Тъмните реки на сърцето

11.

В петък следобед, след като обсъди с доктор Мондело белега на Спенсър Грант, Рой Майро излетя със самолета „Лиърджет“ на агенцията. В ръката си държеше чаша добре охладено шардоне, а на коленете му имаше купа с фъстъци. Рой беше единственият пътник и очакваше, че след час ще бъде в Лас Вегас.

Няколко минути преди да се сниши за кацане, самолетът беше отклонен към Флагстаф, Аризона. Ниските части на Лас Вегас били залети от пороя, предизвикан от най-силната буря в Невада от десетилетие насам. Освен това светкавица бе повредила важни електронни системи на летище „Маккаран“, което временно не работело.

Когато самолетът се приземи във Флагстаф, получиха съобщение, че „Маккаран“ ще възобнови работа след около два часа. Рой остана на борда, за да не губи ценни минути да се връща от сградата на летището, когато пилотът научеше, че „Маккаран“ отново ще започне да приема и изпраща самолети.

Рой се свърза с „Мама“ във Вирджиния и използва огромната й база данни, за да накаже капитан Харис Деското, полицаят, който го бе ядосал по-рано през деня. Деското не проявяваше уважение към по-висшите власти. Но много скоро, освен карибската си напевност, гласът му щеше да придобие нова нотка на смирение.

После Рой гледа документален филм на един от трите телевизора в пътническия салон на „Лиърджет“. Програмата беше за доктор Джак Кеворкян, наречен от медиите „Доктор Смърт“. Мисията в живота на Кеворкян беше да помага на неизлечимо болните, когато те изразяваха желание да извършат самоубийство, макар че законът го преследваше.

Рой се захласна в документалния филм. На няколко пъти се трогна до сълзи. По средата на програмата изпита желание да се наведе напред и да слага ръка на екрана всеки път, когато покажеха в едър план доктор Кеворкян. Долепил длан до благословеното лице на Кеворкян, Рой усещаше духовната му чистота и излъчването на светец и чувстваше силно вълнение.

В един справедлив свят, в общество, основано на истинско правосъдие, на Кеворкян щеше да бъде позволено да върши на спокойствие работата си. Рой остана потиснат, когато чу за страданията, причинени на доктора от регресивните сили.

Но Рой се успокои, щом научи, че бързо наближава денят, когато хората като Кеворкян няма повече да бъдат низвергнати. Лекарят щеше да бъде приет от благодарната нация. Щяха да му дадат кабинет, апаратура и заплата, съизмерима с приноса му за един по-добър свят.

Светът беше пълен с толкова много страдание и несправедливост, че всеки, който искаше да помогне в извършването на самоубийство, трябваше да получи подкрепа. Рой пламенно вярваше, че дори на хронично болните и на мнозина от възрастните трябва да бъде дарен покой, щом желаят да го получат.

Онези, които не съзираха мъдростта на самоубийството, също не биваше да бъдат изоставени. Трябваше да им бъдат осигурени безплатни консултанти, докато проумееха неизмеримата красота на дара, който им се предлагаше.

Камерата показа в едър план Кеворкян. Рой притисна длан до екрана и почувства силата му.

Щеше да дойде ден, когато инвалидите вече нямаше да страдат и да понасят унижения. Край на инвалидните колички, на патериците, на кучетата-водачи, на слуховите апарати и на изтощителните сеанси с психиатри. Щяха да познават само спокойствието на вечния сън.

Лицето на Кеворкян изпълни екрана. Усмихваше се. Ах, онази усмивка.

Рой допря и двете си ръце до топлия екран. Отвори сърцето си и позволи на приказната усмивка да се влее в него. Освободи душата си и духовната сила на Кеворкян го извиси.

След време генното инженерство щеше да се погрижи да не се раждат болни деца и всички щяха да бъдат красиви, силни, здрави и умни. Съвършени! Но докато дойдеше този ден, трябваше да бъде създадена програма за насърчаване на самоубийците и на децата с вродени недостатъци. Рой дори бе изпреварил Кеворкян с тази идея.

Всъщност, когато свършеше работата си в агенцията и когато страната имаше състрадателното правителство, което заслужаваше, и беше на прага на утопия, той би желал да прекара остатъка от живота си, служейки на програмата за поощряване на самоубийствата на деца. Рой не можеше да си представи нещо по-удовлетворяващо от мисълта да държи умствено недоразвито или недъгаво бебе, докато му слагат смъртоносната инжекция и да го утешава, докато детето преминава от несъвършената плът в най-възвишеното духовно състояние.

Сърцето му преливаше от любов към не толкова щастливите като него. Куците и слепите. Сакатите, болните, възрастните, потиснатите и бавноразвиващите се.

След два часа, когато летището отново започна да работи и самолетът на агенцията излетя, документалният филм свърши. Усмивката на Кеворкян изчезна от екрана. Но въпреки това Рой остана в състояние на опиянение, което беше убеден, че ще продължи най-малко няколко дни.

Сега силата беше в него. Вече нямаше да преживява неуспехи и да среща спънки.

По време на полета му се обади агентът, който издирваше Етъл и Джордж Порт, бабата и дядото на Спенсър Грант. Според областния регистър на недвижимите имоти семейство Порт някога бяха притежавали къща в Сан Франциско на адреса, посочен във военното досие на Грант, но преди десет години я бяха продали. След още седем години купувачите също я бяха продали и новите собственици не били чували за семейство Порт и нямали представа къде може да се намират. Агентът продължавал издирването.

Рой вярваше, че ще намерят семейство Порт. Нещата се бяха обърнали в негова полза. Той усещаше силата.

Когато самолетът „Лиърджет“ се приземи, в Лас Вегас бе паднала нощ. Небето беше облачно, но дъждът бе спрял.

В сградата на летището Рой бе посрещнат от шофьор, който приличаше на самун хляб, натъпкан в костюм. Само каза, че името му е Прок и колата е пред изхода. После, гледайки кръвнишки, тръгна. Очакваше, че Рой ще го последва. Явно не се интересуваше от разговорите за незначителни неща и беше груб като най-арогантния управител на ресторант в Ню Йорк Сити.

Рой реши да се забавлява вместо да се ядосва.

Шевролетът без опознавателни знаци беше паркиран в забранената товарна зона. Макар че изглеждаше по-голям от колата, която шофираше, Прок някак успя да се вмести в нея.

Въздухът беше хладен, но Рой го намираше за освежителен.

Прок беше включил отоплението на най-високата степен и в шевролета беше задушно, но Рой предпочете да мисли, че вътре е уютно.

Рой беше в отлично настроение.

Автомобилът потегли с непозволено висока скорост към центъра на града.

Прок остави Рой в агенцията и отиде да закара багажа му в хотела.

Боби Дюбоа го чакаше на петия етаж. Дюбоа, нощният дежурен, беше висок и слаб тексасец, с кафяви като кал очи и коса с цвета на прахоляк. Дрехите му висяха като вехтории на плашило от пръчки и слама. Макар и с едър кокал, недодялан, с големи уши, пъпчив, със зъби, криви като стари надгробни камъни и без да притежава нито една съвършена черта, Дюбоа имаше чар и приятни маниери, които отвличаха вниманието от факта, че е биологична трагедия.

Понякога Рой се изненадваше, че е в състояние да прекарва толкова много време с Дюбоа, но въпреки това устояваше на силното си желание да извърши убийство от състрадание.

— Онзи негодник е хитър. Подкара из лунапарк „Спейспорт“ — каза Дюбоа и поведе Рой към стаята за сателитно наблюдение. — А кучето му непрекъснато клатеше глава като онези играчки, които хората слагат на задното стъкло на колите си. Да не би да има парализа?

— Не знам — отговори Рой.

— Дядо ми имаше куче с парализа. Казваше се Скутер, но му викахме Изтребител, защото пърдеше адски силно. Говоря за кучето, не за дядо ми.

— Естествено.

Двамата стигнаха до вратата в дъното на коридора.

— Изтребител получи парализа през последната година от живота си — продължи Дюбоа, сложил ръка на дръжката на вратата. — Разбира се, тогава беше много стар, затова болестта не беше изненада. Трябваше да видиш как трепереше. Жестоко. Когато вдигнеше крак да пусне една вода, всички тичахме да се крием. Искаше ни се да избягаме някъде надалеч.

— Струва ми се, че би трябвало да го приспите с инжекция — каза Рой, когато Дюбоа отвори вратата.

Двамата влязоха в стаята за сателитно наблюдение.

— Не. Изтребител беше добро старо куче. Ако си бяха сменили ролите, никога нямаше да застреля дядо.

Рой наистина беше в добро настроение. Беше в състояние часове наред да слуша Боби Дюбоа. Центърът за сателитно наблюдение беше дванайсет на осемнайсет метра. Само пред два от дванайсетте компютъра седяха служители, които имаха слушалки и мърмореха в микрофоните, докато гледаха информацията на екраните. Трето техническо лице изучаваше с лупа няколко големи фотографски негативи.

На една от двете по-дълги стени имаше огромен екран, на който се прожектираше карта на света с климатичните условия в цялата планета.

На екрана примигваха червени, сини, бели, жълти и зелени светлини, показващи местонахождението на десетки сателити. Много от тях бяха електронно-комуникационни апаратури, предаващи телефонни, телевизионни и радиосигнали. Други излъчваха информация за топографията, петролните залежи, метеорологията, астрономията, международния шпионаж и наблюденията, извършващи се в Съединените щати, наред с многобройни други задачи.

Собствениците на сателитите варираха от публични корпорации до правителствени агенции и военни служби. Някои бяха собственост на други държави или на институции с бази извън бреговете на Съединените щати. Но независимо от притежателя или от произхода, всеки сателит, показан на екрана, можеше да бъде използван от агенцията и законните оператори обикновено не разбираха, че някой е проникнал в системите им.

— От лунапарк „Спейспорт“ копелето подкара из пустинята и нашите момчета не бяха екипирани да го проследят.

— Изпратихте ли хеликоптер?

— Времето бързо се влоши. Дъждът беше пороен, сякаш едновременно пикаеха всички небесни ангели.

Дюбоа натисна едно копче и картата на света изчезна от екрана. На нейно място се появи картина от сателит, наблюдаващ Орегон, Айдахо, Калифорния и Невада. Гледани отвисоко, границите на четирите щата се виждаха неясно, затова бяха очертани с оранжеви линии.

Западен и Южен Орегон, Южен Айдахо, северните и централните части на Калифорния и целият щат Невада бяха забулени в гъсти облаци.

— Има директно сателитно захранване. След триминутно забавяне дигиталният код отново се превръща в образ — каза Дюбоа.

В облаците над източните райони на Невада и Айдахо проблясваха светлини. Рой знаеше, че това са светкавици. Картината беше странна и красива.

— В момента бурята вилнее само в източния край на студения фронт. С изключение на изолирани превалявания, времето е тихо чак до Орегон. Но не можем да продължим издирването дори с инфрачервени прибори. Това би било все едно да се опитваме да видим дъното на чиния, пълна с гъста супа.

— Кога ще се изясни? — попита Рой.

— По високите места духа силен вятър, който придвижва студения фронт на югоизток, затова преди зазоряване ще имаме ясна картина на цялата пустиня Мохаве и околността.

Сателитът можеше да предава ясен образ на обект на наблюдение, който чете вестник. Виждаха се дори заглавията на статиите. Но в ясно време и в ненаселена пустиня, където няма животни, големи колкото човека, намирането и идентифицирането на движещ се предмет с размера на форд експлорър, нямаше да е лесно, защото територията беше огромна. Но въпреки всичко и това можеше да се направи.

— Той може да излезе от пустинята, да поеме по някоя магистрала, да настъпи газта и до утре сутринта да е далеч оттам — каза Рой.

— В онзи район на щата има адски малко асфалтирани пътища. На всяко шосе сме поставили наблюдателни екипи. Търсим зелен форд експлорър с дупки в предната и задната част на каросерията. Издирваме мъж с куче във всяко превозно средство. Мъж с голям белег на лицето. По дяволите, цялата част на щата е блокирана.

— Освен ако не е излязъл от пустинята и поел по някоя магистрала, преди да сте разположили постовете.

— Ние действаме бързо. Но в буря като тази той едва ли е стигнал далеч. Всъщност ще извади късмет, ако не затъне някъде. Утре ще го спипаме.

— Надявам се да имаш право — каза Рой.

— Обзалагам се на оная си работа.

— Казват, че местните жители на Лас Вегас не са големи комарджии.

— Между другото, каква е връзката на мъжа с жената?

— И аз бих искал да знам — отговори Рой, наблюдавайки как в облаците в началото на студения атмосферен фронт разцъфна светкавица. — А лентата със записа на разговора между Грант и възрастната жена?

— Ами, записът започва оттам, където той споменава името Хана Рейни.

— Хайде да го чуем.

През целия път по коридора, в асансьора и надолу, към най-дълбокото подземно ниво на сградата, Дюбоа разказваше кои са най-хубавите заведения за мексикански специалитети в Лас Вегас, сякаш имаше причина да смята, че Рой се интересува от това.

— На Парадайз Роуд има един ресторант, където чилито е толкова люто, че някои хора спонтанно се насират, докато го ядат. Задниците им пламват като факли.

Асансьорът стигна до подземието.

— Говорим за чили, от което се изпотяваш дори под ноктите и копчето на корема ти изхвърча.

Вратите се отвориха.

Рой влезе в бетонното помещение без прозорци.

На отсрещната стена имаше десетки записващи устройства.

В средата на стаята стоеше най-поразителната и прекрасна жена, която Рой бе виждал. Тя беше русокоса, със зелени очи и толкова красива, че дъхът му секна, сърцето му затуптя като обезумяло и кръвното му налягане рязко подскочи високо в рисковата зона. Нямаше думи, които да я опишат. Нито можеше да се напише музика в нейна възхвала. Жената беше несравнимо прелестна и Рой не можеше нито да диша, нито да говори. Сиянието й го заслепи и потопи във великолепната си светлина.

Потокът бе изчезнал зад скалата като мръсна вода в канал. Речното корито отново бе пресъхнало.

На значителна дълбочина почвата беше предимно песъчлива и изключително пропусклива, затова нямаше локви. Поройният дъжд бързо се бе просмукал в земята. Повърхността беше изсъхнала и се бе втвърдила с такава скорост, с каквато по-рано празният канал се бе превърнал в буйна, разпенена река.

Въпреки това, преди да рискува да влезе с рейнджроувъра в канала, Валери бе обиколила пеша пътя от ерозиралия бряг на речното корито до форда и бе проверила състоянието на почвата. Тя се увери, че валогът не е кален и мек и вкара роувъра между двата каменни стълба, между които бе заседнал фордът.

Дори след като спаси кучето и го пренесе в роувъра и освободи Спенсър от предпазния колан, Валери не престана да се чуди на рискованото положение на колата. Тя се изкуши, наведе се над изпадналия в безсъзнание мъж и надникна през счупеното странично стъкло, но дори да бе видяла нещо в мрака, знаеше, че гледката няма да й хареса.

Течението бе повдигнало форда на три-четири метра над дъното на речното корито, а после го бе заклещило между каменните стълбове, досами ръба на скалата. И след като реката бе изчезнала, фордът бе останал да виси там. Четирите му колела бяха във въздуха.

Щом го забеляза, Валери застана неподвижно, изпаднала в детински захлас с широко отворени очи и уста. Все едно бе видяла летяща чиния и извънземния й екипаж.

Тя беше сигурна, че Спенсър е паднал от форда и е умрял. Или е вътре, но пак мъртъв.

За да стигне до форда, Валери трябваше да паркира роувъра под него. Гумите бяха застрашително близо до ръба на скалата. Тя се покатери на покрива и успя да отвори предната врата на форда.

Отвътре се изля вода. Кучето стресна Валери. Скимтеше и изглеждаше нещастно. Беше се свило на кълбо на предната седалка и я гледаше разтревожено и същевременно с копнеж.

Тя не искаше кучето да скочи върху роувъра, защото можеше да се подхлъзне на гладката повърхност и да си счупи крак или врата.

Макар че кучето явно нямаше намерение да прави каскади, тя го предупреди да не мърда. Валери седна зад волана на роувъра, измина пет метра, обърна и насочи фаровете към форда. После отново слезе и започна да увещава кучето да скочи в песъчливото речно корито.

Наложи се дълго да го убеждава. Застинало на ръба на седалката, кучето на няколко пъти събра смелост да скочи. Но всеки път извръщаше глава в последния миг и се дръпваше назад, сякаш бе изправено пред бездънна пропаст, а не пред разстояние от четири метра.

Валери си спомни как Теда Давидович често говореше на Спарки и опита същия подход.

— Ела, миличкия ми. Ела при мама. Хайде. Малко сладурче. Хубавите ми очички. Ела.

Кучето наостри уши и я погледна със силен интерес.

— Ела тук, красавецо. Ела, малкото ми бонбонче.

Кучето започна да трепери от вълнение.

— Ела при мама. Хайде, красивите ми очички.

Кучето напрегна мускули и се приготви за скок.

— Ела да дадеш целувчица на мама. Хайде, миличък.

Валери се чувстваше идиотски, но кучето скочи, описа изящна дъга във въздуха и се приземи на четирите си лапи.

Беше толкова стъписано от собствената си гъвкавост и смелост, че се обърна да погледне форда, после седна, сякаш бе изпаднало в шок и започна да диша учестено.

Наложи се да го занесе в роувъра и да го сложи да легне в товарното отделение зад предната седалка. Кучето не откъсваше очи от нея и дори веднъж близна ръката й.

— Много си странен — рече тя, а кучето въздъхна.

Сетне Валери отново се върна в роувъра, даде на заден ход, доближи го до форда и се качи вътре. Спенсър Грант седеше прегърбен върху волана. Беше в безсъзнание.

После започна да мънка нещо и тя се запита как да го измъкне от форда, ако скоро не се свести.

Валери леко го разтърси, като му говореше, но не успя да изтръгне реакция от него. Спенсър Грант беше мокър и трепереше, затова нямаше смисъл да го плиска с вода.

Трябваше да се погрижи за раните му колкото е възможно по-скоро, но това не беше основната причина, поради която Валери бързаше да го качи в роувъра и да се махне оттам. Търсеха го опасни хора. С техните ресурси, макар и възпрепятствани от времето и терена, те щяха да го намерят, ако тя бързо не го закараше на безопасно място.

Грант реши проблема й. Той не само се свести, но и буквално експлодира от неестествения си сън. Изпъшка, извика и подскочи на седалката. Сетне се обля в пот, макар да трепереше толкова силно, че зъбите му тракаха от студ.

Лицето му беше на няколко сантиметра от нея и дори на оскъдната светлина Валери видя ужаса в очите му. Нещо по-лошо, там имаше скръб и безнадеждност, които пронизаха сърцето й.

Спенсър Грант трескаво заговори, макар че изтощението и жаждата бяха превърнали гласа му в дрезгав шепот.

— Никой не знае.

— Всичко е наред — каза тя.

— Никой. Никой не знае.

— Успокой се. Ще се оправиш.

— Никой не знае — настоя той.

Изглеждаше угнетен от страх, мъка, ужас и сълзи.

В измъчения му глас звучеше ужасна безнадеждност и изражението беше толкова отчаяно, че Валери се втрещи и остана безмълвна. Стори й се глупаво да продължава да повтаря безсмислените думи на утеха и насърчение на човек, който явно виждаше изтерзаните души в ада.

Макар да я гледаше в очите, Спенсър, изглежда, се бе вторачил в някого или нещо далечно. От устата му се лееше поток от думи, предназначени по-скоро за него, отколкото за нея.

— През мен минава желязна верига. През мозъка, сърцето и вътрешностите ми. Няма начин да се освободя и да избягам.

Той я плашеше. Валери не мислеше, че вече може да се уплаши от нещо, най-малко от думи, но Спенсър я накара да се вцепени от страх.

— Хайде, Спенсър. Да вървим. Помогни ми да те измъкна оттук.

Възпълничкият мъж с искрящи очи влезе в подземието без прозорци, застина на мястото си и се вторачи в Ив като умиращ от глад човек, който съзира купа с праскови и сметана.

Ив Жаме бе свикнала със силното си въздействие върху мъжете. Когато беше танцьорка по сцените на Лас Вегас, тя бе само една от множеството красавици, но въпреки това мъжете не откъсваха поглед от нея и не се заглеждаха в другите жени, сякаш нещо в лицето и тялото й не само привличаше окото, но беше толкова хармонично, че приличаше на тайнствената песен на сирена. Тя привличаше погледите на мъжете като опитен хипнотизатор, който люлее златен медальон на верижка или само със змиеподобните движения на ръцете си.

Дори горкият дребен Търман Стуки, зъболекарят с лошия късмет, да попадне в хотелския асансьор заедно с двете горили, от които Ив отмъкна един милион долара в брой, се поддаде на чара й в момент, когато би трябвало да бъде твърде ужасен, за да се наслаждава на мисли за секс. Двамата главорези лежаха мъртви на пода на асансьора и Ив насочи пистолета към лицето му, а Стуки се бе вторачил в цепката между пищните й гърди. Съдейки по блясъка, който се появи в късогледите му очи, докато натискаше спусъка, тя предположи, че последната му мисъл не е била: „Господ да ми е на помощ“, а „Божичко, какви гърди“.

Но никой мъж не бе въздействал на Ив. Всъщност тя дори можеше да мине и без тях. Привличаха я само онези, от които можеше да измъкне пари или да научи триковете за домогване и укрепване на власт. Крайната й цел беше да стане изключително богата и не да я обичат, а да се страхуват от нея. Тоталният контрол и властта да се разпорежда с живота и смъртта на другите бяха безкрайно по-възбуждащи от тялото или ласките на който и да е мъж.

Но въпреки това, когато бе представена на Рой Майро, Ив почувства нещо необикновено. Сърцето й трепна. Изпита лека дезориентация, която съвсем не беше неприятна.

Онова, което Ив почувства, не можеше да бъде наречено желание. Нейните желания бяха стриктно категоризирани и класифицирани и периодично задоволявани и всяко едно от тях се постигаше с математическа изчисления по строго спазван график. Тя нямаше време за спонтанност нито в бизнеса, нито в личния си живот и всяка намеса на непланирана страст беше отблъскваща за нея.

Но Ив несъмнено почувства нещо, като видя Рой Майро. И с всяка изминала минута, докато обсъждаха разговора между Грант и Давидович и слушаха записа, интересът й към него се засилваше. През тялото й премина непозната тръпка на приятно предчувствие и тя се запита как ще се развият събитията.

Не можеше да реши кои качества на този мъж вдъхновяват интереса й. Той беше приятен на вид и имаше весели сини очи, закръглено лице и мила усмивка, но съвсем не беше красавец в традиционния смисъл на думата. Имаше седем-осем излишни килограма, беше някак блед и не изглеждаше богат. Беше облечен като религиозен поклонник, който раздава библии от врата на врата.

Майро я помоли няколко пъти да пусне записа, сякаш там се съдържаше улика, която изисква внимателно обмисляне, но Ив знаеше, че той е зает с мисли за нея и пропуска нещо.

За Ив и Рой, Боби Дюбоа престана да съществува. Въпреки туловището, физическата му непохватност и колоритното и неспирно бърборене Дюбоа вече не представляваше интерес за тях.

След като многократно изслушаха записа, Майро започна да го увърта и заяви, че засега не може да направи нищо по въпроса с Грант, освен да чака мъжът с белега да се появи, небето да се проясни, за да започне сателитното издирване, специалните екипи да намерят нещо, агентите да разследват други аспекти на случая и да му се обадят. Сетне попита Ив дали е свободна за вечеря.

Тя прие поканата с нехарактерна липса на свенливост. Ив изпитваше все по-засилваща убеденост, че онова, което я привлича в този мъж, е тайната му сила, разкриваща се само в самоувереността на приятната му усмивка и в онези сини като небето очи, излъчващи единствено смях, сякаш той винаги знаеше, че ще се смее последен.

Макар че получи кола от агенцията за престоя си в Лас Вегас, Майро потегли с личния си автомобил към любимия й ресторант на Фламинго Роуд. По надвисналите облаци танцуваха очертанията на море от неонови светлини и нощта сякаш беше изпълнена с вълшебства.

Ив очакваше, че ще го опознае по време на вечерята и няколкото чаши вино и когато стигнат до десерта, ще разбере защо я интригува. Но умението му да разговаря се равняваше на външността му — достатъчно приятно, но съвсем не хипнотизиращо. Думите, държанието, жестовете и погледите му не доближиха Ив до прозрението за странното й влечение.

Когато излязоха от ресторанта и тръгнаха по паркинга към колата й, тя беше отчаяна и объркана. Не знаеше дали да го покани в дома си или не. Не искаше да се люби с него. Не чувстваше сексуално желание. Разбира се, някои мъже разкриваха истинската си същност по време на половото сношение, но тя не искаше да го прави с Рой — да се поти, да извърши цялата онази отвратителна процедура и пак да не разбере защо той я интригува.

Ив бе изправена пред дилема.

После, когато се приближиха до колата й, Рой Майро направи най-неочакваното и невероятно нещо, което Ив бе виждала през трийсет и трите си години на скандални преживявания.

Дълго, след като се измъкна от форда и се прехвърли в рейнджроувъра, Спенсър се събуди и видя купчина тръни, които вятърът носеше покрай тях. На светлината на фаровете подскачаха сенките на мескити и кактуси.

Спенсър обърна глава наляво и видя, че Валери седи зад волана.

— Здрасти.

— Здрасти.

— Как се озова тук?

— Твърде сложно е, за да ти го обясня в момента.

— И аз съм сложен.

— Не се съмнявам.

— Къде отиваме?

— Надалеч.

— Хубаво.

— Как се чувстваш?

— Замаян.

— Не пишкай на седалката — весело подхвърли тя.

— Ще се опитам.

— Добре.

— Къде е кучето ми?

— Кой, мислиш, че ближе ухото ти?

— Аха.

— Зад теб е.

— Здрасти, приятелю.

— Как се казва? — попита Валери.

— Роки.2

— Сигурно се шегуваш.

— За какво?

— За името. Не му приляга.

— Кръстих го така, за да има повече самочувствие.

— Няма ефект.

Пред тях застрашително се появиха странни скални образувания, досущ храмове, посветени на богове, забравени, преди човешките същества да проумеят идеята за времето и да започнат да броят дните. Формите вдъхнаха страхопочитание на Спенсър. Валери умело маневрираше между тях. Сетне пое по дълъг склон, водещ към огромна тъмна равнина.

— Така и не разбрах как е истинското му име — рече Спенсър.

— Истинското име?

— Да. Преди да отиде в приюта.

— Не беше ли Роки?

— Вероятно не.

— А ти как се казваше, преди да станеш Спенсър?

— Кучето никога не се е казвало Спенсър.

— Съзнанието ти е достатъчно прояснено, за да отговаряш уклончиво.

— Не съвсем. Правя го по навик. Как се казваш?

— Валери Кийн.

— Лъжеш.

Спенсър отново загуби съзнание за известно време. Когато се свести, още пътуваха в пустинята — пясък, камъни, ниски храсти, трънаци и мрак, пронизван от фаровете.

— Валери — каза той.

— Да?

— Как е истинското ти име?

— Бес.

— Бес чия?

— Бес Беър.

— Кажи го буква по буква.

— Б-е-ъ-р.

— Наистина ли?

— Наистина. Засега.

— Какво означава това?

— Това, което чу.

— Как се казваше, преди да станеш Валери?

— Хана Рейни.

— А, да. А преди това?

— Джина Делучио.

— Това ли е истинското ти име?

— Чувствах го като истинско.

— С него ли си родена?

— Искаш да кажеш дали е галеното ми име?

— Да.

— Никой не ме е наричал с галеното ми име, откакто ме прибраха в приюта.

— Много си забавна.

— Харесваш ли забавните жени?

— Би трябвало.

— „И тогава забавната жена — каза тя, сякаш четеше приказка, — страхливото куче и загадъчният мъж тръгнали из пустинята, за да търсят истинските си имена.“

— За да търсят място, където да повърнат.

— О, не.

— О, да.

Валери удари спирачки и Спенсър отвори вратата.

По-късно, когато отново дойде в съзнание и видя, че още пътуват в тъмната пустиня, той каза:

— Имах отвратителен вкус в устата.

— Не се съмнявам.

— Как се казваш?

— Бес.

— Глупости.

— Не. Бес Беър. А ти?

— Верният ми индиански приятел ме наричаше Кемосабе.

— Как се чувстваш?

— Ужасно.

— Какво означава Кемосабе?

— Няма ли да спрем?

— Не, докато се възползваме от прикритието на облаците.

— Какво общо имат тук облаците?

— Свързани са със сателитите.

— Ти си най-странната жена, която познавам.

— Още нищо не си видял.

— Как ме намери, по дяволите?

— Може би съм ясновидка.

— Ясновидка ли си?

— Не.

Спенсър въздъхна и затвори очи. Имаше чувството, че е на въртележка.

— Аз трябваше да те намеря.

— Изненада.

— Исках да ти помогна.

— Благодаря.

Той отново изгуби връзка с реалния свят. Известно време мълча и се опитва да проясни съзнанието си. Накрая излезе от мрака и отвори червената врата. В катакомбите имаше плъхове.

Рой направи нещо безумно. И още докато го вършеше, се изуми от риска, който поемаше.

Той реши, че трябва да покаже истинската си същност пред Ив Жаме. Всеотдайната, състрадателната и грижовната си същност, която не разкриваше в ролята си на равнодушен бюрократ, за какъвто го мислеха повечето хора.

Рой реши да поеме риск пред тази поразително красива жена, защото усети, че умът й е прекрасен като пленителното й лице и тяло. Тя беше съвсем близо до емоционалното и физическото съвършенство и щеше да разбере постъпката му.

По време на вечерята те не бяха намерили ключа, който да отвори вратите към душите им, за да се слеят, а това беше тяхната съдба. Докато излизаха от ресторанта, Рой се притесни, че мигът на шанса им ще отлети и замисълът на съдбата ще бъде осуетен, затова призова силата на доктор Кеворкян, която наскоро бе възприел от телевизора в самолета „Лиърджет“. Той събра смелост да разкрие сърцето си пред Ив и да ускори осъществяването на тяхната орис.

Зад ресторанта, на три места за паркиране вдясно от хондата на Ив, беше спрял син додж, от който слизаха мъж и жена. И двамата бяха на четирийсет и няколко години. Мъжът беше в инвалидна количка.

На паркинга нямаше други хора.

— Ела с мен за минутка — каза Рой на Ив. — Ела да кажеш здрасти.

— Моля?

Рой се приближи до доджа.

— Добър вечер — рече той и бръкна в кобура под сакото си.

Мъжът и жената го погледнаха и едновременно отговориха:

— Добър вечер.

В гласовете им прозвуча озадаченост, сякаш се опитваха да си спомнят откъде го познават.

— Усещам болката ви — продължи Рой, извади пистолета си и застреля мъжа в главата.

Вторият куршум улучи жената в гърлото, Но не я уби. Тя падна на земята и започна да се гърчи конвулсивно.

Рой мина покрай мъртвеца в инвалидната количка.

— Съжалявам — каза той на жената и отново стреля в нея.

Новият заглушител на беретата работеше добре. Февруарският вятър стенеше в листата на палмите и никой от трите изстрела не се чу на повече от десет крачки.

Рой се обърна към Ив Жаме.

Тя беше втрещена.

Той се запита Дали не се е държал твърде импулсивно като за първа среща.

— Колко тъжно! Качеството на живот, което някои хора са принудени да понасят.

Ив вдигна глава и го погледна в очите. Не изпищя и не каза нищо. Разбира се, Ив може би бе изпаднала в шок. Но Рой не мислеше, че случаят е такъв. Тя, изглежда, искаше да го разбере.

Вероятно, в края на краищата, всичко щеше да бъде наред.

— Не можем да ги оставим така — каза той, прибра пистолета в кобура и надяна ръкавиците. — Те имат право да се отнесем с достойнство към тях.

Дистанционното управление на инвалидната количка беше прикрепено към облегалката за ръце. Рой натисна едно копче и вкара количката в доджа.

После се качи в микробуса и предполагайки, че мъжът и жената са съпрузи, обмисли подходящи пози. Намираха се на публично място и той нямаше време да бъде оригинален. Налагаше се да повтори онова, което бе направил със семейство Бетънфилд в сряда вечерта в Бевърли Хилс.

Високите лампи на паркинга бяха поставени една до друга и през отворената врата на доджа проникваше достатъчно светлина, за да му позволи да свърши работата си.

Рой вдигна мъртвия мъж и го сложи да легне по лице на земята. Подът на микробуса не беше застлан с мокет. Рой изпита угризения за това, че нямаше на разположение одеяла, с които да направи последния отдих на съпружеската двойка по-удобен.

Той отново слезе, вдигна мъртвата жена и я пренесе в доджа. Сложи я до мъжа й и уви дясната й ръка около лявата на съпруга й.

Очите на двамата бяха отворени и Рой натисна клепачите им, за да ги затвори, когато го осени по-добра идея. Той вдигна единия клепач на мъжа и зачака да види какво ще стане. Окото остана отворено. Рой обърна главата на мъжа наляво, а главата на жената надясно, така че да се гледат в очите, във вечността, в една много по-хубава обстановка от Лас Вегас, Невада, много по-приятно от което и да е друго място в този безрадостен, несъвършен свят.

Рой приклекна за миг до двата трупа, възхищавайки се на творението си. Нежността, изразена в позите им, му достави огромно удоволствие. Двамата явно са били влюбени и сега бяха заедно завинаги, така както искат да бъдат всички влюбени.

Ив Жаме стоеше до отворената врата на микробуса. Беше се вторачила в мъртвите съпрузи. Дори пустинният вятър сякаш съзнаваше изключителната й красота и я пазеше, защото развяваше златистите й коси в изящни кичури.

— Толкова е тъжно — каза Рой. — Какво качество на живот са имали? Той в инвалидната количка, а тя — обвързана с него от любовта. Животът им беше толкова ограничен заради недъга на мъжа и бъдещето им — ограничено от проклетата инвалидна количка. Сега са много по-добре.

Без да пророни дума, Ив се обърна и тръгна към хондата.

Рой слезе от доджа, погледна за последен път влюбената двойка и затвори плъзгащите се врати.

Ив го чакаше. Беше седнала зад волана и включила двигателя. Ако се страхуваше от него, тя щеше да потегли сама или да изтича обратно в ресторанта.

Той се качи в хондата и закопча предпазния колан.

Двамата мълчаха.

Ив явно бе стигнала до извода, че Рой не е убиец, а бе извършил морално деяние и бе действал на по-високо ниво от един обикновен човек. Мълчанието й показваше душевната й борба да преведе интуицията си в интелектуални схващания, за да може да го разбере напълно.

Тя изкара колата от паркинга.

Рой махна кожените ръкавици и ги сложи във вътрешния джоб на сакото си, откъдето ги бе извадил.

Известно време Ив шофира без посока, минавайки през поредица от жилищни квартали.

За Рой светлините на всички онези сгушени една до друга къщи вече не изглеждаха нито привлекателни, нито загадъчни като в другите нощи, когато обикаляше сам с колата си. Сега бяха само тъжни — светлинки, оскъдно озаряващи безрадостния, незначителен живот на хора, които никога нямаше да се радват на въодушевената всеотдайност към някакъв идеал, какъвто бе осмислил живота на Рой, нито да се извисят над тълпата, както бе направил той, или да преживеят трансцендентната връзка с изключителен човек като Ив Жаме.

Когато моментът най-сетне му се стори подходящ, той рече:

— Жадувам за един по-добър свят. Много по-добър, Ив.

Тя не отговори.

— Съвършенство — тихо, но убедено каза Рой. — Във всяко отношение. Съвършени закони и съвършено правосъдие. Съвършена красота. Мечтая за съвършено общество, където всеки ще се радва на съвършено здраве и на съвършено равенство и икономиката ще бръмчи като идеално смазана машина, и всеки ще живее в хармония с другите и с природата. Където никой не обижда никого. Където всички мечти са съвършено разумни и обмислени. Където всички мечти се сбъдват.

Рой беше толкова развълнуван от монолога си, че към края гласът му започна да трепери и трябваше да преглътне сълзите си.

Ив продължаваше да мълчи.

Тъмни улици. Светли прозорци. Малки къщи. Незначителен живот. В онези домове имаше толкова много объркване, тъга, копнеж и отчуждение.

— Правя каквото мога — добави Рой, — за да постигна мечтата си за съвършен свят. Премахвам несъвършените елементи и сантиметър по сантиметър приближавам света към съвършенство. Е, не мисля, че мога сам да променя света. Не, няма да успея да го сторя сам. Ще трябват още хиляди, стотици хиляди, дори повече като мен. Но винаги когато имам възможност, аз запалвам малка свещ и полека-лека, свещичка след свещичка, прогонвам мрака.

Намираха се в източната част на града, почти в покрайнините. Бяха се отправили към възвишенията и не толкова гъсто населените квартали. На едно от кръстовищата Ив изведнъж направи обратен завой и пое към морето от светлини, от което току-що бяха излезли.

— Може би ще кажеш, че съм мечтател — призна Рой. — Но аз не съм единственият. Мисля, че и ти си мечтател, Ив. По свой начин. Ако признаеш, че си мечтател, може би някой ден всички ние, мечтателите, ще се обединим и светът ще заживее като едно цяло.

Ив мълчеше.

Той се осмели да я погледне. Тя беше по-изумителна от преди. Сърцето му биеше бавно и тежко, смазано от приятното бреме на красотата й.

Когато най-сетне Ив заговори, гласът й трепереше.

— Ти не взе нищо от тях.

В думите й не прозвуча страх, а огромно вълнение. Треперещият й глас на свой ред развълнува Рой.

— Не. Нищо — каза той.

— Нито дори парите от чантата й или от портфейла му.

— Разбира се. Аз не взимам, Ив. Аз давам.

— Не бях виждала…

Тя явно не беше в състояние да намери думи, за да опише какво бе сторил Рой.

— Да, знам — каза той, доволен да види, че е запленил Ив.

— Не съм виждала такава…

— Да.

— Такава…

— Знам, мила, знам.

— Такава сила.

Това не беше думата, която Рой очакваше. Но Ив я произнесе възторжено и я насити с много еротична енергия и той не можеше да бъде разочарован, че тя още не е разбрала какво точно бе направил.

— Те отиваха на вечеря — развълнувано добави тя и започна да кара бързо и безразсъдно. — Обикновена вечеря. Нищо специално. И ти ги уби! Ей така. Очисти ги, не за да вземеш нещо от тях, нито дори защото те ядосаха. Направи го за мен. Единствено за мен. За да ми покажеш какъв си всъщност.

— Да, за теб. Но не само за теб, Ив. Не разбираш ли? Сложих край на две несъвършени съществувания и тласнах света сантиметър по-близо до съвършенството. И в същото време освободих онези двамата от бремето на този жесток живот и този несъвършен свят, където нищо не е такова, каквото са се надявали. Дадох нещо на света. И на онези нещастни хора. И никой не загуби.

— Ти си като вятъра — задъхана каза тя. — Като фантастична буря, ураган, торнадо. Само че няма кой да предупреди за появата ти. Ти притежаваш силата на бурята. Ти си природна стихия. Изникваш внезапно и безпричинно.

Притеснен, че Ив не проумява най-важното, Рой каза:

— Чакай малко, Ив. Изслушай ме.

Тя беше толкова развълнувана, че вече не беше в състояние да шофира. Насочи хондата към тротоара и натисна спирачките толкова рязко, че Рой щеше да пробие с глава предното стъкло, ако не беше предпазният колан.

— Ти си земетресение. Хората се разхождат безгрижно, слънцето грее, птиците пеят и изведнъж земята се отваря и ги поглъща.

Ив се засмя от удоволствие. Смехът й беше момичешки, вълнуващ, мелодичен и толкова заразителен, че Рой едва устоя на силното си желание също да се засмее.

Той хвана ръката й. Пръстите й бяха дълги, елегантни и изящно оформени, като онези на Джиневра, и докосването до тях беше повече, отколкото един мъж заслужаваше.

За съжаление лъчевата и лакътната кост над съвършено оформените китки не бяха превъзходни като костите на пръстите й. Рой внимаваше да не ги гледа и докосва.

— Слушай, Ив. Трябва да разбереш. Изключително важно е да разбереш.

Тя изведнъж стана сериозна. Явно осъзна, че бяха стигнали до най-съществената точка на връзката им. Беше още по-хубава, отколкото когато се смееше.

— Имаш право — каза Рой. — Това е голяма сила. Най-голямата от всички и затова трябва да бъдеш наясно с нея.

Макар че светеха само лампите на таблото, зелените й очи блестяха, сякаш отразяваха лятно слънце. Бяха съвършени, безукорни и завладяващи, досущ очите на жената, която Рой издирваше и чиято снимка носеше в портфейла си.

И челото на Ив беше съвършено. Но един малък дефект помрачаваше красотата на дясното й слепоочие. За съжаление краят на веждата беше твърде издаден. Вероятно там имаше около половин грам повече костно вещество. Беше някак непропорционален и засенчваше съвършенството на лявата вежда.

Но това не беше съществено. Рой можеше да го преживее. Щеше да се съсредоточи само върху ангелските й очи. Макар и с малки недостатъци, Ив беше единствената жена, която притежаваше повече от една съвършена черта. И съкровищата й не се ограничаваха само с ръцете и очите.

— За разлика от другите тази сила не произтича от гняв — обясни той. Много искаше тази прелестна жена да разбере мисията му на този свят и истинската му същност. — Не идва и от омраза. Нито от ярост, завист, огорчение или алчност. Не е като силата, която някои хора черпят от смелостта или достойнството или добиват от вярата в Бога. Тя превъзхожда онези сили, Ив. Знаеш ли каква е тази сила?

Ив беше изпаднала в транс и не бе в състояние да каже нищо. Само поклати глава.

— Моята сила е силата на състраданието — заяви Рой.

— Състрадание — прошепна тя.

— Състрадание. Ако се опиташ да разбереш другите хора, да почувстваш болката им, наистина да познаваш терзанията им и да ги обичаш въпреки недостатъците им, ще те завладее такова силно съжаление, че е непоносимо. Трябва да намериш отдушник. Затова даваш воля на неизмеримата, неизчерпаема сила на състраданието. Действаш, за да освободиш напрежението и да облекчиш света, приближавайки го до съвършенството.

— Състрадание — отново промълви Ив, сякаш не бе чувала тази дума или Рой бе казал непозната за нея дефиниция.

Той не можеше да откъсне поглед от устата й, докато тя повтаряше думата. Устните й бяха божествени. Рой не проумяваше защо му се бе сторило, че устните на Мелиса Уиклън са съвършени, когато пред устните на Ив и най-сладката ягода би изглеждала кисела.

Той продължи урока си по морална изтънченост.

— Когато си мотивиран единствено от състрадание и не печелиш нищо за себе си, тогава всяко действие е морално и ти не дължиш обяснение никому. Действайки от състрадание, ти си освободен завинаги от съмнението, а то е сила като всяка друга.

— Всяко действие — повтори Ив, толкова завладяна от идеята, че едва поемаше дъх да говори.

— Всяко — увери я Рой.

Тя облиза устни.

О, Господи, езикът й беше толкова нежен, блестеше толкова интригуващо, плъзна се толкова чувствено по устните й и беше толкова съвършено заострен, че преди да се осъзнае, от гърдите на Рой се изтръгна лека въздишка на екстаз.

Съвършени устни. Съвършен език. Само ако брадичката й не беше толкова трагично месеста. Други биха решили, че е божествена, но Рой бе надарен с по-изострена чувствителност към несъвършенството от останалите хора. Той болезнено съзнаваше, че микроскопичният излишък тлъстина придава на брадичката й едва забележим пухкав вид. Трябваше да се съсредоточава само върху устните и езика й и да не гледа по-надолу.

— Колко човека си убил? — попита Ив.

— Ами, не ги броя. Това би изглеждало… Знам ли… Все едно се гордея. Не искам похвала. Не. Получавам удовлетворение, само като правя онова, което знам, че е правилно. Удовлетворението е много лично нещо.

— Колко? — настоя тя. — Горе-долу.

— О, не знам. През годините… Неколкостотин. Нещо такова.

Ив затвори очи и потрепери.

— Когато ги убиваш… точно преди да го сториш и хората те гледат в очите, страхуват ли се?

— Да, но много ми се иска да не се боят. Бих желал да разберат, че познавам терзанията им и действам от състрадание, и всичко ще стане бързо и безболезнено.

— Гледат те в очите и виждат силата, която имаш над тях — досущ буря — и се страхуват.

Той пусна ръката й и посочи с показалец плоската част на костта, непосредствено над началото на съвършения й нос, пред който всички други носове приличаха на черупки на орех. Сетне бавно насочи пръста си към лицето й и каза:

— Ти имаш най-изящната глабела, която съм виждал.

Произнасяйки последната дума, Рой докосна глабелата — плоската, неокосмена част на лицевата черепна кост между безупречната й лява вежда и за съжаление, кокалестата дясна вежда, точно над носа.

Макар че очите й бяха затворени, Ив не трепна от изненада или от допира му. Изглежда, бе започнала да чувства близост с него, разбираше всяко негово намерение и усещаше и най-лекото му движение, без да го гледа, нито да разчита на останалите си пет сетива.

— Вярваш ли в съдбата? — попита той.

— Да.

— Съдбата ни е отредила един за друг.

Ив отвори очи и рече:

— Да отидем у нас.

По пътя за дома й тя наруши десетки правила на уличното движение. Рой не одобри това, но се въздържа от забележки.

Ив живееше в малка двустайна къща в наскоро завършена постройка. Всъщност всички къщи на улицата бяха еднакви. Рой очакваше разкош. Разочарован, той си напомни, че макар и зашеметяващо красива, Ив е само печално ниско платен бюрократ.

Докато чакаха вратата на гаража да се вдигне, Рой каза:

— Как е възможно жена като теб да работи в агенцията?

— Аз исках длъжността и баща ми имаше влиянието да осъществи желанието ми.

— Кой е баща ти?

— Едно гадно копеле. Мразя го. Хайде да не говорим за тези неща, Рой. Моля те. Да не разваляме атмосферата.

Последното нещо, което той искаше, беше да развали атмосферата.

Слязоха от хондата и докато търсеше ключовете в чантата си, Ив изведнъж стана нервна и непохватна. Обърна се към него и се наведе към ухото му.

— О, Боже, не мога да престана да мисля за това как си ги убивал. Ей така, отиваш и ги очистваш. Каква сила има в това.

Ив буквално изгаряше от страст. Рой усещаше топлината, която се излъчваше от нея и прогонваше от гаража февруарския студ.

— Трябва да ме научиш на толкова много неща — добави тя.

Повратният момент във взаимоотношенията им бе настъпил. Налагаше се Рой да обясни още нещо за себе си. Все го отлагаше, защото се страхуваше, че Ив няма да разбере толкова лесно тази причудливост, колкото бе проумяла онова, което той каза за силата на състраданието. Но повече не можеше да отлага.

Когато тя отново насочи вниманието си към чантата и най-сетне извади ключовете, Рой каза:

— Искам да те видя без дрехи.

— Да, скъпи, да.

— Искам да те видя чисто гола.

— Да, разбира се. Само за теб.

— Трябва да знам колко от теб е съвършено като съвършените части, които вече видях.

— Колко си сладък — рече тя и припряно пъхна ключа в ключалката.

— От петите до извивката на гръбнака, ушите и порите на кожата на черепа ти. Искам да видя всеки сантиметър от теб. Да няма абсолютно нищо скрито.

Ив отвори вратата, влезе, запали лампата в кухнята и каза:

— О, ти си толкова силен. Ще видиш всяка гънка на тялото ми, скъпи.

Тя остави на масата чантата и ключовете и започна да съблича палтото си. Рой я последва и каза:

— Но това не означава, че аз искам да сваля дрехите си или… нещо друго.

Това я накара да спре и да примига.

— Искам да гледам — продължи той. — И да те докосвам, но не много. Ще докосвам само онова, което изглежда съвършено, за да усетя дали кожата ти наистина е толкова гладка, да се уверя в гъвкавостта ти и да почувствам напрежението на мускулите ти. Не е необходимо ти да ме докосваш. — Рой започна да говори по-бързо, защото се уплаши, че ще я изпусне. — Искам да любя съвършените ти части, но само с поглед. Без да правя нищо друго. Не искам да развалям всичко, като върша… онова, което другите правят. Не искам да го принизявам. Не ми трябва онова нещо.

Ив го гледа толкова дълго, че той едва не се обърна, за да избяга.

После изведнъж тя изпищя пронизително и Рой направи крачка назад. Обидена и унизена, Ив можеше да се хвърли върху него и да издере лицето и очите му.

Сетне, за негово изумление, той установи, че тя се смее, при това не подигравателно. Ив се смееше от неподправена радост. Кикотеше се като ученичка и прекрасните й зелени очи блестяха от удоволствие.

— Мили Боже — разтреперана каза тя. — Ти си по-добър, отколкото изглеждаш, по-добър, отколкото мислех и можех да се надявам. Ти си съвършен, Рой. Съвършен.

Той се усмихна колебливо. Още не се бе освободил напълно от страха, че тя ще го издере.

Ив сграбчи дясната му ръка и го повлече към трапезарията, като палеше лампите и говореше:

— Готова съм… щом искаш това. И аз не желая да ме опипват и мачкат. Цялото онова потене ме отвращава. Тялото ми става лепкаво и хлъзгаво от потта на другия човек. Не понасям това. Повдига ми се.

— Течности — с погнуса каза той. — Какво възбуждащо има в размяната на течности между двама души?

— Течности — с нарастващо вълнение повтори тя. — Господи, иска ти се да умреш от толкова много течности. Всички мъже искат да ближат и смучат гърдите ми и да пъхат език в устата ми. Лигите им са толкова отвратителни…

— Слюнка! — възкликна Рой и направи гримаса на отвращение. — Какво толкова еротично има в размяната на слюнка, за Бога?

Двамата стигнаха до спалнята й. Той спря пред прага на рая, който заедно щяха да създадат.

— Дори да те целуна — продължи Рой, — целувката ще бъде суха, досущ хартия или пясък.

Ив трепереше от вълнение.

— Без език — обеща той. — Дори устните не бива да бъдат влажни.

— И не уста в уста…

— Защото дори сухата целувка…

— Ще бъде размяна…

— На дъх…

— А в дъха има влага…

— Изпарения от белите дробове…

Радостта на Рой беше неописуема. Той разбра, че тази великолепна жена наистина беше като него. Те бяха два гласа, звучащи в съзвучие, две сърца, биещи в хармония, две души, извисили се в една и съща песен.

— Никой мъж не е бил в тази спалня — каза тя. — Само ти.

Стените непосредствено вляво и вдясно от леглото, както и таванът над него, бяха в огледала. Останалите части бяха покрити с тъмносин сатен. Килимът беше в същия цвят. В ъгъла имаше един-единствен стол, тапициран в сребриста коприна. Двата прозореца бяха засенчени с щори от лъскав никел. Леглото беше модерно и лакирано в тъмносиньо и на този фон като звезди блестяха сребристи точици. Над леглото също имаше огледало, а вместо покривка отгоре — кожа от сребърна лисица — най-прекрасното нещо, което Рой бе виждал.

— Изкуствена е — увери го Ив, когато той изрази загриженост за правата на безпомощните животни.

Тук беше разкошът, за който Рой копнееше.

Компютъризираното осветление се задействаше с устни команди и предлагаше шест различни вида атмосфера чрез изкусни комбинации от поставени на стратегически места халогенни лампи с разноцветни крушки, неонови тръбички около огледалата и творческо приложение на фиброоптика.

Ив докосна едно копче на таблата на леглото и вратичките на нощните шкафчета от двете страни на леглото се вдигнаха. Видяха се лавици, отрупани с лосиони, благоуханни масла, десет-дванайсет гумени фалоса в различни размери и цветове и колекция от захранвани с батерии и задействани с ръка еротични играчки, озадачаващи с дизайна и сложността си.

Ив включи уредба с компактдискове.

— Имам всичко — Род Стюарт, „Металика“, Елтън Джон, Гарт Брукс, „Бийтълс“, „Бий Джийс“, Брус Спрингстийн, Боб Сигър, Джей Хокинс, Джеймс Браун, Бах. По-вълнуващо е, когато има различни видове музика и не знаеш коя песен ще последва.

Рой съблече шлифера, но не и сакото си и премести тапицирания стол. Сложи го от едната страна на леглото, за да си осигури великолепна гледка и същевременно да не хвърля отражения в огледалата и да не помрачава многобройните образи на нейното съвършенство.

Той седна на стола и се усмихна.

Ив застана до леглото.

— Това е като сън. Да бъда тук и да правя каквото искам, но в присъствието на човек, който може да ме оцени…

— Да, наистина те оценявам.

— Който може да ми се възхищава…

— Възхищавам ти се.

— Който може да ми се отдаде…

— Твой съм.

— Без да разваля красотата на връзката ни.

— Без течности. Без опипване.

— Чувствам се срамежливо като девица.

— Мога да те гледам часове наред. Облечена.

Тя разкъса блузата си с такава сила, че копчетата се разхвърчаха из стаята. След минута беше съвсем гола и онова, което беше скрито, се оказа по-скоро съвършено, отколкото несъвършено.

— Разбираш ли защо не обичам да правя любов по традиционния начин? Щом имам тялото си, за какво ми е нужен друг?

Ив се обърна и започна да прави онова, което би вършила, ако Рой не беше там. Явно изпитваше огромно удоволствие, съзнавайки, че може да го държи изцяло във властта си, без дори да го докосва.

Тя застана пред огледалото и се огледа от всеки ъгъл, като нежно се галеше. Опиянението й от гледката беше толкова вълнуващо, че дъхът на Рой секна.

После Ив легна на леглото и хвърли на пода кожата от сребърна лисица и завивките. Отдолу се показа черна гумена постелка.

Сетне извади шишенце с кехлибарено благоуханно масло, махна капачката и изля малко течност в средата на леглото. Рой долови ефирно и приятно ухание, леко и свежо, досущ пролетен ветрец. Ароматът не беше на цветя, а на подправки — канела, джинджифил и други екзотични съставки.

Докато Джеймс Браун пееше за неотложното желание, Ив възседна локвата от благоуханно масло. Намаза ръцете си и започна да втрива кехлибарената есенция в безупречната си кожа. В продължение на петнайсет минути ръцете й вещо се движеха по всяка извивка и плоскост на тялото й, задържайки се на всяка прекрасна закръгленост и сенчеста, загадъчна вдлъбнатина. Но докоснеше ли част, която не отговаряше на изискванията на Рой, очите му се съсредоточаваха в безукорните й ръце — поне под твърде кокалестите лъчева и лакътна кост.

Седналата на блестящата черна гумена постелка Ив и пищното й тяло, намазано с течност, която беше природно чиста и не бе от човешки произход, извисиха Рой Майро до духовно ниво, каквото никога не бе постигал — нито прилагайки тайните източни методи на медитация, нито по време на спиритичния сеанс в Пасифик Хайтс, когато повикаха духа на покойната му майка, нито от употребата на мескалин — наркотик, предизвикващ халюцинации, чрез вибриращите кристали или терапията, приложена от непорочна на вид двайсетгодишна масажистка, облечена като скаут, както той бе пожелал. И съдейки по ленивия ритъм, Ив явно часове наред щеше да изследва великолепното си тяло.

Рой стори нещо, което никога не бе правил. Той измъкна пейджъра от джоба си и извади батериите.

Поне една нощ страната му щеше да се оправя без него и многострадалното човечество щеше да мине без своя защитник.

Болката събуди Спенсър от съня в черно и бяло, изобразяващ сюрреалистична архитектура, още по-обезпокоителна поради липсата на цветове. Болеше го цялото тяло. Чувстваше притъпено и безмилостно пулсиране, но пронизващата болка в главата разкъса оковите на неестествения сън.

Още беше нощ. А може би отново беше нощ. Той бе загубил представа за времето.

Лежеше по гръб на надуваем дюшек. Беше завит с одеяло. Раменете и главата му бяха повдигнати на възглавница. Отдолу имаше нещо.

Тихият, съскащ звук и характерният странен блясък на газен фенер показваха, че източникът на светлина е някъде зад него.

Отблясъците озаряваха загладени от времето скални образувания вляво и вдясно, а отпред се простираше пустинята Мохаве. Над главата на Спенсър беше опънато камуфлажно платнище. Отново го прониза остра болка.

— Не мърдай — каза Валери.

Спенсър осъзна, че възглавницата е върху кръстосаните й крака и главата му лежи в скута й.

— Какво правиш?

Той се уплаши от немощта на гласа си.

— Зашивам разкъсването.

— Не можеш да го правиш.

— Раната непрекъснато се отваря и кърви.

— Не съм юрган.

— Това пък какво означава?

— Ти не си лекар.

— Мислиш ли?

— Лекар ли си?

— Не. Не мърдай.

— Боли.

— Разбира се.

— Ще получа инфекция.

— Първо обръснах мястото, после го дезинфекцирах.

— Обръснала си главата ми?

— Само едно малко петно около раната.

— Имаш ли представа от онова, което правиш?

— Кое имаш предвид — бръснарството или хирургията?

— И от двете.

— Имам основни познания.

— Ох! По дяволите!

— Ако ще се държиш като бебе, ще ти сложа местна упойка.

— Имаш ли упойка? Защо не я използваш?

— Ти и без това беше в безсъзнание.

Спенсър затвори очи, пренесе се в съня в черно и бяло, сетне пак ги отвори и рече:

— Е, вече не съм.

— Какво?

— Не съм в безсъзнание.

— Току-що беше. Между последните ти думи и сегашните минаха няколко минути. А в това време аз почти заших раната. Остава само още един шев.

— Защо спряхме?

— Пътуването не ти се отразяваше добре. Нуждаеше се от лечение, а сега — от почивка. Освен това облаците бързо се разсейват.

— Трябва да тръгваме. Ранно пиле, рано яде домат.

— Домат ли? Това е интересно.

Спенсър се намръщи.

— Домат ли казах? Защо се опитваш да ме объркаш?

— Защото е лесно. Готово. Заших раната.

Той затвори очите си, в които сякаш имаше пясък. В мрачния черно-бял свят от преплетени увивни растения, пълзящи по стените на някога величествена катедрала, дебнеха чакали с човешки лица. Спенсър чу плач на деца, скрити в развалините.

Когато отново отвори очи, установи, че под главата му е само възглавницата.

Валери седеше на земята до него и го наблюдаваше. Черните й коси бяха паднали от едната страна на лицето. Беше много хубава на светлината на газения фенер.

— Много си хубава на светлината на фенера.

— Сега ще попиташ и коя зодия съм.

— Не, това не ме интересува.

Тя се засмя.

— Харесва ми как се смееш — каза Спенсър.

Валери се усмихна, извърна глава и огледа тъмната пустиня.

— А ти какво харесваш в мен? — попита Спенсър.

— Кучето ти.

— Роки е страхотен. Какво друго?

Тя го погледна и отговори:

— Имаш хубави очи.

— Наистина ли?

— Честни.

— Нима? Имах и хубава коса. Но сега главата ми е обръсната.

— Само на едно малко място.

— Какво правиш тук, в пустинята?

Валери се вторачи за миг в него, после отмести поглед встрани, без да отговори.

Но Спенсър нямаше намерение да я остави да се измъкне толкова лесно.

— Какво правиш тук? Ще продължавам да питам, докато повтарянето те побърка. Какво правиш тук?

— Спасявам те.

— Хитро. Питам, поначало какво правиш тук?

— Търся те.

— Защо? — учуди се Спенсър.

— Защото и ти ме търсиш.

— Но как ме намери, за Бога?

— Чрез спиритически сеанс.

— Не вярвам на всичко, което казваш.

— Имаш право. Беше на карти Таро.

— От кого бягаш?

Валери сви рамене. Пустинята отново привлече вниманието й.

— Предполагам, че от миналото — отговори тя.

— Пак се опитваш да ме объркаш.

— И по-точно от хлебарката.

— Бягаш от хлебарка?

— Така го наричам, защото това го вбесява.

Погледът на Спенсър се плъзна към платнището над главите им.

— Защо е това?

— Слива се с релефа на околността. Освен това материята разсейва светлината, затова няма да се видим ясно на инфрачервените прибори за наблюдение.

— Прибори за наблюдение?

— Очи в небето.

— Господ?

— Не. Хлебарката.

— Хлебарката има очи в небето?

— Той и хората му.

Спенсър се замисли върху това. Накрая рече:

— Не съм сигурен дали съм буден или сънувам.

— Понякога и аз не съм — каза Валери.

Небето в черно-белия свят беше пълно с очи и във въздуха летеше голям, бял бухал, който на лунната светлина хвърляше сянка с очертанията на ангел.

Страстта на Ив беше неутолима, а енергията й — неизчерпаема, сякаш всяко удължаване на изблика на екстаз я наелектризираше, вместо да я изтощи. Измина час, а тя беше все по-опиянена и по-красива.

Невероятното й тяло сякаш бе изваяно от скулптор и се зареждаше с енергия от неспирното, ритмично свиване и отпускане на мускулите, гърчене, мятане и тласкане. След като години наред бе експериментирала различни начини на самозадоволяване, Ив се радваше на гъвкавост, равняваща се на движенията на носител на златен олимпийски медал по гимнастика и карнавален акробат, съчетана с издръжливостта на впряг от северни кучета. Нямаше съмнение, че по време на усамотените си сеанси в леглото тя бе усъвършенствала всеки мускул на тялото си.

Въпреки изумителните пози и ексцентричните интимности, които правеше със себе си, Ив нито за миг не изглеждаше отблъскваща или смешна, а неизменно красива, от всеки ъгъл и дори в най-невероятните изпълнения.

На половината на втория час Рой беше убеден, че шейсет процента от чертите на този ангел са съвършени, преценявайки по най-строгите критерии. Другите трийсет и пет се приближаваха до съвършенството и само пет процента бяха посредствени.

Но нищо в Ив не беше грозно.

Рой беше сигурен, че скоро тя или ще престане да се самозадоволява, или ще припадне от изтощение. Но в края на втория час Ив сякаш изпитваше повече апетит отколкото в началото. Силата на чувствеността й бе толкова завладяваща, че всяко музикално изпълнение се променяше под въздействието на хоризонталния й танц, докато накрая всички, дори творбите на Бах, звучаха така, сякаш бяха специално композирани за порнографски филм. От време на време тя подаваше команди на осветлението да се усили или да намалее и всеки път изборът й беше най-подходящият за следващата поза.

Ив се възбуждаше, гледайки се в огледалата. Множеството образи подскачаха нагоре-надолу из цялата спалня и Ив сигурно имаше чувството, че изпълва вселената със свои копия. Огледалата сякаш бяха вълшебни и предаваха възбудата й на всяко отражение, сетне обратно в динамичната й плът, зареждайки я с еротична енергия.

През третия час батериите на някои от любимите й играчки се изтощиха, скоростите на други се повредиха и Ив отново се отдаде на сръчността на собствените си ръце, които приличаха на живи същества. Ръцете й се движеха с такава трескава страст, че не можеха да се занимават само с едно от съкровищата на тялото й. Непрекъснато се плъзгаха по пищните извивки, масажираха и галеха различни прелести. Приличаха на двама умиращи от глад гости на разкошен коктейл, подготвен да отпразнува предстоящата битка между доброто и злото и разполагаха само с няколко ценни секунди, за да се натъпчат, преди всички да бъдат унищожени от взрива на слънцето.

Но слънцето, разбира се, не експлодира и най-сетне, макар и постепенно, онези несравними ръце забавиха ритъма и спряха. Ив се насити на тялото си.

Тя стана от леглото и отиде в банята. Когато се върна, носеше две хавлии — влажна и суха — и кожата й вече не блестеше от благоуханните масла. С влажната кърпа Ив изтри черната гумена постелката, после внимателно я избърса със сухата и сложи завивките.

Рой се присъедини към нея. Ив легна по гръб. Той се изтегна пред нея. Тя беше още гола, а Рой — облечен, макар че по едно време разхлаби възела на вратовръзката си.

Нито един от двамата не направи грешката да коментира случилото се. Думите не можеха да опишат преживяването и биха превърнали почти религиозната одисея в нещо безвкусно и просташко. Рой вече знаеше, че всичко това се бе отразило добре на Ив. А що се отнасяше до него, през последните няколко часа той бе видял повече физическо съвършенство, отколкото през целия си живот.

След като известно време Рой съзерцава скъпоценното си отражение в огледалото на тавана, а Ив — своето, той започна да говори и нощта навлезе в нова фаза на общуване, почти толкова интимна, наситена с емоции и променяща живота, колкото предшестващата я физическа фаза. Рой говори за силата на състраданието, изяснявайки възгледите си на Ив. Каза й, че човечеството винаги се е стремяло към съвършенство. Хората биха издържали на непоносими болки, биха приели неописуеми лишения, биха поощрили жестоки бруталности и биха живели в постоянен и патетичен ужас, ако бяха убедени, че страданията им са цената, която трябва да платят по пътя към утопията, към рая на земята. Човек, мотивиран от състрадание и съзнаващ готовността на масите да страдат, можеше да промени света. Макар че той, Рой Майро, с веселите сини очи и добродушната усмивка, не вярваше, че притежава обаянието на бъде онзи водач на водачите, който ще поведе кръстоносния поход за съвършенство, но се надяваше да бъде добър служител на онази достойна личност.

— Аз паля свещички — каза той. — Една по една.

Рой говори няколко часа, а Ив вмъкваше многобройни въпроси и проницателни забележки. Той се развълнува, като видя колко е възбудена от идеите му — така, както беше от играчките и от опитните си ръце.

Тя се развълнува особено много, когато той обясни как едно духовно извисено общество трябва разшири дейността на доктор Кеворкян и състрадателно да подпомага самоунищожението не само на хора, склонни към самоубийство, но и на онези окаяни души, които страдат от дълбока депресия, предлагайки лесен изход на неизлечимо и хронично болните, на инвалидите, на недъгавите и на психично разстроените.

А когато Рой разясни идеята си за помощна програма за поощряване на деца самоубийци, внасяща състрадателно решение на проблемите на бебетата, родени с увреждания, Ив издаде няколко задъхани звуци, досущ като онези, които се бяха изтръгнали от нея по време на страстните й гърчения. Тя отново допря ръце до гърдите си, макар и този път, само за да успокои трескавото биене на сърцето си.

Гърдите на Ив изпълниха ръцете й и Рой не можа да откъсне очи от отражението в огледалото над него. За миг му се стори, че ще се разплаче при вида на шейсет процента съвършеното й лице и тяло.

Някъде преди зазоряване интелектуалните оргазми ги изпратиха в обятията на съня — нещо, което физическият оргазъм не можеше да стори. Рой беше толкова задоволен и изтощен, че не сънува нищо.

След няколко часа Ив го събуди. Вече се беше изкъпала и облякла.

— Никога не си била по-лъчезарна — каза той.

— Ти промени живота ми.

— И ти моя.

Макар че закъсняваше за работа в бетонния бункер, тя го закара до хотела му, където Прок, мълчаливият шофьор, бе оставил багажа му. Беше събота, но Ив работеше седем дни в седмицата. Рой се възхити на всеотдайността й.

Утрото беше ясно, а денят — хладен.

Преди Рой да слезе от колата, двамата се уговориха скоро да се срещнат, за да преживеят отново удоволствията на току-що отминалата нощ.

Той застана на входа на хотела и когато хондата на Ив се скри от погледа му, влезе вътре. Мина покрай администрацията, прекоси шумното казино и се качи с асансьора на трийсет и шестия и последен етаж на главната сграда.

Не си спомни как стигна дотам. Имаше чувството, че лети.

И през ум не му бе минавало, че издирването на онази кучка и на мъжа с белега ще го доведе до запознанство с най-съвършената жена. Съдбата беше странно нещо.

Вратите на асансьора се отвориха и Рой тръгна по дълъг коридор с мек мокет, обзаведен с френски антики от началото на деветнайсети век и с качествени картини от същия период.

Това беше единият от трите етажа, първоначално предназначен да предложи безплатно огромни луксозни апартаменти на най-богатите комарджии, които бяха готови да заложат цели състояния в казиното долу. Трийсет и петият и трийсет и четвъртият етаж още служеха за тази цел. Но след като агенцията купи хотела, за да печели и изпира пари, апартаментите на последния етаж бяха запазени за удобството на оперативни агенти от други градове.

Трийсет и шестият етаж се обслужваше от собствен портиер, настанен в уютен кабинет срещу асансьора. Рой взе ключа за апартамента си от дежурния, Хенри, който дори не повдигна вежди в недоумение при вида на измачкания костюм на госта.

Подсвирквайки си тихо, Рой тръгна към покоите си. С нетърпение очакваше да се изкъпе, избръсне и да закуси обилно. Но когато отвори позлатената врата и влезе в апартамента, видя двама местни агенти, които го чакаха. Те се бяха вцепенили от притеснение и едва когато ги съзря, Рой си спомни, че пейджърът му беше в единия джоб, а батериите — в другия.

— От четири сутринта ви търсим под дърво и камък — каза единият от посетителите.

— Открихме форда на Грант — добави вторият.

— Изоставен. Продължаваме да издирваме Грант…

— Макар че може да е мъртъв…

— Или спасен…

— Защото, изглежда, някой ни е изпреварил…

— Има следи от друга кола…

— Затова нямаме много време. Трябва да тръгваме.

Рой си представи Ив Жаме — намазана с благоуханни масла, гърчеща се на черната гумена постелка, почти съвършена. Гледката щеше да го крепи, колкото и лош да се окажеше денят.

Спенсър се събуди под пурпурната сянка на камуфлажното платнище, но пустинята отвъд беше окъпана в ярка, бяла, слънчева светлина.

Той присви очи. Паренето в очите беше нищо в сравнение с главоболието му. Виждаше въртящи се червени кръгове.

Беше му много топло. Горещо. Макар да подозираше, че денят не е особено топъл.

Чувстваше жажда. Езикът му беше подпухнал и залепнал за небцето. Гърлото му бе пресъхнало.

Спенсър още лежеше на надуваемия дюшек и беше завит с одеяло, но вече не беше сам. Жената се бе сгушила от дясната му страна. Допирът до нея беше приятен. Той несъзнателно я бе прегърнал и се зарадва на близостта им.

Спенсър обърна глава и видя Роки.

— Здравей, приятелю.

Почувства болка, докато говореше. Всяка дума приличаше на трън, който се откъсваше от гърлото му. Звуците пронизително отекваха в главата му, сякаш бяха усилени от електрическа уредба.

Кучето близна дясното му ухо.

— Да, и аз те обичам — прошепна Спенсър.

— Прекъсвам ли нещо? — попита Валери и коленичи от лявата му страна.

— Само си говорим. Момче и куче.

— Как се чувстваш?

— Зле.

— Алергичен ли си към някакви лекарства?

— Мразя вкуса на антиацида.

— Алергичен ли си към антибиотици?

— Всичко се върти пред очите ми.

— Алергичен ли си към антибиотици?

— Изприщвам се от ягоди.

— В делириум ли си или просто е трудно да се разговаря с теб?

— И двете.

Вероятно Спенсър отново изгуби съзнание за известно време, защото, когато отвори очи, видя, че Валери слага инжекция на лявата му ръка. Той долови миризмата на спирта, с който тя бе почистила мястото около вената.

— Антибиотик ли е това? — прошепна Спенсър.

— Сок от ягоди.

Роки вече не лежеше до него. Кучето седеше до жената и с интерес наблюдаваше как Валери изважда иглата от ръката на господаря му.

— Имам ли инфекция?

— Може би вторична. Няма да рискувам.

— Медицинска сестра ли си?

— Нито лекар, нито сестра.

— Тогава откъде знаеш какво да направиш?

— Той ми казва — отговори тя и посочи кучето.

— Роки все се шегува. Сигурно е комедиант.

— Да, но има разрешително да прави инжекции. Мислиш ли, че ще можеш да поемеш малко вода?

— А бекон с яйца?

— Водата ти е предостатъчна. Последният път я повърна.

— Отвратително.

— Простено ти е.

— Аз съм джентълмен.

Въпреки помощта й Спенсър трябваше да напрегне сили докрай, за да се надигне и да седне. Няколко пъти се задави, докато пиеше вода, но вкусът й беше приятен и той предположи, че този път ще я задържи в стомаха си.

Сетне отново легна по гръб и рече:

— Кажи ми истината.

— Стига да я знам.

— Умирам ли?

— Не.

— Ние имаме едно правило.

— И какво е то?

— Никога не лъжи кучето.

Валери погледна Роки.

Кучето размаха опашка.

— Лъжи себе си. Лъжи мен. Но никога не лъжи кучето — добави Спенсър.

— Като всички останали правила и това ми се струва разумно.

— Е, умирам ли?

— Не знам.

— Така е по-добре — рече Спенсър и пак изгуби съзнание.

За петнайсет минути Рой Майро се избръсна, изми зъбите си и взе душ. Облече широк панталон, червен памучен пуловер и жълто-кафяво кадифено яке. Нямаше време за закуската, която така силно желаеше. Портиерът Хенри му даде две кифли с шоколад и бадеми и две чаши от най-хубавото колумбийско кафе, излети в пластмасов термос за еднократна употреба.

В ъгъла на хотелския паркинг хеликоптер „Бел Джетрейнджър“ чакаше Рой. Както и в самолета от Лос Анджелис, той беше единственият пътник в тапицираната с плюш кабина.

По време на полета към пустинята Мохаве Рой изяде кифлите и изпи кафето, като в същото време използва преносимия си компютър, за да се свърже с „Мама“ и да прегледа докъде е стигнало разследването.

Не се беше случило много. Джон Клек не бе открил следи, по които да разберат къде е отишла жената, след като бе изоставила колата си на летището в Ориндж Каунти. Не бяха успели да проследят и телефонния номер, на който хитро програмираната система на Грант бе изпратила по факс снимките на Рой и хората му в бунгалото в Малибу.

Най-голямата новина дойде от Сан Франциско. Но и тази вест не беше кой знае какво. Агентът, който издирваше Етъл и Джордж Порт, бабата и дядото, отгледали Грант след смъртта на майка му, бе научил, че преди десет години е бил издаден смъртен акт на името на Етъл. Явно това беше причината по онова време съпругът й да продаде къщата. Джордж Порт също бе починал. Преди три години. И сега, след като не можеше да се надява да разговаря със семейство Порт за внука им, агентът работеше върху други следи.

Рой изпрати чрез „Мама“ съобщение до електронната поща на агента в Сан Франциско. Предложи му да провери архивите за завещанията, за да види дали внукът е наследил имението на Етъл Порт или това на съпруга й. Може би бабата и дядото не познаваха внука си като „Спенсър Грант“ и в завещанията си бяха вписали истинското му име. Дори ако поради някаква необяснима причина бяха подпомогнали и съдействали за използването на онази фалшива самоличност за цели, включващи записването в армията, те пак щяха да са записали истинското му име, когато му бяха завещали имотите си.

Следата не беше кой знае колко надеждна, но си заслужаваше да бъде проверена.

Рой изключи компютъра и го затвори. Пилотът на хеликоптера съобщи, че до приземяването остава минута.

Рой доближи лице до прозореца. Движеха се успоредно на широко речно корито в източната част на пустинята.

Слънчевата светлина беше ослепителна. Той извади слънчеви очила от вътрешния джоб на сакото си и си ги сложи.

В средата на пресъхналия валог бяха спрели три джипа на агенцията. Около тях чакаха осмина мъже. Повечето наблюдаваха приближаващия се „Джетрейнджър“.

Хеликоптерът се сниши над джиповете и агентите, спусна се на триста метра и после се извиси над ръба на пропастта. Стомахът на Рой се сви от рязката промяна във височината и от нещо, което съзря, но не повярва, че наистина е видял.

Хеликоптерът се наклони надясно и той огледа по-добре мястото, където речното корито стигаше до ръба на скалата. Рой има възможността да види форда от всеки изумителен ъгъл.

Той махна слънчевите очила, после отново ги сложи, когато хеликоптерът кацна във валога, близо до джиповете.

Рой слезе и Тед Тавелов, агентът, ръководещ разследването на местопроизшествието, тръгна към него. Тавелов беше по-нисък и двайсет години по-възрастен от Рой, слаб и с тъмен слънчев загар. Имаше жилава и суха кожа от годините, прекарани в пустинята. Беше с каубойски ботуши, джинси, синя памучна риза и широкопола шапка. Макар че денят беше хладен, Тавелов не бе облякъл яке, сякаш в плътта си бе складирал толкова много топлина, че никога вече нямаше да му е студено.

Докато вървяха към форда, моторите на хеликоптера постепенно престанаха да бръмчат.

— Чух, че няма следи нито от мъжа, нито от кучето — каза Рой.

— Нищо, освен един мъртъв плъх.

— Наистина ли нивото на водата е било толкова високо, когато течението е заклещило колата му между онези скали?

— Да. Вчера следобед, в разгара на бурята.

— Тогава може би Грант е бил блъснат във водопада.

— Не и ако е бил с предпазен колан.

— Вероятно някъде по-нататък се е опитал да доплува до брега.

— Трябва да е пълен глупак, за да се опита да плува в буйното течение. Водата се е движила със скоростта на експресен влак. Глупак ли е?

— Не.

— Погледни онези следи от гуми. Някои са заличени от вятъра, но се вижда, че някой е дошъл по южния бряг, докарал е колата си под форда и вероятно се е качил на покрива, за да стигне до Грант.

— Кога е изсъхнало речното корито, че това да стане възможно?

— Нивото на водата бързо спада, когато дъждът спре. Пясъкът изсъхва почти веднага. Мисля, че в седем или в осем вечерта.

— Грант не може да е слязъл и заминал, преди да е дошло другото превозно средство.

— Всъщност има неясни отпечатъци. Не принадлежат на първата група от моите безнадеждни помощници, които утъпкаха всичко. И съдейки по стъпките, може да се предположи, че тук е идвала жена. Прибрала е Грант и кучето му. И багажа му.

Рой се намръщи.

— Жена?

— Едните отпечатъци са от мъж. Дори едрите жени не носят такъв голям номер обувки. Вторите са малки. Може да са на десет-дванайсетгодишно момче. Но се съмнявам, че някое момче само е дошло с кола дотук в такова време. Има мъже, чиито крака биха се побрали в обувки с такъв размер, но са малцина, затова по всяка вероятност е била жена.

Ако наистина беше така, Рой бе длъжен да се запита дали жената, която издирваше, не бе дошла да спаси Грант. Това отново повдигна въпросите, измъчващи го от сряда вечерта. Кой беше Спенсър Грант? Какво общо имаше с жената? Защо беше толкова непредсказуем? Дали щеше да провали операцията им? И дали щеше да ги изложи на риска да бъдат разкрити?

Предишния ден, когато беше в бункера на Ив и слушаше записа на лазерния диск, Рой беше озадачен от онова, което чу. Съдейки по въпросите и няколкото забележки, които Грант успя да вмъкне в монолога на Давидович, той явно не знаеше много за „Хана Рейни“ и поради загадъчни причини изгаряше от нетърпение да научи каквото може за нея. Дотогава Рой предполагаше, че Грант и жената вече имат близка връзка, затова задачата беше да определи естеството на взаимоотношенията им и да прецени какво количество чувствителна информация е споделила жената. Но щом Грант не я познаваше, защо в онази дъждовна нощ беше в къщата й и защо бе решил да я намери?

Рой не искаше да повярва, че жената и идвала в пресъхналото речно корито, защото щеше да се обърка още повече.

— Мислиш, че той я е повикал по клетъчния си телефон и тя е дошла да го вземе, така ли?

Тавелов не се смути от иронията на Рой.

— Е, може да е бил някой от скитниците, които се мотаят в пустинята. Но в радиус от трийсет километра няма такъв. А може да е бил случайно минаващ пътник, който е отбил от магистралата, за да се позабавлява.

— В бурята.

— Бурята е била преминала. Както и да е, светът е пълен с чудаци.

— И който и да е бил, ей така, случайно се натъква на форда. В цялата тази огромна пустиня.

Тавелов сви рамене.

— Ние намерихме колата. Твоята работа е да разбереш какво е станало.

Рой се приближи до пролуката между двете скали, вторачи се в далечното речно корито и каза:

— Дошла е от юг и пак е заминала на юг. Можем ли да проследим отпечатъците от гуми?

— Да. В продължение на четиристотин метра са ясни, после ги има само тук-там и накрая изчезват. На някои места вятърът ги е заличил, а на други земята е много твърда и не е останало нищо.

— Ами, да потърсим по-нататък. Следите може отново да се появят.

— Вече го направихме. Докато чакахме.

Тавелов наблегна на последната дума.

— Проклетият ми пейджър се е повредил, без да разбера — каза Рой.

— Пеша и от хеликоптер огледахме пространството във всички посоки — пет километра на изток, на юг и на запад.

— Тогава разширете обхвата на издирването. Отидете на шест километра и проверете дали няма отново да видите следите.

— Ще бъде загуба на време.

Рой се замисли за Ив и за онова, което бе правила през нощта и споменът му даде сили да запази спокойствие, да се усмихне и с характерния си приятен тон да каже:

— Може би. Но мисля, че трябва да опитаме.

— Вятърът се усилва.

— Може би.

— Определено се усилва. Ще заличи всичко.

„Съвършенство върху черна гумена постелка.“

— Тогава да се опитаме да го изпреварим. Повикайте още хора и втори хеликоптер и разширете обхвата на издирването в радиус от петнайсет километра.

Спенсър не беше буден. Но и не спеше. Люшкаше се като пиян на границата между двете състояния.

Чу се, че мърмори нещо. Не можа да разбере смисъла на думите си. Но беше обзет от трескаво чувство за неотложност, убеден, че трябва да каже някому нещо важно, макар да не знаеше каква е тази жизненоважна информация, нито на кого да я предаде.

От време на време отваряше очи. Зрението му беше замъглено. Примига няколко пъти и присви очи, но не виждаше достатъчно добре дори за да се увери дали е ден, или светлината идва от газения фенер.

Валери беше до него. Бършеше с влажна кърпа потта от челото му и сменяше студения компрес на главата му. Или само го гледаше. Той усети, че тя е притеснена, макар да не виждаше ясно изражението й.

Веднъж, когато Спенсър дойде в съзнание и се вторачи през въртящите се кръгове, които трептяха пред очите му, Валери се бе обърнала и правеше нещо. Той чу, че двигателят на роувъра работи. Долови и друг познат звук — непогрешимото потракване на опитни пръсти по компютърна клавиатура. Странно.

Понякога Валери му говореше. Това бяха миговете, когато Спенсър най-добре се съсредоточаваше и измънкваше нещо неразбираемо, докато ту губеше съзнание, ту идваше на себе си.

Един път се чу да пита:

— Как ме намери… чак тук… насред пустинята?

— Сложих проследяващо устройство на форда ти.

— На моя форд?

— Да.

— Имаш предвид… предавател?

— Нещо такова.

— Защо?

— Защото ти ме проследи до къщата ми.

— Кога?

— Във вторник вечерта. Не отричай.

— О, да. В нощта, когато се запознахме.

— Говориш така, сякаш беше романтично.

— За мен беше.

Валери не отговори веднага, сетне попита:

— Не се шегуваш, нали?

— Харесах те веднага, щом те видях.

— Ти дойде в „Червената врата“ и бъбри с мен като любезен клиент, а после ме проследи до жилището ми.

Той постепенно проумя пълното значение на разкритията й и се изуми.

— Ти си разбрала?

— Много те биваше. Но ако не можех да забелязвам, че ме следят, отдавна щях да съм мъртва.

— Как сложи проследяващото устройство?

— Излязох през задната врата, докато ти седеше във форда на отсрещната страна на улицата, свързах жиците на стартера на нечия кола, намираща се една пресечка по-нататък, спрях на известно разстояние зад теб, изчаках те да потеглиш и те проследих.

— Проследила си ме?

— И още как.

— Проследила си ме до… Малибу?

— Да.

— А аз не забелязах.

— Е, ти не предполагаше, че ще те следят.

— Господи.

— Прескочих портата ти и изчаках да угасиш всички лампи в бунгалото.

— Господи.

— Сложих предавателя на шасито на форда ти и го свързах с акумулатора.

— И откъде имаше предавател?

— Ще се изненадаш, ако ти кажа какви неща имам.

— Може би вече нищо няма да ме изненада.

Образът на Валери стана по-неясен и избледня в сенките. Спенсър отново загуби съзнание.

След известно време Валери пак се появи и Спенсър се чу учудено да казва:

— Предавател на колата ми.

— Трябваше да знам кой си и защо ме следиш. Но знаех, че не си един от тях.

— Хората-хлебарки.

— Точно така.

— Можеше да съм един от тях.

— Не, защото щеше да ми пръснеш черепа още първия път, когато се приближи до мен.

— Не те харесват, а?

— Не особено. Затова се запитах кой си.

— Сега вече знаеш.

— Не съвсем. Ти си загадка, Спенсър Грант.

— Аз? Загадка? — засмя се той, макар че болка прониза главата му. — Поне знаеш името ми.

— Да. Само че не е истинското.

— Истинското е.

— И още как.

— Така се казвам. Спенсър Грант. Гарантирам.

— Може би. Но кой си бил, преди да станеш ченге, преди да отидеш в университета в Лос Анджелис и преди да постъпиш в армията?

— Знаеш всичко за мен.

— Не всичко. Само онова, което си оставил във файловете. Точно колкото си искал да знаят за теб. Проследи ме до вкъщи и ме уплаши, затова започнах да те проучвам.

— Избягала си от Санта Моника заради мен.

— Не знаех кой си, по дяволите. Но реших, че щом ти успя да ме намериш, те също ще го сторят.

— И го направиха.

— Още на другия ден.

— Уплаших те… и те спасих.

— Може и така да се каже.

— Ако не бях аз, ти щеше да си там.

— Може би.

— Когато екипът на специалните сили атакува.

— Вероятно.

— Сякаш е било… предопределено.

— Но какво правеше там? — попита тя.

— Ами…

— В моята къща.

— Теб те нямаше.

— Е, и?

— Къщата вече не беше твоя.

— Знаеше ли, че не е моя, когато влезе?

Пълният смисъл на разкритията й продължаваше да го стъписва. Спенсър започна трескаво да мига, опитвайки се да види ясно лицето й.

— Господи, щом си сложила проследяващо устройство на форда ми…

— Какво?

— Следи ли ме в сряда през нощта?

— Да. Исках да видя какво си намислил.

— От Малибу?

— До „Червената врата“.

— И после до къщата ти в Санта Моника?

— Аз не бях вътре за разлика от теб.

— Но си видяла нападението?

— От разстояние. Не сменяй темата.

— Каква тема? — искрено озадачен попита той.

— Щеше да обясняваш защо в сряда през нощта си влязъл в къщата ми — напомни му тя.

Не беше ядосана. Тонът й не беше язвителен. Спенсър би се почувствал по-добре, ако Валери беше разгневена.

— Ти… ти не дойде на работа.

— И затова ли нахлу с взлом в къщата ми?

— Не съм нахлувал с взлом.

— Може би съм забравила, че съм ти изпратила покана.

— Вратата беше отключена.

— Всяка ли отключена врата означава покана за теб?

— Тревожех се…

— Да, сигурно. Хайде, кажи ми истината. Какво търсеше в къщата ми онази нощ?

— Трябваше…

— Какво? Какво ти трябваше в къщата ми?

Спенсър не беше сигурен дали умира от раните си или от притеснение. Какъвто и да беше случаят, той отново загуби съзнание.

Хеликоптерът „Бел Джетрейнджър“ пренесе Рой Майро от пресъхналото речно корито в пустинята до площадката за приземяване на покрива на небостъргача на агенцията в центъра на Лас Вегас. Докато в пустинята Мохаве издирваха жената и превозното средство, откарало Спенсър Грант далеч от катастрофиралия форд „Експлорър“, Рой прекара съботния следобед в центъра за сателитно наблюдение на петия етаж.

Докато работеше, той изяде обилния обяд, който поръча от трапезарията, за да компенсира за закуската, за която мечтаеше. Пък и щеше да му трябва много енергия, когато отново отидеше в дома на Ив Жаме.

Предишната вечер, когато Боби Дюбоа го бе завел в същата стая, помещението беше тихо и работеше с минимален персонал. Сега около всеки компютър имаше хора и навсякъде се чуваха приглушени разговори.

По всяка вероятност превозното средство, което търсеха, бе изминало значително разстояние през нощта въпреки негостоприемния терен. Грант и жената може би дори бяха стигнали чак до някоя отсечка на магистралата отвъд наблюдателните постове, които агенцията бе разположила в южната половина на щата.

От друга страна, Грант и жената може би съвсем не бяха далеч. А вероятно колата им бе заседнала в пясъците. Или се бе повредила.

Може би Грант беше ранен. Според Тед Тавелов на мястото на шофьора във форда имаше петна от кръв, която не бе изтекла от умрелия плъх. Ако беше зле, Грант вероятно не бе в състояние да пътува дълго.

Рой реши да разсъждава позитивно. Светът беше такъв, какъвто сам си го направиш. Целият му живот бе посветен на тази философия.

От сателитите в геосинхронна орбита над западната и югоизточната част на Съединените щати три имаха възможност за интензивно наблюдение, каквото Рой Майро искаше да извърши в Невада и в съседните щати. Единият от сателитите беше под контрола на Агенцията за борба с наркотиците, другият — на Агенцията за опазване на околната среда, а третият — на военните, официално ползван от армията, флотата, въздушните сили, морската пехота и Бреговата охрана, но всъщност стиснат в железния юмрук на канцеларията на шефа на главното командване.

Рой се спря на Агенцията за опазване на околната среда.

Въпреки всеотдайността на агентите си и предимно заради пъхащите си навсякъде носа политици, Агенцията за борба с наркотиците не бе успяла да се справи с възложената й мисия. А в годините след края на студената война военните бяха объркани, не бяха наясно каква е ролята им и нямаха пари.

За разлика от тях Агенцията за опазване на околната среда изпълняваше мисията, както никога дотогава, отчасти защото нямаше престъпна организация или група по интереси, която да им се противопостави и защото мнозина от служителите й бяха мотивирани от настървено желание да спасят природата. АООС си сътрудничеше успешно с Министерството на правосъдието, при това до такава степен, че гражданин, замърсил необратимо защитени от закона земи, рискуваше да излежи в затвора повече време от дрогиран гангстер, убил касиер в денонощен магазин, бременна жена и две монахини и откраднал четирийсет долара и шоколад.

Впоследствие, тъй като блестящият успех привлече увеличен бюджет и най-големия достъп до допълнително финансиране, АООС стана собственик на най-хубавите технически средства — от инвентара в кабинетите до орбитални сателити за наблюдение. Ако някоя федерална бюрократична агенция се сдобиеше с независим контрол върху ядрено оръжие, това щеше да е АООС, макар че едва ли щеше да го използва — освен може би в спор за територия с Министерството на вътрешните работи.

Следователно, за да намери Спенсър Грант и жената, агенцията използваше сателита за наблюдение на АООС, „Земен страж 3“, който се намираше в геостационарна орбита над западната част на Съединените щати. За да се домогне до пълен и безспорен достъп до тази придобивка, „Мама“ проникна в компютрите на АООС и им подаде фалшива информация, че „Земен страж 3“ внезапно се е повредил. Учените от АООС незабавно подеха кампания да поставят диагноза на заболяването на „Земен страж 3“ чрез телемеханична проверка от разстояние. Но „Мама“ тайно бе засякла всички команди, подадени към апаратурата от сложна електроника на стойност осемдесет милиона долара и щеше да продължи да го прави, докато агенцията престанеше да се нуждае от „Земен страж 3“.

С помощта на сателита агенцията можеше да извършва подробно наблюдение на голяма част от територията на Щатите и да се фокусира метър по метър върху издирването на всяко превозно средство или човек.

Освен това „Земен страж 3“ беше способен на два метода на свръхмодерно и мощно нощно наблюдение. Използвайки насочващи се по релефа инфрачервени лъчи, сателитът можеше да различава превозно средство от неподвижни източници на топлина чрез подвижността на обекта и по характерния термален почерк. Системата прилагаше и вариант на технологията за нощно виждане „Стар Трон“, който увеличаваше светлината осемнайсет хиляди пъти и превръщаше нощния пейзаж в ярък ден, макар и озарен в странно зелено сияние.

Всички образи се обработваха автоматично чрез програма за увеличаване, намираща се на борда на сателита и после се закодираха и изпращаха. И след получаването им в контролния център в Лас Вегас, също така автоматизирана, но още по-сложна програма за увеличаване изчистваше образа и сетне го прожектираше на екран на стената. Ако се налагаше допълнително изчистване, с помощта на неподвижни кадри, взети от записа можеше да бъдат извършени още процедури за изясняване на картината под контрола на талантливи технически лица.

Ефективността на сателитното наблюдение зависеше от наблюдаваната територията. Общо взето, колкото по-гъсто населен беше районът, толкова по-неуспешно беше издирването на човек или на превозно средство, защото имаше твърде много движещи се обекти и източници на топлина, които трябваше да бъдат изолирани и анализирани. Малките градове се наблюдаваха по-лесно от големите, селскостопанските райони — по-лесно от малките градове, а магистралите — по-добре от улиците на метрополия.

Ако Спенсър Грант и жената се бяха забавили по време на бягството си, както се надяваше Рой, те още се намираха в идеалната територия за проследяване, наблюдавана от „Земен страж 3“. Безплодната, ненаселена пустиня.

Щом ги забележеха, заподозрените щяха да бъдат проучени и отхвърлени или запазени в списъка на наблюдаваните обекти, в зависимост от това дали пътниците в превозното средство отговаряха на описанието на бегълците — жена, мъж и куче.

След като няколко часа гледа големия екран на стената, Рой остана смаян от факта колко съвършена изглежда от орбита тази част на света. Всички цветове бяха меки и пастелни, а формите — хармонични.

Илюзията за съвършенство беше още по-убедителна, когато „Земен страж 3“ наблюдаваше малки райони и използваше най-слабото увеличение, а най-убедителна, когато образът беше в инфрачервена светлина. Колкото по-трудно забележими ставаха признаците на човешката цивилизация, толкова по-съвършена изглеждаше планетата.

Вероятно онези екстремисти, които настояваха населението на земята да се намали с деветдесет процента, за да се спаси екологията, имаха право… Какво качество на живот би имал някой в свят, където цивилизацията беше съсипана?

Ако някога бъде въведена подобна програма за намаляване броя на населението, Рой щеше да бъде много доволен да помага, макар че работата щеше да бъде изтощителна и често неблагодарна.

Денят мина, без да намерят следа от бегълците. През нощта издирването щеше да бъде прекратено. „Земен страж 3“ също не постигна успех, но поне можеше да продължи издирването в мрака.

Рой остана в центъра за сателитно наблюдение почти до двайсет часа, сетне отиде да вечеря с Ив Жаме в арменски ресторант. Двамата ядяха вкусна салата и превъзходно агнешко печено и обсъждаха идеята за бързо и ефективно намаляване на населението. Представяха си начини, чрез които това може да бъде постигнато без нежелани странични ефекти като радиация и неконтролируеми бунтове по улиците. И измислиха няколко справедливи методи за определяне кои десет процента от населението трябва да оцелеят, за да осъществят не толкова хаотичен и драстично усъвършенстван вариант на човешката сага. Скицираха евентуални символи на движението за намаляване на населението, съчиниха вдъхновяващи лозунги и спориха как би трябвало да изглеждат униформите. Когато излязоха от ресторанта и потеглиха към дома на Ив, те бяха в състояние да убият всяко ченге, което проявеше глупостта да ги спре за шофиране с превишена скорост в район с болници и жилищни сгради.

Тъмните, изцапани стени имаха лица. Странни и хлътнали. Едва забележими, измъчени изражения. Уста, отворени във викове за милост, които никога нямаше да бъдат чути. Ръце. Протегнати. Мълчаливо умоляващи. Призрачна, бяла, жива картина, тук-там осеяна в сиво и ръждивочервено, кафяво и жълто. Лице до лице, тяло до тяло, преплетени крайници, но неизменно в позата на молители и с изражения на отчаяни просяци.

„Никой не знае… Никой не знае…“

— Спенсър? Чуваш ли ме, Спенсър?

Гласът на Валери прозвуча като от дълъг тунел, докато Спенсър се лашкаше между будното състояние и съня, между отрицанието и примирението, между един ад и друг.

— Успокой се. Не се страхувай. Всичко е наред. Това е само сън.

— Не. Виждаш ли? Тук, в катакомбите.

— Сънуваш.

— Като в училище. В учебниците. Картини. Като в Рим. Мъченици. Долу в катакомбите. Но по-лошо, много по-лошо…

— Излез оттам. Това е само сън.

Спенсър чу как гласът му отслабна и се превърна в измъчен, окаян шепот.

— О, Боже. Господи. Мили Боже.

— Ето, хвани ръката ми. Спенсър, чуваш ли ме? Стисни ръката ми. Аз съм тук. При теб.

— Те се страхуваха толкова много. Бяха съвсем сами и много се страхуваха. Виждаш ли колко са уплашени? Сами. Никой не ги чува. Никой не знае. О, Господи, помогни ми.

— Хайде, хвани ръката ми. Ето, така е добре. Стисни я. Аз съм тук, до теб. Вече не си сам, Спенсър.

Той хвана топлата й ръка и Валери някак съумя да го отдалечи от неясните, бледи лица и от безмълвните викове.

Усещайки силата на ръката й, Спенсър се понесе — по-лек от въздуха — през мрака и мина през червена врата. Не беше вратата с влажните отпечатъци от пръсти. Тази врата беше изцяло червена, суха и с дебел слой прах. Отвъд имаше сапфиреносиня светлина, черни сепарета и столове, перила от лъскава стомана и стени с огледала. Безлюдна естрада. Шепа хора, които мълчаливо пиеха. Тя беше облечена в джинси и велурено яке, вместо в пола с цепка и черна блуза, и седеше на високо столче до него, защото нямаше работа. Той лежеше на надуваем гумен дюшек. Беше облян в пот, но въпреки това му беше студено. Двамата се държаха за ръце и разговаряха с лекота, сякаш бяха стари приятели. Газената лампа съскаше наблизо.

Спенсър знаеше, че е изпаднал в делириум. Но не му пукаше. Валери беше толкова красива.

— Защо отиде в къщата ми в сряда през нощта?

— Вече ти казах.

— Не. Отговаряш уклончиво.

— Трябва да науча повече за теб.

— Защо?

— Мразиш ли ме?

— Разбира се, че не. Само исках да знам.

— Отидох в къщата ти. Те хвърлиха през прозорците сълзотворни гранати.

— Можеше да избягаш, когато си разбрал, че ще ти докарам неприятности.

— Не. Не можех да позволя да свършиш в канавката на сто и трийсет километра от дома.

— Какво?

— Или в катакомба.

— След като разбра, че нося неприятности, защо се забърка още по-дълбоко?

— Нали ти казах. Харесах те, веднага щом те видях.

— Но това беше във вторник вечерта! Аз още съм непозната за теб.

— Искам…

— Какво?

— Искам… живот.

— Нали живееш?

— Живот… с надежда.

Барът постепенно изчезна и синята светлина стана неприятно жълта. Изцапаните тъмни стени имаха лица. Бели лица, маски на смъртта и усти, отворени в безгласен ужас, мълчаливо умоляващи.

По шнура на лампата, който висеше от тавана, мина паяк. Увеличената му сянка бързо изтърча по изцапаните, бели лица на невинните.

Спенсър отново се озова в бара и каза:

— Ти си добър човек.

— Откъде знаеш?

— От Теда.

— Теда мисли, че всички са добри.

— Тя е била много болна. Ти си се грижила за нея.

— Само за две седмици.

— Денонощно.

— Не ме затрудни.

— А сега се грижиш за мен.

— Още не съм те излекувала.

— Колкото повече научавам за теб, толкова по-добра ми се струваш.

— По дяволите, може би съм светица.

— Не. Само добър човек. Твърде си язвителна, за да бъдеш светица.

Тя се засмя.

— Не мога да не те харесвам, Спенсър Грант.

— Хубаво. Постепенно се опознаваме.

— Това ли правим?

— Обичам те — импулсивно каза той.

Валери дълго мълча и Спенсър помисли, че отново е изпаднал в безсъзнание.

— Бълнуваш — най-сетне каза тя.

— Не и за това.

— Ще сменя компреса на челото ти.

— Обичам те.

— По-добре млъкни и си почини.

— Винаги ще те обичам.

— Тихо, странни човече. Млъкни и си почивай.

— Винаги — повтори той.

След като изповяда, че надеждата, която търси, е Валери, Спенсър се успокои и потъна в мрак без катакомби.

Много по-късно, без да е сигурен дали сънува или е буден, той се изненада, като се чу да казва:

— Майкъл.

— Аха, свести се — рече Валери.

— Майкъл.

— Тук никой не се казва Майкъл.

— Трябва да знаеш за него.

— Добре. Разкажи ми.

Искаше му се да може да я види. Но пред очите му вече нямаше дори неясен образ, а само светлина и сенки.

— Трябва да знаеш… ако ще бъдеш с мен.

— Разкажи ми.

— Не ме мрази, когато разбереш.

— Не намразвам лесно. Повярвай, Спенсър. Кажи ми кой е Майкъл.

— Той умря, когато беше на четиринайсет години — промълви Спенсър.

— Твой приятел ли беше?

— Това бях аз. Умрях на четиринайсет… но ме погребаха, едва когато станах на шестнайсет.

— Майкъл — това си бил ти?

— Разхождах се мъртъв около две години, после станах Спенсър.

— Какво беше фамилното ти име?

Спенсър знаеше, че би трябвало да е буден, а не да сънува, защото никога не се беше чувствал толкова зле насън. Не можеше повече да сдържа потребността да разкрие тайната си. Но въпреки това откровението беше агония. Сърцето му биеше като обезумяло, макар и пронизано от тайни, болезнени като стрели.

— Фамилното му име… беше името на дявола.

— И как се казва дяволът?

— Акблом — изрече той омразните срички.

— Акблом? Защо казваш, че това е името на дявола?

— Не си ли спомняш? Не си ли чула?

— Мисля, че трябва да ми кажеш.

— Преди да стане Спенсър, Майкъл имаше баща. Но не като бащите на другите момчета. Името на бащата… беше… Стивън Акблом. Художникът.

— О, Боже.

— Не се страхувай от мен — замоли я той, отчаяно произнасяйки всяка дума.

— И ти си момчето?

— Не ме мрази.

— Ти си онова момче.

— Не ме мрази.

— Защо да те мразя?

— Защото… аз съм момчето.

— Момчето, което беше герой.

— Не.

— Да, ти беше герой.

— Не можах да ги спася.

— Но спаси всички онези, които можеше да ги последват.

Звукът на собствения му глас го смрази повече от студения дъжд, който го бе облял преди това.

— Не можах да ги спася.

— Всичко е наред.

— Не можах да ги спася.

Спенсър усети ръка на лицето си. На белега. Проследяваща горещата линия на цикатриксиалната дамга.

— Горкият. Миличкият — каза Валери.

В събота през нощта, седнал на стол в спалнята на Ив Жаме, Рой Майро видя примери на съвършенство, каквито не можеше да му покаже и сателит за наблюдение, обзаведен с най-нова свръхмодерна техника.

Този път Ив не отметна копринените завивки, за да разкрие черната гумена постелка и не използва благоуханни масла. Тя извади нов и странен комплект от играчки. И макар Рой да се изненада, че това е възможно, Ив постигна още по-големи висоти в самозадоволяването и му оказа още по-силно еротично въздействие, отколкото предишната нощ.

След като цяла нощ бе каталогизирал съвършенствата на Ив, на Рой му бе необходимо огромно търпение за несъвършения ден, който последва.

В неделя сутринта и следобед сателитното наблюдение, хеликоптерите и екипите, изпратени на мястото, не постигнаха по-голям успех отколкото в събота.

Оперативните работници в Кармел, Калифорния, изпратени там след подслушания разговор между Теда Давидович и Грант, се насладиха на природните красоти и на освежаващата зимна мъгла, но не намериха следа от жената.

От Ориндж Каунти Джон Клек изпрати поредния „важен“ доклад, съобщавайки, че не е попаднал на никакви следи.

Агентът в Сан Франциско бе проследил дирите на семейство Порт само за да установи, че те бяха починали преди години. Той научи, че имотът на Етъл Порт е бил завещан на Джордж, а неговият — на внука им Спенсър Грант от Малибу, Калифорния, единственото дете на дъщеря им Дженифър. Не беше открито нищо, което да покаже, че Грант е променил името си, нито бе установена самоличността на баща му.

Рой се обади на Томас Съмъртън. Макар че бе неделя, Съмъртън беше в кабинета си във Вашингтон, вместо в имението си във Вирджиния. Както винаги предпазлив, той каза на Рой, че е сбъркал номера, после му се обади по безопасна линия, използвайки кодиращо устройство.

— В Аризона е страхотна бъркотия — каза Съмъртън. Беше бесен.

Рой не знаеше за какво говори шефът му.

— Там има някакъв богат активист, който мисли, че може да спаси света. Гледа ли новините?

— Бях много зает — отговори Рой.

— Онзи задник е намерил доказателство, което ще ме затрудни по положението в Тексас миналата година. Разпитвал някои хора как е най-добре да оповести новината. Затова щяхме да извършим бърз удар и да направим така, че в имота му да има доказателства за търговия с наркотици.

— Конфискация на имота?

— Да. Да му вземем всичко. Когато семейството му няма от какво да живее, нито средства, за да плати за сериозен адвокат, той ще се вразуми. Всички го правят. Но после операцията се обърка.

„Всички го правят“, уморено помисли Рой, но не изказа на глас мислите си. Знаеше, че Съмъртън не би оценил искреността. Пък и това беше типичен пример за негативно мислене.

— И сега в Аризона е убит агент на ФБР — намусено добави Съмъртън.

— Истински или за специални поръчки като мен?

— Истински. Мъртви са и съпругата, и момчето на активиста, а той стреляше от къщата, затова не можахме да скрием труповете от телевизионните камери. Но и без това един съсед е заснел всичко с любителска видеокамера.

— Активистът ли е убил съпругата и децата си?

— Де да беше той. Но може би все още може да се направи да изглежда така.

— Дори при наличието на видеозаписа?

— Достатъчно дълго си служил в агенцията, за да знаеш, че фотографските доказателства рядко решават нещо. Затова, надявам се, че поне ти ще имаш добра новина за мен, Рой. Нещо, което да ме зарадва.

Работата като дясна ръка на Съмъртън започваше да потиска Рой. Той изпита желание наистина да има какво да му докладва.

— Е, в момента никоя новина не ми се струва добра — рече Съмъртън и затвори.

По-късно, в неделя вечерта, преди да излезе от офиса в Лас Вегас, Рой реши да помоли „Мама“ да използва „Нексис“ и другите информационни служби да потърсят „Дженифър Корин Порт“ във всички бази данни, предлагани от мрежите и да докладва сутринта. Там се съхраняваха изданията на множество вестници, включително на „Ню Йорк Таймс“ през последните петнайсет-двайсет години. По време на предишния прочит на онези източници „Мама“ бе установила, че името „Спенсър Грант“ е свързано само с убийството на двамата крадци на коли в Лос Анджелис преди няколко години. Но може би щеше да й провърви повече с името на майка му.

Ако Дженифър Корин Порт бе починала по зрелищен начин или бе известна в деловите, правителствените или артистичните среди, смъртта й щеше да бъде спомената в някой от големите вестници. Ако „Мама“ намереше статии за нея, в тях можеше да се съдържа и информация за единственото дете на Дженифър.

Рой упорито се вкопчи в позитивното мислене. Беше убеден, че „Мама“ ще намери нещо за Дженифър и ще даде тласък на разследването.

Жената. Момчето. Хамбарът в далечината. Мъжът в сенките.

Не беше необходимо да изважда снимките от плика, в който ги държеше, за да си спомни ясно образите им. Фотографиите измъчваха паметта му, защото Рой знаеше, че е виждал хората на тях. Много отдавна.

В неделя през нощта Ив спомогна за доброто настроение на Рой и насочи мислите му в позитивна посока. Съзнавайки, че е обожавана и обожанието на Рой й дава тотална власт над него, тя се самозадоволяваше с трескавост, надминаваща всичко, което той бе видял преди това.

През част от незабравимата им трета среща Рой седя върху затворения капак на тоалетната чиния и гледа, докато Ив доказваше, че ваната може да е толкова подходяща за еротични игри, колкото леглото с копринени завивки или черната гумена постелка.

Рой се изуми, че някой се е сетил да изобрети и произведе такова разнообразие от еротични играчки за вода — умно проектирани, интригуващо гъвкави, блестящи от възбуда, досущ човешки полови органи, убедително биологични, пулсиращи, загадъчни и вълнуващи в сложността си. Той се идентифицира с тях, сякаш бяха части на тялото му, каквито понякога сънуваше, че притежава. Докато Ив боравеше с играчките, Рой имаше чувството, че съвършените й ръце милват части на собствената му анатомия с дистанционно управление.

В замъглената пара, топлата вода и пяната от ароматизирания сапун Ив изглеждаше съвършена по-скоро деветдесет процента, отколкото само шейсет. Тя беше нереална като идеализирана жена на картина.

За Рой нямаше нищо по-удовлетворяващо в живота, отколкото да гледа как Ив последователно стимулира всяка част на анатомията си и всеки път с играчка, която приличаше на ампутиран, но функциониращ орган на свръхнадарен любовник от бъдещето. Рой се съсредоточи толкова усилено, че самата Ив престана да съществува за него. Всяка чувствена среща във ваната беше между една съвършена част на тялото и безплътния й аналог — еротична геометрия, извратена физика и учебник по динамика на течностите на неутолимата страст. Преживяването не бе помрачено от човешка следа или асоциация. Рой се пренесе в света на необикновените удоволствия на воайорското блаженство. Усещането беше толкова емоционално, че едва не извика от болката на радостта.

Спенсър се събуди. Слънцето беше над планините на изток. Светлината беше медночервена. Удължените утринни сенки на всяко скално възвишение и причудливо растение бяха наклонени на запад.

Зрението му не беше замъглено. Слънцето вече не пареше очите му.

Валери седеше на земята с гръб към него. Беше се навела и правеше нещо, което той не виждаше.

Роки седеше до нея.

Чуваше се бръмчене на двигател. Спенсър имаше сили да вдигне глава и да се обърне по посока на звука. Рейнджроувърът. Беше под платнището. От отворената врата се подаваше оранжев кабел, който водеше до Валери.

Спенсър се чувстваше ужасно, но се радваше, че състоянието му се е подобрило след последната загуба на съзнание. Вече не му се струваше, че главата му ще се пръсне. Усещаше само пулсиране над дясното око. Устата му още беше пресъхнала, а устните — напукани. Но гърлото не го болеше.

Утрото наистина беше топло. И не защото Спенсър имаше температура. Челото му беше студено. Той отметна одеялото.

Прозя се, протегна се и изохка. Мускулите го боляха, но след ударите, които бе понесъл, това можеше да се очаква.

Стреснат от охкането на Спенсър, Роки забърза към него, като се хилеше, трепереше и размахваше опашка, радостен, че господарят му се е събудил.

Спенсър издържа на ентусиазираното му близане, после го хвана за каишката и го отдалечи от себе си.

Валери погледна през рамо и каза:

— Добро утро.

Беше толкова красива на лъчите на ранното слънце, колкото и на светлината на газения фенер.

Той едва не изказа на глас мисълта си, но се смути от неясния спомен, че вече бе казал твърде много неща, докато не беше на себе си. Подозираше, че не само е разкрил тайни, които предпочиташе да не споделя, но и глупаво е изразил чувствата си към Валери.

— Не се обиждай, приятелю, но ужасно смърдиш — каза Спенсър на Роки, отказвайки му да го близне още веднъж.

Той стана и за миг се олюля.

— Вие ли ти се свят? — попита Валери.

— Не. Мина ми.

— Добре. Мисля, че раната ти е сериозна. Не съм лекар, както разбра, но си нося няколко справочника.

— Чувствам се малко слаб. И гладен. Всъщност умирам от глад.

— Мисля, че това е добър признак.

След като Роки се дръпна от лицето му, Спенсър осъзна, че кучето не смърди. Самият той вонеше на влага и кал от реката и от потенето от високата температура.

Валери отново се залови за работа.

Спенсър не искаше тя да долови неприятната му миризма, затова се премести в края на засенченото пространство и я погледна какво прави.

На черна мушама на земята беше сложен компютър. Клавиатурата беше на коленете й.

— Колко мегабайта е? — попита той.

— Не мега, а гига. Десет гигабайта.

— И нужно ли ти е всичко това?

— Някои от програмите, които използвам, са много сложни. Изпълват голяма част от диска.

Оранжевият кабел, идващ от роувъра, беше включен в компютъра. Друг оранжев кабел водеше от процесора до някакво странно устройство, поставено на десет крачки от сянката на платнището. Приличаше на чиния и беше закрепено на подставка, от която излизаше десетсантиметрова сгъваема черна метална антена, изчезваща в квадратна сива кутия с размери трийсет на трийсет и дълбока десет сантиметра.

Докато работеше с клавиатурата, Валери отговори на въпроса му, преди Спенсър да го е задал.

— Сателитна връзка.

— С извънземни ли разговаряш?

— В момента общувам с МО — отговори тя и се вторачи в информацията на екрана.

— МО? — учуди се Спенсър.

— Министерството на отбраната.

— Агент на правителството ли си?

— Не казах, че общувам с компютрите им с тяхно разрешение. Нито с тяхно знание. Свързах се със сателита на телефонна компания, получих достъп до една от линиите им, запазени за проверка на изправността на системата и проникнах в добре защитения компютър на Министерството на отбраната в Арлингтън, Вирджиния.

— Обзалагам се, че не си взела номера от справочниците си.

— Телефонните номера не са най-трудното. По-трудно е да получиш оперативните кодове, които ти позволяват да използваш системата им, след като проникнеш в нея. Без тях не можеш да направиш нищо.

— И ти разполагаш с тези кодове?

— От четиринайсет месеца имам пълен достъп до Министерството на отбраната. Най-трудното е да получиш кода за достъп до програмата, с която те периодично променят всички други кодове за достъп. И ако не го знаеш, не можеш постоянно да проникваш там.

— И преди четиринайсет месеца ти случайно си открила всички онези кодове?

— Трима души, които обичах, загинаха заради тези кодове.

В отговора, макар и произнесен с не по-сериозен тон от останалите думи, се съдържаше емоционална наситеност, която накара Спенсър да млъкне и да се замисли.

Трийсетинасантиметров гущер, предимно кафяв, на черни и златисти петна, изпълзя от камъка наблизо, излезе на слънце и изприпка по топлия пясък. Видя Валери, замръзна на мястото си и се вторачи в нея. Сребристозелените му очи бяха изцъклени и имаха зърнести клепачи.

Роки също видя гущера и се скри зад господаря си.

Спенсър се усмихна на влечугото, макар че не беше сигурен защо е толкова доволен от внезапната му поява. После установи, че несъзнателно е сложил ръка на медальона от сапунен камък, който висеше на гърдите му, и разбра. Луис Лий. Фазани и дракони. Благополучие и дълъг живот.

„Трима души, които обичах, загинаха заради тези кодове.“

Усмивката на Спенсър помръкна.

— Коя си ти? — попита той.

Без да откъсва поглед от екрана, тя каза:

— Питаш дали съм международен терорист или добра американка, патриот?

— Е, не бих се изразил така.

— През последните пет дни се опитах да науча каквото мога за теб. Не беше много, по дяволите. Заличил си името си от всички публични регистри и официално не съществуваш. Затова и аз имам правото да ти задам същия въпрос. Кой си ти?

Спенсър сви рамене.

— Човек, който цени уединението си.

— Да. А аз съм загрижена и заинтересувана гражданка. Не съм по-различна от теб.

— Само че аз не знам как се прониква в компютъра на Министерството на отбраната.

— Но си преправил файловете на военните за себе си.

— Това е леснодостъпна база данни в сравнение с онази, в която в момента си проникнала. Какво търсиш, по дяволите?

— Министерството на отбраната следи всеки сателит, изведен в орбита. И американските, и чуждите. Търся всички сателити, които наблюдават това малко кътче на света и могат да ни намерят, ако излезем на открито и се мотаем насам-натам.

— Мислех, че това е измислица — неспокойно каза Спенсър. — Онези приказки за око в небето.

— Ще се изненадаш, ако разбереш какви неща има на небето. „Изненада“ дори е меко казано. А що се отнася до наблюдението, над западните и югозападните щати има вероятно от два до шест сателита за тази цел.

— И какво ще стане, когато ги идентифицираш? — обезпокоен попита той.

— Министерството на отбраната разполага с техните кодове за достъп. Ще ги използвам, за да се свържа с всеки сателит, ще претърся действащите в момента програми и ще разбера дали ни следят.

— Тази страховита дама рови в сателити — каза Спенсър на Роки, но кучето не прояви интерес, сякаш отдавна се занимаваше с подобни щуротии. — Мисля, че думата „хакер“ не е достатъчно подходяща за теб, Валери.

— Тогава… как наричаха хората като мен, когато работеше в отдел „Компютърни престъпления“ в специалните сили?

— Дори не си представяхме, че съществуват хора като теб.

— Да, но ние съществувахме.

— Наистина ли ще ни търсят със сателит? — недоверчиво попита Спенсър. — Искам да кажа, че не сме чак толкова важни, нали?

— Те преследват мен. А ти ги обърка напълно. Не могат да проумеят къде се вместваш в цялата история. Докато не разберат кой си, ще мислят, че си опасен като мен, дори повече. За тях непознатият е по-страшен от познатия.

Спенсър се замисли върху думите й.

— Какви са хората, за които говориш?

— Може би ще си в по-голяма безопасност, ако не знаеш.

Той отвори уста да възрази, но после се отказа. Не искаше да спори. Още не. Първо трябваше да се измие и да хапне нещо.

Без да спира да работи, Валери обясни, че в задната част на роувъра има туби с вода, леген, течен сапун, гъби и чиста хавлия.

— Не използвай много вода. Това са питейните ни запаси, ако се наложи да останем тук още няколко дни.

Роки изприпка с господаря си до роувъра, като нервно поглеждаше към гущера, който се припичаше на слънце.

Спенсър видя, че Валери е взела вещите му от форда. Той се изми, избръсна и облече чисти дрехи. Почувства се освежен. Вече не усещаше ужасната миризма на тялото си. Но не можа да измие добре косата си, защото главата го болеше, щом я докоснеше.

Роувърът беше натъпкан с разни неща и хранителни продукти. Храната беше там, където би я сложил един добре организиран човек: в кашони и хладилни чанти, непосредствено зад предната седалка, на достъпно за шофьора и пътника отпред място. Повечето провизии бяха консервирани и бутилирани, с изключение на кутия соленки. Спенсър беше твърде гладен, за да губи време да готви, затова избра две малки консерви с виенски кренвирши, две пакетчета соленки със сирене и компот от круши.

В една от хладилните чанти, също поставена зад предната седалка, той намери оръжия. Деветмилиметров пистолет „ЗИГ“. Малък картечен пистолет „Узи“, който незаконно бе настроен на автоматична стрелба. Имаше амуниции и за двата.

Спенсър се вторачи в оръжията, сетне се обърна и погледна жената, която седеше на двайсет крачки от него.

Не се съмняваше, че Валери умее да върши много неща. Тя изглеждаше толкова добре подготвена за всяка извънредна ситуация, че можеше да служи за пример не само на скаутите, но и на оцелели след Деня на Страшния съд. Валери беше умна, интелигентна, забавна, смела и приятна за гледане и на слънчевите лъчи, и на светлината на газен фенер. Несъмнено беше опитна и с деветмилиметровия „ЗИГ“, и с картечния пистолет, защото инак не би ги носила със себе си. Не би прахосвала ценно място в роувъра за вещи, които не може да използва и не би рискувала наказанията, предвидени от закона за притежаване на автоматично оръжие, ако не можеше и не беше готова да си служи с него.

Спенсър се запита дали Валери е била принуждавана да стреля по друго човешко същество. Надяваше се да не й се е налагало. И никога да не й се случва. Но за съжаление животът й явно не беше лек.

Той отвори консервата с кренвиршите. Устоя на желанието да изгълта съдържанието и изяде миниатюрните кренвирши един по един. Стори му се, че не е ял по-вкусно нещо. Спенсър сложи в устата си и третия кренвирш и се върна при Валери.

Роки подскачаше и скимтеше до него, молейки за своя дял.

— Това е мое — рече Спенсър и приклекна до Валери, но не й каза нищо.

Тя се бе съсредоточила върху загадъчната информация, изпълваща екрана.

Гущерът не беше помръднал от мястото си.

Спенсър отвори втора консерва с кренвирши, даде два на кучето и се приготви да лапне последния, когато Валери трепна от изненада.

— Мамка му! — възкликна тя.

Гущерът изчезна под камъка, откъдето се бе появил.

Спенсър погледна думата, която проблясваше на екрана.

Валери изключи компютъра.

Точно преди екранът да угасне, Спенсър видя друга дума:

Валери скочи, издърпа кабелите от компютъра и хукна към сателитната чиния.

— Натовари всичко в колата!

Спенсър се изправи и попита:

— Какво стана?

— Те използват сателита на Агенцията за опазването на околната среда. И са пуснали някаква адски странна защитна програма. Засича постъпващия сигнал и го проследява. Помогни ми да прибера нещата. Побързай, по дяволите!

Той сложи клавиатурата върху монитора, взе всички устройства, включително гумената подложка, и тръгна след Валери.

— Откриха ли ни? — попита Спенсър.

— Копелета!

— Може би изключи компютъра навреме.

— Не успях.

— Откъде могат да бъдат сигурни, че сме ние?

— Ще разберат.

— Това беше само микровълнов сигнал. Няма пръстови отпечатъци.

— Те идват — настоя тя.

В неделя, по време на третата им нощ заедно, Ив Жаме и Рой Майро бяха започнали страстното си, но без съприкосновение любене рано вечерта. Ето защо, макар сеансът им да бе най-дългият и най-пламенният от трите, те приключиха преди полунощ. После целомъдрено легнаха един до друг и влюбено се вторачиха в отраженията си в огледалата. Ив беше гола, както майка я бе родила, а Рой — облечен. И след малко потънаха в дълбок и спокоен сън.

Рой си бе донесъл някои неща и на сутринта се приготви за работа, без да се връща в хотелския си апартамент. Изкъпа се в банята за гости, а не в тази на Ив, защото нямаше желание да се съблича и да показва множеството си несъвършенства — къси и дебели пръсти на краката, възлести колене и двете бенки на гърдите. Освен това нито един от двамата не искаше да наблюдава другия, докато се къпе. Ако Рой застанеше на плочките, намокрени от водата, с която се къпеше Ив, или обратно, това по някакъв неосезаем, но обезпокоителен начин щеше да наруши сухите им взаимоотношения, освободени от размяна на течности, каквито бяха установили.

Той предположи, че някои хора биха ги помислили за откачени. Но всеки, който беше истински влюбен, би ги разбрал.

Тъй като не беше необходимо да се връща в хотела, Рой пристигна в залата за сателитни комуникации рано в понеделник сутринта. Щом тръгна към вратата, той разбра, че само преди няколко минути се е случило нещо вълнуващо. Няколко души се бяха събрали отпред и гледаха екрана на стената, а жуженето на разговора имаше позитивен нюанс.

Кен Хикман, сутрешният дежурен, се усмихваше широко. Явно изгарящ от нетърпение пръв да съобщи добрата вест, махна на Рой да слезе в контролния пункт.

Хикман беше висок, невъзмутим и хубав. Имаше такъв вид, сякаш бе постъпил на работа в агенцията след опит да направи кариера като водещ на телевизионни новини.

Според Ив, Хикман се опитвал да я ухажва, но тя го отблъсквала всеки път. Ако смяташе, че Кен Хикман я заплашва с нещо, Рой щеше мигновено да му пръсне черепа и да прати по дяволите последиците. Но Рой намери утеха в мисълта, че Кен Хикман се е влюбил в жена, която умее сама да се грижи за себе си.

— Намерихме ги! — съобщи Хикман, когато Рой се приближи до него. — Тя се е свързала със „Земен страж 3“, за да провери дали ги издирваме със сателит.

— Откъде знаеш, че е била тя?

— Това е нейният стил.

— Признавам, че е дръзка. Но се надявам, че не разчиташ само на инстинкта си.

— Ами, връзката беше установена от пустинята. Кой друг би могъл да бъде? — попита Хикман и посочи големия екран на стената.

Гледката от орбита включваше южната половина на Невада и Юта и северната една трета от Аризона. Лас Вегас беше в долния ляв ъгъл. Трите червени и двата бели кръга на малката, примигваща мишена отбелязваха далечното местонахождение, откъдето бе установена сателитната връзка.

— На сто и осемдесет километра североизточно от Лас Вегас, в пустинните равнини на североизток от Оук Спринг Съмит — каза Хикман.

— Това е сателитът на Агенцията за опазване на околната среда, който използвате — напомни му Рой. — Може да е техен служител, който се опитва да установи сателитна връзка, за да получи картина от местността, където работи. Или спектрографски анализ на терена. Или стотина други неща.

— Служител на Агенцията за опазване на околната среда? Но на онова място няма нищо. Дива пустош.

— Колкото и странно да звучи — каза Рой с обезоръжаваща усмивка, която прикри жилото на иронията му, — много от изследванията на околната среда се извършват на място, в околната среда. И ще се изумиш, като разбереш каква голяма част от планетата е дива пустош.

— Да. Може и да е така. Но ако е служител или учен, защо прекъсна връзката толкова бързо, без да е направил нищо?

— Ето, това е първото ти прозрение. Но не е достатъчно, за да породи увереност.

Хикман изглеждаше озадачен.

— А мишената? — попита Рой. — Целта винаги е обозначена с бяло кръстче.

Доволен от себе си, Хикман се ухили.

— Помислих, че така е по-интересно. Добавя развлекателен елемент.

— Прилича на видеоигра.

— Благодаря — рече Хикман, тълкувайки обидата като комплимент.

— От каква височина е заснет образът?

— От шест хиляди метра.

— Твърде високо. Фокусирай картината на хиляда и петстотин метра и я увеличи.

— Правим го в момента — каза Хикман и посочи неколцина от хората, които работеха с компютрите в средата на помещението.

По високоговорителя се чу безпристрастен, тих женски глас:

— Предстои увеличение на картината.

Теренът беше неравен, но Валери все едно караше по гладкия асфалт на магистрала. Измъченият роувър подскачаше, тресеше се, накланяше се ту наляво, ту надясно и трепереше по негостоприемния релеф, тракаше и скърцаше, сякаш всеки момент щеше да експлодира.

Спенсър седеше до Валери. Деветмилиметровият пистолет „ЗИГ“ беше на коленете му, а картечният пистолет „Узи“ — на пода пред него.

Роки стоеше зад тях, в тясното пространство между предната седалка и екипировката, която изпълваше останалата част на товарното отделение. Едното му ухо беше наострено, защото проявяваше интерес към движението на колата, а другото — клепнало.

— Не може ли да караш по-бавно? — попита Спенсър.

Трябваше да повиши тон, за да надвика ревящия двигател и свистящите гуми.

Валери се наведе над волана и огледа небето.

— Необятно и синьо. Никакви облаци, по дяволите. Надявах се, че когато се наложи да бягаме, пак ще бъде облачно.

— Има ли значение? Ами наблюдението с инфрачервени лъчи, за което говореше? Нали можели да виждат през облаците?

— Това е опасно, когато стоим на открито пространство, където в радиус от километри няма друг източник на топлина. Но когато се движим, е съвсем различно. Особено когато сме на магистрала, сред други превозни средства, където не могат да изолират топлината на роувъра и да я идентифицират.

Склонът на дерето, по който се движеха, се оказа нисък хребет. Преодоляха го с такава висока скорост, че за секунда-две колата се понесе във въздуха, после с трясък се стовари върху дълъг, полегат склон от сиво-черна глина.

Гумите разпръснаха парченца пръст, които затракаха като градушка по шасито и Валери повиши тон, за да я чуе Спенсър.

— Когато небето е така ясно, трябва да се тревожим за други неща, а не за инфрачервени лъчи. Те ни виждат безпрепятствено.

— Мислиш ли, че са ни видели?

— Можеш да се обзаложиш, че вече ни търсят.

— Очи в небето — каза Спенсър по-скоро на себе си, отколкото на нея.

Светът изглеждаше обърнат наопаки и сега сините небеса бяха станали убежище на демони.

— Да, търсят ни — извика Валери. — И скоро ще ни съзрат, като се има предвид, че ние сме единственият движещ се предмет на разстояние най-малко десет километра в тази посока.

Роувърът изрева и навлезе в по-мека почва. Внезапното утихване на шума донесе такова облекчение, че обичайното бръмчене на двигателя звучеше като музика на струнен квартет.

— По дяволите! — възкликна Валери. — Свързах се със сателита само за да се уверя, че е чист. Не предполагах, че още го използват. Вече трети ден. И съвсем не очаквах, че ще засичат постъпващия сигнал.

— Три дни?

— Да. Вероятно са започнали наблюдението в събота преди зазоряване, веднага щом бурята е преминала и небето се е изяснило. Явно искат главите ни повече, отколкото предполагах.

— Какъв ден е днес?

— Понеделник.

— Бях сигурен, че е неделя.

— Ти беше в безсъзнание много по-дълго, отколкото мислиш. От петък следобед.

Спенсър пресметна, че е бил в безсъзнание някъде между четирийсет и осем и шейсет часа. И тъй като високо ценеше самоконтрола, мисълта за такъв продължителен делириум го накара да се почувства неловко.

Той си спомни някои от нещата, които бе казал, докато беше в това състояние, и се запита какво още бе разказал на Валери.

Тя отново погледна небето и рече:

— Мразя онези негодници!

— Кои са те? — за пореден път попита Спенсър.

— Няма да искаш да знаеш — както преди отговори Валери. — Разбереш ли, смятай се за мъртъв.

— По всичко личи, че вече съм набелязан за мишена. И не искам да ме очистят, без да знам кои са.

Тя се замисли върху думите му и подкара роувъра по друго възвишение.

— Добре. Убеди ме. Но ще ти кажа после. В момента трябва да се съсредоточа, за да се измъкнем от тази бъркотия.

— Има ли изход?

— Да. Макар и малко вероятен.

— Мислех, че всеки момент ще ни съзрат с помощта на сателита.

— Ще го направят. Но най-близкото място, където имат хора, вероятно е Лас Вегас, който се намира на сто и седемдесет — сто и осемдесет километра оттук. Дотам успях да отида в петък вечерта. Сетне реших, че ако продължа да пътувам, състоянието ти може да се влоши. Докато съберат щурмови екип и полетят с хеликоптери към нас, разполагаме с минимум два и максимум два часа и половина.

— За какво?

— За да им се изплъзнем отново — нетърпеливо отговори тя.

— Но как ще им се изплъзнем, щом ни наблюдават от космоса, за Бога?

— Говориш като параноик.

— Не е от параноя, а заради онова, което те правят.

— Знам, знам. Но това наистина звучи безумно, нали? Да ни наблюдават от космоса. Все едно сме чудати човечета, които се готвят да унищожат света — каза Валери, имитирайки гласа на Гуфи от анимационните филми на Дисни.

Роки тихо изджавка, заинтригуван от гласа й.

Тя заговори сериозно.

— Е, нали живеем в объркано време. Всъщност винаги е било така.

Роувърът се катереше по билото на дългото възвишение.

— Понякога мисля, че те познавам — рече Спенсър, — друг път си съвършено непозната.

— Хубаво. Това поддържа бдителността ти. А ние трябва да сме бдителни.

— Това ти се стори смешно, нали?

— О, понякога не долавям хумора. Но всички живеем в лунапарка на Господ. Приемеш ли го твърде сериозно, ще се побъркаш. В известно отношение всичко е смешно, дори кръвта и смъртта. Не мислиш ли?

— Не.

— Тогава как я караш?

— Не е лесно.

По широкото, равно било на хълма имаше повече храсти, отколкото бяха видели дотогава. Валери не отмести крак от педала за газта. Роувърът мачкаше всичко по пътя си.

— Как ще им се изплъзнем, щом ни наблюдават от космоса? — настоя Спенсър.

— Ще ги измамим.

— Как?

— С няколко хитри хода.

— Например?

— Още не знам.

— Кога ще знаеш?

— Надявам се, преди да са минали два часа — отговори Валери. — Трябва да сме изминали десет километра.

— Сториха ми се сто. Ако още малко подскачаме и се тресем, ще ме заболи главата.

Широкият хребет на хълма не се спусна рязко, а постепенно премина в дълъг склон, покрит с трева — суха, белезникава и прозрачна като крила на насекомо. Долу имаше две асфалтирани ленти, които водеха на изток и на запад.

— Какво е това? — зачуди се Спенсър.

— Старото федерално шосе 93.

— Откъде знаеше, че е тук?

— Или съм разгледала картата, докато ти беше в безсъзнание, или съм ясновидка.

— Вероятно и двете.

Валери за пореден път го изненада.

Картината от височина хиляда и петстотин метра не показа ясно превозните средства на земята и Рой поиска системата да се фокусира на триста метра.

Образът трябваше да бъде силно увеличен и всички компютри в залата бяха включени в спешната задача.

След по-малко от минута шептящият, монотонен женски глас по високоговорителя съобщи:

— Заподозряното превозно средство е открито.

Кен Хикман се втурна към двете редици с компютри и след малко се върна. Лицето му сияеше от радост.

— Спипахме я.

— Още не сме сигурни — охлади ентусиазма му Рой.

— Спипахме я и още как — развълнувано каза Хикман и се обърна към екрана на стената. — Кое друго превозно средство може да е там, откъдето някой се опита да установи връзка със сателита?

— Може да е учен от Агенцията за опазване на околната среда.

— И изведнъж е побягнал?

— Вероятно се мести насам-натам.

— С такава висока скорост?

— Ами, в пустинята няма ограничения за скоростта.

— Твърде много съвпадения. Това е тя.

— Ще видим.

На екрана отляво надясно преминаха вълни и образът се промени. Новата картина трепкаше и беше ту мъглява, ту ясна.

Превозно средство от неидентифициран вид и производство се движеше с лудешка скорост по покритата с храсталаци земя. От тази височина все още изглеждаше безнадеждно малко.

— Фокусирайте на сто и петдесет метра височина — каза Рой.

— Предстои увеличение — съобщи женският глас по високоговорителя.

След кратка пауза по екрана отново преминаха вълни. Отначало образът беше мъгляв, но после се изясни.

„Земен страж“ не беше точно над движещата се мишена, а в геосинхронна орбита на изток и запад. Следователно обектът се наблюдаваше под ъгъл, което изискваше допълнителна автоматична обработка на образа, за да се премахнат изкривяванията, причинени от перспективата. Резултатът обаче беше картина, включваща не само правоъгълните очертания на покрива и предния капак, но и гледка под малък ъгъл на страничната част на превозното средство.

Рой беше почти убеден, че вижда две по-ярки петна, открояващи се в рояка от сенки, които вероятно бяха страничните стъкла, отразяващи утринното слънце.

Заподозряното превозно средство стигна до края на хълма и започна да се спуска по дългия склон. Рой се вторачи в едно от стъклата и се запита дали жената е там. Дали най-после я бяха намерили?

Мишената наближаваше някакво шосе.

— Какъв е онзи път? — попита Рой. — Хайде да го идентифицираме.

Хикман натисна едно копче и заговори по микрофона.

Колата на екрана зави на изток по двулентовия път и разноцветното наслояване на екрана идентифицира няколко топографски отличителни черти, сред които федерално шосе 93.

Валери не се поколеба, преди да завие на изток по шосето и Спенсър попита:

— Защо не се отправи на запад?

— Защото в онази посока няма нищо, освен пустеещите земи на Невада. Първият град е на триста километра. Наричат го Топъл извор, но е толкова малък, че спокойно може да го кръстят Топла плюнка. Няма да успеем да стигнем дотам. Земята е суха и гола. Няма растителност. Има хиляда места, където могат да ни нападнат. Просто ще изчезнем от лицето на земята.

— Тогава къде отиваме?

— До Калиенте има няколко километра, после още десет до Панака…

— И онези градове не са големи.

— Сетне ще преминем границата и ще влезем в Юта. Модена и Нюкасъл не са точно градове, които никога не спят. Но по-нататък е Сийдър Сити. Населението е приблизително четиринайсет хиляди. Може би ще имаме възможност да се измъкнем от наблюдението и да сменим колата.

Асфалтираното шосе беше осеяно с дупки, издатини и кръпки, но не представляваше предизвикателство за роувъра.

Независимо от състоянието на пътя, Валери поддържаше безразсъдна скорост.

— Надявам се асфалтът скоро да се оправи — каза Спенсър.

— Съдейки по картата, след Панака ще стане по-лош. А оттам до Сийдър Сити има магистрала.

— И колко има до Сийдър Сити?

— Около сто и деветдесет километра — каза тя така, сякаш това не беше лоша новина.

Спенсър недоверчиво се вторачи в нея.

— Сигурно се шегуваш. Дори ако ни провърви, щом пътят е по-лош и от този, ще ни трябват два часа, за да стигнем дотам.

— Движим се със сто и десет километра в час.

— И скоростта наистина се усеща.

Гласът му потрепери, когато гумите минаха по участък, надиплен като рипсено кадифе.

— Господи, надявам се, че нямаш хемороиди.

И нейният глас вибрираше.

— Няма да можеш да поддържаш тази скорост по целия път. Онези убийци ще ни спипат, щом стигнем до Сийдър Сити.

Валери сви рамене.

— Ами, обзалагам се, че хората там се нуждаят от развлечения. От Шекспировия фестивал през лятото мина много време.

По искане на Рой мишената отново бе увеличена и сега все едно се намираше на шейсет метра под тях. Увеличението ставаше все по-трудно, но за щастие компютрите бяха достатъчно мощни и обработката се извършваше бързо.

Превозното средство бе сменило посоката и се движеше на изток, затова ъгълът разкри част от предното стъкло, по което танцуваха отражения от слънчева светлина и сенки.

— Мишената е идентифицирана като последен модел рейнджроувър — съобщи женският глас по високоговорителя.

Рой Майро се вторачи в екрана. Опитваше се да реши дали да се обзаложи, че в колата е не само жената, но и мъжът с белега.

От време на време той съзираше тъмни фигури в роувъра, но не можеше да ги разпознае. Дори не виждаше достатъчно добре, за да бъде сигурен колко човека има в проклетата кола и какъв е полът им.

По-нататъшното увеличение би изисквало дълги и досадни процедури. Докато получат по-подробна картина на интериора на превозното средство, шофьорът можеше да стигне до някой сравнително голям град и да го изпуснат.

Ако изпрати хора да спрат рейнджроувъра и ако пътниците се окажеха невинни, Рой щеше да се прости с всички шансове да хванат жената. Тя можеше да се скрие някъде, докато вниманието му бе насочено другаде и да отиде в Аризона или да се върне в Калифорния.

— Скоростта на мишената е сто и петнайсет километра в час — чу се по високоговорителя.

За да оправдае преследването на роувъра, Рой трябваше да прибегне до много предположения, без да разполага с подкрепящи ги доказателства. Дали Спенсър Грант бе оцелял, след като фордът му бе понесен от бързото течение? Дали по някакъв начин бе съобщил на жената къде се намира? Дали се бяха срещнали в пустинята и бяха заминали заедно с нейната кола? Дали жената, досещайки се, че агенцията може да използва сателитно наблюдение, се бе скрила някъде рано в събота, преди да се разсеят облаците? И дали тази сутрин бе излязла от убежището си и бе установила връзка със сателита за наблюдение, за да провери дали някой още я издирва, после, изненадана от програмата за проследяване, е хукнала да спасява живота си?

Дългата поредица от предположения накара Рой да изпита безпокойство.

— Скоростта на мишената е сто и осемнайсет километра в час — съобщи женският глас по високоговорителя.

— Това е твърде бързо за пътищата в онзи район — рече Кен Хикман. — Тя е. И е уплашена.

В събота и неделя „Земен страж“ бе открил двеста и шестнайсет заподозрени превозни средства в обозначената зона на издирване, повечето от които бяха отбили за почивка край пътя. Шофьорите и пътниците, слезли от колите, бяха наблюдавани или със сателита, или от хеликоптер, и някой от тях не се оказа Грант или жената. И рейнджроувърът можеше да се окаже поредната фалшива тревога.

— Скоростта на мишената е сто и двайсет километра в час.

От друга страна, това беше най-надеждното заподозряно превозно средство в двата дни на издирването.

Пък и Рой още усещаше в себе си силата на Кеворкян. Онази сила го заведе при Ив и промени живота му. Той трябваше да й вярва, за да го ръководи във взимането на решения.

Рой затвори очи, пое няколко пъти дълбоко въздух и каза:

— Хайде да сформираме екип и да тръгнем след тях.

— Да! — извика Кен Хикман и размаха юмрук във въздуха в обезпокоителен, пубертетски израз на ентусиазъм.

— Дванайсет човека в пълно бойно снаряжение. Заминаване — след около петнайсет минути. Хеликоптерите да кацнат тук, за да не губим време. Два големи хеликоптера.

— Готово — обеща Хикман.

— Накарай ги да разберат, че трябва да ликвидират жената, веднага щом я видят.

— Разбира се.

— Нулева толерантност.

Хикман кимна.

— Да не й дават абсолютно никакъв шанс отново да се измъкне. Но Грант трябва да заловим жив, да го разпитаме и да разберем каква е ролята му в цялата тази история и за кого работи.

— За да получим качествена картина, трябва временно да променим орбитата на сателита и да го фокусираме върху онзи роувър.

— Направи го — каза Рой.

12.

В понеделник сутринта капитан Харис Деското от полицията в Лос Анджелис щеше да бъде по-изненадан, ако бе установил, че е умрял и оттогава е в ада, защото възмутителните деяния, които бяха извършени с него, явно биха отнели голяма част от времето и енергията на безброй умни, злобни и изобретателни демони.

В двайсет и три часа и трийсет минути, докато той правеше любов със съпругата си Джесика, а двете им дъщери Уила и Ондин спяха или гледаха телевизия в другите спални, екип на специалните сили на ФБР в съвместна операция с Агенцията за борба с наркотиците нахлу в дома му, намиращ се на тиха улица в Бърбанк. Атаката бе извършена с безкомпромисната и решителна всеотдайност и безмилостната сила, присъщи на всеки взвод на американската морска пехота във всяка битка и във всяка война в историята на страната.

От всички страни на къщата, със синхрон, на който би завидял и най-взискателният диригент на симфоничен оркестър, през прозорците бяха хвърлени гранати с нервнопаралитичен газ. Взривовете мигновено дезориентираха Харис, Джесика и дъщерите им и временно увредиха функциите на двигателно-нервните им системи.

Докато порцелановите фигурки на лавиците се прекатурваха и картините тракаха по стените, реагирайки на ударните вълни, бяха разбити предната и задната врата. Въоръжени до зъби мъже с черни каски и бронежилетки нахлуха в дома на Деското и се разпръснаха из стаите, досущ приливна вълна в Деня на Страшния съд.

Озарен от романтична, мека, кехлибарена светлина, Харис беше в обятията на съпругата си и се тласкаше напред-назад, почти достигнал върховния, приятен, разтапящ миг на блаженство. В следващия момент страстта се превърна в ужас и той се олюляваше на пода, гол и объркан. Крайниците му конвулсивно потрепваха, коленете му се огъваха и стаята сякаш се въртеше като гигантска бъчва на карнавал.

Макар че ушите му кънтяха, Харис чу, че навсякъде из къщата мъже крещят:

— ФБР! ФБР! ФБР!

Зашеметен от граната с нервнопаралитичен газ, той не можеше да разсъждава трезво какво означават онези три букви.

Харис се сети за заредения револвер в нощното си шкафче.

Но не можеше да си спомни как да отвори чекмеджето. Струваше му се, че тази задача изисква свръхчовешка интелигентност и ловкостта на жонгльор.

После спалнята се изпълни с едри мъже, които крещяха в един глас. Те принудиха Харис да легне по лице на пода и да сложи ръцете си зад главата.

Съзнанието му започна да се прояснява. Той си спомни значението на инициалите ФБР. Ужасът и объркването не изчезнаха, но намаляха и се превърнаха в страх и озадаченост.

Над къщата избръмча хеликоптер. Прожектори осветиха двора. На фона на ожесточеното тракане на перките, Харис чу звук, от който кръвта му се смрази. Дъщерите му пищяха, докато мъжете разбиваха вратите на стаите им.

Агентите измъкнаха Джесика от леглото и я накараха да застане в ъгъла. Тя също беше гола като Харис и това беше крайно унизително. Претърсиха леглото за оръжия и след известно време, което му се стори цяла вечност, й хвърлиха одеяло и тя се зави.

Най-сетне разрешиха на Харис да седне на ръба на леглото. Показаха му заповедта за обиск и той се стъписа, като видя името и адреса си, защото бе предположил, че агентите са сбъркали къщата. Той им обясни, че е капитан от полицията в Лос Анджелис, но те вече знаеха това и не се развълнуваха.

Накрая му позволиха да облече сив анцуг и заедно с Джесика го заведоха в хола.

Ондин и Уила се бяха сгушили на дивана и се бяха прегърнали. Момичетата се опитаха да се втурнат към родителите си, но агентите ги спряха и им заповядаха да останат по местата си.

Ондин беше на тринайсет, а Уила — на четиринайсет години. И двете бяха красиви като майка си. Ондин беше облечена в пижама с рисунка на рап певец, а Уила — във фланелка, къс клин и жълти три четвърти чорапи.

Някои от мъжете гледаха момичетата така, както нямаха право да ги гледат. Харис поиска да разрешат на дъщерите му да облекат халати, но никой не му обърна внимание. Агентите бутнаха Джесика на креслото и се опитаха да изведат Харис от стаята.

Той отново поиска да дадат халати на момичетата и отново никой не му обърна внимание. Тогава Харис се отскубна от придружителите си. Възмущението му бе изтълкувано като съпротива. Удариха го в стомаха с приклада на пушка и му сложиха белезници.

В гаража имаше човек, който се представи като „агент Гърланд“. Той разглеждаше разпределени в найлонови пликчета стотина килограма кокаин на стойност милиони долари. Харис широко отвори очи от почуда, когато му казаха, че наркотикът е намерен в гаража му. Страхът му нарастваше.

— Невинен съм. Аз съм ченге. Това е инсценировка. Безумие!

Гърланд формално му прочете конституционните права.

Харис се вбеси от безразличието им към всичко, което казваше. Гневът и отчаянието му накараха агентите да се държат още по-грубо с него, докато го придружаваха до колата, паркирана до тротоара. Съседите бяха излезли на моравите и верандите си и гледаха.

Отведоха го в предварителен арест. Там му позволиха да се обади на адвоката си — брат му Дариус.

Тъй като беше полицай и следователно, изложен на опасност, ако го затвореха при престъпниците, Харис очакваше, че ще го отделят в изолатора. Но те го сложиха в една килия с шестима мъже, които очакваха да бъдат обвинени в престъпления, вариращи от незаконна търговия с наркотици до убийство със секира на съдия-изпълнител.

Всички твърдяха, че обвиненията срещу тях са фалшиви. Неколцина очевидно бяха бандити, Харис беше склонен да повярва на протестите им, че са невинни.

В два и трийсет в събота сутринта, седнал срещу Харис на олющена пластмасова маса в стаята за консултации между адвокати и клиенти, Дариус каза:

— Пълни глупости. Щуротии. Тази история смърди. Ти си най-честният човек, когото познавам. Още от дете беше страхотен брат. Не можех да се сравнявам с теб. По дяволите, та ти си истински светец! Всеки, който твърди, че си търговец на кокаин, е малоумен или лъжец. Виж какво, не се тревожи нито минута, нито дори секунда за тази история. Ти имаш безупречно минало. Без нито едно петънце. Ще те освободим под малка парична гаранция и после ще ги убедим, че това е грешка или заговор. Кълна се, че няма да има съдебен процес. Заклевам се в гроба на майка ни.

Дариус беше пет години по-малък от Харис, но двамата си приличаха като две капки вода. Освен това Дариус беше гениален, свръхенергичен и изключително способен адвокат по криминални дела. Щом Дариус казваше, че няма причина да се притеснява, Харис щеше да се опита да не се тревожи.

— Но ако е заговор, тогава кой стои в дъното? — зачуди се адвокатът. — Кой боклук би направил това? И защо? Имаш ли врагове?

— Не се сещам за нито един. Е, поне за такива, които биха извършили подобно нещо.

— Това е безумие. Ще ги накараме да пълзят по корем и да се извиняват. Мръсни копелета! Простаци! Направо ще се побъркам. Всеки светец има врагове, Харис.

— Не мога да посоча никого.

— А може би най-вече светците имат врагове.

След по-малко от осем часа, в десет в събота сутринта, Харис бе изправен пред съдията. Беше разпоредено да бъде задържан до процеса. Обвинението поиска гаранция от десет милиона долара, но Дариус оспори решението заради безупречното минало на Харис. Гаранцията бе намалена на петстотин хиляди, което според Дариус беше приемливо, защото Харис щеше да бъде свободен след като внесе десет процента.

Харис и Джесика имаха седемдесет и три хиляди долара в акции и спестовни сметки. И тъй като Харис не възнамеряваше да бяга от правосъдието, щяха да си върнат парите, когато се яви в съда.

Положението не беше розово. Но преди да изградят юридическа защита и да отхвърлят обвинението, Харис трябваше да възвърне свободата си и да избегне изключителната опасност да лежи в затвора сред престъпниците. Поне събитията се развиваха в благоприятна насока.

Седем часа по-късно, в пет следобед, Харис беше отведен от килията в предварителния арест в стаята за консултации между адвокати и клиенти, където отново го чакаше Дариус. Този път с лоши новини. ФБР бяха убедили съдията, че съществува приемлива причина, водеща до извода, че къщата на Деското е използвана за незаконни цели, което изисква незабавно прилагане на федералните закони за конфискация на имуществото. След това ФБР и Агенцията за борба с наркотиците придобиваха правото на собственост върху къщата и съдържанието й.

За да защитят интересите на правителството, съдиите-изпълнители бяха изгонили Джесика, Уила и Ондин, разрешавайки им да си вземат само малко дрехи. Ключалките бяха сменени и поне за известно време къщата щяла да бъде под охрана.

— Глупости — каза Дариус. — Добре, това може би технически не нарушава неотдавна приетите от Върховния съд решения за конфискация на имуществото, но със сигурност нарушава духа на закона. Съдията каза, че би трябвало да дадат на собственика на къщата предупреждение за намерението за конфискация.

— Намерение за конфискация? — стъписан попита Харис.

— Разбира се, ФБР казаха, че са представили предупреждението заедно със заповедта за изгонване. Но съдията изрично подчерта, че би трябвало да има приличен интервал между предупреждението и изгонването.

Харис не проумяваше нищо.

— Изгонили са Джесика и момичетата?

— Не се тревожи за тях. Те са при Бони и мен. Добре са.

— Но как е възможно да ги изгонят?

— Докато Върховния съд не разпореди други аспекти на законите за конфискация на имуществото, ако някога го направи, изгонването още се извършва преди изслушването, а това е несправедливо. Не само несправедливо, а тоталитарно. Господи. Напоследък поне има изслушване, което доскоро не се изискваше. След десет дни ще се явиш в съда и съдията ще изслуша възраженията ти срещу конфискацията на имуществото.

— Къщата е моя.

— Няма спор по този въпрос. Ще оправим нещата.

— Но къщата е моя.

— Трябва да ти кажа, че изслушването не означава много. Агентите на ФБР ще използват всеки номер в разпоредбите, за да те изправят пред съдия, който добре познава законите за конфискуване на имуществото. Ще се опитам да предотвратя това и да ти осигуря съдия, който още помни, че живеем в демократична държава. Но в действителност в деветдесет и девет процента от случаите федералните власти определят съдията, който искат. Ще има изслушване, но е почти сигурно, че решението ще бъде срещу нас и в полза на конфискацията.

Харис с усилие възприемаше ужаса от онова, което разказваше брат му. Той поклати глава и рече:

— Те не могат да изхвърлят семейството ми на улицата. Не съм осъден за нищо.

— Ти си ченге. Знаеш как се прилагат законите за конфискуване на имуществото. Има ги от десет години и обхващат все повече неща.

— Да, ченге съм, а не прокурор. Хващам лошите типове, а прокурорът решава по кои закони да предяви обвинение.

— Тогава това ще бъде неприятен урок. Разбираш ли, за да загубиш имота си по законите за конфискацията, не е необходимо да си осъден.

— Могат да отнемат къщата ми, дори ако съдът реши, че съм невинен?

Харис беше убеден, че сънува кошмар, основаващ се на някой от разказите на Кафка, които бе чел в колежа.

— Харис, слушай ме много внимателно. Забрави за присъдата или за оправдаването. Те могат да вземат имуществото ти и дори да не ти предявят обвинение. Без да те изправят пред съда. Разбира се, към теб беше предявено обвинение, и това ги прави още по-силни.

— Чакай малко. Как стана така?

— Ако има доказателства от каквото и да е естество, че имотът е бил използван за незаконни цели, дори без твоето знание, това е достатъчна и приемлива причина за конфискация на имуществото. Хитър щрих, а? Нищо не подозираш, и пак губиш къщата си.

— Не. Исках да кажа, как е възможно да стават такива неща в Америка?

— Заради войната срещу наркотиците. Затова са написани законите за конфискация на имуществото. За да ударят търговците на дрога и да ги разгромят.

Дариус беше по-сдържан и унил, отколкото по време на посещението си сутринта. Свръхенергичната му същност се изразяваше не толкова в обичайния поток от думи, колкото в непрестанните му нервни движения.

Харис се разтревожи от промяната в брат си, както и от онова, което чуваше.

— Но доказателството, кокаинът, беше подставен.

— И ти го знаеш, и аз го знам. Но съдът иска да го докажеш, за да отмени конфискацията.

— Искаш да кажеш, че съм виновен до доказване на противното.

— Така действат законите за конфискация на имуществото. Но поне си обвинен в някакво престъпление. Ще имаш възможност да застанеш пред съда. Доказвайки невинността си в криминален процес, ти косвено ще имаш шанс да докажеш, че конфискацията е неоснователна. Ето защо сега се моля на Бога да не оттеглят обвиненията.

Харис примига от изумление.

— Надяваш се да не ги оттеглят?

— Ако оттеглят обвиненията, няма да има криминален процес. Тогава най-добрият шанс да си върнеш къщата ще бъде на предстоящото изслушване, за което споменах.

— Най-добрият ми шанс? На онова скалъпено изслушване?

— Няма да е точно скалъпено. Само ще е пред техен съдия.

— Има ли разлика?

— Почти никаква. И щом на изслушването одобрят конфискацията и ако няма криминален процес, на който да разясниш случая си, ти ще трябва да дадеш под съд ФБР и Агенцията за борба с наркотиците, за да отмениш конфискацията. Битката ще бъде трудна. И адвокатите на правителството непрекъснато ще търсят начини да прекратят делото ти, докато намерят отзивчив съдия. Дори да се намерят съдебни заседатели, които да отхвърлят конфискацията, правителството ще продължи да обжалва решението, опитвайки се да те изтощи.

— Но ако оттеглят обвиненията срещу мен, как ще могат да задържат къщата ми?

Харис разбираше какво говори брат му, но не му беше ясно къде е логиката, нито в какво се изразява справедливостта.

— Както вече ти обясних — търпеливо рече Дариус, — те само трябва да покажат доказателство, че имотът е използван за незаконни цели. Без ти или друг член на семейството ти да е замесен в тази нелегална дейност.

— Но кой е държал кокаина там?

Дариус въздъхна.

— Не е необходимо да посочват никого.

Харис беше стъписан и с нежелание приемаше цялата чудовищност на всичко, което ставаше.

— Могат да вземат къщата ми, като твърдят, че някой държи наркотици там, но не е необходимо да посочват заподозрян?

— Да, стига да имат доказателства.

— Но доказателствата бяха подставени.

— Ще трябва да го докажеш в съда.

— Но ако не ми предявят обвинение в престъпление, вероятно никога няма да мога да заведа дело срещу тях.

— Точно така — мрачно се усмихна Дариус. — Сега разбираш защо се надявам да не оттеглят обвиненията. Сега си наясно с правилата.

— Правила ли? Това не са правила, а безумие.

Харис изпита потребност да се движи и да изразходва внезапно изпълнилата го енергия. Гневът и възмущението му бяха толкова силни, че коленете му се огънаха, когато се опита да стане. Принуди се отново да седне, сякаш страдаше от въздействието на гранатата с нервнопаралитичен газ.

— Добре ли си? — притесни се Дариус.

— Но тези закони би трябвало да са за търговците на наркотици, за изнудвачите и за мафията.

— Разбира се. Хората, чиято собственост може да бъде отнета, бягат от страната, преди да ги съдят. Това беше първоначалното намерение, когато бяха прокарани законите. Но сега има двеста федерални нарушения — свързани не само с наркотиците, които позволяват конфискуване на имуществото без съдебен процес, и миналата година са били използвани петдесет хиляди пъти.

— Петдесет хиляди пъти!

— Това се превръща в главен източник на финансиране на силите на реда. След като се обяви ликвидност, осемдесет процента от конфискуваните активи отиват в полицейските агенции, разкрили престъплението, и двайсет процента — за прокуратурата.

Двамата се умълчаха. Старомодният стенен часовник тихо тиктакаше. Звукът предизвика във въображението представата за бомба с часовников механизъм и Харис имаше чувството, че седи върху такова взривно устройство.

Още беше ядосан, но отчасти успя да овладее гнева си.

— Те ще продадат къщата ми, нали?

— Е, поне конфискацията е федерална. Ако беше според Калифорнийския закон за конфискация, щеше да се извърши десет дни след изслушването. Федералните власти ти дават повече време.

— Ще я продадат.

— Слушай, ще направим всичко възможно да отменим конфискацията преди… — Гласът на Дариус постепенно заглъхна. Той вече нямаше сили да гледа брат си в очите. — И дори след като върху имуществото е наложена ликвидност, и ако съумееш да отмениш решението, може да получиш компенсация… макар и не на стойността, която е била валидна до момента на конфискацията.

— Тогава трябва да се сбогувам с къщата си. Мога да си върна парите, но не и къщата. Както не мога да си върна и времето, през което всичко това ще продължи.

— В Конгреса има предложение тези закони да се променят.

— Само да се променят? Не и да ги премахнат?

— Не. Правителството ги харесва твърде много. Дори предложените поправки още нямат широка подкрепа.

— Да изгонят семейството ми — рече Харис. Още не можеше да го повярва.

— Чувствам се ужасно, Харис. Ще направя всичко, което е по силите ми. Кълна се. Но трябва да сторя повече.

Харис сви пръсти в юмруци.

— Ти не си виновен, братко. Не си написал законите. Ще се оправим… някак. Все ще намерим начин. Сега най-важното е да внесем парите за гаранцията, за да се махна оттук.

Дариус притисна черните си като въглен пръсти до очите и леко потърка клепачите си, сякаш да прогони умората. Също като Харис, и той не бе мигнал цяла нощ.

— Това ще продължи до понеделник. И тогава рано сутринта ще отида в банката…

— Не. Не трябва да даваш пари за гаранцията. Ние имаме средства. Джесика не ти ли каза? А нашата банка работи в събота…

— Каза ми. Но…

— Но вече са затворили. Господи, колко много ми се искаше да изляза оттук днес.

Дариус махна ръце от лицето си и с нежелание погледна брат си в очите.

— Харис, те са конфискували и банковите ви сметки.

— Не могат да го направят — ядоса се Харис, но вече не така убедено. — Или могат?

— Спестяванията, чековете, всичко. И общите, и лично твоите, и на Джесика. Нарекоха ги незаконна печалба от наркотици.

Харис имаше чувството, че някой го бе зашлевил през лицето.

— Дариус, не мога… да ти позволя да платиш гаранцията. Имаме акции…

— И акциите ви са конфискувани. Едновременно с конфискацията на имуществото.

Харис се вторачи в стенния часовник. Бомбата с часовников механизъм тиктакаше все по-силно.

Дариус сложи ръце върху юмруците му и каза:

— Кълна се, братко, ще преживеем всичко това заедно.

— Цялото ни имущество е конфискувано… Нямаме нищо, освен парите в портфейла ми и в чантата на Джесика. Господи!

— Затова с Бони ще платим гаранцията. И не искаме да чуваме никакви възражения.

Харис се вцепени и по кожата му полазиха ледени тръпки. Стана му студено.

Дариус стисна още веднъж окуражително ръката на брат си и най-сетне я пусна.

— Как ще вземем под наем жилище, когато нямаме никакви пари? — попита Харис.

— Временно ще се преместите при нас. Това вече е уредено.

— Но твоята къща не е толкова голяма. Нямаш място за още четирима.

— Джесика и момичетата вече са при нас. Ще дойдеш и ти. Е, тесничко е, но ще се оправим. Никой няма нищо против. Ние сме едно семейство. Ще си помагаме.

— Но проблемът може да се реши едва след няколко месеца. Господи, дори след години, нали?

По-късно, когато се приготви да тръгне, Дариус каза:

— Цялата тази история е не само огромна грешка. Това изисква планиране, коварство и връзки. Имаш умен и силен враг, независимо дали го съзнаваш или не. Помисли по този въпрос. Ако си спомниш някакви имена, може да ми помогнеш.

В събота през нощта Харис бе настанен в килия без прозорци с двама предполагаеми убийци и тип, изнасилил жени в десет щата. Харис спа неспокойно, като непрекъснато се будеше.

В понеделник той стана призори. Изгаряше от нетърпение да бъде свободен. Не искаше Дариус и Бони да платят гаранцията му. Но, разбира се, Харис имаше намерение да търси правата си в съда, затова парите щяха да им бъдат възстановени. Той преживя няколко пристъпа на силна клаустрофобия, която скоро щеше да стане непоносима.

Макар че положението му беше ужасно и невъобразимо, Харис намери известна утеха в убедеността, че най-лошото е зад гърба му. Бяха му отнели всичко. Той се намираше на дъното и въпреки предстоящата дълга битка, нямаше накъде повече да пада. Единственият път беше нагоре.

Беше понеделник сутринта. Рано.

При Калиенте, Невада, федералният път завиваше на север, но при Панака поеха по шосе, което отиваше на изток и водеше към границата с Юта. Пътят минаваше през възвишения, обрасли с борове и смърчове.

Колкото и налудничаво да звучеше, Спенсър бе напълно завладян от страха на Валери от сателитно наблюдение. Небето беше синьо и над тях не кръжаха чудовищни машини като в „Междупланетни войни“, но Спенсър имаше неприятното чувство, че ги наблюдават.

Въпреки окото в небето и професионалните убийци, които можеше да ги пресрещнат, той беше много гладен. Двете малки консерви с виенски кренвирши не бяха утолили глада му. Спенсър хапна соленки и пи кока-кола.

Роки стоеше зад предната седалка и беше толкова ентусиазиран от шофирането на Валери, че не прояви интерес към соленките. Хилеше се широко и клатеше глава.

— Какво му има на това куче? — попита тя.

— Харесва му как караш. Изпитва потребност от високи скорости.

— Така ли? През повечето време е уплашено.

— И аз не знаех, че обича високите скорости.

— Защо се страхува от всичко?

— Пребивали са го, преди да отиде в приюта. Не знам какво е било миналото му.

— Приятно е да го гледаш как се забавлява.

Роки ентусиазирано клатеше глава.

— Не знам какво е било и твоето минало — добави Спенсър. Вместо да отговори, Валери увеличи скоростта, но той настоя: — От кого бягаш? Сега онези хора са и мои врагове. Имам правото да знам.

Тя съсредоточено гледаше пътя.

— Те нямат име.

— Какви са? Тайна организация на убийци фанатици?

— Нещо подобно — сериозно каза Валери. — Безименна правителствена организация, финансирана от пренасочвани присвоявания, предназначени за множество други програми. И от стотици милиони долари годишно от конфискация на имущество. Отначало задачата й е била да прикрива незаконните действия и провалилите се операции на различни правителствени бюра и агенции, вариращи от пощите до ФБР. Политическа регулация.

— Независим взвод за прикриване на чужда вина.

— И ако репортер или някой друг открие доказателство за укриването на някакъв случай, разследван от ФБР, потулването не може да бъде проследено до никого в Бюрото. Тази независима група пази гърба на ФБР, за да не му се налага да унищожава доказателства, да подкупва съдии или да заплашва свидетели. Извършителите са загадъчни и безименни. Няма доказателства, че са правителствени служители.

Небето още беше синьо и безоблачно, но денят изглеждаше по-мрачен от преди.

— В тази идея има достатъчно параноя за пет-шест филма на Оливър Стоун.

— Стоун вижда сянката на потисника, но не знае кой я хвърля — каза Валери. — По дяволите, дори обикновените агенти на ФБР и на специалните сили не съзнават за съществуването на агенцията. Тази група действа на много високо ниво.

— Колко високо?

— Най-високопоставените й служители отговарят пред Томас Съмъртън.

Спенсър се намръщи.

— Трябва ли да означава нещо това име?

— Той е много богат, голям спомоществовател на политически кампании и безскрупулен манипулатор. А в момента е първи заместник на главния прокурор.

— Сигурно се шегуваш.

— Потърси името му в алманаха. Прочети някой вестник.

— Учуден съм, че първият заместник на главния прокурор е замесен в такава конспирация.

— Това е факт. Аз го познавам. Лично.

— Но той е вторият най-властен човек в Министерството на правосъдието.

— Кръвта ти се смрази, нали?

— А главният прокурор знае ли за това?

Валери поклати глава.

— Не знам. Надявам се, че не. Не съм виждала доказателства. Но вече не изключвам нищо.

Срещу тях се зададе сив шевролет. Спенсър не хареса вида му. Според Валери около два часа нямаше да бъдат в непосредствена опасност. Но може би тя грешеше. Вероятно не беше необходимо хората от агенцията да долетят от Лас Вегас, а имаха оперативни работници в района.

Спенсър искаше да й каже да отклони от пътя, за да се скрият някъде. Но нямаше къде да отидат. Не се виждаше никакъв разклон или черен път.

Той сложи ръка на деветмилиметровия пистолет „ЗИГ“, който лежеше на коленете му.

Шевролетът мина покрай роувъра и шофьорът ги изгледа изумено, сякаш се чудеше откъде ги познава. Беше едър, около четирийсетгодишен. Широко, грубо лице. Очите му се разшириха и устата му се отвори. Той каза нещо на друг мъж в колата и отмина.

Спенсър се обърна, но не можа да види шевролета, защото Роки и екипировката му попречиха. Сетне надзърна в страничното огледало. Шевролетът постепенно се смали в далечината. Стоповете не светнаха. Нямаше да обърне, за да проследи роувъра.

После Спенсър осъзна, че учудването на шофьора не означаваше, че ги е познал. Човекът само бе изумен от високата скорост, с която се движеха. Според скоростомера Валери караше със сто трийсет и пет километра в час — петдесет по-бързо от ограничението. Пък и състоянието на пътя беше лошо.

Сърцето му биеше като обезумяло. Но не заради шофирането й.

Валери го погледна в очите. Явно разбираше, че го е обзел страх.

— Предупредих те, че няма да искаш да знаеш кои са. Уплаши се, нали?

— Уплашен не е най-точната дума. По-скоро имам чувството, че…

— Че са ти направили клизма с леденостудена вода?

— Смешно ли ти се струва?

— Донякъде.

— Но на мен никак не ми е смешно. Господи! Ако главният прокурор знае, тогава следващият във веригата е…

— Президентът на Съединените щати.

— Не знам кое е по-лошо — дали това, че президентът и главният прокурор одобряват наличието на агенция, каквато описваш… или че онази организация действа на такова високо ниво без тяхно знание. Защото, ако не знаят и случайно разберат за съществуването и…

— Ще умрат.

— А ако не знаят, тогава управляващите Съединените щати не са онези, които сме избрали.

— Не знам дали конспирацията стига чак до главния прокурор. Не знам дали е замесен и президентът. Надявам се, че не е. Но…

— Но вече не изключваш нищо.

— Не и след онова, което преживях. Напоследък не вярвам на никого, освен на Господ и на себе си. А в последно време не съм сигурна и в Господ.

Рой Майро се сбогуваше с Ив Жаме в бетонния бункер, откъдето с множеството си тайни уши агенцията подслушваше Лас Вегас. Нямаше сълзи, нито тъга от раздялата и от вероятността, че може би никога повече няма да се видят. Бяха убедени, че скоро отново ще бъдат заедно. Рой още беше зареден с духовната енергия на Кеворкян и се чувстваше безсмъртен. От своя страна, Ив явно не съзнаваше, че някога може да умре, или нещо, което иска — например Рой — може да й бъде отнето.

Двамата стояха близо един до друг. Той остави дипломатическото си куфарче, за да хване ръцете й, и каза:

— Ще се опитам да се върна довечера, но няма гаранция.

— Ще ми липсваш — с дрезгав глас каза тя. — Но ако не успееш да дойдеш, ще направя нещо, което ще ми напомни колко си вълнуващ и ще ме накара още по-силно да желая завръщането ти.

— Какво? Кажи ми какво ще направиш, за да нося в съзнанието си образа за теб и времето да минава по-бързо.

Рой се изненада колко е добър в любовния диалог. Знаеше, че е непоправим романтик, но не беше сигурен как ще реагира, когато и ако някога намери жена, отговаряща на изискванията му.

— Няма да ти кажа — кокетно рече тя. — Искам да мечтаеш, да се чудиш и да си представяш. Защото, когато се върнеш и ти разкажа… тогава ще преживеем най-вълнуващата си нощ досега.

Излъчването на Ив беше невероятно. Най-голямото желание на Рой беше да затвори очи и да се разтопи в сиянието й.

Той я целуна по бузата. Устните му бяха напукани от пустинния въздух, а кожата й беше гореща. Целувката беше прекрасна и суха.

Той се обърна с гръб към нея и почувства истинска агония. Вратите на асансьора се отвориха и Рой погледна Ив. Тя бе вдигнала крак. На бетонния под имаше черен паяк.

— Не, скъпа! — каза той.

Ив го погледна озадачено.

— Паякът е съвършено малко творение. Майката Природа в най-добрата си форма. Тъкач на красиви мрежи. Съвършено проектирана машина за убийства. Този животински вид е съществувал, преди първият човек да стъпи на земята. Паякът заслужава да живее необезпокояван.

— Не ги обичам много — леко се нацупи Ив.

Рой не бе виждал по-симпатична гримаса.

— Когато се върна, ще разгледаме с лупа някой паяк — обеща той. — Ще видиш колко е съвършен, способен и функционален. Покажа ли ти веднъж съвършенството му, ще промениш завинаги мнението си за него и ще го обикнеш.

— Ами, добре — с нежелание се съгласи тя и внимателно мина покрай паяка.

Изпълнен с любов, Рой отиде с асансьора на последния етаж, после изкачи аварийните стълби до покрива.

Осем от дванайсетте мъже от щурмовия екип вече се бяха качили на първия от двата изработени по поръчка хеликоптери. Моторът избръмча и хеликоптерът се издигна във въздуха.

Вторият „Джетрейнджър“ кръжеше над северния ъгъл на сградата и когато площадката се освободи, кацна, за да вземе другите четирима мъже. Всички бяха в цивилни дрехи, но носеха брезентови чанти, пълни с оръжия и различни устройства.

Рой се качи последен и се настани в дъното на кабината. Седалката от другата страна на пътеката и двете на първата редица бяха празни.

Хеликоптерът излетя и Рой отвори дипломатическото куфарче и включи кабелите в електрическите контакти в стената на кабината. После изключи клетъчния телефон и го сложи на седалката от другата страна на пътеката. Вече не му беше необходим. Рой можеше да използва комуникационната система на хеликоптера. Той се свърза с „Мама“ във Вирджиния, представи се като „Пух“, даде отпечатъка на палеца си и получи достъп до центъра за сателитно наблюдение в подразделението на агенцията в Лас Вегас.

На монитора се появи миниатюрен вариант на картината от екрана на стената в центъра. Рейнджроувърът се движеше с безразсъдна скорост, което показваше, че жената е зад волана. Минаваше покрай Панака, Невада, и се бе устремил към границата с Юта.

— Рано или късно трябваше да се появи нещо като тази агенция — каза Валери, когато наближиха границата с Юта. — С желанието си за един по-съвършен свят, ние отворихме вратата на фашизма.

— Не съм сигурен, че следя мисълта ти.

Спенсър не беше сигурен и дали иска да я следи, защото Валери говореше с обезпокоителна убеденост.

— Има толкова много закони, написани от толкова много идеалисти с различни представи за утопията, че никой не може да изкара нито ден, без несъзнателно и по невнимание да наруши десетина от тях.

— Ченгетата трябва да прилагат десетки хиляди закони — съгласи се Спенсър. — Повече, отколкото знаят.

— Затова постепенно загубват ориентация за истинския смисъл на мисията си. Фокусът се размива. Ти си го изпитвал, когато беше ченге, нали?

— Разбира се. Няколко пъти имаше разногласия по въпроса за разузнавателните операции, чиито мишени бяха законни граждански организации.

— Защото са били на друго мнение по чувствителни въпроси. Правителството политизира всеки аспект на живота, включително полицията, и всички ние ще страдаме от това, независимо от политическите си възгледи.

— Повечето ченгета са свестни типове.

— Знам. Но кажи ми нещо. В днешно време ченгетата, които се издигат до върха на системата… Наистина ли са най-добрите или по-скоро са политически най-проницателните, най-големите гадове и онези, които целуват задници и знаят как да манипулират сенаторите, конгресмените, кметовете, градските управници и политическите активисти от всички цветове?

— Може би винаги е било така.

— Не. Вероятно никога повече няма да видим хора като Елиът Нес, но едно време е имало много като него. Ченгетата са уважавали институцията, на която са служели. Така ли е сега?

Не беше необходимо Спенсър да отговаря на този въпрос.

— Сега политизираните ченгета определят дневния ред и разпределят ресурсите — продължи Валери. — Най-лошо е на федерално ниво. Прахосват се цели състояния, за да се преследват нарушители на неясно написани закони срещу престъпленията от омраза, порнографията, замърсяването на околната среда, негодни хранителни продукти и сексуален тормоз. Не ме разбирай погрешно. Много бих се радвала да видя света очистен от всеки религиозен фанатик, производител на порнографски материали, замърсител на околната среда, шарлатанин и кретен, който тормози жени. Но в същото време Съединените щати са с най-високия процент на убийства, изнасилвания и кражби от всяко друго общество.

Валери говореше все по-разпалено и караше все по-бързо.

Спенсър изтръпваше всеки път, когато отместеше очи от лицето й и погледнеше пътя, по който роувърът препускаше. Ако Валери загубеше контрол над управлението, щяха да се преобърнат, да излязат от шосето и повече да не се тревожат за екипите, пристигащи от Лас Вегас.

Роки бе изпаднал във възторг.

— Улиците са опасни. Никъде хората не се чувстват в безопасност дори в собствените си домове. Силите на реда са загубили ориентация за крайната цел. Допускат грешки и непрекъснато се забъркват в скандали, за да спасяват кожите на политиците.

— Къде се вмества онази безименна агенция?

— Задачата й е да измита мръсотията и да я скрива под черджето, така че политиците да не оставят отпечатъци по дръжката на метлата — огорчено каза тя.

Роувърът прекоси границата на Юта.

Още се намираха в покрайнините на Северен Лас Вегас и бяха летели едва няколко минути, когато помощник-пилотът влезе в пътническия салон. Носеше телефон с вградено кодиращо устройство. Той включи телефона и го даде на Рой.

Апаратът имаше слушалки и Рой ги сложи на главата си, за да бъдат свободни ръцете му. Кабината беше звукоизолирана и слушалките бяха с такова високо качество, че той не чуваше шума на мотора и тракането на перките, макар да усещаше вибрациите в седалката.

Обаждаше се Гари Дювал, агентът в Северна Калифорния, който имаше за задача да проучи въпроса с Етъл и Джордж Порт. В момента се намираше в Денвър, Колорадо.

Бяха предположили, че семейство Порт вече са живеели в Сан Франциско, когато дъщеря им бе починала и когато внукът им се бе преместил при тях. Предположението обаче се оказа неправилно.

Дювал най-сетне бе намерил един от бившите съседи на семейство Порт в Сан Франциско. Човекът си спомняше, че Етъл и Джордж са дошли от Денвър. По онова време дъщеря им била починала отдавна, а внукът им Спенсър бил шестнайсетгодишен.

— Отдавна? — недоверчиво попита Рой. — Но аз мислех, че момчето е загубило майка си на четиринайсетгодишна възраст и в същата автомобилна злополука, когато е получил белега.

— Не. И не е било автомобилна злополука.

Дювал бе изровил някаква тайна и се радваше от този факт. Тонът на гласа му напомняше на детинското: „Знам нещо, което ти не знаеш“ и показваше, че той ще съобщи скъпоценната си информация капка по капка, за да се наслади на всяко малко разкритие.

Рой въздъхна, облегна се назад и рече:

— Разказвай.

— Отидох в Денвър, за да проверя дали семейство Порт са продали там къща в същата година, когато са купили жилището в Сан Франциско и установих, че е така. Опитах се да намеря съсед, който ги помни. Нямаше проблем. Открих неколцина. Хората тук не се местят така често, както в Калифорния. Съседите помнеха семейство Порт и момчето заради сензационните неща, които им се бяха случили.

Рой отново въздъхна и отвори кафявия плик, където още държеше снимките, които бе намерил в кутията за обувки в бунгалото на Спенсър Грант в Малибу.

— Дженифър, майката, е починала, когато момчето е било осемгодишно — продължи Дювал. — И не е било в автомобилна злополука.

Рой извади от плика четирите снимки. Най-отгоре беше онази, на която жената беше двайсетинагодишна. Беше облечена в лятна рокля и стоеше до дърво, отрупано с бели цветове.

— Дженифър обичала конете — да ги язди и да ги отглежда. В нощта, когато умряла, тя отишла на съвещание на областната асоциация на коневъдите.

— В Денвър ли?

— Не. Там, където живеели родителите й. Малко ранчо в покрайнините на Вейл, Колорадо. Видели са я на съвещанието на коневъдите, но тя така и не се прибрала вкъщи.

Втората снимка беше на Дженифър и сина й, седнали на масата за пикник. Тя бе прегърнала момчето. Бейзболната му шапка беше накриво.

— Колата й била намерена изоставена. Тръгнали да я търсят. Но едва след седмица някой открил трупа й в канавка край пътя на сто и трийсет километра от Вейл.

Докато в петък сутринта седеше до кухненската маса в бунгалото в Малибу и разглеждаше снимките, Рой бе завладян от обсебващото чувство, че лицето на жената е познато. И сега всяка дума, произнесена от Дювал, го приближаваше до прозрението, което му убягваше преди три дни.

Гласът на Дювал придоби странна, изкусителна приглушеност.

— Била е намерена гола. Изтезавана и пребита. В онези дни това е било най-жестокото убийство, което някой бил виждал. Но дори сега, когато сме видели всичко, детайлите пак ще те накарат да сънуваш кошмари.

Третата снимка показваше Дженифър и момчето до басейн. Тя правеше „заешки ушички“ зад главата му. Хамбарът се извисяваше в далечината.

— По всичко личи, че е станала жертва на случайно минаващ оттам престъпник — каза Дювал, изсипвайки подробностите на малки капки, докато шишенцето му с тайни бавно се изпразваше. — Социопат. Човек с кола, но без постоянен адрес. Скитник по междущатските магистрали. Тогава, преди двайсет години, това е бил относително непознат синдром, но полицията вече била виждала такива случаи и го разпознала — бродещ насам-натам сериен убиец, който не е обвързан със семейство или с някаква общност.

Жената. Момчето. Хамбарът в далечината.

— Известно време престъплението не било разкрито. Всъщност цели шест години.

Вибрациите от мотора на хеликоптера преминаха в костите на Рой и разпространиха хладни тръпки в тялото му. Но не бяха неприятни.

— Момчето и бащата продължили да живеят в ранчото. Имало е баща — добави Дювал.

Жената. Момчето. Хамбарът в далечината.

Рой обърна четвъртата и последна снимка.

Мъжът в сенките. Онзи пронизващ поглед.

— Името на момчето не е било Спенсър Грант — сподели Дювал.

Черно-бялата студийна фотография на трийсетгодишния мъж беше потискаща, прекрасен пример на контраст, слънчева светлина и мрак. На стената пъплеха странни сенки, хвърлени от неизвестни предмети, намиращи се извън обектива, привлечени от обекта, сякаш мъжът властваше над нощта и всичките й сили.

— Момчето се е казвало Майкъл…

— Акблом. — Рой най-сетне позна мъжа, въпреки сенките, които скриваха най-малко половината лице. — Майкъл Акблом. Баща му е Стивън Акблом, художникът. Убиецът.

— Точно така.

Дювал беше разочарован, че не бе успял да задържи тайната още минута-две.

— Освежи паметта ми. Колко трупа са намерили?

— Четирийсет и един — отговори Дювал. — И подозират, че има още, скрити някъде.

— „Всички те бяха толкова красиви в болката си и приличаха на ангели“ — цитира Рой.

— Помниш тези думи? — изненада се Дювал.

— Това беше единственото, което Акблом каза в съда.

— Както и на ченгетата, на адвоката си и на всеки друг. Нямал чувството, че е направил нещо лошо. Но признал, че разбира защо обществото смята деянията му за грях. Затова се признал за виновен, направил самопризнания и приел присъдата.

— „Всички те бяха толкова красиви в болката си и приличаха на ангели“ — прошепна Рой.

Роувърът препускаше през Юта и слънчевите лъчи проникваха между клоните на вечнозелените дървета и проблясваха по предното стъкло. За Спенсър бързата игра на ярката светлина и сенките беше толкова лудешка и дезориентираща, колкото пулсирането на стробоскопична лампа в тъмен нощен клуб.

Когато затвори очи, той осъзна, че го притеснява по-скоро асоциацията, която всеки бял блясък предизвиква в паметта му, отколкото самата слънчева светлина. В спомените му всеки проблясък беше на твърда, студена стомана в мрака на катакомба.

Спенсър не преставаше да се изумява и безпокои от факта колко жизнено и образно е останало миналото и как усилията да го забрави са предизвикателство за паметта.

Той прокара пръсти по белега си и каза:

— Дай ми пример. Кажи ми един от скандалите, които е изгладила онази безименна агенция.

Валери се поколеба.

— Дейвид Кореш.3 Комплексът на сектата „Давидова клонка“. Уейко, Тексас.

Думите й го стреснаха. Спенсър отвори очи въпреки ярката слънчева светлина и недоверчиво погледна Валери.

— Кореш беше маниак!

— Не споря. Доколкото знам, той е страдал от четиринайсет вида мании и съм съгласна, че светът е по-добър без него.

— Аз също.

— Но щом са го издирвали по обвинение в незаконно притежаване на оръжие, Бюрото за борба с контрабандата на алкохол, тютюн и огнестрелно оръжие можеше да го хване в Уейко, където често е ходел, за да слуша рок група, която харесвал, и после да влязат в лагера, след като са го отстранили от пътя си, вместо да щурмуват с екип на специалните сили. Там имаше деца, за Бога.

— Деца, намиращи се в опасност — напомни й той.

— Да. Те изгоряха.

— При това бавно.

— Правителството така и не показа незаконно притежаваните оръжия. На процеса твърдяха, че са намерили автоматични оръжия, но имаше множество несъответствия. Тексаските рейнджъри намериха само по две пушки за всеки сектант, при това всички законно притежавани. В Тексас има повече оръжия. Седемнайсет милиона човека. Над шейсет милиона оръжия. По четири на жител. Хората от сектата са имали по-малко.

— Да, така съобщиха по новините. А историите за издевателства над деца се оказаха непотвърдени. Оповестиха това, макар и не широко. Истинска трагедия за онези мъртви деца и за Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия. Но какво точно е прикрила онази безименна агенция? Тази история беше грозна, публична бъркотия за правителството. Направиха лоша услуга на Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия, като ги представиха за добрите типове.

— Да, но те гениално скриха най-сензационния аспект на случая. Фактът, че Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия е лоялно към Том Съмъртън, вместо към тогавашния си директор. С този елемент те целяха да употребят Кореш като пробен камък за прилагането на законите за конфискация на имуществото към религиозните организации.

Наближаваха Модена. Спенсър продължаваше да докосва белега си и да размишлява върху думите на Валери.

Иглолистните дървета бяха твърде далеч, за да хвърлят сенки върху асфалта и танцът им със саби със слънчевата светлина бе свършил. Въпреки това Спенсър забеляза, че Валери е присвила очи, вторачила се е в пътя и от време на време потрепва, сякаш я заплашват остриетата в паметта й.

Роки не проявяваше интерес към сериозния тон на разговора им. Каквито и да бяха недостатъците, кучешкият живот имаше и много предимства.

— Набелязването на религиозни групи за мишени, за да им се отнеме имуществото, дори на маловажни фигури като Кореш, е неочаквано и шокиращо, ако е вярно — каза Спенсър. — Това е погазване на конституцията.

— В днешно време има множество култови и разколнически секти, които притежават милиони в имущество. Онзи корейски проповедник, Преподобния Мун… Обзалагам се, че църквата му има стотици милиони в Съединените щати. Ако се установи, че някоя религиозна организация е замесена в престъпна дейност, статутът й на освободена от данъци се отнема. После, ако Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия или ФБР имат законна заповед за конфискация на имуществото им, те ще бъдат първите на опашката, дори преди Данъчната служба, за да грабнат всичко.

— Постоянен поток от пари, за да си купуват още играчки и по-хубава екипировка и обзавеждане — замислено отбеляза Спенсър. — И за да поддържат тази безименна агенция. Дори да я направят по-голяма. Докато в същото време обикновените полицаи, които трябва да се справят с наистина тежката престъпност, изпитват толкова голяма потребност от финансиране, че не могат да платят премии и да си купят нова екипировка.

Минаха покрай Модена и Валери рече:

— Обясненията за законите за конфискация на имуществото са крайно неубедителни. Не се проследява достатъчно добре какво става с конфискуваното имущество и процентите от продажбата изчезват в джобовете на някои от замесените служители.

— Узаконен грабеж.

— Никой не е заловен, затова може и да е узаконен. Както и да е. След успеха на първата атака Съмъртън планираше да подстави наркотици, фалшиви документи за големи сделки с дрога и незаконни оръжия в комплекса на Кореш.

— Но първата атака претърпя неуспех.

— Кореш беше по-откачен, отколкото те предполагаха. Затова загинаха невинни агенти на Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелно оръжие. И невинни деца. Случаят се превърна в медиен цирк. Главорезите на Съмъртън не можаха да подставят наркотиците и оръжията пред погледите на всички. Операцията беше отменена. Но в Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелно оръжие останаха документи — тайни меморандуми, доклади и файлове. Всичко това трябваше бързо да бъде унищожено. Бяха убити и двама човека, които знаеха твърде много и можеше да проговорят.

— Твърдиш, че тази безименна агенция е разчистила бъркотията?

— Не твърдя. Те наистина го направиха.

— Но ти как се вместваш във всичко това? И откъде познаваш Съмъртън?

Валери прехапа устни и изглежда се замисли каква част от истината да му каже.

— Коя си ти, Валери Кийн? Хана Рейни? Бес Беър?

— А ти кой си, Спенсър Грант? — ядосано попита тя, но всъщност гневът й не беше искрен.

— Ако не греша, мисля, че снощи или предишната нощ, когато не бях на себе си, ти казах истинското си име.

Валери се поколеба, сетне кимна, но не откъсна поглед от пътя.

Гласът му се превърна в едва доловим шепот и макар да не беше в състояние да говори по-силно, той знаеше, че тя чува всяка негова дума.

— Майкъл Акблом. Името, което мразя през по-голямата част от живота си. Това дори не е законното ми име от четиринайсет години насам. Откакто баба и дядо ми помогнаха да го сменя по съдебен ред. И от деня, в който съдията разреши промяната, не съм произнасял това име. Казвам го едва сега, на теб.

Той млъкна.

Валери не каза нищо, сякаш въпреки мълчанието му, знаеше, че Спенсър не е свършил да говори.

Нещата, които той искаше да й каже, бяха по-лесни за произнасяне по време на освобождаващия делириум, когато бе споделил откровенията си. Сега той бе възпрепятстван от сдържаност, която се дължеше не толкова на стеснителност, колкото на болезненото усещане, че е прокълнат и Валери заслужава по-добър от него.

— Но дори да не бях в делириум — продължи той, — рано или късно щях да ти кажа. Защото не искам да имам тайни от теб.

Колко е трудно понякога да изречеш нещата, които неотложно искаш да споделиш. Ако имаше избор, Спенсър не би избрал нито това време, нито това място за откровенията си. В момента се движеха по усамотено шосе в Юта, бяха наблюдавани и преследвани и вероятно се носеха към смъртта или към неочаквано подарена свобода, но и в двата случая — към неизвестността. Но животът избираше съдбоносните си мигове, без да се консултира с онези, които ги изживяваха. А в края на краищата да говориш откровено, винаги беше по-поносимо от цената, която плащаш за мълчанието си.

Спенсър пое дълбоко въздух.

— Онова, което се опитвам да ти кажа, е… твърде самонадеяно. Дори по-лошо. Глупаво и смешно. За Бога, дори не мога да опиша чувствата си към теб, защото не се сещам за подходящите думи. А може би наистина не съществуват думи, които да опишат чувствата ми. Само знам, че изпитвам нещо чудесно, странно и различно от всичко, което съм предполагал, че ще чувствам.

Валери се бе съсредоточила върху пътя и това позволяваше на Спенсър да я поглежда от време на време, докато говори. Видът на лъскавите й черни коси, изящният й профил и силните, загорели от слънцето ръце го окуражи да продължи. Но ако го бе погледнала, той може би щеше да се уплаши и да не произнесе онова, което жадуваше да сподели.

— Още по-безумното е, че не мога да ти кажа защо изпитвам такива чувства към теб. Сякаш винаги съм таял тези чувства в душата си и съм те чакал да се появиш, за да ги разкрия.

Спенсър използваше все повече думи и говореше все по-бързо, затова се уплаши, че няма да се изрази добре. Е, поне Валери, изглежда, знаеше, че не би трябвало да отговаря, или по-лошо — да го насърчава. Спенсър се крепеше толкова застрашително на ръба на откровението, че и най-лекият тласък, макар и неволен, щеше да го повали в бездната на мълчанието и да го накара да спре да говори.

— Знам ли. Не ме бива да изразявам чувствата си. Проблемът е, че се превръщам в четиринайсетгодишно момче, когато се стигне до тези неща. Ставам същински пубертет. Глътвам си езика. И след като не мога да обясня какво чувствам или защо, как бих могъл да очаквам и ти да изпитваш нещо в замяна? Господи. „Самонадеяно“ не е най-подходящата дума. „Глупаво“ е по-уместна.

Спенсър отново реши да се оттегли в безопасната зона на мълчанието. Но не посмя да остане там дълго, защото скоро щеше да изгуби желание да я престъпи.

— Глупаво или не, сега имам надежда и ще се вкопча в нея, докато ми кажеш да се откажа. Ще ти разкажа всичко за Майкъл Акблом, момчето, което бях. Ще чуеш всичко, което искаш да знаеш и можеш да понесеш да чуеш. Но искам същото от теб. Отсега нататък не желая между нас да има тайни. Онова, което би могло да съществува между нас, трябва да е откровено, истинско и чисто.

Валери бе намалила скоростта, докато Спенсър говореше.

Мълчанието му не беше поредната пауза между болезнените опити да намери най-подходящите думи и тя явно съзнаваше тази разлика. Валери го погледна. Прекрасните й черни очи блестяха и излъчваха топлотата и добротата, на която той бе откликнал в „Червената врата“ преди по-малко от седмица, когато се запознаха.

Очите й се насълзиха и тя отново насочи вниманието си към пътя.

Откакто в петък през нощта се срещнаха в речното корито, Спенсър не бе виждал този изключително откровен поглед, защото досега в очите й се четеше съмнение и предпазливост. Валери не му вярваше повече, отколкото когато я бе проследил до дома й. Животът я бе научил да бъде цинична и подозрителна, а него — да се страхува от онова, което един ден може да намери свито и дебнещо в душата му.

Тя осъзна, че е намалила скоростта и настъпи педала на газта.

Спенсър чакаше.

Дърветата покрай шосето отново се сгъстиха. По предното стъкло проблясваха слънчеви лъчи и сенки.

— Името ми е Еленор — каза тя. — Хората ме наричаха Ели. Ели Съмъртън.

— Не си… негова дъщеря, нали?

— Не. Слава Богу, не. Снаха съм му. Моминското ми име е Голдинг. Бях омъжена за сина на Том, единственото му дете. Дани Съмъртън. Сега Дани е мъртъв. Умря преди четиринайсет месеца. — Гласът й звучеше на границата на гнева и скръбта и често, в зависимост от контекста, тонът се сменяше по средата на думата и я преобразяваше. — Понякога ми се струва, че Дани го няма само от седмица. Друг път имам чувството, че никога не е съществувал. Дани знаеше твърде много. И щеше да проговори. Убиха го, за да му затворят устата.

— Съмъртън… е убил собствения си син?

Гласът й стана студен. Беше ясно, че гневът е спечелил битката със скръбта.

— Том Съмъртън е още по-лош. Той заповяда на други да извършат убийството. Мама и татко също бяха убити… само защото се изпречиха на пътя, когато хората на агенцията дойдоха за Дани.

Лицето й беше бяло като тебешир. Докато беше полицай, Спенсър бе виждал няколко такива пребледнели лица, но всяко от тях беше на мъртвец в моргата.

— Аз бях там — добави тя. — Успях да избягам. И оттогава непрекъснато си повтарям, че съм голяма късметлийка.

— Но Майкъл не намерил покой, дори когато отишъл да живее при баба си и дядо си в Денвър — разказваше Гари Дювал. — Децата в училище знаели, че името му е Акблом. Необикновено име. А бащата бил прочут художник, преди да стане прочут убиец. Убил съпругата си и още четирийсет и една жени. Освен това снимката на детето била публикувана във всички вестници. Момчето герой. Хлапето било обект на безкрайно любопитство. Всички се вторачвали в него. И всеки път, когато изглеждало, че медиите ще го оставят на мира, интересът им към него се подновявал. Преследвали го навсякъде, макар че бил малко момче, за Бога.

— Журналисти — презрително каза Рой. — Знаеш какви са. Равнодушни копелета. Само репортажът има значение за тях. Не проявяват състрадание.

— Детето преживяло истински ад, когато било едва осемгодишно и намерили трупа на майка му в канавката. Това го съсипало. Бабата и дядото били пенсионери и можели да живеят където поискат, затова след около две години решили да се преместят заедно с Майкъл. Нов град, нов щат, ново начало. Така казали на съседите, но не споменали къде ще отидат. Заминали и оставили приятелите си заради момчето. Сигурно са решили, че това е единственият начин той да започне нормален живот.

— Нов град, нов щат, ново начало, дори ново име. Сменили са го по съдебен ред, нали? — предположи Рой.

— Да, тук, в Денвър, преди да се преместят. Като се имат предвид обстоятелствата, съдебните документи за промяната, разбира се, са запечатани.

— Естествено.

— Но аз ги видях. Майкъл Стивън Акблом е станал Спенсър Грант. Без бащино име. Странен избор. Изглежда, момчето само е избрало това име, но не знам откъде го е измислило.

— От старите филми, които е харесвал.

— Какво?

— Добра работа си свършил, Гари. Благодаря.

Рой прекъсна връзката, но не махна слушалките от главата си.

Вторачи се в снимката на Стивън Акблом. Мъжът в сенките.

Костите му вибрираха от бръмченето на моторите, от силни желания и от състрадание към грешника. Рой потрепери от приятното вълнение.

„Всички те бяха толкова красиви в болката си и приличаха на ангели.“

Тук-там в мрака под дърветата, където сенките не се предаваха на слънцето почти през целия ден, блестяха преспи бял сняг, досущ кости на оглозган труп.

Същинската пустиня беше зад гърба им. Зимата в този район бе прогонена от ранното затопляне, но несъмнено щеше да се завърне, преди да настъпи пролетта. Но сега небето беше синьо, макар че в този ден Спенсър предпочиташе да има хаплив, студен вятър и силни снежни виелици, които да заслепят всички очи горе.

— Дани беше гениален компютърен програмист — каза Ели. — Още от прогимназията е бил запален по компютрите. Аз също. От осми клас живея с тях. Запознахме се в колежа. Бях хакер и отлично познавах този свят и това привлече Дани към мен.

Спенсър си спомни как изглеждаше Ели, докато седеше на пясъка в пустинята. Беше се навела над компютъра и сръчно работеше с клавиатурата, а очите й блестяха от удоволствие. Кичур черна коса бе паднал като гарваново крило над лицето й.

Но каквото и да мислеше Ели, фактът, че е била хакер, не беше единственото нещо, привлякло Дани към нея. Тя беше привлекателна поради множество причини, но предимно защото по всяко време беше по-жизнена от другите хора.

Вниманието й бе приковано в пътя, но явно й беше трудно да разказва безпристрастно за миналото и се опитваше да не попадне под въздействието му.

— След като завърши, Дани получи много предложения за работа, но баща му беше непреклонен, че трябва да работи в Бюрото за борба с контрабандата на алкохол, цигари и оръжия. Тогава, няколко години преди да отиде в Министерството на правосъдието, Том Съмъртън беше директор на това Бюро.

— Но това са различни институции.

— О, за Том няма значение кой е на власт във Вашингтон, нито коя партия — ляво или дясно ориентирана. Той винаги е бил назначаван на важни постове в онова, което хората с насмешка наричат „публични услуги“. Преди десет години Том Съмъртън наследи над един милиард долара, които сега вероятно са два, и дава огромни суми и на републиканците, и на демократите. Достатъчно е умен, за да се представя за независим и по-скоро за държавник, отколкото за политик, както и за експерт без политическа обвързаност, чието единствено желание е да направи света по-добър.

— Това е трудно за изпълнение — отбеляза Спенсър.

— Но за него е лесно. Защото той не вярва в нищо. Единствено в себе си. И във властта. Властта е неговата храна, питие, любов и секс. Използването на властта е силна тръпка, а не осъществяване на идеали, на които служи. Във Вашингтон жаждата за власт непрекъснато създава работа на дявола да купува души, но Том е толкова амбициозен, че сигурно е взел рекордно висока цена за своята душа.

Реагирайки на едва сдържания гняв в гласа й, Спенсър попита:

— Винаги ли си го мразила?

— Да — без да се колебае, отговори тя. — Мълчаливо ненавиждах смърдящия кучи син. Не исках Дани да работи в Бюрото за борба с контрабандата на алкохол, цигари и оръжия, защото беше твърде невинен, наивен и лесно манипулиран от баща си.

— С какво се занимаваше Дани в Бюрото?

— Дани разработи „Мама“. Компютърна система и програмен продукт, който по-късно нарекоха така. Предполагаше се, че „Мама“ ще бъде най-голямата база данни в света, съдържаща информация за всички престъпления, система, която ще обработва милиарди байтове с рекордно висока скорост, с лекота ще свързва федералните, щатските и местните сили на реда, ще премахва двойните усилия и ще помага на добрите в борбата срещу лошите.

— Вълнуващо.

— Нали? Но „Мама“ се оказа чудовище. Всъщност Том никога не бе възнамерявал да я употребява за законна правителствена дейност. Той използва ресурсите на Бюрото за борба с контрабандата на алкохол, цигари и оръжия, за да създаде компютъра, но през цялото време намерението му беше да превърне „Мама“ в ядро на безименната агенция.

— И Дани е разбрал, че има нещо гнило?

— Може би дори е знаел, но не искаше да го признае. Той остана в Бюрото за борба с контрабандата на алкохол, цигари и оръжия.

— Колко време?

— Твърде дълго — тъжно каза тя. — Докато баща му напусна Бюрото и отиде в Министерството на правосъдието. Година, след като създадоха „Мама“ и агенцията. Но накрая разбра, че целта на „Мама“ е да улесни правителството да извършва престъпления, без да го хващат, и се измъчваше от гняв и самопрезрение.

— И когато е поискал да напусне, те не са му позволили.

— Тогава още не съзнавахме, че няма излизане оттам. Том е лайно, но все пак беше баща на Дани. И Дани беше единственото му дете. Майката на Дани е починала млада. От рак. Затова изглеждаше така, сякаш Дани бе всичко, което Том имаше. След смъртта на майка му, Спенсър и баща му също се бяха сближили. Или поне така изглеждаше. Докато не дойде онази юлска нощ.

— После стана ясно, че работата в агенцията е задължителна до края на живота — продължи Ели.

— Все едно личен адвокат на мафиотски дон.

— Единственият начин беше да говори пред медиите и да разкрие целия мръсен бизнес. Дани тайно записа на собствен файл програмния продукт на „Мама“ и историята на операциите по прикриване, в които е замесена агенцията.

— А ти съзнаваше ли опасността?

— Донякъде. И на двамата ни беше трудно да повярваме, че Том ще заповяда да убият Дани. Бяхме едва двайсет и осем годишни, за Бога. За нас смъртта беше абстрактна представа. На тази възраст кой мисли сериозно, че ще умре?

— И после дойдоха убийците.

— Не беше екип на специалните сили, а нещо по-изтънчено. Трима мъже в Деня на благодарността. По-миналата година. В дома на родителите ми в Кънектикът. Татко е… беше лекар. Животът на лекаря, особено в малък град, не принадлежи на него. Дори в Деня на благодарността. И така… Вечерята привършваше. Аз бях в кухнята… Отидох да взема сладкиша с тиква, когато на вратата се позвъни…

За пръв път Спенсър не изпитваше желание да погледне прекрасното й лице. Той затвори очи.

Ели пое дълбоко въздух и продължи:

— Кухнята беше в дъното на коридора. Бутнах люлеещата се врата, за да видя кой е посетителят и в същия миг майка ми отвори външната врата.

Спенсър я остави да разказва, без да я кара да бърза. Предположи, че Ели за пръв път описва убийствата пред някого. В продължение на четиринайсет месеца тя бягаше, не можеше да се довери никому и не искаше да изложи на риск живота на невинни хора, като ги въвлече в личната си трагедия.

— На прага стояха двама мъже. Обикновени на вид. Можеше да са пациенти на татко. Единият беше с карирано червено ловджийско яке. Той каза нещо на мама, после влезе, като я блъсна. В ръката си държеше пистолет. Не се чу изстрел. Имаше заглушител. Но аз видях… струйка кръв… и как черепът й се пръсна.

Спенсър ясно си представи ужаса във фоайето на къщата в Кънектикът.

— Татко и Дани бяха в трапезарията. Аз изпищях: „Бягайте! Махайте се!“ Разбрах, че това е дело на агенцията. Не излязох през задната врата. Може би го направих инстинктивно. Щяха да ме убият на задната веранда. Изтичах през мокрото помещение и оттам в гаража и се измъкнах навън. Имението е разположено на площ осем декара и има обширни морави, но аз прескочих оградата на съседите Дойл. Точно когато се прехвърлях, в кованото желязо рикошира куршум. Някой стреляше от задната част на нашата къща. Пак със заглушител. Чу се лек пукот. Хукнах като обезумяла през двора на семейство Дойл. Те бяха отишли на почивка. В къщата им нямаше никого и прозорците бяха тъмни. Излязох през портата и побягнах през имението на „Свети Георги“. Презвитерианската църква има около двайсет и пет декара, заобиколени от гора, предимно борове и явори. От време на време спирах и поглеждах назад. Мислех, че някой от тях ме преследва. Но бях сама. Предполагам, че съм била твърде бърза или може би не са искали да ме преследват в населено място, размахвайки оръжия. И в същия миг заваля сняг. Големи, едри снежинки…

Спенсър си представи Ели в онази далечна нощ. Сама в мрака, без палто, трепереща, задъхана и ужасена. Внезапно се извиват спирали от бели снежинки и появата на снега точно в този момент е не само промяна на времето, а има значението на предзнаменование.

— В това имаше нещо… свръхестествено… — каза тя, потвърждавайки предположенията на Спенсър за чувствата, които бе изпитвала. — Не знам… Не мога да го обясня… Снегът приличаше на спускаща се завеса в края на действието, в края на нещо. Знаех, че всички са мъртви. Не само мама. А също и татко, и Дани.

Гласът й трепереше от скръб. Говорейки за пръв път за убийствата, Ели бе разкървавила коричката, която се бе образувала около раната й.

Спенсър с нежелание отвори очи и я погледна.

Лицето й беше пепелявобледо. В очите й блестяха сълзи, но страните й още не бяха влажни.

— Искаш ли да шофирам? — попита той.

— Не. По-добре е аз да карам. Това ме съсредоточава в настоящето, вместо в миналото.

Пътен знак показа, че се намират на тринайсет километра от Нюкасъл.

Спенсър се вторачи през страничното стъкло. Пейзажът изглеждаше оголен, въпреки множеството дървета, и мрачен, въпреки слънчевата светлина.

— Излязох на улицата и покрай мен профуча кола. Мина под уличната лампа и аз бях достатъчно близо, за да видя мъжа на предната седалка. Червено ловджийско яке. Освен него и шофьора, имаше и още един. На задната седалка. Колата се отдалечи и аз хукнах по улицата. Мислех да викам за помощ и да отида в полицията, но се отказах, преди да стигна дотам. Знаех кой е извършил убийствата… Агенцията. Том. Но нямах доказателства.

— А файловете на Дани?

— Бяха във Вашингтон. Няколко дискети, скрити в апартамента ни. И още един комплект, заключен в банков сейф. Знаех, че Том сигурно вече е взел дискетите, инак нямаше да е толкова… нагъл. Ако отидех при ченгетата или се покажех някъде другаде, Том щеше да ме хване и убие. Рано или късно. Щеше да направи така, че да прилича на нещастен случай или на самоубийство. Затова се върнах в къщата. Нямах сили да вляза. Дори сега, след като е минало толкова много време, не мога да си представя лицето на мама без раната, кръвта и пръснатия череп. Онези негодници дори не ми оставиха естествен спомен за лицето й… Цялото беше окървавено.

Ели не можа да продължи.

Роки явно долови мъката й, защото тихо изскимтя. Спря да клати глава и да се хили. Беше се свил в тясното пространство и бе навел глава. Ушите му бяха клепнали. Любовта му към скоростта бе изместена от чувствителността към болката на жената.

До Нюкасъл оставаха три километра.

— Дани и татко лежаха мъртви в трапезарията. Бяха неколкократно простреляни в главата. Убийците не го бяха направили само за да се уверят, че са умрели, а… от чиста жестокост. Трябваше да… докосна труповете и да взема парите от портфейлите им. Всеки долар щеше да ми е необходим. Взех и скъпоценностите на мама. Отворих сейфа на татко и прибрах колекцията му от монети. Господи, чувствах се като крадец. Дори по-лошо… Като мародер. Не взех дрехи, отчасти защото се уплаших, че убийците ще се върнат, но и защото… в къщата беше толкова тихо. Само аз и телата. И снегът, който падаше навън. Беше толкова тихо, сякаш не само мама, татко и Дани, но и целият свят беше мъртъв, бе настъпил краят на всичко и аз бях единствената оцеляла.

Нюкасъл беше досущ като Модена. Малък. Усамотен. Не предлагаше убежище, за да се скриеш от хора, които можеха да оглеждат целия свят, сякаш са богове.

— Качих се на хондата ни, но знаех, че след няколко часа трябва да се отърва от нея. Когато Том разбереше, че не съм отишла при ченгетата, агенцията щеше да започне да ме търси, а те имаха описание на хондата и знаеха регистрационния номер — продължи Ели.

Спенсър отново я погледна. Очите й вече не бяха насълзени. Тя бе потиснала мъката си с помощта на ожесточението от гнева.

— Според полицаите какво се бе случило в къщата ви? Къде мислеха, че си ти? Нямам предвид хората на Съмъртън, а истинските ченгета.

— Том вероятно е възнамерявал всичко да изглежда така, сякаш ни е убила добре организирана група терористи, за да накажат него. О, той умее да предизвиква състрадание. И да го използва, за да извлече повече власт за себе си в Министерството на правосъдието.

— Но след като ти си изчезнала, те не са могли да подставят доказателства, защото е можело да се появиш и да ги опровергаеш.

— Да. По-късно медиите решиха, че Дани и родителите ми са станали жертва на осъдителен акт на безмилостно насилие и така нататък. Било ужасно и извратено. Но всяко чудо продължава три дни. Аз съм била отвлечена, изнасилена и убита и трупът ми бил там, където никога нямало да го намерят.

— Това се е случило преди четиринайсет месеца, нали? И агенцията още иска да те убие?

— Разполагам с важни кодове, които те не знаят, че притежавам. Неща, които Дани и аз запаметихме. Много информация. Нямам материални доказателства, но знам всичко за тях. И това ме прави достатъчно опасна. Докато е жив, Том никога няма да прекрати издирването.

Досущ голяма черна оса, хеликоптерът бръмчеше монотонно над безводната пустош на Невада.

Рой още не беше махнал слушалките, които изолираха шума на моторите и перките и му даваха възможност да се съсредоточи върху снимката на Стивън Акблом. Най-силният звук в пътническия салон, определен единствено за него, беше бавното, тежко биене на сърцето му.

Когато злодеянията на Акблом бяха разкрити, Рой беше едва шестнайсетгодишен и още не беше наясно със смисъла на живота и с мястото си в света. Привличаха го красивите неща — картините на Чайлд Хасам4 и на мнозина други, класическата музика, старинните френски мебели, китайския порцелан и лиричната поезия. Беше щастлив, когато седеше сам в стаята си и слушаше Бетховен или Бах, разглеждайки цветните снимки в албум с илюстрации на яйцата на Фаберже, сребърните изделия на Пол Стор и порцелановите фигури на династията Цинг, и се разхождаше сам из залите на музея за изкуствата. Но не беше щастлив, когато се намираше сред хора, макар че отчаяно искаше да има приятели и да бъде харесван. Дълбоко в голямото си, но строго пазено сърце, Рой беше убеден, че е роден, за да даде важен принос на света. Знаеше, че когато разбере какъв ще бъде приносът му, всички ще му се възхитят и ще го обикнат. Но макар и едва шестнайсетгодишен и объркан от нетърпението, присъщо за младостта, той беше силно обезпокоен от потребността да чака целта и ориста да му се разкрият.

Рой се заинтересува от статиите във вестниците за трагедията на Акблом, защото в загадъчния двойнствен живот на художника намери решение на собственото си объркване. Той си купи два албума с цветни репродукции на изкуството на Акблом и реакцията му към произведенията беше зашеметяваща. Макар че картините на Акблом бяха хубави, дори облагородяващи, ентусиазмът на Рой не бе предизвикан само от тях. Той бе поразен от вътрешната борба на художника, пресъздадена в творбите му, и я отъждестви със своята.

Стивън Акблом изобразяваше два сюжета и рисуваше два вида картини.

Макар и само на трийсет и няколко години, Акблом беше достатъчно обсебен, за да сътвори огромно количество произведения. Половината бяха изключително красиви натюрморти. Плодове, зеленчуци, камъни, цветя, конци, игли, копчета, инструменти, чинии, стари бутилки, капачки — семпли и възвишени предмети, изобразени толкова детайлно и реалистично, че сякаш бяха триизмерни. Всъщност всяка вещ придобиваше свръхреалистичност, изглеждаше по-реална от автентичната и придобиваше странна красота. Акблом никога не прибягваше до натрапващата се красота на сантименталността или на стихийния романтизъм. Въображението му винаги беше убедително, вълнуващо и понякога поразително.

Сюжетите в останалите картини бяха хора — индивидуални или групови портрети с трима до седмина човека. По-често Акблом изобразяваше лица, отколкото цели фигури, но телата неизменно бяха голи. Понякога мъжете, жените и децата бяха неземно красиви на повърхността, макар че хубостта им винаги беше помрачена от едва доловимо, но ужасяващо душевно напрежение, сякаш всеки момент от крехката им плът щеше да изскочи някакъв чудовищен дух. Напрежението изкривяваше тук-там чертите, но не драстично, а само достатъчно, за да им отнеме съвършената красота. Друг път художникът изобразяваше грозни, дори гротескни хора, в които също имаше страховито напрежение, макар че ефектът подсилваше някои черти, за да се съобрази с идеала за красота. Уродливите им изражения бяха още по-смразяващи, защото в някои аспекти се долавяше едва забележим нюанс на милостивост. В резултат на конфликта между вътрешните и външните реалности хората и в двата вида портрети бяха изключително изразителни, макар че израженията им бяха по-загадъчни и обсебващи от лицата на живите модели.

Когато видяха портретите, медиите бързо стигнаха до най-очевидното тълкуване. Те твърдяха, че художникът — самият той красив мъж — рисува собствените си душевни демони, които викат за помощ и предупреждават за истинската му същност.

Макар да беше едва шестнайсетгодишен, Рой Майро разбираше, че картините на Акблом не разказват за самия художник, а за света, така както го схваща той. Акблом не трябваше да вика за помощ, нито да предупреждава някого, защото не се възприемаше като демонична фигура. Изкуството му говореше, че никое човешко същество не може да постигне съвършената красота дори на най-обикновения предмет в неодушевения свят.

Великите творби на Акблом помогнаха на малкия Рой да разбере защо предпочита да бъде сам с художествените произведения на човешките същества и нещастен в компанията на хора. Никое произведение на изкуството не беше безупречно, защото го бе създало несъвършено човешко същество. Въпреки това изкуството беше въплъщение на най-хубавото в човечеството. Следователно произведенията на изкуството бяха по-близо до съвършенството от онези, които ги създаваха.

Нямаше нищо лошо в предпочитанието към неодушевеното пред одушевеното.

Това бе първият урок, който Рой научи от Стивън Акблом.

Но Рой искаше да научи още за него и установи, че художникът е изключително затворен и рядко разговаря с репортери — нещо, което не го изненада. Рой успя да намери две интервюта. В едното Акблом емоционално и състрадателно разказваше за опасното състояние на човешкото положение. Един от цитатите изпъкваше в текста:

Акблом се бе признал за виновен в убийството на съпругата си и на четирийсет други жени, предпочитайки да избегне продължителен процес, който явно няма да спечели. Художникът бе възмутил и ядосал съдията, говорейки за четирийсет и двете си жертви:

Рой започна да разбира какво е правил Акблом в помещенията под хамбара. Изтезавайки жертвите си, художникът се опитваше да се съсредоточи, за да постигне мига на съвършенство, когато те мимолетно ще блеснат — макар и още живи — с красота, равна на онази на неодушевените предмети.

Чистотата и красотата бяха едно и също нещо. Чисти линии, чисти форми, чиста светлина, чист цвят, чист звук, чисти чувства, чисти мисли, чиста вяра и чисти идеали. Но човешките същества можеха да постигнат чистота във всяка мисъл или действие много рядко и само в екстремни обстоятелства и поради тази причина човешкото положение беше жалко.

Това беше вторият урок, който Рой научи от Стивън Акблом.

С течение на годините съжалението, което изпитваше към човечеството се засили и стана по-зряло. Един ден, наскоро след двайсетия си рожден ден, досущ пъпка на изведнъж разцъфнала роза, съжалението му се превърна в състрадание. Той смяташе, че второто чувство е по-чисто от първото. Съжалението често включваше едва доловим елемент на отвращение към обекта или чувство на превъзходство. Но състраданието беше неопетнена и кристално чиста съпричастност към останалите хора и съвършено разбиране на страданията им.

Ръководен от състрадание, действайки винаги, когато му се отдадеше възможност да направи света по-добър и убеден в чистотата на мотивите си, Рой стана по-духовно извисен от Стивън Акблом и намери призванието си в живота.

И сега, след повече от дванайсет години, докато седеше в хеликоптера, който го носеше към Юта, Рой се усмихна на снимката на художника сред рояците от сенки.

Беше странно, че всичко в живота бе свързано с друго и забравен миг или лице от миналото можеше изведнъж отново да стане важно.

Художникът не беше такава централна фигура в живота му, че Рой да го нарече свой духовен наставник или дори вдъхновение. Рой не мислеше, че Акблом е луд — както го бяха представили медиите, а само заблуден. Най-доброто решение за човешкото положение беше не да се дари чиста красота на всяка несъвършена душа чрез възвисяващия ефект на силната болка. Това беше патетично преходна победа. По-доброто решение беше да се идентифицират най-нуждаещите се от избавление и после, с достойнство, състрадание и безмилостна бързина, да бъдат освободени от несъвършеното им човешко положение.

Но въпреки това, в критичен момент, художникът несъзнателно бе научил едно объркано момче на някои жизненоважни истини. И макар че Стивън Акблом беше заблудена и трагична фигура, Рой му беше длъжник.

По ирония на съдбата и като интригуващ пример за космическо правосъдие, Рой щеше да бъде онзи, който щеше да отърве света от объркания и неблагодарен син, който бе предал Акблом. Стремежът на художника към човешко съвършенство беше заблуден, но според Рой — добронамерен. Опасният им свят щеше да се приближи още един сантиметър до идеалното състояние, ако Майкъл (сега Спенсър) бъдеше премахнат от лицето му. И чистата справедливост изискваше Спенсър да бъде ликвидиран, едва след като бъде подложен на продължителна и силна болка, при това по начин, който подходящо да изрази почит към проницателния му баща.

Рой махна слушалките и чу, че пилотът съобщава нещо по радиоуредбата.

— Според контролния център в Лас Вегас, съдейки по скоростта на мишената в момента, след около шестнайсет минути ще се срещнем.

Небе като синьо стъкло.

Двайсет и седем километра до Сийдър Сити.

Започнаха да срещат повече коли. Ели натискаше клаксона, за да накара бавнодвижещите се превозни средства да се дръпнат от пътя й. Когато шофьорите проявяваха упоритост, тя предприемаше смразяващи кръвта рискове, за да ги изпревари.

Ели караше по-бавно, но необходимостта от безразсъдност създаваше илюзията, че се движат по-бързо отвсякога. Спенсър се държеше за ръба на седалката. Роки отново клатеше глава.

— Можеш да отидеш в издателството на някой вестник или списание, макар да нямаш доказателства — предложи Спенсър. — Ще ги насочиш в правилната посока, ще принудиш Съмъртън да заеме отбранителна позиция и…

— Два пъти се опитах да го сторя. Първо с репортер на „Ню Йорк Таймс“. Свързах се с нея по служебния й компютър и й определих среща в индийски ресторант. Дадох й ясно да разбере, че ако каже нещо на някого, и моят, и нейният живот няма да струват пукнат грош. Отидох на мястото на срещата четири часа по-рано и наблюдавах околността с бинокъл от покрива на сградата на отсрещната страна на улицата, за да се уверя, че тя ще дойде сама и няма да ми устроят засада. Бях решила да я накарам да чака и да отида половин час по-късно, за да имам време по-дълго да наблюдавам улицата. Но петнайсет минути, след като репортерката пристигна… ресторантът беше взривен. Експлозия на газ следствие на неизправност в системата на снабдяването. Така казаха полицаите.

— А репортерката?

— Загина. Заедно с още четиринайсет души в ресторанта.

— Мили Боже.

— После, след седмица, трябваше да се срещна с един човек от „Вашингтон Поуст“. В парк. Уредих срещата по клетъчен телефон пак от покрив с изглед към парка, но не видях нищо съмнително. Уговорихме се да се видим шест часа по-късно. Когато до срещата остана час и половина, до парка се приближи микробус на водоснабдяване. Работниците отвориха капака на водопровода и сложиха наоколо конуси и сигнални светлини.

— Но всъщност не бяха работници от водоснабдяването, нали?

— Имах захранван с батерии широкообхватен скенер и засякох честотата, която използваха, за да съгласуват действията си с членовете на друг екип, преоблечени като продавачи на сандвичи с фургон, намиращи се от другата страна на парка.

— Страхотна си — възхити й се Спенсър.

— В парка имаше още агенти. Единият се правеше на просяк, а други двама се преструваха, че са служители по поддръжката на парка. Настъпи часът на срещата и репортерът се появи. Вървеше към паметника, където му бях казала да ме чака. Но кучият син имаше предавател! Чух го да им шепне, че не ме вижда и попита какво да прави. Те го успокоиха, казаха му да запази хладнокръвие и да чака. Мръсникът сигурно беше човек на Том Съмъртън и веднага щом бе разговарял с мен, му се беше обадил.

На петнайсет километра от Сийдър Сити те подкараха след пикап додж, който се движеше с петнайсет километра в час над позволената скорост. На задното стъкло се виждаха две пушки.

Шофьорът остави Ели да натиска клаксона известно време. Прояви упорство и не искаше да я пусне да го изпревари.

— Какво му има на онзи кретен? — ядоса се тя и отново натисна клаксона, но той се правеше на глух. — Откъде знае, че не возя умиращ човек, който незабавно се нуждае от лекар?

— По дяволите, кой знае? Може да ни мисли за откачени, които искат да предизвикат престрелка.

Шофьорът на пикапа не се трогваше нито от състрадание, нито от страх. Най-сетне реагира на клаксона, като протегна ръка през прозореца и показа среден пръст.

В момента беше невъзможно да го изпреварят отляво. Видимостта беше ограничена и доколкото виждаха, в отсрещното платно се движеше плътен поток от коли.

Спенсър погледна часовника си. От двата часа безопасност, които Ели бе пресметнала, оставаха само петнайсет минути.

Човекът в пикапа обаче не бързаше.

— Задник — каза тя, рязко завъртя волана надясно и се опита да го изпревари, минавайки по една от отбивките от пътя.

Когато двете коли се изравниха, шофьорът на доджа настъпи газта. Ели увеличи скоростта, но той пак я догони.

Той непрекъснато ги поглеждаше гневно. Беше на четирийсет и няколко години. Носеше бейзболна шапка. Лицето му беше интелигентно като на булдог.

Явно имаше намерение да не й позволява да го изпревари и когато отбивката се стеснеше, отново да я принуди да кара зад него.

Разбира се, тъпакът не знаеше с каква жена има работа, но Ели бързо му показа. Тя рязко завъртя волана наляво и блъсна пикапа достатъчно силно, за да стресне шофьора, който отмести крак от педала на газта. Доджът намали скоростта. Роувърът се стрелна напред. Дръвникът отново даде газ, но вече беше късно. Роувърът се мушна пред пикапа.

Докато колата се наклоняваше ту наляво, ту надясно, Роки изджавка от изненада и падна на една страна. Изправи се и изпръхтя, изразявайки или смущение, или удоволствие.

Спенсър отново погледна часовника си и попита:

— Мислиш ли, че ще се свържат с местните ченгета, преди да започнат да ни преследват?

— Не. Ще гледат да ги държат настрана.

— Тогава за какво да се оглеждаме?

— Ако долетят от Лас Вегас или от друго място, мисля, че ще бъдат в хеликоптер, защото е по-маневрен. Чрез сателитното наблюдение ще видят точно къде е роувърът, ще се спуснат над нас и ще ни взривят, ако имат възможност.

Спенсър се наведе напред и погледна заплашителното синьо небе.

Зад тях изсвири клаксон.

— По дяволите — рече Ели, поглеждайки в страничното огледало.

Той се обърна и видя, че доджът ги е настигнал и разгневеният шофьор натиска клаксона, както преди това бе правила Ели.

— В момента не ни трябват подобни изпълнения — притесни се тя.

— Хайде да си запазим за после правото на престрелка. Ако оцелеем след ударите на агенцията, ще се върнем и ще го предизвикаме.

— Мислиш ли, че ще се съгласи?

— Вижда ми се сговорчив.

Ели подкара още по-бързо, но успя да погледне Спенсър и да се усмихне.

— Започваш да усвояваш манталитета.

— Заразно е.

Тук-там, разпръснати от двете страни на шосето, се виждаха къщи. Още не бяха в Сийдър Сити, но определено се връщаха в цивилизацията.

Тъпакът в доджа натискаше клаксона с такъв ентусиазъм, че сигурно всеки звук изпращаше тръпка в слабините му.

На монитора на преносимия компютър на Рой се виждаше многократно увеличена и изчистена картина от „Земен страж“, показваща шосето на запад от Сийдър Сити. Рейнджроувърът се движеше с шеметна скорост. Рой се вторачи като хипнотизиран в изпълненията, които приличаха на каскади от криминален филм, макар и гледани под един и същ ъгъл.

Никой не караше толкова бързо, минавайки от една лента в друга и понякога в насрещното движение, освен ако не беше пиян или преследван. Шофьорът на роувъра не беше пиян. В маневрите му нямаше безразсъдност. Шофирането беше рисковано и смело, но и вещо. И по всичко личеше, че никой не го преследва.

Най-после Рой се увери, че зад волана на роувъра седи жената. След като се е стреснала от сателитното проследяване до нейния компютър, тя нямаше да се успокои от факта, че не я гонят с кола. Жената знаеше, че те или щяха да я пресрещнат някъде напред по пътя, или щяха да я премахнат от въздуха. И преди да се случеше едното от двете, тя бързаше да влезе в някой град, където да се слее с оживеното улично движение и да използва архитектурата, за да се скрие от погледа им.

Сийдър Сити, разбира се, не беше достатъчно голям, за да й даде възможностите, от които се нуждаеше. Тя явно подценяваше способностите на сателитното наблюдение.

Четиримата агенти в предната част на пътническия салон на хеликоптера проверяваха оръжията си и слагаха резервни пълнители в джобовете си.

Цивилните дрехи бяха униформата за тази мисия. Намерението им беше да влязат, да убият жената, да заловят Грант и да изчезнат, преди да са се появили местните ченгета. Намесеха ли се и те, щеше да се наложи да ги излъжат, а измамата включваше риск от допускане на грешки или разобличаване, особено когато нямаха представа колко знае Грант и какво може да каже, ако полицаите настоят да разговарят с него. Освен това обясненията щяха отнемат твърде много време. Двата хеликоптера имаха фалшиви регистрационни номера, за да заблудят очевидците. Щом хората от агенцията не носеха униформи, по-късно свидетелите нямаше да имат какво да кажат на полицията.

Всеки член на щурмовия отряд, включително Рой, бе защитен с бронежилетка под дрехите и имаше карта на Агенцията за борба с наркотиците, която можеше бързо да покаже, за да омилостиви местните власти при необходимост. Ако обаче им провървеше, щяха да излетят три минути, след като се приземяха заедно със задържания Спенсър Грант, трупа на жената и без никой от агентите да пострада.

Свършено беше с жената. Тя още дишаше и имаше пулс, но всъщност беше мъртва.

Картината на монитора на преносимия компютър на коленете на Рой показа, че мишената драстично намалява скоростта. После роувърът изпревари друго превозно средство, вероятно пикап, минавайки по отбивката от шосето. Пикапът също увеличи скоростта и изведнъж, изглежда, започна надпревара.

Рой се намръщи, присви очи и се вторачи в екрана.

Пилотът съобщи, че до срещата с мишената остават пет минути.

Сийдър Сити.

Уличното движение беше твърде оживено, за да улесни бягството им и твърде рехаво, за да им позволи да се слеят с другите превозни средства и да объркат „Земен страж“. Освен това бяха възпрепятствани от улици без широки отклонения като магистралите. И от светофарите. А онзи тъп шофьор на пикап натискаше ли, натискаше клаксона.

Ели зави надясно на кръстовището, като трескаво се оглеждаше. От двете страни на улицата имаше ресторанти за бързо хранене. Бензиностанции. Магазини за хранителни продукти. Тя нямаше представа какво търси. Само знаеше, че ще го разпознае, когато го види — място или ситуация, от което да се възползват.

Ели се бе надявала, че ще има време да проучи територията и да намери начин да скрие роувъра в горичка от вечнозелени дървета с гъст балдахин от клони и листа, голям, закрит паркинг, някъде, където да се изплъзнат от очите в небето и да оставят роувъра, без да ги забележат. После или щяха да купят, или да откраднат друго превозно средство и отново да се слеят с останалите коли на магистралата.

Тя предполагаше, че ще гори в ада, ако убие нещастника в пикапа отзад, но удоволствието може би си заслужаваше цената. Той натискаше клаксона, сякаш беше объркан и ядосан орангутан, решил да удря проклетото нещо, докато престане да свири.

Освен това шофьорът на доджа се опитваше да ги изпревари на всяка пролука, която се отвореше в насрещното движение, но Ели рязко завърташе волана, за да блокира пътя му. Вратата му беше издраскана и смачкана от удара на роувъра и мъжът вероятно бе решил, че няма какво да губи, като притисне роувъра до тротоара и накара Ели да спре.

Тя не му позволяваше да го направи. Но времето бързо изтичаше. Справянето с орангутана щеше да отнеме ценни минути.

— Кажи ми, че не е онова, което мисля — извика Спенсър.

— Сега пък какво има? — попита Ели, сетне видя, че той сочи с пръст през предното стъкло към небето. На югозапад. Два големи хеликоптера. Един зад друг и малко вляво. И двата черни. Лъскавите корпуси и прозорците блестяха, сякаш бяха покрити с лед, и утринното слънце искреше по въртящите се перки. Приличаха на огромни насекоми от апокалиптичен научнофантастичен филм от петдесетте години, предупреждаващ за опасността от ядрена радиация. Бяха на по-малко от три километра.

Ели видя търговски център с формата на буквата „U“. Пързаляйки се по тънкия лед на инстинкта, тя даде газ, съзря пролука в движението и подкара по късия служебен път към големия паркинг.

Кучето се бе задъхало от вълнение и звуците, които издаваше, приличаха на смях.

Спенсър пак трябваше да вика, защото пикапът ги следваше по петите и шофьорът продължаваше да надува клаксона.

— Какво ще правим?

— Трябва да намерим друга кола.

— Тук, на откритото?

— Нямаме друг избор.

— Ще ни видят.

— Ще измисля нещо, за да отвлечем вниманието им.

— Какво?

— Мисля.

— Точно от това се страхувах.

Ели натисна леко спирачки, зави надясно и вместо да се приближи към търговския център от източната страна, подкара по асфалтирания паркинг.

Пикапът ги последва.

Двата хеликоптера бяха на не повече от километър и половина. Бяха променили курса си, за да летят след рейнджроувъра и се снишаваха.

В средата на търговския център имаше супермаркет. Интериорът отвъд остъклените врати беше ярко осветен от неонови лампи. От двете му страни имаше малки магазини за дрехи, книги, плочи и здравословни храни.

Беше рано и повечето магазини току-що бяха отворили. Само супермаркетът работеше отдавна и отпред бяха паркирани двайсет-трийсет коли.

— Дай ми пистолета — каза Ели. — Сложи го на коленете ми.

Спенсър й даде пистолета „ЗИГ“, после взе узито.

В южна посока не се виждаше нищо, с което биха могли да отвлекат вниманието на преследвачите си. Ели направи обратен завой и се отправи на север, към средата на супермаркета.

Тази маневра изненада тъпака, който рязко удари спирачки и едва не се преобърна в стремежа си да кара след нея. Когато най-сетне овладя волана, той престана да натиска клаксона.

Кучето още дишаше учестено и сякаш се хилеше.

Ели продължи да кара успоредно на улицата, по която бяха дошли, когато съзря търговския център встрани от магазинчетата.

— Искаш ли да вземеш нещо със себе си? — попита тя.

— Само чантата си.

— Няма да ти трябва. Вече взех парите оттам.

— Какво?

— Петдесетте хиляди, скрити в двойното дъно.

— Намерила си парите ми?

— Да.

— И си ги взела?

— Парите са в брезентовата чанта зад седалката ми. При преносимия ми компютър и другите неща.

— Намерила си парите ми? — недоверчиво повтори Спенсър.

— После ще говорим за това.

— Бъди сигурна.

Дръвникът с доджа отново ги преследваше и натискаше клаксона, но вече не можеше да се добере близо до тях.

Хеликоптерите бяха на по-малко от осемстотин метра на югозапад и само на трийсет метра над земята.

— Виждаш ли чантата, за която говоря? — попита Ели.

Спенсър се обърна.

— Да. До Роки е.

След сблъсъка с пикапа Ели не беше сигурна дали вратата от нейната страна ще се отвори и не искаше да се бори едновременно с нея и с чантата.

— Вземи я, когато спрем.

— А ще спрем ли някога?

— Разбира се.

Ели рязко зави надясно и подкара по една от пътеките в паркинга, която водеше на изток, към супермаркета. Щом наближи сградата, тя сложи ръка на клаксона и я задържа там, вдигайки много по-голям шум от орангутана зад нея.

— О, не! — възкликна Спенсър, който започна да разбира какво е намислила.

— Отвличане на вниманието! — извика тя.

— Това е лудост!

— Нямаме избор!

— И все пак е лудост.

На стъклата на супермаркета бяха залепени знаменца с реклами на кока-кола, картофи, тоалетна хартия и каменна сол, между които се виждаха касите. Неколцина от служителите и клиентите погледнаха навън, стреснати от пронизителния звук на клаксона. Роувърът се насочи към тях и ярко освети малките им овални лица, досущ нарисувани маски на палячовци. Една от жените хукна да бяга, а останалите се разпръснаха във всички посоки.

Ели се надяваше, че всички ще успеят да избягат навреме, защото не искаше да наранява невинни хора. Но от друга страна, не искаше и да бъде застреляна от мъжете, които щяха да се изсипят от двата хеликоптера.

Роувърът не се движеше много бързо. Трябваше да има достатъчно скорост, за да прескочи бордюра, да мине по тротоара и да нахлуе в супермаркета, разбивайки стъклените врати и стени и събаряйки отрупаните с хранителни продукти стелажи. Ако скоростта беше по-висока, сблъсъкът с касите можеше да бъде фатален.

— Ще успеем! — извика Ели, после си спомни, че не трябва да лъже кучето и добави: — Вероятно!

Тя изведнъж чу тракането на перките на хеликоптерите. Или може би по-скоро усети промяната във въздушното налягане. Хеликоптерите сигурно бяха точно над паркинга.

Предните колела се блъснаха в бордюра. Рейнджроувърът подскочи. Роки изджавка и в същия миг Ели спря да натиска клаксона и отмести крак от педала на газта. Колата с трясък се стовари върху бетона и тя удари спирачки. Гумите се плъзнаха по тротоара със скорост петдесет-шейсет километра в час. Ели видя отражението на роувъра и в следващия миг се разнесе силен трясък и звън на водопади от стъкла. Колата профуча покрай големите дървени палети, върху които имаше купчина двайсет и пет килограмови чували с нещо като картофи, и се насочи към изхода зад една от касите. Пластмасовите плоскости се разцепиха, улеят от неръждаема стомана се нагъна като станиол и гумената конвейрна лента се скъса, измъкна се от ролките и се развя като гигантска черна тения, а касиерката едва не падна на пода. Ударът не беше толкова силен, колкото се бе опасявала Ели и сякаш за да отпразнуват успешното им приземяване, във въздуха за миг разцъфнаха прозрачни найлонови торбички, все едно извадени от джобовете на невидим фокусник.

— Е? — попита Ели и разкопча предпазния си колан.

— Следващия път ще карам аз.

Тя се опита да отвори вратата от нейната страна. След кратка съпротива, скърцане и стържене вратата се отвори. Ели грабна деветмилиметровия „ЗИГ“ и изскочи от роувъра.

Спенсър вече беше слязъл от другата страна.

Хеликоптерите бръмчаха над главите им.

Двата хеликоптера се появиха на компютърния екран, защото бяха влезли в обхвата на „Земен страж“. Рой седеше във втория, гледаше хеликоптера, сниман от орбита и се чудеше на странните възможности на съвременния свят.

Пилотът се бе насочил право към мишената и отляво, и отдясно не се виждаше нищо. Рой продължи да гледа на монитора как рейнджроувърът се опитва да се отърве от пикапа, провирайки се между колите на паркинга на търговския център. Изведнъж роувърът направи обратен завой и се насочи към супермаркета в средата на сградата.

Едва в последния момент Рой осъзна, че роувърът ще нахлуе в магазина. Когато колата разби стъклените врати, той очакваше, че роувърът ще рикошира и ще се смачка. Но автомобилът изчезна в сградата. Ужасен, Рой установи, че колата е минала през остъкления вход и пътниците са оцелели.

Той взе дипломатическото куфарче с компютъра, остави го на седалката на отсрещната страна на пътеката, без да го затваря, и скочи. Не спря, за да извърши процедурите за излизане от „Мама“, не прекъсна връзката и не изключи компютъра, а забърза към пилотската кабина.

От онова, което бе видял на екрана, Рой знаеше, че двата хеликоптера са над паркинга и бавно се снишават, поддържайки скорост едва три-четири километра в час. Бяха толкова близо до проклетата жена, но тя бе изчезнала.

Щом се бе скрила от погледа им, тя можеше и лесно да избяга. Отново. Не. Това беше недопустимо.

Въоръжени и готови за действие, четиримата агенти на щурмовия отряд бяха станали и стояха на пътеката.

— Дръпнете се! Махнете се!

Рой ги разбута, отвори вратата и надникна в пилотската кабина.

— Тя влезе в проклетата сграда — каза той, поглеждайки през предното стъкло към строшените стъкла пред супермаркета.

— Доста е смахната, а? — съгласи се помощник-пилотът и се ухили.

На паркинга имаше твърде много коли и хеликоптерите не можеха да кацнат точно пред входа на супермаркета, затова се насочиха към отсрещния край на сградата. Единият пое на север, а другият — на юг.

Рой посочи първия хеликоптер, в който имаше осем агенти и рече:

— Не, не. Кажи му, че искам да кацне над сградата. Мъжете да слязат и да проверят всички.

Пилотът се сниши на шест метра над паркинга и съобщи на колегата си заповедите на Рой.

— Те ще се опитат да минат през супермаркета и да излязат от другата страна — добави Рой, опитвайки да овладее гнева си и да запази спокойствие. Започна да диша дълбоко, поемайки изпаренията с цвят на праскова на благословеното спокойствие и издишвайки жлъчнозелената мъгла на гнева, напрежението и стреса.

Хеликоптерът закръжи толкова ниско, че Рой не виждаше покрива на супермаркета. Но от сателитната картина на „Земен страж“, която бе видял на монитора на компютъра си, той си спомни какво имаше зад търговския център — широк служебен път, стена от бетонни блокове и по-нататък — жилищен комплекс и дървета. Къщи и растителност. Твърде много места за криене и твърде много превозни средства за крадене.

Пилотът на първия хеликоптер се готвеше да кацне на паркинга, но получи съобщението на Рой и отново се издигна във въздуха.

Ела, добро, махни се, зло.

От разкъсаните чували се изсипаха кафяви топчета, които хрущяха под краката на Спенсър, който бягаше между двете каси. В едната си ръка носеше брезентовата чанта, а в другата държеше картечния пистолет „Узи“.

Той погледна вляво. Ели тичаше успоредно с него по пътеката между съседните две каси. Срещнаха се в края и тя каза:

— През задния изход.

После хукна към задната част на супермаркета.

Спенсър я последва, но в същия миг се сети за Роки. Кучето бе слязло от роувъра след него. Къде ли беше?

Той спря, обърна се, направи няколко крачки назад и го видя. Роки ядеше кафявите топчета, които не бяха смачкани под краката на господаря му. Онова, което Спенсър бе помислил за картофи, се оказа суха кучешка храна.

— Роки!

Кучето го погледна и размаха опашка.

— Хайде!

Роки дори не обърна внимание на заповедта, а захапа още няколко гранули и с удоволствие ги схруска.

— Роки!

Кучето отново го погледна. Едното му ухо беше наострено, а другото — клепнало. Пухкавата му опашка удряше стената на касата.

— Това е мое! — с най-строгия си глас каза Спенсър.

Разкаян, но послушен и малко засрамен, Роки изприпка до него, а когато видя Ели, която бе спряла, за да ги изчака, хукна в спринт. Ели отново побягна, а Роки темпераментно се втурна след нея, без да съзнава, че тичат, за да спасяват живота си.

Отляво влязоха трима мъже и спряха, когато видяха Ели, Спенсър, кучето и оръжията. Двамата бяха в бели униформи. Имената им бяха избродирани на джобовете на ризите. Служители на супермаркета. Третият беше в цивилни дрехи и държеше франзела. Явно клиент.

С пъргавина и гъвкавост, характерни по-скоро за котка, Роки преобрази стремглавия си бяг напред в мигновено отстъпление. Усука се около себе си, пъхна опашка между краката си и клатушкайки се, тръгна към господаря си за закрила.

Мъжете се стреснаха. Не проявиха агресивност. Но застинаха на местата си и препречиха пътя им.

— Назад! — извика Спенсър.

Насочвайки картечния пистолет към тавана, той подчерта искането си с кратък откос. Отгоре се посипаха стъкла от неоновите лампи и парчета от плочки.

Ужасени, мъжете се разпръснаха.

Вляво от пътеката, водеща към двойните люлеещи се врати, имаше каси с мляко, а вдясно — хладилници с месо и сирена. Ели мина през вратите. Спенсър и Роки я последваха. Озоваха се в малък коридор със стаи от двете страни.

Бръмченето на хеликоптерите беше приглушено.

В дъното на коридора имаше просторно помещение. Пространството в средата беше празно, но от двете страни на пътеките бяха струпани кашони с продукти.

Спенсър съзря неколцина служители, които ги гледаха предпазливо.

Точно отпред, зад свободното пространство, имаше огромна ролетка, през която можеха да влизат големи камиони, за да разтоварят стоката си в склада. Вдясно имаше врата за персонала. Ели, Спенсър и Роки хукнаха към нея, отвориха я и излязоха на широкия петнайсет метра служебен път.

Наоколо нямаше никой.

Над стената с ролетката се подаваше дълга шест-седем метра козирка, която се простираше по цялата страна на супермаркета и продължаваше над служебния път, за да предпазва от природните стихии камионите, разтоварващи стоката си. Освен това козирката осигуряваше защита и от очите в небето.

Утрото беше изненадващо хладно. Спенсър не бе подготвен за студения въздух навън. Температурата сигурно беше седем-осем градуса. След повече от два часа лудешко пътуване се бяха измъкнали от пустинята и бяха навлезли в по-високи места с друг климат.

Нямаше смисъл да бягат по служебния път, защото отново щяха да стигнат до паркинга пред супермаркета.

От трите страни на търговския център се издигаше двуметров зид, който го отделяше от съседните сгради и бе построен от бетонни блокове, боядисани в бяло. Най-отгоре имаше тухли. Ако стената беше по-ниска, можеше да я прескочат и да избягат. Но нямаше начин да прехвърлят два метра. Не можеха да пренесат трийсет и пет килограмовото куче и да се надяват, че ще скочи долу, без да се нарани.

Звукът на моторите на единия хеликоптер се промени. Тракането на перките се усили. Явно се приближаваше до задната част на сградата.

Ели се втурна надясно, покрай сенчестата страна на супермаркета. Спенсър разбра какво е намислила. Оставаше им една надежда. Той я последва.

Тя спря там, където свършваше козирката и супермаркетът. По-нататък се издигаше задната стена на търговския център.

Ели строго погледна Роки.

— Стой близо до сградата — каза му тя, сякаш кучето разбираше.

А може би наистина разбираше. Ели забърза към откритото пространство, озарено от слънчева светлина, а Роки заприпка между нея и Спенсър, придържайки се към задната стена на търговския център.

Спенсър не знаеше дали сателитното наблюдение може да ги различи на фона на стената. Нито дали еднометровата козирка им осигуряваше прикритие. Но дори стратегията на Ели да беше умна, той се чувстваше наблюдаван.

Бръмченето на хеликоптерите и тракането на перките се усили. Съдейки по звука, хеликоптерът се намираше над паркинга.

От южната страна на супермаркета имаше химическо чистене. Вратата беше заключена.

Небето се изпълни с апокалиптични звуци.

До химическото чистене имаше магазин за поздравителни картички. Служебният вход беше отключен. Ели дръпна вратата.

Рой Майро се показа на вратата на пилотската кабина и видя как другият хеликоптер се издигна над сградата, застана за миг неподвижно във въздуха и после се спусна към задната част на супермаркета.

Рой посочи свободното пространство на асфалта на юг от супермаркета и каза:

— Ей там. Приземи се там.

Пилотът насочи хеликоптера към желаното място, а Рой се присъедини към четиримата агенти, застанали на вратата на пътническия салон. Дишаше дълбоко. Ела, добро, махни се зло.

Той извади беретата от кобура. Заглушителят още беше монтиран на оръжието. Рой го махна и го пусна в страничния джоб на сакото си. Операцията не беше секретна и не изискваше заглушители. Не и след вниманието, което и без това щяха да привлекат. Пък и пистолетът беше по-точен без заглушител.

Хеликоптерът кацна.

Единият от агентите от щурмовия екип отвори плъзгащата се врата и всички бързо излязоха.

Преди да влезе в магазина, Спенсър погледна по посока на канонадата от звуци. Очертани на фона на леденостуденото синьо небе, точно над главата му, първо се появиха външните краища на перките на хеликоптера. Спенсър прекрачи прага и затвори и заключи вратата, миг преди да имат възможността да го видят.

Озоваха се в тесен склад без прозорци, който миришеше на освежител за въздух с аромат на рози. Ели отвори следващата врата, преди Спенсър да затвори първата. Отвъд склада имаше малък кабинет с неоново осветление на тавана. Две бюра. Компютър. Папки.

В помещението имаше още две врати. Едната беше открехната и отвъд се виждаше малка баня с тоалетна и мивка. Другата свързваше кабинета със самия магазин.

Дългият, тесен магазин беше претъпкан с пирамидални острови от картички, хартия за подаръци, картинни ребуси, плюшени играчки, декоративни свещи и други новости. Наближаваше Деня на Свети Валентин и в помещението изобилстваха знаменца и украшения със сърца и цветя.

Празничната атмосфера в магазина беше обезпокоително напомняне, че независимо от онова, което в следващите няколко минути щеше да се случи със Спенсър, Ели и Роки, светът невъзмутимо щеше да продължи да се върти. Ако ги застреляха там, после щяха да закарат някъде труповете им, да изчистят килима от кръвта, да напръскат обилно въздуха с освежител с аромат на рози, да предложат нови стоки и потокът от влюбени, дошли да си купят картички, отново щеше да се увеличи.

До витрината, с гръб към тях, стояха две жени, явно продавачки, които гледаха раздвижването на паркинга.

Ели тръгна към тях.

Спенсър я последва и изведнъж се притесни, че тя възнамерява да ги вземе за заложници. Тази идея не му се нравеше. Съвсем не. Хората от агенцията, както Ели ги бе описала и както той ги бе видял в акция, нямаше да се поколебаят да пръснат черепа на всеки заложник, дори да беше жена или дете, за да се доберат до мишената си, особено в по-късната фаза на операцията, когато свидетелите щяха да бъдат най-объркани, а журналистите още нямаше да са пристигнали.

Спенсър не искаше да опетни ръцете си с кръвта на невинни хора.

Разбира се, не можеха да чакат в магазина за картички, докато главорезите на агенцията си отидат. Когато не ги намереха в супермаркета, агентите щяха да започнат да претърсват съседните магазини.

Шансът им беше да избягат през предната врата на магазина за картички, докато вниманието на щурмовия екип бе насочено към супермаркета, и да откраднат кола. Но този шанс не беше голям. Всъщност беше крехък като хартия, като самата надежда. Но това беше единственият изход, затова Спенсър се вкопчи в тази възможност.

Магазинът се изпълни с бръмченето на хеликоптера, който сякаш се приземяваше досами задната врата. Стана по-шумно, отколкото в лунапарк с влакчета на ужасите. Знаменцата трептяха, украшенията по стените дрънчаха, а колекцията от рамки за портрети тракаше по стъклената лавица, на която бе наредена. Дори стените сякаш думкаха като барабани.

Търговският център явно бе построен от евтини и лошокачествени материали, защото вибрациите отекваха навсякъде.

Ели, Спенсър и Роки се намираха почти в предната част на магазина, на петнайсет крачки от жените до витрината, когато причината за ужасяващия шум стана очевидна. Вторият хеликоптер се приземи на паркинга пред магазина.

Ели го видя и спря.

Роки се уплаши не толкова от какофонията, колкото от развяващия се плакат на Бетховен — кинозвездата Сейнт Бърнард, а не композиторът на симфонии — и потърси убежище в краката на Ели.

Двете жени до витрината още не съзнаваха, че имат компания. Стояха една до друга, бъбреха развълнувано и макар че гласовете им се извисяваха над шума на хеликоптерите, Спенсър не разбираше думите им.

Той застана до Ели и уплашено се вторачи в хеликоптера. Страничната плъзгаща се врата се отвори и отвътре изскочиха въоръжени мъже. Първият носеше картечен пистолет, по-голям от узито на Спенсър, а вторият — автоматична пушка. Третият мъкнеше два гранатомета, несъмнено заредени с нервнопаралитичен или сълзотворен газ. Четвъртият също беше въоръжен с картечен пистолет, а петият имаше само пистолет.

Петият беше и последен и се различаваше от останалите четирима. Беше по-нисък и възпълен, държеше пистолета с дулото насочено към земята и не бягаше с такава атлетична грациозност като колегите си.

Никой от петимата не се приближи до магазина за картички. Те хукнаха към предната част на супермаркета и бързо се скриха от поглед.

Бръмченето на хеликоптера постепенно заглъхваше. Перките още се въртяха, макар и все по-бавно. Щурмовият екип се надяваше бързо да влезе и излезе.

— Госпожи — каза Ели.

Жените не я чуха от шума на хеликоптера и заради въодушевения си разговор.

— По дяволите, госпожи! — повиши тон Ели.

Те се стреснаха, издадоха възклицания на изненада и се обърнаха. Очите им се отвориха широко.

Ели не насочи към тях деветмилиметровия „ЗИГ“, но направи така, че да го видят.

— Дръпнете се от витрината. Елате тук!

Жените се поколебаха, спогледаха се, после се вторачиха в пистолета.

— Не искам да ви наранявам. — Гласът на Ели прозвуча непогрешимо искрено. — Но ще направя каквото трябва, ако веднага не дойдете тук!

Двете жени се отдалечиха от витрината. Едната се движеше по-бавно от другата и крадешком поглеждаше към вратата.

— Дори не си го помисляй — каза й Ели. — Ще стрелям в гърба ти, Господ да ми е на помощ, и ако не умреш, до края на живота си ще бъдеш в инвалидна количка. Да, така е по-добре. Ела тук.

Спенсър отстъпи встрани, а Ели поведе уплашените жени по пътеката. Стигнаха до средата на магазина и тя ги накара да легнат по лице на пода и да сложат ръце на стената.

— Ако през следващите петнайсет минути някоя от вас вдигне глава, ще ви застрелям и двете — добави Ели.

Спенсър не беше сигурен дали този път тя е толкова искрена, колкото когато им каза, че не иска да ги нарани. Но му се стори, че е откровена. Ако той беше на мястото на жените, нямаше да вдигне глава чак до Великден.

— Пилотът още е в хеликоптера — обърна се към него Ели.

Спенсър направи няколко крачки към предната врата и видя още един човек в пилотската кабина.

— Двама са. Сигурен съм.

— Нима не участват в нападението? — учуди се тя.

— Те са пилоти, а не стрелци.

Ели се приближи до изхода и погледна на север, към предната част на супермаркета.

— Трябва да го направим. Нямаме време за размисъл. Трябва да го направим.

Спенсър дори не трябваше да я пита за какво говори. Благодарение на инстинкта си, тя бе оцеляла през последните четиринайсет месеца. Той си спомни по-голямата част от наученото в армията — стратегията и взимането на решения в крачка. Не можеха да се върнат по обратния път. Не можеха и да останат в магазина за картички, защото рано или късно агентите щяха да го претърсят. Вече не можеха да се надяват да откраднат кола, защото екипажът на хеликоптера щеше да ги забележи. Имаха само една възможност за избор. Един-единствен ужасен, отчаян избор, който изискваше смелост, дързост, късмет или огромно количество безмозъчно самочувствие. Но и двамата бяха готови за това.

— Вземи чантата и картечния пистолет — каза Спенсър, грабна от ръцете й деветмилиметровия „ЗИГ“, пъхна го в колана си и се наведе към Роки.

Кучето не знаеше дали да размаха опашка или да се страхува, дали се забавляваха или здравата бяха загазили. Явно беше на ръба на емоционално претоварване. В това състояние Роки обикновено или започваше да трепери и се парализираше, или изпадаше в безумен ужас.

Ели отвори вратата.

Спенсър погледна двете жени на пода и видя, че изпълняват указанията, които им бяха дадени.

— Сега — каза Ели и прекрачи прага.

Спенсър излезе на пешеходната алея и погледна към супермаркета. С изключение на един, всички стрелци бяха влезли вътре. Главорезът с картечния пистолет не гледаше към тях.

Помощник-пилотът бе навел глава.

Убеден, че Роки тежи не трийсет и пет, а триста и петдесет килограма, Спенсър хукна към хеликоптера. Трябваше да измине само трийсет крачки, но имаше чувството, че това е най-дългото разстояние във вселената, каприз на физиката, причудлива научна аномалия, странна деформация в материята на сътворението. Най-сетне стигна до хеликоптера, бутна вътре кучето и се качи.

Ели тичаше по петите му. Скочи в хеликоптера, пусна брезентовата чанта и насочи картечния пистолет.

Освен ако някой не се криеше под седалките, пътническият салон беше безлюден. За всеки случай Ели мина по пътеката, оглеждайки редиците вляво и вдясно.

Спенсър се приближи до вратата на пилотската кабина, отвори я и опря дулото на пистолета в лицето на помощник-пилота, който се надигаше, за да стане от мястото си.

— Излитай — каза Спенсър.

Двамата пилоти изглеждаха по-изненадани от жените в магазина за картички.

— Излитай! Веднага! Инак ще пръсна черепа на този тъпак, а после и твоя!

Спенсър крещеше толкова убедително, че изпръска със слюнка двамата пилоти. Имаше чувството, че вените на слепоочията му ще се пръснат.

Стори му се, че гласът му прозвуча заплашително, така както Ели говореше на двете жени.

Рой и трима от агентите стояха сред отломките от разбитата стъклена стена на супермаркета и купчините кучешка храна, до смачкания рейнджроувър. Оръжията им бяха насочени към висок мъж с простовато лице, жълтеникави зъби и черни като въглен и студени като на змия очи. Човекът държеше полуавтоматична пушка и макар че не се прицелваше в никого, изглеждаше достатъчно зъл и ядосан, за да я използва дори срещу Младенеца.

Това беше шофьорът на доджа. Пикапът стоеше изоставен на паркинга. Едната врата беше широко отворена. Мъжът бе влязъл в супермаркета или за да търси отмъщение за случилото се на магистралата, или за да се прави на герой.

— Хвърли оръжието! — за трети път каза Рой.

— Кой си ти, че да ми кажеш?

— Малоумен ли си? С идиот ли разговарям? Виждаш, че четирима човека са насочили оръжията си срещу теб и пак не разбираш каква е логиката да хвърлиш пушката си?

— Ченгета ли сте?

На Рой му искаше да го убие. Без формалности. Мъжът беше твърде глупав, за да живее. Щеше да бъде по-добре да е мъртъв. Тъжен случай. И обществото щеше да е по-добре без него. Трябваше да го убие и после да намери жената и Грант.

Единственият проблем беше, че мечтата на Рой за триминутно влизане и излизане, преди да се появят любопитните местни ченгета, вече не бе постижима. Операцията се провали, когато омразната жена бе вкарала роувъра в супермаркета и с всяка изминала минута положението ставаше все по-неприятно. Налагаше се да се оправят с полицаите от Сийдър Сити, а това щеше да бъде още по-трудно, ако някой от жителите, които ченгетата се бяха заклели да защитават, лежеше мъртъв върху купчините кучешка храна.

Щом трябваше да действат съвместно с местните ченгета, Рой можеше да покаже значката си на този дръвник. Той извади картата си и поднесе към очите му фалшивите си документи от Агенцията за борба с наркотиците.

— Е, добре — рече мъжът. — Сега всичко е наред.

Тъпакът пусна пушката на пода, сетне допря пръсти до козирката на бейзболната си шапка и отдаде чест на Рой.

— Отиди до пикапа си — каза Рой. — Не се качвай. Стой до кабината. Чакай там. Опиташ ли се да избягаш, онзи тип там с картечния пистолет ще покоси краката ти през коленете.

— Тъй вярно, сър — сериозно и убедено каза мъжът, отново докосна козирката на шапката си и тръгна към доджа.

Рой едва се сдържа да не го застреля в гърба.

Ела, добро, махни се, зло.

— Разпръснете се пред магазина — заповяда той на хората си — и чакайте. Отваряйте си очите на четири.

Екипът, който влизаше през задната врата, щеше да претърси супермаркета и да измъкне Грант и жената, ако се криеха вътре. Бегълците щяха да бъдат намерени и принудени или да се предадат, или да умрат от куршумите им.

Жената, разбира се, щеше да бъде застреляна, независимо дали се предадеше или не. С нея повече нямаше да рискуват.

— Там ще има служители и клиенти — извика той на тримата агенти, които тръгнаха из магазина. — Не пускайте никого да излезе. Заведете ги в кабинета на управителя. Дори да ви се струва, че не приличат на двамата, които търсим, задръжте ги. И папата да видите, задръжте го.

Бръмченето на хеликоптера навън се усили. Пилотът увеличаваше оборотите.

Какво ставаше, по дяволите?

Рой се намръщи и излезе да види какво става.

Агентът, който стоеше на пост пред супермаркета, гледаше магазина за картички, откъдето хеликоптерът излиташе.

— Какво прави пилотът? — попита Рой.

— Излита.

— Защо?

— Сигурно отива някъде.

Още един тъпак. Запази спокойствие. Дишай дълбоко. Ела, добро, махни се, зло.

— Кой му е казал да напусне позицията си? Кой му е казал да излети? — попита Рой.

И веднага щом зададе въпроса, той се досети какъв е отговорът. Не знаеше как е възможно, но знаеше защо хеликоптерът излита и кой е вътре.

Той пъхна беретата в кобура, грабна картечния пистолет от ръцете на изненадания агент и го насочи към издигащия се хеликоптер. Смяташе да пробие резервоарите и да го свали на земята.

Докато вдигаше оръжието и допираше пръст до спусъка обаче, Рой осъзна, че няма да може да обясни действията си на праволинейните ченгета от Юта, които не разбираха моралната нееднозначност на федералните сили на реда. Да стреля по свой хеликоптер. Да излага на риск пилота и помощника. Да унищожи изключително скъпа правителствена техника. И вероятно да направи така, че хеликоптерът да се разбие върху магазини, пълни с клиенти. Силни огнени струи гориво, които се разливат върху всичко и всеки. Уважаваните търговци от Сийдър Сити, превърнати в човешки факли, които бягат в кръг във февруарското утро, горят и пищят. Всичко щеше да бъде колоритно и вълнуващо и убийството на жената щеше да си заслужава живота на какъвто и да е брой невинни граждани, но обяснението за катастрофата щеше да бъде безнадеждно — все едно ядрен учен да обяснява тънкостите на физиката на идиота, който стоеше до пикапа додж.

Пък и имаше шанс петдесет на петдесет шефът на полицията да е принципен мормон, който не бе вкусвал алкохол през живота си, не пуши и не е настроен добре към идеята за необлагаеми доходи и конспирация между полицията и агенцията. Всъщност Рой беше готов да се обзаложи, че полицейският шеф ще е мормон.

Макар и с нежелание, той спусна картечния пистолет.

Хеликоптерът бързо се издигаше.

— Защо Юта? — гневно извика Рой на бегълците, които не виждаше, но знаеше, че са отчайващо близо.

Ела, добро, махни се, зло.

Трябваше да се успокои. Да разсъждава космически.

Ситуацията щеше да се реши в негова полза. Имаше още един хеликоптер, с който да преследва жената и Грант. И „Земен страж 3“ щеше да ги намери по-лесно от роувъра, защото „Джетрейнджър“ беше голям и се движеше над осигуряващата прикритие растителност и над потоците от превозни средства по пътищата.

Похитеният хеликоптер зави на изток и прелетя над покрива на магазина за картички.

Ели приклекна до отворената врата на хеликоптера, облегна се на рамката и погледна надолу към търговския център. Сърцето й блъскаше като обезумяло в гърдите. Беше ужасена, че хеликоптерът ще се наклони и тя ще падне.

През последните четиринайсет месеца Ели бе научила повече за себе си, отколкото през всичките изминали двайсет и осем години от живота й. Любовта й към живота и радостта да бъде жива бяха станали по-силни, отколкото съзнаваше, откакто в онази нощ, изпълнена с насилие, жестокост и кръв, бяха убили тримата човека, които тя обичаше най-много от всичко. Пред лицето на толкова много смърт и след като животът й непрекъснато бе изложен на опасност, Ели се радваше на всичко — топлината на слънчевия ден, хладния вятър, бурята, цветята и дори на плевелите. Осъзна колко е силна любовта и потребността й от свободата, едва когато беше принудена да се бори, за да я запази. И през изминалите четиринайсет месеца тя се изуми, когато разбра, че има смелостта да прескача пропасти, да се смее в лицето на дявола и да не губи надежда. Изуми се, когато установи, че е един от множеството бегълци от рухващ свят, които се намираха на ръба на черна дупка и се мъчеха да устоят на пагубната й гравитация. Изуми се колко много страх може да изпита и пак да не се побърка.

Някой ден, разбира се, можеше и да я убият. Може би днес. Както се бе облегнала на отворената врата на хеликоптера. Куршум, изстрелян отдалеч, можеше да сложи край на живота й.

Бяха прелетели над сградата и се движеха над широкия петнайсет метра служебен път. Другият хеликоптер беше на земята. Наоколо не се виждаха стрелци. Явно вече претърсваха задната част на супермаркета.

Спенсър даваше заповеди на пилота. Хеликоптерът се задържа на удобна позиция и Ели насочи картечния пистолет към опашката на „Джетрейнджър“ на паркинга. Оръжието имаше два пълнителя с по четирийсет патрона. Ели ги изстреля, отново зареди и изпразни и резервните пълнители. Куршумите унищожиха хоризонталния стабилизатор, повредиха перките и пробиха дупки в командното табло, изваждайки от строя хеликоптера.

Ели не разбра дали някой отвърна на атаката й. Стрелците вероятно бяха твърде изненадани, за да знаят какво да направят.

Освен това стрелбата продължи само двайсет секунди. Ели остави картечния пистолет на пода и затвори вратата. Следвайки указанията на Спенсър, пилотът пое с пълна скорост на север.

Роки се бе свил между седалките и съсредоточено я наблюдаваше. Вече не беше така ентусиазиран и бе изпаднал в по-характерното си състояние на треперене и страх.

— Всичко е наред, кученце.

Недоверието му беше неприкрито.

— Е, можеше да бъде и по-зле — каза Ели.

Роки изскимтя.

— Горкият.

И двете му черни уши бяха клепнали. Тялото му се тресеше. В този миг Роки представляваше превъплъщение на нещастието.

— Какво да ти кажа, че да се почувстваш по-добре, след като ми е забранено да те лъжа?

— Това е твърде мрачна преценка за положението, като се има предвид, че току-що се изплъзнахме от адски конфузно положение — каза Спенсър, който бе застанал на вратата на пилотската кабина.

— Още не сме се измъкнали.

— Е, има нещо, което понякога казвам на господин Роки, когато е унил и потиснат. На мен малко ми помага, но за него не знам.

— Какво? — попита Ели.

— Не забравяй, че каквото и да се случи, такъв е животът и всички преживяваме тези неща.

13.

В понеделник сутринта платиха гаранцията и Харис Деското тръгна към беемвето на брат си. На два пъти спря, за да вдигне лице към слънцето. Наслаждаваше се на топлината му. Някъде бе чел, че чернокожите може да се разболеят от рак на кожата, ако твърде дълго стоят на слънце. Черната кожа не беше гаранция срещу меланома. Черната кожа, разбира се, не беше гаранция срещу никакви неприятности, напротив, затова меланомата трябваше да изчака реда си на опашката с всичките други ужаси, които можеше да го сполетят. След като прекара петдесет и осем часа в затвора, където беше много по-трудно да се сдобиеш със слънчева светлина, отколкото с хероин, той изпитваше желание да стои на слънце, докато по кожата му излязат мехури, костите му се стопят и целият се превърне в огромна, гигантска, пулсираща меланома. Всичко друго беше по-добро, отколкото тъмния затвор. Харис Деското дишаше дълбоко. Мръсният въздух на Лос Анджелис ухаеше приятно, досущ нектар на екзотичен плод. Мирисът на свободата. Деското искаше да се протяга, да бяга, да скача, да се върти и да крещи, но имаше неща, които един мъж на четирийсет и четири години не можеше да прави, независимо колко главозамаян се чувстваше от свободата.

Дариус включи двигателя. Харис сложи ръка на рамото му.

— Никога няма да забравя какво направи за мен, братко. И още правиш.

— Това е нищо.

— И още как.

— Ти би сторил същото за мен.

— Сигурно. Надявам се.

— Не започвай пак. Престани да скромничиш. От теб съм научил кое е правилно и кое не е. Затова направих онова, което и ти би сторил.

Харис се ухили и леко го ощипа по рамото.

— Обичам те, братко.

— И аз те обичам, братко.

Дариус живееше в Уестуд и в понеделник сутринта, след натоварения час, пътуването от центъра дотам можеше да отнеме трийсет минути. Или два пъти повече. Не се знаеше. Можеше да избират между Уилшър Булевард, през града, или по магистрала Санта Моника. Дариус предпочете Уилшър, защото в някои дни задръстванията по магистралата не секваха.

Известно време Харис се чувстваше добре. Радваше се на свободата си и не мислеше за предстоящия съдебен кошмар. Но щом наближиха Феърфакс Булевард, започна да се чувства зле. Първият симптом беше лек, но обезпокоителен световъртеж и странна убеденост, че градът бавно кръжи около тях. Усещането се появяваше и изчезваше, но всеки път, когато го обземаше, Харис преживяваше пристъп на тахикардия, по-силен от предишния. Когато сърцето му извърши повече удари за половин минута, отколкото сърцето на уплашено колибри, той бе завладян от странното безпокойство, че не поема достатъчно кислород. Опита се да диша дълбоко, но установи, че изобщо не може да си поеме въздух.

Отначало помисли, че в колата е задушно. И топло. Не искаше да показва тревогата си пред Дариус, който говореше по телефона, грижейки се за бизнеса си, затова насочи към лицето си потока от хладен въздух. Климатичната инсталация обаче не помогна. Въздухът сякаш имаше плътност, досущ тежките изпарения на нещо без мирис, но токсично.

Потискащо ярката светлина го принуди да присвие очи срещу слънцето, на което доскоро се радваше. Имаше чувството, че над него тегне смазваща тежест. Изведнъж му стана толкова лошо, че извика на брат си да спре. Пресичаха Робъртсън Булевард. Дариус даде мигач, излезе от потока на движението и спря в зона, забранена за паркиране.

Харис отвори вратата, наведе се и повърна. Не бе изял закуската, която му предложиха в затвора, затова тялото му се разтърси от сухи вълни на гадене, които обаче не бяха по-малко обезпокоителни и изтощителни.

Пристъпът премина. Харис се отпусна на седалката, дръпна вратата и затвори очи. Целият трепереше.

— Добре ли си? — разтревожено попита Дариус. — Харис? Какво има, Харис?

Харис разбра, че е поразен от клаустрофобия, но в много по-тежка форма от атаките на паника, когато беше зад решетките.

— Харис? Кажи нещо.

— В затвор съм, братко.

— Забрави ли, че сме заедно. А заедно сме по-силни от всички. Винаги е било така и винаги ще бъде.

— В затвор съм — повтори Харис.

— Виж какво, онези обвинения са пълна тъпотия. Безсмислени. Всичко беше инсценировка. Обвиненията няма да издържат. Защитата ти е бетонна. Няма да прекараш нито ден повече в затвора.

Харис отвори очи. Слънчевата светлина вече не беше болезнено ярка. Всъщност февруарският ден бе помръкнал като настроението му.

— Не съм откраднал цент през живота си. Не съм укривал данъци. Не съм мамил съпругата си. Изплащах всеки заем, който вземех. Откакто станах ченге, работя извънредно. Бях честен и да ти кажа, братко, не винаги беше лесно. Понякога се уморявах. Писваше ми и се изкушавах да тръгна по лекия път. Държал съм в ръцете си пари за подкуп и усещането беше приятно, но не можех да ги сложа в джоба си. Едва не го сторих. О, да, нямаш представа колко близо бях. А имаше и жени… Предлагаха ми се и аз щях да забравя Джесика, ако бях с тях. Може би щях да й изневеря, ако не ми беше толкова трудно да го направя. Знам, че дълбоко в себе си съм склонен да го сторя…

— Харис…

— Казвам ти, в мен се таи зло, като във всеки друг. Някои желания ме плашат. Макар да не им се предавам, фактът, че ги изпитвам, понякога ме плаши до смърт. Не съм светец, както ти се шегуваш. Но винаги съм вървял по тънката проклета линия — права, тясна и остра като бръснач. Прерязва те, когато достатъчно дълго вървиш по нея. Винаги кървиш от тази линия и понякога се питаш защо не отстъпиш встрани и не тръгнеш по хладната трева. Но ти винаги си искал да бъдеш човек, с когото майка ни да се гордее. И аз исках да блесна в очите й, братко. И в очите на съпругата и децата ми. Обичам всички ви толкова много, че не исках да знаете за злото в мен.

— Злото е във всеки от нас, Харис. Във всеки. Защо говориш така за себе си?

— Щом съм вървял по онази линия, колкото и да е трудно, и пак ми се случи такова нещо, тогава това може да се случи с всеки.

Дариус го погледна изпитателно и озадачено. Явно се опитваше да разбере терзанията му, но не успяваше напълно.

— Братко, сигурен съм, че ще смъкнеш обвиненията от мен. Повече няма да лежа в затвора. Но ти ми обясни законите за конфискацията на имуществото и свърши адски добра работа. Всичко ми се изясни. Те трябва да докажат, че съм търговец на наркотици, за да ме върнат в затвора, но няма да могат да го направят, защото всичко е скалъпено. Обаче излиза, че не им е необходимо да доказват нищо, за да задържат къщата и банковите ми сметки. Само трябва да изтъкнат „основателна причина“, че може би къщата е била средище на незаконна дейност. И те ще кажат, че подставените наркотици са основателна причина, дори и дрогата да не доказва нищо.

— В Конгреса обсъждат поправки…

— Твърде бавно.

— Е, не се знае. Ако приемат някакви поправки, може би конфискацията ще се свърже с присъдата.

— Гарантираш ли, че ще си върна къщата?

— Досието ти е чисто. Дълго си служил в полицията…

— Дариус, според настоящия закон, гарантираш ли, че ще си върна къщата? — прекъсна го Харис.

Дариус дълго го гледа, без да каже нищо. Очите му се замъглиха от сълзи и той извърна глава. Дариус беше адвокат и работата му бе да получи правосъдие за брат си. Но го осени прозрението, че е безсилен да осигури дори минимална справедливост.

— Щом се случи с мен, това може да се случи с всеки — повтори Харис. — Следващия път ще бъдеш ти. Някой ден може да са децата ми. Дариус, може и да си върна нещо от онези копелета, да речем, осемдесет процента от всеки долар, след като се приспаднат разходите. И може би отново ще започна нормален живот. Но как да знам, че това няма да се случи отново?

Преглъщайки сълзите си, Дариус го погледна. Беше потресен.

— Не, това е невъзможно. Възмутително, скандално…

— Защо да не се случи отново? — настоя Харис. — Щом се е случило веднъж, защо не и втори път?

Дариус не знаеше какво да отговори.

— Щом къщата и банковите ми сметки всъщност не са мои и щом те могат да вземат всичко, което искат, без да доказват нищо, какво може да им попречи да дойдат пак? Не разбираш ли, братко? Аз съм в затвор. Може никога вече да не попадна зад решетките, но съм в друг вид затвор и никога няма да бъда свободен. Затворът на очакването. Затворът на страха. Затворът на съмнението и недоверието.

Дариус сложи ръка на челото си, натисна и дръпна веждата си, сякаш искаше да изтръгне от ума си прозрението, което Харис му бе внушил.

Мигачът на колата проблясваше ритмично в унисон с тихия, но пронизителен сигнален звук, досущ предупреждение за кризата в живота на Харис Деското.

— Преди малко осъзнах, че както аз, така и всеки друг е затворник на тези правила. Обзе ме толкова силна клаустрофобия, че ми се догади.

Дариус махна ръката си от челото. Изглеждаше объркан.

— Не знам какво да кажа.

— Мисля, че никой не може да каже нищо.

Известно време двамата седяха в колата и мълчаха. Движението по Уилшър Булевард минаваше покрай тях. Градът беше ярко осветен и оживен. Истинската тъма на съвременния живот не можеше да се види в сенките на палмите и входовете на магазините.

— Да се прибираме вкъщи — рече Харис.

По целия път до Уестуд никой не пророни дума. Дариус имаше хубава къща, построена в колониален стил, с портал с колони. В просторния двор растяха огромни стари фикуси.

Това беше голямо постижение за хора като Дариус и Бони, като се имаше предвид от колко ниско бяха започнали възхода си. От двамата братя Деското, Дариус се радваше на по-голям финансов успех.

Когато беемвето пое по алеята с плочки, Харис бе обзет от угризения, че неприятностите му ще помрачат гордостта и заслужената радост, която Дариус и Бони изпитваха към къщата и към всички други техни постижения. Но можеха ли гордостта и радостта им да се запазят непокътнати след прозрението, че положението им се поддържа само благодарение на мълчаливото съгласие на безумци, които могат да конфискуват всичко или да изпратят свои главорези, за да го съсипят? Тази хубава къща беше само подпалки, очакващи огън и отсега нататък, винаги когато погледнеха жилището си, Дариус и Бони щяха да бъдат обезпокоявани от неосезаемия мирис на пушек и на горчивия привкус на изгорели мечти.

Джесика ги посрещна на вратата, прегърна силно Харис и се разрида на рамото му. Той я притисна в обятията си. Тя, децата, брат му и снаха му сега бяха всичко, което имаше. Харис не само не притежаваше нищо, но и бе загубил вярата си в системата на законността и правосъдието, която го бе вдъхновявала и крепила през целия му живот на зрял човек. Отсега нататък нямаше да вярва на нищо друго, освен на себе си и на неколцината най-близки хора. Безопасността, ако изобщо съществуваше такова нещо, не можеше да се купи с пари, а беше дар, който само семейството и приятелите можеха да ти дадат.

Бони бе завела Ондин и Уила в търговския център, за да им купи нови дрехи.

— И аз трябваше да отида, но не можах — каза Джесика, бършейки сълзите от очите си. Изглеждаше необичайно уязвима. — Още… треперя от всичко това. Харис, когато дойдоха в събота със… заповедта за конфискация и ни изгониха, те ни разрешиха да вземем само по един куфар с дрехи и лични вещи. Никакви бижута… Нищо друго.

— Това е скандално нарушение на законните процедури — гневно и отчаяно каза Дариус.

— Стояха до нас и ни гледаха, докато си събираме багажа. Онези мъже… Стояха там, докато момичетата отваряха чекмеджетата, за да извадят бельото си… — продължи Джесика. Споменът превърна гласа й в яростно ръмжене и прогони представата за емоционална уязвимост. Това не беше характерно за нея и Харис се изуми. — Беше отвратително! Онези негодници бяха толкова арогантни. Само чаках някой от тях да ме докосне, за да ме накара да побързам. Щях да го ритна в топките толкова силно, че до края на живота си щеше да ходи с рокли и обувки с високи токчета.

Харис се изненада, когато се чу да се смее. Дариус също се засмя.

— Щях да го направя — увери ги Джесика.

— Знам — рече Харис.

— Не виждам какво смешно има.

— И аз, мила, но е смешно.

— Може би трябва да имаш топки, за да схванеш хумора — каза Дариус.

Това накара Харис отново да се засмее.

Джесика поклати глава, учудена от необяснимото държане на мъжете и отиде в кухнята, където правеше кейк с орехи и ябълки. Те я последваха.

Харис я наблюдаваше как бели ябълките. Ръцете й трепереха.

— Момичетата не трябваше ли да са на училище? Можеха да почакат до събота и неделя, за да си купят дрехи.

Джесика и Дариус се спогледаха и той каза:

— Всички бяхме на мнение, че е по-добре една седмица да не ходят на училище. Докато спрат публикациите в пресата.

Харис не бе мислил по този въпрос — името и снимката му във вестниците, заглавията за ченгето търговец на наркотици и телевизионните водещи, които доволно бръщолевеха за сензационни банкови сметки в предполагаемия му живот на престъпник. Ондин и Уила трябваше да изтърпят унижението, когато и да се върнеха в училище, независимо дали това щеше да стане утре, идната седмица или след месец. „Хей, татко ти ще ми продаде ли трийсетина грама чист хероин?“ „Колко взима баща ти, за да оправи глоба за превишена скорост?“ „Само с дрога ли се занимава твоя старец или може да ми намери и проститутка?“ Мили Боже. Още една рана.

Които и да бяха загадъчните му врагове, извършили всичко това, те несъмнено съзнаваха, че съсипват не само него, но и семейството му. Харис не знаеше нищо повече за тях, освен че не изпитват състрадание и са безмилостни като змии.

Той се обади на шефа си в Паркър Сентър, макар че се страхуваше от разговора. Харис се бе приготвил да използва насъбралите се свободни дни и отпуски, за да не се връща на работа три седмици, надявайки се, че като по чудо през това време конспирацията срещу него ще се осуети. Но, както се опасяваше, те го освобождаваха от длъжност за неопределено време, макар и със заплата. Карл Фолкънбърг изрази загриженост, но беше необичайно сдържан и отговаряше на въпросите на Харис, сякаш четеше от внимателно обмислени, предварително написани реплики. Дори ако обвиненията срещу Харис бъдеха оттеглени или процесът завършеше с присъда за невинност, отделът за вътрешно разследване на полицията в Лос Анджелис щеше да разнищи случая и ако откритията им го дискредитираха, Харис щеше да бъде уволнен, независимо от резултата във федералния съд. Ето защо, Карл Фолкънбърг поддържаше безопасна професионална дистанция.

Харис затвори, седна до масата и тихо предаде съдържанието на разговора на Джесика и Дариус. Съзнаваше изнервящата глухота в гласа си, но не можеше да се отърве от нея.

— Поне ще получаваш заплата — каза Джесика.

— Трябва да ми плащат, за да нямат неприятности с профсъюза — обясни Харис. — Това не е подарък.

Дариус направи кафе и докато Джесика продължаваше да приготвя кейка, двамата с Харис останаха в кухнята, за да могат тримата да обсъдят юридическите възможности и стратегии. Макар че положението беше сериозно, всички се почувстваха добре, разговаряйки за ответните удари.

Но атаката продължи.

Не бе изминал и половин час, откакто Карл Фолкънбърг уведоми Харис, че отделът за вътрешно разследване е представил законна заповед да наложат запор върху заплатата му, защото имало опасност от „евентуални неплатени данъци от печалби, придобити от търговия с наркотици“. Седмичната му надница щеше да бъде депозирана, докато въпросът дали е виновен или не бъде решен в съда.

Харис отново седна до масата в кухнята и разказа на брат си и на Джесика последната новина. Гласът му беше монотонен и безизразен като на робот.

Дариус се ядоса и скочи от стола.

— По дяволите, това не е редно! Да бъда проклет, ако е така! Още никой не е доказал нищо! Ще оспорим запора върху заплатата ти. Ще започнем веднага. Може да отнеме няколко дни, но се кълна, че ще накараме копелетата да се задавят с онзи къс хартия.

Той бързо излезе от кухнята и явно отиде в кабинета си, за да говори по телефона там.

Харис и Джесика дълго се гледаха. Никой не каза нищо. Бяха женени толкова отдавна, че понякога не беше необходимо да говорят, за да се разбират.

Тя отново насочи вниманието си към тестото в купата. Откакто Харис се бе върнал, ръцете й видимо трепереха. Но сега бяха спокойни. Той имаше ужасното чувство, че успокоението е в резултат на примирение с безспорното превъзходство на неизвестните сили, съюзили се срещу тях.

Харис погледна през прозореца до масата. През клоните на фикусите струеше слънчева светлина. Игликите бяха разцъфнали. Задният двор беше голям и имаше басейн. За всеки мечтател, живеещ в нищета, дворът бе идеален символ на успех. Силно мотивираща представа. Но Харис Деското знаеше какво представлява дворът — само килия в затвора.

„Джетрейнджър“-ът летеше на север. Ели седеше на една от двете седалки на последната редица в пътническия салон и работеше с преносимия компютър, който бе намерила там.

Тя още се чудеше на късмета си. Беше видяла компютъра, докато претърсваше салона, за да се увери, че там не се крият хора на агенцията. Ели веднага разбра, че техническото обезпечаване е предназначено за агенцията, защото бе надничала над рамото на Дани, докато разработваше програмни продукти за тях. Тя установи, че компютърът е включен, но беше твърде заета, за да го разгледа по-отблизо. Стори го, едва след като излетяха и извади от строя втория хеликоптер. И щом се отправиха на север, към Солт Лейк Сити, Ели се върна при компютъра и се изуми, като видя, че образът на екрана е сателитна картина на търговския център, откъдето току-що бяха избягали. Ако агенцията временно бе присвоила „Земен страж 3“ от Агенцията за опазване на околната среда, за да търсят нея и Спенсър, те биха могли да го направят само чрез всемогъщия си компютър в централата си във Вирджиния. „Мама“. Само „Мама“ имаше такава мощност. А компютърът, изоставен в хеликоптера, беше свързан със самата мегакучка.

Ако преносимият компютър беше изключен, Ели нямаше да може да се свърже с „Мама“, защото за достъпа се изискваше отпечатък от палец. Дани не бе проектирал този програмен продукт, бе гледал демонстрация и й бе разказал подробности. Беше развълнуван като дете, видяло най-хубавите играчки на света. Но отпечатъкът на Ели не беше съхранен в базата данни, затова компютърът би бил безполезен.

Спенсър се появи на пътеката между седалките. Роки припкаше до него. Ели се изненада.

— Не трябва ли да държиш на прицел екипажа?

— Взех им слушалките, затова не могат да използват радиопредавателя. Нямат оръжия, но дори да имаха, едва ли щяха да ги използват. Те са летци, а не главорези убийци. Но мислят, че ние сме смахнати главорези убийци и се държат с уважение.

— Да, но освен това знаят, че са ни необходими, за да карат хеликоптера.

Ели отново се залови за работа с компютъра. Спенсър взе клетъчния телефон, който някой бе забравил на последната седалка и седна от другата страна на пътеката.

— Те мислят, че аз мога да управлявам хеликоптера, ако нещо се случи с тях — добави той.

— Наистина ли можеш? — без да откъсва очи от монитора, попита Ели.

— Не. Когато бях рейнджър, научих много неща за хеликоптерите, но предимно как да ги изваждам от строя и да ги взривявам. Познавам контролните уреди и знам имената им. Затова бях много убедителен. Вероятно мислят, че не съм ги убил само защото не искам да изхвърлям труповете им навън и да седя в кръвта им.

— Ами, ако се заключат вътре?

— Счупих ключалката и те нямат с какво да залостят вратата.

— Много те бива.

— Ами. Какъв е онзи компютър?

Ели му разказа за късмета си.

— Всичко върви по мед и масло — иронично подхвърли Спенсър. — И какво правиш сега?

— Чрез „Мама“ се свързах със „Земен страж“, сателитът на Агенцията за опазване на околната среда, който използват, за да ни следят. Проникнах в сърцевината на оперативната програма. Чак до ниво управление на програмата.

Той подсвирна одобрително.

— Виж, дори Роки е изумен.

Тя погледна и видя, че кучето се хили и енергично размахва опашка.

— Смяташ да съсипеш сателит за сто милиона долара и да го превърнеш в космически боклук? — попита Спенсър.

— Само за известно време. Ще преустановя функциите му за шест часа. А дотогава те няма да имат представа къде да ни търсят.

— Я го прецакай завинаги.

— Когато агенцията не го използва за такива глупости, сателитът може да върши полезна работа.

— В края на краищата се оказва, че имаш гражданско съзнание.

— Ами, навремето бях скаут. Това прониква в кръвта ти. Като болест.

— Тогава вероятно довечера няма да дойдеш с мен да драскаме по стените на подлезите.

— Готово! — каза Ели и натисна „ENTER“, сетне прочете информацията, която се появи на екрана, и се усмихна. — „Земен страж“ току-що задряма за шест часа. Изпуснаха ни. Следят ни само на радара. Сигурен ли си, че продължаваме да се движим на север и сме достатъчно високо, за да ни засича радарът, както поисках?

— Момчетата отпред обещаха.

— Чудесно.

— С какво си се занимавала, преди да ти се случи всичко това?

— Бях програмист на компютърни продукти на свободна практика, специалист по видеоигри.

— Измисляла си видеоигри?

— Да.

— И още как.

— Говоря сериозно.

— Не ме разбра. Исках да кажа, че това е очевидно. А сега си в реална видеоигра.

— Така, както е тръгнал светът, накрая всички ще живеем в една голяма видеоигра и мога да ти кажа, че никак няма да е забавна.

— А сега, след като съсипа сателит за сто милиона долара, какво ще правиш по-нататък?

Докато разговаряха, вниманието на Ели бе приковано в екрана. Тя бе излязла от системата на „Земен страж“ и се бе върнала в „Мама“. Извика менютата едно по едно и набързо ги прочете.

— Търся каква най-голяма пакост да сторя.

— Може ли първо да направиш нещо за мен?

— Какво?

Спенсър й каза за капана, който бе заложил в случай, че някой се опита да влезе в бунгалото му в Малибу, докато го няма.

Сега беше неин ред да подсвирне одобрително.

— Господи, иска ми се да бях видяла лицата им, когато са разбрали какво става. А дигиталните снимки?

— От Малибу кадрите бяха предадени на централния компютър на телефонната компания „Пасифик Бел“, предшествани от код, активиращ програма, която преди това бях измислил и тайно скрил там. С помощта на тази програма снимките бяха получени и препратени на централния компютър на „Илинойс Бел“, където бях скрил друга програма, активираща се в реакция на специален код за достъп.

— И мислиш, че агенцията не ги е проследила чак дотам?

— Е, до „Пасифик Бел“ със сигурност. Но след като ги е изпратила в Чикаго, програмата ми е изтрила обаждането. А после се е самоунищожила.

— Понякога самоунищожилата се програма може да бъде възстановена и проучена. Ако са го сторили, те са видели указанията за изтриване на обаждането до телефонната компания „Илинойс Бел“.

— Не и в този случай. Гарантирам, че програмата ми не може да бъде възстановена. Когато се е самоунищожила, тя е взела със себе си и голяма част от „Пасифик Бел“.

Ели прекъсна настойчивото претърсване на програмите на „Мама“ и погледна Спенсър.

— Колко голяма?

— Около трийсет хиляди човека сигурно са останали без телефонни услуги за два-три часа, докато включат резервните системи.

— Не си бил скаут.

— Ами, нямах тази възможност.

— Но си научил много неща в отдел „Компютърни престъпления“.

— Бях прилежен ученик — призна той.

— Със сигурност повече, отколкото си научил за хеликоптерите. Мислиш ли, че снимките още чакат в компютър на „Чикаго Бел“?

— Ще извършим съответната процедура и ще разберем. Може да е от полза, ако видим лицата на онези главорези, нали?

— Да. Кажи ми какво да направя.

След три минути на монитора се появи първата снимка. Спенсър се наведе над пътеката между седалките, а Ели обърна компютъра така, че и двамата да виждат екрана.

— Това е холът ми — каза той.

— Обзавеждането много не те интересува.

— Любимият ми стил е Ранен подреден.

— По-скоро прилича на Късен манастирски.

В стаята бързо се движеха двама мъже в бойно снаряжение.

— Натисни интервала — каза Спенсър.

Ели изпълни указанията му и на екрана се появи следващата снимка. За по-малко от минута видяха първите десет снимки. Няколко показваха ясен образ на едно-две лица, но от друга страна, беше трудно да добиеш представа как изглежда някой, когато е с шлем.

— Прегледай ги набързо, докато намериш нещо ново — рече Спенсър.

Ели започна бързо да натиска интервала, докато стигна до трийсет и първата снимка, на която се появи друг мъж — в цивилно облекло.

— Копеле — каза Спенсър.

— Да — съгласи се Ели.

— Да видим трийсет и втората.

— Добре.

Последва серия от снимки на същия мъж. Разхождаше се в хола на бунгалото в Малибу. Той беше последният от петимата, които преди малко Ели и Спенсър бяха видели да слизат от хеликоптера.

— Най-странното е, че сигурно гледаме снимката му на неговия компютър — рече Ели.

— И вероятно седиш на мястото му.

— В неговия хеликоптер.

— Господи, сигурно е бесен.

Двамата набързо прегледаха останалите снимки. Добродушният на вид мъж с възпълно лице беше на всяка от тях, докато накрая наплюнчи къс хартия и го залепи на обектива на камерата.

— Няма да забравя как изглежда — каза Спенсър, — но ми се иска да имахме принтер.

— Тук има вграден принтер — рече Ели и посочи прореза отстрани на дипломатическото куфарче. — Мисля, че има около петдесет листа.

— Трябва ни само един.

— Два. Едно копие и за мен.

Те избраха най-ясната снимка на техния добродушен на вид враг и Ели направи две разпечатки.

— Не си го виждала преди, така ли?

— Не.

— Ами, подозирам, че отново ще се срещнем.

Ели излезе от компютъра на телефонната компания „Илинойс Бел“ и се върна в безкрайните поредици от менюта на „Мама“. Дълбочината и широтата на способностите на мегакучката наистина внушаваха, че е всесилна и всезнаеща.

— Мислиш ли, че ще можеш да й причиниш фатален сърдечен удар?

Ели поклати глава.

— Не. Има твърде много защитни програми.

— А поне да й разкървавиш носа?

— Е, да.

Тя съзнаваше, че той я наблюдава, докато работи.

— Разбила ли си много? — попита Спенсър.

— Носове ли? Аз?

— Сърца.

Ели с изумление установи, че се изчервява.

— Не съм такъв човек.

— Би могла да го правиш. При това с лекота.

Тя не каза нищо.

— Кучето слуша — напомни й Спенсър.

— Какво?

— Трябва да казваш само истината.

— Не съм момиче от корицата на списание.

— Харесва ми как изглеждаш.

— Бих желала да имам по-хубав нос.

— Ще ти купя друг, ако искаш.

— Ще помисля по въпроса.

— Но ще бъде само различен, не по-хубав.

— Ти си странен човек.

— Освен това не говорех само за външността.

Ели не отговори и продължи да претърсва „Мама“.

— Дори да бях сляп и да не виждах лицето ти, пак щях да знам, че можеш да разбиеш сърцето ми.

Когато най-сетне беше в състояние да си поеме дъх, Ели каза:

— Веднага щом се откажат от „Земен страж“, те ще се опитат да придобият контрол върху друг сателит и отново ще ни намерят. Затова е време да се спуснем под обхвата на радара и да сменим курса. Кажи това на пилотите.

След колебание, което може би изразяваше разочарование, че тя не е реагирала на разкритите му чувства така, както искаше, Спенсър попита:

— Къде отиваме?

— Колкото е възможно по-близо до границата с Колорадо.

— Ще проверя колко гориво имаме. Но защо Колорадо?

— Защото Денвър е най-близкият голям град. А стигнем ли до голям град, ще установя контакт с хора, които могат да ни помогнат.

— Нуждаем ли се от помощ?

— Не внимаваш ли какво става?

— Имам неприятни спомени от Колорадо — неловко смотолеви Спенсър.

— Знам.

— Много неприятни.

— Има ли значение?

— Може би. Предполагам, че не би трябвало да има значение, но мястото…

Тя го погледна в очите.

— В момента сме под голямо напрежение. Трябват ни хора, които ще ни скрият, докато нещата утихнат.

— Познаваш ли такива хора?

— Доскоро не познавах. Винаги съм била сама. Но напоследък… нещата се промениха.

— Кои са те?

— Добри хора. Това е всичко, което трябва да знаеш засега.

— Тогава да отидем в Денвър.

Мормоните бяха навсякъде. Напаст от мормони. Мормони в безупречно изгладени униформи, гладко избръснати, с ясен поглед, твърде вежливи за ченгета, всъщност толкова учтиви, че Рой Майро се зачуди дали всичко това не е преструвка. Мормони вляво от него, мормони вдясно. И от местните, и от областните власти. Всичките — твърде изпълнителни и праволинейни, за да зарежат разследването си или да оставят цялата тази бъркотия да бъде потулена с едно намигване и потупване по гърба. Онова, което най-много го тревожеше в тези мормони, беше, че те му отнемаха обичайното предимство, защото в тяхната компания любезното му държане не беше нищо необикновено. Неговата учтивост бледнееше в сравнение с тяхната. Дружелюбната му усмивка беше само една от водопада от усмивки, пълни със зъби, забележително по-бели от неговите. Ченгетата мормони се тълпяха в търговския център и в супермаркета и задаваха учтивите си въпроси, въоръжени с малки тефтерчета, химикалки „Бик“ и прями мормонски погледи и Рой не можеше да бъде сигурен дали вярват на съчинената му история или са убедени от безупречните му фалшиви документи.

Колкото и усилия да полагаше, той не можеше да измисли начин да бъбри приятелски с ченгетата мормони. Рой се запита дали щяха да реагират уместно и да се разприказват пред него, ако им каже колко много харесва религията и хора им. Всъщност той нито харесваше, нито мразеше хора им. Те знаеха, че Рой ги лъже само за подгрявка — също като Озмънд Брадърс, най-известното мормонско семейство в шоубизнеса. Всъщност той нито харесваше, нито мразеше пеенето и танците им. Те безспорно бяха талантливи, но просто не бяха по вкуса му. Виж, Мари Озмънд имаше съвършени крака. Рой би ги целувал и милвал часове наред. Би сложил пред тях букет червени рози. Но той беше сигурен, че тези мормони не бяха от ченгетата, които ентусиазирано биха се увлекли в разговор за подобни неща.

Рой беше убеден, че не всички ченгета са мормони. Равните възможности осигуряваха полицаи от всички вероизповедания. Ако можеше да намери онези, които не бяха мормони, той може би щеше да съумее да определи степента на разбирателство, която бе необходима, за да смаже по някакъв начин колелата на разследването им и да се махне оттам. Но онези, които не бяха мормони, не се различаваха от мормоните, защото бяха усвоили техните правила, маниери и държане. И другите бяха учтиви, с безупречно изгладени дрехи, гладко избръснати, сериозни и с вбесяващо добре измити зъби, без издайнически никотинови петна. Имаше чернокож полицай на име Харгрейв и Рой беше сигурен, че най-сетне е намерил поне едно разумно ченге. Но Харгрейв се оказа може би най-големият мормон от всички. Портфейлът му беше пълен със снимки на съпругата и деветте му деца, сред които двама сина, изпълняващи религиозни мисии в бедняшките краища на Бразилия и островите Тонга.

Накрая положението уплаши и отчая Рой.

Преди да започнат да пристигат патрулните коли — всички излъскани и в отлично състояние — той бе използвал безопасния телефон в повредения хеликоптер и бе наредил да му изпратят от Лас Вегас още два изработени по поръчка „Джетрейнджър“-а, но агенцията имаше само един там.

— Господи — каза Кен Хикман, — сменяш хеликоптерите като носни кърпи.

Рой възнамеряваше да продължи преследването на жената и Грант само с двама от дванайсетте мъже, а това беше максималният брой, който можеше да побере новият хеликоптер.

Макар че изваденият от строя „Джетрейнджър“ нямаше да бъде поправен и в състояние да излети най-малко трийсет и шест часа, новият хеликоптер вече беше потеглил от Лас Вегас и пътуваше към Сийдър Сити. „Земен страж“ отново бе настроен да следи откраднатия хеликоптер. Несъмнено бяха срещнали спънка, но положението не можеше да се определи като катастрофа. Бяха претърпели едно, дори повече поражения, но това не означаваше, че ще изгубят войната.

Рой не можа да се успокои от вдишването на изпаренията с цвят на праскова на спокойствието и издишването на жлъчнозелената мъгла на гнева и отчаянието. Не намери утеха и в нито един от другите методи на медитация, които от години му се отразяваха добре. Пагубният му гняв беше възпиран само от едно — мисълта за Ив Жаме в цялото й великолепно шейсетпроцентово съвършенство. Гола. Намазана с благоуханни масла. Гърчеща се. С прекрасни руси коси, разпилени върху черната гумена постелка.

Новият хеликоптер щеше да пристигне в Сийдър Сити на обяд, но Рой бе убеден, че дотогава ще съумее да се оправи с мормоните. Разхождаше се сред тях, под изпитателните им погледи, отново и отново отговаряше на въпросите им, преглеждаше съдържанието на роувъра, слагаше етикети на всичко, което можеше да се конфискува, и през цялото време си представяше как Ив се самозадоволява със съвършените си ръце и с разнообразните играчки, направени от сексуално обсебени изобретатели, чийто творчески гений надминаваше въображението на Томас Едисън и на Алберт Айнщайн, взети заедно.

Докато стоеше до касите в супермаркета и разглеждаше компютъра и кутията с двайсетте дискети, които бе взел от роувъра, Рой се сети за „Мама“. В един отчаян миг на отрицание той се опита да се самозаблуди, че преди да слезе от хеликоптера, е изключил компютъра в дипломатическото куфарче. Не. Беше го оставил включен, когато забърза към пилотската кабина.

— Мамка му! — възкликна Рой и всички ченгета мормони изтръпнаха като един.

Той хукна към задната част на супермаркета. Мина покрай складовете, разбута агентите от щурмовия екип и полицаите и се приближи до повредения хеликоптер, където можеше да използва безопасния телефон с кодиращо устройство.

Рой се обади в Лас Вегас и се свърза с Кен Хикман в центъра за сателитно наблюдение.

— Имаме неприятности…

Рой се опита да обясни, но Хикман заговори заедно с него с помпозната сериозност на телевизионен водещ.

— И тук имаме неприятности. Компютърът на борда на „Земен страж“ е повреден. Необяснимо как е прекъснал предаването. Работим по въпроса, но…

Рой го прекъсна, защото знаеше, че жената бе използвала преносимия му компютър, за да извади от строя „Земен страж“.

— Слушай, Кен, преносимият ми компютър беше в откраднатия хеликоптер и беше свързан с „Мама“.

— Мамка му! — възкликна Кен Хикман, но в центъра за сателитно наблюдение нямаше ченгета мормони, които да изтръпнат.

— Свържи се с „Мама“, подай й команда да прекъсне връзката с компютъра ми и да го блокира, за да не може да получава достъп до нея. Никога.

Хеликоптерът се носеше на изток над Юта. Летеше на трийсет метра над земята, там, където това беше възможно, за да избегне радарите.

Роки остана при Ели, а Спенсър отново отиде при екипажа. Тя беше толкова съсредоточена върху задачата да научи колкото може повече за възможностите на „Мама“, че нямаше време да погали кучето, нито дори да му каже нещо. Невъзнаградената му компания беше трогателен признак, че Роки й вярва и я харесва.

Но Ели със същия успех можеше да строши компютъра и да прекара времето си, чешейки кучето зад ушите, защото преди да свърши някаква работа, информацията на монитора изчезна и екранът стана син. Появи се въпрос, написан с червени букви:

Това обаче не я изненада. Ели очакваше връзката да прекъсне, дълго преди да успее да нанесе някаква повреда на „Мама“. Системата имаше сложна защита срещу проникване на хакери и вируси. Намирането на път в дълбоко скритото ниво за управление на програмата, където можеше да се нанесат най-тежки поражения, изискваше не часове на усърдно проучване, а цели дни. Ели имаше късмет, че разполагаше с достатъчно време, за да извади от строя „Земен страж“, защото никога не би постигнала пълен контрол над сателита без съдействието на „Мама“. Опитът не само да използва „Мама“, но и да й „разкървави носа“, беше прекалено посегателство. Но колкото и обречени да бяха усилията й, Ели бе длъжна да опита.

Тя не отговори на въпроса, изписан с червени букви и екранът угасна, после стана сив. Ели разбра, че няма смисъл отново да се опитва да получи достъп до „Мама“.

Тя изключи компютъра, сложи го на седалката от другата страна пътеката и протегна ръка към кучето. Роки се облегна на ръката й и размаха опашка. Докато се навеждаше да го погали, Ели забеляза кафяв плик под седалката.

Тя милва и чеса кучето една-две минути, сетне взе плика. Вътре имаше четири снимки.

Ели позна Спенсър, макар да бе загубил нещо повече от младостта си от дните, когато бяха правени снимките. Нещо повече от невинността. Нещо повече от кипящата енергия, която се виждаше в усмивката и позата му като дете. Животът му бе отнел и детинската способност да се учудва и загубата не беше по-малко очевидна, макар да бе неизразима.

Ели се вторачи в лицето на жената, която беше със Спенсър на две от снимките. Беше убедена, че тя е майка му. Ако външността не лъжеше, а Ели усети, че не е така, майката на Спенсър беше добра, мила, учтива и притежаваше младежко чувство за хумор.

На третата снимка жената беше по-млада, отколкото на двете със Спенсър, вероятно на двайсетина години, и стоеше сама пред дърво, отрупано с бели цветове. Изглеждаше лъчезарна и невинна — не наивна, а непокварена, чужда на всякакъв цинизъм. Може би разбираше твърде много неща само от една снимка, но Ели усети уязвимостта й толкова осезателно, че в очите й бликнаха сълзи.

Тя присви очи, прехапа устни, твърдо решена да не плаче и най-сетне бе принудена да избърше очи с опакото на ръката си. Не беше развълнувана единствено от загубата на Спенсър. Гледайки жената в лятната рокля, Ели се замисли за своята майка, която й бе отнета по толкова брутален начин.

Ели стоеше на брега на топло море от спомени, но не можеше да се отпусне в утешителните му обятия. Всяка вълна на спомен, колкото и невинен да беше, се разбиваше на един и същ тъмен бряг. Помнеше лицето на майка си само каквото беше в смъртта — окървавено, обезобразено от куршумите, с вторачен поглед, изпълнен с такъв ужас, че сякаш миг преди да умре, тя бе съзряла нещо отвъд този свят, което обаче се бе оказало огромно студено пространство.

Ели потрепери, отмести очи от снимката и погледна през прозореца. Синьото небе беше неприветливо като леденостудено море. Нисколетящият хеликоптер минаваше над нелепа мъглявина от скали, растителност и човешки усилия.

Когато се убеди, че владее чувствата си, Ели отново погледна жената в лятната рокля и сетне — последната от четирите снимки. Спенсър приличаше много повече на мъжа в сенките, отколкото на майка си. Ели разбра, че това трябва да е баща му, макар че не познаваше прословутия художник.

Приликата обаче се ограничаваше до черната коса, черните очи, формата на брадичката и някои други черти. В лицето на Спенсър нямаше и следа от арогантността и потенциала към жестокост, които придаваха на лицето на баща му студен и неприветлив вид.

А може би Ели виждаше тези неща в Стивън Акблом само защото знаеше, че гледа чудовище. Ако случайно бе попаднала на снимката, без да има причина да подозира кой е мъжът или го бе срещнала някъде, тя вероятно нямаше да забележи нищо зловещо в него.

Ели мигновено съжали, че й бе хрумнала такава мисъл, защото я насърчи да се запита дали добрият човек, когото вижда в Спенсър, не е илюзия или, в най-добрия случай, само част от истината. Тя с изненада установи, че не иска да се съмнява в Спенсър Грант. Напротив, изгаряше от желание да му вярва — така, както отдавна не бе вярвала в нещо или в някого.

„Дори да бях сляп и да не виждах лицето ти, пак щях да знам, че можеш да разбиеш сърцето ми.“

Тези думи бяха произнесени толкова искрено и бяха толкова чистосърдечно разкритие на чувствата и уязвимостта му, че Ели за миг бе останала безмълвна. Но въпреки това тя не бе събрала смелост да му даде основание да мисли, че може да отвърне на чувствата му.

Дани бе починал едва преди четиринайсет месеца и според нея този период беше твърде кратък за траур. Да докосне друг мъж толкова скоро и да обича, беше предателство към единствения мъж, когото бе обичала и още щеше да обича, ако беше жив.

От друга страна, четиринайсет месеца на самота беше цяла вечност.

За да бъде откровена със себе си, Ели трябваше да признае, че сдържаността й се дължи повече на загриженост дали четиринайсетмесечният период на траур е благоприличен или не. Колкото и добър и любящ да беше, Дани никога нямаше да може да разкрие чувствата си така пряко и искрено, както на няколко пъти бе сторил Спенсър, откакто го бе намерила в пустинята. Дани не беше лишен от романтичност, но не изразяваше чувствата си така директно, а по-скоро с подходящи подаръци и добро отношение, отколкото с думи, сякаш ако кажеше „обичам те“, щеше да хвърли проклятие над взаимоотношенията им. Ели не беше свикнала с грубоватата романтичност на човек като Спенсър, когато говореше откровено, и не беше сигурна какво да мисли.

Не, това беше лъжа. Тя харесваше тези неща. Дори повече. Ели се изненада, че в закоравялото й сърце има място за нежност, което не само бе приело недвусмисленото признание в любов на Спенсър, но и жадуваше за още. Копнежът й приличаше на силната жажда на пътник в пустиня и Ели осъзна, че през целия си живот е изпитвала потребност да задоволи този блян.

Тя се сдържаше да отвърне на чувствата на Спенсър не само защото твърде кратко бе скърбила за Дани, а защото усещаше, че първата любов в живота й може да не се окаже най-голямата. Да намери сили да обича отново, й се струваше предателство към Дани. Но беше много по-лошо и по-жестоко да обича друг повече, отколкото бе обичала убития си съпруг.

Вероятно това никога нямаше да стане. Ако разкриеше душата си пред този все още загадъчен мъж, вероятно накрая щеше да установи, че мястото, което той заема в сърцето й, никога няма да бъде толкова голямо и топло, колкото мястото, където Дани живееше и винаги щеше да живее.

С верността си към паметта на Дани досега, Ели предполагаше, че допуска чувствата й да се изродят в сладникава сантименталност. Разбира се, човек се раждаше, за да обича, но веднъж и никога повече, дори ако съдбата отнесеше онази първа любов рано в гроба. Ако сътворението действаше по такива строги правила, тогава Господ бе създал студена и мрачна вселена. Любовта — както и всички други чувства — беше като огън, който се разпалва от съчки, но угасва, когато не се подклажда. Докато изтляваше, обичта й към Дани може би щеше да й даде емоционални сили да обича повече Спенсър.

Дани бе отгледан от бездушен баща и от докачлива, занимаваща се със светски дейности майка, в чиито леденостудени прегръдки се бе научил да бъде сдържан и предпазлив. Той бе дал на Ели всичко, на което беше способен и тя беше щастлива и доволна в обятията му. Всъщност беше толкова щастлива, че в един момент вече не можеше да си представи да изкара остатъка от живота си, без да търси от друг подаръка, който Дани пръв й даде.

Но колко жени бяха въздействали на мъж толкова силно, че след един-единствен разговор той да се откаже от удобното си съществуване и да изложи живота си на изключителен риск, за да бъде с нея? Тя беше повече от озадачена и поласкана от всеотдайността на Спенсър. Чувстваше се специална, глупава като момиче и безразсъдна. Макар и неволно, Ели бе заинтригувана от него.

Тя се намръщи и отново се вторачи в снимката на Стивън Акблом. Ели предполагаше, че всеотдайността и всичко, което Спенсър бе направил, за да я намери, може би по-скоро се дължат на обсебване, отколкото на любов. А в сина на жесток сериен убиец всеки признак на обсебеност можеше съвсем основателно да се смята за причина за тревога и отражение на лудостта на баща му.

Ели прибра четирите снимки в плика.

Тя обаче не мислеше, че Спенсър е като баща си. Спенсър не бе по-опасен от Роки. В продължение на три нощи в пустинята, докато го слушаше да бълнува в делириум, Ели не чу абсолютно нищо, което да я накара да заподозре, че Спенсър е син на баща си.

Дори да представляваше заплаха за нея, Спенсър едва ли можеше да се сравни с агенцията, която ги преследваше.

Ели трябваше да се тревожи дали ще може да бяга от главорезите на агенцията достатъчно дълго, за да разбере каква емоционална връзка може да се развие между нея и този загадъчен мъж. Спенсър бе признал, че пази тайни, които още не е разкрил. И по-скоро заради него, отколкото заради нея, тези тайни трябваше да бъдат споделени, преди да обсъдят дали имат бъдеще заедно. Защото, докато не уредеше сметките си с миналото, той нямаше да намери душевен покой, нито самоуважението, което бе необходимо, за да обича.

Тя отново погледна небето.

Летяха над Юта. Бяха чужденци в родината си. Слънцето беше зад гърба им. Бяха се насочили на изток, към хоризонта, откъдето след няколко часа щеше да дойде нощта.

Харис Деското се къпеше в банята със сиви и кафяво-червени плочки в къщата на брат си в Уестуд, но му се струваше, че никога няма да измие миризмата на затвора. Преди да я изхвърлят от дома им в Бърбанк, Джесика му бе взела малко дрехи. Той избра маратонки „Найки“, сив кадифен панталон и тъмнозелен пуловер с дълги ръкави.

Каза на съпругата си, че отива на разходка. Джесика го помоли да изчака, докато кейкът се опече, за да отиде с него. Дариус, който говореше по телефона в кабинета си, му предложи да почака половин час, за да се разходят заедно. Явно и двамата се тревожеха за състоянието му и имаха чувството, че не трябва да го оставят сам.

Той ги увери, че няма намерение да се хвърля под някой камион и се нуждае от движение, след като две денонощия бе седял в килията. Освен това искаше да бъде сам, за да размишлява. Харис взе едно от кожените якета на брат си и излезе в студеното февруарско утро.

Улиците в жилищния район на Уестуд бяха хълмисти. След като извървя няколко пресечки, той установи, че мускулите му наистина са схванати и се нуждаят от раздвижване.

Харис не каза истината, когато спомена, че иска да бъде сам, за да размишлява. Всъщност той искаше да престане да размишлява. Мислите му трескаво препускаха, откакто в петък през нощта бе извършено нападението на дома му. И не го бяха довели доникъде, само до по-мрачните места в душата му.

Дори малкото сън не го избави от тревогите, защото сънуваше безлики мъже в черни униформи и лъскави черни ботуши. В кошмарите му те сложиха каишки и намордници на Ондин, Уила и Джесика, сякаш бяха кучета, и ги отведоха, оставяйки го сам.

Той не намираше покой и в компанията на Джесика и Дариус. Брат му непрекъснато работеше по случая или обмисляше на глас офанзивни и дефанзивни юридически стратегии. А Джесика, както и дъщерите му, бяха постоянно напомняне, че Харис не е успял да опази семейството си. Разбира се, никой от тях нямаше да каже подобно нещо и той знаеше, че тази мисъл никога няма да им хрумне. Харис не бе направил нищо, за да заслужи катастрофата, която го бе сполетяла. Но въпреки това се обвиняваше. Някъде и някога си бе спечелил враг, чието отмъщение беше безумно в сравнение с провинението на Харис. Ако беше постъпил по друг начин и бе избегнал обидната дума или постъпка, вероятно всичко това нямаше да се случи. Всеки път, когато Харис се замисляше за Джесика или за дъщерите си, неумишлената и неизбежна вина му се струваше още по-голям грях.

Мъжете с ботушите, макар и само същества от кошмара, започваха да отнемат покоя, осигурен от семейството му. Гневът и отчаянието от безсилието му и самонатрапеното чувство за вина се бяха превърнали в съставни части на стена между него и хората, които обичаше, и с течение на времето тази бариера щеше да става все по-широка и висока. Ето защо той предпочиташе да бъде сам. Харис се разхождаше по криволичещите улици и хълмове на Уестуд. Множеството палми, фикуси и иглолистни дървета поддържаха зеленината в квартала през февруари, но имаше и голям брой явори, кленове и брястове с голи клони. Харис се съсредоточи върху интересните шарки от слънчева светлина и сенките на дърветата по тротоара. Той се опита да ги използва, за да предизвика състояние на самохипноза, което да прогони всички мисли, освен усещането от потребността да продължава да мести единия си крак пред другия.

Харис постигна известен успех в тази игра. Беше почти изпаднал в транс, когато с периферното си зрение забеляза сапфиреносиня тойота, която мина покрай него, намали, отби до тротоара и спря. От колата слезе мъж и отвори предния капак, но Харис остана съсредоточен върху гоблена от светлина и сенки, върху който стъпваше.

Докато Харис минаваше покрай тойотата, непознатият вдигна глава и попита:

— Господине, мога ли да ви предложа нещо за размисъл?

Харис направи още няколко крачки, после осъзна, че мъжът говори на него. Той спря, обърна се, излезе от състоянието на самохипноза и рече:

— Моля?

Непознатият беше висок чернокож, най-много на трийсет години. Беше мършав като четиринайсетгодишно хлапе, но сериозен и проницателен като възрастен човек, който е видял твърде много и през целия си живот е носил тежко бреме. Беше облечен в черен панталон, черно поло и черно яке и явно искаше да внуши зловещо излъчване. Но ако това беше намерението му, внушението се разваляше от големите очила с дебели стъкла, слабата му фигура и гласа, който макар и плътен, беше нежен и приятен.

— Мога ли да ви предложа нещо за размисъл? — повтори той, сетне продължи, без да чака отговор: — Онова, което се случи с вас, не би могло да се случи с представител на властта в Съединените щати, с американски конгресмен или със сенатор.

Улицата беше непривично тиха за такъв гъсто населен район на голям град. Слънчевата светлина стана различна и отблясъците, които хвърляше по извитата повърхност на синята тойота, поразиха Харис като свръхестествени.

— Повечето хора не го съзнават — продължи непознатият, — но от няколко десетилетия политиците изключват от почти всички закони, които приемат, настоящите и бъдещите членове на американския конгрес. Например законите за конфискацията на имуществото. Ако ченгетата хванат сенатор, който продава кокаин от кадилака си до училищен двор, колата му няма да бъде конфискувана като къщата ви.

Харис имаше странното чувство, че се е хипнотизирал толкова силно, че високият мъж в черно е привидение, което вижда в състояние на транс.

— Може би ще успееш да го дадеш под съд и да го осъдиш, освен ако колегите му политици не го изгонят от конгреса и в същото време му уредят имунитет. Но не можеш да вземеш печалбата му от търговията с наркотици или от безбройните други нарушения, заради които отнеха вашето имущество.

— Кой сте вие? — попита Харис.

Непознатият не обърна внимание на въпроса и тихо продължи:

— Политиците не плащат данък социално осигуряване. Имат собствен пенсионен фонд. И не крадат от него, за да финансират други програми, така както пресушават социалното осигуряване. Техните пенсии са в безопасност.

Харис притеснено се огледа наляво и надясно, за да види дали някой ги наблюдава и какви други превозни средства и мъже може да придружават непознатия. Макар че младият човек не се държеше заплашително, самата ситуация изведнъж стана зловеща. Харис имаше чувството, че това е инсценировка и смисълът на тази среща бе да го принудят да направи някое компрометиращо изявление, за което да го арестуват, осъдят и хвърлят в затвора.

Страхът му беше абсурден. Свободата на словото още беше гарантирана. В света нямаше други граждани, които да изказват мнението си така открито и разпалено, като съотечествениците му. Неотдавнашните събития явно бяха предизвикали в него параноя, която трябваше да овладее.

Но въпреки това Харис се страхуваше да говори.

— Те се изключват от плановете за здравно осигуряване — добави непознатият, — които възнамеряват да ви наложат, така че един ден да чакате месеци наред за неща като операция на жлъчка. Но те ще получат грижите, от които се нуждаят или искат. По някакъв начин сами допуснахме да бъдем управлявани от най-алчните и завистливите сред нас.

Харис събра смелост да проговори отново, но само за да повтори въпроса, който вече бе задал и да добави друг.

— Кой сте вие? Какво искате?

— Само искам да ви дам нещо за размисъл до следващия път — отговори непознатият, после се обърна и тресна капака на синята тойота.

Окуражен, че мъжът е с гръб към него, Харис слезе от тротоара и го сграбчи за ръката.

— Вижте какво…

— Трябва да тръгвам — прекъсна го младият чернокож. — Доколкото знам, не ни наблюдават. Шансовете са хиляда на едно. Но при наличието на съвременна технология, човек вече не може да бъде сто процента сигурен. Но дори някой да ни наблюдава, вие просто завързвате разговор с човек, който има неприятности с колата си и му предлагате помощ. Но ако продължаваме да стоим тук и ако наистина ни наблюдават, те ще се приближат, за да видят по-отблизо какво става и ще включат самонасочващите се микрофони.

Непознатият отиде до вратата на тойотата.

Озадачен, Харис попита:

— Но за какво беше всичко това?

— Бъдете търпелив, господин Деското. Оставете се да ви носи течението, да плавате по вълната и ще разберете.

— Каква вълна?

Младият чернокож отвори вратата и за пръв път се усмихна.

— Ами… микровълната, светлинната вълна, вълната на бъдещето.

Той се качи в колата, включи двигателя и потегли, оставяйки Харис озадачен повече от всякога.

Микровълната, светлинната вълна, вълната на бъдещето.

Какво се бе случило току-що, по дяволите?

Харис Деското обиколи квартала и го разгледа. По-голямата част не се отличаваше с нищо забележително. Небе и земя. Къщи и дървета. Морави и пътеки. Слънчева светлина и сенки. Но в структурата на деня, проблясвайки слабо и неясно, имаше загадъчни, ефирни нишки, които по-рано не бяха там.

Харис продължи да върви. Но за разлика от преди, непрекъснато поглеждаше през рамо.

Рой Майро в империята на мормоните. След като два часа се оправя с градската полиция на Сийдър Сити, той изтърпя достатъчно учтивост, която щеше да му стигне поне до първи юли. Рой знаеше цената на усмивката, любезността и неизменната дружелюбност, защото използваше обезоръжаващи подходи в работата си. Но тези ченгета мормони прекаляваха. Той започна да копнее за хладното безразличие на Лос Анджелис, за неотстъпчивия егоизъм на Лас Вегас и дори за грубостта и безумието на Ню Йорк.

Новината за повредата на „Земен страж“ не подобри настроението му. Той се ядоса още повече, когато научи, че откраднатият хеликоптер лети толкова ниско, че двата военни радара, които го следяха по молба на агенцията, представила се за Агенцията за борба с наркотиците, го бяха изпуснали. Не можеха да го открият. Бегълците бяха изчезнали и само Господ и двамата отвлечени пилоти знаеха къде бяха отишли.

Рой се страхуваше да се обади на Съмъртън.

Новият хеликоптер трябваше да пристигне след по-малко от двайсет минути, но Рой не знаеше какво да прави с него. Да го паркира на паркинга, да седне вътре и да чака някой да забележи бегълците? Можеше да седи там до Коледа. Пък и ченгетата мормони несъмнено щяха да му носят кафе и понички и да се въртят около него, за да му помагат да минава по-бързо времето.

Ужасът на продължаващите любезности му бе спестен, когато Гари Дювал отново телефонира от Колорадо и поднови разследването. Обаждането дойде по един от снабдените с кодиращи устройства телефони в извадения от строя хеликоптер.

Рой седна в дъното на кабината и си сложи слушалките.

— Не е лесно да бъдеш намерен — рече Дювал.

— Нещата се усложниха — каза Рой. — Още ли си в Колорадо? Мислех, че вече пътуваш за Сан Франциско.

— Заинтересувах се от случая Акблом. Серийните убийци винаги са ме интригували. Странни типове. Запитах се каква е връзката между сина на един сериен убиец и жената, която издирваме.

— Всички се питаме — увери го Рой.

Както и преди, Дювал възнамеряваше да съобщава на малки дози информацията, която бе научил.

— Бях наблизо и реших да отскоча от Денвър до Вейл и да разгледам ранчото, където е живял Акблом. Полетът е кратък. Отне ми повече време, докато се кача и сляза от самолета.

— Там ли си сега?

— В ранчото ли? Не. Току-що се върнах. Но още съм във Вейл. И само почакай, докато чуеш какво научих.

— Предполагам, че ще ми се наложи.

— Какво?

— Да чакам.

Дювал или не долови иронията, или не й обърна внимание и каза:

— Имам две превъзходни палачинки с информация за теб. Първата е, какво мислиш, че е станало в ранчото, след като са откарали труповете и Акблом е отишъл в затвора до края на живота си?

— Ранчото е станало манастир на кармелитки.

— Това пък откъде го чу? — попита Дювал, който не разбра, че отговорът на Рой би трябвало да прозвучи хумористично. — Там няма никакви монахини. В ранчото живее съпружеска двойка на име Пол и Анита Дресмънд. Там са от петнайсет години. Всички във Вейл мислят, че фермата е тяхна, пък и те не споменават нищо по въпроса. Четирийсет и пет годишни са, но приличат на хора, които са се пенсионирали на четирийсет, както самите те твърдят, или никога не са работили и са живели от наследство. Идеални са за работата.

— Каква работа?

— Пазачи.

— Кой всъщност е собственикът на ранчото?

— Ето, това е най-зашеметяващото.

— Сигурен съм.

— Част от задълженията на семейство Дресмънд е да се преструват на собственици и да не казват, че всъщност са пазачи. Обичат да ходят на ски, да водят безгрижен живот и не се притесняват от факта, че живеят в място с такава лоша слава, затова е било лесно да им затворят устата.

— Но проговориха пред теб.

— Ами, нали знаеш, хората приемат картата на ФБР и няколко заплахи за криминални обвинения много по-сериозно, отколкото би трябвало да го правят. Както и да е, до преди година и половина им е плащал някакъв адвокат от Денвър.

— Знаеш ли името му?

— Бентли Лингърхолд. Но мисля, че не трябва да си правим труда да се занимаваме с него. До преди година и половина чековете за семейство Дресмънд са били издавани от попечителски фонд „Вейл Мемориал Тръст“, за чиито дела се е грижел този адвокат. Носех преносимия си компютър, свързах се с „Мама“ и го проучих. Фондът вече не функционира, но още има информация за него. Всъщност фондът се управлява от друг фонд, който още съществува — „Спенсър Грант Ливинг5 Тръст“.

— Мили Боже.

— Изумително, нали?

— Синът още е собственик на ранчото?

— Да, чрез друг фонд, който той контролира. Преди година и половина собствеността е била прехвърлена от „Вейл Мемориал Тръст“, всъщност притежание на сина, на офшорна корпорация на Кайманските острови. Това е освободен от данъци рай на Карибите, който…

— Да, знам. Карай по-нататък.

— Оттогава семейство Дресмънд получават чековете си от нещо, наречено „Ванишмънт6 Интернешънъл“. Чрез „Мама“ проникнах в банката на Кайманските острови, където се намира сметката. Не можах да разбера каква е сумата, нито да видя файловете за операциите, но открих, че „Ванишмънт Интернешънъл“ се контролира от компания със седалище в Швейцария. „Амелия Иърхарт Ентърпрайзис“.

Рой се размърда неспокойно на седалката. Искаше му се да бе взел писалка и тефтер, за да запише всички тези подробности.

— Дядото и бабата — продължи Дювал, — Джордж и Етъл Порт, създали „Вейл Мемориал Тръст“ преди повече от петнайсет години, около шест месеца, след като избухнал скандалът с Акблом. Използвали са фонда, за да управляват имота си, без да свързват имената им с него.

— Защо не са продали ранчото?

— Нямам представа. Година по-късно те основали „Спенсър Грант Ливинг Тръст“ за момчето, тук, в Денвър, чрез адвоката Бентли Лингърхолд, точно след като по съдебен ред променили името на хлапето. И в същото време поверили контрола върху „Вейл Мемориал Тръст“ на онзи тръст. Но „Ванишмънт Интернешънъл“ е започнал съществуването си едва преди година и половина, дълго след смъртта на бабата и дядото, затова сигурно е създаден от самия Спенсър Грант. И така, той е изнесъл парите си от Съединените щати.

— И горе-долу по същото време Грант започва да заличава името си от публичните регистри — замислено каза Рой. — Добре, кажи ми нещо… Когато говориш за фондове и офшорни корпорации, ти имаш предвид много пари, нали?

— Много — потвърди Дювал.

— Но откъде са дошли? Знам, че бащата е бил известен…

— Знаеш ли какво е станало с него, след като се е признал за виновен?

— Кажи ми.

— Приел е да прекара остатъка от живота си в клиника за душевноболни престъпници. Не е имал шанс за условна присъда. Акблом не е оспорил нищо и не е обжалвал решението на съда. От момента на ареста си до края на процеса той е бил абсолютно спокоен. Нито е избухвал, нито е показвал угризения от стореното.

— Не е имало смисъл. Знаел е, че няма начин да го оправдаят. Акблом не е душевноболен.

— Не е ли? — учуди се Дювал.

— Ами, искам да кажа, че не се е държал безразсъдно, не е бръщолевел несвързано, не е буйствал или нещо подобно. Знаел е, че не може да се отърве. Проявил е реализъм.

— Предполагам. Както и да е, бабата и дядото са направили сина законен собственик на имуществото и парите на Акблом. Всъщност по молба на семейство Порт съдът разделил имуществото между момчето и най-близките роднини на жертвите. Искаш ли да отгатнеш по колко са си поделили?

— Не — отговори Рой, погледна през прозореца и видя две местни ченгета, които обикаляха хеликоптера и го оглеждаха.

Дювал не се разколеба от отрицателния му отговор и продължи да съобщава подробности.

— Парите са дошли от продажбата на личната колекция на Акблом, но предимно от собствените му творби, които дотогава не пожелал да предложи на пазара. Общо малко повече от двайсет и девет милиона долара.

— След данъчното облагане?

— Стойността на картините му скочила, когато станало известно, че той е масов убиец. Колкото и да е странно, всички искали да имат негова картина, след като разбрали какво е направил. Човек би помислил, че цената на картините ще се сгромоляса. Но пазарът направо пощурял. Произведенията му били оценени на невероятни суми.

Рой си спомни цветните репродукции на картините на Акблом, които разглеждаше като дете, когато скандалът избухна. Той не разбираше какво точно иска да каже Дювал. Изкуството на Акблом наистина струваше скъпо. Ако можеше да си го позволи, Рой би украсил дома си с десетки платна на художника.

— И през всичките тези години цените продължили да се качват, макар и по-бавно, отколкото през първата година след разкриването на престъпленията му. Семейството би направило по-добре, ако бе задържало някои от картините му. Както и да е. Момчето имало четиринайсет милиона и половина след данъчното облагане. Освен ако не живее в разкош, с течение на годините трябва да е натрупал цяло състояние.

Рой се замисли за бунгалото в Малибу, за евтините мебели и за стените без картини.

— Не живее в разкош.

— Наистина ли? Е, и баща му не е живял толкова богато, колкото е можел. Отказал е да купи по-голяма къща и не искал прислуга, която да живее в дома му. Само дневна прислужница и надзирател на имота, който се прибирал вкъщи след пет вечерта. Акблом казал, че желае да живее колкото е възможно по-семпло, за да съхрани творческата си енергия. — Гари Дювал се изсмя. — Разбира се, всъщност не е искал никой да се навърта нощем там, за да не го хване какво прави под хамбара.

Ченгетата мормони отново обиколиха хеликоптера и погледнаха към Рой.

Той им махна.

Те му отвърнаха със същото и се усмихнаха.

— Интересно как съпругата му не е разбрала по-рано — рече Дювал. — Открила едва след като той е експериментирал „изкуството“ си четири години…

— Тя не е била художник.

— Какво?

— Не е имала въображението да го предугади. Без да има въображението да предугажда… тя не би го заподозряла, без да има основателна причина.

— Не мога да кажа, че следя мисълта ти. Това са четири години, за Бога.

И после още шест, докато и момчето е разбрало, помисли Рой. Десет години, четирийсет и две жертви, малко повече от четири на година.

Рой реши, че цифрите не са особено внушителни. Факторите, които бяха включили Стивън Акблом в книгата на рекордите, бяха славата му, преди тайният му живот да бъде разкрит, общественото му положение, статутът му на семеен човек (класическите серийни убийци бяха самотници) и желанието му да приложи изключителния си талант към изкуството на изтезанието, за да помогне на моделите си да изживеят миг на съвършена красота.

— Но защо — отново се зачуди Рой — синът ще иска да задържи имота? С всичките му асоциации, свързани с това място. Пожелал е да промени името си. Защо не се е отървал и от ранчото?

— Странно, а?

— Пък и бабата и дядото. Защо не са продали имота, когато са му били законни настойници? Защо не са взели това решение вместо момчето? След като дъщеря им е била убита там… Защо са искали да имат нещо общо с фермата?

— Там има нещо — рече Дювал.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да има някакво обяснение. Някаква причина. Но какъвто и да е случаят, това е странно.

— Онази двойка… Пазачите…

— Пол и Анита Дресмънд.

— Казаха ли дали Грант понякога ходи там?

— Не се е появявал. Поне те не са виждали човек с белег като неговия.

— Тогава кой ги контролира?

— До преди година и половина те са виждали само двама души, свързани с „Вейл Мемориал Тръст“. Адвокатът Лингърхолд или някой от съдружниците му са ходели два пъти годишно само за да проверят дали ранчото е поддържано добре и дали семейство Дресмънд си заслужават заплатата и не харчат за глупости парите от фонда.

— А през последната година и половина?

— Откакто „Ванишмънт Интернешънъл“ е собственик на ранчото, никой не е идвал. Господи, много бих искал да разбера колко пари е скътал в „Амелия Иърхарт Ентърпрайзис“, но знаеш, че никога няма да измъкнем тази информация от швейцарците.

През последните години Швейцария бе започнала да се тревожи за огромния брой случаи, в които американските власти искаха да присвоят швейцарските сметки на американски граждани, позовавайки се на законите за конфискация на имуществото, без да имат доказателства за престъпна дейност. Швейцарците гледаха на тези закони като на инструменти за политически репресии, проявяваха все по-голяма сдържаност и все повече се оттегляха от традиционното сътрудничество в криминалните случаи.

— С какво е втората палачинка? — попита Рой.

— Моля?

— Нали каза, че си ми приготвил две палачинки с информация. Гладен съм — дружелюбно каза Рой. Изпита гордост от търпението си след всичките изпитания, които бе изтърпял от ченгетата мормони. — Защо не затоплиш втората палачинка?

Гари Дювал му я поднесе и палачинката наистина беше превъзходна, както бе обещал.

Рой затвори, обади се в подразделението на агенцията в Лас Вегас и заговори с Кен Хикман, който скоро щеше да приключи смяната си като сутрешен дежурен.

— Кен, къде е хеликоптерът?

— След десет минути ще е при вас.

— Ще го изпратя обратно с повечето хора тук.

— Отказваш ли се?

— Знаеш, че радарът ги изпусна.

— Да. Те изчезнаха и по този начин няма да ги намерим. Но аз имам друга идея и смятам да я осъществя. Трябва ми самолет.

— Господи.

— Не казах, че искам да чуя богохулства.

— Съжалявам.

— Какво ще кажеш за „Лиърджет“, с който дойдох в петък през нощта?

— Още е тук. Готов за излитане.

— Някъде наблизо край мен има ли военна база, където да кацне?

— Ей сега ще проверя.

Докато чакаше, Рой се замисли за Ив Жаме. Тази вечер нямаше да може да се върне в Лас Вегас. Рой се запита какво ще направи русокосата му сладурана, за да съхрани в сърцето си спомена за него. Беше казала, че ще е нещо специално. Той предположи, че Ив ще упражнява нови пози — ако съществуваха такива — и ще изпробва нови еротични помощни средства, за да подготви преживяване, което ще го накара да трепери и да остане без дъх. Рой се опита да си представи какви ще бъдат онези играчки и му се зави свят. Устата му пресъхна. И това беше съвършено.

— Самолетът може да кацне в Сийдър Сити.

— В този град може да се приземи „Лиърджет“?

— Брайън Хед е само на четирийсет и пет километра на изток.

— Кой?

— Не кой, а какво. Брайън Хед е първокласен курорт за ски. Горе в планината има множество къщи. Доста богаташи и корпорации имат вили в Брайън Хед, кацат със самолетите си в Сийдър Сити и оттам продължават с коли. Летището не е луксозно, но на пистата може да кацне „Лиърджет“.

— Екипажът готов ли е?

— Абсолютно. Ще бъдат при теб в един часа.

— Страхотно. Ще помоля някой от ухилените жандармеристи да ме закара до летището.

— Кого?

— Някой от учтивите жандарми — отговори Рой, който отново беше в чудесно настроение.

— Не съм сигурен дали кодиращото устройство предава точно думите ти.

— Едно от ченгетата мормони.

Хикман или разбра какво иска да каже Рой, или реши, че не е необходимо да го разбира, и рече:

— Тук трябва да представят план на полета. Къде ще отидеш от Сийдър Сити?

— В Денвър — отговори Рой.

Отпусната на последната седалка, в продължение на два часа Ели ту задрямваше, ту се събуждаше. През последните четиринайсет месеца на бягство се бе научила да потиска страховете и тревогите си и да спи, когато има възможност.

Докато Ели се протягаше и прозяваше, Спенсър се върна от продължителното си посещение при двамата пилоти и седна от другата страна на пътеката.

Роки се сви в краката му.

— Още добри новини — каза Спенсър. — Според момчетата хеликоптерът е правен по поръчка. Двигателите са с усилена мощност, за да пренасят свръхтовари. Има място и за допълнителни резервоари. Хеликоптерът има много по-голям пробег от стандартния модел. Пилотите са сигурни, че ще стигнем до границата и ще минем Гранд Джънкшън, преди да възникне опасност горивото да свърши, ако отидем толкова далеч.

— Колкото по-далеч, толкова по-добре. Но не бива да прелитаме близо до Гранд Джънкшън. Не искам да ни виждат множество любопитни хора. По-добре да ни закарат някъде в околностите, за да намерим някакво превозно средство.

— Ще стигнем до покрайнините на Гранд Джънкшън след около половин час, преди да започне да се здрачава. Сега е четиринайсет и десет или петнайсет в Планинската часова зона. Имаме достатъчно време да разгледаме картата и да изберем подходящо място за приземяване.

Ели посочи брезентовата чанта на седалката пред нея.

— Виж какво, що се отнася до твоите петдесет хиляди долара…

Спенсър вдигна ръка, за да й направи знак да млъкне.

— Само се изненадах, че си ги намерила. Това е всичко. Имаше право да преровиш багажа ми, след като ме намери в пустинята. Не знаеше защо те търся. Всъщност няма да се учудя, ако още не си наясно по този въпрос.

— Винаги ли носиш със себе си толкова много пари?

— Преди около година и половина започнах да внасям долари и златни монети в сейфове в Калифорния, Невада и Аризона. Открих си и спестовни сметки в различни градове под фалшиви имена и социалноосигурителни номера. А всичко друго изнесох вън от страната.

— Защо?

— За да мога да се придвижвам бързо.

— Предполагаше, че ще те преследват?

— Не. Но не ми харесваше онова, което ставаше в отдел „Компютърни престъпления“. Те ме научиха на всичко за компютрите, включително на факта, че достъпът до информация е същността на свободата. А в същото време се опитваха да ограничат този достъп за останалите.

— Мислех, че идеята е само да попречат на хакерите да използват компютрите, за да крадат или да фалшифицират базата данни — иронично подхвърли Ели.

— И аз съм за такъв контрол върху престъпниците. Но те искат да ограничат достъпа за всеки. Напоследък все повече власти… нарушават личната неприкосновеност и открито или тайно ровят в базите данни. Всички го правят — от Данъчната служба до Бюрото за имиграция и натурализация. Дори Бюрото за поземлени имоти, за Бога. Всички те помагаха във финансирането на регионалните специални сили и ме плашеха.

— Ти виждаш как свят нов се задава…

— Досущ товарен влак беглец…

— И очертанията му не ти се нравят.

— Не искам част от този свят да ме направят.

— Смяташ ли се за компютърен специалист?

— Не. Само за човек, който оцелява.

— Затова ли заличи името си от публичните регистри? За да застраховаш оцеляването си?

Върху лицето му не падна сянка, но изражението му помръкна. Изглеждаше измъчено, което беше разбираемо, като се имаха предвид изпитанията през последните няколко дни. Но сега очите му бяха хлътнали и Спенсър изглеждаше изтощен и по-възрастен за годините си.

— Отначало само… се подготвях да бягам. — Той въздъхна и избърса челото си. — Може би звучи странно. Но да променя името си от Майкъл Акблом на Спенсър Грант не беше достатъчно. Махнах се от Колорадо и започнах нов живот, но… и това не беше достатъчно. Не можех да забравя кой съм… Чий син съм. Затова реших да залича информацията за себе си. Работих упорито и методично, докато на света не остана нищо, което да показва, че съществувам под каквото и да е име. Онова, което бях научил за компютрите, ми даде тази способност.

— А после? След като заличи информацията за себе си?

— Ето, това така и не можах да разбера. Какво да правя после. Може би наистина да се залича от лицето на земята? Да се самоубия?

— Това не ти е присъщо.

Ели усети, че сърцето й се сви при тази мисъл.

— Така е — съгласи се той. — И през ум не ми е минавало да си пръсна черепа. Пък и кой щеше да се грижи за Роки.

Кучето вдигна глава, когато чу името си и размаха опашка.

— После, след известно време — продължи Спенсър, — макар да не знаех какво да правя, реших, че все още има смисъл да остана невидим. Само защото, както ти каза, се задава нов, дързък свят със свръхмодерни технологии, с всичките му благословии и проклятия.

— Тогава защо остави файловете в отдел „Моторни превозни средства“ и при военните почти непокътнати? Отдавна можеше да изтриеш и тях.

Спенсър се усмихна.

— Може би защото съм твърде умен. Мислех само да променя адреса си в тях и някои от по-очебийните подробности, за да не послужат на никого. Оставих ги, защото винаги можех да ги прегледам и да видя дали някой ме издирва.

— Заложил си капани?

— Да. Зарових дълбоко в онези компютри малки програми. Всеки път, когато някой влезе във файла ми в отдел „Моторни превозни средства“ или във военните, без да използва кода, който инсталирах, системата добавя по една звездичка към края на последното изречение във файла. Идеята беше да ги проверявам веднъж-два пъти седмично и ако видя звездички, да разбера, че някой ме разследва… И тогава да напусна бунгалото си в Малибу и да замина.

— Къде?

— Където и да е. Може би само да съм в движение.

— Звучи параноично.

— Адски параноично.

Ели тихо се засмя. Спенсър също.

— Когато напуснах специалните сили, знаех, че така, както се променя светът, рано или късно всеки ще преследва другия и тогава хората ще искат да бъдат невидими.

Тя погледна часовника си.

— Хайде да разгледаме картата.

— Там отпред имат куп карти.

Спенсър тръгна към пилотската кабина. Раменете му бяха прегърбени. Движеше се уморено и още изглеждаше някак скован.

Изведнъж Ели се вцепени от чувството, че Спенсър Грант няма да оцелее и тази нощ ще умре. Усещането не беше достатъчно силно, за да се нарече ясно предчувствие, но беше по-силно от нюх.

Вероятността, че може да го загуби, я уплаши. Тя знаеше, че държи на него повече, отколкото иска да признае пред себе си.

Спенсър се върна с картата и попита:

— Какво има?

— Нищо. Защо?

— Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла призрак.

— Уморена съм — излъга Ели. — И гладна.

— Мога да направя нещо по въпроса за глада.

Той отново седна от другата страна на пътеката и извади от джоба на джинсовото си яке четири шоколадови десерта.

— Откъде ги взе?

— Момчетата отпред имаха кутия с храна и с радост я споделиха. Страхотни са.

— Особено когато до главата им е опрян пистолет.

— Особено тогава — съгласи се Спенсър.

Роки се изправи и наостри едното си ухо, когато надуши шоколадовите десерти.

— Това е наше — строго каза Спенсър. — Когато слезем от хеликоптера и отново поемем по пътищата, ще ти намерим истинска храна, нещо по-здравословно от това.

Кучето се облиза.

— Виж какво, приятелю — продължи Спенсър. — Аз не спрях в супермаркета, за да ям, както направи ти. Нуждая се от тези десерти, защото инак ще падна от изтощение. А сега, легни и ги забрави. Чу ли?

Роки се прозя, огледа се с престорено безразличие и отново се изтегна на пода.

— Вие двамата се разбирате страхотно — каза Ели.

— Да. Ние сме сиамски близнаци, разделени при раждането. Естествено това не се забелязва, защото той има множество пластични операции.

Ели не можеше да откъсне поглед от лицето на Спенсър, на което се четеше нещо повече от умора. Тя виждаше сянката на смъртта.

Смущаващо проницателен и бързо долавящ настроенията й, Спенсър повтори:

— Какво има?

— Благодаря за шоколадовия десерт.

— Можеше да е филе, ако бях успял да го отмъкна.

Той се вторачи в картата. Двамата се заловиха да проучват територията около Гранд Джънкшън, Колорадо.

Ели се осмели да го погледне два пъти и всеки поглед накара сърцето й да затупти лудешки от страх. Тя виждаше твърде ясно ореола на смъртта, който обикновено беше добре скрит под маската на живота.

Ели се почувства глупава и суеверна. За опасенията й имаше други обяснения, освен предзнаменованията, поличбите и психарските образи за предстояща трагедия. Вероятно след Бъдни вечер, когато Дани и родителите й бяха завинаги отнети, този страх щеше да я измъчва всеки път, щом започнеше да обича някого.

Самолетът „Лиърджет“ с Рой на борда се приземи на международното летище в Денвър, след като бе задържан двайсет и пет минути. Местното подразделение на агенцията му бе изпратило двама агенти, както той бе поискал по телефона, докато пътуваше. Бърт Ринк и Оливър Фордайс го чакаха на пистата. И двамата бяха на трийсет и няколко години, високи и гладко избръснати. Бяха облечени в черни шлифери, тъмносини костюми, черни вратовръзки, бели ризи и черни обувки с гумени подметки. Всичко беше така, както Рой бе поискал.

Ринк и Фордайс му носеха други дрехи — същите като техните. Рой се бе избръснал и изкъпал на борда на самолета и трябваше само да се преоблече и после да се качи в дългата черна лимузина „Крайслер“, която го чакаше на пистата.

Денят беше смразяващо студен. Небето бе ясно като арктично море и бездънно като времето. На стрехите на сградите имаше ледени висулки, а около разчистената писта се виждаше сняг.

Летището се намираше в североизточния край на града, а срещата им с доктор Сабрина Палма беше в югоизточните предградия. Под един или друг претекст, Рой би настоявал за полицейски ескорт, но не искаше да привлича повече от необходимото внимание.

— Срещата е в шестнайсет и трийсет — каза Фордайс, когато всички се настаниха в лимузината. — Ще пристигнем навреме, дори малко по-рано.

Шофьорът беше инструктиран да не се мотае и колата бързо се отдалечи от самолета, сякаш наистина имаха полицейски ескорт.

Ринк подаде на Рой бял плик с размери двайсет на трийсет сантиметра.

— Това са документите, които поиска.

— Носите ли картите си на агенти на тайните служби? — попита Рой.

Ринк и Фордайс извадиха карти за самоличност и той видя холографски снимки и автентични значки на тайните служби. Името на Ринк за предстоящата среща беше Сидни Юджин Таркентън, а на Фордайс — Лорънс Албърт Олмайър.

Рой извади от белия плик и своята карта. Той беше Дж. Робърт Котър.

— Хайде да запомним кои сме. Не забравяйте да се обръщате един към друг с тези имена. Не мисля, че ще е необходимо да казвате нещо. Аз ще говоря. Вие ще бъдете там предимно за да придадете реализъм на цялата история. Ще влезете след мен в кабинета на доктор Палма и ще застанете от двете страни на вратата. Краката ви да са на разстояние четирийсет и пет сантиметра един от друг, а ръцете — спуснати пред тялото. Когато ви представя, ще кажете: „Докторе“ или „Приятно ми е“, или само ще кимнете. Бъдете сериозни през цялото време. С безизразни лица като стражарите пред Бъкингамския дворец. Погледът — право напред. Не помръдвайте. Ако ви поканят да седнете, учтиво ще кажете: „Не, благодаря, докторе“. Да, знам, че е смешно, но хората имат такава представа за агентите на тайните служби от филмите, затова всяко загатване, че сте живи човешки същества, ще й се стори фалш. Ясно ли е, Сидни?

— Да, сър.

— Ясно ли е, Лорънс?

— Предпочитам Лари.

— Ясно ли е, Лари?

— Да, сър.

— Добре.

Рой извади от белия плик другите документи и остана доволен.

Той поемаше един от най-големите рискове в кариерата си, но беше забележително спокоен. Дори не бе изпратил агенти да търсят бегълците в Солт Лейк Сити или някъде другаде на север от Сийдър Сити, защото беше сигурен, че полетът им в онази посока бе заблуда. Спенсър и жената бяха променили курса, след като се бяха снишили под обсега на радара. Рой се съмняваше, че ще отидат на запад, обратно в Невада, защото този щат не беше гъстонаселен, нямаше много растителност и имаше малко места, където да се скрият. Ето защо, оставаха юг и изток. След като получи двете превъзходни палачинки с информация от Гари Дювал, Рой си припомни всичко, което знаеше за Спенсър Грант и реши, че може да предвиди в коя посока ще продължат мъжът и жената. На североизток. Нещо повече, той се досети точно къде ще отиде Спенсър Грант. Рой беше спокоен не само защото вярваше в способността си за дедуктивно мислене, но и защото в този случай съдбата беше на негова страна.

— Екипът, който поисках, пътува ли за Вейл? — попита той.

— Дванайсет човека — отговори Фордайс.

Ринк погледна часовника си и рече:

— В момента би трябвало да са се срещнали с Дювал.

В продължение на шестнайсет години Майкъл Акблом, впоследствие „Спенсър Грант“, бе отричал силното си желание да отиде на онова място, потискайки потребността и съпротивлявайки се на мощния магнит на миналото. Но въпреки това, съзнателно или несъзнателно, той знаеше, че рано или късно трябва да откликне на тази обсебеност и да отиде там. Инак Майкъл Акблом щеше да продаде имота, за да се отърве от онова осезателно напомняне за времената, които искаше да забрави, също както се бе отървал от името си и бе приел друго. Майкъл Акблом бе запазил ранчото по същата причина, поради която не си бе направил пластична операция, за да намали белега на лицето си. „Той се самонаказва с белега — бе казал доктор Неро Мондело в белия си кабинет в Бевърли Хилс. — Напомня си за нещо, което би предпочел да забрави, но се чувства задължен да помни.“ Ако бе продължил да живее в Калифорния и бе следвал безгрижния всекидневен установен ред, Грант вероятно безкрайно щеше да се съпротивлява на зова на смъртоносната зона в Колорадо. Но сега той бягаше, за да спаси живота си, беше под силно напрежение и се намираше твърде близо до родния си дом, за да устои на омайната песен на миналото. Рой бе готов да заложи всичко, че синът на серийния убиец ще се върне в лоното на кошмара.

Спенсър Грант имаше недовършена работа в ранчото в покрайнините на Вейл. И само двама души в света знаеха каква бе тя.

Отвъд тъмните стъкла на бързо движещата се лимузина, на фона на постепенно смаляващия се зимен следобед, модерният град Денвър изглеждаше мъглив и неясно очертан, досущ купчини древни руини, обрасли с бръшлян и мъх.

Хеликоптерът „Джетрейнджър“ се приземи на запад от Гранд Джънкшън, в националния природен резерват на Колорадо, в ерозирала долчинка между червени скални образувания и ниски възвишения, обрасли с хвойна и борове. Земята беше покрита със сух сняг, дебел около сантиметър.

На стотина метра, под зелените иглолистни дървета, беше паркиран бял форд „Бронко“. До отворения багажник стоеше мъж със зелен скиорски екип и гледаше хеликоптера.

Спенсър остана при екипажа, а Ели слезе, за да поговори със собственика на колата. Когато моторите на хеликоптера спряха да бръмчат и перките престанаха да тракат, долчинката стана тиха като безлюдна катедрала. Ели не чуваше нищо друго, освен скърцането на обувките си по замръзналата, заснежена земя.

Тя се приближи до форда и видя на покрива статив с фотоапарат. В багажника имаше подобни технически средства.

Фотографът беше брадат и ядосан. От ноздрите му излизаше пара, сякаш всеки момент щеше да експлодира.

— Развалихте снимката ми. Онази безупречна бяла ивица сняг, извиваща се към издадената, огненочервена скала. Какъв контраст. Какъв драматизъм. А вие съсипахте всичко.

Ели погледна скалното образувание зад хеликоптера. Скалите още бяха огненочервени и блестяха на лъчите на клонящото на запад слънце, но снегът наистина вече не беше безупречно бял, а утъпкан.

— Съжалявам.

— Това не е достатъчно — троснато отговори мъжът.

Тя се вторачи в снега около форда. Доколкото виждаше, единствените стъпки в снега бяха неговите. Той беше сам.

— Но какво всъщност правите тук? — попита фотографът. — Тук не е разрешено да се вдига такъв шум. Това е природен резерват.

— По-добре помисли как да запазиш живота си — каза Ели и извади от коженото си яке деветмилиметровия „ЗИГ“.

Тя се върна в хеликоптера и докато държеше на прицел тримата мъже, Спенсър отряза ивици от тапицерията и завърза ръцете и краката им за седалките.

— Няма да ви запушвам устата — каза той. — И без това никой няма да ви чуе, ако викате.

— Ще умрем от студ — ядосано рече пилотът.

— Най-малко след час ще съумеете да освободите ръцете си. И после ще вървите половин час или четирийсет и пет минути до магистралата, над която прелетяхме. Няма да имате време да измръзнете.

— За всеки случай, щом стигнем до града, ще се обадим на полицията и ще им кажем къде сте — каза Ели.

Вече се бе здрачило. Звездите започнаха да се появяват на изток, където тъмнолилавото небе се извиваше към хоризонта.

Спенсър караше форда, а Роки дишаше в ухото на Ели от мястото си зад предната седалка. Лесно намериха черен път до магистралата. Маршрутът беше ясно очертан от следите от гуми в снега, които фордът бе оставил по пътя си към живописната долчинка.

— Защо им каза, че ще се обадим на полицията? — попита Спенсър.

— Искаш да умрат от студ ли?

— Мисля, че това едва ли ще стане.

— Не бих рискувала.

— Да, но в днешно време е възможно всяко обаждане до полицейски участък да бъде прието по линия за идентификация на самоличността. Всъщност един по-малък град като Гранд Джънкшън, където няма голяма престъпност по улиците и не се изискват кой знае какви ресурси, много по-вероятно е парите да се използват за модерни комуникационни системи. Обаждаш им се и те веднага установяват от кой адрес телефонираш. Информацията се появява на екрана пред дежурния полицай. И така могат да разберат в коя посока сме поели.

— Знам. Но няма да го направим толкова лесно за тях — каза Ели и му обясни какво има предвид.

— Харесва ми — рече Спенсър.

Затворът за душевноболни престъпници „Роки Маунтин“7 беше построен по време на Голямата депресия и изглеждаше непоклатим и внушителен като самите Скалисти планини. Сградата беше ниска, разположена несиметрично, с множество пристройки и прозорци с решетки. Стените бяха облицовани със стоманеносив гранит. Още по-тъмен гранит бе използван за очертаване на прозорците и вратите и корнизите с каменни фигури. Цялата купчина се бе прегърбила под таванско помещение с кула и покрив от черни плочи.

Според Рой Майро цялостният ефект беше потискаш и зловещ. Без преувеличение можеше да се каже, че сградата прилича на човешко същество, седнало на хълма и потънало в черни мисли. На фона на сенките на стръмните склонове, издигащи се зад затвора, прозорците бяха изпълнени със зловеща жълта светлина, която сякаш се отразяваше от подземията на демон, обитаващ недрата на Скалистите планини.

Докато вървеше към кабинета на доктор Палма, Рой бе обзет от състрадание към окаяните души, затворени в тази купчина от камък. Натъжи се и за също така страдащите пазачи, които, грижейки се за душевноболните, бяха принудени да прекарат по-голямата част от живота си в тази обстановка. Ако имаше властта да го направи, той би запечатал всеки прозорец и отдушник и би освободил болните и персонала от нещастието им с бавно действащ, но смъртоносен газ.

Приемната и кабинетът на доктор Сабрина Палма бяха обзаведени толкова красиво и луксозно, че в сравнение със сградата, в която се намираха, приличаха на нюйоркска мансарда или на крайбрежна вила в Палм Бийч, но не през трийсетте години, в които останалата част от затвора, изглежда, още живееше. Канапетата и столовете бяха тапицирани със сребриста и златиста коприна, а масите и рамките на огледалата — изработени от различни екзотични дървета. Килимът беше бежов и мек. В средата на вътрешния кабинет имаше масивно бюро във формата на полумесец, което сигурно струваше четирийсет хиляди долара.

Рой не бе виждал кабинет на държавен служител, дори в най-висшите кръгове във Вашингтон, който да се равнява на тези две стаи. Той веднага се досети как да използва това и разбра, че има силен коз срещу доктор Палма, ако тя окажеше съпротива.

Сабрина Палма беше директор на медицинския персонал. И тъй като заведението беше и затвор, и болница, тя заемаше поста и на главен надзирател. Доктор Палма беше поразително красива, също като кабинета си. Гарвановочерни коси. Зелени очи. Бяла като сметана кожа. Четирийсет и няколко годишна, висока, стройна и с хубаво тяло. Беше облечена с черен костюм и бяла копринена блуза.

— Приятно ми е да се запознаем, докторе.

— Агент Таркентън и агент Олмайър.

— Докторе.

Тя покани всички да седнат.

— Не, благодаря, докторе — рече Олмайър и зае позиция вдясно от вратата, свързваща вътрешния и външния кабинет.

— Не, благодаря, докторе — каза Таркентън и застана вляво от същата врата.

Рой тръгна към един от трите изящни стола пред бюрото, а доктор Палма се настани на плюшения трон срещу него. Озаряваше я водопад от непряка, кехлибарена светлина и бялата й кожа блестеше, сякаш от вътрешно сияние.

— Дошъл съм по един въпрос от изключително важно значение — започна Рой с най-любезния си тон. — Ние мислим… Не, сигурни сме, че синът на един от вашите болни в момента дебне президента на Съединените щати и възнамерява да го убие.

Когато чу името на евентуалния убиец и разбра кой е баща му, Сабрина Палма повдигна вежди в недоумение. Тя разгледа документите, които Рой извади от белия плик и след като научи какво се иска от нея, се извини и отиде във външния кабинет, за да проведе няколко спешни телефонни обаждания.

Рой търпеливо чакаше.

Светлините на Денвър блещукаха отвъд трите тесни прозорчета.

Той погледна часовника си. Дювал и дванайсетте му човека вече би трябвало незабележимо да са заели позиции от другата страна на Скалистите планини. Те искаха да бъдат готови, в случай че пътешествениците пристигнеха по-рано от очакваното.

Качулката на нощта вече се бе спуснала над лицето на здрача, когато стигнаха до покрайнините на Гранд Джънкшън.

Градът имаше население над трийсет и пет хиляди души и беше достатъчно голям, за да ги забави. Но Ели носеше фенерче с формата на писалка и картата, която бе взела от хеликоптера, и намери най-прекия маршрут.

Изминаха две трети от пътя около града и спряха, за да сменят превозното средство. Наоколо имаше кинотеатри. Явно в момента навсякъде се прожектираха филми, защото от салоните не излизаше и не влизаше никой. Големият паркинг беше пълен с коли без пътници.

— Вземи форд „Експлорър“ или джип, ако можеш — каза Ели и отвори вратата на белия форд, откъдето нахлу студен въздух. — Нещо такова. По-удобно е.

— Крадците не могат да избират — рече Спенсър.

— А трябва. — Тя се премести зад волана, а той слезе от колата. — Ако не си придирчив, тогава не си крадец, а колекционер на таратайки.

Ели подкара успоредно с него, а Спенсър смело тръгна между колите, пробвайки вратите. Всеки път, когато намираше отключена врата, той се навеждаше, за да види дали има ключове на стартера, зад сенника или под седалката на шофьора.

Докато наблюдаваше господаря си през страничното стъкло на белия форд, Роки загрижено изскимтя.

— Да, опасно е — каза Ели. — Не мога да лъжа куче. Но не е толкова опасно, колкото да вкараш кола в супермаркет и да те гони хеликоптер. Не бива да забравяш това.

Четиринайсетата кола, която Спенсър провери, беше черен шевролет пикап с предна и задна седалка. Той се качи в него, затвори вратата, включи двигателя и даде на заден ход, излизайки от паркинга.

Ели паркира белия форд на мястото на шевролета. Бяха им необходими само петнайсет секунди, за да пренесат в пикапа оръжията, брезентовата чанта и кучето. И отново потеглиха на път.

Стигнаха до източната част на града и започнаха да търсят нов мотел, защото старите не бяха свързани с компютърните мрежи. Видяха онова, което им трябваше и Ели влезе в мотела, за да попита администратора дали условията им позволяват да използват модем.

— До сутринта трябва да изпратя доклад в службата ми в Кливланд — обясни тя.

Оказа се, че всички стаи имат онова, което им трябва. Ели използва за пръв път картата за самоличност на името на Бес Беър, нае стая с двойно легло и предплати в брой.

— Кога ще тръгнем? — попита Спенсър, когато спряха пред вратата.

— След четирийсет и пет минути, а може би дори след половин час — обеща тя.

— Доста се отдалечихме от мястото, откъдето взехме пикапа, но имам неприятното чувство, че не бива да се застояваме тук.

— Не си единственият.

Ели не можа да не забележи обзавеждането на стаята, докато изваждаше от брезентовата чанта преносимия компютър на Спенсър и го свързваше с електрическата мрежа, подготвяйки го за работа. Килим на черни и сини точки. Завеси на сини и жълти райета. Покривка за легло на зелени и сини квадрати. Тапети на бледосини, златисти и сребристи шарки. Обстановката приличаше на военен камуфлаж за чужда планета.

— Докато работиш с компютъра, аз ще изведа Роки да отиде по нужда. Сигурно вече ще се пръсне.

— Не ми се вижда притеснен.

— Твърде много се смущава, за да го покаже. — Спенсър стигна до вратата, обърна се и добави: — На отсрещната страна на улицата видях заведения за бързо хранене. Ще купя хамбургери и разни други неща. — Стига да са повечко.

Спенсър и кучето излязоха, а Ели проникна в централния компютър на телефонната компания „Ей Ти енд Ти“, който отдавна бе проучила. Чрез националната мрежа на „Ей Ти енд Ти“ тя бе успяла да си проправи път до компютрите на няколко регионални телефонни компании във всички краища на страната, но сега за пръв път щеше да се опита да се вмъкне в системата на Колорадо. За хакера, както и за музиканта, и за гимнастика, тренировките и практиката бяха ключовете за успеха, а Ели беше изключително добре обучена и опитна.

Спенсър и Роки се върнаха само след двайсет и пет минути. Ели вече бе проникнала дълбоко в регионалната система и бързо разглеждаше страховито дълъг списък на номера на обществени телефони със съответните адреси. Тя избра телефон на бензиностанция в Монтроуз, Колорадо, на стотина километра южно от Гранд Джънкшън.

Умело боравейки с главната телефонна централа на регионалната компания, Ели се обади на полицията в Гранд Джънкшън, пренасочвайки обаждането от мотелската им стая през телефона на бензиностанцията в Монтроуз. Тя позвъни на номера за спешни случаи, а не на главния номер на полицията, за да бъде сигурна, че на екрана пред дежурния ще се появи адресът на бензиностанцията.

Ели започна да говори без заобикалки.

— Днес, в Сийдър Сити, Юта, отвлякохме хеликоптер „Бел Джетрейнджър“…

Когато телефонистката се опита да я прекъсне с въпроси, които да й помогнат да напише стандартния доклад, Ели изкрещя:

— Млъкни! Няма да повтарям, затова по-добре слушай, защото инак ще загинат хора. — Тя се ухили на Спенсър, който отваряше кутии с апетитно ухаеща храна. — В момента хеликоптерът е на територията на националния природен резерват в Колорадо. Екипажът е на борда. Пилотите са невредими, но завързани. Ако прекарат нощта там, ще умрат от студ. Ще опиша мястото само веднъж и по-добре внимавай в подробностите, ако искате да ги спасите.

Ели им даде кратки и ясни указания и затвори.

По този начин постигнаха две неща. Тримата мъже в хеликоптера скоро щяха да бъдат намерени. А полицията в Гранд Джънкшън разполагаше с адрес в Монтроуз, намиращ се на стотина километра на юг от мястото, откъдето бе направено обаждането, което показваше, че Ели и Спенсър щяха или да избягат на изток, по магистрала 50, към Пуебло, или да продължат на юг, по магистрала 550, към Дуранго. От онези главни пътни артерии се отклоняваха няколко шосета, осигуряващи достатъчно вероятности, които да ангажират екипите по издирването. А в това време Ели, Спенсър и Роки щяха да са се отправили към Денвър по магистрала 70.

Доктор Сабрина Палма създаваше проблеми, но това не изненада Рой. Преди да пристигне в затвора, той бе очаквал съпротива срещу плановете му, основаваща се на причини от областта на медицината, безопасността и политиката. В мига, в който видя кабинета й, Рой разбра, че най-убедителният аргумент ще бъде не етиката, а финансите.

— Не мога да си представя никакви обстоятелства, свързани със заплахата срещу президента, които да налагат излизането на Стивън Акблом от това заведение — решително заяви доктор Палма, която отново бе седнала на разкошния си кожен стол, но вече не се чувстваше спокойна и седеше на ръба. Ръцете й стискаха ту попивателната, ту някоя от наредените на бюрото кристални фигури — малки животни и разноцветни рибки. — Той е изключително опасен, арогантен и крайно користолюбив човек. Няма да ви сътрудничи, ако наистина има нещо, с което да ви помогне да намерите сина му, макар че не мога да си представя какво е то.

Както винаги учтив, Рой каза:

— Доктор Палма, въпреки уважението ми към вас, вие не можете нито да си представите, нито да кажете как ще ни помогне или по какъв начин очакваме да спечелим сътрудничеството му. Това е спешен въпрос на националната сигурност. Не ми е разрешено да споделям подробности с вас, колкото и да искам да го направя.

— Този човек е зъл, господин Котър.

— Да, знам биографията му.

— Не ме разбирате…

Рой внимателно я прекъсна, посочвайки един от документите на бюрото й.

— Вие прочетохте съдебното нареждане, подписано от съдия от Върховния съд в Колорадо, според което опеката на Стивън Акблом временно се поверява на мен.

— Да, но…

— Предполагам, че когато излязохте, за да говорите по телефона, едно от обажданията ви беше с цел да се уверите в подписа му.

— Да, автентичен е. Съдията още беше в кабинета си и лично го потвърди.

Подписът беше истински. Въпросният съдия беше в ръцете на агенцията.

Сабрина Палма обаче не беше удовлетворена.

— Но какво знае за злото вашият съдия? Има ли опит с хора като Стивън Акблом?

Рой посочи друг документ и каза:

— Предполагам, че сте потвърдили автентичността и на писмото от шефа ми, министърът на финансите. Обадихте ли се във Вашингтон?

— Естествено не можах да разговарям с него.

— Той е много зает. Но там трябва да е бил някой от секретарите му…

— Да — с нежелание призна доктор Палма. — Говорих с един от заместниците му, който потвърди искането.

Подписът на министъра на финансите беше фалшив. Заместникът, един от рояка любимци, беше симпатизант на агенцията и несъмнено чакаше в кабинета на министъра, в случай че Сабрина Палма се обадеше.

Рой посочи третия документ на бюрото.

— А това искане от заместник главния прокурор?

— Да, обадих му се.

— Разбрах, че познавате господин Съмъртън.

— Да. Запознахме се на конференция на тема „Пледиране за невменяемост и ефектът й върху стабилността на съдебната система“. Преди около шест месеца.

— Надявам се, че господин Съмъртън беше убедителен.

— Да. Вижте какво, господин Котър, трябва да се обадя в канцеларията на губернатора. Ако почакате малко…

— Опасявам се, че нямаме време. Вече ви казах, че животът на президента на Съединените щати е изложен на опасност.

— Това е затвор с изключителни…

— Доктор Палма. — Рой продължаваше да се усмихва, но гласът му стана твърд като стомана. — Не се тревожете, че може да загубите златната си гъска. Кълна се, че след двайсет и четири часа той отново ще е предоставен на грижите ви.

Зелените й очи гневно се вторачиха в него, но тя не каза нищо.

— Не съм чувал дали Стивън Акблом е продължил да рисува, откакто е дошъл тук — каза Рой.

Очите на доктор Палма се стрелнаха към двамата мъже до вратата, после отново се спряха на Рой.

— Понякога рисува. Не много. По две-три картини на година.

— На стойност милиони долари.

— Тук не се върши нищо неетично, господин Котър.

— Не съм казал такова нещо — невинно рече Рой.

— По собствена воля и без никаква принуда, господин Акблом преотстъпва всичките права върху новите си картини на тази институция, след като му омръзне да ги държи на стените в стаята си. Приходите от продажбата им се използват изцяло за допълване на субсидиите, които ни се отпускат като бюджет от управата на щата Колорадо. А в днешно време и в настоящите икономически условия държавата обикновено не финансира достатъчно затворите от всякакъв вид, сякаш обитателите им не заслужават грижи.

Рой елегантно плъзна чек по гладката като стъкло повърхност на бюрото.

— Да, сигурен съм, че без необлагаемите добавки от изкуството на Акблом, положението наистина би било сериозно.

Доктор Палма отново не каза нищо.

— Кажете, докторе, освен тези две-три картини, които Акблом рисува всяка година, има ли скици и графики, които той не си прави труда да преотстъпи на тази институция? Знаете какво имам предвид — незначителни драсканици, встъпителни щрихи на стойност десет-двайсет хиляди долара, които човек може да занесе вкъщи и да окачи на стените на банята си. Или дори да изхвърли наред с останалия боклук.

Омразата й към него беше толкова силна, че Рой нямаше да се изненада, ако руменината, появила се на лицето й, запалеше меката като памук кожа, сякаш е хартия.

— Имате прекрасен часовник — добави той, посочвайки „Пиадже“ на тънката й китка.

Рамката около циферблата беше инкрустирана с диаманти и изумруди.

Четвъртият документ на бюрото беше заповед за излизане от клиниката, която признаваше законните пълномощия на Рой — по указания на Върховния съд в Колорадо — да поеме временно опеката над Акблом. Рой вече я бе подписал, докато пътуваше в лимузината. Доктор Палма също я подписа.

Доволен, той рече:

— Акблом взима ли някакви лекарства, които трябва да продължим да му даваме?

Тя отново го погледна в очите. Този път гневът й бе размит от загриженост.

— Не. Не са му необходими. Той не е психично болен според съвременната дефиниция на термина. Господин Котър, правя всичко възможно да ви накарам да разберете, че този човек не показва никакви класически симптоми на психоза. Да, той е социопат, но само по отношение на собствените си действия, съдейки по извършеното от него, а не по онова, което казва или мисли. Направете какъвто искате психологичен тест и той ще го издържи отлично. Акблом е напълно нормален, уравновесен, приспособява се идеално и дори не е очебиен невротик…

— Разбрах, че през тези шестнайсет години е бил примерен затворник.

— Това не означава нищо. Именно тези неща се опитвам да ви обясня. Вижте какво, аз съм специалист по обща медицина и психиатрия. Но с течение на годините, от наблюдения и от опит, загубих вяра в психиатрията. Фройд и Юнг са пълни с лайна. — Произнесена от такава фина жена, тази груба дума оказа шокиращо въздействие. — Теориите им как функционира човешкото съзнание са без стойност, упражнения в самооправдание, философии, съчинени само за да извинят собствените им желания. Никой не знае как функционира съзнанието. Дори когато предписваме лечение и променяме душевното състояние, ние само знаем, че лекарството е ефективно, но не и защо. А в случая на Акблом, поведението му не се основава на психологичен проблем.

— Не изпитвате ли състрадание към него?

Тя се наведе и се вторачи в Рой.

— Казвам ви, господин Котър, на света има зло, което съществува без причина и без обяснение. Зло, което не е породено от травма, обида или от мизерия. По моя преценка Стивън Акблом е отличен пример за зло. Той е напълно вменяем. Акблом много добре знае кое е правилно и кое неправилно. Напълно съзнателно е предпочел да прави чудовищни неща, без дори да чувства психична принуда да ги върши.

— Нима не изпитвате състрадание към пациента си? — повтори Рой.

— Той не е мой пациент, господин Котър, а затворник.

— От която и страна да го погледнете, Стивън Акблом не заслужава ли състрадание? Човек, паднал толкова ниско от такава висота?

— Той заслужава да бъде застрелян в главата и да бъде погребан в безименен гроб — безцеремонно заяви тя. Вече не беше привлекателна, а приличаше на вещица — с гарвановочерни коси, бледа и с очи, зелени като на котка. — Но тъй като господин Акблом се е признал за виновен и защото е било най-лесно да го изпратят тук, държавата поддържа измислицата, че той е психически болен.

От всички хора, които бе срещал през деловия си живот, Рой не харесваше малцина и мразеше още по-малко. Защото за почти всеки друг, когото познаваше, той бе намерил състрадание в сърцето си, независимо от недостатъците на този човек. Но Рой категорично ненавиждаше доктор Сабрина Палма.

Когато намереше време в претоварената си програма, щеше да се погрижи тя да получи възмездие, пред което случилото се с Харис Деското щеше да бледнее.

— Макар да не можете да намерите състрадание към Стивън Акблом, който е убил онези жени — каза Рой, ставайки от стола, — сторете го поне за Стивън Акблом, който е бил толкова щедър към вас.

— Той е зъл — не отстъпи доктор Палма. — Акблом не заслужава състрадание. Използвайте го, за каквото сте намислили, и после го върнете.

— Е, може би наистина знаете някои неща за злото, докторе.

— Предимството, от което се възползвах по силата на това споразумение, е грях, господин Котър — хладнокръвно каза тя. — Знам това. И по един или друг начин ще заплатя за този грях. Но има разлика между греховна постъпка, произлизаща от слабост, и онази, извършена от чисто зло. Мога да направя разликата.

— Колко удобно за вас — подхвърли той и започна да прибира документите от бюрото й.

Те седяха на леглото в мотела и ядяха хамбургери, пържени картофи и бисквити с шоколад. Роки дъвчеше скъсана хартиена торбичка.

Утрото в пустинята, от което бяха изминали едва дванайсет часа, им се струваше на цяла вечност назад във времето. Ели и Спенсър бяха научили толкова много един за друг, че ядяха мълчаливо и се наслаждаваха на храната, без ни най-малко да се чувстват неудобно.

Той обаче я изненада, когато към края на бързата закуска изрази желание на път за Денвър да се отбият в ранчото в покрайнините на Вейл. Смайването й беше още по-силно, когато Спенсър каза, че още притежава фермата.

— Може би винаги съм знаел, че някога ще се върна там — рече той, без да може да я погледне.

Спенсър остави хамбургера си. Вече нямаше апетит. Скръсти ръце и се вторачи в тях.

— В началото — продължи той — баба и дядо държаха ранчото, защото не искаха някой да го купи и може би да го превърне в проклета туристическа атракция. Или да пусне представители на медиите в онези подземни помещения, за да напишат още зловещи истории. Труповете бяха отнесени и всичко бе почистено, но мястото още привличаше интереса на журналистите. Около година посещавах психиатър и той също беше на мнение, че трябва да запазим имота, докато съм готов да се върна.

— Защо? — попита Ели.

Спенсър се поколеба, сетне каза:

— Защото част от онова, което се случи в онази нощ, е празнота за мен. Не мога да си спомня какво стана накрая, след като стрелях по него…

— Какво искаш да кажеш? Стрелял си по него, изтичал си за помощ и това е всичко.

— Не.

— Какво?

Спенсър поклати глава. Още гледаше ръцете си. Неподвижни. Сякаш изсечени от мрамор.

— Ето, това трябва да разбера. Трябва да се върна там и да разбера. Защото, ако не го сторя, никога няма да мога… да съм наясно със себе си… и няма да те заслужавам.

— Не можеш да отидеш там сега, когато агенцията те преследва.

— Няма да ни търсят там. Няма начин да разберат кой съм бил и кой съм всъщност. Майкъл. Не могат да знаят това.

— Могат.

Ели се приближи до брезентовата чанта, извади плика със снимки, който бе намерила в хеликоптера и му го даде.

— Намерили са ги в кутията за обувки в бунгалото ми — каза той. — Вероятно са ги взели само за справка. Не биха познали… баща ми. Никой не би го познал. Не и на тази снимка.

— Не можеш да бъдеш сигурен.

— Пък и аз не притежавам ранчото на никое от имената, които биха свързали с мен, дори ако отворят запечатаните съдебни архиви и открият, че съм сменил името си. Държа ранчото чрез една чуждестранна корпорация.

— Хората от агенцията са адски изобретателни, Спенсър.

Той вдигна глава и я погледна в очите.

— Добре, готов съм да приема, че са изобретателни и могат да открият всичко това, но само ако имат достатъчно време. Но със сигурност не могат да го направят толкова бързо. Това означава, че имам още по-основателна причина да отида там тази вечер. Кога после ще имам друга възможност? Когато отново мога да се върна във Вейл, те може би наистина ще са открили, че още притежавам ранчото. И тогава никога няма да мога да се върна и да приключа с цялата история. И без това ще минем покрай Вейл на път за Денвър. Междущатска магистрала 70.

— Знам — каза Ели и потрепери, спомняйки си онзи миг, докато летяха с хеликоптера над Юта, когато почувства, че Спенсър може да не оцелее през нощта.

— Ако не искаш да дойдеш с мен, ще измислим нещо. Но… дори да съм сигурен, че агенцията никога няма да научи за ранчото, пак трябва да отида там тази вечер. Ели, не се ли върна сега, когато имам смелостта да го направя, може би по-късно никога няма да събера кураж. Минаха шестнайсет години оттогава.

Тя се вторачи в ръцете си, после стана и се приближи до компютъра, който още беше включен и свързан с модема.

Спенсър отиде при нея.

— Какво ще правиш?

— Какъв е адресът на ранчото? — попита Ели.

Той й го каза.

— Но защо ти е?

— Как се казва чуждестранната компания?

— „Ванишмънт Интернешънъл“.

— Шегуваш се.

— Не.

— И така е записана в данъчните документи?

— Да. — Спенсър придърпа стол и седна до нея, а Роки дойде да души около тях, за да провери дали имат още храна. — Ели, ще ми кажеш ли какво си намислила?

— Ще се опитам да проникна в публичните поземлени регистри там. Необходима ми е карта на парцела. Трябва да изчисля точните географски координати.

— И за какво са ти?

— Господи, щом ще ходим там и ще поемем такъв голям риск, тогава трябва да бъдем колкото е възможно по-добре въоръжени. — Тя по-скоро говореше на себе си, отколкото на него. — Трябва да бъдем готови да се отбраняваме срещу всичко.

— За какво говориш?

— Твърде е сложно. После ще ти обясня. Сега ми е необходима тишина.

Пръстите й бързо започнаха да се движат по клавиатурата. Спенсър се вторачи в екрана. Ели се свърза с компютъра на съда във Вейл и проникна в системата.

Облечен в малко по-голям за размерите му костюм, осигурен му от агенцията, и същия шлифер като на тримата си придружители, окован в белезници на ръцете и глезените, прочутият и прословут Стивън Акблом седеше до Рой на задната седалка на лимузината.

Художникът беше на петдесет и три, но изглеждаше само няколко години по-възрастен, отколкото беше на снимките на първите страници във вестниците, когато търсачите на сензации го бяха нарекли Вампира от Вейл, Лудия от планината и Микеланджело Психаря. Макар че слепоочията му се бяха прошарили, косите му още бяха черни, лъскави и гъсти. Красивото му лице беше забележително гладко и младежко, а челото — небелязано от годините. Имаше бръчки само в ъгълчетата на очите. Но те не го състаряваха, а му придаваха вид на човек, който е преживял няколко неприятности, но се е радвал на множество източници на развлечения.

Както на снимката, която Рой бе намерил в бунгалото в Малибу и на всички фотографии, появили се преди шестнайсет години във вестниците и списанията, очите на Стивън Акблом бяха най-завладяващата черта. Но в тях вече не се четеше предишната арогантност, а сдържаност и самоувереност. Нямаше заплашителния вид на човек, извършил такива тежки престъпления. Погледът му беше прям и ясен, но не и заплашителен. Рой беше изненадан, но с удоволствие съзря неприсъща нежност в очите на Акблом, както и съпричастност, и лесно стигна до извода, че художникът е умен и разбира човешкото положение.

Дори на странната и недостатъчна светлина в лимузината, идваща от малките лампи под седалките и от нисковолтовите крушки на вратите, Акблом излъчваше присъствие, с което всеки трябваше да се съобразява, макар да беше съвсем различно от описанията в пресата. Той говореше малко, но не защото не умееше да говори или беше разсеян. Тъкмо обратното, мълчанието му беше по-красноречиво от изисканото ораторство на повечето хора, и Акблом винаги беше нащрек и бдителен. Не помръдваше и не се суетеше. От време на време придружаваше думите си с жестове. Движенията на окованите му в белезници ръце бяха толкова пестеливи, че веригата между китките издрънчаваше съвсем тихо. Но не беше скован, нито инертен и отпуснат, а само спокоен. Беше невъзможно да седиш до него и да не съзнаваш, че Стивън Акблом е изключително интелигентен. Умът му сякаш беше динамична машина, която знаеше всичко и можеше да премества цели светове и да променя космоса.

През всичките си трийсет и две години Рой Майро бе срещал само двама човека, чието физическо присъствие бе породило в него нещо, наподобяващо обич. Първата беше Ив Мари Жаме, а вторият — Стивън Акблом. И с двамата се запозна в една и съща седмица. В този изпълнен с чудеса февруари съдбата бе станала негов спътник. Той седеше до Акблом и дискретно му се възхищаваше. Отчаяно искаше да накара художника да разбере, че той, Рой Майро, е изключително проницателен и прозорлив и притежава необикновени способности.

Ринк и Фордайс (Олмайър и Таркентън бяха престанали да съществуват, след като излязоха от кабинета на доктор Палма) съвсем не изглеждаха очаровани от Акблом. Те седяха на седалките, обърнати към задната част на лимузината и изобщо не се интересуваха от онова, което художникът имаше да каже. Фордайс затваряше очи за дълги периоди от време, сякаш медитираше. Ринк гледаше през прозореца, макар че сигурно не виждаше нищо, защото навън беше тъмно. В редките случаи, когато Акблом жестикулираше или преместваше крака и веригите на белезниците леко издрънчаваха, очите на Фордайс широко се отваряха, а Ринк рязко обръщаше глава към художника. Инак двамата не му обръщаха внимание.

За съжаление Ринк и Фордайс явно бяха съставили мнението си за Акблом въз основа на глупостите във вестниците, а не от собствените си наблюдения. Но, разбира се, тяхната тъпота не изненада Рой. Те не бяха хора на идеите, а на действието, не мъже на страстта, а на грубото желание. Агенцията се нуждаеше от такива типове, макар да беше жалко, че те са лишени от въображение и са нещастни същества с плачевни недостатъци и един ден щяха да приближат света на сантиметър до съвършенството, като си отидат от него.

— По онова време бях млад, само две години по-голям от сина ви — каза Рой, — но разбирах какво се опитвате да постигнете.

— И какво се опитвах да постигна? — попита Акблом. Гласът му беше тенор, но плътен и звучен, и имаше тембър, който загатваше, че художникът би могъл да направи кариера и като певец, ако бе пожелал.

Рой обясни теориите си за изкуството на Акблом, а именно, че странните и завладяващи портрети не изобразяват низшите страсти на хората, напиращи под красивата повърхност, а трябва да бъдат възприемани като натюрморти и представляват въплъщение на човешкото желание и стремеж към съвършенство.

— И щом резултатът от работата ви с живи същества е тяхното постигане на съвършена красота, макар и за кратък миг, преди да умрат, тогава вие не сте извършили престъпления, а актове на милосърдие и състрадание, защото твърде малко хора на този свят ще изживеят миг на съвършенство през живота си. Чрез изтезанията вие сте дали на онези четирийсет и една жени и на съпругата ви неповторимо преживяване. Ако бяха живи, те несъмнено щяха да ви благодарят.

Рой говореше искрено, макар по-рано да бе смятал, че Акблом е заблуден по отношение на методите, с които бе постигнал съвършенство. Но това беше преди да се запознае с него. Сега се срамуваше от жалкото си подценяване на таланта и проницателността на художника.

Нито Ринк, нито Фордайс показваха изненада или интерес към думите на Рой. По време на службата си в агенцията те бяха чули множество възмутителни лъжи, всички умело и искрено произнесени, и несъмнено мислеха, че шефът им само си играе с Акблом и хитро го манипулира, за да го накара да сътрудничи в името на успеха на операцията.

Рой имаше уникалната и вълнуваща възможност да изрази най-съкровените си чувства. Акблом щеше да го разбере напълно, докато Ринк и Фордайс мислеха, че се занимава с макиавелиански игри.

Рой не отиде толкова далеч, че да разкрие личната си ангажираност в раздаването на състрадание в тъжните случаи, с които се сблъскваше по време на множеството си пътувания. Истории като онези за семейство Бетънфилд от Бевърли Хилс, Честър и Джиневра от Бърбанк и инвалида и съпругата му пред ресторанта в Лас Вегас можеха да поразят дори Ринк и Фордайс като твърде специфични в детайлите и да не им се сторят импровизирани измислици, съчинени, за да спечелят доверието на художника.

— Светът би бил безкрайно по-добър — изрази мнението си Рой, ограничавайки наблюденията си само до безопасни, общи идеи, — ако броят на населението намалее. Ако първо се елиминират несъвършените екземпляри. Винаги се започва отдолу нагоре. А онези, които получат правото да живеят, да са хората, най-пълно отговарящи на стандартите за идеални граждани, необходими за изграждането на едно по-добро и одухотворено общество. Не сте ли съгласен?

— Процесът би бил интригуващ — отговори Акблом.

Рой прие забележката като одобрение.

— Да, нали?

— Винаги съм предполагал, че човек трябва да е в комисията по елиминирането, а не сред осъдените.

— Да, разбира се, това се подразбира.

Акблом го удостои с усмивка.

— Колко забавно.

Рой бе предпочел да отидат до Вейл не с хеликоптер, а с кола. Пътуването с лимузината щеше да продължи по-малко от два часа, докато връщането от затвора в Денвър до Стейпълтън, чакането да получат разрешение за излитане и летенето щяха да отнемат повече време. Освен това атмосферата в колата беше по-задушевна и спокойна, отколкото в хеликоптера и Рой имаше възможност да прекара повече качествено време с художника.

Постепенно, километър след километър, Рой Майро започна да разбира защо Стивън Акблом му оказва толкова силно въздействие. Както и Ив. Макар че художникът беше красив мъж, нищо във външността му не можеше да се определи като съвършено. И все пак той беше съвършен. Рой усещаше това. Акблом имаше специфично излъчване. Едва осезаема хармоничност. Успокояващи вибрации. В някакъв аспект художникът нямаше недостатък. Засега съвършеното качество или добродетел оставаше загадъчно, но Рой беше убеден, че ще го открие, докато стигнат до ранчото в покрайнините на Вейл.

Лимузината се движеше във все по-високите планини, през огромните, засипани със сняг девствени гори, нагоре, към сребристата лунна светлина.

Спенсър караше откраднатия черен шевролет пикап на изток по магистрала 70, а Ели трескаво работеше с компютъра, който бе включила в запалката за цигари на таблото, и от време на време поглеждаше разпечатката на картата на парцела и другата информация, която бе намерила за ранчото.

— Какво правиш? — повтори Спенсър.

— Изчислявам.

— Какво?

— Тихо. Роки спи отзад.

От брезентовата чанта Ели бе извадила дискети с програмни продукти, които инсталира в компютъра. Явно сама бе разработила програмите и ги бе приспособила към неговия компютър, докато Спенсър бе изпаднал в делириум за повече от два дни в пустинята Мохаве. Спенсър нямаше представа какви са възможностите на програмните продукти. На екрана проблясваха формули и графики и се въртяха холограмни глобуси на земята, от които Ели изолираше отделни райони, за да ги увеличи и проучи отблизо.

До Вейл оставаха само три часа. Спенсър искаше да разговарят и да научат повече един за друг. Три часа бяха толкова кратък период, особено ако се окажеха последните им часове заедно.

14.

Когато се върна от разходката по хълмистите улици на Уестуд, Харис Деското не спомена за срещата си с високия мъж със синята тойота. Преди всичко, случилото се приличаше на сън. Невероятно. Освен това той не можа да разбере дали непознатият е приятел или враг. Харис не искаше да тревожи Дариус и Джесика.

Късно следобед, след като Ондин, Уила и леля им се върнаха от търговския център и Бен, синът на Дариус и Бони, се прибра от училище, Дариус реши, че трябва да се позабавляват. Той настоя всички да се качат в микробуса фолксваген, който собственоръчно бе ремонтирал, и да отидат на кино, а после да вечерят в „Хамлет Гардънс“.

Харис и Джесика не искаха да ходят на кино, нито да вечерят в ресторант, за да не прахосват пари. Ондин и Уила още не се бяха съвзели от шока, нанесен им в петък от атаката на екипа на специалните сили и от изгонването от собствения им дом.

Но Дариус беше непреклонен, че филм и вечеря в „Хамлет Гардънс“ ще бъдат най-подходящото лекарство за болестта им. И настойчивостта му беше едно от качествата, които го бяха направили изключително добър адвокат.

Ето как, в шест и петдесет в понеделник вечерта, Харис се озова в киносалон с весела и шумна тълпа, без да може да разбере хумора в сцени, които всички останали намираха за адски смешни, и получи поредната атака на клаустрофобия. Тъмнината. Множеството хора в затворено помещение. Топлината от телата им. Отначало не можеше да си поеме въздух, а после усети лек световъртеж. Уплаши се, че бързо ще последва нещо по-лошо. Прошепна на Джесика, че трябва да отиде до тоалетната. На лицето й се изписа безпокойство. Той я погали по ръката, усмихна й се окуражително и излезе.

В тоалетната нямаше никого. Харис пусна студената вода на една от четирите мивки. Наведе се и няколко пъти наплиска лицето си, опитвайки да се разхлади от прекалено затопления киносалон и да прогони световъртежа.

Шумът на течащата вода му попречи да чуе влизането на още един човек. Когато вдигна глава, Харис видя, че вече не е сам.

Азиатецът беше трийсетинагодишен, с джинси и тъмносин пуловер с избродиран северен елен в скок. Непознатият стоеше през две мивки и сресваше косата си. Той срещна погледа на Харис в огледалото и се усмихна.

— Господине, мога ли да ви предложа нещо за размисъл?

Зададе му същия въпрос като високия мъж със синята тойота. Харис се стресна и отстъпи назад толкова рязко, че се блъсна в люлеещите се врати на една от тоалетните кабинки. Залитна и едва не падна, но се хвана за вратата, за да запази равновесие.

— Известно време японската икономика бележеше такъв разцвет, че даде на света идеята големите правителства и големият бизнес да работят заедно.

— Кой сте вие? — попита Харис, съвземайки се по-бързо, отколкото когато го заговори мъжът със синята тойота.

Непознатият не обърна внимание на въпроса и продължи:

— И така, днес слушаме много за национална индустриална политика. Големият бизнес и правителството сключват сделки всеки ден. Подкрепете социалните ни програми и увеличете властта ми, казва политикът, и аз ви гарантирам печалба.

— Какво общо има това с мен?

— Бъдете търпелив, господин Деското.

— Но…

— Непрекъснато прецакват членовете на профсъюзите, защото правителството заговорничи с шефовете им. Прецакват и дребния бизнес, защото е твърде незначителен, за да играе в лигата за стотици милиони долари. А сега, министърът на отбраната иска да използва военните като инструмент в икономическата си политика.

Харис се приближи до мивката и спря водата.

— Навремето съюзът между бизнеса и правителството, подсилен от военните и вътрешната политика, се наричаше фашизъм. Ще видим ли в днешно време фашизъм, господин Деското? Или това е нещо, за което не бива да се притесняваме?

Харис трепереше. Той осъзна, че от лицето и ръцете му капе вода и дръпна салфетка от автомата.

— И ако е нещо ново, господин Деското, ще бъде ли хубаво? Вероятно. Може би ще минем през период на адаптация и после всичко ще бъде наред. — Непознатият кимна и се усмихна, сякаш обмисляше тази вероятност. — Или това ново нещо ще се окаже нов ад.

— Всичко това не ме засяга — сърдито каза Харис. — Не се интересувам от политика.

— И не е необходимо. За да се предпазите, вие само трябва да бъдете информиран.

— Вижте, който и да сте, искам си къщата. Искам си живота такъв, какъвто беше. Искам всичко да бъде по старому.

— Това никога няма да стане, господин Деското.

— Защо ми се случи всичко това?

— Чели ли сте романите на Филип К. Дик, господин Деското?

— На кого?

Харис отново имаше чувството, че е преминал в друг свят.

Учуден, азиатецът поклати глава.

— Футуристичният свят, описан от господин Дик, е светът, в който нашият се превръща. А светът на Дик е страшен. Сега повече от всякога човек се нуждае от приятели.

— А вие приятел ли сте? Кой сте вие?

— Бъдете търпелив и помислете върху думите ми.

Мъжът тръгна към вратата.

Харис протегна ръка да го спре, но после се отказа. След миг остана сам.

Изведнъж го присви стомахът. В края на краищата не бе излъгал Джесика. Наистина му се ходеше до тоалетната.

Наближиха Вейл, разположен високо в западната част на Скалистите планини и Рой Майро използва телефона в лимузината, за да се обади на Гари Дювал.

— Чисто ли е? — попита Рой.

— Още не са се появили — отговори Дювал.

— Близо сме.

— Наистина ли мислиш, че ще дойдат?

Откраднатият „Джетрейнджър“ и екипажът му бяха намерени в националния природен резерват в Колорадо. Обаждането на жената до полицията в Гранд Джънкшън бе проследено до Монтроуз, което показваше, че тя и Спенсър Грант бягат на юг, към Дуранго. Но Рой не вярваше на това. Знаеше, че телефонните обаждания могат да бъдат препратени с помощта на компютър. Не вярваше в проследеното обаждане, а в силата на миналото и там, където миналото и настоящето се срещаха, той щеше да намери бегълците.

— Ще дойдат — каза Рой. — Тази вечер космическите сили са с нас.

— Космическите сили? — учуди се Дювал.

— Ще дойдат — повтори Рой и затвори.

Стивън Акблом мълчеше. Изражението му беше сериозно.

— Ще бъдем там само след няколко минути — каза му Рой.

Художникът се усмихна и рече:

— Свиден роден дом.

Спенсър бе карал почти час и половина, когато Ели изключи компютъра и извади щепсела от запалката на таблото. Челото й беше осеяно с капки пот, макар че в шевролета не беше прекалено топло.

— Един Господ знае дали инсталирах добра защита или планирах двойно самоубийство — каза тя. — Не знам какво ще стане, но сега ще можем да го използваме, ако се наложи.

— Какво да използваме?

— Няма да ти кажа — заяви Ели. — Трябва дълго да ти обяснявам. Пък и ти ще се опиташ да ме разубедиш. А това ще бъде загуба на време. Знам какви са доводите против и вече ги отхвърлих.

— Спорът е по-лесен, когато един човек представлява и двете страни.

Тя остана сериозна.

— Ако се случи най-лошото, няма да имам друг избор, освен да го използвам, колкото и налудничаво да изглежда.

Роки се бе събудил преди малко и Спенсър му каза:

— Приятелю, ти не си озадачен, нали?

— Питай ме каквото искаш, но не и за това — рече Ели. — Ако говоря за него или дори мисля твърде много за него, ще се уплаша и няма да го използвам, ако настъпи моментът. Надявам се, че няма да се стигне дотам.

Спенсър никога не я бе чувал да бръщолеви така. Ели обикновено се владееше. Но сега го плашеше.

Дишайки учестено, Роки провря глава между предните седалки. Едното му ухо беше наострено, а другото — клепнало, което означаваше, че се е наспал и се интересува от разговора.

— Не мисля, че си озадачен — каза му Спенсър. — Но аз съм крайно объркан. Предполагам обаче, че по-висшите форми на интелект, като кучетата, няма да се затруднят да разберат какви ги бръщолеви тази жена.

Ели се вторачи в пътя отпред и разсеяно потърка брадичка с кокалчетата на дясната си ръка.

Тя бе казала, че Спенсър може да я пита каквото иска, с изключение на онова, затова той се възползва от възможността.

— Къде щеше да се засели „Бес Беър“, преди аз да оплескам нещата? Къде щеше да започне нов живот?

— Нямаше да се заселя никъде — отговори тя, доказвайки, че слуша. — Отказах се от това. Рано или късно ще ме намерят, ако се застоя на едно място. Похарчих голяма част от парите, които имах… и взех от приятели… за да купя онзи роувър и оборудването в него. Мислех да бъда непрекъснато в движение.

— Ще платя за роувъра.

— Не исках да кажа това.

— Знам. Но онова, което е мое, е и твое.

— Така ли? Откога?

— Това не означава обвързване.

— Бих искала да си плащам сметките.

— Няма смисъл да обсъждаме този въпрос.

— Всичко, което кажеш, е последно, а?

— Не. Всичко, което кучето каже, е последно.

— Роки ли взе това решение?

— Той се грижи за финансите ми.

Роки се ухили. Харесваше му да чува името си.

— Е, щом идеята е на Роки, ще си помисля.

— Защо наричаш Съмъртън хлебарка? — попита Спенсър. — Защо точно това го дразни?

— Том има фобия от насекоми. Дори обикновена муха го кара да се гърчи от ужас. Но особено много мрази хлебарките. Види ли някоя, направо откача. Ситуацията става комична. Все едно гледаш анимационен филм, в който слон съзира мишка. Както и да е, няколко седмици… след като Дани и родителите ми бяха убити и се отказах от опитите да разкажа историята си на репортери, аз се обадих на Том в кабинета му в Министерството на правосъдието.

— Господи.

— Позвъних му по най-секретната линия. Изненадах го. Той се правеше на ни лук ял, ни лук мирисал и поддържаше разговора, за да проследят обаждането до автомата в Чикаго, където бях. Казах му, че не трябва да се страхува от хлебарките, защото самият той е такъв. Добавих, че един ден ще го стъпча и ще го убия. Говорех сериозно. Някой ден наистина ще го пратя в ада.

Спенсър я погледна. Тя гледаше напред, в мрака, и още бе обзета от черни мисли. Слаба, приятна за окото и в някои отношения крехка като цвете, тя същевременно беше и безпощадна, и непреклонна, досущ войниците от специалните сили, които Спенсър познаваше.

Той я обичаше безумно и безрезервно и с неизмерима страст. Обичаше изражението на лицето й, звука на гласа й, неповторимата й жизненост, доброто й сърце и пъргавия ум. Обичаше я толкова силно, че понякога, когато я погледнеше, сякаш целият свят се смълчаваше. Молеше се тя да е любимо дете на съдбата и да й е предопределен дълъг живот, защото, ако умреше преди него, за Спенсър нямаше да има никаква надежда.

Той продължи да кара в мрака. Минаха покрай Райфъл, Силт, Нюкасъл и Гленуд Спрингс. Магистралата често следваше дъното на дълбоки, тесни каньони със стръмни каменни стени. Денем гледката беше зашеметяваща. Но в тъмнината извисяващите се черни скали не му позволяваха да свърне нито вляво, нито вдясно и го притискаха да продължава нагоре, към по-високи места и към потресаващи сблъсъци — толкова неизбежни, че сякаш бяха чакали да се развихрят, откакто вселената бе започнала съществуването си. От дъното на клисурата, в която се движеха, ясно се виждаше само ивица небе — осеяно с малко звезди, сякаш не можеше да побере повече души и скоро щеше завинаги да затвори портите си.

Рой докосна едно копче на облегалката за ръце и стъклото до него започна да се смъква.

— Така ли е, както го помните? — обърна се той към художника.

Завиха по селския път и Акблом се наведе, за да погледне навън.

Снегът около конюшните в началото на имението не беше утъпкан. От двайсет и две години, след смъртта на Дженифър, там не бяха отглеждали коне, защото те бяха нейната любов, а не на съпруга й. Оградата беше добре поддържана и толкова бяла, че едва се забелязваше на фона на заснежените полета.

От двете страни на почистената алея за коли имаше високи до кръста преспи, натрупани от снегорин. Алеята се виеше змиевидно.

По желание на Стивън Акблом шофьорът спря пред къщата, вместо направо да продължи към хамбара.

Рой вдигна стъклото, а Фордайс махна оковите от глезените на художника. После белезниците на ръцете му. Рой не искаше гостът му да страда повече от това унижение.

По време на пътуването в планината той и художникът бяха постигнали по-проникновено разбирателство, отколкото можеше да се очаква за такова кратко познанство. Взаимното им уважение щеше да гарантира пълното съдействие на Акблом.

Двамата слязоха от лимузината. Ринк, Фордайс и шофьорът останаха да ги чакат. Нямаше вятър, но въздухът беше смразяващ.

Моравите бяха побелели от снега и леко блестяха на сребристата лунна светлина. Вечнозелените храсти бяха заскрежени. Кленът хвърляше бледа сянка в двора.

Двуетажната къща, построена във викториански стил, беше боядисана в бяло и имаше зелени капаци на прозорците. Верандата отпред се простираше открай докрай, а перилата бяха боядисани в бяло и зелено. Червеникавокафяв корниз бележеше границата между стените и покрива с капандура, а от стрехите висяха ледени капчуци.

Всички прозорци бяха тъмни. Семейство Дресмънд бяха оказали съдействие на Дювал и бяха останали във Вейл. Вероятно изпитваха любопитство какво ще се случи в ранчото, но се продадоха на цената на вечеря в ресторант с четири звезди, шампанско, ягоди, потопени в шоколад и спокойна нощ в луксозен хотелски апартамент. По-късно, когато Грант беше мъртъв и останеха без работа, те щяха да съжаляват, че са сключили такава неизгодна сделка.

Дювал и дванайсетте мъже под негово командване дискретно се бяха разпръснали в имота. Рой не видя къде са се скрили.

— През пролетта тук е прекрасно — рече Стивън Акблом.

В тона му не прозвуча съжаление, но сякаш си спомни слънчевите утрини и топлите нощи, изпълнени със звезди и песни на щурци.

— И сега е прекрасно — каза Рой.

— Да, нали? — С усмивка, която можеше да се определи като меланхолична, Акблом се обърна, за да огледа цялото имение. — Тук бях щастлив.

— Лесно е да се разбере защо.

Художникът въздъхна.

— „Удоволствието е като гост, но болката жестоко се е вкопчила в нас.“

— Моля?

— Кийтс — обясни Акблом.

— Ах. Съжалявам, ако идването тук ви потиска.

— Не, не. Не се безпокойте за това. Съвсем не ме потиска. По природа не се поддавам на депресия. И когато отново виждам това място… болката е приятна. Заслужава си да я изпиташ.

Двамата се качиха в лимузината, която потегли към хамбара зад къщата.

Спряха да налеят бензин в малкия град Ийгъл, на запад от Вейл. В минимаркета до бензиностанцията Ели купи две тубички универсално лепило.

— Защо ти е? — попита Спенсър.

— Много по-трудно е да се намери поялник и калай.

— Е, да, разбира се — рече той, сякаш имаше представа за какво говори Ели.

Тя остана сериозна. Запасът й от усмивки се бе изчерпал.

— Надявам се, че не е твърде студено, за да залепне.

— Какво ще правиш с универсалното лепило, ако мога да попитам?

— Ще залепя нещо.

— Това е ясно.

Ели седна на задната седалка при Роки.

По нейно указание Спенсър подкара шевролета към гаража за ремонт, който се намираше в края на бензиностанцията и спря до преспа сняг, висока три метра.

Предпазвайки се от дружелюбния език на кучето, Ели откачи малкото плъзгащо се стъкло между кабината и багажното отделение и го отвори само сантиметър и половина.

После извади от брезентовата чанта последните важни неща, които бе взела, когато сигналът от проследяването на „Земен страж“ ги бе принудил да изоставят рейнджроувъра. Дълъг оранжев кабел. Адаптор, трансформиращ запалката за цигари на всяко превозно средство в двоен електрически контакт, откъдето да черпи енергия, когато двигателят е включен, и компактна, сгъваема сателитна чиния с автоматично насочваща се антена.

Ели използва по-голямата част от универсалното лепило, за да прикрепи микровълновия предавател към металния под на багажното отделение.

— Една-две капки обикновено свършват работа — подхвърли Спенсър.

— Искам да съм сигурна, че няма да се отлепи в най-неподходящия момент и да започне да се плъзга. Предавателят трябва да бъде неподвижен.

— След като сложи толкова много лепило, ще ти е необходимо ядрено устройство, за да го помръднеш.

Наклонил глава на една страна, Роки с любопитство ги наблюдаваше през задното стъкло.

Универсалното лепило се втвърди за по-дълго от обичайното време — или защото Ели бе сложила твърде голямо количество, или поради студа. Но след десет минути микровълновият предавател беше стабилно закрепен на пода на шевролета.

Ели разпъна сгъваемата сателитна чиния и включи единия край на кабела в основата на предавателя. После вкопчи пръсти в тясната пролука, която бе оставила в задното стъкло на кабината, отвори по-широко прозореца и провря другия край на кабела под седалката.

Роки пъхна муцуна през прозореца и близна ръката й.

Ели бутна назад муцуната на кучето и затвори прозореца, доколкото позволяваше кабелът.

— Ще проследяваме някого чрез сателит ли? — попита Спенсър, когато двамата скочиха от багажното отделение на пикапа.

— Информацията е сила.

Той затвори задната врата и рече:

— Да, разбира се.

— А аз знам някои изключително важни неща.

— Не бих оспорил това нито за миг.

Те се качиха в кабината на шевролета. Ели издърпа кабела и го пъхна в един от контактите на запалката за цигари на таблото, а в другия включи компютъра.

— Добре — сериозно каза тя. — Следваща спирка — Вейл.

Спенсър превъртя ключа на стартера.

Развълнувана толкова силно, че едва шофираше, Ив Жаме обикаляше улиците на Лас Вегас и търсеше възможност да стане съвършената жена, както й бе показал Рой.

Тя мина покрай бар, където проблясващи неонови светлини рекламираха голи танцьорки и видя, че оттам излиза окаян на вид мъж на средна възраст. Беше плешив и дебел, а кожата на лицето му бе набръчкана като на куче от породата шар пей. Раменете му бяха прегърбени. Беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете си и тътреше крака към паркинга до бара. Ив спря на едно от свободните места. Мъжът вървеше към нея. Влачеше се така, сякаш беше твърде изтощен от света, за да се съпротивлява на гравитацията повече, отколкото е необходимо.

Ив си представи колко тежко е положението му. Мъжът беше твърде стар, непривлекателен, непохватен в общуването с другите хора и беден, за да спечели благосклонността на момиче от онези, които желаеше. Беше си тръгнал за вкъщи, след като бе изпил няколко бири и бе гледал прелестните едрогърди и дългокраки млади жени, които никога нямаше да притежава. Отчаян. Потиснат. Болезнено самотен.

Ив изпита огромно съжаление към този човек, към когото животът бе ужасно несправедлив.

Тя слезе от колата и се приближи до него точно когато мъжът протегна ръка към вратата на десетгодишния си мръсен понтиак.

— Извинете — каза Ив.

Той се обърна и очите му се разшириха, като я видя.

— Вие бяхте тук онази нощ — предпазливо започна тя.

— Ами… да, миналата седмица — каза мъжът. Не можа да се сдържи и да не я огледа. Вероятно не осъзна, че облиза устни.

— Видях ви тогава — рече Ив, преструвайки се на срамежлива. — Аз… не събрах смелост да ви кажа здрасти.

Той отвори уста в почуда. Беше леко нащрек, защото не можеше да повярва, че жена като нея може да му обърне внимание.

— Въпросът е там, че много приличате на баща ми — продължи тя.

Това, разбира се, беше лъжа.

— Наистина ли?

Предпазливостта му намаля, когато Ив спомена баща си, но и жалката надежда в очите му почти угасна.

— Да, също като него сте — увери го Ив. — И работата е там, че… ами… Надявам се, че няма да ме помислите за странна… Но мога да легна, да го правя и наистина да се възбудя единствено с мъже, които приличат на баща ми.

Когато разбра, че го е сполетял късмет, по-вълнуващ и от най-буйните му и изпълнени с тестостерон фантазии, прегърбеният, дебел Ромео изправи рамене и изпъчи гърди. Усмивката на неподправено удоволствие му придаде вид на десет години по-млад, макар че пак приличаше на шар пей.

И в онзи трансцендентен миг, когато горкият човечец несъмнено се чувстваше по-жизнен и щастлив, отколкото беше през цели седмици, месеци и вероятно години, Ив извади от голямата си дамска чанта беретата със заглушител и го простреля три пъти.

В голямата си дамска чанта носеше и фотоапарат „Полароид“. Макар да се притесняваше, че някоя кола може да спре на паркинга или други посетители да излязат от бара, Ив направи три снимки на мъртвеца, прострян на асфалта до понтиака си.

Докато караше към дома си, тя мислеше за благородната постъпка, която бе извършила — помогна на милия човек да намери изход от несъвършения си живот и го освободи от пренебрежението на другите, депресията, самотата и отчаянието. От очите й бликнаха сълзи. Тя не се разрида, нито се разчувства толкова силно, че да загуби контрол над волана. Хлипаше тихо, макар че състраданието в сърцето й беше силно и завладяващо.

Ив плака през целия път до дома си и докато влезе в спалнята, където нареди на нощното шкафче снимките, за да може Рой да ги види, когато след ден-два се върнеше от Колорадо. И тогава стана нещо странно. Колкото и развълнувана да беше от онова, което бе извършила, и колкото и обилни и искрени да бяха сълзите й, тя почувства невероятно силна сексуална възбуда.

Рой стоеше с художника до прозореца и гледаше лимузината, която даде на заден ход и потегли обратно по селския път. Щеше да се върне да ги вземе, след като свършеше драмата през нощта.

Двамата бяха в предната стая на хамбара. Мракът избледняваше само от лунните лъчи, които проникваха през прозорците и от малката зелена лампа на алармената система на вратата. Използвайки цифрите, които Гари Дювал бе научил от семейство Дресмънд, Рой бе изключил алармата, после я бе пренастроил. Нямаше детектори за движение, а само магнитни контакти на всяка врата и прозорец, затова той и художникът можеха да се движат свободно, без да задействат системата.

Стаята на първия етаж, в която се намираха, някога беше частна галерия, където Стивън бе излагал най-харесваните от него картини. Сега помещението беше празно и всеки звук глухо отекваше между студените стени. Бяха изминали шестнайсет години, откакто изкуството на великия мъж бе украсявало това място.

Рой знаеше, че ясно ще помни този миг до края на живота си, така както никога нямаше да забрави изражението на учудване на лицето на Ив Жаме, когато той дари покой на мъжа и жената на ресторантския паркинг. Макар степента на човешкото несъвършенство да гарантираше, че съществуващата човешка драма винаги ще бъде трагедия, имаше мигове на неповторимо преживяване като този, заради които си заслужаваше да се живее.

За съжаление повечето хора бяха твърде плахи и стеснителни, за да се възползват от мига и да открият какво означава такова неповторимо духовно извисяване. Но стеснителността не беше един от недостатъците на Рой.

Откровеността за състрадателния кръстоносен поход му бе спечелила насладите в спалнята на Ив и Рой бе решил, че отново е необходимо откровение. Докато пътуваха през планините, той осъзна, че малцина притежават аспекта на съвършенство на Стивън, макар естеството на съвършенството му да беше по-изтънчено от зашеметяващата красота на Ив и по-скоро долавящо се със сетивата, отколкото видимо. Интригуващо. Загадъчно. Инстинктивно Рой почувства, че двамата със Стивън са сродни души. Между тях можеше да възникне истинско приятелство, ако Рой се разкриеше пред художника така откровено, както бе сторил пред Ив в Лас Вегас.

Застанал до осветения от луната прозорец в тъмната, пуста галерия, с присъщата си смиреност и хрисимост, Рой Майро започна да обяснява как бе осъществил идеалите си по начин, по който дори агенцията, въпреки желанието си да бъде дръзка, би била твърде боязлива да подкрепи. Докато художникът слушаше, Рой изпита надежда бегълците да не дойдат тази нощ, нито следващата, не и докато двамата със Стивън не прекараха достатъчно време заедно, за да изградят основата на приятелството, което със сигурност щеше да обогати живота им.

Униформеното пиколо изкара микробуса на Дариус от малкия паркинг до „Хамлет Гардънс“, мина по улицата и спря пред главния вход, където след вечерята чакаха двете семейства Деското.

Харис стоеше най-отзад. Той се приготви да се качи във фолксвагена, когато една жена докосна рамото му.

— Господине, мога ли да ви предложа нещо за размисъл?

Този път Харис не се изненада и не отстъпи назад, както бе сторил в тоалетната на киното. Обърна се и видя привлекателна червенокоса жена с обувки с високи токчета, дълго до глезените палто в оттенък на зеленото, подхождащ на цвета на лицето й, и стилна широкопола шапка, кривната игриво на една страна. Изглежда, отиваше на увеселение или в нощен клуб.

— Колко хубаво би било за всички нас, ако новият световен ред се окаже мир, благополучие и демокрация — каза тя. — Но вероятно няма да е толкова привлекателен и по-скоро ще прилича на ранното средновековие, ако тогава са съществували всички тези чудесни нови форми на технически развлечения, които да го направят поносимо. Но сигурно ще се съгласите, че… възможността да видите най-новите филми на видео не компенсира напълно поробването.

— Какво искате от мен?

— Да ви помогна. Но вие трябва да желаете помощта, да съзнавате потребността от нея и да бъдете готов да направите необходимото.

Членовете на семейството му, които се бяха качили в микробуса, го гледаха с любопитство и загриженост.

— Не съм революционер — каза Харис.

— Нито ние — каза жената със зеленото палто. — Бомбите и оръжията са крайност. Знанията трябва да бъдат първото и основното оръжие във всяка съпротива.

— С какви знания бих могъл да ви бъда полезен?

— Например, знанието колко крехка е свободата ви в настоящата схема на нещата. Това ви дава степен на съпричастност, която ние ценим.

Пиколото стоеше на няколко крачки от тях и ги гледаше странно.

Жената извади от джоба си лист хартия и го показа на Харис. Той видя телефонен номер и три думи.

Сетне понечи да вземе листа от ръцете й, но тя го стисна здраво.

— Не, господин Деското. Предпочитам да ги запаметите.

Номерът се запомняше лесно. Трите думи също.

Докато Харис гледаше листа, жената рече:

— Човекът, който ви причини всичко това, се казва Рой Майро.

Той си спомни името, но не и откъде го знаеше.

— Дошъл е при вас, преструвайки се, че е агент на ФБР — добави тя.

— Човекът, който задаваше въпроси за Спенс! — възкликна Харис и вдигна глава. Изведнъж се ядоса, защото сега врагът му имаше лице. — Но какво му направих, по дяволите? Имахме само леко разногласие за един полицай, на когото бях командир. Това е всичко!

Харис изслуша останалото, което жената му каза, и се намръщи.

— Преструвал се е, че е от ФБР? Но той наистина беше такъв. Проверих го, след като ми се обади и преди да дойде в кабинета ми.

— Те рядко са такива, каквито изглеждат.

— Те? Кои са те?

— Онези, които винаги са били през вековете — усмихна се червенокосата. — Съжалявам. Нямам време за друго, освен да съм загадъчна.

— Ще си върна къщата — заяви Харис, макар да не се чувстваше толкова убеден.

— Няма. И макар че обществената врява беше достатъчно силна, за да отменят тези закони, те прокараха нови, осигурявайки си други начини да съсипят хората, които искат да унищожат. Проблемът не се състои само в един-единствен закон. Те са фанатици, които са влюбени във властта и искат да поучават всички как да живеят, как да мислят и какво да четат, говорят и чувстват.

— Как да се добера до Майро?

— Няма да можете да го сторите. Той е под твърде дълбоко прикритие, за да бъде лесно разобличен.

— Но…

— Не съм дошла тук да ви кажа как да намерите Рой Майро, а да ви предупредя тази вечер да не се връщате в дома на брат ви.

По гърба му полазиха ледени тръпки, каквито не бе усещал дотогава.

— Какво ще стане?

— Изпитанието ви още не е свършило. И няма да свърши, ако им позволите да правят, каквото искат. Ще бъдете арестуван за убийството на двама търговци на наркотици, съпругата на единия, приятелката на другия и три деца. Отпечатъците ви са намерени по предметите в къщата, където са били застреляни.

— Не съм убивал никого!

Пиколото чу достатъчно от възклицанието, за да се намръщи.

Дариус слезе от микробуса, за да разбере какво става.

— Предметите с вашите отпечатъци бяха взети от дома ви и подставени на сцената на престъплението. Версията вероятно ще е, че сте се отървали от двама конкуренти, които са се опитвали да навлязат в територията ви. А съпругата, приятелката и децата сте очистили за назидание на другите пласьори.

Сърцето му биеше толкова силно, че Харис нямаше да се изненада, ако видеше как гърдите му осезаемо потреперват. Вместо да изпомпва топла кръв, всеки удар сякаш разпространяваше в тялото му течен фреон. Беше по-студен от мъртвец.

Страхът го направи уязвим и безпомощен като дете. Харис се чу да търси утеха във вярата на обичната си набожна майка. С течение на годините той се бе откъснал от тази вяра, но сега изведнъж протегна ръце с искреност, която го изненада.

— Исусе, мили Боже, помогни ми.

— Може би ще го направи — рече жената, когато Дариус се приближи до тях. — Но през това време ние също сме готови да ви помогнем. Ако сте умен, обадете се на този номер, кажете паролата и продължете да живеете, вместо да умрете.

— Какво става, Харис? — попита Дариус.

Червенокосата прибра листчето в джоба на палтото си.

— Но точно там е проблемът — рече Харис. — Как да продължа да живея след всичко, което ми се случи?

— Можете да го сторите — отговори тя, — макар че вече няма да бъдете Харис Деското.

Непознатата се усмихна, кимна на Дариус и се отдалечи. Харис я гледаше, отново обзет от чувството, че се е озовал в царството на магьосника от Оз.

Преди много години тези земи бяха красиви. Като момче с друго име, Спенсър особено много обичаше ранчото през зимата, когато всичко беше бяло. Денем мястото представляваше грижливо и търпеливо изградена искряща империя от снежни крепости, замъци, тунели и улеи за шейни. В ясните нощи небето над Скалистите планини беше по-безкрайно от вечността и отколкото въображението може да си представи, и звездната светлина блещукаше в ледените висулки.

Завръщайки се от дългогодишното изгнание, Спенсър не видя нищо, което да зарадва очите му. Хълмовете, полята, сградите и дърветата бяха същите, каквито ги помнеше, с изключение на факта, че боровете, кленовете и брястовете бяха по-високи. Макар да не се беше променило, сега ранчото го порази като най-грозното място, което бе виждал, дори разкрасено в зимното си облекло. Всичко сякаш бе проектирано да дразни окото, досущ архитектурата на ада. Дърветата бяха съвсем обикновени, но му се струваха уродливи и изкривени от болест и хранещи се с ужасите в катакомбите, просмукали се в почвата и оттам в корените им. Сградите — конюшните, къщата и хамбарът — приличаха на изтърбушени каросерии, извисяващи се застрашително, а прозорците бяха черни и страшни, досущ зейнали гробове.

Спенсър спря пред къщата. Сърцето му биеше като обезумяло. Устата му беше пресъхнала, а в гърлото сякаш имаше буца и едва преглъщаше. Вратата на пикапа се отвори, съпротивлявайки се като масивна порта на банков трезор.

Ели остана в шевролета. Компютърът беше на коленете й. Ако ги сполетяха неприятности, тя беше установила връзка и готова за странната цел, която си бе поставила. Чрез микровълновия предавател Ели се бе свързала със сателит и чрез него — с компютърна система, чието име не пожела да каже на Спенсър и която можеше да е разположена навсякъде по повърхността на земята. Тя спомена, че информацията е сила, но Спенсър не можеше да си представи как информацията би ги предпазила от куршумите, ако хората от агенцията им бяха устроили засада.

С чувството, че е дълбоководен гмуркач, затворен в тежък скафандър и стоманен шлем, а над него тежат неизброими тонове вода, Спенсър изкачи стълбите, прекоси верандата, застана пред вратата и натисна звънеца.

Той чу камбанките — същите пет тона, които в детството му известяваха пристигането на гост. Изведнъж изпита желание да се обърне и да побегне. Но Спенсър вече беше голям и таласъмите, които измъчваха въображението на децата, не би трябвало да имат власт над него. Необяснимо защо обаче той се страхуваше, че на вратата ще застане майка му — мъртва, но движеща се и гола, с изранено тяло, както я бяха намерили в канавката.

Спенсър събра воля да прогони образа на трупа и отново натисна звънеца.

Нощта беше тиха и той имаше чувството, че ще чуе как червеите се гърчат дълбоко в земята, под снега, ако само проясни съзнанието си и се ослуша за издайническите им звуци.

Когато и втория път никой не отвори, той извади резервния ключ от скривалището върху рамката на вратата. Семейство Дресмънд имаха указания да го оставят там, в случай че собственикът се нуждае от него. Ключалките на къщата и на хамбара бяха еднакви. Спенсър забърза към черния пикап.

Алеята за коли се разклоняваше. Едната лента минаваше покрай предната част на хамбара, а другата — зад него. Спенсър избра втория път.

— Трябва да вляза по същия начин като онази нощ — каза той. — През задната врата. Да пресъздам мига.

Спряха там, където преди шестнайсет години бе паркиран шевролетът микробус с изрисуваната на вратата дъга. Превозното средство беше на баща му. В онази нощ Спенсър го видя за пръв път, защото дотогава шевролетът винаги стоеше в гараж извън ранчото и бе регистриран под фалшиво име. С микробуса Стивън Акблом пътуваше до различни далечни места, за да причаква и хваща жените и момичетата, които бяха обречени да станат постоянни обитатели на катакомбите му. Вкарваше го в ранчото само когато съпругата и синът му бяха на гости при родителите й или на изложба на коне, и в редките случаи, когато тъмните му желания надделееха над предпазливостта.

Ели искаше да седи в пикапа, да остави двигателя включен и да държи ръцете си на клавиатурата, готова да отвърне на всякакви провокации.

Спенсър не можеше да си представи какво е намислила да направи, ако главорезите на агенцията ги нападнеха. Но тя беше абсолютно сериозна и той вече я познаваше достатъчно добре, за да знае, че колкото и да е странен, планът й не е лекомислен.

— Те не са тук — каза Спенсър. — Никой не ни чака. Ако бяха тук, досега щяха да са ни нападнали.

— Знам ли…

— За да си спомня какво се случи в онези губещи се мигове, ще трябва да сляза долу… в онова място. Роки няма да е достатъчен за компания. Не ми стига смелост да отида сам и не се срамувам да го призная.

Ели кимна.

— Не би трябвало да се стесняваш. На твое място никога нямаше да го направя. Щях да подмина ранчото, без да се обръщам.

Тя огледа посребрените от лунната светлина поля и хълмове зад хамбара.

— Няма никой — повтори Спенсър.

— Добре. — Ели натисна няколко клавиша и излезе от компютъра, в който бе проникнала. Екранът помръкна. — Да вървим.

Спенсър угаси фаровете и изключи двигателя.

После взе пистолета. Ели държеше картечния пистолет „Узи“.

Двамата слязоха от шевролета и Роки настоя да тръгне с тях. Кучето трепереше, заразено от настроението на господаря си. Страхуваше се да отиде с тях, но и не искаше да остане.

Треперейки по-силно от кучето, Спенсър погледна небето — ясно и осеяно със звезди, като в онази юлска нощ. Този път обаче водопадите от лунна светлина не озаряваха нито бухал, нито ангел.

Рой говори за много неща и художникът слушаше с все по-нарастващ интерес и ласкаещо уважение. Но бръмченето на приближаващия се пикап прекрати споделянето на интимности в тъмната галерия.

За да не ги видят, двамата се дръпнаха от прозореца. Но още виждаха алеята за коли.

Вместо да спре пред хамбара, пикапът продължи към задната страна на сградата.

— Доведох те тук — каза Рой, — защото трябва да знам каква е връзката между сина ти и жената. Той е непредсказуем. Не можем да предвидим действията му. Намесата му говори за наличието на организация. Това ни безпокои. От известно време подозираме, че може би съществува организация с хлабава структура, която се опитва да спъва работата ни или поне да ни причини колкото е възможно повече главоболия. Синът ти може да участва в такава група. Ако тя съществува. Вероятно помагат на жената. Като се има предвид военната подготовка на Спенсър… Съжалявам, на Майкъл, и очевидно спартанския му дух, мисля, че той няма да се пречупи от обичайните методи на разпит, независимо от болката, която изпитва.

— Той е момче със силна воля — съгласи се Стивън.

— Но ако ти го разпиташ, той ще проговори.

— Може би имаш право. Много си проницателен.

— Пък и това ми дава възможност да поправя една несправедливост.

— Каква?

— Ами, неправилно е син да предава баща си.

— Аха. А в добавка към отмъщението за неговото предателство, мога ли да получа жената? — попита Стивън.

Рой се замисли за прекрасните й очи — прями и предизвикателни. Желаеше ги от четиринайсет месеца. Но беше готов да се откаже от претенциите си в замяна на възможността да стане очевидец на онова, което творческият гений на Стивън Акблом можеше да постигне, когато му се позволеше да работи с жива човешка плът.

Тъй като очакваха посетители, двамата започнаха да разговарят шепнешком.

— Да, струва ми се справедливо — каза Рой. — Но искам да гледам.

— Нали разбираш, че онова, което ще направя с нея, ще бъде… крайно?

— Страхливият не познава духовната извисеност.

— Точно така — съгласи се Стивън.

— „Всички те бяха толкова красиви в болката си и приличаха на ангели“ — цитира Рой.

— И ти искаш да видиш онзи кратък миг на съвършена красота?

— Да.

От далечния край на сградата се разнесе стържене и тракане на ключалка. Последва минута на колебание, после се чу лекото изскърцване на панти на врата.

Дариус натисна спирачки пред знака „СТОП“. Пътуваше на изток, а живееше на две и половина пресечки северно от мястото, където спря, но не включи мигача.

На отсрещната страна на кръстовището имаше четири телевизионни новинарски екипа с микровълнови сателитни чинии на покривите. Два бяха паркирани вляво, а други два — вдясно. Бяха облени в жълтеникавата светлина на уличните лампи. Един беше на местния клон на националната мрежа, а друг — на Канал 5, независимата станция с най-висок рейтинг на новините на пазара в Лос Анджелис. Харис не можа да види инициалите на останалите микробуси, но сигурно бяха на Ей Би Си и на Си Би Ес. Зад тях имаше няколко коли, също пълни с хора, а още шестима човека се разхождаха наоколо и разговаряха.

— Сигурно новината е сензационна.

В гласа на Дариус прозвуча ирония и гняв.

— Още не е — мрачно отбеляза Харис. — По-добре мини покрай тях, но не толкова бързо, че да привлечем вниманието им.

Вместо да завие наляво, към дома си, Дариус послуша съвета на брат си.

Докато минаваха покрай представителите на медиите, Харис се наведе напред, все едно настройваше радиото, и извърна лице от прозорците.

— Предупредили са ги да чакат на няколко пресечки, докато извършат ареста. Някой иска да се увери, че ще има достатъчно кадри, докато ме извеждат, окован в белезници. Ако отидат толкова далеч, че да използват екип на специалните сили, тогава точно преди да разбият вратата, ще съобщят на телевизионните микробуси да се приближат.

— Татко, искаш да кажеш, че всички тези хора са дошли тук, за да снимат теб? — попита Ондин.

— Можеш да се обзаложиш, миличка.

— Копелета — ядоса се тя.

— Това са само новинари, които си вършат работата.

Уила, която беше по-емоционална от сестра си, отново започна да плаче.

— Ондин има право — съгласи се Бони. — Смърдящи копелета.

— Какво безумие — обади се Мартин. — Чичо Харис, преследват те, сякаш си Майкъл Джексън.

— Добре, минахме покрай тях — рече Дариус, за да може Харис отново да се изправи.

— Полицаите сигурно мислят, че сме вкъщи — каза Бони. — Заради алармената система.

— Програмирана е на десетина сценария — обясни Дариус. — Когато не сме вкъщи, системата включва и изключва лампите, радиоапаратите и телевизорите ту в една, ту в друга стая и създава илюзията за реалистична дейност. Предполага се, че ще заблуди крадците, но не мисля, че ще подведе ченгетата.

— Какво ще правим сега? — попита Бони.

— Хайде да се поразходим с колата — предложи Харис и сложи ръце на отдушниците на парното, но не се стопли. — Карай по-нататък, докато помисля.

Вече бяха прекарали петнайсет минути, обикаляйки Бел Еър. Харис им бе разказал за мъжа със синята тойота, за втория непознат в тоалетната на киното и за червенокосата жена със зеленото палто. Още преди да видят телевизионните микробуси, всички бяха приели сериозно предупреждението на жената с оглед на събитията през последните няколко дни. Но бяха решили да минат покрай къщата, набързо да оставят Бони и Мартин, да се върнат след няколко минути и да ги вземат заедно с малкото дрехи и вещи на Харис, Джесика и момичетата. Но безцелната им разходка с колата ги доведе до срещата с телевизионните екипи и ги накара да осъзнаят, че предупреждението е било по-неотложно, отколкото предполагаха.

Дариус подкара по Уилшър Булевард и се отправи на запад, към Санта Моника и морето.

— Когато ме обвинят в предумишленото убийство на седем човека, сред които три деца — размишляваше на глас Харис, — прокурорът ще пледира за предумишлено убийство от първа степен, при особени обстоятелства.

— Ще откажат да те пуснат под гаранция — добави Дариус. — Обвинението е тежко. Ще кажат, че си твърде опасен.

— Дори да определят гаранция — обади се Джесика, — откъде ще намерим пари да я платим?

— Съдебните календари са препълнени — продължи Дариус. — Напоследък има страшно много закони. Миналата година Конгресът е публикувал седем хиляди страници. Толкова много подсъдими. Всички онези обжалвания. Повечето дела се придвижват със скоростта на глетчери. Харис, ще лежиш в затвора година, може би две, само докато чакаш да започне делото…

— Това е време, прахосано завинаги — гневно каза Джесика, — дори ако съдебните заседатели го обявят за невинен.

Ондин пак започна да плаче. Този път и Уила се присъедини към нея.

Харис образно си спомни парализиращите пристъпи на клаустрофобия в затвора.

— Няма да изкарам и шест месеца. Може би дори нито един.

Те обикаляха из града, където милионите ярки светлини не бяха достатъчни, за да възпрат мрака, и обсъждаха възможностите за избор. Накрая установиха, че нямат избор. На Харис не му оставаше нищо друго, освен да бяга. Но без пари и документи за самоличност, нямаше да стигне далеч. Бързо щяха да го проследят и заловят. Единствената му надежда беше загадъчната група, в която членуваха червенокосата жена със зеленото палто и другите двама непознати мъже, макар че Харис знаеше малко за тях и се притесняваше да повери бъдещето си в ръцете им.

Джесика, Ондин и Уила бяха категорични, че не искат да се разделят с него. Страхуваха се, че раздялата ще бъде завинаги, затова отхвърлиха варианта той да избяга сам. Харис беше сигурен, че те имат право. Пък и той не искаше да се разделя с тях, защото подозираше, че в негово отсъствие те ще станат мишени.

Харис се обърна и погледна в очите съпругата си.

— Не трябваше да става така.

— Най-важното е да сме заедно.

— Всичко, за което работихме толкова усилено…

— Изчезна.

— А да започвам отначало на четирийсет и четири години…

— По-добре да започнеш отначало, отколкото да си мъртъв на четирийсет и четири години — рече Джесика.

— Ти си истински боец — с обич каза той.

Тя се усмихна.

— Е, все едно е станало земетресение — усмихна се Джесика — и къщата се е срутила заедно с всичко вътре.

Харис насочи вниманието си към Ондин и Уила. Дъщерите му вече не плачеха. Трепереха, но в очите им блестеше предизвикателство.

— А приятелите ви в училище? — попита той.

— О, те са само хлапета, това е всичко.

Ондин се опитваше да се преструва на безразлична, че ще изгуби приятелите си, което за един млад човек беше най-тежкото нещо в такава рязка промяна.

— Пък и ти си нашият татко — добави Уила.

За пръв път, откакто бе започнал кошмарът, Харис се трогна до сълзи.

— Тогава въпросът е решен — заяви Джесика. — Дариус, търси уличен телефон.

Дариус спря в края на търговски център, пред ресторант за пица, където имаше телефон.

Харис трябваше да го помоли за дребни монети. После слезе от фолксвагена и отиде до телефона сам.

Хората в ресторанта ядяха пица, пиеха бира и разговаряха. Компанията на една от големите маси се забавляваше весело и шумно. Никой от тях не съзнаваше, че наскоро светът се бе преобърнал.

Харис бе обзет от толкова силна завист, че изпита желание да разбие стъклото, да нахлуе в ресторанта, да събори масите, да избие халбите с бира от ръцете на онези хора, да се разкрещи и да ги разтърси, докато илюзиите им за безопасност и нормален живот се пръснеха на парчета. Той беше толкова огорчен, че щеше да го направи, ако не трябваше да мисли за съпругата и дъщерите си, а сам поемаше към неизвестния си нов живот. Не им завиждаше за щастието, а за благословеното невежество, което копнееше да си възвърне, макар да знаеше, че никога няма да забрави наученото.

Той взе слушалката и пусна монети. Кръвта му се смрази за миг, когато не можа да си спомни номера, който му бе показала червенокосата жена. После се сети и набра цифрите. Ръката му трепереше толкова силно, че се усъмни дали не е сбъркал номера.

На третото иззвъняване мъжки глас каза:

— Ало?

— Нуждая се от помощ — рече Харис и веднага осъзна, че не се е представил. — Извинете. Аз съм… Казвам се… Деското. Харис Деското. Един от вашите хора… Една жена ми каза да се обадя на този номер. Можели сте да ми помогнете. Били сте готови да го сторите.

След известно колебание мъжът от другия край на линията рече:

— Щом знаете този номер и сте го получили официално, тогава трябва да ви е известно, че има протокол.

— Протокол?

Отговор не последва.

За миг Харис изпадна в паника, че мъжът ще затвори и после никога вече няма да може да се свърже с този номер. Той не можеше да разбере какво се очаква от него. Най-сетне си спомни паролата, състояща се от три думи, напечатани под телефонния номер и каза:

— Фазани и дракони.

Спенсър изключи алармената система. Семейство Дресмънд имаха указания да не променят кода, за да може собственикът да влезе, когато те не са вкъщи.

Той запали фенерчето, което бе взел от пикапа и го насочи към стената вляво. Тръгнаха по коридора и Спенсър започна да обяснява на Ели:

— Това е баня с тоалетна и мивка. Тук има малък склад. Галерия, която беше отворена само за най-богатите колекционери. Там има стълби, които водят да ателието на втория етаж. А тази стая беше кабинет.

Той можеше да запали неоновото осветление. Но преди шестнайсет години бе влязъл там на тъмно, ръководен само от светлината на зелените букви на алармената система. Спенсър инстинктивно знаеше, че най-голямата му надежда да си спомни онова, което толкова дълго бе потискал, е като пресъздаде точно обстоятелствата в онази юлска нощ. Тогава в хамбара имаше климатична инсталация, която сега работеше на най-ниската степен, затова въздухът беше студен като навън. Яркият блясък на неоновите лампи би променил драстично атмосферата. Ако се стремеше към автентично пресъздаване на обстановката, Спенсър трябваше да угаси и фенерчето, но нямаше смелост да продължи да върви в мрака, както когато беше четиринайсетгодишен.

Роки изскимтя и започна да драска с нокти по вратата, която Ели затвори, след като влязоха. Кучето трепереше и беше нещастно.

През повечето време и поради причини, неясни за Спенсър, Роки се плашеше само от мрака на открито. Кучето обикновено се държеше смело в тъмно затворено пространство, макар че понякога искаше светлината на нощна лампа, за да прогони някой особено силен пристъп на нервност.

— Горкото — каза Ели.

Лъчът на фенерчето беше по-ярък от светлината на всяка нощна лампа. Роки би трябвало да се успокои. Но кучето трепереше толкова силно, че ребрата му се тресяха.

— Всичко е наред, приятелю — каза Спенсър. — Усещаш нещо, случило се много отдавна. Сега тук няма нищо, от което да се страхуваш.

Кучето продължи да драска по вратата.

— Дали да не го пуснем навън? — зачуди се Ели.

— Не. Ще разбере, че навън е тъмно и пак ще започне да драска, за да му отворим да влезе.

Спенсър отново насочи фенерчето към вратата на кабинета и почувства, че душевното му вълнение е причината за страха на кучето. Роки винаги долавяше настроенията му. Спенсър опита да се успокои. В края на краищата беше казал истината на кучето. Атмосферата на злодеянията, просмукала се в тези стени, беше остатък от ужасите в миналото и сега нямаше от какво да се страхува.

От друга страна, Спенсър още живееше отчасти в миналото и бе обсебен от мрачните спомени. Всъщност се бе вкопчил по-ожесточено в онова, което не можеше да си спомни, отколкото в ясните спомени. Събитията от преди шестнайсет години не можеха да навредят на Роки, но бяха в състояние да впримчат, погълнат и съсипят Спенсър.

Той започна да разказва на Ели за бухала, дъгата и ножа. Звукът на гласа му го уплаши. Всяка дума приличаше на зъбчато колело на верижната трансмисия, която неумолимо тласка всяко влакче на ужасите към първото възвишение по пътя му, или количка — към чудовищата в залите на страха. Верижната трансмисия действаше само в една посока и започнеше ли веднъж пътуването, дори отпред да се срутеше част от релсовия път или залата на страха да се запалеше, нямаше връщане назад.

— Онова лято, както и в много лета преди това, аз спях без климатична инсталация в спалнята ми. Къщата имаше парно отопление, което не вдигаше шум през зимата и тогава всичко беше наред. Но аз се притеснявах от съскането и свистенето на студения въздух, влизащ през решетките на климатичната инсталация и от бръмченето на компресора… Не, „притеснявах се“ не е най-подходящата дума. Плашех се. Страхувах се, че шумът на климатичната инсталация ще заглуши някой друг звук в нощта… Звук, който е по-добре да чуя и да реагирам… инак ще умра.

— Какъв звук? — попита Ели.

— Не знам. Това беше само детински страх. Или поне така мислех тогава. Смущаваше ме. Ето защо прозорецът ми беше отворен и чух вика. Опитах да си внуша, че това е само бухал или жертвата му, някъде далеч в нощта, но… викът беше толкова отчаян, окаян, изпълнен със страх и… човешки…

Спенсър разказа историята си в онази юлска нощ много по-набързо, отколкото когато я бе споделял пред непознатите в баровете и пред кучето.

— И после отворих вратата на кабинета.

Той пак я отвори и прекрачи прага.

Ели го последва.

Роки още скимтеше и драскаше с нокти по задната врата, опитвайки се да излезе.

Спенсър обходи кабинета с лъча на фенерчето. Дългата маса и двата стола вече не бяха там. Но грамадният чамов шкаф с трите двойни, високи и тесни врати още изпълваше отсрещната стена на помещението.

Спенсър насочи лъча на фенерчето към средната врата и каза:

— Беше отворена и от другата страна, където нямаше лампи, проникваше странна слаба светлина. Сърцето ми биеше силно и ръцете ми трепереха. Свих пръсти в юмруци, опитвайки да се овладея. Искаше ми се да се обърна, да избягам, да се върна в леглото и да забравя всичко.

Той долови непозната нотка на напрежение в гласа си. Говореше за неща, които се бяха случили отдавна, но вълнението му беше толкова силно, сякаш отново преживяваше събитията.

Спенсър отвори средната двойна врата. Дълго неизползваните панти изскърцаха. Той освети празните лавици.

— Задната стена на шкафа е подвижна — обясни Спенсър.

Роки влезе в кабинета. Ноктите му тракаха по пода от лакирани чамови дъски.

— Точно така, кученце. Ела при нас — каза Ели.

Спенсър й даде фенерчето и бутна стената с лавиците. Колелцата изскърцаха по старите метални релси. Той влезе в шкафа и отмести задната му стена. Видя се скритият отвъд вестибюл.

Дланите на Спенсър бяха влажни. Той ги избърса в джинсите си.

После взе фенерчето от Ели и влезе в квадратната стая с размери два на два метра зад шкафа. От крушката на тавана висеше шнур. Спенсър го дръпна и бе възнаграден със светлина — жълтеникава, каквато я помнеше от онази далечна юлска нощ.

Бетонен под. Бетонни стени. Досущ като в сънищата му. Ели затвори двойната врата и заедно с Роки се вмъкна в тясното помещение.

— В онази нощ стоях там, в кабинета, и гледах задната стена на шкафа, към тази жълтеникава светлина. Много ми се искаше да избягам. Дори ми се стори, че съм побягнал, но в следващия миг се озовах в шкафа. Отново си казах, че трябва да бягам, но докато се усетя, бях във вестибюла. Сякаш… нещо ме привличаше… Като в транс… Не можех да се върна, колкото и да исках.

— Тази жълта светлина се използва за отблъскване на насекоми — каза Ели.

Това й се стори странно.

— Да. Не знам защо не е сложил обикновена крушка.

— Може би тази му е била под ръка.

— Не. Той не е такъв. Сигурно е почувствал, че в жълтата светлина има нещо по-естетично и по-подходящо за целта му. Той беше много пресметлив. Обмисляше всичко, което правеше. От дрехите си до начина, по който приготвяше сандвичи. Ето защо нещата, които е вършил тук долу, са толкова ужасни… Заради дългото и внимателно обмисляне.

Спенсър осъзна, че прокарва пръсти по белега си и спусна ръка към деветмилиметровия „ЗИГ“, затъкнат в колана му, но не го извади.

— Как е възможно майка ти да не е знаела за това място? — попита Ели, оглеждайки вестибюла.

— Той е притежавал ранчото, преди да се оженят. Ремонтирал е хамбара, преди тя да го види. Сложил е шкафа тук, за да прегради кабинета и никой да не знае, че е скрил достъпа до мазето. Накрая е довел човек да сложи чамови дъски на пода в останалата част от помещението.

Картечният пистолет „Узи“ имаше ремък. Ели го преметна на рамото си и обви ръце около тялото си.

— Планирал е злодеянията си… преди да се ожени и ти да се родиш?

Отвращението й беше осезаемо като студа във въздуха. Спенсър се надяваше, че Ели ще възприеме предстоящите разкрития, без да позволи отвращението й да се прехвърли от бащата на сина. Той отчаяно се молеше да остане чист и неопетнен в очите й.

Но в собствените си очи Спенсър се ненавиждаше дори когато откриеше в себе си някоя невинна прилика с баща си. Понякога, гледайки се в огледалото, той си спомняше също така черните очи на баща си и разтреперан извръщаше поглед.

— Може би тогава не е знаел точно защо му трябва това тайно място. Надявам се да е било така. Дано да се е оженил за майка ми и да ме е заченал, преди да са го обзели желанията, които… е задоволявал тук. Но подозирам, че е знаел защо са му трябвали помещенията долу. Само още не е бил готов да ги използва. Също като идеите за картините. Понякога ги е обмислял години наред, преди да започне работа.

Лицето на Ели изглеждаше жълтеникаво на светлината на крушката, но Спенсър знаеше, че е пребледняла. Тя се вторачи в затворената врата, която водеше към стълбите за мазето.

— Смятал е онова долу за част от работата си?

— Никой не знае със сигурност — отговори Спенсър. — Изглежда, е било така. Но може да си е играл с ченгетата и психиатрите. Да се е забавлявал. Той беше изключително интелигентен човек. Можеше лесно да манипулира хората. Това му доставяше удоволствие. Кой знае какво всъщност е мислел?

— Но кога е започнал да прави… онези неща?

— Пет години, след като са се оженили. Когато съм бил едва четиригодишен. И след още четири години майка ми е разбрала… и е трябвало да умре. Полицаите установиха това, когато идентифицираха… останките на първите жертви.

Роки се бе промъкнал до тях и замислено и нещастно душеше тесния процеп между вратата за мазето и прага.

— Понякога нощем, когато не мога да заспя, той ме държеше на коленете си. Борехме се на пода, когато бях пет-шестгодишен. Приглаждаше косите ми… — Гласът на Спенсър постепенно заглъхна от силното вълнение. Той пое дълбоко въздух и положи усилия да продължи, защото бе дошъл тук, за да отиде до края и най-сетне да приключи с тази история. — Докосваше ме… с онези ръце… със същите ръце, с които бе вършил… онези ужасни неща в хамбара.

Ели тихо изстена, сякаш я прониза болка.

Спенсър се надяваше, че изражението в очите й е разбиране на бремето, което бе носил толкова много години, и състрадание, а не засилване на отвращението й към него.

— Гади ми се от това, че… баща ми ме е докосвал. Нещо по-лошо… Мисля си как е оставял долу в мрака трупа на току-що убита жена, излизал е от катакомбите със спомена за мириса на кръвта й и е лягал при майка ми… и я е докосвал.

— О, Господи — промълви Ели и затвори очи, сякаш не можеше повече да го гледа.

Спенсър беше част от ужаса, макар да бе невинен. Той беше свързан с чудовищната бруталност на баща си и щом чуеха името му, хората не можеха да не си помислят, че пред тях стои самият Майкъл от кланицата. Наред с кръвта, сърцето му изпомпваше и отчаяние.

Ели отвори очи. В миглите й блестяха сълзи. Тя докосна белега му. Никой не го бе докосвал толкова нежно. Четирите думи, които тя изрече, го убедиха, че в нейните очи той е чист и неопетнен.

— О, Боже, толкова съжалявам.

Дори да живееха сто години, Спенсър знаеше, че никога няма да я обича повече, отколкото в този миг. Нежното й докосване беше най-голямата проява на доброжелателство, която той познаваше. Единственото му желание беше да се убеди в невинността си така, както Ели беше сигурна. Трябваше да си спомни губещите се в паметта му мигове, заради които се бе върнал там. Но се молеше на Бога и на покойната си майка за милост, защото се страхуваше да не открие, че, в края на краищата, е син на баща си.

Ели му бе дала силата да се изправи срещу онова, което го очакваше. И преди смелостта му да се е изпарила, Спенсър се обърна към вратата на мазето.

Роки го погледна и изскимтя. Спенсър протегна ръка и погали кучето по главата.

Вратата беше още по-мръсна, отколкото когато я бе видял за последен път. Тук-там боята се лющеше.

— Някой е измил петната от ръцете — каза Спенсър.

— Ръце?

— Тук имаше десет-дванайсет застъпващи се отпечатъци от женски ръце… с разперени пръсти… досущ криле на птица… Още влажни… кървави.

Той прокара пръсти по студеното дърво и му се стори, че кървавите отпечатъци отново се появяват. Изглеждаха действителни, също каквито бяха в онази далечна юлска нощ, но Спенсър знаеше, че са само спомен.

— Гледам ги като хипнотизиран. Не мога да откъсна поглед от отпечатъците, защото те излъчват непоносимо усещане за ужаса на жената… Отчаянието… Трескавата съпротива срещу отвеждането й насила в тайния… свят долу.

Той осъзна, че е сложил ръка на студената валчеста дръжка на вратата.

Гласът му звучеше все по-младежки.

— Вторачил съм се в кръвта… Знам, че жената се нуждае от помощ… От моята помощ… но не мога да продължа напред. Господи. Не мога. Аз съм само едно малко момче, за Бога. Босоного, невъоръжено, уплашено момче, което не е готово за истината. Но колкото и да съм уплашен, аз… най-сетне отварям червената врата…

Ели ахна.

— Спенсър.

Изненадата й и емоционалната изразителност, с която произнесе името му, го накараха да се върне от миналото и да се обърне към нея. Още бяха сами.

— Миналия вторник вечерта — каза тя, — когато търсеше бар… защо избра заведението, където работех?

— Барът беше първият, който видях.

— И нищо повече?

— Не бях ходил там. Не влизах в едно и също заведение два пъти.

— А името?

Той се вторачи в нея, без да разбира какво иска да каже Ели.

— „Червената врата“ — добави тя.

— О, Боже.

— Ти нарече тази врата червена.

— Заради… кръвта и кървавите отпечатъци.

В продължение на шестнайсет години Спенсър бе събирал смелост да се върне в кошмара отвъд червената врата. И не можа да отмине, когато в онази дъждовна нощ в Санта Моника видя бара на име „Червената врата“. Възможността да отвори символична врата, когато още нямаше кураж да се върне в Колорадо, беше неустоима за подсъзнанието му, макар че съзнанието не подозираше за последиците. И минавайки през онази символична врата, той бе стигнал до вестибюла зад шкафа, където сега трябваше да превърти валчестата дръжка, да отвори истинската врата и да слезе в катакомбите, където преди повече от шестнайсет години бе оставил част от себе си.

Животът му приличаше на бърз влак, препускащ по успоредните релси на свободния избор и съдбата. И макар че съдбата, изглежда, бе наклонила релсата на избора, за да го доведе на това място по това време, Спенсър трябваше да вярва, че тази нощ изборът ще наклони релсата на съдбата и ще го пренесе в едно бъдеще, което не е успоредно на миналото. В противен случай, той щеше да установи, че е син на баща си. А това беше орис, с която Спенсър не можеше да живее.

Той превъртя валчестата дръжка.

Роки се дръпна назад.

Спенсър отвори вратата.

Жълтата светлина във вестибюла озари първите няколко стъпала, водещи към мрака долу.

Спенсър протегна ръка вдясно, намери електрическия ключ и го щракна. Светлината беше синя. Той не знаеше защо бе избран този цвят. Неспособността му да разсъждава като баща си и да проумява такива любопитни подробности, изглежда, потвърждаваше, че Спенсър не е като омразния убиец.

Тръгна надолу по стръмните стъпала и угаси фенерчето. Отсега нататък пътят щеше да бъде осветен като в онази юлска нощ и в сънищата, които му се явяваха оттогава.

Роки тръгна след него. Ели го последва.

Подземното помещение не беше колкото хамбара горе, а само три и половина на шест метра. Котелът за парното беше в килера на горния етаж и стаята беше празна. На синята светлина бетонните стени и под изглеждаха стоманени.

— Тук ли? — попита Ели.

— Не. Тук той е държал снимки и видеокасети.

— На…

— Да, на жертвите. Как са умрели. Какво им е правил. Последователно.

— Мили Боже.

Спенсър тръгна в мазето и видя, че нищо не се е променило.

— Снимките и фотографската лаборатория бяха зад черна завеса в отсрещната страна на помещението. Имаше и телевизор на черна метална поставка. И видео. Срещу телевизора имаше един-единствен стол. Обикновен. Неудобен. Прави линии. Дървен, боядисан в зелено и без тапицерия. И малка кръгла маса, на която да слага питието си. Масичката беше боядисана в тъмночервено и лакирана. Чашата беше кристална и синята светлина искреше по повърхността й.

— Къде ги е… — Ели забеляза вратата в стената, боядисана в същия цвят. Повърхността й отразяваше синята светлина като бетонния под и се сливаше с останалото, превръщайки я в невидима. — Там ли?

— Да.

Гласът на Спенсър беше по-тих и далечен от вика, който го бе събудил в онази юлска нощ.

Ели застана до него, хвана дясната му ръка и я стисна.

— Направи онова, за което си дошъл и после да се махаме оттук, по дяволите.

Той кимна. Нямаше доверие на гласа си. Спенсър пусна ръката й и бутна тежката сива врата, която имаше ключалка само от вътрешната страна.

В онази юлска нощ, когато Спенсър бе стигнал дотам, баща му още не беше дошъл, защото оковаваше във вериги жената в кланицата, затова вратата беше отключена. Несъмнено, след като жертвата беше окована, художникът щеше да се върне във вестибюла горе, за да затвори тайната врата в шкафа. Сетне щеше да заключи вратата за стълбите към мазето. Накрая отново щеше да отиде при пленничката си в кланицата, убеден, че пронизителните й писъци няма да бъдат чути извън хамбара.

Спенсър прекрачи бетонния праг. Върху грубата мазилка имаше електрически ключ. Той го щракна и малките лампи, окачени на жица в средата на тавана, блеснаха, озарявайки виещ се коридор.

— Спенсър, чакай! — прошепна Ели.

Той погледна към първото подземие и видя, че Роки се е върнал при стълбите. Кучето видимо трепереше и гледаше нагоре към вестибюла зад шкафа. Едното му ухо както винаги беше клепнало, но другото бе наострено. Опашката му не беше пъхната между краката, а спусната ниско до пода. Не я размахваше.

Спенсър отстъпи назад и извади пистолета.

Ели свали узито от рамото си, стисна го в две ръце и бавно започна да се качва обратно по стълбите, като се ослушваше.

Спенсър се приближи до Роки, като също се движеше предпазливо и безшумно.

Стивън Акблом и Рой Майро стояха до отворената врата във вестибюла. Бяха долепили гърбове до стената и слушаха разговора на двойката в мазето долу. Стълбището заглушаваше гласовете, но думите се чуваха ясно.

Рой се надяваше да чуе нещо, което да обясни връзката между мъжа и жената, поне трошичка информация за заподозряната конспирация срещу агенцията и за сенчестата организация, за която преди няколко минути бе споменал на Стивън в галерията. Но те говореха само за прословутата нощ преди шестнайсет години.

Стивън явно се забавляваше от подслушвания разговор. На два пъти той се обърна към Рой и се усмихна, а веднъж вдигна пръст към устата си, сякаш да го предупреди да не вдига шум и да мълчи.

В художника имаше нещо пакостливо, някаква игривост, която го правеше приятен събеседник. Рой никак не искаше да го връща в затвора. Но имайки предвид деликатния политически климат в момента в страната, той не можеше да измисли начин да освободи художника — нито явно, нито тайно. Доктор Сабрина Палма отново щеше да получи благодетеля си. Най-доброто, на което Рой можеше да се надява, беше да намери други правдоподобни причини, за да посещава Стивън от време на време или да получи правото на временна опека с цел да се консултира с него по време на бъдещи операции.

Когато жената настойчиво прошепна: „Спенсър, чакай!“, Рой се досети, че кучето трябва да е усетило присъствието им. Със Стивън не бяха издали никакъв звук, затова само проклетото куче можеше да ги е надушило.

Хрумна му да се промъкне до отворената врата и да стреля в главата на първия, който се появи на стълбите.

Но това можеше да е Грант, а Рой не искаше да го убива, докато не получеше някои отговори. А ако застреля жената, Стивън нямаше да бъде толкова силно мотивиран, за да му помогне да изтръгне информация от Спенсър, колкото като знаеше, че ще доведе жената до състояние на ангелска красота.

Рой започна да диша дълбоко и бавно. Вдишваше изпаренията с цвят на праскова на блаженото спокойствие и издишваше жлъчнозелената мъгла на гнева, напрежението и стреса. Ела, добро, махни се, зло.

Нещо по-лошо, ако двамата още бяха въоръжени с картечния пистолет, с който бяха повредили стабилизатора на хеликоптера в Сийдър Сити, рискът от престрелка беше твърде голям. И ако Рой не улучеше главата на първия, появил се на стълбите, ответният огън на узито щеше да покоси него и Стивън.

Най-умният подход беше дискретността.

Рой докосна художника по рамото и му направи знак да го последва. Не можеха бързо да стигнат до отворения шкаф и после да се промъкнат в стаята оттатък, защото трябваше да минат пред стълбите. Дори да не ги видеха, сенките им на жълтата светлина щяха да ги издадат. Рой и Стивън предпазливо се отдалечиха от вратата, насочиха се към стената срещу входа в шкафа и се вмъкнаха в тясното пространство зад отместената задна стена на шкафа, която беше висока два и широка метър и двайсет. Между нея и бетонната стена имаше скривалище, широко петдесет сантиметра, което им осигуряваше достатъчно прикритие.

Ако Грант или жената, или и двамата се появят във вестибюла и се приближат до отвора в задната стена на шкафа, Рой щеше да се покаже от скривалището си и да стреля по единия или по двамата, като ги осакати или убие.

А ако погледнат в тясното пространство зад шкафа, той пак трябваше да се опита да ги уцели в главите, преди да са открили огън.

Ела, добро, махни се, зло.

Рой се заслуша. Държеше пистолета в дясната си ръка. Дулото беше насочено към тавана.

Той чу леки стъпки по бетона. Някой бе изкачил стълбите.

Спенсър остана долу. Искаше Ели да му бе дала възможност да се качи горе вместо нея.

Тя спря за около половин минута, сетне продължи нагоре и пак застана неподвижно. Силуетът й се открои в правоъгълника от жълта и синя светлина, досущ ясно очертана фигура в модернистична картина.

Спенсър видя, че Роки е изгубил интерес към стаята горе и се е отдалечил от него. Кучето беше от другата страна на мазето, до отворената сива врата.

Ели прекрачи прага и спря във вестибюла. Огледа се наляво и надясно и се ослуша.

Спенсър отново погледна Роки. Едното ухо на кучето беше наострено. Треперейки, Роки предпазливо надникна в коридора, който водеше към катакомбите и в лоното на ужаса.

— Роки е в състояние на силна нервна възбуда — каза Спенсър.

Ели го погледна.

Роки изскимтя.

— Стои до другата врата и ще се напишка, ако не го гледам.

— Тук горе, изглежда, всичко е наред — каза тя и започна да слиза по стълбите.

— Това място го плаши. Но, от друга страна, повечето места плашат моя приятел. Този път, разбира се, Роки има адски основателна причина.

Спенсър освободи предпазителя на пистолета и отново го пъхна в колана си.

— Роки не е единственият, който се страхува — каза Ели и преметна на рамо картечния пистолет. — Хайде да приключваме с тази история.

Спенсър отново прекрачи прага. С всяка стъпка напред той се придвижваше назад във времето.

Те оставиха фолксвагена на улицата, към която човекът по телефона насочи Харис и Дариус. Бони и Марти изпратиха Харис, Джесика и момичетата до парка, намиращ се на сто и петдесет метра.

На светлината на високите лампи не се виждаше никой, но от мрака наоколо се чуваха изблици на зловещ смях. На фона на тътена на прибоя Харис долови гласове — откъслечни и странни, от всички страни, отблизо и отдалеч. „Ти си истинско котенце, скъпи“ — възкликна някаква жена. Далеч на север от невидимата жена в нощта отекна пронизителен мъжки смях. В южна посока възрастен мъж изхлипа от мъка. Друг глас, на по-млад мъж, непрекъснато повтаряше: „Очи в езиците, очи в езиците, очи в езиците…“ Сякаш припяваше заклинание. Харис имаше чувството, че води семейството си в лудница на открито, където няма покрив, а само палми и нощно небе. В някои от по-избуялите храсти, в скрити кашони, уплътнени с вестници и стари одеяла, живееха бездомни алкохолици и откачалки. Денем, когато грееше слънцето, плажът се изпълваше с посетители с тъмен загар, сърфисти и търсачи на фалшиви мечти. Тогава истинските обитатели на парка скитаха по улиците, за да претърсват боклукчийските кофи, да просят и да се тътрят по задачи, които само те разбираха. Но нощем паркът отново беше техен и зелените морави, пейките и хандбалните игрища бяха опасни като всяко друго място на света. Тогава обърканите души се осмеляваха да излязат от храстите и да се ограбват един друг. Ограбваха и непредпазливите посетители, които погрешно предполагаха, че паркът е публична собственост по всяко време на денонощието.

Паркът не беше място за жени и момичета, както всъщност и за невъоръжени мъже, но беше единственият пряк път до плажа и до стария пристан. Там, на стъпалата, щеше да ги чака човек, който щеше да ги отведе към новия им живот.

Предполагаха, че ще чакат. Но веднага щом се приближиха до тъмния кей, от сенките между пилоните излезе мъж.

Макар наоколо да нямаше лампи и плажът да се озаряваше само от светлините на големия град, разположен покрай брега, Харис позна мъжа, който излезе да ги посрещне. Това беше азиатецът с пуловера с елен, когото видя в тоалетната на киното в Уестуд.

— Фазани и дракони — каза мъжът, сякаш не беше сигурен дали Харис може да различава един азиатец от друг.

— Да, познах ви — рече Харис.

— Казаха ви да дойдете сам — предупреди го мъжът, но не ядосано.

— Искахме да се сбогуваме — каза Дариус. — Пък и… искаме да знаем как можем да се свържем с тях, след като заминат.

— Няма да можете — отговори мъжът с пуловера с елен. — Колкото и да е тежко, трябва да се примирите, че вероятно никога повече няма да ги видите.

Преди Харис да се обади по телефона пред ресторанта за пица и после, докато пътуваха към парка, те бяха обсъдили вероятността от раздяла завинаги. За миг никой не каза нищо. Всички се гледаха, опитвайки се да потиснат наближаващата агония.

Мъжът с пуловера с елена се отдалечи на няколко метра, за да не ги притеснява, но каза:

— Нямаме много време.

Макар че Харис се бе простил с къщата, банковите си сметки, работата и дори с дрехите на гърба си, тези загуби сега му се струваха несъществени. От горчивия си опит той бе научил, че правото на собственост е същината на всички човешки права, но кражбата на имуществото му съвсем не можеше да се сравнява с последиците от раздялата с хората, които обичаше. Отнемането на къщата и на спестяванията му беше тежък удар, но загубата на любимите същества беше психическа рана. Сякаш изтръгваха сърцето му. Болката беше несравнимо по-силна и неописуема.

Сбогуваха се с по-малко думи, отколкото Харис си бе представял. Но думите всъщност бяха излишни. Прегърнаха се, примирявайки се, че по всяка вероятност се разделят, докато отново се срещнат в отвъдния свят, ако такъв съществуваше. Майка им бе вярвала в това. Още като деца Харис и Дариус се откъснаха от тази вяра, но сега, в този ужасен миг, отново я приеха. Харис прегърна Бони, после Марти и накрая стигна до брат си, който със сълзи на очи се разделяше с Джесика. Той прегърна Дариус и го целуна по бузата. Отдавна не бе целувал брат си, защото от много години и двамата бяха твърде възрастни за това. Но сега Харис се зачуди на глупавите правила, съставящи разбиранията му за държане на зрял човек, защото всичко необходимо се изразяваше в една-единствена целувка.

Вълните се разбиваха в пилоните на кея под тях с рев, малко по-силен от биенето на сърцето на Харис. Най-сетне той се дръпна от Дариус. Изпитвайки желание да има повече светлина в мрака, Харис за последен път в живота си се вторачи в лицето на брат си, отчаяно опитвайки се да го запомни, защото заминаваше, без дори да вземе негова снимка.

— Трябва да тръгваме — рече азиатецът.

— Може би не всичко ще пропадне — каза Дариус.

— Да се надяваме.

— Може би светът ще се вразуми.

— Внимавайте, като се връщате през парка — рече Харис.

— В безопасност сме — увери го брат му. — Там няма по-опасен от мен. Забрави ли, че съм адвокат.

Смехът на Харис застрашително граничеше с ридание.

Вместо сбогом, той каза:

— Малкото ми братче.

Дариус кимна. За миг имаше такъв вид, сякаш не беше в състояние да каже нищо повече, но сетне рече:

— Големият ми брат.

Джесика и Бони притиснаха носни кърпи до очите си.

Момичетата и Марти се сбогуваха.

Мъжът с пуловера с елен поведе едното семейство Деското на юг, по плажа, а другите Деското останаха да стоят на пристана и да ги гледат. Брегът беше блед като пътека в сън. Фосфоресциращата пяна на вълните чезнеше в пясъка с шепот, досущ настойчиви гласове, произнасящи неразбираеми предупреждения от сенките на кошмар.

Харис се обърна три пъти, но после вече нямаше сили да го стори.

Продължиха да вървят на юг, дори след като стигнаха края на парка. Минаха покрай няколко ресторанта, които бяха затворени, сетне покрай хотел и няколко осветени къщи на плажа, където хората още живееха, без да съзнават надвисналия мрак.

След два километра, а може би три, стигнаха до друг ресторант. Прозорците светеха, но бяха твърде високо над плажа и Харис не видя дали около масите има посетители. Азиатецът ги поведе покрай ресторанта. Тръгнаха по паркинга и влязоха в зелено-бяла каравана, пред която останалите превозни средства приличаха на джуджета.

— Защо брат ми не ни докара дотук? — попита Харис.

— Не е хубаво да знае регистрационния номер на тази каравана. За негово добро е — отговори придружителят им.

Влязоха в кухнята на караваната и непознатият отстъпи встрани и им направи знак да отидат по-навътре.

До масата в трапезарията стоеше азиатка на около петдесет и пет години и ги чакаше. Беше облечена в черен костюм с панталон и червена китайска блуза. Лицето й беше необичайно благовидно, а усмивката — сърдечна.

— Много съм доволна, че успяхте да дойдете — каза тя, сякаш ги бе поканила на вечеря. — Тук има седем места, затова е достатъчно широко за нас, петимата. По пътя ще имаме възможност да разговаряме, а имаме да обсъждаме толкова много неща.

Петимата се настаниха около масата в кухнята с формата на конска подкова. Мъжът с пуловера с елен седна зад волана и включи двигателя.

— Наричайте ме Мери — каза азиатката, — защото е най-добре да не знаете истинското ми име.

Харис бе решил да запази мълчание, но не притежаваше дарбата да лъже.

— Опасявам се, че ви познах. И съпругата ми също.

— Да — потвърди Джесика.

— Вечеряли сме няколко пъти във вашия ресторант — добави Харис, — в Западен Холивуд. Обикновено вие или съпругът ви посрещахте гостите на вратата.

Жената кимна и се усмихна.

— Поласкана съм, че ме познахте… в необичайна обстановка, така да се каже.

— Вие и вашият съпруг сте много очарователни — рече Джесика. — Трудно е да ви забрави човек.

— Благодаря. Много мило от ваша страна, че го казвате. Ние наистина се стараем. Но не съм имала удоволствието да се запозная с прекрасните ви дъщери, макар че знам имената им. — Жената протегна ръка към момичетата. — Ондин, Уила, името ми е Мей Лий. Приятно ми е да се запозная с вас и не искам да се страхувате. Сега сте в добри ръце.

Караваната излезе от паркинга и пое по улицата, отдалечавайки се от ресторанта.

— Къде отиваме? — попита Уила.

— Първо ще напуснем Калифорния — отговори Мей Лий. — Ще отидем в Лас Вегас. По магистралата дотам се движат много каравани. Нашата ще бъде само една от тях. Там ще ви оставя. Ще продължите с друг. Известно време снимката на баща ви ще бъде във всички новини и докато те разказват лъжите си за него, вие ще бъдете на безопасно и спокойно място. Ще промените външността си и ще научите какво може да направите, за да помагате на други като вас. Ще имате нови имена. Нови прически. Господин Деското, може да си пуснете брада и да се упражнявате със специалист, за да се отървете от карибския акцент, колкото и да е приятен за ухото. О, ще има много промени и ще бъде по-забавно, отколкото предполагате. И смислен труд. Светът не е свършил, Ондин и Уила. Само минава през края на тъмен облак. Трябва да направим някои неща, за да бъдем сигурни, че облакът няма да ни засенчи напълно. Но аз ви обещавам, че това няма да стане. А сега, желаете ли чай, кафе, вино, бира или може би безалкохолни напитки?

… Гол до кръста и бос, треперейки по-силно от всякога в горещата юлска нощ, аз стоя в стаята със синя лампа, до зеления стол и тъмночервената маса, пред отворената врата. Твърдо съм решен да се откажа от това странно приключение и да хукна в лятната нощ, където може пак да бъда малко момче и където истината, която не знам, че знам, завинаги ще остане неизвестна.

Но между две примигвания, сякаш пренесен от силата на вълшебно заклинание, аз съм излязъл от синята стая и се озовавам в мазето на бившия хамбар, който се намира до сегашния. Старият хамбар беше разрушен, а земята — изравнена и засята с трева, но мазетата бяха оставени непокътнати и свързани с по-дълбокото помещение на новия хамбар.

Отново съм притеглен напред против волята си. Или поне така мисля. Но макар да треперя от страх пред тъмната сила, която ме изкушава, аз всъщност съм привлечен от вътрешна потребност и от желание да знам истината. Потискал съм го от нощта, когато майка ми почина.

Аз съм във виещия се коридор, широк два метра. От сводестия таван виси електрически кабел, на който през трийсет сантиметра са закачени нисковолтови крушки, досущ коледна украса. Стените са от груби червено-черни тухли, набързо скрепени с хоросан. На места има бяла, гладка мазилка.

Спирам и се заслушвам в оглушително биещото ми сърце и в невидимите стаи горе. Очаквам да чуя глас, който да ме повика и върне в безопасния свят навън. Но отникъде не се чува звук, освен биенето на сърцето ми, и макар да не искам да слушам нещата, които ми казва, аз чувствам, че то знае всички отговори. Дълбоко в сърцето си аз знам, че истината за любимата ми майка се намира там, напред, а зад гърба ми е един свят, който вече никога няма да бъде същият за мен. Светът се е променил завинаги и е станал по-лош, когато излязох от него.

Подът е каменен и студен. Под краката ми сякаш има лед. Наклонът е стръмен, но пространството е достатъчно широко, за да буташ ръчна количка нагоре и надолу, без да се уморяваш или да я изпускаш.

Бос и уплашен, аз вървя по леденостудения под. Завивам зад ъгъла и се озовавам в помещение, дълго девет и широко четири метра. Тук подът е равен, а таванът — нисък. Снежнобелите, нисковолтови, коледни крушки продължават да осигуряват единствената светлина. Тук може би са държали плодове в дните, преди ранчото да бъде електрифицирано, защото помещението е дълбоко под земята, където лете е хладно, а зиме — сравнително топло. Сигурно е имало картофи, ябълки и зеленчуци, макар че лавиците отдавна ги няма.

Каквато и да е била някога, сега стаята е съвсем различна и аз се вцепенявам и не съм в състояние да помръдна. На едната от двете по-дълги стени и на част от другата има живи картини от човешки фигури в естествен ръст, изваяни в бялата мазилка и релефни, сякаш се опитват да излязат от стената. Възрастни жени, но също и десет-дванайсетгодишни момичета. Двайсет, трийсет, дори може би четирийсет. Всичките голи. Някои в отделни ниши, други в групи по две-три, лице до лице, тук-там с преплетени ръце. Той подигравателно е наредил няколко така, че да се държат за ръце за утеха в ужаса си. Непоносимо е да гледаш израженията им. Те пищят, умоляват, агонизират и страдат, изпитвайки неописуем страх и невъобразима болка. Без изключение, телата им са изтезавани. Често ръцете им са вдигнати, за да се отбраняват, умолително протегнати или скръстени на гърдите или на гениталиите. Една от жените наднича през разперените си пръсти, които е притиснала до лицето си. Просещи милост и молещи се на Бога, те биха представлявали непоносим ужас, ако бяха само онова, което изглеждаха на пръв поглед — скулптури, сътворени от извратено, болно съзнание. Но безизразните им бели погледи ме парализират и вцепеняват. Лицето на Медуза е било толкова ужасно, че е превръщало в камък онези, които го погледнат, но тези лица не са такива. Те са вкаменяващи, защото всичките са на жени, може би майки като моята, момичета, които можеше да ми бъдат сестри, ако имах този късмет, хора, обичани от някого и обичащи. Те бяха усещали слънчевата светлина и хладния дъжд по лицата си, бяха се смели, бяха мечтали за бъдещето и се бяха тревожили и надявали. Жените ме превръщат в камък, защото са човешки същества като мен и аз чувствам ужаса им и съм потресен. Измъчените им изражения са толкова мъчителни, че изпитвам болката им и сякаш умирам като тях. Усещам чувството им за изоставеност, самота и безпомощност.

Гледката е непоносима. Въпреки това нещо ме принуждава да ги гледам. Вероятно защото съм едва четиринайсетгодишен и знам, че страданията им изискват свидетел, състрадание и гняв. Жените можеше да са мои майки или сестри. И аз съм жертва като тях.

Материалът, от който са изваяни, прилича на гипс. Но гипсът е само субстанцията, с която са съхранени измъчените им изражения и умоляващи пози — жестоки скулптури, направени след смъртта им. Въпреки милостивите сенки и оскъдната бяла светлина, аз виждам места, където гипсът е оцветен от невъобразими вещества, просмукващи се отвътре — сиво, ръждивочервено и жълтеникавозелено, биологична патина, с помощта на която е възможно да се установи времето, когато са направени.

Миризмата е неописуема. Гади ми се. По-късно беше установено, че той е използвал магическа отвара от химични вещества в опит да консервира телата в гипсовите саркофази. И до голяма степен е успял, въпреки че повечето плът се е разложила. Вонята е като в гроб, дълго след като живите са погледнали за последен път мъртвеца и са спуснали капака. Но в смрадта се долавя и парлив мирис на амоняк и на цимент. Миризмата е едновременно горчива, кисела и сладникава и толкова странна, че кара сърцето ми да бие като обезумяло и смразява кръвта във вените ми, досущ вледенени потоци през януари.

В недовършената стена има ниша, вече готова за новия труп. Той е извадил тухлите и ги е наредил от едната страна на дупката. Изгребал е пръстта от вдлъбнатината в стената и я е пренесъл някъде. До нишата има двайсет и пет килограмови чували с гипс, дълго дървено корито с ръбове от стомана, две кутии с втвърдител, примесен със смола, зидарски и скулптурни инструменти, купчина дървени щипки, навита на кълбо тел и други неща, които не виждам добре.

Той е готов. Нуждае се само от жената, която ще бъде следващата в живата му картина. Но той притежава и нея, защото тя е загубила контрол над пикочния си мехур в микробуса с дъгата на вратата. Нейните ръце са оставили кървавите дири на вратата във вестибюла.

Нещо помръдва. Бързо и крадешком. Бяло като сняг. Излиза от новата дупка в стената и минава през инструментите и строителните материали. Замръзва на мястото си, щом ме вижда, така както аз се бях вцепенил при вида на жените мъченици в стените: Плъх. Но не прилича на другите. Черепът му е деформиран. Едното око е разположено по-ниско от другото, а устата — изкривена в постоянна усмивка. Друг плъх изпълзява след първия и също се смразява, като ме вижда, но преди това се изправя на задните си крака. Този плъх също се различава от останалите. Костите или хрущялите му имат странни израстъци и носът на острата муцуна е твърде широк. Плъховете са членове на малобройното семейство гризачи, които живеят в катакомбите, изравят тунели зад живата картина и се изхранват отчасти с онова, което е примесено с токсични химически консерванти. Всяко ново поколение ражда все по-мутирали форми от предишната година. За разлика от мен, двата плъха се отърсват от вцепенението и се скриват в дупката, от която излязоха.

Шестнайсет години по-късно, дългата стая не беше същата като в нощта на бухалите и плъховете. Мазилката бе изкъртена и извозена някъде. Жертвите бяха извадени от нишите в стените. Между колоните от червено-черни тухли се виждаше черна пръст. Полицаите и патоанатомите, които няколко седмици се трудиха в това помещение, бяха добавили еднометрови греди между някои тухлени колони, сякаш не се бяха доверили единствено на подпорите, които Стивън Акблом бе мислил за достатъчни.

Хладният, сух въздух миришеше на камък и пръст, но беше чист. Парливият мирис на химични вещества и вонята на биологично разложение бе изчезнала.

Докато стоеше в стаята с нисък таван, Спенсър ясно си спомни страха, който го бе вцепенил, когато беше четиринайсетгодишен. Но сега страхът беше най-малкото, което чувстваше и това го изненада. Той изпитваше ужас и отвращение, но най-вече гняв. Състрадание към мъртвите. Към онези, които ги бяха обичали. Вина, че не бе успял да спаси никого.

Изпитваше и съжаление за живота, който би могъл да има.

Но най-неочакваното беше уважението към паметта на мъртвите, което го завладя — чувство, каквото човек изпитва навсякъде, където са загинали невинни жертви — във фашистките концентрационни лагери, на безименните полета, където Сталин погреба милиони хора и в стаите за изтезания на Светата инквизиция.

Пръстта на всяко място, където е извършено убийство, е осквернена от убийците и нищо и никой не може да преобрази нито един квадратен сантиметър такава земя в свещена.

Свещени обаче са жертвите, защото всяка от тях умира вместо друг, комуто е отредила да живее. И макар мнозина може би умират несъзнателно или с нежелание вместо други, саможертвата не е по-малко свещена, защото съдбата избира онези, които ще осъществят замисъла й.

Ако в катакомбите имаше обредни свещи, Спенсър щеше да ги запали и да се вторачи в пламъците им, докато ослепее. Ако имаше олтар, той би се молил пред него. Ако предлагайки собствения си живот, можеше да съживи четирийсет и едната жени и майка си, Спенсър не би се поколебал да лиши света от себе си с надеждата да се събуди в друг.

Но той само можеше мълчаливо да отдаде почит на мъртвите, като никога не забравя детайлите на последните им мигове в това място. Дългът му беше да бъде очевидец. Ако се опиташе да забрави спомена, той би осквернил онези, които бяха умрели там. Цената на забравата щеше да бъде собствената му душа.

Спенсър описа на Ели катакомбите така, както ги бе видял в онази далечна юлска нощ, стигна до женския вик, който го бе изтръгнал от вцепенението и изведнъж установи, че не е в състояние да продължи. Мислеше, че още говори, но после осъзна, че от устата му вече не излизат думи. Устните му се движеха, но глас не се чуваше.

Накрая от гърлото му се изтръгна сподавен, изтерзан стон. Не приличаше на вика, който го бе събудил в онази юлска нощ преди шестнайсет години. Нито на онзи, който по-късно го бе стреснал от вцепенението. Той закри с ръце лицето си и застана неподвижно в очакване пристъпът да отмине. Тялото му се тресеше от скръб. Чувствата му бяха твърде силни, за да се разридае.

Ели знаеше, че в момента нищо не може да го успокои — нито дума, нито докосване.

Със завидната си кучешка невинност, Роки смяташе, че всяка скръб може да бъде прогонена с размахване на опашка, милувка и нежно близване с топъл език. Кучето отърка хълбок в краката на господаря си и размаха опашка, после смутено отстъпи встрани, когато номерата му не минаха.

Спенсър отново започна да говори — толкова неочаквано, колкото преди малко бе млъкнал.

— Пак чух женския вик. Разнесе се от дъното на катакомбите. Беше едва доловим. По-скоро беше вопъл, отправен към Бога.

Той тръгна към последната врата в дъното на катакомбите. Ели и Роки го последваха.

— Когато минавах покрай мъртвите жени в тези стени, аз си спомних нещо отпреди шест години, когато бях на осем. Друг вик. На майка ми. В една пролетна нощ се събудих от глад и станах от леглото, за да хапна нещо. В кухнята имаше шоколадови курабии. Сънувах ги. Слязох долу. В някои стаи лампите светеха. Помислих, че ще видя мама или баща ми, но не ги видях.

Спенсър спря пред боядисаната в черно врата в дъното на катакомбите.

Ели и Роки застанаха до него.

— В кухнята беше тъмно. Щях да взема колкото курабии можех да нося. Тъкмо отварях кутията, когато чух писък. Навън. Зад къщата. Приближих се до прозореца. Надникнах през пердето. Мама беше на моравата. Тичаше към къщата. Идваше от хамбара. Той… бягаше след нея. Хвана я до басейна. Блъсна я. Удари я. В лицето. Тя отново изпищя. Той пак я удари. И още веднъж. И още веднъж. Бързо. Моята майка. Удряше я с юмруци. Тя падна. Той я ритна в главата. Той ритна моята майка в главата. Тя не издаде звук и не помръдна. Всичко стана много бързо. Той погледна към къщата. Не ме видя. Вдигна майка ми и я занесе в хамбара. Стоях още малко до прозореца. Сетне върнах курабиите в кутията. Сложих капака. Качих се горе. Легнах. Завих се.

— И цели шест години не си спомняше нищо от това? — попита Ели.

Спенсър поклати глава.

— Заровил съм надълбоко спомена. Затова не можех да спя, докато работеше климатичната инсталация. Подсъзнателно съм се страхувал, че той ще дойде за мен през нощта и аз няма да го чуя заради бръмченето.

— И после, след всичките онези години отново чу вик…

— Викът ми въздейства по-силно, отколкото съзнавах. Изкара ме от леглото и ме доведе тук, под хамбара. И докато вървях към тази черна врата, по посока на писъка…

Ели протегна ръка към дръжката на вратата, за да я отвори, но той я спря и каза:

— Не. Още не съм готов да вляза там.

Пристъпвайки по леденостудения под, аз се приближавам до черната врата. Страхувам се от онова, което видях тази нощ и от случилото се в онази пролетна нощ, когато бях осемгодишен. Бях потискал спомена, но сега изведнъж се сещам. Изпитвам нещо по-силно от ужас. Състоянието ми е неописуемо. Стоя до черната врата — лъскава като безлунно нощно небе, отразено в езеро. Докосвам я. Ужасен съм и същевременно объркан, защото ми се струва, че съм и на осем, и на четиринайсет години и отварям вратата, за да спася не само жената, която е оставила кървавите отпечатъци на вратата на вестибюла, но и майка ми. Миналото и настоящето се сливат в едно и аз влизам в кланицата.

Вътре е тъмно. Таванът, стените и подът са черни като мастило. На лъскавата стоманена маса е окована гола жена. Устните й са разцепени и кървят. Главата й апатично се поклаща. В помещението има една-единствена крушка. Точно над масата. Лампата се рее в празното пространство като небесно тяло или жесток лъч на богоподобен инквизитор. Баща ми е облечен в черно. Виждат се само лицето и ръцете му, сякаш са откъснати от тялото и се движат сами. Той прилича на привидение, което се мъчи да се материализира. Баща ми изважда отнякъде лъскава спринцовка.

„Не, не“ — изкрещявам аз и се хвърлям към него, като го изненадвам. Спринцовката изчезва там, откъдето се е появила. Блъскам баща ми назад, покрай масата, извън обсега на светлината, в най-тъмния ъгъл, докато се удряме в стената. Крещя и го бъхтя с юмруци, но съм само четиринайсетгодишен и слаб, а той е в разцвета на силите си. Ритам го, но съм бос. Той ме вдига като перце, обръща се, понася се в празното пространство и ме блъска в нещо твърдо, изкарвайки въздуха от белите ми дробове. Болка пронизва гръбнака ми. Пред очите ми започва да пада мрак, но жената отново вика и гласът й ми помага да не изпадна в безсъзнание, макар че не мога да се съпротивлявам срещу баща ми.

Той ме притиска с тялото си до стената и ме вдига. Лицето му застрашително се появява пред мен. На челото му падат кичури черна коса. Очите му са толкова тъмни, че приличат на дупки, през които виждам мрака зад него. „Не се страхувай, момчето ми. Няма да те нараня. Ти си моята кръв, моето семе, моето творение. Никога не бих те наранил. Разбираш ли? Чуваш ли ме, синко, сладкия ми малък Мики? Радвам се, че си тук. Рано или късно това щеше да се случи. Сладкото ми момченце. Знам защо си тук. Знам защо си дошъл.“

Аз съм зашеметен и дезориентиран от мрака в стаята, от ужаса в катакомбите и защото той ме е вдигнал и притиснал до стената. Гласът му е приспивен, но в същото време страшен и странно съблазнителен и аз почти съм убеден, че той няма да ме нарани. Някак съм изтълкувал погрешно нещата, които видях. Баща ми продължава да говори по същия хипнотичен начин. Думите се леят като поток от устата му. Не ми дава възможност да разсъждавам. „Знам защо си дошъл. Знам защо си тук. Ти си моята кръв, моето семе, моят син. Не си по-различен от мен, отколкото отражението ми в огледалото. Чуваш ли, Мики, сладкото ми момченце? Знам какъв си, защо си дошъл тук и какво ти трябва. От какво се нуждаеш. Знам, знам. И ти го знаеш. Знаеше го, когато влезе през вратата и видя жената на масата. Когато видя гърдите и разтворените й крака. О, да, ти знаеше. Искаше го. Знаеше какво искаш, какво ти е нужно и какъв си. И в това няма нищо лошо, Мики, момчето ми. С теб и с мен всичко е наред. Така сме родени. И такива трябва да бъдем.“

После заставаме до масата. Не съм сигурен как се озовахме там. Жената лежи пред мен. Баща ми ме притиска към масата. Стиснал е дясната ми китка, бута ръката ми към гърдите й и я плъзга по голото й тяло. Тя е в полусъзнание. Отваря очи. Вторачвам се в тях, умолявайки я да разбере, а баща ми движи насила ръката ми навсякъде и не спира да говори. Казва ми, че мога да направя с жената всичко. В това нямало нищо лошо. Бил съм роден такъв. Тя била тук само за да правя каквото искам с нея.

Съвземам се от вцепенението и започвам ожесточено да се съпротивлявам. Но борбата ми е твърде кратка и не достатъчно ожесточена. Той ме хваща за гърлото и започва да ме души. В устата си усещам вкус на кръв. Отново губя сили. Баща ми знае кога да намали натиска — точно преди да припадна, защото не иска да губя съзнание. Той има други планове. Отпускам се безпомощно и се разплаквам. Сълзите ми капят върху кожата на окованата жена.

Той пуска дясната ми ръка. Едва събирам сили да я отместя от жената. Едната ръка на баща ми рови в сребристите инструменти. Той взима скалпел, форцепс, игли и бръсначи. Сграбчва ръката ми, пъхва скалпела между пръстите ми и ги стиска. Жената вижда ръцете ни и блестящата стомана и ни моли да не я нараняваме.

„Знам какъв си — продължава баща ми. — Знам какъв си, сладкото ми момченце. Бъди какъвто си и се отпусни. Мислиш ли, че сега тя е красива? Мислиш, че тя е най-красивото нещо, което си виждал, нали? О, само почакай да й покажем как да бъде още по-красива. Нека татко да ти покаже какъв си, от какво се нуждаеш и какво харесваш. Нека да ти покажа колко е забавно да бъдеш такъв, какъвто си. Слушай, Мики, през твоето и моето сърце тече една и съща тъмна река. И тази дълбока, тъмна река е буйна, бърза и силна. Остави се течението й да те носи. Бъди с мен и вдигни високо скалпела. Виждаш ли как блести? Покажи й го. Виж как го гледа. Не може да откъсне очи от него. Скалпелът в твоята и моята ръка. Почувствай силата, която имаме над нея, над всички слабаци и глупаци, които нищо не разбират. Бъди с мен. Вдигни високо скалпела и…“

Лявата ми ръка е свободна. Вместо да я протегна назад, за да го ударя или да се опитам да го сръгам с лакът, което няма да успея да сторя, аз се вкопчвам в неръждаемата стомана. Завладява ме непоносим ужас и отчаяние. Отблъсквам се от масата, като я ритвам с двата си крака. Блъскам с гръб негодника и той загубва равновесие. Баща ми се спъва, но още държи ръката ми със скалпела и се опитва да ме хване за гърлото. Но сетне пада по гръб, а аз — върху него. Скалпелът издрънчава някъде в мрака. Тежестта на тялото ми изкарва въздуха от белите му дробове. Аз съм свободен. Свободен. Започвам да пълзя по черния под. Стигам до вратата. Дясната ръка ме боли. Няма надежда да помогна на жената. Но мога да доведа помощ. Полицията. Или някой друг. Тя все още може да бъде спасена. Минавам през вратата. Изправям се. Залитам. Размахвам ръце, за да запазя равновесие. Излизам от катакомбите. Тичам покрай застиналите бели жени. Опитвам се да извикам. Гърлото ми кърви. Пресъхнало е. Гласът ми е шепот. Пък и в ранчото няма кой да ме чуе. Тук сме само аз, той и голата жена. Но аз бягам и шепна, макар че няма кой да ме чуе.

Изражението на лицето на Ели прониза сърцето на Спенсър.

— Не трябваше да те водя тук и да те карам да преживяваш всичко това — каза той.

Лицето й изглеждаше сивкаво на светлината на снежнобелите крушки.

— Не, трябваше да го направиш. Дори да съм имала съмнения, сега те се разсеяха напълно. Ти не можеш да живееш вечно… така.

— Но точно това трябваше да сторя. Да продължавам да живея по този начин. И не знам защо си помислих, че мога да започна нов живот. Нямам право да те карам да носиш това бреме заедно с мен.

— Можеш да имаш нов живот… стига да си спомниш всичко това. И мисля, че знам какво се губи в паметта ти.

Спенсър не можеше да я погледне в очите.

Роки гледаше унило. Главата му беше наведена, а ушите — клепнали. Целият трепереше.

Спенсър погледна черната врата. Онова, което намереше отвъд, щеше да реши въпроса дали той има бъдеще с Ели или не.

— Не се опитах да побягна към къщата — продължи той, връщайки се към онази далечна нощ. — Баща ми щеше да ме хване, преди да съм стигнал дотам и да съм се обадил по телефона. Качих се във вестибюла, минах през шкафа и отидох в галерията. Когато бях на стълбите, водещи към ателието му, го чух, че върви в мрака след мен. Знаех, че в чекмеджето на бюрото си държи револвер. Видях го веднъж, когато той ме изпрати да донеса нещо. Влязох в ателието и хукнах към бюрото в ъгъла. Прескочих го и отворих чекмеджето. Револверът беше там. Не знаех как да го използвам. Дясната ми ръка пулсираше. Едва държах проклетото нещо, дори с две ръце. Баща ми влезе в ателието и тръгна към мен, затова насочих револвера и натиснах спусъка. Откатът ме блъсна назад и аз седнах на пода.

— И го застреля, така ли?

— Още не. Докато стрелях, сигурно съм отместил дулото от мишената и куршумът рикошира в тавана. Но не изпуснах револвера и баща ми спря. Поне вече не вървеше към мен. Но беше адски спокоен. Сякаш не се беше случило нищо. Добрият ми татко. Е, беше леко обезпокоен заради мен, но ми каза, че всичко ще бъде наред и отново започна да ме омайва със сладки приказки. Беше толкова искрен. Толкова хипнотичен. И толкова сигурен, че всичко ще бъде наред, ако само му дам време.

— Но той не е знаел, че преди шест години си го видял да бие майка ти и да я пренася в хамбара. Може да е предполагал, че ще свържеш смъртта й и с тайните помещения там долу, когато излезеш от състоянието на паника. Но е мислел, че дотогава ще има много време да те спечели на своя страна.

Спенсър се вторачи в черната врата.

— Да, може би е мислел така. Не знам. Каза ми, че да бъда като него, означавало да познавам смисъла на живота, истинската му същност без граници и правила. Щял съм да харесам онова, което щял да ми покаже. Вече започвало да ми харесва, когато съм бил там долу, в черната стая. Страхувал съм се да му се наслаждавам, но съм щял да науча, че няма нищо лошо в това да се забавлявам по този начин.

— Но на теб не ти е харесало. Ти си бил отвратен.

— Той настояваше, че ми е харесало. Гените му течали в мен. Минавали като река през сърцето ми. Нашата обща река на съдбата. Тъмната река на сърцата ни. Баща ми се приближи до мен и аз отново стрелях. Той политна назад. Струята кръв беше ужасна. Бях сигурен, че съм го убил. Не бях виждал толкова много кръв, затова помислих, че е мъртъв. Той падна по лице на пода и повече не помръдна. Избягах от ателието и се върнах тук…

Черната врата чакаше.

Известно време Ели не каза нищо. Не беше в състояние да говори. После рече:

— И в онази стая, при жената… Това са миговете, които не можеш да си спомниш.

Вратата. Спенсър трябваше да взриви стаята отвъд. Да я запечата. Не трябваше да допуска черната врата да бъде отново отваряна.

— Върнах се тук — с усилие продължи той. — Носех револвера в лявата си ръка, защото дясната ме болеше там, където той бе стискал пръстите ми. Ръката ми пулсираше. Но странното беше, че… не усещах само болка.

Спенсър погледна ръката си. Стори му се малка и младежка, досущ ръката на четиринайсетгодишно момче.

— Още усещах… гладката кожа на жената. Закръглените й гърди. Еластичността им. Пълнотата им. Плоския стомах. Меките косъмчета между краката й… Топлината й. Усещането беше реално като болката.

— Ти си бил само едно малко момче — каза Ели. — За пръв път си виждал и докосвал гола жена. Господи, Спенсър, при такива свръхемоционални, ужасни и объркващи обстоятелства, в такъв първичен момент, докосването до жената ти е оказало цялостно въздействие. Баща ти е знаел това. Той е бил хитър негодник. Опитал се е да използва душевния ти смут, за да те манипулира. Но това не означава нищо.

Ели го разбираше и му прощаваше. Но в този грешен свят онези, които прощаваха, плащаха жестока цена за тази си християнска добродетел.

— И така, върнах се в катакомбите. Спомнях си образно кръвта на баща ми. И още усещах докосването до жената. Твърдите зърна на гърдите й…

— Не постъпвай така със себе си.

— Никога не лъжи кучето — каза Спенсър, но този път в гласа му не прозвуча закачливост, а горчивина и гняв, които го уплашиха.

В сърцето му се насъбра ярост — по-черна от вратата пред него. Той вече не можеше да се отърси от гнева, както бе сторил в онази юлска нощ и да забрави докосването до голата жена. Гневът му не беше насочен към нещо определено или към някого и затова постепенно се бе засилвал в подсъзнанието му в продължение на шестнайсет години. Той не беше сигурен дали да насочи гнева към баща си или към себе си. Липсваше му мишена и Спенсър бе отричал съществуването на този гняв и го бе потискал. Но сега гневът се избистряше и го разяждаше като киселина.

— Още усещах осезателно допира до зърната й — продължи той. Гласът му трепереше както от страх, така и от гняв. — Върнах се тук. Отворих тази врата. Влязох в черната стая… И следващото, което си спомням, беше, че излязох оттам и вратата се затвори след мен…

Връщам се в катакомбите. Празнотата в главата ми е черна като стаята зад мен. Не съм сигурен къде съм бил току-що, нито какво се е случило. Минавам покрай жените в стените. Жени. Момичета. Майки. Сестри. Безмълвните им писъци. Къде е Господ? Интересува ли се от всичко това? Защо ги е изоставил? Защо изостави мен? По гипсовите им лица пробягва уголемена сянка на паяк, който се катери по шнура на лампата. Докато минавам покрай новата ниша, определена за жената в черната стая, от дупката в пръстта излиза баща ми. Целият облян в кръв. Залита и хрипти в агония, но е адски бърз. Проблясък на стомана в сенките. Нож. Той понякога рисува ножове и ги изобразява така, че блестят като свещени реликви. Той замахва. Остра болка пронизва лицето ми. Изпускам револвера. Вдигам ръце към лицето си. Част от страната ми виси до брадичката. Докосвам оголените си зъби. Той отново замахва. Не улучва. Пада. Няма сили да стане. Отстъпвам назад и притискам на мястото й откъснатата част от бузата ми. Кръвта струи между пръстите ми и се стича по гърлото ми. Държа се за лицето и бягам. Той няма сили да стане от пода, но вика: „Уби ли я? Уби ли я, малкото ми момче? Хареса ли ти? Уби ли я?“

Спенсър още не можеше да погледне Ели в очите. Може би никога вече нямаше да го стори. Гледаше я само с периферното си зрение и знаеше, че тя тихо плаче. За него.

Той не можеше да плаче за себе си. Спенсър не беше в състояние да се освободи и напълно да се пречисти от болката, защото не знаеше дали заслужава нечии сълзи.

В момента изпитваше само гняв, който обаче още не беше насочен.

— Полицаите намериха жената мъртва — каза той.

— Баща ти я е убил. — Гласът на Ели трепереше. — Трябва да е бил той. Полицаите казаха, че е той. Ти беше момчето герой.

Спенсър погледна черната врата и поклати глава.

— Но кога я е убил, Ели? Кога? Той изпусна скалпела, когато двамата паднахме на земята. Сетне аз побягнах и той хукна след мен.

— Но там е имало и други скалпели и остри инструменти. Сам го каза. Грабнал е някой от тях и е убил жената. Станало е само за няколко секунди. Негодникът е знаел, че няма да отидеш далеч и ще те настигне. И е бил толкова развълнуван след борбата с теб, че не е можел да чака. Треперел е от вълнение. Затова е трябвало да я убие тогава — бързо и брутално.

— После, когато лежеше на пода, след като разряза лицето ми, и аз бягах, той викаше след мен. Питаше дали съм я убил и дали ми е харесало.

— О, той е знаел, че тя е мъртва, преди да се върнеш, за да я освободиш. Може да е бил луд, а може би не, но със сигурност е бил самото превъплъщение на злото. Не разбираш ли? Не е могъл да те направи като себе си, нито да те убие, затова е решил да съсипе живота ти, ако може, и да посее в съзнанието ти семето на съмнението. Ти си бил момче, заслепен от паника и ужас и объркан. Той е знаел какво изпитваш. Разбирал е и го е използвал срещу теб само заради извратеното удоволствие, на което се е наслаждавал.

През повечето от половината си живот Спенсър бе опитвал да се убеди в сценария, който Ели току-що описа. Но празнотата в паметта му оставаше. Продължителната амнезия изглеждаше… твърдеше, че истината е различна от онова, което Спенсър отчаяно искаше да се е случило.

— Тръгвай — с дрезгав глас каза той. — Бягай към пикапа. Качи се и отиди в Денвър. Не трябваше да те водя тук. Не мога да искам от теб да дойдеш по-нататък с мен.

— Вече съм тук и никъде няма да отида.

— Говоря сериозно. Тръгвай.

— Няма да стане.

— Върви. Вземи кучето.

— Не.

Роки скимтеше и трепереше. Беше се свил до една от колоните от червено-черни тухли. Измъчваше го силно вълнение.

— Вземи го. Кучето те харесва.

— Никъде няма да отида — през сълзи каза Ели. — Решението е мое, по дяволите, и ти не можеш да ми го отнемеш.

Спенсър се обърна към нея, сграбчи реверите на коженото й яке и я вдигна във въздуха, отчаяно опитвайки се да я накара да разбере. В гнева, страха и самопрезрението си той, в края на краищата, успя да я погледне в очите.

— За Бога, след всичко, което видя и чу, не разбираш ли за какво става Дума? Оставих част от себе си в онази стая. В кланицата, където той е клал жертвите си, остана нещо, без което не мога да живея. Какво е то? Нещо по-лошо от катакомбите и от всичко друго. Трябва да е по-лошо, защото си спомних останалото. Ако се върна в онази стая и си спомня какво съм правил с жената, вече никога няма да го забравя. И този спомен е… като огън. Изгаря ме. Остатъкът, който не е изтлял… това вече няма да бъда аз, Ели. Не и след като разбера какво съм сторил на онази жена. И тогава с какъв човек ще останеш сама?

Тя вдигна ръка към лицето му и проследи линията на белега, макар че Спенсър опита да се дръпне.

— Дори да бях сляпа и да не виждах лицето ти, пак щях да знам, че можеш да разбиеш сърцето ми.

— Моля те, Ели, недей.

— Оставам с теб. Няма да отида никъде.

— Моля те, Ели.

— Не.

Спенсър не можеше да насочи гнева си към нея и я пусна. Имаше чувството, че отново е четиринайсетгодишен. Нямаше сили. Страхуваше се. Беше объркан.

Тя сложи ръка на дръжката на вратата.

— Чакай. — Той извади деветмилиметровия „ЗИГ“ от колана на сините си джинси, дръпна предпазителя, зареди и й го подаде. — И двете оръжия трябва да са в теб. И не се приближавай до мен, като влезем там вътре.

— Спенсър, каквото и да си спомняш и колкото и да е ужасно, това няма да те направи като баща ти.

— Откъде знаеш? Шестнайсет години безуспешно се опитвах да го изровя от паметта си и ако сега си спомня…

Ели освободи предпазителя на пистолета.

— Ели…

— Не искам да гръмне неволно.

— Баща ми се бореше с мен на пода. Гъделичкаше ме и ми правеше смешни физиономии, когато бях малък. Играеше на топка с мен. А когато пожелах да рисувам, той търпеливо ме учеше. Но преди и след като… е слизал тук и е изтезавал жени и момичета. Часове, дори дни наред. С лекота се е придвижвал между този свят и онзи горе.

— Няма да държа зареден пистолет срещу теб, сякаш се страхувам, че ти си някакво чудовище. Моля те, не ме карай да го правя. Хайде, да приключваме с тази история.

Спенсър изчака минута, за да се подготви. В дългата стая не помръдваше нищо. Там вече не живееха плъхове — нито мутирали, нито обикновени. Семейство Дресмънд бяха получили указания да ги изтровят.

Спенсър отвори черната врата.

Запали лампата.

Поколеба се за миг на прага, сетне влезе.

Колкото и нещастен да се чувстваше, Роки го последва. Вероятно се страхуваше да остане сам в катакомбите. А може би този път нещастието му беше изцяло реакция на душевното състояние на господаря му и кучето знаеше, че компанията му е необходима. Роки вървеше близо до Спенсър.

Ели влезе последна и тежката врата хлопна зад нея.

Кланицата беше дезориентираща като в онази нощ на скалпели и ножове. Масата от неръждаема стомана не беше там. Помещението беше празно. Единствената светлина пак идваше от крушката на черния таван.

Семейство Дресмънд трябваше да се грижат всички лампи да светят. Не им беше казано да почистят кланицата, но по стените имаше само съвсем тънък слой прах, несъмнено защото стаята не се проветряваше и винаги беше затворена.

Помещението беше нещо като капсула на времето, запечатана от шестнайсет години и съдържаща забравени спомени.

Мястото му оказа много по-силно въздействие, отколкото Спенсър очакваше. Той сякаш видя блясъка на скалпела в мрака.

Държа револвера в лявата си ръка и бързо излизам от ателието, където застрелях баща си. Минавам през шкафа и се озовавам в свят, съвсем различен от онзи зад гардероба в книгите на Луис Карол. Тръгвам в катакомбите, без да смея да погледна вляво или вдясно, защото мъртвите жени сякаш се опитват да излязат от гипса. Хрумва ми налудничавата мисъл, че ще се измъкнат, ще ме сграбчат и ще ме вземат със себе си в стените. Аз съм син на баща си и заслужавам да се задуша в студения гипс. Да го натъпчат в ноздрите и гърлото ми, докато стана една от фигурите в живата картина — бездиханна и убежище за плъховете. Сърцето ми бие толкова силно, че всеки удар замъглява за миг зрението ми, сякаш приливите в кръвното налягане ще пръснат кръвоносните съдове в очите ми. Усещам всеки удар и в дясната си ръка. Болката в кокалчетата ми е пулсираща. Все едно във всеки пръст има по три малки сърца. Но болката ми харесва. Искам още болка. Отново влизам във вестибюла и слизам по стълбите, водещи към стаята със синя светлина. Няколко пъти удрям подутите си кокалчета с револвера, за да прогоня всички други усещания, освен болката, защото наред с болката, аз още усещам докосването до голата жена. Гладката й кожа. Извивките и топлината на гърдите. Коравите зърна. Плоският стомах. Стегнатите мускули в оковите. Очите, които ме гледат умолително. Отчаянието в тях. Но ръката предател има собствена памет и от това ми се гади. Изпитвам отвращение, презрение и страх от себе си. Но ме обземат и други чувства — нечисти емоции в съзвучие с вълнението на омразната ръка. Спирам пред вратата на черната стая, навеждам се към стената и повръщам. Изпотявам се. Треперя от студ. Извръщам глава. Стомахът ми е прочистен. Полагам усилия да хвана дръжката с ранената си ръка и да отворя вратата. И после отново влизам в черната стая.

Не гледай голата жена. Не. Недей! Нямаш право да я гледаш, когато е гола. Промъквам се към масата. Забелязвам жената само с периферното си зрение. „Всичко е наред — казвам й аз. Гласът ми е дрезгав и задавен. — Всичко е наред, госпожо. Той е мъртъв. Аз го застрелях, госпожо. Ей сега ще ви освободя и ще ви измъкна оттук. Не се страхувайте.“ И в същия миг осъзнавам, че нямам представа къде са ключовете за белезниците. „Госпожо, нямам ключове. Трябва да отида за помощ. Да извикам ченгетата. Но всичко е наред. Той е мъртъв.“ От нея не се чува никакъв звук. Тя е зашеметена от ударите по главата. Припаднала е. Но аз не искам жената да се свести, след като изляза и да бъде сама, и да се страхува. Спомням си погледа в очите й и не искам да се страхува, когато се събуди и помисли, че той се връща при нея. Това е всичко. Не искам тя да се страхува, затова ще я разтърся, за да я събудя. Ще й обясня, че той е мъртъв, а аз ще се върна с помощ. Промъквам се покрай масата. Ще се опитам да не гледам тялото, а само лицето й. Долавям някаква миризма. Ужасна. Противна. Мракът отново ми причинява световъртеж. Протягам ръка. Към масата. За да се подпра. Дясната ръка, която още помни извивката на гърдите й. Докосвам нещо топло, неприятно и хлъзгаво, което не беше там преди. Поглеждам лицето й. Устата е отворена. Очите са безжизнени. Той я е убил. С два разреза. Злобно. Брутално. С всичка сила. В гърлото. В стомаха. Обръщам се и хуквам. Блъскам се в стената. Избърсвам дясната си ръка в черната стена, моля се на Господ и на мама и казвам: „Госпожо, моля ви, моля ви“, сякаш тя ще се съживи със силата на волята си само ако чуе молбите ми. Избърсвам ръката си в стената. Изтривам не само онова, с което се изцапах, но и следата от докосването до нея, докато беше жива. Търкам усилено, гневно и ожесточено, докато ръката ми сякаш пламва и не усещам нищо друго, освен болка. Заставам неподвижно. Вече не съм сигурен къде се намирам. Знам, че тук има врата. Минавам през нея. О, да. Катакомбите.

Спенсър застана в средата на черната стая. Вдигна дясната си ръка пред лицето и се вторачи в нея, сякаш през изминалите шестнайсет години се бе променила.

— Бих я спасил — каза той.

— Знам — рече Ели.

— Но не можах да спася нито една от тях.

— Нямаш вина и за това.

За пръв път от онази далечна юлска нощ Спенсър беше готов да повярва, че вината му не е по-голяма от тази на всеки друг човек. Да, вярно, имаше по-мрачни спомени, по-близки срещи и знания за злата същност на човека, но не и по-голяма вина от другите хора.

Роки излая. Два пъти. Силно.

Спенсър се стресна и рече:

— Роки никога не лае.

Ели дръпна предпазителя на пистолета „ЗИГ“ и го насочи към вратата, която се отвори, но не беше достатъчно бърза.

В черната стая нахлу добродушният на вид мъж, който претърсваше бунгалото в Малибу. В дясната си ръка държеше берета със заглушител. Усмихвайки се, той стреляше, докато влизаше.

Куршумът улучи Ели в дясното рамо. Тя извика от болка, пусна пистолета и се блъсна в стената. Свлече се надолу и осъзна, че ремъкът на картечния пистолет се изхлузва от рамото й и сграбчи оръжието в лявата си ръка. Узито се изплъзна от пръстите й и падна на пода.

Спенсър протегна ръка към оръжието.

Усмихнатият мъж отново стреля. Куршумът рикошира в камъка, на няколко сантиметра от ръката на Спенсър и го принуди да се дръпне назад.

Стрелецът не трепна от свистенето на рикоширащия куршум, сякаш не се притесняваше за безопасността си.

— Предпочитам да не те застрелвам — каза той. — Не искам да застрелвам и Ели. Имам други планове за вас двамата. Но още едно погрешно движение, и ще ме лишите от право на избор. А сега, ритни към мен картечния пистолет.

Вместо да се подчини, Спенсър се приближи до Ели, докосна лицето й, погледна рамото й и попита:

— Тежко ли си ранена?

Тя притискаше с ръка раната си и се опитваше да не показва болката, но истината се четеше в очите й.

— Добре съм. Нищо ми няма. Само драскотина — каза Ели, но Спенсър видя погледа й към скимтящото куче и разбра, че тя лъже.

Тежката врата към кланицата не се беше затворила. Някой я държеше. Стрелецът отстъпи встрани, за да му направи път да влезе. Вторият човек беше Стивън Акблом.

Рой беше сигурен, че тази нощ ще бъде една от най-интересните в живота му. Можеше да е неповторима дори като първата нощ, която прекара с Ив, макар че не би й изменил, дори ако само се надяваше, че може да е по-хубава. Това беше невероятно стечение на обстоятелствата — залавянето на жената, шансът да научи какво знае Грант за организираната съпротива срещу агенцията, удоволствието да отърве този объркан човек от нещастието му и уникалната възможност да бъде с един от най-великите художници на века, насочил ръката си към материал, направил го известен. И когато всичко свършеше, вероятно дори съвършените очи на Еленор щяха да бъдат негови. В такава нощ действаха космическите сили.

Когато в стаята влезе Стивън, изражението на лицето на Спенсър Грант си заслужаваше загубата на най-малко два хеликоптера и един сателит. Гневът помрачи лицето и изкриви чертите му. Яростта на Грант беше толкова неподправена, че притежаваше пленителна красота. Но макар и ядосан, той се дръпна назад заедно с жената.

— Здравей, Мики — каза Стивън. — Как си?

Синът — някога Мики, а сега Спенсър — не беше в състояние да говори.

— Аз съм добре, но… живея скучно — продължи художникът.

Спенсър Грант мълчеше. Рой се смрази от изражението в очите на бившето ченге.

Стивън огледа черния таван, стените и пода.

— Обвиниха ме за жената, която ти уби тук в онази нощ. Поех вината и за нея. Заради теб, момчето ми.

— Той не я е докосвал — каза Ели Съмъртън.

— Нима? — попита художникът.

— Ние знаем, че не е докосвал жената.

Стивън въздъхна от съжаление.

— Е, да. Той не уби жената. Но беше готов да го направи.

— Съвсем не е бил готов — възрази Ели, но Грант още не беше в състояние да говори.

— Мисля, че беше — рече Стивън. — Ако бях малко по-умен и го бях окуражил да смъкне панталона си и първо да легне върху нея, после с радост щеше да вземе скалпела. Тогава щеше да бъде по-склонен да го стори.

— Ти не си ми баща — глухо каза Грант.

— Грешиш, милото ми момче. Майка ти твърдо вярваше в брачния обет. Аз й бях единственият. Сигурен съм в това. Накрая тук, в тази стая, тя не можа да запази нищо в тайна от мен.

Рой имаше чувството, че Грант ще се нахвърли като разярен бик върху баща си.

— Какво жалко кученце — каза Стивън. — Виж го как трепери и е увесило глава. Идеалният домашен любимец за теб, Мики. Напомня ми за начина, по който ти се държа тук в онази нощ. Когато ти дадох шанса да се извисиш духовно, ти беше твърде страхлив да се възползваш.

Ели Съмъртън също беше ядосана — вероятно повече, отколкото уплашена. Очите й бяха по-красиви от всякога.

— Колко отдавна беше всичко това, Мики. Сега светът е различен — продължи Стивън и направи няколко крачки към сина си и Ели, принуждавайки ги да се дръпнат още по-назад. — Аз бях изпреварил времето си. Бях навлязъл много по-надълбоко в авангардното, отколкото съзнавах. Вестниците ме нарекоха луд. Би трябвало да поискам обезщетение, не мислиш ли? Днес улиците са пълни с много по-жестоки хора от мен. Бандите водят престрелки, където поискат. Застрелват малки деца на площадките за игра. И никой не прави нищо. Цивилизованите хора са твърде заети, тревожейки се, че ако изядеш някой хранителен консервант, ще скъсиш живота си с три дни и половина. Чете ли за агентите на ФБР в Айдахо, където са застреляли невъоръжена жена, докато държала бебето си? Застреляли са в гърба и четиринайсетгодишния й син, когато се опитал да избяга. Убили и двамата. Виждаш това във вестниците, нали, Мики? Сега хора като Рой заемат най-важните постове в правителството. И аз можех да стана преуспяващ политик. Притежавам всичко, което се изисква за тази работа. Аз не съм луд, Мики. Татко не е ненормален и никога не е бил. Да, вярно, зъл съм. Съгласен съм с това. От ранно детство бях такъв. Обичам да се забавлявам. Но не съм луд, момчето ми. Виж Рой, пазителят на обществената безопасност, защитникът на републиката, е напълно откачен.

Рой се усмихна на Стивън, чудейки се каква ли шега е намислил. Художникът беше безкрайно забавен. Но Стивън се бе придвижил напред толкова бързо, че той не виждаше лицето му, а само гърба.

— Мики, трябва да чуеш как Рой бръщолеви за състрадание, за лошото качество на живот, което много хора имат, а не бива да е така, и за намаляване броя на населението с деветдесет процента, за да бъде спасена околната среда. Той обича всички. Разбира страданията им. Плаче за тях. А когато има възможност, пръска им черепите и ги изпраща на оня свят, за да направи обществото малко по-добро. Това е пълна подигравка, Мики. И те му дават хеликоптери и лимузини, пари и главорези с големи пищови. Оставят го да снове насам-натам и да прави света по-добър. Казвам ти, Мики, този човек има червеи в мозъка си.

Включвайки се в играта, Рой подметна:

— Да, в мозъка ми има големи, тлъсти червеи.

— Виждаш ли? — продължи Стивън. — Той е изключително забавен. Единственото му желание е да го харесват. И повечето хора наистина го харесват. Нали, Рой?

Майро усети, че са стигнали до кулминационната точка.

— Е, Стивън, не обичам да се хваля…

— Виждаш ли! — прекъсна го художникът. — Той е и скромен. Добър, скромен и състрадателен. Всички те харесват, нали, Рой? Хайде, не бъди срамежлив.

— Ами, да, повечето хора ме харесват — призна Рой, — но това е защото се отнасям с уважение към всички.

— Точно така! — засмя се Стивън. — Рой се отнася с уважение към всички. Е, да, той е убиец, който не подбира жертвите си. Отнася се еднакво с всички — от президентския съветник, убит в парк Вашингтон така, че да прилича на самоубийство, до един инвалид, когото застрелва, за да му спести всекидневните трудности. Рой не разбира, че тези неща трябва да се правят за развлечение. Само за развлечение. Инак, щом убива с цел, това е ненормално. Той подхожда напълно сериозно към този въпрос. Мисли се за мечтател, за идеалист. Но мога да ти кажа, че съвсем не поддържа идеалите си. За него няма любимци. Рой е най-непредубеденият, най-егалитарният и смахнат лунатик, който е живял на тази земя. Не сте ли съгласен, господин Ринк?

Ринк? Рой не искаше Ринк или Фордайс да чуят и да видят това. Те бяха само мускулна сила, а не вътрешни хора в агенцията. Той се обърна към вратата, чудейки се защо не я беше чул да се отваря, и видя, че на прага няма никой. После чу как Стивън Акблом грабна картечния пистолет от бетонния под и разбра какво става.

Но вече беше късно.

Картечният пистолет изтрещя в ръцете на Стивън. Куршумите се забиха в Рой. Той падна, претърколи се и опита да отвърне на стрелбата. Макар че още държеше пистолета, Рой не можеше да натисне спусъка. Беше се парализирал.

Нещо злобно изръмжа — звук от филмите на ужасите, който отекна по стените с по-страшен и смразяващ кръвта ефект от куршумите. За миг Рой не разбра какъв е шумът и откъде идва. Хрумна му нелепата мисъл, че е Грант, заради изписания гняв на белязаното му лице, но сетне видя звяра, който връхлетя върху Стивън. Художникът опита да се предпази и да спре атакуващото куче. Но дяволското същество вече бе скочило върху него и го блъсна назад, към стената.

Кучето захапа ръката му. Стивън Акблом пусна картечния пистолет. После звярът се изкатери по него и отвори уста, за да впие зъби в гърлото му.

Стивън започна да крещи.

Рой искаше да му каже, че най-опасните хора и кучета са онези, които са били бити най-жестоко. Когато им отнемеха дори гордостта и надеждата и ги поставеха в безизходно положение, тогава те нямаха какво да губят. За да се избегне създаването на такива отчаяни хора, най-правилното решение беше да се даде състрадание на страдащите, при това колкото е възможно по-рано. Това беше най-моралното и най-мъдрото нещо. Разбира се, Рой не можа да каже нищо на художника, защото освен парализата установи, че не може и да говори.

— Не, Роки! Долу!

Спенсър дръпна кучето за нашийника и започна да се бори с него, докато Роки най-сетне се подчини.

Художникът седеше на пода. Беше вдигнал крака, за да се предпази. Ръцете му бяха кръстосани пред лицето и от пръстите му течеше кръв.

Ели бе грабнала картечния пистолет. Спенсър го взе от ръцете й и видя, че лявото й ухо кърви.

— Пак те е улучил.

— Това е от рикошета. Само драскотина — каза тя и този път открито можеше да погледне кучето в очите.

Спенсър погледна нищожеството, което се наричаше негов баща.

Убиецът бе махнал ръце от лицето си. Беше вбесяващо спокоен.

— Разположили са хора из цялото имение. Тук в сградата няма никой, но щом излезеш навън, няма да стигнеш далеч. Не можеш да се измъкнеш, Мики.

— Не са чули изстрелите — каза Ели. — Навремето никой горе не е чул писъците от това място. Все още имаме шанс.

Убиецът на жени поклати глава.

— Не и ако не вземете мен и изумителния господин Майро.

— Той е мъртъв.

— Няма значение. Той е по-полезен мъртъв. Никога не знаеш какво може да направи човек като него, затова щях да бъда нервен, ако трябваше да го изнасям жив оттук. Ще го крепим помежду ни, момчето ми. Те ще видят, че е ранен, но няма да знаят какво всъщност е състоянието му. Може би го ценят достатъчно високо, за да не стрелят.

— Не искам помощта ти — каза Спенсър.

— Разбира се, че не я искаш, но се нуждаеш от нея. Те няма да са преместили шевролета ти. Инструкциите им са да стоят на разстояние и да наблюдават, докато получат заповед от Рой. Затова ще го сложим в пикапа и те няма да разберат какво става.

Стивън Акблом едва се изправи.

Спенсър отстъпи назад от него, както би направил от нещо, което се е появило в начертана с тебешир пентаграма в отговор на призивите на спиритист. Роки също отстъпи, като ръмжеше.

Ели стоеше на прага. Беше се облегнала на дръжката на вратата. Намираше се встрани и сравнително в безопасност.

Спенсър държеше картечния пистолет. Баща му нямаше оръжие и не можеше да борави с изхапаните от кучето си ръце. Но въпреки това Спенсър се страхуваше от него, също като в онази юлска нощ и след нея.

— Нуждаем ли се от него? — обърна се той към Ели.

— Не, по дяволите.

— Сигурна ли си, че онова, което направи с компютъра, ще стане?

— Абсолютно.

— Какво ще стане с теб, ако те оставя на тях? — попита Спенсър баща си.

Художникът огледа с интерес изхапаните си ръце, изучавайки раните така, сякаш не бе загрижен за пораженията, а разглеждаше цвете или друг красив предмет, който виждаше за пръв път.

— Какво ще стане с мен ли, Мики? Имаш предвид, когато се върна в затвора? Ами, чета по малко, за да минава по-бързо времето. Още рисувам. Знаеше ли това? Мисля да нарисувам портрет на твоята малка кучка, която стои там, на прага. Ще си я представя как изглежда без дрехи и така, както знам, че ще изглежда, ако някога ми се удаде възможност да я сложа тук, на масата и да я накарам да осъзнае истинския си потенциал. Виждам, че това те отвращава, момчето ми. Но удоволствието е толкова нищожно, като се има предвид, че тя никога няма да бъде по-хубава, отколкото на моето платно. Трябва да ми позволиш да го сторя. Така и двамата ще я споделим. — Стивън Акблом въздъхна и вдигна глава, сякаш болката не му въздействаше. — Какво ще стане, ако ме оставиш на тях ли, Мики? Ще ме осъдиш на живот, който ще бъде загуба за таланта ми и радостта от съществуването ми и ще ме обречеш на безсъдържателно и жалко вегетиране зад сиви стени. Ето, това ще се случи с мен, неблагодарен сополанко.

— Ти каза, че те са по-лоши от теб.

— Ами, знам какъв съм.

— Какво означава това?

— На тях им липсва самосъзнание.

— Нали са те пуснали.

— Временно. За консултация.

— Ще те пуснат пак, нали?

— Да се надяваме, че няма да е след още шестнайсет години. — Стивън се усмихна, сякаш кървящите му ръце не бяха нахапани от куче, а срязани на ръбове хартия. — Но, да, ние живеем в епоха, която ражда ново племе фашисти и се надявам, че от време на време моят опит ще им бъде полезен.

— Мислиш никога вече да не се връщаш там. Смяташ тази нощ да избягаш, нали?

— Те са твърде много, Мики. Едри мъже с големи пистолети. Грамадни черни лимузини крайслер. Хеликоптери, когато им потрябват. Не, не, вероятно ще се наложи да остана в затвора, докато дойде време за друга консултация.

— Лъжеш, копеле, убиец на майки.

— О, не се опитвай да ме плашиш. Спомням си какво стана в тази стая преди шестнайсет години. Тогава ти се уплаши, Мики. И сега се страхуваш. Жесток белег имаш, момчето ми. Колко време ти трябваше да оздравееш, за да можеш отново да ядеш твърда храна?

— Видях те как биеш майка ми до басейна. Повали я на земята.

— Ако ще се почувстваш по-добре, давай, изповядай се.

— Бях слязъл в кухнята да си взема курабии и чух виковете й.

— Е, взе ли си курабии?

— Когато мама бе паднала, ти я риташе в главата.

— Не бъди досаден, Мики. Ти никога не си бил синът, който бих искал да имам, но преди не беше толкова досаден.

Стивън Акблом беше невъзмутимо спокоен и хладнокръвен. Излъчваше страховита сила, но в очите му не се четеше безумие. Все едно казваше молитва. Можеше да мине за проповедник. Твърдеше, че не е луд, а зъл.

Спенсър се запита дали да вярва на очите и ушите си.

— Мики, знаеш, че си ми длъжник. Без мен ти нямаше да съществуваш. Каквото и да мислиш за мен, аз съм ти баща.

— Да, без теб нямаше да съществувам. И тогава всичко щеше да бъде наред. Но без майка ми може би щях да бъда точно като теб. Длъжник съм на нея. Само на нея. Тя ме избави.

— Мики, Мики, не можеш да ме накараш да се почувствам виновен. Искаш да направя тъжна физиономия, така ли? Добре, ще го сторя. Но майка ти не представляваше нищо за мен. Нищо, освен удобно прикритие за известно време. Но тя беше твърде любопитна. И когато се наложи да я доведа тук, тя беше като всички останали, макар и не толкова вълнуваща.

— Все едно. Това е за нея — каза Спенсър и стреля.

Не беше необходимо да се тревожи за рикошета. Всеки куршум попадна в целта и мъртвият се строполи в локва от най-тъмната кръв, която Спенсър бе виждал.

Роки подскочи от изненада от изстрелите, сетне наклони глава на една страна и се загледа в Стивън Акблом. Подуши го, сякаш миризмата беше съвсем различна от всяка друга, която бе долавял дотогава. Спенсър се вторачи в мъртвия си баща и изведнъж осъзна, че кучето го гледа с любопитство. Роки се приближи до Ели.

Когато най-после отиде при нея, Спенсър се страхуваше да я погледне в очите.

— Питах се дали ще можеш да го направиш — каза тя. — Инак щях да го сторя аз. И ръката щеше да ме заболи адски силно от отката.

Той я погледна в очите. Ели дори не се опитваше да го накара да се почувства по-добре от онова, което бе извършил. Тя говореше съвсем сериозно.

— Не ми достави удоволствие — каза Спенсър.

— А на мен щеше да ми достави удоволствие.

— Не мисля така.

— Огромно.

— Но не ми беше и неприятно да го сторя.

— Защо да не ти е неприятно? Винаги, когато имаш възможност, трябва да стъпчеш някоя хлебарка.

— Как е рамото ти?

— Боли ме, но не кърви силно. — Тя раздвижи дясната си ръка и изтръпна. — Ще мога да работя и с двете си ръце на клавиатурата. Само се моля на Бога да мога да работя достатъчно бързо.

Тримата забързаха през обезлюдените катакомби. Минаха през синята стая и жълтия вестибюл и излязоха в странния свят горе.

Рой не изпитваше болка. Всъщност не чувстваше нищо. И така беше по-лесно да се преструва на умрял. Щяха да го довършат, ако разберяха, че е жив. Спенсър Грант, или Майкъл Акблом, несъмнено беше откачен като баща си и способен на всякакви жестокости. Ето защо, Рой затвори очи и се възползва от парализата си.

След уникалната възможност, която даде на художника, Рой беше разочарован от него. Какво нагло предателство.

Но по-лошото беше, че Рой бе разочарован от себе си. Бе подценил Стивън Акблом. Гениалността и чувствителността, които бе доловил в художника, не бяха илюзия, но Рой бе допуснал да бъде подведен и да повярва, че онова, което вижда, е всичко. Не бе надзърнал в тъмната му половина.

Разбира се, Рой бързо обикваше хората, както бе казал Стивън. И болезнено усещаше страданията на всеки, веднага щом прекараше няколко минути с него. Това беше една от добродетелите му и той не искаше да бъде по-малко добър. Тежкото положение на Акблом силно го развълнува. Такъв умен и талантлив човек — заключен в килия до края на живота си. Състраданието бе заслепило Рой и му бе попречило да прозре цялата истина.

Той още се надяваше, че ще се измъкне жив от всичко това и отново ще види Ив. Нямаше чувството, че умира. Разбира се, надолу от врата си не усещаше нищо.

Рой потърси утеха в мисълта, че ако умре, ще отиде на голямо космическо увеселение, където ще го посрещнат множеството приятели, които изключително внимателно и грижливо бе изпратил там преди себе си. Искаше да живее заради Ив, но в известно отношение жадуваше за онзи по-висш свят, където имаше един-единствен пол, всички бяха със сияеща синя кожа, съвършено красиви хермафродити, никой не беше глупав, нито твърде умен, живееха в еднакви жилища с еднакво обзавеждане, и където имаше неограничени количества висококачествена минерална вода и пресни плодове. Трябваше отново да го запознаят с всеки, защото нямаше да ги познае в техните нови, съвършени, еднакви, сини тела. Това му се стори тъжно — да не вижда хората такива, каквито бяха. Но от друга страна, Рой не би искал да прекара цяла вечност със скъпата си майка, ако трябваше да гледа лицето й обезобразено, каквото беше, когато я изпрати на онова по-хубаво място.

Той се опита да говори и установи, че гласът му се е възвърнал.

— Мъртъв ли си, Стивън, или се преструваш?

Художникът не отговори.

— Мисля, че тръгнаха и няма да се върнат. Затова, ако се преструваш, може вече да се обадиш.

Стивън мълчеше.

— Е, тогава си умрял и злото в теб е напуснало това място. Сигурен съм, че в момента изпитваш угризения и желанието ти е да си бил по-състрадателен към мен. Затова, ако можеш, използвай част от космическата си сила и направи малко чудо, така че отново да мога да вървя. Мисля, че това би било уместно.

В стаята цареше тишина.

Рой още не усещаше нищо от врата надолу.

— Надявам се, че не са ми необходими услугите на спиритист, за да привлека вниманието ти. Това би причинило известно неудобство.

Тишина. Нищо не помръдваше. Студената бяла светлина на крушката на тавана пронизваше обграждащия я мрак.

— Ще чакам. Сигурен съм, че сътворяването на чудо изисква много усилия.

Рой не изгуби надежда.

Спенсър отвори вратата на пикапа и изведнъж се уплаши, че е изгубил ключовете. Но те бяха в джоба на якето му.

Седна зад волана и запали двигателя. Ели се настани до него, а Роки — на задната седалка. Ели сложи на коленете си възглавницата от мотела, а отгоре — преносимия компютър — и го включи.

— Още не потегляй — каза тя.

— Тук сме ясно забележима мишена.

— Трябва да се свържа с „Годзила“.

— „Годзила“?

— Системата, в която бях проникнала, преди да слезем от пикапа.

— Какво представлява „Годзила“?

— Докато стоим тук, те вероятно няма да предприемат нищо, освен да ни наблюдават и да чакат. Но щом потеглим, ще трябва да действат и аз не искам да се приближат до нас, докато не сме готови да ги посрещнем.

— Какво представлява „Годзила“?

— Тихо. Трябва да се съсредоточа.

Спенсър погледна полята и хълмовете. Снегът не блестеше така ярко, както преди, защото луната избледняваше. Той беше обучен да съзира тайно наблюдение и в градска, и в селска обстановка, но не видя следа от хората на агенцията, макар да знаеше, че са там.

Пръстите на Ели бързо се движеха по клавиатурата. На екрана пробягваха диаграми и данни.

Спенсър отново се съсредоточи върху зимния пейзаж и си спомни снежни крепости, замъци, тунели и грижливо утъпкани улеи за шейни. И нещо по-важно — радостта от изграждането им и въображаемите момчешки приключения. Онези невинни години. Детските фантазии. Щастието. Спомените бяха избледнели. Но вероятно щяха да оживеят, ако по-често мислеше за тях. Той отдавна не можеше да си спомни с обич нито един миг от детството си. Събитията в онзи юли промениха не само завинаги живота му после, но и възприятията за тогавашния му живот — преди бухала, плъховете, скалпела и ножа.

Понякога майка му помагаше да строи замъците от сняг. Спенсър си спомняше времето, когато заедно се пързаляха с шейни. Особено много обичаха да излизат след здрач. Нощите бяха меки, а светът — загадъчен и оцветен само в черно и бяло. В небето блещукаха милиони звезди и Спенсър си представяше, че шейната е ракета и пътува към други светове.

Той се замисли за гроба на майка си в Денвър и изведнъж изпита желание да го посети за пръв път, откакто с баба си и дядо си се бе преместил в Сан Франциско. Искаше да седне на тревата до нея и да си спомни нощите, когато се пързаляха заедно под милионите звезди и смехът им се разнасяше като музика по белите полета.

Роки се изправи, сложи лапи на предната седалка, наклони глава и с обич близна Спенсър по лицето.

Той се обърна и го погали.

— Господин Роки, по-силен от локомотив, по-бърз от свистящ куршум, способен да прескача високи огради с един-единствен скок, ужасът на всички котки и добермани. Откъде си наследил всичко това, а? — Спенсър го почеса зад ушите, после внимателно докосна счупения хрущял, заради който лявото ухо на кучето постоянно беше клепнало. — Онзи, който ти направи това, приличаше ли на мъжа в черната стая? Или ти разпозна миризмата? Еднакво ли миришат злите хора, приятелю? На героя господин Роки трябва да се посвети поредица от комикси. Хайде, покажи си зъбите. Нека да преживеем нещо вълнуващо.

Кучето само се радваше на вниманието. Спенсър се озъби и изръмжа. Роки хареса играта и направи същото.

— Всичко е готово — каза Ели.

— Слава Богу. Тъкмо се чудех какво да правя, за да не се побъркам от скука.

— Трябва да ми помогнеш да ги забележим. И аз ще гледам, но може да не ги видя.

Той посочи екрана и попита:

— Това ли е „Годзила“?

— Не. Това е игралното поле, на което „Годзила“ и аз ще играем. Координатна мрежа на двайсетте декара, непосредствено около къщата и хамбара. Всяко от тези малки квадратчета е със страна шест метра. Само се моля на Бога информацията, която преди това вкарах, онези карти на поземлената собственост, да са точни. Виждаш ли тези зелени очертания? Това е къщата. А тези? Хамбарът. Тук са конюшните. Алеята за коли. А мигащата точка сме ние. Там е селският път, където искаме да отидем.

— Всичко това на някоя от игрите, които си измислила, ли се основава?

— Не. Това е неприятната действителност. И каквото и да се случи, Спенсър, искам да ти кажа, че… те обичам. Не мога да си представя нищо по-хубаво от това да прекарам с теб остатъка от живота си. Само се надявам да е повече от пет минути.

Той бе понечил да включи на скорост, но искреното изражение на Ели го разколеба. Изпита желание да я целуне сега, за пръв път, в случай че това бъде и последният.

Но в следващия миг Спенсър се вцепени и я погледна изумен, защото най-сетне разбра какво ще стане.

— В момента „Годзила“ гледа право към нас, нали?

— Да.

— Сателит ли е „Годзила“? И ти го похити?

— Пазех кодовете за деня, в който наистина ще ме хванат натясно и няма да имам друг изход, защото повече няма да имам възможност да ги използвам. Когато се махнем оттук и прекъснем връзката с „Годзила“, те ще го изключат и програмират отново.

— Какво друго прави, освен че ни гледа?

— Спомняш ли си филмите?

— За Годзила?

— Нажеженият й до бяло, огнен дъх?

— Фантазираш.

— Годзила стопяваше танкове с огнения си дъх.

— О, Боже.

— Сега или никога.

— Сега — каза Спенсър и даде на заден ход.

Искаше да приключи с цялата тази история, преди да има време да размисли.

Той запали фаровете и подкара към селския път.

— Не толкова бързо — рече Ели.

Спенсър намали скоростта.

Шевролетът минаваше покрай хамбара. В края беше другото отклонение на алеята за коли, а вдясно се намираше задният двор и басейнът.

От отворен прозорец на втория етаж блесна ярка бяла светлина на прожектор. Лъчът ги освети. Спенсър се заслепи, когато погледна в онази посока и не можа да види дали и на другите прозорци има снайперисти с пушки.

Той погледна екрана на компютъра и видя жълта линия, обозначаваща пространството с ширина два и дължина двайсет и четири метра между тях и къщата.

Ели натисна „ENTER“.

— Присвий очи! — каза тя.

— Легни долу, Роки! — едновременно с нея извика Спенсър.

От небето се спусна синьо-бяло сияние. Не беше толкова силно, колкото Спенсър очакваше, само малко по-ярко от прожектора от къщата, но безкрайно по-странно от всичко, което бе виждал. Лъчът беше ясно очертан по краищата и не излъчваше светлина, а по-скоро я съдържаше и носеше. Сиянието се придружаваше от вибриращо бръмчене и движение на въздуха. Докато светлината се движеше по маршрута, очертан от Ели, се разнесе грохот, подобен на подземния тътен на няколкото земетресения, които Спенсър бе преживял през годините, но много по-силен. Земята се разтресе и пространството между тях и къщата изригна в пламъци, които за миг се разтопиха на неизвестно каква дълбочина. Лъчът се премести и големият явор изчезна за секунда. Не избухна в пламъци, а се изпари, сякаш никога не бе съществувал. Дървото мигновено се превърна в светлина и топлина, която се усети дори в пикапа, макар че шевролетът се намираше на трийсет метра от лъча, и земята от двете страни на светлинната колона се обсипа с клони, които се запалиха, веднага щом ясно очертаният й ръб ги сряза. Синьо-бялото острие мина покрай пикапа, прекоси задния двор, кръстоса диагонално пространството между тях и къщата, стигна до края на алеята за коли, както го бе програмирала Ели, и угасна.

Широката два и дълга двайсет и четири метра ивица блестеше, нажежена до бяло и кипеше като вулканична лава. Гъстата огнетечна маса клокочеше, бълбукаше, разпръскваше фонтани от червени и бели искри във въздуха и хвърляше отблясъци, които стигнаха чак до шевролета и осветиха снега в оранжево-червено.

Шумът беше невероятен, но след угасването на лъча настъпи пълна тишина, досущ вакуума в космоса.

Хората на агенцията изключиха прожектора.

— Карай — рече Ели.

Спенсър не осъзна, че е ударил спирачки.

Пикапът отново потегли. С лекота. Предпазливо мина покрай бърлогата на зверовете. Спенсър рискува и увеличи скоростта, защото в момента зверовете сигурно бяха уплашени до смърт.

— Господ да благослови Америка — с разтреперан глас каза той.

— Не. „Годзила“ не е от нашите.

— Така ли?

— Японска е.

— Японците имат сателит със смъртоносни лъчи?

— Усъвършенствана лазерна технология. И имат осем сателита в системата.

— Мислех, че искат да правят по-хубава телевизия.

Ели още работеше с клавиатурата, подготвяйки се за най-лошото.

— По дяволите, дясната ми ръка се схваща.

Спенсър видя, че тя е взела на прицел къщата.

— Съединените щати имат нещо подобно, но не знам кодовете, за да проникна в системата. Глупаците в Щатите го наричат „Свръхкосмически чук“, което няма нищо общо със способностите му. Само име, което са харесали от видеоигра.

— Ти ли измисли играта?

— Всъщност, да.

— А те са го превърнали в развлечение?

— Да.

— Виждал съм такова нещо.

Шевролетът мина покрай къщата. Спенсър не смееше да погледне към прозорците, за да не предизвика съдбата.

— И ти можеш да командваш секретен японски сателит на военната отбрана?

— Чрез МО.

— Министерството на отбраната.

— Японците не знаят, но американското Министерство на отбраната може да грабне мозъка на „Годзила“, когато поиска. Аз само използвам вратичките, които МО вече е инсталирало.

Спенсър си спомни нещо, което сутринта Ели бе казала в пустинята, когато той изрази изненада от възможността за сателитно наблюдение и го цитира:

— „Ще се изненадаш, ако разбереш какви неща има на небето. «Изненада» дори е меко казано.“

— И израелците имат такава система.

— Израелците!

— Да. Малък Израел. Но те ме тревожат най-малко от всички, които имат системата. Китайците. Само се замисли. Може би французите. Един Господ знае кой още я има.

Пикапът наближи края на къщата.

В страничното стъкло зад Ели зейна малка кръгла дупка и Спенсър усети как куршумът се заби в гърба на седалката му. Скоростта на куршума беше толкова висока, че стъклото леко се огъна, но не се счупи. Слава Богу, Роки енергично започна да лае, вместо да квичи от болка.

— Тъпи копелета — каза Ели и отново натисна „ENTER“.

От тъмното небе се спусна ярък лъч от синьо-бяла светлина, който светкавично превърна в пара ядро с диаметър два метра от двуетажната къща във викториански стил. Останалата част на сградата експлодира. Пламъци озариха нощта. Ако в рухващата къща имаше оцелели, те трябваше да се измъкват бързо, без да се притесняват да взимат оръжията и отново да се прицелват в шевролета.

Ели се поколеба.

— Не мога да рискувам да улучат сателитната чиния зад нас. Стане ли това, здравата ще загазим.

— А руснаците имат ли такова нещо?

— Това и още по-странни неща.

— По-странни неща?

— Затова всички други отчаяно искат да се сдобият със свой вариант на „Годзила“. Жириновски. Чувал ли си за него?

— Руски политик.

Ели отново наведе глава над клавиатурата, написа нови инструкции и каза:

— Жириновски и хората, свързани с него, са старомодни комунисти, които искат да управляват света. Само че този път те наистина са готови да го взривят, ако не постигнат целта си. Няма да има повече достойни поражения. И дори ако някой прояви достатъчно разум и изтреби фракцията на Жириновски, винаги и навсякъде има друг властолюбив фанатик, който се нарича политик.

На четирийсет метра вдясно от тях изскочи форд, който се криеше в горичката, спря напреки на алеята и препречи пътя им.

Спенсър удари спирачки.

Шофьорът на форда остана зад волана, но от задните врати излязоха двама мъже със свръхмощни пушки, заеха позиция за стрелба и насочиха оръжията.

— Залегни! — извика Спенсър и наведе главата на Ели под нивото на стъклото.

— Няма да го направят — недоверчиво каза тя.

— Ще го направят.

— Блокираха ли пътя?

— Двама снайперисти и един форд.

— Не внимаваха ли в час?

— Стой долу, Роки.

Кучето отново се изправи, сложи лапи на предната седалка и развълнувано започна да клати глава.

— Долу, Роки! — извика Спенсър.

Кучето изскимтя, сякаш бяха засегнали чувствата му, но слезе на пода.

— На какво разстояние се намират? — попита Ели.

Спенсър рискува, надигна се за миг и погледна навън. В същия момент един куршум рикошира в рамката на прозореца, без да разбие стъклото.

— На около четирийсет метра.

Тя написа нещо и на екрана, вдясно от алеята за коли, се появи жълта линия. Беше дълга дванайсет метра и се извиваше към форда, но прекъсваше на метър-два от края на алеята.

— Не искам да изгори алеята за коли — каза Ели. — Гумите ще се разтопят, ако се опитаме да минем по нажежената земя.

— Може ли аз да натисна „ENTER“-а?

— Моля, заповядай.

Спенсър натисна клавиша, надигна се и присви очи, когато дъхът на „Годзила“ отново се спусна от небето. Земята се разтресе и от недрата й се надигна апокалиптичен грохот, сякаш планетата се разпадаше. Нощният въздух започна да вибрира оглушително и безпощадният лъч блесна по маршрута, очертан от Ели.

Преди „Годзила“ да превърне земята до половината на онези дванайсет метра в нажежена до бяло магма, двамата снайперисти пуснаха оръжията и се хвърлиха към превозното средство зад тях. Увиснаха на вратите на форда, а шофьорът подкара по замръзналото поле. Колата прегази оградата от бели дъски, прекоси ливадата и мина покрай първата конюшня. Когато лъчът на „Годзила“ угасна малко преди да стигне до алеята за коли и нощта отново стана тъмна и тиха, фордът продължаваше да се движи бързо в мрака, сякаш шофьорът възнамеряваше да кара, докато свърши бензинът.

Спенсър пое по селския път. Спря и погледна наляво и надясно. Нямаше други коли. Той зави надясно, към Денвър.

В продължение на няколко километра никой не каза нищо.

Роки пак се изправи, сложи лапи на предната седалка и се вторачи в пътя. Спенсър го познаваше от две години и знаеше, че кучето не обича да се обръща назад.

Ели притисна ръка до раната си. Спенсър се надяваше, че хората, които тя познаваше в Денвър, ще й окажат медицинска помощ. Лекарствата и медикаментите, поръчани по компютъра от различни фармацевтични компании, бяха останали в рейнджроувъра.

— По-добре да спрем в Копър Маунтин и да намерим друга кола. Хората от агенцията познават този шевролет.

— Добре.

Тя угаси компютъра и го изключи.

Планините бяха тъмни от вечнозелените растения и светлееха там, където имаше сняг.

Луната се намираше зад пикапа, а нощното небе пред тях бе осеяно с ярки звезди.

15.

Ив Жаме мразеше Вашингтон, окръг Колумбия, през зимата. Всъщност тя мразеше Вашингтон през всички сезони. Вярно, за кратък период градът беше приятен — когато разцъфтяваха черешите, но през остатъка от годината беше противен. Влажен, пренаселен, шумен, мръсен и тероризиран от престъпност. Пълен със скучни, глупави и алчни политици, чиито идеали бяха в панталоните им. Градът не беше подходящ за столица и понякога Ив мечтаеше да премести правителството другаде, когато настъпеше моментът. Може би в Лас Вегас.

Докато шофираше в августовската жега, тя бе нагласила климатичната инсталация почти на най-високата степен и вентилаторите духаха силно. Студеният въздух вееше в лицето й и надигаше полата й, но въпреки това й беше горещо. Част от топлината, разбира се, нямаше нищо общо с деня. Ив беше толкова възбудена, че би спечелила дуел с бик.

Тя мразеше крайслера почти толкова, колкото и Вашингтон. Ив имаше толкова много пари и такова високо обществено положение, че би трябвало да кара мерцедес, ако не и ролс ройс. Но съпругата на един политик трябваше да внимава за външния си вид — поне още известно време. Не беше политически тактично да се движи в произведена в чужбина кола.

Бяха изминали осемнайсет месеца, откакто Ив се запозна с Рой Майро и разбра каква е истинската й съдба. От шестнайсет месеца беше омъжена за уважавания сенатор И. Джаксън Хейнс, който на изборите следващата година щеше да оглави националната партийна листа за кандидат президент. Това не беше безпочвено предположение. Вече бе уредено. Всичките му съперници щяха да се провалят в първичните избори по един или друг начин и щяха да го оставят сам, гигант на световната сцена.

Ив ненавиждаше И. Джаксън Хейнс и не му позволяваше да я докосва, освен на публични места. Дори за такива случаи имаше няколко страници с правила, които той трябваше да научи наизуст. Инструкциите определяха приемливите граници, отнасящи се до прегръдките, целувките по бузата и държането на ръка. Записите, които Ив имаше срещу него в скривалището си в Лас Вегас, показващи го да прави секс с четири момичета и момчета, по-малки от дванайсет години, й бяха гарантирали бързото приемане на предложението й за женитба и на строгите условия на поведение във взаимоотношенията им.

Джаксън не се мръщеше много, нито твърде често на споразумението. Той беше фанатик на идеята да стане президент и без видеотеката, която разобличаваше всичките му най-сериозни политически съперници, нямаше никакъв шанс да припари до Белия дом.

Известно време Ив не се безпокоеше, че неколцина от политиците и властолюбците, чиято омраза си бе спечелила, ще се опитат да избягат от клетките, в които ги бе затворила. Ако я убиеха, те щяха да си навлекат най-грандиозната и мръсна поредица от политически скандали в историята. Нещо повече. Мнозина от онези слуги на народа бяха извършили достатъчно възмутителни безчинства, за да предизвикат улични бунтове, дори ако изпратеха федерални агенти с картечници да ги потушат.

Някои от най-упоритите твърдоглавци обаче не бяха убедени, че тя притежава копия на записите си из целия свят и съдържанието на лазерните дискове ще бъде излъчено в ефир няколко часа след смъртта й от различни — и в повечето случаи автоматични — източници. Но последните от тях се осъзнаха, когато Ив чрез сателит и кабелна телевизия проникна в домашните им телевизори, изолирайки всички други потребители, и им пусна части от заснетите престъпления. Седнали в спалните и кабинетите си, стъписани и ужасени чуха, че Ив излъчва кадрите в цял свят.

Компютърната технология беше чудесно нещо. Мнозина от твърдоглавците бяха със съпругите или с любовниците си, когато на телевизионните им екрани се появиха онези неочаквани, интимни предавания. В повечето случаи партньорките им бяха също толкова виновни или властолюбиви като тях и с готовност си затвориха устата. Но един влиятелен сенатор и един член на канцеларията на президента имаха съпруги, които демонстрираха странни морални ценности и отказаха да пазят в тайна наученото. Преди да започнат процедурите по разводите и публичните разкрития и двете бяха застреляни до различни банкови автомати в една и съща вечер. В резултат от трагедията националните знамена на правителствените сгради бяха спуснати за двайсет и четири часа и в Конгреса бе представен проектозакон, изискващ на банковите автомати да се поставят предупреждения, че са опасни за здравето.

Ив нагласи климатичната инсталация на най-високата степен. Само като си помислеше за израженията на онези жени, когато опря пистолета до главите им, й ставаше по-горещо от всякога.

До „Клоувърфилд“ оставаха още три километра и движението във Вашингтон беше ужасно. Искаше й се да натисне клаксона и да покаже среден пръст на някои от непоносимите тъпаци, които предизвикваха задръствания на кръстовищата, но трябваше да бъде дискретна. Не биваше да виждат втората дама на Съединените щати да показва среден пръст никому. Освен това Ив бе научила от Рой, че гневът е признак на безсилие. Гневът трябваше да бъде контролиран и трансформиран в онова единствено благородно чувство — състраданието. Лошите шофьори не искаха да предизвикват задръствания. Те просто не бяха достатъчно интелигентни, за да карат добре. Животът им вероятно беше некачествен в много отношения. Те заслужаваха не гняв, а състрадателно избавление от мъките на този свят.

Хрумна й да запише регистрационните им номера и по-късно да ги намери и да им даде идеалния подарък. Но Ив бързаше твърде много, за да бъде състрадателна, както й се искаше.

Тя изгаряше от нетърпение да стигне до „Клоувърфилд“ и да сподели добрата новина за щедростта на Тати. Чрез сложна верига от международни фондове и корпорации баща й, Томас Съмъртън, пръв заместник на главния прокурор на Съединените щати, й бе прехвърлил триста милиона долара, които й гарантираха толкова свобода, колкото и записите на лазерните дискове, с които се бе сдобила преди две години в онзи пълен с паяци бункер в Лас Вегас.

Най-умното нещо, което бе правила дотогава в поредицата от умни ходове, беше да не притиска Тати за пари преди години, когато му съобщи добрата новина. Вместо това Ив помоли да я назначи на работа в агенцията. Според Тати тя искаше работата в бункера, защото е лесна — нямаше какво толкова да прави, освен да седи, да чете списания и да взима по хиляда долара на година. Той допусна грешката да я помисли за не особено интелигентна скандалджийка на дребно.

Някои мъже разсъждаваха само с оная си работа. Том Съмъртън беше един от тях.

Преди много години, когато майката на Ив му беше любовница, Тати трябваше да прояви повече разум и да се отнесе по-добре с нея. Но когато тя забременяла и отказала да направи аборт, той я оставил. Коравосърдечна постъпка. В онези дни Тати е бил богат млад мъж и наследник на повече пари и макар че още не бил постигнал много политическа власт, имал големи амбиции. Лесно е можел да си позволи да се държи добре с Мамчето. Но когато тя го заплашила, че ще разкаже историята на медиите и ще очерни доброто му име, той изпратил двама главорези да я пребият и Мамчето едва не пометнала. И до края на живота си горкото Мамче остана огорчена и уплашена жена.

Тати бе разсъждавал с оная си работа, когато бе проявил глупостта да държи петнайсетгодишна любовница като Мамчето. И пак бе направил същото, когато е трябвало да мисли с главата или със сърцето си.

Той отново разсъждаваше с оная си работа, когато допусна Ив да го съблазни. Разбира се, Том Съмъртън не я беше виждал преди това и не знаеше, че тя му е дъщеря. Дотогава той вече бе забравил горкото Мамче, сякаш беше момиче за една нощ, макар че я бе чукал в продължение на две години, преди да я остави. И ако Мамчето смътно съществуваше в паметта му, то вероятността да е станал баща, беше напълно заличена от съзнанието му.

Ив не само го съблазни, но и докара до състояние на животинска похот в продължение на няколко седмици, превръщайки го в най-лесната от мишените си. Той се развълнува, когато тя предложи да играят ролите на баща и изнасилена от него дъщеря. Престорената й съпротива и жалостивите викове го възбудиха силно и той постигна нови подвизи на сексуална издръжливост. Заснети на лента с високоразделителна способност. От всички ъгли. Записани с отлична аудиотехника. Ив запази част от спермата му, за да направят генетично сравнение с проба от кръвта й с цел да го убеди, че е негово дете. Властите несъмнено щяха да приемат видеозаписа с играта им като насилствено кръвосмешение.

Когато видя записа, Тати за пръв път в живота си помисли с мозъка си. Той беше убеден, че убийството на Ив няма да го спаси, затова реши да плати, колкото е необходимо, за да купи мълчанието й. Том Съмъртън беше изненадан и доволен, когато тя пожела не пари, а сигурна, добре платена правителствена работа. Но не беше толкова доволен, когато Ив поиска да научи повече за агенцията и за тайните далавери, за които той се бе похвалил един-два пъти в леглото. Но след няколко трудни дни Съмъртън се вразуми и я въведе в лоното на агенцията.

— Ти си лукава малка кучка — каза той, когато се споразумяха, и я прегърна с неподправена обич.

След като я назначи на онази длъжност, Том Съмъртън обаче бе разочарован да научи, че не може да продължават да спят заедно, но с течение на времето преодоля загубата. Той наистина бе помислил, че „лукава“ е най-подходящата дума, за да я опише. Способността й да използва служебното си положение в бункера за собствени цели му се изясни едва когато научи, че Ив се е омъжила за И. Джаксън Хейнс след шеметно двудневно ухажване и е успяла да стъпи на врата на повечето влиятелни политици в града. Тогава тя отиде при него, за да обсъдят наследството и Тати установи, че „лукава“ не е достатъчно описание за нея.

Ив стигна до края на алеята за коли на „Клоувърфилд“ и спря пред официалния вход, до знака, на който пишеше „ПАРКИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Тя сложи на предното стъкло една от картите „Член на Конгреса“ на Джаксън, наслади се още миг на леденостудения въздух в крайслера и излезе в августовската жега и влажност.

„Клоувърфилд“ — постройка с внушителни размери и бели колони — беше една от най-хубавите институции по рода си в континенталната част на Съединените щати. Посрещна я портиер в ливрея. Пазачът във фоайето беше изискан британец, който се казваше Данфилд, макар че Ив не знаеше дали това е малкото му име или фамилното.

Данфилд я записа и побъбри с нея, после тя тръгна по познатия маршрут през тихите коридори. Автентичните картини на известни американски художници от предишни векове подхождаха на старинните персийски пътеки върху виненочервения махагонов под, излъскан до блясък.

Ив влезе в апартамента на Рой и видя, че милият човек се тътри в проходилката си, за да се раздвижи. Благодарение на вниманието на най-добрите специалисти и терапевти в света той отново можеше да си служи с ръцете си. След няколко месеца сигурно щеше и да върви без чужда помощ, макар и накуцвайки.

Тя го целуна със сухи устни по бузата. Рой й отвърна с още по-суха целувка.

— Всеки път, когато дойдеш, си все по-хубава — каза той.

— Е, мъжете още се обръщат след мен, но не като по-рано, когато не трябваше да ходя с такива дрехи.

Бъдещата Първа дама на Съединените щати не можеше да се облича като бивша танцьорка от Лас Вегас, която се възбуждаше, когато побъркваше мъжете. Напоследък Ив дори си слагаше сутиен, който сплескваше гърдите й и ги обуздаваше, за да не изглежда толкова надарена, колкото всъщност беше.

Между другото, Ив вече не беше танцьорка и фамилията й не беше Жаме, а Линкълн, като на Ейбрахам. Беше ходила на училище в пет щата и в Западна Германия, защото баща й беше военен от кариерата и го местеха в различни бази. Тя бе завършила Сорбоната в Париж и няколко години бе преподавала на бедните деца на островите Тонга, в Южния Тихи океан. Поне такава беше информацията за нея, до която би се добрал и най-трудолюбивият репортер, въоръжен с най-мощния компютър и най-изобретателния ум.

Ив и Рой седнаха един до друг на канапето. На очарователна масичка пред тях бяха сложени чайници с горещ чай, подноси с пасти и купички със сметана и конфитюр.

Докато посръбваха и ядяха, тя му разказа за тристате милиона, които баща й бе прехвърлил на нейно име. Рой беше толкова щастлив, че в очите му бликнаха сълзи. Какъв мил човек.

После разговаряха за бъдещето.

Времето, когато отново щяха да бъдат заедно всяка нощ и без да се крият, беше отчайващо далеч. И. Джаксън Хейнс щеше да встъпи в длъжност като президент на двайсети януари, след седемнайсет месеца. Следващата година той и вицепрезидентът щяха да бъдат убити, макар че Джаксън не знаеше тази подробност. С одобрението на конституционните специалисти и по препоръка на Върховния съд на САЩ двете камери на Конгреса щяха да предприемат безпрецедентната стъпка да насрочат специални избори. Ив Мари Линкълн Хейнс, вдовица на президента мъченик, щеше да се кандидатира за длъжността, да бъде избрана със съкрушително мнозинство и да започне първия си мандат.

— Година след това аз ще съм била достатъчно дълго време в траур — каза тя. — Мислиш ли, че година е благоприлично?

— Повече от благоприлично — отговори Рой. — Особено когато хората ще те обичат толкова много и ще искат да си щастлива.

— И после ще мога да се омъжа за агента герой на ФБР, намерил и убил избягалия от затвора маниак Стивън Акблом.

— Още четири години и ще бъдем завинаги заедно. Всъщност това не е толкова дълго време. Обещавам да те направя щастлива, Ив, и с чест да изпълнявам задълженията си на Пръв джентълмен.

— Знам, че ще го сториш, скъпи.

— А дотогава всеки, който не харесва онова, което правим…

— Ще бъде третиран с крайно състрадание.

— Точно така.

— А сега, хайде да не говорим повече колко много трябва да чакаме. Да обсъдим други от чудесните ти идеи. Да правим планове.

Двамата дълго говориха за униформите на различните нови федерални органи, които искаха да създадат. Разговорът се фокусира върху дилемата дали металните клипсове и ципове са по-вълнуващи от традиционните костени копчета.

16.

На лъчите на силното слънце се печаха млади мъже с атлетични тела и поразително привлекателни жени по миниатюрни бикини. Деца строяха пясъчни замъци. Пенсионери със сламени шапки седяха на сянка под чадърите. Всички бяха щастливи и не съзнаваха за съществуването на очи в небето и за вероятността, че може светкавично да бъдат ликвидирани по прищявка на политици от различни националности или дори от някой обезумял гениален компютърен хакер, живеещ в киберпсихарска фантазия в Кливланд, Лондон, Кейптаун или Питсбърг.

Докато се разхождаше по брега, близо до линията на прибоя, той леко потърка лицето си. Брадата му причиняваше сърбеж. Имаше я от шест месеца и я поддържаше. Брадата му беше мека и добре оформена и Ели настояваше, че така е по-хубав. Но в горещия августовски ден лицето го сърбеше, сякаш в брадата имаше въшки и той копнееше да се избръсне гладко.

Освен това харесваше вида на лицето си без брада. През осемнайсетте месеца, изминали от нощта, в която „Годзила“ атакува ранчото във Вейл, един способен пластичен хирург от частна английска клиника бе извършил три операции на цикатриксиалния белег. Ивицата бе станала тънка като косъм и почти незабележима дори когато кожата му имаше слънчев загар. Хирургът работи и върху носа и брадичката му.

Той използваше десетки имена, но нито Спенсър Грант, нито Майкъл Акблом бяха сред тях. Между най-близките си приятели от съпротивата той беше известен като Фил Ричардс. Ели бе предпочела да запази малкото си име и прие фамилията Ричардс. Роки реагираше на псевдонима „Убиец“ толкова адекватно, колкото и на предишното си име.

Фил се обърна с гръб към океана, проправи си път между редиците летовници и навлезе в разкошните градини на един от по-новите хотели. Той беше със сандали, къси панталони и шарена хавайска риза и по нищо не се отличаваше от многобройните туристи.

Хотелският басейн беше по-голям от футболно игрище, а формата му — досущ тропическа лагуна. По края имаше изкуствени скали, а в средата — изкуствени острови. В засенчен от палми ъгъл се лееше голям водопад.

До бара в пещерата зад водопада можеше да се стигне пеша или с плуване. Заведението представляваше павилион в полинезийски стил, направен от бамбук, сухи палмови листа и раковини. Сервитьорките бяха облечени в туники от плат на ярки орхидеи и всяка имаше свежо цвете, закичено в косите.

Семейство Падракян — Боб, Джийн и осемгодишният им син Марк — седяха на малка маса до стената на пещерата. Боб пиеше ром с кока кола, Марк — лимонада, а Джийн нервно късаше салфетка и хапеше устни.

Фил се приближи до масата и стресна Джийн, за която беше непознат.

— Хей, Сали, изглеждаш страхотно — провикна се той, прегърна я и я целуна по бузата, сетне разроши косите на Марк.

— Как си, Пит? После ще те заведа да плуваме с шнорхели. Какво ще кажеш?

Накрая се ръкува с Боб и рече:

— Пази диета, инак ще пуснеш шкембе като чичо Морти. — Фил седна до тях и тихо добави: — Фазани и дракони.

Няколко минути по-късно, след като изпи чаша пина колада и крадешком огледа останалите посетители в бара, за да се увери, че никой от тях не проявява повече от обичайния интерес към семейство Падракян, Фил плати в брой сметката за всички питиета. Четиримата влязоха в хотела, бъбрейки за несъществуващи роднини. Минаха през фоайето и излязоха през задната врата. Доколкото Фил видя, никой не ги следеше или наблюдаваше.

Семейство Падракян бяха изпълнили указанията, дадени им по телефона. Бяха се облекли като наслаждаващи се на слънцето туристи от Ню Джърси, макар че Боб се бе престарал, като се бе издокарал с черни мокасини, черни чорапи и бермуди.

До входа на хотела се приближи екскурзионен микробус с големи прозорци и спря пред тях. На вратите на микробуса пишеше:

Отдолу бе нарисуван ухилен пират и с по-малки букви бе обяснено:

Шофьорът слезе и отвори плъзгащата се врата, за да се качат. Той беше с бяла ленена риза, леки бели къси панталони и яркорозови платнени обувки със зелени връзки. Въпреки дългите си черни къдрици и сребърната обеца, той пак изглеждаше интелигентен и изпълнен с достойнство, какъвто беше и в униформата на капитан в дните, когато Фил служеше при него в полицията на Лос Анджелис. Черната му като мастило кожа изглеждаше още по-тъмна и лъскава от тропическата жега на Маями.

Семейство Падракян се качиха в микробуса, а Фил седна отпред, до шофьора, който сега бе известен на приятелите си като Роналд, или за по-кратко Рон, Труман.

— Страхотни обувки — рече Фил.

— Дъщерите ми ги избраха.

— Да, но и ти ги харесваш.

— Не мога да лъжа. Жестоки са.

— Сякаш танцуваше, когато слезе от микробуса. Фукаше се с тях.

Рон се ухили, потегли и каза:

— Вие, белите, винаги завиждате на движенията ни.

Рон говореше с толкова убедителен английски акцент, че Фил можеше да затвори очи и да види Биг Бен. В процеса на раздялата с карибската напевност Рон бе установил, че притежава талант за имитиране на акценти и диалекти. И сега той беше техният човек с хиляда гласове.

— Трябва да ви кажа, че сме уплашени до смърт от всичко това — нервно започна Боб Падракян.

— Сега сте в безопасност — успокои го Фил и се обърна, за да се усмихне окуражително на тримата бегълци.

— Никой не ни преследва, освен ако не ни наблюдават отгоре — каза Рон, макар че семейство Падракян може би не знаеха какво има предвид. — А това е малко вероятно.

— Искам да кажа — продължи Боб, — че ние дори не знаем кои сте, по дяволите.

— Ние сме ваши приятели — увери го Фил. — Всъщност, ако нещата се уредят така, както стана с мен, Рон и семейството му, ние ще бъдем най-добрите приятели, които сте имали.

— Повече от приятели — добави Рон. — Семейство.

Боб и Джийн изглеждаха недоверчиви и уплашени. Марк бе твърде малък, за да се притеснява.

— Не се тревожете — рече Фил. — Скоро всичко ще ви бъде обяснено.

Те спряха пред огромен търговски център и влязоха вътре. Минаха покрай десетки магазини. Тръгнаха по едно от не толкова оживените крила, стигнаха до врата, на която бяха нарисувани международните символи за тоалетна и телефони и се озоваха в дълъг коридор. Стълбището в дъното ги отведе надолу, до едно от големите товарни помещения на търговския център, където приемаха идващите стоки.

Две от четирите врати за камиони бяха отворени и вътре имаше превозни средства с доставки. Трима униформени служители от магазина за сирене, сушено месо и деликатеси бързо разтоварваха камион на четвърта платформа. Слагаха кашоните на ръчни колички, караха ги до товарния асансьор и не проявяваха интерес към Фил, Рон и семейство Падракян. На много от кашоните имаше надписи „Нетрайни стоки, да се държат в хладилник“.

Шофьорът на камиона на първа платформа се появи от тъмното товарно помещение. Те се приближиха и той скочи на пода. Петимата се качиха в задната част на камиона. Шофьорът затвори вратата зад тях и след минута потегли.

Товарното отделение беше празно с изключение на купчината дунапренени подплати за мебели. Петимата седнаха върху тях. Не можеха да разговарят заради бръмченето на двигателя и тракането на металните прегради около тях.

След двайсет минути камионът спря. Моторът угасна. През предното стъкло блесна слънчева светлина. В небето се стрелкаха бели чайки. Фил долови миризмата на морска сол във въздуха.

— Сега малко ще вървим — каза той.

Къмпингът беше на около четиристотин метра от мястото, където слязоха от камиона. Боядисаната в жълто-кафяво каравана беше грамадна, но само една от множеството с такива размери, паркирани между палмите.

Дърветата лениво се поклащаха от влажния крайбрежен бриз. На стотина метра, досами разбиващите се вълни, два пеликана сковано крачеха напред-назад, сякаш изпълняваха древен египетски танц.

Ели беше една от тримата, които работеха с компютрите в хола на караваната. Тя стана и се усмихна, а Фил я прегърна и целуна, сетне нежно погали корема й и каза:

— Рон има нови обувки.

— Видях ги.

— Кажи му, че движенията му наистина са хубави с тези обувки. Това ще го накара да се почувства добре.

— Да, така е.

— Ще го накара да се почувства чернокож.

— Но той е чернокож.

— Е, да, разбира се.

Двамата се присъединиха към Рон и семейство Падракян, които бяха седнали в кухнята с формата на конска подкова със седем места.

Ели се настани до Джийн Падракян, поздрави я с добре дошла в този нов живот и стисна ръката й, сякаш й беше сестра, която не я бе виждала отдавна и докосването до нея беше утеха. Ели притежаваше особена сърдечност, която бързо предразполагаше новодошлите.

Фил я гледаше с гордост и обич. Дори малко й завиждаше за общителността.

Накрая, още вкопчил се в смътната надежда, че един ден може да се върне към предишния си живот и без да е в състояние да приеме новия, който му предлагаха, Боб Падракян каза:

— Но ние загубихме всичко. Добре, ще имам ново име, самоличност и биография. Но какво ще правим отсега нататък? Как ще си изкарваме прехраната?

— Бихме искали да работите с нас — отговори Фил. — Ако не желаете… тогава може да ви настаним на друго място и да ви дадем начален капитал, за да си стъпите на краката. Можете да живеете извън съпротивата. Дори ще ви уредим свястна работа.

— Но никога вече няма да намерите покой — добави Рон, — защото сега знаете, че никой не е в безопасност в този дързък нов световен ред.

— Ти и Джийн си навлякохте неприятности с тях заради отличните си компютърни умения — продължи Фил. — А на нас ни трябват колкото е възможно повече такива специалисти.

Боб се намръщи.

— Какво по-точно ще правим?

— Ние ги затрудняваме. Проникваме в компютрите им, за да разберем кой е в списъка на жертвите им. Когато е възможно, измъкваме набелязаните хора от неприятностите, преди гилотината да се е стоварила на главите им. Унищожаваме незаконните полицейски досиета на невинни граждани, чието единствено престъпление е, че отстояват мнението си. Има много работа.

Боб погледна двамата, които работеха с компютрите в хола на караваната.

— Изглежда, сте добре организирани и щедро финансирани. Замесени ли са чуждестранни пари? — Боб погледна многозначително Рон Труман. — Независимо какво става в тази страна сега или в близко бъдеще, аз още се смятам за американец и винаги ще бъда.

Рон заряза британския акцент и с провлачен луизиански говор каза:

— Аз съм американец до мозъка на костите си, Боб. — После заговори с акцента на кореняците от Вирджиния: — Знам наизуст всичко, написано от Томас Джеферсън. Преди година и половина не можех да цитирам нито едно изречение. Сега събраните му съчинения са моята библия.

— Финансираме се, като крадем от крадците — обясни Ели. — Фалшифицираме компютърните им файлове и прехвърляме на наши сметки парите им. В счетоводството им има много неотчетени приходи и повечето пъти те дори не разбират, че нещо е било откраднато от тях.

— Крадете от крадци — повтори Боб. — Какви крадци?

— Политици. Правителствени агенции с „черни каси“, които харчат за секретни проекти.

Бързото припкане на четири крачета извести появата на Убиец, който дотогава дремеше в спалнята. Кучето се завря под масата, като стресна Джийн и докосна краката на всички с опашката си, после сложи предните си лапи на коленете на малкия Марк.

Момчето се изкикоти доволно, защото Убиец започна енергично да ближе лицето му.

— Как се казва кучето?

— Убиец — отговори Ели.

— Нали не е опасен?

Фил и Ели се спогледаха и се усмихнаха.

— Убиец е нашият посланик на добра воля — каза Фил. — Не сме имали дипломатическа криза, откакто той благоволи да приеме поста.

През последните осемнайсет месеца Убиец не приличаше на себе си. Вече не беше жълто-кафяв като в дните, когато се казваше Роки, а черен. Неузнаваем. Беглец. Куче под прикритие. Фил бе решил да обръсне брадата си и да остави козината на Убиец постепенно да възвърне естествения си цвят.

— Боб — каза Рон, връщайки се на въпроса, който обсъждаха, — живеем във време, когато високите технологии дават възможност на шепа тоталитаристи да подриват демократичното общество и незабележимо да контролират голяма част от правителството, икономиката и културата. Ако контролират твърде много неща твърде дълго време и без никой да им се противопостави, те ще станат по-смели. Ще искат да контролират всичко, всеки аспект на живота. И докато обществеността се усети какво става, те ще са изсмукали като пиявици способността й да се съпротивлява. И тогава никой няма да има сили да се пребори с тях.

— Тогава ще заменят незабележимия контрол с нагло упражняване на груба сила — добави Ели. — И отново ще отворят лагерите за превъзпитание, за да помогнат на нас, блудните, своенравни души да намерим верния път.

Потресен, Боб се вторачи в нея.

— Нали наистина не мислите, че в тази страна може да се случи нещо толкова крайно?

Вместо да отговори, Ели се вторачи в очите му, докато той имаше време да помисли за скандалната несправедливост, която вече бе извършена с него и семейството му и довела ги на това място по това време на живота им.

— Господи — прошепна той и замислено се загледа в скръстените си на масата ръце.

Джийн погледна сина си, който щастливо милваше и чешеше Убиец, сетне — издутия корем на Ели.

— Тук ни е мястото, Боб. Това е нашето бъдеще. Така е правилно да постъпим. Тези хора имат надежда, а ние отчаяно се нуждаем от нея. — Джийн се обърна към Ели: — Кога трябва да се роди бебето?

— След два месеца.

— Момче ли е или момиче?

— Ще си имаме момиченце.

— Избрахте ли й вече име?

— Дженифър Корин.

— Хубаво име — рече Джийн.

Ели се усмихна.

— На майката на Фил и на моята.

— Наистина имаме надежда — обърна се Фил към Боб. — Достатъчно надежда, за да раждаме деца и да продължаваме да живеем, дори в съпротива. Защото съвременните технологии имат и хубави страни. Знаеш това. И ти като нас обичаш високите технологии. Ползата за човечеството далеч надминава проблемите. Но винаги ще има по някой Хитлер. Затова на нас се падна участта да се сражаваме в нов вид война, в която по-често се използват знания, отколкото оръжия.

— Макар че понякога и оръжията си имат своето място — подхвърли Рон.

Боб погледна издутия корем на Ели, после се обърна към съпругата си:

— Сигурна ли си?

— Те имат надежда — повтори тя.

Той кимна.

— Тогава това е бъдещето.

По-късно, на здрачаване, Фил, Ели и Убиец отидоха на разходка на плажа.

Слънцето беше огромно и червено и бързо потъваше зад хоризонта на запад.

Небето на изток над Атлантическия океан стана тъмночервено и звездите се появиха, за да дадат възможност на моряците да очертаят курсове в инак странното море.

Фил и Ели разговаряха за Дженифър Корин и за надеждите, които имаха за нея, за обувки, дрехи и за куп други обикновени неща. Редуваха се да хвърлят топката на кучето, но Убиец не позволи никому да я гони.

Фил, който някога беше Майкъл и синът на злото, после Спенсър, и дългогодишен пленник на една далечна юлска нощ, прегърна съпругата си и се вторачи в звездите. Той знаеше, че човешкият живот е освободен от оковите на съдбата, само с едно изключение — съдбата на човека беше да бъде свободен.