Ударите на съдбата

I

Ако човек пътува по неизвестните планински дебри на Северозападна България, най-вече в околностите на Белоградчик, няма как да не бъде поразен от величието и неземната красота на района. Такива местности крият невероятна девствена природа, недокоснати от бурните промени на времето селища и пропити с мистичност и загадъчност легенди и предания. И колкото повече върви на север, толкова селата стават по-редки, със скупчени една в друга къщи, някои от които биха могли да бъдат класически шедьоври на някогашната достолепна архитектура, характерна за тази част от страната.

Когато пътникът достигне до Салаш и продължи по пътя към малкото село Куцаровци, ще забележи една запустяла пътечка, водеща навътре в гората. Пред нея има стара спусната бариера, която всеки би загледал и би се почудил защо е поставена точно тук. Върху нея е закован квадратен метален лист, на който някога е имало надпис, но сега корозията го е изяла до такава степен, че не може да се прочете абсолютно нищо. Около малката полуръждясала рампа няма никакво друго препятствия, така че всеки любопитен пътешественик би могъл да я заобиколи и да тръгне по пътеката.

Тази пътека някога е била малък каменен друм, което личи от множеството камъни, пръснати в хаотичен безпорядък и подаващи се между порасналите треви. Точно поради този факт, човекът може да разбере, че тук отдавна не е стъпвал никой. Тя прорязва гъстата „Салашка гора“, криволичейки като голяма змия между надвисналите борове, а по някое време, посредством стар каменен мост пресича малката „Дива река“ и отново навлиза навътре в гората. По-нататък дърветата стават по-гъсти и тъмни и човек може да изгуби желание да върви по този път, но точно когато достигне до върха на билото и се спусне по обратната страна на чукара, гората изведнъж свършва и противно на всякаква логика, пред погледа му се очертава околност от изсъхнали и изгнили дървета, под които няма и помен от треви, бурени и горски цветя. Именно това обстоятелство може да събуди въображението на любопитния и търсещ приключения турист и да го накара да продължи по пътеката.

Колкото по-навътре отива човек, толкова гледката към отсрещния връх „Ведерник“ става по-пленителна и по-загадъчна. Цялата котловина между северозападния склон на Салашката гора и подножието на Ведерник е гола и мрачна като пустиня, поради липсата, на каквато и да е растителност. Остри зъбери и камънаци стърчат по бреговете от двете страни на извиращата малко по на запад река „Стакевска“, а по средата на тази страховита местност се издига скалист хълм, върху който се вижда голяма, черна и полуразрушена сграда. Едната страна на хълма, откъм реката, е стръмна, почти отвесна и прилича на огромна скалиста стена, другата е по-полегата и достъпна, като по нея личат следи от някогашна буйна растителност. Когато пътешественикът премине оттатък възвишението, пред взора му се появяват първите останки на старо селище. И точно тогава в съзнанието му започва да се прокрадва неопределима тревога и необичайно напрежение. Чувството, че някой дебне зад хълма или че неземно същество го наблюдава с коварен и злобен поглед, нахлува диво и безпрепятствено в мислите му, принуждавайки тялото му да трепери, кожата му да настръхва, а самия той да се върти във всички посоки, притаил дъх и очакващ силите на злото да се появят пред очите му. Тогава, без да знае, той вече е прекрачил землището на изчезналото от всички карти село Карстфур.

В самото начало къщите на мистичното селище са във вид на руини. Части от каменни зидове и стени на някогашни постройки опасват като мрачен лабиринт голата земя. Ако в този зловещ миг смелият турист не се откаже от странния си поход, а продължи напред, към вътрешността на селото, той ще види множество полусъборени, но внушителни с архитектурните си елементи сгради, над които се извисяват пусти и прогнили къщи, с разпадащи се покриви, останали от преди векове. Долу, някъде под къщите, като злокобен паметник на покварата се издига кулата на стара катедрала, която на целия фон изглежда изключително отблъскващо.

Видът на това почти обезлюдено село е мрачен и зловещ. Сградите са построени нагъсто и по някои от тях личат следите на някогашен красив ренесансов и бароков стил, а в централната му зона те се допират една в друга, излъчвайки мистична тайнствена хармония. Повечето улици са толкова тесни, че надвисналите над тях срещуположни постройки сякаш прилепват в горните си части, а отдолу, скрити в сянката на вечната тъма, чернеят сводестите врати на входовете им. От време на време може да се появи някой прегърбен човек, с изкривено и набраздено от маската на изродеността лице, но той бързо би се прикрил от непознатия, гледайки го с чутовна омраза в очите си. На това място пълната липса на цивилизация лъха от всеки един камък, от всяка една керемида, от всеки един поглед на малцината странни и смугли жители. Неясната тревожност и напрежението се усещат като физическа болка, а чувството, че отвсякъде дебнат незнайни твари става все по-осезаемо и заплашително. На върха на хълма, сред гъсти изсъхнали дървета, като черни канари стърчат кулите на голям, мрачен и мистериозен манастирски комплекс, пропит с огромно количество уродлива история, която все още тегне като непоносимо бреме върху цялата котловина и отблъсква нормалния посетител, дръзнал да дойде в Карстфур.

И тук, на това зловещо място, сред сенки и кошмарни вопли, нервите на почти никой уравновесен човек няма да издържат. Всеки, който усети това страховито влияние върху себе си, ще се обърне и със стремителен бяг ще напусне тази местност. И навярно никога повече не ще се върне.

Това, което се случи в Карстфур, никъде не бе поместено, никъде не бе описано, а избягалите от там по една или друга причина отказваха да говорят по тази тема. Знае се, че през май, 1925 година, военни патрули, въоръжени с най-модерната за онова време техника, обградили мястото, като забранили всякакъв достъп до околността, а до колкото разбрах около злокобния хълм с манастира, на мястото на телената мрежа поставили високи огради с бодлива тел. Точно тогава тръгнали всевъзможните слухове за разни дяволски изчадия, за ужасяващи привидения и за коварни вампири, но нито един от тези слухове не можеше да бъде сравняван с онова, което се разрази в действителност. Местните хора си оставаха мълчаливи, потънали в своите страхове и не обелващи дума за събитията, започнали през 1910 година, въпреки постоянните подканвания на любопитни другоселци.

От оскъдните данни за Карстфур, съхраняващи се единствено в архива на Белоградчишкото читалище, не би могло да се добие представа за това, което бе станало, но някои сведения будят доста съмнения. Като например данните за населението на Карстфур в периода от 1918 до 1923 година.

Тук няма как да не направи впечатление обстоятелството, че за две години едно увеличаващо населението си село се стопява приблизително тринадесет пъти! И никой не е дал разумно обяснение на това.

Ако някой се разрови из старите вестници, съхранявани в архива на читалището, една статия, публикувана във вестник „Белоградчишко слово“, брой 4, на 21 февруари 1918 година, също може да събуди интереса на читателите. В нея се споменава следното:

Най-интересното е, че в нито един от следващите броеве на вестника няма и бегла информация за събитието, сякаш изчезналите са потънали вдън земя, или някой е манипулирал тогавашните журналисти да не пишат статии по този случай.

Години по-късно, чак през 1971 година във вестник „Белоградчишко ехо“ е поместена следната информация:

След това — нищо! Няма никакви резултати от тази секретна дейност, никакви разкрития, никакви данни за намерени хора или за жертви. Като че ли и тази операция бе забулена дълбоко в мъглата на неизвестността.

Аз съм един от тези, които успяха да избягат навреме от онова злокобно селище и именно за това съм още жив и пиша тези редове. През всичките години, от събитията в Карстфур до сега, аз таях злост в душата си. Не исках и не можех да разказвам на никого — не само защото щяха да ме сметнат за умопобъркан — не само че се страхувах от самото зло, което все още витаеше там. Бяха ми забранили категорично да споменавам каквото и да е, свързано с тази тема.

Но на смъртния ми одър вече не ме е страх от нищо.

II

Историята започна през 1910 година, когато кметът на село Карстфур Елин Милин, заедно с околийския градоначалник Григор Ценков, сключили договор с източноевропейска католическа организация, която трябвало да прати свои членове — свещеници и архитекти — да формират европейския вид на селото и да укрепят католическата вяра на жителите. Тази организация носела странното име „The renesans devil“, но заради факта че повечето хора в околията не знаели английски, това наименование на никого не се сторило странно и всички карстфурчани го приели равнодушно.

Идеята на организацията била чрез ренесансовата архитектура, базирана на древногръцки статуи, орнаменти и символи, хората да се доближат до Бог. Според тях именно през епохата на ренесанса вярата във Великата Сила била най-голяма, а разстоянието до нея — най-кратко и почти достижимо. И чрез възкресяването на пост ренесансовия период от европейската история, тази общност се опитва да сближи хората с Бог и да им даде възможността за по-близък контакт с Него. Това са споменали „The renesans devil“ на Елин Милин и Григор Ценков при сключването на договора, с който те поели правото да социализират и интегрират западащото католическо селище.

Седмината свещеници, които пристигнаха в Карстфур, бяха официално представени на 3-ти април, 1910 година. Добре си спомням имената им, бяха Яцек, Петер, Юре, Владислав, Кшищов, Фехер и Предо. Първоначалното ми впечатление за тях беше, че изглеждат много усмихнати и приветливи. Тогава, макар че бях едва десетгодишен, забелязах, че от тях лъха доброта, за разлика от простоватите и намръщени жители на селото, към които спадах и аз.

Няколко дена след като новите божии служители бяха запознати със селяните, те трескаво започнаха да изпълняват задачите, за които бяха дошли.

Първо, чрез помощта на местни работници, събориха няколко стари, пусти и порутени постройки, намиращи се на площада, а два дена след това в селото гъмжеше от строители, дошли незнайно от къде. За около три години мръсната поляна между селския мегдан и хълма се превърна в красива централна зона от многобройни павирани улички, около които разцъфнаха красиви аристократични сгради с множество магазини. Бай Марин, който бе пътувал в чужбина, сподели, че Карстфур му приличал на малък чешки или словенски град. В горната част на многообразието от тесни улици се извисяваше изящното здание на кметството, а долу, до реката, се бе ширнал голям пазарен площад с висока остра катедрала в единия му край. В тази катедрала започнаха да се молят зажаднелите за вяра карстфурчани.

От другата страна на реката бяха запазени и реставрирани старите възрожденски къщи от времето на турското робство, които се намираха в основата на хълма и които бяха подредени амфитеатрално, придавайки приказен чар на местността.

Католическият свещеник — отец Тимо — който досега водеше литургиите в старата църква, бе сменен от околийското ръководство заради факта че рядко отваряше храма и почти винаги отсъстваше от служебните си задължения, а на негово място от града дойде младият и амбициозен отец Игнатий. Той встъпи в длъжност направо в новата катедрала, като водеше, заедно с Юре, ритуалите и представленията. Новата църква бе открита официално на 12 май, 1913 година.

Когато отидох за пръв път в нея, ми направи впечатление, че органът липсва, а на негово място имаше доста странен музикален инструмент, издаващ много по-кресливи звуци. Статуята с Дева Мария бе сменена с лика на страховито същество, което с гримасата си всяваше ужас.

Освен статуята в средата на църквата, по тъмните стени бяха изографисани други произведения на изкуството, олицетворяващи битки между доброто и злото, имаше и статуи на митични и страховити създания, както и рисунки по стъклата, показващи кървави сцени и убийства. Помислих си, че това са новите тенденции в евро-католическата вяра и отначало ги приех за нормални, въпреки че винаги ме бе страх да поглеждам към тези причудливи картини и декоративни пластики.

Около средата на юни, 1913 година, на върха на Смедов хълм „The renesans devil“ започнаха да строят манастира, където според слуховете щели да живеят, след като обучат селските жители на новите стереотипи и изисквания, свързани с вярата им. Тогава в селото остана само брат Юре, който заедно с отец Игнатий, съвестно водеха задълженията си и бяха винаги в услуга на местните. Другите братя идваха от време на време в селото, само за да проверят как вървят нещата, като останалите им занимания бяха свързани с новия манастир, който, според думите им, щеше да отвори врати през 1916 година.

Интересно бе, че част от местните жители изцяло се отказаха от вярата си, а други сякаш се вглъбиха в нея прекалено силно. Седем човека пратиха писмо до околийския център с молба да отворят и старата църква, но им бе отказано категорично. Още тогава започнаха множеството спорове, относно истинността на новите тенденции във вярата. Някои смятаха, че тя е много груба, неправилна и подчинена не на Бога, а на Дявола. По тяхно мнение ритуалите за убийства, които според Новата вяра заемаха твърде лично място, са богохулни и нереални.

Освен това, сред жителите тръгнаха и други клюки. Според по-често ходещите на черква, в молитвите си брат Юре никога не споменавал думата Бог, а на нейно място казвал Висшата Сила. Също така, той назовавал Дева Мария „онази“, а Исус Христос — „сина“.

През декември, 1913 година умря Калчо — единственото дете на Аница и Петко Ганини. Аз познавах Калчо, защото и той, като мен, беше много добър и ученолюбив ученик. Калчо умря от неизвестна болест, която го срина за три-четири дена, а новината разтресе с гръм селото.

На погребението, състоящо се в новата църква, Аница плачеше неудържимо, подкрепяна от Петко, а почти всички жители на селото бяха насядали върху пейките, навели глави в знак на съпричастност и съболезнование към опечаленото семейство. В залата, освен Юре и брат Игнатий, бяха още Яцек и Кшищоф, които също наблюдаваха мрачното събитие. Изведнъж Аница отиде до тях, падна на колене и занарежда отчаяно:

— Защо Бог отнема толкова добри хора? Нима това е правилно? Какво толкова сме направили, та той взе при себе си единственото ни дете? — след това се отпусна на пода и зарида.

Яцек я докосна по главата и изрече на показ следните слова:

— Бог не прав, той не добър, не пита. Убива и отнема всичко, добро и лошо.

— Защо Бог не върне сина ми? Нали и аз вярвам в него? Защо никой не се завръща от там? — плачеше Аница.

— Има начин, но не Бог прави това. Искате съживя него, нали?

Майката погледна обнадеждено брат присъстващите на пейките впериха поглед към тях.

— Искам… искам… — отговори учудено Аница.

— Добре, сега съживя него — и каза нещо на Кшищоф и Юре.

Тримата се скупчиха около ковчега с мъртвото момче, положиха ръцете си върху него и Яцек започна да изрежда странни думи с плътен променен глас:

— Гдег, бдаб, хтерес хтуес! Да извиси име на Сатана и черни ангели! Асуматх агут, росипгон птолу! Мустанеб дирлиб Сатана агут!

Всички, включително и аз, бяхме зейнали от почуда — той се молеше на Сатаната, а не на Бог! Макар че бях едва на тринадесет години знаех, че Сатаната е лошият враг на Бог и на доброто. Думите звучаха дрезгаво и грозно от устата на Яцек, чийто поглед в този момент сякаш олицетворяваше самото „зло“. Точно това си помислих, наблюдавайки лицето му в полутъмната зала.

— Фатаг бдаб ворут ренесанс! Асуматх оварира лукур гдег! Ставай Калчо и бъди роб на Сатана!

Изведнъж от ковчега се надигна слаба и посиняла детска ръка! След малко главата на Калчо се изправи и той седна в ковчега, оглеждайки се плахо, сякаш бе събуден от тежък сън. Присъстващите ахнахме от удивление — току-що пред очите ни един мъртвец бе възкръснал! Видях как Аница леко пристъпи към ковчега, след кратко недоумение прегърна сина си и заплака от радост. Петко, който досега бе по-сдържан от нея, също се доближи до ковчега и зарида. Накрая Аница отиде до Яцек и му целуна ръката:

— Благодаря ви, благодаря ви! Това е чудо! Бог направи чудо! О, Господи, благодаря ти!

— Това не направи Бог! Това дело на Сатана! Той прави Калчо жив! — провикна се Яцек пред удивените карстфурчани.

След този случай напрежението в селото се засили още повече. Привържениците на новата вяра подкрепяха все по-силно седмината чужденци, аргументирайки се с истината, че те вдъхнаха живот на малкия Калчо. Противниците пък засилиха подозренията си към правотата на пратениците, като вече бяха убедени, че това е една сатанинска организация, имаща за цел да предава скверните си ритуали на наивните вярващи. И макар че до 1918 година (когато манастирът бе готов) нито един от „братята“ не произнесе името „Сатана“ на всеослушание, съмненията продължиха да върлуват като тъмни сенки и да разбунват духовете в прогресиращото, но изпадащото във все по-мрачно униние село Карстфур.

Калчо отново тръгна на училище, но вече не бе същият. Движенията му бяха забавени, походката му — тромава, погледът му — отвеян и втренчен, като в него се четеше неописуема злоба, а кожата му — сиво-синкава и никога не възвърна предишния си розово-жълт цвят. През двете седмици, в които ходи на училище, не проговори с никого, учителите не смееха да го изпитват, защото се страхуваха от него, а през цялото време той се подпираше на чина си като странно и безмълвно се взираше в някоя точка от пространството. До Калчо не седеше никой, понеже около него лъхаше непоносим хлад, а на третия ден от тялото му започна да се разнася воня на мърша. В края на втората седмица кожата му се сгърчи и почерня, устата се разкриви в странна мъртвешка гримаса, а студените му очи постепенно започнаха да текат. След това той изчезна безследно.

Виждах и други „мъртъвци“, които също като Калчо, крачеха безумно, със застинали и страшни изражения. Плашех се от тях, вътрешно усещах, че те са върнати от оня свят чрез нечисто дело. Те сякаш се събуждаха с други души или съзнания, движеха се безцелно, на посоки, без да знаят какво се случва около тях.

Помислих си, че може би е по-добре човек да заспи завинаги, отколкото да се събуди в подобно летаргично състояние и да се рее напред-назад, носен от някакво уродливо течение.

През лятото на 1916 година бе завършена и последната част от централната зона на Карстфур и селото вече доби европейски вид. Когато се разхождах из централните улици, по които бяха опасани множество прекрасни и изящни като архитектура сгради, имах чувството, че гледам на живо Прага, Варшава или Братислава. Дори и жителите на околийския център Белоградчик, където отидох да уча в тамошната гимназия, ми завиждаха за това, което бяха направили с моето село и тихо се възхищаваха от успехите, постигнати там.

Литургиите в църквата вече ги водеше единствено отец Игнатий, който за успокоение на местните, се уповаваше единствено на Бог. Юре също започна да се мярка по-нарядко и той като останалите отделяха по-голямата част от дните си за новия манастир, чиито кули вече се издигаха много над високите дървета. Хората бавно възвръщаха доверието си в църквата, споровете между едните и другите омекнаха, все по-рядко някой хвърляше нападки срещу „The renesans devil“ и дейността им. Все по-рядко виждахме възкръснали мъртъвци по улиците, може би хората съзнаваха, че техните починали роднини вече не са същите след смъртта си и предпочитаха да ги помнят с добро.

Манастирът, носещ дългото име „The cloister of the renesans devil“ бе готов през месец май, 1918 година. Заради голямото събитие седмината свещеници организираха събор, който се проведе на централния площад и на който бяха поканени всички жители, включително и някои важни персони от Белоградчишка околия и Видински окръг. Точно тогава аз завършвах Белоградчишката гимназия и съборът беше за мен като двоен празник. Тържеството мина относително добре, хората изглеждаха доволни. След края му свещениците бяха изпратени с ръкопляскания към бъдещия си дом — манастира на върха на Смедов хълм.

И те никога повече не слязоха долу.

Или поне никой не ги видя да се разхождат по улиците на селото в нормалния им вид.

Същата година започнаха изчезванията. Почти всеки, осмелил се да влезе в гората, за да отиде до манастира, не се завръщаше никога. Някои жители нощем чували странни и зловещи звуци, идващи откъм хълма, сякаш горе група хора изричала древни проклятия. Слуховете, че в организацията се таи нещо варварско, плъзнаха отново със страшна сила.

Кънчо, един от младежите от по-горните класове, който бе приет с отличие в белоградчишката гимназия, сподели пред маса народ, че „The renesans devil“ на английски език означавало „Ренесансови сатанисти“, а „The cloister of the renesans devil“ — „Сборище на ренесансовите сатанисти“.

Често разбирах за изгубено дете, за изчезнал съсед или познат, а през зимата на 1918 научих новината, че отец Игнатий също е потънал нейде вдън земя. И все пак, църквата остана отворена и достъпът до нея винаги бе свободен.

Въпреки всичко, случващо се в Карстфур, въпреки острите изказвания на голяма част от хората, никой не предприемаше нищо, с което да разреши мистериите. Хората плуваха бавно в своето ежедневие, не забелязвайки или оставяйки на заден план събитията, ставащи се около тях. Все пак през февруари, 1920 година по молба на кмета Елин Милин, дойдоха следователи от Белоградчик, за да разследват изчезванията. А на десети март същата година в Карстфур пристигна цял кордон от военни и полицаи, въоръжени с най-модерна техника, които навлязоха в горите на Смедов хълм. По информация, взета от секретния архив на белоградчишкото военно окръжие, в манастира открили двадесет души, наредени в кръг и хванати за ръце, които изричали странни и неразбираеми думи. Седем от тях били познатите вече Яцек, Петер, Юре, Владислав, Кшищов, Фехер и Предо, а останалите тринадесет — някои от изчезналите жители, сред които отец Игнатий. Зад тях, приковани във вериги за стените, четири човека се гърчели в адска агония. Когато претърсили килиите, намерили множество книги за магии, ритуали и заклинания, а в едно огромно помещение на подземието открили зловеща находка — тридесет и два човешки трупа в различни фази на разлагане, пръснати по целия под и заели неестествени пози!

Два дена след тази акция, белоградчишкият околийски съд осъдил двадесетте човека на смърт. Присъдата трябвало да влезе в сила на деветнадесети март.

Благодарение на мой приятел, който по това време е бил един от участващите в разследването, аз се добрах до смразяващата история на най-коварната и най-опасната сатанинска общност в Европа, а може би и в света — „Орденът на ренесансовите сатанисти“.

За основоположник на това движение се смятал италианският скулптор и художник Никола Пизани, творил през 13-ти век, който според множество исторически сведения е един от създателите на ренесанса. Голяма част от неговите картини били мрачни и зловещи, а повечето от декоративните му елементи представлявали чудовищни твари или страховити митични създания. Според неговата философия скулптурите, статуите и рисунките по стените на храмовете доближават човечеството до Великата сила, която е създател на природата. Бог и Сатаната са двете противоположности на тази сила, символизиращи доброто и злото. Никола Пизани пръв се противопоставил на католическите вярвания, много преди това да сторят Игнасиус Лойола, Улрих Цвингли, Жак Калвин и Мартин Лутер. Но неговото учение било отхвърлено и анатемосано от църквата, а стилът му обявен за богохулен и сатанински.

И въпреки всичко, този велик художник имал редица последователи. Някои от тях заимствани от неговите архитектурни форми дали тласък за развитието на ренесанса в цяла Европа. Други пък опитвали чрез скулптури на божества, чудовища и мрачни картини да достигнат до Висшите сили, създавайки множество ритуали.

Един от неговите последователи бил архитектът Карл Вирховт, който през 15 век усъвършенствал философията на Пизани и създал „Пизанския орден“, прекръстен по-късно на „Ордена на ренесансовите сатанисти“. Вирховт бил атеист и противник на Бога, като смятал, че 10-те божи заповеди са вредни и носят нещастия на хората. Той яростно отхвърлял Библията, давайки пълна свобода на мислене на всички членове на набиращият все по-голяма популярност орден. Вирховт проектирал сгради в стар ренесансов стил, като всеки детайл от тях бил взет от някоя картина или скулптура на Пизани. Дори нарекъл този стил „Пизанска архитектура“. Висшата цел на злокобния култ била сливане със Сатаната, а ритуалите, извършвани от членовете му, били жестоки и ужасяващи. По някои сведения за „Ордена на ренесансовите сатанисти“ в миналото, членовете строели мрачни храмове и здания, където чрез древни проклятия убивали и възкресявали хора, превръщайки ги по този начин във войници на Сатаната. А цялостната идея на изродената ерес била да обедини живия и мъртвия свят, дарявайки с вечен живот всички нейни последователи.

Към края на петнадесети век Карл Вирховт бил хванат, след това осъден на смърт и обесен на един от главните площади в Милано. Според непотвърдени писмени документи, малко преди да увисне на примката, Вирховт изрекъл някакви непонятни слова, нямащи общо с никой познат език, а два дена след като бил погребан, той възкръснал от гроба си, намиращ се в околностите на Милано.

В началото на шестнадесети век папа Юлий II наредил масово преследване и избиване на членове от „Пизанския орден“, но въпреки всичко сатанистите не спрели с коварната си дейност. През седемнадесети и осемнадесети век орденът бил считан за най-големият враг на християнството и на човечеството. А през деветнадесети век дейността му намаляла, заради огромните разделения на християнската църква и навлизането на другите религии в Европа. Губейки се в огромното море от различни схващания и предразсъдъци, „ренесансовите сатанисти“ се разпръснали в малки общности, действащи предимно в Източна Европа, също така в някои части на Западна Европа и в слаборазвити азиатски държави. Членовете им живеели в големи, откъснати от света манастири, наречени „Сборища на ренесансовите сатанисти“.

И до ден-днешен „ренесансовите сатанисти“ внедряват свои членове в малки селища, населени с общности, останали далеч от поривите на цивилизацията. Те, представяйки се за висши духовници от католическия свят, навлизали чрез покварената си вяра в съзнанието и бита на местните, отдалечавайки ги от реалните идеологии на християнството. Давайки тласък на сквернената си религия, те опустошили множество села и малки градчета, като превръщали жителите им в зомбирани подражатели на Сатаната — както всъщност направиха с много от моите съселяни.

Все пак, незнайно защо всички документи, факти или други описани събития, свързани с „ренесансовите сатанисти“ били унищожавани и изгаряни, а сведения за дейностите на тази ерес могат да бъдат намерени единствено в секретните архиви на някои институции.

На деветнадесети март, 1920 година повечето жители на селото, сред които и аз, се бяхме струпали в двора на „Сборището на ренесансовите сатанисти“, за да наблюдаваме изпълнението на смъртната присъда. Желанието на осъдените било след като ги убият, да ги заровят в двора на манастира.

Всички видяхме как седем въоръжени униформени застанаха пред вързаните за стената осъдени. Когато изпълнителят им спомена, че имат право на последни изказвания, двадесетината едновременно заговориха на странния и ужасяващ език. Думите, които изрекоха, все още кънтят в мозъка ми и няма да ме оставят до края на живота. Те звучаха като черно, злостно проклятие, като тъмна прокоба, готова да излезе от най-мрачните дълбини на преизподнята:

— Гдег, бдаб, хтерес хтуес! Готум демон ехг ге Сатана отоклиад! Дирлиб его фостагах ренесанс хтуес! Асуматх агут, росипгон птолу! Да се извисява име на Сатана, който да даде вечна закрила! Осуд ухталиган хшег! Дирлиб асуматх, хтерес хтуес!

Сатанистите спряха. Изпълнителят даде знак на ротата си. В този миг във въздуха отекнаха звуците на множество изстрели, произведени от автоматичните оръжия. Осъдените започнаха да се гърчат под дъжда от куршуми, изсипващ се безкомпромисно в телата им. Аз закрих очите си, за да не гледам умиращите. Отворих ги едва, когато стрелбата беше приключила и видях, че двадесетте „ренесансови сатанисти“ висяха отпуснато и безжизнено на тежките вериги, а кръвта изтичаше безвъзвратно от телата им.

Останах горе докато се уверя, че телата им вече са заровени в предварително изкопаните трапове. Изпълнителите на смъртната присъда сложиха върху всеки гроб по един камък, който да указва къде е погребано тялото. След това си тръгнах, оставяйки зад гърба си мрачния и пропит с разяждаща злоба манастир. Надявах се всичко да приключи, исках животът ни да възвърне завинаги обичайния си ритъм.

Но за съжаление желанието ми не се сбъдна. Това, което предстоеше да видим и да преживеем, бе много по-страшно и много по-ужасяващо от всичко досега.

III

В първите месеци след събитията всичко като че ли се бе успокоило. Магазините, работилниците, училището и читалището заработиха в предишния си ритъм, хората отново се появиха по централната част на селото, огласявайки с привидно весел глъч пазарния площад и красивите павирани улички. Когато минавах през площада, на който извисяваше снага зловещата катедрала, аз винаги поглеждах към хълма. На върха на това гористо било, подаващи се като тъмни символи на злото, обвити в булото на мрачната история, чернееха кулите на „Сборището на ренесансовите сатанисти“ — тази злъчна обител, която все още тежеше като грозна сянка над Карстфур. А щом слънцето се скриеше и тъмнината обвиеше селото с непрогледната си пелена, аз напрягах слух в тишината. И тогава, като тих, но злостен шепот до ушите ми долитаха изпълнени с поквара проклятия, издавани сякаш от разгневените духове на сатанистите.

Отначало бях сигурен, че тези тайнствени звуци са плод на обърканото ми съзнание, бях изчел много книги за това, как лошите преживявания оставят трайни отпечатъци у хората, властвайки над разумните им мисли. Надявах се, че след време всичко ще затихне и ще остави след себе си гнусен спомен, появяващ се всеки път, когато мина през площада и погледна към Смедов хълм. Но подсъзнанието ми подсказваше друго, а именно, че привидната идилия е само затишие пред дълга и опустошителна буря.

По нареждане на кмета, старата църква отново отвори врати и за наместник беше повикан млад мъж от влашките села — отец Амфилохи, който наскоро бе завършил семинарията в София. Нагледно всичко тръгна като по вода, хората отново се довериха на църквата — тази висша институция, създадена да обединява и разделя хората по свой начин и чрез вярата в Бог да насажда честност, милосърдие и доброта.

Лятото мина относително спокойно, но в дебнещо очакване да се случи нещо непредвидено. Злокобна атмосфера бе надвиснала тук, чувството, че нещо мрачно се таи горе ставаше все по-завладяващо, а усмивките по лицата на хората, преминаващи през веселия и звънлив пазарен площад — все по-пресилени и сдържани.

Есента дойде, донесла със себе си тежките дъждовни облаци и мрачната печал. Аз започнах работа като счетоводител в здравната служба и се готвех след няколко години да се запиша в университет и да поема по пътя на науките. Към края на октомври много мои съселяни се появиха в службата с оплаквания за душевни проблеми. Тогавашният лекуващ лекар Адриан Христов ми сподели, че тези хора чували необясними шумове, виждали странни местения на предмети, а една жена дори споделила, че е видяла баща си, починал преди няколко години, да се разхожда по двора. Доктор Христов ги пращал в белоградчишката болница, но и там не могли да им дадат нужното лечение и ги отпращали обратно.

На седемнадесети декември, в дванадесет часа татко, майка и аз бяхме седнали около малката дървена маса и се хранехме равнодушно и мълчаливо. Газената лампа, закачена на една медна тел гореше с кроткото си пламъче и придаваше на лицата ни мек оранжев оттенък. Изведнъж откъм тавана проехтя канонада от ЗВУЦИ, все едно няколко човека се бяха качили горе и удряха по гредите. Тропанията ту се усилваха и отслабваха, ту променяха местонахождението си, сякаш обектът или обектите, причиняващи звуците, се движеха. Ние стояхме безмълвни, слисани, уплашени. Татко стана и отиде до малкото антренце, където се намираше стълбата към входа за тавана и се покачи по нея. Аз извиках подир него „нееееее“, но това не го спря. В момента, в който избута капака, силните звуци изведнъж спряха. Татко влезе вътре, но след малко се върна и слезе по стълбата.

— Нема никой — каза той.

Сетне и тримата отново се събрахме край масата и сякаш подчинени на някаква хипноза, продължихме да поемахме храната. Звуците не се появиха повече.

Зимата ни връхлетя с повея на беснеещите ветрове и веещите преспи. Хората ставаха все по-мрачни, все по-угрижени, все по-потайни, като все по-рядко излизаха от домовете си. Все повече здрави и самоуверени хора търсеха помощ при лекаря, оплаквайки се от разклатената си психика и нестабилното си душевно състояние. Аз и доктор Христов приемахме тези зачестили психози като следствие на отминалите злощастни събития, но вътрешно знаех, че „ренесансовите сатанисти“, макар и мъртви, отново прииждат тук и обладават селото под една или друга форма.

На 18 януари 1921 година, уморен от отминалия работен ден, аз легнах рано и скоро започнах да се понасям към висините, обвит в меката пелерина на съня. Изведнъж някакъв ШУМ ме извади от дрямката и ме върна в реалността. Отворих очи и се загледах в полутъмната стая, осветявана само от мъждукането на догарящата печка.

И тогава ВИДЯХ ДЯДО МИ!

Видях го, сякаш бе от плът и кръв — застанал неподвижно в далечния ъгъл. Бледата игрива светлина, идваща откъм печката, осветяваше лицето му отдолу и така то изглеждаше призрачно и неописуемо зловещо.

Дядо умря преди тринадесет години и го погребахме в гробището. Въпреки ясното съзнание, че си е отишъл безвъзвратно и няма да го видя никога повече, в онзи момент гледах към фигурата му, вторачена в мен с мъртвешките си очи.

— Дядо… — промълвих с уплашен стон, седейки неподвижно върху мекото сламено легло. Вълна от страх премина през мен и едва тогава осъзнах, че пред мен не стои човек, а дух на отдавна умрял мъж.

— Помоооооощ! Помооооощ! — изкрещях, надявайки се да събудя майка или татко и те да дойдат.

— Помоооощ! Помооооощ! — продължих да крещя, но така и не се чуваше звук от отваряне на врата, а дядо още стоеше в ъгъла на стаята и се взираше в лицето ми. Устата му се размърда и от нея излязоха глухи, слаби, бръмчащи звуци, идващи сякаш от много, много далеч:

— Е-ла с нас… при-съ-еди-ни се към нас…

Отначало не разбирах какво искаше да ми каже, защото в онзи момент бях в плен на паниката — осъзнах думите му едва на другия ден, когато направих равносметка на случилото се. След малко вратата на стаята се отвори и отвън нахлу светлина. Влезе майка.

— Дядо е тук! — викнах аз, облян в пот.

— Къде е? Къде е? Кой дядо?

— Дядо Борис! Ето го там! — посочих към далечния ъгъл. Ала него го нямаше. Той бе изчезнал така мистериозно, както се бе появил. Майка гледаше в посоката, където сочех.

— Беше там, видях го! Видях го току-що! Стоеше там и ми говореше! — уверявах я аз.

Тя, гледайки ме с покорния си родителски поглед, попита:

— Искаш ли да спиш при назе, у нашата стая? Аз ще легна на миндера?

— Ами не знам. Не искам да ви преча. Ама май е по-добре да спя при вас — отговорих несигурно.

За моите двадесет и една години беше срамно да се страхувам, но тогава бях изплашен почти до смърт. Станах и тръгнах с наведена глава след майка.

Беше четвърти февруари и минаваше обяд, когато на вратата на здравната служба някой почука. Чистачката леля Маца я отвори и през нея влезе Кольо Орела. Прякорът му идваше от там, че на времето е бил един от активните въстаници срещу турците. Изражението на Кольо бе напрегнато и войнствено, а в очите му се четеше воля и решителност. Той заговори с гръмогласен тон, който закънтя силно, отразяван от стените на малкото помещение:

— Требва да ви кажа нещо! Слушате ли ме?

— Слушаме те — отвърна докторът.

— Стига сме търпели тия неща! Не видите ли кво става у селото? За ’сичко са виновни ония горе, сатанистите. Они са умрели, ама пак праат зулумища. Помните ли кога ги убиха, они изрекоха некакви лоши думи. Казвам ви, не са умрели, живи са и че стане много зле. Аз, Пенчо и Симо сме решили да отидеме горе и да запалиме онова сборище. Селото требва да се отърве от тия. Та с Пенчо и Симо, че отидеме и че запалиме сборището. Требва да туриме край на ’сичко това. Довечера у пет часа с тех двамата, че сбереме ’сички хора на площада и че им кажеме к’во требва да направиме. У пет да сте там! Разбрахте ли?

Аз, доктора и чистачката кимнахме одобрително, след което Кольо Орела си тръгна.

Пенчо Попарата и Симо Антов живееха със семействата си в началото на Карстфур, в красиви двуетажни къщи с големи дворове и градини. Къщата на Кольо Орела се издигаше сама, на върха на малкия хълм над гробището. Поради факта че са били участници във войната, получаваха хубави пенсии и поддържаха домовете си в изрядно състояние. И тримата, въпреки преклонната си възраст, се считаха за будни хора, готови да се опълчат срещу неправдите — макар че преди няколко години точно те бяха най-големите поддръжници на новодошлите от „The renesans devil“. В малки селища като Карстфур будните хора винаги приемат новостите с отворени обятия.

В пет часа на площада се бяха струпали около четиридесет — петдесет човека. Върху старата сцена стояха Кольо, Пенчо и Симо. Чакаха до пет и половина, след което Кольо застана най-отпред и се провикна:

— Уважаеми съселяни, карстфурчани! Изправени сме пред нещо много страшно и ако не ’земеме мерки, може да умреме или да станеме изроди. Там горе продължават да стават ужасии и страхотии! Ония, дето ги застреляха, не са умрели, они са живи и прават магии, проклятия. Карат умрелите да излизат от гробовете и да безчинстват. Сигурно на ’секи от вас се е явявал дух на некой умрел. Нали така? А помните ли кога съживиха онова момче? Това беше дяволска работа, казвам ви! Аз, заедно с Кольо и Симо тая вечер, че отидеме горе и че запалиме това сборище. Ако некой сака да дойде с нас, да се яви тук и сега!

Никой не се качи. Кольо Орела отново извика:

— Айде, айде, требва да сме единни! Трябва да се стегнеме и да нападнеме проклетниците. Иначе они, че избият нас! Че ни избият един по един, като пилци!

— Ние! — двама младежи и един възрастен мъж се качиха на сцената. Кольо отиде при тях и ги потупа по рамото:

— Браво на вазе, браво! Това са смелчаци! Браво, момци, поздравявам ви! Ако още некой реши да дойде, довечера у девет да ме чека пред къщата на Пенчо!

— Вижте, господа — от тълпата се чу гласът на кмета Елин Милин, — предлагам ви да отложим това дело. Нека първо да извикаме белоградчишката полиция и да оставим на тях да свършат работата, а ако не го направят, тогава да предприемаме други действия.

— Не! — решително отговори Кольо Орела. — Никой нема да поверва на тия истории! Ако не го направиме сами, никой нема да ни го направи! Ако некой друг сака, довечера у девет да е пред Пенчо! Ясно ли е?

Този път тълпата запази пълно мълчание.

През цялата вечер се двоумях дали да не отида пред къщата на Пенчо Попарата. Нерешителността на съселяните ми ме плашеше, а желаещите бяха твърде малко. Все още таях надежда, че случващото се в Карстфур е плод на масови халюцинации, а ако пък не е, полицията и гражданската отбрана биха били нащрек. Легнах с тревогата, че не съм пред Пенчовата къща и че някои съселяни са по-смели от мен. Въпреки всичко, аз се осланях на разума, а той ми сигнализираше, че ако тръгна на война ще направя голяма грешка.

Неспокойни сънища раздираха душата ми. Чувствах, че се въртя в леглото, а в същото време кошмарни чудовища ме преследваха и аз бягах панически, опитвайки се да се скрия. Събудих се от силен тътен, който идваше от далече.

Погледнах през прозореца и замръзнах! Първото нещо, което ми се наби в очите беше насоченият към върха на катедралата светлинен лъч, идващ откъм Смедов хълм. В дясно, към края на селото, където бяха къщите на Симо и Пенчо, нещо бушуваше, издавайки гротескни звуци. Погледнах наляво, към малкия хълм и забелязах, че домът на Кольо Орела гори с див огън. Чух как майка и татко отвориха вратата на спалнята и тръгнаха навън. Аз също излязох от стаята и ги последвах. Старият стенен часовник показваше два часа и четиридесет и пет минути.

На пътя се бяха събрали много хора и гледаха в далечината, а по-напред огромни тълпи ограждаха къщите на Пенчо и Симо. Над тях, придружени от кратки проблясъци светлина, се чуваха множество шумове, чиито източници не можех да определя. Виждах единствено бушуващия пожар на Кольовия дом. От другата страна, откъм Смедов хълм, долиташе далечен ек от злъчни проклятия, а лъчът, идващ от един от куполите на „Сборището на ренесансовите сатанисти“ ми изглеждаше като сигнал, приканващ към ужасяващи действия. Съзрях, че от върха на катедралата бе насочен още един лъч, но той бе доста слаб и не можех да установя накъде сочи. Знаех едно — с домовете и семействата на Кольо Орела, Пенчо Попарата и Симо Антов се случва нещо пагубно. Прибрах се в стаята със свито сърце, легнах отново на мекото легло, но не успях да заспя, а през цялото време се вслушвах в звуците, идващи оттатък. Може би по някое време съм се унесъл, защото се събудих от друг шум — на отваряне на врата — и видях, че в стаята ми е светло и лъчите на слънцето се отразяват в стените. Татко беше влязъл при мен, за да види дали съм добре.

Тръгнах по-рано за работа и реших да мина покрай къщите на Симо и Пенчо. Видях, че там са се събрали хора и гледаха към това, което бе останало от някогашните красиви домове — множество разхвърляни напосоки камъни, съборени греди, срутени стени и разпилени мазилки. Някакви униформени разчистваха останките, може би опитваха да намерят хора. А на върха на малкия хълм зловещо се извисяваше голяма, черна и полуразрушена сграда, която до вчера беше красивата Кольова обител.

Малко по-късно, когато вече бях в здравната служба и умърлушено пишех по документите, разбрах от едни клиенти, че под развалините на трите жилища не са намерили тела. Първите, които се опълчиха на „ренесансовите сатанисти“ — Кольо Орела, Пенчо Попарата, Симо Антов, заедно с децата и внуците им — бяха изтрити от лицето на земята, а домовете им превърнати в стърчащи руини.

След тази случка хората се затвориха още повече в черупките си и рядко излизаха навън, освен ако не им бе наложително. В работата аз станах мълчалив и потиснат, доктор Христов предпочиташе да се усамотява в кабинета си, а двамата общувахме главно по делови теми. Вече не се шегувах с клиентите, нито пък те с мен, както бе до преди време.

Вкъщи често чувах необясними шумове и звуци, виждах хора, които бяха умрели отдавна, чувствах злобната атмосфера, идваща от всичко наоколо. Майка и татко също се страхуваха, почти престанахме да вечеряме заедно, а всеки бързаше да се усамоти и да се отдаде на мрачните си помисли. Духовете и привиденията бяха навсякъде, обземаха ни, обладаваха ни, приканваха ни да се присъединим към нещо чудовищно, да се отдадем на злото.

Зимата отмина бавно и мъчително, а на нейно място дойде така очакваната пролет. Всичко разцъфтя, жарките слънчеви лъчи отново затоплиха въздуха, водата от реките потече със своя непримирим звън. Мушиците и пчелите зажужаха, тласкани от първичните инстинкти и стремежите за връщане към живота, а широките неравни поляни се покриха с приятен зелен килим. Светът се събуждаше от своя дълбок зимен сън, сякаш всичко се раждаше отново, готово да посрещне новите предизвикателства на природата.

Но жителите на село Карстфур оставаха все тъй умърлушени и отчаяни, неспособни да се зарадват на възраждащата се околна идилия. Лицата на някои вече бяха силно изкривени и неузнаваеми от постоянния стрес, на който всеки бе подлаган почти ежедневно. Вече никой от града и околните села не идваше тук, дори свещеникът, отец Амфилохи, който чрез вярата в Бога даваше някаква надежда на селяните, един ден не дойде на работа, а когато хората решиха да го потърсят, с огромно съжаление разбраха, че той е напуснал завинаги мрачният и прокълнат Карстфур.

В началото на април всичко в селото и околността, противно на всякакви природни закони, започна да опустява, изгнива или умира. Много наши кокошки и патици се споминаха от неизвестна болест, като от общо тридесет и седем преди началото на събитията, оцеляха само седем. Всичките ни овце, кози и свине умряха, а конят, от едър и охранен ат, се превърна в болнава кранта, все едно се бе състарил с много години. Зелената трева, цветята, растенията и дърветата необяснимо взеха да жълтеят и в края на април изсъхнаха още преди да са дали цветове. За по-малко от месец растителността бе унищожена и хората се принудиха да ходят далеч, за да набавят храна на все по-намаляващия брой животни.

На седми май две деца се изгубиха безследно. Мая и Стефан, отрочетата на Антица и Стоян Бакалови, решили да навлязат забранения хълм, като прескочили оградата от телена мрежа. Връстниците им, с които играели, Пешко и Тараси опитали да ги спрат, но „смелчаците“ не ги послушали. Новоназначеният местен полицай — Митко Гошев — извикал колегите си от Белоградчик и с тях влязъл в гората. След около час служителите излезли с викове и по погледите им се четял неподправен страх. Един от тях, който бил в малко по-добро състояние, опитал да съобщи на събралите се хора, че не са намерили никакви следи от децата, след което всички полицаи побързали да се качат в служебния автомобил и да се махнат от Карстфур. На следващия ден Митко Гошев също като свещеника не дойде на работа, а според слуховете той се е обадил на кмета и му съобщил, че напуска поста си и се прибира в града.

На четвърти юни овчарят Павел изчезна, заедно с овцете си. Кроткият, неграмотен и не особено общителен човечец, който всеки ден изкарваше животните далеч от селото, на някое зелено пасище, през този ден просто не се прибра. Хората, живеещи в близост до подножието на хълма разказваха, че са чули как овчарят и подрънкващото с камбанен звън негово стадо, внезапно се втурнали напред и навлезли в мрачната гора в подножието на Смедов хълм. Съпругата на Павел — Ана — през следващите два дена ходеше от къща на къща, плачейки и оплаквайки се от проблемите си, но след това се успокои и покорно се настрои към новия си начин на живот.

Лятото отново пристигна, носейки противните горещини със себе си. Слънцето хвърляше убийствени лъчи и изгаряше бавно телата на потъналите в страх хора, които все повече заприличваха на уроди. Неистовото напрежение и стрес, както и липсата на успокояващата очите зеленина отключваха множество изблици на агресия. Ежедневно, освен с приказките за появяване на духове, чувахме слухове за побоища и семейни скандали. На двадесет и седми юни Венчо Арсов намушка съпругата си с нож, на петнадесети юли моят връстник Киро Торлака уби майка си и баща си, налагайки ги с камшик, а на втори август един от съветниците на кмета — Милчо Кръстев — закла седемгодишната си дъщеря.

Аз изпадах във все по-голяма депресия, защото почти всеки ден научавах по някоя лоша новина. Живеех в страх, в непрекъснато страдание и отчаяние, вече бях сигурен, че до края на живота си няма да имам щастливи дни.

На трети август, към десет часа вечерта, дългогодишният кмет на Карстфур Елин Милин излезе от дома си и повече не се прибра. А на седми, същия месец, откъм хълма се изтърколи кървясалата, разлагащата се и проядена от неизвестни твари негова глава.

И това лято премина, следвано от есента, а след нея дойде зимата, която даде път на новата 1923 година. Времената се сменяха тягостно и мъчно, а тежката сянка на злото властваше все по-силно и променяше с всеки миг мисленето и манталитета на непрекъснато намаляващия брой живущи в Карстфур. От 1920 до началото на 1923 година тринадесет семейства или общо петдесет и четирима души напуснаха завинаги селото, оставяйки къщите си да пустеят. Аз, майка и татко също обмисляхме такъв вариант, но нямаше при кого да отидем, а и до колкото разбрах жителите на Карстфур по ред причини се бяха сдобили с доста мрачна слава.

В началото на 1923 година хората масово започнаха да рисуват или гравират кръстове по входните си порти. Това направихме и ние, като ги надраскахме с черно мастило на всяка врата в къщата. Според слуховете, изчадията на дявола бягали от символите на Божията вяра и този бе един от отчаяните ходове на карстфурчани, целящи да запазят поне минимална надежда за спасение.

На няколко пъти виждах по улиците да се разхождат странници с демонични походки, облечени в черни мантии с качулки. Не можех да видя лицата им, но вътрешно чувствах, че те са слезлите от върха на Смедов хълм Ренесансови сатанисти.

На петнадесети февруари се случи нещо изключително лошо, което почерни моето семейство и събуди от дълбокия сън желанието ми за бунт. Татко, който през деня отиде в близката гора за дърва, не се завърна вкъщи. Аз, майка и някои от съседите тръгнахме да го търсим, въоръжени с пушки и газови фенери, но за огромно съжаление, не го открихме. На следващия ден Дельо Майстора намери горна дреха и галоши до оградата, деляща селото от Смедов хълм. В началото не вярвах, че тези неща може да са на татко, защото гората, към която се бе запътил се намираше на голямо разстояние от хълма. Когато обаче отидохме при Майстора, аз с ужас установих, че дрехата и галошите са тези, с които татко бе тръгнал за дърва. По тях имаше остатъци от съсирена кръв. В първия миг щях да полудея от гледката, но веднага след това в мен се надига едно неприятно чувство, а то бе жажда за война, за мъст! Независимо от всичко, сам или с други, аз трябваше или да се изправя очи в очи с врага, или да изчезна някъде далече. Не знайно защо, може би бях в плен от някакъв инстинкт, но в тогавашния момент предпочитах да воювам и да се опитам да отмъстя за баща си, отколкото да избягам като някой страхливец!

След като до двадесети февруари татко не се появи, ние решихме да го погребем, или поне да погребем онова, което бе останало от него. Все още таях надежда той да е оцелял, но осъзнавах, че тази надежда е по-скоро илюзорна и татко бе мъртъв, оглозган и обезобразен, или превърнат в безпощаден звяр.

На погребението дойдоха малко хора, главно общински работници, някои съседи и близки, които изпратиха почти празния ковчег до гробището, намиращо се на малкото хълмче с изгорялата Кольова къща в другия край на селото. Не бях стъпвал в това гробище от много отдавна, може би откакто почина дядо ми. През цялото време наблюдавах с умиление плачещата и предалата се на злощастната съдба моя майка, като чувството за мъст, надигащо се в мен, се засилваше още повече и повече.

Когато се добрахме до гробището, аз с уплаха забелязах, че много от гробовете бяха разровени. В дупките се виждаха отворени ковчези, в които се белееха човешки скелети и кости или почернели от разлагане човешки трупове. Навсякъде се носеше миризма на мърша и на разложено, а атмосферата на това място бе толкова ужасяваща, че аз затворих очи и стиснах глава, за да прокудя обзелия ме силен ужас. Набързо, без излишни церемонии, гробарите положиха ковчега, след това побързаха да го затрупат с пръст и да напуснат гробището. Аз си тръгнах тичешком, стараейки се да не поглеждам към многобройните зейнали дупки. Все пак шокът, който изпитах не бе така силен, защото сетивата ми вече бяха приспособени към угнетеността, присъща на цялата обстановка.

За осъществяването на бунтовническата идея помогна и един наскоро завърнал се в селото професор — Калчо Малиничов, който дълги години бе живял във Варшава. Целта на обичащия родната стряха професор бе да помогне на съселяните си да се избавят от проклятието, обладаващо все по-силно отчаяното село.

Когато на девети март, в късния следобед се връщах от работа, потънал едновременно в грижи и ярост, аз срещнах тази знаменита личност и двамата проведохме разумен разговор, който възвърна част от надеждите ми и ми даде воля за борба. Той заяви, че в Полша успели да се справят с „ренесансовите сатанисти“, които се отдръпнали от много завладени от тях села и градчета. Изтъкна, че невинаги се е стигало до победа, но било важно да се опита, защото в противен случай селото би останало напълно обречено. Двамата трябваше да действаме експедитивно и да съберем колкото се може повече хора във възможно най-кратък срок. И евентуално, да се подготвим за паническо бягство в случай на неуспех, тъй като тогава ще настъпи „истинският апокалипсис“. Но според думите му, много по-добре немили-недраги в безопасна среда, отколкото живеещи под собствен покрив в условията на непрекъснат стрес.

Професор Калчо Малиничов бе необикновено спокоен и сладкодумен и до края на деня с него убедихме тридесет мъже да дойдат с нас. Това не бяха кой знае колко хора, но на фона на мрака и апатията, тези тридесет души бяха огромен успех. Все пак предупредихме всички жители да се подготвят за бягство и до колкото разбрах, по-късно някои бяха започнали да събират по-важния багаж.

Това, което бяхме намислили, трябваше да го направим тази вечер, защото на следващия ден щеше да бъде късно. Някак си, по някаква необичайна логика „ренесансовите сатанисти“ успяваха да научат кой им готви война и нощем, по тъмно, те нанасяха своя ответен удар — така, както сториха със семействата и домовете на Кольо Орела, Пенчо Попарата и Симо Антов.

Калчо Малиничов ми разказа следното, говорейки със своя научно-интелигентен стил, типичен за някои знатни съсловия на нашето общество:

— Еретичната организация „Ордена на ренесансовите сатанисти“ има дългогодишна история, която не е описана в нито един учебник, в нито една книга, в нито един съхраняващ се в архивите документ. В по-ранни писмени сведения, когато думата „ренесанс“ не е имала това значение, те били просто „Членовете на Пизанския орден“, по-късно изразът „ренесансови сатанисти“ бил заменян с известните „тамплиери“, „масони“, „йезуити“ или „езичници“, а в още по-съвременните исторически писмености — просто със „сатанисти“. Даже в някои архивни писания, съхранявани в Британския музей, Лувъра или Пражкия исторически музей, лесно може да бъде видяна поправката — около някои от тези слова фонът е по-светъл и разстоянието до съседните думи е значително по-голямо от нормалното. В други книги необяснимо са изтрити абзаци, а някъде дори липсват цели страници. Това го видях лично с очите си, при многобройните си ходения в някои от тези красиви музеи. Мисля, че за промените в историята са виновни военните институции и техните секретни поделения, както и някои държавни отдели, които от години изследват „ренесансовите сатанисти“ и според които никой и за нищо на света не бива да научава за скверните мероприятия на опасния култ.

Ние, тридесет и двамата мъже, бяхме определили среща в девет часа вечерта пред дома на Калчо Малиничов, намиращ се близо до централната зона. Нито един не измени на обещанието си и в девет и тридесет всичките тръгнахме с уверени крачки към хълма. Аз предупредих майка ми да бъде нащрек и при появата на опасност да се изнесе колкото се може по-бързо към гората. Майка беше жилава и здрава жена и затова вярвах, че ще успее да избяга или да се скрие от внезапна опасност.

Аз и Малиничов решихме да бъдем най-отпред и първи да се срещнем с най-долната и най-отвратителна челяд на света, който обитавахме. В този момент не съзнавах дали решението ми е породено от някаква младежка смелост или по-скоро от неистово желание за отмъщение, но ако предварително знаех силата на това, срещу което трябваше да се изправя, никога нямаше да го направя по такъв безумен начин. Дори навярно щях да се откажа от нощната офанзива и да предпочета бягството. Защото в онази лунна нощ, майката земя, където сме се родили и израснали, която ни е хранила, пазила и дарявала с радостите и разочарованията на живота, ни показа най-изроденото, най-богохулното свое лице, като по този начин ни тласна завинаги да изгубим доверие в привидната идилична подреденост на заобикалящата ни Вселена.

IV

Всички имахме по едно шишенце светена вода, която Калчо бе приготвил специално за случая. Бяхме снабдени и с по един кръст, както и с по няколко скилидки чесън. Трима носеха пушки, а аз си бях взел клещи и остър нож, които щяха да ми потрябват по-късно. Тръгнахме като на парад през павираните, но тъмни и обезлюдени улички на централната част. Сградите, обсипани с многобройни скулптури или картини на най-различни същества, чернееха и се извисяваха като огромни паметници. Настроението беше потискащо и тягостно, почти никой не обелваше дума, всеки бе навел глава и потънал в тревоги, следвайки неначертания ни план.

Когато пресякохме пазарния площад, до ушите ми достигнаха слаби и заваляни звуци, идващи от катедралата. Погледнах към нея и видях мрачния й силует, осветяван само от пълната луна. Входната врата бе отворена и плътна тъмнина бе превзела вътрешността й.

Минахме по красивия старинен мост и се озовахме в реставрирания преди няколко години възрожденски квартал. Вече чувствахме осезаемо тежестта на надвисналата атмосфера, на красиво обновените, но пропити с тъмна злоба къщи. Тесните стръмни улици ни отведоха до малък калдъръмен мегдан, от който започваше гората от голи дървета, чиито назъбени клони изглеждаха призрачно на фона на сивкавото небе. Извадих клещите и започнах да режа телената мрежа. Ние, естествено, можехме да минем от другата страна на хълма, където нямаше мрежа, но тогава щяхме да загубим най-малко един час, а времето ни бе ценно. След няколко минути цяло парче падна на земята и в мрежата се оформи голяма дупка.

Входът към ада се отвори.

Беше тихо като в рог. Не се чуваха нито врабчетата, нито жуженето на вятъра, нито шумоленето на клоните. Гората изглеждаше мъртва и от никъде не се забелязваха признаци на живот. Движехме се бавно и предпазливо, като се оглеждахме на всички страни. Луната огряваше повърхността на земята с бледожълтия си диск, показващ се измежду голите клонаци.

Наклонът, който на някои места бе доста стръмен, както и неистовото безсилие, което ни бе обзело, си казваха думата, и още на десетата минута ние спряхме да починем. Всичките тридесет и двама човека седнахме на гола равна повърхност, дишайки учестено и задъхано, като под нас редом с пръстта, се стелеха изгнили и смачкани от влагата листа. Свежата хлад на нощта ни поразведри и след малко отново се изправихме и се приготвихме да вървим.

И точно в този момент ГРУБ И ДРЕЗГАВ ЗВУК разцепи тишината!

Двама от нас тръгнаха панически назад, а другите се заковаха на място. Аз стоях, без да мърдам, като се взирах в тъмнината между дърветата. Не улавях никакво движение, макар че звукът изглежда идваше отблизо.

— Хайде напред! — Калчо Малиничов бе застанал пред нас и смело и подкани да продължим.

Тръгнах пръв след него, другите покорно ни последваха. С всяка следваща стъпка напрежението се засилваше. Неизвестният звук ме плашеше силно, плашеше и всички останали, макар че дочух отзад как се прокрадва мнението, че това е било някое диво животно. Може и така да е било, това би било напълно обяснимо, но аз се съмнявах силно в истинността на тази теория. В пустата и лишена от красота гориста местност, освен нас, нямаше други живи същества — нито мухи, нито насекоми, нито щурци, нито кръжащи птици. Единственото, което се усещаше все по-осезаемо, бе надвисналата сянка на заплашителната и враждебна енергия.

Виждах гърба на Калчо Малиничов, който крачеше доста самоуверено, носейки малката си чанта с „боеприпаси“. Аз плътно следвах смелия професор, като от време на време опипвах джобовете си, уверявайки се, че клещите, ножът, светената вода и чесънът са на мястото си. Кръстът беше закачен с една поморка на шията ми и засега нямаше опасност да го изгубя. Зад мен чувах многобройните и равномерни стъпки на съселяните ми.

Изведнъж Калчо спря рязко и извика нещо неразбираемо! Аз се блъснах в гърба му, после погледнах напред и… писъкът от гърлото сам излезе, породен от инстинкта за самосъхранение, който все пак ме спаси от огромния потрес, който трябваше да изпитам. Почувствах само как космите по цялото ми тяло настръхват, как кожата ми изстудява и се стяга. Защото пред нас стоеше СКЕЛЕТ! Истински човешки скелет, който противно на всички общоприети норми и на всякаква научна логика приближаваше с бавни крачки към нас. Откъм него се чуваха звуци от щракане на кокали, последвано от слабото шумолене при придвижването им по изсъхналата пръст. И въпреки че бях свикнал с проклятието на Карстфур, с ходещите мъртъвци и духовете, този движещ се в изсъхналата гора скелет ме уплаши изключително много! Може би защото едва тогава осъзнах, че ужасът е истински, а не игри на съзнанието или халюцинации.

Калчо тръгна напред, като мина спокойно до ходещия скелет, който продължаваше да се рее некоординирано. Аз последвах професора, профучавайки бързо покрай мъртвеца, стараейки се да не поглеждам към него. После се обърнах назад, за да видя останалите другари, които също като нас преминаха плахо около тази страховита съвкупност от кости. Всички бавно тръгнахме към върха, където кулите на манастира вече се извисяваха застрашително над оголените корони на дърветата.

Съзнавахме, че пътят ще бъде осеян с много препятствия, кошмари и отблъскващи видения. Но знаех още, че ако самите ние не бяхме решили да се изправим срещу тях, независимо от огромния риск и минималните шансове за успех, нямаше кой друг да го направи. Защото никой не вярваше или не искаше да вярва на това, което се случваше в Карстфур. Може би, породени от безсилието си, институциите просто отказваха да окажат помощ, предпочитайки всичко да се забули в короната на неизвестността и обричайки на бавна смърт нас, пряко свързаните с нещастното село. Именно затова беше жизненоважно да направим този ход, без значение какви опасности щяха да последват.

По-нагоре отново седнахме върху земята, смълчани и плувнали в собствените си разсъждения. Най-хубавото беше, че бяхме доста хора и така се чувствахме по един или друг начин защитени. Луната тук се виждаше много добре, като лъчите й галеха меко и осветяваха с приказен тон лицата ни. Вълни от тежки предчувствия се опитваха да си проправят път в мислите ми, но аз успявах да ги потисна, затваряйки ги дълбоко в тъмните дебри на моето подсъзнание. Трябваше да бъда силен, не биваше да се давам на страха и паниката! Знаех много добре, че това би се оказало пагубно за мен.

Наклонът ставаше все по-полегат, а това безспорно означаваше, че бяхме близо до манастира. Над нас се виждаха звездите, закриляни от ореола на пълната месечина, а отзад, като далечни светулки, проблясваха оскъдните сияния на газовите фенери, осветяващи къщите и обществените сгради на Карстфур. Настроението бе ужасно, усещах огромна тежест в гърдите си, ръцете ми вече трепереха, а краката ми бяха отмалели и отслабнали. Движех се бавно, редом с другите, а дишането ми бе на пресекулки.

Странно е, че дори и след толкова години аз си спомням твърде добре тези препятствия, които изглеждаха като лек полъх в сравнение със злощастните удари, връхлетели ни след изкачването на върха. Когато дърветата свършиха и теренът стана равен, всички спряхме изведнъж и се вторачихме напред. Пред нас се разстилаха тъмните, мрачни и враждебни сгради на „Сборището на ренесансовите сатанисти“!

Бях идвал тук преди три години, но едва сега забелязах злокобното величие, излъчващо се от този голям и неприветлив комплекс. Зданията бяха общо три на брой — две от тях бяха огромни и продълговати по форма, със скосени покриви и колосални по размери куполи в краищата им, а третото бе доста високо и приличаше на готическа катедрала, като мрачната й кула се извисяваше гордо над цялата околност. Безброй фигури на митични създания украсяваха прозорците, множество тъмни колони се издигаха и подпираха надвисналите над тях капители и сводове, по които бяха изографисани сцени на жестоко насилие, а балюстрите по малките тераси около прозорците имаха странни несиметрични форми, хармонизирани в някаква дяволска подредба. Злостна и злъчна сила извираше от черните стени, а откъм тъмните прозорци и страховитите кули се таеше атмосфера на гибел. Вълна от неистово напрежение премина през всички фибри на тялото ми, защото самият вид на тези постройки всяваше ужас и неприязън.

Никой не можеше да каже колко време останахме така, загледани в ширналия се пред погледите ни манастир, без да сме в състояние да вземем каквото и да е решение. Знаех само, че трябва да влезем и с оръжията, с които разполагахме, да нападнем смело противника. Но все още нито един не се наемаше да направи тази жизненоважна крачка, с която да даде началото на великата битка.

Отвътре се чуха звуци! Това бе човешки говор! Звуците бяха слаби и неразбираеми, но не можеха да бъдат объркани с други.

Бай Петко Диков, един от въоръжените с пушка, пръв тръгна напред. Едва тогава забелязах входа на манастира, който се намираше доста встрани и представляваше голяма метална врата, украсена с много железни орнаменти и спираловидни извивки. Тя бе открехната леко, сякаш приготвена за неканени, но очаквани гости.

Сетне всички влязохме един по един в калния, лишен от всякакви наченки на растителност двор. Първото, което направих бе да погледна мястото, където бяха заровени убитите сатанисти и едва не изгубих разсъдък от гледката, появила се пред очите ми в тази слабо осветена от земния спътник нощ. Гробовете бяха изровени, а камъните, указващи местоположението на всеки един от тях — обърнати и разпилени напосоки. Отвътре човешките гласове ехтяха все по-силно, и макар че все още бяха неразбираеми, вече придобиваха форма, ритъм и звучност. Бръкнах с трепереща си дясна ръка в джоба и извадих малкото шишенце със светена вода, а с лявата хванах висящия на шията ми кръст. Това до някъде ме успокои и аз безропотно последвах групата, която бавно се придвижваше към входа на една от сградите.

Влязохме в тъмен и тесен коридор. Калчо Малиничов мушна ръка в раницата си, извади кибрит и газов фенер и след малко тъмното помещение вече бе осветено. Коридорът беше прав и дълъг, като от двете страни имаше врати за килиите. По дължината на стените бяха изрисувани картини с ликовете на безпощадни зверове, изпаднали в дива ярост. Гласовете, идващи от другия край сега звучаха по-отчетливо. Думите бяха произнасяни бавно, с равномерен тон и наподобяваха онези проклятия, които така дълбоко се бяха запаметили в душата ми, когато преди три години на същото място наблюдавах изпълнението на смъртните присъди, и които преди това бяха съживили малкия Калчо.

— Вземете кръстовете, чесъна и светената вода — тихо прошепна Калчо Малиничов и аз усетих в гласа му вибрациите на страха.

Бръкнах в малката си чанта и извадих скилидките чесън. Пред мен няколко души бяха насочили пушките си и бавно, с тихи дебнещи стъпки се насочваха напред, водени от променливата светлина на газовия фенер. Когато достигнахме края на коридора и зърнахме помещението, появило се пред погледите ни, ние останахме като замаяни. Намирахме се в гигантска зала с високи стени и огромни островърхи прозорци. Електрически лампи осветяваха всичко и по стените и куполообразния таван се виждаха безброй фрески, изобразяващи гротескни и кървави сцени.

Калчо Малиничов закрачи навътре, като държеше кръста пред лицето си, тримата с пушките го последваха, а след тях тръгнаха други пет души. И едва когато погледнах напред, видях накъде се бяха насочили.

В далечния край на залата, плътно до отсрещната стена, десетина човека или по-точно — човекоподобни същества — се бяха хванали за ръце и, наредени в кръг, изричаха странните непознати думи. Зад тях, закачени на огромни куки, висяха пет почернели от разлагане човешки трупа. Вероятно огромното душевно напрежение, съчетано с неминуемото възхищение, което изпитах при вида на огромното помещение, бяха оказали влияние върху възприятията ми и аз забелязах съществата едва сега. Обаче именно този мигновен трепет и това непредвидено забавяне спасиха живота ми, понеже със сигурност щях да тръгна заедно с Калчо и останалите герои към това необмислено нападение. Защото пред очите ми се случи нещо, което потуши завинаги мотивация ми и желанието за бунт.

Десетте същества продължаваха да изпълняват странния си ритуал и сякаш не забелязваха тръгналите към тях деветима души. Тримата оръженосци взеха пушките, насочиха ги напред и стреляха!

Създанията се раздалечиха и започнаха да се гърчат, но вместо да паднат на земята, тресящи се от предсмъртна агония, те се изправиха рязко и тръгнаха към другарите ми. Калчо насочи кръста към тях и се провикна:

— В името на Бога отстъпете! Бог е с нас и ни закриля от Сатаната! — след това извади шишенце със светена вода и ги напръска.

Този акт стъписа съществата, но състоянието им трая по-малко от секунда, след това те отново поеха напред. Сцената се разиграваше далеч от очите ми, аз все още не виждах лицата на неприятелите, които донякъде приличаха на хора, но в движенията им имаше нещо неземно, изродено. Едно от тях доближи плътно смелия професор, замахна силно и… ГЛАВАТА НА КАЛЧО МАЛИНИЧОВ СЕ ОТДЕЛИ ОТ ТЯЛОТО МУ, след което тупна на земята. Обезглавеният труп стоеше изправен около секунда-две и кръвта му заизвира като фонтан, сетне краката му се сгънаха и той се свлече на земята, продължавайки да се тресе от остатъчни конвулсии.

Внезапен прилив на страх и безсилие ме обзе в този момент и аз изпаднах в нещо като делириум! Наблюдавах как съществата убиваха жестоко един по един моите другари, но не бях в състояние да възприема случващото се. Враговете вече приближаваха към мен, оставяйки зад гърба си плувналите в кръв хора. Те идваха и аз с ужас наблюдавах прокажените им тела! Лицата им бяха черни, пропити от кръв, месести, грубовати, с крива и неправилна форма, очите им — втренчени и излъчващи неистова злоба, ръцете им — тънки и кокалести, а походката им — изкривена и демонична. Едни от тях бегло наподобяваха някои от седмината сатанисти, а в други успях да разпозная част от изчезналите мои съселяни. Лъхна ме противна миризма на гнило, но вцепенението ми бе толкова голямо, че аз не успявах да помръдна от мястото си.

Глас зад мен, изричащ „тръгвай“ и здрава човешка ръка, хванала ме за рамото, ме извадиха от състоянието на транс. Тогава усетих истинската сила на това, което се случваше. Аз се намирах в „Сборището на ренесансовите сатанисти“ заедно с още тридесет и един мои съселяни и преди малко девет от тях, заедно с организатора на офанзивата — Калчо Малиничов — бяха убити по изключително жесток начин. Почувствах се безнадежден, обречен, победен.

— Тръгвай бе, момче! — един мой съселянин, бай Горан, ме хвана за рамото и ме повлече към изхода. Извърнах глава, погледнах назад и видях как зверовете разкъсват няколко от изпадналите в шок мои другари. Кръвта шуртеше навсякъде, а изродените същества я пиеха със стоическа наслада.

— Не се бави бре, човече! — викаше бай Горан, като ме дърпаше с всички сили.

Аз отвърнах глава от злокобната картина и побягнах към тъмния и дълъг коридор, водещ към изхода. Покрай мен се чуваха забързани човешки стъпки и уплашени крясъци, което означаваше, че и други от нашите са спасени. Казах си, че не трябва да мисля за случилото се, а да търся начин да изляза от тук. Вече не усещах хватката на бай Горан, той явно се бе отказал да ме тегли и бягаше с големи крачки напред. Тичайки в мрака, се блъснах в стената и паднах на земята, но не усетих болка, защото потресът беше много голям и притъпяваше действието на сетивата ми. Станах набързо и продължих да тичам слепешком, към спасението!

Видях луната, подаваща се през малко прозорче в горната част на стената, и свих вляво. Пред мен някой отвори вратата и аз излязох от сградата заедно с още няколко души. Лунните лъчи светеха доста силно и аз обхващах с поглед цялата местност отвън. Забелязах, че до мен стоят поне петнадесет човека, спасили се от кървавото настъпление на „ренесансовите сатанисти“!

Чухме шум зад нас и когато обърнахме глави, видяхме как черните същества излизат от вратата, по която преди секунди минахме ние! Понечих да тръгна напред, но се заковах на място, защото и от тази посока идваха уродливи създания. След секунди вече бяхме оградени от всички страни!

Противната миризма на мърша стана непоносима, а грозните физиономии на зверовете всяваха апокалиптичен ужас. Почувствах как пипалата на отчаянието отново ме обземат, как прегръдката на паниката става все по-здрава, все по-силна. Съществата се хванаха с лепкавите от разложението ръце и с дрезгави гласове започнаха да изричат до болка познатите ни древни проклятия, с които извършваха дяволските си ритуали:

— Гдег, бдаб, хтерес хтуес! Осуд охталиган гшег фтер! Сатана мустахаб корир делиб! Аравреду, вбещин агот топодур!…

Няколко от нашите се хванаха за коремите и се сгърчиха в болезнена агония!

— … Схедир ренесанс отух птолу! Асуматх агот росипгон птолу!…

Те паднаха безчувствено на земята, а от устите им потече кръв. Още няколко човека тупнаха върху сухата пръст, като по лицата им се изписа неописуема болка. Аз усетих много силно стягане в гърдите, сякаш ме бяха вързали с дебело въже и затягаха примката. Виждах един-единствен път към спасението и осъзнах, че трябва да действам бързо. Извадих шишенце със светена вода и пръснах към едно от гнусните чудовища. Течността опари съществото по лицето и то пусна останалите две, хващайки се за болезненото място! Тогава се втурнах покрай ранения звяр и си проправих път напред и надолу — към гората, към Карстфур, към спасението! Тичах с всичка сила, като крещях несвързани думи, но накрая се спънах в един храст и се озовах върху прашната камениста земя.

Лежах на твърдата почва, опитвайки да вляза в ритъм. Но единственото, което чувах — по-скоро в съзнанието, отколкото в ушите си — бяха далечни, но силни гласове. Сигурен бях, че това са проклятията, изричани от приелите демоничен вид „Ренесансови сатанисти“:

— … фепер осег, агод птолу! Дирлиб ренесанс, хтерес хтуес! Истпес, охталиган гшег бдаб…! — гласовете летяха в тишината. Чувствах как те ме грабват и ме пренасят някъде далеч, отвъд безкрая.

— Борисе, стани! Борисе, чуваш ли? — някой ме разтърсваше силно. Отворих очи и зърнах петима от моите другари — бай Горан, Вичо Стоилов, Кимон, Станко и Рафаил Рогата.

— Айде, Боре, да бегаме! Ония убиха ’сички, само ние останахме! — говореше разпалено Вичо Стоилов.

— Тръгнахме по тебе, когато блъсна оная гад! Сега требва да бегаме бързо! — намеси се Кимон. — Айде ставай, Боре, и да бегаме!

Аз се изправих и, накуцвайки, тръгнах с тях. Зад мен продължаваха да се ехтят гадните, проклети и все по-набиващи се в мозъка ми гласове:

— … фосод ехер гдаг ренесанс! Дирлиб мустахаб аго пуцез! Ивдиба удо гшег устаг…!

Тичах надолу по инерция, краката ми бяха отмалели, а силите ми — изцедени. Заедно с мен, запъхтени и разбити от неизмеримия стрес, бягаха малцината ми съратници. Виждах между дърветата оскъдните светлини на селото, но те все още ми се струваха далечни, недостижими.

Земята изригваше пред нас и от нея се подаваха черни и противни същества, приличащи на онези горе, разлагащи се човешки глави мърдаха по сухата пръст, злокобни звуци огласяха ширналата се гора, но ние не спирахме да бягаме. Опитвахме се да не забелязваме тези препятствия, бяхме преживели твърде много, за да се вцепеняваме от тях. Единственото, което трябваше да направим, бе да се доберем до селото.

Блъскахме се в дърветата, спъвахме се в неравностите и изсъхналите храсти, но веднага се изправяхме и продължавахме да тичаме. Аз не усещах болка, нито някакво телесно неразположение, бях се отдал единствено на борбата за оцеляване.

Карстфур бе близо, съзрявах първите къщи, осветени странно от бледожълтата светлина на месечината. Виждах и изрязаната от мен дупка в телената мрежа. Още няколко крачки и щяхме да се измъкнем.

Проврях се през отвора и усетих под краката си неравния твърд калдъръм на малкото площадче. Вече бях извън злокобната гора, вече се намирах в Карстфур! Спрях, обърнах се и забелязах, че петимата мои приятели стоят до мен. След това се строполих върху един камък и задишах със силно и неравномерно хриптене, поемайки дълбоки глътки хладен въздух. Гореща пот се стичаше по лицето и дрехите ми. Наведох глава и я обхванах с шепи, опитвайки да не мисля за случилото се горе. Но това не се получаваше, защото до възбуденото ми съзнание долиташе полифоничната феерия от грачещите, безумни и проклети звуци, издавани от свирепите чудовища, обитаващи „Сборището на ренесансовите сатанисти“.

Силен вик ме извади от унеса — това бе гласът на Рафаил Рогата! Отворих очи, погледнах към него и видях, че стреснатият му поглед сочи към селото. Започнах да се взирам напред, за да разбера какво е привлякло вниманието на моя приятел и… изведнъж застинах от внезапния ужас, който ме връхлетя със силата на изригващ вулкан!

В първия момент някаква мисъл се мъчеше да проникне в съзнанието ми, а именно — всичко е нереално и е плод на някакъв налудничав стрес, но въпреки че наистина исках и се надявах да е така, за огромно мое съжаление, се наложи да я игнорирам. Защото навярно и при най-кошмарните ми сънища или при най-черните ми представи за бъдещето, предвид тежкия и изпълнен със стрес мой живот, не смеех да помисля, че очите ми ще станат свидетели на нещо подобно. Дори и в най-страховитите разкази на Едгар Алън По, и в най-мрачните картини на Франциско Гоя или Йеронимус Бош няма нищо толкова брутално, за да може да бъде сравнявано с онова, което приближаваше към нас.

Отначало видях белезникав лъч високо над мен, идващ навярно от манастира и насочен към върха на катедралата, извисила черната си кула в средата на площада. От самата катедрала се показваше друг лъч, отиващ към малкия хълм с изгорялата Кольова къща. А отсреща, в подножието на хълма, където беше гробището, се случваше нещо неописуемо, нещо изключително зловещо, изродено и гнусно, което умът ми все още отказваше да приеме в истинските му стойности! Там, в този осквернен от злите сили некропол, на светлината на призрачната луна видях ясно как ОГРОМНИ ОРДИ ОТ МЪРТЪВЦИ ИЗЛИЗАТ ОТ ГРОБОВЕТЕ СИ и се стичат като черна лава по тъмните улици на селото! Възкръсналите се придвижваха с разкривените си, патологични, пъплещи походки, подреждайки се в някаква пъклена закономерност, завземайки бавно и методично всяка една уличка, като лека по-лека приближаваха централната зона. Чувах отчаяни човешки стонове, наред с чупене на стъкла и разбиване на врати. Откъм катедралата се извиваше грозна мелодия, която сякаш теглеше и приветстваше мъртъвците да пристъпват все по-напред, а някъде зад нас, където трябваше да се намира Сборището, продължаваха да ехтят злокобните, убийствени и магьоснически слова, извисяващи се като гибелна тягост над цялата гротескна епопея:

— … Фтогул усек гдефтон удур! Агот гдег усед офталиган гшег! Загур птолу есаг бдаб…!

Това бе прекалено абсурдно, прекалено потресаващо! Сякаш адът бе слязъл на земята и светът се пържеше в капана на „свещената война“. Чувствах как ритъмът на сърцето ми се усилва неимоверно, как въздухът не достига, за да напълни дробовете ми, как ноктите на слабостта ме поемат и ме пренасят в дебрите на умопомрачението. Една мисъл ме изтръгна от безпомощното положение, в което бях изпаднал. Тази мисъл бе: „Майка ми“! Тя беше сама вкъщи, беззащитна, изоставена, безсилна. Аз хукнах по една тясна и стръмна пътечка, блъскайки се в стените на старите къщи. Чух да се крещи името ми и това навярно бе някой от моите другари, обаче стремежът да достигна до моя дом силно надделяваше над здравия ми разум.

Пресякох реката и се озовах на площада. От катедралата звучеше странната, груба и обладаваща музика. Тя долиташе до ушите ми, опитваше да пробие мислите и да изпълни съзнанието ми. Вдясно от мен долетяха силни човешки писъци и аз се обърнах в тази посока. Няколко мъже по долно бельо се стремяха безрезултатно да спрат прииждащата тълпа мъртъвци, но уродите ги обезглавяваха и разкъсваха по невъобразимо жесток начин. Тръгнах към дома ми, като кривнах по една малка уличка, за да не попадна под лапите на изчадията. Тичах като луд, молейки се единственият ми родител и жив роднина да е незасегнат от застрашителната и настъпваща напаст.

Блъснах се в някаква бала със сено и сухата трева се разпиля по пътеката, но бързо се окопитих и продължих напред. От всички страни ехтяха звуци от чупене на различни предмети, безпомощни човешки викове и отчаяни ревове на животни.

Щом завих по друга тясна улица, изведнъж пред мен изникнаха десетина ВЪЗКРЪСНАЛИ ТВАРИ! Дрехите им бяха мокри, кални и скъсани, а косите им — сплъстени и мазни. Телата на някои бяха напълно разложени и на мястото на главите се белееха черепите им, на други кожата им бе тъмна и сгърчена, лицата им — озъбени и извити в смъртно-усмихнато изражение, а при трети самите глави липсваха върху раменете. Мъртъвците приближиха до мен и ме наобиколиха; сякаш и този път инстинктите ми заработиха и аз набързо напипах другото шише със светена вода, отворих капачката и опръсках един от тях, миг преди да ме хванат с кокалестите си ръце. После побягнах назад и свих по друга пътека.

Излязох на главната улица и тръгнах към нас. Шосето бе относително спокойно, но се чуваха писъци и блъскания откъм някои от къщите. Няколко човека излязоха от домовете си и се втурнаха надолу, към реката и голото било. Виждах моята къща и там засега всичко изглеждаше спокойно, даже зърнах уютната светлина на газовата лампа, идваща откъм прозореца. Затичах се и спрях точно пред нея. Ала когато погледнах през светлия, но счупен прозорец и съзрях случващото се вътре, аз рухнах психически, смазан и отдаден на безсилието.

На оскъдната светлина видях как НЯКОЛКО ЧУДОВИЩНИ ТВАРИ ДЪРЖАТ ВИСОКО МЪРТВАТА ГЛАВА НА МАЙКА МИ И НАВЕДЕНИ ПОД НЕЯ ПОГЛЪЩАТ ЖАДНО КАПЕЩАТА КРЪВ! Лицата им изразяваха див варварски бяс, очите им олицетворяваха цялата ярост и злоба на света, а кървясалите им усти мляскаха бездушно бляскавата живителна червена течност! По-навътре други се бяха скупчили и разкъсваха падналия и окървавен неин труп. Почувствах, че сърцето ми няма да издържи на напрежението и аз се отдадох на истерията:

— Нееееееееееееее! — крещях отчаяно, чувствайки как звездното небе пада върху главата ми.

— Неееееее, майкоооооо! — краката ми се подкосиха и аз се строполих на земята.

— Нееееееее, майкоооооо! — гласът ми бе загрубял и се губеше в риданията, разтърсващи ме като удари с чук.

Тъмнината бе навсякъде — мрачна, зловеща, разсичана и раздирана от безпомощния ми рев. Светът изчезна в глъбините на здрача, а обезверените викове, които издавах, сякаш отлетяха далеч, далеч в безкрая. Остана само тишината, тази черна тишина на безсъзнанието и избавлението.

— Борисе! Борисе! — някакъв глас ме изтръгна от припадъка и ме накара да отворя очи. Двама души с изплашени изражения ме теглеха нанякъде. Споменът от преживяното ме удари като мълния и аз отново изкрещях панически! Един от двамата натисна устата ми с ръка. Изправих се и погледнах към мрачната улица, осветявана единствено от луната. Недалеч от нас съзрях прииждаща глутница мъртви създания, идващи с бавни, изродени крачки към нас. Аз скокнах, тласнат от някакъв вътрешен импулс, и побягнах по стръмните пътеки, водещи извън селото.

Видях, че пред мен крачат моите спасители — двама съседи от близките къщи. Пресякохме долината и тръгнахме към голото и полегато било, зад което се чернееше гъстата гора. Забелязвах как и други хора бягат нагоре, за да се избавят от това осквернено, обзето от богохулни сили селище. Сърцето ми се тресеше в гърдите, но аз не спирах. Тичах, въпреки че краката ми отмаляваха, тичах, макар ръцете и главата ми да бяха клюмнали безпомощно — но съзнавах, че трябва да се махна, да се спася, да избягам.

По някое време, отпуснат и изтощен от умора, аз достигнах гората. Усетих чистия и хладен въздух, почувствах лекия повей на ветреца и чух слабия шум на боровите листа. Облегнах се на едно дърво и бавно се свлякох на земята. Дишайки дълбоко, се обърнах назад и насочих поглед към прокълнатото родно село. Дочух отново грозните ритмични проклятия, издавани от „ренесансовите сатанисти“, до ушите ми дойде и страховитата съблазняваща музика от катедралата, звучаща зловещо сред какофонията от безбройни писъци на обикновените мирни карстфурчани. Изправих се и тръгнах смело навътре, в тъмната сянка на гората. Чувствах как угнетяващата тегоба бавно се изтръгва от съзнанието ми, как товарът от гърдите и плещите ми постепенно олеква. Стараех се да не мисля за случилото се, да не правя равносметка на събитията, крачех с бавни стъпки покрай гъстите дървета освободен от напрежението и понесен от красивите криле на спасението.

V

В студената сутрин на десети март, малко преди оранжевите лъчи на слънцето да се покажат над хоризонта, аз се добрах до село Салаш. Бяла слана бе покрила първите зачатъци на зелена трева, а слаб леден ветрец идваше откъм слога, образуван от задните стени на Салашката гора и Ведерник, показвайки още по-отчетливо пълния противовес между топлата лунна вечер и хладната мразовита сутрин. Студът, съчетан с влагата ниско над земята, придаваха особено очарование на изгрева, който отново предвещаваше слънчев и хубав ден.

Единствен аз, сгушен в оскъдните дрехи върху себе си, се бях настанил на една пейка на площада и кротко очаквах съдбата си. Около мен селото се събуждаше за новия ден и много хора се запътваха към работните си места, намиращи се в многообразието от работилници, бакалници, магазини и учреждения. Не виждах нито един карстфурчанин — може би избягалите са поели по други пътища, в други села или други части на Салаш.

Мъж и жена на възраст около четиридесет се приближиха и ме погледнаха със съчувствени очи. Жената заговори с нежен глас:

— Откъде си, моето момче?

— Карстфур… — едва процедих през устни. Силите вече ме бяха напуснали.

— Ела с нас — мъжът ми подаде ръка и ме вдигна, а след това двамата ме заведоха у тях.

Мъжът и жената, които бяха съпруг и съпруга, се оказаха много гостоприемни хора и решиха да се грижат за мен, докато се възстановя от преживяния стрес. Бяха чули за нещо страховито, случващо се в Карстфур и ме разпитваха доста, но аз не им разказах нищо, защото не исках да се връщам към онази ужасяваща нощ, отнела толкова много от психиката и разума ми. Домакините не ме притискаха, очевидно разбираха как се чувствам и каква мъка би ми причинило такова споделяне.

След пет дена се свързах с приятел от ученическите ми години, който работеше в града, и той ми намери работа в една грънчарска работилница. На сбогуване поблагодарих на великодушните домакини и с обещания някой ден да се върна, за да им се отплатя за услугата, аз поех по пътя към Белоградчик.

Живеех при приятеля ми, работех усърдно и двамата с него редовно плащахме квартирата ни. Но на първи май, малко след като си тръгнах от работа, пред мен спря военна кола и от нея слязоха двама униформени.

— Вие ли сте Борис Филипов Андрейнски? — попита единия.

— Аз съм — отвърнах.

— Последвайте ни.

Откараха ме в София, в една кантора, където подписах клетвена декларация, че няма да разказвам какво се е случило в Карстфур, също така да и не споменавам нищо и на никого за „ренесансовите сатанисти“ или Сборището. В замяна на моето мълчание, те ми осигуриха безплатно следване във Военната академия, прилична студентска стипендия и голям новопостроен апартамент в централната зона на София, свързан с електричество и снабден с радиоприемник. Военните бяха изключително мили, даваха ми всичко, от което се нуждая и се грижеха за мен като за глезена рожба.

След завършването на академията ми осигуриха жилище и работа като военноотчетник в развиващия се добруджански град Генерал Тошево. Там се устроих добре, ожених се за прекрасна съпруга и създадох семейство с две момчета, които впоследствие също си уредиха живота. И всичко това ми бе дадено заради мълчанието, което трескаво спазвах.

До тези дни!

До, преди да започна моята история!

Шестдесет и седем години след ужасните събития и шест дена преди да се наема да напиша тази изповед, аз чух страшната диагноза от лекаря ми. Оставаха ми броени дни живот. Броени дни, през които колкото и егоистично да звучи, трябваше да намеря начин да се освободя от тежестта в душата ми, раздирала ме толкова години. Но преди това изпитах нужда на всяка цена да видя за сетен път моето село.

Същата вечер, след като лекаря ми съобщи за болестта, аз наредих на малкия ми син да се качим в колата и да ме закара до родния белоградчишки край. Той покорно се зае да изпълни изконното ми желание и на другия ден сутринта ние вече се носехме по шосетата, свързващи двата отдалечени района.

Откакто избягах от Карстфур, аз узнах много малко за селото. Научих, че то е изтрито от всички карти на България. Така и не видях никой от спасилите се мои съселяни, знаех само, че военните пазили зорко злокобната местност, като поставили бариера и патрул, който не е трябвало да пуска никого, както от едната така и от другата страна. Но до колкото разбрах, след падането на комунизма, всичко се успокоило и военният патрул бил премахнат, защото държавата нямала възможност да отделя пари за такъв тип секретни операции.

Година след моето пенсиониране, аз се сприятелих с един човек, работещ в контраразузнаването. С него поддържах силна приятелска връзка и той ми даде всичките секретни сведения за Карстфур и „Ордена на ренесансовите сатанисти“, които приложих в началото на историята ми.

Пристигнахме в Белоградчик през ранния следобед, където обядвахме в местна кръчма, след което поехме по пътя за целта ни. Половин час по-късно вече се намирахме между селата Салаш и Куцаровци, откъдето започваше разбития път за Карстфур.

Минахме край ръждивата бариера и тръгнахме към гората, където пътеката правеше тесен пролог между гъстите дървета. Мощната „Тойота“ едва смогваше да се задържа върху неравното шосе. Колкото повече приближавах моето родно село, толкова по-учестено биеше изтощеното ми от годините сърце. Ситни капчици пот се появиха върху лицето ми, аз се вдървих и разтреперих от появилото се душевно напрежение.

— Татко, добре ли си? — попита синът ми, който все още не разбираше къде искам да отида и ме гледаше със съмнителен и съжалителен поглед.

— Добре съм, момчето ми. Давай напред.

Гората свърши и ние се озовахме в огромна гола местност, пълна с изгнили части от дървета. След това пред погледите ни се появи моят Карстфур — мрачен, черен и зловещо скътан в неприветливата котловина между Салашката гора и Ведерник. Тягостната атмосфера и адската сянка на печал отново ме завладяха, но аз знаех, че не бива да се отказвам от стремежа си. А синът вече ме поглеждаше с голяма доза подозрителност.

Придвижихме се покрай грозните руини, останали от къщите на Пенчо Попарата и Симо Антов и аз по навик погледнах към близкото хълмче, в чиято основа се простираше страховитото и плувнало в морето на злъчната паст гробище, а на върха му като остри мемориали чернееха останките от дома на Кольо Орела.

И пътят в селото бе разбит, неравен, нямащ нищо общо с онзи от преди повече от шестдесет години — къщите бяха прогнили и порутени, а тук-там се срещаше някой гърбав странник, който сякаш се сливаше с цялата прокълната идилия. Всичко бе тихо и смълчано, по калните дворове не се срещаха животни, по въздуха и земята нямаше насекоми.

Минахме по централните улици, които също изглеждаха пусти и унили. Великолепните сгради от моето детство сега олицетворяваха деградацията — прозорците бяха счупени, малкото останали парчета стъкла — покрити с дебел слой прах, а долу магазините и занаятчийниците, някога звънливо посрещали клиентите си, сега зееха разбити. По земята, редом с изронените отломки от стените, се показваха части от фасадни елементи, фризове, балюстри, первази и други декоративни украшения.

Свихме към моята къща. Когато наближихме, аз помолих сина да спре пред нея. Той вече ме наблюдаваше с нескрита тревога и по погледа му разбирах, че желае да се махне по-скоро от тук.

Но аз не можех да си тръгна!

Не и сега!

Прозорецът бе счупен, също както си го спомнях последния път. Погледнах вътре и… духовете от миналото за секунди запълниха с цялата си сила съзнанието ми, все едно всичко се бе случило вчера. От внезапния порив на стрес, който изпитах с цялата му мощ, сърцето ми заблъска в гърдите. Вътре, легнал върху слой прах и покрит с огромно количество паяжина, лежеше пожълтелия от времето ЧЕРЕП на майка ми, а встрани от него, заели странно положение, белееха другите части на обезглавения й скелет. В този миг от недрата на паметта ми изникнаха множество спомени за моята майка, убита по особено коварен начин и останала непогребана на това враждебно място. Спомних си и за баща ми, който изчезна безследно, оставяйки мъртвите си кости неоткрити или (за разлика от майка ми) превръщайки се в свирепо, безпаметно чудовище. Искрено се надявам в близко бъдеще някое от моите деца, след като прочете историята, да дойде тук и да свърши това, което няма да мога да сторя през този ден, а именно — да направи прилично погребение на моя родител, или поне на това, което е останало от него. Защото за момента това бе невъзможно.

Аз смутен отстъпих няколко крачки и се блъснах в единствения автомобил тук — този на сина ми. Той ми помогна да се кача в колата и след това заговори с напрегнат глас:

— Татко, трябва да се махнем оттук.

Не му отговорих нищо и двамата потеглихме.

На връщане минахме през площада и аз загледах злокобната катедрала, извисила се като черен обелиск над цялото село. Видях отсреща да сивее амфитеатралния и полуразрушен възрожденски квартал, над който започваше гората, съставена от грозни, стърчащи и изсъхнали от преди много години дървета. Не исках да поглеждам по-нагоре, защото вълните от суеверен страх вече преминаваха като електрически импулси през слабото ми тяло. Дадох знак на момчето ми да ускори скоростта, за да се махнем по-бързо от тук.

На излизане от Карстфур, при изкачването на голото било, малко преди разбития черен път да влезе в гората, аз помолих сина ми да спре. Оттук се показваше пленителна гледка към цялата околност и към една местност, към която всячески избягвах да поглеждам през краткия си престой тук.

Слязох от колата и, усещайки мръсния въздух, аз се изкашлях инстинктивно, но още не поглеждах към ширналата се котловина. Колкото и да го желаех знаех, че не мога да устоя на все по-напиращия стремеж да надзърна в онази посока. Бавно извърнах глава и отворих широко очи.

И за последен път в моя живот видях този мрачен манастир, наречен „Сборището на ренесансовите сатанисти“.

Огромните сгради и високите кули чернееха тайнствено, пленително, заплашително на фона на светлосиньото небе. Със своето неземно величие, със своята пагубна красота, те властно закриляха цялата котловина от позитивните и хармонични сили на доброто. Нима е възможно тази маскирана с красива архитектура обител да е скрила толкова притаена злоба и дебнещо проклятие в себе си, способни да затрият цяла общност от разумни хора и да я захвърлят в бездната на прокобата? Не зная дали в оскверненото място още живееха уродливите и пропити с жертвена кръв същества, ако изобщо тяхното съществуване може да се нарече живот, но сянката на злото продължаваше да извира като мощен гейзер и да въздейства с титаничната разколна проницателност върху осъденото на вечни страдания землище. „Орденът на ренесансовите сатанисти“, това гротескно по своите мащаби сатанинско братство, убило толкова много хора по света, унищожило толкова много семейства и завладяло толкова много селища, все още битуваше тук под една или друга форма и погубваше малцината останали нормални живи създания.

Започнах да се задушавам от обзелото ме гигантско напрежение и свърнах глава. Потта, която набраздяваше пребледнялото ми лице, бавно се стичаше по ризата ми и образуваше мокри ивици. Отворих вратата на колата и с отпаднал глас подканих сина ми:

— Давай.

Превозното средство потегли по едва забележимата пътека и скоро навлезе в тъмната гора, изоставяйки завинаги здрачните земи на Карстфур.