Убийство в Ню Бабилон (Фантастична пародия)

1

И тъй, читателю, Блез и Йоасаф попаднаха в затвора. Съвсем несправедливо, разбира се, както вече се убедихте. Но нима са първите, които попадат в затвора несправедливо? Освен това, както всичко останало, затворите на бъдещето не са като затворите на настоящето; затворите на бъдещето са светли като самото бъдеще и удобни като него. Килии, естествено, има, има и решетки на прозорците, но килиите са тристайни (кухня, спалня и гостна), а решетките са изковани от творческия фонд на художниците с много вкус и изящество.

Още с влизането си Блез обяви, че никога не е разчитал на такова внимание от страна на държавата. Щом така живеят държавните престъпници, каза, как ли живеят самите държавници? Пазачът, който едновременно изпълняваше и функциите на стюард, отвърна, че разликата не е главозамайващо голяма, тъй като повечето престъпници са държавници, а повечето от държавниците — престъпници, затова те се грижат за удобствата си. Блез обясни, че не, ние не сме държавници, а най-обикновени хора, обикновени като въздуха и водата, които ще бъдат съдени за убийство. Пазачът възкликна: браво, най-после докараха нещо свястно! И кого убихте? Другите двама се спогледаха объркано, получи се конфузна ситуация, Йоасаф се направи на разсеян, а Блез започна да мънка, че все още не знаят кого точно са убили, че все още следствието не е приключило, но вероятно господа съдиите ще бъдат така добри да обяснят кой е жертвата и как точно е станал жертва. За да спести смущенията му, Йоасаф попита: абе в леглото дали няма паразити?

Блез се заинтересува колко пъти дневно им се полага храна. Четири. С първо, второ и трето? Оказа се, че има и четвърто — шише вино. Извинявайте за въпроса, но случайно да съм попаднал в рая? Не. в рая няма вино. Блез попита дали ще може да изпива и дажбата, която се полага на неговия съквартирант, тъй като той има ореол, а с ореол някак не вър ви. Разрешава се. Виното бяло ли е, или червено? На обяд червено, вечер — бяло. Дявол да го вземе, ядоса се Блез, направо ме е яд, че не фраснах Катон Марк Аврелиевич с ножа! За да изглади неприятното впечатление от тази фраза, Йоасаф каза: не, в леглото стопроцентово има паразити.

Блез реши да представи на пазача своя събрат по участ. Първо, каза, Йоасаф има ореол, ама истински, не бутафорен и не театрален реквизит. Второ, ореолът е в резултат на генетичен дефект, по-точно в седмата хромозома, а хромозомите са самовъзпроизвеждащи се ядрени структури и тъй като са много важни, биват два вида — диплоидни и хаплоидни. Пазачът възрази, че ако са чак толкова важни, би трябвало да са поне десетина вида, а не само два. Не е вярно, рече Блез, полюсите също са важни, защото там е студено, пък също са само два. Та значи има механизъм, който води до обмяна на генен материал между хомоложните хромозоми при тяхната конюгация още през профазата на мейозата, нарича се кросинговър, и изобщо у Йоасаф там нещо се е объркало, та в края на краищата е излязал въпросният ореол. Кросинговърът е много важно нещо, а хромозомите могат да бъдат хикс и игрек, но защо, дявол да го вземе, пазачът не вземе да донесе шише вино — може от обедното, може от вечерното. За да разсее неудобството, Йоасаф каза: не може в затворническо легло да няма паразити.

Разбра се, че няма смисъл да се носи — виното си е в хладилника. Тази щастлива вест така удари Блез, че той загуби разсъдъка си и затанцува около хладилника, пеейки: „Крилца ще ми пораснат като на божие дете…“ Йоасаф попита: колко? Блез: какво колко? Оказа се, че ставало дума за броя крилца, тъй като според Йоасаф имало серафими с по шест крилца, херувими — с по четири, и прости ангели — с по две. Блез каза, че на него му стигало само едно, тъй като не се стреми към охолство и разкош, защото благосъстоянието разваля човека, прави го стиснат, егоист, затова той предпочита само едно крилце. На възражението, че с едно крило не може да се лети, Блез обясни, че лично той не копнее да лети, че поначало тия, дето летят нависоко, са хора самомнителни и надути, пък той иска да си седи до масата с чаша в ръка, да си води кротък сократовски разговор, а крилцето ще си използува като ветрило. За да разсее неудобството от очевидната нелепост на последното изречение, Йоасаф каза: готов съм да се обзаложа, че в леглото има паразити.

— Има — призна най-после пазачът. — Въди се главно кренотрикс и лептотрикс.

— За пръв път чувам за такива въшки — призна Йоасаф.

— Не са въшки, а железни бактерии.

— Направени от желязо?

— Не — уточни пазачът, — ядят желязо.

— Защо пък точно желязо?

— Доскоро в тази килия бяха затворени роботи, затова. Изпоядоха ги пустите му хемобактерии. Единия го докараха изцяло до железен хидроокис, нищо не остана от него. И беше страшно топло, защото при тази реакция се отделя по двеста и шейсет килоджаула топлина.

— И какво стана с тях?

— Нищо, утаиха се. Сутринта идвам да нося закуска и какво да видя — утаили се.

Блез отпи бавно и каза със скръбен глас:

— Съдба роботска… Мир на хидроокиса им.

Пазачът каза, че според устава за вътрешния ред сега трябва да изземе всички предмети, с които биха могли да се самоубият — ножове, колани, вратовръзки и т. н. Блез от своя страна обясни, че не носи нож, обявил го е още на следствието, а вратовръзка бил сложил за последен път през 1662 година, около два месеца преди да умре. Пък и защо да се убива? Дето се казва, затворът също е за хората, ей на — Франсоа Вийон цял живот е бил вътре, пък какви стихове е написал! Като например баладата за дебелата Марго. Пък е бил и лисансие, и метр ес ар. Пазачът отвърна, че затворът наистина предразполага към поезия, защото е място уединено, безшумно и романтично, можеш да си правиш тайни срещи с Ерато (тук той смигна хитро), е, вярно, на дивана в кухнята, но диванът е широк и удобен, но не става дума за това, а за ореола. Блез рече, че предпочита Урания — хем пак си е муза, хем е по-интелигентна, макар че музите са вече поодъртели, но какво общо има тук ореолът? За самоубийството, каза пазачът; можеш например да забиеш на стената гвоздей, да се закачиш за ореола и да висиш, да висиш, докато умреш от глад. Първо, каза Блез, можеш да умреш от глад и без да висиш, достатъчно е само да не ядеш, и второ, ореолите са измислени за украса, за величие, за святост, а не да висиш на тях. Апропо, кой е изобретил ореола? — попита пазачът. И с каква цел? Йоасаф: ореолът е нещо като нимба, сиреч сияние, и е стар поларистичен символ у древните народи; що се отнася до неговия собствен, той е направен от хрущял. Значи не е истински, така ли? Съвсем си е истински, но не е от светлинно сияние, а от хрущял.

За да подкрепи авторитета на своя съквартирант, Блез обясни, че Йоасаф е познавал самия Овидий, който е починал от упражнения в любовното изкуство, макар че е написал цяла книга за метаморфозите, а също и Хераклит Тъмния, който пък е починал от миризмата на оборски тор. Пазачът се съгласи, че и неговите приятели напоследък мрели като мухи, но това не пречи на Йоасаф да се закачи на ореола и да виси, докато ум ре от глад. Йоасаф: защо да умирам, като още не се знае дали съм убил някого, кого точно, как точно и защо? Пазачът поясни, че някои обичат да умират превантивно, за всеки случай, за да не им се случи някакво нещастие — да речем, да настъпиш дъска с пирон или да те ужили пчела. Е, има такива особняци, казват им танатофили, сиреч обичащи смъртта, но те толкова фанатично обичат смъртта, че вече са останали само отделни екземпляри, затова ги пазят в резервати. За отбелязване е, продължи Блез, че откак ги държат в резервати и си живеят по царски, танатофилите не обичат вече чак толкова смъртта. Но пита се: а щом не обичат смъртта, значи са престанали да бъдат танатофили, защо тогава ги държат в резервати? Добре де, ама ако са истински танатофили, няма да остане нито един екземпляр — кого тогава ще държат в резерватите? След дълги спорове тримата се съгласиха, че това си е проблем за еколозите и няма защо те да си развалят добрите отношения заради някакъв изчезващ вид.

В този момент Блез бе озарен от гениална мисъл:

— Ние не трябва ли да си наемем адвокати? Оказа се, че трябва.

— Най-разумно е човек сам да се защитава — вметна пазачът, който очевидно бе най-сведущ по правните проблеми. — Което си направиш сам, и дяволът не може да ти го направи. — Абе аз дали не съм завършил юридически науки? — запита Блез Паскал.

Пазачът рече, че това лесно може да се провери в енциклопедията, ако, разбира се, Блез е енциклопедист. Блез му отговори, че няма нищо против да е енциклопедист, тази дума не звучи обидно, но къде да намерят енциклопедия? Разбра се, че енциклопедии има колкото щеш, защото дългите години на затворническа самота извисяват човека до благородното намерение да стане енциклопедист. Провериха — Блез все пак се оказа в наличност, но със следната забележка: „получава домашно образование“. Пазачът хапливо подметна, че за пръв път ще пази затворник без висше образование, пък ако съдиш по фасона му, съвсем наподобява висшист — и плешив, и занесен. Блез бе дълбоко огорчен: изобщо не съм плешив! Йоасаф разви теорията, че образованието не може да бъде мяра за блясъка на духа, Спасителя например нямал висше образование, но пазачът му възрази, че за един спасител по-важното е да може да плува, отколкото да разбира от наука. Един спасител в края на краищата само си пече задника и закача младите момичета на плажа. Докато Йоасаф му обясни, че става дума за друг спасител, Блез продължаваше да чете енциклопедията и неочаквано викна:

— Брех, дявол да ги вземе, аз съм бил единица мярка!

— Каква мярка? — попита пазачът.

— За налягане.

— Че какво му е на налягането! Налягането си е много достойна физическа величина.

— Ама не — възмущаваше се Блез. — Това не се понася. Виж какво пише: „един паскал е равен на един нютон на квадратен метър“. Това вече не се понася! Да съпоставят мен с Нютон — един Паскал е много повече! Един Паскал трябва да е хиляда нютоновци! Един Паскал е нещо много!

Не се разбра защо Блез не обича Нютон, но това си е тяхна работа. Пазачът изказа хипотезата, че може би ги разделя някаква женска история, но му биде разяснено, че Нютон е умрял девствен, дълбоко безразличен към жените. Може би някаква борба за приоритет? Не, и това не е. Когато аз умрях, той беше още голобрадо момче — каза Блез. Проблемът беше отместен от дневния ред, когато пазачът допълни, че да, един нютон, ама на квадратен метър. А какво е един квадратен метър — едно нищо. От един квадратен метър, както се казва, не става дори свястна тоалетна. Блез се съгласи, че един квадратен метър е нищо, и това го поуспокои.

Пазачът пак се върна към въпроса с образованието: не съм очаквал, каза, че точно ти нямаш системно образование. Блез уточни, че образованието му е системно, но домашно. А домашното, както знаем, е винаги по-добро — виж например виното. Можеш ли да сравняваш домашното вино със системното? Йоасаф допълни, че същото се отнася и за наденицата, домашната е по-добра, но Блез запита: а има ли дива наденица? Пазачът също не разбра какво общо има наденицата със системното образование, затова се наложи Йоасаф да доуточни: исках само да напомня, че е време за обяд.

Пазачът отиде да донесе.

2

Надвечер нещата изглеждаха по-иначе. Пазачът си отиде поради изчерпване на работното време, като ги предупреди, че е съвсем безсмислено да бягат: първо — ще ги хванат, а второто е още по-лошо. Блез беше вече погълнал вдъхновяващата доза и бе станал еднокрило ангелче. Йоасаф претърси цялата килия с цел да открие жизнеспособни паразити, но намери само няколко захвърлени интегрални схеми и многостъпална ремъчна предавка — по всяка вероятност останки от предните затворници, роботите.

— Такъв е животът, брат — започна бавно Блез. — Ето например ти. Свят човек, с ореол, познаваш и Овидий, и Хераклит, а ето на — лежиш в тази воняща килия под подозрение за убийство. Справедливо ли е?

Йоасаф се съгласи, че е несправедливо, но какво пък — животът има милиони лица, трябва да видиш всичките. Животът е река и е глупаво да седиш на брега й.

— Човекът заслужава повече. Не е въпросът само да разбереш, познанието носи утеха, но не носи печалба. Трябва да имаш възможност да промениш нещата, когато ги опознаеш.

— Светът ни е даден, за да бъде разбран — нищо повече. Какво ще промениш? — попита Йоасаф. — Животът на тревичката? Или полета на пчелата? Или синьото на небето? Или чистотата на водата? Или страданията на човека? Кажи де — какво искаш да промениш?

— Всичко! — възкликна енергично Блез. — Всичко! Искам тревата да разбира смисъла на своето съществуване. И пчелата да го разбира. И водата. И човекът. Когато разбереш своето предназначение, когато осмислиш защо си дошъл — едва тогава идването ти придобива смисъл.

— Ти не си дошъл, теб някой те е довел, без да те пита.

— Въпреки това. Въпреки това смисъл трябва да има! Природата не прави нелепости.

— Вярно е — съгласи се Йоасаф, — но кой може да разбере намеренията й? Как ще ги разбереш, щом тя ги крие от теб? И не е ли по-добре, че ги крие?

— Какво правиш ти тук?

Въпросът бе отправен не към Йоасаф, а към Автора, който отново се беше измъкнал от страниците. Автора обясни, че стават подозрителни неща, че всичко това е в дълбоко противоречие с предварителната концепция — досега бяхте смешни, остроумни, глуповато-наивни, а изведнъж се преквалифицирахте на мислители и философи. Така не бива, читателят ще остане с впечатление за непоследователност. Йоасаф обаче отвърна, че изобщо не му пука за читателя и стига се е правел на шут; тъй де, човек толкова рядко има възможност да поговори сериозно с мъдрец като Блез, сега са насаме, никому не пречат, утре им предстои тежък процес — защо да не си поговорят задълбочено? Блез се съгласи с Йоасаф и продължи: аз поначало не одобрявах твоите творчески намерения. Щом ти се пише пародия, пиши; щом ти се иска да участвуваме, ще участвуваме; но всеки герой има право да си отдъхне, да изпие шише вино, да поговори разумно, нали? Сега е вечер, часът на синята мъгла, както се казва, време за тих сократовски разговор, а ако пък чак толкова се объркват намеренията му, Автора може да си вземе шапката и да си иде, или да остане, но да не записва разговора.

Автора така и направи — остана цялата нощ на тих сократовски разговор и научи много полезни неща. Сигурно някой ден ще ги напише, но не сега. Сега — не.

3

На сутринта пазачът дойде рано — избръснат, възторжен и приятно възбуден.

— Хайде, момчета, работа ни чака. Ще ви съдим. Йоасаф лениво отвори едното си око и пак го затвори.

— Вие вече сте знаменитости! Снощи ви съобщиха по холовизията.

Йоасаф прояви интерес дали са известили кой точно е убитият, беше му отговорено, че не са съобщили, тъй като е полицейска тайна и все още се издирва. Кой се издирва, убитият ли? Не се знае.

След това Йоасаф подхвана дългата и сложна процедура по сутрешния тоалет на ореола. Първо му се прави лек масаж за раздвижване на кръвта, задължително по посока на часовниковата стрелка. Следва обилно измиване, но то се оказа проблематично — мивката явно не бе предвидена за ореол, оказа се малка, а душът — нисък, ореолът непрекъснато се удряше в цедката. Наложи се да стоплят кофа с вода, а пазачът пое функциите на теляк. За некомпетентните читатели ще допълним, че ореолите се мият с лек тоалетен сапун, без биологично активни вещества, но с миризма на тамян — така им се придава оригиналния дъх на святост. Накрая идва операцията излъскване — парче гладко кадифе се потапя в смес от 90 процента ензимен пуцинг плюс 10 процента настойка от злато и се трие обратно на часовниковата стрелка (защо обратно, никой не знае, даже и Йоасаф).

През това време Блез праваше утринна физзарядка в смисъл, че се опита да събере нахвърляните по пода бутилки, но се сецна в пояса, затова обяви, че ще бяга. Пазачът го предупреди, че относно бягането са се разбрали, никакво бягане, защото, първо, ще ги хванат, а второто е още по-лошо, но Блез беше категоричен — трябва да се бяга за здраве. Йоасаф попита: няма място, къде ще бягаш? Това не е стадион, а килия. Накрая се уточниха, че е най-подходящо Блез да избяга от себе си, защото го мъчат угризения, махмурлук, жажда и главоболие. Пазачът му разреши да избяга от себе си, но без да се отдалечава прекалено много, защото, първо, ще го хванат, а второто е още по-лошо. Блез се съгласи да изтича до гузната си съвест и обратно, с което дискусиите завършиха.

Йоасаф попита с какво ще ги закарат до съдебната зала, но му бе обяснено, че изобщо не е ставало дума за зала; ще ги съдят на градския площад, пред очите на мирното гражданство за назидание, както е положено за всякакви рецидивисти. Йоасаф, изглежда, не разбра добре, защото рече, че досега му е рецидивирала само кистата на опашката, което пък Блез не разбра: значи ти освен ореол имаш и опашка? Опазил ме бог, рече Йоасаф, да имам опашка като Рогатия. Става дума за дермоидна киста в долния край на гръбначния стълб, където едно време се е намирала опашката. Кога едно време? Отдавна, преди да произлезем. Пазачът се намеси с въпроса: какво толкова важно са имали предвид маймуните, та са тръгнали да произлизат? Беше му отговорено: как какво, искали са да се трудят. Въпрос: а откъде са знаели, преди още да започнат, че трудът очовечава? Отговор: от учебниците. Пак въпрос: значи са произлезли само грамотните маймуни? Отговор: разбира се, неграмотните още скачат по дърветата, защото така им се пада. Пазачът рече, че ако питат него, щял да си остане неграмотен, защото трудът може да очовечава, но пък изморява и изпотява, а къде по-приятно е да си скачаш по дърветата и да ядеш банани.

Блез върна разговора назад: а кой все пак е премахнал опашките и защо? Ако става дума защо — защото пречат на труда; управляваш например звездолет, а опашката ти се пречка между бутоните — не става. Но ако става дума кой, Йоасаф не знае нищо по въпроса, сигурно някой първобитен. Тогава Блез зададе основателния въпрос: и значи сега твоята опашка се напъва отново да излезе? Ъхъ. А откъде ще намериш първобитен?

Пазачът разви теорията, че първобитни ще се намерят, но сегашните първобитни не са толкова първобитни, колкото едновремешните, защото имат телевизори и не носят саксии на главата си. Блез го поправи — не саксии, а пелики — високи глинени съдове, предназначени главно за вино, за много вино, но това, естествено, не премахва проблема с недостига на първобитни. Йоасаф се съгласи, че в XXII век първобитните са наистина дефицитен кадър, но колкото за една опашка ще се намери някой.

Блез вече се беше избръснал и напръскал лицето си с ухаещ спирт.

— Трябва да побързаме — предупреди пазачът, — делото е от десет.

— Ще ни сложиш ли вериги? — попита Йоасаф.

Оказа се, че някой бил отмъкнал веригите да ги продаде за старо желязо.

— Жалко — изстена Йоасаф. — Никога не ми е вървяло в живота.

— Да се сбогуваме, момчета, докато сме насаме — каза пазачът. — Сигурно ще ви осъдят на смърт.

Блез отвърна, че него това не го тревожи, защото има опит, веднъж вече е умирал — който не вярва, да отиде в катедралата „Сен Етиен дьо Мон“

— Мен също не ме тревожи — допълни Йоасаф. — Винаги съм искал да мина през човечеството като звезда.

— Не като звезда, а като комета — поправи го Блез.

— Защо като комета?

— Защото имаш опашка.

Сбогуването се проточи, тъй като според Блез Паскал човекът е мислеща тръстика, а тръстиката е водолюбиво растение — сиреч трябва да се полива, по възможност с вино.

Чашата отваря приказки. Пазачът си призна, че за пръв път изпраща на ешафода толкова велик човек като Блез Паскал, а после го попита: кажи, Блез, с какво си толкова велик? Блез отвърна скромно: с пустотата. Тъй като другите двама продължаваха да бъдат в неведение, Блез разкри секрета на своето величие, корените на което са дълбоко в древността.

Всичко се започва от Парменид и Емпедокъл. Те първи казват великата фраза „Природата се бои от пустотата“. Йоасаф се заинтересува едновременно ли казват въпросната велика фраза — не, не едновременно, защото по-късно я повтаря и Аристотел. Йоасаф пак го прекъсна: аз познавах един Аристотел, учител, който умря, изпивайки чаша с отрова от бучиниш — дали пък не става дума за него? Да, за него, това е само една от версиите, но Блез не знаел друга. Та значи въпросният учител също казал, че природата се бои от пустотата, подир него всички го повтаряли, повтаряли, докато един ден на Блез Паскал му омръзва това повтаряне, захваща се и доказва обратното — че природата изобщо не се бои от пустотата. Това е всичко.

— Че какво, да не е малко! — възкликна пазачът.

— Не е малко — съгласи се Йоасаф.

— Та оттогава страдам от тая болест — призна си Блез.

— Каква болест?

— Начетените доктори й викат Horror vacui, страх от празнотата. Не понасям празни работи — чаши, бутилки…

Йоасаф обърна внимание, че Блез изобщо си е болнав, затова няма защо да съжалява за смъртното наказание — тъй де, по-добре е да умреш, отколкото да живееш в непрекъснати страдания. Блез се съгласи и каза, че веднъж казали на Сократ: „Тираните те осъдиха на смърт“, а Сократ отговорил: „Тях пък на смърт е осъдила природата“. Йоасаф искаше да попита тоя Сократ да не е неговият познат Сократ, който…

— Хайде, момчета, приказките нямат край, а делото е започнало.

Блез каза, че се е заклел да не оставя след смъртта си начената бутилка, но пазачът беше неумолим.

4

Когато отидоха пешком до градския площад, там нямаше никой. По-точно, там вече нямаше никой освен един скучаещ пенсионер с червена лента на ръката, който ги попита за какъв дявол се мотаят подозрително точно по това време и точно на този площад.

— Ние сме за делото — обясни пазачът. — Тези двамата са ключови фигури в историята.

Пенсионерът обясни, че в историята няма ключови фигури, защото историята се пише не от личностите, а от масите, но ако тези двамата са онези двамата, това вече коренно променя хода на историята.

— Точно те са — обясни пазачът. — Кльощавият е Блез Паскал, а този с ореола Йоасаф.

Пенсионерът обяви, че никога не гледа с добро око на престъпниците, но тези двамата, кой знае защо, са му симпатични, мили едни такива, объркани, затова ще им повери тайна, но само на осем очи: делото ще се гледа в градския съд, тъй като господин съдията има хрема; освен това по телевизията снощи обявили, че днес ще е слънчево, което означава, че се очакват проливни дъждове, придружени с гръмотевични бури, и купесто-дъждовната облачност сигурно ще се разкъса едва след пладне, при това само в югозападните райони на страната, тъй като към нас се премества област с ниско атмосферно налягане. Тримата се огледаха да видят въпросната област, но тъй като тя очевидно беше далеч, поеха към градския съд.

Там също ги очакваше изненада: сградата на съда беше блокирана от кордон предани догиери. Главният догиер обясни, че са взети изключителни мерки за сигурност, тъй като ще се гледа делото на двама изключителни престъпници и не са изключени терористични акции, целящи да отвлекат изключителните престъпници. Изключено е, каза пазачът, тъй като изключителните престъпници още не са дошли и ако малко не поохлабите примката, те изобщо няма да дойдат. Запитан беше откъде знае такива подробности. След дълги разправии и строги паспортни проверки Блез и Йоасаф успяха да минат през догиерския кордон, но бяха предупредени да не правят никакви жалки опити за бягство, нито пък да организират собственото си отвличане, тъй като при тази охрана пиле не може да прехвръкне, да не говорим за пълзящи и крачещи, затова е глупаво да се дават излишни жертви. Обещаха.

По пътя към съдебната зала Йоасаф изстена:

— Жалко, няма да има публика. Никога не ми е вървяло в живота.

Залата наистина беше полупразна — освен официалното съдебно тяло и свидетелите имаше само пет-шестима зяпачи, вероятно дребни репортери от местния печат.

Съдът на бъдещето, уважаеми читателю, се различава коренно от съда на настоящето. Ако можехте да видите съдията например, той би ви заприличал по-скоро на папа — царствено копринено наметало (бяло, цветът на справедливостта, защото обхваща всички възможни цветове) със сърмено везмо, висока корона, украсена с изкуствени диаманти, със скиптър в ръката. Обвинителят прилича на служител на Светата инквизиция — черен конус и два прореза за очите, а адвокатът — на древногръцки ритор от времето на Перикъл или малко след това, да речем, на Демостен, когато произнася надгробната възхвала за падналите при Херонея, но не толкова плешив. Съдебните заседатели, както и преди, нищо не разбират от юриспруденция, но са поставени там не за да дремят, или не само да дремят, но и да олицетворяват обществената съвест и справедливост. Всички усилия да се заменят секретар-машинописките с магнетофони завършиха безуспешно, защото магнитният запис не може да е автентично доказателство. Читателят сигурно ще запита защо написаното с машина може да е доказателство, а собственият глас не може, но това са висши правни съображения. Затова секретарките бяха заменени с роботки, а тракането на машините си остана. На важни процеси като този присъствува и член на градската управа, обикновено кметът, защото е най-любопитен и има най-малко работа.

Когато Блез и Йоасаф влязоха в залата, Кмета произнасяше традиционното си встъпително слово — толкова традиционно, че всички останали си го повтаряха наум:

— … жавата — това сме всички ние. Като казваме „ние“, имам предвид не само себе си, но дори и вас. Държавата е висша форма за защита на личността. Тя бди над вас, защитава мирния ви сън от незрели мисли и прибързани решения, пази ви от съмнения и терзания. Държавата мисли вместо вас и е щастлива вместо вас. Затова ние няма да позволим това, което не можем да позволим, а не можем да позволим това, което не трябва да позволим. Което не може — не може, а всичко останало ще позволим, стига да може. Благодаря за вниманието.

След бурните и продължителни ръкопляскания се изправи Съдията (той беше на подиум, високо над всички останали): — Граждани на Ню Бабилон, както повелява конституцията, всички сме равни. Да, всички сме равни, но с това не трябва да се злоупотребява за лични цели. Всеки има право да се обажда и да не се обажда, да пита и да не пита, да се защитава и да не се защитава. Според процесуалния ред в началото трябва да се избере Висш съдебен съвет. Всеки има право да бъде негов член, запомнете — всеки, ако отговаря на следните няколко условия: да е роден в Ню Бабилон, да притежава необходимия имуществен ценз за неподкупност — поне двадесет хиляди гроша, образователен ценз — оптимално образование, обществен статут — поне градски съветник, житейски опит — да е над петдесет години, възпроизводствена реализация — поне три деца, и висока икономическа възвръщаемост — да е предал на държавата поне сто килограма черни и цветни метали и пет килограма хартия. Кой отговаря на тези условия?

Оказа се, че на условията отговарят само Кмета и Съдията.

Междувременно Редника, който беше в залата в качеството си на свидетел, направи допитване: трите деца от една майка ли трябва да бъдат? Защото той имал три деца, но не знае от кои майки. Обяснено му беше, че трите деца трябва да бъдат според закона от една или по-малко майки, на което Редника рече: тц, не ставам, много малко майки.

— Продължаваме нататък. Давам думата на обвинението.

Думата на Обвинителя беше от поне две хиляди думи, но те могат да се повторят със следните двайсетина думи. Ние значи трябва да разкрием истината, защото демокрацията не обича скрито-покрито. Ако някой си въобразява, че демокрацията ще му позволи да прави каквото си ще, горчиво се лъже. Демокрацията е затова демокрация, защото не позволява. Ако някой е на друго мнение, може да го изрази пред полицията, след което ще му дадем възможност да го повтори и пред съда. Вярно, някои, които не са вече между нас, са се опитвали, но… Затова апелирам да пристъпим хладнокръвно и рационално към престъплението, за да осъдим виновните сурово и ако можем, справедливо.

След това пред съда се изправиха редовно призованите обвиняеми Блез Паскал и Йоасаф Друмника. На въпроса, дали се признават за виновни, двамата отговориха отрицателно, но им беше казано, че тяхното отрицание е утежняващо вината обстоятелство. Блез излезе с логичния аргумент, че не може да се отежнява нещо, за което се твърди, че го няма. Но Съдията веднага даде пример: казваме ли „тежи ми на душата“? Казваме. А душа, както знаем, няма. Ерго тежината няма нищо общо със съществуването и несъществуването на нещата. Тежината или казано на научен език — масата, зависи само от изкривяването на време-пространството и определя неговата геометрия, но вината също така. Блез попита: какво също така? Но му бе отговорено, че в съда въпроси задава съдията, а не подсъдимият.

Кмета не издържа и се развика, че разните там типове, които си позволяват да бъркат с шепи в държавното имущество, да си правят вили по близките планети с обществени средства и по този начин да живеят на гърба на народа, са всъщност спекуланти и черноборсаджии, затова трябва да си получат заслуженото. Съдията вметна боязливо, че двамата се обвиняват в убийство, а не в кражба, но Кмета му отговори, че това няма никакво значение, важното е да си получат заслуженото.

След това се пристъпи към разпитването на свидетелите. Бяха се явили всички очевидци с изключение на Гражданина, който лежал болен със следродилна треска. Вместо него обаче като свидетел се явяваше някакъв скапан робот, допотопен, почти излязъл от строя (макар да си личеше, че скоро е бил на основен ремонт), когото всички виждаха за пръв път.

В началото показания даде Диона Месалина, която цветисто и обстоятелствено разказа какво е правила в леглото с Катон Марк Аврелиевич между седемнайсет точка дванайсет и осемнайсет точка пет. Катон внесе някои корекции, но незначителни. Тъй като свидетелските показания на Диона допаднаха на Кмета, той помоли да бъдат повторени, след което съвсем дискретно й даде визитната си картичка.

След нея пред съда се изправи Редника. Показанията му се въртяха главно около следствието, което той е водил с изключителна вещина и умение. Той спомена, че подсъдимият Йоасаф се е въздържал в изборите, вероятно защото е гузен, но ще си получи заслуженото, както вече се изрази господин Кмета. Един негов приятел тъй се въздържал, а после се оказало, че страда от хипогонадизъм. Съдът се заинтересува що за болест е това, Редника заяви, че му е неудобно, защото има дами, но ако Съдията поиска, може да му го прошепне на ухото като мъж на мъж. Съдията, разбира се, поиска; когато бе осведомен, Съдията рече: виж ти, и излекува ли се? Редника му отговори: да не е луд, живее без мераци! Съдията заяви, че някои предпоставки са записани генетично, както и някои факти от морфологията, но по-важното е, че в процеса на онтогенезата, която протича в условията на социалното формиране на психическите процеси, тяхната структура коренно се изменя, а другото също така. Никой не разбра кое е другото, което се изменя коренно също така, но делото продължи.

— Какво видяхте със собствените си очи? — попита Съдията.

— Какво ли не са виждали очите ми! — беше отговорът

на Редника.

— Във връзка с произшествието.

— А, във връзка с произшествието нищо. Тоест нищо особено — убийство.

— Кой е убиецът и коя е жертвата?

— От направеното лично от мен разследване се оказа, че такива въпреки всичко няма.

— Но вие току-що споменахте!

— Вярно, споменах. Един мой приятел тъй споменаваше,пък после се разбра, че преди четири поколения дядо му бил евнух в харема на някакъв Абдул.

Тук Съдията попита дали Редника е изследвал функцията на щитовидната си жлеза. Отговорено му бе, че не. Тогава Съдията обясни, че препоръчва такова изследване, защото щитовидната жлеза отделя много важните тиреоидни хормони, основни сред които са тироксинът и трийодтиронинът; самото изследване е съвсем безболезнено — трябва да се измери белтъчно свързаният йод (норма 4—8 микрограм-процента), също бутанол-екстрахируемият йод (пак толкова) в кръвта. Ако се окаже, че са в нормата — добре, но нищо чудно да има хипофункция на жлезата; самият Съдия не би се изненадал, ако има. Редника запита: и защо трябва да направя всичко това? Съдията: защото няма друг начин да се разбере дали не страдате от кретенизъм. Редника обяви, че тъй един негов познат страдал от кретенизъм, но иначе бил много могъщ в оная работа.

След това се пристъпи към разпита на Омар. Около четвърт час робот-машинописката се опитваше да запише името му, тъй като проклетото Хияс може да се напише поне по седем различни начина. Омар отвърна, че не е вярно, че е съвсем просто, ето тъй — и изобрази нещо, дълго около трийсет сантиметра. Робот-машинописката призна, че то й прилича на пиян дъждовен червей, който напразно се опитва да си намери пътя към родната дупка. Съдията хвърли поглед към написаното и попита: вие да не сте Абу-р-Райхан Мухамад ибн Ибрахим Ахмад ал-Бируни? Омар поясни, че тоя е негов колега, само че е ученик на Абу Наср Мансур ибн Ирак ал-Джа ди, а учениците на въпросния Абу Наср не разбирали много от ирационални числа — тъй например ал-Бируни в Шеста книга на „Канон на Мас’уд“ пише, че отношенията са изградени от отношения, докато количествата на тези отношения, умножени помежду им, образуват нещо. А това си е жива неграмотност! Наложило се той, Омар, да напише в 1074 г. специален трактат, където между другото създал теорията на кубичните уравнения. Съдията се съгласи, че си е жива неграмотност, и попита Омар какво знае относно убийството. Омар рече, че убийството било извършено с невиждана жестокост от чергарски селджукски племена, а след Мас’уд владетел станал синът му Маудуд. Съдията уточни, че не става дума за убийството на Мас’уд, а за убийството вчера на площад „Опосум“ пред кръчмата на Диона Месалина.

— О, така ли! — възкликна Омар с източна царственост. — по тоя въпрос знам много. Първо: Катон Марк Аврелиевич ми дължеше и продължава да ми дължи триста и десет гроша. Второ: той се оказа любовник на Диона. Трето: един миришеше ’ на мазе и после роди десетина мънички, само че не бяха слепи и голички, а имаха ей такива мустаци!

Съдията обясни, че в основата на вегетативното размножаване лежи способността на гражданите от Ерос да регенерират от отделни части, по този начин дъщерният организъм започва да се развива от онзи стадий, до който е стигнал майчиният в момента на отделянето на вегетативните части, затова няма нищо чудно. Никой не разбра защо няма нищо чудно, но Редника отбеляза, че все пак бащиният, а не майчиният, макар че Гражданина да си е съвсем женски мъж. Как иначе да бъде наречено разумно същество, което е полово немощно, пък ражда? На това място за пръв път се обади Адвоката:

Адвоката беше артист любител в местния драмсъстав, обикновено изпълняваше главните роли в Шекспирови пиеси, откъдето му бе останал полезният навик да говори в стихове.

Кметът се развика, че конституцията не забранява на разумните същества да се размножават, както си искат, а типове като ония двамата, които пресичат кръстовищата на червено без костюми в сигнален цвят, не си плащат редовно и доброволно глобите и изобщо живеят като гниди на гърба на обикновения трудов човек, трябва да си получат заслуженото. Съдията вметна, че гнидите са само яйца, а тези двамата ги съдят за убийство, но във всичко останало Кмета е напълно прав, което е повече, отколкото по-малко.

— Искам да запитам Омар — започна Обвинителя, — на какво разстояние е бил от местопроизшествието?

— На около петдесет сантиметра.

— И какво видяхте?

— Видях, че не бе извършено убийство.

— Моля, съдът да обърне внимание на противоречието: не може да се види нещо, което не е извършвано. Може да се види само нещо, което е извършено.

— Тогава уточнявам отговора си — рече Омар. — Не видях да е извършено убийство.

— Моля съдът да обърне внимание — не може от петдесет сантиметра да не се види извършването на убийство.

— Ако изобщо е извършено!

— Не може да се смята за неизвършено нещо, което е извършено. А щом е извършено, не може да остане невидяно. Извършването е реализиране на възможност, а виждането е регистриране на тази реализация. В причинно-следствен порядък възможността предхожда реализацията, но извършването и регистрирането са събития едновременни — не можеш нито по-рано, нито по-късно да видиш това, което става. Това е така наречената изпреварваща причинност, а само тя се осъществява в нашия свят; закъсняваща причинност може да има само в свят, пълен с тахиони, но Ню Бабилон не принадлежи към тахисвят. Тъй като ние се придържаме към теорията за близкодействието, логично е действието да бъде извършено от близкостоящия. А кой е близкостоящият? Омар Хайям. Следователно ударът с нож е нанесен от Хайям!

— Това е известно на съда — каза Съдията. — Това е повече от ясно. Съдът се заинтересува и провери — ножът не е оставил смъртоносна рана. Ние се опитваме да разберем друго — как Блез Паскал и Йоасаф са извършили убийството?

Блез обясни, че убийство няма. Отговорено му беше, че ако няма убийство, няма да има възбудено дело, защото присъствуващите тук не са безделници и търсачи на приключения, а хора с ангажименти и след като са намерили за нужно да дойдат, значи няма защо. Блез не разбра какво няма защо; но рече, че Катон Марк Аврелиевич си е жив и здрав, ей го на първия ред. Съдията: ние не обвиняваме Катон, че не е жив и здрав; ние обвиняваме вас, че сте извършили убийство. Намеси се и Йоасаф: моля ви, добри и почтени граждани, смирено питам, кого сме убили? Кмета се развика, че това няма никакво значение, че може да е генерал-губернаторът, може да е прост уличен метач, ние не делим хората на касти и съсловия, ние всички сме равни, пише го в конституцията, щом сте убивали, няма значение кого, разлика между гражданите няма, следователно трябва да си получите заслуженото. Редника не можеше да остане назад и обяви, че един негов приятел тъй имал дванайсет любовници и все търсел разликата между тях, ама те накрая се събрали всички вкупом и го скопили. Един от репортерите попита: и сега? Редника отвърна: сега нищо, къдри си косата и ходи с обеци.

След това за разпит се изправи Катон Марк Аврелиевич. Той обясни, че е порядъчен човек с порядъчен бизнес, от малък страда от благородна зоофилия, тоест обича животните, особено мъжките жаби и пиявиците, Хирудо медициналис. Що се отнася до Диона, намеренията му са сериозни, ако нейните, разбира се, също. Що се отнася до делото, Омар наистина се пошегувал, но ножът бил играчка, слава богу, иначе той има право, парите ще му бъдат върнати веднага, когато Катон Марк Аврелиевич намери за необходимо. Що се отнася до убийството на Блез и Йоасаф, тоест извършеното от тях убийство, Катон не знае нищо, което може да бъде потвърдено и от неговия приятел Кмета. Кмета се развика, че типове като тия двамата, дето се возят безплатно в метрото и минават равнодушно край таблата „Наша гордост“, всъщност са шарлатани и пунгаши и живеят на гърба на доброволните вноски, които обикновените хорица правят за Червен кръст, и си заслужават заслуженото.

Адвоката се изправи и произнесе артистично:

Йоасаф вметна, че той лично обхожда всички табла „Наша гордост“, но Съдията го нарече лъжец, защото обхождането на таблата в Ню Бабилон е нерешима топологична задача; ако свържеш таблата, образува се граф, на който всички върхове имат нечетен индекс, а такъв граф не е уникурсален, сиреч не може да се обходи наведнъж и изцяло, затова се повтаря историята с Ойлер, дето искал да обходи мостовете на Кьонигсберг, което е равнозначно. Не се разбра кое е равнозначно, но Редника обърна внимание, че един негов приятел тъй искал да обиколи всички, но после се оказало, че жените също имат нечетен индекс, та трябвало да мине през една два пъти.

Младежа се оказа съвсем безинтересен свидетел. Той повтори, че има хазяйка на деветдесет и осем години, но не поддържа с нея редовни полови контакти, тъй като не разполага с необходимия за целта отговорен апарат. Като социална и юридическа единица живее съвсем законосъобразно, спазва и петте закона на роботиката, но вчера инспекторът мосю Легре формулирал Шести — „Роботското — роботу, човешкото — човеку“, с което утежнил задачата, защото не се обяснява къде е разликата. Тук Съдията обърна внимание, че напоследък са се навъдили прекалено много ковачи на закони, напоследък всеки се прави на Солон и Питак, а в добавка и на Хилон, а се знае, че законите са изковани още в дълбока древност от Азимов, Дилов и Кесаровски, затова всичко останало не са закони, а само окръжно номер, което е пак така. Никой не разбра кое е пак така, но в съда само съдията има право да задава въпроси.

— Ама това не е всичко — намеси се угоднически Катон Марк Аврелиевич. — Като капак Блез Паскал създаде и философско учение.

Това хвърли държавниците в смут. Кмета се развика, че типове като тия двамата най-безотговорно тъпчат по градските насаждения, пушат на обществени места и говорят на висок глас неприлични думи, затова няма нищо чудно, че съчиняват и разпространяват учения, следователно трябва да си получат заслуженото. Обвинителя също се намеси: учение ние си имаме, както се казва, проверено и закалено в битки с друговерци и изменници, издържало проверката на времето, а сега разни сътворители внезапно решават да го подложат на преоценка, като че ли ученията са вещи, които могат да се преоценяват. Преоценяват се демодирани обувки, книги, написани от мастити писатели, шоколадови бонбони след гаранционния срок, но къде се е чуло и видяло да се преоценяват учения! Нашето учение, заяви Обвинителя, е общовалидно и вечно, затова можем да го замразим, да го стерилизираме, да го консервираме, за да е годно за консумация до свършека на света и след това. Всички ръкопляскаха.

— Аз просто казах, господа — започна Блез, — че човекът е най-висшето творение на природата.

Нямаше възражения.

— Казах още, че величието на човека е в мисълта му. Мисълта ни въздига и ни прави сравними по великолепие с Вселената.

Пак нямаше възражения.

— Казах още, че ако се научим да мислим непогрешимо, ще постигнем съвършения морал.

— Не съм съгласен — възрази Съдията. — Мисленето отразява реалностите, света вън от нас, а моралът — обратно, субекта, света вътре в нас.

— Така е, защото сърцето има основания, които разумът не познава. Но мисленето със сърцето, господа, е мисленето на дивака, на примитивния. Сърцето не трябва да мисли, защото с тази функция е натоварен мозъкът. Колкото по-силна е диктатурата на сърцето, толкова по-немощен е мозъкът.

Адвоката мигом се изправи:

— Нарекох учението си хуманитарен релативизъм — продължи Блез Паскал, — защото в наше време, господа, човекът вече не е абсолютна ценност. Човекът беше такъв, когато беше бог сам на себе си и само за себе си.

Тук Кмета се развика, че типове като тия двамата, дето се разкарват безцелно до божи гроб и си мажат челото и ушите с разни масла, се мислят за миропомазани, а всъщност само кадят тамян в съзнанието на обикновения човек и не са нищо друго освен епископи и архиепископи, затова трябва да си получат заслуженото. Катон Марк Аврелиевич не можеше да не угоди на властта, затова обяви, че от кърмаче не вярва в способността на някои да нахранят толкова много хора с толкова малко риба, още повече пък да ходят по вода, освен ако водата в онези времена е била твърда, а рибите да са били китове. Съдията разви тезата, че поначало хуманитарният релативизъм на Блез е опит подсъдимите да си измият ръцете като Пилат Понтийски, Пилат обаче е бил само прокуратор, истински съдии са били фарисеите, оттогава всички съдии са фарисеи, което е също така. А разните воздаяния, воздвижения, вознесения и возкресения съдът отхвърля поради липса на доказателства и наказателен състав, тъй като са твърде усложнени откъм фактология, а вещите лица са измрели, което е вече друго. Не се разбра кое е друго, но Редника допълни, че същото се отнася и за архаичния ритуал возбуждение — един негов приятел тъй искал да се прави на вещо лице по този ритуал, но веднъж така се увлякъл, че оттогава страда от малокръвие.

Последен даде показания роботът, когото никой не бе видял на местопроизшествието. Той наистина се оказа възмутително примитивен: първо, не знаеше никакъв чужд език, само Бейсик; второ, високоговорителят на гърдите му хъркаше нетърпимо, сигурно щпулката се беше развила; и трето — вместо нос имаше газонапълнена лампа, която мигаше досадно с честота петдесет херца.

Съдията беше принуден да мине на Бейсик:

— RUN. ENTER.

Роботът обаче продължаваше да мига досадно с носа си, без да изрече нито дума. Съдът се събра на кратък консилиум. За щастие един от заседателите се оказа археолог; той напомни, че древните езици си имат особености, които трябва да се знаят, например на древноиндийски „абхи тастева дидхайя манишам“ не е какво да е, а означава „дай блясък на песента като майстор дърводелец“, а който не вярва, може да провери в „Ригведа“, част трета, глава 38, стих първи. Знаенето на древни езици, каза той, винаги е полезно, някога дори е имало специални гимназии, затова се чувствувам задължен да информирам всички, че когато се каже RUN, роботът изтрива всички променливи, следователно не може да даде никакви показания, затова трябва да му се каже GO TO нула, след което програмата стартира. Съдията спази ценното указание, след което роботът прохърка:

— Чакам въпроси.

Беше запитан знае ли за какво е в залата. Роботът отговори:

— Знам.

Беше запитан знае ли нещо по делото. Той отговори:

— Не знам.

Съдията предупреди, че премълчаването на истината е подсъдно.

— Знам.

А защо тогава мълчи?

— Не знам..

Съдията го прикани да разкаже всичко, което знае.

— Знам да поддържам складово стопанство, да регулирам поливачни съоръжения, да управлявам ГАПС.

Съдията зададе основателен въпрос: кой е привикал в залата този олигофрен от края на двайсети век? Обвинителя обясни, че е проявил самоинициатива, защото роботите от ония времена дават мило и драго да са в услуга на човека, да вършат добро, да са полезни, а този специално бил най-добросърдечният от всички. Съдията: благородно е, но той не знае нищо! Адвоката мигом скочи:

Последният стих веднага породи дискусия. Съдията рече, че човек наистина не знае какво не знае, тъй като, ако го знае! значи не може да не го знае, защото незнанието е отвъд знанието му, но не би било зле да знае поне какво знае, защото иначе е очевидно. Не се разбра какво е очевидно, но Омар възкликна, че всяко знание поражда незнание, защото знанието е радиусът на кръга, докато незнанието е неговата обиколка. Младежа попита: означава ли това, че отношението между знанието и незнанието е равно на две по числото пи? Отговорено му беше, че не, не означава, а е казано от древногръцки мъдрец — Анаксагор, Протагор, Диагор или Навуходоносор, известен още като Набуко. Редника обяви, че е чувал за един от четиримата, но не си спомня за кого точно, а Йоасаф подметна, че познавал един Анаксагор, когото обвинили в безбожие, но Йоасаф му помогнал да избяга от Атина за Лампсака — дали пък не става дума за него? Катон Марк Аврелиевич се изправи и обяви гръмко и тържествено, че според него лично знанието е сила. Редника не се съгласи: един негов приятел тъй разчитал само на знанията си, ала на сутринта едва се държал на краката си. Блез потвърди становището на Катон, защото всъщност е на Френсис Бейкън, но е казано много преди него, а на латински звучи така: сиенция е потенция. Редника мигом се вклини с фразата, че щом става дума за потенция, той смята себе си за първоразредник, ако не дори международен гросмайстор, докато един негов приятел тъй се опитал да атакува по дамския фланг и не само изпаднал в цайтнот, ами после трябвало да пие отварка от магарешки бодли за подсилване. Диона обяви пред всички, че някои присъствуващи (поглед към Катон Марк Аврелиевич) също имат проблеми с потенцията, затова не е обидно да се каже пред всички по колко таблетки сиенция трябва да се взимат дневно, преди или след ядене. Кметът се развика, че типове като тия двамата, които консумират безразборно магарешки бодли след ядене и после опипват младите фармацевтки, са всъщност хипохондрици, аналфабети и спиритисти, затова трябва да си получат заслуженото.

Отново се върнаха към разпита на примитивния робот. Той рече, че би бил непоносимо щастлив да възмогне на хората, ако знаеше някакви състоятелства по пришествието, но за въжделение не е бил на местопостъплението, затова неговите указания нямат способена юридевическа столност. Робот-машинописката се опита да осмисли фразата и помоли свидетеля да говори по-бавно. Роботът заяви, че би възнасял сумите по-плавно, но обструкцията му е такава, проституирай е доста първовидно, с най-обновени игрални схеми. Съдията го попита дали знае нещо за убиеца и убития. Възвира се, рече роботът, магар че не пях там. Аз се бях излегнал на пара в бръчката на Диона и си биех, когато дойде увиецът и тръгна с кош увития. Някакви сведения за самоличността им? Само личността им е безпозната, на вид са средни на пръст, без обособени мелези, вернооки и плашливи в главата. Случайно да са тия двамата? Да, рече роботът, те са, припознах ги още щом ги върнах, единият е увиецът, а другият е увитият.

Разбра се, че от него няма да има никаква полза, затова го изпратиха по живо, по здраво. Съдията прикани към допълнителни сведения. Обвинителя рече, че макар и глуповат на вид, преждеговорившият робот е дал изключително ценна идея: защо да не се приеме, че Блез е убиецът, а Йоасаф — убитият, или пък обратното? В края на краищата това са хора вън от социалното русло, лумпени и номади, стануват без надзор, обезверени от живота, стигнали ръба на пропастта, дори паднали на дъното й, герои на Зола — защо да не се приеме една такава версия? В своята безизходица тези негодници, тези декласирани типове, тези вагабонти стигат дотам, че започват да се самоизяждат, да се самоунищожават, защото търсят под слънцето място за своето злодейство. Воден от кървава отмъстителност, в потайна доба, под някой от мостовете, където тези отрепки прекарват нощите си, в ръката на единия блясва кама и… Съдията отбеляза, че не през нощта, а посред бял ден, на което Обвинителя каза: това само подсилва жестокостта на деянието. Съдията обърна внимание, че само единият от тях е друмник, докато другият е редовно регистриран, следователно не спи под мостовете, а си има дом и легло, на което Обвинителя отвърна: един е напълно достатъчен. Не е изключено, каза Съдията, това е находка, отчаянието е лош съветник, както между прочем и ревността, заради която са извършвани хиляди престъпления; ревността е ръждата на душата, нейната гадна воняща тиня, нейното дисектиращо острие, затова и впрочем. Заради ревността Отело удушава своята Дездемона, макар да става дума за друго дело, описано в тълкуванията на Върховния съд, но фактът си е факт, заради което изобщо. Времето и бирата лекуват всичко, да, но не и ревността, защото бирата съдържа витамин В1, също фекс медициналис, а във времето даже и витамини няма, затова те подсилват ревността, както и отчаянието, тъй че не е изключено, дори напротив — включено е, както нали. Един факт обаче компрометира и комплицира тази стройна, елегантна като холивудска звезда логическа верига: не се знае койе трупът. Тук Кмета се развика, че типове като тия двамата убиват, без да оставят трупове, а на всичко отгоре звънят посреднощ по хорските звънци и казват мръсни думи по домофоните, затова са фистули за обществото, язви на неговия дванайсетопръстник, апаши и екстремисти и трябва да си получат заслуженото.

Адвоката мигом се изправи:

Това четиристишие отново породи дискусия. Редника вметна, че вероятно под брачен ритуал се разбира нещо, за което не е прието да се говори на висок глас, един негов приятел тъй никога не говорел за брачните ритуали на висок глас, а после се разбрало, че е хермафродит. Диона не разбра какво общо има едното с другото, затова Редника обясни, че хермафродитите са способни да извършват брачните ритуали съвсем самостоятелно. Катон Марк Аврелиевич попита: за какъв дявол им е тогава мърша на чакал? Отговорено му беше, че сигурно става дума за литературна алегория. Тогава Катон Марк Аврелиевич се почувствува обиден; в края на краищата, каза той, пиявиците също са мили животинки, полезни за човека, какво толкова унизително има, че са хермафродитни. Това, както се казва, е органически присъщо на всички ресничести червеи, на тениите, на някои ракообразни и мекотели, а не само на пиявиците, затова протестирам да се обиждат Хирудо медициналис. Пиявиците са като властта, допълни Катон Марк Аврелиевич — смучат кръв, но заради всеобщото благо. Йоасаф разказа, че познавал един Хермафродит, кръстили го така, защото бил син на Хермес и Афродита, получил красотата и на двамата едновременно, ама не щеш ли, веднъж го пожелала нимфата Салмацида — дали пък не става дума за него? Редника се захили многозначително и попита: и осъществиха ли се? А, не помня какво стана, продължи Йоасаф, доста време мина, но доколкото си спомням, боговете ги сляха в едно двойствено същество, ни жена, ни момче, нееднакво е всичко в тях и еднакво, ама аз разказах тази история на Овидий и той я описа в своите „Метаморфози“. Има такива писатели — ти им разкажеш нещо, пък те в сию минуту тичат вкъщи и правят от нещото разказ. Диона попита: да не е оня Овидий, който бил голям майстор в любовното изкуство? Нека дойде, да го видим що за майстор е. Съдията поясни, че обикновено хермафродитите се размножават кръстосано, сиреч едното участвува като мъжко, другото като женско, без значение кое как, свободна любов, въпрос на удоволствие, но има и такива, при които двата вида гамети узряват едновременно, тогава те се самооплождат. Кмета се развика, че типове като тия двамата, които свободно си избират как да се оплождат, а понякога — като им узреят гаметите — се самооплождат, при това, без да са деца на богове, ами са от простолюдието, не са нищо друго освен утописти и ревизионисти, затова трябва да си получат заслуженото.

— Моля да се спазва процесуалният ред — каза Съдията. — Следва задължителна почивка с проветряване, след което ще продължим с разпита на подсъдимите.

5

През почивката всички вкупом отидоха да се проветрят в задименото барче на съда. Читателят вероятно не знае (откъде би могъл да знае?), че в Ню Бабилон съдът и театърът имат общо барче, но не защото и двете институции служат на шоубизнеса, а поради териториалната им близост. Беше преди, по време или след репетиция — няма значение, барчето по всяко време е наблъскано до полилея с гръмогласни актьори и актриси, които говорят неприличности, но пък с много правилна дикция. Актьорите са странно племе — в живота те играят много по-талантливо, отколкото на сцената; те твърдят, че вината за тази аномалия е в драматурзите — в живота драматурзите мислят нормално, пък го изобразяват с краката нагоре; драматурзите от своя страна се оправдават, че вината е в живота — в живота животът е много по-нормален, отколкото им се иска на ония отгоре; ония отгоре, разбира се, няма защо да се оправдават. Но, така или иначе, тази верига от взаимни обвинения е дълга и усукана, затова побратимяването между театъра и съда е от взаимна полза.

Още с влизането си единият от репортерите обяви, че в този процес има нещо подозрително — съдят двама за убийство, а не се говори за убит. Затова не е чудно убийството да е само хитър трик за прикриване на нещо по-особено. Да, каза втори репортер, от самото начало подозирам, че ще ги осъдят за обида на длъжностно лице, но тъй като не искат длъжностното лице да бъде дискредитирано, забъркват някакво несъществуващо убийство. Трети репортер шепнешком изказа предположението, че не е изключено въпросното длъжностно лице да е… и смигна, при което другите двама си плюха в пазвите. Първият веднага се развика, че някои безотговорни хора си отварят човката наляво и надясно и говорят гласно онова, което би трябвало да се казва само наум. И допълни, че не вижда защо трябва да се казва гласно нещо, което и без това всички знаят. Вторият запита: щом всички го знаят, защо да не се казва гласно?

Съдията поясни, че засега се въздържа да излага факти по делото, защото е професионална тайна, съдиите са нещо като гинеколози на обществото и нямат право, но решението ще е справедливо, особено що се отнася до Блез Паскал, който също е в кошницата, затова нищо чудно. Никой не разбра кое не е чудно, но Кмета се развика, че типове като тия двамата не само се правят на гинеколози, без да имат съответен документ за правоспособност, но и дрънкат гласно държавни тайни, от които враговете щедро се възползуват, следователно са фолклористи, индивидуалисти и маринисти и трябва да си получат заслуженото. След това разговорът се завъртя около театъра като вдъхновено от боговете изкуство. Единият от актьорите обясни, че стройните крака не са достатъчни, за да играеш добре Гертруда. На това една току-що оцветена актриса, вероятно изпълнителката на Гертруда, отвърна, че когато става дума за театър, най-добре е разните халтуристи да си траят, защото могат само да тръбят гръмки стихотворения по митинги и манифестации, а на сцената носят меча отдясно. Един от заслужилите рече, че цялата беда е в младостта на режисьорчето — то значи първо обърнало мерената реч в немерена, сменило местата на второ и трето действие, за да подсили напрежението, и накрая взело трите вещици от „Макбет“ назаем и ги вмъкнало в „Хамлет“. Защото вещиците се сърдели, че рядко ги качват на сцената. Драматургът на театъра веднага го засече с изявлението, че това е нов прочит на Били Шекспийър, нова концепция за театъра изобщо и нова естетико-философска ренесансизация на класическото наследство. Заслужилият възрази, че по-разумно е нови да са стоките на пазара, докато изкуството може и да е… Не и не! — ревна художникът на театъра. Целта е обемът да се запълни с функционалност, защото пространството започва да диша, докато всички тези дворци, мечове, наметала и венчета по главите са абсолютен кич!

На това място Кмета не издържа и се развика, че типове като тия двамата не само сменят местата на времето и пространството, но и рецитират гръмко какви ли не концепции по митинги и манифестации, следователно са структуралисти, фидеисти и имажинисти и трябва да си получат заслуженото. Диона искаше да каже, че да се използуват непознати думи пред широката аудитория, е признак на лошо възпитание, но не посмя да засегне Кмета, затова се задоволи само със забележката, че оная със синия панталон всъщност има плосък ханш. Редника незабавно пое репликата: един мой познат тъй харесваше жени с плоски ханшове, докато накрая се разбра, че от дете страдал от плоскостъпие, а такива не ги вземат дори войници. Омар допълни, че по религиозни и етнически съображения не би трябвало да харесва жени с плоски ханшове, но точно тая със синия панталон му допада, затова, ако не възразява, би я почерпил. Къде се е чуло и видяло актриса да възрази.

Свежооцветената Гертруда рече, че най-добре е разните халтуристи да си траят, особено пък този. По-късно се разбра, че въпросният халтурист изпълнявал ролята на гръмотевица, но на снощното представление се разгърмял не при появата на Призрака, а много по-късно — точно когато Офелия се дави. Халтуристът обясни, че живее в крайорбиталните квартали и докато хване звездолета, закъснял, което в края на краищата е човешко. Човешко — да, вметна някой, но не и гръмотевично. Намеси се и Катон Марк Аврелиевич — той досега си въобразявал, че гръмотевиците са електрически изпразвания на природата, пък се оказва, че и те си имат отговорник, при това нищо и никакъв халтурист от крайорбиталните квартали.

Заслужилият запита откога се репетира новата пиеса за архангели и защо отговорни роли се възлагат на външни статисти и аматьори. Отговорено му бе, че няма нищо такова. Тогава той посочи Йоасаф: ами този? Съдията обясни, че този не е дегизиран, а не му е чиста работата, затова се прави на светец, но почивката е към своя край, колкото — толкова. Кмета искаше да извика нещо за типовете като тия двамата, но Съдията вече беше се изправил, затова се задоволи само със заканително размахване на пръст.

6

Второто заседание започна с разпит на подсъдимия Йоасаф. Йоасаф разказа, че е роден отдавна, много преди разните ери, в семейство на благодетелни и благочестиви хора, затова природата — от благодарност — го дарила с ореол. Той, ореолът, не е намек за религиозност, а съвсем редовно природно образувание, каквито са всички останали органи на тялото, но резултат на дефект. Не, не е светец, но наличността на ореола го принудила да живее добродетелно, сиреч моралът му е резултат от биологичната конструкция. Останал съвсем отрано сирак, израснал в недоимък и лишения (тук една от съдебните заседателки се разплака), Йоасаф поема трудната съдба на друмника и ето вече много векове обикаля от град на град и събира философски учения — има, кажи-речи, хиляда и двеста на брой, които записва в бележници. Живее скромно и затворено, не е убивал дори насекомо, да не говорим за гръбначно, още повече бозайник.

— Трудно е — продължи Йоасаф, — с ореол е непоносимо трудно. Веднъж се реших да открадна. Просто влязох в магазина и задигнах два хляба — никой не ме спря на излизане. Реших, че не са ме забелязали, затова се върнах и взех още два. Пак тъй никой не ме спря. Направих го седем пъти — никой, нищо! Накрая касиерката ме спря: не се ли уморихте, свети отче, да ви помогна? Не се уморих, казвям. защото крада! Пък тя благо: кради, казва, кради, туй е знак божи. Какъв знак божи, креснах, аз хляб крада! Ти не крадеш, казва, ти си вземаш, пък детето ми е инвалид, горкичкото. Знак божи е. Как да й кажа, че не е знак божи, а дефект в хромозомите? Тук съдебната заседателка се разрида на глас.

— Лошо е — продължи Йоасаф, — когато душата се стреми към греха, а тялото трябва да е праведно.

— Излиза — рече Съдията, — че ти си скитащата съвест на света.

— Може би не съвсем — отвърна скромно Йоасаф, — а скитащата любов на света.

После минаха към обстоятелствата по делото. Йоасаф обясни, че двамата с Блез не са били на местопрестъплението, а ето на — точно те двамата са подсъдими. Фактите са си факти, отвърна Съдията, но нима едно престъпление е само факти? Къде тогава остават мотивите и моралът? Фактите са лесна работа, факти винаги могат да се намерят, въпросът е да се разбере какви и защо, както се вижда. Грешат онези, които въздигат в култ факта; една държавна институция винаги може да изкара на бял свят обилно количество факти. Йоасаф възрази: щом трябва да се вадят, значи не са факти; фактът е факт само когато фактически е факт. Съдията обаче обясни, че щом са извършили престъпление, то премахва необходимостта от факти; престъплението е доминанта, а фактите са подробности, още повече, когато става дума за толкова уважаван в обществото човек като Катон Марк Аврелиевич, пък и нали. Затова се питам, продължи Съдията, за какъв дявол са необходими факти, щом и без това ще бъдете осъдени, както вече беше разпоредено? Кмета, верен на импулсивната си природа, се развика, че типове като тия двамата не само вадят на бял свят факти, които не са за вадене, ами и обругават изборните фарсове, затова са монархисти, колаборационисти и антагонисти и трябва да си получат заслуженото.

Йоасаф зададе наивния въпрос: и за какво ще бъдем осъдени? Съдията обясни, че според извечните канони на юриспруденцията за осъден се смяташ едва когато съдът произнесе присъдата, но тъй като тя не е произнесена, още не се знае за какво точно, ала едва ли ще е нещо безобидно, както между

Тогава Йоасаф зададе втори наивен въпрос:

— А може ли да бъде осъден човек с ореол?

Настъпи объркване. Да, рече Съдията, въпросът е основателен, в закона няма съответен текст, което означава или не, или още повече да, само в краен случай или. Разплаканата съдебна заседателка отбеляза, че не би трябвало, тъй като това е знак божи, пък детето й е глухонямо, горкичкото. Съдията обърна внимание на незначителната подробност, че Йоасаф не е завършил медицина, няма документ за правоспособност, а голата святост не е аргумент, още повече, че не става дума за знак божи, а за дефект в хромозомите, както е видно. Пък и Йоасаф е скитащата любов на света, а не логопед. После бе дадена думата на Обвинителя за въпрос. Обвинителя попита: не се ли замислихте, преди да предприемете тази фатална крачка? Тъй като Йоасаф не разбра за каква крачка става дума, обвинението заключи, че очевидно пред нас стоят закоравели престъпници, опитни в различните видове убийства, хора, загубили всичко човешко, дори човешкия си облик, тъй като отгоре завършват не как да е, а с ореол.

Тогава внезапно съдебната заседателка започна да крещи неистово: „Вижте! Вижте!“ Всички, разбира се, започнаха да се оглеждат и тъй като не забелязаха нищо особено, съдебната заседателка поясни:

— На рамото му е кацнало ангелче!

Пак настана суматоха. Катон Марк Аврелиевич доведе до знанието на всички, че разните ангели и дяволи са само митологични персонажи, следователно не би трябвало да летят. Диона допълни: още повече, че са безполови. Омар запита: аз съм полов, защо тогава не мога да летя? Въпрос: а опитвал ли е? Омар започна енергично да размахва ръце, но нищо не се получи.

Съдията върна разговора към въпроса с ангелчето: може ли кацането на ангелчето да се смята като допълнение към наказателния кодекс, забраняващ осъждането на юридически лица с ореоли? Не би трябвало, тъй като самите ангелчета са извън закона и са лишени от граждански права — нямат право на глас, не могат да притежават недвижимо имущество и тъй нататък, което е нали. Затова съдът настоява Йоасаф и кацналото на рамото му ангелче да се оттеглят и на тяхно място да се изправи Блез Паскал, но, молим, сам, без никакви ангелчета по рамената, които могат да отклонят процеса от правилната му посока, затова естествено.

Блез също понечи да разкаже своя живот, но Съдията го прекъсна: за теб знаем толкова много, че дори няма нужда от допълнителни факти. Знаем например, че не понасяш празности, затова може би не обичаш Кмета, макар да го прикриваш като вродено заболяване, за което имаш и медицинска бележка от доктор Хипократус, но това е друг въпрос. Знаем също, че обичаш да показваш на Кмета един точно фиксиран пръст, най-дългия от всички пръсти на ръката, което в повечето случаи е непочтено, колкото и трябва. Знаем също твоето твърдение, че човекът е мислеща тръстика, което низвергва хомо сапиенса до нивото на ботанически обект; че също си основател на сметачната техника, на градския транспорт, както и автор на безотговорни писания като „Писма до един провинциалист“ и цял том „Мисли“, което е вече много повече.

След този порой от обвинения Блез изгуби всякаква надежда. Той само допълни, че всичко това е вярно, но то не накърнява самочувствието му на човек, защото човекът стои над всичко, а над него е надеждата. И тук, сякаш за да направи положението си съвсем безнадеждно, той изрече някакво изречение от Хегел: величието и могъществото на човешкия дух са толкова големи, че той не може никога да ги надцени. Тук Кмета се развика, че типове като тия двамата не само надценяват духовете и се мислят за тръстики, но и показват пръсти на сметачната техника и градския транспорт, следователно са релативисти, талмудисти и нудисти и трябва да си получат заслуженото.

Отново бе дадена думата на Обвинителя за въпроси и той попита: не се ли замислихте, преди да предприемете тази фатална крачка? Блез отвърна, че човек крачи, без да се замисля, защото ходенето е мозъчен автоматизъм, от което обвинението заключи, че пред нас са закоравели престъпници, опитни в различните видове убийства и тъй нататък.

После се случи нещо съвсем неочаквано — ангелчето, което бе кацнало на рамото на Йоасаф и нежно пърхаше с крилца, заяви с безполов глас, че иска да се яви пред съда в ролята на обществен защитник. Съдията отказа по споменатата по-горе причина — ангелчетата не са юридически лица и са под всички възможни форми на запрещение. Ангелчето възрази, че има всякакви ангелчета, не трябва с лека ръка да се привеждат към най-малък общ знаменател, някои са специалисти, имат завършено светско образование и диплом за зрелост — то например било завършило далекосъобщителна техника. И за какъв дявол ви е тази техника? — попита Съдията. Обяснено му беше, че първо, не за дявол, а за ангел, защото дяволите са в друг сектор, и второ — как за какво, ами че аз съм ангел вестител! А може ли ангел вестител да не е завършил далекосъобщителна техника? Накратко, ангелчето настоява да прочете пред съда писмена защита, написана от Автора. След кратка консултация (абе дали един Автор може да е лице? Не са ли разните автори много безлични?) най-после ангелчета получи думата и започна да чете ангелогласно:

Тук настана суматоха. Редника обяви, че един негов приятел тъй все искал да намери жени с бъдеще, но намерил всичко на всичко жена с минало, при това документирано. Диона от своя страна отбеляза, че на жените с минало не трябва да се гледа с пренебрежение, защото миналото е безсмъртен учител, както пише на страница първа на учебника по история. Що се отнася до документите, те също понякога заслужават доверие, но само ако не са исторически. Катон Марк Аврелиевич обяви пред всички, че според него доверието заслужава нашето доверие, а Блез допълни: иначе всички ще заприличаме на Тома Неверни. Йоасаф съобщи, че познавал един Тома, който не вярвал на нищо, дори на себе си, но в края на краищата умрял — дали пък не става дума за него? Може би, не е изключено да е умрял, щом не вярва. Съдията обяви, че смъртта е неизбежна и увенчава живота, смъртта е също ценност, както и животът, затова няма защо. Никой не попита защо няма защо, защото само Съдията има право да задава въпроси, но затова пък Кмета се развика, че типове като тия двамата не само са хора без минало, но и приличат на Тома Неверни, за когото пише на страница първа в учебника по история, и имат жени без настояще, следователно са паписти, калвинисти и далтонисти и трябва да си получат заслуженото.

Адвоката мигом се изправи:

Съдът се оттегли на кратко заседание с другарска закуска.

Йоасаф попита: дали съдът ще вземе предвид защитното слово на Автора? Едва ли, каза един от репортерите, защото писмото е писано преди векове, а този Автор не е от авторите, които ще ги четат векове наред — този е скоротечен. Да, съгласи се Блез, ама поне е достоен, извини се човекът, задето ни е омаскарил, добре го рече: искам да се извиня на своите герои. Омар допълни: и по-лошо сме виждали, пък и какви герои сме ние — дрисльовци. Едно време какви герои е имало! Диона заяви, че щом такива майстори на любовното изкуство като Овидий едва успяват да си пласират книгите, и то като ги пробутват в библиотека „Световна класика“, какво тогава да говорим за сукалчета като Автора, който едва прохожда в това изкуство. Катон Марк Аврелиевич се изправи и обяви гръмогласно, че според него лично стилът — това е човекът. Блез допълни, че думите на Катон са съвсем правилни, особено като се има предвид, че не са негови, и отбеляза, че всички жанрове са добри с изключение на скучните. Но, продължи той, тези думи пък не са мои, а на Волтер. Йоасаф разказа, че познавал един Волтер, който не само умрял от старост, но и откраднали тленните му останки. — дали пък не става дума за него? Редника обяви, че един негов приятел тъй обикалял гробищата уж да краде тленни останки, пък всъщност задирял безутешните вдовици, при това с успех.

След няколко минути Съдията обяви тържествено:

— След като се запозна с всички обстоятелства по делото, съдът намери за виновни:

Първо — Блез Паскал за това, че обижда с пръсти длъжностни лица, че сравнява хората с растителния вид Фрагмитес комунис и пише книги с мисли. На основание член този и онзи, алинея втора, Блез Паскал се наказва с година и половина лишаване от свобода.

Второ — Йоасаф Друмника за това, че, използувайки светейшия си облик, живее добротелно, скита и събира философски учения, като се прави на странствуваща любов към човека. На основание съвсем друг член, без алинея, се наказва с публично гилотиниране на ореола.

Блез веднага се развика, че това си е жива подигравка; тъй де, в края на краищата той не е криминален, не е някакъв дребен джебчия, а обижда политически фигури, при това, като им показва среден пръст, следователно заслужава4 много по-тежко наказание, поне четири години, за всеобщо назидание, за урок на всички, особено като се има предвид, че виното в затвора е превъзходно. Накратко, Блез обяви, че ще обжалва решението пред по-горна инстанция, с молба присъдата му да бъде увеличена.

Йоасаф също се възползува от правото си на последна дума. Той просто попита:

— Как бе, хорица добри, ще живеете от днес нататък без последния човек с ореол?

Но въпросът му отекна глухо в празната, съвсем празна съдебна зала.

Час по-късно всички се събраха на градския площад, за да присъствуват на екзекуцията. Фанфаристи надуха медни тръби, загърмяха яростни барабани, после се показа величествената фигура на Екзекутора. Йоасаф стоеше покорно на високия подиум, облечен в своята винаги ослепително чиста роба. Ореолът му блестеше и хвърляше милион досадни слънчеви зайчета в очите на тълпата. До самия дръвник някак тъжно скучаеше избелялата от хилядолетията бохча, пълна с какви ли не философии за живота.

Ореолът блестеше високо над всички останали — като арка от неземни светлинни сияния. После за миг над него се появи друго сияние — ослепителното острие на брадвата.

Защото, уважаеми читателю, над сиянието на ореола винаги се появява сиянието на брадвата. Макар и за миг, но това е напълно достатъчно.

Сега Йоасаф е жалко смешен — не знае какво да прави с главата си, вече нищо не я увенчава със святост, само от двете страни на темето едва се показват белезникави пънчета като покълващи млади рогца. Той вече не е с ореол, той вече прилича на Рогатия. Или, което е същото — вече е като всички нас. Всички се разотидаха, над площад „Опосум“ в Ню Бабилон отново легна плътна тишина. По-късно съдебната заседателка разказваше, че видяла как отгоре се спуснало ангелчето, завършило далекосъобщителна техника, и отнесло на небето светостта на Йоасаф. Според други очевидци веднага след екзекуцията Йоасаф продал тетрадките с философски учения за стара хартия и поел към кръчмата на Диона да оползотвори разумно парите. Според трета версия Екзекутора прибрал ореола, залепил го с универсално лепило за главата и сега се показва с един пътуващ цирк като чудо на чудесата.

Но това вероятно са легенди. Сигурно е само едно: няколко века по-рано Автора стърчи самотно насред самотния таван и

се пита:

— Дали вината не е в мен, че вече ще живеем без последния човек с ореол?

А космическото нищо отговаря на въпроса му с въпрос:

Може ли жив човек да е невинен?