Убийство с любов

1.

Януари

Присила и Гордън

Присила Бренър се събуди в лошо настроение. Беше януари. От прозореца на спалнята й се виждаше сиво небе. Изглежда, пак щеше да вали сняг. А тя бе на четиридесет години. Беше ги навършила преди повече от седмица и откри, че на тази възраст иска да промени всичко в живота си. Но в мига, когато се събуди в мрачното зимно утро, не съзираше никаква надежда.

Виждаше само съпруга си Гордън да спи до нея. Един поглед към него бе достатъчен, за да й докара пристъп на раздразнение. Бе достигнала до точката, в която всичко у него я дразнеше — дори как спеше. Мразеше начина, по който си отваряше устата. Мразеше отпуснатата кожа по шията му (дефект, който не се виждаше в будно състояние), дългите му тъмни мигли, спуснати над очите, защото те пък й припомняха колко красив й се стори, когато го видя за първи път.

Не че се беше променил чак толкова много за петнайсетте години, през които бяха заедно. Все още бе в добра форма, въпреки че косата му бе посивяла и по-олисяла на темето, а и бе наследил онези аристократични черти, с които се остаряваше с достойнство. Но за Присила това сякаш бяха двама различни мъже — този, за когото си бе мислила, че се е омъжила, и онзи, който той впоследствие се оказа. Когато се запознаха, Гордън й изглеждаше надменен и някак си загадъчен. Имаше дълги тъмни мигли и кротка тайнствена усмивка, сякаш се смееше на някаква шега, която само той разбираше. Освен това около него се излъчваше бляскава аура, тъй като произлизаше от видно и заможно бостънско семейство, макар че като истински янки беше много дискретен относно този факт. Но след като се ожениха, Присила откри, че е грешила за всичко у Гордън. Това, което мислеше за надменност, се оказа най-обикновена непохватност. Усмивката, която й се струваше тайнствена, си беше признак на неувереност. А идеята за бляскавост всъщност беше толкова абсурдна, че би й се надсмяла, ако не беше по-скоро тъжно, отколкото смешно.

Алармата на Гордън се включи и Присила бързо затвори очи и се престори на заспала. Гордън обичаше сутрин да натисне бутона за изключване на звънеца, да се претърколи и да я прегърне. Дори самата мисъл за това я караше да изтръпва, а пък действието й носеше усещането, че е в капан, притисната и задушена. Накрая му каза, че е признак на лошо възпитание да я събужда, когато вижда, че още спи, а Гордън в своята безкрайна разумност прие упрека и никога повече не го направи — и тя го презираше и заради това.

Лежеше цялата стегната, преструвайки се на заспала, а той се измъкна от леглото и тръгна към банята. Присила изчака няколко секунди, докато чуе съскането на душа, и също се измъкна от леглото и пое към нейната си баня.

След половин час беше вече във всекидневната и строго разглеждаше порите си в увеличителното огледало (преди да го купи, си мислеше, че има хубава кожа — но то й показа колко дълбоко е грешила). В този момент Гордън почука на вратата. Обикновено само се провикваше, че излиза, но днес си подаде главата.

— Само исках да ти кажа, че днес се налага да закъснея. Нали нямаш нищо против?

— Добре — отвърна тя, без да откъсва очи от огледалото. То си имаше редичка от лампички, чиято сила се нагласяше в зависимост от това дали беше вечер, дали си вътре или на слънце. Беше ги нагласила на най-силна слънчева светлина.

— Нямам представа защо упорстваш да се оглеждаш в това — каза Гордън.

— И защо според теб? Искам да видя точно как изглеждам.

— Изглеждаш великолепно.

— Появяват ми се бръчки.

— Аз не ги виждам — изтъкна той.

— А аз ги виждам в огледалото. То не лъже. Казва ми истината.

— Истината ли? Та това е все едно да те поставят под прожектор и да ти увеличат лицето — колко? — пет пъти?

— Седем — уточни тя.

— Тогава си представи какво би било да се разхождаш със седем пъти по-голяма глава.

— Не е същото.

— Точно това е, според мен — подчерта Гордън.

Тя най-накрая откъсна поглед от огледалото и го стрелна към него.

— Извинявай — понечи да я умилостиви той по навик. След това се опита да заглади нещата, като попита: — Днес какво ще правиш?

— Нищо, освен да се обадя на членовете на Младшата лига и да им напомня за семинара по лидерство и срещата на съвета следващата седмица. — Присила всеки миг щеше да избухне, но си спомни за срещата на литературния й клуб този следобед. Това не бе единствената група, в която членуваше, но си беше нейната група. Тя я бе основала, тя я ръководеше и (обикновено) изпитваше удоволствие от участието си в нея. За днешната среща обаче не беше много сигурна. През последните няколко месеца имаше известни сътресения. Изгубиха двама членове, които се разведоха и се преместиха, затова тя покани двама нови, но не беше убедена, че изборът е правилен. Спомни си, че все още имаше Канди и Сюзан. Те бяха в групата от самото начало и Присила знаеше, че може да разчита на тях.

2.

Сюзан и Хари

Сюзан знаеше, че е загазила. И то много.

Не бе дочела книгата.

— Какво ще правя, Хари? — попита тя, докато взимаше каната с кафе от машината и наливаше в чаша.

— Не съм дочела книгата. Присила ще ме убие. Все казва, че не иска клубът да се превърне в онези имитации, в които половината членове дори не четат книгите.

Сюзан трябваше да прекрачи Бо и Хектор — двете огромни кучета, проснали се на плочките, — за да занесе чашата с кафе на Хари, който бе седнал на кухненската маса и преглеждаше първата страница на бизнес секцията на вестника. Косата му бе мокра от душа и както се бе привел, Сюзан виждаше следите от гребена. Смесица от сиви кичури, напръскани със сребристобяло.

Остави кафето до него.

— Хм? — изсумтя той, без да вдига глава. След това забеляза кафето. — О, благодаря.

Хари винаги бе казвал, че тя може и да не умее да готви, но прави най-хубавото кафе, което някога е пил. Когато тя отбелязваше, че за това не се изискват кой знае какви способности, само трябва да отмери точното количество, той й отговаряше, че човек не бива да се вглежда чак толкова втренчено в комплиментите. Хитро от негова страна, защото заради тези думи не бе направил нито веднъж кафе за толкова години.

— Безкофеиново ли е? — попита.

— Половината е с кофеин, половината — без. Нали каза, че лекарят те е посъветвал да намалиш кофеина.

— Знам, но днес имам нужда от кофеин. Тази сутрин ми предстои важна среща.

— Е, не си ми казал. Но ако изпиеш две чаши, ще си вземеш цялата доза.

— И ще ставам да ходя до тоалетната през две минути — промърмори той.

— Добре, ще ти направя ново.

— Колко време ще отнеме?

Тя извъртя очи.

— Около две минути. Не можеш ли да изчакаш две минути?

Изля каната в мивката, изхвърли стария филтър и отмери кафе за новата доза. Кафе-машината им беше от онези, които вършеха всичко, включително и мелеха зърната. Можеше дори вечер да нагласи таймера така, че кафето да е току-що приготвено, когато Хари слезе сутрин от спалнята, но Сюзан предпочиташе да става с него и сама да му го приготвя. Вършенето на разни дребни неща за него й доставяше удоволствие. Всъщност и на двамата им харесваше.

Чувстваха се удобно един с друг още когато се запознаха във вилата на родителите й в Нюпорт. Беше се върнала за ваканцията, след като завърши втори курс в „Барнард“. По-големият й брат доведе Хари на гости, бяха състуденти в „Уортън“. Когато го видя за първи път, той й се стори толкова сериозен, толкова съсредоточен и по-възрастен от повечето приятели на брат й. Оказа се, че наистина е по-голям. Докато другите момчета работеха най-много по година-две за „Голдмън“ и „Саломон“, преди да кандидатстват в „Уортън“, Хари бе работил десет години, преди да започне да следва. Първата вечер Сюзан, заинтригувана от странния приятел, когото брат й бе довел, направи всички възможни маневри, за да седне до него на вечеря, и го слушаше с интерес, докато й признаваше, че според него човек не може да научи много в бизнес колежа — поне не толкова, колкото научава, когато работи. Но той все пак решил да следва, защото така се правело, ако искаш да стигнеш върха. Не каза точно, че планира да покори върха, но нямаше и нужда.

И не се бе променил. Поне не в това отношение. Сюзан го погледна и видя, че е оставил бизнес страниците от вестника и се е привел над купчина листа, буквално една педя дебела, и съсредоточено я преглежда. Наля му прясно кафе и му го занесе. Той вдигна поглед за кратко, колкото да си вземе чашата, внимателно отпи и веднага се върна към книжата си. Преглеждаше ги страница по страница и очите му се стрелваха от горе до долу. Сигурно отхвърли десетина листа за по-малко от минута, но като го наблюдаваше, на Сюзан й се струваше, че нищо не убягва от погледа му. Не би му било никак трудно да дочете книгата до следобед. Сигурно би я приключил за половин час. Такъв си беше откакто го познаваше. Не беше виждала човек с такава мотивация. Сякаш по-силно от другите хора искаше нещата да се случват. И както се оказа, едно от нещата, които искаше, беше тя. Това я караше да се чувства специална, избрана, необходима за щастието му. Е, може вече да не получаваше толкова внимание както преди, но какво да очаква след повече от две десетилетия? Разбираемо беше — той бе изпълнителен директор и нямаше никакво време.

Хари погледна часовника на стената, за да провери колко е часът.

— Кевин отвън ли е? — попита той.

Сюзан отиде до прозореца и видя предницата на колата.

— Да, там е.

— Добре, трябва да вървя. — Изправи се и започна да си събира книжата.

— Не си допи кафето. Искаш ли го в колата?

— Разбира се.

Сюзан извади от шкафа специална чаша за пътуване и му наля.

— Ще се върнеш ли довечера? — попита тя.

— Вероятно не. Имам две късни срещи и сигурно ще преспя в апартамента.

Тя усети пристъп на раздразнение. Ако не беше го попитала, сигурно нямаше да се сети да й каже. Вместо това по някое време вечерта щеше да й се обади секретарката му, защото той се е сетил да я предупреди насред някоя среща.

Хари се опитваше да закрепи голямата купчина документи под мишницата си. Наведе се да си вземе куфарчето.

— Аз ще ти го подам — каза тя бързо, защото си представи как книжата се разпиляват по пода. Кучетата се изправиха и тръгнаха от двете им страни през фоайето към пътната врата. Сюзан подаде на Хари куфарчето. Вече дори не си взимаше палто, защото оставаше на открито само колкото да стигне до колата, която винаги го чакаше в пълна готовност да го откара до офиса, до деловия обяд, до апартамента им в града или обратно в Гринич. Сюзан бе израснала в охолство, но дори тя се учудваше на лукса, който си позволяваха висшите мениджъри. Струваше й се, че единственото нещо, което липсва, са носилки, на които да пренасят президентите и изпълнителните директори от фоайето до чакащия автомобил.

Хари се наведе, за да я целуне за довиждане. Когато устните му докоснаха нейните, изведнъж я връхлетя спомен. Не се бе сещала за това цяла вечност — за една сутрин отпреди повече от десетилетие. Бяха женени от шест или седем години. Отношенията им вече се бяха успокоили, затова случилото се я изненада. Хари винаги я целуваше за довиждане сутрин.

И онази сутрин отпреди десет години той я дари с обичайната бърза целувка по устните. След това се отдръпна и я погледна. После се наведе и я целуна още веднъж, но този път дълго. Спряха да се целуват само колкото да се доберат до спалнята и Хари, който бе толкова съвестен в работата си, онази сутрин закъсня. И то много. Защо ли се сети за това сега, почуди се тя. Наистина, напоследък се чувстваше странно. Меланхолия. Може би защото скоро щеше да навърши четиридесет — макар че Присила не изглеждаше да има някакъв проблем с тази възраст. Миналата седмица направи голям купон в кънтри клуба. Но на Присила, с нейната стройна фигура, руса копринена коса и безупречна кожа никой не можеше да даде повече от трийсет. Тя определено беше най-красивата жена в квартал, пълен с трофейни съпруги. Поне беше най-красивата преди Джулия да се нанесе, поправи се Сюзан.

Самата тя пък бе качвала по половин килограм през всяка година от брака си. Не беше дебела, по-скоро бе от тези жени, които хората наричат закръглени. Щеше й се да живее през 50-те години, когато се смяташе, че Мерилин Монро има идеалното тяло. Защото в днешно време Мерилин най-вероятно би била възприемана като пълничка. Е, тя не беше точно като Мерилин Монро, призна си сама. Бе по-скоро сладка, отколкото сексапилна. Може би повече приличаше на Сал и Фийлд.

Хари се бе обърнал и се канеше да излезе, но изведнъж се извърна обратно и я погледна. Беше леко смръщен.

— Добре ли си, Сюз?

Тя се изненада как е забелязал, че нещо с нея не е наред. Смяташе, че добре се прикрива.

— Аз ли? О, да, добре съм — увери го.

— Убеден съм, че ако веднага започнеш да четеш, ще свършиш книгата без проблеми до часа, в който започва срещата на групата ти — каза й той.

За миг се почувства объркана, но после си спомни, че в кухнята го попита какво да прави с литературния клуб. Той очевидно си мислеше, че точно това я тревожи. Не го поправи.

— Знаеш ли какво? — засмя се тя весело. — Точно така ще направя.

Той се наведе и я целуна пак. След това се обърна и отвори вратата. Кучетата се хвърлиха в краката му и Сюзан трябваше да ги хване за нашийниците, за да не избягат навън. След миг него вече го нямаше.

И точно както бе казала, Сюзан взе книгата и се настани в креслото до прозореца, който гледаше към меките хълмчета на игрището за голф.

И избухна в сълзи.

Беше силен и невъздържан плач, какъвто си позволяваше само когато е сама. Вдигна толкова шум, че привлече вниманието на Бо и Хектор. Те заподскачаха край нея, очевидно разтревожени от странните звуци, които издава. Нюфаундлендът Бо дори сложи лапи на коленете й и се опита да се покатери върху нея, сякаш беше малко кученце. Тя се разсмя през сълзи, докато го отблъскваше.

— Какво ми е? — попита се на глас, като се поовладя. Взе салфетка и си издуха носа. След това взе още една и си избърса лицето. — Нищо ми няма — каза твърдо. — Държа се глупаво. Всичко ще бъде наред.

Взе книгата и зачете.

3.

Ашли и Стюърт

— Време е за ставане. — Стюърт се наведе над леглото и заопипва под завивките, докато намери крака на Ашли. Дръпна я за него и я привлече към себе си.

— Стюърт, престани — промърмори сънено Ашли и се опита да си освободи крака. — Рано е още.

Внимателно отвори очи и ги присви към светлината.

— Струва ми се, че е време ти да се върнеш в леглото.

— О, така ли? — Той се наведе и я целуна.

— Това не е връщане в леглото.

— Знам. Не мога, скъпа. Не и днес. — Изправи се, отиде до гардероба и извади една синя риза, все още в найлоновата торба от химическото чистене.

— Ти не ме обичаш вече — нацупи се тя.

Той скъса найлона и го хвърли към плетеното кошче за боклук. То беше на около метър, но найлонът беше лек, понесе се във въздуха и падна отвън. Ашли дори не забеляза. Пам пък веднага би му се нахвърлила да вдигне нещата от пода и да ги остави на мястото им, в боклука, и ако той не го направи, кой, според него, би трябвало? Гласът й звучеше като записан на лента в главата му. Беше време, когато в половината от случаите уцелваше кошчето, но към края на брака им започна нарочно да пропуска, само за да си докаже, че може да прави, каквото си иска в собствената си къща. Доставяше му удоволствие да остави топката найлон да си лежи на пода. И все още го правеше, дори когато Пам вече я нямаше.

— Не е така — възрази той и надяна ръкавите на ризата си. — Но ако още един път закъснея за работа, няма да мога да ти го докажа. Никога. Дори и да доживея до деветдесет.

— Ама ти не ги ли наближаваш? — подхвърли закачливо Ашли. Обичаше да го дразни за възрастовата им разлика. Това беше покана да я погъделичка и да се сборичка с нея — и обикновено той се хващаше.

Но днес поклати глава и каза:

— Този път няма да се вържа.

— Никак не си забавен — отвърна тя, изправи се до седнало положение в леглото и го замери с възглавница. — И без това не знаят защо закъсняваш.

— Шегуваш ли се? Женен съм от два месеца и закъснявам всеки ден? Няма как да им убегне. Особено след коледното парти. Забрави. Непрекъснато се случва.

— Защо? Какво се случи на коледното парти?

— Какво се случи? Видяха те как изглеждаш, ето това се случи.

— И какво ми е?

Знаеше, че си проси комплименти, но той нямаше нищо против.

— Е, точно това е. Нищо ти няма. Съвършена си.

Тя се облегна на възглавницата и се усмихна.

— А и роклята, която беше облякла…

— Беше „Версаче“ — подчерта тя.

— Беше си направо неприлична.

— Мислех, че ти харесва.

— Обожавам я — отвърна той. Бившата му жена винаги ходеше с поло на служебните партита. Поло, за бога! — Но точно затова трябва да започна да ходя на работа навреме. Пък и на теб ти предстоят много неща днес, нали?

Тя го погледна неразбиращо.

— Днес не е ли срещата на литературния клуб?

— О, това ли — махна пренебрежително тя.

— Да, това. Казах ти, че няма да ти е лесно да се адаптираш и да си намериш приятели тук. Знаеш, че литературните клубове са новата социална…

— … тъкан на предградията — довърши заедно с него Ашли.

— Ах, ти… — И той скочи на леглото и се опита на шега да я задуши. — Ще те накажа, защото си нагла — изрече заплашително, докато тя пищеше, смееше се и се опитваше да го отблъсне. Но не много усърдно.

Той я целуна още веднъж.

— Нали не е чак толкова ужасно? — попита я.

— Книгата всъщност се оказа доста добра — отвърна Ашли.

— И това го казва жената, която заяви, че няма нищо против да се включи в литературен клуб, но не вижда защо трябва да се четат книги?

— Не е като да не мога да чета — запротестира тя. — Просто предпочитам да не го правя. Не се дръж с мен като всички останали.

— И как се държат с теб всички останали?

— Като с глупачка. Много са лоши с мен.

— Трябва да те опознаят, а това отнема време — каза й Стюърт. — Трябва да си търпелива.

— Държат се мило с Джулия, а тя се записа в клуба след мен.

— Ситуацията е малко по-различна, скъпа. Не очаквай да те приемат с отворени обятия. Все пак познават Пам от години.

— Знам, знам. И всички обичат Пам — нацупи се Ашли, кръстоса ръце пред гърдите си и се извърна.

— Не всички.

Тя пак се обърна към него.

— Аз не я обичам. Обичам теб. И всички останали ще те заобичат.

— Няма.

Ще го направят.

— Мислят, че съм кукла с цици и без мозък.

— Тогава им покажи коя си, нали ще го направиш?

Тя сви рамене.

— Нали? — настоя той.

— Добре.

4.

Джулия и Алекс

Джулия чу вратата на гаража да се отваря и малко след това да се затваря и по това позна, че Алекс е излязъл.

Претърколи се в леглото и покри очите си с ръце. Събуждането в Гринич убиваше у нея всякакво желание да стане. Не беше сигурна дали ще изкара и година. Само от шест седмици бяха тук, а те й се струваха цяла вечност.

Мразеше пейзажа навън.

Мразеше мръсотията.

Мразеше тревата.

Мразеше модата — тук се обличаха в стил „провинциален шик“.

Мразеше провинциалния шик.

Но най-много мразеше жените. Бяха ужасно скучни. Говореха само за Младшата лига, клюки и книги. Очевидно тук те смятат за неграмотна, ако не си член на литературен клуб. Затова и Джулия се присъедини към такъв клуб и днес бе една от тъпите му срещи. Дори си направи труда да прочете книгата. Добре поне, че беше кратка — но за съжаление срещата нямаше да бъде. Жената, която ръководеше клуба — Присила, — дрънкаше безспир и винаги, когато си отвореше устата, звучеше надменно. На няколко пъти едвам се въздържа да й каже точно какво мисли за нея. Джулия бе известна в своята градска компания с безмилостните си атаки срещу жените, които не харесваше. Но засега се стараеше да е добричка. Само дето не беше сигурна колко дълго ще устиска.

5.

Читателките на криминални романи

— Канди — пропя Присила гостоприемно, когато отвори вратата. — Заповядай, влизай.

— Как си, мила? — попита Канди. Имаше нисък гърлен глас на пушачка и въпреки че бе минала през всякакви химически пилинги, лазерни лечения и скъпи маски, и кожата й беше на пушачка.

— Пеша ли дойде? — поинтересува се Присила.

Канди се отдръпна и я погледна с престорена изненада.

— Разбира се, че не. В това време? Не, просто дръпнах набързо една цигара.

Канди сигурно бе прекарала навън повече време в пушене, отколкото би й отнело да дойде пеша. Всъщност тя никога не ходеше пеша. Не обичаше. Живееше през три къщи, но и зиме, и лете винаги идваше с кола.

— Знам, че всяка сутрин си навън — допълни Канди, защото Присила беше известна пешеходна и педантично правеше обиколки из квартала всеки ден. — Но аз предпочитам малкия си фитнес в мазето и тренажора си. Най-хубавото му е, че мога да чета, докато тренирам.

— И колко книги прочете миналата седмица? — попита Присила.

— О, тази седмица не са много — махна с ръка Канди. — Почти нямаше и интересни. Книгите, които сама си избирам, са ужасни. А и изборът на другите ми литературни клубове също не е по-добър. Е, закъснях ли? Другите дойдоха ли вече?

— Сюзан е тук. — Присила сви устни и добави: — И Ашли.

— Маргарет няма ли я? А Джулия? Пък аз си мислех, че ще съм последна.

— Джулия още не е дошла. Предполагам, знаеш, че Маргарет няма да дойде — каза Присила. — А и за теб не бях сигурна, че ще се появиш — додаде тя и в гласа й се прокрадна раздразнение.

— Но нали ти се обадих онзи ден да ти кажа, че ще съм тук — учуди се Канди.

— А после направо ми тресна телефона, така бързо приключи разговора.

Присила не беше сигурна дали не си въобразява, или наистина Канди изглеждаше нервна. А Канди никога не изглеждаше нервна.

— Кога съм пропускала среща? — попита Канди, докато вадеше чифт сандали с висок ток от чантата си. Събу обувките, с които дойде, и сложи сандалите. Присила позволяваше да се ходи с обувки само в коридора, по-навътре пускаше само с такива, които никога не са носени навън, затова всички дами си имаха специален чифт обувки за литературната група.

— Тези нови ли са? — попита Присила.

— От пролетната линия — отвърна Канди.

— Не съм ги виждала.

— Все още не са по магазините. Взех ги от Париж. Решихме да минем през Европа на връщане от Пекин.

— Прекрасни са.

След като Канди си закопча сандалите, двете тръгнаха към всекидневната, където бяха Сюзан и Ашли. Когато предната година в „Архитектурен дайджест“ публикуваха голяма статия за дома на Присила, точно тази стая бяха снимали. Таванът й се извисяваше високо като в катедрала и беше декорирана в бяло — бели килими, бял диван, бели маси, модерна живопис в преобладаващо бяло. Цялата задна стена беше от стъкло; прозорци от пода до тавана, стъклени врати, които водеха към тераса. Оттам се откриваше гледка към цялото голф игрище и към голямото езеро, което служеше като естествена преграда между къщата и зеленината. Обикновено прозорците се явяваха цветен контрапункт — зелен през лятото и червено-жълт през есента. Но сега пейзажът беше едноцветен. Земята бе побеляла от ситния сняг, който заваля сутринта.

— Здравей, скъпа — поздрави Канди и се приведе да целуне Сюзан по бузата.

— О, колко си студена — изохка Сюзан.

Канди се обърна към Ашли и я изгледа от главата до петите. Ашли носеше блуза с голямо деколте, джинси „Севън“ и обувки с висок ток.

— Изглеждаш прекрасно днес — каза Канди и се наведе да целуне и нея по бузата.

— Благодаря — отговори й Ашли, макар да не бе сигурна, че това е комплимент.

— Какво да ти донеса? — попита Присила новодошлата.

— Зелен чай. Напоследък само това пия.

— И аз трябва да мина на същото — отбеляза Сюзан, поглеждай към кафето си. — Казват, че бил еликсир на младостта.

— Заради антиоксидантите — уточни Присила. — Добре ще ти дойдат.

— И аз на това разчитам — въздъхна Канди. — Живея много нездравословно.

— Искаш ли и ти зелен чай? — обърна се Присила към Сюзан. — Ще кажа на Даниел да приготви цяла кана — реши тя, без да дочака отговор, и изчезна през другата врата.

Канди се отпусна на едно бяло кресло и хвърли чантата си в краката.

— Не съм те виждала от рождения ден на Присила преди три седмици — каза Сюзан. — Липсваше, ни на последния проект „За един ден“.

— Знам — отвърна Канди. — И чух, че съм пропуснала отиване до любимия ни магазин за книги втора употреба. Как беше селекцията?

Тя имаше предвид Гриничката дупка, в която хората оставяха нежеланите си книги. Беше време, преди години, когато носеха там цели кашони, в които се оказваха и доста ценни томчета. Но търговците чуха за това и за отрицателно време превзеха дупката. Сега хората вече се бяха научили и викаха препродавачите направо в домовете си, да им прегледат библиотеките.

— Селекцията си я биваше. Имаше десетина-петнайсет кашона. Някой сигурно се е местил в нова къща.

— Или е умрял — допълни Канди.

— Не ми се мисли за такива неща — потръпна Сюзан.

Присила се появи отново от кухнята.

— Не е ли странно да не ти се мисли за това, след като най-много обичаш да четеш криминални романи с убийства — каза тя, хващайки се за последните реплики от разговора.

— И колкото са по-страшни — толкова по-добре — добави Канди.

— Знам — кимна Сюзан. — Но моля ви, не ме карайте да го обяснявам.

— Разбира се, че няма. Някои неща просто не подлежат на обяснение — заяви Канди. — Та намерихте ли хубави криминални романи в онази дупка?

— Подписано първо издание на „Психиатърът“1 — каза Сюзан. — Не е чак толкова ценен екземпляр, но на мен книгата много ми хареса.

— Ще ми се да бях дошла.

— А защо не дойде? Къде беше? — попита Присила. — Не съм те виждала откакто се върна от Пекин.

— Бях малко заета — отвърна Канди.

— Малко заета? — повтори Присила. — Когато ти се обадих онзи ден, не можа и две минути да ми отделиш. А ти се обаждах и преди това — припомни си тя.

— Звъннах ти във вторник и ти оставих съобщение, а ти дори не ми отговори.

— Знам, скъпа. Съжалявам. Наистина.

— Какво става? — настоя да узнае Присила. — Знам, че има нещо.

В този миг Даниел отвори вратата и влезе с поднос в ръце. Постави го на бялата дървена масичка и започна да налива зелен чай от каната в четирите чаши. Остави едната пред Присила. Канди се пресегна да вземе своята.

— Благодаря ти, мила — каза на прислужницата.

Сюзан стискаше чашата си с кафе.

— Свършихте ли с кафето? — попита Даниел със силен източноевропейски акцент.

— Да, благодаря — отвърна Сюзан и смени кафето със зелен чай.

Даниел се опита да вземе и кафето на Ашли, но младата жена стискаше здраво чашата си.

— Аз всъщност искам още кафе — помоли тя.

Даниел постави излишната чаша зелен чай на подноса и се върна в кухнята.

— Даниел е прекрасна — каза Канди.

— Знам — съгласи се Присила. — Но ти пак сменяш темата.

Канди въздъхна.

— Исках да изчакам Маргарет, за да кажа на всички едновременно.

Маргарет беше четвъртият член на литературния клуб. Беше дошла да живее в квартала преди година и половина — и се бе нанесла в най-хубавата къща наоколо. Беше огромна сграда в стил ранен Тюдор, издигната през 1907 година. Разбира се, отвътре беше безнадеждно старомодна, но предишният собственик я бе продал на строителен предприемач, който я изтърбуши и преустрои изцяло интериора й, а след това я продаде за колосална сума на съпруга на Маргарет. За Цената само се шушукаше. Петнайсет милиона. Това бе нечувана купчина пари в Гринич. Наистина едно имение бе продадено за над петдесет милиона, но към него имаше осемдесет акра земя, къща за гости, навес до басейна, жилище за прислугата и конюшни. Срещаха се нерядко и имоти за двайсет-трийсет милиона, но те бяха на морския бряг. Къщите край дома на Присила имаха прилични парцели земя към тях, но не бяха сред най-елитните предложения в Гринич. Цената, която Маргарет и съпругът й бяха платили за техния дом, беше със сигурност най-високата в квартала. Купиха имота без дори да се пазарят, говореха хората. Скоро фабриката за слухове донесе, че съпругът на Маргарет ръководел фонд за хеджиране, който му носел повече от двайсет милиона на година.

— Но нали знаеш, че Маргарет няма да идва днес — каза Присила. — Не и след случилото се.

— Надявам се, че се държи — добави Сюзан.

Канди недоумяваше.

— За какво говорите? Какво се е случило?

— Само не ми казвай, че не си чула — изуми се Присила.

— Обади ми се преди няколко дни, но не успях да й позвъня на свой ред — каза Канди. — Реших, че ще се видим направо днес тук. Какво е станало?

— Фондът за хеджиране на съпруга й — поде Сюзан.

— Фалирал — допълни я Присила. — Очевидно е бил пренатегнат докрай. Опитвал се е да си избие загубите до края на годината. Вместо това те нараснали до 30–40 процента. Може и повече да са. Маржовете полудели.

Бяха усвоили бизнес езика с годините.

— Ами неговите лични авоари…

— Не. Загубили са всичко. Сега Маргарет си стяга багажа. Смятам, че до края на месеца ще се изнесат.

— Чух, че къщата им вече е обявена за продажба — добави Сюзан.

— Горката Маргарет — въздъхна Канди. — Как го понася?

— Тя е невероятна — възкликна Сюзан. — Знаеш ли какво каза? „Преди нямахме нищо и се справяхме.“

— Но дочух, че съпругът й не го понася толкова леко — намеси се Присила.

— Следят го да не посегне на себе си — промърмори Сюзан.

— Това е ужасно.

— Знаете ги мъжете и тяхното его — каза Присила.

— Не мисля, че Хари би се самоубил — обади се Сюзан. — Сигурно веднага ще започне да мисли как отново да се върне на върха.

— На Гордън никога не му е пукало чак толкова — отбеляза Присила.

— Стюърт никога не би и помислил да посегне на себе си. Прекалено много се обича — засмя се весело Ашли, за да покаже, че се шегува.

Канди ги върна обратно на темата.

— Не мога да повярвам това за Маргарет. Ужасно е.

— Знам. Ще ми липсва. Беше невероятен читател. И в решаването на неделната кръстословица бе най-добра от всички ни.

— Това в моя случай не значи нищо — призна Сюзан.

— Сега ми е по-трудно да ви кажа това, което искам — каза Канди.

Настъпи кратка тишина, всички се вторачиха в нея.

— Какво има? — попита Присила направо зловещо.

— Просто искам всички да знаете, че… че… — Канди заекна.

— И ти ли се местиш? — изгледа я подозрително Присила. — Знаех си, че има нещо.

— Не. Не е това. Няма да се местя — заяви Канди.

— О, слава богу! Няма да понеса да изгубя още една от вас.

Канди направи гримаса.

— Е, точно това е.

— Какво?

Присила изобщо не очакваше отговора, който Канди й поднесе.

— Ще ставам майка — призна им тя.

Присила се засмя, но се сепна, когато видя изражението на лицето на Канди.

— Шегуваш се, нали? — Присила не беше сигурна за точната й възраст, но знаеше, че е над четиридесет, и пет.

— Не — отвърна малко хладно Канди. — Ще си осиновим китайче. Казва се Анна.

— Значи затова ходихте дотам — осъзна Сюзан.

— Не исках да ви казвам нищо преди да съм сигурна — продължи Канди. — В случай че нищо не се получи. Но се получи и я взимаме следващата седмица.

— Канди, това е прекрасно. — Сюзан хвърли нервен поглед към Присила и повтори: — Мисля, че е прекрасно. — Стана и отиде да прегърне Канди. — Поздравления!

— Поздравления — отекна след нея и Ашли.

Присила мълчеше.

Настъпи сконфузена тишина, която домакинята рязко наруши.

— Знаеш ли, не се налага заради това да напускаш групата. Нямаме правило, според което да не можеш да членуваш в клуба, ако имаш бебе.

Всъщност имаше такова правило, с което и Присила, и Канди се бяха съгласили изцяло, когато бе въведено, макар че Сюзан обичаше децата и с радост би говорила за бебета, вместо за книги. Но в резултат на тази забрана се бе сформирал друг литературен клуб, изцяло съставен от жени с деца. Присила знаеше, че Канди ще се премести в него, а в този квартал смяната на литературния клуб означаваше смяна на социалния кръг.

— О, скъпа — трогна се Канди. — Благодаря ти. Наистина го оценявам… но според мен така е най-добре.

— О — възкликна разочаровано Присила.

— Все още искам да ми се обаждаш в неделя за кръстословицата. Е, не тази неделя, защото ще сме в самолета за Китай — каза Канди и стана да си ходи.

— Няма ли да останеш да поговорим за книгата? — попита Присила.

— Заминаваме в неделя, а още не сме купили дори креватче. Мислехме си да спи при нас, но Майкъл се притеснява, че може да се претърколи и да я смачка. Затова май ще си вземем детско легло, за всеки случай, но… — И тя се разсмя. — Видяхте ли? Вече съм обсебена от бебето. По-добре да си вървя.

— Обади ни се, когато се върнеш — каза Сюзан. — Ще се радвам да дойда у вас да видя Анна.

— Непременно. Обещавам да ви се обадя, като се върна. — И хлътна в коридора. След миг чуха вратата да се отваря и гласа на Канди. — Здравей, Джулия. Не, тръгвам си. Съжалявам, че се разминахме. Но всички останали са вътре. Влизай.

— Наложи се да си тръгне — каза Присила.

Сюзан разказа подробностите.

— За съжаление Канди вече няма да е част от нашия литературен клуб.

— Така ли? — Джулия вдигна перфектно оформените си вежди. — И защо?

— Ще си има бебе. Искам да кажа, че ще си осинови — поправи се Сюзан. — Китайче. Ще го вземат в неделя. Казва се Анна.

— Колко благородно от нейна страна — отбеляза Джулия.

Сюзан се поколеба за миг. Понякога й беше трудно да определи дали зад безобидните забележки на Джулия има някакъв скрит смисъл. Но реши, че този път е искрена, и отвърна:

— Да, нали?

— Но сега трябва да намерим кой да я замести — каза Присила.

— Може би някоя симпатична жена ще се нанесе в къщата на Маргарет — предположи Сюзан.

— Но това ще отнеме векове — въздъхна Присила.

— Всъщност, няма — намеси се Джулия.

Присила я изгледа учудено.

— Какво имаш предвид?

— Една двойка вече си е насрочила оглед на имота.

— На Маргарет ли? Откъде знаеш? — попита Присила.

Джулия сви рамене и на лицето й се появи лека усмивка.

— Едно птиченце ми каза.

— Кое? — настояваше Присила.

Джулия отметна коси назад, леко раздразнена, че я притискат да разкрие източника си.

— Продава я моята агентка по недвижима собственост. Тя ми каза.

— Е, добре тогава — заключи Присила. — Но дори и да я купят, жената едва ли ще е като Канди.

Вечната оптимистка Сюзан не бе съгласна.

— Никога не се знае. Може и да е по-добра.

6.

Софи и Дийн

— Намерих! — обяви веднага Дийн, когато Софи вдигна телефона.

— Какво си намерил? — Софи се опитваше да си представи какво би могъл да изгуби. Портфейлът си? Куфарчето? Мобилният си телефон?

— Намерих нашата къща.

Трябваше да се досети — когато Дийн се захванеше с нещо, при него почти нямаше интервал във времето между мисъл и действие. Веднъж сподели, че май му се иска нова кола, и на другия ден докара вкъщи БМВ. Точно това я очарова у него още от първата им среща, но пък не си бе дала сметка в какво изпитание може да се превърне при дълго съжителство. Само преди няколко седмици й бе споменал за идеята си за преместване. Два-три дни по-късно вече имаше агент по недвижимо имущество, препоръчан му от колега. А след това си замълча.

Когато Дийн действаше импулсивно, тя ставаше разсъдлива. Разсъдлива беше думата за нея. Дийн описваше характера й не толкова ласкателно. Когато Софи се опитваше да се защити и казваше, че обича да обмисля спокойно всички възможности, преди да направи нещо, той отвръщаше, че може с часове да се чуди дали иска да стане сутрин от леглото или не.

— Тази къща е идеална, уверявам те. Имаме уговорка за оглед утре.

— Но утре е вторник. Трябва да си на работа — запротестира тя, ала Дийн знаеше, че това в превод означава: „Имам нужда от още време“. Разбра скритото послание, както хората, с които живееш от години, разбират истинското значение на думите ти все едно е произнесено на глас.

— Взимам си свободен ден. Уверявам те, това е нашата къща. Излязла е на пазара преди няколко дни и ако не предприемем нищо, някой ще ни я измъкне под носа. Какво съм ти казвал винаги? Бавните и сигурните не печелят състезанията. Всички приказки за стабилността са измислени, за да се чувстват по-добре непохватните деца. Човек трябва да посяга и да взима това, което му се иска. Иначе някой друг ще го докопа преди него.

Тя въздъхна.

— В колко часа утре?

— Така те искам! Уговорката ни е за десет. Ще се върнем по светло.

— Какво мислиш? — прошепна Дийн в ухото на Софи.

Агентката по недвижима собственост бе излязла навън под претекст, че иска да си провери съобщенията, но истинската причина бе да ги остави да си поговорят за къщата. Софи я виждаше през плъзгащите се стъклени врати с прилепнал до ухото телефон „Блекбъри“.

— Прекалено голяма ми се струва — каза Софи. — Все едно ще живеем във Версай.

— Не се шегувай с тези неща — отвърна й Дийн. — Всъщност в Гринич има къща точно копие на Малкия Трианон. Бих предложил да купим нея.

— Шегуваш се.

Дийн поклати глава.

— Ще ти я покажа на път за вкъщи. В сравнение с нея тази хич не е голяма. И нали затова се местим от Ню Йорк — за повече пространство. — Той разпери ръце, за да й покаже. — Цял живот си живяла в града. Нямаш представа какво е да имаш достатъчно място, за да дишаш спокойно. Пък и на кого му пука колко е голяма? Можем да си я позволим.

Предполагаше, че е прав, но все още не се бе адаптирала към мисълта, че парите на баща й сега са нейни. Въпреки че бе израснала в лукс в градска къща с всякакъв вид персонал, никога не бе разполагала със собствени пари. Можеше да има каквото си пожелае, но преди това трябваше да го пожелае.

— Може и да сме в състояние да си го позволим, но дали е разумно да купуваме нещо само защото можем да си го позволим? — попита тя.

— Разбира се, че не. Трябва да купуваме неща, които ни харесват. А на мен тази къща много ми харесва.

Беше в стил ранен Тюдор, отдалечена от шосето и оградена с огромни дъбове. Предните стаи бяха малко тъмни, но задните бяха с големи прозорци и плъзгащи се стъклени врати, водещи към верандата. В задния двор също имаше дъбове, зад които се простираше зелена морава, преливаща в голф игрището.

Истината беше, че и на Софи много й хареса. И трябваше да признае, че в Гринич е страхотно красиво — имаше тесни виещи се улички, обрамчени с каменни огради и засенчени от вековни дървета. Но разумната й страна я възпираше да възкликне: „Да я купим“.

— И след като решим, че това е нашата къща, аз трябва да тръгвам — добави Дийн нетърпеливо.

Докато разговаряха, Софи разсеяно гледаше през плъзгащите се стъклени врати. Наклони глава на една страна и каза малко замислено:

— Проблемът е, че не искам да купувам нищо от тази жена. Пълна кучка е.

Дийн рязко завъртя глава и се вгледа в нея — но по-интересното за Софи беше, че и агентката също рязко се извърна.

— Какви ги приказваш? Беше ужасно мила с нас.

Дийн имаше предвид, че беше ужасно мила с него.

Жените винаги бяха много любезни с Дийн. Така става, когато приличаш на манекен, имаш степен по бизнес администрация от „Корнел“ и по право от „Кълъмбия“ и вече си намерил партньор в живота.

— О, само се шегувах — отстъпи Софи.

— Понякога чувството ти за хумор е малко странно, знаеш ли? — Дийн очевидно се опитваше да запази спокойствие. — Защо не забравим за агентката? Не ми пука за нея. Само за къщата…

— Може ли пак да отидем да погледнем задния двор? — прекъсна го Софи.

Дийн й хвърли още един учуден поглед, но след това сви рамене.

— Разбира се. Щом искаш.

Поведе я през плъзгащите се врати навън към двора, където агентката точно произнасяше: „Да. Разбирам. Но не можем просто… Добре, разбрах.“ Вдигна пръст към тях, за да ги помоли да изчакат един момент.

— Да, добре. Вижте, можете ли да почакате секунда? — Свали телефона от ухото си и покри микрофона.

— Как е? — попита тя.

— Ще разгледаме още веднъж — обясни Дийн.

— Имате ли нужда от мен?

— Не, ще се оправим сами — увери я Дийн.

— Добре, тогава ще си довърша разговора. Ако имате нужда от нещо — обаждайте се.

— Добре. Благодаря.

Софи вече се отдалечаваше по ливадата към игрището за голф. Дийн забърза, за да я настигне.

— Какво, по дяволите, ти става? — попита я.

— Ще ти кажа само след секунда — отвърна Софи и продължи по спускащата се надолу ливада. Не спря, докато не стигна до границата на имота и чак тогава се обърна към къщата. Наистина беше впечатляваща. Въпреки огромните си размери, архитектурният й стил я караше да изглежда уютна — като сгушена в планинска долчинка хижа.

— Какво те притеснява? — попита Дийн след малко.

— Нещо те тревожи, нали?

— Аха. — Софи се обърна към съпруга си. — Тази агентка представлява собствениците, нали?

Той сви рамене.

— Предполагам. И какво общо има това с нашето решение?

— Ами означава, че не работи за нас. Да не говорим, че на колкото по-висока цена продаде къщата, толкова по-голяма комисионна ще вземе.

— Такива са правилата — каза Дийн. — Законите на бизнеса. Все пак можем да договорим възможно най-изгодната цена.

— Само че сме в неизгодна позиция — изтъкна Софи.

— Защото наистина искам тази къща, така ли?

— Точно така. А още повече защото тя знае колко я искаш.

— Не мисля, че съм чак толкова прозрачен. Не казах почти нищо, докато тя ни развеждаше, и не виждам как…

— Сложила е подслушватели в кухнята и ни шпионираше, докато си говорехме — обясни Софи.

Дийн избухна в смях.

— Ти ме разби, скъпа. Кълна се, че това е най-абсурдното нещо, което някога съм чувал. Това да не ти е ЦРУ?

— Може да е ФБР, ЦРУ се занимават с международни въпроси — уведоми го Софи.

— Мила, четеш прекалено много криминалета.

— Защо ти е толкова трудно да го повярваш? Не виждам нищо странно в предположението ми. Апаратура за подслушване може да се купи за по-малко от сто долара по интернет. Дванайсетгодишно хлапе би се справило. А си помисли какво предимство би й осигурило това. Ще знае дали се колебаем и дали се налага да свали цената. Също така ще разбере дали наистина искаме къщата и тогава може да вдигне цената и да се направи, че си тръгва.

— Ти си маниачка по теориите на конспирацията — каза Дийн. Но гласът му вече не звучеше така уверено.

— Нали знаеш какво казват: „Това, че съм параноик, не означава, че не се опитват да ме пипнат.“ А и някога да съм грешила? Спомни си, когато ти казах, че двамата дилъри на антики, които помолихме да оценят мебелите на баща ми, се наговарят за цените. Тогава ми се изсмя. Но се оказах права, нали? А и в двата случая не става въпрос за дреболии. Разликата може да се изразява в милиони долари. Как разбираш колко струва нещо? Струва толкова, колкото някой е готов да плати за него. Дори може да ни каже, че има и други заинтересувани, които са готови да предложат сумата. Тогава ще държи всички лостове.

Дийн се намръщи.

— Добре, но как го разбра?

— Не знам. Гледах я през прозореца. Имаше нещо в начина, по който говореше — или по-точно кога говореше. Отваряше си устата само когато ние млъквахме. Прекалено странно. И когато казах…

— … че е кучка? Значи това било!

Софи се усмихна широко.

— Трябваше да я видиш как подскочи.

Дийн отново се разсмя.

— Счупили са калъпа, след като са те направили, да знаеш.

Софи сви рамене, но изглеждаше доволна.

— Е… какво мислиш за къщата?

— Наистина ли толкова много я искаш?

— Наистина — призна си Дийн.

Това бе достатъчно за Софи.

— Щом толкова я искаш…

Той извика, вдигна я и я завъртя.

— Дийн, пусни ме — задърпа се тя през смях.

Той я целуна силно и дълго и я остави на земята.

— Сега да отидем ли да се изправим пред горгоната? Признавам, че малко ме плаши.

— Видя ли й ноктите? Все ми се струва, че ще ги забие в сънната ми артерия.

— Не се бой, аз ще те пазя — каза Дийн, обви ръка около кръста й и двамата се върнаха нагоре по поляната.

— Моля? С тези клечки? — подразни го тя, като го стисна за бицепсите.

Когато стигнаха до къщата, намериха агентката в кухнята да барабани с дългите си маникюри по мраморния плот. Вдигна поглед към тях и поде жизнерадостно:

— Е? Какво ще кажете?

Дийн й се усмихна в отговор. Софи винаги се бе учудвала на способността му да пуска в действие чара си — сякаш се контролираше от някакво кранче.

— Съпругата ми има нужда от време да си помисли, а в нашето семейство тя е шефът.

Агентката стрелна Софи с поглед, после пак се съсредоточи в Дийн. Изглежда усещаше, че той е нейната мишена, на него трябва да продава.

— Добре, но да знаете, че интересът е голям. Лично аз не смятам, че къщата ще се задържи дълго на пазара. Имам и друга двойка, която много напира, а те могат да се нанесат още днес. Мисля, че в момента подготвят финансите си. Ако сега решите, ще избегнете войната с наддаването.

Софи се обърна към Дийн и вдигна вежди, сякаш за да му каже: „Видя ли?“ Точно както беше предвидила, жената се опиташе да действа Дийн. Видя как той се изопна при думите на агентката, но й отвърна съвсем безгрижно.

— Ще се опитаме в най-скоро време да се свържем с вас.

— Имате ли някакви конкретни притеснения за къщата? — попита жената, като този път се обърна към Софи. Гласът й беше захаросан, на границата с презрението.

— Ами, струва ми се, че искам да науча малко повече за квартала.

При тези думи агентката веднага се стегна.

— Но той е един от най-хубавите. Знаете ли, че това е един от най-богаташките квартали наоколо?

— Не мисля, че съпругата ми имаше предвид точно това — притече се на помощ Дийн.

— Тогава какво имаше предвид? — Жената изглеждаше искрено озадачена.

— По-скоро какви хора живеят тук, нали, скъпа? О, сетих се — каза Дийн на Софи. — Дочух, че жените тук си имат литературен клуб. И познай какво четат? Ще ти подскажа. И ти четеш същото. — Млъкна и зачака реакцията й. Но след като Софи не реагира, той продължи. — Четат криминалета, глупаче. Хайде, мислех си, че поне малко ще се ентусиазираш. — Обърна се към агентката. — Криминалните романи са нейната страст.

— Много хубаво — отбеляза жената с лека усмивка. — Но ми се струва, че първо трябва да ви поканят.

Софи бе убедена, че злобата й се дължеше на дочутия коментар по-рано.

— Е, кого трябва да подкупя, за да издействам покана за жена ми? — попита Дийн. — Ако се преместим тук, разбира се — добави той, като хвърли поглед към Софи.

— Присила Бренър — отвърна агентката.

7.

Февруари

Присила и Сюзан

Присила звънна на вратата на Сюзан и докато чакаше да й отворят, тъпчеше енергично на едно място. Отнасяше се много сериозно към ходенето си пеша. Кварталът бе обвит от паяжина тихи, сенчести улички, далеч от главното шосе. По тях почти не минаваха коли, защото всичките бяха задънени или завършваха в полукръг. Присила си беше набелязала маршрут: една обиколка по него беше около километър и половина, а тя винаги правеше по три. Освен това маршрутът й минаваше покрай къщите на всички членове на литературния клуб и ако те погледнеха навън, всяка сутрин можеха да я видят как прави трите си обиколки. Но Сюзан нямаше нужда да я търси с поглед през прозореца, защото Присила се отбиваше да я вземе за последната обиколка.

Отвори вратата облечена в любимия си спортен бонбоненорозов анцуг.

— Готова ли си? — попита я Присила.

— Може ли…

— Никакви кучета — отсече Присила.

— Но те обожават да се разхождат — замоли се Сюзан.

— Ти непрекъснато ги оставяш да се спират и да душат.

— Иначе няма да им е приятно.

— Това не е забавление. Това е тренировка. — Присила погледна лентата на ръката си. — Хайде, сърдечният ми ритъм спада. Трябва да го поддържам в определени граници.

— О, извинявай. — Сюзан тресна вратата зад себе се, а щом Присила пое с бърза стъпка, тя тръгна да я догони.

— Говори ли вече с Канди? Знаеш ли, че се е върнала? — попита.

— Знам. Получих съобщение от нея. Не съм имала възможност да й отговоря.

— Но това беше преди повече от две седмици — учуди се Сюзан.

— Бях заета.

— О, да — каза Сюзан.

Настъпи мълчание, но Присила не можеше да се прави на напълно безразлична.

— Как е тя? — попита след малко.

— Добре е.

Пак настъпи мълчание. Но Сюзан заговори.

— Е, като оставим настрани факта, че не е спала нощем през изминалите три седмици. Освен това се опитва да спре цигарите.

— Канди спира да пуши? О, боже! — И Присила се разсмя.

— Не е смешно — възрази Сюзан, но едвам сдържаше усмивката си.

— Мислех си, че ще се опита да го направи, преди да доведе бебето вкъщи.

— Знам — каза Сюзан, която също вече се смееше. — Мислех си да отида да я видя, но ще изчакам, докато нещата се поуспокоят.

— И какво друго каза Канди?

— Че много й липсвал истински зрял диалог. И че жените от другия литературен клуб са страхотни и много умни, но не могат да водят смислени разговори, защото децата непрекъснато търчат около тях. Две изречения на кръст не могат да кажат, без да бъдат прекъснати.

— Не оставят ли децата у дома с бавачките?

— Някои смятат, че децата не бива да се отглеждат от бавачки.

— Боже мили! — беше всичко, което Присила успя да каже.

— Аз не бих взела бавачка. Поне не през цялото време.

— Как, за бога, Хари успя да те убеди да нямате деца? — възкликна Присила. — Ти си родена да бъдеш майка.

— Не исках да го насилвам да прави нещо, в което не е убеден.

— Ами твоите желания?

— Добре съм си и без деца — беше категорична Сюзан.

Присила отвори уста да каже нещо, но Сюзан я изпревари.

— О, исках да те питам — чу ли, че някой е купил къщата в стил ранен Тюдор? — Знаеше, че може много лесно да смени темата, ако й съобщи някоя клюка.

Присила почти спря на място.

— Не. Как така всички научават новините преди мен?

— Джулия ми каза. Срещнах я случайно онзи ден и тя го спомена.

— Джулия? Как така Джулия изведнъж знае всичко? Кой я е купил? И разбра ли кога се нанася?

— Едно младо семейство. Може би другия месец.

— Надявам се да е по-скоро. И се моля жената да чете. Имаме нужда от още един член, за компенсация на силиконовите цици.

— Ти я покани — упрекна я Сюзан. — И все още не разбирам как можа да поканиш Ашли след това, което Стюърт причини на Пам. Искам да кажа, че…

— Не искам да говорим за това — сопна се Присила.

— Добре.

Крачиха около една минута в мълчание.

— Ъъъ… — поколеба се Сюзан. — Исках да те питам нещо.

— Стига да няма нищо общо с Ашли и Стюърт.

— Не, няма нищо общо с тях.

Присила дочу нещо в тона на приятелката си, което я накара да обърне очи към нея.

— Какво?

— Става въпрос за Хари.

— Какво за Хари?

— Чудех се дали си забелязала някаква промяна у него.

— Промяна? Да не си е боядисал косата или пък да е отслабнал?

— Не. Имам предвид… Мисля, че се държи странно — каза Сюзан.

— Странно ли? Какво искаш да кажеш?

— Ами странно… Напоследък е много мълчалив. А ти познаваш Хари, той е всичко друго, но не и мълчалив.

Хари имаше силен глас и категорични мнения по всички въпроси, които никога не се колебаеше да заяви.

— Попита ли го? — поинтересува се Присила.

— Да. Няколко пъти. Казва, че е уморен. Предполагам, че работи повече напоследък, сякаш досега не работеше достатъчно.

— Повече ли? Имаш предвид, че често остава до късно вечерта?

— Знам какво си мислиш — каза Сюзан. — Но работи по закупуването на нова компания.

— Каква компания? — попита подозрително Присила.

— Не й знам името. Защо винаги очакваш най-лошото от хората?

— Опит — отвърна кратко Присила. — Но не ме изкарвай мен лошата. Ако си сигурна, че Хари е просто уморен от новата сделка, тогава защо повдигаш въпроса?

Сюзан не отговори.

— Произнасям на глас това, което си мислиш — изтъкна Присила.

— И какво би трябвало да направя?

— Нищо.

— Нищо?

— Нищо — повтори Присила твърдо. — Ако вдигнеш шум, само ще го прогониш. Освен това такива неща се случват непрекъснато.

— Знам… но не на мен и Хари — каза тъжно Сюзан.

— Очевидно и на вас.

— Те не би стояла със скръстени ръце, ако съпругът ти има любовница.

— Гордън? — Присила се изсмя. — Да има любовница? Ще ми се. Няма толкова въображение.

— И аз не мислех, че Хари някога ще го направи.

— Вероятно правиш от мухата слон. Обзалагам се, че си въобразяваш.

— Мислиш ли? — Сюзан искаше да чуе точно това, искаше Присила да й каже, че се заблуждава, че не е вярно.

Присила продължи.

— Виж какво, ще го наблюдавам довечера на вечерята у Джулия.

— Ако изобщо дойде — вметна мрачно Сюзан.

— Но ти при всички положения ще дойдеш, нали? Не би пропуснала възможността да зърнеш съпруга на Джулия, този мистериозен мъж. Имам предвид, че от три месеца са ни съседи, а не сме го виждали.

— Аз съм виждала колата му — отвърна Сюзан. — Но прозорците бяха матирани.

— А знаеш ли с какво се занимава? Откъде са му парите?

— Мисля, че е някакъв предприемач. Но Джулия не говори много за това.

— Според мен крие нещо — заяви Присила. — Вероятно факта, че прилича на жаба.

— Като заговорихме за вълка… — каза Сюзан.

Видяха ягуара кабрио на Джулия да потегля от алеята пред къщата й. След миг тя ги забеляза и спря до тях.

— Не мога да повярвам, че още не сте преминали на пилатес — подхвърли Джулия, като свали прозореца.

— Харесва ми да се разхождам — отвърна Присила.

— Е, може пък да решиш да опиташ пилатес някога. Само исках да се уверя, че и двете ще дойдете довечера.

— Не бихме го пропуснали за нищо на света — подчерта Присила. — Нямам търпение да се запозная със съпруга ти. Той ще бъде там, нали?

— Така мисля, след като живее при мен — отговори малко остро Джулия. — Е, до осем часа. Ще се видим тогава.

8.

Джулия и Алекс

— Не вярвам на очите си — каза Присила. — Просто не е честно.

— Наистина не е — съгласи се Сюзан. — Никак даже.

Стояха във всекидневната на Джулия, пийваха от виното й и се взираха в съпруга й.

— Ако имаше някаква справедливост на този свят, той трябваше да е стар, нисък и дебел, с косми по гърба и ръцете. Или поне плешив, с малко перчемче отпред като монах. А той е… — Присила махна безмълвно с ръка.

— Грегъри Пек — помогна й Сюзан. Имаше склонност да сравнява обикновените хора с филмови звезди.

— Точно — съгласи се Присила.

— Ашли направо му се слага — отбеляза Сюзан.

— А той почти не я поглежда — отвърна със задоволство Присила.

— Не познавам мъж, който да устои да не погледне в деколтето на Ашли. Мислиш ли, че е гей? — усъмни се Сюзан.

Присила отметна глава, огледа го за миг и след това заяви:

— Не, не е гей. С удоволствие бих го потвърдила лично, но не мога. Просто е много сдържан и овладян. А Ашли му е прекалено ясна.

— Сдържан и овладян — меко казано — добави Сюзан.

Присила сложи длан върху рамото й.

— Виж това. Ашли е отблъсната.

Съпругът на Джулия хвърли бърз поглед към Ашли, каза нещо, хвана я за лакътя и леко я отмести настрани. След това прекоси стаята и отиде при съпруга на Присила, Гордън, който бе потънал в разговор със съпруга на Ашли, Стюърт.

— Ето я сега и нея.

Ашли дойде при тях след малко и заяви:

— Той е гей.

— Не мисля така — отвърна й Присила.

— Да. Гей е — настоя Ашли. — Познавам ги.

В този миг от кухнята се появи Джулия и обяви:

— Изглежда, че всичко е готово. — После се обърна към Алекс. — Скъпи, ще заведеш ли гостите в трапезарията? Аз ще отида да нагледам сервирането. — И изчезна обратно в кухнята.

— От тук, моля — каза Алекс и направи жест към една от вратите.

Всички се изнизаха през нея към трапезарията, където настана обичайната суматоха, докато всеки се чудеше къде да седне. Но се оказа, че Джулия не е оставила това на случайността. На всяка салфетка бе пришито име.

— Като на детски рожден ден — щеше да каже по-късно Присила, но тайно се ядосваше, че тази идея не бе хрумнала първо на нея.

Тя бе настанена до съпруга на Ашли, Стюърт. Някога Присила, Гордън, Стюърт и бившата му съпруга Пам бяха много близки. Раздялата им разтърси целия квартал — най-вече защото най-голямата мистерия за всички през годините беше какво Пам вижда в Стюърт. А той подаде молба за развод. И което беше още по-шокиращото, запази къщата, а Пам взе децата и се изнесе в Калифорния. Няколко месеца по-късно се появи Ашли. Пам беше седмото чудо на света — от онзи тип жени, които караха хората около тях да се чувстват добре. Дори Присила, която говореше зад гърба на всички, не бе отронила и една лоша дума за нея.

След като Пам замина за Калифорния, Присила от лоялност към нея се зарече, че новата съпруга никога няма да получи покана за нейния литературен клуб. Но когато даде тази люта клетва, бе забравила, че фондът на Стюърт е основен клиент на търговската група на Гордън. Преди да спусне ледена стена пред Ашли, Стюърт направи всичко възможно Присила да разбере, че новата му жена трябва да бъде приета или фирмата му може да премисли с кого да прави бизнес. Оттогава отношенията между Присила и Стюърт бяха обтегнати. И то меко казано. А сега я бяха сложили да седи до него.

След като всички се настаниха, Присила потърси спасение в Хари, съпруга на Сюзан, който седеше отляво. Но той й бе обърнал гръб и цялото му внимание бе приковано в Джулия. А тя дори не говореше с него. Слушаше съпруга на Присила. Гордън говореше оживено, а тя го слушаше с лека развеселена усмивка.

Присила се почувства раздразнена: защото бе хваната в капан до Стюърт, защото Хари не забелязваше никого друг, освен Джулия, защото Джулия слушаше съпруга й и защото съпругът й говореше. Провикна се през масата:

— О, Гордън, няма ли да престанеш да досаждаш на Джулия със скучните си таблици и счетоводни сметки.

Гласът й прозвуча остро и преряза по средата останалите разговори. Всички млъкнаха и настана конфузна тишина.

Гордън като че се канеше да каже нещо, но стисна устни и заби поглед надолу в чинията си. Джулия отговори:

— Никой друг не умее така забавно да говори за таблици като съпруга ти. Но той всъщност ми разказваше как сте се запознали. Ще ми се и Алекс да е така романтичен. Гордън каза, че сте се срещнали като в приказка, все едно да разпознаеш точния човек в пълна стая. Само че не те видял, а те чул да се смееш. И тогава веднага си помислил, че иска да прекара остатъка от живота си с жената, която така заразително се смее.

— О, тази стара история. Нямам представа защо продължава да я разказва — отвърна Присила, ядосана, че Гордън е споделил това с Джулия.

— Също така ми казваше, че сега му се ще пак да се смееш така — добави Джулия.

— Е, вече не ми е толкова смешно — сопна й се Присила.

— Така ли? — попита двусмислено Джулия.

Сюзан със своето безупречно възпитание бе готова да смени темата на всеки неудобен разговор.

— Къщата ти е прекрасна, Джулия — намеси се тя. — Много ми харесва как изглежда. Откъде черпиш идеи? Ползваш ли дизайнер?

Домът беше мебелиран с комбинация от антики от различни периоди, подредени на фона необичайни персийски килими в ярки цветове. Цялостният ефект беше поразителен — от дома се излъчваше елегантност, която в същото време носеше и усещане за уют. Повечето от къщите на останалите жени бяха декорирани от дизайнери и стаите приличаха повече на кукленски комплекти, отколкото на места за живеене. Джулия ги бе надминала и в това, както и във всичко останало.

Но домакинята си призна:

— О, нямам нищо общо с това.

— Значи трябва да ми дадеш името на дизайнера си — каза Сюзан.

— Алекс подреди къщата.

— Алекс?… — повтори Сюзан, сякаш чакаше и фамилията на дизайнера, за когото й говореше Джулия. След това осъзна какво й казва. — Имаш предвид съпруга ти Алекс?

— Умее ги тези неща, не мислиш ли?

— Невероятно е — намеси се и Ашли и хвърли коси погледи към Сюзан и Присила, сякаш за да им покаже, че това доказва твърдението й.

— Да, направо да го заподозреш, че е гей — вметна Джулия през смях.

Алекс се покашля от мястото си зад масата.

— Това е комплимент, скъпи — обясни му Джулия. — Току-що обяснявах, че подредбата на къщата е твое дело.

Алекс сви рамене и каза:

— Обичам красивите вещи.

Това бяха първите думи, които произнасяше, откакто се бе настанил на трапезата. Всъщност през цялата вечер не бе казал по-дълго изречение.

— Разбирам какво имаш предвид — съгласи се Присила. — А най-красивите вещи обикновено са и най-скъпи. Това е проклятието на добрия вкус.

— А откъде се е пръкнал твоят добър вкус — само от четенето на криминални романи за литературния клуб ли? — попита Хари.

Присила го изгледа с характерния си усмъртителен поглед, но той не й обърна никакво внимание.

— Можете да четете нещо по-полезно, като например биографии — продължи той. — Сега чета новата биография на Чърчил. Изключително интересна е. Има много какво да се научи от този човек.

— И криминалните романи могат да бъдат полезни — изтъкна Сюзан, преди Присила да успее да атакува.

— За какво? За убийствата, които трябва да разкриваш? — надсмя й се Хари.

— Никога не се знае — каза хладно Алекс.

В този миг това си беше просто безобидна забележка, но по-късно, когато си спомниха коментара на Алекс, всички се почудиха — възможно ли е да е било просто съвпадение?

9.

Март

Софи

Най-накрая настъпи денят на преместването и след седмици напрежение практичната страна на Софи взе връх. Беше прекалено заета да наглежда опаковането, надписването и товаренето, за да се притеснява какъв ли ще е новият й живот.

Когато носачите натовариха камиона и потеглиха, Софи се върна в апартамента, за да се поразходи из него за последен път. Взе котката Агата на ръце и тръгна през стаите. Стъпките й отекваха по твърдия дървен под. Така изглеждаше жилището, когато го видя за първи път. Но тогава беше пълно с надежди. Разхождаше се из него и си мислеше: „Тук ще сложим дивана, а леглото — там, под прозореца…“

Макар че се местеха в нова къща, празните стаи пак й се струваха непоносимо тъжни. Като че ли в изпразнените помещения никой никога не бе живял. Беше пълно със спомени между тези стени — за всичките им караници, разговорите, които ги държаха будни до среднощ, плановете, които крояха за бъдещето. Помисли си, че би трябвало да са оставили някакъв отпечатък тук. Но сега това беше просто един празен апартамент и щеше да си остане такъв, докато в него не се нанесеше някой друг заедно със своите мечти.

Докато се разхождаше, намери разни неща, изпопадали от килимите или излезли на светло след вдигането на мебелите. Имаше няколко дребни монети, стар списък за покупки, една диамантена обеца и един от кашмирените чорапи на Дийн.

Събра всичко, което намери. Стиснала здраво забравените предмети в ръка, тя завря лицето си в меката козина на Агата. А котката, която обикновено не можеше да си намери място, сега стоеше кротко в прегръдките й.

Софи остана в апартамента, докато си възвърне самообладанието, след това слезе долу при колата. Дийн й бе предложил да си вземе свободен ден и да й помогне, но Софи знаеше, че го бе казал с тайната надежда тя да му откаже, и така и направи. Той се усмихна и я целуна, след което добави, че вероятно така е по-добре, тъй като бог му бил свидетел, че винаги когато се опитва да помогне, по-скоро пречи.

И Софи се бе приготвила да се справи с всичко сама. Начерта на листове схеми с разположението на мебелите и ги даде на носачите, за да са наясно къде да оставят покъщнината, след като я пренесат. Дори се разходи из новата къща с молив в ръка, измери и отбеляза местата на стените, на които да се окачат картините.

Носачите пътуваха с мебелите от стария апартамент, а друга кола с друг екип извозваше новите мебели, които бяха купили специално. Когато приеха офертата им за къщата, Дийн отбеляза, че вещите от предишното жилище няма да стигнат за обзавеждането на новото. Колко жалко, допълни той, че са продали всички антики на баща й. Макар че не си призна тогава, Софи чувстваше огромно облекчение. Мисълта да бъде заобиколена в новия си дом от мебелите, сред които бе израснала, бе като сбъднат кошмар. Още си спомняше истерията, в която изпадна баща й, когато като шестгодишно момиченце остави чаша върху една стара маса и тя остави отпечатък върху нея. Крещя й, крещя на бавачката, на икономката и след това зарита масата, докато не стана на парчета. Заяви, че тази мебел вече е безполезна като купчина подпалки, тъй като е съсипана и няма стойност на антика. След случката Софи мразеше антикварните мебели, но никога не бе споделяла историята с Дийн, защото не можеше да измисли начин да му я разкаже, без да звучи самосъжалително и мелодраматично. Така че той не знаеше за антипатията й към старинните мебели, но пък се оказа, че има свое пристрастие, което се коренеше също в детството му. Бе израснал сред модерна домашна обстановка и бе развил ужас от светло дърво и изчистени линии. Освен това, след като разгледа няколко броя на „Архитектурен дайджест“ в чакалнята на зъболекаря си, по необясними причини се влюби в английските мебели от началото на XVIII век. Показа на Софи снимки, а тя му заяви, че няма начин да се съгласи да живее в къща, която прилича на музей. Накрая се споразумяха компромисно. Софи щеше да обзаведе спалнята им, кабинета си и кухнята както на нея й харесва и ще остави Дийн да декорира останалата част от къщата.

Така че при планирането на преместването трябваше да има предвид покъщнината от стария апартамент, мебелите, които тя бе купила, и тези, които бе избрал Дийн. Беше истински организационен кошмар, но Софи успя някак си да се справи с помощта на малка армия помагачи. И когато вечерта Дийн се прибра в новия им дом, не се виждаше нито един кашон. Пристъпи през прага, остави си куфарчето на пода и се огледа, изпълнен със страхопочитание. Повика Софи, но тя не му отвърна. Мина през всички стаи на първия етаж, качи се по стълбите и най-накрая я откри в спалнята им, полегнала върху напълно оправеното легло и дълбоко заспала. Агата се бе настанила в извивката между рамото и шията й.

Той отиде до леглото и приседна с усмивка на края.

— Хей — повика я, — времето за следобеден сън свърши.

Агата стана и изчезна нанякъде. Софи отвори очи, надигна се и се огледа, сякаш не знаеше къде се намира.

— Къщата изглежда невероятно — каза Дийн и я погали по ръката. — Казвал ли съм ти някога, че си изключителна жена?

— Не — отвърна тя сънено. — Но си ми казвал, че съм импулсивна и вманиачена в детайлите, както и…

— Прецизна до лудост? — добави Дийн и усмивката му стана още по-широка.

— Не, това е ново — отбеляза Софи.

— Добре. Тогава си абсолютно невероятна. Какво ще кажеш за това определение?

— Звучи по-добре.

— Така те искам. Вечеря ли?

Тя поклати глава.

— Обзалагам се, че цял ден не си яла нищо, нали?

Тя пак поклати глава.

— Бях прекалено заета.

— Тогава да те нахраним. Нека те заведа на вечеря. Където пожелаеш.

— Не познавам околността — отговори му тя. След като преместването завърши, се чувстваше малко изгубена в новото пространство и сигурно Дийн бе отгатнал това й състояние по гласа, защото я хвана за ръката и предложи:

— Ами тогава да я опознаем.

10.

Софи и Сюзан

На другия ден, докато Софи разтребваше в кухнята, на вратата се позвъни. Когато отвори, на прага стояха двама души. Единият беше куриер с цял наръч цветя. А другият човек бе закръглена, хубава, усмихната жена с пай в ръце.

— Май сте доста популярни — каза жената.

— Повярвайте ми, това не е обичайното ми състояние — отвърна Софи, докато се опитваше с леко неудобство хем да задържи цветята в ръцете си, хем да се подпише на бланката на куриера. Той се върна в колата си, а Софи остана с жената с пая в ръце.

— Исках да ви поздравя с добре дошли в квартала. Аз съм Сюзан Олтмън.

— О… ъъъ… ще влезете ли? — попита Софи.

— Стига да е удобно…

— Разбира се.

Софи поведе гостенката към всекидневната.

— Но нали вчера се преместихте? — попита Сюзан, докато се оглеждаше из безупречно подредената стая.

— Да, но не мога да се успокоя, докато всичко не си е на мястото.

Сюзан кимна разбиращо.

— Маниачка на тема контрол. Същата съм.

— Единственият ми проблем е да запомня кое къде е.

— Много добре те разбирам.

— Да ти предложа нещо? Кафе, чай? — попита Софи.

— С удоволствие бих пила кафе, но само ако ми позволиш да ти правя компания в кухнята. Кухните винаги ми създават повече уют.

Софи заведе Сюзан в кухнята и остави цветята на плота.

— Имам с кофеин и без кофеин, обезмаслено и пълномаслено мляко — каза. — Съжалявам, но нямам обезмаслена сметана.

— Нанесли сте се вчера — засмя се Сюзан. — И имаш повече неща в кухнята си от мен. Да не говорим, че е доста по-чисто, отколкото в моята кухня. Искам с кофеин и пълномаслено мляко. Знам, че е вредно, но не е много забавно да се живее здравословно. Ала преди да направиш каквото и да било, по-добре потопи цветята във вода. Прекрасни са. Да няма някакъв специален повод?

— Не. — Софи взе картичката и я прочете. — Съпругът ми иска да ми отдаде заслуженото за добрата работа по преместването.

— Не си спомням кога моят съпруг за последно ми е пращал цветя. Сигурно си внимавала, като си избирала твоя.

Софи се усмихна широко.

— Е, голяма работа — вдигнал телефона и се обадил в магазина за цветя, след като аз цели седмици планирах всичко.

— Да, това значи добър съпруг, по критериите, които важат за съпрузите — отвърна Сюзан. — Надявам се лимоновият ми пай да ти хареса. — И тя вдигна донесения сладкиш.

— Много обичам такъв пай. Но не биваше.

— Всъщност не съм го правила аз. В центъра има прекрасна малка пекарна. Черешовият и ореховият сладкиш там са отлични, но не бях взимала лимонов.

— Искаш ли едно парче с кафето? — попита Софи.

— Надявах се да предложиш — отвърна Сюзан.

Същата вечер, още щом пристъпи прага на новия си дом, Дийн извика:

— На какво мирише така вкусно?

— Защо не дойдеш тук и не разбереш? — извика му в отговор Софи от кухнята.

Когато влезе в кухнята, видя, че масата е сервирана и на нея има две запалени свещи и ваза с рози между тях.

— Ако така реагираш на цветята, ще ти изпращам по-често. Не ти ли казах, че днес ще се случи нещо хубаво?

— И това не беше единственото — усмихна се Софи. — Познай какво друго стана.

— Не мога. Какво?

— Представител на съседите дойде да ме поздрави за добре дошла.

— Наистина ли? Кой?

— Нямаше нужда да се изненадваш толкова — каза Софи.

— Не… не е това… Искам да кажа, че е страхотно. Разкажи ми за нея.

— Защо реши, че е жена? Казах само представител на съседите. Знаеш ли, няма да се справиш много добре с разрешаването на криминалните интриги. Не можеш да правиш такива предположения.

— Не ми пука за криминалните мистерии. — Дийн ставаше нетърпелив. — Искам да разбера за гостенката.

— Добре. Ами… донесе ми пай.

— Пай? — повтори Дийн.

— Да. Между другото, това ни е десертът.

— Но още не си ми казала коя е.

— Едва ли името й ще ти говори нещо, но се казва Сюзан Олтмън.

— О, чувал съм за нея. Мисля, че моминското й име е Сюзан Уелингбрук. Стара богаташка фамилия, но съпругът й се е издигнал от нищото. Съвсем сам.

— От къде знаеш тези неща? — учуди се Софи. — Както и да е, няма значение дори да израснала в бордей.

— Сигурно тогава щеше да ти хареса повече — отбеляза Дийн.

— Не. Харесвам я такава, каквато е. Но не съм ти казала останалото.

— Какво?

— Покани ме на среща на техния литературен клуб — за криминална литература.

11.

Читателките на криминалета

Ашли и Джулия вече се бяха настанили във всекидневната на Присила заедно с домакинята, когато пристигнаха Сюзан и Софи. Сюзан бе забравила да каже на Софи за правилото с обувките, затова Софи трябваше да се събуе на входа и да се запознае с останалите по чорапи.

Представи я Сюзан.

— Софи, това е Ашли — тя живее в къщата в колониален стил нагоре по улицата. А това е Джулия. Тя също се премести скоро в квартала, само няколко месеца преди теб. А това е Присила, нашата домакиня. — После се обърна към останалите. — Мисля, че знаете, че Софи току-що се нанесе в къщата в стил Тюдор и е голяма почитателка на криминалните романи, затова реших да я доведа. Съобщих й, че четем „Възмездието“, но се оказа, че тя вече го е чела, затова всичко се нарежда идеално.

Софи се усмихна и се опита да се почувства по-удобно, макар че никак не й беше лесно.

— Е, харесва ли ти Гринич? — попита Присила. След това малко лукаво добави: — Ходи ли до Авеню?

— Да, бях там онзи ден — отвърна Софи.

— Обзалагам се, че пътният полицай ти се е разкрещял — продължи Присила. — Нали?

— От къде знаеш?

Сюзан побърза да я успокои.

— О, случва се на всеки, който отиде там за първи път.

Присила добави с палава усмивка:

— За някои местни това е основно забавление през лятото. Сядат на пейките наблизо и гледат как овикват пришълците, които се опитват да пресекат.

— Това е страшно нелепо — обади се Ашли. — Искам да кажа, че дори да не идват коли, трябва да стоиш и да чакаш, докато пътният полицай ти каже, че може да пресичаш.

— Сигурно и на теб ти е крещял? — подхвърли Присила.

— С всички го прави — добави Сюзан.

— Всъщност не с всички — намеси се Джулия. — Аз не изчаках, преди да пресека, но не ми каза нищо.

— Лъжеш — заяви Присила.

Джулия сви рамене, сякаш искаше да каже: „Мисли си каквото искаш, но грешиш“.

— Защо не поговорим за книгата? — предложи жизнерадостно Сюзан. — Софи, имаш ли нужда от припомняне? Не знам колко отдавна си я чела. Това е една от мистериите с госпожица Марпъл…

— Това е последната мистерия с госпожица Марпъл, която Агата Кристи пише — прекъсна я Присила. — Въпреки че не е последният роман от поредицата. Кристи пише години по-рано книгата, с която възнамерява да завърши серията.

— Така ли? — учуди се Сюзан. — Не знаех. Е, както и да е, в тази книга госпожица Марпъл получава задача. Много богат бизнесмен — който всъщност е герой на по-ранен роман — умира и й оставя завещание, но тя може да го получи само ако разгадае една мистерия. Прякорът на бизнесмена е Немезида, което означава Възмездителя. Той се надява, че тя ще се справи със загадката и ще изглади несправедливостите. Само че не й казва какво трябва да изглади. И дори не споменава каква мистерия трябва да разгадае.

Тук се намеси Ашли.

— Не разбрах защо пази всичко в такава голяма тайна — оплака се тя. — Изглежда ми глупаво да си направи целия този труд да й остави завещание, а после да не й каже какво иска от нея.

Присила се обърна към Софи.

— Ти какво мислиш?

Софи се поколеба, усещайки, че по този начин я изпитват. Но след това заговори.

— Това е само мое лично мнение, но мисля, че е искал госпожица Марпъл да навлезе естествено в загадката. Затова кара адвоката си да я запише на екскурзия за разглеждане на старинните замъци на Британия и праща препоръчителни писма на старите си приятели. Така тя получава прекрасен шанс да навлезе в нещата, без да предизвиква подозрения. Предполагам, че е могъл да й каже, но също така предполагам, че е искал да я постави на изпитание, а не да я улеснява прекалено.

— Доста добре си спомняш книгата — отбеляза Сюзан.

— Днес я препрочетох — призна си Софи.

Присила вдигна вежди и кимна одобрително. След това погледна към Джулия, която отегчено зяпаше през прозореца.

— Джулия? Какво мислиш по въпроса?

Джулия набръчка нос.

— Няма достатъчно факти, за да се ориентира човек. Какво толкова й е интересно на една загадка, в която не можеш да се ориентираш? И тази госпожица Марпъл е толкова скучна. Както сама казва, накрая винаги намира разрешение на мистерията, защото убийството й напомня за някой неин познат от малкото й селце. Какво му е толкова интересното на това?

— Какво ли? — повиши глас Присила. — От къде да започна?

— Четем класически криминални романи — прошепна Сюзан на Софи. — Започнахме, разбира се, с По. След това минахме през Шерлок Холмс и Уилки Колинс, и… О, кой беше този?

— Амброуз Биърс — подсказа й Присила. Обърна се пак към Джулия, за да доразвие тезата си. — Как може да не разбираш защо тази идея е толкова важна? Когато госпожица Марпъл обяснява, че някой й напомня на някого друг, тя всъщност казва нещо много дълбоко за човешката природа. Прави паралел между месарчето Томи, което познава от Сент Мери Мийд и което краде от месото, и убиеца в случая, който трябва да разгадае. Кристи ни показва, че тези, които наричаме „злодеи“, са всъщност обикновени хора.

— Или колко са обикновени романите й — добави Джулия.

— Знаеш ли какъв тираж имат книгите й по цял свят? — попита Присила. — Към един милиард.

— Е, и? Това нищо не означава. И „Долината на куклите“ е продадена в милионен тираж. Да не искаш да кажеш, че и тя е шедьовър? — не й остана длъжна Джулия.

— Но това е книга на Агата Кристи — натърти Присила.

— За бога, все едно казах, че детето ти е грозно, или нещо подобно — засмя се Джулия.

Точно този смях уцели Присила право в сърцето.

— По-лошо — отвърна тя. — Когато казваш за толкова очевидно брилянтна личност, че е обикновена, тогава… — и се обърна към Сюзан. — Помогни ми.

— На мен ми хареса — започна малко хладно Сюзан, защото истината бе, че мислеше като Джулия и се чудеше какво да каже, за да не нарани чувствата на домакинята. Всъщност нито един от класическите криминални романи не й бе харесал. Предпочиташе съвременните мистерии за серийни убийци, книги, в които имаше поредица зловещи смърти и жестоки психопатични убийства. Не й допадаше обичайното лице на злото. Не искаше да си мисли, че някой от хората около нея може да извърши нещо толкова ужасно, затова не се въздържа и каза: — Работата е там, че ти говориш за злото с човешко лице, но аз разбирам и защо на Джулия й се струва твърде обикновено. И честно казано, аз изобщо не смятам, че убийството е нещо обикновено.

— Но то е. Не четеш ли вестници? — противопостави й се Присила. — Кристи се занимава именно с това. В една от книгите си казва: „Надявам се младите хора никога да не разберат колко зъл е този свят.“ Или нещо подобно. И точно това прави госпожица Марпъл специална — тя го разбира. Прозира истината за нещата, но не само това, ами се опитва и да направи нещо. Затова тя е Възмездителя. Тя е ангелът отмъстител, който се грижи накрая да възтържествува справедливостта.

— Но не става така — възрази Сюзан. — Имам предвид, че справедливостта не възтържествува. Агата Кристи като че ли винаги избива най-симпатичните хора. Така ги описва, че се привързвам към тях. И след това изведнъж се оказват мъртви. Това… е неприятно.

— Твоите серийни убийци не ми се виждат по-приятни — подхвърли саркастично Присила. — Какво мислиш ти, Софи?

До този момент Софи само слушаше, без да се обажда. Сега каза кротко:

— Според мен Агата Кристи е гений.

Присила въздъхна.

— Най-накрая някой да каже нещо смислено.

— И защо я мислиш за гений? — попита Джулия.

— А нима не е? — контрира делово Софи и нейният спокоен и уверен отговор й придаде повече авторитет, отколкото Присила успяваше да събере с дърленето си. — Нейните книги не са просто криминални романи, те описват реални хора. В тях има много психология.

— Да! — закачи се практично Присила за думите на Софи. — Нали всички говорят колко психологически достоверни са героите на Джейн Остин? Аз смятам, че Агата Кристи е не по-малко талантлива от нея.

— Сравняваш Джейн Остин с Агата Кристи? — попита озадачено Джулия.

— Да. Защо? Не си ли съгласна?

— Мисля, че повечето не биха се съгласили.

— И колко книги на Джейн Остин си прочела? — предизвика я Присила.

Джулия се опита да се измъкне, като й отговори с въпрос.

— А ти колко си прочела? — отвърна.

— Те са само шест. И тъй като имам магистърска степен по английска литература от XIX век, съм ги чела всичките — заяви Присила.

— О, и очакваш да се впечатля? — попита Джулия. — И откога чакаш да споменеш това така, между другото?

Сюзан се намеси, за да пренасочи разговора в по-безопасни води.

— И защо мислиш, че Агата Кристи е по-добър психолог от Джейн Остин?

Присила с нежелание откъсна унищожителния си поглед от Джулия и се обърна да обясни на Сюзан.

— Е, вярно е, че Остин добре се справя с интригите. Макар че е писала преди повече от век, сякаш описва хора, които познаваме. Но Кристи прави нещо повече от нея. Остин пресъздава един много маниерен свят. Всички там са твърде въздържани. А Кристи изследва силните объркани човешки емоции.

Докато Присила обясняваше, Софи кимаше и когато свърши, се обади:

— Както казва в тази книга — любовта е най-плашещата дума. И понякога е ужасна.

— И защо любовта да е ужасна? — прекъсна я Сюзан. — Според мен не е.

— Ти не искаш да допуснеш, че нещо може да е ужасно — изтъкна Присила.

Тук се намеси и Ашли.

— Нежеланието на Сюзан да допусне, че нещо може да е ужасно, като че ли показва какъв е смисълът на романите на Агата Кристи.

— И какъв е смисълът? — попита Присила, като не успя да овладее докрай сарказма си.

— Кристи пише за някаква… психологическа слепота — отвърна Ашли.

След този й коментар настъпи пълно с изненада мълчание.

— Какво имаш предвид под психологическа слепота? — проговори най-накрая Присила.

— Ами — започна Ашли бавно, обмисляйки думите си. — С всяка една от загадките си Кристи сякаш задава въпрос — как не сме го забелязали? Може би не искаме да видим истината. Пита едновременно героите и читателите си.

Всички я зяпнаха.

— Къде го прочете това? — попита Присила.

Ашли се поколеба и след това си призна.

— Имаше го в една книга.

— Коя книга?

— С анализи на романите на Кристи.

— О, да, чувала съм за нея — каза Присила. — Май там авторът специално разделя на съставните й части един от нейните романи. Нали?

— Да, същата.

— Трябва да я прочетем — обяви Присила. — Но преди това трябва да прочетем романа, който се анализира в нея. Помниш ли кой беше? — попита тя Ашли.

Ашли прехапа устни.

— Не знам защо, но единственият образ, който изниква в ума ми, е на актьора Дан Акройд.

— Сетих се — възкликна Присила. — Това е „Убийството на Роджър Акройд“2. Един от най-известните й. Като си помисля, дори не знам защо още не съм ви я препоръчвала за четене в клуба. — Замисли се за миг. — Може би трябва да го прочетем за следващия път… или… какво ще кажете да си починем малко от Кристи и после пак да се върнем към нея?

— Да, добра идея — съгласиха се малко прекалено ентусиазирано Сюзан и Джулия. Присила им се намръщи, но не коментира, а каза:

— Ще ми се да обсъдим още малко тезата, която предложи Софи. Мислите, че хората убиват само от омраза и за отмъщение. Но и през ум не ви минава, че може да го правят и от любов.

Разговорът прерасна в дискусия за героите от книгата и техните мотиви. Накрая Присила каза:

— Добре, нека изберем следващата книга. — Обърна се към Софи, за да й обясни. — Аз избирам книгите, но приемам предложения от всички, преди да го направя. Сюзан, имаш ли някакви идеи?

— Излезе нов роман на Джонатан Келерман — съобщи с надежда Сюзан.

— Ти така или иначе ще го прочетеш, дори и да не е заради клуба — отбеляза Присила. — А за тези, които не са чели останалите книги от поредицата, тази едва ли ще е интересна. — Обърна се към Ашли. — А ти имаш ли предложения?

— Четох за един роман, в който в края на всяка глава имало рецепти. Мислех си, че ще е забавно да го прочетем и след това всяка да сготви по нещо и го донесе на обсъждането… Какво? — попита Ашли и се огледа с усещането, че е казала нещо, което не бива.

— Мисля, че след като ти се присъедини към нас, не съм повтаряла правилата, нали? — попита Присила.

— Да не би да предложих нещо, което е в разрез с правилата? — поинтересува се притеснено Ашли.

Присила показваше с пръсти, докато изброяваше.

— Никакви тематични криминалета. Никакви тематични храни, свързани с романите. Никакви тематични напитки към тях също. Нищо тематично, точка — завърши решително тя. — Всеки клуб, който започне да прави тематични неща, приключва съществуването си за по-малко от година. Всъщност, може би трябва да припомня отново правилата, а? Още повече че имаме нов член.

Сюзан се усмихна на Софи. Не се беше случвало Присила да реши толкова бързо да приеме нов член.

Домакинята продължи:

— Първото и най-важно правило е, че книгата трябва да е прочетена за срещата. Ако предпочитате, можете и да я слушате на запис. Не сме от онези клубове с толкова стриктни правила, че да гонят членове, ако ги хванат, че слушат записи, а не четат. Разбирам да изгонят някого, защото е слушал на запис съкратена версия, но ако е пълната — всичко е наред. Някои клубове изключват за аудиокниги.

— Наистина ли има такива клубове? — учуди се Софи.

— Да. Не си ли чувала? Те са клубни фундаменталисти — строги и буквални. Вярват само в печатаното слово. Повярвай ми, обичам книгите, но според мен е малко глупаво да се пренебрегва фактът, че историите векове наред са били разказвани, преди да започнат да се четат. Признавам, че предпочитам първо да прочета книгата, но ако е наистина добра, след като съм я прочела, обичам да я слушам и на запис. И забелязвам, че така откривам неща, които съм пропуснала при четенето. Ето защо нямам нищо против аудио книгите. Но при нас е много важно романът да е прочетен изцяло, независимо по какъв начин. Разбирам, че от време на време се случва нещо непредвидено, макар че имаме цял месец — обясни Присила, като така даде да се разбере, че не приема извинения. — Но е най-зле, когато някоя се преструва, че е чела до край. Толкова си личи, когато книгата не е довършена, когато е прочетен само сюжетът в интернет. Много е срамно. Но общо взето, това са ни правилата. Да прочетем книгата и да говорим за нея, като се съберем. Гледам редът да е простичък, така е най-добре. Свършихме ли? О, чакайте, не съм чула всички предложения за следващия месец. — Тя се обърна към Джулия. — Щом не харесваш Агата Кристи, искаш ли да предложиш нещо друго за четене?

Джулия сви рамене като че ли й бе все едно.

— Мислех си за поредиците. Чух за „Омнибус на криминалните романи“. Можем да прочетем част от нея. Там има и класика, и нови книги.

— Това е… — започна Присила, млъкна и продължи малко неохотно — … всъщност доста добра идея. И аз си мислех да видим този „Омнибус“, съставен от Дороти Сейърс. Но може би е по-добре да го съчетаем с някои по-нови подборки. Какво ще кажат останалите?

Но щом Джулия и Присила се бяха разбрали, никой друг не смееше да изкаже мнение.

12.

Май

Софи и Дийн

— Софи — извика Дийн. — Софи… Софи! — повиши глас. Бе застанал в гардеробната и разглеждаше редиците с костюми и полиците с ризи и якета.

— Какво има? — попита Софи точно зад него.

Дийн се стресна и се обърна.

— Господи! Ще получа инфаркт така.

— Щеше да ме чуеш, че приближавам, ако не вдигаше такава олелия — отвърна му тя.

— Не мога да си намеря кашмиреното яке. Ти разопакова багажа. Къде си го дянала, по дяволите?

— Излъсках с него мебелите. Къде мога да го дяна? — И Софи погледна през рамото му към полиците. — Трябва да е окачено при костюмите.

— Знам къде трябва да е, но го няма там.

— Да се обзаложим ли?

Той я погледна.

— Защо ли изведнъж започва да ми се струва, че шансовете ми в този облог не са добри?

— Защото наистина не са добри. За какво ти е?

— Имам делова среща след работа утре.

— Но ти винаги ходиш на такива срещи в града с костюми.

— Прекалено добър детектив си. Пипна ме. — И той вдигна шеговито ръце, все едно се предава. — Няма да е в града. В кънтри клуб в Уестчестър ще е. Ще изглеждам доста глупаво с костюм в кънтри клуб, не мислиш ли? Затова се надявам да намериш якето.

Тя наистина го намери точно където би трябвало да е — висеше си в гардероба. Беше се скрило сред костюмите и спортните якета, които Дийн не носеше често. Те бяха изблъскани към края, за да заемат възможно най-малко място. Софи не се учуди, че Дийн не бе успял да го открие, но той малко се смути, когато я видя да излиза от гардеробната със закачалката в ръка.

Подаде му го, а той я прегърна през кръста и я придърпа към себе си, вместо да го вземе.

— Ти си най-добрата.

— Внимавай, ще го намачкаш — предупреди Софи, когато якето се притисна между тях.

— Каква трагедия. — Придърпа я още по-близо към себе си и се гушна в нея по начина, който тя така добре познаваше.

— Още не сме вечеряли — каза Софи. — Пилето по киевски е почти готово… или поне ме остави да изключа фурната.

— Забрави за пилето по киевски — промърмори той.

Само след няколко минути тя точно това и направи, а след това й трябваха два дни, за да разкара миризмата на прегоряло пиле от кухнята, и се наложи да изхвърли тавата.

Софи знаеше, че в някакъв период от брака им сексът ще стане рутинен, но досега това бе единственото нещо, което не се бе влошило с времето, дори и през годината, в която само се караха. Спомни си първия път, когато правиха любов — и колко изненадан беше той. „Изглеждаш толкова срамежлива“, беше й казал. „Аз съм си срамежлива“, бе отвърнала тя. „Но не и в леглото“, бе я поправил той.

По-късно същата вечер, след като тя изхвърли пилето и двамата лежаха в леглото, а Дийн се унасяше в сън, тя попита:

— Значи утре ще се върнеш късно за вечеря?

— Не, не утре, скъпа — промърмори той сънено, обърна се и пъхна ръце под възглавницата. В тази поза приличаше на малко момченце. Тя обичаше да го гледа как спи, но май само този изглед към него й се предоставяше напоследък. Дийн винаги работеше до късно, а сега с пътуването нещата се бяха влошили още повече. През няколкото седмици веднага след преместването той полагаше всички усилия, за да се прибира у дома навреме и да могат да вечерят заедно, дори да е в девет или десет часа. Но след това му възложиха някаква сделка и той започна да се връща вкъщи след полунощ.

Дийн разбираше, че на Софи й е трудно така, и се стараеше да повдига духа й — носеше й малки подаръци или й се обаждаше през деня, но пролетта за нея въпреки това се проточи ужасна и безкрайна. Дните бяха мрачни, сиви и изглеждаха много дълги, а опитите й да пише дадоха нищожен резултат. Измисли точно пет изречения, четири от които зачерта.

Литературният клуб я спасяваше. Софи трябваше да признае, че не хареса твърде Присила, но пък й отдаваше заслуженото за сериозността, с която се отнасяше към криминалните романи. Четоха новия „Омнибус“, после Реймънд Чандлър, след това носителя на наградата „Едгар“ за най-добър роман. Присила се справяше добре със селекцията и срещите винаги бяха оживени. Отначало Софи беше малко скептична към Джулия и Ашли, защото не й приличаха на хора, които четат. И беше права за това — те наистина не четяха, но това правеше реакциите им към книгите още по-интересни. Софи бе свикнала да говори с горещи почитатели на криминалетата, докато работеше в „Черната орхидея“, и откри, че безразличните към този вид книги Джулия и Ашли реагират по доста по-различен начин. Не сравняваха всяко произведение със стотиците други, които бяха чели преди това. Не класираха книгата според каноните на криминалния жанр. Те просто изразяваха личното си мнение, а това беше освежаващо.

Но все пак литературният клуб не можеше да се сравнява със старата й работа, липсваше й животът в града. Дийн й напомни, че не са чак толкова далече и може да ходи там. Той го правеше всеки ден, а тя не се осмели нито веднъж. Истината бе, че се боеше. Страхуваше се какво може да открие, ако се върне. В момента се чувстваше във висящо положение и един погрешен ход можеше да я бутне надолу по склона. Затова прекарваше по-голямата част от времето си в очакване. Чакаше денят да мине. Чакаше Дийн да се прибере. Чакаше нещата да се подобрят — или влошат.

Отначало вярваше на съпруга си, че в работата му е лудница и че когато там се успокои, графикът му ще се нормализира и ще прекарва повече време у дома. Това може да стане всеки миг, уверяваше я той. Затова около седем вечерта тя все поглеждаше вратата. Опитваше се да го примами да се прибере, като приготвяше засукани ястия. Изрязваше си рецепти от вестника и претърсваше магазините за подправки като тамаринд и бомонд. Но Дийн почти никога не се прибираше да вечеря вкъщи. Поглеждаше опакованите ястия във фризера и тъжно и укорително отбелязваше: „Трябваше да ми се обадиш. Можеше да си спестиш труда. Наложи се да остана до късно и поръчах да ми донесат вечеря в офиса.“

Но тя точно затова не се обаждаше. Откри, че предпочита да не знае. Имаше нужда да върши нещо, да има цел. Готвенето сякаш й даваше сигурност, че тази вечер той ще се прибере рано. И наистина на няколко пъти точно така ставаше. Той се втурваше през вратата с големи букети цветя или някой новоизлязъл криминален роман, който бе купил от книжарницата на автогарата.

Софи се успокояваше, че макар да не прекарват много време заедно, поне се разбират. В началото на втората година от брака им имаха доста тежки моменти. Изведнъж се оказа, че не могат да проведат нормален разговор, без да се скарат. Дори когато се опитваше да се съгласява с всичко, което той казваше, пак се стигаше до кавга. Това продължи около осем месеца. След това баща й се разболя и Дийн й даде цялата си подкрепа, като така й показа, че дори в несигурния период не е преставал да я обича.

Поне сега бе по-добре от тогава. Така си говореше тя наум. Но дните се точеха бавно, а през нощта беше още по-зле. Винаги бе страдала от безсъние, но след като се изнесоха от града, едвам успяваше да дремне по няколко часа. Беше си изградила навика нощем да става и да се разхожда по голф игрището, търсейки светещи прозорци по къщите — свидетелство, че има и други хора, които не могат да спят.

Според нея част от причините да не може да спи се кореняха в липсата на шум. Цял живот бе спала на приглушен трафик — таксита, чиито шофьори натискат здраво клаксоните, подскачащи над дупки камиони, а през лятото — долитащи през отворените прозорци човешки разговори. А тук беше тихо. Чуваше се само песента на щурците и шумоленето на вятъра в листата. Всяка нощ лежеше напрегната и ослушваща се до Дийн. И чакаше.

13.

Четири месеца по-късно

Октомври

Присила и Сюзан

Започваше смяна на сезоните. Изведнъж тънката блуза от ликра, с която Присила чакаше пред вратата на Сюзан, тъпчейки на място, за да не се снижава сърдечният й ритъм, вече не беше достатъчна, за да я пази от студа.

Сюзан изскочи навън с полуразкопчано яке и размаха брой на „Ню Йорк Таймс“.

— Какво? Какво има? — поинтересува се Присила. Сюзан затвори вратата зад себе си, за да не избягат кучетата, обърна се към приятелката си и възбудено попита:

— Видя ли вестника тази сутрин?

— Не, защо?

— Погледни първата страница на бизнес секцията.

Присила взе вестника и му хвърли един поглед. Там имаше снимка на Хари как се ръкува с друг мъж в костюм и двамата се усмихваха.

— Не мислех, че снимка на Хари във вестника може така да те развълнува — подметна малко нелюбезно Присила. Много добре знаеше, че Гордън никога няма да го снимат нито за първа, нито за която и да е друга страница на „Таймс“. Той сравнително рано стана изпълнителен директор по продажбите и отначало изглеждаше, че ще се изкачи високо в йерархията, но остана на тази длъжност повече от десет години и в един момент стана ясно, че няма да помръдне оттам.

— Не, не заради това. Десетки пъти са му публикували снимката във вестниците — отвърна Сюзан, без да се засегне от злъчта в думите на Присила. — Виж заглавието. Не го ли прочете?

— Казва се, че купува някаква голяма компания. Е, и?

— Не помниш ли? Това беше извинението на Хари да остава до късно в офиса. — Сюзан млъкна очаквателно, но Присила само я гледаше, затова продължи трескаво: — Не разбираш ли? Това значи, че не ме е лъгал. Казал ми е истината. Винаги преди закупуването на компания се работи по много. Няма начин да е работил по това и да е имал време за друга жена.

— Е, добре, това е страхотно. — Присила не искаше да си признае, че бе забравила за проблемите й с Хари. Сюзан не ги бе споменавала от седмици, а и тя си имаше други грижи, за които да мисли.

— Не мога да ти опиша колко бях притеснена.

— Нали ти казах, че правиш от мухата слон? — отвърна й Присила.

— Да, но въпреки това допускаше, че може и да ми изневерява. И смяташе, че ще премине. Но се оказа, че не е било така. Видя ли, не трябва винаги да предполагаш най-лошото за хората.

— Невинаги предполагам най-лошото за всички хора — поправи я Присила. — Само за мъжете.

— Дори и за Гордън? — попита Сюзан.

— О, Гордън не се брои. Той е толкова… ъъъ, зависим.

— Казваш го така, все едно е нещо неприлично. Имаш прекрасен съпруг. И те обожава.

— Досадно е да те обожават. Или поне когато те обожава Гордън е така — уточни Присила.

— Връзката ви може да не е от най-вълнуващите. Но никой брак не е. И никой не може да има всичко.

Сюзан имаше дразнещия според Присила навик винаги да се опитва да гледа оптимистично на нещата.

— Да не се опитваш да ни урочасаш всички да си прекараме живота в досада и посредственост? Освен това не смятам, че е вярно. Мисля, че можеш да имаш всичко, ако откриеш подходящия човек. Другите хора как успяват? Например Джулия. Тя има всичко.

— Така изглежда — съгласи се Сюзан. — Но пък и никога не се знае.

— Искаш да кажеш, че е възможно животът й да не е идеален? Не ме предизвиквай. Убедена съм, че Джулия е получила абсолютно всичко, което е искала.

— Никога не може да си сигурен какво се случва в живота на другите хора — повтори тезата си Сюзан.

Тя нямаше и представа колко е права. И че точно в този момент Присила беше влюбена.

14.

Присила

Влюбена. За първи път в живота си. На четиридесет години. Безнадеждно и невъзможно влюбена.

Помнеше първия миг, в който го видя. Беше поканила жените от литературния клуб и съпрузите им на по питие. Тъй като много строго следеше да не се клюкарства по време на сбирките, всеки месец някой от членовете на групата канеше останалите на гости. Беше ред на Присила. Стоеше с Ашли, Сюзан и Джулия до страничния бар и отпиваше от чашата си с вино, когато той се появи на вратата на всекидневната.

— Кой е този? — попита веднага Ашли, стискайки Присила за ръката. — О, боже, великолепен е.

— Копие на младия Робърт Редфорд — каза Сюзан.

— Много добро попадение, скъпа — съгласи се Ашли.

— Не ни дръж в напрежение. Кой е? — попита Сюзан, обръщайки се към Присила.

В този миг тайнственият мъж се огледа и срещна погледа на Присила. Усмихна й се и тя затаи дъх.

— Присила? — подкани я пак Сюзан.

— Нямам представа — призна си Присила.

След миг загадката се разкри, защото до него се показа Софи. Мъжът се огледа, после сведе поглед към Софи и й се усмихна. Прегърна я през раменете.

След като успокои учестеното си дишане, Присила прекоси стаята и се запозна със съпруга на Софи.

Дийн.

Попита го какво ще пие и той поиска мартини. Тя си призна, че не знае как да приготви този коктейл, и той каза:

— Мисля, че това веднага трябва да се поправи. Заведи ме до бара.

Прекараха по-голямата част от вечерта зад бара, приготвяха напитки за останалите точно като домакин и домакиня. По някое време Ашли се опита да привлече вниманието му, като заяви, че и тя не знае как се прави мартини. Но за радост на Присила Дийн й отвърна, че може да работи само с един ученик. След това се обърна към нея и й намигна. Още по-хубаво й стана от факта, че сякаш напълно пренебрегваше Джулия, която очевидно никак не бе доволна от това.

Партито стана добро. Обикновено пиеха само вино, но след като Дийн застана зад бара, останалите се поддадоха на веселото му настроение и почти без изключение се понапиха. След това Присила много често си мислеше, че точно такива партита биха правили с Дийн, ако бяха двойка.

Трябваше да изпитва вина, защото беше омъжена, защото и той бе женен. Но после се запита — защо пък да се чувства виновна? Никой не бе направил нищо нередно. Приятелските разговори и пиенето на коктейли още не се смятаха за престъпление. Нямаше как да възпре припламналата между тях искра — защото беше убедена, че и той изпитваше нещо подобно. След тази вечер на всяко парти двамата бяха практически неразделни. Събиранията се превърнаха в център на съществуванието й, заради тези вечери живееше. Не й пукаше дали хората не са почнали да говорят.

— Изглежда доста се разбираш със съпруга на Софи — бе казала Сюзан след третото или четвъртото парти.

— С Дийн ли? — попита Присила, сякаш Софи имаше повече от един съпруг. — Защо смяташ така?

— Защото през цялото време си говориш само с него.

— Не е вярно — протестира Присила.

— Е, поне с него общуваш най-много. И почти никога не разменяш и дума със Софи.

— Какво искаш да кажеш? Говоря с нея повече от всеки друг на клубните срещи. Нали обсъждахме надълго и нашироко как криминалният жанр бил западнал от години преди Чандлър, Хамет и Кейн да получат признание? Всъщност, не знам какво бих правила без нея. Успява да измъкне интересни коментари дори от Джулия и Ашли.

— Не ти говоря за литературния клуб. А за други случаи, за всичко извън криминалните романи.

— И тя не общува с мен — каза отбранително Присила. — Май все с Джулия си приказва. — Напоследък отбягваше Джулия с всички средства. Не беше сигурна кога разви тази неприязън към нея, но все й се струваше, че във всяка нейна дума има скрита злоба. Дори започна да обмисля как да я изгони от клуба, но истината беше, че малко се страхуваше от нея.

— Софи си общува с Джулия, защото Джулия полага усилия да се сближат — отбеляза Сюзан.

— Чудя се какво Джулия намира в Софи — подхвърли Присила.

— Може би ще разбереш, ако си поговориш с нея. Тя е наистина интересен човек.

— Ами тогава нека тя ти стане най-добра приятелка — сопна се Присила.

— Не мога да повярвам, че ревнуваш от нея.

— Не ревнувам — противопостави се Присила. Но всъщност наистина ревнуваше. Е, по-скоро ревнуваше съпруга й.

— Защо не я поканим да се разходи с нас някоя сутрин? — попита Сюзан. — Поразпитай я, опознай я.

Присила се канеше да отхвърли това предложение, но се възпря.

— Знаеш ли, идеята не е лоша. — Помисли си, че това би била отлична възможност да научи повече за Дийн. — Значи нямаш нищо против? Напоследък все казваш, че всекидневните разходки ти идват малко в повече.

— О! — Сюзан очевидно бе изненадана. — Мислех си, че ще е добре да излезем и трите.

— Но разходките по тройки не са много ефективни.

Присила обаче премълча, че ще й по-трудно да изтръгва информация от Софи, докато и Сюзан е с тях.

Сюзан се поколеба, но нямаше друг избор, затова се съгласи. В края на краищата идеята си беше нейна.

Така Присила се обади на Софи и я покани, но Софи пък я изненада, като й отказа. Направи го достатъчно учтиво, извини се, че не се чувствала добре. Когато Сюзан чу за това, предположи:

— Сигурно е бременна. Сутрешно гадене. Връзва се, нали?

Мисълта, че Софи може да е бременна, предизвика гадене у Присила. Предпочиташе да си мисли, че й е отказала, защото е разстроена от огромното внимание, което съпругът й обръща на Присила. Ако наистина беше така, то тя много добре се прикриваше. Не бе показала никакви признаци на раздразнение или студенина по време на срещите на клуба. Вярно, не говореше много, но не личеше да е ядосана или огорчена. Винаги се включваше с желание, щом някой я попиташе за мнението й. А напоследък Присила бе забелязала, че думите на Софи обикновено слагат началото на оживени дискусии. Още щом й направи впечатление, си даде сметка, че се случва прекалено често, за да е случайно, и не можа да реши дали изпитва благодарност или досада. Софи успяваше само с едно-две изречения да измести целия фокус на обсъждането.

Но въпреки внимателното вглеждане Присила не забелязваше някаква промяна в отношението на Софи към нея. Тя сякаш не виждаше нищо нередно в това, че двамата с Дийн прекарват толкова много време заедно (въпреки че на няколко партита не дойде, пак с извинението, че не се чувства добре). Може би заради това не се бе разтревожила от поведението на Присила и Дийн. Но май беше единствената, защото всички останали от литературния клуб бяха на различно мнение.

Следващата след Сюзан, която коментира, беше Джулия. На едно от партитата се приближи към Присила и Дийн, които сервираха напитки.

— Бяло вино — поръча тя на Дийн, когато той се опита да й предложи коктейл „Космополитън“. Взе си виното, обърна се към Присила и каза с леко надменна усмивка: — Знаеш ли, че се излагаш? — След това се завъртя на токчетата си и се отдалечи.

Беше ужасно, но Дийн се наведе към нея и й прошепна:

— Според мен не й е приятно, когато другите се забавляват. — Устните му бяха толкова близо, че докоснаха ухото й, и Присила бе готова да изслуша стотици злобни забележки от Джулия, за да усети отново топлината им.

Ашли се обади последна. На най-скорошното парти, когато Присила се отдели за миг от Дийн, тя се изравни с нея и подхвърли:

— Ако не те познавах, щях да предположа, че двамата сте любовници.

Присила се засмя и отвърна дръзко:

— И защо си мислиш, че ме познаваш толкова добре? — Беше леко пияна тогава.

— Защото ако двамата бяхте любовници, ти щеше да се опиташ да го прикриеш.

— Нямам какво да крия — отвърна Присила.

Ашли се усмихна.

— Нали и аз това казах.

Прозвуча като предизвикателство. Ако бе така, то Присила с радост би го приела от нея.

15.

Присила

Беше ред на Ашли да домакинства на редовните им събирания.

Дийн влезе във всекидневната и се огледа, и Присила разбра, че търси нея. Нарочно отклони поглед, за да не я види как стои и се взира с очакване, макар че тя наистина чакаше него. Но тази преструвка й струва скъпо. Преди да успее да го замъкне в ъгъла, всички се събраха на голяма група. Дийн бе притиснат на дивана между Софи и съпруга на Ашли, Стюърт. Присила стана на два пъти, веднъж, за да отиде до тоалетната, после, за да си долее чашата, която си беше съвсем пълна. И двата пъти се надяваше, че Дийн ще разбере намека, ще стане и ще отиде при нея. Но той не го направи.

Помощта дойде от неподозирана посока, и то когато Присила най-малко я очакваше — стана, докато разговаряше с Джулия. Обсъждаха Хелоуин. Това бе любимият й празник и всяка година на този ден украсяваше двора си. Дори бе положила началото на скромна традиция, която много жени от квартала последваха. Присила ентусиазирано разказваше какво е замислил дизайнерът й тази година — малки привидения в дърветата. Точно когато навлезе в подробности за търсения ефект, Джулия се разсмя.

Присила млъкна внезапно и я изгледа изпепеляващо.

— Какво е толкова смешно? — попита тя.

— Никога не съм чувала нещо по-абсурдно — отвърна Джулия през смях. — Звучи ужасно. Защо не окачиш няколко трупа и да приключиш с украсата?

Присила тъкмо се канеше да отвърне на удара, когато се намеси Ашли.

— О, Присила, толкова те бива с виното. Би ли ми избрала нещо? Ако нямаш нищо против? Имаме специален шкаф за вино в кухнята. Знаеш ли, че в мазето ни е прекалено влажно?

Присила се подразни, че Ашли я праща да й донесе вино, но след това я чу да добавя:

— Дийн, такива хубави коктейли забъркваше на миналото парти. Дали в хладилника няма нещо, което да ти свърши работа? Присила, ще покажеш ли на Дийн къде е кухнята?

Изведнъж вече нямаше нищо против да я пращат където и да било.

— Разбира се — отвърна тя.

И поведе Дийн по коридора към кухнята. Отиде до шкафа с вино с размерите на хладилник. Дийн не отиде да претърси хладилника за напитки, а застана зад нея, докато тя отваряше шкафа. Почувства се като тийнейджърка, когато той се пресегна през рамото й, за да вземе една бутилка, и тялото му се отри в нейното… само дето никога не бе изпитвала подобна тръпка, дори като тийнейджърка.

— Е, какво ще кажеш? — попита той. — Мерло? Или каберне?

Тя се обърна с лице към него. Стояха много близо един до друг.

— Ти какво ще кажеш? — попита, тя и го погледна в очите. Искаше й се да я целуне. Трябваше да я целуне.

— Ще кажа… — Дийн сниши глас в тон с нейния. И започна да се навежда. Щеше да се случи. Тя тъкмо притваряше очи и повдигаше устни към него, когато чу скърцането на отварящата се кухненска врата. Помисли си, че ще ги хванат, но когато отвори очи, видя, че Дийн някак си е успял да отиде в другия край на стаята и стоеше пред вратата на хладилника, сякаш току-що я бе затворил.

— Какво ще кажеш за „отвертки“? Водка с портокалов сок? Обаче не е ли малко лигаво? — попита той.

Погледна през рамо и се направи на изненадан, че вижда Джулия на вратата.

— А, здрасти.

— Здрасти и на теб — отвърна Джулия, като премести поглед от Присила към Дийн.

— Какво става във всекидневната? — попита Дийн. — Аборигените ожадняха ли?

— Мисля, че съпругата ти има нужда от теб за нещо — каза Джулия.

— Значи трябва да се връщам. Но не бива да е с празни ръце. — И той отвори хладилника. — Това не го видях преди малко — отбеляза той и извади бутилка тоник. Дръпна едното чекмедже и добави: — А тук се натъкнах на златна мина. — И вдигна лайма. — Джин и водка с тоник — точно от това имаме нужда. И мисля, че си права за мерлото — добави към Присила. После се извърна към Джулия. — Е, да се връщам и да почвам да бъркам коктейли. — И избяга през вратата.

— Мерлото ми е малко сладникаво — каза Джулия на Присила, когато останаха само двете.

Присила извади две бутилки, погледна етикетите и отвърна:

— Да, и ние така решихме. Какво ще кажеш за каберне? Не е ли по-добро?

— Идеално е — отговори Джулия. Прекоси кухнята, отиде до хладилника, отвори го и се взря в съдържанието му.

— Какво търсиш? — попита Присила.

— Ами добре, че не търся портокалов сок. — Джулия се обърна към Присила и я изгледа. — Защото няма.

16.

Софи

Софи седеше на кресло достатъчно близо до останалите, за да се преструва, че следи разговора, без да се налага да се обажда. Слушаше Хари и Гордън, които обсъждаха покупката, току-що приключена от Хари. Подробностите вече бяха публично известни и Хари гореше от нетърпение да разказва за работата, отнела му месеци за планиране и създаване на стратегия.

Софи следеше повърхностно какво си говорят, но се правеше на заинтригувана, макар че през това време оглеждаше стаята. Очите й се спряха на съпруга на Джулия, Алекс. Преди миг Джулия бе изчезнала по коридора и сега Алекс седеше сам. Но изглеждаше напълно спокоен. Сякаш си седеше в собствената всекидневна и не забелязваше никого около себе си. Държеше чаша вино и се взираше в нея, погълнат от собствените си мисли.

На Софи й се струваше, че през последните месеци бе успяла да поопознае всички, с изключение на Алекс — което си беше странно, защото го намираше за най-интересен от цялата група. Бе забелязала как дори в голяма група хора се държи леко отвисоко. Като че ли не беше едно цяло с останалите. Беше успокоително да има още някой, който се държи така, както на нея й се искаше.

Точно затова си мислеше, докато го наблюдаваше. Когато той вдигна поглед към нея, нещо премина между тях. Очите им се срещнаха и тя усети как косъмчетата на ръцете й настръхват. Тогава усети нечий дъх в тила си, придружен от леко докосване, и подскочи, откъсвайки очите от Алекс.

— Вече не мога да целувам съпругата си, така ли? — попита Дийн и рязко се изправи, след като бе докоснал с устни шията й.

— Стресна ме — каза Софи.

— Нямаше да успея, ако не мяташе погледи по съпруга на Джулия.

— Не съм му мятала погледи. Просто… — Но млъкна. Какво всъщност правеше?

— Настръхнала си — забеляза той.

— Така ли? Сигурно ми е хладно.

Постави длан на бузата й.

— Гориш. И си зачервена. Да не би да се разболяваш?

— Не, нищо ми няма.

— Сигурна ли си? Не искам отново да се разболееш.

В гласа му имаше искрена загриженост и за нея си имаше основание. Софи напоследък не беше добре. Понесе тежко пролетта — Дийн работеше до късно, а тя се опитваше да се приспособи към новия си живот извън града. Но съпругът й настояваше, че всичко ще си дойде на мястото. Обаче грешеше.

През първия истински горещ летен ден тя най-накрая отиде до града. Първо се отби в книжарницата, където отново се почувства прекрасно. Сякаш се прибра у дома. Можеше цял ден да стои там, но си бе обещала, че ще си тръгне навреме, за да мине и през работата на Дийн. Когато пристигна там, откри, че той е излязъл за някаква среща. Асистентката му я пусна да го почака в кабинета, но мина час, а той все още не се бе върнал, затова тя си тръгна.

Оказа се, че страховете й от пътуването до града са били основателни, защото след него всичко отиде по дяволите. Отново изпадна в летаргия. Спря да готви, спря и да пише, дори спря да чете — освен книгите, които обсъждаха в литературния клуб, но и те изискваха огромни усилия. Когато я помолиха да предложи заглавие, избра „Невинен до доказване на противното“. Избра я, защото Джулия и Ашли — а което бе по-изненадващото, — и Сюзан не бяха я чели. Но също така и защото тя вече я беше чела толкова пъти, че нямаше нужда да я препрочита за обсъждането.

Седмици наред не ставаше от леглото преди обяд, а когато го правеше, си оставаше цял ден по халат. Ако Дийн не донесеше нещо за ядене вкъщи, поръчваха по телефона, защото хладилникът беше празен. И за първи път Софи отблъсна Дийн, макар и внимателно, когато започна да я целува по шията, което бе негласната му покана за секс. Случи се няколко пъти.

През цялото време Дийн бе изненадващо търпелив и нежен. Спря да я пита как върви писането. Освен това положи всички усилия, за да се прибира по-рано у дома, носеше й подаръци, които според него би трябвало да повдигнат духа й. Веднъж вечеря от „Жан-Луи“, един от най-добрите ресторанти в Гринич, друг път касета с любимия й филм „Диаболично“. Докато го гледаха, й масажира гърба. Отдавна бе разбрал, че тя не се интересува много от бижута, дори ушите й не бяха пробити, затова й донесе подписано първо издание на „Убийство в дома на свещеника“, първата книга за госпожица Марпъл на Агата Кристи.

Последният жест беше единственият, който предизвика у нея желаната реакция. Когато разопакова подаръка и видя какъв е, тя затаи дъх.

— О, Дийн — възкликна и запрелиства страниците така внимателно, сякаш се боеше, че ще се разпаднат.

— Харесва ли ти?

— Прекрасна е — отвърна тя тихо. — Много ми харесва. — Но когато харесваше подаръците му, обикновено му се хвърляше на врата, и както той обичаше да се шегува — буквално го задушаваше в прегръдките си. Този път само разлистваше книгата и прокарваше пръсти по подписа на заглавната страница.

След като и това не я накара да се почувства по-добре, той й предложи да отиде на лекар. Може би е добре да пие антидепресанти.

Тя поклати глава.

— Няма от какво да се срамуваш — каза й Дийн. — Такива неща обикновено са наследствени, а от това, което си ми разказвала, ми се струва, че майка ти е имала сериозни проблеми с депресията.

— Ще си помисля — отвърна тя.

— Един мой приятел ходи при страхотен лекар по същите причини. Мога да му се обадя и да взема…

— Казах, че ще си помисля — повтори Софи, но този път с тон, който сложи край на разговора.

Може би споменаването на майка й я бе уплашило и извадило от летаргията, но на другата сутрин, когато будилникът на Дийн иззвъня, тя не се претърколи настрани както обикновено и не се зави презглава. Не че мисълта да стане и да се изправи пред новия ден този път й беше по-приятна, но успя някак си да събере сили и да се вдигне. На следващия ден успя и да се облече. А на по-следващия дори отиде до супермаркета. Всичко изискваше неимоверно усилие — сякаш се опитваше да тича във вода, но въпреки това го правеше.

Дийн се зарадва. За него като че ли всичко си стана както преди. А тя се чудеше как е възможно той да не усеща разликата. Как може да не забелязва, че вече не е същата?

Успя да се насили да върши същите неща като едно време, въпреки че ги правеше машинално като програмиран робот. Все още обаче се опитваше да отбягва събиранията с други хора. Ходеше на срещите на литературния клуб, но отказваше да посещава партита. Измъкна се от последните две, за което на Дийн му стана неприятно, опита се да пропусне и това у Ашли, но Дийн настоя да я придружи.

— Няма никакво значение дали ще отида или не — каза му тя. — Няма да липсвам на никого.

— Самосъжаляваш се — обвини я той.

— Не, това е самата истина. Не ги обвинявам.

— Дори не ги познаваш — отвърна й Дийн. По гласа му разбра, че е раздразнен. — Мислиш, че хората са ти ясни. Нека ти кажа, че не е така. Не знаеш всичко и невинаги си права.

— Не искам да съм винаги права — каза тя.

— Тогава ела на партито и се стегни, по дяволите!

Тя се съгласи да отиде с него, макар че никак не й се ходеше. Дийн беше още приведен над нея и се правеше на загрижен.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита той пак.

Тя вдигна очи към него и отвърна:

— Не, не мисля, че съм добре.

17.

Софи и Дийн

— Не беше толкова ужасно, нали? — попита я Дийн, когато се прибраха у дома и влязоха в кухнята през гаража.

— Сигурно — отвърна Софи.

Дийн се отправи директно към хладилника и затърси нещо за ядене.

— Гладен съм. А ти? Ето нещо, което не ми хареса — храната ми се стори ужасна. А, супер! Има лазаня. Искаш ли?

— Не, благодаря.

Той извади купата и прехвърли лазанята в чиния.

— Много си мълчалива — установи Дийн.

— Уморена съм — оправда се тя. — Мисля да си лягам.

— Не можеш ли да останеш поне десет минути с мен, докато се наям?

— Щом искаш. — И тя поседна край кухненската маса.

Той отиде до микровълновата печка и отвори вратичката й.

— Колко време трябва да го държа вътре?

— Две минути и половина са достатъчни — отвърна тя. — Но трябва да го покриеш със салфетка, иначе доматеният сос ще се разлети.

Той взе салфетка, покри лазанята и остана до микровълновата, докато чинията се въртеше в нея. Когато ястието бе стоплено, го занесе на масата.

— Искаш ли да опиташ? — предложи и поднесе вилицата към нея.

Софи поклати глава.

Той върна вилицата в чинията, без да хапне набоденото на нея, и каза:

— Нали не ми се сърдиш за това, че не си тръгнахме рано? Да, наистина ми се оплака, че не се чувстваш добре, но се справи отлично.

— Сигурно — каза тя отново, без да е много убедена.

— На последните две партита изобщо не дойде. Ако си бяхме тръгнали и от това рано… нямаше да изглежда много любезно. Сега живеем тук и ако искаме да станем част от общността, трябва да положим някакви усилия. — Взе отново вилицата и хапна парченце лазаня.

Софи го изгледа, след това заяви:

— Точно това е. Не искам да живеем повече тук.

Дийн се взря в нея с пълна уста.

— Искам да се върнем в Ню Йорк.

Дийн преглътна.

— Не говориш сериозно.

— Напротив — отвърна тя тихо.

— Искаш просто така да се вдигнем, да зарежем всичко, което сме направили тук, и да избягаме обратно в града?

— Да.

— Ти си полудяла.

— Не съм. — Пое дълбоко дъх и си изля сърцето. — Ако се замислиш, животът ни не се е променил много от времето, когато живеехме в града. Стоим си вкъщи, вечеряме, понякога гледаме филм. Но сега видеотеката е по-далеч. Ако искаме дървета — паркът ни беше точно отсреща през улицата.

— Не става въпрос за това. Нито за дърветата, нито за нещата, които правим вечер. Нали търсехме промяна? На мен тук ми харесва. Струва ми се, че съм част от общност. Не искам да прекарам живота си заобиколен от непознати. Виж, знам, че точно в момента не си много щастлива, но не вярвам, че със сигурност тук не ти харесва. Минали са само няколко месеца в края на краищата. Нека си дадем шанс. Истински шанс. Ако и след това пак не се получава, обещавам, че няма да останем.

— Какво имаш предвид под „истински шанс“?

— Една година — отвърна Дийн. — Само една година. А това означава само още — колко? — четири месеца? Не те моля за нещо невъзможно. И ако решиш, ще се преместим дори на същата дата, на която дойдохме тук.

— Една година точно? — попита Софи недоверчиво. — Само толкова?

— Само толкова.

— А ако не се получи?

— Тогава на часа ще започнем да подготвяме преместването си обратно в града. Обещавам ти — каза той и вдигна ръка. — А сега ти ще ми обещаеш ли да положиш повече усилия?

Софи мълчеше.

— Софи?

Тя вдигна очи към него.

— Да — каза. — Обещавам.

И удържа думата си. На следващия ден се обади на Присила и я помоли да я вземе на една от разходките.