вратите бяха нарисувани палми, вълни, разбиващи се на плажа и червен залез. На багажника на покрива имаше два сърфа. Всеки непосветен би помислил, че микробусът е на циганин сърфист, който е спечелил от лотарията.

Но доказателствата за истинското предназначение на превозното средство бяха очевидни за Рой. Стъклата на микробуса бяха толкова тъмни, че сигурно представляваха еднопосочни огледала. Отвън не се виждаше нищо, но агентите и видеокамерите вътре имаха ясна видимост. На покрива и на предното стъкло имаше четири прожектора. Нито един не беше запален, но всяка крушка бе поставена в конусовидно приспособление, наподобяващо малък мегафон. Това можеше да са рефлектори, които фокусират лъча, за да не се разсейва, но всъщност единият конус сигурно беше антена на микровълнов предавател, свързан с компютрите в микробуса и служещ за предаването и приемането на огромни количества закодирана информация от повече от един източник едновременно. Другите три конуса бяха колекторни чинии за самонасочващи се микрофони.

Единият от незапалените прожектори не беше насочен напред, както трябваше да бъде, а към оживеното заведение за сандвичи „Пътуване с подводница“, което се намираше на отсрещната страна на улицата. Агентите записваха смесицата от разговори, водещи се между десетината посетители, които бъбреха на тротоара пред ресторантчето. После компютърът щеше да анализира гласовете, да изолира всеки събеседник, да го идентифицира, да му определи номер, да сравни един номер с друг въз основа на потока от думи и интонацията, да премахне повечето странични шумове като уличното движение и вятъра, и да запише всеки разговор на отделна лента.

Второто наблюдение се извършваше на километър и половина от първото. Осъществяваше се от микробус, маскиран като комерсиално превозно средство, което уж принадлежи на компания на име „Стъкларската магия на Джери“. Тъмните стъкла с еднопосочните огледала стигаха до фиктивната емблема на компанията.

Рой винаги се радваше, когато видеше екипи за наблюдение, защото по всяка вероятност бяха федерални, а не местни. Дискретното им присъствие показваше, че някой се интересува от социалната стабилност и спокойствието по улиците.

Когато ги съзреше, той обикновено се чувстваше в по-голяма безопасност и не толкова самотен.

Но тази нощ Рой не беше в настроение. Терзаеше го водовъртеж от негативни емоции. Тази нощ той не можеше да намери утеха в екипите за наблюдение, в добрата работа, свършена от Томас Съмъртън, нито в нещо друго, което този свят беше в състояние да му предложи.

Рой изпитваше потребност да намери истинската си същност, да отвори вратата в душата си и да застане лице в лице с космоса.

Той забеляза поща, пред която стоеше онова, което му трябваше — десетина очукани автомати за вестници.

Рой спря, слезе от колата и прегледа изданията. Не се интересуваше от „Таймс“, нито от „Дейли Нюз“. Онова, което търсеше, можеше да се намери само в алтернативната преса. Повечето публикации рекламираха сексуслуги или развлечения за възрастни. Той не обърна внимание на пикантните таблоиди. Сексът никога не задоволяваше напълно, ако душата търсеше съвършенство.

В множество големи градове се продаваше нетрадиционен вестник, който рекламираше природосъобразни храни, холистична медицина и спиритични въпроси, вариращи от прераждане до викане на духове.

В Лос Анджелис имаше три такива вестника.

Рой ги купи и се върна в колата.

Прелисти вестниците и прегледа само обявите. Различни гуру, мистици, психари, гледачи на таро, на ръка, лечители с акупунктура, с билки, спиритисти, тълкуватели на излъчването, консултанти по теорията за хаоса, водачи в миналото и други специалисти предлагаха услугите си.

Рой живееше във Вашингтон, окръг Колумбия, но поради естеството на работата си пътуваше из цялата страна. Беше посетил всички свещени места, където земята, досущ гигантска батерия, акумулираше огромни запаси от духовна енергия — Санта Фе, Таос, Удсток, Кий Уест, Спирит Лейк, Метеор Кратер и други. В онези святи пресечни точки на космична енергия той бе преживял вълнуващи неща, но отдавна подозираше, че и Лос Анджелис е неоткрито ядро на силна мощ. И сега изобилието на духовни водачи в обявите засили предположението му.

От многобройните варианти Рой избра „Мястото По Пътя“ в Бърбанк. Там предлагаха безброй методи за „намиране на егото и на окото на вселенската буря“, при това не от някакво неугледно помещение, а „в спокойната атмосфера на нашия дом“. Интересът му бе привлечен и от факта, че всички думи в името са написани с главни букви. Харесаха му и имената на собствениците — Джиневра и Честър, както и факта, че бяха достатъчно досетливи, за да се представят в обявата си.

Той погледна часовника си. Минаваше двайсет и един.

Рой взе телефона и им се обади.

— Аз съм Честър от „Мястото По Пътя“. С какво мога да ви услужа?

Рой се извини, че се обажда толкова късно, тъй като „Мястото По Пътя“ се намираше в дома им. Обясни, че изпада в духовна бездна и колкото е възможно по-скоро трябва да усети твърда земя под краката си. Честър го увери, че двамата с Джиневра изпълняват мисията си по всяко време на денонощието. Рой получи указания как да ги намери и пресметна, че в двайсет и два часа ще бъде пред вратата им.

Пристигна в двайсет и един и петдесет.

Привлекателната двуетажна къща в испански стил имаше покрив от керемиди и вдадени навътре прозорци с капаци. На фона на красивото панорамно осветление пищните палми и папрати хвърляха загадъчни сенки върху бледожълтата гипсова мазилка на стените.

Рой позвъни и забеляза стикер на компания за алармени системи. След миг по домофона се чу гласът на Честър.

— Моля, кой е?

Рой леко се изненада, че такава духовно извисена съпружеска двойка, с такъв талант, са намерили за необходимо да вземат мерки за сигурност. Но такова беше жалкото състояние на света, в който живееха. Дори мистиците бяха набелязани за мишена на престъпниците.

Усмихнат и дружелюбен, Честър покани Рой в „Мястото По Пътя“. Собственикът имаше голям корем, беше на около петдесет години, плешив и с тъмен слънчев загар посред зима. Приличаше на мечок и изглеждаше силен, въпреки туловището си. Беше облечен в сиво-кафяв панталон и риза в същия цвят с навити ръкави, под които се показваха мускулести, космати ръце.

Честър поведе Рой през стаи с под от жълт чам, лакиран до ярък блясък, с индиански рогозки и грубовати мебели, които биха подхождали повече на хижа в планината Сангре ди Кристо, отколкото на дом в Бърбанк. Минаха през хола, където имаше телевизор с огромен екран и влязоха във фоайе и после в овална стая с диаметър четири метра, с бели стени и без други прозорци, освен кръгла капандура в сводестия таван.

В средата имаше кръгла чамова маса. Честър посочи стол. Рой седна. Честър му предложи безалкохолни напитки — „всичко от диетична кока кола до билков чай“, но Рой отказа, защото единствената жажда, която изпитваше, беше духовна.

В средата на масата имаше кошничка, изплетена от палмови листа. Честър я посочи и каза:

— Аз съм само помощник по тези въпроси. Джиневра е духовният адепт. Ръцете й не бива да докосват пари. Но макар да се е извисила над земните грижи, и тя, естествено, трябва да яде.

— Разбира се.

Рой извади триста долара и ги сложи в кошничката. Честър изглеждаше приятно изненадан от дара, но Рой беше на мнение, че човек може да очаква качествено просветление само ако е готов да плати щедро.

Честър взе кошничката и излезе.

На тавана имаше малки прожектори, които обливаха стените в дъги от бяла светлина. Лъчите им постепенно започнаха да избледняват, докато помещението се изпълни със сенки и мрачно кехлибарено сияние, наподобяващо светлината на свещи.

— Здравейте. Аз съм Джиневра. Но, моля ви, не ставайте!

Тя забързано нахлу в стаята. Държеше безгрижно като момиче. Главата й беше вдигната високо, а раменете — изправени. Приближи се до масата и седна на стола срещу Рой.

Джиневра беше на около четирийсет години и изключително красива, въпреки че имаше дълги руси коси, накъдрени на фитили като на Горгона, каквито Рой не харесваше. Зелените й като нефрит очи блестяха от духовна светлина. Чертите на лицето й напомняха на всяка митологична богиня, която Рой бе виждал изобразена в класическото изкуство. Джиневра беше облечена в тесни сини джинси и удобна бяла фланелка. Гъвкавото й тяло се движеше плавно и грациозно и големите й гърди се поклащаха съблазнително. Зърната опъваха белия памучен плат.

— Как я караш? — наперено попита тя.

— Не много добре.

— Ще те оправим. Как се казваш?

— Рой.

— Какво търсиш, Рой?

— Искам справедлив и спокоен свят. Съвършенство във всяко отношение. Но хората имат недостатъци. Никъде няма съвършенство. Но аз отчаяно го търся и понякога това ме потиска.

— Трябва да разбереш смисъла на несъвършенството на света и твоята обсебеност от него. Какъв път на просветление предпочиташ да поемеш?

— Който и да е. Всеки.

— Отлично! — възкликна прелестната арийска красавица с такъв ентусиазъм, че къдриците й подскочиха и се разлюляха, а нанизите от червени мъниста по краищата им изтракаха. — Може да започнем с кристали.

Честър се върна. Буташе голяма кутия на колела, която докара до дясната страна на Джиневра.

Рой видя, че всъщност това е сиво-черен шкаф за инструменти. Беше висок метър и двайсет, широк деветдесет и дълбок шейсет сантиметра и имаше вратички и чекмеджета с различни размери. На кехлибарената светлина неясно проблесна емблемата на производителя — „Сиърс Крафтсман“.

Честър седна на третия и последен стол, който се намираше на шейсет сантиметра вляво и на трийсет зад жената. Джиневра отвори едно от чекмеджетата и извади кристален глобус, малко по-голям от топка за билярд. Хвана го с две ръце и го подаде на Рой, който го прие.

— Аурата ти е тъмна и тревожна. Хайде първо да я изчистим. Хвани кристала в две ръце, затвори очи и потърси спокойствие за медитация. Мисли само за едно, за следния образ на чистота — хълмове, покрити със сняг. Вълнообразни хълмове, затрупани с наскоро паднал сняг, по-бял от захар и по-мек от брашно. Накъдето и да погледнеш, виждаш само хълмове, обвити в чист, бял сняг…

Джиневра продължи да говори по този начин известно време, но колкото и да се опитваше, Рой не можа да си представи покрити със сняг хълмове, нито сипещи се снежинки. Гледаше само ръцете й. Прекрасни. Невероятни.

Джиневра беше толкова прелестна, че той забеляза ръцете й, едва когато му подаде кристалната топка. Не беше виждал ръце като нейните. Изключителни. Устата му пресъхна при мисълта да целуне дланите й и сърцето му трескаво заблъска в гърдите при спомена за тънките й, изящни пръсти. Бяха съвършени.

— Да, така е по-добре — бодро каза тя. — Сега можеш да отвориш очи.

Изведнъж Рой се уплаши. Може би си бе въобразил съвършенството на ръцете й и когато отново ги видеше, щеше да установи, че с нищо не се различават от ръцете на другите жени. Но ръцете на Джиневра наистина бяха съвършени. Изящни, грациозни и неземни. Пръстите взеха кристалното кълбо от него, сложиха го в отвореното чекмедже на шкафа за инструменти и сетне посочиха — досущ разперени, пърхащи криле на гълъб — седем други кристала, които бяха поставени върху черно кадифе в средата на масата, докато очите му бяха затворени.

— Нареди ги, както искаш — рече Джиневра. — И после аз ще изтълкувам схемата.

Предметите приличаха на кристалните снежинки, каквито се продаваха като коледна украса и бяха различни по размер.

Рой опита да се съсредоточи върху задачата, но очите му крадешком се плъзнаха към ръцете на Джиневра. Всеки път, когато ги погледнеше, дъхът му секваше. Пръстите му се разтрепериха и той се запита дали тя забелязва това.

Джиневра продължи с тълкуване на аурата му през призма, с карти таро и с руинически камъни, а приказните й ръце сякаш станаха още по-красиви. Той отговаряше механично на въпросите й, изпълняваше указанията и привидно слушаше мъдростите, с които тя го засипваше. Джиневра вероятно го мислеше за откачен или за пиян, защото говорът му беше нечленоразделен, а очите — замъглени, докато Рой все повече се опияняваше от ръцете й.

Той погледна виновно към Честър. Изведнъж почувства убеденост, че мъжът — вероятно съпругът на Джиневра — ядосано съзнава какви сладострастни желания възбуждат ръцете й. Но Честър не обръщаше внимание нито на Джиневра, нито на Рой. Плешивата му глава беше наведена и той почистваше ноктите на лявата си ръка с ноктите на дясната.

Рой беше сигурен, че дори Света Богородица не е имала по-изящни ръце от Джиневра, нито най-голямата прелъстителка в Ада — по-еротични пръсти. Ръцете на Джиневра бяха като чувствените устни на Мелиса Уиклън. Съвършени.

Тя взе торбичка с руинически камъни и отново ги хвърли.

Рой се запита дали ще събере смелост да я помоли да му гледа на ръка, за да докосне пръстите й.

Той потрепери от тази приятна мисъл и главата му се замая. Не можеше да излезе от овалната стая и да я остави да докосва други мъже с онези изящни, неземни ръце.

Рой бръкна под жилетката на костюма си, извади беретата от кобура на рамото си и каза:

— Честър.

Плешивият мъж го погледна и Рой го застреля в лицето. Честър се прекатури назад и тупна на пода.

Заглушителят трябваше скоро да бъде сменен. Беше се износил от употреба. Изстрелът отекна в стаята, но за щастие звукът не проникна отвъд стените.

Джиневра се бе вторачила в руиническите камъни на масата, когато Рой застреля Честър. Явно се бе вглъбила в тълкуването, защото когато вдигна глава и видя пистолета, на лицето й се изписа изненада.

Преди Джиневра да успее да вдигне ръце, за да се предпази и да го принуди да ги съсипе, което беше немислимо, той я застреля в челото. Тя падна по гръб на пода.

Рой прибра беретата, стана и заобиколи масата. Честър и Джиневра не мигаха. Бяха умрели веднага. Имаше малко кръв. Смъртта им беше бърза и безболезнена.

Както винаги, мигът беше тъжен и същевременно радостен. Тъжен, защото светът бе загубил двама духовно извисени човека, които бяха добри и далновидни. И радостен, защото Джиневра и Честър вече не трябваше да живеят в общество на непросветени и равнодушни хора.

Рой им завиждаше.

Той извади ръкавиците от вътрешния джоб на сакото си и ги надяна, подготвяйки се за предстоящата деликатна церемония.

Изправи стола на Джиневра и го доближи до масата, после нагласи мъртвата жена да седне. Главата й клюмна напред и брадичката докосна гърдите. Мънистата тихо изтракаха и паднаха като завеса, закривайки лицето й. Той вдигна ръцете й и ги сложи на масата.

Ръцете й. Привлекателни както в живота, така и в смъртта. Изящни. Елегантни. Прелестни.

Ръцете й отново му вдъхнаха надежда. Щом съвършенството съществуваше навсякъде, във всякаква форма, колкото и малка, дори в две ръце, тогава мечтата му за абсолютно съвършен свят може би един ден щеше да се осъществи.

Той сложи ръцете си върху нейните. Дори през ръкавиците, контактът беше наелектризиращ. Рой потръпна от удоволствие.

Преместването на Честър беше по-трудно, защото беше по-тежък. Но Рой успя да го сложи да седне на стола срещу Джиневра.

Той отиде в кухнята, разгледа съдържанието на бюфетите и килера и взе каквото му беше необходимо, за да довърши церемонията. Погледна и в гаража и намери инструментите, от които се нуждаеше. Занесе всичко в овалната стая и го постави върху шкафа на колела, където Джиневра държеше помощните си средства.

Рой избърса с кърпа за чинии стола, на който бе седял, защото в началото на посещението си не беше с ръкавици и вероятно бе оставил отпечатъци. Избърса и масата от същата страна, кристалната топка и кристалите с формата на снежинки. Не бе докосвал нищо друго в стаята.

В продължение на няколко минути той отваря чекмеджетата и вратичките на шкафа за инструменти, изучавайки магическото му съдържание, докато накрая намери подходящ за обстоятелствата предмет — пентаграма в зелено, поставен на фон от черно сукно, който се използваше за по-сериозни занимания — например за общуване с духовете на мъртвите.

Рой сложи пентаграма в средата на масата като символ на живота в отвъдното.

После включи в контакта електрическата резачка, която бе донесъл от гаража, и освободи Джиневра от дясната й ръка. Внимателно я сложи в правоъгълна пластмасова кутия, върху друга мека кърпа, и затвори капака.

Искаше да вземе и лявата ръка, но почувства, че би било твърде егоистично да притежава и двете. Трябваше да остави едната ръка на тялото, така че полицаите, съдебният лекар и погребалният агент да видят, че Джиневра е притежавала най-красивите ръце на света.

Рой постави дясната ръка на Честър и лявата на Джиневра върху пентаграма, за да изрази убедеността си, че двамата са заедно в отвъдния свят.

Той изпита желание да притежава духовната сила или чистота, необходима за общуване с духовете на мъртвите. Тогава би се свързал с Джиневра и би я попитал дали има нещо против, ако отнесе и лявата й ръка.

Рой въздъхна, взе пластмасовата кутия и с нежелание излезе от овалната стая. Обади се на полицията и каза на дежурната телефонистка.

— „Мястото По Пътя“ сега е само място. Много е тъжно. Моля ви, елате.

Той не окачи телефонната слушалка, а я остави да виси на шнура, грабна от чекмеджето още една кърпа за подсушаване на съдове и забърза към предната врата. Доколкото си спомняше, когато влезе в къщата, не бе докоснал нищо. Трябваше да избърше само дръжката на вратата и после да изхвърли кърпата някъде по пътя.

Рой подкара колата си, излезе от Бърбанк, прекоси хълмовете и се насочи към Лос Анджелис, минавайки през занемарен район на Холивуд. Ярките цветове на графитите по стените, автомобилите, пълни с млади бандити, които обикаляха по улиците и предизвикваха скандали, порнографските книжарници и кина, празните магазини, обсипаните с боклуци тротоари и другите доказателства за икономически и морален упадък, атмосферата на омраза, завист, алчност и похотливост — в момента нищо от тези неща не го учуди, защото Рой носеше със себе си красив и съвършен предмет, който доказваше, че във вселената действа мощна и мъдра творческа сила. В пластмасовата кутия имаше доказателство за съществуването на Господ.

Спенсър шофираше през огромната пустиня Мохаве, където властваше нощта, творенията на човешката ръка се свеждаха само до тъмната магистрала и превозните средства, движещи се по нея, и далечните радиостанции се чуваха лошо. Той неволно усети, че мислите му се връщат назад, към още по-черния мрак и още по-странната тишина в онази нощ преди шестнайсет години. Завладееше ли го този спомен, той не можеше да избяга, докато не се пречистеше, разказвайки за видяното и преживяното.

Безплодните равнини и хълмове не предлагаха удобни кръчми с клиенти, които да играят ролята на изповедници. В момента единственият отзивчив слушател беше Роки.

— Слизам по стълбите. Треперя и търкам голите си ръце и рамене, като се питам защо се страхувам толкова много. Вероятно още тогава неясно съзнавам, че отивам там, откъдето никога няма да изляза.

Привлича ме викът, който чух, докато надничах през прозореца, за да видя бухала. Макар да беше краткотраен и се чу само два пъти, при това слабо, стенанието беше толкова сърцераздирателно и жаловито, че споменът за него ме омайва, така както четиринайсетгодишно момче може понякога да бъде съблазнено от перспективата за неизвестност и ужас и от загадъчността на секса.

Вече съм на долния етаж. Минавам покрай стаи, където осветените от лунната светлина прозорци сияят меко, досущ телевизионни екрани и където старинните и изящни, подобни на музейни експонати мебели се виждат само като ъгловати черни сенки в тъмносиния мрак. Движа се покрай творбите на Едуард Хопър, Томас Харт Бентън и Стивън Акблом, от чиито картини надничат лица със зловещи изражения, неразгадаеми като идеограми на извънземен език, еволюирал в свят, намиращ се на милиони светлинни години от земята.

Подът от гладък варовик в кухнята е студен. През дългия ден и през цялата нощ е поглъщал прохладата от изстудявания с фреон въздух и сега краде топлината от ходилата ми.

До задната врата свети червената лампа на алармената система. Набирам кода, за да я изключа. Блесва зелена светлинка.

Фермата не е обикновена. Не е дом на хора, които си изкарват прехраната от земята и имат непретенциозни вкусове. В къщата има ценни предмети — изящни мебели и произведения на изкуството — и дори в земеделския щат Колорадо трябва да се взимат предпазни мерки.

Отключвам, отварям вратата и излизам на задната веранда. Юлската нощ е знойна. Тръгвам бос по дъските и слизам по стъпалата. Минавам покрай площадката с пилона за знамето и плувния басейн и прекосявам двора. Сякаш вървя насън, привлечен от спомена за вика в мрака.

Призрачното сребристо лице на пълната луна хвърля отблясъци върху всеки стрък трева и моравата прилича на заскрежена. Неизвестно защо ме обзема страх — не само за мен, но и за майка ми, макар че тя почина преди повече от шест години и е далеч от каквато и да е опасност. Страхът ми става толкова силен, че едва не спирам. Заставам в средата на задния двор и наострям уши.

Пред мен застрашително се извисява хамбарът, където най-малко от петнайсет години, още преди да се родя, няма животни, нито сено или трактори. За всеки, който минава по селския път, имението прилича на ферма, но всъщност не е така. Нищо не е такова, каквото изглежда.

Нощта е гореща и на лицето и голите ми гърди избиват капчици пот. Но упоритият хлад е под кожата, в кръвта ми и в най-дълбоките кухини на костите на момчешкото ми тяло, и юлската жега не може да го прогони.

Имам чувството, че ми е студено, защото твърде ясно си спомням зимния хлад в един мрачен мартенски ден, когато намериха майка ми, след като бе изчезнала преди три дни. Откриха по-скоро брутално обезобразеното й тяло, свито в канавка покрай коларския път на тринайсет километра от фермата. Там е била хвърлена от негодника, който я бе отвлякъл и убил. Бях едва осемгодишен, твърде малък, за да мога да проумея пълния смисъл на смъртта. И никой не смееше да ми каже какви жестокости са извършили с нея и колко много е страдала. Неколцина съученици, изпитващи примитивно влечение към жестокостта, присъщо само на някои деца и възрастни, които никога не съзряват, ми разказаха за всички онези ужаси. Тогава знаех достатъчно за смъртта, за да съзнавам, че никога повече няма да видя мама и мартенският хлад в онзи ден беше най-смразяващият студ, който си спомням.

Стоя на осветената от луната морава и се питам защо мислите ми непрекъснато се връщат към мама, защо странният вик ми се стори непознат и същевременно познат, защо се страхувам за мама, която е мъртва и защо толкова много се боя за живота си, когато лятната нощ не ме заплашва с нищо, доколкото виждам.

Тръгвам към хамбара, който е станал фокус на вниманието ми, макар отначало да ми се стори, че викът беше на животно в полята или в по-ниските хълмове. Сянката ми се носи пред мен.

Вместо да се приближа към огромната главна порта на южната страна на хамбара, където има вградена по-малка врата за хора, аз се подчинявам на инстинкта си и се отправям към югоизточния ъгъл. Прекосявам чакълената алея за коли между къщата и гаража, отново тръгвам безшумно по тревата, завивам зад ъгъла на хамбара и продължавам покрай източната страна.

Спирам, защото зад хамбара е паркирано превозно средство, което виждам за пръв път. Изработен по поръчка шевролет, несъмнено тъмносив, какъвто изглежда, защото лунната светлина преобразява всеки цвят в сребрист или сив. На едната врата е нарисувана дъга, която също изглежда съставена от различни нюанси на сивото. Задната врата е отворена.

Тишината е абсолютна.

Не виждам никого.

Макар и на емоционалната възраст четиринайсет години и вече надраснал детските кошмари и Деня на Вси светии, аз не знам, че неизвестността и ужасът са толкова съблазнителни и не мога да устоя на извратената им примамливост. Правя крачка напред към шевролета и… нещо разсича със свистене въздуха над главата ми. Стряскам се. Спъвам се, падам, претъркалям се и когато вдигам глава, виждам огромни криле, разперени над мен. По осветената от луната трева се промъква сянка. Изпитвам налудничавото чувство, че придобила ангелски вид, майка ми е слязла от небето, за да ме предупреди да не се приближавам до шевролета. После божественото присъствие описва висока дъга в мрака и аз виждам, че е голям бял бухал, който лети в лятната нощ и търси полски мишки или други жертви.

Бухалът изчезва.

Нощта остава.

Ставам.

Промъквам се към шевролета, привлечен от неговата загадъчност и от обещанието за приключение. И от ужасната истина, която още не съзнавам, че знам.

Забравям за пърхането на крилете на бухала, но онзи жаловит вик безмилостно отеква в паметта ми. Вероятно започвам да осъзнавам, че не беше вой на диво животно, посрещащо смъртта си в полята или в гората, а окаян и отчаян зов на човешко същество, преживяващо изключително голям ужас…

Спенсър караше през осветената от луната пустиня Мохаве. Проследи настойчивия спомен чак до сърцето на мрака, до проблясъка на метал в сенките, до внезапната болка и мириса на гореща кръв и до раната, от която на лицето му щеше да остане белег. Опитваше се да стигне до крайното разкритие, което винаги му се изплъзваше.

И пак стана така.

Не си спомняше нищо от случилото се в последните мигове на онзи страшен, отдавнашен сблъсък, след като натисна спусъка на револвера и се върна в кланицата. Полицаите му казаха как трябва да е свършило всичко. Спенсър прочете разказите за онова, което бе направил, от автори, написали книгите и статиите си въз основа на доказателства. Но никой от тях не беше там. Те не знаеха безусловната истина. Там беше само той. Спомените му бяха образни, но после избледняха и изчезнаха в черната дупка на амнезията и след шестнайсет години Спенсър не можеше да хвърли нито лъч светлина в мрака.

Ако някога си спомнеше останалото, той може би щеше да намери покой. Но споменът можеше и да го съсипе. В тъмния тунел на амнезията Спенсър вероятно щеше да намери срам, с който нямаше да може да живее и споменът щеше да бъде нежелан.

Но винаги когато се разтоварваше от всичко, което си спомняше, той намираше временен покой от душевните терзания.

Спенсър погледна Роки и видя, че кучето се е свило на кълбо на седалката до него и дреме. Позата изглеждаше неудобна и опашката му висеше, но Роки явно се чувстваше добре.

Спенсър предположи, че след неколкократно повтаряне на истината през годините, ритъмът на речта и тонът на гласа му стават приспивни, винаги когато се върне на тази тема. Горкото куче не би могло да остане будно, дори ако навън бушуваше гръмотевична буря.

А може би известно време не бе говорил на глас. Вероятно още в началото монологът му се бе превърнал в шепот и после бе заглъхнал напълно и в него бе продължил да говори само вътрешният глас. Самоличността на изповедника не го интересуваше, затова не беше важно дали го слушат или не. Присъствието на отзивчив слушател беше само извинение отново да говори за случилото се, търсейки временна утеха или постоянен покой.

До Лас Вегас оставаха осемдесет километра.

По шосето се търкаляха огромни тръни. Идваха отнякъде, минаваха пред фаровете на форда и отново се отправяха в неизвестна посока.

Чистият пустинен въздух не променяше възгледите му за вселената. На небосвода блестяха милиони звезди — красиви, но студени, примамливи, но недостижими. Хвърляха учудващо малко светлина върху алкалните равнини от двете страни на шосето. И въпреки величието си, не разкриваха нищо.

Рой Майро се събуди в хотелската си стая. Часовникът показваше четири и деветнайсет. Беше спал по-малко от пет часа, но се чувстваше бодър, затова запали лампата.

Отметна завивките, седна на ръба на леглото, присви очи, за да свикне със светлината и се усмихна на пластмасовата кутия, която стоеше до часовника. Кутията беше прозрачна и Рой виждаше очертанията на предмета вътре.

Той я взе, сложи я на коленете си и махна капака. Ръката на Джиневра. Рой се почувства благословен, че притежава такава красива вещ.

Но колко жалко, че пленителното й великолепие нямаше да трае дълго. След двайсет и четири часа, ако не и по-скоро, ръката видимо щеше да погрознее и хубостта й щеше да остане само спомен.

Цветът вече се бе променил. За щастие побеляването само подчертаваше изящните кости на дългите, елегантно оформени пръсти.

Рой с нежелание сложи капака на кутията и я остави на нощното шкафче.

После влезе в хола на двустайния хотелски апартамент. Портативният му компютър и клетъчният телефон вече бяха свързани и наредени на масата до големия прозорец.

Рой бързо установи контакт с „Мама“ и поиска резултатите от разследването, което я бе помолил да извърши вечерта, когато той и хората му установиха, че адресът на Спенсър Грант, фигуриращ в отдел „Моторни превозни средства“, е необитаемо нефтено поле.

Тогава беше страшно ядосан.

Но сега беше спокоен. Хладнокръвен. Владееше се.

Рой прочете доклада на „Мама“ и веднага разбра, че издирването на адреса на Спенсър Грант не е било лесно.

Докато бе служил в калифорнийските специални сили, отдел „Компютърни престъпления“, Спенсър бе научил много за националната информационна мрежа и за уязвимостта на хилядите компютърни системи, от които се състоеше. Явно се бе сдобил с наръчници с кодове и технически процедури и бе проникнал в компютърните системи на различните телефонни компании, кредитни агенции и правителствени служби. И сетне бе успял да вкара информацията в персоналния си компютър.

Спенсър бе напуснал полицията и бе заличил от публичните архиви всички данни за местонахождението си. Името му фигурираше само във файловете на военните, на отдел „Моторни превозни средства“, Социалната служба и полицията и всеки път посоченият адрес беше един от двата, които вече се бяха оказали фалшиви. Файлът на Националната данъчна служба съдържаше други мъже с неговото име, но никой не беше на неговите години, нямаше неговия социален номер, не живееше в Калифорния и не беше плащал данъци като служител на полицията в Лос Анджелис. Грант бе изчезнал и от файловете на данъчните власти в щата Калифорния.

Ако не друго, Спенсър явно не плащаше данъци. Рой мразеше неизправните платци. Те олицетворяваха социалната безотговорност.

Според „Мама“ в момента никоя компания за услуги не изпращаше сметки на Спенсър Грант. Въпреки това, където и да живееше, той се нуждаеше от електричество, вода, телефон, прибиране на боклука и вероятно от газ. Дори да бе заличил името си от списъците със сметките, за да не плаща, Спенсър Грант не можеше да изчезне от архивите им за услуги, без да го изключат от снабдяване. Но името му не фигурираше никъде.

„Мама“ изказа две предположения. Първо, Грант добросъвестно плаща всичко, но преправя файловете на компаниите и прехвърля сметките на фалшиво име, което си бе измислил. Единствената цел на тези действия беше да изчезне от публичните архиви и да не може да бъде открит, ако някоя правителствена или полицейска агенция пожелае да разговаря с него. Второ, Спенсър Грант е мошеник, заличава името си от файловете за сметките и не плаща нищо, докато ползва услугите под фалшиво име. И в двата случая той и адресът му бяха някъде във файловете на компаниите, под име, обозначаващо тайната му самоличност и можеше да бъде намерен, ако откриеха псевдонима му.

Рой се върна в спалнята, за да вземе кафявия плик, съдържащ компютърния портрет на Спенсър Грант. Този човек беше необикновено хитър противник. Рой искаше да гледа лицето му, докато чете информацията за него.

Той отново седна пред компютъра и започна да чете доклада.

„Мама“ не бе успяла да намери сметка на името Спенсър Грант в никоя банка, спестовна каса или кредитна институция. Грант или плащаше всичко в брой, или имаше сметки на друго име. Вероятно второто. В действията му се долавяше непогрешима параноя и явно не искаше да повери средствата си на никоя банка и при никакви обстоятелства.

Рой погледна компютърния портрет. Очите на Грант наистина изглеждаха странни. Трескави. В това нямаше съмнение. В очите му блестеше безумие.

Тъй като Грант можеше да е основал фирма, чрез която да плаща сметките и данъците си, „Мама“ бе претърсила и файловете на калифорнийския клон на Министерството на финансите, но и там нямаше нищо.

Във всяка банкова сметка трябваше да фигурира определен социалноосигурителен номер, затова „Мама“ бе потърсила спестовна или чекова сметка с номера на Грант, независимо от името, на което се депозираха парите. Безрезултатно.

Спенсър може би притежаваше къщата, в която живееше, затова „Мама“ бе проверила файловете за данък сгради, но отново не бе открила нищо. Ако имаше къща, Грант сигурно я бе записал на фалшиво име.

Ако беше учил в университет или лежал в болница, Грант може би не си спомняше, че е написал адреса си във формуляра за постъпване и не го бе заличил. Повечето учебни заведения и медицински институции се подчиняваха на федералните закони и архивите им бяха достъпни за безброй правителствени агенции. Като се имаше предвид броят на тези институции, дори в ограничен географски район, „Мама“ се нуждаеше от търпението на светец или на машина, каквато всъщност беше. Но въпреки всичките си усилия, компютърът не бе открил нищо.

Рой погледна портрета на Спенсър Грант. Започваше да мисли, че човекът е не само душевно разстроен, но нещо по-лошо — активен злосторник. А всеки, обсебен от подобна мания за анонимност, беше враг на народа.

Вцепенен, Рой отново насочи вниманието си към компютъра.

Когато предприемеше такова мащабно издирване, което на даден етап се оказваше безрезултатно, „Мама“ не се отказваше. Компютърът беше програмиран да използва резервните си логични вериги, за да рови в огромното хранилище от списъци за поръчки по пощата, натрупвани от агенцията, и да търси име, което не можеше да бъде намерено другаде. Списъците се попълваха от литературни и музикални клубове, списания, издателства, големи политически партии, каталози на компании, които продаваха по пощата всичко от еротично бельо до електронни джунджурии, групи по интереси като колекционери на стари автомобили и филателисти, и от безброй други източници.

И там „Мама“ намери някой си Спенсър Грант, различен от другите в архивите на отдел „Моторни превозни средства“.

Заинтригуван, Рой се наведе напред.

Преди около две години този Спенсър Грант бе купил кучешка играчка от каталог за поръчки по пощата, предназначен за собственици на домашни любимци. Кокал от необработена кожа. Адресът в списъка беше в Калифорния. Малибу.

„Мама“ се бе върнала във файловете на компаниите за услуги и бе научила, че на онзи адрес има снабдяване.

Сметките за електричество бяха на името Стюарт Пек.

Водата и събирането на боклука — на господин Хенри Холдън.

Газта — на Джеймс Гейбъл.

Телефонната компания предоставяше услуги на някой си Джон Хъмфри. Имаше и клетъчен телефон на името на Уилям Кларк на същия адрес.

Цифровият телефон беше на Уейн Грегъри.

Данък сгради се плащаше от Робърт Трейси.

„Мама“ бе намерила мъжа с белега.

Въпреки усилията му да се скрие зад изкусно изтъкан параван от разнообразни самоличности, макар че грижливо се бе постарал да заличи миналото си и да направи съществуването си трудно за доказване, досущ онова на чудовището от Лох Нес и почти бе успял да стане неуловим като призрак, Спенсър Грант се бе издал с един кокал от необработена кожа. Кучешка играчка. Грант изглеждаше свръхестествено интелигентен, но обикновеното човешко желание да достави радост на любимото си животно го бе провалило.

9.

Рой Майро наблюдаваше, скрит в сините сенки на евкалиптовата горичка и се наслаждаваше на лечебния, но приятен мирис на богатите на растителни мазнини листа.

Набързо събраният екип на специалните сили атакува бунгалото час преди зазоряване. Каньонът беше тих. Само листата на дърветата леко шумоляха, разлюлявани от крайбрежния бриз. Тишината беше нарушена от звук на счупване на стъкло, приглушено тупване на гранати с нервнопаралитичен газ и разбиването на предната и задната врата.

Къщата беше малка и първоначалният обиск продължи около минута. Насочил картечния пистолет „Узи“ и облечен в дебела кевларена жилетка, която вероятно би възпряла дори патрони с тефлоново покритие, Алфонс Джонсън се появи на задната веранда и направи знак на останалите, че в бунгалото няма никого.

Изумен, Рой излезе от горичката и тръгна към Джонсън.

— Заминал е.

— Как разбра? — попита Рой.

— Ела.

Двамата влязоха в спалнята, която беше оскъдно обзаведена, досущ монашеска килия. Грубо измазаните стени не бяха украсени с картини. Вместо завеси, на прозорците имаше бели пластмасови щори.

До леглото, пред единственото нощно шкафче, стоеше куфар.

— Сигурно е решил, че не му трябва — каза Джонсън.

Обикновената памучна покривка на леглото беше леко измачкана, сякаш Грант бе сложил там друг куфар, в който да прибере вещите си за пътуването.

Гардеробът беше отворен. На дървената пръчка висяха няколко ризи, джинси и панталони, но половината закачалки бяха празни.

Рой издърпа чекмеджетата. Вътре имаше малко дрехи — предимно чорапи и бельо. Колан. Два пуловера — зелен и син.

— Някакви следи от куче? — попита Рой.

Джонсън поклати глава.

— Не.

— Огледай другите стаи и двора — заповяда Рой и излезе от спалнята.

В хола стояха двама членове на специалния екип, мъже, с които Рой не бе работил дотогава. Бяха високи, мускулести момчета. В тясното затворено пространство защитното им облекло, бойните ботуши и насочените оръжия ги правеха по-едри, отколкото всъщност бяха. Нямаше кого да залавят, нито кого да застрелят и те се чувстваха неловко и несигурно, като борци, поканени на чай от осемдесетгодишните членове на дамски клуб по плетене.

Рой се готвеше да ги изпрати навън, когато видя, че един от мониторите на компютрите, наредени на бюрото, свети. На синия екран блестяха бели цифри.

— Кой го включи? — попита той.

Агентите озадачено се вторачиха в компютъра.

— Трябва да е бил включен, когато дойдохме — отговори единият.

— Не го ли забелязахте?

— Не.

— Грант сигурно е бързал — рече другият.

— Не беше включен, когато влязох — възрази Алфонс Джонсън, който се присъедини към тях. — Обзалагам се.

Рой се приближи до бюрото. В средата на екрана имаше едно и също число, което се повтаряше три пъти.

Изведнъж цифрата се смени, започвайки от първата и постепенно продължавайки надолу.

В същото време едно от електронните устройства на голямото бюро започна тихо да бръмчи. Само след няколко секунди спря и Рой не можа да разбере от кой уред се разнесе.

Цифрите отново се смениха.

И пак се чу приглушено бръмчене.

Макар да бе добре запознат със способностите и операциите на сложните компютри, Рой не бе виждал повечето от устройствата на бюрото. Някои изглеждаха собственоръчно направени. Тук-там проблясваха малки червени и зелени лампи, които показваха, че странните уреди са включени в мрежата. Множество преплетени кабели с различен диаметър свързваха познатите технически средства с устройствата, които бяха загадка за Рой.

Бръмчене.

Интуицията подсказа на Рой, че там става нещо важно. Но какво? Той не можеше да разбере и с нарастваща настойчивост разглеждаше апаратурата.

Цифрите отново се смениха.

И пак се разнесе бръмчене.

Ако цифрите се променяха в обратен ред, Рой би помислил, че наблюдава броене преди експлозия. Разбира се, нямаше закон, според който бомбата да се взриви, щом броенето стигне до нула. Това можеше да стане на сто. Или на петдесет. А вероятно и на четирийсет.

Бръмчене.

Не, не беше бомба. В това нямаше логика. Защо Грант би искал да взриви собствения си дом?

Отговорът беше лесен. Защото беше луд. Параноик. Рой си спомни очите му — трескави и изпълнени с безумие.

Бръмчене.

Рой се вторачи в кабелите с надеждата да научи нещо от начина, по който бяха свързани с устройствата.

По лявото му слепоочие запълзя муха. Той нетърпеливо махна с ръка, за да я прогони. Не, не беше муха, а капка пот.

— Какво има? — попита Алфонс Джонсън — ненормално висок и въоръжен до зъби, сякаш беше баскетболист от далечно бъдеще, където играта се бе изродила в битка на живот и смърт.

На екрана светна „40“. Рой престана да проследява кабелите, застана неподвижно, заслуша се в тихото бръмчене и изпита облекчение, че бунгалото не се взриви.

Но щом не беше бомба, какво беше тогава?

За да проумее какво става, той трябваше да разсъждава като Грант. Да се опита да си представи света през очите на един социопат, страдащ от параноя. Не беше лесно.

Но макар и психопат, Грант беше хитър. След като едва не го заловиха по време на нападението на едноетажната къща в Санта Моника в сряда през нощта, той се бе сетил, че вероятно са го снимали и са започнали усилено да го издирват. В края на краищата Грант е бил ченге и познаваше установената практика. Макар че през последната година бе предприел мерки постепенно да изчезне от публичните регистри, той още не се беше превърнал в невидим и съзнаваше, че рано или късно ще намерят бунгалото му.

— Какво има? — повтори Джонсън.

Грант явно бе очаквал, че те ще нахлуят в дома му по същия начин като в едноетажната къща в Санта Моника. Цял екип на специалните сили. Да претърсят навсякъде.

Устата на Рой пресъхна. Сърцето му заби като обезумяло.

— Провери рамката на вратата. Сигурно сме задействали алармена система.

— Алармена система? В тази порутена барака? — недоверчиво попита Джонсън.

— Направи го — заповяда Рой.

Джонсън забърза към вратата.

Рой трескаво проследи извивките и възлите на кабелите. Работещият компютър беше най-мощният в колекцията на Грант. Беше свързан с много неща, включително с необозначена зелена кутия, която на свой ред беше включена в модем, закачен за телефон с шест линии.

Рой изведнъж осъзна, че една от червените лампи всъщност е индикатор, който показва, че първата линия на телефона работи.

Той вдигна слушалката и се заслуша. По линията се предаваше информация под формата на водопад от електронни звуци — високоскоростен език на странна музика без мелодия и ритъм.

— На рамката на вратата има магнитен контакт! — извика Джонсън.

— Виждаш ли жици? — попита Рой и остави на вилката телефонната слушалка.

— Да. И са били свързани наскоро. Съвсем нови са.

— Проследи накъде водят — нареди Рой и пак погледна компютъра.

Броенето бе стигнало до четирийсет и пет.

Рой отново се приближи до зелената кутия, свързваща компютъра и модема, грабна сивия кабел, водещ към нещо, чието предназначение още не бе установил, и го проследи. Сивият кабел изчезваше зад висока библиотека.

Джонсън също проследи жицата на алармената система и стигна до другата страна на библиотеката.

Рой дръпна сивия кабел, а Джонсън — жицата на алармената система.

Рой отмести поглед от кабела, в който бе приковано вниманието му. Пред него, малко по-високо от нивото на очите, между дебелите исторически томове, имаше обектив с диаметър два сантиметра и половина. Той махна книгите от лавицата и видя малка видеокамера.

— Какво е това, по дяволите? — попита Джонсън.

Цифрата на екрана беше четирийсет и осем.

— Задействал си видеокамера, когато си прекъснал магнитния контакт на вратата — обясни Рой, пусна кабела и взе още една книга от лавицата.

— Ами, ще унищожим видеолентата и никой няма да разбере, че сме били тук — рече Джонсън.

Рой отвори книгата и откъсна ъгълче от страницата.

— Не е толкова лесно. Когато си включил камерата, ти си задействал и компютъра, и цялата система, и си я програмирал да предава към външен телефонен пост.

— Каква система?

— Видеокамерата подава сигнал на онази правоъгълна зелена кутия на бюрото.

— Така ли? И какво става?

Рой събра слюнка и се изплю върху парчето хартия, после го залепи на обектива.

— Не съм сигурен какво точно става, но по някакъв начин кутията обработва видеообраза, преобразува го от визуален в някаква друга форма на информация и го предава на компютъра.

Рой се приближи до екрана. Вече не беше толкова напрегнат, колкото когато намери камерата, защото сега знаеше какво става. Не беше доволен, но поне нещата се изясниха.

Втората и третата цифра се промениха в петдесет и едно.

Чу се бръмчене.

— На всеки четири-пет секунди компютърът замразява на екрана информацията от видеолентата и я изпраща обратно в зелената кутия. И тогава първата цифра се променя.

На екрана се изписа:

— Зелената кутия — продължи Рой — предава информация от екрана и тогава се променя втората цифра.

— Модемът преобразува информацията в звуков код, изпраща го на телефона и тогава се променя третата цифра.

— А в другия край на телефонната линия се извършва обратният процес. Закодираната информация отново се превръща в образ.

— Образ? — попита Джонсън. — На нас?

— Грант току-що получи петдесет и втората снимка, откакто влязохме в бунгалото.

— По дяволите.

— Петдесет бяха хубави и ясни, после аз блокирах обектива на камерата.

— Но къде ги приема?

— Ще трябва да проследим телефонната връзка, която компютърът осъществи, когато ти разби вратата — отговори Рой и посочи червения индикатор на телефонната линия. — Грант не е искал да се срещнем, а само да знае как изглеждаме.

— И сега разглежда разпечатки с лицата ни?

— Вероятно още не. Другият край може също да е автоматизиран като този. Но Грант трябва да спре някъде, за да провери дали нещо е било предадено. А дотогава, с малко повече късмет, ние ще намерим телефона, до който е било отправено обаждането и ще го чакаме там.

Другите трима мъже се бяха дръпнали назад от компютрите и ги гледаха подозрително.

— Кой е този човек?

— Нищо особено — отговори Рой. — Само болен и изпълнен с омраза тип.

— Защо не издърпа щепсела, веднага щом разбра, че ни снима? — попита Джонсън.

— Той вече ни беше заснел, затова нямаше значение. Пък и може би ще настроим системата така, че твърдият диск да се изтрие, ако издърпаме щепсела. Тогава няма да знаем какви програми и информация са записани в компютъра. Докато системата е непокътната, може да добием ясна представа какво е правил тук. Вероятно ще възстановим действията му през последните няколко дни, седмици и дори месеци. Би трябвало да попаднем на някакви следи и дори да намерим жената чрез него.

Бръмчене.

Екранът проблесна и Рой изтръпна. Колоната от цифри изчезна и на мястото й се появиха две думи:

Телефонната линия прекъсна. Червеният индикатор угасна.

— Няма проблем — каза Рой. — Пак може да проследим обаждането чрез автоматичните записи на телефонната компания.

Екранът отново примига.

— Какво става? — попита Джонсън.

Появиха се две други думи:

— Негодник! Копеле! Мръсен, белязан тъпанар! — възкликна Рой.

Алфонс Джонсън направи крачка назад, очевидно стъписан от гневния изблик на човека, който винаги беше добродушен и уравновесен.

Рой издърпа стол и седна пред бюрото. Сложи пръсти на клавиатурата и думите „МОЗЪЧНА СМЪРТ“ изчезнаха от екрана.

Остана само синият фон.

Рой изруга и се опита да повика някое от основните менюта.

Синева.

Пръстите му стрелкаха насам-натам по клавишите.

Екранът не се променяше.

Дисковото устройство не реагираше. Дори оперативната система, която сигурно беше още непокътната, не функционираше.

Грант бе почистил следите след себе си, а после се бе подиграл със съобщението „МОЗЪЧНА СМЪРТ“.

Рой започна да диша бавно и дълбоко. Вдишваше изпаренията с цвят на праскова на спокойствието и издишваше жлъчнозелената мъгла на напрежението. Ела, добро, махни се, зло.

Спенсър и Роки пристигнаха в Лас Вегас около полунощ. Примигващите, движещи се вълнообразно и въртящи се неонови светлини на извисяващите се небостъргачи превръщаха нощта почти в ярък, слънчев ден. Дори в този късен час по булевард Саут в центъра на Лас Вегас имаше задръстване. Улиците гъмжаха от хора. Лицата им бяха странни и демонични на фантасмагоричните неонови отражения. Хората се стичаха на тълпи от казино в казино и обратно, досущ насекоми, търсещи нещо, известно само на тях.

Оживлението обезпокои Роки. Макар че наблюдаваше какофонията от форда, чиито прозорци бяха затворени, кучето започна да трепери, сетне да скимти и тревожно да върти глава наляво и надясно, сякаш беше убедено, че предстои ожесточена атака, но не може да определи от коя посока да очаква опасност. Вероятно имаше шесто чувство и изпитваше трескавата страст на най-заклетите играчи, хищническата алчност на измамниците и проститутките и отчаянието на губещите.

Измъкнаха се от бъркотията и отседнаха в мотел на Мериленд Паркуей, на две пресечки от центъра. Наоколо нямаше казина и барове и беше тихо.

Капнал от умора, Спенсър установи, че лесно ще заспи, макар леглото да бе твърде меко. Той сънува червена врата, която многократно отвори — десет, двайсет, сто пъти. Понякога отвъд намираше само мрак, ухаещ на кръв. Сърцето му биеше като обезумяло. Друг път съзираше Валери Кийн, но когато протегнеше ръце към нея, тя се отдалечаваше и вратата се затваряше с трясък.

В петък сутринта Спенсър се избръсна и изкъпа. Напълни една купа с кучешка храна и друга с вода, сложи ги на пода до леглото и се приближи до вратата.

— В мотела има кафене. Ще отида да закуся и щом се върна, ще тръгнем.

Роки не искаше да остава сам и умолително изскимтя.

— Тук си в безопасност — рече Спенсър и предпазливо отвори вратата, очаквайки кучето да се втурне навън.

Но вместо да избере свободата, Роки седна, сви се на кълбо и наведе глава.

Спенсър излезе и се обърна.

Кучето не бе помръднало. Трепереше.

Спенсър въздъхна, отново влезе в стаята и затвори вратата.

— Добре. Закуси, после ще дойдеш с мен.

Роки го погледна изпод рунтавите си вежди. Стана, приближи се до купата с храната, погледна господаря си и сетне вратата.

— Няма да ходя никъде — увери го Спенсър.

Вместо да изгълта храната, както обикновено, Роки яде бавно, изтънчено и със скорост, която не бе характерна за кучета. Сякаш мислеше, че това е последното му ядене и се наслаждаваше на вкуса на всяка хапка.

Роки се нахрани и Спенсър изми двете чинии, избърса ги и натовари багажа във форда.

През февруари в Лас Вегас можеше да е топло като през летен ден, но понякога в пустинята вилнееше и зима, която имаше остри зъби, когато решеше да хапе. В онова февруарско утро небето беше сиво, а температурата — плюс пет градуса. От планините на запад духаше студен вятър.

Спенсър и Роки посетиха подходящо уединено кътче в обраслото с храсти празно пространство зад мотела. Спенсър застана с гръб, докато кучето задоволяваше естествените си нужди.

Двамата се качиха във форда и Спенсър подкара от южното към северното крило на мотела, където беше кафенето.

Той влезе в ресторанта и избра сепаре до прозорците. Фордът беше на двайсетина крачки. Роки стоеше на предната седалка и гледаше господаря си през стъклото.

Спенсър си поръча яйца, домашни сладки, препечена филия и кафе. Докато се хранеше, той често поглеждаше към колата и винаги срещаше погледа на Роки. Спенсър му махна няколко пъти.

Кучето хареса това и размаха опашка. Сложи лапи на таблото, притисна нос до предното стъкло и се ухили.

— Какво са правили с теб, приятелю? Какво са ти сторили, че си станал такъв? — попита на глас Спенсър, докато гледаше кучето, което го обожаваше.

Рой Майро остави Алфонс Джонсън и другите да претърсят всеки сантиметър на бунгалото в Малибу и потегли към Лос Анджелис. Ако им провървеше, щяха да намерят нещо във вещите на Грант, което да хвърли светлина върху психиката му, да разкрие неизвестен аспект от миналото му или да ги насочи към местонахождението му.

Агентите в управлението в центъра сигурно вече проникваха в системата на телефонната компания, за да проследят обаждането от компютъра на Грант. Но Грант вероятно бе заличил следите си. Щяха да извадят късмет, ако дори утре по това време откриеха на кой номер и къде той бе получил онези петдесет снимки от видеокамерата.

Докато караше по Коуст Хайуей към Лос Анджелис, Рой нагласи клетъчния си телефон на високоговорител и се обади на Клек в Ориндж Каунти.

Хубавият, плътен глас на Джон Клек прозвуча спокойно.

— Започвам да мразя онази коварна кучка — каза той, говорейки за жената, която се казваше Валери Кийн, когато в сряда бе изоставила колата си на летище „Джон Уейн“ и бе приела друга самоличност.

Докато слушаше, Рой се помъчи да си представи слабия, върлинест млад агент с лице на стресната пъстърва. Съдейки по звучния му, басов глас беше по-лесно да помисли Клек за висок, широкоплещест чернокож рок певец.

Всеки доклад, който Клек съобщаваше, звучеше като изключително важен — дори когато нямаше какво да докладва. Като сега. Клек и екипът му още нямаха представа къде е отишла жената.

— Разширяваме издирването и проверяваме агенциите за коли под наем в цялата страна — напевно каза Клек. — И докладите за откраднатите коли — всякакви, отмъкнати в сряда — и ги включваме в нашия списък за неотложно издирване.

— Досега тя не е откраднала кола.

— Затова може да го направи този път — за да ни обърка. Притеснявам се, че е тръгнала на автостоп. Ако го е сторила, няма да можем да я проследим.

— Ако е тръгнала на автостоп, тогава няма какво да се тревожим за нея. Пътищата са пълни с откачалки. Ще я изнасилят, убият, обезглавят, изкормят и разчленят.

— Това ме устройва — рече Клек. — Стига да получа парче от тялото за идентифициране.

След разговора с Клек Рой остана убеден, че денят няма да донесе нищо, освен лоши вести.

Негативното мислене обикновено не беше в неговия стил. Той ненавиждаше песимистите. Ако твърде много от тях излъчваха негативните си мисли едновременно, те биха деформирали структурата на реалността и това щеше да доведе до земетресения, торнадо, железопътни и самолетни катастрофи, киселинни дъждове, злокачествени образувания, срив в микровълновите комуникации и опасна грубост в населението. Но въпреки това Рой не можеше да се отърси от лошото настроение.

Търсейки начин да прогони неприятните мисли, той извади от пластмасовата кутия ръката на Джиневра и я сложи на седалката до себе си.

Пет изящни пръста. Съвършени, естествени, нелакирани нокти, всеки със симетрична лунула с формата на полумесец. И четиринайсетте най-красиви фаланги, които бе виждал. Никоя не беше дори милиметър по-голяма или по-малка от идеалната дължина. Сводестата част на ръката беше безупречно оформена. Кожата беше бледа и гладка като разтопен восък.

Рой караше на изток, към центъра на града, и от време на време поглеждаше съкровището на Джиневра и с всеки потаен поглед настроението му се повишаваше. Когато стигна до Паркър Сентър, административната централа на полицията в Лос Анджелис, той беше изпълнен с енергия и жизнерадост.

Рой спря на светофара и сложи ръката в кутията, сетне пъхна мощехранителницата и скъпоценното й съдържание под седалката.

Спря пред Паркър Сентър, качи се в асансьора и, използвайки картата си на агент на ФБР, отиде на петия етаж. Имаше среща с капитан Харис Деското, който беше в кабинета си и чакаше.

Рой му се беше обадил от Малибу и бе разговарял с него, затова не се изненада, че капитанът е чернокож. Деското имаше хубава, лъскава черна кожа и говореше с лека островитянска напевност, която придаваше музикален ритъм на речта му. Издокаран в морскосин панталон, тиранти на райета, бяла риза, синя вратовръзка на диагонални червени ивици, Деското имаше самоувереността, достойнството и сериозния вид на съдия от Върховния съд, макар че ръкавите му бяха навити, а сакото — окачено на облегалката на стола.

Харис Деското стисна ръката на Рой, посочи единствения стол за посетители и каза:

— Моля, седнете.

Малкият кабинет не съответстваше на размерите на обитателя си. Беше непроветрен. Оскъдно осветен. Неугледно обзаведен.

Рой изпита съжаление към Деското. Никой правителствен служител, независимо от ранга, не биваше да работи в такъв тесен кабинет. Държавната служба беше призвание и според Рой към онези, които бяха готови да й се посветят, трябваше да се проявява уважение, благодарност и щедрост.

Деското седна на стола зад бюрото и рече:

— ФБР потвърди самоличността ви, но не пожелаха да кажат по какъв случай работите.

— Въпрос на националната сигурност — увери го Рой.

Всяко запитване, отнасящо се до Рой, което бе отправено към ФБР, стигаше до Касандра Солинко, ценен административен помощник на директора. Тя потвърждаваше лъжата (макар и никога писмено), че Рой е агент на Бюрото, но не обсъждаше разследването му, защото нямаше представа с какво се занимава той.

Деското се намръщи.

— Въпрос на националната сигурност. Това е много неясно.

Ако Рой си навлечеше неприятности — такива, че да предизвика разследване на Конгреса и медиен интерес — Касандра Солинко щеше да отрече някога да е потвърждавала, че той е агент на ФБР. Ако не й повярваха и тя получеше призовка да се яви в съда и да даде показания за Рой и за безименната му агенция, съществуваше изумително висока статистическа вероятност Касандра Солинко да получи фатална мозъчна емболия, масивен сърдечен инфаркт или да се блъсне с висока скорост в подпората на някой мост. Тя знаеше какви са последиците от евентуален опит да сътрудничи на властите.

— Съжалявам, капитан Деското, но не мога да бъда по-конкретен.

Ако Рой сам оплескаше нещо, последиците за него щяха да бъдат подобни. Понякога държавната служба можеше да бъде кариера, изпълнена с напрежение. И според Рой това беше една от причините удобните кабинети, щедрият пакет от привилегии и буквално неограничените пълномощия да са напълно оправдани.

Но на Деското не му харесваше да бъде държан в неведение. Той замени намръщването с усмивка и с островитянска лекота и спокойствие каза:

— Трудно е да окажа съдействие, без да знам цялата картина.

Беше лесно да се поддадеш на чара на Деското, да сбъркаш умишлените му, но плавни движения с леността на тропическия характер, да бъдеш заблуден от музикалния му глас и да повярваш, че той е повърхностен човек.

Но Рой видя истината в очите му — огромни, черни като мастило, прями и проницателни. Очите на капитана разкриваха интелигентност, търпение и неумолимо любопитство, типично за онези хора, които представляваха най-голямата заплаха за човек с професията на Рой.

Той се усмихна колкото е възможно по-мило, убеден, че видът му достойно съперничи на карибското обаяние на Деското и рече:

— Всъщност не ми е необходимо съдействие, а малко информация.

— С удоволствие ще ви я дам, ако мога.

Волтажът на усмивките им временно реши проблема с оскъдното осветление в малкия кабинет.

— Преди да ви повишат в централната администрация — започна Рой, — предполагам, че сте били капитан в полицията.

— Да. Командир на полицията в Западен Лос Анджелис.

— Спомняте ли си един млад полицай, който е служил по-малко от година под ваше командване, Спенсър Грант?

Очите на Деското леко се разшириха.

— Да, разбира се. Спомням си го съвсем ясно.

— Беше ли добро ченге?

— Най-добрият — без да се колебае, отговори Деското. — Беше завършил полицейската академия и криминалистика и бе служил в специалните военни сили. Спенс притежаваше необходимото.

— Компетентен човек, така ли?

— „Компетентен“ едва ли е точната дума.

— И интелигентен?

— Изключително.

— Двамата крадци на коли, които е застрелял… Бил ли е в правото си да го стори?

— Да, по дяволите. Напълно. Единият извършител беше издирван за убийство, а другият имаше три заповеди за арест за углавни престъпления. И двамата да стреляли по него. Спенс не е имал избор. Вътрешното разследване мигновено го оневини.

— Но въпреки това той не се е върнал на улицата.

— Не искаше повече да носи оръжие.

— Бил е военен рейнджър.

Деското кимна.

— Участвал е в няколко акции. В Централна Америка и в Средния Изток. И преди му се е налагало да убива и накрая е бил принуден да признае пред себе си, че не може да направи кариера в специалните сили.

— Заради чувствата, които изпитва, след като убива?

— Не. По-скоро заради… Според мен, защото не е убеден, че убиването е оправдано, каквото и да казват политиците. Но това са само мои догадки. Не знам какво всъщност мисли той.

— Разбираемо е, когато човек има проблем да използва оръжие срещу друго човешко същество. Но същият този човек е сменил армията с полицията. Това ме озадачава.

— Мислел е, че като стане ченге, ще има повече контрол, когато се налага да използва смъртоносна сила. Пък и това е била мечтата му. Мечтите умират трудно.

— Мечтата му е била да стане ченге?

— Е, не задължително ченге. Само да бъде добрият тип в униформа, да рискува живота си, за да помага на хората, да ги спасява и да крепи законността.

— Млад алтруист — иронично отбеляза Рой.

— Тук имаме неколцина такива. Всъщност са повече. Е, поне в началото. — Деското се вторачи в черните си като въглен ръце, скръстени върху зеления плот на бюрото му. — В случая със Спенс висшите идеали са го завели в армията, сетне в полицията… Но има и още нещо. Някак… помагайки на хората като ченге, Спенс се опитваше да разбере себе си и да постигне душевен покой.

— Имал е психични проблеми?

— Не и такива, които да му пречат да бъде добро ченге.

— Нима? Тогава какво се е опитвал да разбере за себе си?

— Не знам. Мисля, че е нещо, свързано с миналото. Носи го като тежко бреме в душата си.

— Свързано ли е с белега му?

— Предполагам.

Деското вдигна глава и го погледна. Огромните му черни очи бяха изпълнени със състрадание. Изключителни, силно изразителни очи. Рой можеше да пожелае да ги притежава, ако принадлежаха на жена.

— Как е получил белега?

— Каза, че е следствие на инцидент, когато бил малък. Мисля, че автомобилна злополука. Спенс не искаше да говори за това.

— Имаше ли близки приятели в полицията?

— Не близки. Спенсър беше симпатичен, но затворен.

— Самотник — отбеляза Рой, кимайки с разбиране.

— Не. Не така, както вие го разбирате. Никога не би изпаднал в такова състояние, че да застреля всеки, който се изпречи пред очите му. Хората го обичаха и той ги обичаше. Само че беше… сдържан.

— След престрелката Грант е поискал работа на бюро. По-точно, да го прехвърлят в отдел „Компютърни престъпления“ на специалните сили.

— Не, те го поискаха. Повечето хора биха се изненадали, но вие сигурно знаете, че имаме полицаи, завършили право, психология и криминалистика като Спенс. Мнозина получават образование, не защото искат да сменят професията си или да направят административна кариера. Желанието им е да бъдат на улицата. Обичат работата си и смятат, че образованието ще им помогне да я вършат по-добре. Искат да бъдат ченгета, всеотдайни са и…

— Това е достойно за възхищение. Макар че някои може да ги помислят за закоравели реакционери, които не могат да се откажат от властта да бъдат ченгета.

Деското примига.

— Е, както и да е. Ако някой от тях не иска повече да работи на улицата, отделът не го оставя да се превърне в книжен червей, а се възползва от знанията му. Администрацията, отделите „Вътрешни разследвания“, „Разузнаване“, „Организирана престъпност“ и повечето детективски отдели — всички искаха Спенс. И той избра отдел „Компютърни престъпления“.

— Вероятно по някакъв начин е привлякъл интереса им.

— Не беше необходимо да го привлича. Казах ви, че те го поискаха.

— Преди да отиде в специалните сили, Грант беше ли луд по компютрите?

— Луд? — Деското вече не беше в състояние да прикрива раздразнението си. — Спенс знаеше да работи с компютри, но не беше обсебен от тях. Той не беше луд по нищо. Беше стабилен и надежден.

— С изключение на факта, че се е опитвал да разбере себе си.

— Не е ли така с всички нас? — попита капитанът, после стана, обърна се с гръб към Рой и погледна през малкия прозорец до бюрото си.

Щорите бяха прашни. Деското се вторачи в забуления в смог град.

Рой търпеливо зачака. Най-добре беше да остави Деското да се успокои. Горкият. Беше го заслужил. Кабинетът му беше ужасно малък. Дори нямаше лична баня.

Капитанът отново се обърна към Рой и каза:

— Не знам какво мислите, че е направил Спенс. И няма смисъл да питам…

— Националната сигурност — самодоволно потвърди Рой.

— Но трябва да ви кажа, че грешите. Спенс не е от хората, които стават лоши.

— Какво ви кара да сте толкова сигурен?

— Защото той агонизира.

— Нима? Защо?

— За това кое е правилно и кое не. За онова, което прави. За решенията, които взима. Дълбоко в себе си Спенс агонизира.

— Не е ли така с всички нас? — каза Рой и стана.

— Не. Повечето хора мислят, че всичко е относително, дори моралът.

Рой не смяташе, че Деското е в настроение да стисне ръката му, затова само рече:

— Е, благодаря ви, че ми отделихте време, капитане.

— Каквото и престъпление да е извършил, човекът, когото търсите, е абсолютно убеден в правотата си.

— Ще запомня това.

— А няма по-опасен човек от онзи, който е убеден в моралното си превъзходство — подчерта Деското.

— Съгласен съм — каза Рой и отвори вратата.

— Но хората като Спенс не са врагове, а всъщност единствената причина цялата проклета цивилизация още да не е рухнала върху главите ни.

— Приятен ден — рече Рой и излезе в коридора.

— На която и страна да застане Спенс — тихо, но с непогрешима враждебност добави Деското, — обзалагам се, че това ще е правилната страна.

Рой затвори вратата на кабинета. Когато стигна до асансьора, той вече бе решил, че ще заповяда да убият Харис Деското. Може би щеше да го направи лично, след като видеше сметката на Спенсър Грант.

Качи се в колата и потегли. Постепенно се успокои. Съкровището на Джиневра беше до него и излъчваше успокояващото си въздействие. Рой възвърна хладнокръвието си и реши, че бързата екзекуция не е подходяща реакция за обидните намеци на Деското. Рой имаше властта да раздава по-тежки наказания от смъртта.

Трите крила на двуетажната жилищна сграда се издигаха около скромен плувен басейн със скромни размери. Студеният вятър диплеше водата на малки вълни, които се плискаха по сините плочки и докато прекосяваше двора, Спенсър долови мирис на хлор.

Тъмносивото, облачно небе изглеждаше по-ниско, отколкото сутринта и приличаше на покров от пепел, утаяваща се към земята. Пищните корони на разлюлените от вятъра палми заплашително шумоляха, предупреждавайки за приближаваща се буря.

Припкайки до Спенсър, Роки кихна няколко пъти от миризмата на хлора, но не се уплаши от шума на палмите. Още не беше виждал дърво, което да го уплаши. Това обаче не означаваше, че такова дърво не съществува. Изпаднеше ли в някое от по-странните си настроения — когато изпитваше силна нервна възбуда и виждаше злото в действие във всяка сянка, или просто обстоятелствата не му харесваха, кучето се ужасяваше и от суха вейка.

Според информацията, подадена, за да получи работа като крупие в казино, Валери Кийн — или Хана Мей Рейни, както се бе нарекла тогава — бе живяла в този жилищен блок. Апартамент 2-Д.

Апартаментите на втория етаж бяха обърнати към тераса, която гледаше към вътрешния двор. Докато Спенсър и Роки се качваха по бетонните стълби, вятърът блъскаше някакво разхлабено арматурно желязо в осеяните с ръждиви петна перила.

Спенсър взе Роки със себе си, защото кучето беше умно и умееше да разчупва леда. Хората вярваха на човек, спечелил доверието на куче и по-лесно се решаваха да разговарят с непознат, до когото стоеше куче — макар непознатият да имаше мрачен вид и белег от ухото до брадичката. Такава беше силата на кучешкото обаяние.

Бившият апартамент на Хана-Валери се намираше в средата на U-образната постройка в дъното на вътрешния двор. Големият прозорец вдясно от вратата беше закрит със завеса, а през прозорчето вляво се виждаше кухня. Името над звънеца беше Трейвън.

Спенсър позвъни и зачака.

Най-голямата му надежда беше, че Валери е имала съквартирантка, която още живее там и ще му помогне да проследи миналото й в Невада, така както Роузи го бе насочила към Лас Вегас.

Той отново натисна звънеца.

Колкото и да беше странно, че се опитва да я намери, като търси откъде е дошла, вместо къде е отишла, Спенсър нямаше по-добър избор. Нямаше начин да разбере накъде се е отправила, след като бе напуснала Санта Моника. Освен това, връщайки се назад в миналото й, имаше по-малка вероятност да се сблъска с федералните агенти или които и да бяха преследвачите й.

Спенсър потропа на вратата.

Вратата на съседния апартамент 2-Е се отвори и отвътре надникна сивокоса жена на седемдесет и няколко години.

— Мога ли да ви помогна?

— Търся госпожица Трейвън.

— О, тя е на работа в „Цезар“. Няма да се върне скоро.

Жената излезе. Беше ниска и пълна и имаше миловидно лице. Носеше груби ортопедични обувки, дебели като кожа на динозавър ластични чорапи, жълто-сив пеньоар и тревистозелена вълнена жилетка.

— Ами, всъщност търся… — започна Спенсър.

Роки, който се криеше зад него, рискува и подаде глава до краката на господаря си, за да види жената. Старицата изписка от удоволствие, когато го забеляза. Макар че едва креташе, тя се втурна към него с темперамента на дете, което не знае значението на думата „артрит“. Започна да бръщолеви като бебе и се приближи със скорост, която стресна Спенсър и уплаши Роки. Кучето изджавка, а жената се наведе, издавайки радостни възклицания. Роки опита да се изкатери по десния крак на Спенсър, сякаш искаше да се скрие в якето му, после се отпусна на пода на терасата, сви се ужасен на кълбо, кръстоса лапи пред очите си и се подготви за неизбежността на насилствената смърт.

— Сладурче, миличкото ми, красавецо — нареждаше старицата.

Левият крак на Бозли Донър се изплъзна от подпората на електрическата му инвалидна количка и се провлече по пътеката. Донър се засмя, спря количката, вдигна с две ръце безчувствения си крак и го тръшна там, където му беше мястото.

Снабдено с мощен акумулатор и мотор от количка за голф, транспортното средство на Донър можеше да вдига значително по-висока скорост от обикновените инвалидни колички. Рой Майро го настигна. Беше се задъхал.

— Казах ви, че това сладурче може да върви — рече Донър.

— Да, виждам. Забележително — каза Рой.

Двамата се намираха в задния двор на имението с площ шестнайсет декара на Донър в Бел Еър, където имаше широка пътека от керемиденочервен бетон, която да позволява на недъгавия собственик да стига до всеки ъгъл на изкусно декорираното си владение. Пътеката неколкократно се издигаше и спускаше надолу, минаваше през тунел в единия край на вътрешния двор и се виеше змиевидно между финикови палми, огромни лаврови дървета и мирти с дебела набраздена кора. Донър явно бе проектирал пътеката така, че да прилича на влакче на ужасите.

— Знаете ли, че това е незаконно? — попита Донър.

— Незаконно?

— Нямаш право да видоизменяш инвалидна количка.

— Да, разбирам защо е така.

— Нима? — учуди се Донър. — Аз пък не разбирам. Инвалидната количка си е моя.

— Както препускате по тази пътека, ще осакатите и ръцете си.

Донър се ухили и сви рамене.

— Тогава ще компютъризирам инвалидната количка така, че да изпълнява устни команди.

Бозли Донър беше на трийсет и две и от осем години не можеше да си служи с краката си. Това се случи, когато бе ударен в гърба от шрапнел по време на акция в Средния Изток, в която участваше като американски военен рейнджър. Той беше нисък и набит и имаше тъмен слънчев загар, късо подстригана руса коса и синьо-сиви очи — по-весели и от тези на Рой. Дори да беше потиснат от недъга си, Донър или отдавна бе преодолял депресията, или умело я прикриваше.

Рой не го хареса заради екстравагантния му начин на живот, обезпокоително високия дух, неописуемо безвкусната хавайска риза и поради други, не съвсем ясни причини.

— Но дали това безразсъдство не е социално безотговорно?

Донър се намръщи смутено, после лицето му засия.

— А, искате да кажете, че може да съм в тежест на обществото. По дяволите, и без това не бих се възползвал от безплатното медицинско обслужване, осигурено от правителството. Ще ме изпратят в гроба за шест секунди. Огледайте се, господин Майро. Мога да платя каквото е необходимо. Елате, искам да ви покажа храма.

Бързо увеличавайки скоростта, Донър се стрелна пред Рой. Инвалидната количка профуча надолу през сенките на палмите и петната златисточервена слънчева светлина.

Опитвайки се да потисне безпокойството си, Рой го последва.

След като се уволни от армията, Донър се отдаде на дългогодишния си талант да рисува измислени герои за анимационни филми и успя да си намери работа в компания за поздравителни картички. В свободното си време той създаде поредица от комикси и първият вестникарски синдикат, който я видя, му предложи договор. След две години Донър стана най-търсеният художник на комикси в страната и сега, благодарение на онези популярни и обичани рисувани герои — които Рой смяташе за идиотски — Бозли Донър притежаваше цяла индустрия — най-продаваните книги, телевизионни предавания, поздравителни картички, реклами, плочи и куп други неща.

Пътеката се спускаше до края на дългия склон и водеше към градински храм, построен в класически стил. От варовиковия под се издигаха пет колони, които крепяха тежък корниз и купол. Постройката беше обградена с английски иглики, отрупани с яркожълти, червени, розови и тъмночервени цветове.

Донър бе спрял инвалидната количка в средата на храма и чакаше Рой. В тази обстановка Бозли Донър би трябвало да изглежда загадъчно, но яката му набита фигура, широко лице, късо подстриганата коса и шарената хавайска риза му придаваха вид по-скоро на някой от рисуваните му герои.

Рой влезе в храма и рече:

— Разказвахте ми за Спенсър Грант.

— Така ли? — иронично попита Донър.

Всъщност през последните двайсет минути, докато показваше на Рой имението си, Донър му разказа много неща за Грант, с когото бе служил при военните рейнджъри. Но в същото време не спомена нищо, което да разкрие душевността на Грант, нито важни подробности от живота му, преди да постъпи в армията.

— Харесвах Холивуд — рече Донър. — Той беше най-тихият човек, когото познавам. Най-учтивият, най-умният и най-скромният. И много забавен, когато беше в настроение. Но и много затворен. Всъщност никой не го познаваше добре.

— Холивуд? — учуди се Рой.

— Така му викахме, когато искахме да се пошегуваме с него. Той обожаваше старите филми. Дори беше обсебен от тях.

— Какви по-точно филми?

— Полицейските и драмите със старомодни герои. Казваше, че напоследък филмите са забравили какво е геройство.

— В смисъл?

— Героите трябвало да имат по-добро чувство кое е правилно и кое не. Харесваше „На север от северозапад“, „Прословут“ и „Да убиеш присмехулник“, защото героите имали непоклатими принципи и морал. Използвали повече ума си, отколкото оръжията.

— А в сегашните филми две ченгета приятели разрушават и застрелват половин град, за да хванат лошия тип…

— Говорят само мръсотии…

— Скачат в леглото с жени, с които са се запознали едва преди два часа…

— И самодоволно се разхождат голи до кръста, за да показват мускули.

Рой кимна.

— Да, Грант е имал право.

— Любимите му холивудски звезди бяха Кари Грант и Спенсър Трейси.

Рой се изненада, че мнението му за съвременните филми съвпада с това на мъжа с белега. С безпокойство установи, че е съгласен по всеки въпрос с опасен социопат като Грант.

— Е, не беше смешно, че Спенсър Трейси и Кари Грант трябва да са били любимите кинозвезди и на майка му — продължи Бозли Донър. — Инак нямаше да го кръсти на тях. Но човек като Холивуд — скромен, тих и стеснителен с момичетата, и напълно безкористен… Ами, струваше ни се странно, че се идентифицира с някои филмови звезди и с героите им. Беше едва деветнайсетгодишен, когато постъпи при рейнджърите, но в много отношения изглеждаше двайсет години по-възрастен от всички нас. Виждахме хлапето в него само когато говореше за старите филми.

Рой почувства, че онова, което току-що научи, е изключително важно, но още не разбираше защо. Стоеше на прага на разкритие, но не съзираше очертанията му.

Той затаи дъх, защото се уплаши, че ако го изпусне, ще издуха прозрението, което всеки момент щеше да го осени.

В храма подухна топъл вятър.

На варовиковия под до левия крак на Рой лениво пълзеше черен бръмбар, насочил се към странната си участ.

Сетне, почти в транс, Рой се чу да задава въпрос, който не бе обмислил предварително.

— Сигурен ли сте, че майка му го е кръстила на Спенсър Трейси и Кари Грант?

— Не е ли очевидно?

— Мислите ли?

— За мен е така.

— Чували ли сте го от устата му?

— Не си спомням. Сигурно.

Ветрецът подухваше, бръмбарът пълзеше и изведнъж прозрението осени Рой.

— Още не сте видели водопада — каза Донър. — Страхотен е. Елате. Трябва да го видите.

Инвалидната количка забръмча и изскочи от храма.

Донър препускаше безразсъдно по друга спускаща се надолу пътека под хладните сенки на зелена долчинка. Шарената му хавайска риза сякаш пламваше, когато минаваше през лъчите златисточервена светлина. После изчезна зад редицата големи колкото дървета австралийски папрати.

Рой разбра какво най-много го дразни в Бозли Донър. Художникът беше адски самоуверен и независим. Макар и инвалид, Донър беше хладнокръвен и самостоятелен.

Такива хора представляваха заплаха за системата. Социалният ред не можеше да се поддържа в общество, населено с недодялани индивидуалисти. Зависимостта беше източникът на силата на държавата. И ако държавата нямаше огромна власт, не можеше нито да отбележи прогрес, нито да бъде поддържан редът по улиците.

Рой можеше да последва Донър и да го убие в името на социалната стабилност, за да не се вдъхновяват и други от примера на художника, но рискът да го видят беше твърде голям. В имението работеха неколцина градинари, а госпожа Донър или някой друг член на семейството може би щеше да погледне през прозореца в най-неподходящия момент.

Освен това, потресен и развълнуван от разкритието за Спенсър Грант, Рой изгаряше от нетърпение да потвърди подозренията си.

Той излезе от храма, като внимаваше да не настъпи мудния черен бръмбар, и забърза в посока, противоположна на онази, в която се бе отправил Донър. Бързо се изкатери на по-високите нива на двора, мина встрани от огромната къща и се качи в колата си, която бе паркирал на околовръстната алея.

Извади от кафявия плик компютърния портрет на Грант и го сложи на седалката. С изключение на ужасния белег, на пръв поглед лицето изглеждаше съвсем обикновено. Но сега Рой знаеше, че това е лицето на чудовище.

От същия плик Рой измъкна и разпечатка на доклада, който предишната нощ бе поискал от „Мама“. Преди няколко часа го бе прочел на екрана на компютъра. Той прелисти страниците и стигна до списъка с фалшиви имена, с които Грант плащаше на компаниите за услуги.

Рой извади писалка от вътрешния джоб на сакото си, пренареди малките и фамилните имена и състави нов списък.

От първия списък останаха четири имена: Хенри, Хъмфри, Робърт и Трейси.

Трейси, разбира се, съответстваше на малкото име на негодника — Спенсър. И поради причина, която нито „Мама“, нито Рой бяха установили, коварното белязано копеле вероятно използваше фалшиви самоличности, включващи името Кари, което липсваше в първия списък, но логично съответстваше на фамилията Грант.

Оставаха Хенри, Хъмфри и Робърт.

Хенри. Несъмнено Грант понякога действаше под фамилията Фонда, плюс малко име, взето от Бърт Ланкастър или Гари Купър.

Хъмфри. Някъде, в някои среди, Грант беше известен като господин Богарт — малкото име на друг негов любимец от старите филми.

Робърт. С течение на времето сигурно щяха да установят, че Грант използва и фамилията Мичам или Монтгомъри.

Спенсър Грант сменяше самоличността си с такава лекота, с каквато другите мъже сменяха ризите си.

Макар още да не можеше да го докаже, Рой беше убеден, че името Спенсър Грант е фалшиво като останалите. Грант не бе фамилията, която онзи тип бе наследил от баща си, нито името, дадено му от родителите. Той сам се бе нарекъл на любими актьори, играли роли на старомодни герои.

Истинското му име беше загадка, сянка, призрак, дим.

Рой взе компютърния портрет и се вторачи в лицето с белега.

Това безименно нищожество бе постъпило в армията под името Спенсър Грант, когато е било едва на осемнайсет години. Кой юноша знаеше как се създава фалшива самоличност и умееше да се измъква безнаказано с убедителни документи? От какво бягаше този загадъчен човек още от ранна възраст?

И какво общо имаше с жената, по дяволите?

Вдигнал крака, Роки лежеше по гръб на дивана на Теда Давидович и захласнато гледаше пълната, сивокоса жена. Теда го галеше по корема, чешеше го под брадичката и го наричаше „сладурче“, „миличък“, „хубавите ми очички“ и „мамина душичка“. Каза му, че е пухкаво ангелче, най-големият красавец, който се е раждал на света, прелестен, разкошен, мекичък за гушкане, очарователен и съвършен. Хранеше го с тънки резенчета шунка и Роки взимаше от пръстите й всяка хапка с грациозност, по-скоро характерна за херцог, отколкото за куче.

Настанен в меко кресло с възглавнички на гърба и ръцете, Спенсър пиеше кафе с канела. На масата до креслото имаше порцеланов кафеник с още кафе и чиния, отрупана с домашно приготвен шоколадов сладкиш. Той учтиво отказа на поканата да си вземе английски чаени бисквити, италиански бишкоти с анасон, парче лимонов кейк, кифличка с боровинки, джинджифилови сладки, маслени бисквити и кифлички със стафиди. Изтощен от гостоприемната настоятелност на Теда, Спенсър най-сетне се съгласи да изяде един шоколадов сладкиш, но любезната домакиня му донесе дванайсет, всеки с размерите на чинийка за чаша.

Докато нежно говореше на кучето и увещаваше Спенсър да изяде още един сладкиш, Теда сподели, че е на седемдесет и шест и съпругът й Бърни е починал преди единайсет години. Имали две деца — Рейчъл и Робърт. Синът й бил най-хубавото момче на света. Сериозен и добър. Служил във Виетнам. Станал герой. Наградили го с невероятно много медали… и загинал там. А Рейчъл била неописуема красавица. Снимката над камината не можела да даде реална представа за нея. Но преди четиринайсет години починала при автомобилна злополука. Най-ужасното нещо било да надживееш децата си. Това те карало да се питаш дали Господ внимава какво прави. Теда и Бърни прекарали по-голямата част от съпружеския си живот в Калифорния, където той работел като счетоводител, а тя — като учителка в начално училище. Пенсионирали се, продали къщата си, взели много пари и се преместили в Лас Вегас, но не защото били комарджии — е, веднъж месечно прахосвали двайсетина долара на игралните автомати, а защото недвижимите имоти били евтини в сравнение с онези в Калифорния. Купили си малка къща и пак успели да внесат в банка шейсет процента от парите, които взели от продажбата на къщата в Калифорния. Бърни починал три години по-късно. Бил изключително мил човек, добър и грижовен. Най-големият късмет в живота й бил, че се омъжила за него. След смъртта му къщата била твърде голяма за една вдовица и Теда я продала и се преместила в апартамент. Десет години имала куче, Спарки, прелестен кокер шпаньол, но преди два месеца издъхнал. Господи, колко много плакала. Глупава стара жена. Очите й изтекли. Обожавала го. Оттогава запълвала времето си с чистене, приготвяне на сладкиши, гледане на телевизия и два пъти седмично игра на карти с приятелки. Не била мислила да вземе друго куче, защото нямало да може да преживее загубата на още един домашен любимец. От друга страна не искала да умре и да остави тъжно малко кученце, което да се грижи само за себе си. Ако си вземела от приюта някое куче, и без това обречено да бъде приспано завинаги, тогава за него всеки ден с нея щял да бъде за него по-добър, отколкото без нея. Пък и кой знае? Може би щяла да понесе раздялата с още едно любимо домашно животно и да се грижи за друго, докато часът му удари. Две от приятелките й били на осемдесет и пет години и още здрави и силни.

За да й достави удоволствие, Спенсър изпи трета чаша кафе и изяде втори от огромните шоколадови сладкиши.

Роки благосклонно прие още тънки като хартия парченца шунка и се остави Теда да го гали по корема и да го чеше под брадичката. От време на време кучето поглеждаше Спенсър, сякаш искаше да каже: „Защо не си ми казвал досега за тази дама?“

Спенсър не бе виждал някой да очарова Роки така бързо и напълно, както Теда. Кучето махаше с опашка толкова енергично, че имаше опасност да скъса тапицерията на дивана.

— Исках да ви питам дали познавате една млада жена, която до ноември миналата година е живяла в съседния апартамент. Казва се Хана Рейни и…

При споменаването на името Хана Теда се впусна в ентусиазиран монолог, изпълнен със суперлативи. Онова момиче било специално. Най-добрата й съседка. Много грижовна. Такова добро сърце. Хана работела нощна смяна в „Мираж“ и спяла сутрин. Често обядвали заедно — понякога в апартамента на Теда, друг път — при Хана. През октомври Теда се разболяла от грип и Хана се грижила за нея като същинска дъщеря за майка си. Не, Хана не говорела за миналото си. Не казала къде е родена. Не споменала нищо за семейството си, защото се опитвала да забрави нещо ужасно. Гледала само в бъдещето и никога не се обръщала назад. Отначало Теда мислела, че причината е брутален съпруг, който я преследва и Хана трябва да бяга, за да не я убие. Напоследък светът много се объркал. Ставал все по-лош. После през ноември, в единайсет сутринта, служители на Агенцията за борба с наркотиците нахлули в апартамента на Хана. По това време момичето обикновено спяло, но тогава Хана изчезнала, без да каже дума на приятелката си Теда, сякаш знаела, че ще я търсят. Федералните агенти били разярени. Дълго разпитвали Теда, сякаш била престъпник. Твърдели, че Хана Рейни е беглец от правосъдието, участник в една от най-успешно функциониращите мрежи за внос на кокаин. Била застреляла двама полицаи, действащи под прикритие по време на операция, която се провалила.

— Издирвана е за убийство, така ли? — учуди се Спенсър.

Теда сви в юмрук осеяната си със старчески петънца ръка, тропна с крак толкова силно, че подът отекна от звука и заяви:

— Глупости!

Ив Мари Жаме работеше в стая без прозорци, която се намираше в подземието на небостъргач с офиси, четири етажа под центъра на Лас Вегас. Понякога Ив си представяше, че е Гърбушкото в камбанарията на Нотр Дам, Фантома на Операта или Дракула в уединената си крипта — загадъчна фигура, която знае ужасни тайни. Надяваше се, че един ден от нея ще се страхуват много повече хора, отколкото от Гърбушкото, от Фантома и от графа, взети заедно.

Но за разлика от чудовищата във филмите, Ив Жаме съвсем не беше физически уродлива. Напротив, трийсет и три годишната бивша танцьорка беше русокоса красавица със зелени очи, при вида на която ти секва дъхът. Лицето й караше мъжете да се обръщат и да се блъскат в уличните стълбове. Съвършено пропорционалното й тяло не съществуваше никъде другаде, освен в еротичните сънища на момчетата в пубертета.

Тя съзнаваше, че е изключително красива и се радваше, защото красотата беше източник на сила и власт, а най-много от всичко на света Ив обичаше властта.

В подземното си владение, където стените и бетонният под бяха сиви, а редицата неонови лампи хвърляха студена, неприятна светлина, Ив изглеждаше не по-малко прелестна. Макар че в помещението имаше парно и тя често настройваше термостата на трийсет градуса, бетонната изба се съпротивляваше на всеки опит да бъде затоплена и Ив често обличаше пуловер, за да се предпази от студа. Като единствен работник в кабинета си, тя съжителстваше само с няколко разновидности на паяци — всички нежелани, които никакво количество инсектициди не можеше да унищожи.

В онова февруарско утро Ив внимателно наблюдаваше записващите устройства, наредени на металните лавици, запълващи една от стените. Бункерът й следеше сто двайсет и осем телефонни линии и с изключение на две, всички бяха свързани със записващите устройства. В момента агенцията подслушваше осемдесет телефонни поста в Лас Вегас.

Модерните записващи устройства имаха лазерни дискове вместо ленти и всяко подслушване на телефонен разговор се задействаше от гласа, така че дисковете да не бъдат запълнени с продължителни паузи. И тъй като побираха огромно количество информация, лазерните дискове трябваше да се сменят рядко.

Въпреки това Ив редовно проверяваше дигиталните датчици, които показваха незаетото пространство за запис на дисковете. Ако възникнеше повреда, започваше да звучи сигнал, но Ив постоянно преглеждаше всяко устройство, за да бъде сигурна, че е в изправност. Защото, ако само една от машините или дисковете се повредеше, агенцията можеше да изпусне ценна информация. Лас Вегас беше центърът на нелегалната икономика в страната, на криминалната дейност и на политическите конспирации.

Хазартът в казината беше бизнес, в който се въртяха предимно пари в брой и Лас Вегас приличаше на огромен, ярко осветен увеселителен кораб, плаващ в море от монети и банкноти. Предполагаше се, че дори казината, собственост на порядъчни конгломерати, скриваха от петнайсет до трийсет процента от фактурите, които никога не се появяваха в счетоводните им книги, нито в данъчните декларации. И част от онова тайно съкровище се въртеше в местната икономика.

После идваха бакшишите. Благодарните печеливши комарджии даваха десетки милиони долари на крупиетата и по-голямата част от тези суми изчезваше в дълбоките джобове на града. За да получи договор за три или пет години като салонен управител в по-луксозен хотел, кандидатът трябваше да плати четвърт милион или повече в брой на високопоставените лица, които можеха да му осигурят тази длъжност. Бакшишите, събрани от туристи, търсещи хубави места за представленията, бързо компенсираха похарчените инвестиции.

Най-красивите момичета, предлагани от управителите на казината на богатите комарджии, печелеха по половин милион долара на година — пари, необлагани с данъци.

Къщите често се заплащаха в банкноти от сто долара, опаковани в пазарски торбички или хладилни контейнери. Всяка подобна продажба се извършваше по взаимно договаряне. Нямаше посредническа компания, нито официален нотариален акт и данъчните власти не можеха да разберат дали продавачът е натрупал огромна незаконна печалба или купувачът е изпрал мръсни пари. Някои от най-хубавите жилища в града бяха сменили собствениците си три-четири пъти за две десетилетия, но на нотариалния акт оставаше името на първоначалния притежател, на когото изпращаха всички сметки, дори след смъртта му.

Данъчната служба и безброй други федерални агенции имаха големи офиси в Лас Вегас. Правителството се интересуваше най-вече от пари — особено от онези, на които не можеше да сложи ръка.

В небостъргача над бункера на Ив се помещаваше агенция, която като всяка друга правителствена организация поддържаше внушително присъствие в Лас Вегас. Предполагаше се, че Ив участва в тайна, макар и законна операция на Националната служба по сигурността, но тя знаеше, че това не е истина. Агенцията беше безименна, занимаваше се с разнообразни и загадъчни задачи, имаше сложна структура, действаше извън рамките на закона, манипулираше законодателните и юридическите подразделения на правителството (а може би и самата изпълнителна власт) и функционираше като съдия, съдебни заседатели и екзекутор, когато поискаше. Дискретно гестапо.

Бяха назначили Ив на най-деликатната длъжност в Лас Вегас отчасти заради влиянието на баща й. Но от друга страна, й бяха поверили онова подземно звукозаписно студио, защото мислеха, че е твърде глупава, за да осъзнае личното предимство, което можеше да се извлече от информацията там. Лицето на Ив Жаме беше най-идеалното олицетворение на мъжките сексуални фантазии, краката — най-гъвкавите и еротичните, стъпвали по сцените в Лас Вегас, а гърдите — огромни и предизвикателно щръкнали. Ето защо хората от агенцията предполагаха, че Ив има достатъчно мозък в главата си само за да сменя лазерните дискове от време на време и когато е необходимо, да повика техник да отстрани повредата в някое от записващите устройства.

Макар убедително да се правеше на тъпа блондинка, Ив Жаме беше по-умна от бандата безскрупулни лицемери, които работеха в кабинетите над нея. През двете години служба в агенцията тя тайно подслушваше разговорите на най-богатите и влиятелни собственици на казина, босовете на мафията, бизнесмени и политици.

Ив печелеше пари, като научаваше подробностите за тайни сделки с корпоративни акции и без никакъв риск купуваше и продаваше собствен портфейл от ценни книжа. Тя беше добре информирана за изхода от републиканските спортни събития в случаите, когато резултатът бе нагласен, за да осигури гигантска печалба за някой букмейкър. Обикновено, когато плащаха на боксьор, за да падне в нокдаун, Ив Жаме залагаше на съперника му. Правеше го чрез букмейкърски пункт в Рино, където имаше малка вероятност някой познат да забележи изумителния й късмет.

Повечето хора, които агенцията наблюдаваше, имаха достатъчно опит — включително престъпен, за да знаят, че е опасно да обсъждат по телефона незаконната си дейност, затова денонощно следяха линиите си по електронен начин, за да бъдат сигурни, че не ги подслушват. Някои използваха кодиращи устройства. Следователно те бяха убедени, че никой не може да засече разговорите им.

Но агенцията разполагаше с техника, каквато нямаше никъде другаде, освен в най-строго охраняваните помещения на Пентагона. Нямаше устройство, което да открие намесата на електронните им уреди. Ив Жаме знаеше, че те подслушват „сигурния“ телефон на специалния агент, завеждащ клона на ФБР в Лас Вегас. Нямаше да се изненада, ако научеше, че подслушват дори директора на Бюрото във Вашингтон.

В продължение на две години, правейки серии от малки печалби, които никой не забеляза, тя натрупа над пет милиона долара. Единственият й голям удар беше един милион в брой, предназначен за подкуп от чикагската мафия за сенатор, който се бе добрал до изобличаващи факти в Лас Вегас. След като заличи следите си, унищожавайки лазерния диск, на който бе записан разговора за подкупа, Ив Жаме пресрещна двамата куриери в хотелския асансьор. Те носеха парите в брезентова чанта с рисунка на Мики Маус. Едри типове. Безмилостни лица. Студени очи. Шарени копринени италиански ризи под черните ленени спортни сака. Ив ровеше в голямата си сламена чанта, но двамата главорези виждаха само гърдите й. Тъй като можеше да се окажат по-бързи, отколкото изглеждаха, тя не рискува и не извади пистолета „Корт“, трийсет и осми калибър, а ги застреля през сламената чанта. По два куршума за всеки. Бандитите тупнаха на пода толкова тежко, че асансьорът се разтресе. И после парите бяха нейни.

Единственото, за което съжаляваше, беше третият мъж — дребен човечец с оредели коси и торбички под очите. Беше се свил в ъгъла на кабината, сякаш се опитваше да остане незабелязан. Според табелката, закачена на ризата му, той беше участник в конгрес на зъболекари и се казваше Търман Стуки. Горкият нещастник беше очевидец. Ив спря асансьора между дванайсетия и единайсетия етаж и го застреля в главата, но това не й достави удоволствие.

Тя презареди пистолета, взе парите и слезе на деветия етаж. Беше готова да убие всеки, който чакаше в нишата пред асансьора, но слава Богу, там нямаше никого. След няколко минути Ив излезе от хотела и се прибра вкъщи.

Чувстваше се ужасно заради смъртта на Търман Стуки. Той не трябваше да бъде в асансьора. Беше се озовал на неподходящо място в неподходящ момент. Съдбата беше сляпа. Животът бе пълен с изненади. През трийсет и три годишния си живот Ив Жаме бе убила само петима човека и Търман Стуки бе единственият невинен от тях. Тя непрекъснато си представяше лицето му, преди да го застреля и почти цял ден се чувства зле заради участта, която го бе сполетяла.

Още една година и вече нямаше да й се налага да убива. Тогава Ив щеше да наема хора, които да изпълняват екзекуциите вместо нея.

Скоро, макар и неизвестна на широката общественост, Ив Жаме щеше да бъде най-страховитата личност в страната и да се намира в безопасност, далеч от всички врагове. Сумата, която трупаше, растеше в геометрична прогресия, но не парите щяха да я направят недосегаема. Истинската й власт щеше да дойде от съкровището от уличаващи доказателства за политици, бизнесмени и видни личности. Ив прехвърляше информацията от лазерните дискове в бункера в собствено записващо устройство, намиращо се в едностайната къща в Боулдър Сити, която бе наела чрез сложна поредица от корпоративни машинации и фалшиви самоличности.

В края на краищата сега беше Епохата на информацията, която бе предшествана от Епохата на услугите, на свой ред заменила Индустриалната епоха. Ив бе прочела всичко по този въпрос във „Форчън“, „Форбс“ и „Бизнес Уийк“. Бъдещето беше днес, а информацията — богатство.

И власт.

Ив прегледа осемдесетте действащи записващи устройства и започна да подбира нов материал за прехвърляне в Боулдър Сити, когато електронният сигнал извести за някакво важно развитие в един от подслушваните разговори.

Ако Ив не беше в помещението, компютърът щеше да й съобщи новината по пейджъра и тя незабавно щеше да се върне в подземието. Ив нямаше нищо против да бъде на разположение по двайсет и четири часа в денонощието. Това беше за предпочитане пред възможността да има помощници, работещи през останалото време, защото Ив никога не би поверила на друг деликатната информация на дисковете.

Примигваща червена светлина привлече вниманието й към съответното устройство. Тя натисна копчето, за да изключи алармата.

На всяко записващо устройство имаше надпис с информация за подслушвания разговор. На първия ред бе написан телефонния номер, а на следващите два — адреса. На четвъртия ред бе отбелязано името на обекта, който беше подслушван — Теда Давидович.

Наблюдението на госпожа Давидович не беше стандартна процедура, при която всеки разговор и дума се записваха на диска. В края на краищата тя беше само обикновена възрастна вдовица, чиито действия не заплашваха системата. Но по една чиста случайност Давидович имаше краткотрайно приятелство с жената, която в момента беше най-издирваният беглец в страната и агенцията се интересуваше от старицата единствено заради крехката вероятност приятелката й да й се обади по телефона или да я посети. Подслушването на досадното бъбрене на вдовицата с други приятелки и съседки би било чиста загуба на време.

Компютърът, който контролираше записващите устройства, беше програмиран непрекъснато да подслушва телефонната линия на Давидович и да активира лазерния диск само при разпознаването на ключова дума, свързана с бегълката. И преди няколко минути идентификацията бе извършена. На малкия екран се бе появила ключовата дума „ХАНА“.

Ив натисна копче с надпис „ПОДСЛУШВАНЕ“ и чу, че Теда Давидович говори на някого в хола на апартамента си, намиращ се на другия край на града.

Стандартният микрофон в слушалките на телефоните на старицата беше заменен с друг, който долавяше и предаваше в подслушвателната станция не само разговорите по линията, но и всяка дума, произнесена в която и да е стая дори когато телефоните не се използваха.

Агенцията разполагаше с така наречените всеобхватни предаватели, които се смятаха за по-усъвършенствани от моделите, предлагани на легалния пазар. Този вид предаватели оперираха по двайсет и четири часа в денонощието, без да пречат на функциите на телефонния апарат, в който бяха скрити. Госпожа Давидович винаги чуваше тон „Свободно“, когато вдигнеше слушалката, а приятелките й никога не чуваха сигнал „Заето“, когато предавателят работеше.

Ив Жаме търпеливо слушаше, докато старицата бъбреше за Хана Рейни.

Когато вдовицата спря да говори, младежки мъжки глас й зададе въпрос за Хана.

Преди да отговори, Давидович нарече посетителя „красивото ми сладурче“ и поиска „целувчица“. Сетне добави: „Хайде, близни ме, миличък. Покажи на Теда, че я обичаш. Мъничко сладурче. Да, точно така. Близни Теда и й дай целувчица.“

— Господи — каза Ив и направи гримаса от погнуса.

Давидович беше осемдесетгодишна. Съдейки по гласа, гостът й беше четирийсет-петдесет години по-млад от нея. Извратено и перверзно. Какво ставаше с този свят?

— Хлебарка — каза Теда и нежно погали Роки по корема. — Голяма. Дълга около сантиметър и половина без пипалата.

Осемте агенти на Агенцията за борба с наркотиците нахлули в дома на Хана Рейни, установили, че тя е избягала и няколко часа строго разпитвали Теда и другите съседи, задавайки тъпи въпроси. Настоявали, че Хана е опасен престъпник, макар че всеки, прекарал и пет минути с онова мило момиче, отлично знаел, че тя не е способна да търгува с наркотици и да убива полицаи. Абсолютни тъпотии. После, тъй като не научили нищо, агентите се затворили още няколко часа в апартамента на Хана, търсейки един Господ знае какво.

По-късно същата вечер, дълго след като Кийстоунските полицаи — шумна, недодялана сган — си заминали, използвайки ключа, който Хана й била дала, Теда влязла в апартамент 2-Д. Вместо да разбият вратата, агентите били строшили големия прозорец в трапезарията, който гледал към терасата и вътрешния двор. Собственикът бил заковал дъски на прозореца, докато дойдат стъкларите. Апартаментът се давал под наем обзаведен и Хана го поддържала безупречно чист, сякаш бил неин. Придирчиво и разумно момиче. Теда искала да види какви щети са нанесли онези грубияни и да се увери, че собственикът няма да обвини Хана за случилото се. В случай, че Хана се появяла, Теда щяла да свидетелства за безукорното й поддържане на жилището и за уважението към собствеността на хазяина. Нямало да им позволи да накарат милото момиче да плати за щетите, нито да бъде съдена за убийство на полицаи — нещо, което явно не била извършила. Разбира се, в апартамента царял пълен безпорядък. Агентите били стъпкали фасовете си на пода в кухнята, разлели кафе и дори не били пуснали водата в тоалетната. Невероятно. Те били възрастни мъже и майките им би трябвало да са ги научили на някои елементарни неща. Но най-странното било хлебарката на стената в спалнята.

— Не беше добре нарисувана, само очертания на хлебарка, но се разбираше какво е — рече Теда. — Грозна драсканица. Какво са се опитвали да кажат онези тъпанари, драскайки по стените?

Спенсър беше убеден, че Хана-Валери е нарисувала хлебарката. Тя бе заковала и снимката на хлебарка на стената в едностайната къща в Санта Моника. Според него предназначението на насекомото беше да дразни и ядосва мъжете, които търсеха Валери, макар да нямаше представа откъде Валери е знаела, че ще постигне такова въздействие.

Ив Жаме седна зад бюрото си в бункера и се обади в оперативния кабинет горе, на първия етаж на клона на „Карвър, Гънман, Гарот и Хемлок“ в Лас Вегас. Дежурният беше Джон Коткоул и тя го информира за ситуацията в апартамента на Теда Давидович.

Коткоул се въодушеви от новината и не можа да скрие вълнението си. Започна да крещи заповеди на хората в кабинета си, преди да е затворил телефона.

— Госпожице Жаме — рече Коткоул. — Искам копие на всяка дума на онзи диск. Ясно ли е?

— Разбира се — каза Ив, но той затвори, без да е чул отговора й.

Те мислеха, че Ив няма представа коя е била Хана Рейни, преди да приеме това име. Но тя знаеше цялата история. Освен това съзнаваше, че в случая има голям шанс да ускори растежа на богатството и властта си, но още не бе решила как точно да се възползва от възможността.

По бюрото й изприпка дебел паяк.

Ив замахна и го смачка с длан.

Докато се връщаше в бунгалото на Спенсър Грант в Малибу, Рой Майро отвори пластмасовата кутия. Беше убеден, че щом види съкровището на Джиневра, настроението му ще се подобри.

Но той остана стъписан и потресен, когато видя, че между показалеца и средния пръст се е появило синкаво зелено-кафяво петно. Рой не очакваше посмъртното потъмняване да започне толкова скоро и се разстрои, че мъртвата жена е така крехка.

Опита се да си внуши, че петното е малко и се помъчи да се съсредоточи върху непроменената и съвършена форма на ръката, но не успя да възпламени предишната си страст към съкровището на Джиневра. Всъщност, макар че още не вонеше, ръката вече не беше съкровище, а боклук.

Дълбоко натъжен, Рой сложи капака на пластмасовата кутия.

Кара още няколко километра, после спря на паркинг досами пристана. Нямаше други превозни средства.

Взе кутията, слезе от колата и тръгна по кея.

Стъпките му отекваха по дъските. Вълните под гъсто наредените пилони се разбиваха е грохот и клокочене в основите на пристана.

Вълноломът беше безлюден. Нямаше въдичари, нито млади влюбени, облегнали се на перилата, или туристи. Рой беше сам със съсипаното съкровище и с мислите си.

Той спря за миг в края на кея и се вторачи в необятната шир от искряща вода и в лазурния небесен свод, който се сливаше с далечния хоризонт. Небето щеше да бъде на мястото си и утре, и след хиляда години, морето вечно щеше да се вълнува, но всичко друго беше преходно.

Рой се стремеше да отбягва негативните мисли. Но не беше лесно.

Той отвори пластмасовата кутия и изхвърли в Тихия океан петпръстовия боклук, който потъна сред златистите петна слънчева светлина, позлатяващи гърбовете на ниските вълни.

Рой не се притесняваше, че отпечатъците му могат да бъдат снети от бледата кожа на отрязаната ръка. Ако рибите не изядяха онзи последен остатък от Джиневра, то солената вода щеше да заличи доказателствата от допира му.

Той хвърли в морето и пластмасовата кутия, макар да изпита чувство за вина още докато двата предмета описваха дъга, падайки към вълните. Рой обикновено беше чувствителен към околната среда и винаги хвърляше отпадъците на определените за тази цел места.

Не се притесняваше за ръката, защото това беше органичен боклук. Щеше да стане част от океана, който нямаше да се промени.

Пластмасата обаче щеше да се разложи едва след триста години. И през този период от кутията щяха да изтичат токсични вещества и да се абсорбират в многострадалното море.

Рой трябваше да изхвърли кутията в някоя от кофите за боклук, наредени на еднакви разстояния покрай перилата на кея.

Но вече беше късно. Е, и той беше човек. И това беше вечният проблем.

Той се облегна на перилата, вторачи се в безкрайното морско и небесно пространство и се замисли за положението на човека.

Що се отнасяше до него, най-тъжното нещо на света беше, че човешките същества, въпреки ревностните си стремежи и желания, никога нямаше да могат да постигнат физическо, емоционално и интелектуално съвършенство. Този животински вид беше обречен на несъвършенство и вечно щеше да се мята в отчаяние или отричане на този факт.

Макар да бе безспорно привлекателна, Джиневра беше съвършена само в едно отношение. Ръцете й.

А сега и те бяха съсипани.

Но въпреки това тя беше една от щастливките, защото огромното мнозинство от хората бяха несъвършени във всяко отношение. Те никога нямаше изпитат неповторимото самочувствие и удоволствие от факта да притежават поне една безукорна черта.

Рой бе благословен от един повтарящ се сън, който му се явяваше по две-три нощи всеки месец. И неизменно се събуждаше в състояние на екстаз. В съня си търсеше по света жени като Джиневра и от всяка взимаше по някоя съвършена черта — красиво оформени уши, изящни глезени, изкусно изваяни, белоснежни зъби. Съхраняваше тези съкровища във вълшебни буркани, където нямаше опасност да се повредят и когато събра всички части на идеалната жена, той ги сглоби в любимата, за която мечтаеше. Тя беше толкова сияйна в неземното си съвършенство, че Рой се заслепяваше, когато я погледнеше. А допирът до нея предизвикваше неподправен възторг.

За съжаление той винаги се събуждаше точно когато беше в обятията й.

В реалния живот Рой никога нямаше да види такава красота. Сънищата бяха единственото убежище за човек, който не би се примирил с нищо по-малко от съвършенство.

Той гледаше морето и небето. Самотен човек в края на безлюдния вълнолом. Несъвършен във всяко отношение на формата и съдържанието си. Стремящ се към непостижимото.

Рой знаеше, че е романтична и същевременно трагична фигура. Някои можеше да го нарекат дори глупак. Но поне се осмеляваше да мечтае, при това имаше дръзки блянове.

Той въздъхна, обърна гръб на невъзмутимото море и тръгна към колата си.

Седна зад волана, запали двигателя, но преди да включи на скорост, си позволи да извади от портфейла си цветната снимка. Носеше я със себе си повече от година и често я изучаваше. Всъщност снимката имаше такава сила да хипнотизира, че Рой беше в състояние да я гледа половин ден.

Фотографията беше на жената, която напоследък се бе нарекла Валери Ан Кийн. Беше привлекателна във всяко отношение, почти колкото Джиневра.

Но онова, което я правеше специална и изпълваше Рой с благоговение пред божествената сила, създала човечеството, бяха съвършените й очи — по-интересни и завладяващи и от очите на капитан Харис Деското от полицията в Лос Анджелис.

Черни и същевременно прозрачни, огромни и идеално съразмерни с лицето, прями, но загадъчни, очите на жената бяха онова, което се намираше в сърцевината на всички мистерии. Очите на непорочна душа и същевременно на безсрамна блудница, лукави и откровени. Очи, за които всяка измама беше прозрачна като стъкло. Изпълнени с одухотвореност и едновременно — със сладострастие и пълно разбиране на съдбата.

Рой беше убеден, че в действителност очите й са същите като на снимката. Беше виждал и други нейни фотографии и множество видеозаписи и всеки кадър бе разбил сърцето му по-жестоко от предишния.

Намереше ли я, той щеше да я убие заради агенцията, заради Томас Съмъртън и заради всички доброжелателни хора, които се трудеха, за да направят страната и света по-добри. Тя не заслужаваше милост. Защото с изключение на единствената й съвършена черта, жената беше лоша.

Но след като изпълнеше дълга си, Рой щеше да извади очите й. Полагаха му се. И за кратко време онези омайващи очи щяха да му донесат така отчаяно потребната утеха в свят, който понякога беше непоносимо жесток и студен, дори за човек с такава позитивна нагласа, каквато той бе развил в себе си.

Спенсър най-после успя да стигне до външната врата на апартамента. Държеше в ръце Роки, защото кучето не искаше да тръгва. Теда напълни найлоново пликче с останалите десет шоколадови сладкиши и настоя Спенсър да ги вземе. Освен това, клатейки се, тя отиде в кухнята и се върна с домашно приготвен сладкиш с боровинки, увит в малък кафяв хартиен плик, после направи същия курс, за да му донесе две парчета лимонов кейк с кокосови орехи, сложен в пластмасова кутия за еднократна употреба.

Спенсър възрази само срещу кейка, защото нямаше да може да й върне кутията.

— Глупости — заяви Теда. — Не е необходимо да ми я връщаш. Имам достатъчно пластмасови кутии. Ще ми стигнат за два живота. Събирам ги от години, защото можеш да държиш всичко в тях, но имам повече от достатъчно. Изяж кейка и хвърли кутията.

В добавка към тези вкусотии Спенсър получи и две информации за Хана-Валери. Първата беше разказът на Теда за рисунката на хлебарката на стената в спалнята на Хана. Но Спенсър още не знаеше как да я изтълкува. Втората се отнасяше до нещо, което Хана бе казала малко преди да си събере багажа и да изчезне от Лас Вегас. Двете обсъждали места, където винаги са мечтали да живеят. И докато Теда не можела да избере между Хавай и Англия, Хана била непреклонна, че само крайбрежното градче Кармел в Калифорния притежава спокойствието и красотата, които човек би могъл да желае.

Спенсър предполагаше, че отиването в Кармел едва ли ще му донесе успех, но в момента градчето беше най-надеждната му следа. От една страна, Хана не бе отишла първо там, след като бе напуснала Лас Вегас, а бе спряла в огромния Лос Анджелис, където се бе опитала да започне нов живот под името Валери Кийн. От друга страна, вероятно сега, след като загадъчните й врагове два пъти я бяха намирали в големи градове, тя бе решила да провери дали ще я открият така лесно в много по-малко селище.

Теда не бе информирала бандата шумни, груби тъпаци, че Хана е споменала Кармел. И това може би даваше предимство на Спенсър.

Никак не му се искаше да оставя старицата със спомените за любимия й съпруг, многократно оплаквани деца и изчезнала приятелка. Той й благодари горещо и тръгна към стъпалата, водещи надолу, към вътрешния двор.

Сиво-черното небе и силният вятър го изненадаха, защото докато беше при Теда, той бе забравил за всичко друго, съществуващо отвъд стените на апартамента й. Короните на палмите още шумоляха, а въздухът беше по-студен от преди.

Спенсър едва слезе по стълбите, защото носеше трийсет и пет килограмово куче, пълна със сладкиши найлонова торбичка, десерт с боровинки в книжна кесия и пластмасова кутия с кейк. Но не пусна Роки, защото беше сигурен, че кучето мигновено ще изтърчи при Теда.

Когато най-сетне го сложи на земята, Роки се обърна и с копнеж се вторачи нагоре по стълбите, към малкия кучешки рай.

— Време е да се върнеш в реалността — каза Спенсър.

Кучето изскимтя.

Спенсър тръгна към предната част на жилищния комплекс. Стигна до басейна и се обърна.

Роки стоеше на стълбите.

— Хей, приятелю.

Кучето го погледна.

— На кого си?

В очите на Роки блесна чувство за вина и той изприпка при господаря си, като кихна няколко пъти от парливата миризма на хлор.

— Ами, ако отгоре ми бе паднал трактор и не можех да се измъкна? Или ме беше пресрещнала ядосана мечка? — попита Спенсър.

Роки изскимтя, сякаш се извиняваше.

— Простено ти е — рече Спенсър.

Качиха се във форда и Спенсър добави:

— Всъщност се гордея с теб, приятелю.

Роки наклони глава на една страна.

Спенсър включи двигателя.

— С всеки изминал ден ставаш все по-общителен. Ако не те познавах толкова добре, щях да помисля, че крадеш от парите ми, за да ходиш на психиатър.

От следващата пресечка с висока скорост изскочи тъмнозелен шевролет. Наклони се, изправи се на две колела на завоя, после се насочи към Спенсър и Роки и, изсвирвайки с гуми, спря от едната страна на улицата.

Спенсър предположи, че шофьорът е пиян или дрогиран. Но вратите на тъмнозеления шевролет се отвориха и отвътре излязоха четирима мъже от типа, който Спенсър познаваше много добре, и забързаха към вътрешния двор на жилищната сграда.

Спенсър освободи ръчната спирачка и включи на скорост.

Единият от тичащите мъже го забеляза, посочи към него и изкрещя нещо. Четиримата хукнаха към форда.

— Дръж се, приятелю — каза Спенсър и настъпи педала за газта.

Колата се стрелна по улицата, отдалечавайки се от мъжете.

Чуха се изстрели.

10.

Един куршум изсвистя върху задната броня на форда. Друг рикошира в метала и пронизително изсвири. Резервоарът не експлодира. Нямаше разбити стъкла. Нито спукани гуми. Спенсър рязко зави надясно, подкара по странична уличка и увеличи скоростта.

Роки, който се страхуваше от мрака, вятъра, светкавиците, котките и мразеше да го гледат, когато ходи по нужда, изобщо не се уплаши от изстрелите, нито от каскадьорското шофиране на господаря си. Изправи се, вкопчи нокти в тапицерията и като се клатеше напред-назад от движението на колата, започна да диша учестено и се ухили.

Спенсър погледна скоростомера и видя, че кара със сто километра в час в зона с ограничение петдесет. Въпреки това увеличи още скоростта.

Роки стори нещо, което никога не бе правил — започна да клати глава нагоре-надолу, все едно го насърчаваше да кара по-бързо.

— Работата е сериозна — каза Спенсър.

Кучето изпръхтя, сякаш се присмиваше на опасността.

— Сигурно са подслушвали апартамента на Теда. Прахосвали са ценни ресурси, за да наблюдават Теда. При това от ноември. Какво, по дяволите, искат от Валери? Защо е толкова важна, че да заслужава всичките тези усилия?

Спенсър погледна в огледалото за обратно виждане. Шевролетът зави и пое след тях.

Спенсър искаше да измине две пресечки, после да свърне наляво и да се скрие от погледите им. Надяваше се да заблуди стрелците в тъмнозеления шевролет, че е завил в първата пряка, а не във втората. Но шевролетът скъсяваше разстоянието помежду им и се движеше бързо. Явно беше един от онези модифицирани автомобили, каквито правителството даваше на агентите, действащи под прикритие.

Спенсър зави наляво в края на втората пресечка, както бе планирал. Този път направи широк завой.

Но въпреки това караше толкова бързо, че уплаши шофьора на приближаващата се към него хонда. Човекът рязко завъртя волана надясно. Хондата се качи на тротоара, одраска вратата си в пожарен кран и се заби в оградата от вериги около запустяла бензиностанция.

С периферното си зрение Спенсър видя, че Роки се наклони към вратата, тласнат от центробежната сила, но продължи ентусиазирано да клати глава.

Силен, студен вятър блъсна форда. На улицата се извиха гъсти облаци прах.

Лас Вегас бе построен върху огромна пустинна долина и дори най-благоустроените сектори на града обхващаха големи пространства безплодна земя. На пръв поглед приличаха само на обширни пустеещи участъци, но всъщност бяха части от пустинята, която чакаше благоприятен момент, за да разшири владенията си. Когато вятърът духаше силно, пустинята сърдито хвърляше маската си и нахлуваше в обграждащите я квартали.

Заслепен от бурята от пясък, който съскаше по предното стъкло, Спенсър се замоли за още вятър и облаци прах. Искаше да изчезне като призрачен кораб в мъгла.

Той отново погледна в огледалото за обратно виждане. Видимостта зад него бе намаляла на три-четири метра.

Спенсър настъпи педала за газта, но сетне промени решението си. Вече навлизаше със самоубийствена скорост в пясъчната виелица. Улицата не се виждаше. Ако се натъкнеше на спряло или бавно движещо се превозно средство, или пресечеше кръстовище с оживено движение, последната му грижа щяха да бъдат четиримата убийци в свръхмощния тъмнозелен шевролет на федералните власти.

Някой ден, когато земната ос помръднеше на съвсем малка част от градуса или въздушните течения в горния пласт на тропосферата изведнъж се спуснеха надолу и увеличаха скоростта си поради загадъчни причини, вятърът и пустинята несъмнено щяха да се съюзят, да изравнят със земята Лас Вегас и да заровят развалините под милиарди кубични метри сух, бял пясък. И може би този момент бе настъпил.

Нещо тупна в задната част на форда и Спенсър се стресна. Той погледна в огледалото за обратно виждане. Шевролетът беше непосредствено зад него. В следващия миг федералният автомобил изостана с няколко метра във въртящите се пясъци, после отново се стрелна напред и блъсна форда. Може би се опитваха да го накарат да излезе от пътя и да спре. Или само му напомняха, че са там.

Спенсър осъзна, че Роки го гледа и се обърна към него.

Кучето сякаш питаше: „Е, какво ще правим сега?“

Минаха през последното пространство от необработени земи и въздухът стана чист. На студената стоманеносива светлина на разразяващата се буря Спенсър и Роки трябваше да забравят всяка надежда да се измъкнат, скривайки се във въртящите се пясъчни облаци на пустинята.

Отпред имаше кръстовище. Светофарът светеше в червено. Спенсър не отмести крак от педала за газта. Молеше се в редицата от коли да има пролука, но в последния момент натисна спирачките, за да не се блъсне в един автобус. Фордът сякаш се вдигна на предните си колела, после се разтресе и спря.

Роки изджавка, загуби равновесие, свлече се надолу по седалката и падна под таблото.

Бълвайки бледосин пушек, автобусът мина пред тях.

Кучето подаде глава и се ухили на Спенсър.

— Стой там, приятелю. По-безопасно е.

Роки не обърна внимание на съвета му и се изкатери на седалката. Спенсър даде газ.

Зави надясно и в огледалото видя, че тъмнозеленият шевролет се стрелва зад него.

— Онова копеле умее да шофира.

Спенсър не се притесняваше толкова много как ще им се изплъзне. Повече се притесняваше да не стрелят отново по тях.

Но четиримата мъже трябваше да са ненормални, за да стрелят по бързо движеща се кола насред оживено движение, където всеки заблуден куршум можеше да убие невинен шофьор или пешеходец. Това не беше Чикаго през двайсетте години, Бейрут или Белфаст, нито дори Лос Анджелис, за Бога.

От друга страна, те не се бяха поколебали да стрелят по него пред апартамента на Теда Давидович. Направо стреляха. Без да задават въпроси. Нито му прочетоха конституционните права. По дяволите, те дори не направиха сериозно усилие да се уверят, че Спенсър е човекът, за когото го мислят. Искаха го толкова много, че рискуваха да убият някой друг.

Мъжете изглеждаха убедени, че Спенсър е научил нещо изключително важно за Валери и трябва да бъде ликвидиран. А всъщност той знаеше за миналото й по-малко, отколкото за живота на Роки.

Ако застреляха Спенсър на публично място, те щяха да покажат истински или фалшиви карти на някоя федерална агенция и никой нямаше да им търси отговорност и да ги обвинява в убийство. Щяха да кажат, че Спенсър е беглец от правосъдието, въоръжен и опасен убиец на ченгета. Несъмнено щяха да извадят заповед за арестуването му, издадена постфактум и със стара дата, и щяха да сложат в безжизнената му ръка пистолет, с който е извършена поредица от неразкрити убийства.

Спенсър мина на жълто. Шевролетът го последва.

Ако не го убиеха на място, но го раняха и заловяха жив, те вероятно щяха да го завлекат в звукоизолирана стая и да приложат творчески методи на разпит. Нямаше да повярват на протестите му, че е невинен и щяха да го убият бавно, напразно опитвайки се да изтръгнат тайни, които той не знаеше.

Спенсър нямаше оръжие. Разполагаше само с двете си ръце. С подготовката си. И с куче.

— Здравата загазихме — каза той на Роки.

Рой Майро седеше в уютната кухня на бунгалото в каньона в Малибу и разглеждаше четирийсетте снимки, които хората му бяха намерили в кутия за обувки, поставена на най-горната лавица в гардероба в спалнята. Последната фотография беше сложена в плик.

Шест от снимките бяха на куче — смесена порода, с козина на жълто-кафяви и черни петна. Едното му ухо беше клепнало. Сигурно беше домашният любимец, за когото Грант бе купил гумения кокал от фирма, изпълняваща поръчки по пощата, която вече две години пазеше името и адреса му.

Трийсет и три от останалите снимки бяха на една и съща жена. На някои изглеждаше съвсем млада — двайсетинагодишна, а на други — на трийсет и няколко. Ту украсяваше Коледна елха, ту се усмихваше, облечена в семпла лятна рокля и бели обувки, сресваше гривите на коне, яздеше ги или ги хранеше с ябълки.

Нещо в нея го обсебваше, но Рой не можеше да разбере защо му оказва такова силно въздействие.

Тя безспорно беше привлекателна жена, но не и поразителна красавица. Макар и с хубаво тяло, русокоса и синеока, жената не притежаваше нито една съвършена черта, която би й осигурила място в пантеона на истинската красота.

Усмивката беше най-хубавото нещо в нея и неотменен елемент на външността й във всички снимки. Приветлива, открита, спокойна и очарователна усмивка, която не можеше да бъде фалшива и разкриваше добро сърце.

Но усмивката не беше отличителна черта. И устните на жената не бяха чувствени като на Мелинда Уиклън. Нищо в разположението, в широчината или в очертанията им, нито във формата на зъбите не беше дори интригуващо, още по-малко вълнуващо. Усмивката й беше твърде широка, досущ ослепителните отражения на слънчева светлина върху с нищо незабележителната повърхност на езеро.

Рой не виждаше в нея нищо, което да жадува да притежава.

Но въпреки това тя го обсебваше. Не я познаваше, но чувстваше, че трябва да разбере коя е. Беше убеден, че е виждал тази жена.

Той се вторачи в лицето и в лъчезарната й усмивка и усети, че около нея витае някакво ужасно присъствие, някъде извън обектива на фотоапарата.

Последните снимки бяха най-малко от преди двайсет години, а много от тях — от преди трийсет. Цветовете им бяха избледнели. Най-старите бяха предимно сиво-бели и леко пожълтели по краищата.

Рой погледна обратната страна на всяка снимка. Надяваше се да види надпис, който да хвърли повече светлина върху самоличността на жената, но там нямаше нищо. Нито дори име или дата.

На две от снимките жената беше с малко момче. Рой беше толкова озадачен от реакцията си към лицето на жената и толкова съсредоточен върху въпроса защо му се струва позната, че отначало не осъзна, че момчето е Спенсър Грант. Сетне разбра, че е той и сложи двете снимки една до друга.

Грант в дните, преди да получи белега.

Шест-седем годишно мършаво хлапе в мокри бански. Стоеше до басейн. Облечена в цял бански, жената беше до него и тайно му правеше „заешки ушички“ зад главата — глупава шега за пред фотоапарата.

На втората снимка жената и момчето седяха на маса за пикник. Хлапето беше една-две години по-голямо отколкото на първата фотография и облечено в джинси, фланелка и бейзболна шапка. Тя го беше прегърнала с едната си ръка, а с другата буташе шапката му.

И на двете снимки усмивката на жената беше лъчезарна като на всички останали, но лицето й сияеше и от обич. Рой беше сигурен, че е открил майката на Грант.

Но същевременно беше и озадачен, защото жената му се виждаше позната. Странно позната. Колкото по-дълго гледаше снимките й, толкова повече нарастваше убеждението му, че я познава и обстоятелствата, при които я бе виждал, са силно обезпокоителни, мрачни и загадъчни.

Той отново насочи вниманието си към снимката, на която майката и синът стояха до басейна. В далечината имаше голям хамбар. Дори на избледнялата фотография по небоядисаните стени се виждаха следи от червена боя.

Жената, момчето, хамбарът.

Дълбоко в подсъзнанието му явно се бе събудил някакъв спомен, защото изведнъж кожата на Рой настръхна. Жената, момчето, хамбарът.

Побиха го ледени тръпки.

Той погледна към прозореца над мивката, към горичката отвъд и към оскъдните лъчи обедна слънчева светлина сред сенките и положи усилия да проясни паметта си.

Жената, момчето, хамбарът.

Но колкото и да се мъчеше, прозрението не го осеняваше, макар че кръвта му се смрази.

Хамбарът.

Минавайки по улици с къщи с гипсова мазилка, кактуси, юка и маслинови дървета, през паркинга на търговски център, през индустриалната зона, през лабиринта на складова площ, пълна с навеси и през парк с разлюлени от приближаващата се буря палми, Спенсър безуспешно се опитваше да се отърве от преследващия го шевролет.

Рано или късно щяха да се изпречат на пътя на патрулираща полицейска кола. И когато местните ченгета също го подгонеха, щеше да му бъде още по-трудно да избяга.

Дезориентиран от криволичещия път, който бе избрал, за да се изплъзне от преследвачите си, той се изненада, когато вдясно видя един от най-новите хотели в града. Булевард Лас Вегас Саут беше само на неколкостотин метра пред него. Светофарът беше червен, но Спенсър реши, че ще светне зелено, когато стигне до него.

Шевролетът се приближаваше. Ако Спенсър спреше, негодниците щяха да слязат от колата и да обсипят с куршуми форда.

До кръстовището оставаха триста метра. Двеста и петдесет.

Светофарът още светеше червено.

Спенсър нямаше време. Той намали малко, за да си осигури повече маневреност в решителния момент, но не достатъчно, за да окуражи шофьора на шевролета да опита да се изравни с него.

Сто метра. Седемдесет и пет. Петдесет.

Късметът не беше на страната на Спенсър.

Отляво към кръстовището се приближаваше цистерна, която се движеше по-бързо от позволеното.

Роки отново започна да клати глава.

Най-сетне шофьорът на цистерната видя форда и натисна спирачки.

— Добре, добре, ще успея — чу се да повтаря Спенсър, сякаш налудничаво бе решил да промени действителността с позитивното си мислене.

Никога не лъжи куче.

— Здравата сме загазили, приятелю — поправи се той и направи широк завой пред цистерната.

Паниката принуди сетивата му да възприемат случващото се като на забавен каданс. Спенсър видя, че цистерната се накланя към тях. Гигантските гуми се търкаляха и подскачаха, докато ужасеният шофьор натискаше спирачките. Камионът застрашително се извиси над форда. Беше огромен, приближаваше се неумолимо и сблъсъкът изглеждаше неизбежен. Сякаш ставаше все по-голям с всяка изминала секунда. Фордът се наклони наляво и едва не се преобърна. Спенсър завъртя волана надясно и натисна спирачки. Задната част на колата се занесе на една страна, а гумите измъчено изсвириха. Воланът се хлъзгаше в изпотените му ръце. Фордът беше неуправляем, но поне се плъзгаше в правилната посока, отдалечавайки се от огромната цистерна. Чудовището на шестнайсет колела профуча само на няколко сантиметра от форда. Спенсър имаше чувството, че усети силния вятър от движението, макар прозорците да бяха затворени.

Фордът се завъртя на триста и шейсет градуса, сетне на деветдесет, разтресе се и спря.

Шофьорите на другите коли натиснаха спирачките, преди да се блъснат в него. Чуха се клаксони и скърцане на гуми.

Роки отново падна на пода.

Спенсър не знаеше дали кучето е било изхвърлено от седалката или във внезапен пристъп на благоразумие се е мушнало там.

— Стой долу! — каза той, когато Роки пак се изкатери на седалката.

Вляво се чу бръмчене на двигател. Шевролетът. Профуча покрай задната част на спрялата цистерна и се насочи към форда.

Спенсър натисна до пода педала на газта. Гумите се завъртяха и колата се стрелна на юг по булеварда, точно когато шевролетът се приближи до задната броня. Чу се трясък на метал.

Разнесоха се изстрели. Четири-пет. Но нито един от куршумите не улучи форда.

Роки остана на седалката. Беше вкопчил нокти в тапицерията, дишаше учестено и явно този път бе твърдо решил да не пада.

Спенсър излизаше от Лас Вегас, което беше и хубаво, и лошо. Хубаво, защото колкото по на юг отиваше, към откритата пустиня, толкова по-малък беше рискът да бъде спрян от задръствания. Но, от друга страна, отвъд гората от хотели, голата земя щеше да му предложи малко маршрути за бягство и още по-малко места да се скрие. Навлезеха ли в пустинята Мохаве, главорезите в шевролета щяха лесно да го наблюдават.

Но въпреки всичко излизането от града беше единственият разумен избор. Бъркотията на кръстовището зад Спенсър сигурно щеше да доведе ченгетата.

Но докато минаваше покрай най-новия хотел-казино в града, включващ лунапарк „Спейспорт“, разположен на осемстотин декара, единственият му избор престана да съществува. На двеста метра по булеварда изскочи кола, която прегази ниските храсти в междинната алея и навлезе в насрещното движение. Завъртя се и спря така, че препречи пътя.

Спенсър спря на трийсет метра от колата.

Беше крайслер, но много приличаше на тъмнозеления шевролет. Сякаш бяха правени в една и съща фабрика.

Шофьорът остана зад волана на крайслера, но другите врати се отвориха. Отвътре излязоха едри, неприятни на вид мъже.

Спенсър погледна в огледалото за обратно виждане и видя онова, което очакваше. Шевролетът също бе спрял под ъгъл на булеварда на петнайсет метра зад него. И оттам изскочиха мъже. С пистолети.

Мъжете от крайслера също имаха пистолети. Но това някак не го изненада.

Последната снимка беше в бял плик, запечатан с лепенка. Рой очакваше да намери друг портрет на майката на Грант, но когато го отвори, видя черно-бяла снимка на мъж на трийсет и няколко години.

За миг евкалиптовата горичка и прозорецът сякаш престанаха да съществуват. Кухнята избледня в съзнанието му. Остана само снимката, от която Рой изпита още по-силно обсебване, отколкото от фотографията на жената.

Дъхът му секна.

Ако някой влезеше в стаята и го попиташе нещо, той нямаше да може да отговори.

Почувства се откъснат от реалността. Сякаш имаше температура. Всъщност му стана студено, макар и не много. Беше студен като бдителен хамелеон, който се преструва на камък върху камъка. Хладината го ободри, фокусира съзнанието му и позволи на мислите му да препускат без съпротивление. Сърцето му не биеше като обезумяло. Вярно, пулсът му се забави и стана досадно муден и всеки удар отекваше в тялото му, досущ тържествен камбанен звън в катедрала.

Снимката явно бе правена от талантлив професионалист в студийни условия и светлината и обективът бяха идеално подбрани. Най-горното копче на бялата риза на мъжа беше разкопчано. Отгоре беше с кожено яке. Позираше пред бяла стена. Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Беше поразително красив. Гъстите му черни коси бяха сресани назад. Подобни снимки обикновено се правеха на млади актьори. Фотографията беше стандартна, но хубава, защото мъжът притежаваше вродено обаяние и излъчване на загадъчност и драматизъм, които фотографът не бе създал изкуствено с помощта на технически средства.

Портретът представляваше учебник по светлосенки. Странни сенки, хвърлени от предмети извън обектива, се рояха на стената, привлечени от мъжа, така както ужасната тежест на залязващото слънце притегля нощта към вечерното небе.

Прямият му, проницателен поглед, решително стиснатите устни, аристократичните черти и дори привидно небрежната поза разкриваха човек, който не познава колебание, потиснатост и страх. Той беше нещо повече от уверен и хладнокръвен. Излъчваше едва доловима, но непогрешима арогантност. Изражението му говореше, че гледа на всички други членове на човешкия род с присмех и презрение.

Въпреки това мъжът беше много привлекателен, сякаш интелигентността и опитът му бяха извоювали правото да чувства превъзходство над другите. Изучавайки снимката, Рой усети, че този човек би бил интересен, непредсказуем и забавен приятел. Надничащият от сенките мъж притежаваше животински магнетизъм и надменното му изражение не изглеждаше обидно. Всъщност арогантният вид дори му подхождаше.

Магията на снимката постепенно намаля, макар че не изчезна напълно. Кухнята, прозорецът и евкалиптовите дървета отново се появиха пред погледа на Рой.

Той познаваше този мъж. Беше го виждал.

Много отдавна…

Фактът, че го познава, беше част от причината снимката да му въздейства толкова силно. Но както и с жената, Рой не можеше да си спомни нито името на мъжа, нито дори при какви обстоятелства го бе виждал.

Искаше му се фотографът да бе осветил повече лицето на този човек. Но сенките, изглежда, обичаха черноокия мъж.

Рой сложи снимката на кухненската маса, до фотографията на майката и сина край басейна.

Жената. Момчето. Хамбарът в далечината. Мъжът в сенките.

Спрял по средата на булевард Лас Вегас Саут и заклещен в капан между въоръжени мъже, Спенсър натисна клаксона, рязко завъртя волана надясно и настъпи до пода педала на газта. Фордът се насочи към лунапарк „Спейспорт“. Скоростта притисна Спенсър и Роки към седалките, сякаш двамата бяха космонавти, отправили се към луната.

Самонадеяността и дързостта на стрелците доказваха, че те наистина бяха някакъв вид федерални агенти, макар че използваха фалшиви документи, за да скрият истинската си самоличност. Никога не биха му устроили засада на главна улица пред очевидци, освен ако не бяха с по-висок ранг от местните ченгета.

Пешеходците се разпръснаха във всички посоки и фордът навлезе в алеята за автобуси.

Вероятно поради хапливия февруарски студ и задаващата се буря или защото беше обяд, лунапаркът не беше отворен. Над билетните гишета бяха спуснати капаци и вълнуващите влакчета на ужасите не се движеха. Но по високата три метра ограда, боядисана като брониран корпус на междупланетен кораб, пулсираха и проблясваха неонови и футуристични фигури. Осветлението сигурно беше включено от фоточувствителни клетки, които бяха объркали мрака, предшестващ бурята, с настъпването на вечерта.

Спенсър мина покрай две будки за билети с формата на ракети и влезе в тунел от лъскава стомана с диаметър четири метра, пробит в оградата на парка. Думите „ТУНЕЛ НА ВРЕМЕТО“, изписани със сини неонови светлини, обещаваха по-далечно бягство, отколкото му бе необходимо.

Масивната тръба беше дълга шест метра. По стените и тавана се виеха гирлянди от неонови лампи, които мигаха в бърза последователност от входа до изхода, създавайки илюзията за фуния от светкавици.

При обикновени обстоятелства посетителите влизаха в лунапарка с бавно движещи се влакчета, но заслепяващите приливи от светлини бяха по-ефектни, ако се движиш с висока скорост. Очите на Спенсър започнаха да пулсират. Имаше чувството, че наистина е изстрелян с ракета в далечна посока.

Роки отново клатеше глава.

— Не знаех, че кучето ми изпитва потребност от високи скорости.

Спенсър навлезе в лунапарка, където светлините не бяха активирани като онези на оградата и в тунела. Безлюдният и привидно безкраен път се издигаше и снишаваше, стесняваше и разширяваше и непрекъснато се пресичаше сам със себе си.

В лунапарка имаше спираловидно виещи се влакчета на ужасите, въртележки, лодки, изтребители и други развлечения, от които ти се разбърква стомахът, всички натруфени с живописни, фантастични фасади, украса и имена. „Светлинен път към Ганимед“, „Чук на хиперпространството“, „Ад на слънчевата радиация“, „Астероиден сблъсък“, „Пропадане в бездната“. Паркът предлагаше и сложни симулативни полети и преживявания във виртуалната реалност в сгради с футуристична или причудлива, извънземна архитектура. „Планетата на тресящите се хора“, „Кървава луна“, „Вихрушка“, „Светът на смъртта“. Входът на „Войни между роботи“ се охраняваше от машини-убийци с червени очи, а портата на „Звездно чудовище“ приличаше на блестящ отвор в храносмилателния тракт на извънземен левиатан.

На фона на мрачното небе, студения вятър и сивата светлина, предшестваща бурята, бъдещето — така както си го бяха представили създателите на лунапарка „Спейспорт“ — изглеждаше неумолимо и враждебно.

Странно, но всичко това се струваше реалистично на Спенсър. Зрелището приличаше по-скоро на видение, отколкото на увеселителен парк. Отвсякъде дебнеха извънземни, машини, роботи и хищници в човешки облик. Зад всеки завой застрашително се появяваха космически катастрофи — „Експлодиращото слънце“, „Сблъсък с комета“, „Капан на времето“, „Големият взрив“, „Пустош“. „Краят на времето“ се намираше до шатър, предлагащ приключение, наречено „Изтребление“. Човек можеше да гледа зловещите атракции и да вярва, че това мрачно бъдеще — с атмосферата си, ако не в детайлите — е достатъчно ужасно, за да бъде онова, което съвременното общество може би изгражда за себе си.

Трескаво търсейки изход, Спенсър караше безразсъдно по криволичещите пешеходни пътеки, виещи се покрай развлеченията. Непрекъснато поглеждаше към шевролета и крайслера, които се движеха между екзотичните постройки, но не бяха в опасна близост. Приличаха на акули, обикалящи от разстояние.

Спенсър зави покрай „Галактически затвор“, мина покрай „Дворецът на паразитите“, параван от фикуси и жив плет от разцъфнали в червено олеандри, съзря двулентов път, обозначаващ задната част на лунапарка, и пое по него.

Вляво имаше дървета и двуметров жив плет между стволовете, а вдясно — триметрова ограда от вериги, увенчана със спирали от бодлива тел. Отвъд се простираше пустинята.

Спенсър зави. На стотина метра отпред имаше порта от тръби и вериги, задвижвана от хидравличен механизъм. Задействаше се с дистанционно управление, но Спенсър не разполагаше с такова устройство.

Той увеличи скоростта. Налагаше се да разбие портата.

Връщайки се към обичайното си благоразумие, кучето слезе от седалката и се сви на пода.

— Невротик, но не и глупав — одобрително отбеляза Спенсър.

Той бе преполовил разстоянието до портата, когато с периферното си зрение забеляза някакво движение. Крайслерът изскочи между два фикуса, разкъса живия плет от олеандри и сред дъжд от зелени листа и червени цветове с трясък се стовари на пътя. После се блъсна в оградата толкова силно, че веригите по цялата дължина се разлюляха, сякаш бяха направени от плат, и спря.

След част от секундата фордът също се блъсна в портата от вериги. Предният капак се смачка. Предпазният колан се впи в гърдите на Спенсър и изкара въздуха от белите му дробове. Зъбите му изтракаха. Багажникът издрънча. Но ударът не беше достатъчно силен, за да разбие бариерата. Веригите се усукаха и увиснаха, но останаха непокътнати.

Спенсър превключи на скорост и даде на заден ход, сякаш беше гюле, което се връща в оръдието по посока, обратна на часовниковата стрелка.

Убийците в крайслера отвориха вратите, излязоха и извадиха пистолети. Сетне видяха, че фордът се приближава към тях. Скочиха в колата, затвориха вратите и също потеглиха на заден ход.

Фордът се блъсна в крайслера. Трясъкът беше силен и Спенсър бе убеден, че е повредил колата си.

Но когато отново превключи на скорост, фордът се стрелна напред. Нямаше спукани гуми, нито счупени стъкла. Не миришеше на бензин и резервоарът не бе пробит. Макар и очукан, фордът тракаше, дрънчеше и скърцаше, но се движеше мощно и грациозно.

Вторият сблъсък събори портата. Фордът мина върху падналите вериги, излезе от „Спейспорт“ и нахлу в пустинята, където още никой не бе построил тематичен парк, хотел, казино или паркинг.

Спенсър зави на запад, към междущатска магистрала 15.

Сети се за Роки и погледна към пода. Кучето се беше свило на кълбо и бе затворило очи, сякаш очакваше още един сблъсък.

— Всичко е наред, приятелю.

Роки продължи да прави гримаси в очакване на катастрофа.

— Имай ми доверие.

Кучето отвори очи и се покатери на седалката. Тапицерията беше издрана и пробита от ноктите му.

Фордът подскачаше и се тресеше по ерозиралата и безплодна земя.

Отстрани на магистралата се издигаше стръмен насип от чакъл и глина. Но дори да намереше пролука в перилата и да се качеше на шосето, Спенсър едва ли щеше да бъде в безопасност. Хората, които го следяха, щяха да поставят наблюдателни постове на магистралата и в двете посоки.

Спенсър се поколеба за миг, после зави на юг, следвайки насипа.

Тъмнозеленият шевролет се зададе от изток. Приличаше на мираж в пустиня. Но нямаше да може да преодолее ниските дюни и плитките долчинки. Фордът експлорър беше направен за неравен терен, но не и шевролетът.

Спенсър стигна до пресъхнало речно корито, което минаваше под нисък бетонен мост и пресичаше магистралата. Той вкара форда във валога и пое по коритото от мека почва, осеяна с наноси. Сухите трънаци се движеха непрестанно, досущ странни сенки в кошмар.

Фордът се понесе по пресъхналото речно корито и се отправи на запад, навътре в негостоприемната Мохаве.

Заплашителното мрачно небе приличаше на саркофаг от гранит и сякаш бе надвиснало само на няколко сантиметра над сивите планини. Безплодните равнини постепенно се издигаха към още по-стерилни възвишения, а повехналите мескити, изсъхналата трева и кактусите все повече оредяваха.

Спенсър излезе от пресъхналото дере, но продължи нагоре по склона, към далечните хълмове, голи като стари кости.

Шевролетът не се виждаше.

Най-сетне, когато се увери, че е далеч от наблюдателните постове, разположени по магистралата, той зави на юг и подкара успоредно на шосето. Изпуснеше ли го от поглед, щеше да се обърка. В пустинята се носеха облаци прах, които прикриваха издайническите струи от пушек зад форда.

Макар че още не валеше, небето се раздираше от светкавици. Сенките на ниските каменни образувания подскачаха, падаха и отново се надигаха по гладката и бяла като алабастър земя.

Смелостта на Роки пак се изпари, когато колата забави скоростта. Кучето плахо се сви на кълбо. От време на време скимтеше и поглеждаше господаря си, търсейки окуражаване.

На небето проблеснаха огнени стрели.

Рой Майро отмести настрана обезпокоителните снимки и сложи дипломатическото куфарче с преносимия компютър на кухненската маса в бунгалото в Малибу. Включи го в контакта на стената и се свърза с „Мама“ във Вирджиния.

Когато на осемнайсет, преди повече от дванайсет години, се бе записал в армията, Спенсър Грант би трябвало да е попълнил стандартните формуляри. Наред с останалото, той би трябвало да е дал информация за училището, което бе завършил, за родното си място, името на баща си и майка си и за най-близките си роднини.

Офицерът, който бе приел документите, трябваше да е проверил онези основни данни. После отново трябваше да бъдат потвърдени, на по-високо ниво, преди постъпването на Грант в армията.

Ако името Спенсър Грант беше фалшиво, младежът би трябвало да има сериозни затруднения, за да бъде записан на военна служба с тази самоличност. Въпреки това Рой беше убеден, че „Спенсър Грант“ е псевдоним и реши да разбере какво е истинското име, фигуриращо в акта за раждане.

По искане на Рой „Мама“ проникна във файловете на Министерството на отбраната, където имаше списъци на бившите военнослужещи и на екрана се появи основната информация за Спенсър Грант.

Името на майка му беше Дженифър Корин Порт.

Новобранецът я бе вписал като „покойна“.

Бащата беше „неизвестен“.

Рой примига от изненада. Неизвестен.

Това беше адски странно. Грант не само твърдеше, че е извънбрачно дете. Нещо повече, той намекваше, че поради безразборните връзки на майка му е било невъзможно да разберат кой е бащата. Всеки друг би посочил някакво фиктивно име, удобен, измислен баща, за да спести унижението на себе си и на майка си.

Щом бащата беше неизвестен, логично бе фамилното име на Спенсър да е Порт. Следователно майка му го бе кръстила „Грант“ или на своя любима кинозвезда — както смяташе Бозли Донър — или на някой от мъжете в живота й, без да е сигурна дали той е бащата на момчето.

Или пък определението „неизвестен“ беше лъжа и името „Спенсър Грант“ бе поредната фалшива самоличност, вероятно първата от множеството, които бе съчинил онзи фантом.

Като близки роднини Грант бе вписал „Етъл Мари и Джордж Даниъл Порт, баба и дядо“. Сигурно бяха родителите на майка му, защото Порт беше моминското й име.

Рой забеляза, че адресът на Етъл и Джордж Порт в Сан Франциско е същият, който Грант бе посочил, когато се бе записал в армията. Явно след смъртта на майка му бабата и дядото го бяха взели да живее при тях.

Ако някой знаеше истинската история на произхода и на белега на Грант, това щяха да са Етъл и Джордж Порт. При положение, че наистина съществуваха и не бяха само имена във формуляра, който преди двайсет години приемащият офицер не бе проверил.

Рой поиска разпечатка на част от военното досие на Грант. Въпреки привидно надеждната следа, водеща към семейство Порт, Рой не беше убеден, че в Сан Франциско ще научи нещо, което ще придаде повече плътност на неуловимия фантом, когото бе зърнал преди повече от четирийсет и осем часа в дъждовната нощ в Санта Моника.

Грант бе заличил информацията за себе си във всички файлове на компаниите за услуги и от списъците на данъкоплатците, но защо бе оставил името си в отдел „Моторни превозни средства“, Службата за социално осигуряване, в полицията в Лос Анджелис и във военните архиви? Беше вписал поредица от фалшиви адреси, когато можеше да ги изтрие или изобщо да не ги споменава. Грант имаше знанията и уменията да го стори. Следователно той умишлено бе запазил присъствие в някои бази данни.

Рой се почувства играчка в ръцете на Грант дори когато се опитваше да установи истинската му самоличност.

Отчаян, той за пореден път насочи вниманието си към двете най-въздействащи му снимки от четирийсетте. Жената, момчето и хамбарът в далечината. Мъжът в сенките.

От двете страни на форда се простираше пясък, бял като стрити на прах кости, пепелявосиви вулканични скали и възвишения от глина, разпръснати тук-там в течение на годините на жега, студ и земетресения. Оскъдната растителност беше изсъхнала и бодлива. С изключение на прахоляка и на разлюлените от вятъра растения единственото движение беше пълзенето на скорпионите, паяците, скарабеите, отровните змии и другите студенокръвни или безкръвни твари, които вирееха в тази безводна пустош.

Небето непрекъснато се осветяваше от сребристите стрели на светкавици и бързо движещите се, черни като мастило облаци вещаеха буря.

Пленен между мъртвата земя и неспокойното небе, Спенсър караше успоредно на магистралата, която чезнеше в далечината. Отклоняваше се само когато релефът налагаше компромис.

Роки седеше с наведена глава. Беше се вторачил в лапите си, а не във все по-смрачаващия се ден. Хълбоците му потреперваха, когато през тялото му преминеше вълна на страх, досущ електрически ток в затворена верига.

При други обстоятелства Спенсър би бъбрил неспирно, за да успокои кучето. Но сега настроението му беше мрачно като небето и той бе в състояние да се съсредоточи само върху собственото си бедствено положение.

Беше се сбогувал с живота, който водеше, за да намери жената. Беше загърбил тишината и уюта в бунгалото, красотата на евкалиптовата горичка и спокойствието в каньона, и вероятно никога вече нямаше да се върне там. Беше се превърнал в мишена и бе изложил на риск скъпоценната си анонимност.

Но той не съжаляваше за всичко това, защото още се надяваше, че ще започне истински, пълноценен живот. Искаше да помогне на жената, но и на себе си.

Но залогът изведнъж бе станал висок. Смъртта и разкритието на истинската му самоличност не бяха единствените рискове, които щеше да поеме, ако продължеше да се въвлича в проблемите на Валери Кийн. Рано или късно щеше да се наложи да убие някого. Нямаше да му оставят друг избор.

След като в сряда през нощта се измъкна от атаката в едноетажната къща в Санта Моника, Спенсър отбягваше да мисли за най-обезпокоителните последици от изключителното насилие на екипа на специалните сили. Но сега си спомни за стрелбата, насочена срещу въображаеми мишени в тъмната къща и куршумите, изстреляни по него, докато се прехвърляше през оградата.

Това не беше само реакция на неколцина изнервени полицаи, уплашени от плячката си, а престъпна употреба на сила, грубо превишаване на правата, доказателство за съществуването на агенция, излязла от контрол и арогантно убедена, че не е отговорна за жестокостите, които извършва.

И Спенсър отново се сблъска със същата арогантност — безразсъдното държание на мъжете, които го бяха принудили да напусне Лас Вегас.

Той се замисли за Луис Лий в елегантния му кабинет под „Китайска мечта“. Ресторантьорът бе казал, че само достатъчно силните правителства престават да играят по правилата на правосъдието, по чиито закони са съставени.

Всички правителства, дори демократичните, поддържаха контрол със заплахата за насилие и затворничеството. Но когато тази заплаха скъсаше със закона, и при най-добрите намерения границата между федерален агент и главорез ставаше опасно тънка.

Ако Спенсър намереше Валери и научеше защо бяга, помощта му вероятно нямаше да се изрази само в посягане върху неприкосновения му запас от пари, за да й осигури най-добрия адвокат. Макар и наивен, такъв беше неясният му план.

Но безмилостността на враговете изключваше варианта явяване пред съд.

Изправен пред избора насилие или бягство, Спенсър винаги би предпочел да избяга и да рискува куршум в гърба — поне когато не бе заложен нечий друг живот освен неговият. Но щом поемеше отговорността за живота на жената, той не можеше да я изложи на риск и рано или късно щеше да се наложи да отвърне на насилието с насилие.

Разсъждавайки за тези неща, Спенсър продължи да кара на юг. Едва виждаше магистралата в далечината на изток и пред него нямаше ясно очертан път.

От запад се зададе дъжд под формата на ослепителни водопади на рядко проявявана ожесточеност за Мохавската пустиня, извисяваща се приливна вълна, зад която пустинята започна да изчезва.

Спенсър долови мириса на дъжда още преди да го е застигнал. Ухание на хлад, влага и озон, отначало освежаващо, но после странно и смразяващо.

— Не се притеснявам дали ще мога да убия, ако се стигне дотам — каза той на свилото се на кълбо куче.

Сивата стена бързо се приближаваше към тях. Приличаше на нещо повече от дъжд. Бурята беше олицетворение на бъдещето и на всичко онова, което Спенсър се страхуваше да разбере за миналото.

— Правил съм го и преди. И пак ще го сторя, ако се наложи.

Върху форда започна да барабани дъжд — досущ милиони биещи сърца.

— И ако някое копеле заслужава да бъде убито, аз ще го очистя, без да изпитвам вина или угризения. Понякога убийството е правилно. Справедливо. Нямам проблем с това.

Дъждът се усили. Диплеше се като вълшебен воал, носещ магическа промяна. Белият пясък потъмня. На странната светлина на бурята изсъхналата растителност изведнъж стана лъскава и зелена. За секунди повехналите листа и трева сякаш се уголемиха и придобиха пищни тропически форми, макар че това беше илюзия.

Спенсър включи чистачките и мина на двойно предаване, сетне каза:

— Притеснявам се… и се плаша, че може би ще пречукам някой негодник, който си го заслужава… някой боклук… и този път това ще ми хареса.

Пороят беше не по-малко апокалиптичен от Потопа, изсипал се върху Ной, и ожесточеното барабанене на дъжда върху форда беше оглушително. Уплашеното от бурята куче вероятно не чуваше думите на господаря си, но въпреки това Спенсър използваше присъствието на Роки като оправдание, за да признае една истина, която предпочиташе да не чува. Говореше на глас, защото можеше да излъже, ако само разсъждаваше наум.

— Никога не ми е харесвало да убивам и не съм се чувствал герой. Но това не ме и отвращава. Не повръщам, нито изгубвам съня си. Затова… ако следващия път…

Ранният следобед потъмня, сякаш се свечеряваше. Спенсър запали фаровете и се изненада, като видя, че са останали непокътнати от сблъсъка с портата на лунапарка.

Дъждът се лееше в такива огромни количества, че се примесваше и размиваше с вятъра, който преди това бе предизвикал пясъчната буря.

Стигнаха до дълбок три метра валог с леко наклонени брегове. В средата на падината блестеше поток от сребриста вода, широк трийсет и дълбок няколко сантиметра. Спенсър прекоси широкото шест-седем метра пресъхнало речно корито и се насочи към възвишенията на отсрещната страна.

Докато фордът минаваше през втория бряг, над пустинята лумна поредица от големи светкавици, придружени от силни гръмотевици, които предизвикаха вибрации в колата. Дъждът продължаваше да се усилва.

Шофирайки с една ръка, Спенсър погали Роки по главата. Кучето беше твърде уплашено, за да го погледне или да се облегне на утешаващата го ръка.

Намираха се на не повече от петдесет метра от първото пресъхнало речно корито, когато Спенсър видя, че земята пред тях се движи вълнообразно, сякаш рояци гигантски змии преминаваха точно под повърхността на пустинята. Удари спирачки и фаровете осветиха не толкова фантастично, но не по-малко страховито обяснение. Земята не се движеше, а от запад на изток, по леко наклонената равнина се виеше бърза, кална река, която блокираше движението на юг.

Дълбочината й не се виждаше. Стремглаво препускащата вода вече бе излязла няколко сантиметра извън коритото.

Такова наводнение не можеше да бъде предизвикано само от бурята, която се бе развилняла в равнините едва преди няколко минути. Потокът идваше от планините, където бе валяло преди известно време и каменистите, голи склонове бяха попили водата. В пустинята рядко падат такива обилни валежи, но понякога, със зашеметяваща бързина, внезапни порои могат да залеят дори части от издигнатата на насип магистрала или низините около Лас Вегас.

Спенсър не можеше да прецени колко дълбока е водата.

Дори да не беше дълбоко, течението се движеше толкова бързо, че той не смееше да направи опит да го премине. Второто речно корито беше по-широко от първото, около метър и двайсет. Преди да е изминал и половината от това разстояние, фордът щеше да бъде понесен от течението.

Спенсър даде на заден ход, обърна и се върна. Приближи се до първото речно корито по-бързо, отколкото очакваше. За краткото време, след като го бе прекосил, сребристата ивица се бе превърнала в буйна река, която почти изпълваше валога.

Хванат в капан между два непроходими потока, Спенсър вече не можеше да се движи успоредно на магистралата в далечината.

Хрумна му да остане там и да изчака бурята да премине. Когато дъждът спре, речните корита щяха да пресъхнат толкова бързо, колкото се бяха напълнили. Но Спенсър имаше чувството, че положението е по-опасно, отколкото изглежда.

Отвори вратата, излезе и се намокри до кости, докато стигна до предната част на форда. Силният, студен дъжд го накара да потрепери.

Природните условия не допринасяха толкова много за нещастието му, колкото невероятният шум. Потискащият грохот на бурята заглушаваше всички други звуци. Плющенето на дъжда, плискането и тътенът на водата и гръмотевиците се съчетаваха и превръщаха Мохавската пустиня в клаустрофобично място.

Спенсър искаше да види по-добре бушуващото течение, но погледът отблизо го уплаши. Водата се покачваше с всяка изминала минута и скоро щеше да наводни равнината. Части от мекото речно корито се сриваха и постепенно изчезваха в калното течение. Спенсър се обърна и тръгна към втория валог, на юг от форда. Стигна дотам по-бързо, отколкото очакваше. Реката се разширяваше и преливаше като в първия канал. Когато бе пристигнал там, между двата потока имаше петдесет метра, но сега разстоянието се бе смалило до трийсет.

Въпреки това имаше достатъчно място. Не му се вярваше, че двете течения могат да залеят оставащото пространство земя.

В следващия миг точно пред краката му в земята се отвори пукнатина. Дълга, назъбена ивица. Земята сякаш се ухили и в буйно течащата вода се срути част от брега, широка два метра.

Спенсър се дръпна назад, далеч от непосредствената опасност. Мокрият пясък под краката му се превръщаше в каша.

Немислимото изведнъж бе станало неизбежно. Големи части от пустинята бяха съставени от глина, вулканични скали и кварц, но Спенсър имаше нещастието да бъде застигнат от бурята и пороя, докато пътуваше по бездънното море от пясък. Освен ако между двете речни корита нямаше подземна скална основа, пясъкът там можеше да бъде наводнен и релефът на цялата равнина да се промени в зависимост от продължителността и силата на бурята.

Невероятно проливният дъжд продължаваше да се усилва.

Спенсър хукна към форда, скочи на седалката и затвори вратата. Мокър до кости и треперейки от студ, той даде на заден ход и отдалечи колата от речното корито на север. Опасяваше се, че колелата ще затънат.

Роки още седеше с наведена глава, но разтревожено погледна изпод вежди господаря си.

— Трябва да караме между речните корита, на изток и на запад — размишляваше на глас Спенсър, — докато още има твърда почва под нас.

Чистачките не се справяха добре с водопадите, които се изливаха върху предното стъкло, и замъгленият от дъжда пейзаж ставаше все по-неясен. Спенсър ги превключи на най-високата скорост.

— Не трябваше да се отправям към низините. Водата може да ни отнесе.

Той запали фаровете. Допълнителната светлина не изясни нищо. Лъчите се отразяваха в нишките на дъжда и пътят отпред изглеждаше като забулен със завеси от огледални мъниста. Спенсър пусна късите светлини.

— По-безопасно е на хълмовете. Там има повече скали.

Кучето не реагира. Само трепереше.

— А може и пространството между речните корита да се разшири.

Спенсър отново включи на скорост. На запад равнината постепенно се издигаше в склон, чиито очертания едва се забелязваха в здрача.

Гигантските игли на светкавиците съшиваха небето със земята, а Спенсър караше в мрака.

По указания на Рой Майро агентите в Сан Франциско издирваха Етъл и Джордж Порт, бабата и дядото, отгледали Спенсър Грант след смъртта на майка му. В това време Рой караше към кабинета на доктор Неро Мондело в Бевърли Хилс.

Мондело беше най-видният пластичен хирург в общност, където Божиите творения бяха коригирани по-често от всякъде другаде, с изключение на Палм Спрингс и Палм Бийч. С един лошо оформен нос той можеше да направи чудеса, равняващи се на сътвореното от мрамор от Микеланджело, макар че хонорарите на Мондело бяха значително по-високи от онези на италианския майстор.

Лекарят се бе съгласил да внесе промяна в претоварения си график, за да приеме Рой, защото мислеше, че помага на ФБР в отчаян опит да намерят особено жесток сериен убиец.

Двамата се срещнаха в просторния вътрешен кабинет с под от бял мрамор, бели стени и таван и бели свещници. Имаше две абстрактни картини в бели рамки. Единственият цвят беше бялото и художникът бе постигнал ефекта си само с няколко пласта от този цвят. От двете страни на масата от стъкло и стомана стояха два бели стола с дърворезба и бели кожени възглавнички. Пред белите копринени завеси имаше бюро от бяло дърво.

Рой седна на един от столовете с дърворезба. Имаше чувството, че е буца пръст сред цялата тази белота. Запита се каква ли гледка ще се открие, ако завесите се дръпнат. Хрумна му налудничавата мисъл, че отвъд прозореца, в центъра на Бевърли Хилс, всичко е покрито със сняг.

Освен снимките на Спенсър, които Рой бе донесъл, единственият предмет върху лакираната повърхност на бюрото беше кървавочервена роза, сложена в кристална ваза. Цветето беше доказателство за вероятен стремеж към съвършенство и привлече вниманието на посетителя към мъжа, който седеше от другата страна на бюрото.

Висок, слаб, красив и около четирийсетгодишен, доктор Неро Мондело беше фокусната точка на бялото си владение. С гъстите си, гарвановочерни, сресани назад коси, смугла кожа и тъмносини като зряла слива очи, хирургът оказваше въздействие, силно като поява на дух на спиритически сеанс. Върху бялата риза с червена копринена вратовръзка носеше бяла лабораторна престилка. Около циферблата на златния му часовник „Ролекс“ искряха диаманти, сякаш заредени със свръхестествена енергия.

Обстановката и човекът бяха внушителни, макар и досадно театрални. Професията на Мондело беше да подменя природната истина с убедителни илюзии, а всички добри вълшебници проявяваха вкус към театралността.

Той се вторачи в снимката на Грант, взета от отдел „Моторни превозни средства“, после в компютърния портрет и каза:

— Да, раната трябва да е била ужасна.

— От какво би могла да бъде? — попита Рой.

Мондело отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, извади лупа със сребърна дръжка и се вгледа по-отблизо в снимките.

— По-скоро е разрез, отколкото разкъсване, затова сигурно е от сравнително остър инструмент.

— Нож?

— Или стъкло. Но ръбът не е съвсем равен. Много остро, но неравно стъкло или назъбен нож. Гладко острие би направило рана с по-ясно очертани ръбове и по-тесен белег.

Докато наблюдаваше Мондело, Рой установи, че чертите на лицето му са изящни и неестествено пропорционални, сякаш бяха дело на друг талантлив колега на хирурга.

— Белегът е цикатриксиален.

— Моля? — попита Рой.

— Съединителна тъкан, която се е свила и набръчкала — без да вдига глава, отговори Мондело. — Макар че белегът е сравнително гладък, като се има предвид ширината му. Не мога да ви кажа нищо повече, освен че белегът не е отскоро.

— Пластичната хирургия би ли могла да го премахне?

— Не напълно, но може да го направи не толкова очебиен, само тънка линия, бледа нишка.

— Болезнено ли е?

— Да, но този — каза лекарят и посочи снимката — не би изисквал дълга поредица от операции в продължение на няколко години, както е с белезите от изгаряния.

Лицето на хирурга беше невероятно, защото пропорциите бяха толкова съразмерни, сякаш водещият естет, който го бе изваял, бе притежавал не само интуицията на художник, но и логичната прецизност на математик. Лекарят беше преправен със същия железен контрол, който видните политици прилагаха към обществото, за да преобразят несъвършените му граждани в по-добри хора. Рой отдавна бе разбрал, че човешките същества имат толкова големи недостатъци, че никое общество не може да упражни съвършената справедливост, без да наложи строго математическо планиране и управление. Но въпреки това той едва сега осъзна, че стремежът му към съвършена красота и справедливост са аспекти на един и същ копнеж по утопия.

Понякога Рой се изумяваше от сложността на интелекта си.

— Може ли човек да живее с този белег, макар да е възможно да се оперира, за да го направи не така очебиен? Имам предвид, освен ако не е в състояние да плати за хирургичната намеса.

— О, цената не би била препятствие. Ако пациентът няма пари и правителството не иска да плати, човекът пак ще бъде лекуван.

— Тогава защо не би се оперирал?

Мондело сви рамене и отмести настрана снимките.

— Вероятно се страхува от болка.

— Не мисля така. Не и този човек.

— Или от лекари, болници, остри инструменти и упойки. Има безброй фобии, които пречат на хората да се оперират.

— Този човек не страда от фобии — каза Рой и прибра снимките в кафявия плик.

— Може да се дължи на чувство за вина. Ако е оцелял след злополука, в която другите са били убити, той би изпитвал чувство за вина. Особено ако загиналите са били хора, които е обичал. Той мисли, че с нищо не е по-добър от тях и се пита защо е бил пощаден, докато те са умрели. Изпитва угризения, че е жив. И да страда с белега, е начин на изкупление.

Рой се намръщи и стана.

— Може би.

— Имал съм пациенти с такъв проблем. Не искат да се оперират, защото вината на оцелелия ги кара да мислят, че са заслужили белезите си.

— И това не звучи правдоподобно. Не и за този човек.

— Ако няма фобия и не страда от вината на оцелелия — каза Мондело, изпращайки Рой до вратата, — тогава може да се обзаложите, че изпитва вина за нещо. Той се самонаказва с белега. Напомня си за нещо, което би предпочел да забрави, но се чувства задължен да помни. И такива случаи съм виждал.

Докато хирургът говореше, Рой изучаваше лицето му, заинтригуван от изящно оформената структура на костите. Той се запита доколко ефектът се дължи на природата и доколко е постигнат с намесата на пластичната хирургия. Но знаеше, че е нетактично да попита.

Рой стигна до вратата и рече:

— Докторе, вярвате ли в съвършенството?

Мондело изглеждаше леко озадачен.

— Съвършенството?

— Съвършенството на личността и обществото. Един по-добър свят.

— Ами… Мисля, че винаги съм се стремил към това.

— Добре — усмихна се Рой. — Знаех, че е така.

— Но смятам, че съвършенство не може да бъде постигнато.

Усмивката на Рой се смрази.

— Но аз виждам съвършенство тук-там. Може би не съвършенство във всяко отношение, но отчасти.

Мондело се усмихна снизходително и поклати глава.

— Идеята на един човек за съвършенство и ред е разбирането на друг за хаос. За един съвършената красота е представата на друг за уродливост.

Рой не харесваше такива изявления. Намекът беше, че утопията е и ад. Изгарящ от нетърпение да убеди Мондело в алтернативния възглед, Рой каза:

— В природата съществува съвършена красота.

— Винаги има недостатък. Природата ненавижда симетрията, гладките повърхности, правите линии, реда — всичко, което свързваме с красотата.

— Наскоро видях жена със съвършени ръце. Безупречни. Без недостатък. Изящно оформени.

— Пластичният хирург гледа на човешката форма с по-критично око от другите хора. Виждал съм множество недостатъци.

Самочувствието на лекаря ядоса Рой.

— Трябваше да ви донеса онези ръце. Поне едната. Ако я бяхте видели, щяхте да се съгласите с мен.

Изведнъж Рой осъзна, че е на път да разкрие неща, които биха наложили незабавната екзекуция на хирурга.

Разтревожен, че вълнението му ще го накара да направи друга, по-груба грешка, Рой не се задържа повече. Благодари на хирурга за сътрудничеството и излезе от бялата стая.

Февруарската слънчева светлина на паркинга пред клиниката беше по-скоро бяла, отколкото златиста. Въздухът беше резлив. Редицата палми по края хвърляха сенки, източени на изток. Захлаждаше се.

Рой пъхна ключа в стартера, включи двигателя и в същия миг пейджърът му иззвъня. Погледна малкия екран и видя номер с код на регионалния офис в центъра на Лос Анджелис и се обади по клетъчния си телефон.

Те имаха голяма новина за него. Бяха проследили Спенсър Грант и замалко не го бяха хванали в Лас Вегас. И сега той бягаше. Някъде в пустинята Мохаве. „Лиърджет“ очаквал Рой, за да го закара в Невада.

Спенсър караше нагоре по едва забелязващия се склон между двете буйни реки. Ивицата от мокър пясък непрекъснато се стесняваше. Търсейки къс скалиста почва, където да спре и да изчака бурята да премине, Спенсър бе възпрепятстван от все по-намаляващата видимост. Облаците бяха толкова плътни и черни, че денят в пустинята беше мрачен като в дълбините на море. Дъждът се лееше в библейски количества и чистачките не смогваха да изчистят предното стъкло. И макар че фаровете бяха запалени, теренът отпред се виждаше неясно.

На небето проблясваха огромни огнени камшици. Ослепителната пиротехника ескалира в почти непрестанни светкавици и отгоре започнаха да се спускат ярки стрели, сякаш зъл ангел, пленник на бурята, гневно изпробваше здравината на лъка си. Но дори непостоянната светлина не озаряваше нищо. Навсякъде се струпваха рояци от пулсиращи сенки, които засилваха мрака и объркването.

Изведнъж, на около петстотин метра на запад се появи синя светлина, сякаш от друго измерение, и бързо се придвижи на юг.

Спенсър присви очи и се вторачи в дъжда и тъмата, опитвайки се да разбере какво е естеството и размерите на светещия предмет. Детайлите останаха мъгляви.

Синята светлина зави на изток, измина неколкостотин метра и свърна на север, към форда. Беше сферична и сияеше.

— Какво е това, по дяволите?

Спенсър намали, за да може да види по-добре странното сияние.

Когато стигна на стотина метра от форда, предметът зави на запад, към мястото, откъдето се бе появил, после се смали, превръщайки се в точка, издигна се, припламна и изчезна.

Още преди да е угаснала първата светлина, Спенсър забеляза втора. Той спря и погледна на северозапад.

Синият пулсиращ предмет се движеше невероятно бързо, следвайки странен, спираловиден маршрут, който го доближи до форда, сетне внезапно се завъртя като фойерверк и изчезна.

И двата сияещи предмета бяха безшумни и се носеха като привидения над опустошената от бурята пустиня.

Въпреки че обикновено беше скептично настроен към всички мистични неща, през последните няколко дни Спенсър имаше чувството, че е прекрачил прага на неизвестността и нереалността. Животът в родината му се бе превърнал в мрачна фантазия, изпълнена с магии, досущ роман за страни, където управляват магьосници, бродят дракони и тролове ядат деца. В сряда през нощта той бе минал през невидима врата между реалността и някакво друго място. И в тази нова реалност Валери беше неговата съдба. Намереше ли я, тя щеше да бъде нещо като вълшебната лупа, която завинаги щеше да промени зрението му. Всички загадки щяха да се изяснят, но отдавна известните и познати неща отново щяха да станат загадъчни.

Спенсър усещаше всичко това в костите си, както болният от артрит предчувства приближаването на бурята, преди на хоризонта да се покаже първият облак. Появата на двете сини сфери, изглежда, потвърждаваше, че Спенсър е на правилния път да намери Валери, пътувайки през странно място, което щеше да го преобрази.

Той погледна четириногия си спътник с надеждата, че Роки се е вторачил там, където бе изчезнала втората светлина. Нуждаеше се от потвърждение, че не си бе въобразил светлините, макар и подкрепата да идваше от куче. Но Роки се беше свил на кълбо и трепереше от ужас. Главата му още беше наведена, а очите — затворени.

Вдясно от форда, в бушуващите води, се отрази светкавица. Реката беше много по-близо, отколкото Спенсър предполагаше. Речното корито се бе разширило драстично през изминалата минута.

Приведен над волана, Спенсър зави и се насочи към друга част на все по-стесняващата се ивица земя. Подкара напред, търсейки стабилна скала и питайки се дали загадъчната пустиня Мохаве ще му поднесе още изненади.

На небето, на двеста метра пред форда и вляво, изскочи трета синя мистерия, досущ експресен асансьор. После плавно спря и затрептя над земята, като бързо се въртеше.

Сърцето на Спенсър заблъска болезнено в гърдите. Той дръпна крака си от педала на газта. Намираше се на тънката граница между чудото и страха.

Светлият предмет се стрелна право към него. Беше голям като камион, но въпреки това детайлите бяха неясни. Движеше се безшумно. Сякаш не беше от този свят. Беше се насочил към сблъсък. Спенсър настъпи газта. Светлината свърна в посока, противоположна на движението на форда, уголеми се, припламна ярко и изпълни колата със синьо сияние. За да бъде по-малка мишена, Спенсър зави надясно, натисна спирачките и обърна форда с гръб към приближаващия се предмет, който разпръскваше сапфирени искри. По стъклата на колата проблеснаха десетки електрически дъги.

Ослепително синята, съскаща светлина обгърна Спенсър, който в същия миг разбра, че е станал свидетел на едно от най-редките природни явления. Кълбовидна мълния. Не беше съзнателно същество, нито извънземна сила, както си бе въобразил. Нито го дебнеше, нито го изкушаваше. Беше само елемент на бурята, обикновен като светкавица, гръмотевица или дъжд.

Благодарение на гумите си фордът беше безопасен. Веднага щом огненото кълбо се взриви върху тях, енергията му започна да се разсейва и бързо избледня до бледосиньо, като ставаше все по-неясна.

Сърцето му биеше от странно вълнение, сякаш Спенсър отчаяно предпочиташе да се срещне с нещо паранормално, макар и враждебно, отколкото да се върне в живот без чудеса. Въпреки че бе рядко срещано явление, кълбовидната мълния беше нещо твърде прозаично, за да задоволи очакванията му и разочарованието възвърна нормалния ритъм на сърцето му.

Фордът се разтресе и застрашително се наклони напред. Предният капак се обля в кална вода.

В паниката си, докато се опитваше да избегне синьото сияние, Спенсър бе завъртял волана силно надясно и бе спрял на брега на речното корито. Меката стена от пясък се свлече под тежестта на колата.

Сърцето му отново заби като обезумяло. Той забрави разочарованието си.

Спенсър превключи на задна скорост и леко натисна педала на газта. Фордът се придвижи назад, нагоре до разпадащия се склон.

От брега се срина още една част. Колата се наклони напред. Водата заля предния капак и стигна почти до стъклото.

Спенсър се отказа от предпазливостта и даде газ. Фордът отскочи назад и излезе от водата. Гумите затънаха в мекия, мокър пясък.

Брегът на речното корито беше твърде нестабилен и едва ли щеше да издържи. Двигателят изрева, гумите се завъртяха в коварната кал и колата се плъзна в потока.

— Мамка му — рече Спенсър, пое дълбоко въздух и затаи дъх, сякаш беше малко момче, което се готви да скочи във вир.

Водата стигна почти до покрива.

Разтревожен от апокалиптичния звук и движение, Роки нещастно изскимтя, все едно реагираше не само на текущите събития, но и на натрупалите се ужаси в целия му неспокоен живот.

Фордът започна да пори повърхността на водата, клатейки се като лодка в бурно море. Прозорците бяха затворени и студената вода не можеше да проникне вътре, но двигателят угасна.

Колата се понесе по течението. Водата се плискаше на десет-петнайсет сантиметра под страничните стъкла.

Разнесоха се различни звуци — барабаненето на дъжда по покрива и плискането и клокоченето на бушуващата вода.

Шум от процеждащи се капки привлече вниманието на Спенсър. Отнякъде във форда проникваше вода.

Дупката сигурно не беше голяма, но с всеки литър вода, влизащ вътре, колата ставаше по-тежка и накрая щеше да потъне. После щеше да започне да се търкаля по дъното на реката и прозорците да се строшат.

Двете предни врати бяха плътно затворени. Оттам не проникваше вода.

Докато фордът се носеше по течението, Спенсър се обърна и огледа багажното отделение. Прозорците бяха непокътнати. Задната седалка беше сгъната, затова не видя пода отдолу, но се съмняваше, че оттам влиза вода.

Под краката му обаче вече имаше два-три сантиметра вода.

Роки изскимтя.

— Всичко е наред — успокои го Спенсър.

Не плаши кучето. Не лъжи, но не го и плаши.

Двигателят бе угаснал, но отоплението още работеше. Водата нахлуваше през клапите отдолу. Спенсър ги затвори. Шумът на капките спря.

Докато колата подскачаше нагоре-надолу, фаровете осветяваха небето и струите пороен дъжд. После фордът се отклони от курса си и лъчите трескаво започнаха да се стрелкат ту наляво, ту надясно, сякаш разрязваха отвесните брегове на речното корито. В калния поток плаваха буци пръст, които разплискваха бяла пяна. Спенсър угаси фаровете. Сивият свят не беше така хаотичен.

Чистачките работеха. Спенсър не ги изключи. Трябваше да вижда какво става, доколкото можеше.

Нямаше да чувства толкова силно напрежение, ако като Роки наведеше глава, затвореше очи и чакаше съдбата да прави с него каквото желае. Преди седмица Спенсър може би щеше да постъпи точно така. Но сега тревожно се взираше напред, а ръцете му се бяха вкопчили в безполезния волан.

Той се изненада от ожесточеността на желанието си да оцелее. Преди да прекрачи прага на „Червената врата“, Спенсър не очакваше нищо от живота, само да запази достойнство и да умре, без да се срамува.

Заедно с форда по водите на буйната река се носеха почернели трънаци, изкоренени кактуси, туфи трева, досущ косите на удавници, и жълтеникави трески и клони, които се блъскаха и дращеха вратите на колата. Обзет от емоционален смут, равняващ се на бурята в природата, Спенсър знаеше, че е безпомощен като треските и клоните, но поне беше жив.

Течението изведнъж се спусна три-четири метра надолу и фордът се понесе във въздуха. После се гмурна в бушуващите води и мрака. Движението тласна Спенсър напред, после назад. Главата му се блъсна в облегалката. Колата падна на дъното на реката, изплава на повърхността и отново се понесе по течението.

Роки още седеше на седалката. Беше се свил на кълбо и вкопчил нокти в тапицерията.

Спенсър нежно го погали по врата.

Кучето не вдигна глава, но се обърна към господаря си и погледна изпод вежди.

До междущатска магистрала 15 имаше около петстотин метра. Спенсър бе изумен, че фордът е стигнал толкова далеч за толкова кратко време. Течението беше по-бързо, отколкото изглеждаше.

Магистралата бе построена върху огромни бетонни колони. През замъгленото предно стъкло и поройния дъжд подпорите на моста изглеждаха многобройни, сякаш правителствени инженери бяха проектирали строежа предимно за да налеят милиони долари в джоба на сенаторски племенник, занимаващ се с производство на бетон.

Средният проход между подпорите беше достатъчно широк, за да минат пет камиона, наредени един до друг. Но половината поток се пенеше през по-тесните пролуки между колоните от двете страни на главния канал.

Фордът преодоля поредица бързеи. Водата се плискаше по стъклата. Течението набираше скорост.

Роки трепереше по-силно от всякога и дишаше учестено.

— Успокой се, приятелю. Спокойно. И не пишкай на седалката. Чу ли?

По междущатска магистрала 15 се движеха коли и камиони. Аварийни светлини хвърляха червени отблясъци в дъжда там, където мотористи бяха спрели, за да изчакат поройния дъжд.

Мостът застрашително се извиси пред форда, който бе набрал страховита скорост и силно се клатеше. На Спенсър започна да му се повдига.

— Не пишкай на седалката — повтори той.

Вече не говореше само на кучето.

Той бръкна в подплатеното с вълна джинсово яке и мократа си риза и извади зеления като нефрит медальон от сапунен камък, окачен на златна верижка. От едната страна беше гравирана глава на дракон, а от другата — също така стилизиран фазан.

Спенсър ясно си спомни елегантния кабинет без прозорци под „Китайска мечта“. Усмивката на Луис Лий. Папийонката и тирантите му. Спокойния му глас. „Понякога ги давам на хора, които явно се нуждаят от тях.“

Той стисна в шепа медальона. Почувства се като малко дете, но не го пусна.

До моста оставаха петдесет метра. Фордът щеше да мине в опасна близост до гората от колони вдясно.

Фазани и дракони. Благополучие и дълъг живот.

Спенсър си спомни статуята на Куан Ин до вратата на ресторанта. Спокойна, но бдителна. Предпазваща от завистливи хора.

„Вярвате в това, след като сте имали такъв живот?“

„Трябва да вярваме в нещо, господин Грант.“

На десет метра от моста буйното течение повдигна колата, пусна я и я наклони на дясната й страна, после на лявата. Водата шумно се плискаше по вратите.

Фордът мина покрай първата колона. Сетне покрай втората. С ужасяваща скорост. Нивото на реката беше толкова високо, че долната страна на моста беше само на трийсетина сантиметра от покрива. Колата прелетя покрай третата и четвъртата подпора. Все по-близо до тях.

Фазани и дракони.

Течението отдалечи форда от колоните и го запрати във внезапно появилия се водовъртеж в бурната повърхност. Калната вода стигна до стъклата. Реката подмяташе насам-натам колата, докато накрая отново я повдигна и я блъсна в следващата подпора. Трясъкът беше силен като експлозия. Роки излая.

Ударът запокити Спенсър вляво. Главата му се удари в стъклото. Въпреки бученето на пороя, той чу, че стъклото се напука на милион тънки като косъм цепнатини.

Спенсър изруга и докосна главата си. Нямаше кръв. Само учестено пулсиране, съответстващо на сърдечния му ритъм.

Прозорецът представляваше мозайка от хиляди миниатюрни парченца, които се държаха на гумените уплътнения.

Стъклото от страната на Роки като по чудо бе останало непокътнато. Но вратата беше издута навътре. От рамката капеше вода.

Изведнъж събрал смелост да погледне какво става, Роки вдигна глава. Вторачи се в обезумялата река и изскимтя.

— По дяволите — рече Спенсър. — Изпишкай се на седалката, ако искаш.

Фордът потъна в друг въртоп.

Бяха изминали две трети от пътя под магистралата.

През изкривената рамка на вратата започна да пръска свистяща, тънка като игла струя вода. Роки изджавка.

Колата не се блъсна отново в колоните, но реката я повдигна, сякаш преодоляваше огромно препятствие на дъното и я блъсна в ниската долна част на моста.

Вкопчил се с две ръце във волана и твърдо решен да не се остави да бъде изхвърлен през страничния прозорец, Спенсър не бе подготвен за внезапния подскок нагоре. Той се смъкна надолу по седалката, когато покривът се смачка, но не достатъчно бързо. Главата му се удари в тавана.

Пред очите му изскочиха искри. Почувства силна болка. По лицето му потече кръв. Парещи сълзи. Зрението му се замъгли.

Течението понесе форда надолу и Спенсър опита да се надигне. Главата му се замая от усилието, затова той отново се отпусна на седалката, като дишаше учестено.

Скоро сълзите му станаха черни като мастило. Не виждаше нищо.

Перспективата да ослепее го хвърли в паника, а оттам дойде и прозрението — не бе ослепял, слава Богу, но изпадаше в безсъзнание.

Спенсър отчаяно се съпротивляваше. Припаднеше ли, може би никога нямаше да се свести. Той с усилие се крепеше на границата между двете състояния. После в мрака се появиха стотици сиви петна, уголемиха се, образуваха сложни матрици от светлина и сенки и Спенсър видя вътрешността на форда.

Изтегли се нагоре, доколкото му позволяваше смачкания покрив и едва не припадна отново. Внимателно докосна кървящата си глава. Раната не беше смъртоносна.

Пак се озоваха на открито пространство. Дъждът барабанеше по колата.

Акумулаторът още не се беше изтощил, защото чистачките работеха.

Фордът смело се клатушкаше в средата на реката, която ставаше все по-широка. Вероятно трийсет и пет метра. Още малко и щеше да прелее извън бреговете. Един Господ знаеше колко бе дълбока. Течението се успокои, но продължаваше да се движи бързо.

Роки се бе вторачил във водата отпред и издаваше жаловити звуци на безпокойство. Не клатеше глава и не се радваше на скоростта. Изглежда, нямаше доверие нито на природата, нито на господаря си.

— Добрият, стар господин Роки — с обич каза Спенсър и обезпокоен установи, че фъфли.

Въпреки притесненията на кучето Спенсър не виждаше непосредствена опасност. В продължение на няколко километра потокът се носеше безпрепятствено напред, после изчезваше в дъжда, мъглата и сивата светлина на забуленото в облаци слънце.

От двете страни на реката имаше пустинни равнини, които не бяха съвсем голи. Тук-там се виждаха мескити, туфи жилава трева и криви скалисти възвишения — природни образувания, но придобили странната геометрия на храмове на древнокелтски жреци.

Нова болка прониза главата на Спенсър. Пред очите му неумолимо се спусна мрак. Вероятно бе изгубил съзнание за минута. А може би за час. Не сънува. Само изпадна в безвременна тъма.

Когато се свести, по лицето му плющеше студен дъжд и хладен вятър. Множеството гласове на реката мърмореха, съскаха и се кикотеха още по-силно от преди.

Той застана неподвижно и се запита защо шумът е толкова силен. Мислите му бяха объркани. Накрая осъзна, че страничният прозорец се е разбил, докато бе изпаднал в безсъзнание. Целият беше обсипан с дребни стъкълца.

Водата на пода бе стигнала до глезените му. Краката му бяха почти вкочанени от студ. Спенсър ги опъна и размърда пръсти. Реката беше само на два-три сантиметра от долната част на прозореца. Макар да се движеше бързо, потокът не беше толкова буен, вероятно защото се бе разширил. Ако речното корито се стесни или релефът се промени, течението отново щеше да стане силно, да наводни колата и да я потопи.

Съзнанието на Спенсър не беше достатъчно прояснено, за да подаде сигнал за тревога. И той изпита само леко безпокойство.

Трябваше да намери начин да запуши дупката, която се бе отворила на мястото на прозореца, но проблемът изглеждаше непреодолим. Преди всичко трябваше да помръдне, за да предприеме нещо, но Спенсър не искаше да се движи.

Единственото му желание беше да заспи. Чувстваше се ужасно уморен. Изтощен.

Главата му клюмна надясно и той видя кучето, което седеше на седалката до него.

— Как си, приятелю?

Езикът му бе надебелял, сякаш бе изпил десетина бири.

Роки го погледна, сетне отново се вторачи в реката отпред.

— Не се страхувай, приятелю. Те ще победят, ако се боиш. Не им позволявай да спечелят. Не можем да си го позволим. Трябва да намерим Валери. Преди онзи негодник да го е сторил. Той е там. Непрекъснато… дебне.

Мислейки за жената и изпитвайки силно безпокойство, Спенсър Грант продължи да се носи по бурните води на течението. Мърмореше несвързано и търсеше нещо непознато и непознаваемо. Бдителното куче мълчаливо седеше до него. Дъждът тракаше по смачкания покрив на форда.

Спенсър вероятно отново изгуби съзнание. А може би само затвори очи. Но когато краката му се изплъзнаха от педала за спирачката и цопнаха във водата, която вече бе стигнала до половината на прасците му, той вдигна пулсиращата си глава и видя, че чистачките са спрели. Акумулаторът се бе изтощил.

Реката беше бърза като експресен влак. И буйна. Калната вода се плискаше до рамката на счупеното стъкло.

На повърхността на течението плаваше умрял плъх. Дълъг и лъскав. Едното от немигащите му, безжизнени очи се бе вторачило в Спенсър. Острите зъби бяха оголени. Дългата, отвратителна опашка беше твърда като тел, странно накъдрена и сгърчена в спазъм.

Плъхът уплаши Спенсър. Затаил дъх и с разтуптяно сърце от страх, познат от кошмарите, той знаеше, че ще умре, ако водата изтласка плъха в колата. Защото това не беше обикновен плъх, а самата Смърт, вик в нощта, бухане на бухал, проблясващо острие, мирис на гореща кръв, катакомби, миризма на цимент и на нещо по-лошо, краят на детската невинност, вратата към ада, стаята насред небитието. Всичко това беше в студената плът на мъртвия гризач. Докоснеше ли го, Спенсър щеше да крещи, докато белите му дробове се пръснеха и заедно с последния дъх пред очите му щеше да падне мрак.

Трябваше да намери някакъв предмет, с който да избута плъха по-надалеч. Но Спенсър беше твърде слаб, за да потърси нещо. Ръцете му бяха отпуснати на коленете и дори опитът да свие пръсти в юмрук, изискваше повече сила, отколкото можеше да събере.

Може би раната на главата му беше по-сериозна, отколкото отначало му се бе сторило. Спенсър се запита дали тялото му не започва да се парализира. Но дори да беше така, той се зачуди дали това има значение.

На небето блесна светкавица. Яркото отражение преобрази тъмното око на плъха и го превърна в ослепително бял кръг, който сякаш се присви, за да се вторачи още по-проницателно в Спенсър.

Той имаше чувството, че ужасеният му поглед ще привлече плъха като магнит, и отмести очи. Загледа се напред. В реката.

Макар че се потеше обилно, в същото време Спенсър трепереше от студ. Дори белегът му беше студен и вече не пламтеше. Кожата му беше ледена, но белегът — все едно замръзнала стомана.

Той примига и се вторачи в реката, която набираше скорост и препускаше към единствената интересна особеност в инак отегчителния пейзаж от леко наклонени равнини.

От север на юг през пустинята Мохаве, чезнещ в мъгла, се извисяваше скален хребет, някъде висок седем-осем метра, а другаде — едва метър и двайсет. Макар да беше природна геоложка характеристика, образуванието беше странно ерозирало и тук-там имаше пробити от вятъра дупки, наподобяващи руини на огромна крепост, построена и унищожена в епоха на непрестанни войни, хиляда години преди първите писмени анали. Покрай някои от по-високите части имаше рушащи се и неравно назъбени парапети. На места повърхността беше надупчена, сякаш вражеска армия бе пробила там крепостта.

Спенсър се съсредоточи върху фантазията за древния замък, изграден върху стръмната канара, за да отвлече вниманието си от мъртвия плъх, който плаваше до счупеното стъкло на форда.

Тъй като съзнанието му беше замъглено, отначало Спенсър не се притесни, че реката го носи към назъбените стени на онази крепост. Постепенно обаче осъзна, че наближаващият сблъсък може да бъде катастрофален. Ако течението прокараше форда през някоя от пролуките и сетне по-нататък, странните скални образувания щяха да бъдат само интересна гледка. Но ако колата се блъснеше в една от създадените от природата порти…

Хребетът минаваше напреки през речното корито, но беше пробит на три места от пороя. Най-широката дупка беше петнайсет метра в диаметър и се намираше вдясно. От двете й страни бяха южният бряг и висока шест метра кула от тъмен камък, извисяваща се над водата. Най-тесният проход — по-малък от два метра и половина — беше в средата, между кулата и друга купчина скали — широка три и висока три и половина метра. Между купчината и брега вляво, където крепостта отново се издигаше и продължаваше далеч на север, имаше трети проход, широк седем-осем метра.

— Ще успеем — каза Спенсър и се опита да протегне ръка към кучето, но не можа.

Фордът бавно се носеше към най-широката пролука, до която оставаха стотина метра.

Спенсър не можеше да откъсне очи от умрелия плъх. Вкочанената опашка беше изпъстрена с розови и черни петна.

В съзнанието му премина спомен — плъхове в тясно пространство, изпълнени с омраза червени очи в мрака, плъхове в катакомби, а по-нататък — стаята в края на небитието.

Спенсър потрепери от погнуса и погледна напред. Предното стъкло беше замъглено от дъжда. Въпреки това той видя твърде много. Фордът се бе приближил на петдесет метра от точката, където реката се разделяше и вече не се носеше към най-широката дупка. Беше се насочил наляво, към прохода в средата, най-опасния от трите.

Каналът се стесни. Скоростта на водата се увеличи.

— Дръж се, приятелю. Дръж се.

Спенсър се надяваше потокът да ги изтласка наляво, към северната пролука. Но течението стана по-бавно. Нямаше да стигнат до северната порта. Щяха да профучат през средата.

Останаха петнайсет метра. Десет.

Дори да минеха през средата, пак щеше да им е необходим малко късмет. Защото в момента се носеха с лудешка скорост към високия седем-осем метра проход в скалата вдясно от центъра.

Може би колата щеше само леко да закачи канарата или дори да се плъзне на един пръст разстояние от нея.

Бяха толкова близо, че Спенсър вече не виждаше основата на каменната кула.

— Моля те, Господи.

Предната броня се блъсна в скалата. Ударът беше толкова силен, че Роки отново падна на пода. Десният преден калник се откъсна и отплава по течението. Капакът се огъна, сякаш бе направен от станиол. Предното стъкло се пръсна на парчета, но вместо да обсипят Спенсър, стъклата се изляха като водопад върху таблото.

Миг след сблъсъка фордът спря във водата под ъгъл на посоката на течението. Сетне бушуващият порой го подхвана и започна да го обръща.

Изумен, Спенсър отвори широко очи. Колата се обръщаше напреки на реката. Нямаше да може да мине между двете скални образувания. Пролуката беше твърде тясна. Щеше да се заклещи. И после бушуващата вода щеше да наводни форда или да запокити някой пън през счупеното стъкло.

Колата продължаваше да описва дъга наляво. Водата стигна до половината на страничното стъкло. Задната част се блъсна във втората скала и водата заля Спенсър, понасяйки умрелия плъх, който бе останал в орбитата на форда.

Плъхът се плъзна по обърнатите нагоре длани на Спенсър и спря на седалката между краката му. Вкочанената опашка се проточи по дясната му ръка.

Катакомбите. Огнените очи, гледащи от сенките. Стаята в края на небитието.

Той се опита да изкрещи, но чу само задавено ридание като на дете, ужасено до смърт.

Вероятно полупарализиран от удара по главата и несъмнено вцепенен от страх, Спенсър все пак съумя да извърши конвулсивно движение и да изхвърли плъха от седалката. Гризачът цамбурна в дълбоката до половината на прасеца кална вода на пода. Спенсър не го виждаше, но животното беше там, долу и плаваше между краката му.

„Не мисли за това.“

Виеше му се свят, сякаш няколко часа се бе возил на въртележка, и зрението му беше замъглено.

Вече не ридаеше, а с дрезгав, измъчен глас повтаряше:

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам…

Изпадайки в делириум, Спенсър знаеше, че не се извинява на кучето, нито на Валери Кийн, на която явно вече нямаше да помогне, а на майка си, защото не я бе спасил. Тя беше мъртва от повече от двайсет и две години. Той беше едва осемгодишен, когато майка му почина, твърде малък, за да я спаси, но въпреки това изпитваше огромна вина и само мълвеше: „Съжалявам.“

Течението тласна форда към каменната порта. Предната и задната броня стържеха и тракаха по назъбените скали. Колата скърцаше и стенеше. Течението я въртеше, подхвърляше, подмяташе, блъскаше и буташе напред.

Огромната сила на потока повдигна форда. Тъмната вода се плисна по стъклото от страната на Роки, който не смееше да се покатери на седалката.

Със силата на волята си Спенсър потисна световъртежа и видя, че скалата, минаваща през средата на речното корито, не е толкова широка, колкото мислеше. От входа до изхода каменният коридор беше не повече от четири метра.

Скоростта на течението блъсна форда три метра навътре в прохода и го заклещи между скалите.

Колата застана неподвижно и отново най-силният звук, който се чуваше, беше барабаненето на дъжда — по-шумен от преди, макар и не така пороен. А може би това беше само илюзия, защото Спенсър беше отвратен до смърт от този звук.

Роки пак се бе изкатерил на седалката. От козината му капеше вода. Изглеждаше нещастен.

— Много съжалявам — каза Спенсър.

Борейки се с отчаянието и настойчивия мрак и без да е в състояние да погледне в доверчивите очи на кучето, Спенсър се обърна към страничното стъкло, към реката, от която доскоро се бе страхувал и мразил, но в чиито обятия сега копнееше да се хвърли.

Но реката не беше там.

Той помисли, че халюцинира.

Планините в далечината, очертаваща хоризонта, бяха забулени от стихията на дъжда и в облаци. Към онези върхове не лъкатушеше река. Всъщност между форда и планините сякаш нямаше нищо. Пейзажът приличаше на картина, в която художникът не бе оставил на преден план нищо.

Сетне, почти като насън, Спенсър осъзна, че не вижда добре. Сетивата му бяха замъглени както от очакване, така и от объркване. Платното, в края на краищата, не беше празно. Спенсър само трябваше да промени гледната си точка, да сниши поглед и да види тристаметровата пропаст, в която се спускаше реката.

Дългата верига от назъбени скали, която бе помислил за планина в инак равната пустиня, всъщност беше неравният ръб на опасна канара. Пясъчната низина от неговата страна бе ерозирала с течение на годините и бе станала по-ниска от скалата. Отвъд нямаше равнина, а гладък камък, в който с апокалиптичен рев падаше водата.

Спенсър погрешно бе предположил, че засилилият се шум на дъжда е въображаем. Всъщност това беше грохотът на три водопада, отдалечени на трийсетина метра един от друг и разбиващи се на триста метра надолу в пропастта.

Спенсър не виждаше пенещите се водопади, защото фордът висеше точно над тях. Той нямаше сили да се облегне на вратата и да се наведе през прозореца, за да погледне. Колата се крепеше над най-тесния от трите водопади и само двете скали отстрани не й позволяваха да се понесе надолу по течението.

Спенсър се зачуди как да се измъкне жив от форда и от реката. Рискът изсмукваше от него и малкото енергия, която му бе останала. Първо трябваше да си почине. После щеше да мисли.

От мястото, където се намираше, виждаше широката долина отдолу и змиевидно криволичещото течение на водата след водопадите. Дългата струя и изкривената под ъгъл гледка предизвикаха нов пристъп на световъртеж и Спенсър извърна глава, за да не припадне.

Твърде късно. Движението на фантомната въртележка му оказа въздействие. Скалите и дъждът се завъртяха в спирала, която го повлече надолу.

…И там, в нощта, зад хамбара, аз още се страхувам от връхлетелия ангел, който се оказа бухал. Необяснимо защо, когато видението на майка ми като ангел с крила се оказва фантазия, аз съм обсебен от друг неин образ — окървавена, свита на кълбо, гола, мъртва в канавката, на сто и трийсет километра от дома, така както я бяха намерили преди шест години. Всъщност тогава не я видях в това състояние, нито дори на снимка във вестника, само чух сцената, описана от неколцина мои съученици, злобни малки копелета. Да, след като бухалът изчезна в лунната светлина, макар да се опитвам, не мога да задържа видението на ангела, нито да се отърся от ужасния образ на обезобразения труп, въпреки че и двете са плод на въображението ми и би трябвало да съумея да ги контролирам.

Стъпвайки безшумно, аз продължавам да вървя към задната страна на хамбара, където от петнайсет години няма нито сено, нито животни. Познавам го много добре, но въпреки това тази нощ хамбарът ми се струва различен, някак променен, и ме кара да се чувствам неспокоен.

Нощта е странна. И аз съм странно момче, изпълнено с въпроси, които не се осмелявам да си задам. Търся отговори в онази юлска нощ, а отговорите са в мен. Трябва само да ги потърся. Нещо в структурата на живота се е променило, но аз си внушавам, че не е така. Аз съм странно момче, което крие тайни от себе си и ги пази така добре, както светът съхранява тайната на своя замисъл.

В тайнствената, тиха нощ аз предпазливо се промъквам към шевролета, който виждам за пръв път. На предната седалка няма никой. Слагам ръка на капака и усещам, че двигателят е още топъл. Металът се охлажда, като леко пука и трака. Минавам отстрани, покрай изрисуваната на микробуса дъга и отварям задната врата.

Вътре е тъмно, но бледата лунна светлина се процежда през предното стъкло и разкрива, че и отзад няма никой. Виждам, че шевролетът е двуместен, макар че изработеният по поръчка интериор ме подвежда да очаквам луксозно превозно средство за развлечения.

Още долавям нещо зловещо в микробуса — освен елементарния факт, че не е местен. Търсейки причината за това чувство, аз се навеждам през отворената врата и присвивам очи. Трябваше да взема фенерче. Изведнъж усещам смрад на урина. Някой е пишкал в задната част на шевролета. Странно. Господи! Разбира се, може да е било куче, но въпреки това е отвратително.

Затаявам дъх, сбърчвам нос и се отдръпвам от вратата, после се навеждам да видя регистрационния номер. Колорадо.

Изправям се.

Заслушвам се.

Тишина.

Хамбарът чака.

Подобно на много хамбари, построени в студен край, където често вали, постройката първоначално е била без прозорци. Дори след драстичната промяна в интериора, единствените прозорци са двата в южната страна на първия етаж и четирите на предната част на първия етаж.

Тъмни са. В хамбара е тихо.

В северната стена има един-единствен вход.

Отдалечавам се от шевролета и се колебая, прахосвайки ценни секунди.

От разстояние шест-седем метра, под луната, която скрива със сенките си, но и същевременно разкрива с млечната си светлина, аз виждам, че северната врата е открехната.

Подсъзнателно вероятно съзнавам какво трябва да направя. Но от друга страна, нещо в мен настоява да се върна в леглото, да забравя вика, който ме събуди от съня за майка ми и да спя до края на нощта. На сутринта, разбира се, ще трябва да продължа да живея в мечтата, която измислих — пленник на живота на самозаблуда, докато истината и реалността са напъхани в забравена кесия някъде в паметта ми. Може би тежестта на тази кесия е твърде голяма и конците по шевовете са започнали да се късат. Вероятно подсъзнателно вече съм решил да сложа край на мечтата си.

А може би изборът, който правя, е предопределен и няма нищо общо с агонията на подсъзнанието, нито със съзнанието ми или с пътеката на съдбата, по която вървя, откакто съм роден. Може би изборът е илюзия и единствените пътища в живота са онези, обозначени на картата в мига на нашето зачатие. Моля се на Бога съдбата да не е от желязо, а от нещо, което може да се огъва и преоформя от силата на състраданието, честността, добротата и добродетелта, защото инак няма да мога да понеса човека, в който ще се превърна и нещата, които ще правя, нито факта, че това ще бъда аз.

Но в онази юлска нощ, облян в пот и в същото време треперещ от студ, и едва четиринайсетгодишен, аз не мисля за всички тези неща. Не размишлявам върху тайните или съдбата. В онази нощ аз съм тласкан по-скоро от емоции, отколкото от интелект, от интуиция, а не от разум, и не толкова от любопитство, колкото от потребност. В края на краищата аз съм само на четиринайсет години.

Хамбарът чака.

Приближавам се до открехнатата врата.

Заслушвам се.

Тишина.

Бутвам вратата. Пантите са смазани, краката ми са боси и аз влизам безшумно…

Спенсър отвори очи и установи, че над пустинята е паднала нощ. Разбра, че е бил в безсъзнание най-малко пет-шест часа.

Главата му беше клюмнала на гърдите. Той се вторачи в дланите си, които бяха бели като тебешир и умолително обърнати нагоре.

Плъхът беше на пода на форда, макар че не го виждаше. Но беше там. В мрака. Плаваше във водата.

„Не мисли за това.“

Дъждът бе спрял. Не барабанеше по покрива. Спенсър беше жаден. Устата му бе пресъхнала, а устните — напукани.

Фордът леко се поклащаше. Реката се опитваше да го бутне през скалата. Проклетата, неуморна река.

Не. Това не беше обяснението. Шумът на водопада не се чуваше. Нощта беше тиха. Нямаше гръмотевици. Нито ромолене на вода.

Цялото тяло го болеше. Най-много главата и вратът.

Не можеше да събере сили, за да откъсне поглед от ръцете си.

Роки бе изчезнал.

Вратата от неговата страна беше отворена.

Фордът отново се разтресе. Изтрака и изскърца.

Жената се появи пред отворената врата. Първо се показа главата й, сетне раменете. Ако се съдеше по тишината, поройният дъжд бе спрял.

Очите му бяха свикнали с мрака и хладната лунна светлина, проблясваща през дрипавите облаци и Спенсър позна жената.

С глас, сух като изтляла жарава, но без да пелтечи, той каза:

— Здрасти.

— Здрасти.

— Качи се.

— Благодаря. Ще го сторя.

— Добре.

— Харесва ли ти тук?

— Повече от съня.

Тя влезе във форда, който се разклати още по-силно от преди.

Движението разтревожи Спенсър. Не защото се притесняваше, че колата ще се отмести и ще падне, а защото отново му се зави свят. Страхуваше се, че ще се събуди от този сън и ще се върне в юлския кошмар в Колорадо.

Тя седна на мястото на Роки и застана неподвижно, докато фордът спря да се клати.

— Изпаднал си в адски деликатно положение.

— Кълбовидна мълния — обясни той.

— Моля?

— Кълбовидна мълния.

— Да, сигурно.

— Блъсна колата в речното корито.

— Възможно е.

Беше му трудно да разсъждава и да се изразява ясно. Това му причиняваше болка и световъртеж.

— Помислих, че са извънземни — добави Спенсър.

— Извънземни?

— Дребни човечета. С големи очи. Спилбърг.

— Защо помисли, че са извънземни?

— Защото ти си чудесна — отговори той, макар че думите не изразиха онова, което искаше да каже. Въпреки оскъдната светлина Спенсър видя, че жената го погледна озадачено. Опитвайки се да намери по-подходящи думи и отново замаян от усилието, той рече: — Около теб сигурно стават чудни неща… Непрекъснато.

— О, да, аз съм център на същински фестивал.

— Сигурно знаеш чудни неща. Затова те преследват. Защото знаеш чудни неща.

— Взимаш ли наркотици?

— Бих взел два аспирина. Както и да е… Но не те преследват, защото си лош човек.

— Така ли?

— Да.

Тя се наведе към него и докосна челото му. Дори лекият й допир го накара да трепне от болка.

— Откъде знаеш, че не съм лош човек?

— Беше мила с мен.

— Може да съм се преструвала.

Валери извади от якето си малко фенерче, повдигна клепача на Спенсър и насочи лъча към окото му. Светлината му причини болка. Всичко му причиняваше болка. Дори хладният вятър. А болката усилваше световъртежа.

— Била си мила и с Теда.

— Може би пак съм се преструвала.

— Не можеш да заблудиш Теда.

— Защо?

— Тя е мъдра.

— Вярно е.

— И прави огромни сладкиши.

Тя прегледа очите му и насочи вниманието си към раната на главата му.

— Неприятно. Кръвта вече се е съсирила, но раната трябва да бъде почистена и зашита.

— Ох!

— Откога кървиш?

— Сънищата не могат да те наранят.

— Мислиш ли, че си загубил много кръв?

— Боли.

— Защото не сънуваш.

Спенсър облиза напуканите си устни. Устата му беше пресъхнала.

— Жаден съм.

— Ей сега ще ти дам вода.

Валери сложи два пръста под брадичката му и отново надигна главата му. Това предизвика силен световъртеж, но Спенсър успя да каже:

— Не сънувам ли? Сигурна ли си?

— Напълно. — Тя докосна обърнатата му нагоре длан. — Можеш ли да стиснеш ръката ми?

— Да.

— Хайде, направи го.

— Добре.

Той сви пръсти около ръката й.

— Не е зле. Вероятно гръбнакът ти не е увреден. Очаквах най-лошото.

Ръката й беше топла и силна.

— Хубаво — рече Спенсър и затвори очи, но почти веднага ги отвори, за да не се върне в спомена.

— Вече можеш да пуснеш ръката ми — каза Валери.

— Не сънувам, така ли?

— Не.

Тя отново запали фенерчето и го насочи към пространството между седалката и таблото.

— Странно — рече Спенсър. — Щом не сънувам, тогава халюцинирам.

Валери щракна копчето за освобождаване на предпазния колан.

— Не се притеснявай — добави Спенсър.

— За какво? — попита тя, угаси фенерчето и го прибра в джоба на якето си.

— Че се изпишка на седалката.

Валери се засмя.

— Смехът ти ми харесва.

Тя още се смееше, докато внимателно го освобождаваше от предпазния колан.

— За пръв път те чувам да се смееш — добави той. — Досега дори не лаеше.

Валери отново се засмя.

— Ще ти купя нов кокал от необработена кожа.

— Много мило от твоя страна.

— Адски интересно.

— Да, определено.

— Всичко е толкова реално.

— На мен ми се струва нереално.

Макар че Спенсър остана предимно пасивен по време на процеса, измъкването от предпазния колан му причини толкова силен световъртеж, че видя три жени и три сенки на всичко, което се намираше в колата.

Уплаши се, че ще припадне, преди да е имал възможността да изрази чувствата си, и бързо заговори:

— Ти си истински приятел. Наистина. Идеалният приятел.

— Ще видим дали ще станем приятели.

— Ти си единственият ми приятел.

— Добре, приятелю, сега идва най-трудното. Как да те измъкна от тази развалина, като си безпомощен?

— Грешиш.

— Мислиш ли?

— Някога бях военен рейнджър. И ченге.

— Да, знам.

— Знам тае-куон-до.

— Може да ни послужи, ако ни нападне шайка нинджи. Но в момента можеш ли да ми помогнеш да те измъкна оттук?

— Горе-долу.

— Трябва да опитаме.

— Добре.

— Можеш ли да повдигнеш крака и да ги преместиш към мен?

— Не искам да безпокоя плъха.

— Тук има плъх?

— Мъртъв е, но… нали знаеш.

— Разбира се.

— Много ми се вие свят.

— Тогава почини си за минута.

— Много, много ми се вие свят.

— Не се вълнувай.

— Довиждане — каза Спенсър и се предаде на черния водовъртеж, който го обгърна и понесе.

…Отвъд задната врата на хамбара има малък коридор. Влизам. Тъмно е. Няма прозорци. Малката зелена лампа на алармената система ми осигурява достатъчно светлина, за да видя, че съм сам в коридора. Не затварям вратата след себе си, а я оставям открехната, както я заварих.

Подът изглежда черен, но всъщност е от лакиран чам. Вляво има баня и стая, където са складирани материали за рисуване. Вратите едва се забелязват на слабата зелена светлина, досущ неземно сияние в сън. Вдясно е кабинетът, а отпред, в дъното на коридора, е вратата на голямата галерия, откъдето зигзагообразно стълбище води към ателието на баща ми. Помещението горе заема целия втори етаж и има обърнати на север прозорци, под които е паркиран шевролетът.

Заслушвам се, но не чувам никакъв звук.

Никой не говори и не диша.

Електрическият ключ за осветлението е вдясно, но аз не го докосвам.

Отварям вратата на банята и влизам. Чакам да чуя звук, да доловя движение или да усетя удар. Нищо.

В склада също няма никой.

Тръгвам по дясната страна на коридора, тихо отварям вратата на кабинета и прекрачвам прага.

Неоновите лампи на тавана не са запалени, но има друга светлина — там, където не би трябвало да бъде. Жълта и неприятна. Мъглява и странна. От загадъчен източник в отсрещната страна на стаята.

В средата на правоъгълното помещение има дълга маса. Два стола. И шкаф с пет чекмеджета.

Сърцето ми бие толкова силно, че ръцете ми се разтреперват. Свивам пръсти в юмруци, опитвайки да се овладея.

Решавам да се върна в къщата, да си легна и да заспя.

Сетне изведнъж се озовавам до шкафа, макар че не си спомням да съм пристъпил в тази посока. Изглежда, съм извървял онези двайсет крачки в състояние на внезапно обзел ме сън. Нещо или някой ме призовава да вървя напред. Сякаш съм под хипноза и се подчинявам на безмълвна команда.

Заставам пред шкафа от чам, който се простира от пода до тавана и от единия до другия ъгъл на широката четири квадратни метра стая. Шкафът има три двойни високи и тесни врати.

Средната е отворена.

Отвъд вратите не би трябвало да има нищо друго, освен лавици, а на тях — кутии със стари квитанции за данъци, писма и документи.

Тази нощ лавиците, съдържанието им и задната стена на чамовия шкаф са отместени на около метър и половина назад в тайник — скрита стая, който виждам за пръв път. Противната жълта светлина идва от място отвъд шкафа.

Пред мен се намира същината на всички момчешки фантазии — таен проход към свят на опасности и приключения, към далечни звезди, към самия център на земята, към владения на тролове или пирати, или интелигентни човекоподобни маймуни, или роботи, към бъдещето или към епохата на динозаврите. Стълбица към загадъчността, тунел, през който мога да тръгна към героични приключения или спирка по пътя на странна магистрала, водеща към непознати измерения.

Накратко, развълнуван съм от мисълта за екзотичните пътешествия и вълшебните открития, които вероятно ме очакват. Но инстинктът бързо ми подсказва, че в края на прохода има нещо по-странно и смъртоносно от извънземен свят или тъмница. Искам колкото е възможно по-бързо да се върна в безопасност под завивките. Извратената съблазън на ужаса и неизвестността ме напуска и изпитвам внезапно желание да изляза от този кошмар наяве и да се впусна в не толкова опасните владения на съня.

Макар че не си спомням да съм прекрачил прага, вместо да хукна към къщата, аз се озовавам във високия шкаф. Мигам и установявам, че съм отишъл още по-нататък и продължавам да вървя към тайнственото пространство пред мен.

Виждам вестибюл. Два на два метра. Бетонен под. Стени от бетонни блокове. Гола крушка във фасунга на тавана.

Един бегъл поглед разкрива, че отдолу на задната стена на чамовия шкаф са монтирани малки колелца, които се плъзгат по релси.

Вдясно има врата. Обикновена, но тежка. От твърдо дърво. Боядисана е в бяло и тук-там боята е пожълтяла от годините. Но тази нощ вратата не изглежда нито бяла, нито жълта. От мястото около месинговата дръжка до горната част на вратата се извисяваха дъги от кървави отпечатъци и ярките им шарки правят незначителен цвета на фона. Осем, десет, дванайсет или повече отпечатъци от женски ръце. На длани и разперени пръсти. Всяка ръка отчасти застъпва предишната. Някои отпечатъци са размазани, други — ясни като в полицейско досие. Всички блестят и са влажни. Оставени неотдавна. Алените очертания напомнят на разперените криле на птица, която подскача, за да излети и да се извиси към небето, подгонена от страх. Вторачвам се в тях като хипнотизиран. Не мога да си поема дъх. Сърцето ми бие като обезумяло, защото отпечатъците излъчват непоносимото усещане за ужаса на жената, отчаянието и ожесточената съпротива срещу перспективата да бъде вкарана насила отвъд сивия бетонен вестибюл на онзи таен свят.

Не мога да продължа. Не искам. Аз съм само едно босоного момче, невъоръжено, уплашено и неподготвено за истината.

Не си спомням да съм помръднал, но дясната ми ръка е на месинговата дръжка. Отварям червената врата.