Убийство в Ню Бабилон (Фантастична пародия)

1

По-възрастните може би си спомнят деня, в който сякаш от квантовия вакуум (сиреч от нищото) се появи Йоасаф Друмника. Разбира се, тогава никой не знаеше, че се именува Йоасаф, нито пък че е друмник по природа.

Беше май. Беше в разгара на Бакхусовите пиршества. Скрити зад колоните на Неопропилеите, пияни мъже дълго и с изследователска съсредоточеност изпразваха пикочните си мехури; алени от въодушевление фокусници неблагоразумно гълтаха саби, за да ги блъвнат миг по-късно във вид на пламъци; развеселени хлапаци щъкаха по пазарите, яхнали самодоволно бионични рептилии, амбулантни търговци на холографни памети и венериански цветарки предлагаха евтината си стока с мазни гласове, по небето не се виждаха никакви звездолети, когато през градската порта на Ню Бабилон мина странен мъж на неопределена възраст с избеляла брезентена бохча на гърба. Стражниците не го спряха, защото пътничето не приличаше на размирник; полицаите не му обърнаха внимание, защото на вид бе съвсем средностатистически и не се оглеждаше гузно; жените не го задърпаха към тъмните входове на своите работилници за радост, защото приличаше на благочестив скопец, отдавна забравил какво е да те притискат женски бедра по хълбоците; търговците не хукнаха да го увещават — какво ще измъкнеш от просяк. Само градският идиот Менестей пое подире му, опулил глупаво очи и провесил челюст, напъна се да извика нещо — изглежда, от изненада бе забравил, че е глухоням, но от титаничните му усилия излезе нещо като вопъл на крава родилка. Подскачаше по калдъръма, сочеше с пръст, дърпаше минувачите да обърнат внимание, искаше да възвести чудото, да съобщи на всички великата чест, с която Съдбата е удостоила празника, но Ню Бабилон изнемогваше от светлини и звуци, по улиците щедро се разливаше вино и сласт, градът дишаше с всички древни, сегашни и бъдещи пороци, градът беше уморен от гълчава, танци, кавги и побоища, затова никой не забеляза, че пътничето има ореол.

— Ей, старче! — кресна наперен момък с грейнали от spiritus vini очи. — Каква е тази продупчена шапка?

— Шапка като шапка — отвърна кротко пътничето.

— Era ти шапката! — и тук младежът добави още няколко думи, които благопристойните автори винаги спестяват в книгите си.

Но пътничето, изглежда, си нямаше път. Помота се по старите криви улички, надникна в схлупените работилнички за микропроцесори, пое към музея по криотроника, копнееше да разгледа няколко предисторически диода на Гън, но стигна само до градския площад, където се смеси с тълпата. Всички унесено зяпаха някакъв фукльо, гол до кръста и с бял парцал около таза, който се опитваше да левитира, но няколко пъти падна върху дъската с пирони и всички го освиркваха. После друг демонстрира великото изкуство да спира сърцето си — и успя. Едва по-късно се разбра, че се е поувлякъл, но никой не се разплака — все пак вдовицата му щеше да получи пенсия, тъй като кончината бе настъпила при изпълнение на служебните задължения.

— Зяпаш, нали? А данъците платил ли си?

Беше мъж на около шестдесет, в къса туника на балерина.

— Аз съм честен данъкоплатец, господине — измънка Йоасаф.

— Моралист! Социално скопен земянин! — кресна мъжът и ловко се метна на един тезгях, където мигом зае въодушевената поза на оратор. — Тази държава трябва да бъде разложена чрез данъчната й система. Данъците са позорът на социума и нацията! Не плащайте данъци, дами и господа! Чрез борба срещу данъците — към обществено доволство и физиологичен прогрес!

Вероятно този трибун в туника на балерина още дълго щеше да провокира заспалата съвест на съгражданите си, ако не беше насилствено смъкнат от полицай, но мястото му веднага зае друг.

— И все пак Земята се върти! — кресна новият. — Върти се, ама на! — и тук той показа онзи пръст на ръката, който замества цяла съвкупност от аргументи. — Може и да се върти, ама е в центъра. Хелиоцентризмът е поредната измама на правителството и на неговите лакеи, наричани журналисти. Вижте със собствените си очи — не е ли всичко около нас? Значи сме в центъра. Казвам се Антиджордано Антибруно — запомнете това име и веднага ме изгорете! Моля ви, изгорете ме незабавно, напук на световното устройство!

— Няма съчки, брат — простена някой от тълпата.

В същия миг главите на всички се извърнаха на четири румба вляво, откъдето се показа градският духов оркестър. Инструментите крачеха бойко и тържествено, сплотени около своя централен компресор, който всеотдайно им предоставяше с маркучи необходимото количество въздух. Свиреха марш от операта „Аида“. Когато тълпата започна да ръкопляска възторжено, компресорът използува всеобщото възхищение за лично облагодетелствуване — чевръсто измъкна измежду ребрата си (охладителните) лозунг с надпис: „Те не могат да дишат без мен!“, а в поредната си ръка вече размахваше спестовна касичка. Гражданите на Ню Бабилон уважаваха изкуството, особено духовното (тоест, което се постига с духане), и бяха щедри. Но точно на върха на тази трогателна благотворителност компресорът кресна:

— Само монети, простак! Копчетата задръж за себе си! Разбира се, за да изрази спонтанното си възмущение,

компресорът трябваше да изплюе жизненоважните маркучи, затова инструментите въздъхнаха смирено, изстенаха по старчески и маршът умря на една осминка ла.

Йоасаф се дръпна встрани, седна на една пейка и разтвори бохчата си. Към него се приближи съсухрено старче в дрипав шлифер, главата му потреперваше ситно като вибратор на електрическа самобръсначка и носеше торбички под очите си — следи от буйна младост или болни бъбреци.

— Президентът да те поживи, старче, ама не яж от своето — рече новодошлият и, кой знае защо, се захили. — Грехота е да го хабиш.

— Защо да е грехота?

— Отсреща при Диона дават мръвки без грошове. И вино дават, и женички, затова хич не яж от своето.

— Тая Диона да не е от лигата за защита на животните? — попита Йоасаф.

Старчето възрази почти обидено:

— Не, а защото е празник.

После седна до него и внимателно придърпа пешовете на шлифера, защото при невнимание рискуваше да го разпори.

— Месо не ям — започна бавно Йоасаф, разгъвайки мазните хартийки. — Вино не употребявам. Жените носят само неприятности и срамни болести.

— Няма срамни болести, има болести по срамните части.

— Тъй, тъй… Пък и не я познавам тая Диона, неприлично е.

Старчето измъкна от вътрешния джоб на шлифера плоска бутилка, отпи с наслада и едва тогава продължи:

— Празник е, кой ти гледа прилично и неприлично. Щом властта разрешава, давай. Мен иначе не ме пускат по кръчмите. Като се насмуча, намирам кмета, ако ще в писоара, и му казвам какво е, пък той е една неприлична думичка. Имах доста неприятности… Ти си яж, яж… Един приятел, доктор, казва се Хипократус, ми изкара бележка. Чакай, къде беше… — и старчето затършува из джобовете. — Че страдам от… маниакална кметофобия. Сиреч по рождение не понасям кметове.

— Предписа ли ти витамини? — попита пътничето с пълна уста.

— Не бе, само на ужким — старчето пак се обиди. — Колкото да ме оставят на мира. Ей на, вчера шерифът ме извика и каза: „Щом имаш бележка, карай, Блез, колкото можеш, мамка му“. И аз карам.

— Щом ти се кара, карай. Не се възпротивявай на желанията си. Още повече, щом си болен…

Минута-две всеки беше зает с делата си: Йоасаф дъвчеше собствената си храна, а старчето Блез пиеше от обществената ракия.

— Ти, изглежда, си разбран човек, кротък. Обичам хрисимите хорица — започна Блез някак гальовно, но секунда след това придоби сериозен, дори вглъбен вид, наведе се съвсем до ухото на събеседника си и попита шепнешком: — Това, дето блести отгоре, сериозно ли е ореол? Или и ти го караш на ужким?

Йоасаф изобщо не се изненада от въпроса, изглежда, беше свикнал, затова отговори лаконично:

— Честна дума.

Блез енергично се прекръсти, но като се сети, че се намира на обществено място, за всеки случай и си плю в пазвата — знае ли човек в тия атеистични времена …

— Тогава излиза, че си светец!

— Не съм — поклати тъжно глава Йоасаф. — Там е работата, че не съм.

— Доколкото знам…

— Значи не знаеш достатъчно — прекъсна го Йоасаф. — Не може светец без ореол, но виж, ореол без светец може.

Блез потъна в размисъл, дори поруменя от мисловно напрежение. В името на истината трябва да признаем, че Блез си е мислител, или поне така пише в кратката енциклопедия „А-Я“.

— Тъй — каза той накрая. — Излиза, че ореолът е необходимо, но не достатъчно условие за святост.

От изумление Йоасаф дори спря да дъвче:

— Умно го рече. Моят случай е такъв. Да не би между другото да си начетен?

Блез пак се почувствува обиден.

— Бях на младини — каза. — И математик бях, и философ. И някои други работи бях. Сега съм бивш. Например бивш изобретател на сметачната машина. — Блез се изправи, свали омачканото си кепе, сложи го пред корема си и се поклони с достойнство: — Приятно ми е, Блез Паскал.

— Аз познавах един Паскал — Йоасаф продължи да мляска равнодушно, — но той не е изобретявал нищо. Затова не знам бивш какъв е.

В този момент от високата градска кула се показа огромна кукувица, или може би кондор, и продрано изръмжа седем пъти. Интелигентният читател вероятно се досеща че това е прословутата нюбабилонска кула, за която нищо не пише в учебниците по история, защото тя ще бъде построена в някои от следващите векове, а учебниците се занимават само с миналите Засега само мимоходом ще споменем, че тя прилича на многоетажна извита торта, че беше подхваната с много ентусиазъм, но остана недостроена, тъй както вече е писано от един безимен автор: „И рекоха един другиму: хайде да направим тухли и да ги изпечем на огън… И рекоха: хайде да съградим град и кула, висока до небето… Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки. И рече Господ: ето, един народ са и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да направят.“

Този отчет на местната строителна организация предизвика остри спорове. Едни твърдят, че тухлите били калпави, други — че чертежите били обратно хелиографирани, трети — че ръководителят, дето дошъл, им смесил езиците, затова престанали да се разбират помежду си (искаш например тухла, пък ти носят вар и т. н.), но в края на краищата работата се разсъхнала и всички се пръснали по земята човешка, а хитреците тръгнали към Африка, защото там плащат с твърда валута. (За подробности виж в книгата „Битие“ от въпросния безимен автор.)

А сега да се върнем към нашата история в момента, когато кукувицата, или може би кондорът, изръмжа седем пъти.

— Докарахме го до седем.

— Колко му е — допълни Йоасаф. — И друг път сме го докарвали.

— Значи, казваш, може. Тъй де, щом ядеш, какъв светец си. Светците, като ги гледа човек, сякаш са изрязани от мукава. И не пада ли?

— Кое?

— Ореолът.

— Тц. Както и да си въртя главата, не пада. Здраво е закрепен.

Но Блез бе не само мислител и бивш изобретател, но и един много любознателен човек, затова не миряса:

— А като спиш, не ти ли убива?

— Не, мек е. Пипни го, ако искаш.

— Ами, какво ми влиза в работата! — стресна се Блез. — Ще взема да го изцапам. Виж как блести, като нов е… Ти по търговската част ли си?

— Нещо такова.

— Че какво ще продаваш — опули се старчето Блез. — Гол си като тояга.

— Гол съм — съгласи се пътничето. — Като тояга.

— В нашия град има богати търговци. Артур; мръсникът му с мръсник, продава роботи, ама са калпави, не като на Сюзън Келвин. Катон Марк Аврелиевич има поне един милион пиявици и още толкова жаби, връз които жените пикаят. Ангеларий продава синтетична карантия — дробове, сърца, мехури, апендикси. Апендиксите вървят най-добре, някои си слагат по четири, по пет, защото и без това не служат за нищо, само за украса на тялото Евтино ги дава, докато отец Грегъри например е скъпчия. Той предлага свети мощи на видни откриватели. Даже искаше да му дам моя скелет, ама аз не се съгласих. Наскоро взе за черепа на Нютон половин милион гроша!

— Сигурен ли си, че не е фалшификат?

— Не е, има белег от ябълката, дето го е фраснала точно в момента, когато се е появил законът за гравитацията. Пък и си личеше, че е от умна глава. Ти къде ще се вместиш?

Йоасаф започна да развива тезата, че на човек с ореол не му отива да продава пиявици, нито пък апендикси; че такъв човек непременно трябва да търгува с нещо духовно, например с утеха или в краен случай с възторг, макар че напоследък на пазара има възторзи в изобилие и цената им дотолкова е паднала, че вестниците са пълни с реклами за възторг. От своя страна Блез изказа мнението, че делото му е напълно обречено, тъй като в Ню Бабилон духовният бизнес изобщо не върви, в краен случай може да се пласира малко меланхолия, и то само на черна борса, защото останалото — утеха, възторг, ентусиазъм, любов към властите и тям подобни, се дават от кметството безплатно, само срещу представяне на лична карта. Йоасаф беше изненадан от тази социална придобивка, но възрази, че винаги ще се намерят поне няколко обезверени души, които срещу скромно заплащане ще са щастливи да получат две-три дози надежда, особено ако тази надежда е свързана с бъдното…

И точно в този миг от отсрещната кръчма се чуха сърцераздирателни викове: „Край, убиха го!“, „Кого убиха?“, „Кой го уби?“, и отвътре изскочи Диона, изплашена и пребледняла.

— Убиха го бе, хора! Като някакво си нищо го убиха!

2

Само за секунди кръчмата повърна цялото си съдържание — неколцина полупияни мъже, зачервени, още мляскащи мезета, запотени от алкохолен труд, рошави и разгърдени. Но. колкото и странно да звучи, всички бяха живи.

— Къде е трупът? — попита младо момче, в униформа на редник и щръкнали като радиотелескопи уши.

— Сигурно е останал вътре — отвърна треперещата Диона.

— Щом не може да излезе сам, да бъде изнесен! — нареди Редника с тон на висш офицер с много медали за храброст.

Изнесоха го — мъж на около петдесет, с вид на пресен труп, от гърдите на който съвсем необичайно стърчи нож. Диона веднага се метна отгоре му и започна да прави изкуствено дишане уста в уста. Кой знае защо, но това, изглежда, й хареса, защото подир малко започна да търка бедра, а ръцете й инстинктивно посегнаха да разкопчават ризата му.

— Стоп! — отсече Редника. — Трупът да не се докосва с цел удоволствия до второ нареждане. Кой ще даде доброволни и чистосърдечни показания?

Напред излезе младо момче с лице на морфинист.

— Както си седя, и гледам — убиват го.

— То, дето се вика, може и да си ти — обади се от тълпата гражданин с модерни мустаци с двоен Т-образен профил. По-нататък ще го наричаме Гражданина.

— Защо пък точно аз? — попита Младежа.

— Тъй си знам — виновният пръв се оправдава.

— Не съм се оправдавал. — Значи си признаваш.

— Нищо не съм признавал — упорствуваше Младежа.

— Видя ли, значи си ти.

По всичко си личеше, че следствието има нужда от здрава ръка, а кой има по-здрава ръка от армията?

— Не, не, така не може — екна гласът на Редника. — Без следствие няма да мине. Като единствен униформен поемам съответните отговорни функции. Моля да гласувате. За? … Против? … Въздържали се?

На последния въпрос Йоасаф плахо вдигна ръка.

— На теб, старче, кой ти е давал правото да се въздържаш?

— Аз поначало се въздържам — смотолеви Йоасаф.

— Виж го ти — въздържател! Ако всички се въздържаха, човечеството щеше да изчезне. Твоето въздържание не се зачита.

Тук трябва да уведомим уважаемия читател, че гласуването като церемония няма да изчезне в бъдещето, макар че дотогава малцина ще си спомнят за какво точно служи то.

— И тъй, благодаря за единодушно гласуваното доверие — продължи Редника. — Ще се постарая да оправдая вашите надежди за справедливост. Предполагам, не възразявате да започнем от дамите?

Редника придърпа един стол под мястото, което му служи за сядане, кръстоса авторитетно крака и започна:

— Вашето име, госпожице?

— Я не се прави на идиот!

— Диона, моля те, не обиждай следствието. Облеченият в униформа е облечен във власт. Питам: вашето име?

— Диона Месалина.

— Видя ли, колко му е да си признаеш. Ние не обичаме да насилваме, макар че понякога е приятно. Питаме ви, Диона, къде бяхте по време на убийството?

Отговорът на Диона бе съдържателен и изключително ценен:

— Че откъде да знам?

— Не знае, ерго има алиби. Защото е казано: който не знае, е невинен. Казали са го на латински, а щом е на латински, значи е умно.

Някой простодушно попита кой точно го е казал, на което биде отговорено, че авторът е плешив, че е римски оратор и че носи очила. И освен това бил по-умен от всички тук, взети заедно. Всички кимнаха в знак на съгласие и следствието продължи.

— Може би случайно сте вие, господине? — подхвана Редника. — Абе я ела насам!

Гражданина с двойните Т-мустаци приближи плахо. Почти минута Редника го разглеждаше със съсредоточеността на натуралист, открил птица бозайник.

— Ако се съди по черепа — започна той, — стопроцентов ломброзовски тип. Ревнив, хиперсексуален, полиоргазмен и със садистичен уклон. Генетично обременен. Имате ли в рода си идиоти?

— Аз съм племенник на президент!

— Значи не е изключено. Всичко е ясно! Неовладян нагон, който тласка в бездната на престъпността. Убитият е сподирял хазяйката му, с която подозираният — ей този тук хубавец с мустаци на сом — поддържа редовни полови контакти. И в момент на ревност — хац с ножа!

— Глупости! — размаха ръце Гражданина. — Аз нямам хазяйка.

— Това не пречи да се поддържат редовни полови контакти — настоя Редника.

— Моля ви се, граждани, това са врели-некипели. Прочетете. Аз имам нотариално заверен документ, че съм полово немощен.

Гражданина размаха розова бланка с няколко кръгли печата. Редника грабна листчето и го зачете, мърдайки устни. Неколцина се опитаха да надникнат иззад гърба му, но той ги прогони.

— Да бе — възкликна Редника, — виж ти, нищо и никакъв човечец, а полово немощен. Да му се не надяваш! И как го постигна? С йогийски упражнения? Или с излишества? Или може би си интелектуалец?

Гражданина наведе глава и пристъпи от крак на крак:

— Не съм местен. Аз съм хуманоид от планетата Ерос, там всички сме такива.

— Вярно е, проверила съм, всички са такива — потвърди Диона.

— В края на краищата човекът си има документ, черно на бяло — намеси се Блез.

— По свидетелски показания и въз основа на предоставени надлежно заверени документи следствието ви освобождава… Полова немощ — какъв благодат!

Редника затвори очи и забленува за деня, когато най-после ще бъде освободен от тази непоносима тегоба на тялото и душата. Но мечтанията му продължиха само секунди, защото всички тръпнещо очакваха по-нататъшния развой на следствието.

— Охо, виж ти какъв красавец! Ти, ти, да. Ставаше дума за младежа с лице на морфинист.

— Ами че ти си просто готов убиец! — възкликна Редника. — Като че ли правен по поръчка. Красавец, апетитен, мечта за всяка хазяйка. Нашият въпрос е: къде бяхте между седем и седем нула пет тази вечер?

— В кръчмата.

— Най-после един, който е бил на местопроизшествието. Младежа се опита да обясни, че всички са били в кръчмата, но Редника извади железен довод:

— Всички бяхме, вярно, но убиецът е само един, защото има един наръган нож. А един нож не може да се ръгне от двама и повече едновременно. Значи признавате, че между седем и седем нула пет сте били в престъпна близост с убития?

— Признавам.

— Аз познавах един, който всяка вечер в шест ходеше в кръчмата „При чашата“ и не свърши добре, макар че написаха книга за него. Той също поддържаше полови контакти с хазяйката си и при това, настоявам да обърнете внимание, не притежаваше документ за полова немощ.

— Нямам такъв документ.

— Лисицата падна в капана! — И Редника започна доволно да трие длани. — Нашият последен въпрос е: защо убитият, преди да стане такъв, е сподирял хазяйката ви? Може би тя му е давала някакви недвусмислени аванси? Може би по природа си е въртизадник? Или може би той е неистово напорист? Това са смекчаващи вината обстоятелства.

— Моята хазяйка е на деветдесет и осем години.

— Мамка му, светът съвсем се е побъркал! Тоя тук на четирийсет — полово немощен с документ, а оная развалина на деветдесет и осем поддържа редовни полови контакти! По-точно поддържаше, защото обектът на нейната старческа похот лежи сега трагично пред нас с нож в сърцето.

Блез Паскал се опита да сложи прът в колелата на следственото дирене, като каза, че господин Редника непрекъснато го усуква около някаква хазяйка и нейните контакти, а в действителност може да става дума за грабеж например или за чистопробен садизъм.

— Не може! — в гласа на Редника отново се появи офицерската интонация. — Криминологична интуиция. Щом погледнах, и разбрах —. полово престъпление, в което е замесена хазяйка. Намеси ли се хазяйка, на всяка цена трябва да се извърши престъпление, по възможност полово. От опит знам. И тъй, млади момко, опишете как точно извършихте убийството.

— Не съм убивал. Аз не мога да убия човек.

— Можете, можете! — гласът на Редника мина във фалцет. — Колко хубавичко можете! Вие сте човек с възможности. Нашето общество възпитава човеци с възможности. Или може би не сте съгласен? Или може би смятате, че нашето общество прелива от пусто в празно? Може би изразявате несъгласие с новата реформа в образованието?

— Аз не съм човек — свенливо каза Младежа.

— Да, вие сте загубили всичко човешко.

— Аз съм биоробот.

След тези думи, изречени с типичната за едно изделие на техниката скромност, Младежа разкопча фланелата си. Всички присъствуващи, включително и авторът на тези редове, видяха, че под фланелата блесна алуминиев корпус, тук-там ръждясал, покрит с еластичен полимер. Някои ахнаха, други изохкаха, трети въхнаха, само Редника събра цялата си воинска решителност и възкликна:

— Значи си айзъказимовче, мамка ти позитронна!

Тук настана суматоха. Диона заяви, че отдавна е подозирала този факт, тъй като момчето няма тръпка, не тегли, пък и досега не й е предлагал дори най-незначителен флирт. Блез от своя страна констатира, че като бивш изобретател на сметачната машина човечеството трябва да му е благодарно, но що се отнася лично до него, той предпочита андроидите на мосю Жак дьо Вокансон, особено неговия флейтист. Гражданина прояви укорителна неосведоменост и попита кой е този мосю дьо Вокансон, какво е това андроид и какво общо имат тук музикантите. Беше му обяснено, че дьо Вокансон е роден в Гренобъл, но той, сиреч Блез Паскал, няма честта да го познава лично, тъй като е умрял половин век преди малкият Жак да се роди, а какво е андроид, го пише в речника за чужди думи. Гражданина обаче зададе основателния въпрос, как така Блез Паскал ще е умрял, след като е тук, на площада, пред кръчмата на Диона. Блез обясни, че тая работа няма нищо общо нито с мосю дьо Вокансон, нито с андроидите, следователно не е тема на спора. Неочаквано се намеси и Йоасаф с въпроса: а какво все пак се изясни около дискутирания флейтист? Блез рече, че флейтистът е един от андроидите на мосю дьо Вокансон, а какво е андроид, го пише в речника за чужди думи. Диона обаче сподели, че да се употребяват думи, непознати на широката публика, е признак на лошо възпитание. Гражданина настоя да се върнат към загадъчната мистерия със смъртта на Блез Паскал, тъй като Блез е очевидно жив и следователно не би трябвало да бъде мъртъв — това е ясно като две и две. Блез трябваше да вземе становище, затова обясни, че според повечето литература по въпроса той наистина е починал в полунощ на 19 август 1662 година и два дни по-късно е погребан в катедралата „Сен Етиен дьо Мон“. Гражданина прояви скептицизъм и попита дали Блез Паскал е ходил във въпросната катедрала да провери слуховете около неговата собствена смърт, но му бе отговорено, че не, защото няма време. Освен това, каза Блез, тази проверка изисква ексхумация, а той не понася да гледа собствения си труп. Йоасаф попита какво е това ексхумация, а Диона допълни, че да се употребяват думи, непознати на широката публика, е признак на лошо възпитание. Гражданина от своя страна допълни, че все пак не му е станало ясно каква е връзката между флейтиста, смъртта на Блез Паскал и този тук младеж, който в края на краищата не е имал никаква връзка със своята хазяйка, тъй като е биоробот.

В този момент Редника не издържа и изкряска:

— Стоп!

Над площад „Опосум“ в Ню Бабилон легна тягостно мълчание. Всички очакваха следващия гениален ход на Редника, а той отчаяно блъскаше слепоочията си с юмруци:

— Не, хиляди пъти не! Никога не съм разследвал толкова объркано убийство. Очевидно престъпникът е твърде опитен, умело е прикрил следите си, оставяйки на местопроизшествието само един нож. — И неочаквано го озари очакваната от всички гениална мисъл: — Ножът! Ключовата дума е изречена! Диона, донесете лупа и алуминиев прах.

— Че откъде да ти намеря алуминиев прах!

— Аз не мога да извърша дактилоскопично обследване без алуминиев прах. — Тук Редника скочи, с твърда караулна крачка се приближи до Блез и го прониза с оловен поглед. — Вие случайно да сте чували някой да е извършвал дактилоскопия без алуминиев прах?

— Да си призная, не съм чувал — гласът на Блез потрепера.

— Чудесно! А случайно да обичате да киснете по кръчмите?

— Да си призная, обичам.

— Великолепно! И случайно тази ваша страст като птицата феникс да се събужда точно между седем и седем нула пет?

— Да си призная, будна е по всяко време.

— Конгениално! „Всяко време“ включва и времето между седем и седем нула пет. Така ли е, граждани? Дотук успоредните се пресичат. А случайно да имате хазяйка, с която да поддържате редовни …

Диона не издържа:

— Я ни се махай от главите с тази твоя хазяйка и нейните контакти!

— Моля ви, Диона, не пречете на следствието! — Редника беше категоричен. — И без това ножът е от вашата кухня, това си личи и без алуминиев прах.

— Нямам такъв нож.

— Въпреки това, въпреки това… — И Редника отново се обърна към Блез: — А вие случайно да имате такъв нож в себе си?

— Да си призная, нямам.

— Нямате, следователно този може да е вашият.

— Ама аз никога не съм…

— Не обичам думата никога! — разгневи се Редника. — Кога никога? Вчера никога или днес никога? А може би и утре никога? Никога намирисва на безкрайност, пък всички в света сме крайни, а някои дори ограничени. Един мой приятел казваше никога, никога, ама като й напълни корема, на ти едно никога! И тъй?

Блез започна бавно, колебливо, като придърпваше сегиз-тогиз пешовете на овехтелия си шлифер:

— По това време, господин Редник, аз не бях в кръчмата. По това време ние си говорехме тук с този кротък човечец.

— И до него ще стигнем. И неговата не е чиста. И тъй, господине, нашият последен въпрос е: защо точно тази вечер между седем и седем нула пет не бяхте във въпросната кръчма, след като всяка друга вечер сте там?

— Случайно. Просто излязох да глътна въздух и се заприказвахме.

— За което ще съжалявате! Може да се тълкува като опит да се избяга от местопроизшествието. И ви съветвам: не използувайте думата случайно! Случайността намирисва на идеализъм и метафизика — лепват ти шест месеца и край.

Това с шестте месеца беше само тактически ход от страна на следствието за сплашване на мирогледно отклонилите се граждани.

Редника се обърна към Йоасаф:

— Вие със собствените си очи ли го видяхте?

— Аз нямам други очи — кротко отвърна пътничето.

— Отговаря се с „да“ или „не“.

— Да, бога ми. Заклевам се в светата майка.

— Без религиозна пропаганда! Ще ти дам аз една майка на теб! Апропо, кой си ти и какво е това отгоре, имам предвид — на кубето?

— Именуват ме Йоасаф, с прозвище Друмника. А това е ореол.

Редника пак се разгневи:

— Без ореоли, без ореоли! Според конституцията всички сме равни! Аз съм виждал един с ореол, става дума — нарисуван. И върху него някой беше изчегъртал с ножче мръсна дума.

— Не съм бил аз.

— А, то се вижда. Онзи беше съвсем изпосталял и си заслужаваше мръсната дума. Макар че, да ме извинят благородните дами, ако питаш мен, какво мръсно има в думата педераст? Дето се казва, да не е искал? Такъв го е родила майка му.

Гражданина веднага използува възможността да атакува:

— Всички са една стока.

— Ти мълчи! — отряза го мигом Редника. — Теб те разбрахме, че си слабосилен. Гащите му празни, пък ходи по кръчмите по време на полови престъпления. — И пак към Йоасаф: — А къде бяхте тази вечер между седем и седем нула пет?

Йоасаф си призна, че е разговарял с Блез, но следствието откри несъвпадение в показанията: Блез твърди, че е разговарял с Йоасаф, а Йоасаф твърди, че е разговарял с Блез. Как тъй? Йоасаф каза, че са си разговаряли едновременно, но Редника пак го пресече: а защо не се изслушвате? Изслушването, както се казва, е белег за морално здраве. Един негов (на Редника) приятел тъй не изслушвал насрещния, но после заболял от венерическа болест, та трябвало да обръснат цялото му тяло. Накратко, опасно е, затова хората трябва да се изслушват. Йоасаф отвори уста да каже нещо, но Редника отсече:

— Не искам да те слушам!

После разговорът се завъртя около прозвището Друмника. Йоасаф призна, че го наричат Друмника, защото обикаля от град на град, крачейки по друмищата на републиката, но това се стори твърде подозрително на следствието. Въпрос: а къде гражданинът Йоасаф е регистриран адресно? Оказа се, че гражданинът Йоасаф няма постоянна адресна регистрация. Въпрос: значи ли това, че няма постоянно местожителство? Оказа се, че значи. Ха така — бездомник. Но какво означава бездомник? Бездомник означава човек без дом. А какво от своя страна означава човек без дом? Означава, че въпросният човек няма хазяйка. А щом няма хазяйка, с кого тогава поддържа редовни полови контакти?

Изумителното развитие на логиката доведе следствието отново до задънена улица. Диона направи основателното предложение следствието да се освободи от натрапчивата идея за хазяйката, но Редника заяви на всеослушание, че от хазяйки никога не се отказва — това е категоричен принцип в живота му. Защото само един истински идиот може да се откаже от контакти с хазяйки. Някой обаче плахо подметна, че все пак нещо трябва да се измисли, защото вече не останаха хора за разпит. Това хвърли следствието в смут.

Над площад „Опосум“ отново легна тягостно мълчание.

Разбира се, Редника не бе човек, който ще остави нещата наполовина. След около минута мъчителни размишления той викна тържествено:

— Има още един, има!

— Къде е?

— Навсякъде по страниците! — Редника ликуваше. — Крие се, неговата верица, но къде ще се скриеш от справедливото възмездие. Я ела насам!

И тогава се появи авторът на тия редове — рошав (там, където все още му е останала коса), брадясал и уморен от творчески терзания.

— Име, възраст и вероизповедание?

— Ейджъп, на тридесет и седем, атеист.

— Професия и месторабота?

— Журналист от вестник „Космическа орбита“.

— Бре, бре, чак „Космическа орбита“ обръща внимание на нашия незначителен случай и се занимава с едно толкова скромно убийство. Интересно. И какво правиш тук?

— Аз съм хроникьор.

Тази дума изведе Редника от равновесието:

— Хроникьор, сутеньор — всички сте един дол дренки! И затова ли си вреш дългия нос навсякъде?

Това за дългия нос би трябвало да засегне Автора, но той не е такъв човек. Автора поначало е друг човек.

— И тъй, момко, беше ли на местопроизшествието?

— Това е единствената кръчма, в която никога не съм влизал — призна чистосърдечно Автора.

— А къде беше тази вечер между седем и седем нула пет?

— Описвах диалога между Блез и Йоасаф.

— Ето това се казва калпав автор! В кръчмата се извършва убийство, пък той се занимава с някакъв незначителен

диалог! А трябва да фокусираш вниманието си върху най-драматичните моменти: убийства, разводи, полови престъпления с

хазяйки.

— Така е — изстена Автора.

— Ех, да беше Шекспир, да беше Агата Кристи, такава история ще завърти, че ще ти отплесне акъла! Ама на — нямаме късмет, паднахме в ръцете на един драскач.

— Нищо, аз пък знам.

— Какво знаеш?

— Знам кой е убиецът.

— Че откъде ще го знаеш, щом не си бил в кръчмата?

— Ех, пък и ти! — и Автора го изгледа с укор. — Ако аз не знам, кой ще знае.

Редника се почеса по тила:

— Тъй де. Ако ти не знаеш, кой ще знае… Я ми го кажи на ухото.

— Не, в никакъв случай! — възрази Автора. — Трябва да спазвам законите на жанра, иначе кой ще ме чете…

— Ти си ги спазвай, ама аз няма повече кого да разпитвам.

— Има — каза Автора. — Себе си.

И отново се разтвори между страниците. Защото освен другите си достойнства Автора е скромен човек и не иска дълго време да е обект на внимание.

— Правилно! — възкликна Редника. — А себе си разпитвал ли съм? Не съм. И тъй като всеки разпит трябва да протича пред свидетели, ще се разпитвам на глас. Гласност, преди всичко гласност! А аз съм гласовит. Да започнем.

Редника седна на стола и попита със стоманен глас:

— Къде бяхте между седем и седем нула пет тази вечер? След това се изправи, застана с лице към празния стол

и отговори плахо:

— Бях в кръчмата.

Пак седна и пак със стоманен глас:

— Значи в престъпна близост с убития. Имате ли в себе си нож?

Пак прав и пак плахо:

— Нямам.

Тъй като сядането и ставането продължава до края на саморазпита, Автора няма да го описва в детайли, а ще предложи само диалога между Редника следовател и Редника подследствен.

— Следователно този нож би могъл да бъде ваш, нали?

— Би могъл да бъде и мой.

— Поддържате ли редовни полови контакти с хазяйката си?

— Поддържам.

— Ха така! Браво бе, хубавец! Ти си бил страшен Казанова!

— Е, чак пък… Как да не поддържам, на двайсет и две, русичка, с крака като прътове за овчарски скок, с ей такива големи … Пардон, господин Редник.

— Карай, карай, сочно я описваш.

— То цялото вика: „Ела и поддържай!“ Пък не съм садист в края на краищата.

— Имате ли документ за полова немощ?

— Опазил ме бог.

— Случайно да сте биоробот?

— Не съм. (Разкопчава мундира си.) Ей на, вижте колко съм космат.

— Великолепно! Всички подозрения водят към вас.

— Ами така излиза …

— Хе! — плесна ръце Блез. — Значи ти си го ръгнал.

— Да бе — и Редника зацъка с език. — Пък убий ме, не помня.

— Случва се — успокои го Блез. — Има хора със слаба памет.

— О, има — съгласи се Редника. — Аз тъй познавах един със слаба памет, но за сметка на това страдаше от педофилия. И точно в този момент…

3

И точно в този момент от кръчмата излезе симпатичен млад мъж, с брада и одухотворено лице, загърнат от глава до пети с бял чаршаф.

— Де го оня? — попита новодошлият. Езикът му беше понадебелял от виното.

— Кой?

— Дето го фраснах с ножа. Редника се усмихна доволно:

— Абе знаех си, че не съм аз. Ето — лисицата сама падна в капана!

И започна надълго и нашироко да обяснява, че заради униформата си е избран с всеобщо тайно гласуване да води следствието, при това единодушно. Йоасаф му напомни, че се е въздържал, но Редника отсече сухо, че това в никакъв случай не може да бъде забравено и че рано или късно това ще бъде платено заедно с лихвите. После значи се оказва, че един не знае нищо, друг е полово нещастен, трети — биоробот, четвърти си дрънкал едновременно с „ореолчестия“, пети бил страшен Казанова и на — нищо. Затова се води следствие. И тъй като доброволно се е появил нов свидетел, той трябва да бъде разпитан по всички правила на криминалното следствие и под клетва, че ще говори само истината, а неистините му се разрешава да премълчи.

— И тъй — име?

— Хияс ад Дин Абул Фатх Омар ибн Ибрахим ал Хайям.

— Туй всичкото на един човек ли е? Сигурно имате по два метра паспорти.

Обяснено беше, че на арабски това може да се запише на не повече от тридесет сантиметра, което все пак е някакво успокоение. После беше развита следната хипотетична ситуация: да си представим, че въпросният свидетел с чаршафа е все още дете и играе на улицата, увито в съвсем мъничък чаршаф, яде филия с масло и рови в пясъка на пустинята, но в този момент майка му иска да го повика — добре, значи ще се изправи в средата на оазиса и ще окне: „Ела да си измиеш ръцете, Хияс ад Дин Абул Фатх Омар Ибрахим и тъй нататък“. Не може, нали? Оттук следствието направи изумителния извод, че всеки човек с чаршаф непременно има някакъв съкратен вариант на името си. Оказа се, че да, има — на нашия човек на галено му казвали Омар Хайям.

— А, това вече е друго. Това, дето се казва, може да се търпи. Нашият втори въпрос е: къде бяхте тази вечер между седем и седем нула пет?

— Точно тогава го ръгнах с ножа.

— Което означава, че сте били в кръчмата, тоест в престъпна близост с убития.

— На около петдесет сантиметра.

— Тази близост е твърде престъпна, от опит знам. Да продължим. Откога жертвата поддържа редовни полови контакти с хазяйката ви?

Тук настъпи малка неразбория. Първо Омар Хайям изказа изненадата си от този факт, тъй като убитият бил не съвсем достоен човек, следователно всяка връзка с него е компрометираща. После дойде ред на Диона, която заяви, че всичко това са гнусни клевети, тъй като тя е хазяйка на Омар, и следователно се лепва срамно петно върху нейната биография. А всички знаем, че едно петно може да направи биографията ти на нищо. После се намеси и Блез Паскал, но с едно твърде двусмислено изречение — каза, че Платон му е скъп, но истината била по-скъпа; Редника енергично го парира с думите, че е забранено да се говори за поскъпвания — ценовата политика си е държавно дело и не може разни хапльовци като Блез Паскал да дрънкат наляво и надясно по този въпрос, тъй като дават повод на враговете и изменниците също да дрънкат наляво и надясно по въпросния въпрос. Младежа разчете мисълта на Блез по друг начин — тук изобщо не ставало дума за никакъв платонизъм, а за жив разврат, след което Йоасаф се прекръсти и допълни: „Содом и Гомор“. Редника пак нанесе ъпьркут с мисълта, че не познава цитираните Содом и Гомор, те може да са последователи на Платон, това си е тяхна работа, но Платон е мъртъв, а за мъртвите или хубаво, или нищо. Той все пак е академик и не може да е хапка в устата на всеки. След което поиска Блез Паскал да разясни пред всички какво е имал предвид с онова мъгляво изречение за Платон, който напоследък станал скъп. Блез Паскал отговори лаконично: истината. Но пак беше запитан за каква точно истина. Тогава старчето рече: ами за контактите между жертвата и Диона.

Това малко камъче преобърна колата на следствието.

— Значи тъй, Диона? — подхвана Редника. — Значи все пак контакти има? Питам: откога?

Диона дори не си направи труда да поруменее, защото и бяха казали, че руж не й отива.

— Добре де — рече тя. — Аз наистина от четири месеца поддържам редовни … с жертвата, но нямам нищо общо…

— Колко редовни? — попита Редника.

— Между три и четири пъти седмично.

— Средно три и половина, съвсем редовни. — Редника се приближи до Омар и го потупа по рамото: — И вие, заслепен от нечовешка ревност, го ръгвате с нож, нали? Браво, съвсем

правилно!

— Ами, каква ти ревност — Катон Марк Аврелиевич е лъжец и мошеник, завлече ми триста и десет гроша.

Върху лицето на Редника се разля доволство:

— След продължителни усилия установихме и самоличността на убития — Катон Марк Аврелиевич. Потвърждава ли се и от други свидетелски показания — ти?

— Всички познаваме Катон Марк Аврелиевич — каза Блез.

— Въпреки това. Ти?

— Да, Катон Марк Аврелиевич продава пиявици и медицински жаби — потвърди Младежа.

— Похвално единомислие. Аз също го познавам. Има ли някой, който да е на различно мнение?

Нямаше, затова Редника бе доволен от хода на следствието. Случи се обаче нещо непредвидено — Йоасаф вметна, че бизнесът на Катон Марк Аврелиевич бил недостоен. Диона кипна и го нарече дървен философ, защото това си е бизнес като всички останали, дори ако иска много да знае, много по-достоен от останалите, защото Катон Марк Аврелиевич се жертвува за здравето на хората, ако не на всички хора, поне на жените. Йоасаф се съгласи и допълни: аз само си представих, госпожо, тези жаби в ръцете на един интелектуалец. Диона не само не се успокои, но ревна още по-могъщо: кой е интелектуалец бе, ти си интелектуалец! И разясни на присъствуващите, че Катон Марк Аврелиевич не трябва да бъде обиждан, тъй като е завършил трети клас, специалност гражданска отбрана, което е вече достойно за уважение. Редника веднага зае своята високоотговорна социална функция — прикани да се въздържат от лични разпри, тъй като в случая образованието на жертвата изобщо не ни интересува — това е образованието на мъртвец. И после разказа как познавал един, който непрекъснато разпитвал за образованието на мъртъвците, но за сметка на това не го пускали в час по физкултура, защото се възбуждал, щом види момиче с трико. Читателят вероятно подозира, че на това място Гражданина побърза да се намеси, питайки: а случайно да си познавал поне един нормален? Въпросът беше зададен ехидно, но Редника отговори със съкрушаваща сериозност — да, познавал един, честна дума, бил абсолютно нормален, като изваден от медицински учебник, но веднъж се загледал подир някаква фуста и се изтърсил от балкона на седмия етаж. Тази драматична история потресе присъствуващите, само Гражданина намери сили да възкликне: боже мой, болен! Но Редника обясни, че не става дума за болен, съвсем нормален си бил човекът, като нарисуван от Микеланджело, с ей такива мускули, но обичал да се заглежда. Накратко, умрял здрав, но сплескан.

След което кресна:

— Стига отклонения! Следствието продължава. Значи признавате, Абул Фатх и тъй нататък Омар Хайям, че между седем и седем нула пет тази вечер вие сте убили лежащия на земята Катон Марк Аврелиевич, търговец на пиявици и медицински жаби, защото поддържа редовни — средно три и половина пъти седмично — полови контакти с вашата хазяйка Диона Месалина, кръчмарка, тридесет и няколко годишна, неомъжена, неосъждана, слава богу бездетна, без никакво вероизповедание. Вярно ли е?

— Не е.

— Ти вече ми ходиш по нервите!

— Първо, Диона е на четиридесет и няколко, освен това е католичка.

— Аз те питам уби ли Катон Марк Аврелиевич? — гласът на Редника мина в горна октава.

— А за това ли ставало дума… Ще направя пълни самопризнания.

За кой ли път над площад „Опосум“ в Ню Бабилон легна необичайно плътна тишина. Всички наостриха слух (Младежа наостри акустичните си сензори) и зачакаха да чуят сложна и дълбоко драматична история, със завръзка неизвестно кога и къде, с перипетии, колизии и кулминации, с шекспировски страсти и Достоевски сътресения, разплетена тази вечер и тук с този потресаващо трагичен и криминален финал.

— Не съм го убивал — призна накрая Омар Хайям. — Ножът е играчка.

Той се наведе над трупа и дръпна оръжието на престъплението — оказа се малък пластмасов нож с гумено вакуумно „пльокало“ на върха, като на детска стреличка.

— Само го наплюнчих и хак! Пък този идиот припадна. Всички въздъхнаха облекчено след огромното напрежение

през последния час, Блез отново бръкна в джоба за плоското шише, Диона се метна да прави изкуствено дишане уста в уста, но в този миг се чу вледеняваща сирена и мощни прожектори осветиха площада, под тътена на реактивните сопла се чу разтревожният възглас на Блез:

— Сега я оплескахме — флаерът на полицията!

4

— Никаква полиция! Не искам полиция в моя бар!

— Че кой иска …

— Бързо скрийте този глупак! — нареди енергично Диона. — Ей с онова платнище!

Гражданина и Младежа набързо избутаха жертвата под една от масите и метнаха отгоре му стара черга, пардон — синтетично покривало от 3-метил-2-циклопентен-2-ол-1-она-метокси-толуол, защото в бъдещето няма да има нито прости черги, нито чергари. Секунда след тази операция се показа внушителната фигура на инспектора — черен тренчкот, елегантно филцово бомбе, а между тях — димяща лула.

— Радвам се да видя толкова много стари познати, та дори самия Блез, който страда от кметофобия — каза инспекторът авторитетно и изстреля кръгче дим. — Как вървят нещата, Диона?

— Празници, господин Легре, Бакхусови пиршества.

— И само толкова?

— Че какво още?

— Не знам, не знам …

Но когато инспекторът Легре каже, че не знае, значи знае всичко или почти всичко. Само наивният читател ще попита откъде би могъл да знае, защото си въобразява, че в бъдещето няма да има доносници.

От разсеяност и изненада Автора забрави да спомене, че до инспектора покорно крачеше малък симпатичен догиер с лъскава фуражка. Догиерите са скотоиди от планетата Палфа — много, много разумни същества, дори прекалено разумни, с изключително развито обоняние, осезание и зрение, затова се бяха поставили в услуга на земната полиция, изпълнявайки благородната и безсмъртна професия на оперативния шпионин.

— Искам да се допитам до моя догиер — допълни Легре.

Като чу да се споменава за него, догиерът подскочи предано на петте си крака и бързо обходи площада. Щом приближи до нещото, увито в черга (пардон, в покривалото от 3-метил-2-циклопентен-2-ол-1-она-метокситолуол), догиерът мина на рентгеново зрение и всичко му стана безпощадно ясно. Което, разбира се, веднага бе прошепнато на ухото на инспектора Легре.

— Интуицията не ме лъже — и Легре се усмихна многозначително, а когато той се усмихва многозначително, това е вече опасно. — Под прикритието на празника — лични отмъщения. Кой е убиецът?

Редника, верен на инстинкта си, се изпъна като струна и вдигна длан до слепоочието:

— Разрешете да доложа. Докладвам: от направеното лично от мен разследване се установи, че убиец въпреки всичко няма.

Инспекторът от криминалната полиция Легре не беше наивник. В своята дълга и напрегната кариера той бе срещал стотици самозвани следователи и се бе наслушал на брътвежите им.

— Меко казано, вашето твърдение е дилетантско. Където има труп, логично е да има убиец. Нещото под масата, увито в 3-метил-2-циклопентен-2-ол-1-она-метокситолуол, не е карнавален костюм, а труп. Моята скромна молба е да го измъкнете.

Последваха не едно, а цели три измъквания. Първо: Гражданина и Младежа измъкнаха обратно трупа. Второ: догиерът измъкна изпод каскета си бележник и химически молив. Трето: инспекторът Легре измъкна от джоба си стара лупа, клекна и съсредоточено заоглежда терена на местопрестъплението.

— Записвай — нареди той на догиера. — Пресни следи… Вероятно на човек, на който всички крака са му в наличност. Извод: убиецът не е инвалид. Обувки номер четиридесет и две. Извод: убиецът не е дете. Следи от бастун и протези не са забелязани.

— Това са моите следи, гос… — опита се да обясни Гражданина, но инспекторът Легре го прекъсна:

— Не пречи. В близост до трупа е намерен риж косъм, средно еластичен, с устойчива структура, раздвоен в горния край, вероятно от главата на Блез Паскал.

— Моля ви, инспекторе, аз побелях още преди шест века — почти изплака Блез.

— Пиши. Първа версия: косъмът е боядисан нарочно, за да заблуди следствието. Втора версия: Блез е извършил убийството на младини.

— Когато аз бях млад, този още не беше роден!

— Трета версия: Блез Паскал е убил на младини някой друг, за да заблуди днес следствието… Също копче с три дупки, следователно или една е пробита допълнително, или една е запушена умишлено. Четвърта версия: убиецът разбира от четни и нечетни числа и вероятно е математик като Блез Паскал.

Още едно измъкване — измъкната беше рулетка.

— Дръж на върха на пръстите… Пиши: дължина на жертвата в легнало положение — 169 сантиметра. Пета версия: тринадесет на квадрат, отново присъствие на математическо мислене. Тегло… Диона, колко е тежък?

— Малко повече от теб, пет-шестина кила — каза Диона без колебание.

— Пиши: тегло на трупа в живо състояние според субективна оценка — около осемдесет. — Инспекторът се наведе ниско над лицето на Катон Марк Аврелиевич и започна да души: — Ябълкова ракия … триста и петдесет грама … раци с майонеза … Диона, сто пъти съм ти казвал да не слагаш в майонезата чесън! Изстискваш малко лимон, една чаена лъжичка горчица, обаче френска, две-три капки водораслова есенция и украсяваш с маслини… Това не го пиши!

Трябва да признаем, че инспекторът Легре, като всеки французин, разбира от изкуства. Особено от кулинарно.

Още едно измъкване — Легре измъкна от един от бездънните си джобове огледалце и го сложи пред устата на жертвата. И тогава стана лелеяното чудо: виждайки пред себе си огледалце, трупът Катон Марк Аврелиевич извади от горния джоб на сакото си гребен и започна старателно да се реше!

— Пиши: въпреки незавидното му състояние на труп, жертвата проявява признаци на суетност.

Катон Марк Аврелиевич разтърка очи, огледа тревожно клекналия над него инспектор и подскочи:

— Какво има? Да не се е случило нещо?

— Случват се, случват се разни неща — каза Легре с онова тънко остроумие, което го прави любимец на жените. — Убийства например.

— Убийства ли? — попита Катон. — Кой е жертвата?

— Мили мой Катон, въпреки всичко си жив! — извика радостно Диона и отново се хвърли да му прави изкуствено дишане по добре познатата й система.

— А защо трябваше да съм умрял? — попита Катон едва когато успя с усилия да освободи говорния си апарат.

— Защото ми дължиш триста и десет гроша, стипцо недна! — аргументира се Омар.

— И защото поддържаш редовни полови контакти с хазяйката му! — доразви логично мисълта Редника.

— Ти ли си, гълъбче? — в погледа на Легре блесна искрица, а когато блесне искрица, това е обезпокоително. — Ти ли го прати на оня свят?

Точно в този миг у съвсем пресъхналия от емоционално напрежение и обрати Блез се оформи едно гениално предложение: защо все пак Диона да не почерпи по едно, тъй де, Катон продължава да е жив въпреки всички усилия. Йоасаф констатира, че наглед Катон бил съвсем умрял, така да се каже, непоправимо, но вече бил здрав и читав благодарение на старанията на божията майка. Никой не разбра какво общо има тук божията майка, след като ножът се оказа играчка, но този проблем не стана обект за дискусии, защото Гражданина също се включи в предложението на Блез за почерпка и допълни, че не е хубаво в такива особено щастливи мигове човек да се стиска, а Редника даде за пример една, която се стискала, стискала и накрая умряла непорочна, но въпреки това че я направили светица.

Диона, разбира се, тръгна да донесе по чашка. При мисълта за предстоящото всички се оживиха, дори догиерът, тъй като пийналите мъже развързват езици и тогава за него има доста работа. Всички се настаниха удобно край масите, душите им се отпуснаха и у тях се появи съвсем естественото желание да поговорят за нещо друго. Пръв започна Омар:

— Слушай, старче, все ми е на езика да те питам — какво е това на главата ти?

— Питай. Всички питат. Ореол.

— И как се сдоби? Скъп Ли е?

— Така съм се родил. Дефект в гените, по-точно в седма хромозома.

— Ореолът синхронно ли растеше? — заинтригува се Младежа. — Искам да кажа, като беше мъничък, и ореолчето ли беше мъничко?

— Ей само толкова, като шайба за хокей.

— Брех, мамка му! — Редника удари възторжено юмрук по масата. — Това се казва техника! Сигурно е японски.

— На някои им върви — въздъхна Гражданина. — По рождение си имат ореоли.

— Ти мълчи! — реагира остро Редника. — Полово немощен, пък му се приискало ореол. За какво да ти го дадат?

Блез рече, че все пак си е друго да си имаш ореолче, па макар и да е резултат на дефект, но Йоасаф възрази: само неприятности, питат, гледат, сочат с пръст. Диона поднесе, мъжете се чукнаха и отпиха, след което инспекторът Легре заяви, че такива, с ореоли де, не представляват за него никакъв професионален интерес, тъй като живеят безгрешно и не правят нищо извън нормите, но Редника се възмути:

— Как така безгрешно! Без редовни полови контакти?

— С ореол сигурно не върви — отбеляза Блез.

— Не върви — съгласи се Йоасаф. — Веднъж опитах. Аз, както се казва, пристъпвам към действия, пък тя приплаква: махни го туй, казва, от главата си, все ми се струва, че ще го правя с олтара на църквата.

— Брей, колко набожна жена! — възкликна Блез.

— И какво, осъществи ли се? — Редника бе целият любознателност и слух.

— Осъществих се — призна свенливо Йоасаф, — но после ме пита: аз нали ще ида в рая?

— Уyy, непоносимо набожна жена! — пак възкликна Блез.

— Ти обеща ли й, че ще иде?

— Думите отлитат като птици — обещах.

Да пият вино и да говорят за непознати жени — какво по-голямо щастие за мъжка компания! Инспекторът Легре млясна с устни и се възхити от виното — тънко, дъхаво, но Омар веднага извади истината наяве, като обяви пред всички, че Диона се къпе гола-голеничка в бъчвата. Диона се опита да отрече деликатно с думите: „Я върви на майната си!“, но Омар, по природа чистосърдечен и наивен, не разбра къде точно трябва да иде, затова допълни — вярно, признавам, бяхме двамата. Йоасаф се възмути, че с тези сквернословия само мърсят божията благодат, защото виното било кръв божия, но Младежа направи допитване: откъде у господа толкова много кръв? Да, каза Блез, само за един ден аз изпивам поне пет кръвоносни системи като неговата, още повече, че е бил слаботелесен. В този момент Катон Марк Аврелиевич най-после включи и попита какво толкова важно са правили Омар и Диона в бъчвата с вино. Оказа се, че просто си седели — ей на така, седят си един до друг в бъчвата и си разговарят. Катон зададе разумния въпрос, защо пък точно в бъчвата, но не получи отговор, защото точно в този момент Редника ревна:

— Ти пак ли си се измъкнал от страниците, калпаво мекере!

Това качествено определение беше по адрес на Автора, който — съвсем немотивирано от гледна точка на сюжета и логиката на събитията — се беше появил от творческия свят в реалния и вече се беше настанил около масата с чаша в ръка.

— Защо да не пия едно вино с вас — смртолеви Автора.

— Ама как го надуши бе!

— Защо да го надушвам? — изненада се Автора. — Нали аз го измислям …

— Щом е автор, да знаеш, винар е — заговори вековният опит у Блез Паскал. — Всички автори са винари. — И миг след това се сети: — Слушай, момче, кажи някое от твоите. Един грош имаш веднага.

— Сложи два и започвам — спазари се Омар Хайям.

Не, Блез не бе човек, който ще се стиска за един грош — той е философ. Нито пък Омар може да устои при вида на два гроша — той е поет. Затова чевръсто се метна на масата, поохлаби малко чаршафа около тялото си и започна:

Всички заръкопляскаха, дори се наложи инспекторът Легре да остави лулата на масата, за да освободи дясната си ръка, а Блез изрази всеобщия спонтанен възторг:

— Браво! Хубаво ги пише арабчето! И най-важното — къси, по четири реда … То и онзи пишеше… Диона, как го казваха оня със сплеснатия нос? Дето живееше при теб и все ходеше с маслиново клонче на главата?

— Данте.

— А, Данте. И Данте ги пишеше, ама едни дълги, дълги. Докато ги прочете, заспиваш. И все за ада, за кръгове… Гражданина се възмути:

— Поначало всеки си пише каквито си ще — дълги, средни, къси. Няма стандартизация.

— Ти мълчи! — кресна Редника. — Ти за дълги и къси няма да говориш!

Йоасаф беше искрено изненадан, че това младо момче е поет, но Блез му обясни, че е поет, но иначе е интелигентен, чете небето като по книга — Малка мечка, Голяма мечка, знае всички мечки като ръката си. Освен това бил математик и изобщо страшна работа. Йоасаф зададе нелепия въпрос какво все пак работи, но Блез зае категорична позиция: поет е човекът, защо да работи — кисне по кръчмите и пише стихотворения. Дето се казва, творческа личност, а творческата личност е в безкрайна творческа отпуска. Е, специално на Хайям отпуската е неплатена, защото се скарал с ръководството на съюза, по-специално с поета Хафез, и не можал да измъкне контрактация. Йоасаф попита кой е този Хафез, Блез повдигна рамене и рече: знам само, че пише антилопи, но Омар го поправи — не антилопи все пак, а газели, на което пък Блез рече: помня само, че беше нещо слабичко и подскачащо.

— И откога Омар го кара така безгрижно? — попита Йоасаф.

— О, отдавна! Трябва да има хиляда и петстотин години. Тя, неговата, е много заплетена… Дойде с машина на времето, но изпи парите и сега не може да си купи билет за обратно. Пък го чакат, бил завеждащ обсерватория.

— Не съм ги изпивал — възрази Омар. — Катон Марк ми завлече триста и десет гроша. Дадох му ги в заем, а той …

— Ама после ми ги изпи — опъна се Катон.

— Изпих ги, ама те бяха вече твои.

— Като са мои, защо да ти ги връщам?

— Защото в действителност са си мои!

— Щом си изпил своите, защо аз да ги връщам? Омар се почеса по брадата и рече озадачено:

— Така ли? Може…

Уважаеми читателю, както вече стана дума, виното бе великолепно и Автора не устоя на изкушението да си налее втора чаша, може би трета. А когато един автор изпие три чаши хубаво вино, той непременно започва да занимава света със своите творчески проблеми — или ругае събратята си по перо, или полуприкрито възхвалява себе си. Възможен е и трети вариант — започва надълго и нашироко, с досадна обстоятелственост да разказва последния том от съчиненията си, очаквайки от слушателите си възторг и съчувствие. Нашият скромен Автор също реши да се възползува от търпението на благодатната аудитория и да сподели някои собствени възгледи относно последното си писателско дело. С тържествено почукване по чашата той прикани към внимание, изправи се, прочисти с едно кх-кх гърлото си и започна.

Първо, каза, новата ми повест „Убийство в Ню Бабилон“ ме смущава от текстуална гледна точка. Правят се прекалено много и прекалено прозрачни намеци, а сега редакторите са нетърпими моралисти и лицемери, затова не е изключено всички тези загатвания за контакти с хазяйки и тъй нататък да бъдат безпощадно изрязани. Тук се намеси Редника и възрази, че ако е така, по-добре той да бъде представен като глухоням или поне само ням, но тогава пък как ще се води следствието? Отговорено му бе, че не е задължително чак да онемява, но поне малко-малко да се въздържа, защото в края на краищата това не е фелдфебелски запой, а изящна словесност.

Второ, каза, в новата ми повест „Убийство в Ню Бабилон“ някои от героите имат претенциите да се правят на реални исторически личности, което също е обезпокоително. Затова, обясни Автора, Блез, Омар и другите, които имат подобни домогвания, по възможност да отбягват всякакви прилики с историческите първообрази, с техните дела и прочие. Тук се обади Гражданина, вметвайки, че няма такива претенции и може да го кара като скромен литературен персонаж, но Редника веднага го засече: ти мълчи, от един полово немощен не става реална историческа личност!

Трето: героите на този площад станаха твърде много и Автора трудно ги управлява. А би трябвало. Ето например Младежа. Вече пет-шест страници този образ не е казвал нито дума, което според учебника „Увод в литературознанието“ е напълно недопустимо. Един герой е герой, когато приказва или върши други някакви деяния, а не само да мълчи и да се пули. Младежа, кой знае защо, се почувствува обиден и каза, че вече се е подчинил на Петия закон (на Никола Кесаровски) — осъзнал се е като робот, подчинил се е и на Четвъртия (на Любен Дилов) — легитимирал се е като робот, сега не му остава нищо друго, освен да се подчинява на първите три (на Айзък Азимов). Тъй като те изискват да не се причинява вреда на човека, той си мълчи, защото, ако проговори, може и да докара някаква беля на Автора — де го знаеш каква роботска мъдрост ще изтърси. Тук всички кимнаха в знак на съгласие, но Автора рече, че това не решава въпроса с многото герои. Разбира се, Толстой е управлявал и много повече герои, но той е граф и на него му е лесно. Инспекторът Легре веднага предложи услугите си; ако желаете, каза той, веднага мога да прибера Блез в затвора, тъй героите ще станат с един по-малко. Но Автора обясни, че ще е по-разумно да прибере някой второстепенен герой, защото Блез още му трябва, например Катон или Младежа, но инспекторът обясни, че точно тези двамата няма основания да прибира, защото са мирни граждани, не са математици и следователно не заслужават да бъдат малтретирани.

И четвърто, рече Автора, добре пийнахме, на мен ми се завъртя главата и изобщо не се сещам как ще продължи тази история нататък. Йоасаф предложи всички да си тръгнат по живо, по здраво, но от страна на Автора му бе възразено, че такова решение е абсолютно невъзможно, тъй като сме едва в първата третина на повествованието. Блез изказа оригиналната идея, че при това състояние на нещата най-подходящо е Диона да почерпи по още едно, но и на него му бе възразено в смисъл, че пародията си е пародия и не трябва да се изражда в гуляй, или — не дай си боже! — в другарска вечеря. Има ли други предложения? Няма.

— Щом няма — заключи инспекторът Легре, — значи продължавам следствието. Кафе, моля. И алуминиев прах.

5

— Дотегнахте ми с този алуминиев прах! — кресна Диона. Инспекторът Легре търпеливо напълни лулата си, натъпка

я с пръст, почти минута се опитваше с мили думи да склони компютризираната си запалка да запали и едва тогава каза:

— Не може да се води следствие за убийство без алуминиев прах.

— Смея да отбележа, господин инспектор — намеси се Младежа (изглежда, си бе взел забележка, че трябва да е по-деятелен), — че труп няма. По-точно, труп има, но жив и здрав.

— Слушай, миличък. Само дилетантите имат нужда от трупове, разните там еркюлпоаровци, арсенлюпеновци, авакумзаховци. Аз работя не с трупове, а с логика. С методите на индукцията, дедукцията и репродукцията.

Редника веднага се оживи:

— Това за репродукцията ми допадна. Аз тъй имах един приятел, който се хвалеше, че има най-мощната репродуктивна система.

— Не ще да е бил много умен — заяде се Гражданина.

— Ти мълчи! И ти да имаш най-мощната репродуктивна система, изобщо няма да ти трябва акъл.

— Точка! — отсече Легре. — Ще минем и без алуминиев прах. И тъй, Омар, защо прободохте Катон с нож?

— Това не беше нож.

— Значи сте го проболи с това, което е то всъщност. Логично, нали?

— Логично, но аз освен това не съм го пробождал. Инспекторът Легре се замисли, а когато той се замисли,

главата му потъва сред облачета нежносивкав тютюнев дим — тъй поне твърдят автори, по-добри от Автора.

— Това вече е качествено нов момент, както се казва — съждение от втори порядък. Не си пробол Катон, не си пробол Блез, не си пробол Младежа, защото е непробиваем, нито тоя тук, нито Диона. Още по-малко мен. Да приемем това като възможност. Тогава отгоре, като вещество с по-малко относително тегло, плувва една мистериозна загадка: кого си пробол?

— Никого.

— Пиши — каза Легре на догиера. — Поетът е невинен. А сега да погледнем отблизо Диона.

— Не ги ли е омръзнало? — намеси се Блез. — Отблизо е направо кранта.

— Млъкни, старче! — отсече Диона. — Сега човекът гледа не мен, а работата си.

Редника пак се оживи:

— Един мой приятел тъй си гледаше работата пред всички, но после го прибраха като ексхибиционист.

— Ще ме провалите! — кресна Автора. — Нали се разбрахме, без двусмислени намеци!

— Твоите приятели са все сексуални маниаци! — това, естествено, беше Гражданина.

— Ти мълчи! Ако искаш да знаеш, един изобщо не ставаше за такъв, защото беше кандидат на философските науки.

— Не пречете! — прекъсна ги инспекторът Легре. — Да преминем от частното към общото.

— Протестирам! — развика се Катон. — Диона да не ви е общото!

— Мълчи, гълъбче — успокои го Диона. — Инспекторът по-добре знае.

Легре направи дълга пауза, за да привлече всеобщото внимание, след което измъкна от джоба си малко бележниче.

— Както докладва догиер нула нула седем, от седемнайсет точка дванайсет до осемнайсет точка пет, ти, Диона, си споделяла леглото с жертвата в лицето на Катон Марк Аврелиевич. Подробности няма да изнасям, тъй като за мъртвите или добро, или нищо.

— Пак протестирам! — викна Катон. — Аз съм жив.

— По този въпрос след малко. Засега хипотезата е само работна. Допускаме, че си труп. Но тогава още не си бил, макар, както докладва догиер нула нула седем, в леглото това да не е проличало. Но от осемнайсет точка пет до осемнайсет двайсет и две Катон Марк Аврелиевич се облича, което потвърждава моето подозрение, че е жив. В осемнайсет и трийсет жертвата е засечена в бара. Нататък следите се губят.

Тишина. Мазна лепкава тишина над площад „Опосум“. Инспекторът Легре енергично се извърна към Гражданина:

— Защо?

Гражданинът се смути, но все пак успя да попита, какво защо?

— Питам: защо следите се губят?

— Моля ви се, не съм прикривал никакви след.

— А кой не прикрива следите си? Кой?

— Ама нали Омар си призна — проплака Гражданина.

— Всеки може да си самопризнае. И Диона може да си самопризнае, и Катон може, и роботчето, дето се казва — и аз мога.

— Забравихте мен, господин инспектор. Аз също мога да си самопризная — намеси се Редника. — Един мой приятел веднъж си самопризна и такъв бой му теглиха … После се оказа, че детето било от падрето. Отива значи женската да се изповяда, ама падрето нямал никакво чувство за хумор, придърпва я в изповедалнята и дай.. . Докато от небето се спуснало едно ангелче, та едва го спряло!

— Много хубави падрета си имате — подметна Гражданина.

— Ти мълчи! Чак сили небесни са се намесили! Та исках да кажа де, че е хубаво човек да си самопризнава, но само ако е стерилен.

— Да видим обаче какво става по-нататък. — Инспекторът Легре вдигна лениво едрото си тяло, направи няколко крачки към Йоасаф, след което енергично се извърна: — Говори, Катон!

Катон се беше разгърдил и стръвно чешеше мястото, където би трябвало да има прободна рана, затова реагира наивно:

— Аз не съм ли умрял?

— Още е осемнайсет точка петдесет и три. Имаш цели седем минути живот.

— Е, какво може да направи човек за седем минути в този жесток свят, където пълноводната река на времето ни пренася от липсата на съществуване към несъществуването — каза Катон Марк Аврелиевич със самочувствието на новия Шопенхауер. — Едно нищо.

— Може например да умре — подсказа му Легре.

— Може, разбира се. Ако няма друга работа. А аз седнах при Омар, опитах две глътки, той ми напомни за онези триста гроша . . .

— Триста и десет — уточни Омар.

— За онези триста и десет гроша. И толкова — седемте минути минали.

— Бавно пиеш — каза Легре с нотка на подозрение. — Две глътки за седем минути . .. Преди смъртта си човек е по-деятелен.

— Само ако е предизвестен. А аз не знаех какво ме чака. Инспекторът Легре извади лулата от устата си и елегантно,

почти артистично изкука седем пъти.

— Седем нула нула. Ти не учасваш. Ти си вече мъртъв. Сега под фокус са само живите.

В този момент всички забелязаха, че догиерът се заоглежда пододозрително, след което започна да прави уж рзсеяни, уж

неангажирани обиколки (тъй като петият крак му пречеше, беше го мушнал в джоба на гащиризона). След като обиколи последователно всички присъствуващи, оперативният доносник отиде до Легре и прошепна нещо на ухото му. Легре беше толкова поразен, че едва успя да каже: „Айде бе, не може да бъде!“ Догиерът му предостави още няколко бита, след които Легре възкликна: „Не, това в никакъв случай не може да бъде!“

Всички следяха тази сцена с вътрешно напрежение и очакваха лош развой на нещата. Инспекторът Легре отнова надяна ледената си маска на индивидуум, разпънат между високия обществен дълг и чувствителната душа на баща на три деца.

— Нови факти — започна патетично той — променят коренно хода на следствието. Нови факти, с които не можем да не се съобразяваме. До тях стигнахме по пътя на конюнкцията и дизюнкцията, дори въпреки тях. Тези факти може би ще извисят случая над нивото на криминалния фарс или комедия дел арте, за да му придадат чертите на една покъртително възвишена трагедия.

Така говореше инспекторът Легре, а когато той говори така, всички очакват върху им да се стовари грозният меч на полицейското възмездие. Само догиерът беше спокоен — каквито и ветрове да задухат, обществото винаги ще има нужда от догиери.

— Я ела при мен — каза инспекторът Легре, без да вдига очи. Разбира се, никой не мръдна от мястото си. Затова се наложи да уточни: —Ти, ти, виновникът! — Пак никой не мръдна, затова се наложи да стане и да хване Гражданина за ревера: — Ти случайно да си оглушал?

Гражданина беше не само оглушал, но и намазал лицето си с вар. Гледаше Легре с невиждащи очи, съсредоточен изцяло в някакво свое вътрешно страдание.

— Защо имаш такъв непривичен, бих казал, куриозен лицеизраз? — попита инспекторът.

— Аз съм от друга планета.

— Зелено човече?

— Бяло. По-точно кремаво.

— Енлонавт?

— Пришълец.

— Подготвяш близка среща от трети вид?

— Ъхъ.

— Да не си направен от Спийлбърг?

— Не, оригинал.

— Веднага познах, че не си най-съвършеният продукт на земната еволюция. Ако ме питаш мен, ти още не си произлязъл. По-важното обаче е друго: защо миришеш?

Пак настана объркване. Догиерът се захили доволно, а Редника реши незабавно да провери и заби нос във врата на Гражданина; ъхъ, каза, мирише подозрително, един негов приятел тъй миришел подозрително, докато накрая си признал, че е незаконно дете. Катон Марк Аврелиевич също реши да се възползува от възможността да бъде в услуга на полицията и сподели своето впечатление: намирисва на склад. Но Редника мигом възрази, че не, не на склад, а по-скоро на мазе. Един негов приятел тъй страшно вонял на мазе, пък после се оказало, че страда от Едипов комплекс. Катон обаче беше категоричен: мазето мирише иначе, в миризмата на мазето има нещо сладникаво-изтънчено, като на развален парфюм, а това си е чиста воня на склад за селскостопански отпадъци. Тъй като назряваше скандал, намесата на Блез стана наложителна; той изказа мнението, че наистина става дума за изба, но винарска, в която има поне четири бъчви отлежало бургундско. Всички единодушно признаха необикновеното обоняние на Блез, но Диона излезе с тезата, че е пълноправен гражданин на републиката, плаща си данъците, има право на глас, следователно — и на мнение; според нея наистина трябва да говорим за склад със селскостопански отпадъци, но с една съществена уговорка — върху един от чувалите две млади тела се любят. Никой не разбра с какво действията на младите тела ще променят нюанса в миризмата, затова инспекторът Легре сложи край на пренията:

— Да смъкнем обвивката на подозренията — каза той. — Съблечи си ризата.

Младежа не можеше да остане настрана от всеобщия процес на разобличение:

— Хайде бе, човече, властта ти нарежда.

Гражданина започна неохотно да се съблича. Диона скочи да му разкопчава панталона, но той грубо бутна ръцете й:

— Само до кръста!

— До кръста отгоре или до кръста отдолу? — не разбра Диона.

— Хе, отдолу! — захили се Редника.

Когато Гражданина съблече и четвъртата поред фланела, всички ахнаха, защото тялото му бе в големи кръвести топки, някои още тъмночервени, други вече морави, набъбнали и пухкави.

— Боже мой, крастав! — изпищя Диона.

Катон Марк Аврелиевич веднага се зае да изучава израстъците, дори се опита да пипне един с ръка, само инспекторът Легре запази хладнокръвие:

— Ще признаеш ли най-после какви са тези глупости?

— Не са глупости, а се размножавам.

— Защо сам бе, човек! — захили се Редника.

— Грудкувам се — поясни Гражданина. — Ние се размножаваме вегетативно, чрез грудки. Напролет от телата ни покълват израстъци и после стават зрели организми.

— Като картофи ли? — попита Диона.

— Нещо такова.

— Значи затова мирише на мазе — заключи Омар. Тук Редника не издържа:

— Позор! Толкова много израстъци, а немощен!

— Как ще е немощен, щом се размножава! — възрази Блез.

— Ами да! Аз тъй имах един приятел, който размножаваше другите, ама си получи своето — снимаха го за учебника по сексопатология, с превръзка на очите, че да не се срамуват роднините му.

— Ясно — каза инспекторът Легре на безпомощно размножаващия се гражданин от планетата Ерос. — Не си ти. Досега не съм срещал убиец, който да се размножава чрез пъпкуване.

— Не пъпкуване, а грудкуване — уточни Гражданина и започна да се облича.

Както сами разбирате, следствието влезе в толкова задънена улица, че се наложи Автора да прекъсне нормалното развитие на събитията и да сбере наличните герои на кратка летучка. Първо, каза той, това следствие се проточи и започна да ми омръзва. Оказа се, че и на другите, а Младежа направи безценното допълнение, че труп въпреки всичко няма. Инспекторът Легре не се съгласи с тази постановка, нарече я крайна, необмислена и изобщо защо машинариите не си гледат машинарийската им работа. И без да иска, формулира Шести закон: роботското — роботу, човешкото — човеку. Блез веднага отбеляза, че току-що формулираният закон полага основите на нова философия, която може да бъде наречена хуманитарен релативизъм. Това е нова степен в мисленето, каза, защото диференцира човека от всички останали мислещи същества на планетата. Катон се съгласи, че през последните години наистина се забелязва едно тревожно свръхпроизводство на мислещи същества. Ето да вземем например пощенските кутии по улиците — за какъв дявол трябва да се съоръжават с изкуствен интелект? Отива значи вчера Катон Марк Аврелиевич да пусне някакво писмо, но кутията не иска да го приеме, тъй като било адресирано не съвсем грамотно. Става кратка кавга, при която тази нищо и никаква пощенска кутия нарича хомо сапиенса Катон Марк Аврелиевич кретен. И тук Катон Марк Аврелиевич зададе основателния въпрос: какъв съм аз всъщност, кретен или венецът на природата? Редника отбеляза, че Катон Марк Аврелиевич едва ли трябва да бъде смятан за венец на природата, с което спорът завърши.

Диона също възнегодува от всеобщата сапиентизация на вещите, но нейният укор беше отправен към телефоните. С тези интелигентни телефони, каза, е невъзможно да се живее. Човек да не смее да каже нещо — телефонът се пули насреща ти и ти се надсмива. А един преди няколко дни даже й правел недвусмислени намеци и й смигал съвсем хъшлашки, при което Редника се оживи и отбеляза, че напоследък телефоните били станали самовъзпроизвеждащи се фоннойманови автомати, тъй че нищо чудно някой да придърпа Диона в кабинката и да започне да се гаври с крехкото й тяло съвсем по човешки, но Катон Марк Аврелиевич отхвърли подобна възможност с думите, че световното прогресивно човечество няма да позволи това.

Инспекторът Легре отново се върна към своята знаменита фраза „Роботското — роботу, човешкото — човеку“, при което догиерът започна възторжено да ръкопляска, но никой не разбра защо — в края на краищата догиерът не е нито едното, нито другото, догиерът си е скотоид. Блез отново подхвана базовите постановки на своя хуманитарен релативизъм, които накратко могат да се вместят в следните две твърдения: първо — човекът е най-разумното същество в близките райони на Галактиката и като такова има право на щастие, и второ — да се смята, че разните там разумни пощенски кутии, телефонни прелъстители и тъй нататък могат да се мерят по духовно величие с човека, е проява на снобизъм и футуризъм. Омар обаче го атакува с думите, че той, Блез, нищо не разбира от галактики, черни дупки и фридмони, тъй като той, Омар, е астрономът тук, следователно той, Блез, няма право да коментира космически проблеми, а това има право да прави само той, Омар.

На това място ни в клин, ни в ръкав Редника попита Диона: и какво те склоняваше да правите телефонът? Диона обясни, че не знае точно, но докато си говорела, оня въртял мераклийски глава и се опитвал да я хване през кръста с шнура си, на което Редника възкликна „Брех, мамка му! И успя ли?“, но Диона се възмути, заръкомаха и поясни, че тя съвсем не е такава, или поне не толкова такава, че да се метне в прегръдките на някакъв непознат уличен телефон, на когото дори не е представена. Гражданина пак вметна злобно, че земяните изобщо са си малко такива, че те изобщо обичат тия работи, но Редника го отряза: „Ти млък! Ти си раждай!“

Йоасаф помоли отново да се върнат към проблемите на хуманитарния релативизъм, защото това му било хоби — да обикаля от град на град и да събира философски учения, които записва в една тетрадка. Блез се почувствува поласкан, затвори очи, за да събере мислите си, после вдигна гордо глава и каза:

— Човекът е мислеща тръстика.

— Ха така! — възкликна Катон Марк Аврелиевич. — Това вече надмина всичко! И защо да е тръстика?

— Защото е слабо същество. Едно духване, една водна капка може да го смачка. Не е необходимо цялата Вселена да се въоръжи, за да го убие. Но дори в смъртта си човекът стои над Вселената, защото разбира, че умира, а Вселената не знае нищо за това.

Йоасаф старателно си записваше всичко.

— Както казваше Августин Блажения — продължи Блез, — никоя земна титла не е равна на името човек. А Шекспир допълва, че човекът е небесен дух, украшение на света и образец за останалата природа.

— А за биороботите не е ли казано нещо хубаво? — плахо

попита Младежа.

— Че измислете си бе! — изропта Редника. — Няма аз да ви измислям мъдростите! Един мой приятел тъй все измисляше чужди мъдрости, пък после се оказа, че …

— Млък! — подаде глава Автора от страниците.

— Добре де. Исках само да кажа да не ни пробутват този номер — не стига, че им измисляме конструкциите, а сега им се приискало и мъдрости …

— Човешкият живот е величие и в малкото, и в голямото. Човешкият живот е висш завършек на всички метаморфози на материята.

Диона веднага изрази несъгласието си, като каза, че да се използуват думи, непознати на широката публика, е израз на лошо възпитание и че на такива им липсват първите седем години. Блез рече, че първите му седем години са си на мястото, а гръцката думичка метаморфозис означава превръщане, изменение, както пише в речника за чужди думи. Йоасаф призна, че преди доста време се запознал с някой си Овидий, който бил написал книжка по въпроса за метаморфозите. Катон Марк Аврелиевич прие всичко това като лична обида; значи намеквате, каза, че отглеждам медицински жаби, защото при жабите има пълна метаморфоза — оплодено яйце, зародиш, попова лъжичка и тъй нататък, но Йоасаф се закле в божията майка, че не, не е искал да обиди никого, споменал Овидий мимоходом, но пък Редника попита: значи този Овидий е написал цяла книга за поповите лъжички? После Йоасаф съобщи, че въпросният Овидий бил написал още една книга, наречена „Любовното изкуство“, на което Редника отбеляза: това вече е друго, това вече е сериозно. Но сега пък Диона се засегна; в наше време, каза, всеки пише за неща, от които нищо не разбира; ей например този Овидий — ако толкова много разбира от любовно изкуство, къде е, да го видим? Йоасаф се опита да внесе яснота, като поясни, че, първо, не става дума за наше време и, второ, Овидий вече е умрял по време на упражнения във въпросното изкуство. Е, каза инспекторът Легре, значи е бил дребна риба, защото едрите риби четат лекции, а не водят упражнения. Тук всички бяха единодушни.

— Много ми хареса мисълта — започна Йоасаф, — че човекът стои над Вселената, защото осъзнава смъртта си. Но може би и Вселената съзнава нещичко?

— О, това е висш хилозоизъм! — възкликна Блез.

Тъй като рискуваше да бъде обвинен от Диона в липса на домашно възпитание, Блез обясни накратко какво е хилозоизъм и посочи като видни хилозоисти Талес, Анаксагор и Хераклит. Редника обясни, че е чувал само един от тях, но не можа да си спомни кого точно. Йоасаф пък призна, че познавал един Хераклит, викали му Тъмния, но веднъж се разболял, влязъл в обора, намазал цялото си тяло с тор и умрял, сигурно от миризмата — за него ли става дума? Блез отвърна, че това е само една от версиите, но той не знае друга. Проблемът около смъртта на Хераклит напомни на инспектора Легре, че всъщност следствието още не е завършило и че трябва незабавно да пристъпи към разпит на свидетелите, но Омар зададе логичния въпрос:

— Свидетели на кое?

Инспекторът Легре се замисли, а когато той се замисли, това е вече тревожно, след което каза:

— Свидетели на произшествието.

Автора отново се пренесе от творческия свят към реалния и каза, че е крайно време да се прекратят всякакви разпити, защото омръзнаха на всички. Зададен му бе законен въпрос: а какво да правят тогава? Ами каквото правят персонажите в другите книги — да правят сюжет. Омар поясни, че тъй като нямат сюжет подръка, трябва да си намерят отнякъде; би ли бил Автора така любезен да им даде някакъв сюжет? Автора призна, че също няма подръка сюжет, че също се затруднява с продължението, защото поначало писателският занаят не е лесен, не е като да продаваш медицински жаби или да имаш кръчма. Още повече като пишеш фантастика, защото фантастичните сюжети трябва да са оригинални; иначе онези духовни аристократи от клубовете по фантастика ще те обвинят в епигонство, в подражателство, в липса на продуктивно въображение и край — а после? Тогава Омар възкликна: ама ти фантастика ли пишеш? Отговорено му бе лаконично с да, след което Омар обясни, че въпросът от негова страна не е нездраво любопитство, а защото от дете обича фантастиката, ей от толчав, особено романи за пришълци (в този момент Гражданина се грудкуваше и не му обърна внимание). Редника изказа съждението, че не е изключено да сме единствените разумни същества във Вселената, но догиерът го изгледа толкова враждебно, че Редника трябваше да каже пардон. Омар отново се върна към фантастиката: да ме извиниш, каза, Авторе, ама ти сериозно ли мислиш, че тези твои галиматии са фантастика? Първо на първо, фантастиката трябва да изобразява бъдещето, при това само светлото. Автора отвърна, че случките в Ню Бабилон са от бъдещето, но опонентът му каза: какво ти бъдеще, живо настояще! След което разви теория за едноизмерността на времето: „сега“ е допирната точка между „беше“ и „ще бъде“, пълзящата им граница, в която се реализират актовете на осъществяването; следователно „сега“ никога не може да бъде „беше“, още по-малко — „ще бъде“, и тъй като сега е „сега“, следователно то не е „ще бъде“; в краен случай „сега“ може да стане „беше“, точно както „ще бъде“ след време ще стане „сега“, но „беше“ не може да стане „сега“, нито пък „ще бъде“. Редника го прекъсна: за какви точно актове на осъществяване говориш? Омар поясни, че за темпорални, на което Редника кимна с разбиране — ъхъ.

Второ, продължи Омар, във фантастичните произведения задължително трябва да има звездолети, бластери, поне един Командор, поне един тунел в пространството, поне една смела научна хипотеза, а тук няма нищо такова. Ама толкова няма, че чак да те е срам. Вярно, има някакъв робот, но що за робот е той — само мълчи, не казва никакви технологични мъдрости и не организира метежи срещу самодоволното човечество. Вярно е също, че има и някакъв пришълец, но първо, се оказа, че е полово немощен, второ — вони на мазе, и трето — в момента е зает със самовъзпроизводство, затова все едно, че го няма.

Автора мина в защитен вариант Некадърнович с думите, че господ раздава талантите неравномерно, с генератор на случайни числа, на всеки според миналите заслуги и връзките, затова в края на краищата не всеки може да е Клифърд Саймък или братя Стругацки, особено пък братя Стругацки, защото те на всичкото отгоре са двама. Омар отвърна: ако не можеш да си братя Стругацки, бъди поне… И каза едно име, което от колегиалност ще премълчим.

Намеси се и Блез: ако е въпрос, всички сме писали книги, аз например имам един трактат за равновесието на течностите, още един за теглото на въздуха, още един за аритметичния триъгълник, плюс цял том „Мисли“. Катон Марк Аврелиевич попита: откога мислите се мерят на тон? Докато се разбере, че все пак е том, а не тон, Диона се изнерви от многото непознати думи, особено когато Блез изтърси „Pulvis et umbra sumus“, което ще рече „Ние сме само прах и сянка“, затова трябваше да вземе успокоителни капки. Започна спор дали сме само прах и сянка. Блез обясни, че това е мнение на великия поет Хораций, но Катон Марк Аврелиевич изрази съмнение — прах горе-долу може, защото е вещество, но откъде накъде сянка? Младежа попита: а какво е това сянката? И тук дискусията потъна в дебрите на метафизиката. Блез изрази становището, че сянката не е вещество, ерго трябва да е поле. Младежа възрази, че поле е светлината, значи сянката трябва да е липса на поле, сиреч нищо. Инспекторът Легре не издържа: как ще е нищо, щом се вижда! А всичко, което се вижда, трябва да е светлина — според метода на изключеното трето и дори въпреки него. Редника: абе как ще е светлина, щом е сянка! Йоасаф също не се стърпя и обяви сянката за божа работа, но никой не му повярва, накрая се намери компромисно решение: сянката сигурно е единство на някакви противоположности, засега неизвестно какви.

Чу се възглас на родилна радост и всички се извърнаха към Гражданина — той се беше възпроизвел и около него кротко седяха десетина малки гражданчета, всички с разкошни мустаци с профил двойно Т. Настана всеобщо оживление; Редника обяви, че тъй било лесно, ама скучно, Блез предложи да отпразнуват големия успех с по чаша вино, а Омар се заинтересува кой ще наглежда малките, като си нямат майка. Отговорено му бе, че малките са изцяло развити и могат да се справят сами. Редника: и всички ли имат документи за полова немощ? Отговорено му бе, че да, имат.

В този момент догиерът се приближи до инспектор Легре и прошепна нещо на ухото му. А когато се прошепва нещо на ухото на Легре, това е повече от обезпокоително. Инспекторът възкликна: „Правилно!“, и се изправи:

— Да приключваме. Засега ще приберем математика Блез и пътничето с ореола като най-подозрителни — до този извод ни водят методите на редукцията и конгруенцията. Останалите да са на разположение и да не напускат Ню Бабилон.

Белезници захапаха китките на Блез и Йоасаф, останалите се разпръснаха. Площад „Опосум“ се обезлюди. В средата стърчеше самотният Автор и си повтаряше:

— И какво ще правя по-нататък, какво…