Тъмното обединение

12

Стефан чу глас, изпълнен с болка, който тихо прошепна:

— О, не.

Глас, който не вярваше, че някога отново ще чуе. Глас, който никога нямаше да забрави. Ледени тръпки пробягаха по кожата му и той усети как тялото му се разтърси. Обърна се към гласа и вниманието му тутакси бе приковано, а съзнанието му почти рухна — не можеше да се справи наведнъж с толкова много връхлетели го емоции.

Очите му бяха премрежени и единственото, което в момента различаваше, бе някакво неясно сияние като от хиляди свещи. Но това нямаше значение. Той я усещаше. Същото присъствие, което беше усетил още първия ден при пристигането си във Фелс Чърч — златистобяла светлина, блестяща във възприятията му. Изобилие от удивителна красота, изгаряща страст и вибриращо усещане за пълнокръвен живот. Всичко това го задължаваше да продължи напред, да забрави за всичко останало.

Елена. Това наистина бе Елена.

Присъствието й проникна в него, изпълни го до върховете на пръстите. Всичките му сетива, тъй неистово жадуващи за нея, се фиксираха върху това изобилие от светлина, докато я търсеха трескаво. Защото се нуждаеха от нея.

И тогава тя пристъпи отвъд това заслепяващо зарево.

Напредваше съвсем бавно, колебливо. Сякаш едва намираше сили да се движи. Стефан също бе като парализиран.

Елена.

Изпиваше с очи всяка нейна черта, сякаш я виждаше за пръв път. Златистата коса, разпиляна около лицето и раменете й като божествено сияние. Прекрасната безупречна кожа. Слабото гъвкаво тяло, което сега не смееше да се доближи до него, с ръка, вдигната в знак на протест.

— Стефан — долетя шепот и това беше нейният глас. Нейният глас произнесе неговото име. Но с толкова много болка, че той изпита желание да се втурне към нея, да я прегърне, да й обещае, че всичко ще бъде наред. — Стефан, моля те… не мога…

Сега вече виждаше и очите й. Тъмносиният цвят на лапис лазули, проблясващ на тази светлина със златисти искри. Очи, разширени от болка и мокри от неизплакани сълзи. Стомахът му се присви при тази гледка.

— Не искаш да ме видиш? — Гласът му прозвуча сухо като прах.

— Не искам ти да ме видиш. О, Стефан, той е способен на всичко. И ще ни намери. Ще дойде тук…

Облекчение и разтърсваща до болка радост заляха Стефан. Той дори не успя да се съсредоточи върху думите й, пък и нямаше значение. Достатъчен му бе начинът, по който тя изрече името му. Това „о, Стефан“ му казваше всичко, което го вълнуваше.

Пристъпи тихо към нея, протягайки ръка, за да докосне нейната. Стефан видя поклащането на главата й в опит да го спре. Видя още как устните й се раздалечиха заради учестеното дишане. Кожата й грееше с вътрешно сияние като трепкащ пламък на запалена свещ. Капки влага блестяха като диаманти по миглите й.

Макар да продължаваше да поклаща глава и да протестира, тя не отдръпна ръката си. Не я отдръпна и когато пръстите му срещнаха нейните, но така, сякаш бяха от другата страна на стъклена преграда.

От това разстояние очите й не можеха да избегнат неговите. Те кръстосаха погледи, без нито за миг да ги отклонят настрани. Докато най-накрая тя престана да шепне „не, Стефан, не“, за да продължи да нашепва само името му.

Не можеше да мисли. Сърцето му заплашваше да изскочи от гърдите. Нищо вече нямаше значение, освен това, че тя бе тук, че бяха заедно. Не забелязваше странните гледки наоколо, нито се интересуваше кой би могъл да ги види.

Бавно, много бавно той обгърна ръката й със своята, а другата се вдигна към лицето й.

При това докосване тя затвори очи и бузата й се отпусна в дланта му. Той усети влага по пръстите си и усмивка озари лицето му. Сълзите, за които тъй бе копнял. Но сега те бяха истински, тя беше истинска. Елена.

Прониза го тръпка на сладост. Толкова остър пристъп на наслада, че прониза гърдите му като истинска физическа болка. Останаха му сили само колкото да избърше с палеца си сълзите от лицето й.

Цялата побъркваща слабост от това, че вехнеше по нея вече цели шест месеца, всички емоции, които тъй дълго бе спотайвал в сърцето си, се изляха като водопад, за да го удавят сега. За да потопят и двамата. Достатъчно бе само едно съвсем леко помръдване и ето че той вече я държеше в прегръдките си.

Като ангел в ръцете му, прекрасна и трептяща от живот и неземна красота. Като създание от пламък и ефир. Тя потрепери в ръцете му, а после — все още със затворени очи — повдигна устните си.

Не беше хладна или спокойна целувка. Все едно искри изригнаха от душата на Стефан, за да стопят и скрият всичко наоколо. Той усети как контролът му се изплъзва — същият този самоконтрол, който толкова усилено си бе налагал, откакто я бе изгубил. Всичко в него се оказа разчупено на парчета, всички възли — развързани, всички прегради — срутени. Усети как в очите му напират сълзи, докато я притискаше към себе си в опит да се слеят в една плът, в едно тяло. За да не може нищо повече да ги раздели отново.

И двамата се разплакаха, без да прекъсват целувката. Сега нежните ръце на Елена бяха сключени около врата му, гушеше се в прегръдката му, сякаш никога не беше принадлежала никъде другаде. Той вкуси солта на сълзите й, опи се от сладостта им.

Знаеше, макар и смътно, че имаше още нещо, за което трябваше да се замисли. Но първото наелектризиращо докосване до прекрасната й кожа изтри тази мисъл от главата му. Двамата се озоваха в центъра на огнена вихрушка, цялата вселена можеше да експлодира или да се разпадне, или да изгори до пепел, ала той щеше да продължи да я пази, да бди над нея.

Но Елена продължаваше да трепери.

Не само от емоциите, от силата им, толкова могъща, че го зашеметяваше и опияняваше от наслада. А и от страх. Той го усети в съзнанието й и пожела да я защити, да я брани и утешава, да я обича и да убие всичко, което дръзне да я заплашва. Стефан леко изръмжа и надигна лице, за да се озърне наоколо.

— Какво е то? — заговори той, като чу предателското стържене в собствения си глас. — Онова, което се опитва да те нарани…

— Нищо не може да ме нарани. — Все още притисната в него, тя също се отдръпна леко назад, за да го погледне в лицето. — Страхувам се за теб, Стефан, за това, което той може да ти стори. И за това, което може да направи, като те види тук… — Гласът й потрепери. — О, Стефан, тръгвай още сега, преди да е дошъл. Той може да те намери чрез мен. Моля те, моля те, върви си…

— Поискай нещо друго и ще го изпълня — отвърна Стефан. Убиецът трябваше да къса плътта му къс по къс, клетка по клетка, за да го накара да я изостави.

— Стефан, това е само сън — припомни му Елена отчаяно, с нов порой от сълзи. — Ние не можем реално да се докоснем, не можем да бъдем заедно. Не е позволено.

Но Стефан не го бе грижа. Не му приличаше на сън. Беше съвсем истинско. Но дори и в съня си нямаше да изостави Елена, за нищо на света. Нито на небето, нито в ада имаше сила, която би могла да го принуди да…

— Грешиш, младеж. Изненада! — каза един нов глас. Глас, който Стефан никога не бе чувал. Но въпреки това инстинктивно го разпозна като глас на убиец. Ловец сред ловците. И когато се обърна, си спомни какво му бе казала Вики, бедната Вики.

Изглежда като дявола.

Ако дяволът може да е рус и красив.

Носеше дъждобран, точно както Вики го бе описала. Мръсен и окъсан. Имаше вид на скитник от голям град, с изключение на това, че бе висок, а очите му бяха ясни и пронизващи. Сини, електриковосини, режещ като бръснач поглед. Косата му беше почти бяла, разрошена, сякаш духана от студен силен вятър. От широката му усмивка на Стефан му призля.

— Предполагам, че ти си Салваторе — заговори той и се поклони подигравателно. — А тази тук, разбира се, е красивата Елена. Красивата мъртва Елена. Дошъл си, за да се присъединиш към нея ли, Стефан? Явно вие двамата просто искате да сте заедно.

Изглеждаше млад, макар и по-голям от Стефан, ала все още млад. Но не беше.

— Стефан, остави ни — прошепна Елена. — Той не може да ме нарани, но с теб е различно. Той може да направи нещо, което ще те преследва и извън съня.

Ала ръката на Стефан остана плътно обвита около тялото й.

— Браво! — аплодира го мъжът с дъждобрана и се озърна наоколо, сякаш търсеше насърчение от някаква невидима публика. Олюля се леко и ако беше човек, Стефан би си помислил, че е пиян.

— Стефан, моля те — прошепна му Елена.

— Ще бъде грубо да си тръгне, преди дори да сме се представили един на друг, както е редно — рече русокосият. Пъхна ръцете си в джобовете на дъждобрана и пристъпи крачка напред. — Не искаш ли да узнаеш кой съм аз?

Елена поклати глава, но не в знак на отрицание, а в знак на поражение. Отпусна глава върху рамото на Стефан. Той закри косата й с ръце, за да предпази всяка частица от нея от този луд.

— Искам да узная — кимна Стефан, като се вгледа в русия мъж над главата на Елена.

— Не мога да си обясня защо не попита първо мен — отвърна непознатият, като се почеса със средния си пръст по брадата, — вместо да питаш другите. Аз съм единственият, който може да ти отговори. Тук съм много отдавна.

— Колко отдавна? — запита Стефан, но видът му издаваше, че е впечатлен.

— Много отдавна… — Погледът на русокосия се премрежи, сякаш мислено се връщаше назад в годините. — Прерязвал съм красиви бели гърла още когато твоите предшественици са строили Колизеума. Убивал съм с войската на Александър Велики. Сражавал съм се в Троянската война. Аз съм стар, Салваторе. Защото съм един от Истинските. В най-ранните си спомени носех бронзова брадва.

Стефан кимна бавно.

Той бе слушал за Древните. Вампирите си разказваха за тях шепнешком, но Стефан всъщност нито веднъж не беше срещал някого от тях. Всеки вампир е бил създаден от друг вампир вследствие на разменянето на кръв. Обаче някога, много назад във времето, са съществували Истинските, които не са били създадени. Никой не знаеше как те самите са се превърнали във вампири. Но за техните приказни Сили се носеха невероятни легенди.

— Помагах да рухне Римската империя — продължи русокосият унесено. — Тогава ни наричаха варвари… защото нищо не разбираха! Това бе война, Салваторе! След това никога не е имало нещо подобно. По това време Европа беше вълнуващо място. Реших да се поразходя из провинцията и да се позабавлявам. Странна работа, Салваторе, но хората всъщност никога не са се чувствали добре в мое присъствие. Обикновено побягват или вдигат срещу мен кръст. — Той поклати глава. — Но накрая се появи една жена и поиска помощта ми. Тя беше прислужница в дома на един барон, а нейната млада господарка беше болна. Каза ми, че господарката й умирала. Искаше аз да й помогна. И така… — Отново се усмихна, като усмивката му ставаше все по-широка, чак непоносима. — И аз го направих. Тя беше прекрасно малко бижу.

Стефан се извърна рязко, за да отдалечи Елена от русокосия. Трябваше да се досети. Сега парчетата от мозайката се подредиха. Смъртта на Вики, както и смъртта на Сю би трябвало да го насочат към него. Той бе сложил началото на веригата от събития, които свършваха тук.

— Катрин — промълви Стефан, като повдигна глава, за да погледне русокосия. — Ти си вампирът, който е променил Катрин.

— За да спася живота й — припомни русокосият, сякаш Стефан беше глупак, който не можеше да си научи урока. — Който твоята малка приятелка тук отне.

Как беше името му? Стефан се опита да си припомни. Знаеше, че веднъж Катрин му го бе казала и дори описа как е изглеждал този мъж. В спомените си от онова време още чуваше гласът на Катрин: Събудих се внезапно посред нощ и зърнах Гудрен, моята прислужница, изправена до леглото ми. А после, като се отдръпна настрани, видях един непознат мъж, когото тя беше довела в стаята ми. Изплаших се. Името му беше Клаус. Бях слушала хората от селото да говорят за него, че бил самият дявол…

— Клаус — заговори русокосият спокойно, сякаш се съгласяваше с нещо. — Така впрочем ме наричаше тя. Върна се при мен, след като някакви две италиански момчета я бяха изоставили. Тя направила всичко за тях — превърнала ги във вампири, дарила им вечен живот, но те се оказали неблагодарни и я изхвърлили от живота си. Много странно.

— Не беше така — процеди Стефан през зъби.

— Но още по-странно е, че тя никога не превъзмогна привързаността си към теб, Салваторе. Особено към теб. Постоянно правеше сравнения между мен и теб, при това доста неласкави за мен. Опитах се да й налея малко разум в главата, но така и не успях напълно да я убедя. Може би просто трябваше собственоръчно да я убия. Не зная. Но вече бях свикнал тя да се навърта край мен. Катрин никога не е била особено умна. Но изглеждаше страхотно и знаеше как да се забавлява. Аз я научих как да извлича наслада от убийствата. Накрая тя малко превъртя, но какво от това? Държах на нея не заради ума й.

В сърцето на Стефан вече нямаше дори и следа от любовта му към Катрин, но той откри, че все още мразеше мъжа, който бе виновен да стане такава.

— Аз? Защо да съм аз? — Клаус посочи с недоумение към гърдите си. — Ти си виновен Катрин да бъде сполетяна от такава участ. Или по-скоро малката ти приятелка. И точно заради това сега тя е само прах. Храна за червеите. Но в момента твоята любима не е много далеч от мен. Вибрира на по-високо ниво, нали така го наричат мистиците, Елена? Защо не се снишиш малко, за да повибрираш с нас останалите?

— Само да можех — прошепна Елена, като надигна глава и изгледа с омраза русокосия.

— О, добре. Междувременно аз се погрижих за твоите приятелки. Дочух, че Сю била много сладка кукличка. — Облиза устните си. — А пък Вики беше възхитителна. Деликатна, с прекрасна фигура, ухаеща чудесно. И повече приличаше на деветнадесет, отколкото на седемнадесетгодишна.

Стефан направи крачка напред, но Елена го спря.

— Стефан, недей. Това е негова територия, а психичните му сили са по-могъщи от нашите. Сега той контролира положението.

— Именно. Това тук е моя територия. Територия на нереалността. — Клаус отново се захили с психарската си усмивка. — Където се сбъдват най-откачените ти кошмари, при това без никакви задръжки. Например — обърна се към Стефан — ще ти хареса ли да видиш как изглежда в момента, точно в този миг, твоята любима? Без грим?

Елена издаде слаб звук, почти като стенание. Стефан я притисна по-силно.

— Доста време изтече, откакто умря, нали? Почти шест месеца май? Знаеш ли какво се случва с тялото, след като престои шест месеца в земята? — Клаус отново облиза устни.

Сега Стефан разбра накъде биеше Клаус. Елена потръпна и сведе глава, докато се опитваше да се отскубне от прегръдката му, но ръцете му здраво я стискаха.

— Всичко е наред — рече той тихо. После се обърна към Клаус: — Ти нещо се бъркаш. Аз не съм човек, който се крие в сенките при вида на кръв. Зная много за смъртта, Клаус. С това няма да ме изплашиш.

— Не, но няма ли все пак да трепнеш? — Гласът на Клаус се сниши, но отровата продължи да се лее от него. — Не е ли възбуждаща смрадта, гниенето, изтичащите от разлагащата се плът течности? Не е ли страхотно?

— Стефан, остави ме да си тръгна. Моля те. — Елена се разтрепери неудържимо, задърпа се, като през цялото време старателно държеше главата си силно приведена, за да не може той да вижда лицето й. Гласът й се удави в горчиви сълзи. — Моля те.

— Единствената Сила, с която ти разполагаш тук, е силата на илюзията — каза Стефан на Клаус. Продължи да притиска Елена към себе си, опрял буза в косата й. Но вече усещаше промените в тялото, което бе прегърнал. Косата под бузата му сякаш загрубя, а формите на Елена започнаха да се разкривяват.

— В някои почви човешката кожа може да заприлича на животинска — увери го Клаус с пламнали очи и още по-широко ухилен.

— Стефан, не искам да ме виждаш такава…

Без да сваля очи от Клаус, Стефан нежно отмести загрубялата й бяла коса и погали бузата на Елена, без да обръща внимание на набраздилите лицето й грапавини, които върховете на пръстите му напипаха.

— Но, разбира се, през цялото време всеки мъртвец просто се разлага. Какъв начин да си заминеш от този свят. Изгубваш всичко… кожа, плът, мускули, вътрешни органи, всичко това изчезва в земята…

Тялото в ръцете на Стефан се смали. Той затвори очи и го стисна още по-здраво, изгарящ от омраза към Клаус. Илюзия, всичко това бе само илюзия…

— Стефан… — Това беше сподавен шепот, едва чуващ се като шумолене от падане на листо от дърво. Увисна във въздуха за около минута и след това изчезна, а Стефан се озова с купчина кости в ръце.

— И накрая всичко свършва ето така, повече от двеста отделни, но лесни за сглобяване парчета. Връща се към изходното състояние… — В далечния край на кръга от светлина се чу изскърцване. Белият ковчег се отвори сам, капакът се вдигна. — Защо да не ти бъде оказана една малка чест, Салваторе? Върви да оставиш Елена там, където й е мястото.

Стефан коленичи, целият тръпнещ, загледан в нежните бели кости в ръцете си. Всичко това беше само илюзия — Клаус просто контролираше транса на Бони и му показваше това, което искаше Стефан да види. Клаус не можеше истински да нарани Елена, но огненият бяс в гърдите на Стефан му пречеше да осъзнае това. Съвсем внимателно той положи крехките кости на земята и ги погали още веднъж, за последно, с безкрайна нежност. После вдигна очи към Клаус, който бе изкривил устни в презрителна гримаса.

— Това не е Елена — отрони Стефан.

— Разбира се, че е. Мога да я позная, където и да е. — Клаус разтвори ръце и започна да декламира:

— Познавах жена, на която дори и костите бяха прелестни…7

— Не. — Пот изби по челото на Стефан. Постара се да заглуши гласа на Клаус, за да се концентрира, стиснал юмруци. От неимоверното усилие ставите му изпукаха. Да се бори с влиянието на Клаус, беше все едно да бута огромен камък нагоре по стръмно възвишение. Но костите на земята започнаха да треперят и около тях засия слаба златиста светлина.

— Дрипа и кост и кичур коса8… глупак е тоз, който се обръща към тях като към своята красива дама… *9

Светлината потрепваше, танцуваше дори, докато свързваше костите заедно. Топлина и златист отблясък ги обгърна, за да ги издигне нагоре. Сега пред смаяния Стефан се появи неясна форма с меко излъчване. Капките пот от челото се стичаха в очите му, докато чувстваше как дробовете му ще експлодират.

— Глината лежи неподвижно, но кръвта си пробива път…10

Косата на Елена, дълга и коприненонежна, със златист оттенък, се спускаше над оформящите се рамене. Отначало размазани, но после ясно фокусирани се оформиха и чертите на Елена — тънки мигли, малък нос, нежно разделени устни като венчелистчета на роза. Бяла светлина засия и се завихри около фигурата й, за да създаде фина прозираща рокля.

— А дори и една пукнатина в чашата за чай разкрива път към земята на мъртвите…11

— Не. — Всичко около Стефан се завъртя. Усети как от него се изтръгва последният прилив на Силата. Дъхът му докосна фигурата и очите й, сини като лапис лазули, се отвориха.

Елена се усмихна, а той изпита чудото да го докосне ослепителната дъга, породена от любовта й към него.

— Стефан. — Главата й се надигна високо, с осанка, горда като на кралица.

Стефан се обърна към Клаус, който престана да рецитира и сега зяпаше безмълвно.

— Ето, това е Елена — изрече Стефан съвсем отчетливо. — А не някаква празна обвивка, която лежи в земята. Това е Елена. Каквото и да правиш, никога няма да можеш да я достигнеш.

Вдигна ръката си, а Елена я пое и пристъпи към него. Като се докоснаха, той усети удар като от електрически ток. После нейните Сили нахлуха в него, за да го подкрепят. Двамата стояха заедно, рамо до рамо, обърнали лица към русокосия. Никога през живота си Стефан не се бе чувствал толкова силен, толкова триумфиращ.

Клаус се взира в тях нямо може би двадесетина секунди, след което обезумя от ярост.

Лицето му се сгърчи от ненавист. Стефан усещаше как срещу него и Елена се устремяват вълни от зла Сила и призова цялата си мощ, за да им устои. Водовъртежът на мрачната буря се опитваше да ги раздели, докато фучеше и гърмеше навсякъде около тях и опустошаваше всичко по пътя си. Свещите угаснаха и се разлетяха във въздуха като пометени от торнадо. Целият сън започна да се разкъсва около тях на дребни късчета.

Стефан се вкопчи и в другата ръка на Елена. Вятърът издуха назад косата й, бръснеше лицето й.

— Стефан! — изкрещя тя в опит да привлече вниманието му. После той чу гласа й в съзнанието си. — Стефан, изслушай ме! Има едно нещо, което може да го спре. Трябва да намериш жертва, Стефан… да намериш някоя от неговите жертви. Само една жертва ще знае…

Шумът стана непоносим, сякаш се разкъсваше самата тъкан на пространството и времето. Стефан усети как ръцете на Елена се изтръгват от неговите. С отчаян вик той отново се пресегна за нея, но нищо не напипа. Вече беше изцеден почти до краен предел от усилията да се пребори с Клаус и губеше съзнание. Мракът го завъртя във вихъра си и го понесе някъде надолу.

Бони видя всичко.

Беше странно, но след като се отдръпна, за да остави Стефан насаме с Елена, тя сякаш престана да присъства в съня. Все едно вече не беше участник в драмата, а свидетел на сцената, която се разиграваше. Можеше да наблюдава случващото се, но не можеше да предприеме нищо.

Накрая се изплаши. Не беше достатъчно силна, за да задържи съня и накрая цялата сцена експлодира, като я изхвърли от съня й. И така отново се озова в стаята на Стефан.

Той лежеше проснат на пода и приличаше на мъртвец. Толкова пребледнял, толкова неподвижен. Но когато Бони го докосна и се опита да го довлече до леглото, гръдният му кош се надигна и тя чу как той си поема дъх.

— Стефан? Какво ти е?

Той се огледа с див блясък в очите, сякаш се опитваше да намери някого.

— Елена! — извика, а после млъкна, като си спомни по-ясно връщането си.

Лицето му се сгърчи. За един ужасен миг Бони очакваше той да се разплаче, но Стефан само затвори очи и стисна с длани главата си.

— Изгубих я. Не можах да я задържа.

— Зная. — Бони го погледна за миг, а после събра смелост, коленичи пред него и докосна раменете му. — Съжалявам.

Той вдигна рязко глава. Зелените му очи бяха сухи, но зениците толкова огромни, че изглеждаха почти като черни. Ноздрите му трептяха, устните му се отдръпнаха, за да оголят зъбите му.

— Клаус! — Изплю името, като че ли бе някакво проклятие. — Видя ли го?

— Да — кимна Бони и се отдръпна назад. Преглътна с усилие, а стомахът й се сви. — Той е луд, нали, Стефан?

— Да — той се изправи. — И трябва да бъде спрян.

— Но как? — След като видя Клаус, Бони беше поизплашена от когато и да било и съвсем неуверена. — Какво може да го спре, Стефан? Никога не съм усещала нещо подобно на онази Сила.

— Но ти не чу ли?… — Стефан бързо се извърна към нея. — Бони, нима не успя да чуеш какво ми каза Елена накрая?

— Не. Какво искаш да кажеш? Нищо не чух. Точно тогава се разрази страхотна буря.

— Бони… — Стефан зарея поглед някъде надалеч, унесен в размисъл, след което заговори като че ли на себе си: — Това може да означава само едно: вероятно и той не е чул последните й думи. Следователно той не знае и няма да се опита да ни спре.

— Какво не знае той, Стефан? За какво говориш?

— За това да намерим някоя негова жертва. Слушай, Бони, Елена ми каза, че ако успеем да намерим оцеляла жертва на Клаус, ще открием начина как да го победим.

В главата на Бони сега цареше пълна бъркотия.

— Но… защо?

— Защото вампирите и техните донори — по-скоро техните жертви — си споделят духовни преживявания, макар и съвсем закратко, докато си разменят кръв. Понякога се случва по този начин донорите да успеят да узнаят някои неща за вампирите. Невинаги, но все пак се случва. Това може да се е случило и с Клаус, и Елена го е знаела.

— Това звучи много добре… но има един малък проблем — додаде Бони троснато. — Ще бъдеш ли така любезен да ми съобщиш кой, за Бога, би оцелял след нападение на Клаус?

Тя очакваше Стефан да изпадне в отчаяние, но не стана така.

— Някой вампир — простичко й отвърна той. — По-скоро някой човек, превърнат от Клаус във вампир, би могъл да бъде определен като жертва. И докато са си обменяли кръв, те са си разменяли и мисли.

— О, тогава… ако ние успеем да намерим вампир, създаден от него… но къде!

— Може би в Европа. — Стефан започна трескаво да крачи напред-назад из стаята с присвити очи. — Клаус има дълго минало и някои от неговите вампири сигурно са останали там. Трябва да замина и да потърся някого.

Бони съвсем се слиса.

— Но, Стефан, не може да ни изоставиш. Не можеш!

Стефан се закова на място насред стаята и задълго остана неподвижен. Най-после се обърна с лице към нея.

— Не ми се иска да заминавам — заговори той тихо. — Затова първо ще се опитаме да измислим друго решение. Може би ще успеем отново да се доберем до Тайлър. Ще изчакам една седмица, до следващата неделя. Но може би действително ще се наложи да замина, Бони. Знаеш го много добре, не по-зле от мен.

Помежду им надвисна дълга, дълга пауза. Бони се бореше с напиращите сълзи, решена да се държи като голяма и зряла жена. В края на краищата не беше някоя хлапачка и ще докаже на какво е способна веднъж и завинаги. Улови замисления поглед на Стефан и бавно кимна.