Търсене на абсолютното

— Вие оставате верни на традициите, госпожо — каза Пиеркен, получавайки чиния с онази супа с мащерка, в която фламандските или холандски готвачки слагат малки топчета от мляно месо, и галета — ето неделната супа, която са ядели нашите бащи! Само у вас и у чичо ми Де Ракетс може да се намери тази супа, която е историческа за Нидерландия… О, извинете, старият господин Саварон дьо Саварюс също с гордост я предлага на гостите си в Турие; но навсякъде другаде стара Фландрия си отива. Сега мебелите се правят еднотипни, навсякъде ще видиш каски, щитове, копия и брадви. Всеки преустройва къщата си, продава старите си мебели, претопява своите прибори, замества ги със севърски порцелан, който не струва нито колкото стария саксонски, нито колкото китайския. О, аз съм фламандец в душата си. Затова сърцето ми се къса, като виждам как медникарите купуват срещу стойността на дървото или на метала, нашите хубави мебели, инкрустирани с мед или калай. Но изглежда, че обществото си променя кожата. Дори и майсторството в изкуството се губи! Когато всичко трябва да се направи бързо, нищо не може да се изработи съвестно. При последното ми пътуване до Париж ме заведоха да видя картините, изложени в Лувър. Честна дума, нищо не представляват тия платна, лишени от въздух и дълбочина, в които художниците се боят да сложат цветове. А пък разправят, че искали да надминат нашата стара школа… Как не!…

— Нашите стари художници — отвърна Балтазар — са изучавали различните комбинации и устойчивостта на боите, като ги подлагали под въздействието на слънцето и дъжда. Но вие имате право: днес грижата за материалната основа на изкуството е по-малка от всякога.

Госпожа Клаес не слушаше разговора. Като чу думите на нотариуса, че порцеланът е на мода, веднага й хрумна блестящата идея да продаде тежките сребърни прибори от наследството на брат й. По този начин се надяваше, че ще може да изплати тридесетте хиляди франка, които нейният мъж дължеше.

— И така — казваше Балтазар, когато госпожа Клаес отново се вслуша в разговора, — говорят ли за моите изследвания в Дуе?

— Да — отвърна Пиеркен. — Всички се чудят за какво харчите толкова много пари. Вчера господин първият председател изказа съжаление, че мъж като вас се е заел да дири философския камък. Тогава си позволих да му отговоря, че вие сте достатъчно образован, за да знаете, че това означава да се иска невъзможното, достатъчно набожен, за да не желаете да надминете бога и като всички Клаесовци достатъчно пресметлив, за да не разменяте парите си срещу шарлатании. Все пак ще ви призная, че споделям съжаленията, които вашето отшелничество предизвиква сред обществото. Вас вече съвсем ви няма в града. Наистина, госпожо, вие бихте била възхитена, ако можехте да чуете възхвалите, които всеки се постара да изкаже за вас и за господин Клаес.

— Вие сте действували като добър родственик, като сте отбили обвиненията. Най-малката вреда от тях би било да ме направят за смях — заяви Балтазар. — Ах, жителите на Дуе ме смятат за разорен! Е добре, драги Пиеркен, след два месеца, за да отпразнувам годишнината от сватбата си, аз ще устроя празненство, чието великолепие ще ми върне уважението, отдавано от нашите мили съграждани на екютата.

Госпожа Клаес се изчерви силно. От две години насам тази годишнина беше забравена. Балтазар сега приличаше на онези луди, които на моменти разкриват качествата си с необичаен блясък. Никога той не беше проявявал такава находчивост в израза на нежността си. Беше внимателен към децата си, а в разговора бе очарователен, проявявайки изящество и остроумие. Този изблик на бащински чувства, липсващи у него тъй отдавна, безсъмнено беше най-хубавото празненство, което можеше да предложи на жена си. За нея гласът му и погледът му бяха си възвърнали онази постоянна симпатия на израза, която се предава от сърце на сърце и доказва прекрасно сходство на чувствата.

Старият Льомюлкиние изглеждаше подмладен, влизаше и излизаше с извънредна пъргавина, породена от сбъдването на съкровените му въжделения. Тъй внезапната промяна в държането на господаря му беше за него още по-многозначителна, отколкото за госпожа Клаес. Онова, което за семейството означаваше щастие, за камериера означаваше богатство. Докато помагаше на Балтазар при опитите, той бе попаднал под въздействието на лудостта му. Може би той бе схванал обсега на издирванията благодарение на обясненията, които се изплъзваха от устата на химика след някоя несполука. Може би вродената склонност на хората да подражават бе го накарала да възприеме идеите на онези, в чиято среда живееше. Льомюлкиние изпитваше към своя господар суеверно чувство, в което се смесваха ужас, възхищение и егоизъм. За него лабораторията представляваше същото, което е за народа лотарията — една организирана надежда. Всяка вечер при лягане той си казваше: „Утре може би ние ще плуваме в злато!“ И на следния ден се събуждаше с все тъй силна вяра. Името му сочеше чисто фламандско потекло. Някога хората от народа били назовавани с по някой прякор, произхождащ от тяхната професия, родно място, физически особености или душевни качества. Този прякор се превръщал в име на буржоазното семейство, което те начевали, след като ставали свободни люде. Във Фландрия търговците на ленени влакна се наричали мюлкиниери. Такава, без съмнение, е била професията на човека, който пръв измежду предните на камериера се превърнал от крепостен в гражданин. После неизвестни злощастия бяха докарали потомъка на мюлкиниера до първоначалното състояние на закрепостеност с единствената разлика, че получаваше заплата. Следователно историята на Фландрия, на нейното тъкачество и на нейната търговия се резюмираше в този стар прислужник, когото често наричаха за благозвучие Мюлкиние. Характерът и физиономията му не бяха лишени от оригиналност. Триъгълното му лице беше широко, едро и обезобразено от едра шарка. Тя му бе придала фантастичен вид поради множеството белички белези, които просветваха навред по него. Слаб и висок, той имаше сериозен и загадъчен вид. Малките му очички, възоранжеви като жълтеникавата и гладка перука на главата му, винаги гледаха изкосо. По този начин външността му съответствуваше на любопитството, което възбуждаше. В качеството си на помощник, посветен в тайните на своя господар, той запазваше пълно мълчание за тях и придобиваше ореол на чародеец. Обитателите на улица Париж го гледаха с интерес, примесен със страх, защото отговорите му винаги бяха гадателски и вещаеха съкровища. Горд, че е необходим на господаря си, той бе придобил своеобразен авторитет между събратята си и не пропускаше да се възползува от него, получавайки отстъпки, които го превръщаха едва ли не в господар на дома. За разлика от фламандските слуги, които са крайно привързани към къщата, неговите чувства бяха насочени само към Балтазар. Дори и да видеше, че някаква скръб тежи на госпожа Клаес или че се е случило някакво благоприятно събитие, той ядеше своя хляб с масло и пиеше своята бира с обичайното си равнодушие.

След вечеря госпожа Клаес предложи да пият кафето в градината, срещу лалетата, които украсяваха средната й част. Те бяха поставени в саксии, заровени и наредени така, че да образуват пирамида. Имената на всички цветя бяха издълбани върху специални плочки. На върха на пирамидата се издигаше едно лале „драконска уста“, което никой освен Балтазар не притежаваше. Наречено Tulipa claesiana, то съчетаваше седемте цвята и ръбовете на изрезките му изглеждаха като позлатени. Балтазаровият баща многократно отказвал да го продаде за десет хиляди флорина. Той полагал тъй големи грижи да не бъде откраднато нито едно семенце, че го държал в дневната, където оставал често по цели дни, за да го съзерцава. Стъблото беше грамадно, изправено, здраво, с великолепен зелен цвят; пропорциите на цялото растение съответствуваха на чашката, чиито багри се отличаваха с блестящата свежест, ценена тъй високо у тези разкошни цветя.

— Ето лалета за трийсет-четирийсет хиляди франка — каза нотариусът, поглеждайки последователно към братовчедка си и към съцветието от прекрасни багри.

Госпожа Клаес беше тъй ентусиазирана от вида на цветята, които приличаха на скъпоценни камъни под лъчите на залязващото слънце, че не вникна в смисъла на тази характерна забележка.

— За какво ви е всичко това? — продължи нотариусът, като се обърна към Балтазар. — Би трябвало да ги продадете.

— Та нима са ми притрябвали пари! — отвърна Клаес с жест на човек, за когото четиридесет хиляди франка са дребна работа.

Събеседниците замълчаха за миг, докато децата се надпреварваха с възклицания:

— Мамо, я виж това!

— О, ето едно много хубаво!

— Как се казва ей това?

— Каква загадка за човешкия ум! — се провикна Балтазар, като вдигна ръце и сплете пръсти в жест на безнадеждност. — Една комбинация от водород и кислород чрез различни дозировки поражда на едно и също място, по един и същ принцип тези цветове, всеки от които представлява различен резултат!

Жена му слушаше това възклицание, което бе изречено твърде бързо, та не схвана смисъла му изцяло; Балтазар си спомни, че тя е изучавала любимата му наука, и й каза със загадъчен жест:

— Ще разбереш по-късно, сега още не би могла да знаеш какво искам да кажа!

После той отново изпадна в станалия обичаен за него унес.

— Вярвам му — каза Пиеркен, вземайки чаша кафе от ръцете на Маргерит. — „Прогониш ли вроденото, то се връща в галоп!“ — добави той съвсем тихо, обръщайки се към госпожа Клаес. — Вие ще имате добрината сама да поговорите с него, сега и дяволът не би го изтръгнал от вцепенението му. Засега това е всичко.

Той се сбогува с Клаес, който се престори, че не го забелязва, целуна малкия Жан, когото майката държеше на ръце, и си отиде с дълбок поклон. Щом се чу шумът от затварянето на външната врата, Балтазар прегърна жена си през кръста и разпръсна нейното безпокойство по повод на привидния си унес, като й прошепна на ухото:

— Знаех си, че така ще го отпратя!

Госпожа Клаес се обърна към него, без да се срамува от бликналите си сълзи — те бяха тъй приятни! После опря чело в неговото рамо и леко спусна Жан на земята.

— Да се върнем в дневната — промълви тя след кратко мълчание.

През цялата вечер Балтазар беше обхванат от почти безумна веселост. Измисли хиляди игри за децата и тъй пламенно взе участие в тях, че не забеляза как жена му два или три пъти излезе от стаята. Към девет и половина Жан бе вече в леглото си; Маргерит бе помогнала на сестра си Фелиси да се съблече за спане и се върна в дневната, където завари майка си и баща си да разговарят — тя бе седнала в голямото кресло, а той държеше ръката й. Девойката се побоя да не попречи на родителите си и понечи да се прибере, без да им каже нищо; госпожа Клаес забеляза това и каза:

— Ела, Маргерит, ела, мое мило дете.

После я привлече към себе си и я целуна нежно по челото, като добави:

— Вземи си книгата и си легни рано.

— Лека нощ, скъпа дъще — каза Балтазар.

Маргерит целуна баща си и се прибра в стаята си. Клаес и жена му останаха няколко мига сами, загледани в последните трептения на здрача; замиращи в листака, чиито очертания едва се забелязваха из градината, вече обгърната в мрак. Когато настъпи нощта, Балтазар продума развълнуван:

— Да се качим горе…

Дълго преди английските нрави да обградят женската стая със свещен запрет, стаите на фламандките бяха съвършено недостъпни. За добрите съпруги това не беше самохвалство, че са добродетелни, а навик, придобит от детинство, домашно суеверие, което превръщаше спалнята в очарователно светилище. Там съществуваше атмосфера на най-нежни чувства и простотата се сливаше с всичко най-ласкаво и най-почтено в живота на обществото. При особеното положение на госпожа Клаес, всяка жена би пожелала да събере около себе си най-елегантни вещи. Но тя бе сторила това с изящен вкус, знаейки колко е силно въздействието на околната среда върху нашите чувства. У някоя красавица то би било лукс, за нея бе необходимост. Тя бе разбрала значението на думите: „Жената създава красотата си!“ Тази максима бе ръководила постоянно първата жена на Наполеон и често я бе правила фалшива, докато госпожа Клаес винаги беше естествена и искрена. Въпреки че Балтазар добре познаваше стаята на жена си, отшелничеството му бе продължило толкова, че като влезе, изпита приятен трепет, сякаш я виждаше за пръв път. Разкошната веселост на една тържествуваща жена бликаше във великолепните цветове на лалетата, поставени в умело подредени високи вази от китайски порцелан, както и в изобилното осветление, чието въздействие можеше да се сравни с най-радостни фанфари. Светлината на свещите придаваше хармоничен блясък на тапицировката от сива коприна, чиято еднотонност се разнообразяваше от блясъка на златото, умерено украсяващо няколко предмета, и от пъстротата на цветята, които приличаха на снопове от украшения със скъпоценни камъни. Тайната на цялата обстановка беше той, винаги той!… Жозефин не можеше по-красноречиво да каже на Балтазар, че той винаги е бил причината за нейните радости и скърби. Видът на тази стая създаваше прекрасно настроение, пропъждаше всяка тъжна мисъл и оставяше в душата само чувство за уравновесено и чисто щастие. Тапетите, купени в Китай, излъчваха приятен дъх, който изпълва тялото, без да го уморява. Накрая грижливо спуснатите завеси издаваха копнеж към усамотение, ревнив стремеж да се запазят и най-незначителните му думи, да се затворят тук погледите на възвърнатия съпруг. С прекрасни, безупречно пригладени черни коси, падащи от двете страни на тялото като гарванови крила, госпожа Клаес беше с пеньоар, който я обгръщаше до долната част на врата, където пърхаха дантели. Тя затвори тапицираната вратичка, през която не можеше да проникне никакъв шум отвън. Оттам тя погледна към мъжа си седнал близо до камината, и му се усмихна. С такива усмивки умната, озарена от душевен чар жена умее да изразява копнежи, пред които не може да се устои. Най-силният чар на жената се изразява в постоянния й повик към великодушието на мъжа, в прелестното признаване на своята слабост, чрез което го кара да се чувствува горд и събужда в него най-прекрасни чувства. Нима признаването на собствената слабост не съдържа вълшебно обаяние? Щом вратичката се затвори с глухо скърцане, тя се извърна към него и сякаш пожела да прикрие в този миг телесните си недостатъци — облегна ръка на един стол, за да се приближи с грация. Това беше призив за помощ. Балтазар за миг бе погълнат от съзерцание на тази маслиненомургава глава, която се очертаваше върху сивия фон, привличайки и задоволявайки погледа. Той скочи, грабна жена си и я отнесе върху канапето. Тя желаеше тъкмо това.

— Ти ми обеща — заговори тя, като взе ръката му между електризиращите си длани, — че ще ме посветиш в тайната на своите изследвания. Ще се съгласиш, че съм достойна да я узная, защото се осмелих да изучавам наука, която е осъдена от черквата. Това направих само за да бъда в състояние да те разбера. Любопитна съм, не скривай нищо от мен. Хайде, кажи ми как така една сутрин се събуди загрижен, след като вечерта бе заспал тъй щастлив?

— И за да говорим за химия ли беше тъй мила с мен?

— Мили, споделянето на една тайна, при което ще навляза още по-дълбоко в сърцето ти, би било най-голямо щастие за мен. Та нали разбирателството между душите поражда всички блаженства в живота? Твоята любов се връща чиста и непокътната при мен, искам да знам коя мисъл е тъй могъща, че ми я беше отнела толкова дълго време. Да, аз те ревнувам от една идея повече, отколкото от всички жени на света. Любовта е огромна, но не е безкрайна, а науката има безгранични дълбини, в които не бих желала да се впускаш сам. Мразя всичко, което може да застане между нас. Ако постигнеш славата, към която се стремиш, аз ще бъда нещастна: нали тя ще ти достави голямо удоволствие? Само аз бих искала да бъда източник на твоите радости.

— Не, ангел мой, по този път ме насочи не идея, а един човек.

— Човек ли? — провикна се тя ужасена.

— Спомняш ли си, Пепита, полския офицер, когото подслонихме у нас през 1809 година?

— Разбира се! — отвърна тя. — Понякога дори се дразнех, загдето често си припомнях очите му, от които сякаш бликаха огнени езици. Като че ли адски огън ги разпалваше. Помня и широкия му плешив череп, засуканите мустаци, скулестото, изпито лице!… И какво ужасяващо спокойствие имаше в държането му!… Ако бе намерил място в някоя странноприемница, сигурно нямаше да преспи тука…

— Този полски благородник се казваше господин Адам дьо Верховня — подхвана Балтазар. — През оная вечер, след като ти ни остави сами в дневната, ние случайно заговорихме за химия. Бедността го изтръгнала от изучаването на тази наука и той отишъл в армията. Струва ми се, че по повод на чаша подсладена вода разбрахме общите си интереси. Щом поръчах на Мюлкиние да донесе захар на парчета, капитанът много се изненада и ме попита: „Вие сигурно сте изучавали химия?“ „При Лавоазие“. „Имате щастие, че сте свободен и богат“ — провикна се той. От гърдите му се изтръгна въздишка, от онези, които разкриват цял ад, скрит под някой череп или затворен в някое сърце — нещо пламтящо, концентрирано, което не може да се изрази с дума. А погледът му после ме вледени. След кратко мълчание той ми разказа, че напуснал почти умъртвената Полша и емигрирал в Швеция. Там потърсил утеха в изучаване на химията, към която винаги бил чувствувал непреодолимо влечение. „Сигурно и вие като мен сте забелязали — добави той, — че арабското лепило, захарта и амидонът, стрити на прах, се превръщат в съвсем подобни субстанции, а при анализ дават един и същ количествен резултат.“ Той замълча отново и след като ме огледа изпитателно, поверително и тихо изрече тържествени думи, които днес не мога да повторя, но си спомням смисъла им. Те бяха придружени с такава настоятелност и пламенност в гласа, с такава сила на жестовете, че ме разтърсиха до дъно и отекнаха в слуха ми като удари на чук върху наковалня. Ето накратко неговите разсъждения, които бяха за мен въгленът, поставен от бога върху езика на Исай, защото подготовката ми при Лавоазие ми позволяваше да схвана цялото им значение: „Господине — ми каза той, — сходството на тия три субстанции, привидно различни, ме доведе до мисълта, че всички продукти на природата имат някаква обща основа. Изследванията на съвременната химия са доказали валидността на този закон относно повечето природни явления. Химията разделя творенията на две ясно разграничени части: органична природа и неорганична природа. Обхващайки всички растителни и животински създания, в които се забелязва повече или по-малко усъвършенствувана организация, или по-точно, по-голяма или по-малка подвижност, предопределяща наличността на повече или по-малко чувство, органичната природа е безспорно по-важната част на нашия свят. Анализът пък свежда всички продукти на тази природа до четири неразложими вещества, три от които са газове: азотът, водородът и кислородът, а четвъртото е твърдо, но не е метално — въглеродът. Неорганичната природа, напротив, е твърде малко разнообразена, лишена от движение, от чувство, може да се отрече у нея и способността да расте, която донякъде й признава Линей, а тя наброява петдесет и три неразложими вещества, чиито различни комбинации образуват всичките й продукти. Нима е допустимо средствата да бъдат по-многобройни там, където резултатите са по-малко? Ето защо мнението на моя стар учител е, че тия петдесет и три вещества имат някакъв общ източник, изменен някога под въздействието на сила, която днес вече не съществува, но човешкият гений трябва да я възроди. Е добре, предположете за миг, че действието на тая сила бъде възобновено — тогава ще имаме унитарна химия. И органичната, и неорганичната химия вероятно ще почиват върху четири основи, а ако успеем да разложим азота, който трябва да смятаме за едно отрицание, ще останат само три. Ето ни вече близо до великата Троица на древните и на средновековните алхимици, на които напразно се присмиваме. Съвременната химия свършва дотук. Това е и много, и малко. Много е, защото химията привикна да не отстъпва пред никаква трудност; малко — в сравнение с онова, което остава да се направи. Случайността й помогна на тая хубава наука! Ето например тази сълза от кристализирал чист въглерод, диамантът. Не изглеждаше ли той последната субстанция, която би могла да бъде създадена? Старите алхимици, които вярваха, че златото е разложимо, а оттам и подлежащо на създаване, се отказваха от идеята за изкуствен диамант. А въпреки това ние сме открили природата и закона на неговото образуване. Аз дори отидох по-далеч! — добави той. — Един опит ми доказа, че загадъчната Троица, с която са се занимавали от незапомнени времена, няма да се намери по пътя на сегашните анализи, които са лишени от насочване към определена точка. Ето най-напред опита. Посадете семена от кресон (една от субстанциите на органичната природа) в прах от сяра (едно от неразложимите вещества). Полейте семената с вода, която е дестилирана, за да не участвува в поникването никакво непознато вещество! Семената поникват, покарват в една добре позната среда и се хранят само с предварително известните вещества. Откъснете повечко стъбла от поникналите растения, за да получите достатъчно количество пепел, след като ги изгорите; така ще имате по-голяма изходна маса за опита. Е добре, като анализирате пепелта, ще откриете силициева киселина, алуминий, фосфат, калциев карбонат, магнезиев карбонат, калиев карбонат и железен окис — сякаш новият кресон е израснал в земята, край брега на някоя река. Всички тези субстанции не съществуват нито в сярата — неразложимото вещество, което служеше за почва на растенията, нито във водата, използувана за поливане, и чието съдържание е известно; но тъй като тях ги няма и в семената, ние не можем да обясним присъствието им в растенията, другояче, освен като допуснем, че има елемент, общ за веществата, съдържащи се в кресона, и за веществата, послужили като среда за развитието му. И така следва, че въздухът, дестилираната вода, серният прах и субстанциите, получени при анализа на кресона, тоест калият, варта, магнезият, алуминият и така нататък, имат общ източник, блуждаещ в атмосферата — такава, каквато слънцето я е създало. От този неопровержим опит — провикна се той — аз направих извод, че съществува абсолютното! Една субстанция, която е обща за всички творения, видоизменена от една единствена сила — такова е точното и ясно положение на проблема, поставен от абсолютното, и то ми се стори подлежащо на търсене. Тук вие ще откриете загадъчната Троица, пред която открай време човечеството е коленичело: първичната материя, средството, резултата. Вие ще намерите това ужасно число Три във всичко човешко, то господствува над религиите, науките и законите. Тук — продължи той — войната и бедността прекъснаха моите изследвания… Вие сте ученик на Лавоазие, имате пари и сте господар на времето си, следователно мога да ви доверя моите догадки. Ето целта, която ми разкриха направените от мен опити. Първичната материя трябва да е някакъв общ източник на трите газа и въглерода. Средството трябва да е онова свойство, което е общо на отрицателното и на положителното електричество. Търсете доказателства, които ще установят тези две истини, и вие ще достигнете до върховното обяснение на всички природни явления. О, господине, когато човек носи ей тук — той се удари по челото — най-важната тайна на сътворението, когато предчувствува абсолютното, нима е живот за него това — да бъде въвлечен в движението на тая тълпа от хора, които в определено време се нахвърлят едни върху други, без да знаят какво вършат? Моят сегашен живот представлява точно обратното на съня. Тялото ми отива, връща се, действува, попада посред стрелба, между оръдия, между хората, прекосява Европа по волята на една сила, на която се подчинявам, като в същото време я презирам. А душата ми не съзнава нищо от тези действия, тя остава неподвижна, погълната от една идея, вцепенена от тая идея — търсенето на абсолютното, на тая причина, по силата на която съвършено еднакви семена, поставени в една и съща среда, дават едните — бели, а другите — жълти цветчета! Това явление се наблюдава и при копринените буби. Хранени с едни и същи листа и без да имат видими различия помежду си, едни от тях правят жълта, а други — бяла коприна. Най-сетне и на мъжа често се случва да има законни деца, които не приличат нито на майката, нито на него. Нима логичният извод от тези факти не е съществуването на причина за всички тези природни явления? Какво по-съвместимо с нашите представи за бога от тази вяра, че той е направил всичко с най-простото средство? Питагорейското обожествяване на едното, от което произлизат всички числа и което представлява единната материя; на числото две, първото сцепление, образец на всички останали, на числото три, което във всички времена е олицетворявало бога, тоест материята, силата и продукта — нима всичко това не е традиционното потвърждение на една смътна представа за абсолютното? Щал, Бекер, Парацелз, Агрипа — всички велики изследователи на окултните въпроси са имали за свой девиз думата Триславен, което означава великата Троица. Невежите, свикнали да осъждат алхимията — тая висша химия, — безсъмнено не знаят, че ние допринасяме за оправдаването на страстните издирвания, извършени от тия славни мъже! След намирането на абсолютното, бих могъл да се противопоставя на движението. Ах, докато се храня с барут и заповядам на хората да умират почти безсмислено, моят предишен учител прави откритие след откритие, той лети към абсолютното! А аз ще умра като куче край някоя батарея!“ Когато този нещастен и велик човек се поуспокои малко, добави с трогателно братство: „Ако ми хрумне някой важен опит, ще ви го завещая, преди да умра…“ Пепита — продължи Балтазар, като стисна ръката на жена си, — сълзи от ярост потекоха по изпитите страни на тоя мъж, докато разпалваше в душата ми огъня на това разсъждение, до което бе достигнал и Лавоазие, но не бе посмял да му се отдаде…

— Нима е възможно? — госпожа Клаес не можа да се стърпи и прекъсна мъжа си. — Този човек, прекарал една нощ под нашия покрив, ни е отнел твоята обич, с едно изречение, с една едничка дума е разрушил щастието на цяло семейство? О, скъпи Балтазар, видя ли тоя човек да се кръсти? Разгледа ли го добре? Само Изкусителят би могъл да има такива жълти очи, от които изскача огънят на Прометей. Да, само демонът би могъл да те отдели от мен. От оня ден насам ти вече не си нито баща, нито съпруг, нито глава на семейство…

— Какво? — Балтазар се изправи и хвърли пронизителен поглед към нея. — Ти упрекваш съпруга си, загдето се е издигнал над останалите мъже, за да простре пред краката ти божествения пурпур на славата като най-малка облага за съкровищата на твоето сърце! Ти не знаеш обаче какво съм направил за три години. Гигантски крачки. Пепита! — продължи той, като се увличаше.

В тоя миг Жозефин видя, че лицето му, разпалено от огъня на гения, сияе по-силно, отколкото по-рано, когато го огряваше пламъкът на любовта, и тя заплака, додето го слушаше.

— Аз съединих хлора и азота, разложих няколко вещества, които досега бяха смятани за неразложими, открих нови метали. Ето например — продължи той, като видя нейните сълзи — разложих сълзите. Те съдържат малко калциев фосфат, натриев хлорид, мукус и вода.

Той продължи да приказва, без да забележи ужасната конвулсия, която сгърчи лицето на Жозефин. Бе възседнал науката, която с разперени криле го отнасяше далеч от материалния свят.

— Този анализ, мила, е едно от най-добрите доказателства в полза на системата на абсолютното. Животът винаги предполага някакво горене. В зависимост от по-голямата или по-малка активност на огъня, животът бива повече или по-малко продължителен. Така разпадането на минерала е неописуемо бавно, защото горенето в него е латентно или недоловимо. Също и растенията, които постоянно се освежават чрез съединението, пораждащо влажност, живеят неограничено дълго; има някои, които са съществували още по времето на последния катаклизъм. Но винаги, когато природата е усъвършенствувала някой инструмент, когато с неизвестна цел е влагала в него чувство, инстинкт или интелигентност — три очертани степени в органичната система, — тези три свойства изискват горене, чиято интензивност е в пряка връзка с получавания резултат. Човекът бележи върха на интелигентността и притежава единствения инструмент, от който произлиза една полутворческа сила, мисълта. И така човекът е онова живо създание, в което горенето достига най-голяма интензивност и за нея до известна степен може да се съди по фосфатите, сулфатите и карбонатите, намирани в тялото му при анализ. Дали тези субстанции не са следите, които оставя у него действието на електрическия флуид, източника на всяко оплождане? Дали електричеството не се проявява у него чрез по-разнообразни съединения, отколкото у всяко друго животно? Няма ли той по-големи способности от всяко друго същество да поглъща по-значителни количества от абсолютното? И не ги ли асимилира, за да образува, в своя по-съвършен организъм, силата и идеите си? Аз вярвам, че е така. Човекът е реторта. И затова според мен идиот е оня, чийто мозък съдържа най-малко фосфор и всякакви други продукти на електромагнетизма; луд е оня, в чийто мозък пък има прекалено много от тях; обикновен човек — у когото са малко; гений — у когото са в подходящо количество. Постоянно влюбеният, носачът, танцьорът, лакомникът са хора, които изместват силата, произхождаща от техния електрически апарат. Така нашите чувства…

— Стига, Балтазар! Ти ме ужасяваш, ти богохулствуваш! Значи, моята любов според теб е…

— Летлива материя, която се отделя — отвърна Клаес — и която без съмнение е израз на абсолютното. Помисли си само — ако аз, аз пръв…! Ако открия… Ако открия… Ако открия!

Докато изричаше тези думи с три различни интонации, лицето му постепенно придоби изражение на екстаз.

— Ще създавам метали, ще създавам диаманти, ще повтарям природата! — извика той.

— А ще те направи ли това по-щастлив? — продума Жозефин с отчаяние. — Проклета наука! Проклет демон! Ти забравяш, Клаес, че изпадаш в греха на гордостта, в който се е провинил Сатаната. Ти предизвикваш бога.

— О, о! Бога!

— Той го отрича! — проплака тя и закърши ръце. — Клаес, бог притежава нещо, което ти никога не би могъл да имаш!

При този аргумент, който изглеждаше унищожителен за любимата му наука, той я погледна, потрепервайки:

— Кое е то?

— Единствената сила, движението. Ето какво разбрах от книгите, които ме принуди да чета. Анализирай цветя, плодове, вино от Малага; навярно ще откриеш веществата, които ги съставят. Както и при твоя кресон, тия вещества се появяват в една чужда за тях среда. Може би ти ще ги откриеш в природата, но като ги събереш, ще направиш ли от тях тия цветя, тия плодове, това вино от Малага? Ще разполагаш ли с необяснимото въздействие на слънцето? Ще имаш ли испанския въздух? Да разлагаш, не означава да създаваш.

— Ако открия решаващата сила, ще мога да създавам.

— Нищо няма да го спре! — извика Пепита с отчаян глас. — О, моя любов, той е убит, загубих го!…

Тя се обля в сълзи и очите й, оживени от скръбта и от светостта на нейните чувства, заблестяха по-красиви от всякога.

— Да — продължи тя, ридаейки, — ти си мъртъв за всичко. Виждам, науката има повече власт над теб, отколкото самият ти, и нейният полет те е отнесъл толкова високо, че не можеш никога да се върнеш долу като другар на една нещастна жена. Какво щастие бих могла аз да ти предложа? Ах, бих искала, поне — макар че това е тъжна утеха — да вярвам, че бог те е създал, за да покажеш неговите творения и да го възхваляваш, че е вложил в гръдта ти неудържима сила, която те владее. Но не, бог е добър, той би оставил в сърцето ти мъничко помисъл за жената, която те обожава, за децата, които трябва да закриляш. Да, единствен демонът може да ти помага да вървиш сам сред безизходни бездни, в пълния мрак, където не ти свети вярата, идваща от висините, а една ужасяваща увереност в собствените ти способности! Ако не беше така, нима нямаше да забележиш, че погълна деветстотин хиляди франка от три години насам? О, бъди справедлив към мен, ти си моят бог на тая земя, аз не те упреквам в нищо, Ако бяхме сами бих ти поднесла на колене всичките ни богатства, бих ти казала: „Вземи, хвърли ги в пещта си, превърни ги в дим!“ и бих се смяла, като ги гледам да изчезват. Ако беше бедняк, не бих се срамувала да прося, за да ти доставя въглища за твоята пещ. Накрая, ако това би ти помогнало да намериш твоето отвратително абсолютно, Клаес, аз бих била щастлива да изгоря в нея, щом ти поставяш над всичко тая още неразкрита, тайна… Но нашите деца, Клаес, нашите деца! Какво ще стане с тях, ако не разбулиш скоро тая загадка на ада? Знаеш ли защо бе дошъл Пиеркен? За да ти поиска тридесет хиляди франка, които дължиш, а ги нямаш. Твоите имоти вече не ти принадлежат. Казах му, че имаш тия тридесет хиляди франка, за да ти спестя затруднението, в което би изпаднал от въпросите му; но за да платя тая сума, реших да продам, нашето старо сребро.

Тя видя, че очите му са готови да се навлажнят, и отчаяно се хвърли в краката му, като вдигна умолително ръце към него:

— Скъпи, прекрати за малко твоите издирвания, нека да спестим парите, които ще ти трябват, за да продължиш по-късно, ако не можеш да се откажеш съвсем. О, аз не осъждам делото ти! Ще раздухвам твоите пещи, ако поискаш; но не обричай децата ни на мизерия. Ти вече не можеш да ги обичаш, науката е погълнала сърцето ти, не им завещавай нещастен живот в замяна на щастието, което им дължиш. Майчиното чувство прекалено често е било по-слабото в моето сърце, да, често съм пожелавала да не съм майка, за да мога по-тясно да се слея с твоята душа, с твоя живот! А сега, за да заглуша угризенията си, трябва да защищавам пред теб твоите деца, преди да говоря за себе си…

Косите й се бяха пръснали по раменете, очите пронизваха с хиляди чувства като стрели, тя възтържествува над своята съперница. Балтазар я вдигна, занесе я на канапето, сви се в краката й.

— Нима съм ти причинил мъка? — заговори той с гласа на човек, който се пробужда от мъчителен сън.

— Нещастни Клаес, ти ще ни причиниш и още против волята си — отвърна тя, като погали косата му. — — Ела, седни до мен — и тя му посочи място на канапето. — Ето, вече всичко съм забравила, щом се връщаш при нас. Хайде, ще поправим всичко. Но ти няма да се отдалечаваш от своята съпруга, нали? Кажи ми „да“. Остави ме, мой умен и хубав Клаес, да въздействувам върху благородното ти сърце с онова женско влияние, което е необходимо за щастието на безутешните хора на изкуството, на страдащите велики мъже! Бъди груб, наскърбявай ме, ако щеш, но ми позволявай да ти противореча по малко, за твое добро. Никога няма да злоупотребя с властта, която ми отстъпваш. Бъди прочут, но бъди също и щастлив. Не предпочитай химията пред нас! Чуй ме, ние ще бъдем много сговорчиви, ще позволим на науката да участвува заедно с нас в подялбата на твоето сърце; но бъди справедлив, дай ни половината, която ни се полага! Кажи, не е ли възвишена моята безкористност?

Тя накара Балтазар да се усмихне. С чудното изкуство, което притежават жените, тя докара най-сериозния въпрос в областта на шегите, където господствуват жените. Същевременно, въпреки че изглеждаше засмяна, сърцето й тъй се беше свило, че с мъка си възвръщаше обичайния равномерен ход. Ала като видя, че в очите на Балтазар отново се появява изражението, което я очароваше, което беше нейната гордост, а сега й доказваше, че не е загубила силата на въздействието си, тя каза с усмивка:

— Повярвай ми, Балтазар, природата ни е създала, за да чувствуваме. Колкото и да казваш, че ние сме само електрически машини, нито твоите газове, нито твоите летливи материи биха могли да обяснят нашата способност да предугаждаме бъдещето.

— Могат да я обяснят — отвърна той, — с помощта на афинитета. Мощта на въображението, която създава поетите, и силата на дедукцията, която създава учените, се основават върху афинитет. Той е видим, неосезаем и мъчно доловим; повърхностният наблюдател го причислява към категорията на душевните прояви, но той принадлежи към физическите явления. Пророкът вижда и прави заключения. За нещастие, такъв афинитет се среща твърде рядко и много трудно се забелязва, та не може да се подложи на анализ и наблюдение.

— Това, значи, е афинитет? — каза тя, вземайки от него една целувка, за да отдалечи химията, която непредпазливо бе пробудила.

— Не, това е съединение: две субстанции с еднакъв знак не произвеждат никакво действие…

— По-добре замълчи, ще ме накараш да умра от мъка. Не бих понесла съперницата си, когато ми говориш за любовта си.

— Но, мила, аз мисля само за теб, моите изследвания са слава за нашето семейство, с теб са свързани всичките ми надежди.

— Погледни ме!

Тази сцена я бе разхубавила като съвсем млада жена. Той виждаше в тоя миг само главата й над облак от муселин и дантели.

— Да, наистина сгреших, като те изоставих заради науката. Сега, като потъна отново в моите занимания, Пепита, ще трябва да ме изтръгнеш от тях, аз искам да направиш така.

Тя сведе очи и го остави да вземе ръката й, най-красивото у нея, една ръка едновременно силна и деликатна.

— Но аз искам повече — каза тя.

— Ти си тъй очарователно красива, че можеш всичко да постигнеш.

— Искам да разруша твоята лаборатория и да окова твоята наука — продължи тя с пламтящи очи.

— Добре, по дяволите химията!

— Тоя миг заличава всичките ми мъки. Сега отново ме карай да страдам, ако искаш.

При тези думи Балтазар се просълзи.

— Ти си права, аз ви гледах като през някаква завеса и не ви чувах…

— Ако се отнасяше само до мен, бих продължила да страдам мълчаливо, без да се оплача пред моя повелител; но твоите синове имат нужда от добро име, Клаес Уверявам те, че ако би продължил да пилееш парите си така, дори и да е славна твоята цел, светът не би държал никаква сметка за това и неговото неодобрение би засегнало близките ти. За теб, тъй издигнатия, би трябвало да е достатъчно, че твоята жена ти привлече вниманието върху опасност, която не забелязваше. Но нека не говорим вече за всичко това — добави тя, като му се усмихна и го погледна кокетно. — Тая вечер. Клаес, да не бъдем щастливи наполовина.

На следния ден подир тази вечер, тъй важна за семейството, Балтазар Клаес не се изкачи в своята лаборатория и остана при Жозефин през целия ден. Без съмнение, тя бе получила от него някакво обещание относно прекратяването на неговите занимания. На другия ден семейството се приготви да иде в имението, където остана около два месеца. Върнаха се чак когато трябваше да се погрижат за празненството, с което Клаес искаше, както някога, да отбележи годишнината от своята сватба. Тогава Балтазар почна да получава от ден на ден все повече доказателства за бъркотията в своите работи, причинена от безгрижието, с което се бе отдал на изследвания. Без да задълбочава раната със забележки, жена му винаги намираше някакви начини за временно превъзмогване на бедите. В деня на последния прием Клаес бе имал седмочленна прислуга. Сега бяха останали само Льомюлкиние, готвачката Жозет и една стара камериерка, наречена Марта, която не напускаше своята господарка още от излизането й от манастира. Беше невъзможно да приемат най-отбраното общество на града с тъй малобройна прислуга. Госпожа Клаес отстрани всички затруднения, като предложи да доведат един готвач от Париж, да подготвят сина на техния градинар и да заемат прислужника на Пиеркен. В течение на двадесет дни, докато траеха приготовленията, госпожа Клаес съумя ловко да залъгва бездействието на своя мъж: ту му заръчваше да избира редки цветя за украса на главното стълбище, галерията и апартаментите, ту го изпращаше в Дюнкерк, за да набави от грамадните риби, които са гордостта на трапезите в департамента Нор. Празненство като това, което устройваше Клаес, представляваше важно начинание, изискващо множество грижи и усилена кореспонденция, в една страна, където традициите за гостоприемство до такава степен поставят на изпитание честта на семействата, че за домакините и за прислугата една вечеря е нещо като победа, която трябва да удържат над своите гости. Стридите се доставяха от Остенде, глухарите биваха поръчвани в Шотландия, плодовете пристигаха от Париж. И най-дребните подробности не трябваше да опровергават показвания разкош. Освен това балът на дома Клаес имаше своя известност. По онова време Дуе беше административно средище на департамента и тази вечер в известен смисъл откриваше зимния сезон и даваше тон на следващите празненства в цялата област. Затова в продължение на петнадесет години Балтазар се бе старал да се отличи. Успехът му в тази насока бе тъй голям, че всеки път се разнасяха разкази на двадесет левги10 наоколо — говореха за тоалетите на гостите, за най-малките подробности, за видените новости, за станалите събития. И така, всички тези приготовления попречиха на Клаес да мисли за търсенето на абсолютното. Завръщайки се към домашните грижи и живота в обществото, ученият си възвърна честолюбието на мъж, на фламандец, на домакин и пожела да удиви хората. Поиска с помощта на някаква новост да придаде оригиналност на тази вечер. За целта измежду многобройните приумици на разкоша, той избра най-красивата, най-богатата и най-краткотрайната, като изпълни своя дом с редки растения и приготви букети за жените. Останалите подробности на празненството отговаряха на този невиждан лукс, нищо не биваше да разваля впечатлението. Обаче двадесет и деветият бюлетин и допълнителните новини за пораженията на великата армия в Русия и край Березина се бяха разпространили след обяд. Дълбока и искрена скръб завладя жителите на Дуе, които от патриотично чувство единодушно се отказаха да танцуват. Между писмата, които пристигнаха от Полша в Дуе, имаше и едно за Балтазар. Господин дьо Верховня, намиращ се в Дрезден, пишеше, че умира от рана, получена при едно от последните сражения. Той бе пожелал да завещае на своя домакин някои идеи относно абсолютното, които му бяха дошли на ум след тяхната среща. Това писмо потопи Клаес в дълбок унес, който наглед правеше чест на неговия патриотизъм; но жена му не се излъга за причината. За нея празненството бележеше двоен траур. Тази вечер домът Клаес хвърляше своя последен блясък. Имаше нещо мрачно и печално посред толкова великолепие, посред редките и скъпи предмети, събирани от шест поколения — всяко със своя мания, — на които жителите на Дуе се любуваха за последен път.

Кралицата на този ден беше Маргерит, тогава шестнадесетгодишна, която бе представена от родителите си на обществото. Тя привлече всички погледи с изключителната си естественост, с чистосърдечния си вид и най-вече със своето лице, хармониращо с жилището. Това беше фламандска девойка — тъкмо такава, каквато я изобразяват художниците на тази страна: съвършено закръглена и пълна глава; кестеняви коси, пригладени над челото и вчесана на прав път; сиви очи с примес от зелено; хубави ръце; пълнота, която не вреди на красотата; свенлив вид; ала в това високо и равно чело имаше твърдост, скрита под привидно спокойствие и нежност. Без да бъде нито тъжна, нито меланхолична, тя не изглеждаше много весела. Размисъл, порядък, чувство за дълг — трите главни черти на фламандския характер — намираха израз в нейното лице. В първия миг изглеждаше хладно, но задържаше погледа с нежността на очертанията, с миролюбивата си гордост, обещаваща семейно щастие. По силата на странност, която още не е обяснена от физиолозите, тя нямаше никаква външна прилика с майка си и баща си. Беше като живо изображение на своята прабаба по майчина линия, една Конинкс от Брюж, чийто грижливо запазен портрет удостоверяваше тази прилика.

Вечерята оживи малко празненството. Докато пораженията на армията запретяваха удоволствията от танците, всеки сметна, че няма защо да се лишава от насладите на трапезата. Скоро след това патриотите се разотидоха. Безразличните останаха заедно с неколцина любители на картите и с повечето приятели на Клаес. Но съвсем неусетно тази тъй бляскаво осветена къща, където се бяха събрали всички видни личности на Дуе, започна да утихва; към един часа през нощта галерията бе вече пуста, светлините гаснеха от салон в салон. Най-сетне и вътрешният двор, който бе за известно време тъй шумен и сияещ, отново стана тъмен и печален: пророческа картина за бъдещето, което очакваше семейството. Когато се прибраха в своя апартамент, Клаес даде на жена си да прочете писмото на поляка; Жозефин му го върна със скръбен жест, тя предвиждаше бъдещето.

И наистина, от този ден нататък Балтазар с мъка прикриваше тъгата и досадата, които го обземаха все повече. Сутрин, след семейната закуска, той поиграваше известно време в дневната със сина си Жан, приказваше с двете си дъщери, които шиеха, бродираха или изработваха дантели; ала тези игри и разговори скоро му омръзваха, изглеждаше, че участвува в тях по задължение. Когато слизаше отново, след като се е преоблякла, жена му го намираше винаги седнал в креслото, загледан в Маргерит и Фелиси, необезпокояван от шума на техните макари. Щом донасяха вестника, той го прочиташе бавно като оттеглил се от работа търговец, който не знае как да си убива времето. После ставаше, съзерцаваше небето през прозорците, връщаше се да седне и стъкваше огъня унесено като човек, завладян от мислите си дотолкова, че не съзнава собствените си движения. Госпожа Клаес изпита дълбоко съжаление, загдето й липсва образование и добра памет. Беше й трудно да поддържа по-дълго някой интересен разговор. Всъщност може би това изобщо не е възможно между двама души, които са си казали всичко и които са принудени да търсят теми извън живота на чувствата или на всекидневието. Животът на чувствата има свои етапи и изисква противопоставяния; подробностите на всекидневния живот не биха могли да занимават дълго издигнатите духове, привикнали на бързи решения; и светът е непоносим за влюбените души. Затова две самотни същества, които изцяло се познават, трябва да търсят разтуха в най-възвишените области на мисълта — не е възможно да се противопостави нещо дребно на онова, което е огромно. Освен това, когато някой мъж е привикнал да се занимава с големи проблеми, той става неподатлив на забавление, освен ако е запазил в дъното на сърцето си онази непринуденост, онази небрежност, които карат гениалните хора да изглеждат като очарователни деца. Но нима тази младост на сърцето не е съвсем рядко качество у онези, чиято мисия е всичко да виждат, всичко да знаят, всичко да разбират?

През първите месеци госпожа Клаес се справи с критичното положение чрез извънредни усилия, внушени от любовта или от необходимостта. Веднъж си наложи да учи табла, която никога не бе съумявала да играе, и накрая успя. Друг път увлече Балтазар с грижи за възпитанието на дъщерите им, поиска той да ръководи техните уроци. Всички подобни средства се изчерпаха. Настъпи миг, в който Жозефин се намери пред Балтазар в положението на госпожа дьо Ментнон пред Луи XIV. Но тя не разполагаше нито с великолепието на властта, нито с хитрините на цял кралски двор, който умее да разиграва комедии като пратеничеството на сиамския крал и на персийския шах, та с тяхна помощ да развлича изпадналия в унес господар. Принуден, след като бе изразходвал Франция, да прибягва до похватите на богаташки син, за да си доставя пари, монархът нямал вече нито младостта, нито успехите и изпитвал ужасяващо безсилие, а бил заобиколен с почести. Кралската бавачка, която съумяла да залъгва децата, не винаги успявала да залъгва бащата. Той страдал, загдето е злоупотребил с нещата, с хората, с живота и с бога. А Клаес страдаше от прекалена сила. Подтиснат от мисълта, която го владееше, той мечтаеше за почестите на науката — съкровища за човечеството, слава за самия него. Той се измъчваше като художник, изпаднал в мизерия, като Самсон, завързан за колоните на храма. Резултатът беше еднакъв за тези двама владетели, въпреки че интелектуалният монарх беше съсипан от собствената си сила, а другият — от слабостите си. Какво можеше да стори Пепита срещу тази своеобразна научна носталгия? След като изчерпа средствата, предоставени от семейните занимания, тя повика на помощ обществото и почна да кани на кафе по два пъти седмично. В Дуе не се кани на чай, а на кафе. В продължение на цяла вечер гостите опитват от прекрасните вина и ликьори, с които са претъпкани избите в тази благословена страна, ядат сладкиши, пият кафе — чисто или с мляко, изстудено с лед. Жените пеят романси, обсъждат тоалетите си или си разказват незначителните градски събития. Това са винаги картини от Миерис или Тербург, само че без червените пера по островърхите сиви шапки, без китарите и хубавите облекла от шестнадесетия век. Обаче усилията, които полагаше Балтазар, за да играе добре ролята си на домакин, изкуствената му любезност, пресилените изблици на остроумие — всичко сочеше размерите на злото и то проличаваше в умората, която го обземаше на следния ден.

Тези редовни празненства, слаби и временни средства за разведряване, потвърждаваха сериозността на болестта. Тези клонки, които се изпречваха пред Балтазар при сгромолясването му в пропастта, забавиха падането, но го направиха по-тежко. Наистина той нито веднъж не заговори за своите предишни занимания, не изрази никакво съжаление поради невъзможността да възобнови опитите си, но движенията му бяха печални, гласът — слаб, видът — като на станал от тежка болест. Понякога притеснението му се проявяваше дори в начина, по който вземаше машата, за да оформи несъзнателно в огъня някоя фантастична пирамида от въглени. Когато вечерта най-сетне настъпваше, той изживяваше видимо задоволство: сънят щеше да го отърве, без съмнение, от нежелани мисли. На следната сутрин обаче се събуждаше меланхоличен, тъй като му предстоеше да изкара още един ден; изглеждаше, че преценява времето, което му предстоеше, както някой уморен пътник би гледал пустинята, която ще трябва да прекоси. Госпожа Клаес знаеше причината за това настроение, но се помъчи да не обръща внимание на нанесените поражения. Изпълнена с храброст спрямо душевните терзания, тя беше безсилна пред великодушието на сърцето. Не смееше да пита нищо по тези въпроси, докато Балтазар разговаряше с двете си дъщери или слушаше смеха на Жан с вида на човек, завладян от скрити мисли. Обаче тя потръпваше, като го виждаше как се мъчи да преодолее своята меланхолия и воден от благородно чувство, се опитва да изглежда весел, за да не натъжава никого. Закачките на бащата с двете му дъщери, както и игрите му с Жан просълзяваха Жозефин, която излизаше от стаята, за да скрие вълнението си: героизъм, чиято цена е добре известна на жените и който им разкъсва сърцето. Тогава госпожа Клаес имаше желание да извика: „Убий ме и прави каквото си искаш!“ Неусетно очите на Балтазар загубиха своя жив блясък и придобиха мътните отсенки, които опечаляват погледите на старците. Вниманието, проявявано към жена му, думите му, всичко у него изглеждаше подтиснато. Всички тези симптоми, станали още по-силни към края на месец април, изплашиха госпожа Клаес. За нея тази гледка беше непоносима, тя и без това вече хиляди пъти се беше упреквала и се възхищаваше от фламандската почтеност, с която той удържаше думата си. Един ден Балтазар изглеждаше по-измъчен от всеки друг път и тя най-после реши да пожертвува всичко, за да го върне към живота.

— Скъпи, аз те освобождавам от дадената дума.

Балтазар я погледна учудено.

— Ти мислиш за своите опити, нали? — продължи тя. Жестът, с който той отговори, беше ужасяващо бърз.

Госпожа Клаес не му отправи никакви упреци. Тя бе имала предостатъчно време да измери пропастта, в която щяха да пропаднат и двамата, взе ръката му и я стисна, като се усмихваше.

— Благодаря ти, скъпи, сега съм сигурна в своята власт — подхвана отново тя, — ти пожертвува заради мен повече от живота си. Сега е мой ред да се жертвувам! Въпреки че вече продадох няколко от моите диаманти, все пак остават достатъчно, та като прибавя към тях и накитите от брат ми, ще мога да ти набавя парите, необходими за опитите. Бях определила тези украшения за двете ни дъщери; но нали твоята слава ще бъде още по-ценна за тях! Нали един ден ще им дадеш още по-хубави диаманти!

Радостта, която внезапно освети лицето му, докара отчаянието на Жозефин до неговия връх; с болка тя видя, че страстното увлечение на този мъж е по-силно от самия него. Клаес вярваше в своето дело и без да трепне, бе готов да върви по пътя, който означаваше гибел според жена му. На него принадлежеше вярата, а на нея — съмнението, тя носеше най-тежкото бреме: жената винаги страда за двама. В тоя миг тя се помъчи да вярва в успеха, търсейки да се оправдае пред самата себе си за съучастието си във вероятното разпиляване на тяхното имущество.

— Любовта на целия ми живот не би стигнала, за да възнагради твоята преданост, Пепита — каза трогнатият Клаес.

Едва бе изрекъл тези думи, и Маргерит и Фелиси влязоха, за да ги поздравят. Госпожа Клаес сведе поглед и за миг остана смутена пред двете си дъщери, чието богатство току-що бе пропиляно заради една химера; а той ги взе на коленете си и весело заговори с тях, щастлив, че може да сподели радостта, която го изпълваше. От този ден госпожа Клаес заживя напрегнатия живот на своя съпруг. Бъдещето на нейните деца, името, с което щеше да се ползува техният баща, бяха за нея два подтика, също тъй могъщи, както бяха славата и науката за Клаес. Затова, след като всички диаманти бяха продадени в Париж с посредничеството на абат дьо Солис, нейния изповедник, и след като производителите на химически продукти подновиха своите пратки, за тази нещастна жена вече нямаше нито час спокойствие. Непрестанно овладяна от демона на науката и от тази страст към изследвания, която поглъщаше нейния мъж, тя живееше в непрекъснато очакване и в продължение на цели дни оставаше като мъртва, прикована към креслото от силата на собствените си желания. За разлика от Балтазар при нея те не намираха отдушник в лабораторна работа, а измъчваха духа й, като подтикваха съмненията и страховете й. Понякога, като се упрекваше за поддържането на една страст, чиято цел беше невъзможна и която бе осъждана от господин дьо Солис, тя ставаше, отиваше до прозореца към вътрешния двор и с ужас гледаше комина на лабораторията. Ако от него излизаше пушек, тя го съзерцаваше с отчаяние, най-противоречиви мисли вълнуваха сърцето и ума й. Виждаше как отлита, превърнато в дим, имуществото на нейните деца, но тя спасяваше живота на баща им: не беше ли нейно първо задължение да го направи щастлив? Последната мисъл я успокояваше за миг. Беше получила разрешение да влиза и да остава в лабораторията, но скоро бе принудена да се откаже от това печално удовлетворение. Там страдаше прекалено силно, като виждаше, че Балтазар не й обръща никакво внимание и дори често изглежда притеснен от нейното присъствие; там я обземаше ревниво нетърпение, жестоко желание да подпали къщата; там тя сякаш умираше хиляди пъти. Тогава Льомюлкиние се превърна за нея в нещо като барометър: чуеше ли го да си подсвирква, когато влизаше и излизаше, за да поднесе обяда или вечерята, тя разбираше, че опитите на мъжа й са били успешни и че той се надява на скорошна сполука; ако Льомюлкиние биваше мрачен, тъжен, тя го поглеждаше с болка: Балтазар безсъмнено беше недоволен. В края на краищата съпругата и прислужникът стигнаха до разбирателство въпреки нейната гордост и неговата почти надменна изпълнителност. Слаба и беззащитна пред приливите и отливите на мисълта, тази жена изнемогваше поради редуването на надеждата и отчаянието, които за нея се утежняваха от безпокойствата на любящата жена и от грижите на майката, трепереща за своето семейство. Скръбното мълчание преди смразяваше сърцето й, сега тя го споделяше, без да си дава сметка за мрачната атмосфера, която царуваше в жилището. Цели дни изминаваха в тази дневна стая без нито една усмивка, често и без нито една дума. Ръководена от печална майчинска предвидливост, тя привикваше двете си дъщери към домакинската работа и се опитваше да ги подготви за някой занаят, подходящ за жена, та да могат да преживяват, ако изпаднат в нищета. Така външното спокойствие в дома прикриваше силни вълнения. Към края на лятото Балтазар бе погълнал парите от диамантите, продадени в Париж с помощта на стария абат дьо Солис и беше задлъжнял с двайсетина хиляди франка към Проте и Шифрьовил.

През август 1813 година, около една година след сцената, с която започна тази история, Клаес бе направил няколко сполучливи опита, но за нещастие ги пренебрегваше, тъй като усилията му бяха останали без резултат, що се отнася до главната цел на неговите издирвания. В деня, в който завърши замислената поредица от изследвания, той осъзна безсилието си и съвсем се разстрои: мисълта, че безполезно е пропилял огромни суми, го хвърли в отчаяние. Това беше страшна катастрофа. Той напусна своето таванско помещение, слезе бавно в дневната, отпусна се на едно кресло и остана известно време между децата си като мъртъв, без да отговори на въпросите, с които го отрупваше жена му. Като не можеше да сдържи сълзите си, той избяга в своя апартамент, за да няма свидетели на мъката му; Жозефин го последва и го отведе в своята стая, където, останал сам с нея, Балтазар даде воля на цялото си отчаяние. Тези сълзи на мъж, тези думи на обезкуражен творец, тези угризения на баща бяха тъй изпълнени с ужас, нежност и лудост, че причиниха на госпожа Клаес повече мъка, отколкото всички дотогавашни изпитания. Жертвата се зае да утешава палача. Когато Балтазар каза с трогателна убедителност: „Аз съм окаян човек, проигравам живота на децата си и твоя живот; за да можете да сте щастливи, ще трябва да се самоубия!“, тези думи достигнаха до сърцето й. Като познаваше характера на своя мъж, тя се побоя, че той може веднага да осъществи това отчаяно пожелание; обзе я едно от онези вълнения, които разтърсват живота до самата му основа. В случая то беше съдбоносно, защото Пепита сдържа буйните му пориви, като ги прикри с престорено спокойствие.

— Ето какво — отвърна тя, — аз се посъветвах не с Пиеркен, чието приятелство не му пречи да изпитва тайно удоволствие, че ще ни види разорени, а с един старец, който е добър към мен като същински баща. Абат дьо Солис, моят изповедник, ми даде съвет, който ни спасява от гибелта. Той дойде да види твоите картини. Стойността на онези, които се намират в галерията, може да стигне за изплащане на всички ипотеки върху твоите имущества, както и дължимото на Проте и Шифрьовил — защото ти сигурно имаш сметка за изплащане към тях.

Клаес кимна утвърдително с побелялата си глава.

— Господин дьо Солис познава Хап и Дункер от Амстердам; те са луди за картини и като същински парвенюта се стремят да демонстрират разкош, който е позволен само на отдавнашни фамилии. Те ще дадат добра цена за нашите картини. Така ние ще изплатим дълговете и от цялата сума, която ще наближава сто хиляди дуката, ще ти остане известен капитал, за да продължиш опитите си. Двете ти дъщери и аз ще се задоволим с малко. С течение на времето и с пестене ние ще попълним празните места с други картини и ти ще бъдеш щастлив!

Балтазар вдигна поглед, изпълнен с радост и боязън. Ролите бяха разменени. Съпругата се превръщаше в покровителка на съпруга. Този мъж, в миналото тъй нежен и със сърце тъй съзвучно с нейното, сега я държеше в прегръдките си, без да усети ужасните конвулсии, които я разтърсваха и раздвижваха косите и устните й с нервен трепет.

— Не смеех да ти кажа, че между мен и абсолютното остава вече само косъм разстояние. За да превърна металите в газове, ми трябва само да намеря средство да ги подложа на огромна топлина в среда, където атмосферното налягане е нулево, с други думи в абсолютна празнота.

Госпожа Клаес не можа да понесе егоизма на този отговор. Тя очакваше разпалени благодарности за своите жертви, а намери един химически проблем… Рязко се отдръпна, слезе в дневната, отпусна се в своето кресло край двете си изплашени дъщери и избухна в плач. Маргерит и Фелиси взеха ръцете й, коленичиха от двете страни на креслото и също заплакаха, без да знаят причината за нейната скръб. На няколко пъти питаха:

— Какво ти е мамо?

— Горките ми деца! Аз умирам, усещам го.

Маргерит изтръпна. За първи път тя видя по лицето на майка си следите на особената бледност.

— Марта! Марта! — викна Фелиси. — Ела, мама има нужда от теб.

Старата дуеня изтича от кухнята и като видя зеленикавата белота на това лице, извика на испански:

— Исусе, госпожата умира!

Тя бързо излезе, каза на Жозет да приготви топла вода за краката на господарката и се върна при нея.

— Не плаши господаря си, не му казвай нищо, Марта — заговори госпожа Клаес. — Нещастни мои деца — добави тя, притискайки до сърцето си Маргерит и Фелиси с отчаяно движение, — бих искала да живея достатъчно дълго, за да ви видя щастливи и омъжени. Марта, кажи на Льомюлкиние да иде у господин дьо Солис и да го повика от мое име.

Този неочакван удар отекна чак до кухнята. Жозет и Марта и двете предани на госпожа Клаес и на нейните дъщери, бяха засегнати в едничката си привързаност. Ужасните думи: „Госпожата умира, господинът я е убил! Приготви бързо баня с горчица за краката й!“ бяха изтръгнали множество възклицания от Жозет, която засипваше с тях Льомюлкиние. Льомюлкиние, студен и безучастен, бе седнал да яде в края на масата, до един от прозорците. През тях светлината влизаше от двора в кухнята, където всичко беше изрядно чисто.

— Това не можеше да не свърши така — казваше Жозет, гледайки камериера, докато се покачи на едно столче, за да вземе котле, блестящо като злато. — Никоя майка не може да гледа спокойно как бащата се забавлява да пилее богатство като богатството на господина, за да направи от него помия.

Жозет, чиято глава, покрита с кръгло дантелено боне, приличаше на главата на немска лешникотрошачка, хвърли към Льомюлкиние кисел поглед, който добиваше сила на отрова поради зеления цвят на малките й кръвясали очи. Старият камериер вдигна рамене с движение, което бе достойно за изгубилия търпение Мирабо. После той напъха в голямата си уста маслена курабия, поръсена с подправки.

— Вместо да пречи на господина, госпожата трябваше да му даде пари; тогава бързо щяхме да забогатеем и да плуваме в злато! Само на един косъм сме от откритието.

— Добре де, ти имаш двайсет хиляди франка спестени, защо не ги дадеш на господина? Нали ти е господар! И понеже си толкова сигурен във всичко, което той прави…

— Ти не разбираш нищо от това. Жозет; топли си там водата — отвърна фламандецът, прекъсвайки готвачката.

— Разбирам достатъчно, за да знам, че тук имаше за хиляда марки сребро, което ти и твоят господар стопихте, и че ако ви остави човек, така ще се развъртите, че съвсем ще опразните къщата.

— И господинът — добави влизащата Марта — ще убие госпожата, за да се освободи от една жена, която го задържа и му пречи да погълне всичко. Той е обладан от демон, това е ясно! Най-малкото, което можеш да загубиш, като му помагаш, Льомюлкиние, е твоята душа, ако изобщо имаш такава, защото ти си застанал тук като парче лед, докато всички сме безутешни. Госпожиците плачат като същински Магдалени. Побързай да намериш господин абата дьо Солис!

— Имам работа за господина, трябва да подредя лабораторията — каза камериерът. — Много е далече оттук до квартала Ескершен. Иди ти.

— Ама че чудовище! — каза Марта. — Кой ще затопли краката на госпожата? Да не искаш да я оставим да умре! Кръвта й е в главата…

— Мюлкиние — каза Маргерит, влизайки в стаята, предшествуваща кухнята, — като се връщаш от господин дьо Солис, помоли господин Пиеркен, лекаря, да дойде бързо тук.

— Аха, ще идеш! — каза Жозет.

— Госпожице, господинът ми каза да подредя лабораторията — отвърна Льомюлкиние и се обърна към двете жени, като ги изгледа с деспотичен вид.

— Татко — каза Маргерит на господин Клаес, който влизаше в тоя момент, — нали можем да изпратим Мюлкиние в града?

— Ще идеш, проклетнико! — каза Марта, чувайки, че господин Клаес поставя Льомюлкиние под заповедите на дъщеря си.

Слабата привързаност на камериера към дома беше голямата причина за караници между тези две жени и Льомюлкиние, чиято студенина разпалваше още повече предаността на Жозет и на дуенята. Тази борба, тъй дребнава наглед, повлия много върху бъдещето на семейството, когато по-късно то се нуждаеше от помощ срещу нещастието. Балтазар отново беше станал тъй разсеян, че изобщо не забеляза болезненото състояние, в което се намираше Жозефин. Той взе Жан на коленете си и почна да го подрусва машинално, като мислеше върху проблема, с чието разрешаване отново щеше да може да се залови. Той видя, че носят топла вода за краката на жена му, която нямаше сили да стане от креслото и затова бе останала в дневната. Видя дори и как двете му дъщери се грижат за майка си, без да потърси причината за припрените им грижи. Когато Маргерит или Жан се опитваха да кажат нещо, госпожа Клаес изискваше тишина, като им посочваше Балтазар. Сцената беше такава, че накара Маргерит да се замисли. Тя вече бе достатъчно голяма и достатъчно разумна, за да може да преценява държането на баща си и майка си. В живота на всяко семейство настъпва време, когато децата, съзнателно или не, стават съдници на своите родители. Госпожа Клаес бе разбрала опасността от това положение. От любов към Балтазар тя се опитваше да оправдае в очите на Маргерит онова, което в справедливата душа на шестнадесетгодишното момиче можеше да изглежда като прегрешения у един баща. Дълбокото уважение, което при тези обстоятелства госпожа Клаес проявяваше към Балтазар, самоотричайки се, за да не наруши неговия размисъл, внушаваше на нейните деца своеобразен ужас спрямо бащината власт. Но тази преданост, колкото и заразителна да беше, от друга страна още повече увеличаваше възхищението на Маргерит от нейната майка. С нея я свързваше по-тясно и всекидневието. Това чувство почиваше върху своеобразно боготворене на страдания, за чиято причина девойката трябваше да се замисли. Човешка сила не можеше да попречи на това — някои думи и изрази, изплъзнали се било от Марта, било от Жозет, разкриха на Маргерит източника на положението, в което домът се намираше от четири години насам Въпреки дискретността на госпожа Клаес, дъщеря и разкриваше неусетно, бавно, нишка по нишка, загадката на тази семейна драма. Маргерит щеше да стане след известно време активна довереница на майка си и би била при развръзката най-безжалостният съдия. Ето защо всички грижи на госпожа Клаес бяха насочени към Маргерит, на която тя се опитваше да предаде своята привързаност към Балтазар. Твърдостта и разумът, които откриваше у дъщеря си, я караха да трепери при мисълта за една възможна борба между Маргерит и Балтазар, когато, след смъртта й, нейната дъщеря щеше да я замести в живота на семейството. Нещастната жена по този начин бе достигнала дотам, че се боеше повече от последиците на своята смърт, отколкото от самата нея. Грижата й за Балтазар се прояви в решението, което току-що беше взела. Освобождавайки имуществата на своя съпруг, тя му осигуряваше независимост и предотвратяваше всякакви разправии, като отделяше неговите интереси от интересите на децата; надяваше се да го види щастлив до мита, в който тя ще склопи очи; освен това разчиташе да предаде нежността на сърцето си на Маргерит, която би продължила да играе край него ролята на ангел на любовта и да упражнява над семейството една власт, която направлява и запазва. По този начин и от дъното на своя гроб тя щеше да излива любовта си върху скъпите за нея същества. От друга страна обаче, тя не искаше да злепостави бащата в очите на дъщерята, като я запознае прибързано с ужасите, които й вдъхваше научната страст на Балтазар. Тя опознаваше душата и характера на Маргерит, за да разбере дали тази девойка ще съумее да стане като майка за своите братя и сестра и като нежна и любяща жена — за своя баща. По този начин последните дни на госпожа Клаес бяха помрачени от пресмятания и страхове, които не смееше да довери на никого. Тя се чувствуваше болезнено засегната от тази последна сцена и се опитваше да види бъдещето; докато Балтазар, неспособен занапред да обръща внимание на всичко, което се отнасяше до пестене, имущество, чувства в семейството, мислеше за намирането на абсолютното… Дълбоката тишина в дневната се нарушаваше само от еднообразния шум от крака на Клаес, който продължаваше да го движи, без да забележи, че Жан е слязъл от него. Седнала близо до майка си, чието бледо и разстроено лице съзерцаваше, Маргерит от време на време се обръщаше към баща си, като се удивляваше на неговата безчувственост. Скоро външната врата отекна при затварянето си и семейството видя абат дьо Солис бавно да прекосява двора, облегнат на своя племенник.

— Ах, ето господин Еманюел — каза Фелиси.

— Доброто момче! — каза госпожа Клаес, като забеляза Еманюел дьо Солис. — Радвам се, че ще го видя.

Маргерит се изчерви, като чу похвалата, изказана от майка й. От два дни насам видът на този младеж бе събудил в сърцето й непознати чувства, а в ума й бе раздвижил дремещи дотогава мисли. По време на последното посещение, направено от изповедника, се бяха случили някои от онези незабележими събития, които заемат голямо място в живота. Резултатите от тях щяха да бъдат тъй значителни, че изискват тук да бъдат описани двете нови лица, дошли при семейството. Госпожа Клаес имаше за принцип да изпълнява тайно всичко, което считаше за свой религиозен дълг. Нейният изповедник беше почти непознат в дома и се появяваше за втори път в къщата; но и тук, както и другаде, не можеше да не се изпита от всички своеобразно разнежване и възхищение при вида на чичото и племенника. Абат дьо Солис беше старец, прехвърлил осемдесетте, с бяла коса и безжизнено лице, от което животът сякаш се беше оттеглил в очите. Пристъпваше с мъка, защото единият от краката му беше ужасно обезобразен и бе прибран в нещо, което наподобяваше велурена торба. Поради това бе принуден да си служи с патерица, когато не се обляга на рамото на своя племенник. Превитият му гръб и съсухреното тяло говореха за крехко здраве, овладяно от желязна воля и целомъдрен религиозен дух, които го бяха запазили. Този испански свещеник, проявил се с широки знания, искрена религиозност и дълбок ум, от прост доминиканец беше станал главен изповедник на Толедо и главен викарий на архиепископството в Малин. Ако не беше френската революция, покровителството на Каза Реал щеше да го отведе до най-високите длъжности в църковната йерархия; обаче мъката, която му причини смъртта на младия дук, негов ученик, го отблъсна от дейния живот и той изцяло се посвети на възпитанието на своя племенник, осиротял твърде рано. По време на завладяването на Белгия той се установи при госпожа Клаес. Още от младите си години абат дьо Солис бе проявил забележителен ентусиазъм към света Тереза и природната му склонност го отведе към християнската мистика. Във Фландрия, където госпожица Буриньон и авторите, привърженици на религиозния екстаз, бяха спечелили доста последователи, той остана на драго сърце, още повече че това своеобразно братство го прие като патриарх. Тук продължаваха да следват доктрините на мистиците, въпреки цензурирането на Фенелон и госпожа Гюйон. Нравите му бяха строги, животът му — примерен и се говореше, че е изпадал в екстатични състояния. Въпреки че при подобна строга религиозност се полага пълно отричане от земното, любовта му към племенника го караше да полага грижи за неговите интереси. Когато ставаше въпрос за благотворителност, старецът прибягваше до приноса на вярващите от своята черква, преди да черпи от собственото си имущество. Патриархалният му авторитет беше тъй общопризнат, намеренията му — тъй чисти, преценките му — тъй верни, че всеки се отзоваваше на неговите искания. Като нагледна представа за контраста, който съществуваше между чичото и племенника, следва да се сравни старецът с някоя изкорубена крайречна върба, а младежът — с храст, покрит с рози, чийто строен и изправен ствол се протяга към изкривеното дърво, сякаш иска да го приповдигне.

Строго възпитан от своя чичо, който бдеше над него, както някоя матрона бди над девица, Еманюел беше изпълнен с онази ласкава чувствителност, с онова полумечтателно разнежване, които са преходните цветя на всяка младост, ала изненадват душите, възпитани в религиозни принципи. Старият свещеник бе подтиснал израза на чувственост у своя ученик, като го подготвяше за изпитанията на живота чрез постоянен труд, при една почти манастирска дисциплина. Това възпитание щеше да отведе Еманюел съвсем невинен пред света й да го направи щастлив, ако би срещнал подходящ отклик при първия си изблик на чувства. То беше го обгърнало с ангелска чистота, която придаваше на личността му очарованието, присъщо на младите девойки. Свенливите му очи, наред с които обаче имаше силен и храбър дух, излъчваха светлина, отразяваща се в душите, както звукът на кристала гали слуха. Изразителното му лице правеше впечатление с голямата точност на очертанията, щастливото разположение на линиите и дълбокото спокойствие, дължащо се на душевния му покой. Всичко в него беше хармонично. Черните коси, кафявите очи и вежди, подчертаваха още повече белотата на кожата му. Гласът му беше такъв, какъвто би могъл да се очаква от едно тъй хубаво лице. Женствените му движения съответствуваха на мелодията на този глас, на нежните светлини в неговия поглед. Изглеждаше, че той не си дава сметка за привлекателността, която бе резултат на полумеланхоличната му сдържаност, на умереността в думите му и на почтителните грижи, с които обсипваше своя чичо. Той внимаваше в измъчената му походка, за да се съобразява с болезнените изкривявания и същевременно гледаше по пътя си, за да не би нещо да нарани краката на стария абат. Гледайки го в такъв момент, човек не би могъл да не разпознае у Еманюел благородните чувства, които правят от човека едно възвишено създание. Той изглеждаше прекрасен, като обичаше своя чичо, без да го преценява, като му се подчиняваше, без никога да обсъжда заповедите му, и всеки виждаше същинско предопределение в името, което кръстницата му бе избрала. Когато, било у тях, било на чуждо място, старецът проявеше своя доминикански деспотизъм, Еманюел понякога тъй благородно издигаше глава, сякаш за да протестира, че чувствителните хора оставаха развълнувани, подобно на ценители на изкуството при вида на някоя велика творба. Защото красивите чувства отекват в духа не по-малко силно чрез живото си проявление, отколкото чрез осъществяването си в изкуството!

Еманюел беше придружил своя чичо при посещението му за картините на дома Клаес. Научавайки от Марта, че абат дьо Солис е в галерията, Маргерит, която искаше да види този известен човек, бе потърсила претекст да се присъедини към майка си, за да задоволи своето любопитство. Тя бе влязла доста смутена, придавайки си повърхностната веселост, под която младите момичета тъй добре скриват копнежите си. И тогава край облечения в черно, прегърбен, изкривен и съсухрен старец бе съзряла свежото, очарователното лице на Еманюел. Еднакво младите и еднакво невинни погледи на тези две същества бяха изразили една и съща изненада. Няма съмнение, че Еманюел и Маргерит са се били виждали вече в своите сънища. И двамата бяха свели погледи и после ги бяха повдигнали с един и същ порив, изразявайки мислено едно и също признание. Маргерит бе хванала майка си под ръка, за да й каже нещо съвсем тихо и сякаш да намери по този начин закрила под майчиното крило, но бе протегнала шия с лебедово движение, за да види отново Еманюел, който от своя страна, бе останал прикован към ръката на своя чичо. Умело насочено да подчертава достойнствата на всяко платно, слабото осветление на галерията бе благоприятствувало на тези бегли погледи, които са щастието на свенливите. Няма съмнение, че нито един от тях не бе достигнал, дори и в мисълта си, до онова „ако“, с което започват страстните чувства; но и двамата бяха почувствували дълбокото смущение, което раздвижва сърцето и тайната за което младият човек запазва само за себе си — или за да й се наслаждава, или от невинност. Първото впечатление, което предизвиква приливът на дълго сдържаната чувственост, бива последвано у всички млади хора от същото донякъде глупаво учудване, което предизвикват у децата първите звуци на музиката. Някои от децата се смеят и се замислят, други се засмиват, след като са се замислили; но онези, чиито души са определени да живеят от поезия или от любов, се вслушват дълго и отново пожелават да чуят мелодията с поглед, в който вече запламтява удоволствието или затрептява любопитството пред безкрая. И ако ние неудържимо обичаме местата, където в детските си дни сме били посветени в красотата на хармонията, ако си спомняме с наслада и за музиканта, и дори за инструмента, нима е възможно да си наложим да не обичаме съществото, което първо ни е разкрило музиката на живота? Първото сърце, в което ние сме се домогвали до любовта, не е ли като родина? Еманюел и Маргерит бяха един за друг този мелодичен глас, който разбужда едно чувство, тази ръка, която повдига облачни завеси и показва брегове, окъпани от огньовете на пладнето. Когато госпожа Клаес бе спряла стареца пред една картина от Гидо, изобразяваща ангел, Маргерит се бе извърнала, за да види впечатлението на Еманюел, а младежът бе потърсил Маргерит, за да сравни нямата мисъл на платното с живата мисъл на момичето. Това неволно и очарователно ласкателство бе разбрано и изживяно с наслада. Старият абат бе продължил да възхвалява хубавата композиция и госпожа Клаес му бе отговорила, а двете деца бяха останали мълчаливи. Така бе преминала тяхната среща. Загадъчната светлина на галерията, спокойството на дома, присъствието на близките, всичко бе допринесло да запечата по-дълбоко в сърцата им нежните очертания на този неуловим мираж. Хилядите объркани мисли, облъхнали Маргерит, се бяха успокоили, сякаш в душата й бе станало равно и светло, сякаш бе засиял лъч, когато Еманюел смутено бе изговорил няколко думи, за да се сбогува с госпожа Клаес. Този глас, чийто свеж и кадифен тембър пръсваше в сърцето чудни вълшебства, бе допълнил внезапното откровение, което Еманюел бе предизвикал. Но той трябваше и да го оплоди в своя полза: защото мъжът, с който съдбата си послужва, за да събуди любовта в сърцето на някоя девойка, често не подозира какво е направил и оставя делото недовършено. Маргерит се бе поклонила силно смутена и се бе сбогувала с поглед, в който личеше съжалението, че загубва това чисто и чаровно видение. Като детето, тя искаше отново да чуе мелодията. Това сбогуване бе станало в подножието на старото стълбище, пред вратата на дневната; прибирайки се в тази стая, тя бе продължила да гледа чичото и племенника чак докато външната врата се бе затворила. Госпожа Клаес беше твърде заета със сериозните въпроси, повдигнати при разговора й с нейния изповедник, и не можа да забележи изражението на дъщеря си. В мига, в който господин дьо Солис и неговият племенник се появиха за втори път, тя беше силно развълнувана и не видя червенината, която обля лицето на Маргерит, разкривайки отраженията от първата наслада на едно девствено сърце. Когато бе съобщено за пристигането на стария абат, Маргерит поднови работата си и изглеждаше тъй задълбочена в нея, че поздрави чичото и племенника, без да ги гледа. Господин Клаес отговори машинално на поздрава, който му отправи абат дьо Солис, и излезе от дневната като човек, зает със своите дела. Набожният доминиканец седна близо до своята довереница, като й хвърли един от онези проницателни погледи, чрез които проникваше до дъното на душите; достатъчно му бе да види господин Клаес и неговата съпруга, за да отгатне катастрофата.

— Деца, идете в градината — каза майката. — Маргерит, покажи на Еманюел лалетата на баща си.

Полузасрамената Маргерит взе под ръка Фелиси и погледна към младежа, който се изчерви и излезе от дневната, грабвайки Жан, за да прикрие смущението си. Когато и четиримата се намериха в градината, Фелиси и Жан тръгнаха сами, изоставиха Маргерит, която остана почти сама с младия дьо Солис. Тя го поведе към лалетата, подреждани всяка година по един и същ начин от Льомюлкиние.

— Обичате ли лалетата? — попита Маргерит, след като за известно време бе запазила мълчание, без Еманюел да се опита да го наруши.

— Госпожице, тези цветя са много хубави, но за да ги обича, човек трябва да има склонност да умее да цени красотата им. Тези цветя ме заслепяват. Навикът да работя в мрачна малка стаичка, в близост до чичо, безсъмнено ме кара да предпочитам онова, което е по-смекчено за погледа.

При последните думи той загледа Маргерит, но без погледът му, изпълнен със скрит копнеж, да съдържа какъвто и да било намек относно матовия тен, спокойствието и нежното изражение, благодарение на които това лице изглеждаше като цвете.

— Вие, значи, много работите? — подхвана Маргерит, като поведе Еманюел към една дървена пейка със зелено облегало. — Оттук ще виждате лалетата по-надалеч, по-малко ще уморяват очите ви. Имате право, тези багри са крещящи и причиняват болка.

— Да, много работя! — отвърна младежът след кратко мълчание, по време на което той изравняваше с крак пясъка на алеята. — Работя най-различни неща… Чичо иска да ме направи свещеник…

— О, нима? — неволно го прекъсна Маргерит.

— Аз се възпротивих, не усещах в себе си такова призвание. Но ми беше нужна голяма смелост, за да противореча на моя чичо. Той е тъй добър, толкова ме обича! Неотдавна плати, за да ме спаси от повикване в армията — мен, бедния сирак…

— А на какво смятате да се посветите? — попита Маргерит, която щеше да каже още нещо, но не довърши. — Извинете, господине, сигурно ще намерите, че съм много любопитна!

— О, госпожице — каза Еманюел, като я гледаше с възхищение и нежност, — никой освен чичо не ми е задавал още този въпрос. Уча, за да стана учител. Какво да се прави, аз не съм богат. Ако мога да стана директор на някой колеж във Фландрия, бих имал с какво да преживявам скромно и бих се оженил за някоя чистосърдечна жена, която бих обичал. Така изглежда бъдещият ми живот. Може би затова предпочитам някоя паричка от равнината на Оршиз, върху която всички стъпват, пред тези прекрасни лалета, пълни със злато, пурпур, сапфири и изумруди. Те олицетворяват един разкошен живот, докато паричката олицетворява тих и патриархален живот, живота на беден учител, какъвто ще бъда.

— Досега винаги бях наричала паричките маргаритки — каза тя.

Еманюел дьо Солис се изчерви силно и потърси отговор, като риеше пясъка с крака. Затруднен да подбере между всички хрумвания, които му се виждаха все глупави, а след това притеснен, че закъснява да отговори, той каза: „Не смеех да произнеса вашето име…“ и не довърши.

— Учител! — повтори тя.

— Да, госпожице, ще стана учител, за да имам някакво положение, но ще се заема и с нещо по-значително… Много ми допадат историческите изследвания.

— Ах!

Това „ах“, изпълнено със скрити мисли, още повече засрами младежа и той смутено се засмя, като каза:

— Вие ме карате да говоря за себе си, госпожице, а би трябвало да ви говоря само за вас.

— Струва ми се, че майка ми и чичо ви свършиха своя разговор — каза тя, като погледна през прозорците на дневната.

— Госпожа майка ви ми се видя много променена…

— Тя страда, без да иска да ни каже причината за своите мъки, и ние не можем с нищо да й помогнем.

Госпожа Клаес наистина току-що бе получила отговор на въпроса си. Той бе поставил на изпитание нейната съвест и само абат дьо Солис можеше да го разреши. Тя предвиждаше пълно разоряване на семейството. Затова искаше да задържи без знанието на Балтазар значителна част от стойността на картините, които господин дьо Солис се заемаше да продаде в Холандия. Тя щеше да скрие парите и да ги запази за момента, в който семейството би изпаднало в нищета. След зряло обсъждане и след като прецени обстоятелствата, в които се намираше неговата довереница, старият доминиканец одобри тази проява на благоразумие. После си тръгна, за да се заеме с продажбата. Тя трябваше да се извърши тайно, за да не накърни доброто име на господин Клаес. Старецът изпрати до Амстердам своя племенник, снабден с препоръчително писмо. Там младежът, зарадван, че може да направи услуга на семейство Клаес, успя да продаде картините от галерията на прочутите банкери Хап и Дункер. Уговорената цена привидно бе осемдесет и пет хиляди холандски дуката с добавка от други петнайсет хиляди, които тайно щяха да бъдат предадени на госпожа Клаес. Картините бяха толкова известни, че за да се сключи сделката, бе достатъчно само Балтазар да отговори на писмото, което му отправи фирмата Хап и Дункер. Еманюел дьо Солис бе натоварен от Клаес да получи стойността на картините, които бяха изпратени скритом, за да не се узнае в Дуе за тази продажба. Към края на септември Балтазар изплати сумите, които бе взел назаем, освободи имуществата си и поднови своите занимания. Обаче домът Клаес се бе лишил от най-хубавата си украса. Заслепен от своята страст, Балтазар не прояви никакво съжаление; той беше тъй сигурен, че скоро ще може да възстанови загубата, че бе сключил продажбата с право на откупуване. Сто изрисувани платна не представляваха нищо в очите на Жозефин в сравнение със семейното щастие и задоволството на нейния съпруг. При това тя накара да попълнят галерията с картините от салоните за Гости, а за да прикрие празнините в предната къща, промени подреждането на мебелите. Господин абатът дьо Солис и неговият племенник бяха приели да съхраняват петнадесетте хиляди дуката, запазени от госпожа Клаес. За да увеличи тази сума, абатът продаде дукатите, които бяха поскъпнали след войната. Сто и седемдесет хиляди франка в екю11 бяха заровени в избата на неговия дом. Госпожа Клаес получи тъжното удовлетворение да вижда мъжа си постоянно зает в продължение на осем месеца. Ала тя беше твърде жестоко засегната от нанесения й удар и се разболя, като положението й непрекъснато продължаваше да се влошава. Науката тъй погълна Балтазар, че нито неуспехите на Франция, нито първото падане на Наполеон, нито връщането на Бурбоните го изтръгнаха от неговите занимания; той не беше нито съпруг, нито баща, нито гражданин, беше само химик. Към края на 1814 година госпожа Клаес беше достигнала до такова изтощение, че вече не можеше да става от леглото. Понеже не искаше да вегетира в своята стая, където бе живяла щастлива, където спомените от изгубеното щастие биха й внушавали неволни и отчайващи сравнения с бъдещето, тя оставаше в дневната. Лекарите подкрепиха това желание, като намериха, че тук има повече въздух и е по-весело, по-подходящо за положението на болната, отколкото в нейната стая. Леглото, в което нещастната жена свършваше живота си, бе поставено между камината и прозореца към градината. Тя прекара на това място последните си дни, заета със святи старания да облагороди душите на своите две дъщери, върху които простря лъчите на собствената си душа. Отслабена във външните си прояви, съпружеската любов позволи на майчината любов да се изяви с пълна сила. Майката беше още по-очарователна към тях поради това, че го правеше със закъснение. Като всички великодушни същества, тя изпитваше възвишени приливи от чувства, които смяташе за угризения. Като вярваше, че не е дала на децата си цялата нежност, която им е дължала, тя се опитваше да ги възмезди за въображаемите си прегрешения: проявяваше към тях внимание и грижи, които я правеха възхитителна; сякаш искаше да им вдъхне живот от сърцето си, да ги обгърне с крилете на своята закрила и да навакса в любовта си към тях цялото пропуснато дотогава време, през което ги бе пренебрегвала. Страданията придаваха на нейните ласки и на нейните думи трогателна нежност, която сякаш се излъчваше от душата й. Очите й галеха децата, преди отне гласът й да ги развълнува с израза на най-нежна загриженост, и ръката й сякаш винаги ги обсипваше с благословии.

След като се възвърна към предишния си разкошен живот, домът Клаес обаче не се отвори за никакви гости. В града не се изненадаха от това, че неговото усамотение стана още по-пълно и че Балтазар вече не устройваше празненства по случай годишнината от своята сватба. Преди всичко болестта на госпожа Клаес изглеждаше достатъчна причина за тази промяна, а и изплащането на дълговете прекрати злословията. Най-сетне политическите превратности, на които бе подложена Фландрия, войната на Стоте дни, чуждата окупация окончателно накараха да бъде забравен този химик. Последните две години градът тъй често бе заплашен от превземане, тъй последователно окупирван ту от французите, ту от неприятеля; в него дойдоха толкова чужденци, намериха убежище толкова селяни, повдигнаха се толкова въпроси, заплашени бяха толкова съществувания, натрупаха се толкова промени и нещастия, че всеки беше принуден да мисли само за себе си. Абат дьо Солис и неговият племенник, както и двамата братя Пиеркен бяха единствените хора, които посещаваха госпожа Клаес, и зимата между 1814 и 1815 година беше за нея период на най-болезнена агония. Мъжът й рядко идваше да я види. След обяд оставаше няколко часа при нея, но тъй като тя нямаше сили да поддържа дълъг разговор, той произнасяше едно или две изречения, всеки път почти едни и същи, сядаше, мълчеше и оставяше ужасна тишина да тегне над дневната. Това еднообразие се прекъсваше в дните, когато абат дьо Солис и неговият племенник прекарваха вечерта в дома Клаес. Докато старият абат играеше на табла с Балтазар, Маргерит разговаряше с Еманюел близо до леглото на майка си, която се усмихваше на тяхната невинна радост, без да показва колко едновременно болезнен и благотворен е за нейния угасващ дух свежият полъх на тази девствена любов. Нежността на гласовете, която очароваше двете деца, разкъсваше сърцето й, някой поглед на разбирателство между тях, който тя долавяше, я пренасяше — нея, почти умрялата, в спомени за щастливата й младост, които увеличаваха горчивината на настоящето. Еманюел и Маргерит имаха вродена деликатност; тя подтискаше очарователните детинщини на любовта, за да не бъде засегната с нещо опечалената жена, чиито рани бяха инстинктивно долавяни от тях. Никой още не е забелязал, че чувствата имат свой собствен живот, свой характер, който зависи от условията на тяхното пораждане; те запазват както вида на местата, където са се породили, така и отпечатъка на мислите, които са влияели върху тяхното развитие. Има чувства, възникнали пламенно, които остават пламенни като любовта на госпожа Клаес към нейния мъж; има чувства, на които всичко се е усмихвало, които запазват утринна бодрост и тяхната жетва от радости винаги бива придружавана със смехове и празненства; срещат се обаче и страсти, които са съдбоносно обградени от меланхолия или отрупани с нещастия, техните удоволствия са мъчителни, скъпо заплатени, подтиснати от страхове, отровени от угризения или изпълнени с отчаяние. Любовта, тлееща в сърцата на Еманюел и Маргерит, без още нито един от двамата да е разбрал, че това е любов, чувството, разцъфнало под мрачния свод на Клаесовата галерия, край един строг абат, в миг на тишина и спокойствие; тази сериозна и дискретна, но богата с нежни отсенки любов имаше потайни сладости, поглъщани като гроздове, откраднати от края на някое лозе, тази любов запазваше кафявия цвят, сивите отсенки, които я придружаваха и в първите й часове. Като не смееха да проявят нищо открито пред леглото на страдащата, двете деца засилваха своите наслади чрез съсредоточаване, при което изживяванията им ставаха по-дълбоки. Това бяха грижи към болната, в които обичаше да участвува и Еманюел, щастлив, че може да се присъедини към Маргерит, като още отсега застава в положението на син пред болната майка. Меланхолична благодарност върху устните на девойката заместваше най-хубавите думи между влюбени. Въздишките на техните сърца, изпълнени с радост от някой разменен поглед, малко се различаваха от въздишките, изтръгнати от картината на майчината мъка. Редките им хубави моменти на косвени признания, на недоизречени обещания, на потиснати излияния, можеха да се сравнят с алегориите, рисувани от Рафаел върху черен фон. И двамата бяха обзети от сигурност, която не си признаваха; те знаеха, че слънцето е над тях, но не им беше известно кой вятър ще прогони тежките черни облаци, събрани над главите им; бояха се от бъдещето и страхувайки се, че винаги ще бъдат придружавани от страдания свенливо оставаха в сянката на този полумрак, без да посмеят да си кажат: „Ще завършим ли заедно деня?“ От друга страна, нежността, която госпожа Клаес проявяваше към своите деца, благородно скриваше всичко онова, което тя премълчаваше и пред самата себе си. Нейните деца не й причиняваха нито тревога, нито ужас, те бяха нейна утеха, но не бяха неин живот; тя живееше за тях и умираше за Балтазар. Колкото и мъчително да бе за нея присъствието на мъжа й, замислен с часове и който от време на време я поглеждаше по един и същ начин, тя забравяше своите мъки само по време на тези жестоки мигове. Безразличието на Балтазар към умиращата жена би изглеждало престъпно за някой чужденец; но госпожа Клаес и нейните дъщери бяха свикнали с него, те познаваха сърцето на този мъж и му прощаваха. Ако се случеше някой ден госпожа Клаес да преживее опасна криза, ако се чувствуваше по-зле, ако краят и изглеждаше близък, Клаес беше единственият в къщата и в града, който не знаеше това. Льомюлкиние, неговият камериер, беше осведомен за всичко; но нито дъщерите (майката им налагаше мълчание), нито съпругата му казваха за опасността, заплашваща онази, която тъй пламенно бе обичал някога. Когато стъпките му отекваха в галерията на обяд, госпожа Клаес беше щастлива: тя щеше да го види, тя събираше сили, за да изпита тази радост. В мига, в който той влизаше, бледата полумъртва жена добиваше по-свеж вид, възвръщаше си подобие на здраве; ученият идваше до леглото, вземаше нейната ръка и я виждаше не такава, каквато беше в действителност; само за него тя беше добре. Когато я питаше: „Скъпа, как се чувствуваш днес?“, тя му отговаряше: „По-добре, мили!“ и караше този разсеян мъж да вярва, че на следния ден ще стане и ще бъде здрава. Заетостта на Балтазар беше тъй голяма, че той приемаше като обикновено неразположение болестта, от която жена му умираше. Издъхваща за целия свят, за него тя беше жива. Пълно отделяне между двамата съпрузи бе настъпило през последната година. Клаес спеше далеч от жена си, ставаше рано и се затваряше в лабораторията или в кабинета си; като я виждаше само в присъствието на своите дъщери или на двамата или трима приятели, които я посещаваха, той отвикна от нея. Тези две същества, някога привикнали да мислят заедно, сега само от време на време, все по-рядко достигаха до онези моменти на споделяне, на отдаване, на излияния, от които се състои животът на любовта; а настъпи момент, когато и тези редки наслади престанаха. Физическите болки дойдоха на помощ на нещастната жена, спомогнаха по-леко да понася една празнота, една раздяла, която би я убила, ако беше останала здрава. Измъчваха я тъй силни болки, че беше щастлива, ако не присъствуваше онзи, когото продължаваше да обича. Тя съзерцаваше Балтазар през част от вечерта и като знаеше, че той е щастлив по своему, и тя споделяше радостите, които му бе осигурила. Тези скромни удоволствия й бяха достатъчни, вече не се запитваше дали е обичана, а се стремеше да го вярва и се плъзгаше по този леден пласт, без да посмее да потърси опора, страхувайки се да не го разчупи и да не удави сърцето си в ужасяващата бездна. И тъй като никакво събитие не смущаваше това спокойствие, тъй като болестта, която бавно довършваше госпожа Клаес, допринасяше за вътрешния покой, поддържайки съпружеските чувства в пасивно състояние, не й бе трудно да доживее до първите дни на 1816 година.

Към края на месец февруари нотариусът Пиеркен нанесе удара, който ускори смъртта на една жена, чиято душа според абат дьо Солис беше почти без грехове.

— Госпожо — заговори той шепнешком, използувайки миг, в който момичетата не можеха да чуят техния разговор, — господин Клаес ми възложи да сключа заеми за триста хиляди франка срещу неговите имоти; вземете мерки за имуществото на децата си.

Госпожа Клаес сплете ръце, вдигна очи към тавана и благодари на нотариуса с кимване и с тъжна усмивка, която го развълнува. Това изречение беше като удар с кама, който уби Пепита. През този ден тя бе обзета от мъчителни размишления, които изтерзаха сърцето й. Намираше се в положение, при което пътникът, загубил равновесие, се е подхлъзнал на някое малко камъче и е полетял към дъното на пропастта, след като дълго и смело се е борил да я избегне. След излизането на нотариуса госпожа Клаес поиска от Маргерит всичко необходимо за писане, напрегна силите си и се зае да напише завещание. На няколко пъти се спира да гледа дъщеря си. Часът на признанията беше настъпил. Справяйки се с дома, откак майка й се разболя, Маргерит тъй сполучливо бе осъществила надеждите на умиращата, че госпожа Клаес погледна без отчаяние към бъдещето на семейството, като се виждаше възродена в лицето на този любящ и силен ангел. Без съмнение двете жени предчувствуваха, че им предстои да си направят взаимни и тъжни разкрития. Дъщерята поглеждаше към майка си всеки път, когато майката отправяше поглед към нея, и двете ронеха обилни сълзи. На няколко пъти, в мигове когато госпожа Клаес си почиваше, Маргерит казваше: „Мамо…“, сякаш за да заговори; после се спираше, като че ли е останала без дъх, преди майка й, твърде заета с последните си мисли, да я запита какво желае. Накрай госпожа Клаес поиска да запечата писмото си; Маргерит, която й подаде свещта, се извърна от дискретност, за да не види написаното.

— Можеш да го прочетеш, мое дете! — каза болната с трогателен глас.

Маргерит видя как майка й пише думите: „На моята дъщеря Маргерит“.

— Ще поприказваме, когато си отдъхна малко — добави майката, като скри писмото под възглавницата си.

После тя се отпусна назад, сякаш съвсем изтощена от усилието, което току-що бе направила, и спа в продължение на няколко часа. Когато се събуди, двете й дъщери и двамата й сина бяха на колене пред леглото и усърдно се молеха. Беше четвъртък. Габриел и Жан току-що бяха доведени от колежа от Еманюел дьо Солис, назначен от шест месеца насам за учител по история и философия.

— Мили деца, трябва да си кажем сбогом — заговори тя. — Вие няма да ме напуснете, вие и онзи, който… — Тя не довърши.

— Господин Еманюел — каза Маргерит, като я видя, че побледнява, — идете и кажете на баща ми, че мама е по-зле.

Младият Солис се изкачи до лабораторията и след като убеди Льомюлкиние да повика Балтазар, химикът изслуша настоятелната молба на младежа и му отговори:

— Ще дойда.

— Моля ви — каза госпожа Клаес на Еманюел, щом той се върна, — отведете синовете ми и идете да потърсите чичо си. Струва ми се, че е необходимо да ми даде последното опрощение, бих искала да го получа от неговата ръка.

Като остана сама с двете си дъщери, тя направи знак на Маргерит, която разбра и отпрати Фелиси.

— И аз исках да ти кажа нещо, мила мамо — каза Маргерит, която не разбираше колко зле е болната в действителност, и увеличи раната, нанесена от Пиеркен. — От шест дни насам вече нямам пари за всекидневните разходи и дължа по за шест месеца на прислугата. На два пъти мислех да поискам пари от татко, но не посмях. Ти не знаеш, картините от галерията и вината от избата са продадени всичките…

— Той не ми е казал нито дума за това — извика госпожа Клаес — О, господи, навреме ме прибираш! Горките ми деца, какво ще стане с тях?

Тя почна горещо да се моли и очите й се оживиха от пламъка на покаянието.

— Маргерит — подхвана тя, като измъкна писмото изпод възглавницата, — ето нещо, което ще отвориш и ще прочетеш чак в момента, когато след смъртта ми вие ще се намирате в най-тежко положение, с други думи, ако нямате какво да ядете. Мила Маргерит, обичай баща си, но се грижи за сестра си и братята си. След няколко дни, а може би и след няколко часа къщата ще бъде в твои ръце! Бъди пестелива. Ако се случи да се противопоставиш на волята на баща си — а това би могло да стане, защото той изхарчи големи суми, за да търси тайна, чието откриване би донесло слава и огромно богатство, а без друго ще има нужда от още пари и навярно ще ти поиска, — вложи тогава цялата нежност на една дъщеря и се опитай да примириш интересите, чиято единствена закрилница ще бъдеш, с онова, което дължиш на баща си, на един велик човек, който жертвува своето щастие, своя живот за прослава на семейството. Той би могъл да греши само във външните прояви, намеренията му винаги ще бъдат благородни, той е тъй чудесен, сърцето му е пълно с любов; вие отново ще го видите добър и ласкав, вие! Трябваше да ти кажа тези думи на прага на гроба, Маргерит. Ако искаш да облекчиш предсмъртните ми страдания, ще ми обещаеш, мое дете, да ме заместиш до баща си, да не му причиняваш никога мъка; не го укорявай за нищо, не го осъждай! Изобщо, бъди нежна и ласкава посредница, докато той завърши делото си и отново стане глава на семейството.

— Разбирам те, мила мамо — каза Маргерит, като целуна горящите очи на умиращата, — и ще направя, както ти искаш.

— Не се омъжвай, мила моя — подхвана госпожа Клаес, — преди Габриел да те е наследил в ръководството на семейните работи. Ако се ожениш по-рано, може би твоят съпруг няма да споделя чувствата ти и би внесъл смут в семейството и би измъчвал баща ти.

Маргерит погледна майка си и каза:

— Нямаш ли нищо друго да ми поръчаш за омъжването ми?

— Ще ти тежи ли то, мило дете? — каза умиращата с напрежение.

— Не, ще изпълня всичко, което ми кажеш.

— Горкото ми момиче, аз не съумях да се пожертвувам за вас — подхвана майката, проливайки горещи сълзи, — а искам от тебе да се пожертвуваш, да се пожертвуваш за всички! Щастието прави човека егоист. Да, Маргерит, аз бях слаба, защото бях щастлива. Ти бъди силна, имай разум и за ония, които няма да го имат тук. Направи така, че твоите братя и сестра ти никога да не ме обвиняват. Обичай баща си и недей да му противоречиш… много.

Тя отпусна глава на възглавницата и не каза нищо повече, силите й бяха изневерили. Вътрешната борба между жената и майката се бе оказала твърде силна. След няколко минути дойде свещеник, предшествуван от абат дьо Солис; дневната се изпълни от домашните. Когато обредът започна, госпожа Клаес, събудена от своя изповедник, огледа всички около себе си и не видя между тях Балтазар.

— А той?

Тези думи, които съдържаха живота и смъртта й, бяха произнесени с тъй жален глас, че предизвикаха неудържим трепет у присъствуващите. Въпреки напредналата си възраст Марта се устреми като стрела, изкачи стълбището и силно заудря по вратата на лабораторията.

— Господине, госпожата умира! И ви очакват за последната благословия — извика тя с негодувание.

— Слизам — отвърна Балтазар.

Льомюлкиние се появи след малко и каза, че господарят му идва след него. Госпожа Клаес не престана да гледа към вратата на дневната; обаче нейният мъж се показа едва в мига, когато обредът беше завършен. Абат дьо Солис и децата бяха заобиколили леглото на умиращата. Като видя, че мъжът й влиза, Жозефин се изчерви и няколко сълзи потекоха по страните й.

— Ти сигурно разлагаше азота? — промълви тя с ангелска нежност, която потресе всички наоколо.

— Разложих го! — извика радостно той. — Азотът съдържа кислород и една субстанция от категорията на трудно определимите, която по всяка вероятност е основата на…

Разнесе се неодобрителен и възмутен шепот, който го прекъсна и го накара да дойде на себе си.

— Какво ми казаха? — подхвана той. — По-зле ли се чувствуваш?… Какво се е случило?

— — Случи се това, господине — му каза на ухото възмутеният абат дьо Солис, — че вашата съпруга умира и вие я убихте!

Без да дочака отговор, абат дьо Солис се подпря на Еманюел и излезе, последван от децата, които го изпратиха чак на двора. Балтазар остана като ударен от гръм и със сълзи на очи се вгледа в жена си.

— Ти умираш и аз съм те убил! — повтори той. — Какво каза той?

— Аз живеех само чрез твоята любов и ти по своя воля ми отне живота.

— Оставете ни сами — каза Клаес на децата, които се връщаха в стаята. — Нима е имало миг, в който да съм преставал да те обичам? — продума той, като седна край смъртния одър на жена си, взе нейните ръце и ги целуна.

— Аз не те упреквам в нищо. Ти ме направи щастлива, много щастлива; не можах да издържам сравнението между първите дни на нашия брак, които бяха пълни, и тия последни дни, през които ти вече не беше същият и те бяха съвсем празни. Животът на чувствата, както й животът на тялото, има своите проявления. От шест години насам ти беше мъртъв за любовта, за семейството, за всичко, което създаваше нашето щастие. Аз няма да ти говоря за радостите, които са присъщи на младостта, те трябва да престанат в напредналата възраст; но те оставят плодове, с които се храни душата, безгранично доверие, нежни привички; е, добре, ти ми отне тези съкровища на нашата възраст. Време беше да си отивам: ние не живеехме заедно в никакво отношение, ти криеше от мен мислите и постъпките си. Как можа да стигнеш дотам, че да се боиш от мен? Нима някога съм ти отправяла дума, поглед или жест, които да изразяват упрек? И въпреки това, ти си продал твоите последни картини, ти си продал дори вината от избата си и отново сключваш заеми за сметка на имотите си, без да ми кажеш нито дума!… Аз ще напусна живота, отвратена от живота. Ако допускаш грешки, ако си заслепен в преследването на невъзможното, нима не съм ти показала, че те обичам достатъчно, за да намеря сили да споделям твоите грешки, винаги да вървя до теб дори и ако ме поведеш по пътищата на престъплението? Ти ме обичаше много. Това е моята утеха и моята мъка. Болестта ми трая дълго, Балтазар; тя започна в деня, когато на това място, дето ще умра, ти ми доказа, че принадлежиш повече на науката, отколкото на семейството си. Ето жена ти мъртва и собственото ти богатство пропиляно. Богатството ти и жена ти бяха нещо твое, ти можеше да разполагаш с него; но в деня, когато няма да ме има, моето имущество ще принадлежи на твоите деца и ти няма да можеш да черпиш от него. Какво ще стане тогава с теб? Сега съм длъжна да ти кажа истината, умиращите виждат далеч! Кой за в бъдеще ще уравновесява проклетата страст, на която си посветил живота си? Щом заради нея пожертвува мен, няма да се замислиш много и за децата си, защото трябва да призная, че ти държеше най-много на мен. Два милиона и шест години труд бяха хвърлени в тая бездна и ти нищо не намери…

При тези думи Клаес скри своята побеляла глава в ръцете си.

— Ти няма да намериш нищо друго, освен срам за тебе и нищета за децата ти — продължи умиращата. — Вече те наричат презрително алхимика Клаес, по-късно ще дойде ред на лудия Клаес! Аз вярвам в тебе. Знам, че си способен, учен, изпълнен с гений; но за обикновения човек геният прилича на лудост. Славата е слънцето на умрелите; приживе ти ще бъдеш нещастен като всички велики хора и ще разориш своите деца. Аз си отивам, без да съм се порадвала на твоята известност, която би ме утешила за загубеното щастие. Е, добре, мили Балтазар, за да смекчиш горчивината на смъртта ми, би трябвало да съм уверена, че децата ни няма да останат без парче хляб; но нищо, дори и ти самият, не би могло да ме успокои.

— Кълна се — каза Клаес, — че…

— Не се кълни, за да не нарушиш клетвата си — прекъсна го тя. — Ти ни дължеше закрила, а ни лиши от нея близо седем години. Науката е твоят живот. Великият мъж не може да има нито жена, нито деца. Върви сам по твоя път на нищета! Твоите добродетели не са добродетелите на обикновените хора, ти принадлежиш на света, ти не би могъл да принадлежиш нито на жена, нито на семейство. Ти изсушаващ земята около себе си, както правят големите дървета! Аз съм нещастно растение, което не можа да се издигне достатъчно високо, аз умирам по средата на твоя живот. Чаках този последен ден, за да ти кажа ужасните мисли, които ми бяха внушени от мъката и отчаянието. Пощади децата ми! Дано тези думи да откликнат в сърцето ти! Ще ти ги повтарям до последния си дъх. Ето, жена ти умира, ти бавно и постепенно я лиши от чувства и удоволствия. Но тези нещастни деца не ме изоставяха, те израснаха близо до моите страдания. Пощади, пощади децата ни!

— Льомюлкиние! — извика Балтазар с гръмовит глас.

Старият камериер веднага се появи.

— Иди и унищожи всичко горе, всички апарати и прибори; действувай внимателно, но счупи всичко. — После се обърна към жена си и добави: — Отказвам се от научните занимания!

— Вече е много късно! — промълви тя, гледайки Льомюлкиние. — Маргерит! — простена след това, като усещаше, че умира.

Маргерит застана на прага на вратата и пронизително изпищя, щом видя угасващите очи на майка си.

— Маргерит! — повтори умиращата.

Последното възклицание съдържаше тъй мощен повик към дъщерята, в него беше вложена такава сила, че този вик представляваше цяло завещание. Ужасеното семейство притича и видя как умира госпожа Клаес, която беше изчерпала последните си сили в разговора със своя съпруг. Балтазар и Маргерит стояха неподвижни, тя — край възглавницата, той — при краката на умиращата. Те не можеха да повярват в смъртта на тази жена, чиито неизброими добродетели и неизчерпаема нежност бяха изцяло познати само на тях. Бащата и дъщерята размениха погледи, натежали от мисли: дъщерята преценяваше баща си, бащата с трепет виждаше в нейно лице оръдие на отмъщението. Въпреки че спомените за любовта, с която жена му бе изпълнила неговия живот, нахлуха в паметта му и придадоха на последните й думи свято обаяние, в което би трябвало винаги да се вслушва, Балтазар се съмняваше в сърцето си. То беше слабо в сравнение с неговия гений; у него вече се надигаше страхотният порив на страстта, отричаща силата на разкаянието му. Тя го караше да се страхува от самия себе си. След смъртта на тази жена всеки разбра, че домът Клаес е имал една душа и че тази душа вече не съществува. Скръбта на семейството беше тъй силна, че дневната, в която сякаш оставаше да витае Жозефин, сега стоеше заключена — никой не се осмеляваше да влиза там.

Обществото не проявява никога добродетелите, които изисква от отделните хора; то непрекъснато извършва престъпления, само че ги върши на думи; то подготвя лошите постъпки чрез подигравки, тъй както опошлява красивото чрез карикатурни отражения; то се надсмива над синовете, които прекалено много оплакват своите бащи, и анатемосва онези, които не плачат достатъчно; после то се забавлява да преценява колко тежат труповете, преди още да са изстинали… Вечерта на деня, в който госпожа Клаес умря, нейните познати хвърлиха по няколко цветя върху гроба й между две партии вист и възхвалиха добрите й качества, докато търсеха някоя купа или пика. После, след няколко сълзливи изречения, които изразяват празнодумството на колективната скръб и които се произнасят с една и съща интонация, без повече или по-малко чувства, по всяко време и във всички градове на Франция, всеки пресметна размера на нейното наследство. Пиеркен пръв обърна внимание на своите събеседници, че смъртта на тази превъзходна жена всъщност е добре дошла за нея: мъжът й я правел прекалено нещастна. Но това било още по-добре дошло за нейните деца: тя не можела да отказва пари на мъжа си, когото обожавала, докато днес Клаес вече не можел да разполага с нейното имущество. И всеки се заемаше да оценява наследството на нещастната госпожа Клаес, да изчислява нейните спестявания (Спестила ли е нещо? Не е ли спестила нещо?), да изброява нейните бижута, да раздипля гардероба й, да претърсва всичките й чекмеджета, докато опечаленото семейство плачеше и се молеше около нейния смъртен одър. Със замах на експерт-оценител Пиеркен пресметна, че собствеността на госпожа Клаес, според неговия израз, все още е налице и възлиза на сумата от около сто и петдесет хиляди франка, включващи гората във Вение — през последните дванадесет години нейната цена страшно се била покачила; и той изброи бранищата, насажденията от млади дръвчета и други подробности. Към това трябваше да се прибавят имотите на Балтазар, които още били в състояние да задоволят неговите деца, доколкото сметките по ликвидацията позволяват това. Все според неговия жаргон, госпожица Клаес била при това положение девойка с четиристотин хиляди франка.