Убиец в дъжда

5

Макгий Виолетката позвъни на другата сутрин, преди да съм се облякъл, но след като бях прегледал вестниците, без да открия нищо за Стайнър. Гласът му звучеше бодро като на човек, спал добре и без големи дългове.

— Е, как е, момчето ми? — започна той.

Отвърнах, че съм добре, само дето имам известни проблеми с третокласната читанка. Той се изсмя малко разсеяно, а после гласът му стана прекалено нехаен.

— Онзи Дравец, дето ти го пратих… Направи ли вече нещо за него?

— Много вали — отговорих, ако това изобщо бе отговор.

— Ъхъ. Изглежда, е от хората, на които все нещо им се случва. Колата му се плакне в прибоя близо до рибарския кей на Лидо.

Не казах нищо. Просто много здраво стиснах слушалката.

— Да… — весело продължи Макгий. — Прекрасен нов кадилак, пълен с пясък и морска вода… О, щях да забравя. Вътре има и някакъв мъж.

Изпуснах дъха си бавно, много бавно.

— Дравец ли? — прошепнах.

— Не. Младо момче. Още не съм уведомил Дравец. Засега си трая. Искаш ли да дойдеш да го огледаме заедно?

Отвърнах, че искам.

— Тогава по-живо. Аз съм си в копторчето — рече Макгий и затвори.

След половин час, избръснат, облечен и леко закусил, бях в сградата на Управлението.

Заварих Макгий седнал зад жълто бюрце, втренчил поглед в жълтата стена отсреща. Върху бюрото нямаше нищо освен шапката на Макгий и единия му крак. Той свали и двете, след което отидохме на служебния паркинг и седнахме в малка черна кола.

През нощта дъждът беше спрял и утринта бе златистосиня. Из въздуха витаеше достатъчно бодрост, за да бъде животът приятен и лек — стига, разбира се, да нямаш твърде много грижи. Аз обаче имах.

Пътят до Лидо беше около трийсет мили, първите десет от които в града. Макгий ги взе за четирийсет и пет минути. На четирийсет и петата спирачките ни изсвистяха пред бяла арка, отвъд която се простираше дълъг черен кей. Отлепих крака от пода на колата и двамата излязохме.

Пред арката имаше няколко коли и доста хора. Полицай на мотоциклет отпъждаше зяпачите от кея. Макгий му показа бронзовата си звезда и двамата продължихме. Посрещна ни силна миризма, която дори двудневният дъжд не бе успял да отмие.

— Ето я — на влекача — каза Макгий.

До кея клечеше нисък черен влекач. Върху палубата му, точно пред кабината, имаше нещо голямо, зелено и лъскаво. Около него стояха няколко мъже.

Хлъзгави стъпала ни отведоха до палубата на влекача.

Макгий поздрави един помощник-шериф в зелена униформа и още някакъв в цивилни дрехи. Тримата от екипажа на влекача се преместиха при кабината, подпряха гърбове на нея и се вторачиха в нас.

Заоглеждахме колата. Бяха смачкани предният калник, единият фар и решетката на радиатора. Боята и никелираните части бяха издрани от пясъка, а тапицерията — почерняла и прогизнала. Иначе на колата й нямаше нищо. Беше огромна, в два зелени цвята с виненочервени кантове.

С Макгий надникнахме отпред. Слаб тъмнокос младеж, някога много хубав, се беше усукал около волана, а главата му бе под особен ъгъл спрямо останалата част от тялото. Лицето му бе синкавобяло. Очите му проблясваха бледо и мътно под полуспуснатите клепачи. В отворената му уста имаше пясък. Отстрани на главата му тъмнееше кръв, която морската вода не бе успяла да отмие.

Макгий бавно отстъпи назад, а гърдите му изклокочиха глухо. Бързо засмука няколко от любимите си бонбони „Виолетки“, откъдето идваше и прякорът му.

— Как е станало? — тихо попита той.

Униформеният помощник-шериф посочи към края на кея. В мръсния бял парапет зееше широка дупка, а счупеното дърво бе жълто и свежо.

— Минал е оттам. Трябва да се е блъснал доста силно. Тук дъждът спря рано, някъде около девет, а счупеното дърво е сухо отвътре. Значи е станало след дъжда. Това е всичко, което знаем. Освен това колата трябва да е паднала в доста вода — поне на половината прилив, щом не се е смачкала по-лошо. Значи точно след като дъждът е спрял. Показала се е от водата, когато сутринта момчетата дошли да ловят риба. Извикахме влекача да я измъкне. После намерихме и трупа.

Другият шериф зачегърта палубата с върха на обувката си. Макгий ме погледна изпод вежди с лисичите си очички, физиономията ми остана непроницаема. Мълчах.

— Здравата е било фиркано това момче — тихо продума Макгий. — За да се фука така сам-самичко в дъжда. Явно любител на високите скорости. Да, здравата се е наквасило.

— Друг път фиркано — обади се цивилният шериф. — Ръчната газ е бутната наполовина, а момчето е цапардосано по главата. Ако питате мен, това е убийство.

Макгий учтиво го изгледа, а после се обърна към униформения.

— Вие как смятате?

— Не е изключено и самоубийство. Вратът му е счупен, а главата може да е ударил при падането. Нищо чудно и ръката му да е бутнала ръчната газ. Аз обаче съм по-склонен да мисля, че е убийство.

Макгий кимна и попита:

— Претърсихте ли го? Знаете ли кой е?

Двамата шерифи погледнаха към мен, а после към екипажа.

— Добре. Няма значение — рече Макгий. — Знам кой е.

Дребен мъж с очила, уморено лице и черна чанта бавно мина по кея и слезе по хлъзгавите стъпала. Избра сравнително чисто място от палубата и остави чантата си. После свали шапка, разтри врата си с ръка и изнурено се усмихна.

— Здрасти, докторе. Ето го и твоя пациент — каза Макгий. — Снощи се е хвърлил от кея. Това е всичко, което знаем.

Лекарят мрачно огледа мъртвеца. Опипа главата, пораздвижи я леко, докосна ребрата. Повдигна отпуснатата му ръка и разгледа ноктите. Остави я да падне, отстъпи назад и си взе чантата.

— Мъртъв е от около дванайсет часа — каза. — Счупен врат, естествено. Не вярвам да е нагълтал вода. По-добре го извадете оттам, преди да е започнал да се вдървява. Ще ви кажа останалото, като го сложа на масата.

Той кимна на хората наоколо, изкачи се по стълбите и се отдалечи по кея. Линейка тъкмо паркираше край арката.

Двамата помощник-шерифи издърпаха с пъшкане мъртвеца от колата и го положиха на палубата от онази страна на автомобила, която не гледаше към плажа.

— Да вървим — рече Макгий. — С това приключва тази част от представлението.

Сбогувахме се и той нареди на шерифите да си държат езика зад зъбите, докато не получат указания от него. Върнахме се обратно по кея и се качихме в малката черна кола. Подкарахме към града по бялото, измито от дъжда шосе, покрай разлати жълтеникави пясъчни хълмове, набраздени от ниска растителност. Няколко чайки закръжаха и се стрелнаха към прибоя. Далеч навътре в морето, чак на хоризонта, две бели яхти изглеждаха закачени в небето.

Оставихме няколко мили зад гърба си, без да продумаме. После Макгий навири брадичка и се обърна към мен.

— Нещо да ти хрумна?

— Хайде, развържи езика — отвърнах. — За пръв път виждам младежа. Кой е?

— По дяволите, мислех ти да ми кажеш.

— Развържи си езика, Виолетке — повторих.

Той изръмжа, сви рамене и колата за малко да изскочи от пътя.

— Шофьорът на Дравец. Хлапакът се казва Карл Оуен. Откъде знам ли? Преди година го бяхме тикнали в кафеза. Избягал в Юма с вятърничавата щерка на Дравец. Той пък ги догонил, довел ги обратно и натикал младежа в дранголника. После мацето му се разсърдило и още на следващата сутрин дъртият дотърча при нас и измоли да пуснем момчето. Твърдеше, че то искало да се ожени за нея, но тя не щяла. След това, ако щеш вярвай, младежът се върна на работа при него и оттогава е там. Нещо да кажеш?

— Напълно в стила на Дравец — рекох.

— Да, но онзи може отново да е посегнал на момичето.

Макгий имаше побеляла коса, топчесто лице и малка, нацупена уста, създадена да целува бебета. Погледнах го изпод вежди и изведнъж прозрях мисълта му. Разсмях се.

— Мислиш, че Дравец може да го е убил, така ли?

— А защо не? Момчето отново посяга на щерка му и Дравец се саморазправя с него. Той е огромен и като нищо е способен да ти счупи врата. После се изплашва. Закарва колата до Лидо в дъжда и я бута от кея. Мисли, че няма да се покаже над водата. А може и изобщо да не мисли, просто е паникьосан.

— Бабини деветини — рекох. — След това е трябвало само да измине някакви си трийсет мили в дъжда, за да се прибере.

— Карай, карай. Подигравай ми се.

— Като нищо го е убил Дравец. Само че са играли на „прескочи кобила“ и той е паднал отгоре му.

— Добре, приятел. Някой ден ще ми паднеш на мушката.

— Слушай, Виолетке — казах сериозно. — Ако момчето е било убито — нещо, в което изобщо не си сигурен — цялата работа не е в стила на Дравец. Като побеснее, наистина е способен да убие човек, но ще го остави където си е, няма да взема всичките предпазни мерки.

Сновяхме напред-назад по пътя, докато Макгий обмисляше думите ми.

— И това ми било приятел — оплака се той. — Бях си изградил страхотна теория, а погледни какво направи с нея. По-добре хич да не те бях довеждал. Върви по дяволите. Но независимо от всичко ще отида при Дравец.

— Естествено. Длъжен си да го направиш. Но Дравец не е убил момчето. Много е мекушав, за да тръгне да заличава следите си по този начин.

Вече бе обяд, когато се прибрахме в града. Предната вечер не бях слагал в уста нищо освен уиски, а тази сутрин закусих съвсем леко. Слязох на „Булеварда на залеза“ и оставих Макгий сам да върви при Дравец.

Интересно ми бе да разбера какво се е случило с Карл Оуен, но хич не ми беше интересна мисълта, че Дравец може да го е убил.

Обядвах в закусвалня и хвърлих бегъл поглед на един от следобедните вестници. Не очаквах да видя нищо за Стайнър и нищо не видях.

Следобед се разходих шест пресечки надолу по „Булеварда“, за да огледам магазина на Стайнър.