Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава дванадесета

— Корените на тази трагедия — започна Бенджамин — тръгват отпреди десет години, когато кралица Маргарет, кокетна млада принцеса, се омъжила за първи път — за Джеймс IV Шотландски, принц, който обичал радостите на спалнята и имал поредица любовници, което го доказва; дори имал незаконни деца от поне две свои любовници.

Кейтсби кимна и зарея поглед.

— Маргарет — продължи Бенджамин — заминала за Шотландия, придружена от теб, младия оръженосец Робърт Кейтсби. Ти си бил предан на своята кралица и си я утешавал, докато Джеймс осъществявал многобройните си любовни завоевания. В сърцето на Маргарет се зародила дълбока омраза, подсилена от откритата подкрепа на Джеймс към претендентите от рода Йорк. Маргарет си отмъстила, или поне чичо ми кардиналът ми каза така, като изпращала сведения на основния съперник и враг на Джеймс, крал Хенри Английски.

— Ти говориш истината, мастър Даунби.

— Така е, сър Робърт! — обадих се аз, подхващайки разказа. — Всичко започнало, когато крал Джеймс планирал нашествието си в Англия, което завършило с трагедията при Флодън. Кралица Маргарет и, подозирам, ти сте си поиграли с живото въображение на краля. Замислили сте няколко хитрини, за да създадете страх у него и главните му военачалници; прочутото видение на свети Йоан, който осъдил Джеймс заради разгулния му живот; гласът, който вещаел прокобно при кръста на пазара в Единбург в полунощ, че Джеймс и всичките му пълководци ще отидат в Хадес. Това е било замислено от вас, нали?

Кейтсби се усмихна и поглади брадичката си.

— Успели сте напълно — продължи Бенджамин. — Джеймс се разтревожил, може би дори е започнал да подозира, че бунтовниците в кралството му ще използват похода към Флодън, за да организират убийството му. Заради това по време на похода, както и в самата битка Джеймс накарал няколко войници да се облекат в кралски дрехи, за да отвлекат вниманието на възможните убийци. Сражението завършило катастрофално. Няколко от двойниците на краля били убити — предполагам, че една част от тях загинали от ръцете на убийците. Съри открил един от тези трупове, обявил, че това е тялото на Джеймс и го изпратил на юг при господаря си крал Хенри.

Кейтсби мрачно изгледа господаря ми.

— Затова — добавих аз — не намерили у трупа веригата за покаяние, която Джеймс носел около кръста си. Затова и кралица Маргарет никога не пожелала да върне трупа, за да бъде погребан. Дали се е бояла — подхвърлих присмехулно, — че някой в Шотландия може да открие, че това не е тялото на краля?

Кейтсби удари с ръка по бедрото си.

— Предполагам — изсмя се той, — че според теб самият крал Джеймс се е спасил?

— Знаеш, че е така! — отсече Бенджамин. — Бил е облечен в обикновена броня. Той и един от рицарите му, сър Джон Харингтън, заедно със Селкърк избягали в манастира Келсо. Там крал Джеймс продиктувал кратко писмо, запечатал го с пръстена си и го изпратил по Селкърк до съпругата си, молейки за помощ и подкрепа. Лекарят го отнесъл на кралицата, която била отседнала в Линлитгоу, но вместо да помогне, тя проводила убийци да се справят със съпруга й и Харингтън.

Лицето на Кейтсби изведнъж прие изтерзано изражение.

— Идеалното убийство — прошепна Бенджамин. — Как може да ви обвинят в убийството на владетел, който светът вече е смятал за мъртъв? Бог знае какво е станало с тялото, но когато Селкърк се върнал в Келсо, господарят му го нямало, а монасите били твърде уплашени, за да говорят. Селкърк избягал във Франция, където полудял от ужасните събития, които преживял. Разбира се, вие сте го търсили, но е било твърде късно — хората на кардинала вече го били намерили. Естествено, вие с облекчение сте разбрали, че заради изминалото време и лудостта си Селкърк изричал тайните си само в загадъчни стихове.

— Джеймс беше прелюбодеец — промърмори Кейтсби сякаш на себе си. — Той беше като Ахав от Израиля, не подхождаше за владетел, затова Бог го порази!

Бенджамин поклати глава.

— Ако Джеймс е бил Ахав — отвърна той, — тогава Маргарет е била Йезавел. Убила е Джеймс, не защото го е мразела, а защото и тя е била невярна съпруга. Трябвало е да крие собствените си изневери с Гевин Дъглас, граф Ангъс.

— Това е лъжа! — изхриптя Кейтсби.

— Не, не е — отвърнах аз. — Вторият син на Маргарет, Александър, херцог Рос, се родил на трийсети април 1514 година. Разбрах, че се появил два месеца по-рано, тъй че рожденият му ден е трябвало да бъде през юни 1514 година. Ако се върнем девет месеца назад, или 38 седмици, колкото продължава нормалната бременност, ще установим, че времето на зачеването е в края на септември, поне две седмици, след като Джеймс е бил убит.

Облизах устни, наблюдавайки двамата шотландци, които ставаха неспокойни, сякаш отегчени от това бърборене на чужд език.

— О — промърморих, — ние можем да си поиграем с датите. Джеймс тръгнал с армията си от Единбург през август. Записите от двореца ще потвърдят, че за последен път той и Маргарет са били заедно като мъж и жена предишния юли. Прав ли съм?

Кейтсби ме изгледа злобно, но премълча.

— Така че — продължих, — знаем, че Маргарет е спала с Гевин Дъглас още преди Флодън.

— Обиждаш кралицата! — избухна Кейтсби. Погледна ни яростно и аз осъзнах, че той обичаше кралицата и не можеше да приеме, че неговата красива принцеса е развратна прелюбодейка.

— Имаме доказателства — продължих аз и гласът ми отекна ясно като камбана в призрачната църква. — Селкърк твърди, че след Флодън той заедно с Джеймс и Харингтън обсъдили какво да правят. В признанието си Селкърк споменава, че кралят бил притеснен от злобните клюки за Маргарет, които достигнали до ушите му. Нищо чудно, че Джеймс изгубил армията си при Флодън — видения, съдбовни гласове, слухове за жена му, заплахи срещу живота му!

— Чудя се — прекъсна ме Бенджамин — дали кралят е направил връзка между слуховете за бродещия убиец и тези за изневярата на жена му?

— Чисти измислици! — отсече Кейтсби.

— Не, не са — казах аз. — Селкърк яздил през нощта до Линлитгоу, но след като се срещнал с кралицата, се обезпокоил. Любовницата ти не приличала на скърбяща вдовица. Селкърк заподозрял нещо и хукнал обратно към Келсо, но кралят и Харингтън вече ги нямало.

— И сигурно този Харингтън — попита Кейтсби — просто е оставил кралят да бъде убит?

Погледнах към Бенджамин и забелязах, че примигва, което винаги показваше, че този честен човек се кани да каже някоя полуистина.

— Харингтън — отговори той — бил сам и изтощен след битката. Едва ли би могъл да помогне на Джеймс. Вероятно той също е убит. Знаеш ли — продължи той, — докато бях в Шотландия, видях Книгата на мъртвите в кралския параклис „Сейнт Маргарет“ в Единбург, списък на падналите при Флодън. Не си спомням да съм видял името на Харингтън — Бенджамин погледна бързо към мен и разбрах, че лъже. Не знаеше нищо за Харингтън, преди да се срещнем в Париж.

— И така — насмешливо подхвърлих аз, — Маргарет и Дъглас са били любовници преди Флодън.

— Затова са се оженили толкова бързо — добави Бенджамин. — За да узаконят Рос. Кой знае, може би и сегашният наследник на шотландския трон е Дъглас! Тази тайна ли заедно с убийството на крал Джеймс е връзката, която все още свързва Маргарет и графа?

Кейтсби се приведе напред, лицето му приличаше на скелет. Създаваше се впечатление, че безмълвно се наслаждава на смъртта, която беше предвидил за нас.

— И така — продължи Бенджамин, опитвайки се да отвлече вниманието му, — стиховете на Селкърк вече са обяснени: агнето е Ангъс, който почива в гнездото на сокола, а именно леглото на Джеймс. Шотландският крал е и лъвът, който плакал, макар да умрял, а фразата „От дванайсет по-малко трябва да са с три“ заедно с бръщолевенията на Селкърк, че можел да „брои дните“ се отнасят за тайното и извънбрачно зачеване на Александър, херцог Рос. Селкърк, който беше лекар, подозирал, че Александър не е син на крал Джеймс.

— Какво доказателство имаш за това? — подигравателно запита Кейтсби и се изправи.

— Както се казва — подех аз — в последните стихове на Селкърк, той е написал признанието си с тайнопис и го оставил при монасите от „Сен Дьони“ в Париж.

— Просто бръщолевения — изсъска Кейтсби — на безумен глупак!

Бенджамин поклати глава.

— Не, Селкърк е оставил доказателства. Той запазил всички заповеди, издавани му от крал Джеймс по време на царуването му. Отначало ги сметнах за безполезни, защото бяха много, но после намерих една с дата 12 септември 1513, датирана и подпечатана три дни след предполагаемата смърт на Джеймс при Флодън.

Кейтсби мълчеше като ударен от гръм.

— Разбира се — тихо продължи Бенджамин, — след смъртта на Джеймс Маргарет бързо се отегчила от Ангъс. Скарала се с него, опитала се да получи попечителство над децата си и когато не успяла, избягала на юг в Англия — при брат си.

Кейтсби сви устни.

— Лъжи — промърмори той, сякаш на себе си. — Всичко е лъжи!

— Не са лъжи! — обадих се предизвикателно. — Маргарет се бояла да не се разкрие тайната й. Кой знае, може би подозирала, че крал Джеймс може да е още жив и броди в пустошта. Трябвало да се увери, че Ангъс, който бил съучастник в смъртта на съпруга й, също ще си мълчи, затова бяхме изпратени в Нотингам. Открихме Ангъс в лошо настроение — хвърлих поглед към двамата шотландци, които на свой ред ме изгледаха злобно, — а лорд Д’Обини, изпълнен с подозрения, но нито намек за скандал. Кралица Маргарет — заключих с горчивина — сега знае, че е в безопасност и е планирала завръщането си в Шотландия.

Кейтсби сложи ръце в скута си.

— Знаете ли — забеляза той, — сякаш бяхме група приятели, събрани в уютна кръчма, — мислех ви за палячовци, за двама идиоти, които ще се лутат в тъмнината и ще вървят пред нас, за да поемат всяка опасност. Много съм грешил.

— Да, така е — отвърна Бенджамин. — Уплаши се, когато Селкърк започна да говори с мен, затова той трябваше да умре, макар вероятно да си планирал убийството му преди ние с Роджър да се присъединим към този смъртоносен танц. Но Селкърк беше проговорил, а Рутвен започна да се замисля върху собствените си подозрения, затова той също трябваше да умре.

Един от шотландците притъпи напред като ловно куче, надушило опасност. Кейтсби рязко щракна с пръсти. Мъжът извади камата си, докато господарят му се взираше в тъмнината.

Кейтсби се ослуша за миг.

— Нищо — прошепна той. — Само мракът. — Той погледна надолу и се усмихна. — И лек полъх от тъмните сънища на смъртта.

— Ще ни убиеш ли? — обадих се, отчаяно търсейки някаква възможност за бягство.

— Разбира се — прошепна той, — не мога да ви оставя живи. Сега всичко ще завърши добре. Кралицата ще се върне в Шотландия и аз ще се грижа за нея, докато младият Джеймс възмъжее.

— Забравяш ръкописите на Селкърк.

— Те могат да изчезнат! — изръмжа Кейтсби.

— Ами ние?

Убиецът кимна към обраслата с пирен пустош пред църквата.

— Тук има гъсти бурени и дълбоки блата, в които лежат и други трупове, защо не и вашите? — Той сведе поглед към Бенджамин. — Довиждане — прошепна Кейтсби и се обърна към шотландците. — Сега най-добре ги убийте!

Изправих се, но Корин ме повали на пода. Видях как Алейн хвана господаря ми за рамото и отметна ръка за смъртоносния удар. Внезапно прозвуча глас:

— Кейтсби, спри!

Убиецът изтича надолу по стълбите и се взря в мрака.

— Кейтсби, в името на краля, престани!

Погледнах нагоре, шотландецът се усмихна и дългата му остра кама започна да се спуска. Чух как нещо изсвистя във въздуха. Отворих очи. Шотландецът още стоеше, но лицето му приличаше на кървава маса от стрелата, забита в него. Отдръпнах се встрани. Алейн още бе надвесен над Бенджамин, но гърбът му беше извит и ръцете разперени встрани, а той гледаше невярващо забитата дълбоко в гърдите му стрела от арбалет. Отвори уста, изхленчи като дете и падна на пода.

Двамата с Бенджамин се обърнахме; Кейтсби се канеше да извади меча си, но доктор Агрипа и войници с униформите на кардинала вече прииждаха в тъмната църква. Докторът ни хвърли един поглед, щракна с пръсти и преди Кейтсби да успее да направи каквото и да било, мечът и камата бяха извадени от колана му.

Хората на кардинала огледаха труповете на шотландците и ги сритаха като мъртви кучета. Един войник слезе по стълбите и се върна, викайки, че в криптата има още две тела. Агрипа отметна качулката си и ни се усмихна доброжелателно.

— Трябваше да дойдем по-рано — тихо отбеляза той. — Може би и да се намесим по-рано, но онова, което разказвахте, беше толкова интересно…

Той взе меча на Кейтсби, даде го на Бенджамин и направи жест към пленника, който стоеше с мрачно изражение между двамата пазачи.

— Убий го — нареди Агрипа. — Да приключим всичко бързо и точно. — Той пъхна меча в ръката на господаря ми. — Убий го — повтори. — Той заслужава да умре.

Господарят ми остави оръжието да падне с трясък на пода.

— Не — прошепна. — Той трябва да бъде съден и после обесен като убиец.

Агрипа сви устни.

— Не — прошепна той. — Нищо подобно. — Вдигна падналия меч и го подаде на мен. — Хайде, Шалот, направи го ти.

— Остави меча — предупреди ме Бенджамин. — Роджър, ти може да си всичко, но не си убиец.

Оставих меча да падне на плочите.

— Той не бива да умре — повтори Бенджамин.

Доктор Агрипа сви рамене и се обърна към капитана на стражата.

— Отведете Кейтсби в Тауър — нареди той. — В най-дълбоката и тъмна килия. Кралица Маргарет не бива да знае.

Мъжът кимна и хвана Кейтсби за ръката. Убиецът ни се усмихна, докато го отвеждаха.

Агрипа даде още няколко заповеди и войниците забързаха към криптата. Извлякоха труповете на Мелфорд и Скозби и ги положиха до тези на шотландците. Агрипа ги прегледа и направи странни знаци във въздуха над тях.

— Кейтсби беше прав за едно — промърмори той. — Пустошта навън е чудесно гробище. Заровете ги там.

След това Агрипа почти не проговори с нас, а ни отведе в Тауър, където ни затвориха в удобна стая. Бенджамин мълчеше. Поне два часа не спря да трепери. Аз си имах собствен лек. Поисках кана вино и след време се отпуснах на леглото мъртво пиян.

На другата сутрин, все така мълчалив, Агрипа ни поведе покрай Билингсгейт, през Бауърс Роу към Флийт Стрийт и оттам към Уестминстър. Придружаваше ни тежковъоръжен конен ескорт, който ни обграждаше, докато се придвижвахме по лабиринта от коридори в двореца. Най-накрая влязохме в малка удобна стая до параклиса „Сейнт Стивън“, където кардиналът ни очакваше.

Помня, че беше хубав ден. Слънцето беше пробило през дебелия пласт облаци и във въздуха се усещаше ухание на пролет.

Уолси ни поздрави топло. Вместо обиди се обърна към нас с „Любими племеннико“ и „Уважаеми Шалот“. Кардиналът опразни стаята от писарите и прислужниците, като остави само Агрипа и накара Бенджамин да опише снощната ни среща с Кейтсби. От време на време Уолси кимаше или задаваше въпрос на мен или Бенджамин. Щом господарят ми свърши, кардиналът поклати зачудено глава.

— Колко много зло! — прошепна той. — Колко много убийства. Каква невероятна тайна!

— Но ти си подозирал това, нали, скъпи чичо?

Уолси протегна едрото си тяло и се прозя.

— Да, да, скъпи племеннико, така беше. Нали, добри ми докторе?

Агрипа промърмори нещо утвърдително.

— Ти ни използва! — обвини го Бенджамин. — Кейтсби беше прав за това. Бяхме наети — продължи той — да се блъскаме в мрака като глупци и да отваряме врати, през които да влизат другите.

Агрипа изглеждаше притеснен. Кардиналът погледна с обич племенника си.

— Да, използвах те, скъпи племеннико — отвърна той. — Но само защото беше най-подходящият човек за тази задача. — Той леко се усмихна. — И, разбира се, винаги верният Шалот. — Кардиналът положи лакти на облегалките на стола и сплете пръсти. — Видя ли колко добри актьори бяха те, Бенджамин? — Кейтсби с откритото си, доверчиво лице и непрестанна загриженост и кралица Маргарет, която разиграва сцени на гняв по-добре и от брат си.

— Не бива — намеси се Агрипа — да вините твърде сурово милорд кардинала. Кейтсби имаше пръст в назначението ви, защото чичо ти описа подвизите ви на едно пиршество в Гринуич. Кейтсби направил собствени проучвания, а останалото последва тъй естествено, както нощта следва деня.

— Беше ли Скозби част от този план? — попитах аз.

— Да — промърмори Агрипа. — Кейтсби несъмнено е чул за посегателствата на младия Шалот срещу рода Скозби и е осъзнал, че тяхната омраза ще направи играта още по-интересна. Нещо повече, ако се е налагало да убие някого, Кейтсби не е искал наоколо да има лекар с остри очи и ум. Скозби беше шарлатанин и би направил всичко, каквото му кажат.

— Участвал ли е в заговора на Кейтсби? — повторих аз.

— Не! — Кардиналът ме погледна като ястреб. — Скозби е знаел, че има някаква тайна, но е приел назначението си като назначение при кралицата. Разбира се, той те мразеше и се радваше на притесненията ти. Смъртта му, мастър Шалот — многозначително добави той, — според закона, е убийство.

— Роджър не е убил Скозби! — прекъсна го Бенджамин. — Лекарят позволи на алчността си да вземе връх. Нещо повече — продължи той лукаво, — добре е, че Скозби беше отстранен. Той никога не би си държал езика зад зъбите.

Кардиналът кимна.

— Вярно е — прошепна той. — Скозби е мъртъв, а помилването на Роджър заради участието в убийството му ще бъде подпечатано с големия печат.

— Подозирахте мен, нали? — рязко се намеси Агрипа.

— По едно време, да. Кейтсби беше много убедителен, можеше да улови и паяци в мрежата, която беше изтъкал.

— Но защо? — прекъснах го. — Защо беше целият този театър?

Агрипа погледна към Уолси и кардиналът кимна.

— Не! — възкликнах преди докторът да проговори. — Има и други неща. Как е разбрал Кейтсби за църквата „Сейнт Теодор“? А и твоето пристигане, Агрипа, беше толкова навременно.

— Вината е моя — прошепна Бенджамин. — Наистина смятах, че Агрипа може да е убиецът или поне негов съучастник. Ти каза, че е въпрос на шанс, Роджър, и така си беше — преди да тръгнем от Тауър уведомих доктора къде отиваме. Можеш да има само един логичен изход: ако беше убиецът, той щеше да пристигне пръв, а Кейтсби би бил невинен.

— Разбира се — прекъсна го Агрипа, — ако бях невинен, но подозирах какво още се случи, щях да се погрижа Кейтсби да разбере за клопката в „Сейнт Теодор“ и да пристигна, когато всички са свалили картите си на масата. — Той сви рамене. — Скозби се държеше подозрително, беше мълчалив и излезе рано от Тауър. Разбира се, аз побързах да ида при кралица Маргарет и да разкажа как младият Бенджамин е разгадал всичко и отговорът се крие в „Сейнт Теодор“. Останалото — той разпери ръце — знаете.

— Можехте да закъснеете! — обвиних го аз.

Агрипа поклати глава.

— Животът е хазарт, Роджър. Хората на кардинала бяха готови. Дойдохме да арестуваме Кейтсби и да ви освободим от хватката му.

— А ако бяхте закъснели?

— Щяхме да арестуваме Кейтсби и да ви погребем подобаващо.

Изгледах го с гняв. Бенджамин само поклати глава.

— Виждаш ли — Агрипа стана и се заразхожда неспокойно из стаята, — живеем в неспокойни времена. Отвъд Ламанша Франция е обединена под скиптъра на могъщ крал, чиито алчни очи са насочени към Италия. На юг лежи Испания, която строи огромна флота и търси нови земи. Още по на изток е Свещената римска империя, впила пипалата си във всички търговци. А Англия? — Агрипа млъкна за миг. — Англия балансира върху опънато въже над тези враждуващи сили и не смее да направи грешка. Тези острови трябва да бъдат обединени — Англия, Ирландия, Шотландия и Уелс — под една корона, а кой би бил по-подходящ крал от нашия благороден Хенри? — Агрипа млъкна, погледна ме иронично и аз си спомних думите му в пустите земи край Ройстън. — Нашият крал има нужда от подобно предизвикателство — продължи той. — Той притежава енергията да го осъществи. Той трябва да има мечта или ще се обърне срещу себе си и Бог знае какво ще стане тогава.

— Значи трябва да контролираме Шотландия — бързо се намеси господарят ми.

— Да — отвърна Уолси. — Шотландия трябва да бъде контролирана. Крал Хенри смяташе да го направи посредством брака на сестра си с Джеймс IV, но нищо не се получи. Бракът им беше катастрофа, а стана и още по-лошо: Джеймс започна преговори с Франция, които заплашваха да смачкат Англия в клещи. Шотландия от север, Франция от юг. Хенри помоли сестра си да се намеси и Маргарет направи каквото можа — той млъкна и се загледа в пръстените, които блестяха върху пурпурните му ръкавици. — Старият Съри спаси положението — промърмори кардиналът — и огромната омраза на Маргарет към собствения й съпруг — той погледна към Бенджамин. — Ти беше прав, скъпи племеннико — продължи той полушепнешком, — кралицата си поигра с въображението на Джеймс и несъмнено е имала пръст в убийството му. Сега — по устните му се плъзна лека усмивка — Шотландия няма крал, страната е разкъсана и не представлява опасност за нашата сигурност.

— Но как заподозря, че Джеймс не е бил убит при Флодън?

— По дяволите, Шалот! — изруга Агрипа. — Ти беше там. Съри претърси бойното поле. Откри поне шест кралски трупа, но нито един от тях нямаше верига около кръста. Тогава се породиха подозренията ни.

— Ами Ървайн?

Лукавият кардинал направи гримаса.

— Вече знаехме, че Ървайн е чул слухове, че Джеймс е бил видян в Келсо. Вероятно е научил от Осуалд, пограничния войник.

— Но ти го доведе на юг и уведоми Кейтсби за пристигането му.

— Ървайн беше примамка — отсече Агрипа, — трябваше да подплаши Маргарет и Кейтсби. И те налапаха стръвта.

Запомних това. За Уолси и Агрипа никой не беше незаменим.

— Какво ще стане сега? — попита Бенджамин.

— Кралят ще си поговори насаме със сестра си Маргарет. Тя ще се върне в Шотландия, където ще прави точно каквото й казваме или ще си понесе последствията. Семейство Кари могат да заминат с нея.

— Ами Кейтсби? — опитах.

— В Тауър — отвърна Агрипа, повтаряйки думите на войника, когото бях срещнал там — има тъмници, които просто изчезват — той си играеше със сребърния пентаграм, който висеше на верижка около врата му. — Още в този момент — заключи той с равен глас — един доверен зидар зазижда входа към килията му. Няма да чуем повече за Кейтсби.

— Има и други — дрезгаво каза кардиналът. — Игуменката от Колдстрийм ще отговаря за престъпленията си, а граф Ангъс ще получи сериозно предупреждение.

— Има нещо, което ме смущава, скъпи чичо.

— Какво, племеннико?

— Защо граф Ангъс и кралица Маргарет са се сближили и оженили толкова бързо след Флодън и тъй бързо са съжалили за прибързаната си страст?

Уолси се усмихна.

— Мастър Бенджамин, добрият крал Хенри държеше в ръцете си граф Ангъс — той сви устни. — Заслужаваш да ти кажа цялата истина. Крал Хенри купи Ангъс, дълго преди Флодън: той беше привлекателен и голямо конте, затова Хенри му плати да прелъсти сестра му — кардиналът направи гримаса. — След Флодън и женитбата на Ангъс за Маргарет, кралят не виждаше смисъл да харчи повече сребро.

Гледах го като поразен от гръм. Аз съм непочтен човек, но кардиналът хладнокръвно ни разказваше, че един крал е платил на благородник, за да прелъсти собствената му сестра, да я заслепи със страст, за да може да управлява нейното кралство. Внезапно прозрях ужасяващата красота на дяволския план на крал Хенри, който е използван от много от следващите английски монарси. Дори без Флодън Джеймс е щял да бъде свален. Рано или късно изневярата на Маргарет щеше да бъде разкрита. Джеймс щеше да започне война. Шотландия щеше да бъде разделена и той щеше да се сражава с клана Дъглас до горчивия край.

Знаете ли какво? Веднъж разказах на младата Елизабет за умелия ход на баща й и какво направи тя? Абсолютно същото! Уреди онзи мухльо Дарнли да се ожени за Мери Шотландска. Тя се влюби в Ботуел, последва убийство, гражданска война, останалото е история. Божичко, като си помисля за тайните оръжия на принцовете!

Но като се замисли човек, Хенри не беше толкова хитър, колкото си въобразяваше. Прекара царуването си, минавайки от една съпруга към следващата, за да създаде здрави мъжки потомци, а какво получи? Нещастния болнав Едуард. Когато той се роди, Хенри се опита да ожени този недорасляк за една шотландска принцеса с надеждата да обедини Англия и Шотландия под една корона. Онова, което наистина стопля сърцето ми и ме кара да се смея, че забежките на сестра му Маргарет обърнаха цялата работа наопаки. Не разбирате ли? (Капеланът ми клати глава.) Щом малкият Джеймс е бил рожба на незаконната връзка на Маргарет с Дъглас, внукът на Джеймс, сегашният крал на Шотландия, е също незаконен, а когато старата Елизабет умре, той ще наследи короните на Англия и Шотландия. Не е ли забавно? Англия и Шотландия ще бъдат управлявани от копеле, наследник на копелета! Лъжливият крал Хал сигурно се върти като пумпал в ада!

— Ти се справи добре, мастър Бенджамин — провъзгласи кардиналът. — Ти и приятелят ти Шалот няма да бъдете забравени.

Агрипа се усмихваше до Уолси като доволен черен котарак.

— Има още неща за изясняване — продължи кардиналът, — но засега, скъпи племеннико, приеми това в знак на нашата благодарност — той бръкна в малкото ковчеже до себе си и хвърли голяма, дрънкаща кесия на Бенджамин. Улових я сръчно и я скрих под робата си.

— У вас ли са пергаментите? — мазно се намеси Агрипа. — Тайните на мастър Селкърк от Париж.

— Вече са у вас — отсече господарят ми. — Когато дойде да ни вземеш тази сутрин, ти дадохме ковчежето.

Агрипа погледна кардинала.

— В него има достатъчно доказателства — каза той. — Заповедите на Джеймс, превода на племенника ти на тайната изповед на Селкърк, но копието, а не оригинала.

— Занесох го в „Сейнт Теодор“ — обясни Бенджамин. — Кейтсби го взе и го унищожи. Всичко друго е у вас.

Агрипа кимна благосклонно. Уолси ни протегна тлъстата си ръка за целувка и ни освободиха, докато похвалите на кардинала гърмяха в ушите ни.

— Продължавай да вървиш, Роджър! — изсъска Бенджамин, докато бързо вървяхме по коридора. — Не спирай, но бъди предпазлив. От време на време се оглеждай дали не ни следят.

С Бенджамин излязохме от Уестминстър, сякаш се канехме да поемем по пътя на север към Холборн, но после той рязко промени решението си и ние бързо се върнахме в двора на двореца, разблъсквахме слугите, писарите и конярите, докато тичахме към Кингс Степс на брега. Бенджамин скочи в една лодка и ме повлече след себе си. Нареди на изненадания лодкар да тръгва веднага и срещу двойна цена да гребе възможно най-бързо срещу течението.

Лодкарят се хвана здравата на работа с жар и скоро бяхме в средното течение, скрити от лека речна мъглица.

— Какво има, господарю? — попитах.

— Скоро, Роджър, последното парче от мозайката, ще застане на мястото си.

Щом отминахме Флийт, където отпадъците на града плаваха като плътна тинеста маса върху реката, Бенджамин нареди на лодкаря да спре и слязохме на кея Сейнт Пол. Той хвърли няколко монети на мъжа и забързахме по улица „Темза“. Смятах, че играта е приключила. Исках да спра и да се порадвам на гледките, звуците и миризмите на града, на дебелите търговци, пременените им в коприна съпруги и хубавичките им закръглени дъщери, които криеха красивите си и похотливи личица под извезани с качулки. Но Бенджамин ме караше да бързаме покрай красиво резбовани къщи, изградени наполовина от дърво; мазилката им беше боядисана в светли цветове, понякога в бледо бежово, друг път в снежнобяло, а при няколко дори в розово. Тичахме по миризливите улици, минавахме край градините на богатите с елегантни фонтани, подрязани храсти и ухаещи билкови лехи. Продължихме по Бред Стрийт, после завихме надясно по Уотлинг, минахме напряко през една градина, без да обръщаме внимание на стреснатите викове на слуги и деца. Излязохме на Бред Стрийт близо до кръчмата „При Канцлера“. Едва тогава Бенджамин спря в началото на една уличка и се огледа дали някой ни преследва.

— Не — прошепна той. — В безопасност сме!

После се усмихна, изтри потта от челото си, хвана ме за ръка и ме въведе в миришещите на мухъл, но топли прегръдки на кръчмата „При Фустата“.

— У теб ли е златото на чичо, Роджър?

Кимнах.

— Тогава, мастър кръчмарю — провикна се Бенджамин, — искаме да наемем стая за деня и най-вкусната гозба, която кухнята ти предлага.

Повярвайте ми, добре хапнахме. Дори сега, когато гледам зелените и добре подрязани храсти на моя лабиринт, си представям онази стая, затоплена от малки пламтящи мангали. Вечеряхме с рибена супа, говеждо във винен сос с подправки и тънки бели питки с аромат на чесън. Бенджамин пи наравно с мен от силния кларет, сладката малвазия и изстуденото елзаско вино. Предположих, че празнуваме края на задачата ни, разкриването на мистерията, избавлението ни от Кейтсби, както и насладата от щедрите похвали на кардинала.

— Значи смяташ, че играта е приключила, Роджър?

Облегнах се и обмислих случилото се в покоите на кардинала.

— Да, макар че ти го излъга — Кейтсби не унищожи онзи ръкопис. И защо някой би ни преследвал сега?

Бенджамин свали един от ботушите си и извади от подплатата три прилежно сгънати парченца пергамент. Едното беше пожълтяло от старост, но другите бяха още нови, светлобежови. Той ми подхвърли стария пергамент.

— Познато ли ти е?

Разгледах го и го проучих.

— Разбира се. Това е тайната изповед на Селкърк, която намерихме в Париж. Защо не я даде на Агрипа?

Бенджамин взе другите две парчета и ги разгърна.

— А, да — прошепна той и ми подаде едното. — Сега прочети това.

Вгледах се в четливия, красив почерк.

— Господарю, ти си играеш с мен. Това е твоят превод на признанието на Селкърк.

Бенджамин вдигна ръка.

— Тогава прочети го, Роджър, още веднъж. Чети на глас!

— „Аз, Андрю Селкърк, кралски лекар — напевно зачетох аз, — придворен и приятел на Джеймс IV Шотландски, ще направя своето признание пред Бога и хората и ще го укрия с тайнопис. — Това е признание за събитията, които последваха ужасяващото ни поражение при Флодън през септември 1513 г. Нека всички знаят, че когато здрачът падна и шотландската армия се разпиля, крал Джеймс и аз избягахме от клането. Кралят се беше сражавал цял ден, облечен като обикновен рицар. Той ми довери, че се боял да не бъде убит от неизвестна ръка. Някои от рицарите му, както и оръженосци, бяха облечени в кралски брони и наметала не защото кралят се побоя пред лицето на врага, а като защита срещу подло убийство от ръката на своите.“

— „Знайте, че същата вечер стигнахме манастира Келсо и към нас се присъедини сър Джон Харингтън, кралски рицар и знаменосец и един от онези, които кралят беше избрал да носят неговите дрехи по време на битката. Кралят, Харингтън и аз се скрихме тайно в дома на игумена и се посъветвахме какво да ще правим. Негово величество и Харингтън решиха да останат, а аз да занеса писмо от краля до съпругата му кралица Маргарет в Линлитгоу с молба за помощ. Негово величество доста се колебаеше. Той дори призна, че пред битката умът му бил смутен от призраците, които видял, както и от тайните злобни клюки по отношение на неговата съпруга.“

Спрях и погледнах Бенджамин.

— Господарю, чели сме го и преди.

— Продължавай, Роджър, моля те. Прескочи няколко реда.

Набързо огледах страницата.

— „Пристигнах в Линлитгоу — продължих да чета думите на мъртвия шотландец — и предадох съобщението на нейно величество. Кралицата се беше затворила с граф Ангъс и аз се изненадах, защото вече беше получила новините от бойното поле, че съпругът й е мъртъв. Изпратиха ме да се подкрепя в залата. Час по-късно граф Ангъс слезе и каза, че са изпратили ездачи да приберат краля и да го доведат при кралицата. Признавам, че бях неспокоен. Поведението на кралицата ме беше изненадало: тя не се държеше като скърбяща вдовица, която е изгубила съпруга си, нито пък като кралица, която е видяла унищожението на цвета на своята армия. Притеснен, забързах обратно към Келсо. Пристигнах рано сутринта и след продължително разпитване научих, че Харингтън е избягал, но хора от клановете Хюм и Чатън, обикновени войници, отвели краля.“

Учуден, вдигнах поглед.

— Но, господарю, в признанието, което ти ми показа в кулата, Селкърк твърдеше, че Харингтън също бил отведен от войниците — грабнах второто светло парче пергамент и го прегледах набързо. — Да, виж, тук е написано. — Подадох му го обратно. — Каква е истината?

Бенджамин се усмихна и взе тайната изповед на Селкърк.

— Истината е следната: Селкърк признава, че Харингтън е избягал. Преведох го, но после размислих. Затова го преписах отново, като този път леко го промених, за да изглежда, че Харингтън също е бил заловен. — Бенджамин хвърли признанието на Селкърк в мангала. Гледах как пламъците лижат ъгълчетата на пергамента и го превръщат в димяща черна пепел.

— Защо? — попитах. — Кое му е важното на Харингтън?

— Ами — Бенджамин се облегна на стола и погледна към тавана, — когато проучвах оригиналните стихове на Селкърк, си спомних, че някои букви бяха главни. Когато говорих със Селкърк в Тауър, той каза, че е добър поет и че такъв бил и кралят. Спомена и някакъв дворцов трубадур на име Уили Дънбар. — Бенджамин погледна към мен. — Чел ли си някога негово стихотворение?

Поклатих глава отрицателно.

— Аз прочетох — каза Бенджамин, — когато бях в Шотландия. Дънбар е един от онези изкусни поети, които обичат да вплитат в стиховете си тайни кодове и уловки, които имат специално значение за малцина избрани. В стиховете на Селкърк също има таен код. — Бенджамин ги взе. — Прегледах ги отново — продължи той. — Реших, че е странно буквите в някои думи да са главни — „л“ в лъв, „с“ в „сега“, „с“ в „се“, „н“ в „намира“, както и Светите Ръце са изписани с главни букви. Събери тези думи и ще получиш „Сега лъвът се намира в светите ръце“.

— Това е невъзможно! — прошепнах аз.

— Напротив — Бенджамин ми подхвърли парчето пергамент и аз се уверих, че това е истина.

— Но Селкърк казва, че хора от клановете Хюм и Чатън отвели Джеймс.

Бенджамин стана и плесна с ръце.

— Не, не е така. Той повтаря онова, което са му казали в манастира. Тази изповед е трябвало да докаже, че Джеймс е преживял битката, както и злите намерения на кралица Маргарет и граф Ангъс. Но закодираното съобщение е за близките приятели на Джеймс, които са щели да разберат, че кралят е избягал в чужбина.

— С други думи — прекъснах го, — войниците на Маргарет, обикновени селяни, които щели да си държат езика зад зъбите, са отвели от манастира Келсо мъж в кралска броня. Разбира се — прошепнах, — сър Джон Харингтън!

Бенджамин кимна.

— Кой знае? Джеймс може да му е дал веригата от кръста си, както и другите кралски знаци. Харингтън се е пожертвал за Джеймс.

— Ами кралят? — попитах. — Какво е станало с него?

Бенджамин направи гримаса.

— Какво е можел да направи? Да обяви, че е оцелял след битката? Кой би му повярвал? Смятало се, че тялото му е в Англия. Джеймс бил отхвърлен от съпругата си и дори да се е опитал да се разкрие, щял да бъде арестуван като самозванец и тайно екзекутиран в някоя тъмница. Не забравяй, Роджър, Джеймс току-що бил преживял едно от най-ужасните поражения в историята на Шотландия. Едва ли някой би му се зарадвал.

— Но къде е той? — попитах. — Какви са тези „Свети ръце“?

— Когато бях в Шотландия — отвърна Бенджамин, — слушах истории за романтичните мечти на Джеймс да стане кръстоносец. Бог знае, може да е потеглил към Светите земи и да се е присъединил към някой от ордените на кръстоносците.

— Значи си изменил признанието, за да го защитиш?

— Разбира се. Чичо е много хитър. Може би е започнал да размисля кой всъщност е избягал от Келсо. Нашият благороден Хенри хранеше страстна омраза към шотландския крал. Ако някога заподозре, че Джеймс е оцелял и може още да е жив, шпионите му ще го открият.

— Чудя се дали кралица Маргарет знае истината.

Бенджамин сви рамене.

— Може би я подозира. Войниците, които е изпратила, са убили човека, когото отвели от Келсо. Може би избягалият й съпруг й е пратил тайно съобщение — той възбудено се размърда на стола си. — Затова — прошепна — беше уплашена, това е причината да избяга от Шотландия — не защото е убила съпруга си, а защото е подозирала, че може да е още жив! — Бенджамин отново напълни чашата си. — Помниш ли, когато тръгнахме от Тауър за „Сейнт Теодор“? Казах ти, че съм бил при кралицата да я питам за сър Джон Харингтън — престорих се на глупак. Казах й, че регентът ме е питал дали знам къде се намира Харингтън. Дали е избягал в Англия? Така казах на кралицата. Да беше видял как пребледня! — Бенджамин удари с юмрук по масата. — Кучката може и да смята, че сега е безопасно да се върне в Шотландия, но страхът никога няма да я напусне.

— Защо не каза това на Кейтсби?

— По същата причина, поради която не казах и на чичо — нещо може да се обърка. Убийството си е убийство, Роджър. Какво значение има дали е бил Харингтън или Джеймс?

Бенджамин взе парчетата пергамент от масата пред себе си.

— Не ги изгаряй, господарю! — извиках. — Дай ми ги!

Той спря и ги побутна през масата.

— Вземи ги, Роджър — прошепна той, — но ги скрий добре. Те могат да се окажат смъртната ни присъда.

Прекарахме останалата част от деня в пируване. Бяхме се справили добре, бяхме завършили състезанието, оправдали доверието на господарите ни и доверието на крал Джеймс Шотландски — макар той да не го знаеше. Станахме приятели на кардинала, заклехме се да му служим в мир и война, но и тайно се разбрахме помежду си да наблюдаваме „скъпия чичо“ много внимателно. Бяхме назначени на служба при него и убийствата на Бялата роза бяха само първата мистерия, разкрита от нас.