Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

I

Моят дом, домът на баща ми, е пълен с демони. Претъпкан. Бонбонки в буркан от сладко. Това просто няма да го бъде.

Казвам се Джон Лъвхарт и не съм се родил проклет.

Лъвхарт Лъвхарт Лъвхарт Лъвхарт Лъвхарт

Насочвам пистолета към мозъка на господин Фингърс.

Лъвхарт Лъвхарт Лъвхарт Лъвхарт Лъвхарт

Ще запомниш името ми.

Застрелвам го в главата. Мозъкът му избухва по цялата стена.

Той не е доволен от това.

Докато мозъкът му се изгражда наново, застрелвам някои от чудовищата във вечерни костюми. Глави плисват като домати по красивите ми тапети.

– ПРЕДАВАШ МЕ? ГЛУПАВО МОМЧЕНЦЕ!

Отговарям възможно най-сдържано:

– Разкарай се от МОЯ дом или ще използвам черепа ти за ваза.

– АЗ СЪМ ТИ БАЩА. КАК СМЕЕШ ДА МИ ГОВОРИШ ТАКА?

– Не си ми баща. Ти си самозванец.

Застрелвам доктор Черитри, който се опитва да се измъкне като хленчещ страхливец. Изкрещява и пада мъртъв на пода.

Морето от чудовища ме сграбчва. Гнусните му познайници.

– Дръжте го! – пищи господин Фингърс. – Свършено е с теб, Лъвхарт. – И посяга към гърлото ми.

Поглеждам към Мирър.

– Толкова съжалявам – казвам и.

Огромен орел влита през прозореца, разбивайки стъклото, и с крясък полита над демоните. Това е закрилникът и. Чува се силно блъсване по вратата и тя зейва.

Смърт влиза.

– Съжалявам, че се натрапвам – тихо казва момчето.

Мирише на формалдехид и в гласа му има нещо свръхестествено. Господин Фингърс знае кой е. Знае и е разтревожен. Момчето продължава:

– Виждам, че празнувате. Рядко ме канят на празненства. Обикновено ги развалям.

– Какво искаш? – Господин Фингърс изглежда смутен.

– Ако си спомням правилно, проведохме един малък разговор. Няма да я ядеш. Няма да увеличаваш силата си.

– Как смееш! Какво ти дава право да ми казваш какво да правя? – извиква господин Фингърс.

– Защото съм по-стар от времето, аз съм великият изравнител. Ще правиш каквото ти казвам или ще те погубя.

Силно мърморене сред гостите и ме пускат.

– Не! – крещи господин Фингърс. – НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ!

Момчето кротко вдига ръце и чудовищата започват да се разпадат на прах, едно по едно, като морска вълна. Отключвам клетката и изнасям жената Мирър на ръце.

– Какво правиш? – крещи господин Фингърс. – Тя е храната ми!

Орелът кръжи над него и крещи. На стената зад него виси огромно огледало. А стъклото започва да мърда и да се движи като вода. Мирър прави нещо. Огромният орел драска по лицето му с нокти, крещи бясно. Тя се е вгледала в огледалото и то се отваря като портал. Тя вдига ръка и господин Фингър бива всмукан в него. Писъкът му е като детски. Опитва се да го разбие и да излезе, но е заключен вътре.

Тя оглежда останалите гости и те започват да гърмят като тапи от шампанско. Отхвърчат глави.

Това е особено забавно.

Орелът кръжи в залата.

Смърт гледа, а аз се смея. Оставям Мирър на стола на баща ми. Кръвта е изпълнила залата. Качвам се на масата на пиршеството и се смея на труповете.

Изведнъж всичко утихва. Мирър гали главата на орела, сякаш са любовници. Свърши се. Кралството ми беше върнато. Чувам как зад мен господин Фингърс блъска по огледалото и му помахвам. Дамата и орелът се отправят навън. Мирър се приближава към Смърт.

– Благодаря – казва тя.

– За мен беше удоволствие – отговаря той и тя се обръща към мен.

– Господин Лъвхарт. Вие сте един проклет, прекрасен герой.

Обръща се и излиза от царството ми.

Сбогом, мадам Мирър. Ако се вгледам във вас прекалено дълго, виждам лицето си. Виждам цвета на очите си.

– Елате ми на гости някой път – извиквам и подритвам една откъсната глава от масата. Поглеждам надолу към Смърт, който е заобиколен от парчета от трупове.

– Заповядайте, почерпете се.

И се почерпва.

– Сладките с конфитюр са отлични – казва Смърт.

Отново сме в Кайро, при бащата на Голиат. Седим на сянка, пием кафе и ядем меденки, а слънцето отвън е лимоновогорещо.

Бащата на Голиат ми направи подарък. Книга с приказки на Братя Грим с ръчно нарисувани илюстрации. Тъмни и красиви. Деца се крият в горите, вълчи очи надничат измежду дърветата, водни цветя, носещи се лениво по потока, и къщи от сладки. Всичко в ръцете ми. Всичко в ръцете ми.

В Египет се чувствам в безопасност. Чувствам се все едно съм у дома. Разкопките на гробницата на принцесата вече приключиха. Отидохме да я видим; толкова месеци труд, но бащата на Голиат беше възстановил и разкрил толкова много красота. Над покрива на гробницата и има малки звездички; саркофагът е направен от злато с тюркоази. Погалвам го с ръка – хладен и познат е. Защо тук се чувствам толкова удобно? Опитвам се да си представя каква е била принцесата. Била ли е красива? Била ли е изпълнена с дълбока магия? Бащата на Голиат ни казва, че е имала собствен храм и стотици жреци. Започнал е да разкрива храма – новия му проект. Не ми е позволено да посещавам разкопките там, защото е опасно – части от храма се държат от дървени греди и Голиат се тревожи за мен и за бебето, затова трябва да почакам. Трябва да почакам, докато видя храма ѝ.

Пристига телеграма за мен. Има нарисувано голямо червено сърце.

Решавам да изпратя на господин Лъвхарт снимка от разкопките на гробницата на принцесата. Оглеждам купищата фотографии и скици на бащата на Голиат. Има скици на съдовете – с жаби, прескачащи вода, с морски кончета, стрелкащи се над тръстиките, и един крокодил, лениво спящ на слънцето. Има снимки на стените на гробницата и – една изобразява луната, извисена над Нил, докато черни кучета са приковали погледи в нея и вият. Друга показва червените цветя, изливащи се от устата на принцесата, бълвани като пламъци. След това разглеждам снимки на хората, които разкопават гробниците, мъже с лопати и фенери. Пот, прах и машини. Една на бащата на Голиат с грейнали, любознателни очи и голяма, сияйна усмивка, когато е намерил входа на гробницата. На друга се вижда как разгадава йероглифите по стената на гробницата, които изобразяват жаби, които скачат нагоре и се превръщат в звезди. Тогава най-отдолу в купчината виждам снимка на саркофага на принцесата, до който са застанали бащата на Голиат и един друг човек. Този по-възрастен мъж има чисто бяла коса и лице на дупки като луната. В ръцете си държи малък съд. С бащата на Голиат са си стиснали ръцете. Отдолу е написано името Тъмбълти. Това е снимката, която избирам да изпратя на господин Лъвхарт и не съм сигурна защо съм я избрала.

Веднага я изпращам. И знам, че повече няма да си пишем.

Тази вечер луната е огромна. Тримата седим на масата и ядем агнешко с мед, и пием вино. Голиат помага на баща

си да разкопае храма на принцесата. И двамата са много развълнувани, тъй като вече са намерили тайно помещение и жертвен олтар. Голиат докосва лицето ми с голямата си ръка и ми казва как утре ще ме заведе да видя храма отвън, както и артефактите, които са извадили.

– Какви жертвоприношения са извършвали в храма и? – питам.

Баща му отговаря много въодушевено:

– Изглежда са били човешки. Използвали са огледала. Открихме парчета от тях, с черни дръжки от обсидиан. Много са красиви. Жреците и са носели дълги роби и маски, които приличат на насекоми.

– На насекоми? – казвам.

– Да. Приличат на калинки.

Денят е изключително хубав. Седя в градината си с лулата и тефтера и пиша нова приказка. Във вестниците все още изобилстват разкази за Джак Изкормвача, как може би се преобличал като моряк, войник или доктор. Костюми, игри, писма като гатанки до полицията, липсващи черни дробове, липсващи сърца. Ето това е приказен злодей. Ето това е истинско чудовище.

„Хорас и вълшебният крак“, слава богу, беше хвърлена в огъня. Чувствам, че вече мога да напиша каквото искам, независимо дали издателят го иска.

Повече няма да пиша боклуци. Няма да го правя.

В Брайтън съм, седя на плажа и се наслаждавам на чаша чай. На около двайсет метра от мен седи крадец на бижута на име Пъркинс, когото проследих от Лондон. Отне ми седмици да го издиря, но скоро това ще се изплати. Търпението е благодетел. Полицай Уолнът донася два сладоледа.

– Прави ли нещо, сър?

– Не. Чака като нас.

– Шоколад или ванилия?

– Ванилия, моля – той ми го подава и сладоледът вече се топи по пръстите ми.

– Чудничък ден за лов на престъпници – казва Уолнът.

Тогава виждаме друга фигура да върви по пясъците. Облечен е в лилаво кадифено сако, покрито с червени сърцелисти.

– Задава се проблем – въздъхва Уолнът.

Господин Лъвхарт отива при Пъркинс, който седи и си топи краката в морето. Вади един дълъг сребърен меч и с един замах главата на Пъркинс отлита в океана.

– Е, дявол да го вземе! – извиквам.

Господин Лъвхарт дотичва при нас усмихнат и ми подава торба с откраднати изумруди.

– Уверявам ви, инспектор Уайт, заслужаваше да умре. Гнусно същество беше. Удушил баба си.

– Защо сте тук, Лъвхарт?

– Ами заради онази малка услуга, която казахте, че ще ми направите.

– Продължете – казвам и си дооблизвам сладоледа.

– Трябва да ми позволите да убия Тъмбълти. Никаква полицейска намеса. Мой е и ще си поиграя с него.

Пленен съм в огледало два метра и половина. Все едно е ковчег. Крещя, ближа стъклото от горе до долу, а момчето ми ме гледа и се смее.

Все едно е ковчег.

Пак си мислех за онова момче, което разби сърцето ми, когато бях на седемнайсет. Започнах да се колебая, да се питам дали съм действала справедливо. Убих го и изядох сърцето му като отмъщение. Защо все се замислям за него? Защо се връщам към същите спомени? Защо се разпитвам?

Защото го обичах. Защото го обичах. Защото го обичах.

Облечен съм като доктор с чанта с ножове. Кълцам и режа. Кълцам и режа кълцам и режа кълцам и режа. Опасявам се, че татко се е отрекъл от мен след последното момиче. Започнах да го срамя. Направих особено голяма бъркотия. Но запазих сърцето за него.

Тази игра ми омръзна. Искам да играя на нещо друго.

Един господин минава покрай мен и ме поглежда странно.

Изкрещявам:

– Ще изхвърля главата ти в кофа!

Мисля, че съм се превърнал в лудост. Стопил съм се в нея като сметана в горещ шоколад, прекалено лесно. Човекът е изчезнал. Тръгвам обратно към жилището си сред гъстата като супа мъгла. Минавам по моста Тауър; чувам подрънкващите ножове в черната чанта. Лъскави крокодилски зъби.

В другия край на моста стои човек. Дрехите му изглеждат смешно. Облечен е в черно като мен, но целият е покрит с червени сърцелисти като някаква болест. Държи дълго острие, сребърно като луната. Вървя към него, пристъпвам към това странно създание, докато не виждам лицето му. Има черни очи като мен и се е ухилил.

– Здравей, братко – казва.

– Лъвхарт, толкова много време мина. Липсваше ми, братче – и изваждам дългия си нож от черната чанта. Блести като знаменитост. – Всяка звезда има своята обратна точка, всяка червеева дупка в пространството – свой близнак. И ти си моят.

– Ще набуча главата ти на кол пред имението Лъвхарт – отговаря той.

– О, нима! Ще те накълцам като пастичка. Много жалко – толкова си приличаме, Лъвхарт. Защо ще ме убиваш?

– Защото си имам стандарти – казва той.

Време е за края. Щастливите най-много ми харесват.

КРАЙ