Уинтър

Глава тридесет и девета

Записът с опровержението на Левана се въртеше за трети път този час. Синдер се стараеше да не му обръща внимание, но всеки път, когато Каи заговореше, гласът му я караше да подскочи само за да си спомни за сетен път, че него го няма. Той беше под контрола на Левана, както самата тя тъй сръчно бе показала.

От мястото си зад семплата маса на третия етаж в реголитното хранилище Синдер можеше да види на един от вградените в купола екрани доволната Левана и спокойният Каи. Колко щастливи бяха заедно! В един миг Каи се обърна към Левана и се усмихна влюбено, а Синдер я полазиха тръпки. За милиарден път си пожела Крес да е с тях. Тя щеше да знае как да спре излъчването на записа.

Синдер отвърна поглед от екрана, за да се съсредоточи. Нямаше начин да разбере как е било посрещнато съобщението на Левана на Луната, нито как е било посрещнато и нейното послание. Затова най-добре беше да продължат напред.

Около масата бяха и нейните съмишленици — Ико, Трън, Вълка и Скарлет. Майката на Вълка също беше тук заедно с няколко жители от сектора, които бяха избрани да представляват останалите. Цяла нощ всички дружно чертаеха планове, твърде възбудени, за да могат да мигнат.

Двама мъже, които се бяха върнали тази сутрин от съседните минни сектори, донесоха добри новини. Стражите са били арестувани, оръжието им — конфискувано, а хората щели да се присъединят към Синдер в похода й към Артемизия. Още няколко пратеници се бяха наели с опасната мисия да прекосят мините, галерите от лава и тунелите, за да потвърдят, че записът на Синдер е истински, и да привлекат колкото може повече сектори към каузата им.

Началото беше обещаващо.

Останалите хора от сектора се разотидоха, след като Синдер ги подкани да се приберат по домовете си и да поспят. В действителност тя имаше нужда да се освободи от любопитството и благоговейния им шепот, за да помисли.

Когато отново се върнеха, тя щеше да ги раздели на групи и всяка група щеше да получи задача. Неколцина доброволци вече бяха завардили пероните на влаковете маглев и следяха за появата на отряди войници, но Синдер скоро трябваше да започне да ги сменя, за да не заспят от умора. Някои от групите трябваше да съберат храна и лекарства, други — да наблюдават къщата на стражите, а трети — да претърсят мините за оръжия и инструменти. Вълка бе обещал от днес следобед да отделя време, за да обучи на основните бойни техники всеки здрав човек.

Намръщена, тя се вгледа в холографската карта на Луната, докато Вълка й посочваше пътищата, по които да се придвижат, за да се доберат до столицата. Бяха единодушни, че трябва да се стекат към града отколкото е възможно повече посоки, за да принудят Левана също да раздели силите си срещу тях.

— По-добре да не минаваме през научноизследователския сектор и през техническите служби — рече Вълка и посочи два от секторите в околностите на Артемизия. — Повечето хора там са поддръжници на Левана.

— Няма да е трудно да заобиколим НИ-1. — Синдер завъртя холографа, за да вижда по-добре. — Но ТС-1 и 2 стоят точно на пътя ни, ако ще нападаме селскостопанските сектори.

— Може и да не ги подминаваме — рече Трън. — Няма ли как да блокираме пероните под тези сектори и така да уловим в капан всеки, който е вътре? Така ще минем безпроблемно и ще им попречим да ни проследят и да ни хванат в капан в тунелите.

Синдер потупа с пръст долната си устна.

— Може би ще стане, но с какво да ги блокираме?

— В този сектор не се ли произвеждат строителни материали? — попита Скарлет и посочи сектора с име ОС-6: Общо строителство. — Може би там ще се намери нещо, което да ни свърши работа.

Синдер се обърна към един от миньорите:

— Ще натоваря вас с тази задача.

Горд, мъжът тупна с ръка сърцето си.

— Разбира се, Ваше Величество. Ще вземем няколко миньорски колички, за да превозим материалите.

— Отлично. — Като се опитваше да скрие смущението си от назоваването на титлата й, Синдер се обърна към групата.

Вълка застина — едва забележима промяна, от която Синдер се разтревожи.

— Какво има?

Той понечи да разтърси глава, но спря и се навъси още повече. Обърна проницателните си очи към прозореца. Екраните върху купола отново се бяха умълчали.

— Стори ми се, че… надушвам нещо.

Космите по врата на Синдер настръхнаха. Ако беше друг, а не Вълка, тя щеше да му се изсмее. Но той имаше неестествени сетива и досега инстинктът му никога не ги бе подвеждал.

— Какво нещо?

— Не мога да определя. Има много тела тук, много миризми. Но усетих нещо… — Той сви юмруци. — Наблизо има човек. Човек, който беше на покрива в Ню Бейджин.

Сърцето на Синдер лудо затуптя. — Каи!

Но как? Вълка със сигурност би познал Каи.

Тогава вероятно е някой от кралските стражи, които ги бяха нападнали.

Ико грабна портскрийна — апарат, който смая хората тук — и изключи холографа.

Остър писък оглуши улиците отвън.

Синдер изтича до прозореца и се долепи до стената, готова да се скрие. Трън застана до нея и прошепна:

— Скрий се.

— Ти се скрий.

Но нито един от двамата не помръдна.

С нарастващ ужас Синдер наблюдаваше разиграващата се сцена навън. По улиците маршируваха безкрайни редици войници, а с тях вървяха поне половин дузина чародеи.

Една бяла роба привлече вниманието й и стомахът й се сви. На ръба на фонтана, там, където неотдавна беше стояла тя, се бе изправил чародеят Еймъри. С красивото си лице и гордата си осанка, той се държеше като принц.

Нови и нови гвардейци се изливаха от тесните улички, които като спици на колело тръгваха от площада. Твърде много войници, за да бъде потушен един нищожен бунт в малък миньорски сектор.

Синдер прехапа устни.

Те знаеха, че тя е тук.

Гвардейците измъкваха хората от домовете им и като говеда ги редяха около фонтана. Синдер позна мъжа, когото стражите бяха пребили. Той още беше в синини и накуцваше. Видя и възрастната жена, която години наред бе заделяла храна от мижавите си дажби и бе предложила да я подари на всеки, който ще участва в боя в Артемизия. Там беше и дванадесетгодишното момче, което цяла сутрин с примряло лице вървеше по дирите на Ико.

— Изкарват всички на площада — прошепна Маха, докато надничаше през съседния прозорец. — Едва ли ще оставят и тези сгради. — Лицето й грееше пламенно, когато отстъпи назад. — Всички трябва да се скриете. Ние ще се предадем. Може и да не претърсят горните етажи, ако решат, че всички са излезли.

— Те няма да спрат претърсването — каза Синдер.

Маха стисна ръката й:

— Тогава се скрийте добре! — И прегърна силно Вълка. Той се приведе и кокалчетата на ръцете му побеляха, когато я притисна до себе си.

Вратата на фабриката на първия етаж се отвори с трясък. Синдер подскочи. Да можеше да грабне Маха и да я накара да остане, но дребната жена се откъсна от прегръдките на сина си и тръгна надолу с вдигната глава. Останалите лунитяни я последваха. Сякаш всички единодушно бяха решили, че най-важното е да не открият Синдер.

Хладни тръпки полазиха по гърба й, докато ги гледаше как слизат надолу.

Не след дълго се чуха стражите, които изкрещяха някакви заповеди, а после Маха заяви със спокоен глас, че не са въоръжени и слизат по своя воля. Малко след това войниците ги подкараха към площада с насочени към гърбовете им оръжия.

— Ами Уинтър? — възкликна Скарлет.

Синдер се обърна с ококорени очи към нея. Бяха оставили принцесата в къщата на Маха, смятайки, че това е най-скришното място за нея, а сега…

— Аз мога да отида — предложи Ико. — За разлика от вас мен не могат да ме усетят.

Синдер стисна устни и се замисли. Искаше Ико да бъде до нея, защото тя единствена от сподвижниците й не можеше да бъде манипулирана. Но точно поради тази причина беше единствената, която можеше да стигне невредима до принцесата.

— Внимавай — съгласи се накрая. — Измъкни се през товарната рампа.

Ико кимна отсечено, а след това изчезна.

Разтреперана, Синдер се огледа. Бяха останали тя, Трън, Вълка и Скарлет. От толкова далеч не можеше да усети биоелектричеството на чародеите сред тълпата, затова беше сигурна, че и те не могат да уловят нито нея, нито приятелите й тук, но това никак не я утешаваше.

Лунитяните бяха дошли за нея. Тя нямаше къде да избяга. Нямаше къде да се скрие.

Нещо повече, никак не беше сигурна, че иска да се крие. Хората на площада й бяха гласували доверие. Как да ги изостави?

Гласът на Еймъри стигна до ушите й. Говореше спокойно, без да вика, но звукът отекваше в каменните стени на фабриката и се издигаше нагоре. Синдер нагласи аудиоинтерфейса си, за да не изпусне нито дума:

— Жители на сектор „Реголитни мини девет“, събрани сте тук, за да понесете последствията от незаконните си действия. С укриването и помощта на известни престъпници ние ви признаваме за виновни в тежко предателство срещу короната. — Той замълча, за да може въздействието на думите му да бъде почувствано с пълна сила. — Присъдата за това престъпление е смърт.

С изопнато до краен предел тяло, Синдер пак надникна през прозореца. Събраните в спретнати групи хора бяха принудени да коленичат. На площада имаше над две хиляди души, без ония, които изпратиха до съседните сектори. Коленичилите им фигури изпълваха улиците, докъдето поглед стигаше.

Еймъри нямаше да убие всички. Не би посмял да намали производителната сила на Луната тъй драстично.

Дали?

Еймъри огледа насъбралото се множество, а в това време статуята на Левана бдеше над тях като горда майка. От двете страни на фонтана стояха двама стражи. Синдер позна червенокосия и се запита дали точно него беше надушил Вълка. Останалите гвардейци с брони и шлемове бяха пръснати и мушкаха хората със заредените си автомати. Чародеите, прибрали ръце в ръкавите си, се бяха смесили с тълпата.

Синдер изпрати мисълта си, докъдето можа. Опита се да стигне до енергията на Еймъри. Ако успееше да го овладее, можеше да го принуди да помилва хората, да ги остави на мира.

Но, уви, той беше твърде надалеч.

Ядоса се, като си помисли, че Левана ще успее да стигне с дарбата си толкова далече. Щеше да контролира Еймъри оттук, и не само него, а и всички останали. Синдер не я беше грижа, че цял живот леля й бе упражнявала обаянието си. Тя трябваше да стигне нейната сила. Трябваше да може да защити хората, които я защитиха.

Задъхана, насочи вниманието си към стражите, които стояха под прозореца. Тях поне успя да усети, но те вече бяха под контрола на един от чародеите.

Страхът плъзна в жилите й. Трябваше да помисли.

В ръката си все още държеше пет куршума. Трън и Скарлет също имаха оръжие. Тя щеше да улучи най-близките стражи, а може би дори и някой чародей, но така щяха да издадат скривалището си.

А и щом Еймъри осъзнаеше, че е под нападение, щеше да направи щит от хората.

Дали да рискува?

Дали имаше друг избор?

— Но Нейно Величество е готова да ви предложи амнистия — продължи Еймъри, съсредоточил черните си очи в тълпата. — Животът на всички ви ще бъде пощаден. — Устните му се извиха нагоре в мила усмивка. — Трябва само да ни кажете къде сте скрили киборга.

Глава четиридесета

Синдер захапа юмрука си с всичка сила, за да не закрещи. Усещаше погледите на приятелите си върху себе си, но не смееше да ги погледне в очите.

— Не бива да излизаш навън — прошепна остро Скарлет. Беше видяла как нерешителността плъзва по лицето на Синдер.

— Не мога да ги оставя да умрат заради мен — прошепна тя в отговор.

Една ръка я сграбчи и я отмести от прозореца. Вълка я изгледа ядно. Добрият, гневен Вълк, чиято майка беше долу с останалите.

Тя донякъде очакваше Зеев да я издаде, но вместо това той я стисна силно за раменете.

— Никой не умира заради теб. Ако днес умре някой, то ще бъде, защото най-сетне тези хора имат в какво да вярват. Дори не си помисляй да им го отнемеш.

— Но аз не мога…

— Синдер, я се съвземи — обади се Трън. — Ти си сърцето на тази революция. Ако сега се предадеш, всичко ще свърши. И знаеш ли какво? Тя и бездруго ще избие тези хора, просто за да е сигурна, че това няма да се повтори.

Проехтя изстрел и тя извика. Вълка затисна устата й, но Синдер се измъкна и се хвърли на прозореца.

Пред погледа си виждаше бели петна. След това я заслепи огненочервена ярост.

На площада в краката на Еймъри лежеше мъж, а кръвта бе изпръскала земята. Синдер не виждаше кой е мъжът, но това беше без значение. Един човек беше умрял. Заради нея.

Еймъри огледа уплашените лица на хората в предните редици и се усмихна любезно:

— Пак ще ви попитам. Къде е Лин Синдер?

Хората стояха, вперили очи в земята. Никой не поглеждаше към чародея. Никой не поглеждаше към растящата локва кръв. Никой не продумваше.

Отвътре Синдер пищеше. Изстрелът още отекваше в съзнанието й, аудиоинтерфейсът й го повтаряше до безкрай, отново и отново. Тя запуши ушите си, разтреперана, бясна.

Щеше да убие Еймъри. Щеше да го унищожи.

Нечие тяло се притисна в гърба й. Скарлет я прегърна и сгуши лицето си във врата й. Хем да я държи, хем да я утешава, помисли си Синдер и не се отдръпна. Но не почувства утеха.

Долу Еймъри посочи една жена в седмата редица — изборът му нарочно беше хаотичен, за да всее страх във всяко сърце. Един от стражите произведе нов изстрел. Жената потрепери и се свлече до съседа си.

Тръпка премина през тълпата.

Синдер изхлипа. Скарлет я стисна още по-здраво.

Колко време щяха да продължат разстрелите? Колко време щеше да издържи, без да предприеме нещо?

— Достатъчно е само някой да ми каже къде се е скрила — обади се Еймъри — и това ще бъде краят. Ще ви оставим да живеете спокойно живота си.

Нещо мокро се стече по врата на Синдер. Скарлет плачеше и цялата се тресеше. Но все така здраво стискаше приятелката си.

Синдер искаше да отвърне поглед, но се застави да не го прави. Смелостта на хората я ужасяваше. Усети, че се моли някой да я издаде, за да се сложи край на ужаса. И изборът вече да бъде нечий друг.

Трън стисна ръката й. Вълка препречи пътя й от другата страна и тримата се превърнаха в нейни тъмничари и спасители. Те споделяха ужаса й, но никой от тях не разбираше отговорността, която я гризеше отвътре. Тези хора вярваха, че тя ще се бори рамо до рамо с тях, за да им даде обещаното бъдеще.

Нима имаше значение, че те са готови да умрат за каузата й? Нима имаше значение, че са готови да пожертват живота си за нейния успех?

Тя нямаше отговор.

Нямаше отговор.

Пред очите си виждаше единствено ослепителни проблясъци. В ушите й звучаха изстрелите.

Еймъри посочи нова жертва и колената на Синдер омекнаха. Беше момчето, захласнало се по Ико.

Синдер пое дъх, за да извика, да спре екзекуцията, да изпищи…

– Не!

Еймъри вдигна ръка.

— Кой се обади?

Няколко редици зад момчето едно момиче неудържимо заплака.

— Не, моля ви! Моля ви, пощадете го! — Беше горе-долу на възрастта на Синдер. Вероятно сестра му.

Ново вълнение премина през тълпата. Няколко човека наоколо хвърлиха презрителни погледи на момичето, но това не беше честно. Тя не познаваше Синдер. Защо да защитава някой чужд, а не брат си, когото обичаше?

Еймъри вдигна вежди:

— Готова ли си да издадеш къде се крие киборгът?

— Маха Кесли — заекна момичето. — Маха Кесли приюти киборга.

Еймъри помръдна леко пръсти и стражът, който държеше момчето на мушка, свали автомата.

— Къде е тази Маха Кесли?

Маха се изправи, преди някой друг да бе принуден да я предаде — колона сред коленичилата тълпа.

— Тук съм.

Вълка се задъха.

— Ела отпред! — нареди Еймъри.

Маха тръгна покрай съседите и приятелите си с крехките си, но изправени рамене. За краткото време, в което Синдер я познаваше, в осанката й бе настъпила промяна. При срещата от първия им ден тя беше една победена, уплашена жена с превити рамене. Но сега срещу главния чародей на кралицата стоеше друга жена.

Тази промяна още повече уплаши Синдер.

— На кой номер живееш? — попита Еймъри.

С твърд глас Маха му даде номера на къщата си.

Еймъри посочи капитана на стражите и една чародейка. Те излязоха напред и повикаха още един страж. После тръгнаха към къщата на Маха.

Еймъри обърна поглед към майката на Вълка.

— Ти ли подслони киборга Лин Синдер?

— Не съм чувала това име. Единственият киборг, когото познавам, се казва принцеса Селена Блекбърн и тя е истинската кралица на Луната.

Тълпата се раздвижи. Хората вдигнаха глави. Изпънаха рамене. Ако бяха забравили защо рискуват живота си за една непозната, Маха им го бе припомнила.

Еймъри се изсмя. Кръвта в жилите на Синдер се вледени.

Маха вдигна две ръце над главата си, за да могат всички да видят. Сетне хвана десния си палец и го дръпна силно назад.

Дори отвътре Синдер чу изпукването, а след него и вика на Маха. Все едно беше дали Еймъри я бе принудил да си счупи палеца, или само да го изкълчи. Тя беше взела решение.

В следния миг Синдер се вмъкна в умовете на приятелите си и ги застави да се отдръпнат от нея.

Обърна се. Скарлет, Трън и Вълка я гледаха тревожно.

Вълка първи се опомни:

— Синдер, недей…

— Тази революция е на хората, не моя. Вълк, идваш с мен. Ще държа съзнанието ти под контрол, но не и тялото ти, точно както направихме в Артемизия. Трън, Скарлет, вие оставате тук. Дръжте на мушка Еймъри и другите чародеи, но не стреляйте, ако нямате добра видимост. Иначе напразно ще се издадете.

— Синдер, недей — изсъска Скарлет, но Синдер вече бе тръгнала, принуждавайки Вълка да я последва.

Той изръмжа.

— Налага се, Вълк — рече тя, докато се спускаха към втората площадка. Отвън, зад дебелите стени на фабриката, Маха отново извика сподавено от болка. — Не мога да стоя със скръстени ръце.

— Той ще те убие.

— Няма, ако ние го убием първи. — Тя взе на бегом последните стъпала и спря да си поеме дъх. Провери дали държи под контрол биоелектричеството на Вълка, за да не могат чародеите да го манипулират, сетне бутна вратите на фабриката. Третият вик на Маха я прониза като нож в гърдите. Един поглед й стигна да разбере, че три от пръстите на Маха бяха осакатени завинаги. По свитото й от болка лице се стичаха сълзи.

— Ето ме — извика с пълен глас Синдер. — Намерихте ме. Сега я пуснете.

Всички войници като един завъртяха автоматите си към Синдер. Тя си пое дъх, готова да я направят на решето, но изстрел не последва.

Над морето от коленичили работници Еймъри се усмихна широко:

— И тъй, самозванката най-сетне ни удостои с присъствието си.

Тя стисна юмруци и тръгна решително към него. Автоматите я последваха. А също и Вълка, чиято енергия пращеше.

— Много добре знаеш, че казвам истината. Ето защо Левана е тъй твърдо решена да ме убие. — Тя насочи мислите си към хората наоколо, но умовете им бяха овладени. Очакваше го.

До нея стоеше един обучен убиец, а двама умели стрелци пазеха гърба й. Трябваше да стигнат.

Синдер доближи първите редици.

— Дойдохте да ме заловите. Ето, тук съм. Сега освободете всички.

Еймъри наклони глава. Огледа момичето от главата до петите и я накара да се почувства като лесна плячка. Синдер изобщо не приличаше на кралица със сивите си дрехи, с металната ръка и тежките ботуши, с рошавата конска опашка и, много вероятно, с обилното количество мръсотия по лицето.

— Представи си колко по-различно биха се развили нещата — рече той и слезе от фонтана, — ако беше избрала да овладееш умовете на тези хора преди нашето пристигане. Вместо това ти си ги оставила да се носят в океана на собствената си слабост. Направила си от тях мишени, а след това не си даде труда да ги защитиш. От теб не става владетел на Луната.

— Защото бих предпочела хората ми да бъдат свободни, вместо да живеят във вечна манипулация?

— Защото не си в състояние да вземеш решенията, които една кралица трябва да взема за доброто на целия си народ.

Тя скръцна със зъби.

— Единствените хора, които са се облагодетелствали от режима на Левана, са алчните благородници в Артемизия. Левана не е кралица. Тя е тиранин.

Еймъри кимна, сякаш се съгласяваше с нея:

— А ти — прошепна — си никоя.

— Аз съм истинската владетелка на Луната. — Синдер изрече думите с всичката убеденост, на която беше способна, но те пак прозвучаха глухо, празно. Малко след пристигането си главният чародей на кралицата беше съсипал всичко, което бе постигнала в този сектор. С едно движение на пръстите си, Еймъри беше отнел силата й и беше проснал хората в краката си.

— Ти си едно дете, което си играе на война, и си твърде наивна, за да разбереш, че вече си изгубила.

— Аз дойдох, за да се предам. Ако това означава, че трябва да изгубя, за да живеят хората тук свободно, така да бъде. Но ти явно не разбираш, че не става дума за мен. Става дума за народа, който твърде дълго време живее в робство. Управлението на Левана е към края си.

Усмивката на Еймъри се разтегна. Зад него водата от фонтана се лееше и хвърляше пръски наоколо.

Зад Синдер Вълка се наежи, готов да се бие.

Еймъри разтвори ръце към тълпата:

— Нека се знае, че на този ден самозваната принцеса се предаде на Нейно Величество кралицата. Тя ще получи бърза и справедлива присъда за престъпленията си. — Очите му светнаха. — Аз ви обещах, че животът ви ще бъде пощаден, ако някой издаде скривалището на киборга. — Той цъкна с език. — Срамота е, че никой не пожела да го стори.

Проехтя изстрел. Тялото на Синдер се разтресе от ударната вълна.

Не разбра откъде дойде изстрелът. Видя кръв, но не знаеше чия е.

В следния миг колената на Маха се огънаха и тя падна по очи върху твърдата земя. Трите деформирани пръста останаха да стърчат над главата й.

Все още замаяна от ужас, Синдер гледаше с широко отворени очи тялото на Маха, без да може да си поеме дъх. Без да може да помръдне.

Чу как Вълка си пое въздух. Енергията му кристализира в нещо безмълвно и чупливо.

Светът се закрепи несигурно на върха на игла. Притихнал. Непонятен.

Отново се чу изстрел, този път по-надалеч, и звукът измести оста на света. Еймъри изграчи и политна назад. Едно кърваво петно се появи на бедрото му. Очите му пламнаха и се извърнаха към фабриката. Последва друг изстрел и куршумът уцели фонтана зад него.

Вълка изрева и се хвърли напред. Най-близкият страж се изпречи на пътя му, но се забави и не можа да стреля. Вълка го цапна като досадна муха и с оголени зъби се спусна към Еймъри.

Настана хаос от шумове и тела. Всички граждани, които трябваше да бъдат на страната на Синдер, скочиха на крака и се опитаха да се докопат до нея и Вълка. Тръшнаха я на земята. Тя изгуби Вълка от поглед. Още изстрели.

Синдер заби юмрук в нечия челюст, превъртя се веднъж и се изправи. Зърна една червена роба, вдигна ръка и стреля. Почака колкото да види, че чародеят се просна назад, и потърси нова мишена, но така и не можа да стреля отново. Няколко ръце я уловиха, задърпаха я и я свалиха по гръб на земята.

Синдер се замята под ръцете, духна един кичур коса от лицето си. Зърна Вълка, който също бе прикован към земята от дузина мъже. Бяха затиснали ръцете и краката му, а лицето му беше навряно в пепелта. Телата на двама стражи и един миньор лежаха недалеч от него.

Еймъри надвисна над Вълка, запъхтян, а от вечната му усмивка нямаше и помен. С една ръка притискаше раната на крака си.

— Изстрелите идват от фабриката. Изпратете един отряд да я претърси и вържете тия двамата, преди да са направили още някоя поразия.

Синдер се опита да се измъкне. Ако успееше да вдигне ръка и да се прицели…

Някой изви ръцете на гърба й и й сложи белезници. Тя изпищя от болка, когато едва не прекършиха рамото й. Вдигнаха я на крака, тя се закашля от прахоляка. Цялото тяло я болеше.

Огледа се, търсейки помощ, но беше посрещната от безизразни лица.

Тя се изсмя презрително, предизвикателно, когато с Вълка бяха принудени да коленичат пред разярения чародей. Виеше й се свят от омраза, но когато мислите й се поуспокоиха, агонията на Вълка я връхлетя с пълната си сила.

Той беше обзет от дълбоко страдание, сърцето му беше разбито и Синдер си спомни, че тялото до него е на майка му.

Тя потръпна и извърна очи. Забеляза, че чародеят в червената роба не мърда. По-нататък лежеше още един с черна униформа, който, изглежда, също беше мъртъв.

Това беше равносметката. Двама чародеи и двама убити стражи и раненият Еймъри. Ето това беше получила срещу живота на Маха и смелата смърт на други двама невинни граждани.

Повече ядосана, отколкото уплашена, Синдер подхранваше омразата си от мъката на Вълка и ужаса от безизразните лица край нея — всички тези хора бяха използвани като марионетки.

Синдер вярваше в онова, което каза във фабриката. Левана можеше да я убие, но тя знаеше, че смъртта й няма да бъде краят. Тази революция вече не беше нейна.

Глава четиридесет и първа

— Идват — озъби се Скарлет и се отдръпна от прозореца. Първият й изстрел уцели Еймъри твърде ниско в бедрото, макар да се беше мерила в главата му. Вторият отиде нахалост и удари фонтана, а сетне тълпата се сгъсти и повече не можа да стреля. Чу поне три изстрела от Трън, но не знаеше дали е имал повече успех.

Долу на площада Синдер и Вълка бяха като свине в кланица и двамата с Трън щяха да последват съдбата им, ако не побързаха да си оберат крушите оттук.

Трън грабна шлема, който бе задигнал от стража, и си го нахлупи на главата, превръщайки се от приятел във враг. Скарлет се молеше трансформацията да убеди и лунитяните.

— Дай ми пистолета си! — Тя се поколеба за миг, сетне му го подаде. Трън го пъхна на кръста, стисна я за лакътя и я повлече надолу по стълбите.

Бяха стигнали първата площадка, когато на приземния етаж се чу тропот от стъпки.

— Намерих единия! — извика Трън, а Скарлет подскочи уплашена. Той допря пистолета в главата й и я поведе по стълбите. Четирима стражи ги наобиколиха. — Имаше двама стрелци. Другият сигурно е избягал, но най-добре проверете горните етажи. Аз залових тази.

Скарлет се задърпа, уж да се измъкне, но Трън важно-важно я помъкна към вратата. Мъжете се втурнаха нагоре по стълбите. Щом се скриха, Трън се извърна и я пусна. Двамата изтичаха към задния изход и оттам — на уличката зад фабриката.

Ако се съдеше по мъртвешката тишина, която изпълваше купола, краткото сражение беше свършило.

Трън пое в обратната посока, но Скарлет го хвана за ръката.

— Почакай!

Той се обърна безчувствено назад, но може би това се дължеше на маската.

— Трябва да се опитаме да им помогнем.

Той се намръщи.

— Нали видя колко лесно повалиха Синдер и Вълка? И си мислиш, че ние с теб ще можем да направим нещо, за да им помогнем?

Не мислеше. Честно казано, не мислеше.

Но ако се откажеха, без дори да са опитали…

— Дай ми пистолета — рече тя и протегна ръка.

Трън я зяпна.

– Дай ми пистолета!

Той изсумтя, измъкна пистолета и го тръшна в ръката й. Скарлет му обърна гръб, без да знае дали капитанът ще я последва. Той тръгна след нея. Скарлет понечи да си нахлупи червената качулка, но си спомни, че все още е облечена с бозавите работнически дрехи.

Когато завиха зад първия ъгъл, площадът се откри пред погледа им. Хората, които се бяха надигнали, за да повалят Синдер и Вълка, отново коленичеха, спокойни, сякаш нищо не се бе случило.

Колко ли време, питаше се Скарлет, щеше да трябва на стражите да претърсят фабриката? Дали не беше полудяла, задето стоеше тук, вместо да се обърне и да побегне?

Пистолетът беше топъл, дръжката остави следи по дланта й. Преди оръжието й даваше чувство за сигурност, но вече знаеше колко лесно лунитяните могат да го обърнат срещу нея.

Ако обаче успееше да се промъкне по-близо, колкото да стреля един-два пъти, нямаше да пропусне.

Докъде ли можеше да стигне, преди да я усетят? Дали човешкото множество щеше да я прикрие, или и тя щеше да стане жертва на същата манипулация още щом приближеше? Не знаеше как действа дарбата и колко уязвима е тя самата. Да беше разпитала Синдер по-подробно.

Придвижваха се крадешком. Трън я следваше смълчан.

Скарлет спря, когато успя да различи Вълка и Синдер сред враговете им. Ръцете и на двамата бяха вързани на гърба. Вълка беше отпуснал рамене и гледаше в земята.

Не, осъзна тя и потръпна. Гледаше Маха.

В душата й пламна гняв. Лунитяните бяха отнели всичко на Вълка. Свободата, детството и цялото му семейство, а той не беше сторил нищо, нищо, с което да заслужи тази участ.

Скарлет копнееше да отмъсти за него. Да го отведе далеч от това прашно място. Да го дари с живот със сини небеса, домати и покой.

Тя стисна здраво пистолета и усети познатия допир на спусъка.

Но разстоянието беше значително. Имаше голяма вероятност да уцели свой оттук.

С разтуптяно сърце Скарлет огледа тясната уличка, като се опитваше да съобрази колко крачки още ще направи, без да я видят. На една от стените на фабриката имаше врата, където можеше да се прикрие. Но най-много се страхуваше, че лунитяните ще я усетят, преди да са я видели.

Скарлет въздъхна леко, вдигна пистолета и се прицели в сърцето на Еймъри. Задържа го на прицел три секунди, сетне изсумтя и свали дулото. Права беше. Разстоянието беше голямо.

Отново си помисли да се придвижи напред. И отново се поколеба.

И тогава забеляза промяната в стойката на Вълка. Той извърна глава към нея.

Промяната беше почти незабележима. Изобщо не я погледна. С нито едно движение не издаде, че е доловил мириса й сред всичките тези хора. Но Скарлет знаеше, че е така. В раменете му се чувстваше напрежение, което допреди миг липсваше.

Сърцето й подскочи. Представи си как я залавят. Вълка вижда как опират пистолет в главата й. Вълка е безпомощен, когато й подават секирата. Вълка, чиято майка току-що бе убита пред очите му, а той с нищо не можа да й помогне.

Скарлет се разтресе при спомена за смъртта на баба си, сякаш върху нея се бе стоварил чук. Спомни си отчаянието, което я бе погълнало. Яростта и омразата. Безконечното самоизтезание, че е трябвало да предотврати смъртта й.

И фаталната невъзможност да стори това.

Точно както Вълка не бе успял да защити Маха. Точно както нямаше да успее да защити и нея.

Не можеше да му причини тази болка.

Скарлет стисна очи и преглътна напиращия вик.

Сдържай се, Скарлет, каза си тя. Сдържай се.

Свали пистолета и отстъпи назад. Вдигна очи към Трън и видя болката, която се бе впила в чертите на лицето му. Той й кимна с разбиране.

Спокойният глас на Еймъри се понесе към тях:

— Лин Синдер, ти ще бъдеш съдена и екзекутирана за престъпления срещу короната. Единствено по милостта на кралицата ще пощадя живота на останалите. Но помнете, че всеки, който бъде заловен да обсъжда киборга и предателските й кроежи или пък се заеме с подривна дейност, ще получи бързо наказание.

Скарлет хвърли поглед назад точно навреме, за да види как един страж блъсна грубо Вълка в гърба, а сетне двамата със Синдер бяха отведени. — Принцесо! — извика Ико толкова силно, колкото се престраши, макар че като се замислеше, никак не беше силно. — Принцесо, къде си? — И за трети път претършува всяка стая в къщата. Уинтър я нямаше нито в шкафовете, нито в гардеробите. Нямаше я под леглото на Маха. Нямаше я в малката баня, нито в…

Е, това беше. Другаде човек нямаше къде да се скрие.

Къщата наистина беше малка, а Уинтър я нямаше.

Ико се върна в дневната. Вентилаторът в гърдите й бучеше, а въздухът излизаше през порестата тъкан на врата й. Беше тичала насам, като се мушваше ту тук, ту там в изоставените къщи и сега беше прегряла.

Дали войниците са открили Уинтър? Дали беше закъсняла?

Ико не знаеше. Застави се да поспре и да систематизира информацията, с която разполагаше.

Копоите на Левана се намираха в РМ-9. Бяха изкарали от домовете им всички хора и андроидът беше относително сигурен, че едва ли се канят да им организират забава.

Доколкото й беше известно, Синдер и останалите бяха във фабриката, но нямаше как да разбере дали са живи, преди да ги види отново.

Нямаше представа къде е принцеса Уинтър.

Ико обмисли възможностите си. Най-логичната стъпка беше да се върне крадешком при Синдер във фабриката, но така щеше да се изложи на опасност. Това не я плашеше толкова, колкото страха да не попадне в ръцете на врага. Лунитяните не знаеха много за андроидните системи, но ако успееха да изследват софтуера й, щяха да открият куп конфиденциална информация за Синдер и стратегията й.

Можеше да изчака приятелите й да се завърнат живи и здрави, но тази възможност противоречеше на базисното й програмиране. Тя мразеше да бъде непотребна.

Ико още разсъждаваше, когато чу тежките стъпки пред външната врата и се стресна. Хукна към кухнята и се скри в един шкаф.

Вратата се отвори шумно. Някой влезе и Ико долови малките разлики в стъпките. Трима души се вмъкнаха в къщата.

В дневната спряха.

Мъжки глас рече:

— Базата данни потвърждава, че това е домът на Маха Кесли.

Краткото мълчание се наруши от женски глас:

— Усещам някой, но енергията е много слаба. Може би я приглушава някаква бариера.

Ико се намръщи. Но как така са я усетили? Синдер винаги твърдеше, че не може да бъде открита с лунната дарба, защото не произвеждаше биоелектричество.

— Моят опит с киборга показва — чу се трети глас, пак мъжки, — че тя невинаги реагира на манипулацията, както се очаква. Възможно е да умее да прикрива енергията си?

— Възможно е — рече жената, но си пролича, че се съмнява. — Кини, претърси периметъра и съседните къщи. Джерико, погледни в спалните.

— Тъй вярно, господарке Перейра.

Стъпките тръгнаха в различни посоки. Входната врата отново се затвори.

Едва бяха минали няколко секунди и жената влезе в тясната кухничка. Ико зърна потрепващите ръкави на червената й роба. Тя застана в средата така близо до нея, че андроидът можеше да я пипне. Но изобщо не погледна надолу, дори не си направи труда да отвори шкафовете.

Както беше клекнала, Ико се взря в профила на жената. Сивата й коса беше подстригана късо, на черта, и при все че беше една от най-възрастните чародейки, които бе виждала, беше запазила хубостта си с изпъкналите скули и плътните си устни. Беше прибрала ръцете си в ръкавите.

Жената остана дълго неподвижна, сбърчила чело. Сигурно търсеше следи от биоелектричество, но така и не забеляза Ико.

А Ико не смееше да мръдне и се радваше, че не се налага да приглушава дишането си — мили звезди на небосклона, когато се бе скрила в стаичката на кораба със Синдер и останалите, шумът от общото им дишане направо й проби тъпанчетата.

Но точно тогава се включи вентилаторът й.

Жената сведе поглед и се стресна.

Ико вдигна ръка за поздрав:

— Здравей!

Чародейката дълго-дълго я зяпа, а най-сетне запелтечи:

– Щит?

— Топло. — Ико грабна една кърпа от шкафа и се нахвърли върху жената. Тя успя да извика, преди Ико да затисне устата й. Чародейката се замята, но Ико я притисна здраво до стената. Лицето на жената побледня, очите й се разшириха от обзелата я паника и андроидът трябваше да преглътне инстинктивното си извинение.

— Хайде, изгуби съзнание — рече мило Ико — и аз ще те пусна.

— Хей!

Ико извърна глава и в този миг един кралски гвардеец ги забеляза през кухненския прозорец. Мъжът хукна към задната врата, отвори я широко и…

Свещени, всемогъщи звезди!

Открай време тя смяташе, че Каи е най-големият красавец в галактиката, но този мъж с мускулесто тяло, загоряла кожа, дяволито вълниста коса и тъжни очи беше…

Той беше…

Насочил пистолет към нея.

Ико избута чародейката пред себе си точно когато мъжът дръпна спусъка. Куршумът уцели жената в гърдите и тя се свлече и бездруго отмаляла от задушаването с кърпата.

Ико я пусна, прескочи тялото й и сграбчи пистолета на мъжа. Той я завъртя и я блъсна в шкафа. Ударът отекна в цялото й тяло. Стражът измъкна пистолета и с другия юмрук замахна право в лицето на андроида. Главата й отскочи назад, тя залитна две, три стъпки и се блъсна в печката. Стражът изруга и разтърси ръка.

Ико тъкмо си мислеше, че е трябвало да си инсталира една-две програми за бойни изкуства, когато втори изстрел раздра аудиорецепторите й. Тя се сви, запуши ушите си и намали звука, макар че вече беше късно.

Когато главата й отново се избистри, видя, че мъжът я зяпа с отворена уста и облещени като понички очи.

— Ама ти_… какво_ си?

Тя сведе поглед. В гърдите й имаше дупка, синтетичната кожа по края й беше обгоряла, а жиците вътре пукаха и светваха. Ико изстена:

— Едва-що го сменихме!

— Ти си… — Мъжът направи крачка назад. — Чувал съм за земните машини, които могат… които са… но ти… — Лицето му се изкриви. Ико достатъчно дълго се бе занимавала с анализ на лицевите мускули, за да познае, че това изражение показва пълна, невъздържана погнуса.

В гърдите й пламна възмущение и се изля навън вероятно през новата дупка в гърдите й.

— Не е учтиво да зяпаш така!

На вратата към дневната се появи силует. Още един страж, в чието лице Ико разпозна човек от личния антураж на Левана. Той беше част от отряда, който ги нападна на покрива в Ню Бейджин.

— Какво стана? — излая мъжът, обхващайки с поглед падналата чародейка, сваления пистолет на хубавия страж и Ико.

Очите му блеснаха, когато я позна, и той се ухили широко:

— Добър улов, Кини. Пътуването не се оказа толкова безсмислено, колкото си смятах. — Той прекрачи тялото на чародейката.

Ико вдигна юмруци и се опита да си спомни всички бойни съвети, които Вълка даваше на Синдер.

— Къде е киборгът? — попита Джерико.

Ико му се озъби.

— Целуни ме отзад!

Той повдигна вежди.

— Някой друг път.

— Сър Джерико — обади се Кини, — тя не е… не е човешко същество.

— Очевидно — провлече той и хвърли поглед към дупката в кухината на гърдите й. — Ще трябва да проявим въображение как да измъкнем информация от нея.

Той замахна. Ико се сви и също замахна, но мъжът лесно я улови. Преди процесорът й да се опомни какво става, Джерико бе стиснал здраво ръцете на гърба й. Ико взе да се боричка, опита се да го настъпи, но той реагираше бързо. Завърза ръцете й, ухилен, и я завъртя с лице към него.

— Чудото на земната технология — рече той и като отмести ризата й, хвана между пръстите си прогорената изкуствена кожа — и въпреки това ти си оставаш напълно непотребна.

Огнена ярост пламна пред погледа й:

— Ще ти покажа аз на теб кой е непотребен!

Но преди Ико да му покаже каквото и да било, ужасяващ писък изпълни кухничката и един нож полетя към рамото на Джерико. Той извика и се отдръпна. Острието сряза ръкава му и остави дълбока, червена рана. Ико политна назад.

Джерико се извъртя, блъсна нападателката в стената, притисна я в гърлото с една ръка, а с другата улови след кратка борба ръката с ножа.

Но Уинтър го стискаше с дива омраза в очите и не го даваше. Тя ритна мъжа с коляно право в слабините. Джерико изрева, дръпна я от стената и пак я запрати там. Този път Уинтър изхриптя и остана без въздух.

— Кини, дръж андроида под око! — процеди през зъби Джерико.

Ико отмести поглед от принцеса Уинтър към стража, който беше твърде красив, за да бъде такъв глупак, но Кини вече не се интересуваше от нея. На лицето му се изписа ужас, когато Джерико стисна принцесата за гърлото.

— Това е принцеса Уинтър! Пусни я!

Джерико се изсмя сухо.

— Знам коя е, идиот такъв! А знам също, че отдавна трябваше да е мъртва!

— Аз също чух, че е мъртва, но явно е било лъжа. Пусни я.

Джерико подбели очи, обърна се и дръпна Уинтър от стената.

— Тя трябваше вече да е мъртва! Кралицата нареди да я убият, но май някой не е намерил сили за това. — Уинтър политна напред, но той я вдигна здраво до гърдите си. — Каква хубава плячка! От години чакам да те спипам насаме, но онзи досадник сър Глина вечно се въртеше като лешояд над мърша. — Джерико прекара палеца си по лицето на Уинтър. — Но сега май го няма тук, а, принцесо?

Уинтър отвори едва-едва очи. Погледна Кини замаяна.

— Ти…

— Хей! — Джерико завъртя брадичката й и я насили да го погледне. — Ти си моята награда, принцесо. Е, каква отплата според теб ще получа от кралицата, задето ще й занеса мъртвото ти тяло? Не вярвам да я е грижа в какво състояние ще бъде то, а и като бонус, ще докажа, че гаджето ти все пак е предател.

Ико задърпа ръцете си, опита се да измъкне палците от гнездата им и така да се освободи от въжетата, но китките й бяха здраво вързани.

Тя тъкмо се канеше да се хвърли с главата напред върху Джерико и да стовари върху гърба му цялата тежест на металния си череп, но в този момент Уинтър припадна и тялото й увисна като парцалена кукла в ръцете му.

Джерико се сепна и едва не я изтърва. В този миг Уинтър заби забравения нож в тялото му.

Джерико изрева и я пусна. Уинтър залитна назад, но мъжът я хвана за ръката, дръпна я и удари през лицето с опакото на дланта си. Уинтър политна. Удари главата си в ръба на шкафа и се свлече на пода.

Ико изпищя.

Сред поток от ругатни Джерико хвана ножа, но не го издърпа. С почервеняло като косата му лице, той изръмжа на принцесата:

— Ама че тъпа, луда…

Той замахна с крак да я ритне, но Кини вдигна пистолета си и стреля. Куршумът запрати Джерико в стената.

Ико се сви. В колкото и свади и престрелки да се озоваваше, все я учудваше колко по-страшна беше действителността от филмите по нета. Даже смъртта на този презрян, жалък страж я накара да потръпне.

Последвалата тишина сякаш обгърна целия сектор и Ико си каза, че последният изстрел сигурно трайно е увредил аудиото й.

Кини се взираше в пистолета си, сякаш го виждаше за първи път.

— Никога досега не съм стрелял. — Той си пое дълбоко въздух, остави пистолета на шкафа и клекна до принцеса Уинтър. Опипа главата й и по пръстите му останаха кървави следи.

— Диша, но сигурно е получила сътресение.

Процесорът на Ико се задави:

— Ти на чия страна си?

Той вдигна очи. Носът му потръпна, когато отново зърна зеещата дупка от куршума, но този път побърза да отмести поглед.

— Научихме, че принцесата е мъртва. Мислех, че друг я е убил.

Ико закри с ризата раната на гърдите си.

— Страж на име Хиацинт е получил заповед от кралицата да я убие, но вместо това й е помогнал да избяга.

— Хиацинт Глина.

Тя присви очи:

— Защо ни помогна?

С навъсено чело Кини отпусна принцесата на пода. Цялата кухня беше в кръв. От чародейката. От Джерико. От Уинтър.

— Аз помагам на нея — рече Кини, сякаш беше важно да го подчертае. Намери кърпата, с която Ико се бе опитала да удуши господарката Перейра и превърза с нея, както можа, раната на Уинтър. Когато свърши, стана и взе окървавения нож.

Ико отстъпи назад.

Мъжът спря.

— Искаш ли да срежа вървите?

Тя огледа лицето му. Не можеше да спре да го зяпа.

— Да, моля те?

Обърна се с гръб и той набързо ги преряза. Когато вдигна ръце, Ико очакваше да види резки по кожата си, но острието не я бе докоснало дори.

— Ето каква е историята — рече Кини и посочи пистолета върху шкафа. Ико разбра, че мъжът предпочита да не поглежда към нея и все си намира начин да гледа встрани. — Ще скалъпя в доклада, че ти си отнела пистолета ми и си убила господарката Перейра и сър Джерико, а сетне си успяла да избягаш. За принцесата и дума няма да отворя. Те дори не знаят, че е жива. — Той посочи носа й, дръзвайки да задържи погледа си повече от половин секунда. — А ти ще я отведеш някъде далеч оттук. И хубаво ще я скриеш.

Ико скръсти ръце.

— А ето че ние сме я тикнали в тази къщурка в напълно случайно избран миньорски сектор. И защо ли досега и през ум дори не ни е минало хубаво да я скрием?

Кини дълго я гледа с непроницаемо изражение и накрая попита:

— Ти май разбираш от сарказъм.

— Естествено, че разбирам от сарказъм — сопна се тя. — Това да не ти е теоретична физика?

За миг мъжът раздвижи челюстта си, сетне поклати глава и се обърна да си върви.

— Погрижи се за нея. — Погледна още веднъж принцесата и си тръгна.

Глава четиридесет и втора

Синдер и Вълка бяха отведени на един подземен аеродрум, натъпкан с очукани товарни кораби и три кралски капсули, което обясняваше защо пристигането на враговете им не беше задействало алармите. Синдер беше поставила часовои само на пероните на влаковете маглев.

Тя остро се смъмри с надеждата, че някой ден ще има възможност да се поучи от грешката си.

Ръцете й бяха вързани здраво с белезниците и Синдер имаше чувството, че ще изскочат от ставите. Вълка вървеше зад нея и тя усещаше енергията му. Беше отчаян и изпълнен със смъртоносна омраза. Трепереше от страх за Скарлет. Беше смазан и съкрушен от убийството на Маха.

На аеродрума чакаше един от стражите. Косата му беше разрошена, но лицето му не изразяваше никакво чувство.

— Докладвай — рече Еймъри. Той вървеше, накуцвайки, и Синдер си мечтаеше да го ритне точно там, където се бе забил куршумът.

— Господарката Перейра и сър Джерико Солис са мъртви.

Еймъри вдигна вежди. Неочакваната вест го изпълни единствено с любопитство.

— Как?

— Един земен андроид ни нападна в къщата на Кесли — обясни стражът.

Сърцето на Синдер подскочи.

— Разрази се битка. Андроидът не се повлия от манипулацията на съзнанието, а и куршумите не го засегнаха много. Тя… той удуши господарката Перейра, след което аз влязох с него в ръкопашен бой. Андроидът измъкна пистолета ми и застреля сър Джерико и господарката Перейра. Докато беше с гръб, аз успях да забия ножа си в гърба му и му пречупих гръбнака. Така успешно го обезвредих.

Синдер усети пулсираща болка зад очите — признак за сълзите, които никога нямаше да потекат. Първо Маха, а сега и Ико…

— Когато опасността премина, претърсих щателно останалата част от къщата и съседните имоти — продължи стражът. — Други съучастници не открих.

Поне не бяха открили Уинтър и доколкото Синдер можеше да прецени, Трън и Скарлет също.

Еймъри дълго се взира в стража, сякаш търсеше недостатък в историята му.

— Какво стана с андроида?

— Намерих и унищожих онова, което според мен беше генераторът му. Изхвърлих всичко останало в обществения компактор за отпадъци.

— Не! — Синдер залитна, но стражът зад нея я задържа.

Мъжът й хвърли бърз поглед, сетне добави:

— Оставих телата в къщата. Да се върна ли да ги прибера?

Еймъри махна безгрижно с ръка.

— Ще изпратим отряд.

От стълбището отново се чуха стъпки. Все още разтърсена от загубата на Ико, Синдер едва вдигна глава. Зърна бегло Вълка, който я наблюдаваше. Макар че в очите му се четеше съчувствие, той бе стиснал зъби от гняв.

Днес и двамата бяха изгубили по едно скъпо за тях същество.

Синдер се задушаваше от болка, сякаш ребрата й стягаха в хватката си дробовете й, но присъствието на Вълка й вдъхна сили. Яростта й набра мощ. Скръбта й се превърна в сухи подпалки, които бързо пламваха.

Тя си възвърна твърдостта и макар да не можеше да се отскубне от ръцете на стража, изпъна рамене и вирна брадичка.

Стъпките бяха на чародей с черни одежди и на още стражи.

— Други съучастници не намерихме, а и не успяхме да разберем кой стреля по нас от прозореца на фабриката — рече новодошлият чародей. — Възможно е да са избягали в съседен сектор и да опитат пак да вдигнат бунт.

Еймъри посрещна с пренебрежителна усмивка загрижеността му:

— Нека да опитат. Ние не се боим от собствения си народ. — Спря черните си очи на Синдер. — Малкият метеж свърши.

Синдер вдигна глава, но ниско ръмжене привлече вниманието му и той се обърна към Вълка, който беше оголил острите си зъби свирепо, кръвожадно, готов да разкъса на парчета похитителите им.

Еймъри се разсмя. Прекрачи напред и го хвана за брадичката, а лицето на Вълка се сгърчи.

— А и как можем да загубим, когато имаме зверове като този тук? — Еймъри пусна брадичката на Вълка и нежно го потупа по бузата. — Алфа Кесли, нали? Аз присъствах на кралския турнир в деня, в който ти извоюва мястото си в твоята група. Но, изглежда, земляните са те отклонили от правия път. Как да поправим това зло?

Вълка гледаше чародея с омраза, която можеше да изпепели плътта му.

Ала ненадейно краката му се огънаха и той падна на колене пред Еймъри. Синдер трепна, сякаш болката рикошира в собствените й стави. В следния миг Вълка беше свел глава.

От гледката взе да й се гади. Цялата тази сила. Цялата тази ярост. Превърнати в проста марионетка. Още повече й се догади, защото знаеше колко психична сила и съсредоточаване са нужни, за да накара Вълка да направи нещо. Тя едва бе почнала да овладява умението, а ето че Еймъри не показа с нищо, че е бил затруднен.

— Добро куче — рече мъжът и потупа Вълка по главата. — Ще те отведем при кралицата и нека тя избере наказание за предателството ти. Доволен ли си, алфа Кесли?

С гърлен, механичен глас Вълка отговори:

— Да, господарю.

— Така си и мислех. — Еймъри хвърли поглед на антуража си. — Ако са останали тук-там бунтовници, гледайте бързо да ги смажете. Утре е кралската сватба и повече вълнения няма да търпим.

Останалите чародеи се поклониха и се пръснаха, а Еймъри пъхна ръце в ръкавите си и се обърна пак към Синдер:

— Остава само въпросът какво да правя с теб?

Тя го погледна открито в очите.

— Можеш да се поклониш пред мен като твоя истинска кралица.

Устните на Еймъри се извиха нагоре.

— Убий я.

Всичко стана ужасно бързо. Единият от стражите измъкна пистолет от кобура си, опря го в челото на Синдер, махна предпазителя, натисна спусъка…

Синдер пое шумно последния си дъх.

— Спри! Промених решението си.

Също толкова бързо пистолетът беше прибран.

Синдер отпусна рамене. Свят й се виеше от страх.

— Моята кралица поиска да не я лишаваме от удоволствието сама да реши съдбата ти. Ще й предложа да поднесе главата ти на император Каито като сватбен подарък.

— Чародей Парк?

Той се обърна към облечената с червена роба жена, която го бе повикала. Тя беше опряла длан на един малък кораб.

— Това е кралски кораб и май скоро е пристигнал. — Тя вдигна ръката си. — Няма почти никакъв прах. Странно е, че се намира тук.

Еймъри изсумтя с безразличие.

— Не ме учудва, че наоколо има крадци, но корабът може да ни помогне да намерим останалите бунтовници. Направете справка на номера му и вижте какво ще намерите.

Той даде знак на стражите и те отведоха Синдер и Вълка в кораба му и ги принудиха да седнат на отделни седалки. Моторите забръмчаха в пълно мълчание.

Миг след това те вече летяха към Артемизия.

Еймъри продължи да дава заповеди — за лекар и рани от куршум, назначи нов капитан на стражата и докладва на кралицата за жертвите и затворниците. Мислите на Синдер се объркаха и тя осъзна, че се взира в профила на мъжа, убил Ико. „Унищожих я, беше рекъл той. Изхвърлих я в компактора за отпадъци.“

Тя отново и отново видя пред очите си ножа, разкъсващ гръбнака на Ико. Прекършените пръсти на Маха. Коленичилите в краката на Еймъри хора от сектора.

Омразата й се разгоря, отначало слабо, ниско долу в стомаха. Но когато Артемизия изникна пред погледа, вече кипеше.

Корабът кацна на подземния аеродрум в Артемизия. Рампата се спусна и стражът я повдигна, като я стисна тъй болезнено, че тя трябваше да преглътне вика си. Вълка я следваше с тежки стъпки.

Посрещнаха я няколко стражи, чието биоелектричество беше податливо като току-що излезли от фабриката идентификационни чипове, и трима чародеи, чиято психична сила винаги се отличаваше с желязна твърдост.

Пръстът й потръпна и тя се почуди за колко време би могла да го зареди и да убие всички. Отново беше в Артемизия. Ако избягаше, можеше да се превърне в самотен, див отшелник — убиец, който преследва кралицата, за да я ликвидира.

Но само си фантазираше. Ръцете й бяха още вързани.

Тя стисна безпомощно в юмрук киборгската си ръка.

— Чародей Парк?

Синдер се втренчи в мъжа, убил Ико.

— Сър Кини.

— Позволете ми незабавно да потърся лекарска помощ.

Еймъри огледа кръвта по униформата му. Беше текла обилно, но раната не се виждаше.

— Добре. Явете се при мен, когато сте готов за служба.

Мъжът стисна юмрук до гърдите си, сетне се отправи в обратната посока.

Стражите подкараха Синдер и Вълка през плетеница от коридори. Тъй като нямаше какво да прави, Синдер се опита да предугади накъде я водят. Започна да брои крачките си и направи груба карта в главата си, която съпостави с всичко, което знаеше за двореца на кралицата.

Отведоха ги при асансьорите, които се пазеха от още стражи. Поспряха за малко и Еймъри се заговори с друг чародей. И макар да нагласи звуковия си интерфейс, Синдер долови едва две-три откъслечни думи: алфа и войник. После бунт, РМ-9 и киборг.

Еймъри махна с ръка и стражите поведоха Вълка по друг коридор.

— Чакайте! — викна Синдер и усети как страхът плъпна по жилите й. — Къде го водите?

Вълка изръмжа, опълчи се на стражите, но непокорството му бе уталожено посредством контрола на мислите.

— Вълк! Не! — Синдер се засили напред, но няколко чифта ръце я задържаха. Белезниците се забиха болезнено в китките й. — Вълк!

Напразно. Те завиха зад ъгъла и Вълка изчезна. Синдер дишаше тежко и трепереше. Усети нещо мокро на дясната китка, където белезниците бяха прорязали кожата. Не беше толкова наивна да си мисли, че двамата с Вълка ще успеят да надвият враговете си, но не си беше представяла, че толкова скоро ще го отделят от нея. Кой знае дали щеше пак да го види. Кой знае дали щеше пак да види някой от приятелите си.

Тикнаха я насила в асансьора и тя си помисли, че за първи път остава сама.

— Съжалявам, че няма да можем да те разведем из двореца, но сме заети с подготовката на сватбата. Сигурен съм, че ще ни влезеш в положението.

Вратите на асансьора се затвориха и те започнаха да слизат. И да слизат. Сякаш я водеха в гробницата й.

Когато вратите се отвориха отново, някой я блъсна по врата да върви напред. Поведоха я през полумрачен коридор с груби стени и спарен въздух, който миришеше на урина и хорска плът. Тя сбърчи нос от отвращение.

— Дано квартирата да ти хареса — такъв знатен гост като теб! — продължи Еймъри, сякаш изобщо не усещаше миризмата. — Доколкото знам, вече си свикнала със затворническите килии.

— Не, не бих казала. Избягах от последната, преди да мине и ден.

— Тази е по-подходяща за теб.

Затворът от скални пещери по нищо не приличаше на модерното здание в Ню Бейджин. Тук беше мрачно, задушно, но най-лошото бе, че Синдер нямаше негова схема. Нямаше точна карта, план, нищо, с което да определи къде се намира спрямо… е, спрямо каквото и да е.

Спряха, чу се звънтенето на ключове и скърцането на допотопни метални панти. Старомоден катинар. Ама че отживелица.

Ако успееше да го стигне отвътре, щеше да го отключи за по-малко от тридесет секунди.

Тази мисъл я обнадежди.

Вратата се отвори и зловонието се усили. Дробовете й бързаха да се освободят от въздуха в мига, щом го поемеха.

— Ще останеш тук, докато Нейно Величество кралицата намери време да разгледа делото и да проведе екзекуцията ти.

— Тръпна в очакване — измърмори Синдер.

— Естествено, ще имаш време да се опознаете отново.

— Да се опознаем отново?

Бутнаха я напред. Удари се в желязната врата и се подпря на неравната стена на килията.

Чу се хленч и Синдер застина. В килията имаше още някого.

— Приятно прекарване… принцесо.

Вратата се тръшна и металният звук отекна в тялото й. Килията беше тясна. На желязната врата имаше висок прозорец с решетки, откъдето се процеждаше светлина от коридора, колкото да различи кофата на пода. Смрадта идваше точно от нея.

В отсрещния ъгъл двама души се бяха сгушили един в друг.

Синдер се вгледа в тях, но очите й все още не се бяха свикнали с тъмнината. Тя включи фенерчето си. Фигурите потрепериха и се скриха зад ръцете си.

Сякаш някой я цапардоса в лицето и тя политна назад.

— Не може да бъде!

Адри.

Пърл.

Мащехата и доведената й сестра се тресяха от страх и я гледаха с ококорени очи. Синдер не можеше да си представи какво търсят те тук и какво искаше от тях Левана.

И тогава проумя всичко.

Щеше да прекара времето до екзекуцията си с тях.

Прекара ръка по лицето си. Ах, колко много, много мразеше Левана.

Глава четиридесет и трета

В съня си Уинтър стоеше в кухнята на малка стара селска къща на Земята или поне в къща, която във въображението си смяташе за селска. Знаеше, че това е домът на Скарлет, макар че никога не бе прекрачвала прага му. Стоеше пред мивката, която преливаше от мръсни чинии. От съдбоносно значение беше да измие всичките чинии, преди останалите да са се прибрали, но всеки път щом извадеше чиния от сапунената пяна, тя ставаше на парчета в ръцете й. Пръстите й кървяха и пяната се оцветяваше в червено.

Когато седмата чиния се строши в ръцете й, тя се отдръпна от мивката с помръкнало сърце. Защо никога не успяваше да направи нищо както трябва? Дори тази проста работа се превръщаше в бедствие в ръцете й.

Тя падна на колене и заплака. Кръвта и сапунът се стекоха в скута й.

Над нея се спусна сянка и тя вдигна очи. На прага стоеше мащехата й, а отвъд се простираше необятното синьо, синьо небе на Земята. В ръцете си кралицата държеше гребен със скъпоценни камъни и при все че сияеше от красота, усмивката й беше жестока.

— Те те обичат — рече Левана, сякаш бяха по средата на разговор. Влезе в кухнята. Подгъвът на кралските й одежди се повлече по сапунената вода на пода. — Те те защитават. А ти с какво си заслужила това?

— Те ме обичат — съгласи се Уинтър, въпреки че не беше съвсем наясно за кого говорят. За лунитяните? За Синдер и нейните приятели? За Хиацинт?

— И те всички ще платят цената за своята любов. — Левана мина зад гърба й и започна да разресва нежно, дори майчински къдриците на Уинтър. Момичето щеше да се разплаче — толкова дълго бе копняло за майчина ласка, но в душата си изпитваше страх. Левана никога не е била тъй добра. — Те ще научат за всичките ти слабости. Ще научат за недъзите ти. И тогава ще разберат, че ти не заслужаваш обичта им.

Единият от зъбите на гребена се заби в скалпа на Уинтър и остра болка прониза черепа й. Тя извика тихо. Болката започна да пулсира.

Откъм вратата дойде ръмжене и тя погледна натам. Рийо стоеше, разперил лапи отбранително, оголил зъби.

Левана спря да я реши.

— А теб какво те интересува? Тя и теб предаде. Позволи на онзи страж да пожертва живота ти в замяна на нейния. Не можеш да подминеш егоизма й.

Рийо се приближи дебнешком. Жълтите му очи искряха.

Левана изпусна гребена и отстъпи назад.

— Ти си животно. Убиец. Хищник. Какво разбираш ти от вярност и любов?

Рийо притихна и сведе глава, сякаш го бяха наказали. Сърцето на Уинтър се разтвори. Виждаше, че му липсва. Той искаше да си играят с пръчки, а не да слуша мъмренето и жестоките думи на кралицата.

Уинтър опипа изтръпналия си скалп. Косата й беше мокра. Погледна падналия гребен и видя, че локвата с вода бе станала гъста и лепкава от кръв.

— Грешиш — рече тя и погледна кралицата в очите. — Ти си убийцата. Ти си хищникът. Ти не разбираш нищо от вярност и любов. — Тя протегна ръка към Рийо, той я подуши, а сетне намести главата си върху коляното й. — Той не е просто животно. Той винаги е бил мой приятел.

Когато отвори очи, селската къща беше изчезнала, а на нейно място се появиха порутени стени, запуснати мебели и пердета, покрити с реголитен прах. Уинтър примигна няколко пъти, за да прогони тежката сънливост от очите си и пулсиращото главоболие. Още усещаше миризмата на кръв, а скалпът все така я болеше там, където гребенът го бе наранил.

Не, където се бе ударила в ръба на масата.

Някой я беше сложил на канапето. Краката й висяха от края му.

— Здрасти, куку!

Уинтър махна косата от лицето си и установи, че главата й е увита с кърпа. Погледна към Скарлет, която беше донесла един стол от кухнята и седеше на обратно, отпуснала ръце върху облегалката му. Пак беше надянала якето с качулката. Петната бяха изчезнали, но то пак си беше старо и дрипаво. Скарлет не беше в по-добро състояние. Очите й бяха зачервени, лицето й — на петна. Обичайната й буйност се бе стопила до горчиво изтощение.

— Ико ни разказа какво се е случило — рече тя с отслабнал, дрезгав глас. — Съжалявам, че не съм била тук, но се радвам, че тя е била тук.

Уинтър се надигна. Ико седеше с кръстосани крака на пода и подръпваше един конец от разкъсаната кожа на гърдите си. Трън се беше подпрял на вратата. Носеше част от униформата на лунен страж и тя трябваше да погледне втори път, за да се увери, че това е той. Ослуша се, но къщата беше притихнала.

Уинтър усети страх.

— Къде са другите?

— Нападнаха сектора — рече Трън. — Отведоха Вълка и Синдер и… убиха Маха.

Скарлет стисна облегалката на стола.

— Не можем да останем тук. Преместихме телата на стража и чародейката в задната спалня, но главата си залагам, че ще дойдат скоро да ги приберат.

— Стражът, който ни помогна, ми каза да скрием Нейно Височество. Сигурна съм, че искаше да каже да я изведем от този сектор, но къде другаде може да идем? Прегледах картите на Луната и единственото място, където можем да се скрием, е под земята. Така поне ще сме далеч от хората, а камерите не са толкова на често в тунелите и мините, но и това решение не ми се вижда най-доброто.

— Няма най-добро решение — рече Уинтър и се облегна върху възглавничката. — Кралицата ще ме намери, където и да ида. Тя ме намира дори в сънищата ми.

— Не само ти имаш кошмари — измърмори Трън. — Но все още има шанс гневни маси народ да се изсипят в Артемизия след четири дни и да поискат нов режим. Дали Синдер ще е още жива тогава?

Спогледаха се, но без много оптимизъм.

— Официалните екзекуции се изпълняват в двореца Артемизия — обади се Уинтър. — Там са я отвели.

— Защо просто не я убиха тук? — попита Скарлет. — Защо трябваше да си създават тези главоболия?

Трън поклати глава.

— Левана иска да я екзекутира така, че да покаже колко безсмислен е този бунт.

— Смяташ ли, че ще го излъчи? — рече Ико.

— Гарантирам ви, че така ще стане — отвърна Уинтър. — Кралицата обича публичните екзекуции. Отличен начин да пречупи волята на всеки непокорен дух.

Трън разтри челото си.

— Тогава ще я убие скоро. Тази вечер или утре. Какво по-хубаво от екзекуция в деня на сватбата.

Уинтър сви колене до гърдите си и здраво ги стисна. Денят беше започнал тъй обещаващо за спътниците й. Излъчването на записа мина безпрепятствено, хората бяха отвърнали на призива на Синдер. А сега всичко свърши. Левана пак беше кралица, а милата Селена скоро щеше да умре, както и Хиацинт, ако вече не са го убили.

— Спрете!

Тя вдигна глава не толкова заради заповедта на Трън, колкото заради твърдия му тон. Скарлет и Ико също го погледнаха.

— Спрете да се държите тъй умърлушено! Всички! Нямаме време да се вайкаме!

— Ти не си ли умърлушен? — попита Уинтър.

— Тази дума не съществува в речника ми! — Трън се оттласна от вратата. — Кажи ми, Ико, ние влязохме ли скришом в къщата на стражите и излъчихме ли посланието на Синдер по цялата Луна?

— Тъй вярно, капитане.

— Скарлет, аз спасих теб и Вълка, когато цял Париж беше под обсада, нали?

Тя вирна вежди.

— Всъщност, струва ми се, че Синдер…

— Спасих те. — Той посочи Ико. — А успях ли да измъкна теб и Синдер от онази затворническа килия и да ви закарам на борда на „Рампион“?

— Е, по онова време, аз не бях съвсем…

— Вси спатии, Ико, просто отговори на въпроса.

Скарлет забарабани с пръсти.

— Накъде биеш?

— Натам, че все нещо ще измисля, както винаги. Първо, ще намерим начин да се вмъкнем в Артемизия. Ще намерим Крес и ще спасим Синдер и Вълка. Ще свалим Левана от трона и с помощта на звездите ще направим Синдер кралица, та да ни плати куп пари от кралските ковчежета, за да се пенсионираме много богати и много живи, ясно ли ви е?

Уинтър заръкопляска.

— Прекрасна реч! Каква находчивост и храброст!

— Но необяснимо как й липсва истинска стратегия — обади се Скарлет.

— О, добре че и ти забеляза — рече Ико. — Започнах да се тревожа, че процесорът ми дава грешка. — И тя се опипа по тила.

— Работя по този въпрос — изръмжа Трън. — Засега най-важното е да се измъкнем от този сектор. Ще мисля по-добре, когато наоколо няма чародеи. Освен това, ако се придвижваме с влак маглев, няма скоро да пристигнем в Артемизия.

— Един недостатък на този план, който не е точно план. — И Скарлет посочи Уинтър. — Нея там няма да я връщаме. Все едно да им я поднесем на тепсия.

Уинтър свали кърпата от главата си. По нея беше останало неголямо петно от кръв. Принцесата се питаше дали главоболието някога ще стихне.

— Права си. Ще сляза под земята, както Скарлет предложи.

— Ти да не си къртица, че да слизаш под земята — възрази Скарлет. — И къде ще отидеш? Какво ще правиш? Там има ли други хора? Трябва ли да си носиш храна? Ами ако…

— Рийо също ми се яви в съня. — Уинтър сгъна кърпата на коляното си. — Опита се да ме защити от кралицата. Мисля, че ми е простил убийството.

Скарлет избухна в остър, налудничав смях.

— Ти слушаш ли ме? Нима не разбираш? Синдер и Вълка ги няма! Левана ги пипна. Сега ще ги измъчва, ще ги убие и… — Скарлет се разрида и наведе глава. Раменете й се тресяха. — На никого не му пука за тъпия ти сън и за тъпите ти илюзии! Арестуваха ги! — Тя изтри носа си с опакото на ръката си. Беше грозна, когато плачеше, и това много се харесваше на Уинтър.

Тя се наведе напред и докосна Скарлет по рамото. Скарлет не се отдръпна.

— Разбирам. За мен ще бъде опасно да се върна в Артемизия, но това не означава, че не мога да помогна на Селена и на моя народ. Аз също имам план, който не е точно план.

Скарлет я погледна изпод вежди с кръвясали очи.

— Страх ме е да попитам.

— Трън и Ико ще се върнат в Артемизия и ще се опитат да спасят Селена, Вълка, Хиацинт и Крес, а през това време аз и ти ще слезем под земята, в галерите от лава и в сенките, и там ще съберем наша армия.

— О, ще слезем значи под земята и ще си съберем армия? — Скарлет подсмръкна и вдигна ръце във въздуха. — Защо изобщо се моря да говоря с теб? Няма полза. Ти си главното Б на Безполезността!

— Говоря сериозно. Там има убийци, животни и хищници, които жадуват свободата си. Ти знаеш това, Скарлет, дружке. Нали вече освободи един от тях. — Уинтър се надигна и се подпря на стената, сетне заобиколи масичката.

Скарлет завъртя очи, но Ико заговори:

— Казармите, казармите, където Левана държи войниците си, се намират в галерите от лава.

Трън отмести поглед от Ико към Уинтър.

— Войниците? Искаш да кажеш вълците мутанти? Ти да не си откачила?

Уинтър се изкикоти.

— Може би — рече тя и докосна Трън по бузата. — Нали всички все това ми повтарят.

Глава четиридесет и четвърта

— Кралицата е нащрек. — Хиацинт закопча ножницата и кобура върху униформата си. — Мълчи си, преструва се, че нищо не е станало, за да не се уплашат семействата. Но се усеща някаква промяна.

Скръстила крака на леглото, Крес стискаше портскрийна до гърдите си. С всеки изминал час изкушението да изпрати съобщение на Трън и другите растеше. Глождеше я любопитство, а раздялата я караше да се чувства напрегната, самотна. Но не можеше да рискува да проследят сигнала. Как да изложи на опасност тях или пък себе си?

И все пак. Тази откъснатост я измъчваше.

— Знаеш ли дали са излъчили записа?

Хиацинт сви рамене и с ловки, умели движения провери заряда на пистолета и предпазителя. Сложи го в кобура. Ножницата му остана празна — нали беше дал ножа си на Скарлет. Крес го бе попитала дали липсата му няма да събуди подозрения, но ако поискаше нов, щеше да привлече още повече внимание.

— Знам, че кралицата е направила свое импровизирано излъчване. Предполагам, че е използвала и императора, но не го излъчиха в Артемизия и не знам какво се казва в него. Може да са били някакви глупави обявления покрай сватбата.

Крес облиза устни.

— Ако можех отново да вляза в контролния център, щях да разбера…

— Не!

Тя го изгледа кръвнишки, но той размаха пръст пред носа й.

— Вече достатъчно рискувахме. Оставаш тук. — Обърна се, сложи си нараменниците и отново заприлича на верния слуга на кралицата. — Тази вечер смяната ще е дълга — на пост съм по време на сватбата и празничното пиршество. Но тъй като повечето гвардейци също са на пост, тук поне ще бъде спокойно.

Крес въздъхна. Някога тишината и спокойствието й носеха утеха. В крайна сметка на такъв живот беше свикнала на сателита. Но сега се чувстваше още повече като затворник.

— До скоро — измърмори тя, а сетне добави почти на шега: — Донеси ми малко от тортата.

Хиацинт се спря с ръка на вратата. Лицето му се смекчи.

— Ще гледам да измъкна едно парче.

Отвори и замръзна.

Сърцето на Крес щеше да изхвръкне.

В коридора стоеше друг страж, вдигнал ръка, за да почука. Погледна Хиацинт, после Крес.

Хиацинт бързо се съвзе, скръсти ръце и се подпря на касата, препречвайки погледа на другия мъж.

— Какво искаш?

— Коя е тази?

— Не е твоя работа!

— О, я стига! — Стражът блъсна ръката на Хиацинт и се вмъкна непоканен в стаята. Крес се долепи до стената и тъй силно стисна портскрийна си, че чу как пластмасата простена в знак на протест. — Много гвардейци си вземат метреси, но ти не си от тях.

Вратата зад него се затвори.

Крес бе зяпнала непознатия, когато чу свалянето на предпазителя.

Мъжът застина. Беше с гръб към Хиацинт. На лицето му се изписа почуда и той вдигна и двете си ръце.

— Кой е казал, че ми е метреса? — изръмжа Хиацинт.

Крес преглътна. Стражът имаше загар, а вълнистата му коса беше подстригана над ушите. Тя не помнеше да го е виждала на доковете, когато им устроиха капана.

— Очаквах по-друго посрещане — рече стражът.

Хиацинт го държеше на мушка.

— Не обичам хора, които си врат носа в моите работи. — Лицето му беше спокойно. Толкова спокойно, че Крес имаше чувството, че вижда непознат. — Кини, нали така беше?

— Точно така.

— Още не съм ти благодарил, задето свидетелства в моя полза на процеса.

— Дреболия.

— Вземи оръжието му.

Дълго време мина, преди Крес да разбере, че Хиацинт говори на нея. Тя ахна, скочи от леглото и взе пистолета и ножа на Кини, а той не мръдна.

— Не ми се ще да те убивам, но ще трябва да ми дадеш убедителна причина да не го правя.

Веждите на Кини помръднаха. Погледна Крес с любопитство, но изобщо не беше уплашен.

— Спасих ти живота.

— Вече стана дума за това.

— Ако стреляш, всички гвардейци ще дотърчат.

— Повечето вече са на пост. Ще рискувам.

Крес сякаш долови усмивка, но Кини се обърна с лице към Хиацинт.

— Тогава какво ще кажеш за това, че спасих живота на принцеса Уинтър?

Хиацинт присви очи.

— Носят се слухове за бунт във външните сектори. Току-що се завърнах от акция в РМ-9 и докато претърсвах къщата на известен поддръжник на бунтовниците, доста неочаквано за мен се натъкнах не на друг, а на самата принцеса. Мислех, че е мъртва, както всички други. — Той наклони глава. — Сигурно е ужасно да смятат, че си я убил от дребнава ревност. То и аз да си призная, също вярвах. Донякъде се изкушавах да ти видя сметката за наказание и не съм единственият.

Един мускул трепна на лицето на Хиацинт.

— Съжалявам, че грешно съм те преценил. — Кини свали ръце и пъхна палци в колана си. Хиацинт не се помръдна. — Знам, че я обичаш повече от който и да е от нас.

Когато мълчанието се проточи толкова, че стана нетърпимо, Крес попита:

— Значи… тя е жива?

Кини я погледна и кимна.

— Казах й да се скрие добре. Доколкото знам, всички мислят, че е мъртва.

Хиацинт проговори с такъв глас, сякаш имаше пясък на гърлото:

— Добре ли изглеждаше?

Кини изви устни, развеселен.

— Бих казал, че изглеждаше по-добре от добре, но ти сигурно все пак ще ме застреляш.

Намръщен, Хиацинт свали оръжието, но не го прибра.

— Значи си я видял. Това обаче не обяснява как така си спасил живота й.

— Джерико също беше там. Предполагам, че той е знаел за заповедта на кралицата. Искаше да я убие и да домъкне тялото й тук, затова го застрелях.

При все че се стараеше да си придаде равнодушие, Крес чу как гласът му трепна.

— Уби ли го? — попита Хиацинт.

— Да.

Дълго се гледаха с ненавист, докато накрая Хиацинт рече:

— Мразех го.

— Аз също.

Постепенно Хиацинт се отпусна, но подозрението все още бе изписано на лицето му.

— Благодаря ти, че ми каза. Аз… тревожех се за нея.

— Дойдох за друго. Да те предупредя. В онзи сектор видяхме една кралска капсула, мястото на която не е там. Главата си залагам, че е твоя. Щом аз се досетих, кралицата също ще разбере. Тя може и да си мисли, че Уинтър е мъртва, но съвсем скоро ще узнае истината. — Замълча. — Кого заплаши да убие, ако не изпълниш заповедта й?

Хиацинт преглътна.

— Никого.

— Не вярвам. — Кини хвърли поглед на оръжията си, които лежаха до Крес, но не посегна да си ги вземе. — Веднъж нареди да убият малката ми сестра, а аз просто бях изгубил дирите на една прислужница, която бе откраднала нейни обеци.

Крес ококори очи. Но Хиацинт не се учуди.

— Е, който и да е бил — продължи Кини, — и двамата ще изгубите живота си, ако незабавно не се ометете оттук, преди Левана да е узнала, че си я излъгал. — Обърна се към Крес. — Сега вече мога ли да получа оръжията си? Остават ми пет минути, преди да се явя на служба.

Хиацинт се поколеба, сетне кимна и пъхна пистолета в кобура. Той се мръщеше, докато Кини прибираше ножа и пистолета си.

— Защо рискува живота си заради мен… за втори път?

— Такова би било желанието на принцесата. — Кини се запъти към вратата, като внимаваше да не се бутне в Хиацинт, минавайки край него. — Нейно Височество убеди кралицата да вземе сестра ми за прислужница, вместо да я убие, тъй че аз съм й голям длъжник. — Той кимна към Крес. — Която и да си, никога не съм те виждал.

Мъжът се измъкна навън и Хиацинт не се опита да го спре.

Сърцето на Крес още биеше тежко.

— Радвам се, че не го уби — прошепна тя.

— Аз самият не съм много сигурен. — Той огледа стаята, но Крес не знаеше какво си мисли. — Ще изчакаме крилото да се изпразни и заминаваме.

Тя стисна портскрийна си. Вълнуваше се, но и се страхуваше да напусне убежището си.

— Хиацинт, Левана заплаши ли да убие някого, ако ти не убиеш Уинтър?

— Как иначе. Тя така действа.

Сърцето я заболя за него, за Уинтър, за жертвите, които не познаваше.

— Кого?

Той се обърна и взе да рови в едно чекмедже, но Крес виждаше, че не търси нищо определено.

— Никой — рече той. — Никой важен.

Глава четиридесет и пета

— Толкова ли няма новини на тази забутана планета? — недоволстваше Каи, прекарвайки пръсти по основата на холографа — лунната версия на вездесъщия нетскрийн.

— Тук е диктатура, Ваше Величество — рече Торин, който, скръстил ръце, се взираше през прозореца към проблясващите води на езерото. — Нима мислите, че щяхме да вярваме на новините даже и да имаше?

Каи не му отвърна, само отново прекара пръсти по холографа.

Същата сутрин бе пратил съобщение на кралицата, че за зла участ, сватбата трябва да се отложи, ако не му позволят да се срещне преди това със съветника си, под предлог, че е най-добре запознат с брачните обети и традиции и така ще изпипа работата, та с Левана да скрепят здраво политическия си съюз.

За негова изненада тя се съгласи.

Каи си отдъхна, когато пак видя съветника си и с очите си се увери, че е невредим, но наред с облекчението, растеше раздразнението и безпокойството му. Предаванията на кралицата бяха последната причина за оплакванията му. Нямаше нищо за гледане, освен куп безсмислици.

— Искам да знам какво става — рече той и изключи холографа. — Сигурен съм, че са започнали. Синдер е направила нещо.

Торин сви някак извинително рамене.

— Не знам нищо повече от вас.

— Не очаквам от теб да знаеш повече. Просто е ужасно потискащо да стоя затворен тук, докато тя… докато те са някъде във външните сектори! И правят… каквото там правят! — Той отиде при Торин до прозореца и зарови пръсти в косата си. — Как могат хората тук да търпят да бъдат откъснати от останалата част от страната? Без медии няма как да разберат какво става там. Това не ги ли подлудява?

— Едва ли. Погледнете разкоша, в който тънат благодарение на труда на хората от външните сектори. Нима мислите, че благородниците ще поискат да разрушат илюзията си за рая, като видят мръсотията в другите части на страната?

Каи се навъси. Съжали, че въпросът му бе прозвучал тъй наивно. Но не можеше да проумее това. Още помнеше деня, когато Наинси му съобщи статистическите данни за бедността и броя на бездомниците в Републиката. Тогава беше на тринадесет години. Благодарение на Наинси разбра колко важни са цифрите. И макар че те бяха скочили нагоре след разпространението на летумозиса, все пак оставаха по-ниски, отколкото през десетилетията, последвали Четвъртата световна война. Но тогава Каи прекара цяла седмица почти без да мигне, мислейки за участта на своите поданици, които нямаха храна и подслон, докато той живееше в удобства и грижи в двореца си. Дори написа предложение да дадат под наем двореца на хората в крайна нужда, беше готов да предостави половината от покоите си и макар че баща му обеща да прочете предложенията му, Каи се съмняваше, че ги е взел присърце.

Сега разбираше колко детински са били те, но пак не можеше да си представи да не помогне с всички сили на гражданите на Републиката, както не можеше да си представи, че приближените на Левана не изпитват съчувствие към хората, построили техния рай.

— Лицето ви се е оправило. Раната едва ли ще се забелязва на сватбените снимки.

В първия миг Каи не го разбра.

— О… да. — Той опипа страната си, където Вълка го бе ударил с юмрук. Болеше го малко, но тъй като наоколо нямаше огледала, съвсем беше забравил за синината.

— Тази хитрост май не ми свърши много работа — измърмори той и мушна ръце в джобовете си.

— Доблестна саможертва все пак — рече Торин. — Като стана дума за пленничеството ви, видяхте ли доклада, който пристигна тази сутрин от американската армия?

Каи се обърна.

— Не, разбира се. Тя взе портскрийна ми.

Торин го погледна съчувствено.

— Добре. Ще ви дам моя.

— Благодаря, Торин. Кажи сега какво е станало.

— Намерили са кораба на приятелите ви да се движи в орбита. Изоставен. Откарали са го в Американската република, за да съберат доказателства, които да използват срещу похитителите ви. След като ги открият, разбира се.

Каи се почеса по врата.

— Те знаеха, че такава съдба очаква кораба, но въпреки всичко Трън няма да се зарадва да го чуе.

— Корабът е бил краден. Все едно на чия страна е сега, този Трън си остава крадец и дезертьор. Трудно ми е да му съчувствам заради загубата му.

Каи не можа да сдържи ироничната си усмивка.

— Съгласен съм, но когато пак срещнем Трън, остави на мен да му съобщя новината.

Той плъзна поглед към езерото, където водата се плискаше в обгръщащия я купол. Сякаш там беше краят на света. Цивилизацията — съвършено капсулирана, цялата в блясък и чистота. Отвъд лежеше пустошта. На хоризонта се виждаше друг купол и Каи се почуди кой може да е.

Беше подбирал внимателно думите си. Когато пак видят Трън, а не ако. Така трябваше да мисли за съратниците си, за приятелите си. Така трябваше да мисли за Синдер, ако искаше да издържи. Чудеше се къде ли е тя сега, докъде е успяла да стигне. Дали беше в безопасност?

Почукването по вратата го сепна, но изненадата премина в ужас.

— Ето, започва се — измърмори. — Влез.

На прага обаче не го очакваше сватбен стилист, а един от неговите стражи, който държеше малък пакет, увит с цветно кадифе.

— Простете, че ви прекъсвам. Един слуга го донесе сутринта — подарък от Нейно Величество кралицата. Направихме тест за химикали и експлозиви. Няма страшно, можете да го отворите. — Той подаде пакета на Каи.

— С една дума, Левана няма да ме взриви преди церемонията? — попита Каи и пое кутията. — Колко жалко.

Стражът понечи да се засмее, но се сдържа. Поклони се отново и се оттегли в коридора.

Каи набързо разкъса опаковката, нетърпелив да приключи поредното мъчение, което Левана му бе замислила. Докато повдигаше капака на кутията, си представи малки окови.

Каи се вцепени. Кръвта нахлу в главата му.

Върху бяло кадифе бе поставен пръст. По кокалчетата му имаше грес, а от единия край стърчаха жици.

Стомахът му се обърна.

— Тя е заловила Синдер — рече и подаде кутията на Торин. Замаян, Каи се върна до прозорците. Подаръкът му даде отговор на толкова много въпроси и той разбра, че Торин е имал право.

Понякога беше по-добре човек да тъне в неведение.

Левана отдавна не помнеше да се е чувствала тъй удовлетворена.

Досадната й племенница отново бе под ключ, а скоро изобщо нямаше да се налага да я търпи.

Противната й доведена дъщеря беше мъртва и нямаше да слуша повече мрънканията й и да отстъпва пред глупавите й желания.

След няколко часа щеше да се омъжи за императора на Източната република, а два-три дни след това щяха да поставят короната на главата й и да й дадат титлата императрица. Не след дълго щеше да сложи ръка на Земята. Ресурси. Богати почви. Място, където народът й да се радва на красотата и разкоша, които земляните смятаха, че им се полагат.

Представи си как след векове в учебниците по история ще се разказва за лунната кралица, която завладяла синята планета и поставила началото на нова ера. Ера, в която управлявали най-достойните.

Левана не усещаше тежестта на скъпоценните камъни, зашити по ръкавите на роклята й и провесени на врата й. Не забелязваше прислугата, която се суетеше край нея, наместваше полите на сватбената си рокля, оправяше кринолина и донагласяше корсажа й.

И без огледалата Левана знаеше, че е красива. Тя беше най-красивата кралица на Луната и Каито бе късметлия, че я взема за невеста.

Тя най-сетне отпрати слугите усмихната.

— Невероятна сте, кралице моя.

Левана се обърна и видя до вратата Еймъри.

— Що за своеволие да влезеш, без да оповестиш — рече тя, макар че в тона й нямаше упрек. — Подготвям се за брачната церемония. Какво искаш?

— Съжалявам, че ви прекъсвам. Разбирам, че това е паметно събитие за всички нас. Но ми се искаше да ви успокоя за тазвечерната ни… специална гостенка — киборга. Тя ще бъде доведена в тронната зала по време на банкета, както пожелахте. Всичко е уредено.

— Радвам се да го чуя. Каква изненада ще бъде това за новия ми съпруг! — Тя потърка с палец безименния си пръст и почувства износената каменна халка, която вечно й напомняше за първия й съпруг, бащата на Уинтър. Той завинаги щеше да остане единствената й любов. Кралицата отдавна беше дала клетва, че никога няма да свали пръстена от ръката си.

Прикриването му се бе превърнало в нейна втора природа, точно както обаянието за червените й устни и ведрия й глас.

— Има още нещо, което трябва да ви съобщя, макар че все още водим разследване и не ми се иска да ви безпокоя, когато часът на сватбата е тъй близо вече.

— Щом киборгът е зад решетките — рече Левана усмихната, — нищо друго не може да ме огорчи.

— Радвам се да го чуя, кралице моя, защото при визитата си в миньорския сектор открихме нещо подозрително — кралски кораб. Когато проверихме, разбрахме, че корабът е зачислен не на друг, а на сър Хиацинт Глина.

Левана се обърна към Еймъри и го заслуша внимателно.

— Продължавай.

— Според документацията корабът е напуснал Артемизия четиридесет и седем минути след смъртта на принцеса Уинтър. Разбира се, сър Глина по това време беше в двореца, а ние не знаем кой е управлявал кораба. Подозрително е и това, че който и да е бил на борда, се е озовал в същия сектор, където са били киборгът и сподвижниците й.

Еймъри запази неутрално изражение, но човек лесно можеше да долови подозренията му.

— Нали разполагаме със запис от смъртта на Уинтър?

— Така е, кралице моя. Но ако помните, в онзи ден имахме технически проблеми и токът спираше ту тук, ту там в двореца и камерите угасваха. Позволете ми.

Той приближи нетскрийна, който по нареждане на Левана бе поставен в красивата рамка, някога държала огледало, още преди всички огледала да бъдат унищожени. Миг след това кралицата видя Хиацинт и Уинтър в менажерията. Вълкът вървеше крадешком по дирите им. Уинтър целуна стража с такава страст, че Левана изръмжа. Тогава Хиацинт вдигна ножа и го заби в гърба й. Тялото на Уинтър се отпусна и той я положи на земята с нежността на влюбен мъж. Под нея се разля локва кръв.

Записът свърши.

Левана повдигна вежди.

— Тя е мъртва.

— Може би. Но аз имам подозрения, че смъртта й е била инсценирана. Вижте, записът свършва тук. Нямаме кадри как Хиацинт изнася тялото и убива вълка, за да прикрие следите си, както сам каза, че е направил. Много удобно е, че точно тази камера спира да работи.

Левана пое шумно дъх.

— Разбирам. Задръжте сър Глина в ареста засега. Ще го разпитам тази вечер на банкета.

— Аз си позволих да изпратя да повикат стража, Ваше Величество, но се боя, че е изчезнал.

Това вече я накара да се замисли.

— Изчезнал?

— Още преди два часа е трябвало да се яви на служба, но никой не го е виждал. Стражите, които разпитахме, не са го виждали от вчера, когато е свършила смяната му.

Левана погледна разсеяно през прозореца към своето красиво езеро, към своя хубав град.

Хиацинт беше избягал.

Само хората с гузна съвест бягат.

Това означаваше, че Уинтър е жива.

Кралицата стисна зъби от омраза — не защото доведената й дъщеря не беше умряла, а защото един бездарен страж се бе осмелил да я направи на глупачка. Но тя си пое въздух и позволи на омразата да се оттече от напрегнатите й рамене.

— Все едно. Принцесата е мъртва дотогава, докато народът вярва, че е мъртва. Това нищо не променя. Чакат ме далеч по-важни дела.

— Безспорно.

— Ако някой открие Хиацинт Глина, да го убие на място. Ако се чуе нещо за принцесата, на часа да бъда известена.

Еймъри се поклони.

— Така да бъде, кралице моя. Оставям ви да се приготвяте. Поздравявам ви със скорошното ви щастие.

Усмивката на Левана беше искрена. Скорошното й щастие. Хареса й как звучат тези думи.

Еймъри се обърна да си върви.

Левана го спря:

— Почакай. Има още нещо.

Еймъри спря.

— Екзекутирайте родителите на Хиацинт Глина публично. Да напомним на хората, че предателства няма да търпя. Наредете на стражите в техния сектор да ги убият още сега, та смъртта им да не помрачи излъчването тази вечер. — Тя приглади корсажа си. — Хиацинт ще проумее, че той е виновен за смъртта им.

Глава четиридесет и шеста

Без да разбере как, Каи отново се оказа облечен като младоженец. Думичка не продума, докато стилистите оправяха косата и одеждите му. Ако пак ги видеше, нямаше да може да познае ни един от тях.

Синдер беше мъртва. Или пък Левана я държеше някъде. Каи не можеше да реши кое от двете е по-лошо.

Синдер.

Отново и отново нашепваше мислено името й и всеки път трън се забиваше в плътта му.

Смелата, решителна Синдер. Умната, находчива, саркастична Синдер.

Императорът отказваше да повярва, че е мъртва. Какво в действителност показваше един пръст? Той прехвърли в ума си и най-невероятните възможности. Левана нарочно му е пратила този пръст, изработен от някой занаятчия, за да го измъчва. А може би Синдер го бе изгубила в битка, но все пак се бе спасила. Или… сигурно имаше и друго обяснение. Тя не можеше да е мъртва.

Не и Синдер.

Умът му беше размътен както в онзи следобед, който изкара в мъгляв сън. Мъгляв кошмар.

Но дали пръстът означаваше онова, от което се боеше, или не, той скоро щеше да стане съпруг на Левана. И то след всичките им мечти и надежди. Всичко щеше да свърши тъй, както кралицата го бе замислила от самото начало.

— Какво правя всъщност? — попита той Торин, който се върна, преоблечен с костюм.

Дали пък това не беше чародей, който се бе преобразил на Торин…

Каи стисна очи.

Мразеше всичко тук!

Торин въздъхна и се приближи до него. Земята висеше над тях, почти изпълнена докрай в небето, осеяно със звезди.

— Слагате край на войната — рече съветникът му — и получавате лекарството.

Младият император толкова често използваше същите аргументи, че те вече губеха смисъла си.

— Не трябваше да става така. Все си мислех… наистина вярвах, че тя има шанс.

Торин сложи ръка на рамото му. Все беше някаква утеха.

— Още не сте сключили брака, Ваше Величество. Още можете да кажете „не“.

Горчив смях се изплъзна от устата му.

— Докато всички сме затворени тук? Та тя ще ни изколи до един.

Беше грешка да идват тук. В крайна сметка добрите му намерения нямаха значение. Той се бе провалил.

В стаята влезе чародей с по един от стражите на Каи от двете му страни, но на всички беше ясно като бял ден, че те са само за украса.

— Тук съм, за да ви отведа в балната зала — рече чародеят. — Церемонията ще започне всеки момент.

Каи избърса ръце в копринената си риза. Но те не бяха влажни и лепкави, а сухи. Съвършено сухи и леденостудени.

— Добре. Готов съм.

Торин остана до него, докато вървяха по просторните дворцови коридори, но накрая беше принуден да отиде при останалите гости от Републиката. Всичко стана като в захлас и макар Каи да имаше чувството, че върви с железни обувки, твърде бързо стигнаха до балния салон.

Императорът пое въздух, невярващ, уплашен.

Предишния ден по време на репетицията всичко му се бе видяло като шега. Като игра, в която за първи път държи печелившата карта. А сега, когато чародеят му даде знак да заеме мястото си пред олтара в единия край на залата и той зърна стотиците екзотично облечени лунитяни, обградили го от всички страни, надеждите му рухнаха.

Това не беше игра.

На подиума зад украсения в златно и черно олтар, над който светеха стотици сфери, стоеше министър-председателят Камин. Тя погледна Каи в очите. Лицето й излъчваше съчувствие. Жената едва ли си даваше сметка, че Левана смята да завладее и нейната страна, щом веднъж здраво стисне в юмрука си Републиката. А кралицата смяташе да покори всички.

Вдишай. Издишай. Той отвърна очи, без да отговори на усмивката на Камин.

Множеството беше по-голямо, отколкото очакваше — най-малко хиляда души, издокарани с най-хубавите си дрехи. Контрастът между приглушените цветове на земните гости и бляскавите и флуоресцентни костюми на лунитяните беше смешен. По средата на залата се виеше пътечка, оградена с канделабри с ярки сфери над тях, които припламваха. Пътеката беше застлана с черен килим с пришити кристали, подобно на нощното небе, което на Луната беше вечно.

В залата се възцари мълчание, необичайно мълчание, твърде контролирано, твърде пълно.

Сърцето му затуптя неконтролируемо в гърдите му. От този миг се страхуваше, това беше участта, срещу която толкова дълго се бореше. Никой нямаше да му помогне. Беше сам, сякаш прикован за пода.

В другия край на залата масивните врати се отвориха и прозвуча тържествен сигнал. В края на пътеката се появиха мъж и жена във военни униформи, които носеха знамената на Луната и Източната република. Щом се разделиха и поставиха знамената на стойките от двете страни на олтара, влязоха под строй лунни стражи в пълно бойно снаряжение. Когато стигнаха до олтара, те също се разделиха в две колони и застанаха като защитна стена около подиума.

След тях по двойки по пътеката минаха шестима чародеи в черно, грациозни като черни лебеди. Следваха ги двама в червено, а най-отзад вървеше чародеят Еймъри Парк, целият в бяло.

От невидими колони се чу глас:

— Всички да станат за Нейно Кралско Величество, лунната кралица Левана Блекбърн.

Хората се надигнаха.

Каи стисна треперещите си ръце зад гърба си.

Най-напред на светлината от вратите се появи силуетът й — съвършено тънка талия, дълъг шлейф. Кралицата пристъпваше с високо вдигната глава и сякаш не докосваше пода. Роклята й беше кървавочервена, а на шията й проблясваха изящно изработени златни верижки. Левена напомняше на Каи на разцъфнал мак малко преди да увехне. Лицето й беше покрито с воал от чисто злато, който се развяваше като платно на кораб, докато вървеше.

Когато наближи, Каи успя да различи лицето й. Устните й бяха начервени в същия цвят като роклята, а очите й горяха победоносно. Тя се качи на подиума и застана до Каи. Роклята се надипли в краката й като червена локва.

— Можете да седнете — рече безплътният глас.

Гостите седнаха по местата си. Министър-председателят взе портскрийна си от олтара.

— Дами и господа, лунитяни и земляни — подхвана тя, а скритият микрофон понесе гласа й над множеството. — Събрали сме се днес, за да станем свидетели на историческия съюз между Земята и Луната — съюз, основан на доверие и взаимно уважение. Това е значим момент в историята ни, който винаги ще символизира трайната връзка между лунитяните и земляните.

Тя замълча, за да може думите й да стигнат до хората. На Каи му идеше да повърне.

Камин погледна младоженката и младоженеца.

— Тук сме, за да станем свидетели на брака между император Каито от Източната република и кралица Левана Блекбърн от Луната.

Каи впери поглед в Левана през воала й. Ироничната й усмивка потисна съпротивата му да приеме истината.

Синдер или беше пленена, или мъртва. Сватбата щеше да мине, както беше предвидено, а след два дни щеше да се състои и коронацията.

Беше останал само той. Последната защитна линия между Левана и Земята.

Е, така да бъде.

Той стисна зъби и отново погледна свещенослужителя. Кимна леко. Сватбата започна.

Глава четиридесет и седма

— Младоженецът да вземе своята лента и да я увие три пъти около лявата китка на невестата си като символ на любовта, честта и уважението, което навеки ще свързва брачния им живот — изрече Камин и разви кадифената лента от една ролка. Взе сребърните ножици от подноса и отряза парчето.

Каи се опита да поеме лентата хладнокръвно. Тя проблясваше с цвета на слонова кост като пълната луна, в контраст със синята копринена лента, която вече бе увита около неговата ръка, цветът на Земята.

Сякаш съзнанието му се рееше някъде над него и наблюдаваше как пръстите му увиват лентата около тънката китка на Левана — веднъж, два пъти, три пъти — и я завързват небрежно, явно заради нежеланието му да я докосне. Когато кралицата завърза неговата лента, леко докосна китката му, от което тръпки го побиха.

— Сега аз ще завържа двете ленти една за друга — обяви Камин с премерен, спокоен глас. Тази жена нито веднъж не се бе запънала по време на церемонията. — Това символизира единството на жениха и невестата, а също и на Луната и Източната република, която представя планетата Земя, на осмия ден от месец ноември 126 година от третата ера. — Тя остави подноса настрани и взе краищата на лентите.

Каи наблюдаваше с хладен интерес как тънките й пръсти завързаха двете ленти. Тя дръпна краищата и стегна възела. Каи се втренчи в него, но не усещаше никаква близост.

Той не беше тук.

Това не се случваше наистина.

За секунда той отправи взор към Левана и омразата му го издаде. Всичко стана много бързо, но тя някак успя да долови погледа му. Усмихна се и в гърба му се забиха ледени игли.

Това беше истина. Това беше неговата съпруга.

Зад воала устните на Левана се извиха. Макар тя да не проговори, той чу гласа й да го нарича нежен и свенлив, потъпквайки младостта и невинността му. Каи не можа да определи дали гласът идва от възбуденото му въображение, или от нещо, което тя бе впръскала в мислите му.

И никога нямаше да узнае.

Женеше се за жена, която вечно щеше да го държи във властта си.

Колко различна от нея беше Синдер. Селена. Нейната племенница, при все че сякаш бе немислимо двете да имат нещо общо помежду си, особено произхода им.

Мисълта за Синдер болезнено му припомни киборгския пръст върху коприната и той потрепери.

Свещенослужителят спря, но Каи вече беше овладял лицето си. Въздъхна бавно и й кимна леко да продължи.

Камин взе портскрийна си и Каи направи усилие, за да възвърне хладнокръвието си. Спомни си мутантите, които избиваха невинни хора. Спомни си баща си на смъртния му одър в дворцовия изолатор, докато в същото време Левана е държала в ръцете си лекарството. Спомни си за хората, чийто живот щеше да спаси, когато войната свършеше и той получеше противоотровата.

— Сега ще започнем с размяната на брачните обети, написани от съвета на лидерите на Земния съюз. Първи ще бъде младоженецът. Моля, повтаряйте след мен. — Камин вдигна очи, за да се увери, че Каи следи думите й. — Аз, Каито, император на Източната република на Земята…

Той повтори услужливо като андроид.

— … вземам за жена и бъдеща императрица на Източната република Нейно Кралско Величество кралица Левана Лунска…

Каи отново беше напуснал тялото си. И наблюдаваше отгоре. Слушаше думите, но не ги разбираше. Те се бяха изпразнили от съдържание.

— … да управлява рамо до рамо с мен със състрадание и справедливост, да почита законите на Земния съюз, писани от нашите деди, да бъде застъпник на мира и правдата сред всички народи.

Нима имаше човек, който да повярва и на една думичка от тези глупости?

— От този ден насетне тя ще бъде моето слънце на зазоряване, нощем — моята луна, и аз давам обет да я почитам и обичам до смъртта.

Кой беше написал тези клетви? Та Каи не беше чувал нещо по-нелепо в живота си!

Но ги повтори безчувствено, безучастно. Министър Камин му кимна одобрително, а сетне се обърна към Левана.

— А сега младоженката да повтаря след мен…

Каи не чуваше гласа на Левана, загледа се в свързаните им ръце. Лентата около неговата китка започваше да го стяга. Пръстите му изтръпваха. Кръвта не стигаше до тях. Но лентата нежно обгръщаше ръката му.

Звезди, ама че горещо беше тук!

— … и се кълна, че ще го обичам и почитам до смъртта.

Каи изсумтя. Звучно.

Не искаше, но звукът се изплъзна.

Левана настръхна, а свещенослужителят го изгледа с пронизващ поглед.

Каи се покашля, за да изглади нещата.

— Извинете. Нещо заседна на… — и пак се закашля.

Дълбоки бръчки се появиха около устата на Камин, когато тя се обърна към кралицата.

— Ваше Кралско Величество, приемате ли условията на брака, изложени пред вас в този ден като брачни закони между мъж и жена, но и като бъдещ политически съюз между Луната и Източната република? Ако приемате, кажете, „да, приемам“.

— Да, приемам. — Гласът на Левана беше чист и ясен и прониза като с игли гърдите на Каи.

Заболя го главата. От умора, от разбити илюзии, от скръб.

— Ваше Императорско Величество, приемате ли условията на брака, изложени пред вас в този ден като брачни закони между мъж и жена, но и като бъдещ политически съюз между Източната република и Луната? Ако приемате, кажете, „да, приемам“.

Каи примигна срещу министъра.

Сърцето му се блъскаше в гърдите, а думите отекваха глухо в празното му съзнание. Трябваше само да отвори уста и да каже „да, приемам“ и сватбата щеше да свърши. Левана щеше да стане негова съпруга.

Но устните му не се отваряха.

Не, не приемам.

Мускулите на челюстта на Камин изпъкнаха отчетливо. Погледът й стана твърд, подканящ.

Не мога.

Мълчанието на стотиците гости заплашително настъпи към него. Представи си Торин, президента Варгас, кралица Камила и всички останали, които гледаха и чакаха. Представи си стражите на Левана, чародеите, самодоволния Еймъри Парк и суетните, невежи благородници, целите в слух.

Левана можеше да го принуди да изрече думите, но не го направи. Макар да му се стори, че с всяка изминала секунда от нея струи леден въздух, тя чакаше наравно с другите.

Каи с мъка отвори уста, но езикът му беше натежал като олово.

Камин търпеливо въздъхна, хвърли тревожен поглед към кралицата, сетне пак спря очи на Каи. Лицето й беше напрегнато.

Каи сведе поглед към ножиците, с които тя разряза лентата.

Всичко стана бързо, неудържимо. Каи стрелна напред свободната си ръка и грабна ножиците от олтара. Кръвта забуча в ушите му, обърна се към Левана и замахна с ножицата към сърцето й.

Синдер извика и вдигна ръце да се предпази. Върхът на ножицата сряза дългите до лактите й ръкавици, сетне спря в сребърния корсаж на балната й рокля. Ръката на Каи затрепери от усилието да надвие обаянието, но тя бе като изваяна от камък. Задъхан, той погледна Синдер. Тя беше същата като на бала, с разкъсаната рокля и мръсните ръкавици, а край лицето й се спускаше мократа й коса. Единствената разлика беше синята лента, която ги свързваше, и срязаната ръкавица.

Бавно като меласа кръвта започна да прониква през разреза и ръкавицата почервеня.

Синдер, не, Левана, видя дълбоката рана и изръмжа. Тя освободи Каи от владението си и той политна назад. Ножицата изтрака на пода.

— Как смееш да ме заплашваш тук? — изсъска Левана и макар че се стараеше да подражава на Синдеровия глас, Каи усети разликата. — Пред нашите две кралства?

Каи все още гледаше течащата кръв от ранената ръка.

Беше успял. Макар за миг, той беше проникнал през обаянието, през манипулацията. Не беше нещо кой знае какво, но я беше наранил.

— Това не беше заплаха — рече императорът.

Левана присви очи.

— И двамата знаем, че смяташ да ме убиеш в мига, в който вече няма да ти трябвам. Реших, че ще бъде честно да ти дам да разбереш, че чувствата ни са взаимни.

Левана го изгледа кръвнишки и Каи малко се уплаши да види такава омраза на лицето на Синдер.

Разтреперан, той се обърна към публиката. Повечето гости бяха станали на крака, а на лицата им бе изписан ужас, объркване. На третия ред Торин имаше вид на човек, готов да прескочи седалките отпред и да застане до него.

Младият мъж погледна в очите съветника си, за да му внуши, че е добре. Раних Левана, искаше му се да каже. Възможно е човек да я рани. А това значи, че е възможно да я убие.

Каи стисна зъби и се обърна към министър Камин. Тя също трепереше и стискаше с две ръце портскрийна си.

— Да, приемам — рече той, заслушан в ехото на думите си.

Камин гледаше ту него, ту кралицата, сякаш не беше сигурна дали да продължи. Тогава Левана изпъна сватбената си рокля, тоест, балната рокля на Синдер. Каквато и реакция да се надяваше да предизвика чрез обаянието, той нямаше, не можеше да й отвърне.

Когато мълчанието се проточи твърде дълго, Левана изръмжа:

— Продължавай!

Камин преглътна.

— По силата на властта, дадена ми от хората на Земята, аз ви провъзгласявам за… съпруг и съпруга.

Каи даже не трепна.

— Моля, спрете преките излъчвания, за да може младоженецът да целуне булката.

Младият мъж очакваше да се блъсне в стена от отвращение, но това чувство бе превъзмогнато от пламенна решителност. Представи си как всички холографи на Луната гаснат, а екраните на нетскрийновете на Земята почерняват. Представи си хората, които гледаха, и ужаса им, когато излъчването бъде прекъснато.

Обърна се към Левана.

Неговата булка.

Неговата съпруга.

Тя все още беше в образа на Синдер, но на мястото на балната й рокля се бе появила искрящо червената сватбена рокля, а също и воалът. Усмихна му се неискрено.

Без да й обръща внимание, той механично повдигна воала над главата й.

— Реших, че ще предпочетеш да бъда този вид. Приеми го като сватбен подарък.

Каи не реагира, независимо че много му се искаше да отвърне на високомерието й.

— Всъщност точно така е. — Той се доближи до нея. — Селена е по-красива, отколкото ти някога ще бъдеш.

Целуна я. Груба, бездушна целувка, която по нищо не приличаше на целувките със Синдер.

Множество шумно си отдъхна.

Каи се отдръпна. Гостите заръкопляскаха, отначало от учтивост, но после все по-въодушевено, сякаш се страхуваха, че аплодисментите им не са достатъчно почтителни. Каи поднесе ръката си на Левана и двамата се обърнаха заедно към публиката. С крайчеца на окото си той видя как образът на Синдер изчезва и остана доволен, че на лицето на Левана е изписан гняв. Незначителна победа, но той й се радваше.

Стояха сред гръмовните викове и аплодисменти, обзети от ярост и ненавист.

Съпруг и съпруга.

Глава четиридесет и осма

Крес отдавна беше изгубила представа къде се намират и накъде вървят. Хиацинт я бе повел през сложен лабиринт от коридори под двореца, минаха по стълбища и излязоха във влаковите тунели. Струваше й се, че часове наред не са спирали да вървят и все пак не беше сигурна, че са напуснали Централна Артемизия, като се имаше предвид по колко заобиколни пътища минаха.

В момента се промъкваха през един тунел, като стояха близо до едната стена, за да не ги помете някой от влаковете, които се движеха твърде бързо върху безшумните магнити. Тогава токът спря и двамата потънаха в мрак. Крес ахна и посегна към Хиацинт, но замря на сантиметри от мястото, където трябваше да е той. Стисна юмрук и отдръпна ръката си.

Смела. Тя е смела.

В далечината се чу сирената на влак, който спря.

Миг по-късно оранжеви аварийни лампи осветиха линиите в краката им и през невидимите говорители отекна глас:

— Тази линия се затваря до ново нареждане. Моля ви преминете пеша на съседния перон и се подгответе за проверка. Короната се извинява за причинените неудобства.

Крес вдигна очи към Хиацинт.

— Какво означава това?

— Ако питаш мен, каквото и да прави Синдер, явно дава резултат. — Той отново пое напред, като внимателно подбираше пътя им заради слабата светлина. — Сигурно ограничават транспорта в града.

Крес усети как нервите й се изопват.

— Ще успеем ли да се измъкнем?

— Почти стигнахме спирката, на която се приемат осемдесет процента от влаковете с доставки. Няма да я затворят, като се има предвид колко много гости ще трябва да изхрани Левана тази седмица.

Крес подтичваше след него и се надяваше той да не греши. Така и не беше споделил плана си и момичето нямаше представа накъде са се запътили. Дали младият мъж имаше право, чудеше се Крес, дали Уинтър и Скарлет са предали съобщението й на другите? Дали са успели да излъчат записа? Крес не знаеше. Ако Левана бе дочула, че предстои бунт, нямаше да го сподели с никого.

Тунелът се разшири, линиите се сляха с още две и остър мирис я удари в носа, който й напомни за караваната, с която тя и Трън бяха прекосили Сахара. Пясък и животни.

Зад следващия завой в тунела блесна ярка светлина и се чу ехо от стържене на машини и тропот на колела. Хиацинт забави крачка.

Пред погледа им изникна масивен перон. Един холограф показваше на живо кралската сватба.

Няколко линии се разклоняваха в различни посоки, а върху тях имаше товарни влакове. Повечето вагони се скриваха от поглед в мрачните тунели и чакаха да бъдат разтоварени. На дока беше пълно с подемни кранове и Крес си помисли, че сигурно стотици работници са нужни, за да управляват всичките тези машини, но наоколо не се виждаше друго, освен един отряд униформени стражи, които претърсваха вагоните.

Хиацинт дръпна Крес в сянката на близкия влак. Миг по-късно един силует мина напред и лъчът на фенерче заподскача в тяхната посока. Хиацинт и Крес приклекнаха зад вагоните и видяха как лъчът обходи земята и изчезна.

— В А6 е чисто — изкрещя някой, а след него и друг: — В А7 е чисто.

Последва мълчание, а след това се чу бученето на магнитите. Влакът потегли.

Хиацинт скочи на оста на колелата, за да не го заловят на линията, и издърпа Крес до себе си. Този път тя улови ръката му, а влакът тръгна напред, сетне спря. Вратите на вагона се отвориха с глух тътен.

Хиацинт скочи и пое Крес.

— Проверка — прошепна той. — Претърсват вагоните, за да не би някой да се опита да се вмъкне в града.

— Ами ако се опита да се измъкне?

Той посочи предните вагони.

— Трябва да се качим в някой от вече претърсените вагони. Влакът сигурно пътува обратно за селскостопанските сектори.

По оста те стигнаха от другата страна на вагона. Перони имаше и от двете страни на линията, но тук един-единствен страж пазеше периметъра с автомат, готов за стрелба.

— Така, дребосъче, щом онзи страж се обърне с гръб към нас, бързо ще се промъкнем напред. Щом почне да се обръща към нас, бързо се скриваш под влака и не мърдаш.

Крес го изгледа гневно в тила.

— Не ме наричай дребосъче.

Някой отпред извика:

— А8 — чисто!

— Б1, чисто!

Стражът им обърна гръб.

Хиацинт и Крес хукнаха напред. Сърцето й се блъскаше бясно. С едно око следеше гърба на стража и страшния му автомат, а с другото — линията под краката си. Стражът започна да се обръща. Крес падна на колене и лакти и се пъхна под вагона. Косата на врата й бе залепнала от пот.

— Насам…!

Викът беше прекъснат, а след него се чуха два силни, звънки удара на метал в метал. Стражът с автомата хукна към линията и прескочи оста. Изстрел. Стон.

— Стой, не мърдай!

Нов изстрел.

Перонът неочаквано се оказа чист и Хиацинт се измъкна изпод влака и махна на Крес да го последва. Тя одра лактите си на твърдата земя, докато изпълзяваше. Хиацинт я вдигна на крака и двамата побягнаха към предните вагони. Чуваше се престрелка на отсрещния перон.

Стигнаха вагон А7 и застанаха отстрани да си поемат дъх. Сега трябваше да се прокраднат от другата страна и да се качат, без никой да ги види — или застреля, помисли си Крес, и в същия миг нов изстрел я накара да подскочи.

Тя погледна назад и сърцето й се срина в петите.

Някакво момиче пълзеше под един от вагоните точно като нея преди секунди. От него не се виждаше почти нищо, но Крес не можа да сбърка копринените плитки в различни нюанси на синьото.

— Ико!

Ико вдигна глава. Очите й се ококориха. В следния миг тя се обърна към нещо в другия край на влака. После започна да пълзи напред, притискайки се плътно до земята.

Хиацинт изруга и мина покрай Крес. Пистолетът вече беше в ръката му, когато се намеси в схватката.

Крес го последва по-колебливо, защото нямаше оръжие. Приклекна до вагона и подаде едва-едва главата си.

Гърлото й пресъхна.

Трън!

Беше облечен с униформата на лунен страж, но дори и така нямаше как да го сбърка.

Крес притисна устата си с две ръце, за да не извика името му. Той се бореше със стража на платформата. От пушката нямаше и следа. Още четирима стражи и две фенерчета, чиито лъчи се насочваха напосоки по линиите, се бяха пръснали по перона. Върху един от вагоните Крес зърна кръв и точно в този миг Ико изскочи изпод своя вагон и се нахвърли върху шестия страж, който се прицелваше в Трън. Трудна борба. Нещо не беше наред с дясната ръка на Ико.

Стражът улови андроида, събори го на земята и го стисна с две ръце за гърлото, но очевидно нямаше да може да го удуши.

Крес зърна един захвърлен пистолет на няколко крачки от нея и се метна към него. Но щом го вдигна и се прицели, ръцете й започнаха да треперят. Никога не беше стреляла.

Преди да може да успокои ръцете си и да се прицели, в ушите й отекнаха два последователни изстрела. Първият свали стража, който държеше Ико; вторият уцели войника, който се бореше с Трън.

Светът сякаш застина за един дълъг миг. В необичайната тишина запъхтяното им дишане се чуваше непоносимо силно.

След като се увери, че и двамата стражи са мъртви или ранени, Хиацинт прибра пистолета в кобура си.

Трън го зяпаше учуден, докато той стана и изпъна ризата си. Сякаш се канеше да каже нещо, но в този миг Ико изпищя:

— КРЕС! — хукна напред и я прегърна с една ръка.

Крес залитна, но не се отдръпна, само потърси с поглед Трън. А той я гледаше със зяпнала уста. Беше рошав, посинен, задъхан. Направи крачка и сгуши двете момичета в огромна прегръдка. Крес стисна замъглените си очи и горещите й сълзи потекоха. Ръката му беше на рамото й. Жулещата му брадичка — върху челото й. Една от плитките на Ико — в устата й.

Крес никога не се бе чувствала тъй щастлива.

Хиацинт рече недоволно:

— Трябва да вървим.

Ико направи крачка назад, но Трън зае мястото й и взе лицето на Крес в дланите си. Погледна я в очите невярващо. Избърса с палец първата й сълза.

Неочаквано и за нея самата, Крес взе да се смее, да подсмърча и пак да се смее. Сведе глава и избърса сълзите си.

— Хайде, без рев. Дехидратира организма.

Той пак я прегърна и тя почувства вибрациите на гласа му, когато каза:

— Това си ти! Благодаря ви, звезди!

— Казах, че трябва да тръгваме. На часа!

Трън я притисна до себе си. След като я пусна, се обърна към Хиацинт. На лицето му заигра мускул. Това бе единственото предупреждение, преди да стовари юмрук в челюстта на Хиацинт. Крес извика.

Хиацинт залитна назад и опипа раната.

— Това е, задето ни предаде на Земята — рече Трън. — А това е, задето си се погрижил за Крес — грабна Хиацинт в прегръдките си и зарови лице в рамото му.

Хиацинт завъртя очи към куполовидния таван.

— Вече съжалявам за решението си. — Той отблъсна Трън. — Зрението ти се е върнало. Добре. Да претърсим тези двамата за оръжие и да се омитаме оттук.

Трън кимна, наведе се над едно от телата и извади ножа от колана. Крес се учуди, когато го подаде на Хиацинт, който се поколеба за миг, сетне го мушна в ножницата си.

— Как разбрахте къде да ни намерите? — попита Трън.

— Стана случайно. Бягахме от града. — Хиацинт се намръщи. — Къде е Уинтър?

— Двете със Скарлет се скриха — обясни Ико. Тя мушкаше осакатената си дясна ръка, сетне взе да дърпа неподвижните пръсти. — Е, в известен смисъл. Всичко е объркано.

Трън погледна андроида.

— Ико, какво се е случило?

Тя се нацупи.

— Един от стражите ме прониза в рамото. Мисля, че прекъсна нещо важно. — Обърна се, за да им покаже неравната резка и въздъхна. — Сякаш днес е ден „Изкарай си го на Ико“.

Крес стисна съчувствено устни, но кибернетичните части на Ико я накараха да осъзнае…

— Къде е Синдер?

Сянка се спусна върху лицето на Трън, но преди да отвърне, в тунела отекна силен звън. Крес подскочи.

Холографският екран на стената светна с лицето на чародея Еймъри.

— Лунитяни, с радост искам да ви съобщя, че брачната церемония завърши. Нашата почитана кралица Левана сключи брачния си съюз с император Каито от Земята.

Ико изсумтя по начин, който не подхождаше на дама, и привлече погледите на всички върху себе си.

— Мен ме промушват, а тя се жени за Каи. Какво друго да чака човек!

— Церемонията по коронясването — продължи Еймъри, — на която ще приветстваме император Каито като съпруг на нашата кралица и Нейно Величество кралица Левана ще бъде удостоена с титлата императрица на Източната република на Земята, ще се състои след два дни по изгрев-слънце. — В очите на Еймъри се появи надменност. — Нашата прославена кралица моли народа си да участва в празненствата тази вечер. Сватбеното пиршество ще се излъчва във всички сектори, а по време на банкета като част от забавата ще има специален съдебен процес. Задължително е всички граждани да гледат. Излъчването ще започне след двадесет минути.

Записът прекъсна.

— Специален процес? — попита Крес.

— Синдер — рече Трън, като гледаше гневно холографа. — Тя залови Синдер и Вълка. Очакваме, че ще ги екзекутират публично, за да потушат въстанието.

По гърба на Крес пробяга хлад. Двадесет минути. Но те нямаше да стигнат толкова бързо в двореца.

— Ние отиваме да я спасим — рече Ико, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

— Съжалявам — рече Хиацинт така, сякаш казваше истината. — Но ако имаме само двадесет минути, значи сме закъснели.

Глава четиридесет и девета

Синдер мушна отвертката на пръста си в стената до вратата на килията. Оттам се отчупи парче скала, голямо колкото нокът, и падна в краката й сред прахоляк. Скалата от лава беше твърда, но нейните титанови инструменти бяха по-твърди, а най-твърда от всичко беше решителността й.

Синдер беше ядосана. Беше раздразнена. Беше я страх.

Беше много разстроена от смъртта на Маха. Споменът за нея се въртеше в съзнанието й и тя едва се сдържаше да не забие отвертката в слепоочието си, за да го спре. Беше премислила нападението на РМ-9 от всички страни, измъчвайки себе си с безкрайни „ами ако“, невъзможни сценарии и напразни опити да върне Маха от мъртвите. Да освободи себе си и Вълка. Да защити приятелите си. Да надвие Левана.

Но знаеше колко напразни са мислите й.

Гадеше й се от вонята, която идваше от кофата в ъгъла. Яд я беше, че глупавите копои на Левана й отнеха най-доброто оръжие — кибернетичния й пръст с пистолета в него — и я затвориха при мащехата и доведената й сестра, които и дума не обелиха, откакто беше дошла.

Синдер разбираше, че няма начин да прокопае скалата, за да стигне до пантите на вратата, преди стражите да дойдат да я отведат. Разбираше, че се мори напразно като някой безумец. Но не можеше да се просне победена на земята.

Като тях.

Ново парче се откърти от скалата.

Синдер духна един кичур от лицето си, но той падна обратно.

Според часовника в главата й беше прекарала в килията повече от двадесет и четири часа. Без да мигне. Сватбата сигурно вече беше приключила.

От тази мисъл стомахът й се сви на топка.

Хрумна й, че ако се беше оставила Левана да я отведе от Ню Бейджин, пак тук щеше да свърши. Пак щяха да я екзекутират. Пак щеше да умре.

А тя се опита да избяга. Да се бори. А в замяна получи космически кораб с приятели, които сега повличаше към бездната със себе си.

— Той защо те нарече принцесо?

Синдер спря и изгледа ядно жалките драскотини, които бе оставила по скалата. Немощният глас, който наруши мълчанието за първи път от часове насам, беше на Пърл.

С потна длан тя отметна назад непокорната си коса и хвърли поглед на Пърл и Адри, като не си даде труд да скрие презрението си. Отдавна се беше калила срещу каквото и да било състрадание към тях. Всеки път, когато усещаше болка, си припомняше как Адри я караше да куца по цяла седмица без крак, за да й напомни, че тя „не е човек“. Или онзи път, когато Пърл изхвърли кутията с инструментите й насред пълната с народ улица и така съсипа копринените ръкавици, подарък от Каи.

Синдер не спираше да си повтаря, че каквато и участ да ги споходеше, те я заслужаваха.

Но от тази мисъл не се чувстваше по-добре. Всъщност я караше да проявява жестокост и дребнавост, а освен това й причиняваше главоболие.

Синдер се отърси от негативното чувство.

— Аз съм принцеса Селена — рече тя и се върна към работата си.

Пърл се изсмя — кратък, истеричен смях, който означаваше, че не й вярва.

Адри мълчеше.

Килията се изпълни с настойчивото стържене на Синдер: хрус-хрус, туп-хрус, хрус-туп. Бавно, трудно купчинката растеше камъче по камъче.

Никога нямаше да се измъкне оттук.

— Гаран знаеше — рече Адри обидена.

Синдер спря. Гаран беше съпругът на Адри, човекът, който реши да я осинови. Тя не го познаваше.

Раздразнена от собственото си любопитство, Синдер се обърна. Смени отвертката с фенерче и го насочи към мащехата си.

— Моля?

Адри се сви и обгърна с две ръце дъщеря си. Двете не се бяха поместили от ъгъла, в който седяха.

— Така и не ми каза, но когато го отведоха в изолатора, той ми заръча да се грижа за теб. Каза го, сякаш това беше най-важното нещо на света. — Жената се умълча, сякаш духът на мъртвия й съпруг беше надвиснал над тях.

— Брей, а ти изпълни заръката на смъртния му одър докрай, нали?

Адри присви очи. Погледът й беше пълен с отвращение, до болка познато на Синдер.

— Няма да търпя да ми говориш по този начин, когато моят съпруг…

— Няма да търпиш ли? — изкрещя Синдер. — Искаш ли да ти направя списък с нещата, които аз повече няма да търпя? Защото списъкът ще бъде дълъг.

Адри се дръпна назад. Май се бе уплашила — все пак Синдер беше лунитянка и престъпничка, която издирваха.

— Татко защо не ни е казал нищо? — попита Пърл.

— Може би е знаел, че при първа възможност ще ме размените срещу откуп.

Пърл все едно не я чу.

— А ако ти наистина си принцесата, защо си тук?

Синдер я изгледа кръвнишки. Почака. И видя, че на лицето на Пърл постепенно се изписа просветление.

— Тя иска да те убие, за да може да остане кралица.

— Браво на момичето! Заслужава награда.

— Но ние какво общо имаме с това? — Очите на Пърл се напълниха със сълзи. — Защо сме наказани? Нищо не сме сторили. Ние не знаехме.

Адреналинът и гневът на Синдер се стопиха, а на тяхно място пропълзя изтощението.

— Дадохте ми поканите за кралската сватба и така успях да отвлека Каи, а това докара Левана до лудост. Между другото благодаря ви.

— Как можеш да мислиш само за себе си в момент като този? — сопна се Адри. — Как можеш да бъдеш такава егоистка?

Синдер сви ръката си в юмрук.

— Ако аз сама не се погрижа за себе си, няма кой друг. Урок, който научих от дете благодарение на теб.

Адри притегли дъщеря си по-наблизо и поглади косата й. Пърл се отпусна в прегръдката й без съпротива. Може би, помисли си Синдер, и двете са в шок.

Тя се обърна пак към стената и изстърга едно С в камъка. Стените бяха изписани със стотици думи, имена, молби, обещания, заплахи. Помисли си дали да добави „+ К“, но от тази приумица й се прииска да разбие главата си в желязната врата.

— Ти си чудовище — прошепна Адри.

Синдер се изсмя, макар да не й беше смешно.

— Добре. Аз съм чудовище.

— Не можа дори да спасиш Пеони.

Щом чу да споменават името на по-малката й доведена сестра, Синдер усети как гневът избухва в нея като хиляди пукащи жици. Тя се извърна рязко.

— Мислиш ли, че не се опитах?

— Ти имаше лекарство! — Адри вече крещеше с обезумели очи, макар че все така стоеше надвесена над Пърл. — Знам, че си го дала на онова момче. То оживя! Чанг Сунто! — Тя изплю името като отрова. — И ти предпочете да спасиш него пред Пеони? Как можа? Подигра ли й се? Даде ли й лъжлива надежда, преди да я видиш как умира?

Синдер се взираше в мащехата си. Гневът й беше смекчен от неочакван прилив на съжаление. Тази жена беше тъй невежа, че тя почти си пожела да си остане такава. Адри виждаше това, което искаше, и вярваше във всичко, което подкрепяше ограничения й светоглед. Синдер още помнеше как бясно тичаше към изолаторите. Как отчаяно стискаше шишенцето с лекарството. Как се надяваше да спаси живота на Пеони и колко съкрушена беше, когато не успя.

Беше пристигнала твърде късно. И още не можеше да си прости докрай.

Адри никога нямаше да научи истината, да разбере. За нея Синдер беше просто машина, неспособна на друго, освен на жестокост.

Пет години живя с тази жена, а тя никога не успя да види истинската Синдер. Така, както я бе видял Каи, Трън, Ико и хората, които й вярваха. Всички, които я познаваха.

Тя поклати глава и подмина думите на мащехата си по-лесно, отколкото очакваше.

— Стига съм ви обяснявала. Вашето одобрение не ми трябва. Приключих с вас.

Тя ритна купчината от камъчета и заби отвертката в стената. В същия миг чу стъпки.

Стисна зъби. Часът й бе ударил. Синдер се обърна и с три дълги крачки се озова до Адри и Пърл, които се отдръпнаха назад.

Сграбчи Адри за ризата и я вдигна нагоре.

— Само да си казала, че кракът ми се сваля тъй лесно, както и пръста, ще те накарам да издереш с нокти собствените си очи, та ако ще, това да е последното нещо, което ще направя. Ясна ли съм?

Адри пребледня и кимна, разтреперана. Отвъд вратата се чу мъжки глас:

— Отворете.

Синдер пусна мащехата си и се обърна.

Вратата се отвори и килията се изпълни със светлината от коридора — един-единствен страж, чародея Еймъри Парк, плюс още четирима чародеи, облечени в червено и черно. Бяха петима. Каква чест.

— Нейно Величество пожела да й доставиш удоволствието с компанията си — рече Еймъри.

Синдер вдигна брадичка.

— Не мога да обещая, че компанията ми ще бъде тъй приятна, колкото тя очаква.

Тя закрачи към тях, за да им покаже, че не се бои, но изведнъж я блъснаха в стената. Болка прониза гърба й и я остави без въздух. Напомни й битките с Вълка на „Рампион“, но беше сто пъти по-зле, защото Вълка винаги след това се чувстваше виновен.

Стражът, който я блъсна, я хвана за гърлото. Синдер го изгледа мрачно, макар да знаеше, че истинският й нападател е някой от чародеите. Стражът на свой ред я погледна кръвнишки.

— Това беше първото ти предупреждение — обади се Еймъри. — Ако се опиташ да избягаш, ако се опиташ да се бориш, ако усетим, че се опитваш да използваш дарбата си, няма да си правим труда да ти отправяме второ.

Стражът я пусна и Синдер едва не падна. Тя потърка врата си, а миг след това вързаха ръцете й зад гърба.

Мъжът я подкара към вратата. В коридора чакаха още четирима стражи с извадени оръжия. За зла беда, те вече бяха под контрола на чародеите. Синдер не се надяваше да привлече някой от тях на своя страна.

Засега.

Но ако някой се разсееше, тя нямаше да си прави труда да ги предупреждава.

— Доведете и земляните — нареди Еймъри.

Адри и Пърл започнаха да хленчат, щом ги изправиха, но Синдер намали звука на аудиоинтерфейса си, за да не ги чува. Чудно й беше защо Левана искаше да види мащехата и сестра й, но ако си мислеше, че е привързана към тях, чакаше я разочарование.

— Къде отиваме? — попита Синдер, когато я подкараха по коридора.

Последва дълго мълчание, но най-накрая Еймъри отвърна:

— Ще бъдеш почетен гост на сватбеното пиршество на Нейно Величество.

Тя стисна зъби. Сватбено пиршество.

— Само че съм забравила балната си рокля на Земята.

Този път се изсмя една от жените чародеи.

— Не се тревожи. И бездруго щеше да я изцапаш в кръв.

Глава петдесета

Синдер се озова пред две злокобни, абаносовочерни врати. Те се извисяваха два пъти над нея и в почти изцяло стъкления, белокаменен дворец пред тях човек изпитваше усещането, че стои на ръба на черна дупка. По средата имаше две дъгообразни черни дръжки от масивно желязо. Лунният герб, издялан в дървото с най-големи подробности, изобразяваше столицата Артемизия и в далечината — Земята.

Двама стражи отвориха вратите и Синдер се изправи срещу редица от чародеи, стражи и, този път, войници мутанти. Момичето потрепери. Това не бяха войници от специалните части като Вълка. Тези мъже бяха преобразени в нещо животинско и гротескно. Здравите им челюсти бяха деформирани така, че да поберат огромните им зъби. Ръцете им висяха тромаво от двете им страни, сякаш гръбнаците им не бяха привикнали на тежестта на яките им мускули и издължените им крайници.

Хрумна й, че си приличат с киборгите. И те бяха направени така, че да превъзхождат онова, което имаха по рождение. И те не бяха деца на природата. Но вместо да бъдат сглобени от жици и стомана, тези същества представляваха пъзел от мускулна тъкан и хрущяли.

Стражът дръпна Синдер за лакътя и тя залитна напред. Войниците я гледаха с пронизващи, гладни очи.

Вълкът й беше казал, че тези войници ще бъдат различни. Непредсказуеми, диви, копнеещи единствено за кръв и насилие. Дори чародеите не могат да ги контролират, а трябва да ги дресират като кучета. Държат ли се зле, наказват ги с болка. Държат ли се добре, награждават ги. Само дето наградите, за които Вълка й бе разказал, не се сториха никак изкусителни на Синдер.

Явно на Земята всяко кърваво убийство беше само по себе награда. Те жадуваха да тръгнат на война.

Синдер разтвори съзнанието си към тях и се опита да долови пулсирането на биоелектричеството им. Енергията им гореше буйно, диво. Глад и нетърпение напираха в телата им. На Синдер й се зави свят само при мисълта да се опита да контролира тази примитивна, груба енергия.

Но трябваше да опита.

Тя си пое спокойно дъх и насочи мислите си към последния войник. Енергията му пареше, лакома и ненаситна. Тя си представи как се охлажда, успокоява. Представи си как войникът поглежда към нея и вижда не враг, а момиче, което трябва да бъде спасено. Момиче, което заслужава вярност.

Синдер улови погледа на войника. Устата му се изкриви в отвратителна усмивка и оголи нащърбените му зъби.

Обезсърчена, Синдер извърна очи.

В края на редицата тя се огледа наоколо. Чуваха се оживени разговори, смях, безреден звън на чаши. Мирисът на гозбите я лъхна като облак пара, излязъл изпод похлупака на някое гърне. Устата й се напълни със слюнка. Лук, чесън, задушено месо и нещо, от което на очите й залютя…

Стомахът й надигна вой. Умът й се замъгли, сякаш в главата й пропълзя мъгла. Не беше яла повече от ден и дори последната й порция беше оскъдна.

Преглътна мъчително и се опита да разгледа салона. От дясно огромните прозорци гледаха към езеро, оградено от крилата на белия дворец, който като огромен лебед сякаш искаше да го защити. Езерото се простираше, докъдето поглед стигаше. Подът на залата се издигаше над водата като тераса, но макар да не закриваше гледката, Синдер усети как сърцето й се свива от ужас. Нямаше перила, които да попречат на човек да падне.

Разговорите постепенно замряха, но едва когато премина през редицата войници, Синдер видя гостите, насядали вляво.

Оранжевата лампичка светна пред погледа й и изобщо не угасна, все едно накъде поглеждаше. Всички тук използваха обаянието си.

В средата Левана седеше на масивен бял трон, чиято облегалка беше украсена с фазите на луната. Тя беше облечена с изящна червена сватбена рокля.

Ретина-дисплеят на Синдер долови истинските черти на кралицата. Всичко от бала се повтаряше, когато за първи път тя зърна Левана и разбра, че оптобиониката й вижда под обаянието. Но това беше трудна работа. Киборгските й очи бяха в конфликт с мозък й и манипулацията, така че умът й се объркваше и тя не знаеше какво точно вижда. Резултатът беше поток от данни, неясни цветове, откъслечни черти, между които Левана отчаяно се опитваше да отдели истината от илюзията.

Всичко това я разсейваше и й причиняваше главоболие. Синдер примигна и се отказа да следи данните.

Пет балкона ограждаха трона — полумесец от зрители, заобикалящи Синдер от всички страни, с изключение на онази, която се спускаше към езерото. Лунният двор. Жените носеха огромни шапки с форма на пауни, а някакъв мъж бе провесил на раменете си мъркащ леопард. Одеждите им бяха от златни вериги и рубини, в токовете на обувките на платформи плуваха риби бета, лицата бяха боядисани в сребристосиво, по клепките имаше кристали и люспи от риба…

Синдер трябваше да присвие очи пред целия този ослепителен блясък. Обаяние, обаяние, обаяние.

Някой бутна стола си назад. Сърцето на Синдер подскочи.

Младоженецът се бе изправил до трона на Левана. Носеше бяла риза и червен пояс. Каи.

— Какво е това? — попита той с глас, изпълнен с ужас, но и с облекчение.

— Това — отвърна кралица Левана, а очите й грееха весело — е гвоздеят на програмата за вечерта. Моят сватбен подарък за теб. — Сияеща, тя прекара пръст по лицето на Каи. — Съпруже.

Каи се отдръпна, а по страните му изби руменина. Но не от срам или свенливост. А от гняв. Синдер усети как въздухът около него започна да пращи.

Левана завъртя пръст във въздуха.

— Процесът тази вечер ще се предава на живо, за да може народът ми да участва в празненствата на този славен ден. И за да може да узнае съдбата на самозванката, която смее да се нарича кралица.

Синдер спря да я слуша и огледа тавана. Камери не се виждаха. Но Левана си имаше начини да ги поставя така, че да останат незабелязани.

След като кралицата не носеше воала си, значи всички щяха да следят „гвоздея в програмата“. Левана искаше народът да види екзекуцията на Синдер. Искаше той да изгуби надежда за революцията.

Левана вдигна ръце.

— Нека пиршеството да започне!

Иззад завеса един по един наизлизаха слуги с еднакви костюми. Първият коленичи в краката на кралицата, махна капака и вдигна подноса над главата си. Кралицата се усмихна самодоволно, избра си огромна розова скарида и измъкна месцето й със зъби.

Друг прислужник коленичи пред Каи, а останалите изпълниха залата и коленичиха пред гостите. Подносите бяха пълни с червен хайвер и стриди на пара, със задушени късове най-крехко месо и пълнени чушки. Синдер осъзна, че Каи не е единственият землянин в салона. Тя разпозна съветника му Кон Торин, който седеше на втория ред, американския президент, африканския министър-председател, австралийския генерал-губернатор и… тя спря да гледа. Всички бяха тук точно както Левана бе пожелала.

С разтуптяно сърце тя отново огледа слугите и войниците с надеждата да открие Вълка. Но него го нямаше. Синдер, Адри и Пърл бяха единствените затворници тук.

Обзе я тревога. Къде ли го бяха отвели? Дали вече не са го убили?

Премести поглед към Каи, който дори да беше забелязал храната, не й обръщаше никакво внимание. Мускулите на челюстта му пулсираха и той искаше да попита какво търси Синдер тук, искаше да научи какво планира кралицата. Синдер виждаше как се опитва да намери изход от положението, да измисли някакъв дипломатически ход, с който да предотврати неизбежното.

— Седни, любов моя — подкани го Левана. — Пречиш на гостите да виждат.

Каи седна прекалено бързо, за да го бе направил по собствена воля. Погледна кралицата със стаена омраза.

— Тя какво търси тук?

— Виждаш ми се разгневен, любими. Нима не си доволен от нашето гостоприемство?

Без да дочака отговор, Левана вирна брадичка и премести поглед от Синдер към Адри и Пърл.

— Еймъри, може да започваш.

Чародеят тръгна напред и като минаваше покрай Синдер, й се подсмихна доволно. Макар че робата му беше изчистена от кръвта, той още вървеше сковано, за да прикрие ранения си крак.

Еймъри поднесе лакът на Адри, която извика глухо и уплашено. Дълго време трябваше да мине, за да хване Парк под ръка и едва не припадна, когато той я отведе в средата на тронната зала.

Край тях гостите дъвчеха и облизваха пръстите си, като че деликатесите заслужаваха точно толкова внимание, колкото и затворниците. Прислужниците още бяха на колене и държаха подносите над главите си. Синдер направи гримаса. Колко ли тежаха тези подноси?

— Представям на двора Лин Адри от Източната република, Земен съюз. — Еймъри пусна ръката на Адри и тя остана сама с разтреперани крака. — Обвинена е в конспирация срещу короната. Наказанието за това престъпление е незабавна смърт от собствената й ръка, а дъщеря й, Лин Пърл, ще бъде дадена да слугува в някоя от артемизианските семейства.

Синдер вдигна вежди. През цялото време се тревожеше за собствената си участ и изобщо не й минаваше през ума, че Адри е доведена тук с едничката цел да я раздразнят.

Искаше й се да не дава пукната пара. Искаше й се да бъде равнодушна към съдбата на мащехата си.

Но въпреки всичките си недостатъци, Адри не беше сторила нищо, за да бъде осъдена на смърт. Това беше демонстрация на сила от страна на Левана, нищо повече, и човек не можеше да не изпита съжаление поне към жената.

Адри падна на колене.

— Кълна ви се, че не съм сторила нищо. Аз…

Левана вдигна ръка и Адри замълча. Последва миг на агония, в който лицето на кралицата остана непроницаемо. Накрая тя цъкна с език, сякаш гълчеше малко дете.

— Еймъри, продължавай.

Чародеят кимна.

— Разследването показа, че двете покани, с които съучастниците на Лин Синдер са се вмъкнали в двореца на Ню Бейджин и са отвлекли император Каито, са им били дадени именно от тази жена. Поканите са били предназначени за нея и седемнадесетгодишната й дъщеря.

— Не! Тя ги открадна! Открадна ги! Аз никога не бих й ги дала. Никога не бих й помогнала. Аз я мразя! Мразя я! — Тя отново заплака и се сви на кълбо на пода. — Защо на мен? Какво съм направила? Аз не… Тя не е мое дете…

На Синдер й ставаше все по-лесно да не страда за тях.

— Успокой се, госпожо Лин — рече Левана. — Съвсем скоро ще разберем дали си искрена.

Адри изхленчи и се опита да се овладее.

— Така е по-добре. Почти шест години ти си била законен настойник на Лин Синдер, нали?

Тялото на Адри се тресеше.

— Вярно е. Но кълна ви се, аз не знаех каква е. Мъжът ми искаше да я вземем, а не аз. Тя е предателка! Синдер е престъпничка, една опасна лъжкиня! Но аз си мислех, че тя не е нищо повече от киборг. Не знаех какво крои, иначе сама щях да я предам.

Левана прекара пръст по ръкохватката на трона.

— Вие бяхте ли при Лин Синдер, когато тя е претърпяла операциите за киборг?

Адри изви устни с отвращение.

— Звезди, не! Операцията й беше направена в Европа. Не я бях срещала, преди съпругът ми да я доведе в Ню Бейджин.

— Съпругът ти присъствал ли е на операцията?

Адри примигна объркано.

— Не… мисля, че не. Никога не е ставало дума за това. Макар че отсъства две-три седмици, когато отиде да я… да я вземе. Знаех, че отива да види дете, претърпяло катастрофа с ховър. Макар че така и не разбрах защо му трябваше да бие целия този път до Европа, за да покаже щедростта си, а като награда за човечността му получи само болка. По време на пътуването си той се бе заразил с летумозис и две-три седмици след завръщането си почина, оставяйки на моите грижи двете ни малки момичета и това нещо…

— Защо след смъртта му не се опита да натрупаш състояние от неговите изобретения?

Адри зяпна кралицата.

— Не ви разбрах, Ваше Величество?

— Съпругът ти е бил изобретател, нали? Сигурно ти е завещал нещо ценно.

Адри се чудеше защо кралицата се интересува от починалия й мъж. Огледа стражите и останалите лунитяни.

— Нне, Ваше Величество. Ако е имало нещо ценно, то аз така и не съм видяла и един микроунив от него. — На лицето й се спусна сянка. — Мъжът ми ни завеща единствено позор.

Левана изрече с леден глас:

— Лъжеш.

Адри ококори очи.

— Не, не лъжа! Гаран не ни завеща нищо!

— Имам доказателства за противното, землянке. Да не ме мислиш за глупачка?

— Какви доказателства? — изписка Адри. — Аз не съм… Кълна се… — Но каквото и да се канеше да каже, се удави в порой от хълцания и сълзи.

Синдер стисна зъби. Независимо каква игра играеше Левана, истерията на Адри нямаше нищо да промени. Помисли си да използва лунната си дарба, за да спре неконтролируемото й хълцане, за да може да умре с поне малко достойнство, но вкамени сърцето си и не направи нищо. Силата може би щеше да й трябва, когато настъпеше моментът за нейния процес — Синдер си даде дума да не се превръща в разтреперана маса.

— Еймъри? — Левана прекъсна риданията на Адри.

— Един от нашите отряди намери кутия с документи в мазето, дадено под наем на Лин Адри.

Левана се усмихна.

— И сега ли ще твърдиш, че съпругът ти не ти е оставил нищо ценно? Никакви важни документи в мазето?

Адри се поколеба. Понечи да поклати глава, но спря.

— Аз… аз не знам…

— Документът е бил подаден за патент върху оръжие, с което да бъде неутрализирана лунната дарба. Подозираме, че те са искали да използват това оръжие срещу вас, Ваше Величество, и срещу народа ни.

Синдер се опитваше да разбере накъде водят обвиненията на Еймъри. Оръжие, което да неутрализира лунната дарба. Тя едва се сдържа да не опипа тила си, където изобретението на Лин Гаран — биоелектрическият предпазител — бе инсталирано в системата й. За него ли говореха?

— Почакайте — изгърмя гласът на Каи. — У вас ли е този документ, който доказва вината й?

Еймъри наклони глава.

— Беше унищожен заради сигурността на кралицата.

Каи стисна ръкохватката на креслото и пръстите му побеляха.

— Не може да унищожавате доказателства, а сетне да ги използвате срещу обвиняемия! Не може да очаквате да ви повярваме, че по време на незаконно претърсване сте открили документ, който е представлявал патент за оръжие срещу лунитяните, а Лин Адри е знаела за него. Това са само догадки. На всичкото отгоре нарушавате куп членове от Интерпланетарната спогодба, като задържате без причина земен гражданин и нарушавате неприкосновеността на частната собственост!

Левана обгърна с длан брадичката си.

— Защо не спорим по този въпрос по-късно, скъпи?

— О, значи искаш да спорим по-късно? Кога по-точно — преди или след като убиеш една невинна жена?

Левана сви рамене.

— Ще видим.

Каи се изсмя.

— Не можеш… — Но неочаквано бе принуден да млъкне.

— Скоро ще се научиш, скъпи, че не обичам да ми казват, че не мога. — Левана пак обърна поглед към Адри. — Лин Адри, ти чу обвиненията срещу теб. Признаваш ли се за виновна?

— Аз с-съм невинна — запелтечи Адри. — Кълна се, аз никога… не знаех… аз…

Левана въздъхна.

— Иска ми се да ти вярвам.

— Моля ви!

Левана изяде още една скарида. Преглътна. Облиза червените си устни.

— Готова съм да ти предложа милост.

Гостите зашумяха с любопитство.

— Но ще трябва да се откажеш от протекциите си върху сирачето, Лин Синдер, и да се закълнеш във вярност към мен, законната лунна кралица и бъдеща императрица на Източната република.

Адри вече кимаше.

— Да, да, кълна се. С голяма радост, Ваша милост. Ваше Величество.

Синдер се взираше в гърба на Адри. Решението й не беше никаква изненада, но не можеше да си представи, че мащехата й ще се отърве тъй леко. Левана беше замислила нещо, а Адри бе паднала в капана й.

— Добре. Всички обвинения ти се опрощават. Можеш да отдадеш почит на твоята кралица. — Левана подаде ръка, а Адри, след миг колебание, забърза по колене и целуна с благодарност пръстите на кралицата. И пак започна да плаче.

— Детето няма ли да покаже малко благодарност? — попита Левана.

Пърл изписка, но бавно пристъпи към кралицата и целуна ръцете й.

Една жена с пълна уста на първия ред заръкопляска учтиво.

Левана даде знак с глава и двама стражи повлякоха Адри и Пърл към единия край на залата.

Синдер вече не мислеше за мащехата си и се подготвяше, когато погледът на Левана се спря на нея. Без да скрива удоволствието си, тя рече:

— Да продължим с втория съдебен процес.

Глава петдесет и първа

Синдер пристъпи тежко до мястото, където до преди миг Адри се кланяше раболепно пред кралицата. Стъпи здраво на земята и въздъхна, за да се успокои, макар че нямаше как да подмине съобщенията на ретина-дисплея: пулсът й беше ускорен, а системата й беше залята от тридесет хормона. Мозъкът й ясно отчиташе страха й.

От двете й страни застана по един страж.

— Нашият втори затворник, Лин Синдер — произнесе Еймъри и закрачи напред-назад пред нея, — е обвинена в следните престъпления: незаконна емиграция на Земята, бунтовничество, съучастничество на предател на короната, заговор срещу короната, отвличане, вмешателство в интергалактически дела, възпрепятстване на правосъдието, кражба, бягство и предателство срещу кралицата. Наказанието за тези престъпления е незабавна смърт от нейната собствена…

— Не. — Кралица Левана се усмихна. Явно дълго беше мислила за този миг. — Оказа се, че е прекалено трудно да я манипулираме, затова ще направим изключение. Наказанието й ще бъде незабавна смърт чрез… ох, какво да бъде? Отравяне? Удавяне? Изгаряне?

При последните думи тя присви очи и Синдер си спомни отчетливо кошмара, който стотици пъти й се явяваше. Легло от нажежени въглени, което изгаря кожата й, а ръката и кракът й се превръщат в пепел.

— Разчленяване! — изкрещя някакъв мъж. — И нека започнем от тези ужасни придатъци!

Предложението му беше посрещнато от одобрителния рев на тълпата. Левана остави хората да се посмеят, сетне вдигна ръка за тишина.

— Доста противно предложение за едно доста противно момиче. Така да бъде.

В залата избухнаха радостни възгласи и аплодисменти.

Каи скочи на крака.

— Вие да не сте диваци?

Левана не му обърна внимание.

— Хрумна ми нова идея. Може би честта да изпълни наказанието трябва да се падне на най-новата ми, най-вярна поданица. Струва ми се, че тя гори от нетърпение да задоволи желанията ми. — Левана сви пръсти. — Лин Адри. Ела насам.

Адри всеки миг щеше да припадне. Тя направи неуверено две крачки напред.

— Ето ти възможност да докажеш верността си към мен, твоята бъдеща императрица, а също и че ненавиждаш осиновената си дъщеря толкова, колкото тя заслужава.

Адри преглътна. Обля се в пот.

— Вие… вие искате да…

— Да я разчлениш, госпожо Лин. Ще ти трябва оръжие, нали? Какви предпочитания имаш? Веднага ще наредя да го донесат. Брадвичка или секира? С нож всичко ще потъне в кръв, но с една хубава остра секира…

— Престани! — рече Каи. — Това е възмутително!

Левана се облегна на трона си.

— Започвам да си мисля, скъпи, че сватбеният ми подарък не ти се нрави. Можеш да си тръгнеш, ако процесът те разстройва.

— Няма да ти позволя да я убиеш — изсъска той през зъби със зачервено лице.

Левана сви рамене.

— Не можеш да ме спреш. И коронацията няма да спреш. Залогът е твърде голям, за да рискуваш всичко за някакво си момиче… за някакъв си киборг. Знам, че ще се съгласиш с мен.

Каи пребледня и Синдер си представи как удря кралицата или прави нещо също толкова глупаво.

— Клещи. — Гласът й и необяснимата дума бяха достатъчни да привлекат отново вниманието към нея. Каи свъси вежди за миг между объркването и момента, в който Синдер задейства манипулацията. Тя почувства енергията му — пламнала, разгорещена — и по всякакъв начин се постара да я успокои. — Всичко е наред — рече тя с облекчение, когато мускулите му се отпуснаха.

Сигурно после щеше да й се сърди.

Левана изръмжа, блъсна подноса с предястията, скочи на крака и събори прислужника на земята, а той побърза да избяга, лазейки.

— Спри да манипулираш съпруга ми!

Синдер се засмя и отново погледна кралицата.

— Не бъди лицемерка. Ти го манипулираш през цялото време.

— Той е мой! Мой съпруг! Мой крал!

— Твой затворник? Твое кученце? Твой трофей? — Синдер направи крачка напред, но в следващия миг един страж я застигна, сложи ръка на рамото й и я задържа. Още стражи скочиха, готови да действат. Синдер изсумтя. Хубаво беше да знае, че даже с вързани ръце може да изправи Левана на нокти. — Сигурно е много удовлетворително взаимоотношенията ти с хората да се градят върху лъжи.

Левана сви устни и за миг някаква неясна, противоречива картина заподскача на ретина-дисплея на Синдер. Нещо не беше в ред с лявата страна на Леваниното лице. Единият й клепач беше полупритворен. По бузата й имаше странни резки. Синдер примигна бързо. Дали Левана губеше контрол върху обаянието си заради гнева си, или нейната оптобионика се опитваше да разгадае аномалията, пред която бе изправена.

Тя трепна пред пороя визуални данни и се опита да прикрие разсеяния си поглед.

Кралицата се отпусна, а с нея и стражите.

— Ти си лъжата — рече Левана с овладян глас. — Ти си измамата.

Синдер бе впила поглед в устата на кралицата, която обикновено беше тъй съвършена и тъмночервена. Сега обаче се извиваше в единия край надолу под странен ъгъл, а това се разминаваше с обичайната й апатична усмивка.

Под обаянието имаше някакъв недъг. Нещо като белег. Може би дори парализа.

Синдер се взираше, а пулсът отекваше гръмовно в главата й. Някъде далеч в съзнанието й започна да се оформя мисъл, надежда.

— Наричали са ме и с по-лоши имена — рече тя и придаде равнодушие на лицето си, макар че явно закъсня. Левана беше видяла промяната в нея, а може би я бе почувствала. Кралицата мигновено стана предпазлива, подозрителна.

Тя, разбира се, можеше да бъде предпазлива, колкото си щеше. Можеше да хвърли обаянието си върху всеки в залата, върху всеки човек в кралството й.

Ала не можеше да заблуди Синдер. Или по-скоро, не можеше да заблуди компютъра на Синдер.

Синдер спря да се съпротивлява срещу яростния порой данни, който мозъчният й интерфейс сглобяваше. Обаянието беше биологическа концепция. Лунитяните използваха естественото биоелектричество на хората, за да създадат малки електрически импулси в мозъка и да променят образа, който виждаха, мислите, чувствата и действията им. Но биоелектричеството не можеше да повлияе на киборгската част от мозъка на Синдер. Той беше машина, в него всичко беше информация, програмиране, математика и логика. Когато се изправеше срещу лунното обаяние или пък някой лунитянин се опиташе да я манипулира, двете части на мозъка й влизаха във война и се опитваха да определят коя от двете трябва да доминира.

Този път Синдер остави киборгът в нея да спечели.

Хаотичната информация се завърна с пълна сила. Отделните части търсеха мястото си и всичко приличаше на пъзел от пиксели и бинарен код, който сам се нареждаше в главата й. Подобно на фокусирането на камера, всяко обаяние в залата се смени от истината. Мъркащият снежен леопард не беше нищо повече от наметка от изкуствена кожа. Обувките с аквариумите в тях не бяха нищо повече от прозрачен акрил. Левана наистина носеше изящна червена рокля, но на места тя се бе впила в плътта й, на други висеше свободно, а кожата на лявата й ръка беше…

С белези. Подобно на Синдеровата кожа около протезите.

Щом светът отново дойде на мястото си и частите от действителността спряха да се движат хаотично, да подскачат и да се подреждат, Синдер нареди на мозъка си да започне да отбелязва събитията.

— Признавам се за виновна за престъпленията, които изброихте — рече тя. — Отвличане, заговор и всичко останало. Но това е нищо в сравнение с престъплението, което ти си извършила преди тринадесет години. Ако в тази зала има някой, който е виновен за предателство срещу кралицата, то това е жената, седнала на трона! — Тя впи очи в Левана. — Моя трон!

Множеството се раздвижи неспокойно. Левана се изсмя с привидно безразличие, но ръцете й трепереха, а подробностите се меняха между гъвкави, бели пръсти и съсухрено кутре и Синдер едва успяваше да се съсредоточи.

— Ти си престъпница — изви глас Левана — и ще бъдеш екзекутирана за престъпленията си.

Синдер размърда език, преглътна и викна силно:

— Аз съм принцеса Селена!

Левана я посочи с пръст.

— Ти си една самозванка!

— И съм готова да си взема своето. Хора от Артемизия, това е вашият шанс. Отречете се от Левана, закълнете се във вярност пред мен, защото иначе, кълна се, когато сложа короната, всеки присъстващ в тази зала ще бъде наказан за предателството си!

— Достатъчно! Убийте я!

Но стражите не се поместиха и това кратко колебание беше цялата информация, от която Синдер се нуждаеше. В истерията си Левана бе изгубила способността си да владее умовете на охраната си.

Преди чародеите да се опомнят какво става, Синдер се плъзна в съзнанието им. Дванадесет кралски стражи. Дванадесет мъже, които, както Хиацинт веднъж й каза, приличат на безмозъчни манекени. Кукли на конци, с които кралицата си играе, както си поиска. Дванадесет въоръжени охранители, готови да се подчинят на всеки неин каприз.

Ретина-дисплеят на Синдер лумна от информация — учестеното й сърцебиене, началото на биоелектрическа манипулация, потока адреналин във вените й. Времето забави ход. Синаптичните връзки в мозъка й предаваха нервните импулси по-бързо, отколкото тя можеше да реагира, и информацията се отчиташе, предаваше и съхраняваше, преди тя да смогне да я интерпретира. Седем чародеи: двамата в черно, изправени зад кралицата, четиримата, които я доведоха от килията й, стояха близо до вратите, и Еймъри. Най-близкият страж беше на 8 метра от лявата й страна. Шестима войници вълци: най-близкият на 3,1 метра, най-далечният — на 6,4 метра. Четиридесет и петима лунитяни в публиката. Каи, съветникът му, петима земни лидери и още седемнадесет представители на Съюза. Тридесет и четирима слуги, коленичили като статуи, се опитваха да зърнат крадешком момичето, което твърдеше, че е тяхната кралица.

Дванадесет стражи с дванадесет пистолета и дванадесет ножа — всичките нейни.

Рисковете бяха претеглени, съпоставени, премерени. Опасността се превърна в информация, отчитана от умствен калкулатор. Малкото ножче се подаде от пръста на Синдер.

Всички земляни залегнаха, в това число и Каи. Едва след това тя разбра, че сама ги бе принудила да се прикрият.

Тогава, заедно с единадесетте стражи, тя откри огън.

Дванадесет пистолета произведоха изстрели, като всичките целеха някой от шестимата вълци мутанти, а стражът най-близо до нея измъкна ножа си и преряза въжетата на китките й. В бързината, Синдер усети как острието се удря в металната й длан.

Ръцете й бяха свободни. Тялото и умът й бяха в хармония — точно както Вълка я учеше. Мозъкът й отчиташе броя на заплахите.

Проехтя нов залп от куршуми и войниците вълци се нахвърлиха върху стражите.

Най-близкият прислужник скочи на крака и нападна Синдер, като се опита да я събори на земята.

Синдер го улови и го запрати в един от чародеите. Двамата се сблъскаха. Те изстенаха и се строполиха на пода.

— Убийте я! — изплющя гласът на Левана.

Отново изстрели отекнаха болезнено в ушите на Синдер. Телата се блъскаха, столовете скърцаха, тя изгуби от поглед стражите, без да знае дали някой от войниците вълци е загинал; двама благородници тичаха към нея от двете й страни и в това време тя принуди стражите да се съсредоточат върху чародеите, чародеите, сега! Отново мощен залп, благородниците нададоха вик, някои се строполиха, други хукнаха да се спасяват.

Един от мутантите сграбчи Синдер откъм гърба. Болка прониза рамото й, зъбите му разкъсаха плътта й. Тя изпищя. По ръката й потече топла кръв. Вдигна киборгската си ръка и започна диво да мушка. Острието прониза плътта му. Вълкът изрева и я пусна. Тя се обърна и го прогони с ритници.

Като трепереше цялата, тя опита да върне контрола си върху умовете на стражите, но в този миг на разсеяност биоелектрическите вълни на мъжете бяха изчезнали от залата. Десет стражи бяха мъртви, разкъсани на парчета от вълците, които се бяха нахвърлили върху тях с учудваща жестокост въпреки раните от куршуми в гърдите и коремите им.

В суматохата Синдер откри Каи, който я гледаше с отворена уста.

Но побърза да откъсне поглед от него, откри кралицата, която още пищеше и раздаваше заповеди, но двамата стражи, останали живи, не бяха в нейно владение, а вълците не се интересуваха кого нападат и чародеите бяха… мъртви. До един. Синдер ги беше убила. Освен може би Еймъри, когото така и не откриваше в бъркотията. Искаше го, но имаше един човек, когото искаше повече.

С избистрена глава Синдер се наведе за пистолета на един от убитите стражи. Вдигна ръка, стисна зъби от изгарящата болка в рамото и се прицели между очите на кралицата.

За миг Левана се уплаши.

А сетне между тях изникна Каи с безизразно лице от манипулацията.

В очите на Синдер се стече пот и замъгли погледа й.

Тежките врати се отвориха оглушително и от коридора отекна тропотът на войнишки ботуши.

Беше пристигнало подкрепление.

С приповдигнат дух, Левана насъска всички хора в залата срещу Синдер. Земляните и благородниците нямаха оръжие, но имаха ръце, нокти и зъби. След тях идваха други стражи.

Каква присъда й бяха издали? Смърт чрез разчленяване.

Синдер свали пистолета, обърна се и си плю на петите. Прелетя покрай лунитяните марионетки с ослепителни костюми. Покрай безмозъчните слуги, мъртвите чародеи, пръските кръв, падналите столове и свитите в ъгъла Пърл и Адри. Бягаше към единственото спасение — широката открита тераса, надвесена над водата.

Болката в рамото й пулсираше, но тя тичаше още по-бързо, а крачките й отекваха по твърдия мрамор.

Чу изстрели, но вече беше скочила. Черното небе се отвори пред нея и тя падна.

Глава петдесет и втора

Каи стоеше като истукан насред целия смут. Левана крещеше — не, пищеше пронизително, а обичайно мелодичният й глас звучеше дрезгаво, непоносимо. Тя кряскаше заповедите си: „Намерете я! Доведете я при мен! Убийте я!“, но никой не я чуваше. А и нямаше кой да я чуе.

Почти всички стражи бяха мъртви. Чародеите — мъртви. Вълците — мъртви. Окървавените тела на няколко слуги и благородници лежаха на пода сред изпотрошените столове и маси — жертви на хибридните войници, пуснати срещу нищо неподозиращите, невъоръжени хора.

До него Левана скъса колието на една лунитянка и замери с него опръскана с кръв млада прислужница, която се бе свила на пода уплашена.

— Ти! Доведи ми още стражи! Искам всички чародеи и стражи да дойдат в залата на часа! А вие, разчистете тази мръсотия! Какво стоите така?

Слугите се пръснаха, кои пълзешком, кои тичешком, към скритите изходи в стените.

Постепенно разумът на Каи се избистри от уплахата и той се огледа наоколо. В единия край забеляза група земни водачи, скупчени един до друг. Сред тях беше и ужасеният Торин с измачкан костюм.

— Ранен ли си?

— Не, сър. — Торин си проправи път към Каи, като се подпираше на столовете, за да не се подхлъзне на кървавия под. — А вие?

Каи поклати глава.

— Земляните…?

— Всички са налице. Никой не е пострадал.

Каи се опита да преглътне, но устата му беше пресъхнала.

Зърна Еймъри, който тъкмо се измъкваше от една от нишите за прислужниците — единственият оцелял чародей след процеса, макар че вече бяха пристигнали други. Хората от кралския двор, които още не бяха побягнали от тронната зала, застанаха плътно до стените, ридаеха истерично и си разказваха какво са преживели. Кой какво е видял, кой страж кого е прострелял и това момиче наистина ли вярва, че е изчезналата принцеса?

Синдер беше причинила огромни разрушения пред очите на кралицата за съвсем кратко време — гладна и обградена от врагове. Това беше чудовищно. Невъзможно. Възхитително.

В гърлото на Каи заклокочи смях, потрепери неудържимо в диафрагмата му. Тресеше се от страх, паника и същевременно от страхопочитание. Истерията го връхлетя като юмручен удар в корема. Той запуши уста, но дивият му смях бързо се превърна в панически задух.

Торин допря ръка на гърба му.

— Ваше Величество?

— Торин — запъна се Каи, опитвайки да си поеме въздух, — мислиш ли, че е оцеляла?

На лицето на Торин беше изписано съмнение, но той отвърна:

— Дотук тя показа, че е доста издръжлива.

Каи се запъти към другата страна на тронната зала, а сватбените му обувки оставяха следи в лепкавата кръв. Когато стигна ръба, надникна във водата. От мястото си не бе успял да види колко е високо. Най-малко четири етажа. Стомахът му се обърна. Отсрещният бряг не се виждаше. Всъщност езерото се простираше толкова далеч, та изглеждаше, че стига до стената на купола.

Въздухът беше притихнал, но водата беше развълнувана и черна като мастило. Той се взираше да види тяло, момиче, блясък на метална ръка или крак, но от Синдер нямаше и следа.

Каи потрепери. Дали Селена можеше да плува? Дали тялото й беше конструирано така, че да може да плува? На „Рампион“ тя се къпеше, но да се потопи изцяло във водата…

— Дали е оцеляла?

Каи подскочи. На няколко метра от него със скръстени ръце и свити устни стоеше Левана. Каи се отдръпна от нея, подтикван от абсурдния страх, че кралицата се кани да го бутне от терасата. Щом се отдалечи, той си спомни, че тя може да го накара и сам да скочи.

— Не знам. — И за да я провокира, добави: — Между другото прекрасна програма. Имах големи очаквания, но ти не ме разочарова.

Тя изръмжа и Каи остана доволен, че се отдръпна назад.

— Еймъри — кресна рязко Левана. — Претърсете всеки сантиметър от езерото до сутринта! Искам да ми поднесете сърцето на киборга върху сребърен поднос!

Еймъри се поклони.

— Заповедта ви ще бъде изпълнена, Ваше Величество. — Той кимна към няколко чародеи, които бяха пристигнали след края на екшъна и които се опитваха да си дадат вид, че не са притеснени от разрушенията в тронната зала. Четирима от тях тръгнаха. — Боя се, че трябва да уведомя Ваше Величество, че има…

— Ясно е, че има поражения! — изкрещя Левана. Тя посочи с червения си нокът езерото. — Мислиш ли, че не мога да видя това?

Еймъри стисна устни.

— Разбира се, Ваше Величество, но има още нещо.

Погледът й пламна.

— Какво още може да има?

— Както знаете процесът и екзекуцията тази вечер се предаваха на живо във всички сектори. Изглежда, че в резултат на бягството на киборга, хората… са се разбунтували. В няколко сектора само, макар че камерите са възстановени, но обхващат едва десет процента от населението. СБ-1 е най-близкият, който камерите показват, но значителна тълпа е тръгнала към Артемизия и от далечния АТ-6.

— Тя не се е спасила! — гласът на Левана прозвуча глухо, напрегнато, сякаш щеше да се разпадне. Каи отстъпи с още крачка назад. — Тя е мъртва! Кажи на хората, че е мъртва. Не би могла да оцелее след това падане. И я намерете! Намерете я!

— Да, кралице моя. Незабавно ще направим изявление, с което ще уведомим народа ни за смъртта на Лин Синдер. Но не можем да гарантираме, че това ще бъде достатъчно, за да потуши размириците…

— Достатъчно! — Левана изблъска чародея от пътя си, с гневни крачки влезе в тронната зала и застана пред трона си. — Барикадирайте тунелите за влизане и излизане от Артемизия. Затворете аеродрумите. Никой няма да влезе или излезе от този купол, преди да открием киборга, а гражданите да се покаят за действията си. Ако някой се опита да мине през барикадите, застреляйте го!

— Почакайте — обади се европейският министър-председател Бромстад и хукна към Левана. В тронната зала нямаше нито един благородник. Бяха останали само слугите, които разчистваха труповете, и земляните, които се опитваха да не изглеждат тъй слисани и уплашени, колкото в действителност бяха. — Не може да затворите аеродрумите. Вие ни поканихте на сватба, а не във военна зона. Аз и моят кабинет заминаваме тази вечер.

Левана вдигна вежди и от този простичък, елегантен жест космите по врата на Каи настръхнаха. Тя се приближи до министър-председателя и макар Бромстад да се държеше мъжки и не отстъпи назад, Каи видя, че съжалява за думите си. Зад него останалите водачи се събраха по-плътно един до друг.

— Значи искате да заминете тази вечер? — измърка отново Левана. — Е, позволете ми тогава да ви помогна.

Наблизо един прислужник, който се стараеше да изглежда невидим, спря да търка пода и вдигна една вилица. На колене и с наведена глава, мъжът подаде вилицата на Бромстад.

В мига, в който министър-председателя хвана вилицата, по лицето му се изписа страх. Не просто страх. А страх, че държи оръжие и Левана може да го накара да направи всичко, всичко, което поиска.

— Спри! — Каи улови Левана за лакътя.

Тя се изсмя.

— Както казах и преди, няма да те направя моя императрица, ако нападнеш водач на съюзническа страна. Пусни го. Всички пусни. Достатъчно кръв се проля за един ден.

Очите на Левана горяха като въглени и в един миг Каи си помисли, че ще изтреби всички и просто ще завладее Земята с армията си, след като световните водачи разчистят пътя й.

Той знаеше, че тази мисъл е минавала през ума й.

Но на Земята живееха много хора, много повече, отколкото на Луната. Нямаше да успее да контролира всички. Един бунт на Земята щеше да се овладее по-трудно, ако тя се опиташе да я заграби със сила.

Вилицата изтрака на пода и Бромстад въздъхна шумно.

— Тя няма да те спаси — изсъска Левана. — Мислиш си, че е жива и че жалкият й бунт ще успее, но се лъжеш. След два дни аз ще стана императрица, а тя ще бъде мъртва. Ако вече не е. — Кралицата се овладя и приглади с ръце роклята си, сякаш така можеше да заличи катастрофалните събития от изминалия час. — Не знам дали ще те видя пак преди коронацията, скъпи съпруже. Боя се, че ми прилошава, като те гледам.

Благодарение на предупредителния поглед на Торин, Каи преглътна коментара си за неочакваното разочарование.

С едно щракване на пръстите Левана нареди на един от прислужниците да занесат вана в покоите й и сетне бързо излезе от тронната зала. Подгъвът на роклята й бе напоен с кръв.

Каи си отдъхна, замаян от събитията. От ненадейното оттегляне на кралицата. От мириса на кръв, примесен с острата миризма на почистващите препарати и аромата на задушено говеждо, който още се долавяше. Ушите му пищяха от изстрелите, а пред очите му все беше Синдер, която се хвърля от терасата.

— Ваше Величество? — чу се сух, уплашен глас.

Каи се обърна и видя Лин Адри и Пърл, сгушени в ъгъла. Лицата им бяха мръсни и по тях се спускаха вадички от сълзи.

— Може ли… — Тя преглътна, гърдите й се повдигаха уплашено. — Дали ще бъде възможно да… изпратите мен и дъщеря ми у дома? — Тя подсмръкна, а очите й отново плувнаха в сълзи. Лицето й се сгърчи, раменете й се отпуснаха. Тя едва стоеше на краката си. — Готова съм… искам да се прибера у дома. Моля ви.

Каи стисна зъби и я съжали почти толкова, колкото я презираше.

— Няма да стане, никой няма да си тръгне, преди всичко това да свърши.

Глава петдесет и трета

Водата я връхлетя като цимент. Силата на удара отекна в тялото й. Всяка част от нея завибрира, отначало от падането, а сетне от леденостудената вода.

Езерото я погълна. Синдер още не се бе съвзела от удара, когато последният въздух излезе сред балончета и пяна от дробовете й. Гърдите й горяха от болка. Тялото й се люшкаше като шамандура, а металният й ляв крак я теглеше надолу.

Червена предупредителна лампичка озари мрака.

Проникване на течност. Захранването спира след 3…

Броячът не стигна по-далеч. В задната част на мозъка й настъпи мрак, сякаш някой беше щракнал ключа. Зави й се свят. С усилие на волята отвори очи и погледна към повърхността. Успя да се ориентира само защото усещаше как кракът й я тегли надолу, надолу.

Пред очите й проблеснаха бели искри. Дробовете й се свиха.

Хлъзгави водорасли протегнаха пипалата си към нея и омазаха с тиня десния й прасец — там, където панталоните й се бяха надиплили около коляното. Синдер насочи фенерчето си към мрака в краката си и се опита да го включи, но не успя.

На оскъдната светлина, която се просмукваше през калта и водата, сред блатната растителност тя различи бели кости. Металният й крак потъна в нечий гръден кош.

Синдер подскочи. Костите се натрошиха под стъпалото й и удивлението проясни ума й.

Тя стисна зъби и с последни сили се оттласна от дъното на езерото. Но не можеше да контролира левите си крайници. Те се бяха превърнали в мъртва тежест, а и рамото я болеше жестоко от зъбите на мутанта. Но все пак успя да се придвижи нагоре.

Над нея светлините станаха по-ярки, макар и да примигваха като мираж. Усети как силите я напускат, а пълният й с вода крак пак я повлече надолу…

Синдер изскочи на повърхността и жадно пое въздуха. Успя да се закрепи за миг, сетне отново взе да потъва. Мускулите й се напрегнаха, тя риташе с всички сили и отново изплува, опитвайки се да задържи главата си над водата.

Проблясъците в очите й започнаха да намаляват и тя изтри водата от очите си. Дворецът се извиси над нея, заплашителен и тягостен въпреки красотата си, разпрострял се от двете страни на езерото. Без изкуствената светлина, която огряваше купола, Синдер видя хипнотизиращата гледка на Млечния път отвъд стъклото.

На терасата над нея се движеха сенки. Тогава я връхлетя вълна и течението я понесе. Тя изгуби ориентация. Обзе я паника, махаше с ръка срещу шибащите я вълни. Рамото я болеше.

Заплува към средата на езерото, макар че краят му не се виждаше. Не беше стигнала далеч, когато мускулите й заболяха, а ставите в лявата страна на тялото й крещяха пред безполезната тежест на протезите й. Дробовете й сякаш кървяха, но тя трябваше да оживее. Не биваше да се предава, не биваше да спира да се опитва. Каи още беше в двореца. Трън, Скарлет и Уинтър бяха някъде на Луната и се нуждаеха от нея, хората от външните сектори разчитаха на нея и тя трябваше да продължава напред, напред…

Синдер си пое дълбоко въздух, гмурна се, свали ботушите си и ги остави да потънат. Не беше кой знае какво, но й олекна достатъчно, за да се бори с вълните.

Езерото сякаш нямаше край, но всеки път щом погледнеше назад и видеше, че лунният дворец се е смалил в далечината, Синдер усещаше нов прилив на сили. Брегът се осветяваше от големите къщи и малките пристани за лодки. Другата страна на езерото се губеше зад хоризонта.

Запъхтяна, тя се обърна по гръб. Кракът й гореше, ръцете й бяха сякаш от каучук, раната на рамото я болеше все едно бяха забили в нея пикел. Повече нямаше да издържи.

Отново я връхлетя вълна. С последни сили успя да изплува. Помисли си, че няма да успее да се добере до отсрещния бряг. Ами ако вече я чакаха там? Не можеше да се защитава. Не можеше да използва манипулация. Беше капнала. Едно ни живо, ни умряло, победено момиче.

Неочаквано удари главата си в нещо твърдо.

Тя ахна и отново потъна.

Замахна с крак, изплува и взе да плюе вода. Опря ръце в твърдата и хлъзгава повърхност, в която се бе блъснала. Куполът.

Беше стигнала края на Артемизия.

Огромната, дъгообразна стена служеше и като бент, а от другата страна на стъклото кратерът продължаваше още много километри във всички посоки — сух, тебеширенобял и смущаващо, страховито дълбок.

Синдер се полюшваше до стъклото и се чувстваше като риба в аквариум. Уловена в капан.

Обърна се към брега, но не можа да се застави да помръдне. Трепереше. Стомахът й беше празен. Тежкият й крак отново я затегли надолу и тя трябваше да употреби силата на хиляда войници вълци, за да изплува на повърхността. Устата й се напълни с вода и тя я изплю, щом показа глава над вълните. Но нямаше смисъл.

Не можеше.

Почувства се замаяна. Пляскаше с ръце във водата. Десният й крак отказа — беше твърде изтощен за още едно изтласкване. Синдер отвори уста и потъна, плъзгайки ръка по хлъзгавата стъклена стена.

Тъмнината я обгърна и тя се отпусна. Беше горда със себе си. Когато претърсят езерото, щяха да открият тялото й чак тук и щяха да разберат колко упорито се е борила.

Отпусна се. Една вълна я блъсна в стената, но тя не почувства нищо. В следния миг нещо я улови и я повлече към повърхността.

Синдер нямаше сили да се съпротивлява. Главата й се показа над водата и дробовете й се разтвориха. Две ръце я прегърнаха. Някой я притисна в стената.

Синдер се отпусна напред и положи глава на рамото.

— Синдер. — Напрегнат мъжки глас завибрира в гърдите й. — Стегни се. — Той я намести върху едната си ръка. — Синдер!

Тя вдигна замъглените си очи. Долови части от брадичката, профила и мократа коса, която бе залепнала на челото му. Май имаше халюцинации.

— Трън? — името заседна на гърлото й.

— Капитане… за теб. — Той стисна зъби и с усилие заплува към брега. — Спатии, доста тежиш! О, ето те и теб! Колко мило… да се притечеш на помощ…

— Харчиш много енергия, като говориш — изръмжа мъжки глас. Хиацинт? — Обърни я по гръб, за да не се налага да се бори с…

Последва пронизителен вик. Синдер се изплъзна от ръцете на Трън и потъна в приспивния уют на вълните.

Глава петдесет и четвърта

Крес и Ико стояха прегърнати на брега на езерото и гледаха как Трън и Хиацинт се гмуркат във водата. Крес трепереше — повече от страх, отколкото от студ — и макар че тялото на Ико не излъчваше естествена топлина, все пак прегръдката й носеше утеха заради общата им участ. Двете чакаха, но от Трън, Хиацинт или Синдер дълго време вече нямаше и следа.

Твърде дълго.

Без да се усети, Крес бе затаила дъх, но дробовете й изнемогваха. Тя пое жадно въздух, но усещането беше болезнено, защото знаеше, че приятелите й стоят под водата, без да дишат също толкова дълго.

Ико стисна ръката й.

— Защо още не са… — Тя направи крачка напред, но спря.

Тялото на Ико не беше предназначено за плуване, а най-дълбокият воден басейн, в който Крес бе потапяла пръсти, беше ваната.

Нямаше с какво да помогнат.

Крес запуши уста с треперещата си ръка. По лицето й се стичаха горещи сълзи, но тя не им обръщаше внимание. Много време мина.

— Ето там! — Извика Ико и посочи. Две, не, три глави се показаха над тъмните, бурни вълни.

Ико направи още една крачка.

— Тя е жива, нали? Но май… май не мърда. Виждаш ли дали мърда?

— Жива е. Не се бой, всички са добре.

Тя хвърли поглед към Ико, но не можа да събере смелост и да зададе въпроса, който се въртеше в ума на всички. Живото предаване на сватбеното пиршество беше показало всичко. Процеса. Масовата сеч. Скока на Синдер в езерото.

Можеше ли Синдер да плува?

Всички това се питаха, но никой не дръзваше да изрече въпроса на глас.

Четиримата се бяха промъкнали през града и за тяхна радост неколцината лунитяни, които срещнаха по пътя си, бяха твърде заети да празнуват сватбата на кралицата, за да им обърнат внимание. Хиацинт, който познаваше града и езерото, ги отведе до мястото, където обикновено изплуваха изхвърлените от тронната зала тела. Без да се двоумят, четиримата дружно решиха, че трябва да намерят Синдер, докато Левана още не се е съвзела от атаката.

Когато зърнаха сред вълните тъмните очертания на тялото й, си отдъхнаха радостно, но все още не знаеха в какво състояние ще я намерят.

Дали беше жива? Дали беше ранена? Можеше ли да плува?

Когато тримата се приближиха достатъчно, Крес пусна Ико и нагази в езерото. Заедно изтеглиха тялото върху белия пясък.

— Жива ли е? — попита Ико почти в истерия. — Диша ли?

— Да я отнесем в помещението за лодките — рече Хиацинт. — Не можем да стоим тук.

Трън, Хиацинт и Ико понесоха безжизненото тяло на Синдер, а в това време Крес изтича напред, за да задържи вратата. На подпорите върху двете стени бяха наредени по три гребни лодки, а в средата имаше седма, покрита с брезент. Тя разчисти греблата и въдиците от брезента, за да сложат там Синдер, но Хиацинт я остави върху твърдия под. Ико затвори вратите и стаята потъна в мрак. Крес измъкна портскрийна си и включи призрачно синята му лампичка.

Без да се бави да проверява пулса и дъха на Синдер, Хиацинт се наведе над нея и сложи една върху друга ръцете си на гърдите й. В очите му проблеснаха и той започна да натиска гръдта й с бързи, силни движения.

— Наясно ли си какво правиш? — попита Трън и клекна от другата страна на Синдер. Закашля се и изтри устата си с ръка. — Искаш ли помощ? Тези неща сме ги учили в тренировъчния център в армията… спомням си… не много…

— Знам какво правя.

И май наистина знаеше. Той наклони главата на Синдер назад и допря устата си до нейната.

Трън не се успокои, но престана да спори.

Коленичила в краката на Синдер, Крес наблюдаваше мълчаливо как Хиацинт поднови натиска. Спомни си романтичните драми, в които героят връщаше героинята към живота с дишане уста в уста. Крес дори си бе фантазирала, че се дави и в тези мечти допирът на мъжките устни вдъхваше отново живот на безжизненото й тяло.

Драмите лъжеха. Тук имаше жестокост, която не показваха. Тя сгърчи лице, когато Хиацинт натисна за трети път гърдите на Синдер. Почти усети синините върху своята гръд.

И сякаш увисна във времето. Трън застана на пост до вратата, надничайки през малък прашен прозорец. Ико обви ръце около тялото си и сякаш всеки миг щеше да заплаче с невъзможни сълзи.

Крес тъкмо се канеше да вземе ръката на Синдер, когато тя помръдна и започна да повръща.

Хиацинт обърна главата й настрани и водата избълбука навън. Държа я така, докато спря да се дави. Тя пак дишаше — слабо, задъхано, но дишаше.

Когато отвори очи, Хиацинт й помогна да седне. Тя тежко вдигна дясната си ръка, напипа неговата и я стисна. Изплю вода още два-три пъти и каза дрезгаво:

— Точно навреме.

Водата блестеше по устните и брадичката й, затова Ико я избърса с ръкава си. Синдер я погледна и очите й светнаха въпреки изтощението.

— Ико? А аз си мислех… — Тя изстена и се отпусна по гръб.

Ико изпищя и понечи да се хвърли върху нея, но размисли. Вместо това заобиколи Хиацинт, положи главата й в скута си. Синдер се усмихна уморено и потупа плитките й. Единият от пръстите на киборгската й ръка липсваше.

— Не можем да останем тук. — Хиацинт изтръска водата от късо подстриганата си коса. — Ще започнат търсенето от двореца и не след дълго ще блокират цялото езеро. Трябва да намерим място, където да се възстанови.

— Идеи? — попита Трън. — На вражеска територия сме.

— Имам нужда от медикаменти — произнесе Синдер със затворени очи. — Един от войниците ме ухапа. Раната трябва да се почисти, преди да се е инфектирала. — Тя въздъхна уморено и замълча.

— Като ще си казваме желанията, на мен една топла вечеря и сухи дрехи ще ми дойдат добре. — Трън се наведе напред и свали подгизналата си риза.

Крес ококори очи и впи поглед в него. Той изстиска ризата и водата се разплиска по цимента.

Хиацинт каза нещо, но тя не го разбра.

Трън пак навлече ризата си, която беше смачкана, но вече не толкова мокра, а Крес отново можа да си поеме въздух.

— Това ще ни свърши работа — рече Трън и кимна към Синдер. — Ще се справиш ли?

— Не, не мога да вървя.

— Не е далеч — каза Хиацинт. — А аз си мислех, че си издръжлива.

Синдер свъси вежди.

— Не мога да вървя. Водата повреди нещо на интерфейса ми. — Замълча. Изхриптя. — Кракът и ръката ми не функционират. Нямам и връзка с нета.

Четири чифта очи се преместиха върху лъскавия метален крак. Крес нямаше навика да мисли за Синдер като за киборг, като за нещо друго, различно. Като за човек, който вече не… функционира.

— Добре. — Хиацинт се обърна към Трън. — Ти ли ще я носиш пръв, или аз?

Трън вдигна вежди.

— Знаеш ли колко тежи?

Синдер го срита.

Той изпухтя.

— Добре де. Ти си пръв.

— Сигурни ли сме какво правим? — прошепна Крес. Тя се бе свила заедно със Синдер зад една дървена решетка, покрита с цъфнал бръшлян. Всички наблюдаваха Ико, която вдигна лъскавото златно чукче и почука трети път.

— Нали ви казах — не са си у дома — рече Хиацинт ядосан, че преди да се вмъкнат в голямата къща с колоните, за всеки случай пратиха Ико на разузнаване. — Това семейство е на почит в двореца. Ще останат там през цялата седмица.

След като никой не отговори и на четвъртото почукване, Ико се обърна към тях и сви рамене.

Крес хвана Синдер през кръста — ръстът й беше идеален, за да й служи като патерица — и двете закуцукаха през градината. Мъртвият метален крак на Синдер изрови диря в пътеката от кръгли сини стъкълца.

— Ами ако е заключено? — обади се Крес и хвърли поглед надолу по улицата, макар че не бяха срещнали жива душа. Може би в целия квартал живееха все семейства, харесвани от двора. Може би целият град празнуваше буйно в двореца.

— Аз ще я отворя — рече Трън.

Вратата беше отключена и те се озоваха в помпозно антре с вито стълбище и море от златни и бели плочки.

Трън подсвирна тихо.

— Това място е само за крадене.

— Аз може ли да плячкосам гардероба? — попита Ико.

Хиацинт намери една огромна ваза с цветя и я сложи зад вратата тъй, че ако някой отвори, да я събори и тя да се счупи на безброй парченца. Добро предупреждение, че е дошло време да се омитат.

Бързо намериха кухнята, която беше по-голяма от сателита на Крес. Тя и Ико наместиха Синдер на един стол и й помогнаха да качи крака си. В това време Хиацинт прерови килера и се върна с ядки и сушени плодове.

— Какво се е повредило според теб? — попита Ико.

Синдер се удари по главата, сякаш се надяваше да намести някой чарк в нея.

— Проблемът не е в захранването. Очите ми поне работят. Сигурно е нещо във връзката между мозъчната ми машина и протезите. И двете спряха да работят по едно и също време, значи засегната е главна връзка. Вероятно контролният ми панел е плувнал във вода. Може би има и няколко изгорели жици. — Тя въздъхна. — И все пак имах късмет. Ако батерията ми беше свършила, аз щях да свърша с нея.

Те се замислиха мълчаливо върху думите й, докато хапваха.

Трън хвърли поглед към килера.

— Видя ли ориз там? Може да напълним с него главата на Синдер.

Всички го зяпнаха.

— Нали знаете… да попие водата или нещо такова. Чудесна идея, нали?

— Никой няма да сипва ориз в главата ми!

— Но аз съм съвсем сигурен, че помня как някой си беше изпрал портскрийна в пералнята, после го пъхнал в торба ориз и…

— Трън!

— Опитвам се да ти помогна.

— Какво ще ти трябва, за да отстраниш повредата? — попита Крес и мигом се притесни, щом всички очи се обърнаха към нея.

Синдер се намръщи и Крес разбра, че обмисля различни варианти. Сетне се засмя и прекара здравата си ръка през рошавата си, мокра коса.

— Механик, ама наистина добър механик.

Ико грейна.

— Имаме механик. Освен това се намираме в голяма къща. Обикновено разполагат с тонове технологии. Просто трябва да намерим нужните части и инструменти и аз ще те поправя под твоите напътствия.

Синдер сви устни. Под очите й имаше тъмни кръгове, а кожата й бледнееше нездраво. Крес никога не я бе виждала тъй паднала духом.

Ико наклони глава. Тя също забеляза, защото огледа внимателно Синдер за миг, а сетне и всички в групата.

— Изглеждате ужасно. Може би трябва да си починете. Аз ще остана на пост.

Те се замислиха, докато накрая Трън рече:

— Предложението ти не е никак лошо.

Ико сви рамене.

— Все някой трябва да остане с бистър ум в критична ситуация. — И като подръпна една от плитките си, добави: — Макар че никога не съм мислила, че това ще бъда аз.

Трън се обърна към Синдер.

— Ще мислиш по-ясно, като се наспиш.

Тя не му обърна внимание, взирайки се в шкафа. Беше отпуснала рамене обезсърчена.

— Сънят няма да поправи това. — И тя повдигна киборгската си ръка, китката увисна. Там, където бяха премахнали пръста й, зееше дупка. — Не мога да повярвам, че това се случва. Не мога да се боря така. Не мога да вдигна революция. Не мога да бъда кралица. Нищо не мога да направя така. Разнебитена съм. Напълно.

Ико сложи ръка на рамото й.

— Да, но разнебитена не означава непоправяема.

Глава петдесет и пета

— Решението беше лошо — рече Скарлет.

Уинтър я погледна. По лицето на Скарлет се четеше безпокойство, дълбока бръчка се появи между веждите й.

Уинтър дръпна една от къдриците й.

— Още не си решила да се върнеш.

Скарлет я цапна по ръката.

— Да, защото вече нямам представа къде се намираме. — Тя хвърли поглед през рамо. — Часове наред вървим из тези пещери.

Уинтър проследи погледа й, но в пещерата беше сумрачно и скоро взорът се губеше в сенките, осветявани тук-там от светещите сфери на тавана. Трудно беше да се каже колко далеч са стигнали, търсейки вълците или армия, нито пък знаеха още колко път ги чака. Щом понечеше да се върне обратно, на Уинтър й се струваше, че чува слаб вой в далечината, който я заставяше да продължи. Сънят за Рийо и Левана не излизаше от ума й и отново, и отново й вдъхваше кураж.

Левана смяташе, че може да контролира всички същества на Луната. Хората, войниците, самата Уинтър.

Но кралицата грешеше. На Уинтър й беше дошло до гуша да я манипулират и както си мислеше, надали бе единствената. Тя щеше да намери войници, които да се бият на нейна страна, и заедно щяха да се отърват от мащехата й и нейната жестокост.

Направиха още един завой. Мрачните варовити скали не се променяха. Таванът беше назъбен, но подът беше гладък от краката, които години наред го бяха тъпкали. Вървейки. Марширувайки. Дали войниците маршируваха? Уинтър не беше сигурна. Не се заслушваше много, когато ставаше дума за армията на мащехата й. А ето че сега й се искаше да беше научила какво точно правеше Левана с тези момчета, които превръщаше във войници. Какво бе кроила от самото начало.

Иначе пещерата беше същата, каквато е била преди векове, преди милиарди години, когато за първи път разтопената лава е издълбала тунела. В онези времена Луната е била място на огън и трансформации. Нещо, което човек трудно можеше да си представи, докато върви из тези студени, голи каверни, потънали в тишина и мрак.

Когато земляните построили първата си колония, се настанили да живеят временно в просторните свързани тунели от лава, докато издигнат куполите, а след това ги превърнали в складове и подземна железница.

Едва отскоро Левана започнала да ги използва за пъклените си, гротескни планове.

— Тайни казарми за тайната армия — прошепна тя на себе си.

— Добре, стига вече. — Скарлет спря и скръсти ръце. — Имаш ли представа поне къде отиваме?

Този път Уинтър подръпна една от своите къдрици, която се бе навила като пружинка до лицето й. На главата й още имаше цицина от удара, но главоболието почти бе преминало.

— Много от галериите бяха превърнати в подземни тренировъчни лагери. Тук ще намерим войниците. Или поне онези, които не са били изпратени на Земята.

Скарлет примигна бавно.

— И колко галери има на повърхността на Луната?

Уинтър примигна бавно в отговор.

— Нямам представа. Но знаеш ли, че в началото Луната е представлявала гигантска топка от магма, течности и огън?

Скарлет сви устни.

— Колко отряда вълци са останали на Луната?

Този път Уинтър изобщо не й отговори.

Скарлет въздъхна и се почеса по челото.

— Ама и аз! Защо ли те слушах! Тук можем дни наред да вървим и пак да не срещнем жива душа. А дори и да открием някой от отрядите, глутниците, или както там се наричат, те най-вероятно ще ни изядат. Това е самоубийство! — Тя посочи пътя, по който бяха дошли. — Трябва да търсим съюзници, не врагове!

— Тогава се връщай — каза Уинтър и продължи по безкрайния тунел.

Отчаяна, Скарлет простена и я настигна с гневни крачки.

— Половин час! Давам ти половин час и ако дотогава няма признак, че наближаваме, двете с теб се връщаме обратно и няма да търпя възраженията ти. Ако трябва, ще те ударя по главата и ще те влача назад.

Уинтър запърха с мигли, развеселена от тази мисъл.

— Ще ги намерим, Скарлет, дружке. Те ще застанат на наша страна. Твоят Вълк е доказателство, че това са хора, а не чудовища.

— Защо не спреш да ги сравняваш с Вълка. Вълка е различен. Другите… те са чудовища. Срещнах глутницата на Вълка в Париж. Всички бяха жестоки, ужасни. При това бяха от специалните части и почти приличаха на хора! Не можеш да говориш разумно с тези чудовища, така както не можеш с… с…

— Глутница вълци?

— Точно така. — Скарлет я изгледа ядно.

— Рийо беше мой приятел.

Скарлет вдигна ръце.

— И какво ще правиш? Ще им хвърляш пръчки, които ще ти донасят? Нищо не разбираш. Тези вълци са под контрола на Левана или на своя чародей. Ще направят това, което им кажат, тоест ще ни излапат.

— Някога те са били малки момчета, които са били принудени насила да живеят в мъчения. И те като Вълка не са мечтали за такъв живот, но са направили каквото се иска от тях, за да оцелеят. Ако им се даде възможност да счупят оковите си, аз вярвам, че ще се възползват от нея. Вярвам, че те ще вземат нашата страна.

Уинтър чу нисък, далечен вой и потрепери. Скарлет изглежда не го чу, затова тя си замълча.

— Няма как да знаеш. Те са били променяни толкова много, че ще застанат на страната на онзи, който им предложи по-голямото парче месо. — Скарлет се поколеба. — Какво има? Да не би да халюцинираш точно сега?

Уинтър се усмихна насила.

— Не, освен ако ти не си плод на въображението ми, но как изобщо бих могла да бъда сигурна дали това е така, или не? Затова ще продължа да вярвам, че си реална.

Логиката й изобщо не впечатли Скарлет.

— Нали знаеш в какво се превръщат тези мъже? Знаеш, че никога отново няма да станат нормални.

— Бих казала, че от всички хора на света точно ти би трябвало да вярваш в способността им да се променят. Вълка се промени заради любовта си към теб. Защо и те да не могат? — тя пак пое по пътя.

— Вълка е… не е същото! Уинтър, знам, че си свикнала да пърхаш с мигли на всеки срещнат и да очакваш той да се влюби в теб, но това няма как да стане тук. Те ще ти се изсмеят, ще ти се подиграят, а след това ще…

— Ще ме изядат. Да, разбирам.

— Но май не схващаш смисъла зад думите. Това не е метафора. Аз ти говоря за грамадни зъби и храносмилателна система.

— Кости, мозък, лой, месо — запя Уинтър, — дай ни ядене, принцесо.

Скарлет изсумтя.

— Понякога си толкова чудата.

Уинтър улови Скарлет под ръка.

— Не се бой. Те ще ни помогнат.

Преди Скарлет да започне поредния спор, ги лъхна особена, остра миризма. Миризма на животни като в менажерията, но по-различна — на пот и сол, която се смесваше в застоялия пещерен въздух с нещо вонящо на развалено месо.

— Е, май ги намерихме — отбеляза Скарлет.

По врата на Уинтър пропълзя хлад. Дълго време двете стояха, без да помръдват.

— Щом ние можем да ги надушим, значи и те могат.

Уинтър вирна брадичка.

— Ще разбера, ако си тръгнеш. Мога да продължа и без теб.

Скарлет, изглежда, се замисли, но сетне сви рамене. На лицето й беше изписана дързост.

— Започва да ми се струва, че и бездруго накрая всички ще се превърнем в кучешка храна.

Уинтър се обърна към нея и обгърна с длани лицето й.

— Не ти прилича да говориш така.

Скарлет стисна зъби.

— Левана залови Вълка и Синдер и колкото и да ми се ще да я видя накъсана на парчета, с които нейните собствени мутанти ще се нахранят, мисля, че няма надежда без тях. — Тя преглътна, по лицето й мина сянка на гняв. — Аз… не искам да виждам това място. Те са го обучавали тук. Страхувам се да видя откъде е излязъл, какъв… кой е бил.

— Сега той е твоят Вълк. — Уинтър прибра косата й зад ушите. — А ти си алфа женска, водачът на глутницата.

Скарлет се засмя.

— Според Хиацинт, за да бъдеш алфа, ти трябва глутница.

Хиацинт. Името озари Уинтър със светлина, вълнение, целувки, шепот. Тя изчака миг, докато всичко потъне дълбоко в душата й, сетне наведе главата на Скарлет и я целуна по огненочервената, непокорна коса.

— Аз ще ти намеря глутница.

Глава петдесет и шеста

Не бяха изминали голямо разстояние, когато доловиха някакво буботене в галерите. Ниско, гръмовно, като от влак, минаващ някъде далеч. Стигнаха до ново разклонение в тунела — едната пътека продължаваше в мрак, скали и пустота, а другата свършваше с няколко железни врати. Пантите им бяха захванати в реголитните скали, а самите врати изглеждаха древни. Единствената им украса бяха избледнели цифри в долния ъгъл — Склад 16, Сектор ПД-12.

До вратите в стената беше вграден малък екран — остарял, върху който непрестанно светеше надпис: Лунна бригада 117, Глутници 1009–1020.

Подът и стените зад вратите се тресяха от смеха, виковете и трополенето на крака. За първи път, откакто бяха поели на път, Уинтър усети страх.

Скарлет й хвърли поглед.

— Още не е късно да се върнем.

— Отказвам.

Скарлет въздъхна и огледа екрана.

— Единадесет глутници, значи около стотина войници.

Уинтър измърмори нещо неопределено. Сто войници.

Животни, убийци, хищници — или поне така твърдяха всички. Дали наистина не беше полудяла, щом си мислеше, че може да ги промени?

За нейно учудване очите й се наляха със сълзи. Не си даваше сметка, че мисълта за собствената й неуравновесеност ще я натъжи, но усещането, че ребрата й се чупят и се забиват в сърцето й, не можеше да се сбърка.

— Защо дойде с мен? — попита тя, без да откъсва поглед от солидните врати. — Като знаеш, че не съм съвсем добре. Като знаеш, че съм разнебитена.

Скарлет се изсмя:

— Отличен въпрос.

Чу се силен тъп звук, а след него — викове. Стените край тях закънтяха.

Още не ги бяха забелязали. Скарлет беше права. Можеха да си тръгнат. Уинтър можеше да си признае, че е луда, и никой никога вече нямаше да се вслушва в нея. Биваше я само да греши.

— Не можех да те оставя да тръгнеш сама — рече Скарлет спокойно.

— Защо?

— Не знам. Наречи ме луда, ако щеш.

Уинтър затвори очи.

— Няма. Ти не си белязана от страданието като мен. Не представляваш стотици разпилени парченца, които се носят все по-далеч и по-далеч едно от друго.

— А ти откъде знаеш?

Уинтър наклони глава и се осмели да вдигне очи.

Скарлет се бе подпряла на реголитната стена.

— Баща ми беше лъжец и пияница. Майка ми ме е зарязала, когато съм била дете; така и никога не се върна. Един от вълците на кралицата уби баба ми пред очите ми, а след това със зъби разкъса врата й. Държаха ме шест седмици в клетка. Принудиха ме да отрежа собствения си пръст. Съвсем сигурна съм, че се влюбвам в мъж, чиито гени са били модифицирани и чийто мозък е програмиран така, че да се превърне в хищник. Та ако вземем всички тези неща, за мен също може да се каже, че съм разбита на парчета.

Уинтър усети как решителността й се срива.

— Значи си дошла с мен, защото това е най-късият път към смъртта.

Скарлет свъси вежди.

— Нямам склонност към самоубийство. — Езикът й възвърна остротата си. — Дойдох с теб, защото… — Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Защото, откакто заживях при баба си, все чувах хората да ми казват, че е луда. Смахната, войнствена старица, с която в града вечно си правеха шеги на неин гръб. Но никой не разбираше колко умна беше баба ми. Тази луда старица беше рискувала всичко, за да предпази Синдер като дете, а накрая предпочете да жертва собствения си живот, вместо да издаде тайната й. Тя беше смела и силна жена, а хората бяха глупаци и не го виждаха. — Скарлет завъртя очи, ядосана от собственото си вълнение. — Може би просто се надявам, че въпреки всички абсурди, които излизат от устата ти, ти също си поне малко умна. И сега може би си на прав път. — Вдигна пръст. — Но ако ми кажеш, че това са пълни глупости и че трябва на мига да си обираме крушите оттук, веднага ще те подкрепя.

Зад вратите се чу трясък, последван от необуздан смях. И рев. Хор от други гласове се надигна победоносно.

Върху челюстта на Уинтър заигра мускул, но устната й спря да трепери. Не се разплака. Твърде съсредоточено слушаше историята на Скарлет, за да се разстрои.

— Аз вярвам, че някога са били момчета и пак могат да станат такива. Вярвам, че мога да им помогна и те на свой ред ще ми помогнат.

Скарлет въздъхна малко разочарована, малко примирена, но не и учудена.

— А аз вярвам, че ти не си толкова луда, колкото си мислят всички.

Уинтър отправи озадачен поглед към Скарлет, но тя не й отвърна. Направи крачка напред и допря длан във вратата.

— Е, да почукаме ли?

— Надали ще ни чуят. — Нов вой отекна в пещерата. Уинтър прекара пръсти по екрана и съобщението се смени.

Необходима идентификация.

Тя допря пръсти на екрана, който светна и я приветства. Древните врати започнаха да се отварят със скърцане. Уинтър се обърна назад. Скарлет я зяпаше уплашена.

— Нали разбираш, че току-що извести кралицата къде се намираш?

Уинтър сви рамене.

— Докато тя ни открие, ние или вече ще си имаме армия, която да ни защити, или ще сме се превърнали в месо, костен мозък и кокали.

Тя мина през вратата и в миг застина.

Скарлет беше права. В 117 бригада от армията на Левана имаше около стотина мъже, макар че мъже беше общо понятие за онова, в което се бяха превърнали момчетата. Войници също не беше подходящо. Уинтър открай време слушаше разкази за армията на мащехата й, но те наистина приличаха повече на зверове. Телата им бяха уродливо деформирани, по лицата им растеше козина, а извитите, грозни устни оголваха огромни зъби.

Този склад, който първоначално бе служил за дом на първите колонизатори, бе пригоден да приюти много повече от стотина души. Таванът беше висок колкото три етажа и по него се виждаше торф, оформен някога от въздушните мехури и сталактити, където преди еон е текла лавата. Макар че пещерата беше стара и в нея не можеше да проникне човек, някой някога беше проявил далновидност и я бе подсилил с каменни колони. Безброй ниши и нови коридори се спускаха във всички посоки и отвеждаха към съседните казарми или пък към тренировъчните площадки.

По краищата се редяха мръсни шкафчета и сандъци, много от които бяха оставени отворени и занемарени. Останалата част от помещението се запълваше от пейки и уреди за тренировка: боксова круша на стойка, лостове за набирания, щанги. Повечето от тях бяха изтикани настрани, за да се освободи място за главното зрелище в средата.

Воят отново премина в радостни възгласи и викове. Лъснаха остри зъби. Повечето от присъстващите бяха без ризи, босоноги и на много места по телата им се виждаше козина, а Уинтър не беше сигурна дали това е естествено.

Кожата й настръхна. Думите на Скарлет отново отекнаха в главата й: Те ще направят това, което им кажат, тоест, ще ни излапат.

Скарлет беше права. Не биваше да идват тук. Тя не беше умна. Тя губеше разсъдъка си.

Вратите се затвориха с трясък и Уинтър подскочи. Единият от мъжете се извърна рязко. Спря поглед на нея, после към Скарлет и пак към нея. Отначало с любопитство, сетне — неизбежно — с хищническо настървение.

Устата му се изви в лукава усмивка.

— Виж ти, виж ти — рече той замислено. — Кога стана време за вечеря?

Глава петдесет и седма

Мъжът, който се обади, хвана най-близкия войник за врата и го запрати в центъра на кръга. Неколцина се катурнаха под тежестта на другаря си и викове на изненада и гняв се надигнаха сред насъбралите се войници. Само след секунди настана суматоха — размахваха се юмруци, тракаха челюсти. Един мъж одра онзи, който пръв забеляза Скарлет и Уинтър, и по гърдите му останаха кървави дири от острите нокти. Миг по-късно той също беше запратен в мелето.

— Дръжте се прилично! — извика някой тъй силно, че гласът му разтърси стените и на Уинтър й се стори, че куполът от лава се срива върху тях. Отначало стените потреперват, после се посипва пепел и камъчета, пещерата се разцепва от край до край, дупката зейва и…

— В компанията на дами сме — рече мутантът, който пръв ги видя. Носът му се сбърчи при думата дами.

Стоте хибридни войници се втренчиха в Уинтър и Скарлет. Вирнали вежди, мъжете оглеждаха внимателно двете момичета и съвсем забравиха разправията си. След малко се наредиха в полукръг около тях. Гъвкави, мускулести тела се промъкваха сред безпорядъка от уреди с мъчително търпение. Зъбите им потракваха.

Космите по врата на Уинтър настръхнаха и тя се закова на пода, уплашена от внезапната тишина.

Щом войниците се разпръснаха, тя осъзна, че всъщност бяха гледали бой между двама от тях. Облени в кръв и с подути лица, те се хилеха точно толкова заинтригувани, колкото и останалите. Невъзможно беше да се прецени кой е имал надмощие, преди да пристигнат.

Телата на всички мъже бяха в белези и избледнели синини, от което можеше да се предположи, че подобни свади не са рядкост. Начин да минава времето, докато чакат да ги пратят на Земята, за да вземат участие във войната на Левана.

Уинтър усети как страхът пулсира в нея. Ами ако беше сгрешила?

— Здравейте, хубавици — рече един от войниците и потърка косматата си челюст. — Да не би да сте се изгубили?

Уинтър се присламчи по-близо до Скарлет, но Скарлет пристъпи напред да ги пресрещне. Тя беше смелата, тя беше издръжливата и го доказа, като вирна глава с престорено безстрашие.

— Кой е главният тук? — попита тя и сложи юмруци на кръста си. — Искаме да говорим с някой от алфите.

Тих кикот се разнесе сред мъжете.

— Кой от всичките? — попита първият мутант. — Единадесет глутници, единадесет алфи.

— Най-силният — рече Скарлет и го прониза с най-свирепия си поглед, който Уинтър някога бе виждала. — Ако не сте сигурни кой е, ще почакаме това да се реши в бой.

— А не искаш ли сама да си избереш, хубавице? — попита един, който се бе промъкнал зад тях, отрязвайки всеки опит за бягство — не че Уинтър хранеше надежда, че могат да избягат. Мъжете се опитваха да ги сплашат и тя с цялото си същество усещаше, че успяват. — Всеки от нас с радост ще задоволи всичките ви нужди.

Скарлет го изгледа кръвнишки с крайчеца на окото си.

— Аз вече си имам алфа, който задоволява нуждите ми и би могъл да убие всеки от вас.

Мъжът излая, а останалите се избухнаха в смях.

Първият войник пристъпи към Скарлет и на лицето му отново се изписа любопитство.

— Истината казва — рече той и смехът секна. — Цялата мирише на него. Един от нас. — Очите му се присвиха. — Или… от специалните?

— Алфа Зеев Кесли. Чувал ли си за него?

Миг мълчание. Подсмихване.

— Не.

Скарлет цъкна с език.

— Лошо. Но от пръв поглед виждам, че той е два пъти повече мъж и два пъти повече вълк от вас. Би могъл да ви научи на едно-две неща.

Мъжът се разсмя весело.

— Не знаех, че позволяват на братята ни да си вземат жени от Земята. Още една причина да чакаме с нетърпение разпределението си.

Уинтър притисна потните си длани в тялото си и се благодари, че Скарлет е приковала вниманието им. Ако трябваше тя да говори, от устата й щяха да бликнат куп несвързани брътвежи и мъжете щяха да й се смеят, а в следния миг да забият зъбите си в нея. В крайниците й. Щяха да я разкъсат, да оглозгат кокалите й.

— Не сме дошли тук да обсъждаме нито моя любовен живот, нито вашия. Ти май си най-големият приказливец тук. Ти ли ще им бъдеш говорител?

Войникът наклони глава и напомни на Уинтър за Рийо, който понякога, когато чуеше горския да носи храната му, наостряше уши.

— Алфа Стром на вашите услуги. — Мъжът направи шеговит поклон. Той не беше по-едър от останалите, но се движеше с неприсъща грация. Като Вълка. Като Рийо. — И на услугите на хубавото момиче зад теб. Толкова си слаба, че като те гледаме, огладняваме, красавице. Чувам как стомасите на глутницата ми къркорят.

Един войник облиза долната си устна.

Скарлет се обърна и подкани с поглед Уинтър.

Разтреперана от глава до пети, Уинтър се подпря на нея, за да не падне.

Войниците се засмяха.

— Уинтър! — изсъска Скарлет.

— Страх ме е, Скарлет.

Скарлет я изгледа с каменно лице.

— Може би искаш да излезеш отвън, да се посъвземеш и да се върнеш по-късно — процеди тя през зъби.

Уинтър потрепери пред гнева й, макар да знаеше, че Скарлет има право да се гневи. Идеята да дойдат тук беше нейна. Ако и двете загинеха, вината щеше да бъде само нейна.

Но тя нямаше да позволи това да се случи. Това са хора, напомни си тя. Хора, които заслужаваха да живеят щастливо като всички други.

Тя се вкопчи здраво в тази мисъл и се отдели от Скарлет. Отдъхна си, когато замайването й намаля.

— Аз съм Уинтър Хейл-Блекбърн, лунната принцеса. — И сама чу колко слаб е гласът й. Изобщо не приличаше на гласа на Скарлет. — Имам нужда от помощта ви.

Очите й грейнаха от радост.

— В замяна ми се ще да ви помогна.

Веселие. Глад. По-малко любопитство, отколкото се бе надявала.

Уинтър преглътна.

— Кралица Левана, моята мащеха, се е отнесла с вас жестоко и несправедливо. Тя ви е отделила от семействата ви, сякаш сте научен експеримент. Заключила ви е в тези пещери с единствената цел да ви изпрати на Земята, за да се сражавате в нейната война. А какво ще получите в замяна? — Мъжете чакаха и наблюдаваха Уинтър със суровите си, блестящи очи, сякаш беше следобедната им закуска, която още се въртеше на шиша. Погледите им по нищо не се различаваха от онези, които я преследваха в двора на Левана.

— Нищо — рече тя и потисна страха си дълбоко в душата си. — Ако оживеете, ще се върнете тук и ще останете поробени в тези пещери до следващия път, когато кралицата ще има нужда от вас. Няма да ви позволят да се приберете при семействата си. Няма да се върнете в обществото и да заживеете живота, за който някога сте си мечтали, преди да се превърнете в… в…

— Чудовища? — предложи някой и се ухили.

— Аз смятам, че не сте чудовища. Знам, че не ви е била дадена друга възможност и понасяте последствията според силите си.

Алфа Стром изсумтя.

— Кой да мисли, че днес ще получим такава консултация от самата принцеса? Кажете ми, Ваше Красиво Височество… тази терапия върви ли със закуска?

— Вашата приятелка, може би? — обади се друг. — Мирише вкусно.

Скарлет скръсти ръце и впи пръсти в лактите си.

Уинтър изпъна рамене.

— Дойдохме тук, за да ви дадем още една възможност. Народът на Луната замисля бунт. След два дни хората ще нахлуят в централния купол на Артемизия. Готвим се да смажем кралицата и приближените й и да сложим край на тиранията й. Аз ви моля да дойдете с нас. Да се биете на наша страна и да ни помогнете да премахнем управлението, което е съсипало живота ви и ви е превърнало във войници. Така ще бъдете сигурни, че никога вече няма да бъдете затворници, експеримент или… животни, създадени за забавлението на Левана.

Мъжете се умълчаха, сякаш чакаха да се уверят, че е свършила. Уинтър потърси някакъв знак, че я слушат.

Чувстваше се като агне в бърлогата им.

— Хубави думи каза.

Уинтър се обърна към гласа. Беше един от мъжете, който участваше в ръкопашния бой. Кръвта бе засъхнала по устната му.

Когато видя, че е привлякъл вниманието й, той притвори очи многозначително.

— Но не толкова хубави като лицето й.

— Само да не бяха белезите.

Тя подскочи и се обърна. Не беше забелязала кога войникът се бе приближил и сега се извисяваше над нея. Той прекара острия си нокът по бузата й.

— Откъде се сдоби с тези белези, хубавице?

Тя не можа да отвърне.

Една ръка я обгърна и я дръпна назад.

— Престани! — Скарлет бутна Уинтър зад гърба си, макар че нямаше смисъл. Бяха ги обградили. — Вие чухте ли я? Можете да се наричате войници, вълци или както си искате, но истината е, че сте роби. Уинтър ви предлага свобода. Дава ви избор, а това е повече от всичко, което някога сте видели от Левана. Ще ни помогнете ли?

— Ще ви изколят — прошепна някой в ухото на Уинтър.

Тя ахна и пак се обърна, залепвайки гръб в гърба на Скарлет. Войниците се приближиха полека. Хищници, които си играеха с жертвите си, предвкусвайки удоволствието от угощението си.

— Нима няколко жалки цивилни искат да се изправят срещу кралицата? — попита друг. — Погубени са, нямат шанс.

И друг:

— А знаете ли кого ще повика кралицата, за да спре бунтовниците, ако са твърде много, та да успее да ги манипулира?

— Нас — рече трети. — Нейната армия.

— Искаш да кажеш нейните кутрета? — рече Скарлет и макар тонът й да беше подигравателен, тя се притисна силно в Уинтър. — Нейните играчки?

Лицата на войниците трепнаха.

— Ако застанете на наша страна, ние можем да спечелим. Ние ще спечелим.

— А какво ще стане с нас, ако застанем на ваша страна и изгубите? — попита алфа Стром.

Един войник прекара пръст по шията на Уинтър. Сърцето на момичето подскочи.

— Ако вие сте с нас — рече тя с треперещ глас, — няма да изгубим. — От страх очите й се напълниха със сълзи. — А сега престанете. Изплашихте ни достатъчно. Аз знам, че вие не сте злите същества, за които се представяте, в които ви превръщат чрез тренировки, мъчения и генетични изменения. Вие сте хора. Граждани на Луната. Ако ми помогнете, ако се биете за мен… аз мога да ви помогна да се върнете към предишния си живот. Не ми казвайте, че не мечтаете за това!

Уинтър усещаше вече дъха им върху себе си. Виждаше цветните петънца в очите им. Надушваше потта и кръвта по кожата им. Единият от мъжете беше засмукал кокалчето на пръста си, сякаш нямаше търпение да вкуси плътта й.

Войниците бяха примка, която се затягаше все повече и повече.

С разтуптяно сърце Уинтър вдигна ръце към гърлото си, където войникът я бе докоснал. Точно там усещаше бодящото въже. То се пристягаше. Душеше я. Тя изпищя, опита да промуши пръстите си между въжето и врата си, но то вече беше твърде стегнато.

— Разглезена малка принцесо — изсъска един от войниците и се наведе така, че тя да усети дъха му по лицето си. Уинтър потрепери. Просълзените й очи гледаха умоляващо. — Ние не се бием за принцеси. Ние си играем с тях.

Алфа Стром се подсмихна.

— Готови ли сте да си поиграем?

Глава петдесет и осма

Скарлет блъсна Уинтър и тя се просна с вик на пода. През воала на косата си видя как Скарлет фрасна с лакът единия от мутантите по носа. Бръкна под якето си за пистолета, но войниците я хванаха и затиснаха неподвижно ръцете й до тялото. Пистолетът падна безполезен на земята.

Дузина огромни лапи изправиха Уинтър на крака. Тя се отпусна немощно в тях — краката й бяха твърде слаби, за да я държат. Трепереше от глава до пети и мъжете се мержелееха пред очите й. Генетично създадени войници в един миг, а в следващия — глутница подивели вълци. Дебнещи, оголили огромните си зъби.

Скарлет изкрещя. Боен вик. Тя се бореше като уловена тигрица, косата й се вееше, зъбите й щракаха, а Уинтър, слаба и крехка, се бе предала и се опитваше да прогони гледката, преди да я смаже. Главата й тежеше като лунен камък и се въртеше със скоростта на астероид в орбита. Гнетеше я бремето на ужасната мисъл, че всичко това е истина. Те щяха да умрат. Вълците щяха да ги погълнат.

Сълзите се стекоха по бузите й.

— Защо сте толкова жестоки? Рийо не би постъпил така. Той щеше да се срамува от вас.

— Не полудявай, Уинтър — изръмжа Скарлет.

Светът се разколеба. Разтвори се в чернота, а сетне отново дойде на мястото си. Ако войниците я пуснеха, Уинтър знаеше, че ще се строполи на земята, нямаше сили да стои сама на краката си.

— Стойте! Хрумна ми нещо! — рече тя ведро и повдигна глава. — Да поиграем на друга игра. Както някога с Хиацинт си играехме на къща. Ще си вземем ето този за куче. — Тя се наведе напред и опита да потупа с длан носа на най-близко стоящия войник, но той се отдръпна учуден.

Уинтър примигна. Опита се да си спомни кой бе мъжът. Какво беше.

— Не искаш ли? Тогава да ти хвърля пръчка?

Само за миг вместо изненадата на лицето му се изписа гняв. Той се ухили презрително и зъбите му изхвръкнаха напред.

— Какво му има на това момиче? — викна някой.

— А може мен да ме вземете за домашно животно, ако искате. — Тя се олюля. — Кокали и пръчки, камъни и съчки. Ще си играем часове наред, без да се уморя, и винаги ще се връщам, винаги ще се връщам… — Гласът й секна. — Защото Рийо винаги се връщаше. Кокали и пръчки, камъни и съчки…

— Лунната болест — измърмори друг. Уинтър го потърси с поглед. Беше войник с топла кожа, който сигурно щеше да стане красавец, преди да бъде тъй ужасно изроден. Той я гледаше с все същата ненаситност като всички останали, но като че ли в очите му имаше и съчувствие.

Уинтър не помнеше какво каза. Нещо откачено. За какво говореха? Че е време да си тръгват? Не си ли тръгваха вече? Тя искаше да си тръгне. А може би правеха планове за вечеря, за коктейл.

— Точно така — рече задъхана Скарлет. — Тя отказва да манипулира хората и да използва обаянието си даже когато може да й бъде от помощ. За разлика от хората, на които вие служите.

— Това няма да навреди на вкуса й — извика някой.

Уинтър започна да се киска. Всички се бяха превърнали в животни. Дори Скарлет приличаше на вълчица с островърхите си уши, пухкавата опашка и огненочервената си козина. Принцесата изви муцунката си към тавана на пещерата и запя:

— Земята е пълна тази вечер, тази вечер и вълците вият ли, вият „Аааауууууууу…“

Една от ръцете — лапите? — се разхлаби.

Тя отново нададе вой.

— Принцеса от Артемизия — измърмори алфа Стром, — която не използва дарбата си? По свой избор?

— Уинтър смята, че не е редно хората да бъдат контролирани и не иска да прилича на кралицата. Сами можете да видите последиците за нея.

Уинтър прегракна и спря да вие. Ръцете я пуснаха и тя падна по колене. Извика тихо от болка и се огледа. Скарлет отново си беше Скарлет, а мъжете отново бяха войници. Тя примигна, но халюцинацията не се върна.

— Съжалявам — рече. — Не исках да прекъсвам вечерята ви.

Скарлет изстена.

— Уинтър никога няма да ви манипулира. И наистина смята да ви върне свободата. Едва ли втори път ще получите подобно предложение.

Стърженето на древните панти сепна Уинтър. Войниците се разделиха. Огромните железни врати се отвориха със скърцане и като смазана машина мъжете бързо се строиха в редици. Скарлет използва мига да вземе пистолета и да го скрие на кръста си.

Зад вратите стояха осем чародеи, единият, облечен в червено, втори ранг, останалите — в черно.

Чародеят с червената роба — мъж със сребристосива коса — видя Уинтър и Скарлет и им се усмихна като пепелянка.

— Здравейте, Ваше Височество. Чухме, че сте слезли тук.

Неколцина войници се отдръпнаха и между чародеите и Уинтър се образува пътека.

— Здравейте, чародей Холт — отвърна Уинтър и се надигна на разтрепераните си крака въпреки болката. Обикновено, като гледаше робите и избродираните руни, я обземаше страх и тя си спомняше с ужас хилядите хора, умрели в тронната зала, но сега не й бяха останали сили да се бои.

— Когато системата ви разпозна, си казах, че сигурно е станала грешка. Не допусках, че ще слезете тук. — Той погледна войниците. — А вие да не би да сте сити? Или момичетата не са достатъчно сладки за вашия вкус?

— О, те бяха много гладни. — Уинтър едва се държеше на краката си. — Нали така, алфа-дружки, вълчи дружки? — Тя наклони глава. — Но аз се надявах, че ще ме защитят и ще се бият за мен, ако успея да им припомня, че някога са били хора, хора, които не са искали да станат чудовища.

— Но се оказа — намеси се Скарлет, — че те не са нищо повече от обучените кучета на Левана.

Няколко войници им отправиха хладен поглед.

Чародеят Холт се изсмя.

— Чух, че имаш остър език. — Той плъзна поглед към отсечения пръст на Скарлет. — Говори и мисли каквото си искаш, земно дете. Тези войници знаят дълга си. Те бяха създадени, за да служат на заповедите на кралицата и ще го сторят, без да се оплакват.

— Така ли?

Уинтър не можа да види кой от тях се обади, но в гласа му имаше толкова омраза, че кожата й настръхна.

Холт огледа мъжете наоколо наперено и с отвращение.

— Дано не долавям несъгласие в редиците ви, поделение 117. Нейно Величество ще се разстрои, ако дочуе, че любимите й войници са показали неуважение към господарите си.

— Любимите й кутрета, искаш да кажеш — измърмори Скарлет под нос. — А ще им дадете ли и диамантени нашийници?

— Скарлет, дружке — прошепна Уинтър, — не говори така, ще ги засегнеш.

Скарлет завъртя очи.

— Те се канят да ни убият, ако не си забелязала.

— Да, така е — обади се Холт. — Мъже, убийте тези предателки.

Уинтър пое дъх, но алфа Стром вдигна ръка и никой от войниците не шавна.

— Споменахте нашите господари, но май неколцина от тях липсват.

Седемте чародеи зад Холт стояха все тъй неподвижни, загледани в строя. Уинтър ги пребори. В това поделение имаше единадесет глутници. Значи трябваше да има и единадесет чародеи, които да ги контролират.

— Ще ти простя неведението по този въпрос — процеди Холт през зъби, — тъй като няма как да знаете, че в страната ни има размирици. Някои от най-висшите ни чародеи, стражи и единадесет войници като вас бяха убити днес, а срещу кралицата бе извършен опит за покушение. И тъй, сами разбирате, че нямаме време за дискусии. Заповядах ви да убиете тези момичета. Ако откажете, ще бъдете наказани за неподчинение на пряка заповед.

Уинтър почувства, че телата край нея се разместват, както когато ги обградиха. Приближиха се незабележимо. Стегнаха възела.

— Жалко, че променихте мозъците ни — рече алфа Стром. — Иначе щяхте да ни манипулирате, нали? Да ни принудите насила да изпълним заповедта ви. Вместо това ни превърнахте в диви животни.

— В глутница гладни вълци — изръмжа някой.

— В убийци — каза на себе си Уинтър. — В хищници, в какво ли не.

Те се раздвижиха покрай нея и Скарлет подобно на вода, която се разлива около голям камък. Уинтър хвана Скарлет за китката и я притегли по-близо, тъй че раменете им се допряха.

— Не сте ми дали способности по математика — продължи Стром, — но по мои изчисления няма да успеете да накажете всички ни дори и да искахте.

Те бяха направили полукръг около чародеите, които вече показваха признаци на безпокойство.

— Достатъчно — кресна Холт. — Заповядвам ви да…

Напрежението се нагнети, преди той да довърши. Войниците обградиха господарите си с оголени зъби и протегнати ръце, готови да дерат и разкъсват с нокти.

Но сякаш съборени от звукова вълна, неколцина от тях се строполиха на земята, стиснали глави, и взеха да се гърчат и да крещят от болка. Онези, които останаха прави, прескочиха другарите си с разярени лица.

Уинтър трепна, когато видя как алфа Стром се просна пред нея. Той се сви на топка и запищя. Но писъкът му секна и той захленчи окаяно, затворил очи, опитвайки да спре онова, което му причиняваха.

Хленчът връхлетя Уинтър като спомен. Рийо зад гърба й. Звука от ножа на Хиацинт. Топлата, лепкава кръв.

Уинтър клекна, припълзя до Стром и го погали по уродливото лице. Пръстите й бяха ужасно студени.

Битката, ако това можеше да се нарече битка, свърши за секунди. На чародеите дори не им остана време да извикат. Чу се трошене на кости, разкъсване на плът и всичко свърши. Един бърз поглед бе достатъчен, за да се види, че на входа на пещерата лежат осем тела, а до тях войници бършат кръвта от лицата си и чоплят плътта изпод ноктите си.

Дъхът на Уинтър побеля във въздуха. Студът се настани в стомаха й, вледени я.

Пръстите й все още бяха в косата на Стром, когато ненадейно той хвана ръката й и я отблъсна.

Скарлет мигом се озова до принцесата, пъхна ръце под мишците й и я издърпа настрани. Наоколо падналите, измъчени мъже започваха да идват на себе си. Лицата им бяха изкривени от болката, но когато виждаха мъртвите чародеи, по тях се изписваше задоволство.

Стром клекна и разтърси глава. Потърси с пронизващи поглед Уинтър. Тя се сви, разтреперана, до пламенната си приятелка.

Стром заговори завалено:

— Ти не можеш да контролираш хората и затова страдаш от лунната болест, така ли?

Уинтър хвърли поглед към мъртвите чародеи, или към онова, което беше останало от тях, и моментално съжали. Сведе поглед към крехките си пръсти.

— О, м-мога — заекна тя през безчувствените си устни. — Но и аз като в-вас знам к-какво е да те манипулират.

Стром се надигна и за разлика от повечето си другари, бързо-бързо възвърна силите си. Дълго разглежда Уинтър и Скарлет. Най-накрая рече:

— Тя ще изпрати нови хрътки, които да ни накажат за неподчинението. Те ще ни измъчват, докато почнем да им се молим като кучета, каквито сме си. — Гласът му беше груб, но на ожесточената му уста се появи усмивка. — Струва си обаче да вкусиш и помиришеш чародейска кръв.

В знак на съгласие един от войниците нададе вой и скоро цял хор проглуши ушите на Уинтър. Пещерата закънтя. Войниците ликуваха, удряха юмруците си един в друг и не спираха да вият.

Уинтър се надигна с усилие на волята, макар че още трепереше от студ. Скарлет застана до нея — стълб, опора.

Гласът на принцесата бе възвърнал силата си, когато попита:

— Заситихте ли глада си?

Стром се обърна към нея и бурните възгласи на хората му стихнаха. В очите им още се четеше настървение.

— Задоволихте ли копнежа си? Уталожи ли се гладът ви?

— Уинтър! — изсъска Скарлет. — Какво правиш?

Тя прошепна в отговор:

— Топя ледовете. — Скарлет се намръщи, но Уинтър направи крачка напред.

— Е, задоволени ли сте?

— Гладът ни никога не може да бъде задоволен — изръмжа един от войниците.

— И аз така си помислих. Знам, че още искате да вкусите сочната закуска, която ще излезе от мен и приятелката ми. — Тя се усмихна. Гледката вече не я плашеше толкова много. — Но ако решите да ни помогнете, може би скоро ще се нагостите със самата кралица. А няма ли нейната плът да утоли глада ви по-добре? Дори повече от плътта на мъртвите ви господари?

Възцари се мълчание. Уинтър следеше по лицата им как си правят сметка. Чу как някои от войниците почистват зъбите си с език.

— Сражавайте се с мен — рече тя, след като мина достатъчно време и никой не направи опит да я погълне, нито пък Скарлет. — Аз няма да ви контролирам. Няма да ви измъчвам. Помогнете ми да свалим Левана и ще получите свободата си.

Алфа Стром хвърли поглед на няколко войници — вероятно това бяха другите алфи — а сетне втренчи проницателния си взор в нея.

— Не мога да говоря от името на цялото поделение — рече той накрая, — но приемам предложението ти. Ако се закълнеш, че никога няма да ни контролираш, моята глутница ще се бие за твоята революция.

Някои от мъжете кимнаха одобрително. Други взеха да вият в знак на съгласие.

В отговор тя вирна нос и също нададе вой.

Глава петдесет и девета

Скарлет изчака воят, повторен от ехото в пещерата, да стихне и изскочи пред Уинтър.

— Нали разбираш — размаха тя пръст в лицето на Стром, — че като давате съгласието си да ни помогнете, няма да ви позволим да нападате друг, освен кралица Левана и нейните хора. Нито гражданите, нито дори онези противни благородници, освен ако не представляват заплаха за нас. Нашата цел е да свалим Левана от трона, а не да изколим целия град. Не ви даваме безплатен талон за обяд. Очакваме от вас да се подчинявате на заповеди и да ни помагате. Това означава, че ще обучите хората от секторите как да се бият и да използват оръжие, а може и да се наложи да пренасяте ранените от фронта… Знам ли и аз. Но не означава, че може да хукнете като побеснели из улиците на Артемизия и да изпотрошите де що видите. Съгласен ли си с това?

Стром я гледаше в очите и за пореден път жестокостта му се преобрази във веселост.

— Сега разбирам защо те е избрал твоят самец.

— Не ти ща личните коментари — рече ядно тя.

Стром кимна.

— Приемаме исканията ти. А когато Левана вече я няма, ние ще получим свобода и ще можем сами да избираме как да живеем.

— Стига да спазвате законите на обществото — да. Точно така.

Стром огледа навалицата. Ако не беше кръвта, човек би казал, че избиването на чародеите никога не се е случвало.

— Алфа Пери? Алфа Ксу?

Един по един той изреди имената на всички алфи и един по един те приеха условията на Скарлет и Уинтър. Когато приключиха, Уинтър се обърна към Скарлет с уморена, но мила усмивка.

— Казах ти, че ще тръгнат с нас.

Скарлет си пое рязко дъх.

— Трябва да разберем какво става на повърхността. Има ли някакъв начин да се свържем с другите сектори? Да им кажем, че се вдигаме на бунт дори ако Синдер…

Тя не можа да довърши. Нямаше представа какво бе станало със Синдер и Вълка.

Вълка. Зеев. Нейният алфа самец.

Мисълта за него прониза гърдите й. Тя щеше да вярва, че е жив, защото той трябваше да е жив.

— И бездруго ще се изкачим на повърхността — рече Стром. — Тези галерии не са свързани с влаковете. Или по-скоро са свързани, но ако вървим през тях, ще се отдалечим много от целта. По-добре да отидем в най-близкия сектор и оттам да проникнем в тунелите.

— Кой е този сектор? — попита Скарлет.

— ПД-12 — обади се някой. — Производство на дървесина. Опасна работа, има много пострадали. Надали симпатизират на Нейно Величество.

— Може да имаме късмет и да успеем да се снабдим с оръжие — добави друг.

— На какво разстояние се намира секторът оттук?

— Това някога е било склада на ПД-12. — Стром посочи тавана. — Точно над главите ни е.

След по-малко от десет минути, откакто тръгнаха по галерите, един мъж отвори метална врата, водеща към тясно вито стълбище, което сякаш нямаше край, и в затвореното пространство бързо стана душно и горещо.

— Скарлет, дружке?

Немощният глас на Уинтър накара Скарлет да застане нащрек. Тя спря, хвърли поглед назад и видя принцесата да се придвижва нагоре, подпирайки се на стария парапет. Дишаше трудно, но не от изкачването.

— Какво има?

— Аз съм снежно, ледено момиче — прошепна принцесата, а очите й гледаха отнесено.

Скарлет изруга, мина покрай няколко войници и се добра до нея. Всички спряха и тя се почувства странно развълнувана от загрижеността, която прочете в очите на неколцина мъже.

Разчитай на Уинтър да накара отряд жестоки, необуздани хищници да изгубят ума си по нея. Скарлет не вярваше, че чувствата между нея и Вълка се градят на животинските му инстинкти, но не можа да не се запита дали тук не става дума за същото. Дали, след като бяха застанали на тяхна страна, мъжете се променяха от хищници убийци в хищници закрилници? Може би твърде дълго бяха живели в насилие и мрак, та и един-единствен пробив в защитата им стигаше, за да закопнеят за нещо по-смислено.

А може би всичко се дължеше на Уинтър, която можеше с една усмивка да накара и скала да се влюби в нея.

— Халюцинации ли имаш? — Скарлет допря ръка до челото на Уинтър, без да е много наясно какво очакваше. — Не си студена. Можеш ли да вървиш? Дишаш ли?

Уинтър сведе очи.

— Краката ми са станали на ледени кубчета.

— Краката ти са си наред. Опитай се да вървиш.

Уинтър се изтегли на следващото стъпало с огромно усилие. Спря отново запъхтяна, за да си поеме въздух.

Скарлет въздъхна.

— Добре. Ти си снежно, ледено момиче. Някой от вас може ли да й помогне?

Войникът до тях взе ръката на Уинтър и я преметна през раменете си, но не след дълго вече я носеше.

Стигнаха на върха и се озоваха в стоманен резервоар, в който някога бяха държали изкуствената атмосфера, докато строяха куполите. След това излязоха навън.

Доколкото изобщо можеше да се излезе навън на Луната, помисли си тъжно Скарлет.

— Това гора ли е? — измърмори тя и огледа ниските, хилави дръвчета, засадени в безупречно прави линии. През стволовете в далечината се виждаше огромно залесено пространство, наскоро изсечено за дървесина, а от другата страна пред погледа се простираше обширна площ с фиданки.

Право напред в самия център на купола, в една просека между дърветата, се виждаше силуетът на фонтан, досущ като онзи в миньорския сектор. Тревата около него беше избуяла.

Алфа Стром поведе групата в посока, обратна на фонтана, към къщите. До слуха им стигнаха гласове на хора. Многобройни гласове. Когато излязоха на главната улица в сектора, срещнаха неколцина мъже, строени в редици. Носеха различни оръжия, но най-вече дървени прътове. Те се упражняваха в бойни техники. Един брадат мъж с широки гърди вървеше между редиците и подвикваше:

— Пари! Мушкай! Зад гърба ти!

Макар и неопитна в тези дела, Скарлет видя, че движенията им са неумели, некоординирани, а повечето мъже представляваха тъжна гледка с изпитите си лица — също като миньорите. И все пак хората бяха откликнали на призива на Синдер.

Нерадостната мисъл, че ги пращат на сигурна смърт, се загнезди в ума й, но тя побърза да се отърси от нея.

Вик на уплаха прекъсна тренировката. Бяха ги забелязали.

Скарлет и стотината мутанти излязоха от сенките. Разнесоха се още викове, редиците се разпаднаха, отдръпнаха се. Ала хората не побягнаха, а когато Скарлет и грамадните войници наближиха, вдигнаха оръжията си и скриха обзелия ги ужас под престорена смелост. А кой знае — може би това беше най-истинската смелост на света.

Хората може би бяха предугаждали нещо подобно. Нищо чудно, че Левана ги наказваше за наглостта им да се разбунтуват. Но появата на сто войници сигурно надхвърляше очакванията им.

Верни на дадената дума, те не нападнаха, само се приближиха на двадесетина крачки от първите редици.

Скарлет вървеше напред.

— Знам, че изглеждат страховито, но те не са дошли тук, за да ви убият. Ние сме приятели на принцеса Селена. А може би сами ще разпознаете Нейно Величество, принцеса Уинтър.

Уинтър завъртя глава на рамото на мъжа, който я придържаше.

— За мен е огромно удоволствие да се запознаем — рече тя едва, сякаш беше пияна. Скарлет изпита гордост от усилието й.

Хората стиснаха по-здраво прътовете.

Брадатият излезе най-отпред. Изглеждаше решителен, но и уплашен.

— Принцеса Уинтър е мъртва.

— Не, не е. Кралицата се опита да я убие, но не успя. Всичко, което ви е казала, е лъжа.

Мъжът дълго се взира в Уинтър с подозрение.

— Това не е обаяние — рече Скарлет. — Наистина е принцесата. — Тя се подвоуми, сетне завъртя очи. — А точно това би казала Левана. Но ако искахме да ви убием, защо ни е да разиграваме този цирк? Вижте, дошли сме да поемем към обсадата на Артемизия заедно с вас. Тези войници се съгласиха да се бият на наша страна.

Мъжът я огледа внимателно.

— А ти коя си?

— Казвам се Скарлет Беноа. Аз съм… — Запъна се. Пилотът? Женската алфа?

— Тя е землянка — рече някой и тя се подразни, че толкова лесно я познаха, сякаш беше дамгосана.

— Аз съм приятелка на принцеса Селена и на принцеса Уинтър. До неотдавна бях затворничка на кралица Левана. Тя ми отряза пръста… — Скарлет вдигна ръка. — … освен това уби баба ми и сега аз искам да помогна на Селена да й отнеме всичко. — Посочи войниците. — Тези мъже избраха нас пред Левана, точно както и вие, и са най-силното ни оръжие. Те ще ви помогнат с бойната подготовка. — Обърна се към Стром. — Нали така?

Но когато застана до нея, лицето на Стром беше сурово.

— Обещахме да помогнем и няма да се отметнем, но няма да стоим тук цяла нощ и да слушаме преговорите ти с няколко дървосекачи. Ако не ни искат, ще намерим друг сектор, в който ще ни посрещнат подобаващо.

Скарлет изсумтя:

— На добър час!

Той изръмжа насреща й. Тя изръмжа в отговор.

Стиснал устни, брадатият погледна уплашените цивилни с подострените им прътове, после и яките войници с козина.

— Изпратихме куриери до най-близките сектори, но е трудно да се координира атаката. Влаковете са спрени. А ние не сме войници.

— Вижда се с просто око — изсумтя, недоволен, един от войниците.

Някой в тълпата изсъска:

— Кажи им за стражите.

Скарлет вдигна вежди. Страхът изчезна от лицата на хората, те изпъчиха гърди, изпънаха гърбове.

— Стражите ли?

— От години тук има отряд въоръжени стражи. И преди сме обсъждали да им видим сметката, дори планове правихме, но все нямаше смисъл да се захващаме, защото Левана щеше просто да ни прати други. Но щом видяхме посланието на Селена… — Той се ухили на другарите си. — Планът ни сполучи. Само за минути ги обезоръжихме и сега са затворени в един от складовете на фабриката. — Той скръсти ръце. — Имаше и жертви, но няма как без жертви. Готови сме да направим каквото трябва — също като хората от РМ-9. Това може би е единствената ни възможност.

Скарлет примигна.

— Какво за хората в РМ-9?

— Казаха, че Селена е там и една жена я е подслонила. Обикновена миньорка, но жената доказала смелостта си.

— Маха Кесли — прошепна Скарлет.

Мъжът погледна учудено.

— Точно така. — Той хвърли поглед към множеството зад него и стисна зъби. — Тя е била убита, задето е предложила дома си на нашата истинска кралица, но смъртта й не е била напразна като смъртта на онези, които са дръзвали да се изправят срещу Левана в миналото.

Скарлет кимна замаяна. С убийството на Маха Еймъри бе пожелала да сплаши всеки, който се осмели да застане на страната на Синдер, но бе станало обратното.

Маха Кесли се бе превърнал в мъченик.

— Прав си. Не е нужно да бъдете воини. Маха Кесли беше обикновена жена, но притежаваше смелост и вярваше в каузата ни. Ето такава решимост е нужна на революцията ни.

— Няколко войници в повече няма да ви навредят — измърмори Стром и грабна пръта от мъжа наблизо, който се отдръпна, уплашен. — Обратно в строя! Да видим дали ще можем да направим нещо от вас, че да не изглеждате тъй жалки!

Глава шестдесета

— Жителите в ГМ-3 са надвили стражите, изпратени да потушат размириците, които започнаха във фабриките вчера следобед — Еймъри изреждаше фактите от портскрийна си, сякаш това бяха обичайните новини за деня. Левана се включи във фарса, слушайки доклада със спокойно лице. Само кракът й потропваше от сдържана ярост по лъскавите плочки на солара. — Ще изпратим друг отряд стражи, но този път с тях ще има и чародей. Бунтът във ВМ-2 беше потушен, но има шестдесет и четири жертви сред цивилното население, а петима стражи са убити. Правим пълно преброяване на сектора, но по наши изчисления близо двеста граждани са избягали, преди метежа с неустановено количество оръжия и амуниции. Стражите във всички съседни сектори са в повишена бойна готовност.

Левана потисна дългата си въздишка. Отиде до масивните прозорци, които гледаха към града. Нейният безупречен, чист, спокоен град. Струваше й се невъзможно на планетата й да цари такъв хаос, не и когато тук беше тъй спокойно, тъй нормално.

И всичко това заради онази, киборга, ужасния й запис и глупавите й речи.

— Шестнадесет селскостопански сектора са отказали да натоварят влаковете — изреждаше Еймъри. — Научихме, че един неохраняван влак, натоварен с млечни продукти, повечето от които предназначени за тържествата тази седмица, е бил нападнат от група цивилни извън сектор АР-5 и е бил ограбен. До този момент не сме успели да задържим крадците и да си върнем откраднатите храни. — Той се покашля. — В сектор ГМ-19 хората са блокирали две от трите гари, а тази сутрин са избили двадесет и четирима стражи, изпратени да съборят блокадите. Събираме отряд, воден от чародей, който да изпратим и там.

Левана разтри схванатото си рамо.

— В сектор СБ-2…

Асансьорът иззвъня в средата на стаята и Левана откъсна поглед от града. Чародеят Линдвурм влетя в солара и се поклони набързо, черните му ръкави се повлякоха по пода.

— Ваше Величество.

— Ако си дошъл да ми кажеш, че във външните сектори цари безредица и хората се бунтуват, боя се, че много си закъснял. — Тя щракна с пръсти на прислужника, който стоеше до вратите на асансьора. — Донеси вино.

Прислужникът хукна да изпълни заповедта.

— Не, кралице, нося новини от казармите, от поделение 117.

— Какво? Да не би и те да са въстанали? — засмя се Левана, но под истеричния й кикот се таеше растящ ужас. Нима киборгът бе обърнал цялата страна срещу нея с такава лекота?

— Може би, кралице.

Левана се обърна рязко към него.

— Какво искаш да кажеш с това „може би“? Това са моите войници. Те не могат да въстанат срещу мен.

Линдвурм сведе поглед.

— Преди два часа охраната ни получи известие, че принцеса Уинтър е засечена пред тези казарми.

Усмивката на Левана изчезна.

— Уинтър? — Тя хвърли поглед на Еймъри, който се изопна, обзет от любопитство. — Значи тя е жива. Но какво прави там?

— Системата е засякла пръстовите й отпечатъци на влизане в казармите. След като са научили за нарушаването на сигурността, осемте останали чародеи на поделение 117 са били изпратени да проверят дали принцесата представлява заплаха.

— Сигурно ще е прекалено да се надявам, че са намерили милото момиче, разкъсано на кървави парчета.

Зверовете сигурно са убили Уинтър, без да се колебаят — нали затова бяха създадени. Но тя подозираше, че не се е случило така.

— Доколкото знаем, когато чародеите са пристигнали, войниците са се нахвърлили върху тях. И осмината са мъртви.

Кръвта на Левана кипна, запулсира в слепоочията й.

— А Уинтър?

— Принцесата и войниците са напуснали казармите. Охранителните камери показват как влизат в най-близкия сектор на повърхността — ПД-12. Това е един от въстаналите сектори, но не смятаме, че той е сред онези, които крият най-голяма заплаха.

— Съобщавате ми, че моите войници са застанали на страната на момичето?

Линдвурм сведе глава.

Прислужникът се върна със сребърен поднос с гарафа и кристална чаша. Той наля виното и Левана чу как шишето потраква в ръба на чашата. Тя я пое, без да усеща тежестта й.

— Напусни! — заповяда тя и прислужникът побърза да излезе.

Тя се върна бавно до прозореца. Нейният град. Нейната луна. Планетата, която някой ден щеше да управлява, стоеше на хоризонта, почти пълна.

Очакваше, че Хиацинт ще направи някоя глупост. Но се надяваше, че той ще разбере колко безплодно би било да спаси принцесата и така да ускори смъртта на Уинтър, и то по най-безболезнения начин. В края на краищата тя бе проявила милосърдие. Милост.

Но той не бе оправдал очакванията й. Уинтър беше жива и се опитваше да отмъкне армията на кралицата, както беше спечелила любовта на народа, а Селена съсипваше всичките й планове.

Левана си представи сцената. Покорната, луда Уинтър пърха с мигли и жестоките зверове се влюбват в нея. Как ли са се умилквали около нея! Как ли са коленичили пред нея, за да изпълнят всичките й желания! Готови да последват любимата си принцеса навсякъде!

— Кралице — обади се Еймъри и докосна с юмрук гърдите си. — Чувствам се лично отговорен за това, че не успяхме да намерим принцесата по време на претърсването в РМ-9. Позволете ми да поправя грешката си. Нека да отида в този сектор и да се погрижа за нея. Втори път няма да се проваля.

Тя се обърна.

— Смяташ да я убиеш ли, Еймъри?

Мълчание — кратко, но мълчание.

— Разбира се, кралице.

Левана се засмя и отпи от виното.

— Неотдавна ти поиска ръката й. Мислиш ли, че Уинтър е красива?

Той се засмя.

— Кралице. Всички смятат, че принцесата е красива, но никой не може да се мери с Ваше Величество. Вие сте съвършена.

— Започвам да се чудя дали съвършенството не е своего рода недостатък. — Тя се подсмихна. — Може би един недостатък би допринесъл за съвършенството. — Тя прикова Еймъри с ядния си поглед и промени обаянието си. Три остри, кървави резки се появиха на дясната й буза.

Мъжът преглътна.

— Познавам те от години, Еймъри. Знам, че обичаш жените да бъдат съсипани, нещастни. От теб наистина щеше да излезе добра партия… ти си толкова жалък, колкото и тя. — Левана хвърли чашата. Еймъри се приведе и се опита да я хване. Тя се счупи в пода, а виното се разля — смесица от вода и кръв опръска обувките на кралицата. — Ще имаш възможност да се докажеш, но не с Уинтър. Изглежда, никой не притежава нужната смелост да свърши необходимото — нито ти, нито Хиацинт Глина, нито дори любимите ми войници. До гуша ми дойде от разочарования.

Тя им обърна гръб. Зави й се свят заради предателството, от отвращение и ревност — да, даже и ревност. И то заради онова невзрачно дете. Слабото, крехко създание.

Отдавна да я беше убила, преди да стане тъй красива. Трябваше да го стори още като я видя в люлката; когато й заповяда да вземе ножа, а не да разчита, че няколкото белега ще сложат край на шушуканията в двора, че тринайсетгодишната й доведена дъщеря е най-красивото момиче на Луната.

Да не беше дала онова глупаво обещание на Еврет. Но и бездруго какво струваха обещанията пред умиращ?

Дишането й отново се успокои и тя премахна белезите от безупречното си лице.

Чародеят Линдвурм въздъхна шумно и й напомни за себе си.

— Кралице, ще съберем оперативна група за принцесата и дезертиралите войници. Искате ли да дам заповед да убият принцесата на място?

Тя хвърли поглед през рамо.

— Аз съм добра кралица, нали?

Линдвурм примигна сепнат.

— В това няма никакво съмнение.

— Аз запазих целостта на страната. Поех на война, за да може народът ни да се радва на земните блага. За тях го направих. Защо ми причиняват това? Защо обичат нея, когато тя с нищо не го е заслужила? Ако не беше толкова красива, щяха да прозрат истинската й същност — тя е притворна, коварна. Присмиваше се на всичко, в което вярваме.

Еймъри и Линдвурм мълчаха.

Левана въздъхна на пресекулки и рече троснато:

— Намерете друг прислужник, който да ми донесе още вино.

Линдвурм се поклони и се оттегли.

— Смъртта не е достатъчна за нея — промърмори Левана на себе си, минавайки край Еймъри. — Смъртта беше милостивата възможност, защото аз дадох дума на съпруга си, но тя изгуби правото на милост. Искам всички да видят що за човек е. Колко слаба и жалка е както отвън, така и отвътре.

Еймъри сви устни и със самодоволен вид рече угоднически:

— Кажете ми как най-добре мога да ви служа.

— Този бунт продължава твърде дълго. Спрете храните за външните сектори. Ще ги пуснете пак само когато хората се помолят за прошка. Време е да припомня на народа на Луната какъв късмет има, че аз го управлявам. — Сърцето й запърха в очакване. — И прати да повикат доктор Еванс. Имам специална задача за него.

— Ами принцесата, кралице?

— Не се тревожи за скъпата си, обезобразена принцеса. — Левана се подсмихна и прекара палец по челюстта на Еймъри, за да изтрие една капка вино. — Аз сама ще се погрижа за нея, както трябваше да сторя много отдавна.

Книга четвърта

Глава шестдесет и първа

Синдер беше ядосана от собствената си безпомощност. Петимата се бяха преместили в стаята за развлечения. До този момент не знаеше, че в големите къщи има стаи за развлечения. Тя даваше всичко от себе си да напътства останалите, за да могат да извадят записа, който бе направила в тронната зала, и да поправят крака и мозъчно-машинния й интерфейс. Но докато другите обикаляха из къщата, за да намерят необходимите инструменти, тя седеше на разкошния диван с безполезния си метален крак. Ако беше в работилницата в Ню Бейджин, всичко щеше да се оправи бързо. Ако разполагаше с необходимите инструменти. Ако някоя друга машина имаше нужда от поправка, а не тя.

Не искаше да бъде неблагодарна. Беше оцеляла, след като кралицата опита да я екзекутира, и не се удави в езерото Артемизия. Отново беше намерила приятелите си, а Ико не беше унищожена и дори страж от личната охрана на Еймъри й помогна, което потвърждаваше онова, което Хиацинт каза преди време — не всички в двореца са предани на Левана, колкото на нея й се иска.

На всичкото отгоре имаше и запис на Левана, който щеше да покаже какво се крие под обаянието й. Това щеше да бъде най-силното им оръжие срещу нея и манипулациите й.

Стига записът да не е изчезнал във водата.

— Трън, отвори задния капак на този приемник, но внимателно. Хиацинт, какво успя да намериш в алармата?

— Малко жици — Хиацинт остави шепа жици и един екран на земята.

Синдер побутна жиците със здравия си крак.

— Ще ни свършат работа. Помогни ми да обърнем тази масичка. Тя е подобна на холографските настолни игри, които имаме на Земята, тъй че… — Взе единия крак на масичката, но когато опита да я обърне, болката в раненото й рамо я спря. Хиацинт обърна масичката сам, а Синдер усети, че лявото й око играе нервно. Нямаше защо да се засяга. Хиацинт не беше виновен, че раната от мутанта още я боли, но поне обезболяващият мехлем, който бяха намерили, вършеше чудеса.

— Нали няма да има кръв, когато те отворим? — Трън пренесе приемника до Синдер, за да може да го разгледа отвътре. — Става дума за чиста кибернетика, нали?

— Дано. — Тя огледа вътрешните механизми на приемника, а в това време Трън и Хиацинт разглобиха масичката за виртуални игри. Устройството беше различно от земните — жиците бяха с други цветове, буксите и конекторите бяха по-големи, но технологията беше почти същата и работеше на същите принципи. — Става дума за машинна поддръжка, не толкова за хирургическа намеса. Най-големият ни проблем е дали хардуерът ще бъде съвместим. Технологията е подобна, но всичко се е променило доста, откакто Луната и Земята не търгуват помежду си… Но да видим. — Тя хвърли око на масичката. Трън махна капака и частите се показаха. — О, чудесно! — Синдер измъкна конвертора за оптичните кабели. — Това ще ни влезе в работа.

В стаята влязоха Ико и Крес, която носеше дървена кутия.

— Отзад има работилница — рече Ико. Носеше искрящо розова тениска, която намери в къщата, най-вече за да прикрие зеещата дупка от куршума и прореза на дясното си рамо. Синдер се надяваше, че щом се възстанови, ще може поне да поправи ръката на андроида.

— Намерих всичко от списъка ти без демагнетизираните щипци с три зъбци. Но пък в банята открих пинцети. — И тя ги завъртя между пръстите на здравата си ръка.

Синдер засука устни, взе пинцетите и махна от върха им едно косъмче от вежди.

— Ще ги пригодим да ни свършат работа. — Тя огледа купчината с инструменти и резервни части, която събраха от техниката из цялата къща. Без да може да погледне в собствената си глава, на Синдер й беше трудно да каже какво ще им трябва, за да отстранят повредата, но ако то не беше сред резервните части, нямаше надежда изобщо да го намерят. — Ще ни е нужна лампа, за да виждате какво правите. И едно малко огледалце, за да гледам.

Хиацинт поклати глава.

— Не и в този град.

Синдер се намръщи.

— Добре. Първо ще измъкнем информацията от видеочипа, след това ще погледнем ретина-дисплея. Очите ми още са свързани с оптичния ми нерв, затова предполагам, че е станал срив в преноса на данни от контрол панела към дисплея. Може да е нещо съвсем просто, някоя изгоряла жичка например. Веднъж да заработи, би трябвало да успея да пусна вътрешната си диагностика и да разбера какво не е наред с крака и ръката ми. — Тя посочи един стол. — Дайте го насам.

Хиацинт го донесе, а Синдер се прехвърли на стола с лице към облегалката и опря чело върху ръцете си.

— Крес?

Тя вдигна поглед от портскрийна.

— Готова съм, когато кажеш.

— Добре. Да видим какво ще намерим.

Ико отметна косата й встрани и мушна пръст в резето в черепа на Синдер. Синдер усети как капакът се отваря.

— Да, нали! — рече Трън. — Когато аз отварям капачето в главата й, ми крещи. Когато Ико го отваря, тя е герой!

Синдер му хвърли кръвнишки поглед.

— Искаш ли ти да свършиш работата?

Той изкриви лице.

— А, не, благодаря!

— Тогава се дръпни назад и им остави пространство да работят. — Тя отново облегна чело на ръцете си. — Добре, Ико. Вляво има букса за кабел.

Някой включи лампа и ярката светлина стигна до периферното й зрение.

— Виждам я. Крес, дай порта.

— Ето и кабела.

Синдер чуваше как се движат зад нея; отметнаха още малко коса. Последва щракване, което стигна приглушено в главата й. Тя потрепери. Скоро не бяха включвали външно устройство към процесора й. Последния път това се случи, когато изчерпа всичката си енергия, за да изкара „Рампион“ в космоса след бягството им от затвора в Ню Бейджин. Тогава се наложи Трън да я презареди с кабел от малките кораби.

Веднъж я вързаха за масата в научна лаборатория, докато един меддроид сваляше статистиката за кибернетичната й система.

Тя ужасно, ужасно ненавиждаше да свързват това-онова с главата й.

Застави се да диша дълбоко. Това бяха Ико и Крес. Знаеше какво включват в нея и каква информация извличат. Нямаше насилие. Нямаше принуда.

Ала беше невъзможно да се отърси от неприятното усещане.

— Стана! — обади се Крес. — На пръв поглед не виждам дупки в паметта, тъй че тази част от софтуера не е била повредена, за да отреже крака и ръката ти. Само трябва да намеря къде се съхранява визуалната информация и… готово. Записи… по хронология… дали ще е последният… все едно, това трябва да е. Видео, кодирано, една минута, петдесет и шест секунди. И… прехвърляме.

Стомахът на Синдер се сви. Обикновено тя не се разстройваше лесно, но когато някой отваряше панела й, не можеше да не мисли за безименните хирурзи без лица, надвесени над безжизненото й тяло. Как свързват жичките и синапсите към мозъка й, регулират електрическите импулси, заменят част от черепа й с подвижна метална пластина.

Тя стисна здраво ръце до болка. Опитваше се да не мисли за бученето на вътрешните си части и тихото потропване на пръстите на Крес по портскрийна.

— Осемдесет процента — рече момичето.

Под тъмнината на Синдеровите клепачи проблеснаха бели петънца. Тя си пое дълбоко дъх и сама се смъмри. Това би била рутинна процедура, ако работеше върху някой андроид или киборг. С нея всичко беше наред.

Бученето спря и Крес обяви:

— Готово.

— Провери всичко, преди да махнеш кабела. — Синдер преглътна горчивата слюнка, насъбрала се в устата й. — Увери се, че това е записът.

— Виждат се… много хора.

— Ето го Каи! — изписка Ико.

Синдер вдигна рязко глава. Усети как кабелът я дърпа.

— Покажи ми — рече тя, макар че не виждаше нищо от ярката светлина, която заслепи очите й. Отдръпна се и отново затвори очи.

— Чакай, мирувай. Нека да дръпна…

Това бяха последните думи, които Синдер чу.

Намерени нови връзки.

Завод „Риалити Киберръка Т200-L“ — обикновена: неразпознати пет програми: стандартни приложения — одобрени.

Завод „Риалити Киберкрак Т60.9-L“: стандартни приложения — одобрени.

Рестартиране след 3… 2… 1…

Синдер се събуди на дивана, завита до раменете с най-мекото одеяло, което някога бе докосвала. Примигна при вида на непознатите сенки по тавана и се опита да се отърси от объркването си. Беше се събудила на чуждо място и не беше сигурна как е попаднала тук. Седна и разтри замъглените си очи. Стаята беше нагоре с краката. Инструменти и резервни части се въргаляха по килима и масите.

Тя вдигна лявата си ръка. Блясъкът, който имаше, когато доктор Ърланд й я подари, беше изчезнал след двумесечните поправки на „Рампион“, живота в пустинята и скока в езерото Артемизия.

Но най-странното беше, че и петте й пръста си бяха на мястото, макар че показалецът — пръста, с пистолета, който Левана беше премахнала — не пасваше много на останалите. Покритието беше по-друго, беше твърде тънък, а първата става беше деформирана.

Синдер пусна теста за съвместимост. Пръстите й се разгънаха един по един. Свиха се отново. Събраха се в юмрук. Китката се завъртя насам-натам.

Кракът й мина през подобен род действия. Тя дръпна одеялото, за да гледа.

Основен тест за съвместимост — завършен. Стандартните приложения — одобрени за използване. Пет програми остават неразпознати.

Пет програми.

Синдер огледа ръката си и изпрати команда на пръстите си да се отворят откъм върховете. Това стана безпроблемно. Но щом се опита да включи фенерчето, да извади ножа и универсалния кабел и да измъкне вградената отвертка, нищо не стана. Изобщо не си даде труд да зареди стреличка в новия си пръст.

Но въпреки това вече можеше да използва ръката си и не биваше да се оплаква.

— Ти си се събудила! — Ико се вмъкна в стаята с поднос в ръка, на който имаше чаша вода, чиния с пържени яйца, хляб и конфитюр.

Стомахът на Синдер закъркори.

— Сготвила си?

— Малко умения, останали ми от дните на Serv9.2. — Ико намести чинията в скута на Синдер. — Но не искам да чувам и дума колко е вкусно всичко.

— О, знам, че е ужасно — рече Синдер и налапа една лъжица. — Благодаря, Ико — рече с пълна уста. Плъзна поглед към осакатената ръка на Ико. Липсваше един пръст. Тя преглътна. — А също и за пръста.

Ико вдигна здравото си рамо.

— Инсталирахме ти и няколко жички на андроид компаньонка. Онези от масичката за игра не станаха.

— Благодаря ти. Много щедро.

Ико бутна настрани краката на Синдер и се настани.

— Нали знаеш как сме програмирани ние, андроидите — все гледаме да сме полезни и прочие.

— Ти още ли си андроид? — попита Синдер и набута в устата си препечената филийка. — Понякога забравям.

— Аз също. — Ико сви глава в раменете си. — Когато видяхме на холографа как скачаш от терасата, толкова се уплаших, че си помислих, че жиците ми ще пламнат. И тогава си казах: „Ще сторя всичко, за да може Синдер да е добре“. — Тя подритна няколко разпилени отвертки по килима. — Може би част от програмирането остава завинаги, все едно колко еволюира един чип за индивидуалността.

Синдер облиза конфитюра от пръстите си и се усмихна широко.

— Това не е от програмирането бе, шайба. Това е приятелство.

Очите на Ико грейнаха.

— Права си.

— Време беше да се събудиш, мързеланке. — Синдер хвърли поглед през рамо. На вратата стоеше Трън. Зад него бяха Крес и Хиацинт. — Как е ръката?

— Функционира почти напълно.

— Че иска ли питане! С Крес сме гении! — Ико вдигна палците си към Крес.

— Аз помагах — рече Трън.

— Държа лампата — поясни Ико.

— Хиацинт и толкова не направи. — Посочи Трън.

— Хиацинт провери пулса и дишането ти, за да се увери, че не си умряла — каза Ико.

— И аз можех да го направя — изсумтя Трън.

— Защо припаднах? — прекъсна ги Синдер.

Хиацинт приклекна до дивана и намери пулса на китката й. След кратко мълчание я пусна.

— Вероятно от стрес, плюс физическата ти реакция от това, че свързахме портскрийна с твоя… — Той посочи неопределено към главата й. — … компютър.

— А на мен ми казваш, че съм женчо — обади се Трън.

Синдер присви очи.

— Аз припаднах от стрес, не разбра ли?

— Думата за принцеси е „прималява ми“.

Синдер го цапна.

— След всичко, което преживя, цяло чудо е, че не се срина напълно — каза Хиацинт. — Следващия път, когато ти се завие свят или имаш затруднения с дишането, кажи ми, преди да припаднеш.

— Хубавото е, че докато беше в безсъзнание, ние с Крес пуснахме пълната ти диагностика. Две поправени връзки, нов цифров кабел, няколко преинсталирани драйвъра, и си като нова! Е, без…

— Инструментите в ръката ми — усмихна се Синдер. — Няма нищо. Пет години се оправях без вградено фенерче, ще се оправя и сега.

— Да, и това, но има проблем с интерфейса ти. Диагностиката показа две-три грешки при връзката с нета и преноса на информация.

Усмивката на Синдер посърна. Откакто се помнеше, тя разчиташе на киборгския си мозък, за да сваля информация, да изпраща съобщения, да следи новините. Чувството, че е останала без него, й беше неприятно, сякаш част от мозъка й бе изтрита.

— Ще трябва да карам без него. Нали съм жива, имам две работещи ръце и два работещи крака. Била съм и по-зле. — Тя отправи поглед към Ико и Крес. — Благодаря ви.

Крес вдигна рамене, а Ико прехвърли плитките си през рамо.

— О, че аз някога бях чирак при един превъзходен механик в Ню Бейджин. Научила съм едно-две неща от нея.

Синдер се разсмя.

— И като стана дума за превъзходни механици — дали ще можеш да погледнеш ръката ми?

Глава шестдесет и втора

Уинтър седеше на една грубо издялана пейка и гледаше как последните ледени късчета около краката й се разтапят. Тя топна пръстите си в плитката локвичка и се почуди от реалността на пукането, на студа, макар да знаеше, че не са действителни.

Въздъхна и вдигна уморено глава. По прашната улица боевата подготовка продължаваше. Стотината войници показваха всичко, на което са способни, за да направят армия от работниците. Тя потърси с поглед огнената коса на Скарлет, но не я откри.

Вместо това към края на тълпата зърна глава със светла коса.

Сърцето й подскочи.

Тя се задъха, скочи от пейката, но той вече беше изчезнал.

Потърси го сред лицата с надежда.

Стисна юмруци и се отърси от ненадейно обзелата я еуфория. Беше тъй отчаяна, че й се привиждаха призраци. Но той толкова много й липсваше. И тя все така не знаеше дали е жив. Нямаше нищо чудно, че вижда лицето му във всяко множество, зад всеки ъгъл.

Ето пак! Слънчеворусата му коса, прибрана зад ушите. Широките рамене, прикрити под работническите дрехи на сектора. Сините му очи я приковаха на място, тялото й се развълнува. Въздухът нахлу в дробовете й. Той е жив. Жив е!

Хиацинт вдигна пръст до устните си и я спря, преди да се затича към него. Приведе глава, заобиколи няколко работници и пое към гората. Обърна се назад веднъж, кимна едва забележимо и потъна в сенките.

С потни длани Уинтър потърси Скарлет, но от нея нямаше и помен. Никой не я наблюдаваше. Тя тръгна към гората с нова енергия и се мушна между тънките стволове на дърветата.

Ще мине през гората и ще пресрещне Хиацинт по средата на пътя. Ще се хвърли в ръцете му, без да я е грижа дали е редно.

Напред се чуваше бълбукането на централния фонтан.

— Принцесо.

Уинтър се сепна. В бързината бе минала край една старица, без дори да я забележи. Беше много стара, прегърбена жена, но лицето й беше живо. Носеше кошница с клонки и кора от дърветата, събрани в гората.

— Добър ден — рече бързо Уинтър и се поклони. Вече търсеше с поглед русата коса и шеговитата усмивка. Не видя нищо. Дърветата го криеха от нея.

— Търсиш младия красавец, нали? — Сбръчканото лице на жената се изкриви в нещо като усмивка.

Уинтър понечи да кимне, но се спря.

— Минавал ли е някой оттук току-що?

— Само твоят принц, миличка. Не се свени. Той е голям хубавец. — Жената стигаше до врата на Уинтър, отчасти заради гърбицата й. Уинтър се питаше колко ли години труд тежи на раменете й.

— Той ме помоли да ти предам нещо.

— Той ли? Хиацинт? — Уинтър се огледа наоколо. — Но къде е отишъл?

— Заръча да не тръгваш след него. Твърде опасно е. Сам ще те намери, когато опасността премине. — Тя наклони глава и погледна покрай подредените дървета към улицата, където алфите крещяха заповедите си.

Уинтър се опита да потисне разочарованието си. Нима не бе могъл да почака за една усмивка, мила дума, прегръдка набързо?

— А ти защо не си при другите?

Жената с мъка сви рамене.

— Някой каза, че имаме нужда от съчки. Аз съм стара вече, но това поне можах да свърша.

— Да, всички трябва да помагаме според силите си. Дай да ти помогна. — Тя взе кошницата от жената.

Останала с празни ръце, жената вдигна пръст:

— Почти бях забравила. Твоят принц ти остави подарък. — Тя взе да рови в кошницата и под пръчките откри обикновена кутия. — Каза, че тези са любимите ти.

Уинтър пое кутията и сърцето й запърха. И без да я отваря, знаеше какво има вътре и душата й се изпълни с благодарност. През какви ли перипетии беше минал Хиацинт. И то само за да й даде да разбере, че мисли за нея.

А може би тук имаше още нещо.

Може би бележка.

Захапала крайчеца на устните си, тя вдигна капака. Вътре имаше два хубави бонбона със зелена ябълка, току-що слезли от витрината на сладкаря.

— Ах, че вкусно изглеждат — рече старицата и проточи врат, за да надникне. — Не съм ги опитвала, откакто бях малко момиче. С ябълка са, нали?

— Да. — Уинтър поднесе кутията към нея. — Моля, вземи си единия. За благодарност, че ми ги донесе.

Жената се позамисли.

— Ако настояваш… една хапка няма да ме убие. Аз ще взема този, ако нямаш нищо против. Виж, обвивката се е пукнала, не става за принцеса. — Тя взе бонбона и погледна дръзко. — Но само ако ти изядеш другия. За мен ще бъде огромна чест да споделя с Ваше Височество този дар — самата красива принцеса Уинтър.

— Ти си мила жена. — Уинтър взе втория бонбон от кутията. Огледа я добре с надежда да намери една-две думи от Хиацинт, но нямаше нищо.

Е, това беше подарък. Не само бонбоните, но и шансът да го зърне отдалеч. Да узнае, че е жив и здрав.

Тя мушна бонбона в устата си. Жената я следеше, повтаряше движенията й и двете заедно отхапаха. Уинтър усети как твърдата обвивка се разчупи, сетне се стопи върху езика й.

Старицата се усмихна. По зъбите й бяха полепнали тъмночервени парченца от пълнежа.

— Оказа се по-приятно, отколкото си мислех.

Уинтър преглътна.

— Радвам се. За мен беше удоволствие да… да… — Тя примигна. Беше доловила нещо смътно познато в погледа на жената. Тази особена извивка на усмивката й, нещо високомерно, граничещо с презрение.

— Какво има, детето ми?

— За миг ми напомни на една жена. Но очите понякога ми играят номера. Не мога да им вярвам много-много.

— О, мило, глупаво дете! — Гърбицата на жената започна да се изглажда. — Ние сме лунитяни. На очите ни не може да се вярва.

Уинтър се отдръпна. Кошницата се изхлузи от ръцете й и падна на земята.

Пред нея Левана свали образа на старицата като змия, която сваля кожата си.

— Моите учени ме увериха, че вирусът ще действа бързо — рече кралицата, оглеждайки кожата на принцесата с ледените си очи. Любопитни. Доволни.

Мислите на Уинтър се блъскаха, тя се опитваше да отсее истината от лъжата. Правеше го цял живот.

Къде се бе дянал Хиацинт? Какво търсеше Левана тук? Това поредният кошмар ли беше? Халюцинация, трик?

Стомахът й се бунтуваше. Прилоша й.

— Дори в този миг заразените микроби се вливат в кръвта ти.

Уинтър се хвана за корема и усети как погълнатият бонбон се върти вътре. Представи си сърцето, артериите си, фабриката си за тромбоцити. Малки червени войници, които маршируват по своя конвейер.

— Микроби?

— О, не се бой. Ти си млада, тялото ти е силно. Ще минат поне час-два, преди да усетиш симптомите. Върху прекрасната ти кожа ще се появят мехури, пълни с кръв. Върховете на деликатните ти пръсти ще посинеят и ще изсъхнат… — Левана се усмихна. — Колко жалко, че няма да съм тук, за да те видя.

Уинтър погледна през дърветата към приятелите си. Ако се опиташе да побегне, Левана щеше да я спре. Но дали да извика, преди да е запушила устата й?

— Мислиш да предупредиш приятелите си? Не се тревожи. Аз ще те пусна, малка принцесо. Ще те оставя да се върнеш при тях и да ги заразиш. Те сгрешиха, когато избраха теб вместо мен и това ще бъде тяхната гибел.

Уинтър погледна мащехата си:

— Защо ме мразиш?

— Да те мразя ли? О, дете. Това ли си мислиш? — Левана допря хладните си пръсти до белезите по лицето й, които сама й бе причинила. — Не те мразя. Просто твоето съществуване ме дразни. — Тя погали с палец брадичката й. — От деня, в който се роди, ти имаше всичко, за което аз копнеех. Красота. Любовта на баща ти. А сега и възхищението на народа. На моя народ. — Тя отдръпна ръката си. — Но не за дълго. Баща ти е мъртъв. Красотата ти скоро ще повехне. А сега, когато носиш заразата на синята треска, всеки лунитянин, който те приближи, скоро ще съжалява за това.

Стомахът на Уинтър се сви. Тя си представи как болестта прониква в тялото й през лигавицата на стомаха й. Просмуква се във вените й. Всеки удар на сърцето й я изтласква из тялото й. Съзнаваше това някак отдалеч. В сравнение с мъченията, които мащехата й замисляше за хората, в нейната смърт имаше нещо милостиво. Бавно, спокойно приемане.

— Ти също можеше да спечелиш възхищението и любовта им — рече тя и снизходителната усмивка на Левана замръзна на лицето й. — Ако беше честна и добра с хората. Ако не ги беше поробила с лъжа. Ако не заплашваше тях и близките им със смърт за всяко дребно нарушение. Ако делеше богатствата, които имаме в Артемизия…

Езикът й се скова.

— Аз съм кралицата! — прошепна Левана. — Аз съм лунната кралица и аз ще решавам кой е най-добрият начин да управлявам своя народ. Никой — нито ти, нито противният киборг може да ми отнеме това! — Тя вирна брадичка и разшири ноздри. — Трябва да тръгвам. Кралството ми ме чака. Сбогом, Уинтър.

Уинтър се препъна назад, обърна се към хората. Ако можеше да види поне един човек, да го предупреди…

Ала гората я погълна и тя се свлече безжизнена на земята.

Глава шестдесет и трета

— Виждал ли си Уинтър?

Алфа Стром довърши демонстрацията на удара и върна пръта на младата жена. Сетне се обърна към Скарлет:

— Не съм.

Скарлет огледа напрегнатите хора за стотен път.

— И аз не съм, и то отдавна. Тя има навика да се заплесва…

Стром вдигна нос, подуши въздуха, после поклати глава.

— Изглежда, е тръгнала преди известно време. Може би е намерила място, където да си отпочине.

— А може би избожда собствените си очи. Казвам ти, не е добре да остава сама.

Стром измуча недоволно, повика с ръка един от бета-членовете на глутницата му, сетне пое към пейката. Спря, подуши отново, огледа с проницателните си очи тълпата, после се обърна към гората.

— Плашиш ме — рече Скарлет.

— Нали поиска помощта ми.

— Всъщност не съм я искала.

Когато Стром се отправи към гората, Скарлет тръгна след него. Чудеше се защо ще й трябва на Уинтър да се запилява нанякъде сама…

Както и да е.

— Минала е оттук. — Стром прекара пръсти по кората на едно дърво. Обърна се надясно и ускори крачка. — Надушвам я.

Скарлет го последва.

— Ето там.

В същия миг тя видя Уинтър и хукна преди Стром.

— Уинтър! — извика Скарлет и падна на колене. Принцесата лежеше безжизнена на рехавата трева. Скарлет я обърна по гръб, провери пулса й и с облекчение установи, че бие, макар едва-едва.

Една ръка улови Скарлет за качулката и я дръпна назад. Тя изкрещя, замаха с ръце, но Стром не обърна внимание на юмруците й.

— Пусни ме! Какво правиш?

— Тя е болна.

— Какво? — Скарлет разкопча ципа на якето си, съблече го и пак коленичи до Уинтър. — Какви ги говориш?

— Подушвам я — изръмжа Стром и не приближи. — Заразена плът. Вони.

Скарлет го изгледа, намръщена, после пак насочи вниманието си към принцесата.

— Уинтър, събуди се — каза и леко я тупна по бузата, но тя не мръдна. Скарлет допря ръка до челото й. Беше потна и гореше. Опипа главата й, като се чудеше дали не се е ударила отново, но кръв нямаше, само подутината от битката в дома на Маха. — Уинтър!

Стром подритна нещо, то прескочи туфа трева и уцели Скарлет по коляното. Тя примигна и го вдигна. Бонбон с ябълка, като онези, които принцесата й носеше често в менажерията и които обикновено бяха поръсени с болкоуспокояващи. Някой бе отхапал от него. Скарлет вдигна ръката на Уинтър и откри по пръстите й следи от разтопения бонбон.

— Отрова?

— Не знам — отвърна Стром. — Не е мъртва — просто умира.

— От болест?

Той кимна рязко.

— Не бива да стоиш близо до нея. Мирише… — Той сякаш щеше да повърне.

— О, я се вземи в ръце. Имаш такива мускули и зъби, а те е страх от една настинка?

Лицето на Стром потъмня, но той не се приближи. Дори отстъпи още назад.

— Нещо не е наред с нея.

— Очевидно! Но какво? И как е станало? — Скарлет поклати глава. — Виж, има една болница на главната улица. Можеш ли да я отнесеш дотам? Ще накараме някой лекар да я прегледа. Може да се наложи да й прочистят стомаха или…

Скарлет погледна ръката на Уинтър и извика тихо. Отдръпна се от безжизненото й тяло, а инстинктът й казваше да не вдишва. Да си измие ръцете. Да побегне.

— Сега вече ме слушаш.

Скарлет изруга.

— Когато каза, че е болна, не знаех, че говориш за чумата!

— Не знам каква е тази болест. Никога не съм я подушвал.

Скарлет се поколеба още миг, после въздъхна с мъка и се застави да се върне при Уинтър. Повдигна ръката й с гримаса и огледа тъмните петна по лакътя. Бяха се подули като мехури и лъщяха.

Доколкото си спомняше, развитието на болестта минаваше през предвидими етапи, но колко продължаваха те, зависеше от човека. Щом като избиеше обривът по кожата, болният можеше да живее и три дни, и три седмици. Но откакто Уинтър изчезна, не беше минал повече от час, значи болестта се развиваше доста бързо.

Тя огледа пръстите й и си отдъхна, когато видя, че са розови и без синкави петна. Загубата на кръв по ръцете беше знак за последния стадий на болестта преди настъпването на смъртта.

Скарлет се намръщи. Не й ли бе казала Синдер, че лунитяните имат имунитет срещу болестта? И откъде изобщо се взе тук чумата?

— Казва се летумозис. На Земята има пандемия от тази болест. Развива се бързо и убива наред. Но… Левана има лекарство. Това е донякъде причината император Каито да се ожени за нея. Ние… трябва да запазим живота на Уинтър, докато се доберем до лекарството. И докато революцията свърши. Разбираш ли?

Тя прекара ръка през косата си.

— Дотогава ще минат дни, дори седмици. А миризмата й ми подсказва, че не й остава много време.

— Спри да говориш за миризмата й! Да, болестта е ужасна. Отвратителна! Но не можем да я оставим да лежи тук. Трябва да направим нещо.

Стром се залюля на пети и огледа с отвращение принцесата. Но беше по-добре от хищническия блясък в очите му.

— Трябва да я сложим в суспенсора.

— В какво?

— Използваме ги за лечение след операции или сериозни наранявания. — Стром сви рамене. — Може да забави развитието на болестта.

— Откъде да намерим суспенсор?

— Сигурно тук има. Работата в сектора е опасна.

— Отлично. Да вървим. — Тя стана и изтупа ръцете си. Стром я погледна, а после и Уинтър. Но остана на мястото си.

— Ох, добре. — Скарлет клекна, хвана ръката на Уинтър и тъкмо се готвеше да я вдигне на рамо, когато Стром се приближи и взе принцесата на ръце.

— Ех, какъв си джентълмен — измърмори Скарлет и взе якето си.

— Побързай — каза й той с изопнато лице от усилието да си поема въздух.

Двамата забързаха към къщите.

Скарлет излезе от гората зачервена и запъхтяна. Насъбралите се хора се обърнаха и в тоя миг Стром излезе с Уинтър на ръце.

— Принцесата е била отровена — извика Скарлет. — Болна е от смъртоносна болест, която се казва летумозис. Кралицата има лекарство, но Уинтър вероятно ще умре, ако не забавим развитието на болестта. — Тя зърна брадатия мъж. — Има ли суспенсор в сектора?

— Да, в болницата. Не знам… — Той хвърли поглед към белокос мъж, който се отдели от множеството. Мъжът приближи Уинтър, провери пулса й и повдигна клепачите й. Лекар, помисли си Скарлет.

— Суспенсорът не е използван отдавна — рече той след краткия преглед. — Ще отнеме петнадесет-двадесет минути, за да го подготвим за потапянето. Момичето също.

— Да действаме тогава — кимна Скарлет.

Лекарят ги поведе през навалицата. Хората се отдръпваха и гледаха принцесата объркани.

— Кой би сторил подобно нещо? — прошепна някой, край който Скарлет минаваше. — И то на принцесата — обади се друг.

— Значи ли това, че сред нас има предател? — попита лекарят тихо.

Скарлет поклати глава.

— Не вярвам. Който го е направил, е имал достъп до вируса и до скъпи бонбони. Промъкнал се е незабелязано и си е тръгнал.

— Или все още е сред нас, използвайки обаянието си.

Тя изсумтя. Глупавите лунитяни и глупавото им обаяние. Тук всеки можеше да бъде враг. Всеки можеше да мине за чародей, за някой от онези противни благородници или за самата кралица, а тя даже нямаше да разбере.

И все пак, защо някой би си дал труда да бие път дотук, за да зарази Уинтър, а не и останалите, когато със сигурност е знаел, че ще участват в революцията на Селена. Това предупреждение ли беше? Заплаха? Отвличане на вниманието?

Изведнъж й хрумна ужасна мисъл. Може би и другите щяха да пострадат. Летумозисът беше заразна болест и се развиваше бързо. В затворените куполи, където въздухът циркулираше…

— Стигнахме — каза лекарят и ги поведе към сграда, малко по-голяма от съседните къщи, но също толкова занемарена. До една от стените имаше контейнер с формата на ковчег, покрит с прах и протрити одеяла. Лекарят ги бутна на пода. — В тази стая има легла, може да я оставите, докато подготвя суспенсора.

Стром с радост се възползва от поканата. Лицето му още бе изкривено, когато се върна.

— Ще доведа няколко от моите хора да преместят суспенсора отвън.

Лекарят вдигна очи.

— Отвън ли?

— Хората обичат принцесата. Трябва да я видят — за да им напомни за какво се борят.

Лекарят примигна бързо, но кимна.

— Добре. Това няма да попречи на лечението.

Стром излезе от болницата и стъпките му отекнаха отвън.

— Боя се — рече лекарят, явно изплашен, — че това е единственият ни суспенсор.

— Е, и? — Скарлет го погледна в очите.

Със стиснати устни той я посочи. Скарлет проследи погледа му до ръцете си. Нищо. Нищо. А после съзря по горната част на ръката си тъмните петна и изруга.

Глава шестдесет и четвърта

Сънува Ран, по-малкия си брат, след като се бе превърнал в чудовище. В съня Ран приближаваше жертвата си, мускулите му се очертаваха под кожата, в ъгълчетата на устата му се бе събрала слюнка. Сви ръка в юмрук, сетне разтвори длан и се показаха острите върхове на ноктите му, които сам бе изпилил. Очите му искряха, защото знаеше, че жертвата му няма къде да избяга.

Ран изръмжа, заби нокти в тялото й и я хвърли. Нея. Неясната сянка се превърна в момиче, запратено в статуята на пресъхнал фонтан. Момичето кървеше, червената й коса беше мръсна, очите й — кръвясали от страх.

Вълка гледаше и не можеше да стори нищо. Тялото му се беше вкаменило и само мислите му бяха свободни; беше нащрек. Отново и отново му повтаряха, че я е предал.

Сцената се смени. Сега беше момче и за първи път се срещаше с глутницата си. Опитваше се да свикне с факта, че са отнели лунната му дарба и са го превърнали в нещо неестествено. Нещо, което щеше да го направи по-добър войник на кралицата. Останалите момчета го гледаха с ненавист и недоверие, макар че той не разбираше защо. Той беше като тях. Пешка, мутант.

Точно като тях.

В главата му отекна изстрел. Той стоеше насред прашен, претъпкан с народ площад. Майка му се свлече до него. В краката му имаше локва кръв. Но това не бяха неговите крака, а огромни лапи, които сновяха напред-назад, усещаше мириса на майчината му кръв…

Сънят свърши така, както бе започнал. С пребитото момиче, обляно в кръв. То пълзеше, опитваше се да избяга. Претърколи се по гръб. Той подуши кръвта й. Усещаше как страхът й се стеле на мощни вълни. Виждаше омразата в очите й.

Този път той беше хищникът. Този път тя гледаше към него.

Вълка се събуди в шок. Спри Ран. Убий алфата. Бягай. Спаси я. Намери старицата. Убий Яил и изтръгни още сърцето от гърдите му. Намери родителите му. Влез в неговата глутница. Разкъсай крайниците им. Скрий се. Бъди смел. Защити я. Намери я. Спаси я. Убий я…

— Малко помощ тук!

Той отвори очи, но видя единствено яркото осветление. Някой затискаше ръцете му. Не един, бяха много. Той изръмжа, щракна със зъби, но улови само въздух.

— Звезди на небесата — простена някой. — Не съм виждал никой като него да се буди по този начин. Дайте ми успокоителното.

— Не, не го приспивай — нареди една жена с нежен и спокоен, но властен глас. — Нейно Величество поиска да го види.

Освободиха едната му ръка. Отвързаха въжетата. Нещо одра ръката му, но той беше твърде изтощен, за да види какво. Изведнъж сграбчи най-близкото тяло, което виждаше смътно, и го метна над главата си. Чу се писък, а след него хрущене на метал.

— Какво…

Сграбчи още един човек и го стисна с две ръце за гърлото. Ей сега ще го прекърши…

Остра болка прониза ръката му. Той пусна непознатия, който залитна назад и пое жадно въздух.

Вълка пак се свлече на масата. Болката беше краткотрайна и той можеше да движи ръката си.

Това изобщо не беше маса. Обграждаха го тънки стени. Множество тръбички с игли бяха забити под кожата му. Той направи гримаса и извърна лице. От гледката му се повдигна.

Не! Пак игли. Поредният суспенсор. Поредните операции.

Чуха се стъпки и той погледна към краката си. На фона на яркото осветление се очертаваше нечий силует. Жена с червената роба на чародей, с гарвановочерна коса, вързана на кок.

— Добре дошъл, алфа Кесли.

Вълка преглътна, гърлото го заболя. Нещо не беше наред. Много неща не бяха наред. Нещо на лицето му. Маска или…

Той посегна към устата си, но въжетата спряха ръката му и този път не се съпротивлява.

— Довършете възстановителните процедури — рече чародейката. — Сега е доста дружелюбен.

Още една жена се появи плахо, разтривайки врата си. Тя огледа предпазливо Вълка и започна да сваля иглите от ръцете му, сетне откачи сондите от скалпа му. При всяко докосване, той трепваше от болка.

— Можеш ли да седнеш? — попита лаборантката.

Вълка напрегна мускулите си и се изправи. Оказа се по-лесно, отколкото очакваше. Съзнанието му беше помрачено, но тялото му бе готово за битка. Нервите му сякаш пареха от неизразходвана енергия.

Лаборантката му подаде чаша с оранжева течност. Той я подуши, сбърчи нос от отвращение, сетне допря чашата до устните си.

Спря. Отдръпна чашата.

Вдигна свободната си ръка, опипа устата си. Носа. Челюстта си.

Целият се сгърчи от ужас.

Свършено беше. След като години наред се опитваше да избегне превръщането си в едно от чудовищата на кралицата, най-сетне това се случи.

— Нещо нередно ли има, алфа Кесли?

Той впери поглед в очите на чародейката. Тя го наблюдаваше така, както се наблюдава тиктакаща бомба. Не можеше да опише с думи объркването, смущението, яростта и куп потребности, които пулсираха в мозъка му, потребности, които не можеше да назове. И без това смяташе, че не е в състояние да говори. Изпи оранжевата течност.

Сънят се завърна на ярки, разпокъсани епизоди. Червената коса на момичето. Животинската ярост на брат му. Майка му, просната мъртва в краката му.

Ала неизбежно споменът го връщаше към красивото момиче с остър език. Това беше най-яркият му спомен, защото още усещаше омразата й.

Спомените и страховете му преплитаха хаотично и той вече не можеше да различи кое е истина и кое сън. Главата го болеше.

— Какво казахте, че е различно у него? — Чародейката заобиколи от другата му страна.

Лаборантката разгледа данните във вградения в суспенсора екран.

— Мозъкът му е бил по-активен от обичайното в последните фази на новата модификация. Обикновено мутантите се будят просто… гладни. А не буйстват. Едва по-късно, когато си възвърнат силата, почват да беснеят.

— Той сякаш е пълен със сила.

— Забелязах. — Жената поклати глава. — Може би се дължи на това, че ускорихме процеса. Обикновено продължава една седмица. Умът и тялото му минаха през много неща за кратко време и това вероятно е причинило агресията.

— Готов ли е да служи на кралицата?

Лаборантката хвърли поглед на Вълка. Той смачка чашката в юмрука си. Тя преглътна и отстъпи назад.

— Колкото всеки друг войник. Но ви предлагам първо да го нахраните, а след това да го пратите на служба. Освен това обикновено след края на операциите те тренират поне месец с чародей, за да може господарят им да научи биоелектрическите им особености и да ги контролира възможно най-добре…

— Те не са пригодени да бъдат контролирани.

Жената се намръщи.

— Разбирам, но могат да се научат на подчинение. Той е зареден пистолет. Не бих препоръчала да го вкарате в зала, пълна с народ, без някой да го контролира.

— Нима не е ясно, че аз мога да го контролирам?

Лаборантката хвърли поглед към Вълка и към смачканата чаша в ръката му. Тя вдигна ръце.

— Аз съм тук, за да се погрижа телата им да не отхвърлят модификациите.

Вълка прекара език по острите си зъби. Месеци бяха минали, докато свикне с имплантите, а сега пак нещо не беше наред. Прекалено големи. Прекалено остри. Чувстваше тъпа болка в цялата си челюст.

Чародейката заобиколи суспенсора.

— Алфа Зеев Кесли, ти отново си войник в армията на кралицата. За зла участ, твоята глутница от специални агенти се разпадна след първата атака в Париж, а няма време да се запознаеш с нова. Засега ще служиш като вълк единак.

Тя се усмихна. Вълка остана сериозен.

— Аз съм чародей Бемент, но ти ще се обръщаш към мен с „господарке“ — продължи жената. — На теб ти беше оказана голяма чест. Кралицата желае да бъдеш част от личния й антураж по време на коронацията, когато ще получи титлата императрица на Източната република на Земята. Тъй като в миналото си показвал склонност към бунт, тя смята, че твоето присъствие като верен неин страж ще бъде послание към всеки, който дръзне да заплаши короната. Можеш ли да се досетиш какво е посланието?

Вълка мълчеше.

Гласът на чародейката Бемент се превърна в заплашителен шепот:

— Щом веднъж си бил собственост на кралицата, оставаш неин завинаги. — Тя забарабани с пръсти по суспенсора. — Да видим дали този път ще го запомниш.

Чакаше отговор. Но Вълка не отговори и тя присви очи.

— Забрави ли обучението си? Когато някой чародей ти говори, правилният отговор е…?

— Да, господарю… господарке. — Сякаш някой теглеше насила думите от устата му — рефлекс, който бе придобил след години, прекарани с чародея Яил. Изтръгни сърцето от гърдите му!

Вълка се сгърчи и устата му напълни със слюнка. Беше гладен!

— На кого служиш ти, алфа Кесли?

На кого служеше ли?

Красивото лице на кралицата, седнала на трона си, изникна в паметта му. Тя гледаше как глутниците се бият, за да спечелят благоволението й. Той копнееше да я впечатли. Убиваше заради нея. И се гордееше с това.

— Аз служа на моята кралица — отвърна той по-силно.

— Правилно. — Бемент се надвеси над суспенсора, но Вълка не извърна поглед встрани. Устата му беше пълна със слюнка. Можеше да подуши кръвта под кожата й. Но щом си помисли да я захапе, болезнен спомен нахлу в съзнанието му.

— Казаха ми, че докато си бил на Земята, си си взел женска оттам.

Тялото на Вълка се изопна. Червената коса се мерна пред очите му.

— Какво ще направиш, ако я видиш днес?

Той видя как я запращат в статуята. Тя пълзеше. Гледаше го с ужас и омраза.

В гърлото му отекна ръмжене.

— Земляните имат най-сладкото месо.

Устните на чародейката се извиха нагоре.

— Ще се справи отлично. — Тя се отдръпна от суспенсора и мина край лаборантката и пострадалата й колежка. — Изкъпете го. Нали знаете, че Нейно Величество много държи на външността.

Глава шестдесет и пета

Хиацинт, Крес и Трън излязоха и оставиха Синдер да се опита да поправи някак Ико. А тя почти веднага разбра, че няма да успее да върне андроида към нормалното му функциониране. Не и след като Ико й даде пръста си, плюс няколко жички, необходими за подвижността на ръката й. Освен това не разполагаха нито с резервни части, нито с изкуствена кожа, за да поправят прореза на рамото и дупката от куршум в гърдите й. Но Синдер успя да сглоби временни кости и така да намести ставите й, че Ико поне можеше да движи лакътя и китката си. И когато накрая тя си отдъхна, Синдер знаеше отлично как се чувства андроидът.

Докато Синдер работеше, Ико й разказа как са успели да се промъкнат в Артемизия на товарния влак, как повечето от влаковете са били спрени и претърсвани и колко уплашена е била Левана.

Когато свърши, Синдер на свой ред й разказа как са я докарали обратно в Артемизия, как с Вълка са били разделени и сега тя няма представа какво е станало с него. Разказа й и за Каи, който й се бе видял напълно здрав, но много уплашен.

Попита дали са излъчили и процеса срещу Адри.

— Адри ли? — Ико запърха с мигли, сетне рече: — Не разбирам.

— Адри и Пърл са тук. Адри беше съдена преди мен — обвиниха я, че крие патента за оръжие, което може да неутрализира лунната дарба. Струва ми се, че Левана е научила за изобретението на Гаран, което инсталираха в гръбнака ми.

Ико събра пръстите си, имитирайки замисленост.

— Съвсем логично е Левана да иска да унищожи подобно нещо.

— Знам. Не ми беше хрумвало преди, но това устройство ще промени баланса на силите между Луната и Земята. Ако някога сключим съюз с тях, то би било единственият начин земляните да разберат, че не ги манипулират.

— Това е гениално. Винаги съм обичала Гаран. Той беше мил с мен, дори след като откри, че чипът ми е дефектен. И винаги обновяваше софтуера ми. Е, преди Адри да ме разглоби. — Тя замълча. — Първия път.

Синдер се усмихна на себе си. Когато за първи път видя Ико, тя представляваше купчина части за андроид, захвърлени в кутия, и някой трябваше да ги сглоби. Ико беше първият й проект — опит да се докаже пред новото си семейство. По онова време дори не подозираше, че андроидът ще стане една от най-добрите й приятелки.

Усмивката й се стопи.

— Ико, софтуери за Serv9.2, които се обновяват, не се произвеждат от над десет години — рече тя подозрително.

Ико подръпна една от плитките си.

— Никога не съм се замисляла за това. Мислиш ли, че той се е опитвал да поправи грешката, която е направила Ико… Ико?

— Не знам. Мисля, че не. Той е програмирал андроиди все пак. Ако е искал, вероятно е могъл да те препрограмира като обикновен андроид. — Поколеба се. Ако Лин Гаран не беше обновявал софтуера на Ико и не се бе опитвал да я поправи, тогава какво е правил? — Може би няма значение. Гаран е изобретил това устройство, но явно Левана е унищожила всичките му записки. Ако моят софтуер не е бил повреден от доктор Ърланд, то скокът в езерото надали много е помогнал… — Тя замълча и се вгледа в Ико.

— Какво?

— Нищо. — Синдер поклати глава. Имаше твърде много проблеми и загадки за решаване. Мистерията с устройството на Гаран трябваше да почака. — Просто не мога да си представя как Левана изобщо е узнала за него.

— Аз й казах.

Синдер се обърна към вратата, където Хиацинт стоеше притихнал и неподвижен като самата рамка. На лицето му се мъдреше чудесна синина благодарение на любезното съдействие на Трън.

— Ти си й казал?

— Информацията е скъпа стока. Размених я за живота си.

Човек трудно можеше да разчете чувствата на Хиацинт, но Синдер си мислеше, че тази търговия го е ядосала много. Спомни си, че доста отдавна, още в малкия оазисен град Фарафра, тя му каза за устройството, което пречеше на лунитяните да използват дарбата си и не можеха да полудеят. Тогава на лицето му се изписа любопитство, граничещо с глад.

Тя потисна възклицанието си.

Уинтър.

Естествено.

Хиацинт посочи с брадичка към коридора:

— Не ми се ще да ви притеснявам, но короната току-що пусна нов запис. Твърдят, че си умряла.

Той и Ико я отведоха до домашното кино с огромни кресла с вградени машини за напитки. Трън и Крес стояха до грамадния холограф, на който се виждаше Левана. Тя носеше воала си, но звукът беше спрян. Огромното изображение накара Синдер да потрепери.

— Хиацинт каза, че са намерили тялото ми.

Трън й хвърли бегъл поглед.

— Така се говори, момичето е мъртво. Извадили са те от езерото снощи. Дори имат нещо като манекен с боядисана метална ръка и не спират да излъчват неясната му снимка. Стой тук и ще видиш. Мине, не мине и пак го пускат заедно с речта на Левана. Забавленията на тази скала са ужасно скучни.

— Какво казва?

Трън заговори с писклив глас, подражавайки на кралицата:

— Самозванката, която се представя за моята любима племенница, беше победена… Да оставим тези несгоди зад нас и да продължим с коронацията… Аз съм душевноболна, жадна за власт откачалка и дъхът ми мирише ужасно под този воал.

Синдер се засмя. Провери колко е часът според вътрешния си часовник и чак тогава си спомни, че той вече не работи.

— Колко време остава до коронацията?

— Девет часа — отвърна Ико.

Девет часа! Вече цяло денонощие бяха в тази къща и почти през цялото време тя спа.

— Ето, има и списък… — Крес посочи холографа, на който на заден план вървеше списъкът на секторите и образуваше постоянно движещ се кръг около Левана.

— Това е интересната част — рече Трън. — Издала е указ, с който всеки сектор, нарушил вечерния час или подкрепил „самозванката“, ще бъде блокиран и с него ще се разправят след коронацията. После все така сладкодумно иска народът да се покае и да измоли милост от своята кралица.

— Явно доста хора са се надигнали след твоя номер на сватбеното пиршество — обади се Хиацинт. — Броят на блокираните сектори расте.

— Колко са?

— Осемдесет и седем при последното броене — отвърна Крес.

— Включително РМ-9 — добави Трън — и всички сектори в околността. Вместо да потуши бунта, атаката, изглежда, е разгневила хората още повече.

Осемдесет и седем при последното броене.

— И според вас те всички… всички тези сектори… — Синдер преглътна. Главата й още беше замаяна. — Какво означава това според вас?

— Означава, че кралицата има лош ден — рече Хиацинт.

Трън кимна.

— Може някои да са били включени в резултат на параноята й, но още когато с Ико се опитвахме да се вмъкнем в Артемизия, се носеха слухове, че в редица сектори тунелите са затворени и по този начин са спирали храните за столицата, ограбвали са оръжието от фабриките и ей такива работи. А това беше преди процеса ти. Разбира се, ние не знаем дали народът наистина вярва, че си умряла, но според мен на този етап май няма значение. Ако си жива, тогава ти си велик революционер. Ако си умряла, значи си велика мъченица.

— За мен има значение — рече Синдер, докато следеше списъка.

Осемдесет и седем сектора бяха готови да се бият за нея — за себе си. Във всеки сектор, доколкото беше видяла, живееха поне по хиляда души, а понякога и много повече. Това трябваше да е предостатъчно да падне столицата и да свалят Левана…

Само дето всичките тези хора бяха в капан.

— Не припадай — пошегува се Трън.

Тя го погледна.

— Какво?

— Виждаш ми се уплашена.

Синдер го изгледа ядно и взе да крачи насам-натам.

— Може ли да направим нещо с барикадите? Хората няма как да ни се притекат на помощ, ако са затворени в секторите.

— О, съкровище — рече Трън, — изпреварили сме те. Крес?

Крес изкара холографа на Луната, който проучваха толкова време на „Рампион“ — всички куполи и подземни тунели върху скалистата, осеяна с кратери лунна повърхност. Тя беше отбелязала блокираните сектори според списъка на Левана на записа. Това беше само малка част от секторите, но беше възможно да има и още, за които Левана засега не знаеше.

Кралицата се интересуваше от онези, които бяха в близост до Артемизия, и това беше логично. Нищо чудно, че се бе уплашила — революцията бе допълзяла до прага й.

Крес увеличи Артемизия, а след това и двореца.

— Барикадите се контролират от основната мрежа за сигурност, която се управлява от центъра по сигурността в двореца — обясни тя. — Мога да проникна там от разстояние, но не и без да задействам алармите. Поне не с малкото време, с което разполагам. Тъй че…

— Решихме да влезем в двореца — рече Трън. Той се бе изтегнал върху едно от креслата.

— Естествено — отбеляза Синдер.

— Промъкнахме се в Ню Бейджин, ще се промъкнем и в Артемизия. От там Крес ще свали барикадите във външните сектори и ще настрои бариерите около централния купол така, че да се отворят в края на коронацията. — Той напълни един скъп бокал с някаква синя напитка от машината в стола и отпи голяма глътка. — Това е най-добрият начин да координираме изненадващото нападение и да направим така, че всички да влязат едновременно в Артемизия, макар че няма да можем да общуваме помежду си.

Крес премести фокуса на холографа върху осемте тунела, които бяха единствените входове и изходи към града, с изключение на корабните портове.

Синдер разтри китката си.

— Много е опасно да ви пратим вътре. Предпочитам Крес да свали барикадите от разстояние дори да задейства алармите.

— Ставаме двама — рече Трън, — но това не е единствената причина да влезем в двореца. Трябва да се доберем до залата за излъчване на кралицата, ако искаме да направим нещо с твоя запис. Левана е спряла всякакъв външен достъп до системата след последния ти номер, тъй че ако искаме да го излъчим навсякъде, ще трябва да го направим отвътре.

Синдер си пое рязко въздух.

— А записът… струва ли си?

— О! — Ико притисна ръце към лицето си. — Ужасен е!

— Супер е! — ухили се Трън.

— Ще го пусна ей сега. — И Крес се обърна към холографа.

— Моля те, недей — рече Ико. — Няма нужда пак да го гледаме с тези размери.

Синдер тропна с крак.

— И как предлагате да се вмъкнем в двореца? Мога да преобразя и четирима ни като гости на коронацията…

— Бий спирачките, изтребителю — рече Трън. — Вече си имаш задача. Докато ние с Крес разчистваме тунелите към града, ти, Ико и Хиацинт ще чакате в тези три сектора… — Той посочи на холографа три от съседните купола на Централна Артемизия. — … или поне в тунелите под тях. Ще посрещате тълпите, които ти разбунтува, и ще организирате нападението в последните минути. След около девет часа, с малко късмет, този град ще бъде под обсада от маси разгневени лунитяни. Които ще имат нужда от водач.

— Това ще бъдеш ти — поясни Ико.

— Но нали куполът е обграден? Как ще стигнем до секторите?

— Недалеч оттук има хангари, в които част от семействата държат превозни средства, включително спийдъри.

— Спийдъри?

— Това са транспортни средства, които се карат извън куполите. Нагласяват се спрямо гравитацията и атмосферните условия отвън и вървят по всякакъв терен. Дюни. Кратери. Богаташите ги ползват за спорт. Не са бързи като корабите, но така няма да се налага да използваме влаковете и ще стигнем до съседните сектори по най-прекия път, стига там да има док за излаз на открито. Левана няма да се разтревожи, че двама-трима благородници са излезли да покарат спийдърите си.

— Но така ще се разделим — отбеляза Синдер.

Ико я прегърна през кръста.

— Само временно.

— Това е единствената ни надежда да координираме атаката — обясни Трън — и да докараме пред двореца колкото може повече хора, а нали това е целта ни? Силата ни е в числеността.

Сърцето на Синдер отново препускаше бясно, но тя кимна. Тъкмо отново разглеждаше холографа, когато една червена светлина привлече погледа й.

— Какво е станало в този сектор? — попита тя и посочи на картата.

Крес завъртя холографа.

— ПД-12, производство на дървесина. Под карантина е.

— Заради болест ли?

— Само това липсваше — измърмори Трън.

Но Хиацинт вече клатеше глава.

— На Луната много отдавна не се е появявала болест. Тук няма природни сили, които да не можем да контролираме. — Той скръсти ръце. — А и разполагаме с мерки, ако нещо се случи. Както са затворени куполите, с лекота може да бъде поразена цяла общност, ако болестта е заразна.

— Възможно ли е да е летумозис? — попита Ико и в гласа й се прокрадна страх.

— Това е земна болест — възрази Хиацинт. — Тук никога не сме имали случаи на заболели.

— Не е вярно. Това вече не е само болест по хората. Не помниш ли, че доктор Ърланд откри мутирал щам в Африка? Лунитяните вече не са имунизирани срещу летумозиса и… — Синдер преглътна. — А и с всички пристигнали от Земята гости всеки би могъл да бъде преносителят. Някой от дипломатите, дори някой от нас. Без дори да подозираме.

Хиацинт посочи холографа.

— Някой от вас ходил ли е скоро в сектора за дървесина?

Синдер стисна устни.

— И аз така си помислих. И надали някой от политическите ви приятели изобщо е ходил там. Вероятно е съвпадение.

— Всъщност — намеси се Крес, отделяйки широко отворените си очи от портскрийна — един от нас е бил там. — Тя въведе нова команда и прехвърли записа, който гледаше, на холографа.

Това беше подбор на материали от камерите на кралицата, всички обозначени с етикет ПД-12. Бяха тъмни и неясни, но очите на Синдер се настроиха и тя можа да различи дърветата в кадрите отвън и стените с дървена ламперия в кадрите отвътре. Вгледа се в едно от изображенията, на което се бе събрал много народ и което, изглежда, бе заснето в болница, макар че сградата по нищо не приличаше на лъскавите лаборатории в Ню Бейджин.

Имаше много хора, които лежаха до малкото легла, а други се бяха сгушили до стените или в ъглите.

Хиацинт се приближи и увеличи синьо-червените кръгове по гърлото на един от пациентите, а сетне и изцапаната с кръв възглавница под главата на друг.

— Прилича на летумозис — рече Синдер и коремът й се сви от инстинктивен страх.

— Това каквото си мисля ли е? — попита Ико и посочи.

— Лунни войници — потвърди Крес и увеличи едно от изображенията, на което групи мутанти стояха сред хората. Мнозина сякаш говореха разпалено. Синдер никога не ги бе виждала, когато не нападат, и ако не бяха деформираните им лица, щяха да изглеждат просто като доста едри, страховити мъже.

Тогава тя зърна човек и това я притесни дори повече от мутантите. Момиче с червена коса и яке с качулка, скръстило упорито ръце на гърдите си.

— Скарлет!

Съвсем жива и без изобщо да се бои от хищниците край себе си. В действителност тя, изглежда, ги командваше и сочеше с пръст към главния вход на болницата. Половин дузина войници кимнаха и тръгнаха натам.

— Не разбирам — рече Ико.

Трън се засмя.

— Какво има за разбиране? Нали казаха, че ще съберат армия.

— Да, но Скарлет не беше с нас в пустинята. Как е могла да пренесе заразата?

Синдер се сепна.

— Права си. Може би се е заразила… от някого от нас?

— Никой от нас не е болен.

Синдер не знаеше какво да каже. Да беше тук доктор Ърланд, но той беше починал от същата болест, която се бе опитал да ликвидира.

— Какво изнасят от болницата? — попита Трън.

Хиацинт скръсти ръце.

— Суспенсор за анабиоза — изкуствено потискане на жизнените функции.

Четирима войници носеха суспенсора, а другите отвориха вратите на болницата, за да минат. Отвън се бяха насъбрали стотици хора, които все още бяха здрави. Войниците ги избутаха назад, за да направят място за суспенсора.

Хиацинт въздъхна шумно, приближи се до холографа и нагласи изображението на фокус. Спря го. Върна назад. Увеличи образа.

— О, не — прошепна Синдер. Още едно познато лице се виждаше под стъкления капак. Принцеса Уинтър.

Глава шестдесет и шеста

В лабораторията нямаше огледала; нямаше и стерилизиращ душ в банята, в която бяха отвели Вълка, за да измие лепкавия гел от косата си. Но огледало не му и трябваше. Разликата се виждаше по структурата на костите на ръцете и краката му. Усещаше се в издадените му бърни, уголемените зъби, в деформираната му челюст. Бяха изменили лицевите му кости, за да има повече остри зъби. Раменете му бяха извити, краката му се движеха със странна гъвкавост и повече напомняха на лапи за тичане и скачане с голяма скорост. Ръцете му бяха огромни и подсилени с нокти като на хищник.

Можеше да подуши промяната вътре в себе си. Във вените му течаха нови химикали и хормони. Адреналин. Феромон. Скоро сигурно щеше да покара и новата козина и да завърши трансформацията му.

Вълка беше нещастен. Превърнаха го в онова, от което винаги се бе страхувал.

Освен това умираше от глад.

Бяха му оставили униформа, подобна на онази, която носеше като специален агент. Формалност за ролята му на коронацията. Повечето войници, рожби на биоинженерството, получаваха далеч по-прости дрехи, тъй като бяха по-скоро животни, отколкото хора.

А сега и той беше станал един от тях. Опита се да овладее отвращението си. Най-сетне, кой беше той, че да съди събратята си?

Но чувствата му непрекъснато се променяха. Ярост и гняв в един миг. А в следващия — отчаяние и себеомраза.

Това беше неговата съдба. Винаги е била. Сам не разбираше как е могъл да мисли другояче. Нима наистина бе повярвал, че може да бъде по-добър? Че заслужаваше повече? Той бе роден да убива, да яде и да руши. Това беше единственото, което му се полагаше.

Ненадейно носът му се размърда.

Храна!

Слюнката потече по езика му и той облиза острите си зъби. Стомахът му болезнено се сви от липсата на храна.

Вълка потрепери. Спомни си този глад от времето, когато за първи път започна обучението си за специален агент. Беше обзет от копнеж и същевременно от омраза към тлъстите парчета почти сурово месо и към битките, в които трябваше да спечели своето, утвърждавайки по този начин реда на храненето в глутницата. Но дори тогава гладът не беше тъй нетърпим.

Той преглътна с мъка и се облече.

Тялото му затрепери, когато отвори вратата усети и мириса на храна. Почти се задъха.

Чародеят Бемент и лаборантката все още бяха там, но мъжът в безсъзнание беше изнесен. Щом видя лицето на Вълка, лаборантката отстъпи назад и се скри зад един суспенсор, в който лежеше друга жертва.

— Този поглед означава, че в сградата има храна — рече тя.

— Така е. — Чародейката се беше облегнала на стената и четеше нещо на портскрийна си. — Качват я с асансьора.

— Но тук ли ще го оставите да яде? Някога виждала ли сте какво правят, когато ядат за първи път?

— Ще се справя. Ти си върши работата.

Жената хвърли още един неуверен поглед към Вълка, сетне се върна към задълженията си.

По коридора се чу звън и ароматът на храна се понесе във въздуха със стократно по-голяма сила. Вълка се хвана за рамката на вратата. Краката му се подкосиха.

Пристигна прислужник, който буташе количка с бяла покривка.

— Господарке — рече той и се поклони на чародейката. Сетне беше освободен.

Сетивата на Вълка бяха подложени на изпитание. Ушите му се вирнаха от съскането на парата. Стомахът му се сви болезнено от желание. Агнешко.

— Гладен ли си?

Той изръмжа срещу чародейката. Можеше да скочи върху нея и да я разкъса на парченца, преди тя да се усети. Но нещо го възпираше. Някакъв дълбоко вкоренен страх. Спомен от друг чародей, който прекършваше волята му.

— Зададох ти въпрос. Знам, че сега не си нищо повече от животно, но все ти стига умът да кажеш едно простичко „да“ или „не“.

— Да — изсумтя Вълка.

— Какво да?

Заслепи го ярост, но той я потисна. Направи гримаса от надигащата се омраза.

— Да, господарке.

— Добре. Нямаме време да се опознаем и да започнем да се разбираме, както става обикновено между чародея и неговата глутница. Но искам да ти поясня нагледно два основни принципа, така че малкият ти животински мозък да ги схване. — Тя дръпна бялата покривка и отдолу се показа препълнен поднос със запечено месо, кокали, хрущяли и костен мозък.

Вълка потрепери от глад, но и от отвращение. Отвращение от месото и от собствения си копнеж. Стар спомен засенчи този нов подтик. Нещо лъскаво, червено, сочно — домати!

Те са най-вкусните и са отгледани в моята градина…

— Първото нещо, което трябва да знаеш като воин от армията на Нейно Величество е, че доброто куче винаги получава награда. — Чародейката посочи с широк жест месото. — Давай. Хапни си.

Вълка тръсна глава, за да прогони непознатия глас. Пак беше онова момиче. Червенокосата, която бе тъй отвратена от него.

Краката на Вълка сами го доведоха до количката. Стомахът му копнееше. Беше изплезил език.

Но щом посегна с нокти към подноса, остра болка прониза стомаха му. Преви се на две в агония. Краката му се подкосиха и той се свлече на пода, удряйки количката, която се блъсна с трясък в стената. Болката продължаваше, изпълваше всяка частица от тялото му, сякаш някой забиваше в плътта му хиляди ножове.

Чародейката се усмихна.

Болката премина. Вълка остана на пода треперещ. Лицето му беше мокро от пот и сълзи.

Мъчението не беше новост за него. Помнеше го отпреди, когато беше с Яил. Но не бе изпитвал болка, откакто стана алфа. Ценен войник. Едно добро, вярно кутре.

— Това ще се случи пак, ако ме разочароваш. Разбрахме ли се?

Той кимна разтреперан. Мускулите му се свиваха конвулсивно.

— Разбрахме ли се?

Той се закашля.

— Да, господарке.

— Добре. — Жената взе подноса от количката и го подхвърли на пода до него. — А сега си изяж яденето като добро куче. Кралицата ни чака.

Глава шестдесет и седма

Каи започваше да проумява защо Левана беше насрочила коронацията за този ден. Церемонията щеше да се състои в края на дългата артемизианска нощ — две седмици тъмнина, прекъсвана само от изкуствената светлина. Това щеше да бъде първият истински изгрев, който Каи щеше да види, откакто кацнаха на Луната. Нова зора, нов ден, нова империя.

Всичко имаше символично значение.

Той чакаше с нетърпение денят да свърши и в същото време му се искаше никога да не идва.

Стоеше на брега на езерото и гледаше синьо-черните води, които се простираха, докъдето поглед стигаше, а вълните се плискаха в краката му. Надяваше се, че новата зора ще се окаже много по-различна от очакванията на Левана, но надеждите му не бяха големи. След като Синдер падна в езерото, съдбата й му бе неизвестна. А дали лунитяните щяха да се отзоват на призива й и ако това станеше, дали щяха да имат успех, също не се знаеше.

Но поне със сигурност знаеше, че записът с намереното тяло на Синдер е нагласен. Въпреки далечните, неясни кадри Каи виждаше, че това е кукла, актьор или друга някоя нещастна жертва, изтеглена от дъното на езерото и преобразена така, че да прилича на Синдер.

А щом инсценираха смъртта й, значи не я бяха открили.

И тя беше жива. Трябваше да е жива.

Ако не друго, с приближаването на коронацията кралицата беше отменила някои от ограниченията на Каи и на другите гости от Земята. Най-сетне беше свободен да обикаля двореца и дори се осмели да слезе до брега на езерото, макар че на всяка крачка го следваха двама лунни стражи, но тъй като беше свикнал да е обграден от телохранители, той не им обръщаше внимание.

Левана дори му позволи да си вземе портскрийна, за да може да следи новините от Земята и да потвърди, че всички са добре на Луната.

Ха!

Пясъкът изпод краката му се оттегли заедно с вълната. Светът под него се разпадна. Стана му любопитно дали финият пясък е стрита лунна скала, или е докаран кой знае кога от някой земен плаж с бял пясък. За пореден път съжали, че не бе проучил по-внимателно и задълбочено историята на Луната и Земята. Искаше да знае какви са били отношенията им, когато Луната е била мирна колония, а по-късно и техен съюзник. Години наред Земята беше снабдявала спътника си със строителни материали и природни ресурси, а Луната се бе отплащала с безценни космически и астрономически проучвания. Всичко това означаваше, че връзката им отново можеше да бъде изградена въз основа на взаимна изгода.

Но не и с Левана.

Каи огледа брега от двете страни на езерото. Кралските гвардейци продължаваха да търсят и да чакат водата да изхвърли на брега киборга. Освен това ги виждаше от прозореца на покоите си да патрулират из града: щом те смятаха, че е възможно Синдер да е оживяла и да се е скрила някъде, той също бе склонен да вярва.

В това време в двореца цареше оживление покрай последните приготовления за коронацията. Благородниците — или семействата — се преструваха отлично, че се веселят от сърце. Дори на бъркотията от провалилата се екзекуция на Синдер махнаха с ръка, сякаш беше дребен неуспех, каквито неизбежно се случваха понякога. Всички с радост загърбиха действията на гвардейците и се отдадоха на пиршеството.

Ако призивите на Синдер за революция тревожеха благородниците, те с нищо не се издаваха. Каи се чудеше дали един-единствен човек от двора би хванал оръжие срещу народа, ако се стигнеше дотам, или всички ще се скрият в богатите си, красиви къщи и ще чакат хаосът да свърши, за да се закълнат във вярност на онзи, който седне на трона.

Каи прехапа устни, за да не се разсмее. Мечтите му бяха несъстоятелни, дребнави… Ала как само му се искаше да види лицата им, ако — когато — Синдер станеше кралица и съобщеше на семействата, че разточителният им живот е свършил.

Някой се покашля зад него и той погледна през рамо. Зад гърба му стоеше Торин, облечен с официален смокинг за коронацията, макар че все още оставаха няколко часа.

— Негово Императорско Величество, император Рикан — рече Торин. Това беше код, който си бяха измислили с останалите гости — започваха всяка своя среща, като споменаваха името на друг човек, който е присъствал на първата им официална среща. Идеята беше на Каи. Така разбираха, че не говорят с лунитянин, който използва обаянието си.

Каи се усмихна, когато чу името на баща си. Не помнеше кога бе срещнал с Торин, който беше неотменно присъствие в двореца още преди да се роди.

— Майка ми — рече той в отговор.

Торин сведе очи към босите му крака и навитите панталони.

— Имаме ли новини?

— Нищо? А при теб?

— Говорих за кратко с президента Варгас. Американците се страхуват. Струва им се, че ги държат като заложници.

— Умен човек. — Една вълна се разби в краката на Каи и той се олюля, заравяйки пръсти в пясъка. — Левана смята, че сме й в ръцете.

— Нима греши?

Каи се намръщи и не отговори. Сетне въздъхна.

Хвърли поглед през рамо и той видя, че Торин развързва официалните си обувки и сваля чорапите си. После подгъна ръба на панталоните си и нагази във водата до Каи.

— Обясних на Варгас, че ако Левана се сдобие с титлата императрица, ще се смири, така че ще можем да изготвим договор между Луната и Земята в границите на разумното. — Поколеба се, преди да добави: — Не му казах нищо за принцеса Селена. Стори ми се, че надеждите, които й възлагаме, ще му се видят най-малкото странни.

Каи се замисли. Той вярваше в принцеса Селена още преди да я открие. Още преди да узнае, че тя е най-способният, решителен човек, който някога е срещал. Още преди да започне да мечтае за съюз между Луната и Земята, но не и с кралица Левана.

— Ваше Величество — рече Торин с глас, който подсказваше, че се кани да започне тема, която нямаше да се понрави на Каи. Каи се приготви. — Мислили ли сте какъв ще бъде следващият ви ход, ако спасението, на което се надяваме, не дойде?

— Тоест, ако Синдер е мъртва, хората не се вдигнат на бунт и утре сутрин аз се окажа женен за императрица, която иска да ме убие, да поеме властта над моята армия, да обяви война на съюзниците ми и накрая да ги подчини?

Торин се изсмя иронично.

— Виждам, че сте мислили по въпроса.

— Разсъждавах за това напоследък. — Той погледна Торин с крайчеца на окото си и с почуда установи, че в съветника си съзира себе си на една по-зряла и мъдра възраст. Не че двамата си приличаха — Торин имаше грижливо подстригана, посребрена коса, издължен нос и тънки, строги устни. Но както стояха боси във водата, мушнали ръце в джобовете, Каи си помисли, че не би било лошо един ден да стане стабилен, способен мъж като Кон Торин. Или пък грижовен и умен като баща си.

— Какво става с бомбите, с които ще атакуваме биокуполите?

Торин се сепна.

— Още четири-пет месеца най-малко.

— И аз така си мислех. — Каи сви пръсти в пясъка. — Искам да разположим една флотилия кораби в неутралното пространство и колкото може по-близо до Луната, но без да предизвикваме тревога. След коронацията, ако Левана не пусне другите водачи да си тръгнат, ще изтръгнем принудително съгласието й. Искам всички да си заминат, колкото е възможно по-скоро.

— Ами вие?

Каи поклати глава.

— Трябва да взема лекарството. Не знам къде го държи, но ако е в Артемизия, трябва да се погрижа да го получа и по най-бързия начин да го отнесем на Земята. Трябва да успея дори във всичко друго да се проваля.

— А щом получите лекарството, сигурността ви ще бъде наша първа грижа. Ако кралицата наистина иска да ви убие, за да вземе властта над Републиката, трябва да вземем мерки това да не се случи. Ще увеличим охраната ви. Ще ви отделим физически от нея. Няма да позволя да ви принуди с манипулацията си да се убиете.

Каи се усмихна, трогнат от загрижеността на Торин.

— Все разумни предложения, Торин, но няма да се стигне до тях.

Торин се извърна към него, но Каи гледаше към хоризонта, където черните води се сливаха с черното небе. В далечината слънцето се отразяваше в някои от куполите, но денят настъпваше постепенно и Каи не забелязваше промяната. Изгревите на Луната настъпваха мъчително бавно.

— За малко да я убия вчера. Малко ми остана. Можех да сложа край на всичко, но не успях.

Торин изсумтя възмутен.

— Та вие да не сте убиец! Трудно ми е да мисля за това като за недостатък на характера.

Каи понечи да каже нещо, но Торин продължи:

— Дори и да бяхте успели, щяхте да си навлечете гнева на чародеите и стражите в залата. Те щяха да убият не само вас, но и всички гости от Земята. Разбирам извора на подобен импулс, но се радвам, че не се е случило.

— Прав си. Но следващия път ще успея.

— Следващия път?

Каи тикна ръце в джобовете си.

— Няма да си тръгна от Луната, преди да реша този проблем. Не мога да й позволя да управлява Земята. Ако Синдер… ако принцеса Селена, се провали, аз няма да се проваля.

— За какво говорите?

Каи измъкна краката си от поглъщащия го пясък и се обърна към Торин:

— Левана няма да ме убие веднага, ако успея да я убедя, че разполагам с информация, която й е нужна — за нашите военни методи, за ресурсите… Ще се опитам да й дам причина да ме запази жив, поне за известно време — три-четири месеца. И когато оръжията са готови, а лекарството е стигнало до всички, ще издам заповед армията на Източната република да бомбардира Артемизия.

Торин отстъпи назад.

— Докато вие сте в града?

Той кимна.

— Само така мога да съм сигурен, че Левана ще бъде тук по време на нападението. Тя няма да заподозре нищо. Щом аз съм до нея, ще си мисли, че ни държи в ръцете си. С една атака ще премахнем нея, чародеите и най-силните люде в двора й. Те няма да могат да ни спрат нито с манипулации, нито с промиване на съзнанието. Ще има невинни жертви, но ще се опитаме да разрушаваме само централните сектори и щом тук настане хаос, Земята ще предложи помощ за възстановяването й.

Торин поклати глава. Беше затворил очи, сякаш вече не издържаше да слуша плана на Каи.

— Не, не бива да се жертвате.

— Готов съм. Няма да й позволя да завладее страната ни. Повече от век в Земния съюз цари мир — няма да допусна моето решение да го разруши — Той изпъна рамене. — Затова е важно Републиката да се управлява от умен и честен човек. Според клаузите на Обединението, в случай че последният наследник на империята очаква смъртта си, без да е създал потомство, то трябва да посочи човек, който да наследи трона, народът ще направи своя избор и след гласуване ще бъде избран новият император или императрица. — Той погледна Торин. — Посочих теб. Официалното ми изявление е в Наинси. Тъй че… — Той преглътна. — Успех на изборите.

— Аз не мога… няма…

— Всичко вече е подготвено. Ако измислиш по-добър план, с радост ще го чуя. Но няма да позволя на тази жена да управлява Източната република. За мен ще бъде чест да умра в служба на родината си. — Каи хвърли поглед към двореца и терасата на тронната зала, който се издаваше над тях. — Стига да успея да я убия заедно със себе си.

Глава шестдесет и осма

— Защо най-хубавите дрехи се падат все на Крес? — оплака се Ико и скръсти ръце, докато Крес се упражняваше да ходи на обувките с ужасно високи платформи. — На Крес се пада да иде на кралската сватба. Пак на нея се пада да отиде на коронацията. Всичко най-хубаво е за Крес.

— Не отивам на коронацията — рече Крес и погледна краката си, като се опитваше да не падне. — Ще се представим за гости, за да можем да хакнем системата за излъчвания.

— На Крес се пада да хакне системата за излъчвания.

— Крес рискува живота си за тази цел! — Синдер хвърли купчина лъскави аксесоари на леглото. — Нещо от тези неща връзва ли се?

Ико се тръшна на леглото и взе да разглежда вещите с жадни очи.

— Мисля, че ръкавиците се закачат за крилата — рече тя и въздъхна унило. — Как ми се искаше и моят костюм да върви с дълги до лактите оранжеви ръкавици без пръсти.

— Тези обувки са като кокили — обяви Крес и се олюля. — Няма ли нещо по-практично?

— Тази дума според мен не съществува в речника на лунитяните — рече Синдер и пак се напъха в гардероба, — но ще погледна.

Поне успяха да намерят нови ботуши на Синдер, която бе оставила своите в езерото. Бяха натикани в шкаф с всевъзможни спортни принадлежности или поне така си мислеше Крес. За зла участ, не намериха нищо, което да й стане, а и Ико настоя, че няма да отиват на аристократичните й дрехи.

— Кажете ми, че не изглеждам чак толкова глупаво, колкото се чувствам. — Трън се появи на прага, нагласяйки ръкавелите си.

Крес се стресна, залитна, блъсна се в Ико и двете се озоваха на пода.

Синдер подаде глава от гардероба, видя какво става и сви устни. Пъхна се отново, като си мърмореше:

— Най-добре да потърся други обувки.

Трън помогна на Крес и Ико да станат.

— Може би глупавите облекла са темата на деня. — Той наклони глава и огледа костюма на Крес, който представляваше вечерна рокля, но и костюм на пеперуда. Оранжевото туту едва стигаше до средата на бедрата й и в комбинация с лъскавия корсет беше доста крещящо. Отзад бяха пришити две парчета плат, които се свързваха с дългите до лакътя оранжеви ръкавици без пръсти, от които Ико се отказа, тъй че, когато Крес разпереше ръце, на гърба й се отваряха две черно-жълти пеперудени крила. За капак на всичко, Ико намери в шкафа малка синя шапка с две пружини, на чийто връх се мъдреше по една мъхеста топка — Крес предположи, че това са антенките.

— След като видях как си облечена, вече се чувствам по-добре. — Трън нагласи папийонката си. Беше облечен с лилав костюм по тялото, който му стоеше учудващо добре, макар да беше измъкнат от гардероба на непознат. На папийонката бяха зашити малки лампички, които осветяваха яката на бялата му риза в различни неонови светлини. Той обаче не бе свалил черните военни обувки.

Изглеждаше нелепо, но и много секси и Крес с мъка отвърна поглед встрани.

— Няма да ви познаят. — Синдер се появи с чифт по-удобни обувки. — На пиршеството всички бяха облечени в подобни откачени дрехи. Сигурна съм, че повечето от тях бяха преобразени с обаяние, но колкото по-малко неща човек изменя с обаянието, толкова по-лесно е да поддържа илюзията.

— Ей, капитане — рече Ико, — спри да гледаш краката й.

Крес се обърна точно навреме, за да види доволната усмивка на Трън. Той сви рамене и сложи ръкавелите на сакото си.

— Аз съм познавач, Ико. Виж колко е висока с тези обувки. — Поколеба се. — Добре де, височка.

Поруменяла, Крес огледа голите си крака с предпазлива гордост.

Синдер завъртя очи.

— Ето, Крес, пробвай тези.

— Хм? О, добре. — Тя свали уредите за мъчение и ги хвърли на Ико, която с трепет си ги нахлузи. И след миг вече танцуваше из стаята, сякаш бе програмирана да носи точно тези обувки.

— О, да! — възкликна тя. — Ще ги задържа.

Щом Крес обу новите обувки, Трън перна с нокът една от пухкавите топки на антените и я прегърна през раменете.

— Как изглеждаме?

Синдер се почеса по врата. Ико наклони глава на една страна, после на другата, сякаш от друг ъгъл щяха да изглеждат по-добре.

— Ами приличате на лунитяни май — рече Синдер.

— Добре. — Трън вдигна ръка и Крес непохватно го чукна с длан.

Синдер оправи опашката си.

— Само че всеки лунитянин, който се вгледа внимателно, ще забележи, че ти си землянин, а тя е щит. Затова, умната!

Трън се изсмя.

— Умната е бащиното ми име. След Изискан и Дързък.

— Ама ти чуваш ли се какви ги говориш през цялото време? — попита Синдер.

Трън взе чипа, върху който бяха прехвърлили записа на Синдер, и го подаде на Крес:

— Скрий го някъде.

Тя го изгледа, но не знаеше къде да го сложи. Нямаше джобове, нямаше чанта, облеклото й бе оскъдно, тъй че нищо не можеше да скрие. Най-сетне го мушна в корсета си.

Трън взе портскрийна й от тоалетната масичка и го мушна във вътрешния джоб на сакото си, където се забелязваха очертанията на пистолета му. Един малък нож, който беше взел от кухнята, изчезна в ръцете му тъй бързо, че Крес не разбра къде го сложи.

— Май това е всичко — рече Синдер и отново огледа Трън и Крес от глава до пети. — Готови ли сме?

— Ако някой каже „не“ — чу се гласът на Хиацинт, който се появи намръщен от коридора и взе да барабани с пръсти, — тръгвам без вас.

Крес хвърли поглед на приятелите си и си даде сметка, че всеки миг ще се разделят. Отново. Страх се загнезди в сърцето й.

Тя и Трън отиваха в двореца, докато Синдер, Ико и Хиацинт щяха да се опитат да спасят Уинтър и Скарлет и да организират хората, които скоро щяха да нахлуят в Артемизия.

Тя не искаше да ги оставя. Не искаше да се сбогува.

Но Трън я стискаше през раменете здраво и утешително. И когато той подръпна ревера си и заяви, че са готови, Крес не възрази.

— Ето там е задният вход. — Хиацинт посочи една почти невидима врата от задната страна на клиниката за медицински и научни изследвания, почти скрита зад храсти. Ико надигна глава, за да погледне, но той я спря и я принуди да залегне. В този миг двама мъже в бели престилки минаха край тях, но се бяха втренчили в портскрийновете си.

Хиацинт огледа двора още веднъж, сетне изхвърча от прикритието си и се скри в сенките на сградата. През стената на купола се виждаше безлюдния лунен пейзаж, който се простираше в далечината.

Той махна с ръка и Синдер и Ико го последваха.

Вратата се отвори лесно — нямаше смисъл да се заключва вратата на сграда, която беше отворена за всички, — но това не успокои Хиацинт. Той нямаше да намери покой, докато не спаси живота на Уинтър.

Тримата забързаха по слабо осветения коридор. Стените се нуждаеха от боядисване. Хиацинт се ослуша, но чу само скърцането на колела и тракането на количка в някакъв далечен коридор.

— Натам е стаята за поддръжка — посочи той, — а на всеки етаж има и стая за портиера. Тази врата отвежда в централната част на сградата.

— Откъде знаеш? — прошепна Синдер.

— Бях стажант тук за месец-два, преди кралицата да реши, че от мен ще излезе порядъчен гвардеец за стражата й.

Той усети погледа й, но не се обърна.

— Да, вярно — измърмори тя. — Нали си искал да станеш лекар.

— Както и да е. — Той отиде до екрана пред стаята за поддръжка и извади диаграма на клиниката. Няколко червени удивителни светеха на различни места и към тях имаше обяснителни бележки. Пациент стая 8: нетоксичен разлив по пода. Лаборатория 13: дефектен ключ за лампата.

— Ето. — Синдер посочи четвъртия етаж на диаграмата. Научноизследователски център по заразите.

В другия край на сградата имаше задно стълбище, което щеше да ги отведе до етажа, който им трябваше. Хиацинт се надяваше, че екипът от учени си беше взел свободен ден, за да присъства на празненствата по случай коронацията. Не искаше нови усложнения и предпочиташе по възможност да не убива никого.

Но това не му попречи да зареди пистолета си.

Качиха се на четвъртия етаж безпрепятствено. Хиацинт открехна вратата и огледа ярко осветения коридор. Чу бълбукането на контейнери с вода, бученето на компютри и постоянния шум на машините. Но нито един човешки звук.

Като даде знак на другите да не се отделят от него, той тръгна по коридора. Обувките им скърцаха и тропаха по твърдия под. Щом минеха покрай някоя врата, екранът светваше и посочваше за какво е предназначена стаята.

Хиацинт замръзна. Женският глас идваше от дъното на коридора, после се чу затръшването на врата или шкаф.

— … ще може да поддържа… ресурсите…

Друга врата се отвори, след това се чуха стъпки.

Хиацинт блъсна първата врата, която му се изпречи пред очите, но тя беше заключена. Зад него Синдер опита друга и се изсмя, когато и тя не се отвори.

— Ето тук — прошепна Ико и отвори една врата. Хиацинт и Синдер се шмугнаха вътре след нея и затвориха безшумно.

В лабораторията нямаше никого — или поне нямаше хора. Хора в съзнание. Лавици със суспенсори се издигаха от пода до тавана край стените. Те бучаха, клокочеха, а отвътре бяха осветени от слаба зелена светлина, от която телата приличаха на замръзнали трупове. На отсрещната стена бяха още повече и приличаха на затворени чекмеджета, а стената изглеждаше като шахматна дъска от екрани, статистически данни, светлини и стъпала.

Синдер и Ико се скриха зад два от суспенсорите. Хиацинт допря гръб в стената, тъй че ако някой отвореше вратата, той щеше да остане скрит и да го нападне в гръб.

На женския глас отговори друг, този път мъжки:

— … колкото искаш, но щеше да е хубаво да ни дадат знак, че това ще…

Хиацинт си пое въздух. Гласът се усили и стъпките се чуха точно пред вратата, но скоро заглъхнаха в другата посока.

Ико надникна иззад суспенсора, но той вдигна пръст до устните си. Миг след това се показа и озадаченото лице на Синдер.

Хиацинт хвърли бегъл поглед на помещението. От всеки суспенсор излизаше малка тръбичка, свързана с контейнери. Повечето тръбички бяха прозрачни, но имаше и оцветени в тъмночервено от бавно течащата кръв.

— Що за място е това? — прошепна Синдер. Лицето й се бе сгърчило от ужас. Тя се взираше в безжизненото тяло на едно дете, което беше на три-четири години.

— Това са щитове. Левана ги държи тук заради безкрайните запаси от кръв. Използват я за производството на лекарството.

Когато щитовете се раждаха и ги отделяха от семействата им, казваха на близките, че децата са убити съгласно закона за убийство на новородените. Преди години ги държаха в изолирани пансиони, където се отнасяха с тях като с обикновени затворници. Но един ден щитовете се разбунтуваха и излязоха от контрол. Успяха да убият петима чародеи и осем стражи, преди да потушат бунта.

Оттогава на тях се гледаше като на нещо полезно, но и опасно и затова ги държаха в постоянна кома. Така те не представляваха заплаха, а лунитяните започнаха да извличат тромбоцитите от кръвта им за приготвянето на лекарство срещу летумозиса.

Малцина знаеха, че законът за убийство на новородените е блъф и изчезналите им деца са живи, макар и не съвсем.

Хиацинт никога не беше влизал в тази стая, въпреки че знаеше за съществуването й. Реалността беше по-отблъскваща, отколкото си бе представял. Хрумна му, че ако бе успял да стане лекар, може би щеше да работи точно в тази лаборатория. Само че вместо да лекува хората, щеше да ги използва.

Ико се бе върнала при вратата.

— Не чувам нищо в коридора.

— Добре. Да вървим. — Синдер прекара пръсти по суспенсора на едно малко дете. Очите й се навлажниха от тъга, но ако Хиацинт я познаваше добре, щеше да види, че в тях блесна и решителност. Беше сигурен, че тя замисля да се върне и да пусне децата на свобода.

Глава шестдесет и девета

От мъжа и жената в коридора нямаше и следа. Скоро откриха вратата с надпис „Научноизследователски център по заразите“, както беше указано на диаграмата.

В лабораторията беше пълно с метални работни маси и столове. Върху всяка маса бяха подредени шишенца, епруветки, блюда „Петри“, микроскоп и шкаф. Безупречно чисти. Стерилният въздух миришеше на препарати. От стените се подаваха холографи, до един изключени.

Върху две от масите личеше, че доскоро някой е работил там — имаше захвърлени инструменти и лампи, оставени да светят над блюда „Петри“.

— Да се пръснем — рече Синдер.

Ико се зае с шкафовете в отсрещния край; Синдер взе да рови по откритите лавици; Хиацинт започна да преглежда надписаните чекмеджета на най-близката работна маса. В най-горното намери стар портскрийн, принтер за етикети, скенер и няколко празни шишенца. Останалите бяха пълни с неизползвани спринцовки, блюда и лещи за микроскоп.

Той отиде до следващата маса.

— Да не би да е това?

Хиацинт извърна глава към Ико, която стоеше пред шкафчета от пода до тавана, чиито врати зееха. Ред върху ред там се мъдреха малки шишенца с бистра течност.

Хиацинт отиде при нея и взе едно шишенце от поставката. На етикета пишеше „ЗС1 Патогенна бактерия — «Летумозис», щам Б — Поливалентна ваксина“. Всичките бяха еднакви.

Огледа внимателно стотиците поставки.

— Да докараме една количка от стаята по поддръжка и да я натоварим с шишенца. Надали ще имаме нужда от всичките за един сектор, но предпочитам да бъдат в наши ръце.

— Аз ще докарам количката. — Ико изхвърча от помещението.

Синдер прекара ръка по един ред с шишенца и се заслуша в техния звън.

— Всичко тук е само част от причината Каи да се подложи на това мъчение — прошепна тя и стисна зъби. — Пеони можеше да бъде спасена.

— Но ще спаси Уинтър. — Щом чу количката в коридора, Хиацинт започна да вади поставките от лавиците и започнаха да товарят. Сърцето му препускаше, макар че се опита да го скрие. Всеки път, щом затвореше очи, той виждаше Уинтър в суспенсора. Колко време щеше да издържи там? Колко време имаше той?

Ико беше донесла и едно тежко покривало, което хвърлиха върху количката, затъквайки го по краищата, за да застопорят подносите.

Тъкмо бутнаха количката към вратата, когато се чу звънът на асансьора. Те се вкамениха. Хиацинт затисна с ръце покритите шишенца, за да спре дрънченето им.

— Ти май не разбираш затруднението, в което се намираме — рече остър женски глас. — Стражите трябва незабавно да се върнат на служба. Не ме интересува дали са излекувани напълно, или не!

— Чародейка — прошепна Синдер. Очите й бяха затворени, лицето — напрегнато от концентрация. — И двама… слуги може би? Или лаборантки? И още някой. Много слаба енергия. Вероятно страж.

— Не съм се засегнал — измърмори Хиацинт.

— Заповедта дойде от кралицата. Нямаме време за губене — продължи чародейката. — Спрете да си търсите извинения и си свършете работата.

Тъй като не вярваше на тялото си, когато наблизо имаше чародей, Хиацинт измъкна пистолета си и го тикна в ръката на Синдер.

Отначало тя се обърка, но бързо схвана причината и здраво стисна оръжието.

Стъпките наближиха и Хиацинт се почуди дали чародейката ги бе усетила как стоят като истукани в лабораторията. Може би ги взе за част от екипа, който работеше тук.

Но щом ги видеше, измамата щеше да лъсне. Ако минеше покрай тази лаборатория. Ако идваше тук.

Но не, друга врата се отвори в коридора. Не се затвори веднага, а изходи нямаше. За да стигнат до стълбите или до асансьора, онези трябваше да се върнат по обратния път.

— Може да ги изчакаме — предложи Ико. — Все някога ще си тръгнат.

Хиацинт се намуси. „Все някога“ беше твърде далеч.

— Аз ще поема контрола върху стража и другите двама — рече Синдер с изтръпнали пръсти. — Ще убия чародейката и ще почакам, докато всичко утихне. После ще тръгна след вас.

— Ще вдигнеш голяма тревога — възрази Хиацинт.

— Аз вече вдигнах голяма тревога — отвърна с леден поглед тя.

— Аз ще отида. — Ико вирна брадичка решително. — Мен не могат да ме контролират. Ще отвлека вниманието им и ще намеря къде да се скрия, докато се върнете. Трябва да занесете лекарството на Нейно Величество.

— Ико, не бива…

Ико обгърна с длани лицето на Синдер. Пръстите й все още не се движеха и жестът й бе тромав като на кукла.

— Както казах, аз бих сторила всичко за теб. Пък и ако нещо се случи с мен, знам, че ти ще ме поправиш. — Ико й смигна, сетне смело излезе в коридора. Хиацинт затвори вратата зад нея.

Те чуха отмерените й стъпки, сетне спряха.

— О, здравейте — чу се веселото й гласче, а след него един стол изскърца по пода. — Опа, не исках да ви изплаша.

— Какво си… — Гласът на чародейката секна, после изрече злобно: — Щит?

— Топло. В случай че не ме познавате, аз съм близка приятелка на принцеса Селена. Ще ми се да вярвам, че сте чували за…

— Задръжте я!

— Явно сте.

Някой изтича, нещо падна на земята, два изстрела. Синдер се сви.

— Спрете я! — изкрещя чародейката някъде отдалеч.

Затръшна се врата.

— Май тръгнаха към стълбите — обади се Хиацинт.

Синдер стоеше със стиснати зъби и изопнато тяло — от съвсем истински страх за съвсем изкуствената й приятелка. Тя пое разтреперана въздух и изпъна рамене.

— Да се омитаме оттук, преди да са се върнали!

Глава седемдесета

Крес си отдъхна, като видя, че с Трън не са единствените гости с шантаво облекло. Всички сновяха край портите на двореца часове преди коронацията. Целият град се бе стекъл да участва в празненствата. Артемизианците бъбреха весело и сякаш изобщо не се бояха от евентуален бунт и от безумните твърдения на едно момиче киборг.

Главният вход на двореца бе обграден от висока стена с шипове. Главната порта беше отворена и разкриваше тучната трева в двора. Край пътеката се редяха скулптури на митични зверове и полуголи лунни богове и богини.

Крес и Трън минаха през портата, без никой да им обърне внимание, и се присъединиха към множеството благородници, които пиеха от плоски бутилки, украсени със скъпоценни камъни, и се разхождаха между статуите. Оранжевата поличка с воалите на Крес и светещата папийонка на Трън се вписваха отлично в обстановката.

За да не гледа хората в очите, Крес зарея поглед по позлатените дъгообразни врати на двореца. Те бяха отворени широко, приканвайки гостите на кралицата, макар че от двете им страни стояха стражи.

Сърцето й се разтуптя.

Сякаш двамата с Хиацинт току-що бяха избягали оттук.

Като дете Крес бе идвала на няколко пъти в двореца, за да свърши някоя и друга работа за Сибил. По онова време тя гореше от нетърпение да й се хареса. Можеш ли да проследиш пристиганията и заминаванията между сектори ТС-5 и ГМ-2? Можеш ли да създадеш програма, която да реагира на определени фрази от записите в холографа? Можеш ли да проследиш корабите, които пристигат и заминават и да провериш дали крайната цел на пътуването им съвпада с маршрутите в нашите файлове?

С всеки успех Крес добиваше повече увереност. Така ми се струва. Ще се опитам. Да, господарке, мога.

Това беше в дните, когато Крес все още хранеше надежда някой ден да бъде приета тук, още преди да я затворят на сателита. Но сама трябваше да се досети, когато Сибил не я въвеждаше през красивия главен вход, а я промъкваше през подземните тунели като нещо срамно, тайно.

Е, този път поне влезе в двореца под ръка с близък, с приятел. Ако в галактиката имаше човек, на когото вярваше, това беше Трън.

Сякаш прочел мислите й, Трън докосна гърба й.

— Преструвай се, че си една от тях — измърмори той в ухото й, — и всички ще повярват.

Преструвай се, че си една от тях.

Тя въздъхна бавно и се опита да имитира наперената походка на Трън. Преструвай се. Нея я биваше да се преструва.

Днес тя беше лунна аристократка. Гост на Нейно Кралско Величество. Вървеше до най-красивия мъж, когото познаваше — мъж, на когото не му трябваше обаяние.

Трън стратегически се присъедини към няколко кикотещи се лунитяни и двамата се изкачиха с тях по стълбището от бял камък. Вратите надвиснаха над тях, щом влязоха в двореца. В каменното фоайе отекваше смехът на хора, които нямаше от какво да се боят.

Бяха в двореца. А стражите дори не ги погледнаха.

Крес тъкмо си отдъхна, но щом видя разточителството наоколо, отново затаи дъх.

Цели групи благородници се разхождаха из залата и се черпеха от подносите с храна, които се носеха в басейните с кристално синя вода. В помещението се издигаха позлатени колони, мраморни статуи и украса от цветя, висока два пъти колкото Крес. Но най-красива беше статуята на древната лунна богиня Артемида в средата. Тя се извисяваше на височината на три етажа. На главата си богинята имаше трънен венец, а в ръце държеше лък, чиято стрела сочеше към небето.

— Добър ден — рече някакъв мъж и пристъпи напред да ги посрещне. Трън впи пръсти в гърба на Крес.

Мъжът беше облечен с униформата на старши прислужник, но растите му бяха боядисани в различни нюанси на зелено — бледозелено в корените и наситено, яркозелено в краищата. Крес стоеше в очакване да бъде посрещната с подозрение или отвращение, но по лицето на мъжа се четеше чиста радост. Може би и слугите като стражите се подбираха без дарба и той не можеше да усети, че тя е щит.

И Крес се изпълни с надежда.

— Благодарим ви, че дойдохте на празненствата в този велик ден — рече мъжът. — Моля ви, възползвайте се от забавленията, които нашата щедра кралица е приготвила за гостите си. — Той посочи наляво. — В това крило можете да разгледате менажерията с екзотични животни албиноси, в големия театър ще послушате различни музикални изпълнения през целия ден. — Той вдигна дясната си ръка. — По този коридор има игрални зали, ако искате да си опитате късмета, а също можете да посетите нашите известни салони за компания — не че на джентълмена му трябва друга компания. Естествено, навсякъде в двореца можете да се подкрепите с храна и напитки. Коронацията ще започне по изгрев-слънце и ние молим всичките ни гости да бъдат в голямата зала половин час преди това. За тяхна сигурност след началото на церемонията коридорите ще бъдат затворени. Ако имате нужда от нещо, моля ви обърнете се към мен или към друг от дворцовите прислужници.

И като се поклони, той отмина към следващия гост.

— Как мислиш, какво ли искаше да каже с тези „салони за компания“? — попита Трън. Крес го стрелна ядно с поглед, а той се изпъна и прекара пръст между гърлото и яката на ризата си. — Не че се изкушавам да… да… насам, нали?

— Вие двамата май сте се изгубили — измърка нечий глас.

Трън се обърна, скривайки Крес зад гърба си. Недалеч от тях стояха мъж и жена и оглеждаха Трън така, сякаш стояха пред витрината на магазин за шоколадови бонбони. И двамата бяха облечени с костюми със зашити по тях кристали.

Мъжът свали очилата с дебели рамки до края на носа си и огледа Трън от главата до петите.

— Може би ще можем да ви помогнем?

Трън побърза да ги озари с една от типичните си усмивки.

— Поласкан съм, дами — измърка той в отговор.

Крес се намръщи, но сетне се досети, че мъжът се е направил на жена с помощта на обаянието си, и придаде на лицето си безразличие. Не биваше да се издава.

— Ние сме тръгнали на нещо като мисия под покритие — рече Трън, — но ще ви потърсим на коронацията.

— О, мисия под покритие — възкликна жената и загриза нокътя на кутрето си. — Горя от желание да чуя тази история по-късно.

Трън й смигна.

— С радост ще ви я разкажа. — Прегърна Крес и я поведе напред. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуят, Трън подсвирна тихо. — Света спатийо! Ама какви жени има тук.

Крес се наежи.

— Искаш да кажеш, какво обаяние има тук. Една от тях беше мъж.

Трън се препъна и я погледна.

— Не думай. Коя от двете?

— Онази с очилата?

Той хвърли поглед през рамо и огледа навалицата.

— Браво на вас, лунитяни — измърмори той, истински впечатлен, и отново се обърна напред. — Хиацинт каза да тръгнем по третия коридор, нали? — Двамата поеха към един извит коридор с прозорци до тавана, от които се откриваше спираща дъха гледка към градините отпред.

— Не забравяй, че могат да се докарат на външен вид както си поискат — предупреди го Крес. — Никой в двореца не е толкова красив, колкото си мислиш. Всичко е контрол над съзнанието.

Трън се ухили и я притисна до себе си.

— Съвсем сигурен съм, че има поне едно изключение от това правило.

Крес завъртя очи.

— Да, чародеите.

Той се засмя, макар че тя не беше сигурна какво е смешното.

Минаха край няколко младежи и Крес ги изгледа учудена, тъй като те залитаха по коридора. Един от тях отвори стъклена врата и пое към езерото и едва не се прекатури по стълбите, които водеха към градините.

Крес поклати глава, обърна се напред и… разбра, че е сама.

Извърна се рязко и си отдъхна, щом зърна Трън само на няколко крачки по-назад. Но в същия миг я обзе страх, защото пред него стоеше доста хубаво момиче дори за нейните очи, които не можеха да бъдат излъгани. Момичето му се усмихваше през дългите си мигли страстно, но и злобно.

Трън изглеждаше изненадан.

— Стори ми се, че долових момче от Земята. — Момичето прекара ръка по лампичките върху папийонката на Трън, а сетне надолу по гърдите му. — При това облечено с вкус. Какъв късмет!

С разтуптяно сърце Крес огледа коридора. Множеството беше почнало да се упътва към голямата зала, но все още доста гости се разхождаха наоколо, и то, без да бързат. Никой не им обръщаше внимание. Момичето също сякаш виждаше единствено Трън. Крес се опита да измисли как да го измъкне, без да предизвика подозрения и да привлече вниманието върху себе си.

Точно тогава момичето прегърна Трън през врата, а Крес зяпна от изненада. Останал като гръмнат, Трън не се възпротиви, когато тя го целуна.

Глава седемдесет и първа

Крес застина от възмущение, а в същото време няколко лунитянки, недалеч от тях, се засмяха.

— Добро око, Луиза — извика една от тях, а след нея и друга: — Ако видиш още хубавци земляни като този, прати ги при мен!

Но нито Трън, нито Луиза ги чуха. И Крес с ужас видя как Трън плъзна ръце около кръста на Луиза и я притегли към себе си.

Тя стисна юмруци, изпъна рамене и цялото й тяло настръхна. Беше отвратена. После се ядоса. След това здравият разум взе връх и тя си даде сметка, че ако лунитянките просто си играят с Трън, няма да са тъй мили с нея.

Разтреперана от оскърбление, Крес се шмугна в една ниша зад колоната наблизо и зачака там със скръстени ръце и искрящ поглед, докато Трън се целуваше с момичето.

И се целуваше.

И се целуваше.

А когато най-сетне се отдръпнаха един от друг, по ръцете на Крес имаше следи от ноктите й.

Запъхтяна, Луиза изпърха с мигли.

— Отдавна мечтаеш за една целувка, нали?

Крес подбели очи.

А Трън каза…

Трън каза…

— Мисля, че съм влюбен в теб.

Нещо сякаш прониза сърцето на Крес и тя ахна от болка. Зяпна потресена, но побърза да затвори уста. Цепнатината в гърдите й бързо се изпълни с възмущение.

Ако още веднъж го видеше да се прехласва по друга жена, щеше да се разпищи. Как беше възможно тя да е единственото момиче в галактиката, което Трън така и не се опита да целуне или да ухажва?

Е, беше я целунал веднъж на покрива, но това беше услуга и не се броеше.

Така значи. Той никога нямаше да я пожелае, не и както тези момичета, които ловяха окото му. Крес трябваше да приеме факта, че тяхната целувка — най-страстния, романтичен миг в живота й — не е била нищо повече от жест на съжаление.

— Ах, не е ли очарователен? — рече момичето. — И как се целува само! Може би по-късно ще се насладим на компанията ти. — И без да дочака отговор, тя потупа Трън по гърдите, намигна му и с полюшваща походка се отдалечи.

Лунитянките също си тръгнаха и Трън остана сам насред коридора с почервенели бузи, разрошена от пръстите на Луиза коса и мътен поглед, който, както Крес се досети, говореше за страст.

Луиза. Момичето, което той обичаше.

Крес се дръпна по-навътре в нишата.

След дълга минута, Трън се отърси от недоумението и остатъчния ефект на манипулацията и, оглеждайки се, се завъртя в кръг. Приглади разрошената си коса.

— Крес? — извика той тихо, а сетне с нараснала тревога: — Крес!

— Тук съм.

Трън се обърна към нея и си отдъхна.

— Спатийо! Съжалявам. Не знам какво стана. Това беше…

— Не искам да знам! — И тя хукна по коридора.

Трън хукна след нея.

— Поспри малко. Да не би да си ядосана?

— Защо да съм ядосана? — Тя разтвори широко ръце. — Имаш право да флиртуваш, да целуваш и да разгласяваш любовта си както си искаш. А това е хубаво, защото правиш точно това! Непрестанно!

Трън вървеше с лекота до нея и тя се ядоса още повече, защото вече се задъхваше.

— Значи… — рече Трън с шеговит тон, — ревнуваш, а?

Крес настръхна.

— Нали разбираш, че тя просто искаше да се посмее за твоя сметка?

Той се ухили влудяващо добродушно, а Крес буквално пушеше от яд.

— Да, сега разбирам. Крес, почакай. — Трън я улови за лакътя и я застави да спре. — Знам, че теб не могат да те манипулират, но ние не можем да избираме дали да ни контролират, или не. Тя ме манипулира. Аз нямам никаква вина.

— А сега сигурно ще кажеш, че не ти е харесало?

Той отвори уста, но се поколеба.

— Ъ. Ами…

Крес дръпна ръката си.

— Знам, че не беше по твоя вина. Но това не те извинява във всички останали случаи! Ами да вземем Ико!

— Какво за Ико?

Тя сниши глас, за да го имитира:

— Ама знам как да ги подбирам, нали?

Той се засмя с блеснали очи.

— Но това е самата истина! Новото й тяло е превъзходно.

Крес го изгледа гневно за миг.

— Това не биваше да го казвам. Съжалявам. Но аз тъкмо бях възвърнал зрението си.

— Да, и не искаше да гледаш друго, освен нея.

Трън примигна и изведнъж в очите му просветна разбиране, ала Крес се извърна, преди да е успял да й отговори.

— Както и да е. Хайде да…

— Извинете.

Един дворцов страж препречи пътя им. Крес ахна и отстъпи назад към Трън, който я хвана за лакътя. Устата й пресъхна. Беше се ядосала толкова много, че не забеляза двамата стражи, застанали на пост в коридора.

— Молим всички гости да се насочат към голямата зала, за да може коронацията да започне навреме. — Стражът кимна в посоката, от която бяха дошли. — Моля ви, върнете се обратно.

Сърцето на Крес биеше до пръсване, но Трън, спокоен както винаги, я дръпна с лека усмивка.

— Разбира се, благодаря ви. Объркали сме се.

Още щом завиха зад ъгъла, Крес издърпа ръката си. Той не възрази. Намираха се в по-тих коридор, макар че и тук имаше гости.

— Спри — рече Трън и Крес го послуша. Той я допря до стената и се наведе към нея, така че отстрани да изглежда все едно са потънали в интимен разговор. Това обаче отново разпали гнева на Крес. Тя стисна юмруци решително.

Трън въздъхна.

— Крес. Знам, че си разстроена, но не можеш ли за миг да се престориш, че не си?

Тя затвори очи и дълбоко въздъхна. Не беше ядосана. Не беше уязвена. Не беше с разбито сърце.

Когато отново ги отвори, бе придала на лицето си, както се надяваше, израз на весела игривост.

Трън вдигна вежди.

— Това е обезпокоително.

Но когато заговори, гласът й все още звучеше сърдито:

— Аз съм момиче. Може да не съм красива като Ико, смела като Синдер или дръзка като Скарлет…

— Почакай, Крес…

— … и дори не искам да знам каква глупост изрече, когато видя принцеса Уинтър за първи път.

Трън сложи ръка на устата си и така потвърди подозренията й, че действително е изрекъл глупост.

— Но аз не съм невидима! А ето че ти флиртуваш с всички други. Та ти би флиртувал с всяка, стига да те погледне.

— Разбрах. — Шеговитият блясък в очите му изчезна, изкуствената усмивка на Крес също се бе изпарила. Макар ръката му да беше близо до ханша й, той не я докосна.

— Това се опитваше да ми кажеш, нали? — Гласът й беше колеблив. — В пустинята. Когато все повтаряше колко съм мила и как не ти се ще да ме нараниш… Опитвал си се да ме предупредиш, но аз бях твърде… наивна, безнадеждна романтичка и изобщо не исках да те слушам.

Погледът му смекчи.

— Не съм искал да те нараня.

Тя скръсти ръце на гърдите си. Сълзи замъглиха очите й.

— Знам. Моя е вината, че бях толкова глупава.

Трън трепна, но в същото време се огледа наоколо, което накара Крес да стори същото. Тя бързо изтри очите си, преди да се налеят със сълзи. Коридорът беше почти пуст и малцината останали гости не ги забелязваха.

Трън се пресегна край Крес, отвори една врата, която тя даже не бе забелязала, и я бутна в стаята. Тя се спъна и се хвана за поставката за цветя до вратата. Навсякъде край тях беше пълно с растения с най-различни цветове, които излъчваха наситен, омаен аромат. Високият таван беше направен от същия кристал като прозорците в главния коридор. Тук-там из помещението бяха разположени канапета и кресла за четене, а точно пред тях имаше няколко писалища, които гледаха към езерото.

— Добре — рече Трън. — Помня, че съм виждал нещо като атриум. Ще изчакаме тук, докато коридорите се опразнят. Дано да успеем да стигнем до някой от тези на прислугата и повече да не се натъкваме на стражи.

Крес си пое дълбоко въздух, но от това не й олекна. Тя пое навътре в стаята, отдалечавайки се от Трън.

Ама че глупачка беше! Та той нито веднъж не й показа, че между тях е възможно да има връзка. Даде й възможност да свикне с тази мисъл. Но въпреки това сърцето й беше разбито.

Разбито от целувката на една лунитянка, което беше още по-лошо, но наистина не можеше да вини Трън.

— Крес… чуй ме…

Той докосна лекичко ръката й, но тя се отдръпна рязко.

— Недей, съжалявам. Не бях справедлива. Не биваше да казвам нищо.

Тя избърса носа си с крилцето на шантавия си костюм.

Трън въздъхна и Крес видя с крайчеца на окото си как той прекара ръка през косата си. Почувства как погледът му я изгаря в тила и се обърна, давайки си вид, че гледа едно голямо лилаво цвете.

Той вече знаеше. Тя издаде чувствата си и едва ли й се случваше за първи път. Трън обаче не искаше да я нарани, показвайки, че всичко отдавна му е било ясно.

Крес усещаше, че му се иска да поговорят. Усещаше как неизречените думи блуждаят между тях, задушават я. Трън искаше да й се извини. Да й каже колко много я обича, като приятел, като член на екипажа му.

Но тя не искаше да слуша. Не и сега. Всъщност никога, но особено сега, когато имаха далеч по-важна работа.

— Колко време ще чакаме тук? — попита тя и макар че гласът й бе пропит с чувства, вече не трепереше.

Чу шумолене и тихото щракване на портскрийн.

— Още няколко минути, за да сме сигурни, че са подканили и изостаналите гости — рече Трън.

Крес кимна.

Миг по-късно отново чу въздишка.

— Крес?

Тя поклати глава. Видя, че малките топки на антените се клатят и се осмели да го погледне, като се молеше да не издаде тъгата, която се усърдно криеше.

— Добре съм. Просто не ми се говори за това.

Трън се бе подпрял на вратата, мушнал ръце в джобовете. Лицето му издаваше възбуда. Срам може би, примесен със съмнение, напрегнатост и нещо мрачно, омайващо, от което пръстите й изтръпнаха.

Той я погледна за миг.

— Добре — рече накрая, — и аз не искам да говорим.

Крес понечи да кимне, но се стъписа, когато Трън тръгна към нея. Примигна и залитна назад. Три, четири стъпки. Опря се в едно от писалищата.

— Какво…?

С едно движение Трън я вдигна върху писалището и я притисна в огромна саксия с папрат. И… о!

Крес си бе фантазирала много за целувката им на покрива, но тази целувка бе различна.

Ако предишната бе мила, закрилническа, сега тя усети настойчивост. Решителност. Отдаде се на обзелите я чувства. Ръцете му я изгаряха. Притисна колене в хълбоците му и той я притегли още по-близо. От устните й се изтръгна вик, погълнат от неговите устни. Тя чу стон, но не разбра откъде идва.

Целувката на покрива бе прекъсната от бушуващата битка край тях, а тази продължаваше и продължаваше, и продължаваше…

Най-сетне, когато Крес усети, че й прималява, Трън отдели устни от нейните и пое жадно въздух. Тя трепереше и се молеше да не я накара да скочи от писалището и да й каже, че е време да се захващат за работа. Нямаше да направи и крачка, какво остава да стигне до другия край на двореца.

Трън не се отдръпна. Плъзна ръце по гърба й и тази негова закрилническа нежност, която Крес помнеше, отново се появи. Той дишаше тежко като нея.

— Крес. — Изрече името й като клетва.

Тя потръпна. Облиза меките си устни и едва отдели ръце от косата му, отпускай ги на гърдите му.

След това си наложи да се отдръпне.

Достатъчно, за да може да диша, да мисли, да се подготви за живота, изпълнен с огорчения.

— Това… — Гласът й секна. Тя опита отново. — Не исках това.

След миг в замъглените очи на Трън се появи хлад и той се отдръпна.

— Искам да кажа, да, искам.

Той си отдъхна и по тялото й се разля топлина. Закачливата й усмивка говореше много. Естествено, че искаше това. Как иначе.

— Но… не желая да бъда поредното момиче. Никога не съм искала да бъда едно от твоите момичета.

Усмивката изчезна отново.

— Крес… — Трън сякаш се разкъсваше, изпълнен с надежда, но и от желание да бъде честен. Пое си дъх. — Тя приличаше на теб.

Крес не си даваше сметка, че гледа устата му, но в един миг стрелна очи към неговите.

— Моля?

— Момичето в коридора, онази, която ме целуна. Тя приличаше на теб.

На Крес й се струваше, че са минали еони от целувката с лунитянката. Споменът я накара да изпита ревност, която се опита да прикрие.

— Това е нелепо. Тя беше брюнетка, висока и…

— Не и за мен. — Трън прибра един кичур зад ухото й. — Сигурно ни е видяла, видяла е как те гледам. Не знам как, но тя знаеше… и с обаянието си приличаше на теб.

С разтворени устни Крес си представи как стои в нишата. И гледа учудването, което се бе изписало на лицето на Трън. Копнежа му. Страстта в целувката и прегръдката му…

— Мислех си, че целувам теб — повтори той и я целуна леко. И после пак. Крес хвана ревера му и го притегли към себе си.

Но целувката не продължи дълго, защото друг спомен изплува в съзнанието й.

Крес се отдръпна.

— Но… ти й каза, че я обичаш.

Лицето на Трън се вкамени и вместо копнеж се появи страх. Мигът сякаш се проточи цяла вечност.

Най-сетне Трън преглътна.

— Това. — Той сви рамене. — Аз… ние…

Преди да довърши, вратата зад него се отвори.

Глава седемдесет и втора

Двамата замръзнаха на място.

Трън прошепна напрегнато:

— Ще поговорим друг път.

Тя кимна и едва се опомни къде се намират.

Трън се обърна към вратата, прикривайки Крес. Тя надникна иззад рамото му и зърна един страж, чийто силует се очертаваше на светлината от коридора.

Намръщен, стражът вдигна някакво устройство до устата си.

— Само двойка благородници — рече сърдито. После вирна брадичка към Трън и Крес. — Моля ви да се придвижите към залата. Всички коридори и обществени места трябва да се опразнят преди началото на коронацията.

Трън се покашля, изпъна сакото си и нагласи вратовръзката си.

— Много съжаляваме. Май сме се… поотнесли.

Крес махна едно папратово листо от ръкава му. Лицето й гореше, зачервено, но само донякъде от свенливост. Тя все още усещаше ръцете му, целувките му и замайващата реалност на изминалите няколко минути.

— Ами да вървим тогава. — Трън вдигна от пода шапката с антенките и помогна на Крес да слезе.

С разтреперани ръце се засуети да сложи антените отново на главата й.

— Благодарим ви, че ни позволихте да ползваме стаята — рече Трън на стража и му смигна, след което излязоха в коридора. Едва когато мъжът остана зад тях, спокойствието му се пропука и той въздъхна бавно. — Опитай се да се държиш естествено.

Думите отекваха в главата на Крес известно време, докато ги проумее. Да се държи естествено? Да се държи естествено? Когато краката й бяха като фиде, сърцето й едва не изхвръкна, а той й каза, че я обича, или поне в известен смисъл. Какво изобщо означаваше да се държи естествено? Нима знаеше какво означава това?

Тя се разсмя. Отначало приглушено. Сетне прихна, опитвайки се да върви изправена. Смехът я задави.

Трън я държеше през кръста.

— Не това имах предвид — измърмори той, — но признавам, че е очарователно.

— Съжалявам — рече тя, закашля се и се опита да си придаде безразлично изражение, но смехът напираше в гърдите и тя отново се преви.

— Крес. Очарователна си, но ми се ще да се съсредоточиш за секунда. Имахме късмет, че стражът не ни разпозна, но ако…

— Ей! Спрете!

Трън изруга.

Смехът на Крес премина в страх.

— Бягай!

Тя хукна стиснала ръката на Трън. Зад един ъгъл, после зад друг. Стигнаха до една ниша с врата, която не се набиваше на очи. Шмугнаха се през вратата и се озоваха в коридорите на прислугата.

— Наляво! — нареди Трън, спря, за да вдигне един поднос, и го сложи на мястото му. В това време Крес тичаше покрай палета с храна и машини, шкафове и изпочупени скулптури. Трън бързо я настигна. Беше измъкнал пистолета от сакото си. — Чипът още ли е у теб?

Тя опипа корсета си и усети малкия чип със записа на Синдер. Кимна — тичаше твърде бързо, за да може да говори.

— Добре.

Без предупреждение Трън блъсна Крес. Тя се удари в стената, дишайки тежко. После двамата се спотаиха зад огромно колело с навит кабел.

— Два коридора назад видях асансьор — рече той. — Скрий се някъде, а след това тичай до центъра по сигурността. Аз ще отвлека вниманието им, ще заобиколя и ще те намеря.

Крес понечи да възрази.

— Не. Не можеш да ме оставиш отново. Няма да се справя без теб.

— Разбира се, че ще се справиш. Няма да е толкова забавно, но ще успееш.

В далечината отекнаха стъпки. Тя извика.

— Ще те намеря — прошепна Трън. Той я целуна бързо по устата и пъхна в ръката й нещо масивно. — Дръж се храбро.

И отново хукна. Крес чу приближаващи стъпки.

— Натам! — изкрещя някой.

Трън изчезна зад ъгъла.

Крес зяпна пистолета. Малкото оръжие, тъй тежко в ръката й, я плашеше повече от стражите. Тя жадуваше до болка да го остави на пода и да побегне.

Облегна се на колелото и бавно измъкна пръста си от спусъка, където инстинктивно го бе пъхнала. Точно като компютър, каза си тя. Компютрите правят това, което им кажеш. Пистолетът стреля само ако дръпнеш спусъка.

Това не я успокои много.

Двама стражи изтичаха наблизо, без дори да погледнат към нея.

Помисли си да остане там, където беше. Трепереше от глава до пети и всяка клетка в тялото й казваше, че ако мръдне, ще я заловят.

Но логиката й казваше, че тялото й лъже. Стражите ще се върнат. Ще пратят подкрепление. Ще я видят.

Разнесоха се далечни изстрели и тя подскочи. След изстрелите се чуха стонове, борба. Трябваше да предприеме нещо.

Крес се измъкна от прикритието си и пое в посоката, от която дойдоха. Два коридора назад, беше казал той. Асансьор.

Този път вървеше тихо, притискайки свободната си ръка в шева отстрани. Подмина един коридор и чу нови стъпки, но не можа да определи откъде идват. Спря, огледа се и отвори вратата на един шкаф.

Беше пълно с топове разкошни декоративни платове, повечето по-високи от нея, леко килнати настрана. Лъщяха като скъпоценни камъни.

Крес се пъхна между тях. Затвори вратата и остави пистолета на земята. Много внимаваше дулото да не сочи към нея.

Стъпките наближиха и тя почти повярва, че са я видели, но никой не извика.

Докато…

— Спри!

Отново изстрел, последва стон. Нечие тяло се строполи на пода. Беше съвсем близо. Крес затвори очи и опря брадичка в коленете си. Дано не е Трън. Моля те, да не е Трън.

Чу тежка въздишка, а след това — спокоен мъжки глас:

— И всичко заради някакъв досаден землянин! Стражи, засрамете се.

Крес сложи ръка на устата си, за да не се издаде. Взираше се в тъмното, опитваше се да не диша дори, макар да се опасяваше, че скоро ще припадне без въздух.

Някой простена отново. Съвсем наблизо.

— Той със сигурност е съучастник на киборга. Въпросът е какво прави в двореца.

След миг Крес долови гласа на Трън:

— Просто целувах моето момиче — рече той с хриптене. Лицето на Крес се сгърчи и тя го зарови в коленете си, потискайки риданието. — Не знаех, че това е… углавно престъпление тук.

Мъжът не се развесели.

— Къде е момичето?

— Мисля, че я уплашихте.

Пак въздишка.

— Нямаме време. Хвърлете го в някоя килия — ще се разправяме с него след коронацията. Ще стане прекрасен домашен любимец на някое от семействата. И търсете момичето. Съобщете ми, щом я откриете. Увеличете охраната около голямата зала. Замислили са нещо, а Нейно Величество ще ни убие, ако прекъснат церемонията.

Последва глух звук и отново стон. Крес се сгърчи от ужас. Представи си всички възможни мъчения, които биха изтръгнали от Трън този стон.

Прехапа устни, после усети кръв. Единствено болката я спря да не се разплаче, докато слушаше как го отвеждат.

Глава седемдесет и трета

— Хиацинт! — рече предупредително Синдер. — Ико не се жертва, за да се разбием в някой кратер и да умрем!

— Спокойно. Знам какво правя — отвърна той с престорено спокойствие, а сърцето му туптеше неудържимо.

— Нали каза, че никога не си управлявал такова нещо.

— Не съм. — Той зави рязко и спийдърът се наклони бързо и плавно наляво.

Синдер извика и се улови за лоста над главата си. Изсъска от болка — раната на рамото я заболя, но не каза нищо и Хиацинт не намали.

Това беше най-луксозното превозно средство, което той бе управлявал. Опасна играчка за богат артемизианец, спийдърът се носеше до каменистата, неравна повърхност с такава скорост, че бялата земя летеше с размити очертания под тях. Покривът беше от стъкло и създаваше усещането, че са в безвъздушното пространство, а не в защитеното купе.

Макар че „защитено“ беше относително понятие. Хиацинт имаше чувството, че ако докосне и един камък, машината ще се смачка като алуминиева кутийка.

Дявол го взел, май наистина беше от алуминий.

Спийдърът премина в антигравитационен режим и следвайки равна траектория, прелетя над кратера под тях, а сетне се приземи в другия му край и продължи, сякаш нищо не се бе случило. На Хиацинт му се повдигна — както от високата скорост, така и заради безтегловното пространство извън куполите с контролирана гравитация, към което още не се бе приспособил.

— Ще отбележа само — процеди Синдер през зъби, — че пренасяме много крехки и важни неща в багажника. Нали не искаш да катастрофираме?

— Няма страшно. — Той хвърли поглед към холографската карта до уредите за управление. Във всеки друг ден това би било дръзка игра, но сега бяха поели на мисия. Спийдърът бе натъпкан с шишенца с лекарството. Всяка изминала секунда означаваше нови мъртъвци.

Уинтър също я заплашваше смърт.

На хоризонта се появи купол. Дори оттук от едната страна се виждаха дървета, а от другата — просеки.

Хиацинт зави покрай няколко назъбени скални образувания. Синдер пренастрои картата така, че той да вижда най-прекия и лесен път към крайната цел на пътуването им. Повечето куполи бяха струпани един до друг — това бе улеснило изграждането им при колонизацията на Луната, а и защото един порт бе достатъчен да ги свърже с терена навън и да приеме доставките, които пристигаха, независимо от подземната влакова система.

Пустият пейзаж лъжеше окото за разстоянията. Сякаш часове бяха минали, откакто дърветата се появиха пред погледа им; с всеки изминал миг Хиацинт тръпнеше от тревога. Представяше си войниците, които носеха суспенсора като ковчег. Повтаряше си, че още не е твърде късно. Уинтър е сложена в него, защото е имало шанс да я спасят. Суспенсорът ще забави развитието на болестта, докато те пристигнат. Трябваше да я забави.

— Олеле — стена! — изписка Синдер и се приготви за удара.

Хиацинт зави в последния миг, спийдърът се наклони и охлузи външната страна на купола. Холографът увеличи крайната им цел — входът към дока просветна. Той пресметна времето, с което разполагаше. Изправи кораба, ограничи скоростта и спря перките. Спийдърът намали, Хиацинт залитна напред и се опря в предпазните колани.

Спийдърът намали.

Намали.

И започна да пада. Като камък от скала.

Синдер изкрещя.

Куполът и скалистият пейзаж изчезнаха и наоколо се появиха мрачните стени на пещера. Хиацинт включи автоматичното управление и смъртоносното, опасно падане премина в плавно, контролирано спускане. Пред тях се отвори осветена писта и камера и Хиацинт вкара спийдъра вътре.

— Това — задъхана рече Синдер — беше самоубийство.

Хиацинт не й обърна внимание. Нервите му бяха като наелектризирани, но не от падането. Зад тях вратата се затвори, а отпред се отвори друга — огромно желязно съоръжение. Хиацинт продължи нататък и си отдъхна, защото никой не ги спря.

На мястото на външния план на Луната на холографската карта се появи схема на порта и обкръжаващите го сектори. Хиацинт взе управлението, изминавайки мислено пътя, който щеше да ги отведе до болницата при Уинтър.

Тук трябваше да слязат и да продължат пеш, натоварени с шишенца с лекарството, колкото можеха да носят.

Хиацинт откъсна очи от координатите и огледа евакуационното стълбище, което водеше на повърхността. Един знак указваше най-близките сектори. ПД-12 беше трети в списъка, а до него имаше стрелка, която услужливо показваше по кое стълбище да поемат, за да стигнат право там.

Хиацинт пресметна нещо. Прекара пръст по превключвателя.

— Хиацинт — обади се Синдер, проследявайки погледа му. — Мисля, че няма да можем…

Нададе писък.

Тя грешеше. Спийдърът се побра в стълбището и докато се изкачваха нагоре, се опря в стените само два-три пъти. Накрая излязоха под биокупол ПД-12. Синдер седеше, закрила очи с ръка, а с другата здраво стискаше лоста отгоре.

— Пристигнахме — рече Хиацинт и отново нагласи холографа, който посочи пътя им. Минаха под дърветата, после към края на купола, където една-единствена улица с къщи и магазини заобикаляше гористата местност.

Най-напред забелязаха оредяващите дървета, а после и слисаните хора.

Бяха много.

Бяха се струпали в края на гората и втренчено гледаха яркожълтия спийдър, който приближаваше бавно към тях. Всички се отдръпнаха, за да им сторят място, а може би от страх, че ще пострадат. Хиацинт свали спийдъра на земята и го изключи.

Посегна към бутона, за да махне коланите.

— Чакай. — Синдер взе от поставката в краката си две шишенца. — Ние също можем да се заразим — рече тя и му подаде едното.

Без да се колебаят, двамата изпиха наведнъж лекарството. Хиацинт отвори спийдъра и изпъкналият таван се разтвори по средата като разчупен орех.

Той свали коланите, леко се прехвърли навън и стъпи върху мекия мъх. Синдер излезе не чак толкова грациозно от другата страна.

До този момент Хиацинт не се бе замислял много. А хората, които се нуждаеха от лекарството в този сектор, бяха много, но не можеше да им каже, че носят цели палета, тъй като можеше да се стигне до спречкване.

Той грабна едно шишенце и тръгна решително към навалицата.

Но едва беше направил няколко крачки, когато срещу него вместо окаяните дървосекачи се изправи стена от копия, дървени прашки и прътове.

Той замръзна на място.

Беше или твърде разсеян, за да не види, че всички са въоръжени, или тези хора се бяха упражнявали точно за такъв момент. Един мъж се отдели от тълпата с дървено копие в ръка.

— Кой си ти?

Но по очите на хората вече се четеше, че са познали Синдер, която докуца до Хиацинт и вдигна двете си ръце, за да покаже металната.

— Няма как да ви докажа, че не използвам обаянието си — подхвана тя, — но аз съм принцеса Селена. Не сме дошли тук, за да ви навредим. Хиацинт е приятел на принцеса Уинтър. Той й помогна да избяга от двореца, когато Левана се опита да я убие. — Замълча. — Първия път.

— Нашите приятели нямат артемизиански играчки като тази — рече мъжът и посочи с копието си спийдъра.

Хиацинт изръмжа.

— Тя не каза, че съм ваш приятел. Къде е принцесата?

— Хиацинт, не се опитвай да помагаш. — Синдер му хвърли гневен поглед. — Знаем, че принцеса Уинтър е болна, както и много от вашите приятели и близки…

— Какво става тук?

От тълпата се показа познато лице. Страните на момичето бяха толкова мръсни, колкото и в менажерията, а мазните й къдрици бяха провиснали. Под очите й имаше тъмни кръгове, беше много бледа.

Скарлет замръзна.

— Синдер! — Но още щом понечи да се усмихне, я обзе подозрение и тя вдигна пръст. — Къде се срещнахме за първи път?

Синдер се поколеба за миг.

— В Париж, пред операта. Аз приспах Вълка, защото си мислех, че те напада.

Скарлет се усмихна широко и още преди Синдер да довърши, я грабна в обятията си, сетне изруга и отстъпи назад. Половин дузина войници я бяха последвали и сега се струпаха около нея като крайно разтревожени охранители. Изглеждаха кротки, но също и готови, ако решат, да разкъсат всеки в тълпата за секунди.

— Съжалявам… не биваше да идваш тук. Левана… — Скарлет се преви на две от неочаквано силната кашлица. Когато успя да си поеме дъх, по ръката й имаше тъмни петна кръв. — Тук е опасно — довърши тя, сякаш това не беше очевидно.

— Уинтър жива ли е? — попита Хиацинт.

Скарлет скръсти ръце не толкова, за да изглежда предизвикателно, колкото да скрие следите от болестта.

— Жива е, но е болна. Много от нас са болни. Левана я отрови с летумозис и чумата бързо плъзна навред. Сложили сме Уинтър в суспен…

— Знаем — прекъсна я Синдер, — носим лекарство.

Хиацинт вдигна шишенцето, което бе взел от спийдъра.

Скарлет се ококори, а хората наоколо се размърдаха. Повечето бяха свалили оръжията си, след като Скарлет и Синдер се прегърнаха, но не всички.

Хиацинт махна с ръка.

— Впрегнете мускулите си и помогнете да разтоварим спийдъра.

— Вземи едно и за себе си — добави Синдер. — Би трябвало да стигнат за всички заразени, а ние ще гледаме да останат, в случай че някой друг се разболее.

С шишенце в ръка, Хиацинт отиде до Скарлет и снижи глас:

— Къде е тя?

Скарлет се обърна към наобиколилите я войници.

— Пуснете го да види принцесата. Той няма да й стори зло. Стром, дай да направим отряд, който да раздаде лекарството.

Хиацинт вече не я слушаше. Тълпата се раздели и той видя как светлината на деня се отразява от стъклото на суспенсора. Тръгна натам.

Тук, насред пътя, който отделяше невзрачната болница от сенчестата гора, хората бяха направили нещо като светилище около Уинтър. Клончета и вейки, сложени на кръст, образуваха покривало в металната основа на суспенсора, скривайки отделението, което съдържаше животодаряващите течности и химикали. Маргаритки и лютичета бяха пръснати по стъкления похлупак, макар че много бяха изпопадали на земята.

Хиацинт поспря, за да обхване гледката, и си помисли, че Левана все пак не страда от параноя. Може би хората обичаха Уинтър и тя действително бе заплаха за короната на мащехата си, при все че във вените й не течеше благородническа кръв.

Шишенцето взе да пари в дланта му. Гласовете се смесиха с тенекиения звън на машините, с непрестанното бръмчене на животоподдържащите системи и бипкането на екрана, който показваше данните за състоянието на принцесата.

Хиацинт прекара ръка по капака и пръсна цветята. Под стъклото Уинтър изглеждаше заспала, само дето консервиращата течност придаваше на кожата й болнав, синкав цвят и привличаше погледа към белезите на лицето й.

А ето го и обривът. Подути, тъмни петна по ръцете и врата. Няколко бяха избили по брадичката и край ушите й. Хиацинт отново погледна ръцете й и макар че беше трудно да се види, той различи тъмни петна и по ноктите й. Последният, фатален белег на синята треска.

Но дори и така, Уинтър беше прекрасна, поне в неговите очи. Къдравата й коса се бе разстлала в гела, а плътните й устни бяха извити нагоре. Сякаш всеки миг щеше да отвори очи и да му се усмихне. С нейната шеговита, закачлива, неустоима усмивка.

— Суспенсорът е забавил биологичните процеси, включително развитието на болестта.

Хиацинт се сепна. Възрастен мъж стоеше от другата страна, а устата и носът му бяха покрити с маска. Отначало помисли, че мъжът иска да се предпази от заразата, но сетне видя синините изпод ръкавите му и разбра, че се опитва да спре разпространението й.

— Но не и треската — добави мъжът.

— Вие лекар ли сте?

Той кимна.

— Ако отворим суспенсора и лекарството ви не подейства, до един час тя ще умре.

— Колко ще живее, ако я оставим вътре?

Лекарят погледна лицето на принцесата, сетне стрелна очи в долната част на екрана.

— Седмица, ако сме оптимисти.

— А ако сме песимисти?

— Ден, два.

Хиацинт стисна зъби и вдигна шишенцето.

— Това е лекарство от лабораториите на Нейно Величество. То ще я излекува.

Мъжът присви очи и погледна зад Хиацинт. Хиацинт се обърна и видя, че Синдер и Скарлет стоят на почтително разстояние.

— Уинтър би му поверила живота си — рече Скарлет. — Аз казвам да го отворим.

Лекарят се подвоуми още малко, после отиде в другия край и въведе някакви команди на екрана.

Хиацинт изпъна гръб.

След миг течността започна да се отича с тих звук през невидимите тръбички на дъното и той зърна едно мехурче на стъклото. Удивително беше да види червенината на устните й и потръпването на очите под клепачите й.

Тя не беше труп.

Не беше мъртва.

Той щеше да я спаси.

Щом течността изтече, лекарят отново натисна нещо на екрана и капакът се плъзна по тънките релси, откривайки плиткото легло, в което лежеше Уинтър.

Мократа й от гела коса се бе напластила около лицето й, а кожата й блестеше на светлината. Хиацинт пъхна дланите си между нейните. Кожата й беше хлъзгава и синкавият оттенък по ноктите й вече се виждаше ясно.

Лекарят започна да сваля иглите и тръбичките, които окисляваха кръвта й и поддържаха мозъка и сърцето й живи по време на спокойния сън. Хиацинт проследи с поглед сръчните, сбръчкани ръце, готов да изблъска мъжа, ако му се стореше, че прави нещо нередно. Но ръцете на лекаря бяха спокойни и опитни.

Постепенно тялото на Уинтър започна да реагира — вече не беше на изкуствена поддръжка. Гърдите й започнаха да се надигат. Студените й пръсти помръднаха. Хиацинт остави шишенцето до нея и коленичи сред разпилените клонки и цветя. Докосна с два пръста китката й. Пулсът й се усилваше.

Погледна лицето й и зачака мига, когато щеше да отвори очи. Когато щеше да се събуди, да оживее и отново да бъде напълно недостижима за него.

Той трепна. Всичко беше твърде сюрреалистично и почти беше забравил. Уинтър, с корона от цветя, лежеше върху клонките от дърветата. Тя все така беше принцеса, а той все така беше никой.

Тази мисъл не му излизаше от ума. И докато чакаше, се опита да запомни спящото й лице, докосването на ръката й, като се питаше какво ли би било всеки ден да вижда спокойното й, спящо лице.

Зад гърба му се чу потропване и Хиацинт си спомни, че имат публика. Хората прииждаха и макар да не го притесняваха, бяха по-близо, отколкото му се искаше.

А той стоеше тук и мислеше за зората и първите лъчи на слънцето в спалнята им.

Хиацинт се изправи и махна на тълпата.

— Вие нямате ли си планове, които да обмисляте?

— Искаме да знаем, че Уинтър е добре — рече Скарлет. Тя държеше празно шишенце. Синдер се бе погрижила тя да бъде сред първите, които са взели лекарството.

— Събужда се — рече лекарят.

Хиацинт се обърна навреме да види потръпването на клепките й.

С една ръка лекарят хвана Уинтър за рамото, с другата поднесе портскрийн над тялото й, за да следи функциите му.

— Органите реагират нормално на реанимацията. Гърлото и дробовете ще я болят известно време, но предлагам да не губим време и да й дадем лекарството още сега.

Уинтър отвори очи, зениците й бяха разширени. Хиацинт стисна ръба на суспенсора.

— Принцесо?

Тя примигна няколко пъти, сякаш се опитваше да премахне остатъците от гела по миглите си. Погледна Хиацинт.

Въпреки сдържаността си, той се усмихна широко с облекчение. Колко пъти само си бе мислил, че никога повече няма да я зърне.

— Здравей, беля — прошепна той.

Устните й се разтегнаха в уморена усмивка. Ръката й се удари в стената на суспенсора, сякаш искаше да го стигне. Хиацинт я пое и я леко я стисна. С другата вдигна шишенцето и разви капачето.

— Трябва да изпиеш това.

Глава седемдесет и четвърта

Уинтър смътно помнеше как Хиацинт й помогна да се изправи и изсипа в устата й някаква безвкусна течност. Трудно й беше да преглътне, но тя стисна ръката му и накара мускулите на гърлото си да реагират. Всичко наоколо миришеше на химикали, кожата й беше мазна, а тя седеше върху слузест гел.

Къде се намираше? Помнеше реголитните пещери, чародеите и Скарлет. Помнеше хората и дърветата. Помнеше прегърбената старица и кутията с бонбони.

— Принцесо? Как се чувстваш?

Тя се облегна на ръката на Хиацинт.

— Гладна.

— Добре. Ще ти донесем нещо за ядене. — Странно беше да го види тъй загрижен. Обикновено чувствата му бяха неразгадаеми. Той погледна встрани и попита: — Какво показва?

Уинтър проследи погледа му и видя възрастен мъж, който държеше портскрийн.

— Показанията се нормализират, но още е рано да се каже дали това е от събуждането, или от лекарството.

Изведнъж я осени мисълта, като разбъркан пъзел, който се подреждаше, че стоят навън и са заобиколени от хора. Уинтър наклони глава и една мокра къдрица се плъзна по рамото й. Ето я енергичната Скарлет, войниците вълци, които не ги бяха изяли, купища непознати, всички изпълнени с любопитство, тревога, надежда.

А ето я и братовчедка й с лъскавата метална ръка.

— Здравейте, приятели — прошепна тя неопределено към всички.

Скарлет първа й се усмихна.

— Добре дошла отново, куку.

— Колко време трябва да мине, преди да знаем със сигурност, че е подействало? — попита Хиацинт.

Лекарят прекара портскрийна над ръката на Уинтър. Тя проследи апарата, който, изглежда, сканираше обрива върху кожата й.

— Скоро.

Уинтър облиза изсъхналите си устни и повдигна ръка към изкуствената дневна светлина. Изкуствена, но не задълго. Слънчевите лъчи вече се показваха на хоризонта. Скоро слънцето щеше да изгрее над тях.

Петната от обрива бяха избили на гъсто по кожата й, тук-там едни върху други, а доста бяха на път да се пукнат. Беше грозно, гротескно.

Ако дробовете й бяха здрави, сигурно щеше да се разсмее.

За първи път в живота й никой не можеше да каже, че е красива.

Погледът й се спря върху едно петно колкото палеца й точно между китката и основата на дланта й. Раздвижи се. Пораснаха му крачка и то плъзна по ръката й, заобикаляйки другите петна като на слалом. Голям паяк, който се пъплеше по ръката й.

— Уинтър!

Тя подскочи. Скарлет се беше приближила до суспенсора, скръстила ръце на гърдите си. Имаше тъмни петна, но не толкова много, макар че на светлата й кожа те изпъкваха по-ярко.

— Лекарят ти зададе въпрос.

— Недей да я притесняваш! — обади се Хиацинт.

— А ти недей да я глезиш! — скастри го Скарлет.

Уинтър хвърли поглед да се увери, че немирното петънце се е върнало на китката й, а сетне погледна лекаря.

— Извинявам се, Ваше Величество, но трябва да ви взема кръв.

Тя кимна и с интерес загледа как мъжът заби иглата в ръката й и изтегли малко кръв. Фабриката й бе работила усилено, докато тя спеше.

Лекарят изсипа кръвта в специален отвор в портскрийна си.

— О, изпийте и това — рече той и посочи картонена чаша с оранжева течност. — Ще ви помогне за гърлото.

Хиацинт поиска да държи чашата, но тя я взе.

— Усещам, че си възвръщам силите — прошепна.

Но той не се успокои.

— Отлично — рече лекарят. — Патогенните клетки са неутрализирани. Имунната ви система се възстановява с удивителна бързина. — Той се усмихна. — Лекарството действа. Ще се почувствате по-добре след… ами час-два, струва ми се, макар че ще трябва да минат няколко дни, докато отново дойдете на себе си.

— О, не се бойте — рече Уинтър със слаб глас. — Аз никога не съм напълно на себе си. — Тя вдигна ръка. — Завинаги ли ще си остана леопард?

— С времето петната ще се скрият.

— Ще останат ли белези?

Лекарят се поколеба.

— Не знам.

— И да останат, какво толкова — обади се Скарлет. — Важното е, че си жива и здрава.

— Няма да ми е мъчно и да останат. — Тя прекара пръст по подутините. Колко чуждо й беше това. Колко несъвършено. Но тя можеше да свикне с несъвършенството.

— Това е доказателство — каза Синдер, която се появи до Хиацинт. — Лекарството действа. Трябват ми двама доброволци, които да ми помогнат с раздаването. Всеки, който има обрив да се нареди на опашка ей там. Хората с посинели нокти да минат най-отпред. Не тичайте и помогнете на онези, които не могат да вървят сами. Хайде, залавяйте се за работа. — Тя плесна с ръце и всички се разтичаха покорно.

С отсъстващ поглед, сякаш не си даваше сметка какво прави, Хиацинт махна част от лепкавия гел от косата на Уинтър. А тя дръпна къдрица от русата му коса.

— Ти истински ли си?

Той се усмихна.

— Истински ли изглеждам?

Тя поклати глава.

— Никога. — Тя хвърли поглед към тълпата. — Селена вдигна ли вече своята революция?

— Още не. Коронацията е тази вечер. Но ние… — Той замълча. — Нещата вече се задействат.

Разочарована, Уинтър захапа устната си. Нищо още не беше станало. Още не бяха победили.

— Има ли къде да отидем, за да махнем това нещо от нея?

— В болницата има два коридора с баня във всеки — отвърна лекарят.

Хиацинт я взе на ръце и пое навън. Тя пъхна глава под брадичката му и целият го омаза в лепкавата течност. Беше хубаво пак да са заедно, поне за миг.

Той намери банята, в която имаше тоалетна, голяма мивка и плитка вана. Спря се на вратата и недоволно се огледа.

— Имаш синина на лицето. — Тя докосна с пръст мястото. — Бил ли си се?

— Трън ме удари. — Той сви устни. — Но май си го заслужих.

— Така изглеждаш много силен. Никой никога не би се досетил, че всъщност си мек като памук.

Той изсумтя и я погледна в очите. Изведнъж тя почувства туптенето на сърцето му, но се колебаеше дали е неговото или нейното. Изведнъж изпита свян.

Последния път бе целунала Хиацинт. Беше му признала, че го обича.

Изчерви се. Изгуби дързостта си и погледна встрани.

— Остави ме във ваната. Достатъчно силна съм, за да се измия сама.

Той я остави неохотно на ръба на металната вана и започна да наглася душа и пусна водата, която миришеше на сяра. Когато стана достатъчно топла, той претърси шкафа и откри шише течен сапун. Остави го така, че да й бъде подръка.

Уинтър приглади косата си и свали цяла шепа гел с миризма на химикали.

— Ти не виждаш петната от чумата, като ме погледнеш.

Хиацинт опита водата с пръсти и пак нагласи душа. Задържа Уинтър, докато се извърти и прехвърли краката си във водата.

— А нима съм виждал болестта, като те погледна?

Той говореше за лунната болест, не за изкуствено създадената чума. Болестта в главата й, която беше оставила своите белези.

Белези, белези. Колко много белези имаше вече. Дали да се гордее с тях?

— Как е? — На Уинтър й трябваше малко време, за да разбере, че я пита за водата. Тя огледа олющеното, потъмняло дъно на ваната и пяната.

— С дрехите ли да се къпя?

— Да. Няма да те оставя сама.

— Защото не искаш да се отделиш от мен? — Тя запърха с мигли, но шеговитото й изражение бързо изчезна. — О, защото мислиш, че ще получа видение и ще се удавя.

— Не може ли и двете? Хайде, пъхни се вътре.

Тя го хвана за врата, а той я потопи в топлата вода, която пареше разранената й кожа. На повърхността се появи мазен слой.

— Ще взема кърпа…

Той спря, защото тя не го пусна. Беше коленичил от другата страна на ваната, с ръце, потопени във водата до лактите.

— Хиацинт. Съжалявам, че вече не съм красива.

Той вдигна вежди и сякаш всеки миг щеше да се разсмее.

— Говоря сериозно. — Стомахът й се сви от тъга. — И съжалявам, че през цялото време все се тревожиш за мен.

Вече не се усмихваше.

— Обичам да се тревожа за теб. Така има за какво да мисля по време на дългите, отегчителни смени в двореца. — Той сведе брадичката й надолу и я целуна по главата. Тя отпусна ръце.

Той се изправи и се зае да търси още кърпи, създавайки впечатление у нея, че е сама.

— Ще останеш ли на служба в двореца, когато Селена стане кралица?

— Не знам — отвърна Хиацинт й хвърли още една кърпа. — Но докато ти си принцеса, която се нуждае от закрила, няма да се отървеш от мен.

Глава седемдесет и пета

В шкафа стана топло. Единият крак на Крес изтръпна от лошото кръвообращение и тя едва успя да помръдне. Не че искаше. Колкото и да й беше неудобно тук, поне беше в безопасност, а и смяташе, че ако мръдне, някой ще я застреля.

Разбира се, Крес не можеше да остане тук завинаги, пък и времето нямаше да спре, за да може да си възвърне куража. Избърса носа си с пеперуденото крило и открехна вратата.

Лампата в коридора я заслепи и тя се дръпна назад, скривайки очите си с ръка. Беше напълно изтощена, когато се измъкна от шкафа, и се огледа.

Петно от кръв привлече погледа й недалеч от мястото, където се криеше. Трън! Тя замръзна на място и се опита да прогони гледката от съзнанието си, преди да я парализира напълно.

Крес раздвижи крака си и бавно се изправи. Ослуша се, но чу единствено далечния шум на машини и бученето на отоплителната и водопроводната система в стените.

Провери дали чипът е в пазвата й, сетне вдигна пистолета. Антените пак бяха паднали и тя ги остави в шкафа.

Стомахът й се бе свил, сърцето й беше разбито, но тя успя да стигне до коридора, за който Трън й беше казал. На ъгъла спря, подаде глава и отново се скри с разтуптяно сърце.

Там имаше страж.

Трябваше да го очаква. Дали всички асансьори бяха под охрана? Ами стълбищата?

Отчаяние се промъкна в бездруго обърканите й мисли. Търсеха я, а без Трън тя беше уязвима и нямаше план.

Нищо нямаше да излезе. Сама нямаше да може да се справи. Щяха да я заловят, да я хвърлят в затвора, да я убият. И Трън щяха да убият, Синдер нямаше да успее и те всички…

Крес притисна юмруци в очите си и след малко усети как страхът отминава.

Дръж се храбро, беше й казал Трън.

И тя трябваше да се държи храбро.

Сдържайки дъха си от страх да не я чуят, тя се опита да измисли друг начин да стигне до четвъртия етаж.

Тогава чу приближаването на стъпки. Скри се зад една статуя без ръка и се сви на кълбо.

Дръж се храбро.

Трябваше да се съсредоточи. Да помисли.

Коронацията щеше да започне скоро. Значи трябваше да стигне в контролния център, преди да приключи.

Когато стражът отмина и Крес се увери, че няма да й прилошее, вдигна глава и надникна иззад статуята. Коридорът не беше широк, но бе натъпкан с какви ли не вещи — шкафове, картини, навити килими, кофи.

Тогава й хрумна идея. Тя се опря на стената, стана и се отдалечи от статуята. После се засили и я блъсна с все сила.

Подхлъзна се и падна на коляно. Стисна зъби, за да не изохка. Статуята се заклати. Назад. Напред. Назад…

Крес вдигна ръце, статуята се наклони към нея, удари я по бедрото и се разби на пода. Тя захапа юмрука си, за да не извика, но бързо закуцука към асансьора и се скри зад куп навити килими.

Не след дълго стражът се стрелна край скривалището й.

Крес преглътна болката в коляното и бедрото си и се измъкна иззад килимите. Хукна към изоставените асансьори. Застигна я вик от изненада. Тя се блъсна в стената и натисна бутона за повикване. Вратите се плъзнаха встрани.

Качи се.

— Врати, затворете се! — и вратите се затвориха.

Проехтя изстрел. Крес изпищя. Куршумът се заби в стената зад нея. Друг рикошира във вратите точно преди да се затворят.

Тя се подпря на стената и изстена. Кракът я болеше и сигурно щеше да посинее.

Асансьорът започна да се изкачва и след миг си даде сметка, че не е избрала етажа. Но и без това стражът долу щеше да следи къде ще слезе.

Трябваше да действа обмислено. Да мисли като престъпник.

Крес се опита да се подготви за онова, което щеше да я посрещне, когато вратите се отвореха. Още безкрайни коридори, още места, на които да се крие.

Затвори очи и си представи картата на двореца, която бе разучила в къщата. В средата се намираше тронната зала, чиято тераса се издаваше над езерото. Останалите неща постепенно дойдоха на мястото си. Частните покои на чародеите и двора. Банкетната зала. Залите за развлечения и стаите на администрацията. Музикалният салон. Библиотеката.

И контролният център на кралицата, включително апаратните, в които се записваха пропагандните послания — удобно и безопасно.

Асансьорът спря на третия етаж. Разтреперана, Крес скри пистолета в гънките на полата си. Вратите се отвориха.

Тълпа непознати стоеше насреща й. Крес извика. Едва се сдържа да не побегне, мозъкът й пищеше да се скрие, но нямаше къде. Мъжете и жените я изгледаха с погнуса и подозрение. Тези, които бяха най-близо до асансьора, се поколебаха дали да не изчакат другия. Но в този миг някой изрече нещо неясно, влезе и останалите го последваха.

Крес се дръпна до стената, но въпреки че асансьорът беше претъпкан, всички гледаха да стоят по-настрана от нея.

Тревогата й започна да отминава. Тези хора не бяха лунитяни. Бяха гости от Земята и ако се съдеше по официалното им облекло, отиваха на коронацията.

Последното нещо, което Крес искаше, бе тълпата да я повлече към церемонията.

Вратите започнаха да се затварят и Крес се покашля.

— Извинете, но искам да сляза тук.

Тя се провря между хората и смачканата й пола се закачи тук-там за изящните рокли и костюми. Мнозина й хвърлиха свъсени погледи, но все пак с удоволствие й сториха път.

Защото си мислеха, че е лунитяка. Истинска лунитянка, която може да ги манипулира.

— Благодаря ви — измърмори Крес на човека, който попречи на вратите да се затворят. Тя се изниза навън с разтуптяно сърце.

Още един красив коридор. Още прекрасни гледки. Пиедестали със статуи и изрисувани вази над тях.

Крес жадуваше за семплата обстановка на „Рампион“.

Тя се притаи до стената и почака, докато асансьорът замина, а сетне повика друг. Трябваше да се качи още един етаж нагоре. Трябваше да намери стълбището или да се върне обратно в коридорите на прислугата. Смяташе, че тук е прекалено открита. Всеки можеше да я види.

Звънът оповести пристигането на другия асансьор и, уплашена, Крес бързо се скри. Вратите се отвориха, отвътре се чу смях, а тя затаи дъх, докато се затворят.

Отляво се чуха гласове и Крес тръгна надясно. Подмина няколко черни врати, които ярко контрастираха с белите стени. Върху всяка имаше име и държава, изписани със златни букви. Молина, представител на Аржентина, Американска република. Варгас, президент на Американската република. Бромстад, министър-председател на Европейската федерация. Юзбек, представител на Южната руска провинция, Европейска федерация.

Отвори се врата и излезе жена със сиворуса коса и синя, дълга до пода рокля — Робин Глайб, говорител на австралийския парламент. Когато Крес работеше за Левана, часове наред трябваше да слуша речите на Глайб за търговските споразумения и трудовите спорове. Времето в тези часове се нижеше много бавно.

Глайб се спря, изненадана, че вижда Крес. Крес скри пистолета зад гърба си.

— Мога ли да ти помогна? — попита тя и изгледа момичето с присвити, строги очи.

Естествено, Крес налетя на единствения земен дипломат, който не би се уплашил от едно хитро лунитянче, промъкващо се тайно в крилото, където беше нейният кабинет.

— Не — рече Крес и изви глава извинително. — Уплашихте ме, това е всичко. — Тя мина покрай жената със сведен поглед.

— Ти какво търсиш тук?

Крес хвърли колеблив поглед назад.

— Моля?

— Нейно Величество ни гарантира, че по време на престоя ни никой няма да ни досажда. Върви си.

— О, аз… трябва да доставя едно съобщение. Няма да се бавя. Съжалявам, че ви обезпокоих.

Крес тръгна заднешком, но жената свъси изрисуваните си вежди, пристъпи напред и протегна ръка.

— За кого е съобщението? Аз ще се погрижа човекът да го получи.

Крес се вторачи в разтворената, нежна, набраздена длан.

— Ами… то е конфиденциално.

Жената стисна устни.

— Боя се, че ако веднага не си тръгнеш, ще повикам стражите, за да потвърдят твърдението ти. Обещаха ни спокойствие и аз не…

— Крес?

Сърцето й подскочи.

Каи.

Той стоеше насреща й и примигваше, сякаш му се струваше, че това е някакъв номер.

От облекчение Крес чак залитна и трябваше да се подпре на стената.

— Каи! — Макар и треперейки, побърза да се поправи. — Извинете, императоре… Ваше Величество — и смутено се поклони.

С вдигнати вежди Каи се обърна към жената:

— Глайб-дарен, вие още ли не сте слезли долу?

— Тъкмо тръгвах — отвърна тя и макар че Крес не я погледна в очите, долови недоверието й. — Но видях това момиче… както знаете, кралицата ни гарантира, че на този етаж никой няма да ни обезпокоява и според мен тя не бива…

— Всичко е наред — рече Каи. — Познавам момичето. Аз ще се погрижа.

Крес се бе втренчила в пода и слушаше шумоленето на тафтената рокля на Глайб.

— При цялото ми уважение, Ваше Величество, как бих могла да бъда сигурна, че тя не ви манипулира, за да вземете нейната страна?

— При цялото ми уважение — уморено отвърна Каи, — ако момичето искаше да манипулира някого, защо просто не ви накара да я оставите на мира?

Крес прехапа устни. Мигът се проточи. Най-сетне жената се поклони.

— Разбира се, вие знаете най-добре. Поздравления за предстоящата коронация.

И обувките на жената зачаткаха към асансьорите. Когато изчезна от поглед, Крес почака цели три секунди, сетне се хвърли в обятията на Каи и зарида.

Каи залитна стъписан, но я прегърна и я остави да се наплаче върху фината му копринена риза.

Съветникът му тихо възкликна и Крес с радост усети, че взема пистолета от ръката й.

— Успокой се. — Каи я погали по главата. — Всичко е наред.

Тя поклати глава.

— Заловиха Трън. Простреляха го и го заловиха, а аз не знам дали е жив и не знам… не знам какво ще правят с него.

Крес се предаде и отново се разрида неудържимо. После лека-полека се успокои. Вдигна глава и изтри пламналото си лице.

— Съжалявам. — Подсмръкна. — Съжалявам. Просто… наистина се радвам да те видя.

— Няма нищо — мило рече Каи и отдръпна Крес, за да види лицето й. — Започни от началото. Какво правиш тук?

Тя се опита да овладее бушуващите си чувства, но тогава съзря мокрото петно, което бе оставила на ризата на Каи.

— О, спатийо! Съжалявам. — И взе да го трие.

Каи я разтърси нежно.

— Всичко е наред, Крес. Погледни ме.

Крес го погледна и пак изтри очите си. Въпреки мокрото петно от сълзите й Каи беше много елегантен с кремавата си копринена туника, препасана със златен пояс в цветовете на флага на Източната република: морско зелено, синьо-зелено и оранжево като при залез-слънце. Ако поясът му беше червен, дрехите му щяха да бъдат точно копие на онези, с които беше облечен, когато със Синдер и приятелите й го отвлякоха.

Но не. Той беше женен мъж. Съпруг на кралица Левана, на път да бъде коронясан за крал на Луната.

Тя хвърли поглед встрани. Кралският съветник Кон Торин носеше черен смокинг и под привидното му хладнокръвие, Крес долови безпокойство. Той стискаше дръжката на пистолета с два пръста и точно като Крес сякаш нямаше търпение да се отърве от него.

— Крес? — повика я Каи.

Тя облиза устни.

— С Трън трябваше да се вмъкнем в контролния център, но го заловиха. Казаха, че ще го затворят в някаква килия. Аз се измъкнах, но сега…

— Защо сте искали да отидете в контролни център?

— За да пуснем записа на Синдер. На него се вижда кралицата… о! Ти може би не знаеш, че Синдер е жива!

За миг Каи застина, сетне отпусна глава назад и въздъхна. Погледна Кон Торин и очите му заискриха с нова светлина, ала съветникът му го наблюдаваше все тъй неспокойно.

— Синдер е жива — повтори Каи на себе си. — Къде е?

— С Ико и Хиацинт, и… дълга история. — Крес присви очи и усети как времето я притиска. И заговори по-бързо. — Хиацинт искаше да види дали ще успее да намери лекарството за летумозис и да го раздаде във външните сектори, защото много хора там са болни, включително принцеса Уинтър и Скарлет. О, Левана залови Вълка, но не знаем къде е, а сега хванаха и Трън… — Крес скри лице в ръцете си. Той я погали, но въпреки жеста на съчувствие тя усети, че мислите му са другаде.

Кон Торин се покашля. Подсмърчайки, Крес се озърна и видя, че й подава кърпичка отдалеч, сякаш се боеше, че ако приближи, тя ще заридае и на неговото рамо.

Крес пое кърпичката и издуха носа си.

— Благодаря ви.

— Какво трябва да се направи?

Тя погледна Каи.

— Да спасим Трън — рече, без да се замисля. Но после си спомни последните му думи. Дръж се храбро. Преглътна. — Не, трябва да стигна до контролния център и да пусна записа по системата за излъчване на Левана. Синдер разчита на него.

Каи прекара ръка през косата си и с един-единствен жест се превърна от спретнат император в загрижен младеж. Крес трепна. Виждаше нерешителността му. От една страна, отчаяно искаше да помогне, от друга, мислеше за кашата, в която щеше да забърка страната си.

Времето им изтичаше.

— Ваше Величество.

Каи кимна на съветника си.

— Знам. Ако скоро не сляза, ще пратят отряд да ме търси. Но трябва да помисля за… за минутка.

— Какво има да мислите? Попитахте това момиче какво й трябва и тя ви отговори кратко и ясно. Всички знаем, че ще й помогнете, затова няма защо да губим време да претегляте плюсовете и минусите на решението си.

Крес се заигра с ръкавиците си. Строг и същевременно мил, съветникът й подаде пистолета с дръжката напред.

Тя потрепери.

— Може да го задържите, ако искате.

— Не искам. Нито искам да участвам в неща, в които може и да поискам да участвам.

Примирена Крес въздъхна и взе пистолета. Чудеше се къде да го пъхне, но така и не намери място по дрехите си.

— Ето, заповядай. — Торин свали сакото си и й го подаде. Крес се поколеба, чувайки гласа на Ико — тези дрехи изобщо не си подхождат! — сетне отпъди гласа и остави съветника да й помогне да го облече. Сакото й беше голямо, но с него се чувстваше по-спокойна.

— Благодаря ви! — И с огромно облекчение пъхна пистолета във вътрешния джоб.

— След две минути Негово Величество трябва да се яви в голямата зала — рече Торин и погледна към смутения Каи. — Ще се опитам да отвлека вниманието им поне за петнадесет минути.

Глава седемдесет и шеста

Двамата се втурнаха по пустите коридори с гръмки, отсечени стъпки. Крес се опитваше да не изостава, но Каи трябваше да забави крачка.

— Ще пробваме да минем без пистолета — рече той, сякаш досега само това бяха обсъждали, въпреки че, откакто се разделиха с Торин, не бяха продумали. — Ще разчитаме на дипломацията. Или поне… на потайността. Ако можем.

— Добре — съгласи се бързо Крес. — Но все пак ми се струва, че няма да те пуснат да влезеш ей така в контролния център и да ползваш компютрите им само защото си император и си на път да станеш техен крал.

На всички врати, покрай които минаваха, имаше различни изображения, изсечени в дървото, и бяха заобиколена от руните на отдавна изчезнал език. Красива жена, която държи дългоух заек. Мъж с глава на сокол и полумесец, закрепен на главата му. Младо момиче с мантия от лисича кожа и копие в ръка. Това бяха символи на Луната и на нейната значимост за земните култури, но повечето бяха изчезнали и забравени. Дори Каи не разбираше значението им.

Тръгнаха по друг коридор и минаха по стъклен мост. Под краката им течеше сребрист ручей.

— Права си, но ми се струва, че все ще мога да те вкарам. — Той се поколеба, сетне добави: — Крес, аз няма да мога да остана. Ако се забавя твърде много, Левана ще заподозре нещо, а точно сега не бива да го допускаме. Нали ме разбираш?

— Разбирам — прошепна тя, макар че коридорите бяха пусти — всички гости, стражи и слуги чакаха началото на коронацията. — Подозирам, че на вратата ще има код. Планът ни беше да разбия кода, но портскрийнът остана у Трън…

Каи откопча от колана си своя портскрийн.

— Моят ще свърши ли работа?

Тя зяпна.

— Ама… на теб няма ли да ти трябва?

— Не колкото на теб. И бездруго нямаше да мога да го взема на церемонията. Забранено е да се внасят записващи устройства. — Той завъртя очи и й подаде порта. Почти беше свикнал да живее без него, след като Левана му го конфискува и сякаш го остави без една ръка.

Освен това донякъде ликуваше от мисълта, че помага за саботирането на кралицата.

— Откъде знаеш накъде да вървим? — Крес мушна порта в джоба на сакото.

Каи погледна, навъсен:

— Имах голямото удоволствие да участвам в един от пропагандните й записи преди време.

Когато наближиха крилото от другата страна на езерото срещу голямата зала, където — о! — преди шест минути трябваше да започне коронацията, Каи вдигна ръка и двамата спряха.

— Почакай ме тук — прошепна той, долепил пръст до устните си.

Крес застана до стената. Изглеждаше тъй дребна, уплашена и смешна с бухналата си оранжева поличка, че някакъв рицарски инстинкт у него му подсказа да не я оставя сама точно тук. Но той го потисна и си напомни, че Крес е и момичето гений, което съвсем само бе обезвредило системата за сигурност в двореца Ню Бейждин.

Каи изпъна пояса си и зави зад ъгъла. Крилото беше изолирано и доколкото той знаеше само една врата водеше към него. Както и очакваше, пред нея на пост мълчаливо стоеше страж. Същият, помисли си Каи, който беше тук, когато Левана го доведе тук.

Щом видя Каи по бяла копринена туника, стражът сви очи.

— Това крило е затворено за посетители — произнесе той отегчен.

— Аз не съм посетител. — Каи мушна ръце в джобовете си, като се опитваше да си придаде сговорчив и същевременно нетърпящ възражения вид. — Доколкото разбрах, в това крило се съхраняват кралските накити за коронацията, нали?

Стражът го изгледа подозрително.

— Изпратиха ме да взема Брошката на… вечната светлина. А вече закъснявам.

— Знам, че сте свикнали да ви се подчиняват на Земята, Ваше Императорско Величество, но няма да ви пусна без официален документ от кралицата.

— Разбирам, и с радост бих се сдобил с такъв документ, ако Нейно Величество не ме чакаше в отсрещното крило на двореца, облечена официално за коронацията, помазана със свещените масла от Източната република, които трябва да я пречистят, преди да бъде коронясана за императрица на моята страна. Тъй че в момента тя е малко заета, а аз трябва да намеря брошката, за да не забавим още повече церемонията.

— Вие за глупак ли ме смятате?

— Всъщност започвам да си мисля точно това. Само глупак би забавил коронацията на Нейно Величество. Може би искаш да се върна при нея и да й обясня, че не можем да продължим заради твоя инат?

— Никога не съм чувал за Брошка на вечната светлина.

— Може би. Тя е направена специално, за да символизира съюза между Луната и Земята, и още преди повече от век е била подарена на един от великите предци на кралицата. За зла участ, както сам знаеш, тогава съюз не е имало, тъй че брошката не е била необходима. До тази вечер. А онзи, който е трябвало да приготви кралските вещи, е забравил да я вземе.

— И са изпратили точно вас да я вземете? Не трябва ли и вие да се помажете с благовонни масла?

Каи въздъхна и се осмели да се приближи до стража.

— За беда, аз съм единственият човек на малката Луна, който знае как изглежда брошката. До края на нощта ще бъда твой крал и ако утре сутринта все още искаш да имаш работа, най-добре ме пусни да вляза.

Стражът стисна зъби. Но не мръдна от мястото си.

Каи вдигна ръце във въздуха.

— Звезди небесни, не те карам да отвориш вратата, да затвориш очи и да преброиш до десет. Ясно е, че ще дойдеш с мен, за да си сигурен, че нищо няма да открадна. Но времето напредва. Вече съм закъснял с десет минути. Може би искаш да пратиш съобщение на Нейно Величество да й обясниш забавянето?

Стражът изпухтя, отстъпи назад и дръпна вратата.

— Добре. Но ако пипнете нещо друго, освен тази брошката, ще ви отрежа ръцете.

— Добре. — Каи завъртя очи по начин, който, както се надяваше, показваше, че е съвсем спокоен, и няма от какво да се бои, и последва стража. Подземието, където се съхраняваха скъпоценностите на короната, беше веднага вляво зад огромна врата.

Каи отмести поглед, докато стражът въвеждаше кода и сканираше отпечатъците от пръстите си.

Вратата се отвори. Беше дебела като черепа на стража.

Подземието беше облицовано с кадифе, прожектори осветяваха празните пиедестали. Повечето корони, златни кълба с кръстове и скиптрите, които обикновено се пазеха тук, вече бяха отнесени в голямата зала.

Но бяха останали доста неща.

Каи си пое дълбоко дъх и тръгна из подземието. Оглеждаше всеки пръстен, ножница, диадема и всички скъпоценности, които лунните владетели бяха събрала през вековете и които се използваха при различни церемонии. Повечето бяха подарък от Земята. Знак на добра воля, преди да скъса отношенията си с Луната.

Той чу тихи стъпки пред вратата, но не посмя да погледне.

— Ето това е! — викна с гръб към стража. Сърцето му едва не изхвръкна, докато си представяше как Крес притичва покрай вратата. Измъкна от джоба си медальона, който Ико му бе подарила на борда на „Рампион“ преди, както му се струваше, цяла вечност. Потърка с пръст потъмнелия надпис. 86-и космически отряд, Американска република. — Намерих я. — Той вдигна медальона така, че стражът да не може да види добре какво държи. Крес беше минала и Каи рече с непресторено облекчение: — Ех! Браво на нас! Коронацията нямаше да мине без брошката. Нейно Величество ще се зарадва. Ще се опитам да ти издействам повишение. — Той потупа мъжа по ръката. — Е, това беше. Благодаря ти за помощта. Най-добре да се връщам вече.

Стражът изсумтя недоверчиво, но това вече нямаше значение.

Когато двамата излязоха в коридора, Крес вече беше изчезнала.

Тя зави зад първия ъгъл и се опря на стената с разтуптяно сърце. Почака да чуе затварянето на вратата на подземието, после хукна, като се надяваше, че шумът от ключалката ще заглуши стъпките й.

Помнеше коридора от времето, когато Сибил я водеше тук, и лесно намери вратата към контролния център. Спря отпред, клекна пред екрана и се опита да си поеме дъх.

Измъкна портскрийна на Каи от сакото, отвори страничния изход и разви универсалния кабел за свързване.

Двадесет и осем секунди й бяха нужни, за да влезе в помещението, което си беше цяла вечност. Крес беше притеснена и се стряскаше при всеки далечен шум. Когато чу отключването на вратата, по гърба й се стичаше пот.

Беше запъхтяна, но щастлива. Щом вратата се затвори зад нея, почувства прилив на увереност.

Адреналинът я изгаряше като огън. Тя огледа стаята. Беше голяма, навсякъде имаше писалища, кресла, невидими екрани, които превключваха между кадри от външните сектори, карта на подземните влакове, камери за различни крила на двореца, компютри, холографи. Всичко тук й беше познато. Постепенно почувства облекчение и стомахът й, който се бе свил на топка, се отпусна. Инстинкт и навик.

Прожектори и камери се редяха около копие на трона на кралицата. Фин воал бе преметнат върху главата на манекен и когато Крес го видя, по гърба й плъзна хлад. Сякаш Левана я наблюдаваше.

Тя обърна гръб на манекена и се настани в едно от креслата. Извади пистолета от джоба на сакото и заедно с портскрийна ги остави на писалището близо до себе си. Времето я притискаше. Вече беше изгубила ценни минути. Целувката с Трън във вътрешната градина. В шкафа. Лутането по коридорите.

Но сега беше тук. Успя. Държа се храбро — е, почти.

Сега обмисляше задачите, които си беше поставила.

Докосна най-близкия невидим екран и започна да ги отброява една по една.

Първо промени кодовете за достъп до предавателя на кралицата. Заключи арсенала на двореца. Настрои кога да се вдигнат барикадите в тунелите около Артемизия.

Крес разбиваше кодове, навигираше през протоколи и всичко беше като заучените движения в танц и въпреки че мускулите й се бяха схванали, още помнеха движенията.

Най-сетне дойде ред и на чипа. Тя си представи предавателя на покрива на двореца, който изпращаше официалните записи на короната до приемателите из целия купол. Затворен файл, защитен от сложен лабиринт от защитни стени и кодове за сигурност.

Минаха може би около пет минути. Осем. Девет, най-много.

Така. Така. Така.

Чу стъпки по коридора, тъкмо когато пъхаше чипа в порта. Долови радостното щракване.

Сваляне, прехвърляне на файла, разчитане на шифъра.

Пръстите й танцуваха по екраните, за да не изостават от темпото.

Стъпките отвън станаха по-бързи и отчетливи.

Косата лепнеше по врата й.

Така. Така.

Готово.

Крес изчисти екраните и с няколко бързи команди прикри действията си.

Вратата се отвори шумно. Вътре нахлуха стражи.

Смут и мълчание.

Притисната в нишата между екраните и главния компютър с предавателя, Крес затаи дъх.

— Разпръснете се! И докарайте техника да разбере какво е направила!

— Оставила е портскрийн — обади се друг и тя чу тихия звук, когато го взеха. Разтреперана, Крес погледна пистолета в ръцете си. Стомахът й пак се сви на топка. Все й се струваше, че държи не това, което трябва. Стражите лесно щяха да разберат, че портскрийнът е на Каи. Щяха да научат, че той й е помогнал. — Може би тя възнамерява да се върне.

— Ти, стой тук и чакай техника. Искам пред всяка врата в това крило да има страж, докато не я намерим. Вървете!

Вратата се затръшна и Крес си отдъхна, макар да трепереше.

Заловиха я. Трън също.

Но и двамата се бяха държали храбро.

Глава седемдесет и седма

Когато Уинтър изми мазния гел от косата си, Хиацинт беше излязъл отново навън. Тя се преоблече със сухите дрехи, които й донесоха.

Не можеше да спре да се усмихва. Хиацинт се бе завърнал жив и здрав.

Но в същото време сърцето й кървеше. Днес мнозина щяха да загинат.

Прегледа ръцете си. Обривът вече намаляваше. Някои от петната не бяха толкова тъмни и все още имаше по ноктите.

Когато излезе от банята, тя видя, че болницата е претъпкана с народ — единственият лекар и няколко граждани се грижеха за пациентите, които не можеха сами да се наредят на опашка за лекарството. Разбра за седем смъртни случая. За краткото време, откакто Левана я зарази, седем човека бяха намерили смъртта си.

Още много хора щяха да умрат, ако Хиацинт и Синдер не бяха пристигнали. Седем смъртни случая. Седем души, които можеха да бъдат спасени в суспенсора, ако не й го бяха отстъпили.

Уинтър мина бавно покрай пациентите, усмихна се на едни, други стисна окуражително за рамото. Накрая излезе навън и стъпи на малката каменна площадка.

Мощен вик на радост се надигна под купола и я посрещна.

Уинтър не можа да помръдне, после се дръпна под навеса на сградата. Тълпата ревеше, размахвайки импровизираните си оръжия. Войниците започнаха да вият. Уинтър ги зяпна и се почуди дали и тя да не почне да вика. Или да вие. А може би очакваха да изнесе кратка реч, при все че гърлото й още беше пресъхнало, а умът й — размътен.

До нея изникна Скарлет и размаха ръце, за да успокои множеството. Изглеждаше доволна, но и ядосана. Следите от чумата — синьо-червени петна още се виждаха по светлата й кожа. Макар че тук-там мехурите не бяха изчезнали, болестта при Скарлет не се бе развила тъй бързо, както при Уинтър и седмината мъртъвци. Беше късметлийка.

— Какво става? — попита Уинтър.

— Синдер и алфите обсъждат тактиката ни — обясни Скарлет. — Коронацията ще започне всеки миг. Хората стават неспокойни. Освен това всички те обичат, каква изненада, нали, и чакат да видят с очите си, че си добре.

Уинтър се осмели да се усмихне и хората викнаха отново. Някой подсвирна, а един войник нададе вой.

Принцесата зърна с крайчеца на окото си Хиацинт, който се беше подпрял на стената на болницата и я наблюдаваше с многозначителна усмивка.

— Още не са започнали да пишат песни в твоя чест, но това е само въпрос на време.

— Крес е успяла! — извика Синдер и хукна през навалицата, следвана от войници. Хората се отдръпнаха да я пропуснат. — Бариерите във влаковите тунели са свалени! Вече няма какво да ни спре да влезем в Артемизия. Няма какво да ни спре да поискаме Левана да бъде дадена на съд!

Отново радостни възгласи отекнаха в купола.

Уинтър хвърли поглед на тълпата. Сърцето й щеше да се пръсне. Хората гледаха Синдер с възхищение и с ясни очи, в които проблясваше крехка надежда. Принцесата никога не беше виждала надежда в очите на лунитяните. Лицата им винаги бяха мрачни, изпълнени със страх и неувереност. Или още по-зле — бяха замаяни от любов и преклонение пред мащехата й. Любов, която бяха принудени да изпитват против волята си и която само напомняше, че не бяха свободни даже в сърцата и умовете си.

Сега беше различно. Хората не бяха заслепени от обаянието на Синдер, нито принудени да я припознаят като тяхна законна кралица. Те я виждаха такава, каквото беше в действителност.

— Алфа Стром, картата — рече Синдер и, развълнувана, махна с ръка.

Стром й подаде холографа, Синдер извади изображение, което всички да видят, и очерта пътя им към столицата.

— Ще се разделим на две групи, за да се придвижим по-бързо през тунелите — рече тя и посочи двата маршрута. — Когато стигнем до АР-4 и АР-6, ще се разделим пак така, че да влезем едновременно през всичките осем входа към града. Ще ни трябват доброволци, които да привличат бунтовници от всеки сектор, покрай който минаваме. А също да набавят оръжия и храна, а после да продължат напред. Помнете, животът ни зависи от многочислеността. Левана неслучайно държи секторите разделени. Тя знае, че е безсилна, ако се обединим, а ние точно това ще направим!

Тълпата нададе рев, но Синдер — с разширени, възбудени очи, вече се бе обърнала.

Уинтър изправи гръб и за първи път усети гордост, че стои пред кралицата си.

— Имаме доказателства, че поне още осемдесет и седем сектора са на наша страна, а аз имам основания да вярвам, че броят им расте. След като тунелите не работят, най-добрият начин да разпространим новината и да съберем повече хора за похода към Артемизия е спийдърът. Хиацинт, направих списък на секторите, които вече са се разбунтували и разполагат с оръжие. Искам да отидеш там, а също и до съседните на Артемизия, тъй като те са най-близо и хората най-бързо ще пристигнат. Иди в колкото може повече сектори през следващите два часа, после ще се срещнем в тунелите под АР-4 в…

— Не.

Синдер примигна. Понечи да отговори, но не можа.

— Моля?

— Няма да оставя Уинтър.

Уинтър усети как я полазват тръпки. Хиацинт дори не я погледна.

С все тъй отворена уста, Синдер отправи взор към Уинтър, после към Скарлет, сетне пак към Хиацинт. Затвори уста, намръщи се и се обърна отново към Скарлет.

— Ти можеш ли да управляваш спийдъра?

— Та аз никога не съм виждала такова нещо. Прилича ли на кораб?

Синдер отправи изпепеляващият поглед към Хиацинт.

— Нуждая се от теб. Имам ти вяра и…

— Казах не.

Тя поклати глава невярващо. Сетне се ядоса.

— Ти какво мислиш, че ще се случи с Уинтър и с всеки един от нас, ако изгубим?

Хиацинт скръсти ръце, готов да откаже, но тогава Уинтър сложи ръка на рамото му.

— Аз ще отида с него — рече тя весело, тъй че думите й да разсеят напрежението.

Но не сполучи. Хиацинт обърна гневния си поглед към нея.

— Не, ти ще останеш тук и ще се възстановиш напълно. Та ти едва не умря! Левана има достатъчно възможности да те убие. Няма да припарваш до Артемизия.

Уинтър го погледна в очите и усети как в нея се надига същата решимост, която я изпълни, когато се зае да намери войниците на мащехата си и да ги привлече на своя страна.

— Аз не мога да се бия, но от мен също има полза. Ще дойда с теб, ще разговарям с хората. Те ще ме чуят.

— Принцесо, не сме длъжни да…

— Вече взех решението си. Аз също имам какво да губя — точно като тях.

— Уинтър говори разумно — обади се Синдер.

— Учудващо — добави Скарлет.

Хиацинт дръпна Уинтър настрани.

— Виж — прошепна той и я улови за лактите. Мазолите по ръцете му се усещаха много по-отчетливо отпреди. Сърцето й се разтуптя лудешки от неочакваната близост. — Ако искаш да свърша тази работа за Синдер, аз ще я свърша. Заради теб. Но няма, не мога пак да те загубя.

Уинтър се усмихна и допря длани до лицето му.

— Най-сигурното място на света е до теб.

Той стисна зъби. Тя виждаше вътрешната му борба, но беше непреклонна.

— Откакто се помня, живея в страх — продължи Уинтър. — Ако това е единственият ми шанс да се изправя срещу нея, ще рискувам. Не искам да се крия. Не искам да се страхувам. И искам никога повече да не се разделяме.

Раменете му се отпуснаха — първият знак, че тя беше спечелила. Но Хиацинт вдигна пръст.

— Добре. Ще тръгнем заедно. Но няма да докосваш оръжие, ясно ли е?

— Че какво да правя с него?

— Именно.

— Хиацинт, Уинтър. — Синдер потропваше с крак, а очите й хвърляха мълнии от нетърпение. — Нямаме много време…

Сякаш самото небе слушаше. Куполът над тях потъмня и трите огромни екрана светнаха на черния фон.

— Лунитяни — обади се женски глас, — моля ви вижте внимателно това излъчване на живо от Артемизия. То е задължително за всички. Започва коронацията.

Устните на Уинтър се разтегнаха в злорада усмивка. Тя се дръпна от Хиацинт, обърна се към хората и вдигна ръце.

— Лунитяни — извика тя, имитирайки говорителката и отвличайки вниманието на хората от купола, — моля ви, вижте внимателно истинската наследница на лунния трон, принцеса Селена, на живо от вашия сектор. — Очите й грееха, когато с широк жест посочи Синдер. — Започва революцията. Нашата революция!

Книга пета

Глава седемдесет и осма

Каи тичаше по коридора и се радваше, че няма кой да го види как се носи като вихър с изящния си костюм за коронацията, макар че имаше прекалено много неща, за които да мисли, за да се притеснява как изглежда. Синдер беше жива. Бяха заловили Трън. Синдер щеше да нападне Артемизия.

Днес. Сега.

Още се чувстваше гузен, че остави Крес сама. Не биваше да се тревожи толкова, че ще закъснее за коронацията, която и бездруго искаше да пропусне. Трябваше да се наслади по-пълноценно на това, че накара Левана да го чака. Трябваше да инсценира отново отвличане.

Изруга наум. Да беше помислил по-рано.

Не — ако беше изчезнал, щеше да вдигне тревога, последното, от което Крес и другите се нуждаеха. По-добре да разсее подозренията на Левана и да продължи напред, все едно нищо не се е случило. По-добре да я коронясат за императрица на Републиката.

От тази мисъл му се повдигаше, но реши да се придържа към плана. И да изиграе ролята си.

Каи свърна по коридора и едва не събори статуята на мускулест лунен бог. Хвана я и я намести с разтуптяно сърце. После мина през двойните врати, които водеха към частни покои.

Двама стражи пазеха входа към голямата зала. Торин седеше на пейка с възглавнички до жена със златна коса, вдигната на кок, която възкликна тъй пламенно, когато видя Каи, че той едва не се спъна.

— О, благодаря ти, Артемида! — рече тя и попи с кърпичка потта от челото си. — Къде бяхте?

— Нали ви казах, че идва насам — обади се Торин.

Но жената не го чу. Тя вече говореше по микрофона, закачен на китката й:

— Императорът пристигна. Церемонията ще започне след тридесет секунди. — Тя закачи порта на колана си и огледа Каи с тревога, но и с погнуса. — Земляни! — измърмори, после оправи пояса му и отметна косата от лицето му. — Изобщо не се грижите за външния си вид.

Каи преглътна ироничната си забележка относно златната коса на лунитянката и пое чаша с вода от прислужника.

Торин стана и пъхна ръце в джобовете си. Без сако изглеждаше обезпокоително небрежен и Каи се запита дали и той не е отнесъл критика от непознатата.

— Всичко наред ли е, Ваше Величество? — думите бяха произнесени с привидно безразличие, но Каи долови напрежението и любопитството му. И макар да не беше сигурен, кимна.

— Всичко е наред.

Отвъд двойните врати се чуваше брътвежът на гостите и той се почуди какво ли се говори за забавянето на церемонията.

— Готов съм.

— Нейно Величество също — рече жената. Тя побутна Торин към входа. — Вие вървете да заемете мястото си! Ваше Величество, последвайте ме!

Каи мина между стражите и пое към малък коридор с декоративни колони.

Левана чакаше, облечена с рокля в тон с цветовете на пояса на Каи. Приличаше на гигантско ходещо знаме с ред звезди по подгъва и бял лотос отстрани. Имаше и пояс в огнено оранжево — цветът на изгряващото слънце на Земята.

От престорената любов към Републиката на Каи му се искаше да разкъса пояса и да я удуши с него.

Левана протегна ръце. Раздразнен или не, Каи нямаше друг избор, освен да ги поеме. Пръстите й бяха леденостудени.

— Мили съпруже — изгука тя, — домъчня ми за теб.

Той се намръщи.

— Колко време още смяташ да разиграваш този цирк?

— Цирк ли? — изсмя се сподавено Левана. — Нима не е позволено на една жена да копнее за своя съпруг, без в това да се търси задна мисъл?

— Ако не искаш да изпразня стомаха си по време на коронацията, най-добре да сменим темата.

Лицето й стана твърдо като камък.

— Нашият брак е окончателен и необратим. Ти сам избираш как да реагираш на положението.

— Нима ми даваш избор? — Каи я дари с най-дипломатичната си усмивка. — Колко щедро от твоя страна.

Левана отвърна на усмивката му.

— Ето на, не е толкова трудно, нали? — Тя се обърна с лице към залата и хвана Каи под ръка. Той зърна драскотината там, където я бе порязал с ножицата на сватбата.

Това му вдъхна сили. В този миг прозвучаха роговете.

Вратите бяха отворени и зад тях се появи пъстрото множество. Каи усети, че очите му се уморяват от ярките цветове, пулсиращите лампички и пищните воали.

— Станете да посрещнете Нейно Кралско Величество, лунната кралица Левана Блекбърн, пряк потомък на първия крал Сайпръс Блекбърн, и Негово Величество, император Каито от Източната република на Земята.

Засвири лунният химн. Каи и Левана тръгнаха бавно по пътеката. Ако не бяха крещящите дрехи, атмосферата щеше да бъде мрачна.

— Научих нещо интересно, преди да дойдеш — подхвана Левана, без да сваля усмивката от лицето си. — Преди малко са задържали в подземните ни килии предател.

Стомахът на Каи се сви.

— Продължавай.

— Изглежда, един от съучастниците на Лин Синдер се е промъкнал в двореца ни. Става дума за онзи престъпник землянин — доколкото знам, се казва Карсуел Трън.

— Интересно.

— Дали знаеш каква е била целта му?

— Може би се е обидил, че не е бил поканен.

Левана кимна на тълпата.

— Все едно. Задържахме го, преди да е напакостил.

— Радвам се да го чуя.

— И тъй като скоро ти ще бъдеш провъзгласен за крал на Луната, а той е бил твой затворник, реших ти да избереш как да го екзекутираме.

Той стисна зъби.

— Съпругата ми ми оказва огромна чест.

Но докато Левана се опитваше да го вбеси, тя в действителност го успокои и Каи с облекчение научи, че Трън все още не е мъртъв.

Когато наближиха края на пътеката, той забеляза и останалите земни владетели. Торин вече беше тук — сигурно го бяха вмъкнали през някоя странична врата — заедно с представителите на Републиката и на другите нации. С известна изненада той съзря дори Лин Адри и Лин Пърл, които стояха до американския представител. Лицата и на двете бяха застинали в усмивка и макар че Каи ненавиждаше майката и дъщерята, изпита известна доза съчувствие. Левана си играеше с тях като котка с мишка, преди да я погълне. Първо се отнасяше благосклонно с тях, сетне ги наказваше, после пак се показваше благосклонна. Нищо чудно, че двете не смееха да шукнат.

На подиума стояха чародеи, стражи и един биоинжениран войник, облечен с красива униформа в контраст с деформираното му лице и тяло.

Каи се намръщи и се почуди защо изобщо Левана е довела на коронацията едно от тези създания. Присъствието им на сватбата не беше приятно за никого.

Светлината огряваше яркозелените очи на съществото и Каи свъси вежди. Стори му се, че…

Спъна се на първото стъпало, но успя да запази равновесие и да се изкачи догоре. Сърцето му все тъй силно туптеше в гърдите му и той си спомни, че Вълка е заловен, но Крес не знаеше какво е станало с него.

Каи вече знаеше.

Беше Вълка, но и не беше. Очите му бяха неспокойни, мрачни, пронизваха го и загатваха за жестокостта, която вреше отвътре.

Вълка изръмжа и пръв отмести поглед.

— Позна ли любимия ми войник? — попита Левана, когато стигнаха олтара с короните. — Променил се е доста, откакто го видя за последен път.

Каи беше бесен. Тя искаше единствено да види яда му. Искаше да му покаже, че тя контролира съдбата му, съдбата на страната му, съдбата на приятелите му.

Каи се опита да се съвземе. Двамата се обърнаха с лице към присъстващите. Това беше мигът, в който той щеше да прехвърли в ръцете на Левана половината от своята власт. Когато щеше да съобщи на страната си, че ако той умре, тази жена ще стане тяхна владетелка.

Цялото му същество отказваше да приеме това, но той знаеше, че няма друг избор.

О, звезди, дано Синдер се появи, повтаряше гласът в съзнанието му. Дано Синдер се появи.

— Земляни и лунитяни — рече Левана и протегна ръце към множеството. — Събрали сте се тук, за да станете свидетели на паметно събитие в нашата история. Днес ще коронясаме един землянин, моя съпруг, император Каито от Източната република, за наш крал. И също днес, аз ще бъда коронясана за императрица — първа от кралското ни родословие, която ще се свърже с нашите земни братя.

Хората нададоха радостни възгласи.

Е, лунитяните. Земляните заръкопляскаха учтиво.

— Моля ви да седнете — рече Левана.

Хората заеха местата си, а Каи и Левана пристъпиха към двете ковчежета със скъпоценности на олтара. Каи въздъхна и отвори първото.

Вътре, върху коприна, лежеше короната на императрицата. Беше с формата на феникс и обсипана с искрящи скъпоценни камъни.

Заляха го чувства, за които не беше подготвен. За последен път беше видял короната на главата на майка си. Тя я слагаше всяка година на бала в чест на мира и беше много красива с нея.

Той потрепери пред осквернението, което щеше да извърши.

Левана застана от другата страна на олтара с нейната корона. В сравнение със земната, короната на лунния крал беше съвсем обикновена. Седем издължени зъбци, изваяни от лунен камък, чиято белота проблясваше на светлината на свещите. Беше стара. Лунната монархия била създадена преди Четвъртата световна война, сложила началото на Източната република и нейното кралско семейство.

Каи събра сили и взе короната на майка си от ковчежето. Двамата с Левана се обърнаха към множеството, като държаха короните над главите си. Каи погледна Торин — на лицето му бе изписана тъга. Може би той също си бе спомнил майка си.

Преди Левана да започне речта си за символичното значение на короната и властта на суверена, която тя въплътява и прочие, и прочие, вратите на залата се отвориха с трясък.

Златокосата жена нахлу вътре с ужасено лице и с отсечени движения, подобно на робот, тръгна към кралицата.

Каи свали короната и усети как дланите му пламнаха. В гърдите му лумна надежда. Хората се извърнаха към жената и тук-там се чу сподавен смях. Нещо ставаше. Каи не долови страх у присъстващите, а по-скоро възторг, сякаш събитията, разиграващи се пред очите им, бяха художествена измислица.

Жената стигна до стълбите и коленичи.

— Простете ми, кралице моя — запъна се тя. — Получихме съобщение, че в няколко съседни сектора има размирици, даже и в крайните куполи на Артемизия.

Каи погледна Вълка, но той все така стоеше неспокоен и от време на време ръмжеше, сякаш беше готов да захапе с огромните си челюсти гърлото на първия човек, който минеше край него.

— Какви размирици? — изрева Левана.

— Не знаем как, но барикадите около разбунтувалите се сектори са били вдигнати и хората… идват насам. Влаковите тунели са пълни с народ. Носи се мълва, че… че принцеса Уинтър е с тях.

Лицето на Левана почервеня.

— Това не е възможно!

— Аз… не знам, кралице моя. Това чух. А… също и киборгът.

Каи се ухили. Не можа да се сдържи и дори не се смути, когато Левана го изгледа мрачно, а сви рамене и рече:

— Тя те предупреди!

Кралицата стисна зъби и се обърна към жената.

— Киборгът е мъртъв и аз няма да търпя никакви слухове, които твърдят обратното.

Жената зяпна.

— Барикадите около Артемизия държат ли се още?

— Д-да, кралице моя. Доколкото знам, не са могли да ги…

— Тогава не сме под пряка заплаха, нали?

— Така… така мисля, кралице моя.

— Тогава защо прекъсваш церемонията? — Левана махна с ръка. — Стражи, отведете тази жена в затвора. Няма да търпя повече прекъсвания!

Жената се надигна и залитна. Двама стражи я хванаха, за да не падне. Очите на Левана горяха безпощадно.

Хората се опитваха да прикрият въодушевлението си, но не успяваха. Каи видя доста подигравателни погледи, докато стражите отвеждаха жената, макар че едва ли идеята да донесе вестите за метежа беше нейна.

Мислите на Каи бушуваха. И докато той хапеше устни, лицето на Левана се отпусна и възвърна приятното си изражение.

— А сега — рече тя и вдигна лунната корона над главата си — да продължаваме.

Глава седемдесет и девета

Синдер предвождаше малката армия заедно с алфа Стром. Тунелите бяха достатъчно широки, за да вървят в редица по петима и Стром ясно им даде да разберат, че не бива да развалят строя — всяко нарушение в затворените пространства можеше да доведе до паника и смут. Стараеха се да бъдат тихи, но това беше невъзможно. Стъпките им отекваха гръмовно по каменистия под.

Мутантите вървяха най-отпред като първа защитна линия, а след тях се нареждаха хората от секторите.

Спечелването на играта зависеше от броя им, а той непрестанно растеше. Нови и нови доброволци прииждаха на помощ от всеки сектор, покрай който минаваха, а мнозина се бяха готвили за този миг още след първото послание на Синдер.

Синдер се опитваше да изчисли точния им брой, но имаше много неясни въпроси. Нужни им бяха достатъчно хора, за да свалят кралицата и чародеите, но и още толкова, за да се справят със стражите и вълците на Левана. Тя разчиташе на Хиацинт и Уинтър да разнесат новината, и то бързо. Ако те не успееха, щеше да настане клане в редиците им. Ако пък успееха…

В тунелите беше тъмно като в рог и само тук-там някой голям фенер, откраднат от хората от външните сектори, и няколко джобни фенерчета осветяваха пътя им. На Синдер й се искаше да има карта в главата си, която да я ориентира колко път са извървели и колко им остава. Толкова беше свикнала да разполага с безкраен запас от информация, че се чувстваше уязвима. Пет години бе мечтала да прилича на хората, а сега й липсваха предимствата на киборга.

Четири пъти се натъкнаха на спрели влакове, които изпълваха тунелите и които отначало им се сториха непреодолими препятствия. Но войниците бяха унищожителна, свръхспособна машина и с жар разкъсаха металните панели и седалките и продължиха напред.

Въпреки че влаковете бяха спрени, осветлението на гарите работеше, на холографа вървеше задължителното излъчване на коронацията. Самата церемония не се предаваше, тъй като кралицата нямаше да носи воала си, затова репортер разказваше как протича събитието. Когато влязоха в АР-4, Синдер чу гласа на Каи и спря. Той повтаряше клетвата, преди да бъде провъзгласен за крал на Луната.

Армията се раздели на четири отряда и всеки щеше да влезе в Централна Артемизия през отделен тунел. Половината от алфите отведоха глутниците и хората в обратната посока. Синдер забеляза, че Стром я наблюдава.

— Да не се мотаем, а да тръгваме — рече той. — Войниците ми са гладни и неспокойни, а ти ни вкара в затворено пространство, в което ухае на вкусна плът.

Синдер вдигна вежди.

— Ако имат нужда от лека закуска, кажи им да си хапнат един от друг. Искам да съм сигурна, че Хиацинт е имал време да стигне до максимален брой сектори.

Стром се подсмихна, впечатлен от самоувереността на Синдер.

— Време е да вървим — повтори той. — Всички са на позиция. Кралицата и целият й антураж се намират на едно място. Може да си стоим тук седмици наред и да чакаме доброволци, които никога да не дойдат.

Синдер вярваше, че ще пристигнат още хора. Трябваше да пристигнат. Но също така знаеше, че алфата има право.

Коронацията вървеше към своя край.

Отново вървяха през тунелите. Стискаха здраво оръжията си. Тревогата им нарасна и те забавиха крачка. Не бяха стигнали далеч, когато фенерчето на Синдер освети желязна решетка в далечината. Стром вдигна ръка и всички спряха.

— Барикадата. — Синдер огледа стената до желязната решетка. Трябваха им две седмици, за да я прокопаят.

— Няма как да продължим — рече Стром и изгледа мрачно Синдер, сякаш вината беше нейна. — Ако това е капан, добре е замислен. Само за секунда могат да избият всички ни, както сме натъпкани в тунела като наденички.

— Крес трябваше да ги свали досега. Освен ако… — Освен ако Крес и Трън са били заловени. — Колко е часът?

Тя погледна Стром, но и той не знаеше. И той си нямаше часовник в главата.

Крес трябваше да програмира решетките към града така, че всички да се отворят едновременно, за да не би въодушевените бунтовници да нахлуят в града твърде рано и да провалят ефекта на изненадата или пък да бъдат избити. Дали Крес не бе успяла, или те бяха подранили? Каи все още повтаряше клетвата. Синдер потисна обземащата я паника.

Стром заръмжа.

— Надушвам нещо.

Войниците край тях вирнаха носове и взеха да душат.

— Нещо синтетично. От Земята. Машина.

Синдер се хвана за решетките, но войниците я дръпнаха назад и направиха стена между нея и барикадата. Сякаш си струваше да я защитят.

Тя се опита да запази спокойствие.

Нечии стъпки се чуха отвъд вратата. По-силно и по-силно. Едно камъче се търкулна по земята. Появи се лъч на фенерче, но онзи, който го държеше, остана в сянка.

Лъчът пробяга по насъбраните войници и фигурата застина.

Войниците изръмжаха.

— Еха — рече тя, — ама че сте страховити!

Сърцето на Синдер силно затуптя.

— Ико! — провикна се тя и се опита да си пробие път, но телата бяха непробиваеми.

Ико се приближи. Синдер я освети с фенерчето си и успя да я разгледа. Тя възкликна и спря да се съпротивлява. Дясната ръка на Ико висеше, безжизнена, беше надупчена от куршуми, изкуствената кожа бе разкъсана и от цялото й тяло стърчаха изгорели жички. Лявото й ухо липсваше.

— О, Ико… какво е станало?

— Срещнах още загубени лунни стражи, това стана. Единият ме приклещи в мазето на клиниката. Трябваше да се престоря на умряла, за да ме остави на мира. Добре че тук не знаят как да убиват андроиди.

— Ико, много съжалявам.

Ико махна със здравата си ръка.

— Не ми се говори за това. Ти арестувана ли си, или тези мъжаги са на наша страна?

— На наша страна са.

Ико пак погледна към вълците.

— Сигурна ли си?

— Не съвсем — отвърна Синдер. — Но това е армията, която събраха Скарлет и Уинтър и по-добра нямаме. Все още не са изяли никого.

Стром се подсмихна през стърчащите си зъби.

— Ико, колко е часът? Не трябваше ли решетките да са свалени досега?

— В график сме. Остават седемнайсет секунди по моя…

Механизмът застена и заскърца в стените. Решетката започна да се прибира в каменистия под.

Ико стисна устни.

— Крес е подранила.

Синдер си отдъхна.

Докато решетката се прибираше, вълците се строиха, сключиха ръце зад гърбовете си и вирнаха брадички. Така приличаха повече на войници, на хора, а не на чудовища.

Щом решетката се спусна достатъчно, Ико прекрачи през нея и се хвърли в ръцете на Синдер, а осакатената й ръка я шляпна по гърба.

— Нали пак ще ме поправиш?

Синдер я прегърна силно.

— Разбира се. Няма нищо непоправимо.

Ико се отдръпна и се усмихна; една искра изхвръкна от дупката, където бе стояло ухото й, и озари усмивката й.

— Обичам те, Синдер!

— И аз те обичам! — ухили се Синдер.

— Какво чакаме, та не вървим? — гласът на Стром отекна в тунела. — Горим от нетърпение да разкъсаме Левана и слугите й на късчета месо. Ще изсмучем костния им мозък и ще пийнем от кръвта им, сякаш е най-хубавото вино!

Ико погледна Синдер притеснено.

— Добре че са на наша страна.

Глава осемдесета

По време на церемонията Вълка имаше силно главоболие заради постоянните усилия да контролира глада си, който сякаш гризеше настървено вътрешностите му. Въпреки погълнатото месо, което му дадоха, той не се засити. Хиляди миризми дразнеха обонянието му. Земляните. Лунитяните. Стражите и чародеите миришеха тъй апетитно, че без да иска, си представяше как забива зъби в плътта им, разкъсва ги, тъпче се лакомо с тлъстините им…

По-силен от вълчия му глад беше само страхът от онова, което щеше да му причини чародейката, ако не слуша. А тази агония, тази пронизваща болка, която разкъсваше всеки мускул, всяко сухожилие в тялото му, нямаше да понесе втори път.

Устата му се напълни със слюнка, но той преглътна. Без да мръдне.

Не откъсваше поглед от кралицата. Император Каито вече беше коленичил пред нея, бе приел лунната корона и титлата крал под бурните аплодисменти, макар че ако се съдеше по лицето му, сякаш бе изпил шише с отрова.

Сега беше ред на кралицата.

Императорът вдигна короната на Източната република и повтори речта на кралицата, разсъждавайки върху политическата власт на императрицата, задълженията и дълга, честта и очакванията, символизма и историята, въплътени в това парче метал и стотиците искрящи скъпоценни камъни.

Левана коленичи. Сияеше в очакване. Устните й потрепваха от сдържана усмивка. Поглъщаше с очи короната.

Вълка преглътна. Най-много го изкушаваше плътта на кралицата, подсладена от мисълта, че тя е негова господарка, негов враг. Беше наредила да отделят Вълка от семейството му. Беше заповядала да го превърнат в чудовище. По нейно нареждане чародеите го измъчваха.

Ако някога му се удадеше възможност, той щеше да погълне сърцето й.

— Заклевате ли се — произнесе Каи, — да управлявате народите в Източната република според законите и обичаите, установени от владетелите в миналото, да използвате властта си справедливо, да бъдете милостива, да почитате правата на хората, да уважавате мира между нациите, да проявявате доброта и търпение и да търсите мъдростта и съвета на нашите благородници и братя? Обещавате ли това днес и за всички бъдни дни, в които ще царувате като императрица на Източната Република пред всички тези свидетели, пред небето и земята?

Тя се взираше в короната, не в императора.

— Обещавам — прошепна тихо.

Каи гледаше мрачно. Поколеба се, вдигнал високо короната. Ръцете му трепереха.

Вълка видя как той с усилие на волята постави короната на главата на Левана. Тя затвори очи, а на лицето й разцъфна усмивка.

— По силата на властта, дадена ми от гражданите на Източната република и от нашите съюзници в Земния съюз, като император на Източната република, аз ви обявявам за… — Той замълча. Зачака. Вълка чуваше как надеждата в него умира и сякаш разбираше изкушението му да почака още секунда, само още една…

Секундата мина и лицето на Каи застина като камък.

— … за императрица на Източната република. От този ден до деня, в който един от нас или и двамата умрем, вие сте моя съпруга и аз ще поделя трона си с вас.

Гласът му секна на последната дума. Каи дръпна ръце от короната, като че ли го бе изгорила.

Сякаш изригна вулкан. От тайни джобове изникнаха знаменца и цветя, тържествената, свещена церемония се превърна в какофония от възгласи. Левана се изправи. Ръце се протегнаха към нея и тя пристъпи до ръба на подиума, за да приеме пламенните поздравления на лунната аристокрация.

Преди да отвори уста, триумфалните викове бяха прекъснати от пронизителен, гръмовен звук, който отекна в ушите на Вълка и прободе като нож мозъка му. Той се снижи, изръмжа, причерня му. Хората залегнаха. Идваше му да се сгърчи на земята, но омразата към кралицата беше по-силна от болката в ушите. Това беше неговият шанс. Той се хвърли напред, без да вижда нищо друго, освен Левана и най-уязвимото място на тялото й. Гърлото й. Стомаха й.

Чу се мощен вик. Един страж се изпречи пред Вълка, но той го посече с острите си нокти и сграбчи ножа му. Викът на стража привлече вниманието въпреки пронизителния писък. Кралицата се обърна, точно когато Вълка замахна към нея.

В същия миг агонията го връхлетя и се разля като нагорещен метал по ръката му. Той пусна ножа, но щом видя вкочанените си пръсти, осъзна, че не е трябвало да го прави. Острието беше порязало врата на кралицата, вместо да се забие в сърцето й, а после и в тежките завеси зад олтара.

Вълка се свлече на земята, заслепен от силната болка, която прониза плътта му и порази разума му.

Звукът спря, а с него и мъчението.

Внезапната тишина засмука като вакуум всеки шум в залата. Стотиците хора стояха в кристалното безмълвие като вцепенени.

Вълка лежеше без дъх на земята и се молеше да умре.

Втори шанс нямаше да му се удаде. А наказанието му едва-що бе започнало.

Левана дишаше тежко, а очите й горяха от омраза. Устните й бяха по-червени от всякога, червени като кръвта, която течеше по врата й.

— Овладей го!

— Да, кралице — рече господарката Бемент. — Няма да се повтори, кралице.

Тогава един глас разсече тишината. Хората сякаш онемяха и се заслушаха. Вълка впери поглед в тавана, чудейки се дали не халюцинира от болката.

Беше гласът на Синдер.

— Здравей, скъпа лельо Левана — рече тя весело и шеговито. — Съжалявам, че те прекъсвам, но исках да съм сигурна, че ме слушаш внимателно. Първо, позволи ми да те поздравя. Изглежда, най-сетне получи всичко, което искаше. Сега е мой ред.

Последва дълго мълчание. Говорителите изпукаха.

Синдер продължи, но гласът й вече не беше весел:

— Имаш десет минути да излезеш на портата на двореца и да се предадеш.

Това беше всичко.

Хората чакаха. Още шеги. Още заплахи. Още обяснения. Но съобщението бе свършило.

Левана бе видимо разтърсена, а императорът — готов да избухне в смях.

Но в същия миг погледна Вълка и свъси загрижено вежди.

Вълка изръмжа и застана на изнемощелите си крака, доволен, че чародейката не му попречи.

— Това е измама! — изкрещя Левана с накъсан глас. — Тя не може нищо да ми причини!

Гневът на кралицата беше прекъснат от трополенето на забързани стъпки. Главният чародей Еймъри и двама стражи влязоха през един от страничните входове.

От гърлото на Вълка се изтръгна ръмжене и той едва успя да го потисне. Този мъж беше убил майка му.

— Какво? — кресна кралицата.

— Научихме, че след проникването в двореца, системата ни е спряла да подава информация от тунелите…

— Карай направо, Еймъри!

Чародеят стоеше със зяпнала уста.

— Те са в града, кралице. Всичките осем барикади са свалени.

— Кой е в града?

— Киборгът. Хора от външните сектори. Дори част от нашите войници са с тях.

Левана кипеше от ярост и едва си поемаше въздух.

— Следващият, който произнесе думата киборг в мое присъствие, ще изгуби езика си! — Тя си пое рязко дъх. — Защо не са били спрени?

— Не разполагаме с достатъчно хора, Ваше Величество. Мнозина бяха изпратени към външните сектори, за да потушат размириците. Не можем да изпратим подкрепления срещу бунтовниците, без да отслабим позициите си в двореца.

Левана прибра полите си с една ръка и така сви рамене, че вратът й прокърви обилно.

— Добре — изсъска тя. — Малкото въстание ще свърши тук!

— Кралице, в контролния център намерихме това — чародеят Еймъри показа един портскрийн. — Изглежда, принадлежи не на друг, а на нашия почитаем крал.

Левана се обърна към император Каито и го изгледа кръвнишки.

— А аз се чудех къде е изчезнал — рече той, извивайки предизвикателно устни. — И цяла сутрин го търся.

Ноздрите на Левана се разшириха, лицето й излъчваше злост и пресметливост. Тя грабна портскрийна от Еймъри и го запокити към олтара. Пластмасовата обвивка се счупи.

— Край на тържеството! — рече тя на присъстващите и гласът й се понесе из залата от високоговорителите. — Изглежда, някои мои поданици са избрали тази вечер да вдигнат… ами наричат го бунт. Но не се безпокойте — това не е нищо повече от една глупава демонстрация. — Тя отново владееше чувствата си. — За ваша безопасност ви моля като мои почетни гости да останете по местата си, докато се погрижа за нарушението на реда.

Тълпата се раздвижи.

— Почакайте — чу се мъжки глас, дошъл от редиците на земляните. — Не може да очаквате да останем в залата, докато дворецът е под атака. Тази война е ваша, не наша. Настоявам да ми позволите незабавно да се върна на кораба си.

Мъжът говореше с европейски акцент и на Вълка отново му се привидя червенокосото момиче. Намръщи се и потърси с поглед мъжа. В това време и други земляни надигнаха глас.

Левана стисна устни.

— Ще останете тук — всяка дума прозвуча твърдо и студено като лед, — докато ви дам позволение да си тръгнете.

Недоволството на земляните в миг секна. Левана се обърна към стражите:

— Залостете вратите! Никой няма да напуска залата без мое разрешение! — Тя хвърли поглед на Вълка и щракна с пръсти. — Този идва с мен. От него ще излезе чудесен щит.

— Кралице — обади се един от стражите, — позволете да ви отведем на сигурно място. Тунелите от лава под града…

— Категорично не! — кипна Левана. — Това е моят народ! Моето кралство! Аз няма да ги изоставя.

Тя хукна към главния изход, Каи я последва.

— Земляните не са твои, че да ги заключваш. Ние не сме заложници.

— Ти сигурен ли си в това, съпруже? — Левана даде знак на двама от стражите, които стояха наблизо. — Отведете го при останалите.

Те побързаха да се подчинят и отведоха Каи към няколко манипулирани земляни.

— Пуснете ме! — извика Каи. — Вече имам право да издавам заповеди на стражите и войниците точно колкото и ти!

Левана се разсмя и думите му наистина щяха да я развеселят, ако не бе на прага на истерията.

— Дано не вярваш в това.

Вълка стоеше до Каи, но мисълта, че чародейката следи движенията му, не му позволи да се застъпи за императора. Той потръпна само при мисълта, че ще спечели отново неодобрението й.

Когато кралицата му махна да я последва, той послушно тръгна след нея.

Глава осемдесет и първа

Изпратиха разузнавачи, за да проверят дали има засада на гарата. Идеята беше на Стром и макар Синдер да се ядоса, че някой друг пое нещата в свои ръце, стана й приятно, че има още един лидер, който да мисли с няколко хода напред и който да й попречи да направи някоя глупава тактическа грешка. Това беше стъпка, която Вълка би предприел, ако беше тук.

Не, не й се мислеше за Вълка. Вече беше разказала на Скарлет как ги бяха разделили още при пристигането им в Артемизия и сега не знаеше какво е станало с него. Споменът отвори рана, която още болеше и не можеше да зарасне.

Синдер се опита да успокои бясно препускащото си сърце и да помисли за другарите си. Ико отново беше до нея. Скарлет беше заминала към един от другите тунели. Трън и Крес бяха в двореца и ако можеше да се съди по вдигнатите барикади, те също бяха живи и здрави. Уинтър и Хиацинт обикаляха съседните сектори и събираха подкрепления.

Синдер се чувстваше така, сякаш играеше една от стратегическите игри на Крес. Всичките й пионки бяха по местата си, бе дошло време за последната атака.

Една ръка се мушна в нейната. В последния миг Ико й предложи утеха.

Нисък вой отекна през душния тунел.

Сигналът.

Синдер стисна пръстите на Ико и махна с ръка. Време беше да вървят.

Излязоха на празния перон, където нетскрийновете обявиха края на коронацията. Левана беше станала императрица.

Започнаха да се изкачват по стълбището към светлината на деня. Макар че изкуствената вечер скоро щеше да бъде спусната над куполите, на хоризонта се виждаше слабото златисто сияние на слънцето.

Изгревът.

Беше красиво.

Синдер отвърна очи.

Стъпките им прокънтяха по каменните улици на Артемизия, отекнаха от стените на къщите и през спретнатите градини и по прозорците наизскачаха хора.

Синдер застана нащрек в очакване на ненадейно нападение. Но някой от вълците измърмори:

— Слугите.

Тя се вгледа внимателно и видя скромното облекло, пълните със страх очи. Това бяха хора от низшите класи, които живееха в сенките на белия град и задоволяваха нуждите и капризите на своите господари.

Може би някои от тях щяха да проявят достатъчно смелост да се бият. Но за нейно разочарование повечето слуги се скриха. Синдер се опита да не се сърди — та те години наред бяха страдали.

Хрумна й, че може би сега за първи път чуват за бунта.

Дворецът изникна пред погледа — искрящ и величествен.

— Алфи! — провикна се Стром над трополенето на краката. — Разпръснете се и обградете двореца. Ще пристъпим към него от всички улици.

Глутниците бяха като добре смазана машина. Те се разделиха уверено и всеки поведе своя отряд от цивилни по страничните улички. Синдер потръпна от хлад. Хората изглеждаха уплашени, но черпеха самоувереност от страшните мъже, които ги предвождаха. Самоувереност, каквато тя надали би могла да им вдъхне.

Когато стигнаха пред портите на двореца, тропотът на краката им замря.

Дворът пустееше. Дори кулата на стражите беше празна. Тежките железни врати бяха широко отворени и ги приканваха да влязат. Всичко изглеждаше така, сякаш Левана нямаше представа, че е под обсада, или пък бе твърде уверена, за да обърне внимание на заплахите на Синдер.

А може би това беше капан.

Позлатените двери на крепостта бяха залостени.

Синдер излезе напред. Тялото й гореше от нетърпение. Стром и Ико останаха до нея, готови да я защитят, ако от прозорците на двореца откриеха огън.

Синдер огледа ярките прозорци, но и по тях нямаше следи от живот. Очакването я пристегна като въже през тялото, което всеки миг се затягаше все повече и повече. Като че се полюшваше на ръба на пропаст и чакаше някой да я блъсне.

Тя хвърли поглед към първата линия и видя, че от всяка улица изникват бунтовници. Войниците чакаха в съвършен боен ред. Тренировките и волята ги бяха превърнали в жестоки каменни статуи и само някой мускул потрепваше, нечий юмрук се свиваше и нетърпение кипеше в телата им.

Зад тях хилядите цивилни чакаха. Не тъй страховити, не така добре подготвени, но също толкова решителни. Сред множеството Синдер съзря червената коса на Скарлет.

Не всички тук бяха от ПД-12. Някои дойдоха на доверие, защото видяха записите и повярваха, че истинската им кралица се е завърнала. Други събраха смелост благодарение на пратениците, които Синдер бе изпроводила. А трети, надяваше се Синдер, вървяха насам.

Тя пое дълбоко въздух. Насочи мислите си към всички електрически импулси, които успя да стигне, и вкара волята си в съюзниците си. Каза си, че така предпазва хората от Левана и чародеите.

Но знаеше също, че ако трябва, ще ги използва.

Щеше да ги пожертва дори. Ако се наложеше.

Не можа да овладее всички, но й се искаше да вярва, че и Левана няма да може. Синдер имаше нужда от достатъчно хора, за да се справят със защитата й. Дано да стигаха. Трябваше да стигнат.

— Ако Левана не се предаде — отекна гласът на Синдер в странната тишина, — ще превземем двореца със сила. На този етаж има много места, откъдето може да се влезе. Нападаме всичките. Счупете прозорците. Но не забравяйте, че кралицата и антуражът й са вътре. — Тя отново огледа прозорците и малко се уплаши, че все още няма и знак от съпротива. Едно злокобно чувство трепна в гърдите й.

Беше сигурна в плана си, но не съвсем. Бяха стигнали до прага на кралицата, без да срещнат съпротива, ако не се броят барикадираните тунели. Нещо все трябваше да се случи досега.

— Чародеите ще се опитат да ви манипулират — продължи тя. — Убийте ги, ако можете. Те няма да се поколебаят да ви убият, нито да използват приятелите и съседите ви, за да ви убият. Стражите на кралицата са добре обучени войници, но умовете им са слаби. Използвайте това предимство. Но най-вече помнете защо сте тук днес. След тази нощ аз ще стана ваша кралица, а вие вече няма да бъдете роби!

В двора отекнаха радостни възгласи, а с тях и вой, от който кръвта на Синдер се смрази. Тя вдигна ръка, което значеше да потърпят още малко. Приготви се да даде сигнал за атаката. С крайчеца на окото си погледна Ико, която трябваше да й даде знак, че десетте минути са изтекли.

Тогава долови движение.

Вратите на двореца се отваряха.

Войниците заеха позиция. Прокънтя ръмжене, така силно, че земята се разтърси. Вратите се разтвориха и отвътре се появи светъл силует. Той не принадлежеше нито на облечен с дълга роба чародей, нито дори на стройната фигура на кралицата.

Мутант. Един от войниците на кралицата.

Някой сграбчи Синдер и я дръпна зад първата линия.

Войникът пристъпи към стълбището пред двореца. Движенията му бяха грациозни, прецизни. Стори й се познат, имаше нещо у него, което го отличаваше от войниците около нея. Същото деформирано лице. Същите стърчащи зъби. Очи, които гневно святкаха и оглеждаха тълпата. Мъжът не беше облечен със сивата, практична униформа на отряда, а с много по-красива, която повече подхождаше на кралски гвардеец.

Дъхът й секна.

Това беше Вълка. Вълка, противен и грозен, спря на края на стълбището.

Мислите й се стрелнаха към Скарлет, но не посмя да се обърне и да види реакцията й.

От крепостта се подаде още един силует. Самата кралица Левана. Зад нея вървеше чародеят Еймъри, а след това се появиха чародеите в червено и черно, които, пъхнали ръце в широките си ръкави, образуваха редица от надменни лица и развеселени усмивки. Бродериите с рунически знаци заблестяха на първите лъчи естествена светлина, която виждаха от седмици насам.

За първи път Синдер не разполагаше с детектор на лъжата, който да й покаже, че обаянието на кралицата е илюзия. Не знаеше със сигурност дали това наистина е Вълка или някой, който е направен да изглежда като него.

Но, от друга страна, нямаше основания да се съмнява.

Тя отново провери дали не е изпуснала въздействието над хората, които контролираше. За първи път трябваше да овладее толкова народ и хватката й беше деликатна, слаба.

— „До края на тази вечер, аз ще бъда ваша кралица“ — цитира Левана и се усмихна зловещо, — „и вие повече няма да бъдете роби“. Какви духовити думи от момиче, което сее смърт и хаос, където и да иде. — Левана протегна ръцете си, сякаш предлагаше мир, който не значеше нищо. — Ето ме, аз съм момичето, което твърди, че е принцеса Селена. Аз няма да те карам да ме търсиш. Хайде, давай, опитай да вземеш короната си.

Синдер присви очи. Сърцето й биеше бясно, но в ума й цареше спокойствие. Може би защото за първи път киборгският й мозък не я заливаше със статистика от външния свят. Може би нивата на адреналина й се бяха покачили, а кръвното й налягане бе обезпокоително високо, но без червения поток от предупреждения, изобщо не я беше грижа.

С все така с вдигната ръка, тя разтвори пръсти, за да покаже на хората си да почакат.

Левана залагаше на верността на Синдер към Вълка. Сигурно си мислеше, че тя не би нападнала, докато той е под кръстосания огън. Че не би посмяла да изложи приятелите си на опасност.

Но Синдер изобщо не беше сигурна, че той още й е приятел. Това Вълка ли е, или нещо друго? Чудовище, хищник?

Тя стисна зъби и призна, че мислите й са лицемерни. Той беше същият като войниците наоколо, готови да се бият и да умрат за свободата си. В каквото и да се бе превърнал, тя трябваше да вярва, че той все още е неин съюзник.

Истинският въпрос беше дали Вълка, нейният приятел, нейният съюзник, учител, заслужаваше да бъде пожертван в тази война.

— Принцесо — изръмжа Стром, — тя е довела подкрепления.

Синдер не посмя да отмести поглед от Левана, при все че любопитството я гризеше.

— Подушвам ги. Наближават. Дузина глутници, а може и повече, с господарите си. Скоро ще ни обградят.

Синдер запази хладнокръвното изражение на лицето си.

— Това е последният ти шанс — рече тя, като гледаше отдалече леля си в очите. — Признай пред всички тези свидетели, че аз съм принцеса Селена, законната наследница на лунния трон. Дай ми короната и аз ще ти подаря живота, както и живота на последователите ти. Няма нужда да погубваме повече хора.

Кървавочервените устни на Левана, изпъкнали ярко върху светлата й кожа, се огънаха.

— Селена е мъртва. Аз съм кралицата на Луната, а ти не си нищо повече от една самозванка!

Синдер почака миг, след това отвърна на усмивката й.

— Бях сигурна, че ще кажеш това.

После пусна ръката си.

Глава осемдесет и втора

Армията се хвърли напред. Цивилните нахлуха през отворените порти, а войниците се прехвърлиха през оградите в градините от другата страна.

Кралицата не трепна. Чародеите не помръднаха.

Бяха стигнали до края на мраморното стълбище, когато Левана вдигна ръка. Чародеите затвориха очи.

Настъпи миг на ярък контраст.

Мутантите, тяхната първа линия на атаката, паднаха като един. Огромните им тела се свлякоха на земята като забравени играчки и стотината мъже завиха от болка. Подобни нечовешки звуци Синдер бе чувала само веднъж — когато сама бе подложила на мъчения Сибил Мира, докато накрая чародейката полудя.

Хората, чиито умове бяха защитени от Синдер, хукнаха напред, прескачайки вълците кой както може. Но останалите се спъваха и застиваха под контрола на кралицата. Мнозина паднаха и оръжията им глухо се удряха в земята. Онези, които бяха във владение на Синдер, се спираха за миг пред телата им и продължаваха напред с вдигнати оръжия.

Чародеите, помисли си Синдер и мислено ги насочи към ярките червени и черни роби. Всеки мъртъв чародей означаваше дузина войници или цивилни да минат на тяхна страна.

Но атаката бе посрещната от стена от гвардейци, които разделяха кралицата и антуражът й от нападателите. Бойците се блъснаха в тях като река в бент. Чу се звън на стомана. След всеки глух удар дървените копия се пречупваха. Отекваха бойни и предсмъртни викове.

Синдер потръпна и понечи да се втурне в битката, да си пробие път до кралицата, но не помръдна. Краката й бяха като заковани.

Сърцето й се разтуптя.

Не!

Не беше очаквала… не беше помислила…

Тя стисна зъби и се опита да се отърси от манипулацията. Представи си искрите електричество, които проблясваха в мозъка й, когато Левана насочи ума си срещу нея. Винаги успяваше да се освободи, да избяга, да надвие противника. Мозъкът й на киборг можеше да надмогне въздействието на…

Синдер изтръпна.

Киборгският й мозък не работеше.

Не. Не! Как би могла да защити умовете на другите хора, когато не можеше да предпази своите мисли от кралицата?

Тя скръцна със зъби. Ако успееше да освободи единия си крак и да докаже на тялото си, че е възможно…

Изстена и падна на колене. Тялото й пулсираше от неизразходваната енергия и тя усети внезапното скъсване. Слабата й власт над хората се разпадна. Виковете от болка наоколо пронизваха ушите й.

За секунди хората й бяха отнети.

Битката свърши, преди да е започнала.

Синдер седна задъхана от изтощение в опитите да се освободи от контрола на Левана. Краката й още тежаха, бяха като чужди. Виковете на войниците й се превърнаха в хленч и стенания на умиращи. Дори след краткия сблъсък във въздуха се разнесе мирис на кръв.

Левана се разсмя. Беше болезнено човек да слуша доволния й, стържещ смях, както и виковете на воините.

— Какво е това? — рече кралицата и плесна с ръце. — Та аз очаквах битка между дарбите ни, млада принцесо. Но явно ти не си противникът, на когото разчитах. — Тя пак се засмя и разроши косата на Вълка с мил, но и собственически жест.

— Имам награда за теб, милия ми. Тя е вече в капан.

Вълка изръмжа и тръгна по стъпалата, а огромните му зъби проблеснаха. Стражите се разделиха, за да му направят път, и той мина през падналите хора, сякаш не ги забеляза.

Синдер потрепери. Не помнеше колко пъти се бе изправяла срещу тези искрящи зелени очи като враг и като приятел. Но никога досега не се бе чувствала толкова безпомощна.

Опита се да разтърси глава. Да се помоли на Вълка или на малкото, което бе останало от него.

— Ваше Краличество! Насам!

Синдер ококори очи. Ико!

В тълпата отекна изстрел. Левана се олюля. Синдер видя как по масивните златни врати пръсна кръв и за миг, за един съвсем кратък миг, се изпълни с радост. Тя беше простреляна, кралицата беше простреляна!

Но тогава Вълка изрева. Левана се беше скрила зад него. Куршумът го бе уцелил в бедрото и униформата му вече чернееше от кръвта.

Ико изписка от ужас.

Левана изръмжа и гневът й стегна като в примка Синдер и останалите хора. Контролът й ги душеше. Давеше.

Вълка се спусна, но не към Синдер, а към Ико. Тя видя в очите му животински инстинкт. Да нападне нападателя си.

Стомахът на Синдер се надигна. Не можеше да помръдне. Не можеше да стори нищо. Едва дишаше. Дробовете й горяха, беше в капан.

Вълка стигна Ико, а тя стискаше пистолета и не знаеше какво да стори. Той замахна и разкъса кожата й с нокти. Тя изпищя, отстъпи назад, но не стреля повторно. Той я събори на земята. Впи зъби в синтетичната й ръка и пистолетът падна на земята. Една жичка гръмна в устата му и той я пусна.

Синдер се молеше на контролния си панел да се събуди, да отвърне на удара, да бъде по-силен от нея, да спечели…

— Аз съм принцеса Селена.

Невидимият глас се спусна над тълпата. Решителен. Познат и непознат.

Куполът над тях потъмня. Стъклото стана почти черно, сякаш започваше буря. Няколко екрана светнаха. Отначало в синьо, сетне записът се изчисти.

Гласът на Левана се понесе над тях.

— Ти си самозванка!

Синдер погледна нагоре. Стражите и чародеите стояха, напрегнати.

— И съм готова да взема своето. Артемизианци, това е вашият шанс. Отречете се от Левана и се закълнете във вярност пред мен, в противен случай ви давам дума, че когато сложа короната на главата си, всеки в тази зала ще бъде наказан за предателство!

На екрана се появи тронната зала, видяна през погледа на Синдер. Слугите и чародеите си бяха същите. Както и уплашеният, отчаян Каи отпред.

— Достатъчно! Убийте я!

Тогава на преден план излезе Левана, но човек можеше да я познае единствено по червената сватбена рокля.

Под обаянието се виждаше обезобразеното й от дълбоки бръчки и белези лице, едното й око беше полуотворено. Ужасни следи покриваха и кожата на брадичката, и на врата й, донякъде скрити под яката на роклята. Светлокестенявата й коса беше рядка, а на много места липсваше заради белезите. Те се виждаха и на едната й ръка, където коприненият ръкав не ги покриваше.

Следи от изгаряне.

Синдер беше напълно сигурна.

Един отчаян вик смрази Синдер, сякаш я бяха залели с ледена вода.

— Спрете го! Спрете записа! — крещеше Левана. Тя се обърна с гръб към холографа и задърпа ръцете и лицата на чародеите до себе си. — Не гледайте! Спрете да гледате! Ще ви избода очите!

Синдер осъзна, че вече не е парализирана от контрола — собственият й шок я държеше като закована.

Бяха сполучили. Кралицата губеше самообладание. Беше принудена да види истината под собственото си обаяние.

Записът премина в хаос от куршуми, викове, кръв и мъртви тела.

Левана се взря в хората, които вече не бяха под контрола й. Обаянието й се бе изпарило. Стоеше окаяна, обезобразена и в този миг — уплашена.

Чу се изстрел, но куршумът се заби във вратите на двореца. Някой изруга зад Синдер. Тя изви глава с ококорени очи. Беше Скарлет, чиято червена коса се вееше като пламък сред тълпата. Тя зареди отново и пак се прицели.

Левана се препъна заднешком в две-три стъпала, сетне се обърна и побягна към двореца, зарязвайки антуража си от смаяни чародеи навън. Вълка бе клекнал над тялото на Ико, макар че тя вече не мърдаше. Той гледаше Скарлет, а обезобразеното му лице се бе сгърчило от ужас. Беше я познал.

За миг Синдер не помръдна от мястото си. Мислите й бяха разпилени. Тя не знаеше какво да предприеме. Ико лежеше безжизнена. Не знаеше дали да вярва на Вълка. Кралицата побягна, но пътят й към двореца беше преграден, а навън имаше достатъчно чародеи, които можеха да контролират повечето войници и цивилни, всички стояха неподвижни, шокирани от записа…

Вой прониза забързаните й мисли.

Синдер се сепна, но не можа да разбере откъде идва. Дали беше някой от нейните войници, или от глутниците, за които Стром я бе предупредил, че ги обграждат.

Сетне воят бе подет от още някой и още някой. А след това настана суматоха.

Глава осемдесет и трета

Скръстил ръце, Каи стоеше на подиума, на който бе коронясан за крал на Луната, и гледаше намръщен. Водачите и дипломатите от Земния съюз се опитваха да скрият гнева под безстрастните си лица. Левана ги бе заключила в голямата зала, пред вратите стояха на пост лунни стражи, а стотиците лунни благородници се подсмихваха на земляните, сякаш бяха екзотични животни — очарователни, мили и безобидни.

Далечните звуци от битката се чуваха приглушено зад дебелите каменни стени.

Бунтът и клането на хиляди техни съотечественици не помрачиха пиршеството на лунитяните. Те се държаха така, сякаш бяха отишли на цирково представление. Надаваха весели възгласи, когато виковете от битката се усилваха. Правеха облози за този или онзи чародей и кой ще убие най-много хора, когато всичко свършеше. Подмятаха си груби шеги, говореха, че ще трябва да се лишат от кашмирените шалове и боровинковото вино през следващия сезон, ако работниците от външните сектори не спрат да си играят на война и не се заловят за работа.

Каи беше вбесен от тези разговори. Усети, че стиска разтрепераните си ръце в юмруци едва когато Торин сложи ръка на рамото му. Той се сепна, сетне разтвори пръсти и си пое въздух.

— Те нямат представа какво е във външните сектори, не изпитват никаква признателност към работниците, благодарение на които тънат в разкош. Смятат, че всичко това им се полага.

— Ужасно е и дори непростимо — отвърна Торин, — но да не забравяме, че са били държани в неведение точно както и хората във външните сектори.

Каи изсумтя. Не му беше до съчувствие.

— По всичко личи, че меденият месец свърши.

— Трябва да призная, че кралицата има нюх за драматичното. — Торин хвърли закачлива усмивка на Каи. — А също и племенницата й.

Той потисна тръпката на гордост. Синдер умееше да се появява ефектно.

— Какво научихме?

— Всички изходи са били залостени отвън и ако се вярва на лунитяните, пред всяка врата има по двама стражи на пост.

— Лесно е да ги манипулира човек, нали? — Каи посочи лунитяните. — Как мислиш, дали ще успеят да контролират стражите през вратите? Чувал съм Синдер да казва, че усеща хората през вратите, но не знам дали може да ги манипулира. Но ако накараме няколко лунитяни да заставят стражите да отворят вратите и да ни разчистят пътя до доковете… ще спасим всички.

— Доковете ще ни предложат убежище, ако Линдарен се провали — рече Торин, — но не мога да си представя, че лунитяните ще се съгласят да ни помогнат.

— Прав си, няма да ни помогнат и точно за това са идиоти. Помислиха ли изобщо защо Левана ги заключи тук? Смятат се за непобедими, защото са под нейната закрила, но кралицата пет пари не дава за тях. Тя ще ги използва като всеки друг, ако това ще помогне на каузата й.

Далечен тътен разтърси двореца, а след това се чу гърленият, яростен вой на хиляди гласове. Последваха изстрели.

Каи потрепери. Всичко му се струваше нереално, без значение, че Левана бе посрещнала Синдер и съюзниците, които тя беше събрала. Революция, битка… всичко му беше непонятно. Но сега се чуваха изстрели, хора умираха, а те бяха затворени тук.

— Това беше бомба! — изпищя някой от Източна Европа. — Бомбардират двореца! Ще ни избият до крак!

Няколко лунитяни наблизо се разсмяха и се развикаха в престорен страх:

— Бомба! О, звезди, само не бомба!

Каи присви очи. Нямаше как да разбере дали взривът е причинен от експлозиви, но запази спокойствие. Ала страхът на неговия спътник му даде идея.

Портскрийнът, който Левана бе захвърлила, още лежеше на пода до олтара. Той отиде и събра каквото бе останало. Пластмасовите панели се бяха отворили и единият му край бе изкривен, но когато го включи, екранът светна. По него обаче имаше черни петна, части от икони, свързани в неясна мозайка. Каи изруга, прекара пръсти по екрана, натисна бутоните. Нищо не се промени.

— Ваше Величество? — Торин клекна до него.

Каи вдигна счупения портскрийн.

— Какво би направила Синдер? Как би го поправила?

Торин свъси вежди.

— Мислите да повикате помощ?

— Нещо такова. — Той зарови ръка в косата си и се замисли. Представи си Синдер в работилницата на пазара. Край нея беше пълно с инструменти и резервни части. Тя щеше да знае какво да направи. Тя би…

Каи се изправи с разтуптяно сърце и удари портскрийна с все сила в олтара. Торин отскочи назад.

Каи погледна отново екрана и нададе възторжен вик. Едната му половина беше чиста.

Отвори ново съобщение.

— Как го направихте? — попита Торин.

— Не знам — рече той и написа набързо няколко реда, — но ще се учудиш колко често помага.

Избухна смях и той отново погледна към гостите в залата. Няколко лунитяни бяха наобиколили една прислужница. Тя танцуваше, но с резки, неестествени движения. По лицето й имаше сълзи, стискаше очи, лицето й бе сгърчено в отчаян опит да си представи, че е някъде другаде. Сърцето на Каи се сви.

Той се досети, че това не е рядкост за момичето. Питаше се дали минава и ден без някой да поиска ръцете и краката й да правят нещо, което тя не желаеше.

— Това изобщо не е валс! — провикна се един от лунитяните и тупна приятеля си по рамото. — Дай на мен да опитам. Аз ще я накарам да танцува много по-грациозно.

— Тя има нужда от партньор — обади се трети. — Да докараме някой от земляните тук и да си направим куклен театър, докато чакаме.

— Ей, какво ще кажете за онова сладко момиче от Източната република, онази, която е роднина на киборга? Помните ли я от процеса? Къде е тя?

Каи чу хленч. Мащехата и доведената сестра на Синдер бяха коленичили на пода между два реда столове, стискаха ръцете си и се опитваха да останат незабелязани.

Императорът закачи порта за колана си.

— Достатъчно — рече той и се запъти към групичката. — Престанете! — изкрещя. — Веднага оставете прислужницата на мира!

— Ах, на хубавичкия император май също му се е дотанцувало.

Каи беше посрещнат със злобни викове, но за негов късмет никой не овладя тялото му даже и когато прегърна момичето. То спря да танцува и, изтощено, се отпусна върху него.

— Говорите с императора — произнесе той отчетливо. Все още не беше свалил лунната корона, нищо че съпругът на кралицата нямаше кой знае какви правомощия. Но се молеше никой да не знае това. — Вие, изглежда, не разбирате в какво положение се намираме. Всички сме затворници в тази зала. Това ни превръща в съюзници, все едно дали ни харесва, или не. — Той посочи задната стена. — Щом Левана разбере, че е свалена от трона, ще отстъпи. И къде мислите ще отиде?

Той погледна в очите лунитяните, които стояха наблизо. Те му се присмиваха. Гневът на Каи ги развеселяваше.

— Кралицата не ни заключи тук, за да се веселим необезпокоявани, а ни държи като резерва. Щом стражите й бъдат ликвидирани, вие сте следващата линия на отбраната й и тя ще ви използва като щитове. Ще ви превърне в оръжия. Ще жертва всеки в тази зала и няма да изпита угризение, стига да оживее. Нима не разбирате? Тя не дава пет пари за вас! Иска само да разполага с повече тела, когато й потрябват.

Очите на лунитяните все още блестяха. Каи не беше сигурен дали думите му са им въздействали, но продължи:

— Защо да седим и да чакаме? С ваша помощ ще се измъкнем оттук, ще слезем на аеродрума, където ще бъдем в безопасност и Левана няма да може да ни използва в своите битки!

Един мъж наблизо цъкна с език.

— Ох, горкият дребен земен крал ни говори така, сякаш сме беззащитни деца, които ще му се поклонят само защото има корона на главата си. Ние не сме съюзници с вас, Ваше Благородие, и никога няма да сведем глави и да застанем на равна нога с вас, земляните. Нашата кралица вижда изгода в брака с вас и в коронясването ви за наш крал, но в действителност вие и вашите приятели не са достойни да измият пръстите на краката ни.

Залата избухна в смях. Мъжът се подсмихна и изгледа Каи високомерно, а думите му бяха възнаградени с недостойни подвиквания за земляните.

— Добре — каза Каи с леден глас. — Нека тогава да ви убедя да ми помогнете.

Той откачи портскрийна си и извади на холографа карта на Луната, чието уголемено изображение надвисна над главите им, изпълни залата и кратерите достигнаха високите тавани. Каи нагласи картата така, че всички да виждат Централна Артемизия и осемте градски сектора, които я заобикаляха. Сетне показа космическата флотилия, на която бе заповядал малко по-рано този ден да заеме позиция в неутралното пространство — шестдесет кораба по негова заповед в момента пътуваха към лунната столица.

— Всеки от тези кораби носи оръжие, което е в състояние да разруши биокуполите ви. Имаме достатъчно амуниции, че да изравним цялата страна със земята.

Това беше лъжа, но лицето на Каи не трепна.

Най-сетне настроението се смени. Усмивките потръпнаха. Смехът заглъхна.

— Докато вие се подигравахте с това момиче, аз изпратих съобщение до моите военни кораби да открият огън, щом се приближат достатъчно. Но ще оттегля заповедта си, веднага щом хората ми бъдат отведени на порта.

Една жена се разсмя, но смехът й беше тревожен, пронизителен.

— Няма да се осмелите да атакувате, докато и вие сте в двореца! Вие също ще умрете!

Каи се усмихна широко.

— Правилно. Няма да атакувам Централна Артемизия. Но ако не греша, повечето от вашите домове не се намират в централния купол, нали? Повечето са в околните градски сектори, прав ли съм?

Светещите кораби примигваха все по-близо. По-близо.

Благородниците си размениха тревожни погледи. Като че мълчаливо се предизвикваха един друг да нарекат това блъф, но никой не искаше пръв да се наеме да го стори.

— Ако не греша — обади се Каи, — имаме по-малко от двадесет минути до пристигането на корабите. Ако пак искате да видите домовете си, най-добре да не губим време.

— Лоша работа — рече носово компютърният техник на кралицата, когото Крес не особено деликатно бе нарекла Синус. Не че се фукаше, но ако Сибил я беше оставила на Луната, щеше да му вземе хляба още когато беше на десет.

— Положението е много, много лошо — добави той, а гласът му потрепна пред надвисналата гибел.

— Просто го спри — чу се по-дълбок мъжки глас. Крес беше сигурна, че принадлежи на стража, който стоеше на пост в коридора.

— Не мога! Записът вече върви. Ти искаш ли да го спреш? — оплака се Синус. — Тя… тя ще ме убие. Кралицата ще нареди да ме екзекутират.

Крес сдържа въздишката си и се опита да раздвижи глезена си. Левият й крак почти се беше схванал. Успя да го помръдне малко, но това само напомни на тялото й, че е свито в малката ниша.

Техникът разбра, че вече е твърде късно. Не можеше да спре записа. Защо ли не си тръгна?

— Е? Подготвила ли ни е нови изненади?

— Ти какво повече искаш? Този запис… кралицата ще… — Мъжът не довърши, но Крес усети трепването в гласа му.

Тя беше гледала записа в къщата и знаеше, че няма да излезе скоро от умовете. Белязаното лице на Левана, присвитото й око, остатъка от ухото й. Човек не можеше да отвърне очи от това лице, колкото и да му се искаше. Не можеше да го забрави.

А сега всички го бяха видели. Дано и Левана да го е видяла. Едва ли щеше да й бъде лесно да възвърне обаянието си след такъв шок.

Но кой знае — Левана дълги години си бе служила с измама.

— Заловиха ли я? — попита Синус. — Момичето, което е направило записа? Тя… наистина е знаела какво прави.

Думите му щяха да поласкаят Крес, ако не се бе свила тъй неудобно. А в това положение й се искаше мъжете да я обсъждат някъде другаде. Тя още стискаше пистолета на Трън, дланта я болеше.

— Това не е твой проблем — изръмжа стражът. — Върни всичко обратно. И се отърви от този запис, преди…

Той не довърши. Нямаше „преди“. Вече живееха „след“.

— Опитвам се, но тя е препрограмирала всички канали и може да отнеме дни…

Крес спря да слуша. Сега пък десният й крак се схвана. Тя изохка и се опита да го разтрие.

— Какво беше това? — попита Синус.

Крес трепна и изпълзя от нишата. Щом стана, насочи пистолета към техника, после към стража, после пак към техника. По слабия глас тя си беше представяла момче на нейната възраст, но техникът се оказа мъж, прехвърлил петдесетте.

Той бутна назад стола. Стражът посегна да извади оръжието си.

— Не мър… ох! — Крес направи гримаса от болка и се строполи с изтръпнал крак на писалището. Ръбът му се заби в бедрото й, което още я болеше от сблъсъка със статуята в коридора на прислугата. Тя простена и взе да го разтрива.

Спомни си пистолета и тъкмо понечи да го насочи към мъжете, когато стражът го грабна от ръцете й. Крес извика, посегна към него, но не можа да го стигне. Изхленчи, разтривайки бедрото си, и едва вдигна ръка, за да покаже, че се предава.

Стражът я държеше на мушка.

— Аз не съм въоръжена — рече тя кротко.

Мъжът не реагира.

— Ти ли… — Синус погледна екраните. — Ти ли направи това?

— Да, сър. — Тя си отдъхна — болката намаляваше. — Имам предложение. Чух ви да си говорите и се чудя, ако сте сигурен, че Левана ще ви екзекутира, задето не сте могли да спрете записа… съгласен ли сте да се присъедините към нас?

Двамата я зяпнаха.

Крес започна да удря с юмруци крака си. Трябваше пак да започне да прави упражнения. Или поне да спре да се крие в тези тесни пространства.

— Говоря сериозно. Аз познавам принцеса Селена, много е добра. Няма да ви убие, особено за нещо, което не е станало по ваша вина.

— Арестувана си — заяви стражът и я хвана за лакътя.

— Почакай! — извика тя, без да може да се отскубне. — Няма ли поне да си помислиш? Ще предпочетеш екзекуция в ръцете на Левана пред… това да не те екзекутират?

Стражът се подсмихна и я издърпа от невидимите екрани.

— Този бунт няма да успее.

— Ще успее. Левана ще бъде свалена от трона, а Селена ще стане нашата нова кралица и…

Прекъсна я аларма, която запищя от един екран в другия край на контролния център. Стражът се обърна натам, притискайки Крес към гърдите си, сякаш тя беше заплаха със схванатия си крак и разперената си оранжева поличка.

— Какво става? — извика стражът.

Синус вече беше пред предупредителния екран и гледаше със зяпнала уста. Сетне измърмори:

— Мисля… мисля, че сме нападнати.

— Това е ясно!

Синус поклати глава и увеличи холографа. Над искрящите куполи на Артемизия се виждаха кораби, които бяха нарушили неутралното пространство и бързо наближаваха града.

— Не от цивилните. — По слепоочието му се стече пот. — Това са военни кораби от Земята.

Тримата зяпнаха корабите, чиито светлинки примигваха все по-наблизо. Първа Крес съумя да събере мислите си.

— Точно така — рече тя и си отдъхна, понеже гласът й не трепна. — Принцеса Селена е в съюз със Земята. Ако Левана не се предаде, готови сме да ви унищожим. — Тя прокара език по изсъхналите си устни и се обърна да види стража. Надяваше се, че е достатъчно убедителна. — Но все още не е късно да минете на страната на победителите.

Глава осемдесет и четвърта

Ико почваше да разбира защо хората се свиват като зародиш в майчината си утроба, когато се страхуват. Легнала настрани на земята, пъхнала нос в коленете си и преметнала здравата си ръка през глава, тя не искаше никога вече да стане. Вълка беше нахапал вече повредената й ръка, беше нанесъл и доста поражения на бедрата и стомаха й.

С какво толкова привличаше острите като бръснач зъби и нокти? А също и куршумите. Това беше несправедливост спрямо андроидите, която трябваше да се отстрани още щом революцията свършеше.

Един ботуш стъпи тежко на сантиметри от главата й и тя се сви още повече. Не искаше да стане. Нито да помръдне. Искаше батерията й да се изтощи, за да може да се събуди отново, поправена от Синдер и…

Синдер!

Синдер не би легнала в несвяст в разгара на битката. Синдер беше нейде там, в опасност.

Ико изхленчи и огледа наоколо. Бойни викове и писъци атакуваха аудиосензорите й, а грохотът от стъпките отекваше в крайниците й. Тя надникна между краката и оръжията — първо вълците, после мъжете и жените от външните сектори, стиснали копията и ножовете си. Всички тичаха към двореца, а чародеите се опитваха отново да вземат контрол.

Но хората бяха многобройни, а вълците — трудни за управление. Нали така им повтаряше Вълка от самото начало? Войниците трябваше да сеят смърт и ужас на Земята. Не бяха спретнати, послушни и организирани.

Бяха много. Много повече, отколкото Синдер беше довела. Ико видя как още един отряд се хвърли в битката. Грабеха всичко, което се движеше. Мутантите се биеха един с друг. Остриета прерязваха гърла. Копия се забиваха в плътта.

— Добре, Синдер — прошепна тя и седна. — Идвам.

Вътрешните й системи не бяха наред, процесорът й беше пълен с разбъркани съобщения и тя усещаше, че в корема й поне две жици дават на късо. Вдигна пистолета от земята и тръгна в суматохата, а повредената й ръка висеше до тялото. Държеше пистолета в готовност и стреляше, когато се налагаше да спаси човек, без да обръща внимание на безбройните драскотини по дрехите и синтетичната си кожа. Какво толкова — още няколко драскотини. За първи път беше щастлива, че няма нервни окончания. Само се молеше с всички тези повреди тялото й да издържи.

Когато стигна при Синдер, вече беше извън обсега на куршумите. Слава на звездите, за първи път Синдер стоеше настрани от битката. Някои от статуите около двора бяха съборени и Синдер клечеше зад една от тях, наблюдаваше и сякаш чакаше подходящия миг да се включи.

Ико се плъзна до нея и облегна гръб на статуята.

— Хубава реч.

Синдер се стресна, изви глава и едва не я цапна с юмрук по носа. Но се спря навреме. Очите й блеснаха от облекчение.

— Ти си добре — възкликна тя. — А Вълка?

— Не може да овладее гнева. Скарлет?

Синдер поклати глава.

— Изгубих я.

От нищото изскочи един от вражеските воини. Синдер блъсна Ико настрани и с металния си юмрук заби главата на войника в статуята. Тя се напука, а войникът се свлече в безсъзнание.

— Синдер, ти кървиш.

Синдер хвърли поглед към рамото си. Превръзката, която направиха в къщата, се бе напоила с кръв, но не се уплаши. Хвана Ико и я дръпна зад статуята.

— Левана се върна в двореца. Трябва да се вмъкна там.

— Мислиш ли, че Каи също е там?

— Сигурно.

— Тогава идвам с теб. — Кимна Ико.

Отчаян писък привлече погледа на Ико към битката. Жена от сектора за дървесина заби ножа в гърдите си. Ико ококори очи. Жената падна на колене, втренчена в предателската си ръка.

Синдер нададе боен вик и хукна към един чародей. Грабна ножа на стража до него, миг преди той да замахне и с един удар…

Ико затвори очи. Не можеше да гледа как някой умира всяка секунда дори когато беше враг.

— Ико, хайде!

Андроидът вдигна глава, видя как Синдер прескочи мъртвия чародей и пое към вратите на двореца с нож в ръка.

— Добре. Просто ще избием лошите. — Ико погледна осакатената си ръка, разклати я, пръстите й заиграха. — Хубав план.

И тя се втурна в битката, заобикаляйки труповете и онези, които се сражаваха. Настигна Синдер и двете влязоха през зейналите врати. Ико наби спирачки. Вдигна поглед нагоре до върха на масивната статуя в средата на залата.

— Леле!

— Ико!

Синдер дишаше тежко от другата страна на статуята и поглеждаше ту в едната, ту в другата посока. Здраво стискаше окървавения нож.

— Накъде ли е тръгнала? — попита тя.

— Към аеродрума, за да избяга и никой да не я види отново.

Синдер я стрелна сериозно с очи.

— Или е решила да повика подкрепление.

— Може би. Трябва да намерим Каи. Стига да може, Левана ще го използва срещу мен.

Ико подръпна една от плитките си, доволна, че въпреки лошото състояние на тялото й, косата й още изглеждаше добре.

— Коронацията трябваше да се проведе в голямата зала. Можем да започнем оттам.

Синдер кимна.

— Нямам достъп до схемата на двореца. Ще ме водиш ли?

Вътрешните синапси на Ико поработиха известно време, докато осмислят думите на Синдер. Тя си припомни плановете, диаграмите, картите и стратегиите. Вдигна здравата си ръка и посочи:

— Голямата зала е натам.

Битката беше в разгара си, а Скарлет чуваше нежния, но твърд глас на баба си. Вече беше изстреляла два пълнителя и бе видяла повече разкъсани стомаси и прегризани гърла, отколкото и в най-лошите си кошмари. Но войниците не спираха да прииждат. Един отряд мина на тяхна страна, но Скарлет не знаеше колко се бият с нея и колко против, но все нови и нови бойци идваха на мястото на загиналите.

Тъй като се боеше да не застреля някой от своите, понеже всеки окървавен цивилен приличаше на враг, Скарлет се насочи към ясните мишени. Чародеите с червени и черни роби лесно се забелязваха дори в хаоса. Всеки път, когато съвестта я гризеше, че отнема живот, тя виждаше как някой цивилен допира пистолет в собствената си глава или промушва до смърт свой близък. Тогава насочваше пистолета към сериозното лице на някой чародей и угризенията й изчезваха.

„Дръж пистолета с две ръце, казваше баба й. Знам, че по филмите не го държат така, но те не са в ред. Прицели се, като използваш предния и задния мерник. Не дърпай спусъка — притисни го леко. Той сам ще стреля, когато е готов.“

Чародейката залитна назад, а на червената й роба се появи тъмно петно.

Щрак. Щрак.

Скарлет бръкна в задния си джоб.

Празен.

Изруга. Сложи пистолета на кръста си, обърна се и се огледа за друго оръжие. Беше толкова вглъбена в прицелването, че чак сега съзря морето от тела и кръв край нея.

Пот се стичаше по челото й.

Колко хора бяха изгубили? А сякаш битката едва бе почнала. Защо имаше толкова умрели? Обзе я страх.

Това беше бойно поле. Касапница. И тя беше тук.

Въздъхна разтреперана. Гласът на grand-mere изчезна в мига, в който остави пистолета. Останаха само писъците и бойните викове. Непоносимата миризма на кръв.

Зърна една брадва, понечи да я вземе, но не можа да я издърпа и осъзна, че е забита в нечие тяло. Лицето й се изкриви, затвори очи, напрегна всичките си сили и я изтегли. Не погледна тялото.

Беше изтощена, с помрачено съзнание. Видя жена на средна възраст, която в първия миг й заприлича на Маха, но беше по-възрастна. Жената трепереше, едната й ръка бе разкъсана, а със здравата теглеше ранен мъж.

Скарлет се запрепъва напред с брадвата в ръка. Трябваше да й помогне.

Понечи да остави оръжието, но пръстите й се свиха — беше предупреждение. С широко отворени очи погледна ръката си. Кокалчетата й бяха побелели. Другата й ръка също се сгърчи. Тялото й потрепери.

Някой бе поел контрол над ръцете й.

Но поне можеше да говори.

— Махнете се от мен! — извика така, че всички да я чуят. — Бягайте! — Жената спря и вдигна очи. Нямаше време. Скарлет тръгна към нея, преплитайки крака, вдигна тежката брадва над главата си. — Бягай! — изкрещя тя, ужасена, че умът й е във властта на чародей.

Жената я разбра и понечи да побегне, но не можа.

Скарлет изпищя отчаяна. Затвори насълзените си очи и замахна с брадвата. Жената вдигна ръце да се предпази.

Задъхана, Скарлет неочаквано спря и се осмели да погледне.

Над нея бе надвиснала огромна, мрачна фигура, цялата в кръв. Скарлет изхленчи. От облекчение, от благодарност, от хиляди чувства, за които нямаше думи.

— Вълк!

Очите му бяха все тъй яркозелени, макар и по-хлътнали заради издаденото му чело.

Скарлет се опита да вдигне брадвата, но той я изтръгна от ръката й.

Безполезните й пръсти обаче смениха тактиката и палците й се забиха в очите му.

Вълка сякаш нищо не усети и без да пуска брадвата, притисна ръцете й до тялото. Тя извика, вбесена, но не разбра дали това е собственият й гняв, или чародеят пищи чрез нея. Зарита с крака, тялото й се гърчеше в ръцете на Вълка. Но той бе непреклонен, безпощаден и я обгърна с тялото си като в пашкул.

Чародеят се отказа. В краката и ръцете на Скарлет сякаш се скъса ластик. Тя потрепери, разрида се и потъна в прегръдката на Вълка.

— О, звезди, о, звезди — тя зарови лице в гърдите му. — Аз почти… аз щях…

— Спокойно.

Гласът му беше по-дрезгав, но си беше неговият.

Скарлет се опря на него и погледна нагоре. Все така беше задъхана, битката все така ехтеше в ушите й, но от дни не се бе чувствала толкова спокойна. Посегна колебливо и докосна издадените му скули, а също и необичайно издаденото му чело. Вълка се намуси, както в онзи ден, когато за първи път тя забеляза зъбите му.

Намери белега на лявата му вежда, другия на устата му — бяха си там, където ги помнеше от нощта във влака, когато го целуна.

— Все още си ти, нали? Те не са те… променили?

Видя как той раздвижи челюст.

— Да — закашля се. После: — Не знам. Може би. — Лицето му се сгърчи, сякаш щеше да заплаче. — Скарлет! Повдига ми се от кръв!

Тя го погали по долната устна и докосна един от зъбите.

— Това е добре. Във фермата не сервираме кръв, тъй че ще трябва да поработим върху диетата ти. — Тя понечи да изтрие засъхналата кръв по бузата му, но се отказа. — Виждал ли си Синдер? Трябва да я намерим…

— Скарлет. — Гласът му потрепери от страх и отчаяние. — Те ме промениха. Сега съм опасен. Сега съм…

— О, я стига. Нямаме време за това. — Тя зарови пръсти в косата му — все същата мека, необуздана, рунтава коса. Притегли го към себе си. Целувката беше малко неловка в набързо откраднатия миг, но тя беше сигурна, че по-късно ще бъде различна. — Ти винаги си бил опасен. Но ти си моят алфа, а аз съм твоя и това няма да се промени само защото са ти направили нова челюст. Хайде. Трябва…

Един войник зад Вълка нададе страшен вик и се строполи, тежко ранен. Вълка дръпна Скарлет зад себе си. По тялото му имаше кръв и тя си спомни, че Ико го беше простреляла, но той не забелязваше раната.

Тя отново огледа оръжията, телата.

Хаосът бе отминал. Битката стихваше.

Малко хора бяха останали, но в далечината се виждаха чародеите. Неколцина бяха загинали, ала все още бяха твърде много. Лесно контролираха простосмъртните, а вълците се избиваха едни други…

Нима щяха да изгубят?

Един човек, контролиран от чародей, се завтече към Скарлет с вдигнато над главата си копие. Вълка го изблъска и счупи копието на две, преди тя да се опомни. После се извъртя, изръмжа и дръпна Скарлет настрана, миг преди един нож да я покоси. С един удар Вълка повали нищо неподозиращия мъж в безсъзнание. Но не вдигна брадвата. Все пак тези хора бяха техни съюзници, макар да се бяха превърнали в оръдия за врага.

Колкото повече бойци загиваха, толкова по-лесно чародеите ги владееха…

— Не се надигай! — изкрещя Вълка, блъсна Скарлет на земята и се хвърли върху нея. Жив щит. Поне инстинктът, желанието му да я закриля не бяха изчезнали.

Друго не й трябваше.

Скарлет остана да лежи, опитвайки се да зърне Синдер, Ико, алфа Стром или…

Тя видя един от вълците, който се канеше да ги нападне.

— Вълк!

Войникът се поколеба. Подуши въздуха, погледна Вълка, после и Скарлет, после пак Вълка. Обърна се и хукна да търси друга жертва.

Скарлет облиза напуканите си устни и хвана ръката на Вълка.

— Губим ли вече? — попита тя, опитвайки се да прецени разпределението на силите, но беше невъзможно да се разбере кои вълци бяха техни съюзници и кои на Левана. Но хората все по-бързо намираха смъртта си и везните се накланяха в полза на чародеите.

— Не за дълго — отвърна Вълка.

Тя го погледна. Очите му блестяха опасно и се оглеждаха зорко наоколо.

— Какво искаш да кажеш?

Помръдна нос.

— Принцеса Уинтър е близо… Води подкрепления.

Глава осемдесет и пета

— Почти стигнахме — рече Ико. Двете със Синдер вървяха крадешком по главния коридор на двореца. Битката все още бушуваше в далечината, но в двореца бе тихо. Нямаше и следа от Левана, но Ико всеки момент очакваше да изскочи иззад някой ъгъл.

За първи път тя зърна лунната кралица на стълбището пред двореца. Съжаляваше, че заради обезобразеното си лице Левана не можеше да й въздейства с обаяние. След като години наред бе слушала легенди за красотата на кралицата, истината малко я разочарова.

Ала истината все пак излезе наяве. Благодарение на записа на Синдер всички научиха какво се крие под илюзията. За щастие, кралицата бе все още потресена от случилото се.

Синдер стисна по-здраво окървавения нож.

— Двама стражи напред.

Те завиха зад ъгъла и видяха двамата мъже с огромни пушки, застанали пред изваяните врати.

Ико застина и вдигна невинно здравата си ръка. Усмихна се мило, но не се справяше блестящо, като се имаше предвид липсващото й ухо и тикът на бузата.

Тогава процесорът й разпозна единия.

— Ти! — извика тя. — Това е… това е онзи, който спаси Уинтър!

Стражът стоеше като истукан, вероятно заради Синдер, но лицето му се сгърчи от отвращение, когато съзря изтерзаното тяло на Ико, изгорелите жици, провисналите части.

— А ти си онзи странен робот.

Ико се наежи.

— Правилно е да се казва ескорт дроид, глупак такъв…

— Ико.

Тя затвори уста, но нервните импулси се стрелкаха в главата й.

Синдер наклони глава.

— Значи ти си убил капитана на гвардейците на Левана?

— Аз.

Другият страж изръмжа и хвърли яростен поглед на другаря си и на Синдер.

— Предател.

Кини, спомни си името му Ико и се изсмя тихо.

— Хабиш си енергията да ме контролираш. Няма да те застрелям.

— Хубаво — рече Синдер провлечено, макар че не му повярва съвсем. — Докато се държиш добре с нас, нямам причини да те манипулирам. — Това не беше истина. Ико знаеше, че ако мъжът опита да ги нападне, Синдер ще го спре.

Кини отпусна ръце.

— Значи ти си киборгът, който причинява толкова неприятности.

— Уха — рече Ико, замислена. — Хем красив, хем умен.

Като гледаше набръчкания му нос, тя се питаше дали не прекалява със сарказма, но беше бясна заради нараненото си его. Беше свикнала хората да гледат на нея като на човешко същество. И не само като на човек, но и като на красива жена. А ето че сега ръката й висеше, изкуствената й кожа бе разкъсана, едното й ухо го нямаше и този страж виждаше единствено една счупена машина.

Не че мнението му имаше значение. Той беше глупак.

Е, все пак спаси Уинтър, вероятно по щастлива случайност.

— Левана вътре ли е? — Синдер посочи залостените врати.

— Не, само гостите за коронацията. Получихме заповед да ги държим там, докато кралицата или някой от чародеите ги освободи. Мисля, че Левана се кани да екзекутира всички земляни, ако не се предадеш.

— Така и ще направи — рече Синдер, — но сега едва ли има сили да използва обаянието си върху толкова много хора. Иначе би дошла направо тук.

Кини се замисли. Едва ли бе видял записа. Той не знаеше, че истината под обаянието на Левана е разкрита.

— Къде другаде би отишла? — попита Синдер. — В случай че се опита да ме примами някъде, където се чувства могъща и в безопасност.

— Може би в тронната зала — сви рамене мъжът.

— Там беше пиршеството онзи ден, нали? Залата с терасата над езерото? — попита Синдер.

Кини понечи да кимне, когато другият страж леко се засили и се изплю. Направо върху красивите плочки на пода.

— О! — възкликна Ико. — Варварин такъв!

— Когато моята кралица те хване — изръмжа стражът, — ще изяде сърцето ти, поръсено със сол и пипер.

— Е — рече Синдер равнодушно, — сърцето ми е наполовина синтетично, тъй че ще получи стомашно разстройство.

Кини се засмя.

— С нас тук се отнасят добре. Ще видиш, че много от стражите ще останат верни на Нейно Ве… на Левана. — Рожденото име на кралицата беше странно и Ико се запита дали мъжът го е изричал на глас.

— А ти защо не си й предан?

— Нещо ми подсказва, че твоето предложение ще ми хареса повече. — Той плъзна поглед към Ико. — Нищо че дружиш със странни създания.

Ико изохка.

Синдер се приближи и взе пистолета на другия страж.

— Може би когато всичко свърши, ще успея да ги убедя, че ще се държа добре с тях.

Тя се обърна към Ико и по лицето й се изписа колебание.

— Остани с Каи. В случай че прати чародей след тях, искам там да бъде някой, когото няма да манипулират. И се опитай да го измъкнеш заедно с другите земляни оттук. — Тя въздъхна. — Тръгвам след Левана.

— Не, почакай. Нека да дойда с теб.

Синдер не й обърна внимание, а посочи с пръст Кини.

— Ако си предан на мен, ще си предан и на императора. Пази го с цената на живота си.

Стражът се поколеба, сетне допря юмрук в гърдите си.

С новия пистолет в едната ръка и с ножа в другата, Синдер хукна в посоката, от която бяха дошли.

— Синдер, почакай! — провикна се Ико.

— Стой близо до Каи!

— Пази се!

Когато Синдер зави зад ъгъла, Ико се обърна към двамата стражи. В същия миг другият разбра, че отново има власт над тялото си. Вдигна пистолета и го насочи към главата на Ико.

Кини го цапардоса с приклада на пушката си. Ико отскочи назад и стражът се просна по очи на земята.

— Имам чувството, че трябва да тръгна след нея — рече Кини.

Ико изръмжа, прекрачи падналия страж и заби пръст в гърдите му.

— Аз я познавам по-отдавна, господинчо, и ако има някой, който трябва да иде с нея, това съм аз. А сега отвори вратите.

Стражът вдигна вежди. Сякаш се чудеше дали да отговори, или да замълчи. Накрая се отказа и свали дъската, която минаваше през дръжките. Отвори вратите.

Ико пристъпи в голямата зала и спря.

Тук нямаше нито лунни благородници, нито земни водачи. Нямаше го и красивият й император. Само няколко пищно облечени лунитяни. По пода бяха изпопадали столове и човек с мъка можеше да се придвижва между тях.

— Той ни накара! — изкрещя една жена. Ико се втренчи в нея. — Ние не искахме да помагаме на земляните, но той ни заплаши, че ще бомбардира града. О, моля ви, не казвайте на кралицата.

Ико хвърли поглед назад, но ако се съдеше по зяпналия Кини, той също не знаеше нищо. Тя започна да си проправя път между столовете и тогава й хрумна, че който ги бе съборил, го е сторил нарочно, за да забави преследвачите.

Ико видя отворена врата зад огромния олтар. Една завеса при други обстоятелства би я скрила.

— Тази врата води към коридорите на прислугата — рече Кини. — Но пред нея също трябваше да има стражи.

— О, изглеждаш ужасно! — изпищя същата жена и запуши устата си. — Кой би си сложил подобно обаяние?

Преди възмутената Ико да измисли отговор, Кини каза:

— Вероятно император Каито е отвел земляните на аеродрума.

Лунитяните кимнаха, а неколцина посочиха отворената врата.

— Натам — рече противната жена. — Ще ги настигнете, ако побързате. И не забравяйте да кажете на Нейно Величество, че ние сме останали!

Те й обърнаха гръб и хукнаха.

Ико тръгна да търси най-прекия път към аеродрума, но стана ясно, че Кини знае накъде трябва да вървят, и тя го остави да води. Не след дълго аудиосензорите й доловиха гласове.

Свиха в един коридор и Ико видя стотици лунни благородници, които чакаха на опашка, за да отидат до подземните нива на двореца.

Сред общия брътвеж аудиосистемата й долови познат глас.

Каи!

Тя хукна. Лунитяните я забелязаха едва когато беше точно зад гърба им. Извикаха от изненада и се отдръпнаха, за да й направят място.

— Каи!

Тълпата се раздвижи. Каи и съветникът му стояха до вратата и приканваха хората да се движат по-бързо.

Той я погледна. Отдъхна си. Засмя се.

— Ико?

Тя се хвърли в ръцете му и за първи път не я беше грижа за изгорения панел на лицето й или за дупките по тялото й. Той я притисна силно.

— Ико! Благодаря ви, звезди!

Ала бързо отдръпна ръце, погледна над рамото й и когато съзря само Кини, радостта му помръкна.

— Къде е Синдер?

Ико също погледна назад. Кини се подсмихваше презрително — Каи бе прегърнал Ико. Тя стисна устни и също се подсмихна.

— Отиде да търси Левана. Според нас тя е в тронната зала.

— Сама?

Ико кимна.

— Прати ме да проверя дали всички сте живи и здрави.

Каи въздъхна ядосано и бутна Ико и Кини до стената, за да направи път на лунитяните, които чакаха да слязат по стълбите.

— Водим всички на аеродрума. Там ще бъдат в безопасност, докато битката свърши. Така Левана ще има по-малко кукли на конци. — Той стисна ръката на Ико и жичките й забучаха щастливо. — Ще успееш ли да отвориш аеродрумите, за да могат корабите да излетят?

Кини я изпревари:

— Аз знам кода.

Ико се обърна към него.

— Учил съм за пилот — рече той и равнодушно сви рамене.

Каи кимна с благодарност и макар да се чудеше как така страж на Левана им помага, с нищо не се издаде.

— Да свършваме тук тогава и да намерим Синдер.

Глава осемдесет и шеста

Хиацинт стискаше ръката й, сякаш се боеше, че ако я пусне, тя ще изчезне. Излязоха от тунелите заедно с потока от хора в Централна Артемизия. Домът на Уинтър от детството й. И на Хиацинт. Тя се чувстваше като призрак. Като победител.

Няколко часа бяха минали, докато прекосят терена на Луната. Отидоха в някои от най-близките сектори, за да разнесат новината, че Селена е жива, и да призоват хората на оръжие. Не се наложи дълго да ги убеждават. Първият запис на Синдер и опитът на Левана да убие принцесата за пореден път бяха свършили своята работа — при появата на Хиацинт и Уинтър хората изпадаха в ярост. А мнозина вече бяха поели към столицата.

Още щом излязоха на повърхността, бунтовниците хукнаха към двореца с викове и с оръжие в ръце. Уинтър се опитваше да не изостава, но Хиацинт я държеше здраво и я дръпна навреме от прииждащата тълпа.

Дворът пред двореца вече приличаше на гробище, но битката продължаваше. Без да губят и минута време чародеите и безбройните вълци се нахвърлиха срещу придошлите. Възторжените възгласи в предните редици скоро се превърнаха в писъци. Все нови и нови хора обаче се носеха от тунелите. Уинтър разпозна някои от нейните войници, които се опитваха да отцепят мутантите от съюзниците им. Цареше хаос. Цивилните, контролирани от чародеите, ставаха врагове и понякога беше трудно да се определи кой на чия страна е.

Гърдите на един човек кървяха, раздрани.

Куршум откъсна половината лице на жена.

Копие прободе стомаха на мъж.

Виковете от болка и победният вик бяха неразличими. Остра миризма на кръв. Но хората прииждаха. Хората, които тя бе довела тук.

Сърцето на Уинтър се сви. Понечи да тръгне, но Хиацинт я спря.

— Кръв ще залее двореца — прошепна тя. — Водите на езерото ще почервенеят и дори земляните ще го видят.

Хиацинт я стрелна с очи, разтревожен:

— Уинтър?

Тя не го чу. В съзнанието й отекваха гласове. Дръпна се рязко, запрепъва се напред и падна върху тялото на един от вълците воини. Имаше нещо познато в лицето му, в мъртвите очи, които се взираха нагоре.

Уинтър отметна кичур кървава коса от челото му и извика.

Беше алфа Стром.

Тя бе виновна, тя бе виновна за смъртта му. Тя го бе помолила да се сражава за нея, а сега той беше мъртъв…

Хиацинт я хвана за ръката.

— Уинтър, какво правиш?

Тя се свлече, ридаейки върху тялото на мъжа.

— Умирам — прошепна и впи пръсти в мръсната риза на Стром. Хиацинт изруга.

— Знаех си, че тази идея няма да е за добро. — Той я дръпна, но тя отскубна ръката си. Огледа се, битката бе в разгара си.

— Съсипана съм. — По лицето й се стичаха сълзи, примесени с кръв. — И здрав човек не би преживял това. А какво остава за мен?

— Трябва да се махнем оттук. Хайде. — Този път той пъхна ръце под мишниците й, изправи я на крака и я притисна към себе си. Разнесе се вик и тя извърна взор към двореца. Чародеите бягаха. Мнозина бяха мъртви или агонизираха на стълбите. Бяха ги надвили. Хората бяха много и раболепните слуги на кралицата не удържаха фронта. Точно както Синдер се надяваше.

Цели армии гинеха — и от двете страни.

Толкова много смърт.

Вдъхновени от победата си, бойците нахлуха в двореца и подгониха чародеите.

Уинтър зърна яркочервена коса и сърцето й подскочи.

— Скарлет! — провикна се тя и опита да се измъкне от Хиацинт. — Не, Скарлет! Не влизай там! Стените кървят! — Думите й преминаха в конвулсии, а Скарлет спря и се обърна. Огледа тълпата, за да види кой я вика.

Хиацинт издърпа Уинтър под един навес.

— Там е опасно! — изписка Уинтър, погледна край Хиацинт, но от Скарлет вече нямаше и следа. Тя увисна в ръцете му и впери взор в уплашените му очи. — Вътре е опасно. Стените… кръвта. Тя ще пострада и ще умре. Всички ще умрат.

— Добре, Уинтър. Успокой се. — И той приглади косата край лицето й. — Скарлет е силна. Нищо лошо няма да я сполети.

Тя се просълзи.

— Не е само Скарлет. Всички ще умрат и никой не знае, никой не вижда това, освен мен… — Гласът й секна и тя зарида. Истерично. Политна, но Хиацинт я хвана. — Ще ги изгубя всичките. Те ще се удавят в собствената си кръв.

Зад стените на двореца воят на битката се чуваше далечен и приглушен, но предсмъртните стенания огласяха двора и улиците. Уинтър погледна със замъглени очи над рамото на Хиацинт. Тела, кръв, изостанал войник, човек, който си пробива път сред разрушенията, за да се погрижи за живите. Сваля тела от други тела. Едно момиче по престилка, учудващо чисто, късаше копчетата от черната роба на един чародей.

— Трябваше да те оставя при дървосекачите — измърмори Хиацинт.

Момичето ги видя, сепна се и побягна, за да претърси джобовете на друга жертва. Прислужница от града, каза си Уинтър, макар че не я познаваше.

— Можеше да съм на твое място — прошепна Уинтър след нея. — Дъщерята на страж и шивачка. Аз трябваше да съм на нейно място, да търся дребни съкровища. А не да съм принцеса. Хиацинт хвана лицето й с ръце и я накара да го погледне в очите.

— Хей — рече той строго, но и нежно. — Ти си моята принцеса, нали? Винаги ще бъдеш моята принцеса, все едно къде си се родила, все едно за кого се е оженил баща ти.

Очите й се замъглиха. Тя стисна ръката му.

— А ти си моят страж.

— Точно така. — Леко докосване. Мазолестият палец по челото й. Уинтър потръпна. — Хайде. Да се махаме оттук.

Той понечи да я дръпне, но тя се вкопчи в ръката му.

— Трябва да помогнеш на Селена, на Скарлет и на другите.

— Не. Тя или ще спечели, или ще изгуби. Аз нищо не мога да променя. Но… мога да се погрижа за теб. Поне веднъж.

— Ти винаги се грижиш за мен.

Той стисна устни и сведе поглед към белезите й, а сетне отвърна очи. Тъкмо се канеше да заговори, когато Уинтър усети някакво движение.

Прислужницата се бе промъкнала зад тях с безизразно лице. Замахна с окървавен нож в ръка.

Уинтър извика и дръпна Хиацинт настрани. Ножът се впи в ръката му, разкъса ризата му. Той светкавично се извърна и хвана момичето за китката, преди да замахне отново.

— Не й причинявай болка! — викна Уинтър. — Манипулират я!

— Забелязах — изръмжа Хиацинт, стисна ръката й и тя изтърва ножа. Сетне я блъсна с все сила настрани.

Миг по-късно той захвърли пистолета и ножа колкото можа по-далеч. Преди да го използват срещу него. Преди собствените му ръце да се превърнат в оръжия срещу него.

— Не мисли, че това ще ти помогне.

Уинтър изплака.

Еймъри. Стоеше на улицата, но не се усмихваше. За първи път не се преструваше. Без самодоволство, без жестокост, без ирония.

Беше загубил душевното си равновесие.

Прислужницата, освободена от контрола му, побягна по уличката. Еймъри я пусна. Дори не погледна след нея.

Хиацинт застана пред Уинтър, без да знае защо. Еймъри можеше да го премести само с мисълта си. Можеше да си играе с тях като с пионки върху шахматната дъска на кралицата.

— Ти нямаш дарба — рече провлечено Еймъри, а черните му очи горяха, — и затова не разбираш, че на нас не са ни нужни пистолети и ножове, за да убиваме. Със силата, която имам аз, светът се превръща в оръжеен склад.

Еймъри пъхна ръце в ръкавите си. Беше неспокоен, изглеждаше уморен и ядосан.

— Мога да те удуша със собствения ти колан — продължи той, като говореше все така бавно. — Можеш да се прободеш с вилица. Можеш да извадиш очите си със собствените си ръце.

— Нима мислиш, че не знам на какво си способен? — Хиацинт изпъна гръб, но Еймъри все още не го бе овладял.

Засега.

Ала щеше да го стори.

Ето я и ужасната му усмивка.

— За мен ти си плъх. — Той премести поглед към Уинтър. Устните му се извиха с отвращение. — Но тя все пак направи своя избор, нали?

Сърцето на Уинтър щеше да изхвръкне. Думите на Еймъри отекваха в изтощеното й съзнание. Удушавам. Пробождам. Изваждам.

И той щеше да го направи. Не сега, по-късно.

По тялото й премина хлад от омразата, която видя на лицето на Еймъри.

— Трябваше да ме приемеш за свой съпруг — рече той.

Уинтър се опита да преглътне, но устата й бе пресъхнала.

— Можех, но едва ли щеше да е по-истинско от виденията, които ме измъчват.

— И ти избра един жалък страж.

Устните й потрепнаха.

— Ти не разбираш. Той е единственото истинско нещо.

Лицето на Еймъри помръкна.

— Но скоро ще бъде мъртъв, малка принцесо — той произнесе титлата като обида. — Истински или не, аз ще те имам. Ако не като съпруга или драговолна метреса, то като вещ в красива витрина от скъпоценни камъни. — В очите му светна налудничав блясък. — Твърде дълго чаках, за да те пусна сега.

Изопнал рамене, Хиацинт криеше Уинтър зад гърба си. По лакътя му се стичаше вадичка кръв и капеше на китката му. И на земята. Той беше безсилен, стоеше, изричаше жестоки слова и се надяваше никой да не усети колко уплашен бе в действителност.

Ала Уинтър знаеше. Тя винаги беше живяла в страх.

Еймъри погледна доволно Хиацинт.

— Чакам този миг, откакто те изправиха пред съда. Още в онзи ден трябваше да те видя как умираш в тронната зала.

Уинтър потръпна.

— Сигурно си останал много разочарован — рече Хиацинт.

— Така е — съгласи се Еймъри, — но точно затова ще се насладя още повече на този миг. — Бузата му потрепна. — Как да те убия? С моята ръка? С твоята? — Очите му искряха. — С нейната? Ах, как неутешимо ще страда тя след това! Да се превърне в оръжието, което ще причини смъртта на нейния любим. Може би ще я накарам да те удуши с хубавите си пръстчета. Или пък да разбие черепа ти с камък.

На Уинтър й прилоша.

Хиацинт…

Хиацинт.

— Това ми харесва — рече Еймъри замислен.

Ръцете на Уинтър се размърдаха. Тя не знаеше дали ще го удушат, задавят, удрят до смърт или ще го прободат. Знаеше, че Еймъри я е овладял, че и Хиацинт е в опасност и това е краят. Нямаше средно положение. Нямаше победители. Тя беше глупачка, глупачка, глупачка.

Сълзите й течаха, но Уинтър държеше очите си отворени.

Хиацинт се обърна към нея. Тя уви ръце около врата му. Докосна с палци гърлото му. Той възкликна тихо, сякаш искаше да я избута, но Еймъри не му позволи.

Уинтър не можеше да гледа. Не можеше. Плачеше неудържимо. Усещаше гърлото на Хиацинт под пръстите си. Беше ужасно, гърлото му беше крехко…

През сълзите си зърна нещо червено.

Скарлет се промъкваше зад Еймъри. Над умрелите тела. С нож в ръката.

Щом видя, че Уинтър я съзря, тя вдигна пръст до устните си.

Еймъри извърна глава.

Не към Скарлет, а към огромно, ревящо нещо.

Еймъри се разсмя и махна с ръка. На няколко крачки от него Вълка падна и зави от болка.

— Аз съм първият чародей на кралицата! — извика Еймъри с блеснали очи и изръмжа над гърчещото се тяло на Вълка. — Мислиш, че няма да те усетя как се промъкваш зад гърба ми? Мислиш, че не мога да се оправя с един жалък мутант, един слабоумен страж и една землянка?

Той се завъртя с лице към Скарлет. Тя все още беше на пет-шест крачки от него и застина, стиснала здраво дръжката на ножа.

Усмивката на Еймъри угасна. Той сбърчи вежди, зяпна Скарлет и разбра, че биоелектричеството около тялото й вече е в чуждо владение. Присви очи и огледа гробището, в което стояха, но тук нямаше кой да контролира Скарлет. Да разклати собствената му сила. Освен…

Скарлет се приближи бавно към него. Ръката й трепереше, когато вдигна ножа.

Еймъри отстъпи назад, обърна се и погледна Уинтър в очите. В мига, в който Вълка го нападна — горкият, измъчен Вълк — той бе освободил ръцете и ума на Уинтър. Хиацинт разтриваше врата си и се опитваше да си поеме въздух, а Уинтър…

Уинтър се беше вторачила в Скарлет. Ужасена. Трепереща. Но свирепа, жестока.

Ръката на Хиацинт замахна и удари Уитнър през лицето. Тя се блъсна в стената на сградата, но не усети нищо. Беше се съсредоточила върху Скарлет и не виждаше нищо друго, освен нея и ножа й.

И плачеше, изпълнена с омраза към себе си. Чувстваше се жалка, нищожна, жестока, но не отстъпи и принуди Скарлет да влезе в битката. Еймъри залитна назад и вдигна ръце да се предпази. Скарлет се хвърли върху него. Той се препъна в трупа на един мъж и се просна по гръб. Скарлет коленичи до него и изпълзя напред. Беше объркана, отворила уста невярващо, но тялото й беше зло, решително и уверено, когато заби ножа в плътта му.

Глава осемдесет и седма

Реалността се разпадна. Светът се превърна в хиляди тежки, разкъсани пиксели, с черни места помежду им, а сетне сред ослепителни искри отново възвърна обичайния си вид.

Уинтър се бе свила до врата на един магазин за дрехи на най-оживената улица в Артемизия. Беше обгърнала тялото си с треперещите си ръце като пашкул. Беше изгубила едната си обувка. Не помнеше нито как, нито кога.

Еймъри беше мъртъв.

Дружката Скарлет го бе пробола девет пъти.

Уинтър го бе пробола девет пъти.

Милата Скарлет. Злата, упорита, слабоумна Скарлет.

Започнала веднъж, Уинтър не можа да се спре. Девет пъти. От години не беше манипулирала никого и никога не го бе правила, с цел да нарани. Еймъри, решен да подчини всички с дарбата си, не се бе предал до втория удар. А Уинтър вече беше изгубила контрол над себе си. И не можеше да спре. Мислеше единствено за това как да премахне завинаги тази ужасна, очарователна усмивка. Да унищожи ума му, за да не я принуди отново да стисне Хиацинт за врата и да довърши започнатото.

А сега Еймъри беше мъртъв.

Тялото му бе залято от кръв. Във въздуха се носеше вонята му.

— Какво й стана? — извика далечен глас. — Защо се държи така?

— Отдръпнете се. — Заповедта бе съпроводена с въздишка. Хиацинт? Нима това наистина беше нейният страж, тъй близо, винаги тъй близо?

Хиацинт беше този, който спря Скарлет, измъкна ножа от ръката й и прекъсна въздействието на Уинтър. Иначе тя щеше да пронизва Еймъри, докато се превърнеше в парчета месо.

Уинтър беше толкова объркана, че нищо не разбираше. Табелата на близкия магазин се полюшваше над главата й. Зад счупената витрина се вееше разкъсана завеса. Стените бяха надупчени от куршуми. Покривът се рушеше. Счупените стъкла скърцаха под краката й.

— Трябва да намерим Синдер. — Гласът беше настойчив, но уплашен. — Трябва да се уверим, че е добре, но не мога… не искам да оставя Уинтър…

Уинтър изви гръб и зарови пръсти в косата си. Задъха се от болката. Всеки сантиметър от кожата й беше като кошер с жилещи пчели.

Нечии ръце я обгърнаха. А може би отдавна бяха там. Почти нищо не усещаше извън пашкула, който си бе създала, макар да беше пропукан.

— Всичко е наред. Аз ще се погрижа за Уинтър. Вървете.

Пашкул.

Ледена обвивка.

Коланите на космическия кораб я задушават, забиват се в плътта й.

— Вървете!

Уинтър започна да драска по тях. Опита се да се измъкне. Силните ръце я държаха, за да я спрат. Тя изскърца със зъби и ръцете се отдръпнаха. Отстъпи встрани, телата се преместиха, ръцете можеха да я държат, без самите да са в опасност. Тя се бореше с все сила. Гърчеше се, риташе.

И запищя.

Пронизваше, пронизваше, пронизваше.

Гърлото я болеше.

Може би дълго време бе пищяла.

Може би звукът е бил затворен в пашкула като нея. Може би никой никога нямаше да я чуе. Може би щеше да пищи, докато гърлото й прокърви, и никой никога нямаше да разбере.

Сърцето й се разцепи на две. Тя беше животно. Убиец и хищник.

Виковете преминаха във вой.

Тъжен, накъсан вой.

Натрапчив, яростен вой.

— Уинтър? Уинтър!

Ръцете, които я обгръщаха, бяха безмилостни. Стори й се, че чува глас, познат и мил, някъде много, много отдалеч. Стори й се, че гласът има добри намерения. Стори й се, че ако последва гласа, той ще я отведе на спокойно и сигурно място, където тя вече нямаше да бъде убийца.

Ала Уинтър се задушаваше от тежестта на престъплението си.

Животно. Убиец. Хищник. И вълците вият ли, вият… Аааауууууууу…

Глава осемдесет и осма

Синдер провери пълнителя на пистолета и преброи патроните, докато тичаше. Задъхваше се, но не чувстваше умора. Адреналинът се изливаше в тялото й, усети го за първи път, не защото мозъчният й интерфейс я предупреди, а защото цялата трепереше.

Ехото от битката идваше отдалеч, глухо и неясно. Много етажи под нея. Но се чуваше, че превземат двореца. Ще има много жертви, помисли си тя.

Може би нейните хора побеждават. Тя можеше да победи.

Всичко щеше да иде по дяволите, ако не довършеше онова, за което бе дошла. Ако не намереше начин да сложи завинаги край на тиранията на Левана, до сутринта хората отново щяха да бъдат в нейно владение.

Изкачваше стълбите по две наведнъж. Когато стигна на четвъртия етаж, настръхна. Огледа пустия коридор с картините, гоблените и искрящо белите плочки и се ослуша. Дали не й готвеха засада?

Не че ако имаше засада, щеше да чуе нещо.

След хаоса на двора тук всичко беше мрачно, зловещо.

Когато стигна безпрепятствено до тронната зала, Синдер не се успокои. Не беше типично за Левана да улеснява враговете си, а това означаваше, че или е съвсем обезумяла и не може да мисли нормално, или — по-вероятно — щеше да й устрои капан.

В едната си ръка Синдер стискаше пистолета, в другата — ножа. Опита да успокои побеснялото си сърце и да реши какво да прави, когато влезе в тронната зала. Сигурно Левана се криеше там, заобиколена от стражи и чародеи.

Ако стражите не бяха под нечий контрол, Синдер щеше да ги овладее и да ги използва като защитна бариера. Щеше да изчака удобен момент и да застреля Левана. Колебанието не влизаше в сметката.

Защото Левана нямаше да се поколебае да я убие.

Стигна вратите на тронната зала с герба на Луната. Преглътна. Искаше й се да почувства колко са хората вътре, но вратите бяха плътно затворени. Беше загадка какво има от другата им страна.

Засада, шепнеше й здравият разум. Капан.

Синдер облиза устни, приготви се, блъсна вратите и се пъхна в залата, преди да се затръшнат в лицето й. Беше готова за удар, за куршум, за всичко друго, но не и за тишината вътре.

Имаше само двама души и помещението изглеждаше много по-голямо, отколкото по време на сватбеното угощение. Столовете още бяха там, някои, прибрани до стените, други — изпочупени на пода в хаоса, който тя бе предизвикала.

Тронът беше на мястото си, а на него седеше Левана както преди. Ала не с обичайния жесток и презрителен израз на лицето; беше отпусната, примирена. Роклята й с цветовете на Източната република бе подигравка с всичко, което Каи и страната му защитаваха. Обаянието й се бе възвърнало. Беше извърнала встрани лицето си, над което се спускаше лъскавата й коса. Виждаше се само върхът на носа й и част от рубиненочервените й устни.

Другият човек в залата беше Трън. Синдер затаи дъх, но слаб лъч надежда я озари. Може би това бе лунитянин, който се беше преобразил на Трън. Тя присви очи подозрително и остана на място.

— Време беше — рече Трън с язвителен глас. — Нямаш представа колко мъчителни бяха последните минути.

Сърцето на Синдер се сви, надеждата й угасна. Това наистина беше Трън. Стоеше опасно близо в края на терасата, откъдето тя беше скочила. Ръцете му бяха вързани зад гърба. Светещата папийонка беше изчезнала, а от лилавия му костюм бе останала само ризата с разкопчана яка. Имаше дупка на бедрото, а над коляното — засъхнала кръв. Под панталона се виждаше подутина — явно се беше превързал набързо.

Синдер прати мисловната си енергия към него, но Левана го държеше здраво като в железни окови.

Трън огледа окървавените дрехи на Синдер и оръжията в ръцете й. Вдигна вежда.

— Лош ден, а?

Синдер замълча. Тя все още чакаше изненадваща атака. Куршум в сърцето. Страж, който изниква от сенките и я просва на земята.

Нищо не се случи.

Нито звук, освен тежкото й дишане.

— Кракът ти?

Трън сви рамене.

— Боли ужасно, но няма да умра. Освен ако раната се инфектира, което е напълно възможно предвид мръсотията в затвора.

Синдер хвърли поглед през рамо да се увери, че никой не се промъква откъм коридора, и пристъпи плахо напред.

Трън отстъпи назад. Една крачка по-близо до ръба.

Синдер спря.

— Не се приближавай — рече Левана. Гласът й беше кротък, уморен и нямаше нищо общо с високомерната радост, с която нареди екзекуцията й. Не повдигна глава. — И не те съветвам да вдигаш оръжие. Освен ако вярваш, че е късметлия като теб.

— Дори по-голям.

Трън кимна, но не каза нищо, а Синдер остана на мястото си. Погледна го и изрече безгласно една-единствена дума: Крес?

Безразличието му изчезна и той поклати леко глава. Синдер не разбра какво означава това — че не знае къде е Крес, или нещо лошо се е случило и той предпочита да не говори сега.

Изведнъж ръката й помръдна и вдигна пистолета към главата й.

В същия миг тя стисна зъби и я принуди да спре. Отдъхна си, когато ръката й я послуша.

Синдер изръмжа и свали пистолета.

Левана се разсмя, но смехът й беше горчив.

— Предполагах, че така ще стане — тя потърка челото си. — Днес не съм… на себе си. Но май и ти не си.

Синдер се намръщи. Защо Левана успя да я контролира навън, а сега не можеше? Дали защото силата й е била твърде крехка в онзи миг, докато се опитваше да контролира толкова много хора, или кралицата отмаляваше? Може би записът с истинското й лице бе разрушил способностите й.

Това обаче не й пречеше да контролира Трън, но пък, ако трябваше да бъде честна, и едно дете би успяло да го контролира.

Левана въздъхна.

— Защо, Селена? Защо искаш да ми отнемеш всичко?

Синдер присви очи.

— Ти се опита да ме убиеш, забрави ли? Ти седиш на моя трон. Ти се омъжи за приятеля ми! — Думата изскочи от устата й, преди да помисли. За първи път я изричаше гласно. Дори не беше сигурна дали е вярно. Но така поне й се струваше, нищо че Каи бе женен за леля й.

Но Левана не слушаше.

— Ти не разбираш колко се трудих. Колко години планирах, поставях основите. Болестта, щитовете, лекарството, войниците, специалните части, внимателно обмислените нападения. — Тя допря бялата си ръка до слепоочието си. Изглеждаше нещастна. — Всичко беше готово. Беше съвършено. Той щеше да обяви годежа ни на бала, но не — ти трябваше да се появиш там. Завърнала се от мъртвите, за да ме преследваш. А сега идваш тук, караш народа ми да ме мрази, показваш този… този ужасен запис и пълниш главите им с твоите лъжи.

— Моите лъжи! Ти си тази, която ги манипулира! Аз само им показах истината.

Левана трепна и изви още повече глава, сякаш не можеше да понесе да й напомнят какво се крие под илюзорната й красота.

Синдер въздъхна и пристъпи напред.

Трън пак отстъпи назад.

Лицето й посърна. Край на надеждата, че увлечена в своите илюзии, Левана е забравила Трън.

— Не разбирам — рече Синдер по-спокойно — как си могла да ми причиниш това. Та аз съм била дете, а ти… — Сърцето й се сви. — Знам, че белезите ти са от изгаряния. Аз имам същите по крака. Как си могла да причиниш тази болка на друг, когато знаеш какво е?

— Ти трябваше да умреш! — кресна Левана, сякаш това обясняваше нещата. — Аз поне имах милостта да те убия, да свърша с теб.

— Но аз не съм мъртва.

— Да, забелязах. Не съм виновна, че някой е решил да те спаси. Не съм виновна, че са те превърнали в… в това. — Тя махна вяло с ръка към Синдер.

Синдер стисна зъби. Искаше й се да отвърне, но замълча. Левана от години живееше със своите извинения.

Погледна крадешком към Трън. Той бе зяпнал в тавана. Изглеждаше отегчен.

Синдер отстъпи крачка назад в знак на мир, но Трън остана на мястото си.

— И кой ти причини това? — попита тя внимателно. — Кой те е обезобразил така?

Левана подсмръкна и най-сетне се осмели да погледне Синдер. Красотата й отново сияеше, но Синдер знаеше как изглежда в действителност и вече я възприемаше по различен начин. Дали заради киборгския й софтуер, или заради слабостта на Левана, тя виждаше само белезите и деформациите.

За миг изпита съчувствие.

— Не знаеш ли?

— Че откъде да знам?

— Глупаво дете. — Кичур коса падна върху лицето на Левана. — Майка ти.

Глава осемдесет и девета

Думата „майка“ беше чужда на Синдер. Просто жената, която я беше родила. Не я помнеше, само бе чувала, че кралица Чанъри е била дори по-жестока от Левана, но е управлявала в мир.

— Моята мила сестра — измърка Левана. — Искаш ли да чуеш как стана всичко?

Не!

Ала Синдер не намери сили да го каже на глас.

— Тя беше на тринадесет, а аз — на шест. Учеше се да използва дарбата си. Доставяше й огромно удоволствие да манипулира хората край себе си, но аз бях любимата й мишена. Беше много добра. Като мен. Като теб. Това ни е в кръвта.

Синдер потрепери. „Това ни е в кръвта“. Не искаше да има същата кръв.

— На тази възраст любимият й номер бе да ме убеди, че много, много ме обича. Не беше трудно да й повярвам, след като така и не получих любов от родителите си. И тъй като беше сигурна, че съм готова на всичко за нея, ме измъчваше. В онзи ден ми каза да пъхна ръката си в камината. Отказах, но тя ме принуди. — Левана се усмихна налудничаво. — Както виждаш, когато ме пусна, не беше пострадала само ръката ми.

Устата на Синдер горчеше. Толкова малко дете, тъй чувствително.

Било е детска игра.

Но и жестокост, каквато човек трудно можеше да си представи.

Майка й?

— След това започнаха да ме наричат грозната принцеса на Артемизия, малкото тъжно, обезобразено същество. А Чанъри беше красавицата. Неизменната красавица. Но аз се упражнявах, повтарях си, че някой ден хората ще забравят белезите ми. Някой ден аз щях да стана кралица и да ги накарам да ме обичат. Аз щях да бъда най-красивата кралица, която Луната помни. — Изръмжа. — Тогава се роди ти — едно здраво момиченце. Разбрах, че никога няма да стана кралица. Само аз виждах възможностите на народа ни и ме беше грижа за хората. Предопределена ни е далеч по-хубава планета от тази пустош тук, но Чанъри се интересуваше единствено от роклите и завоеванията си и ти ще станеш като нея!

Синдер стисна ножа и пистолета.

— Не знам каква щях да бъда, ако бях отрасла тук, но аз не съм като нея.

— О, да — изрече Левана. — Тук имаш право. Когато видях обаянието ти на бала, се изненадах колко много приличаш на нея, щом мръсотията и тези ужасни метални крайници изчезнаха. Но приликите свършват дотук. — Кървавочервените й устни се разтегнаха и откриха съвършено белите й зъби. — Не, племенницо. Ти приличаш много повече на мен. Готова си на всичко, за да бъдеш обичана. Да бъдеш желана. Да бъдеш кралица.

Синдер изпъна гръб.

— И на теб не приличам. Ти не ми даде друг избор, затова съм тук. Ти си имала своя шанс. Но не си била справедлива. Не си била добър владетел, който се отнася с уважение към народа си. Ами Земята! Ти искаше съюз, те искаха мир… защо просто… не се съгласи? Защо ти беше всичко това? Защо ги нападна? Така ли мислеше да ги накараш да те обикнат?

Левана я погледна с ярост и омраза. Но сетне устните й се извиха в усмивка. Яростна усмивка, пълна с омраза.

— Любов — прошепна тя. — Любовта е завоевание. Любовта е война. Нищо повече.

— Не съм съгласна.

— Добре. — Левана прекара пръсти по облегалката на трона. — Да видим колко струва любовта ти. Откажи се от всички права върху трона ми и аз ще пощадя приятеля ти.

Синдер сви устни.

— Защо да не проведем избори? Нека хората сами да решат кой да ги управлява.

Трън отстъпи още крачка назад. С единия крак бе стъпил на ръба. Погледна към езерото и на лицето му се изписа тревога.

Синдер трепна.

— Почакай. Ще се откажа от трона, но отвън има десетки хиляди хора, които настояват да абдикираш. Тайната беше разкрита. Всички знаят, че аз съм Селена. Не мога да върна нещата назад.

— Кажи им, че си ги излъгала.

Тя въздъхна рязко.

— Освен това, в мига, в който го убиеш, аз ще убия теб.

Левана наклони глава, но въпреки обаянието й Синдер виждаше жената от записа. Това беше здравото й око, осъзна тя.

— Тогава ще променя условията на предложението си. Пожертвай себе си и аз ще го пощадя.

Синдер хвърли поглед на Трън, който гледаше с безразличие, сякаш не преговаряха за неговия живот. Той цъкна с език.

— Дори аз виждам, че сделката куца.

— Трън…

— Ще ми направиш ли услуга?

Синдер се намръщи.

— Кажи на Крес, че съм говорил сериозно.

Стомахът й се сви.

— Трън…

Той погледна Левана в очите.

— Добре, Ваше Краличество. Щом Синдер не иска, аз ще ви кажа, че блъфирате.

— Не преговарям с теб — сряза го Левана.

— Ако ме убиеш, губиш последната си разменна монета и Синдер печели. Затова дай да поговорим за твоите възможности. Приеми, че времето ти като кралица е изтекло и ни пусни да си вървим. Тогава Синдер може и да се смили и да не те екзекутира като предател. Или пък ме хвърли от терасата и…

— Добре.

Трън отвори широко очи. Единият му крак увисна във въздуха. Той извика и размаха ръце. Едната му ръка още беше вързана, а в другата стискаше ножа, който бе взел от къщата. Размаха ръце и се задържа на косъм.

Синдер хвърли ножа и пистолета и хукна към него.

Трън политна, но в последния миг се задържа и се хвана за ръба на терасата. Простена. Синдер се надвеси над него.

Левана се наведе напред.

Трън се пусна, но Синдер го хвана. Болка прониза раненото й рамо, но тя стисна зъби.

Трън я погледна и за първи път Синдер видя страх на лицето му.

— Благодаря — задъхан рече той. Замахна със свободната си ръка и удари Синдер в челюстта. Тя се сви назад, но не го пусна.

— Извинявай! Не бях аз.

— Знам — каза тя. Опря се с ръка на пода и задърпа Трън нагоре. Той почти успя да се прехвърли на терасата и потърси опора с краката си. Дори когато изцяло беше на пода, тя не го пусна, защото Левана отново щеше да го прати в бездната.

Твърде късно Синдер видя, че Трън се е освободил от въжетата. Сигурно през цялото време на спора им се е опитвал да ги пререже. Дори да паднеше в езерото, щеше да оцелее и да успее да изплува. А сега…

Трън заби ножа в бедрото й.

Синдер изпищя.

— Пак не бях аз — останал без дъх рече той. Издърпа ножа, вдигна ръка и се приготви пак да я прониже.

Синдер го блъсна и изби ножа от ръката му.

Трън я удари с лакът в гърлото. Тя остана без въздух и свят й се зави. Трън избяга, но към вътрешността на залата.

Синдер разкърши врат и си пое въздух. Все още замаяна, се приготви да атакува Трън.

Чу свалянето на предпазител.

Замръзна. Трън бе стигнал почти до парадния вход, стискайки ножа и пистолета, които тя захвърли, за да го спаси. Дулото беше насочено към главата й.

Синдер залитна, но остана на крака.

В залата отекна изстрел. Синдер се сви в очакване на болка, но вместо това чу яростна ругатня. Пистолетът на Трън се плъзна по пода. Тя разтърси глава и зяпна Трън, който с ужас гледаше окървавената си ръка.

— Съжалявам! — извика Крес. Тя се бе строполила до вратата и се опитваше да стане. Откатът я бе повалил. — Съжалявам, капитане!

Трън изруга отново. По челото му изби пот. Но когато погледна Крес, преглътна болката си.

— Хубав изстрел! — викна й.

— Крес — изрева Синдер. — Кралицата, Крес. Застреляй кралицата!

Крес изплака, но насочи пистолета към Левана.

Синдер се спусна към пистолета на Трън.

Трън хукна и Крес извърна очи към него. С едно движение той изби пистолета от ръката й заби ножа до дръжка в корема й. Пеперудената й рокличка се обагри с кръв. Тя зяпна Трън; не беше ясно кой от двамата е по-ужасен. Трън все така стискаше ножа.

Синдер грабна пистолета от пода и стреля срещу Левана, но тя се хвърли на пода и куршумът се заби в облегалката на трона. Синдер зареди, а в това време кралицата изпълзя и се скри зад него. Синдер отново стреля и на косъм пропусна крака й.

— Не! — извика Крес.

Остра болка прониза Синдер. Тя падна по гръб, притиснала с ръка раната. Трън застана над нея, стискайки ножа. Крес се опита да го издърпа, но той беше твърде силен, а и тя притискаше с едната си ръка раната на корема си. Вече цялата беше в кръв.

— Съжалявам — проплака Трън. Но не беше така самоуверен. — Съжалявам, съжалявам…

Крес го ухапа по ръката. Той сдържа вика си, но не пусна ножа.

Синдер грабна пистолета, скочи и се опита да избие ножа от ръката му. Изрита го в гърдите и най-сетне ножът отхвръкна. Трън залитна и падна върху един стол. Дори не реагира на болката. Движенията му вече не бяха тъй плавни, а насечени, сковани. Може би заради раните, но вероятно Левана се бе уморила да го владее.

Крес се срина на колене, притискайки корема си. Лицето й бе обляно в сълзи.

— Синдер…

Синдер се надвеси над нея. В лявата си ръка държеше пистолета, в дясната — мокрия от кръвта нож. Цялото й тяло трепереше.

— Звезди…

Тя обърна рязко глава към вратата. Скарлет и Вълка бяха тук.

— Не! Бягайте! Махнете се оттук!

Скарлет я погледна в очите и поклати глава.

— Какво…?

Още оръжия. Още врагове. Още хора, които обичаше и които Левана щеше да й отнеме. Стиснала зъби, Синдер изпрати мислите си, за да овладее биоелектричеството им.

Твърде късно. Вълка вече не можеше да бъде контролиран, а Скарлет беше във властта на Левана.

Глава деветдесета

Синдер отправи взор към Левана. Тя надничаше към тях над резбованата ръкохватка. После погледна към пистолета, който бе захвърлен до вратата.

Скарлет извика и тялото й само се хвърли напред.

Синдер скочи и се плъзна по гладкия под. Оръжията бяха твърде много, заплахите също, а ръцете не й стигаха.

Тя изрита пистолета, който се завъртя край Скарлет и се заби в подиума за гости. Миг след това Скарлет я връхлетя, хвана я за косата, дръпна главата й назад и едва не прекърши врата й. Синдер извика от болка, претърколи се и без да пуска пистолета, замахна с металната си ръка и уцели Скарлет в слепоочието.

Ударът даде резултат. Скарлет я пусна, превъртя се и се просна на пода.

Синдер нямаше време да се обвинява. Чу се рев и тя погледна уплашено Вълка, който ръмжеше яростно. И вече тичаше към нея.

Пистолетът. Ножът. Това беше Вълка, но и не беше, а тя нямаше сили да се бие с него, не сега, не отново…

Пот се стичаше в очите й. Синдер примигна и вдигна пистолета.

Но Вълка бе впил очи в Скарлет. Прескочи Синдер. Тя го изгледа, смаяно, а той взе Скарлет на ръце и я притисна до себе си.

Вълка, чудовището, един от неконтролируемите зверове на кралицата…

Беше си същият.

Синдер преглътна, задави се, преглътна отново и скочи на крака. Олюля се и падна на едно коляно.

— Вълк — рече със заекване. — Моля те… помогни на Крес и Трън… Моля те…

Той вдигна глава. Зелените му очи блеснаха гневно, но сетне хвърли поглед на Крес, която притискаше корема си, смъртно бледа. Погледна и Трън, който се бе свил до падналия стол и сякаш искаше да иде при Крес, но не смееше, защото не вярваше на тялото си.

Вълка кимна.

Синдер си отдъхна — ако не друго, поне можеше да разчита, че Вълка ще изведе приятелите й и ще се погрижи за раните им. Отново се опита да стане на крака. Този път успя. Запрепъва се към трона, стиснала пистолета в една ръка и ножа — в другата. Заобиколи и видя Левана на колене, пъхнала едната си ръка в гънките на роклята, а другата — вкопчила в облегалката на трона. Елегантната й рокля за коронацията се бе надиплила около нея и контрастираше с гротескното й лице. Кралицата се бе отказала да използва обаянието си.

Синдер се презираше, задето нарече Ливана гротескна. И тя като нея бе станала жертва. Хората наричаха металните й крайници гротескни, неестествени, противни…

Не. Левана беше чудовище, но не заради лицето, което бе крила години наред. Нейната уродливост бе заровена по-дълбоко.

Пот отново замъгли очите на Синдер, но тя светкавично я изтри и насочи пистолета към сърцето на Левана.

В същия миг Левана вдигна ръката си, която бе пъхнала в разкошната си рокля. Стискаше пистолета, който Синдер бе запратила към подиума. Ръката й трепереше, сякаш пистолетът непоносимо й тежеше, и по всичко личеше, че държи оръжие за първи път. Та тя беше кралица все пак. Имаше слуги, които убиваха вместо нея.

Кралицата се съсредоточи и Синдер усети как мускулите на дясната й ръка се изпъват, а сухожилията й се сковават.

Тя изкриви лице и погледна пистолета в ръката си. Пръста на спусъка.

Опита се да го дръпне.

Подкани пръста си да го дръпне. Помоли му се.

Дръпни спусъка.

Дръпни го!

Ръката й затрепери, пистолетът заигра. Дишаше на пресекулки, спусъкът се заби в показалеца й.

Но не можеше да го натисне. Не можеше.

Страхът на Левана се топеше. Усмихна се облекчена, но челото й бе все така сбръчкано от усилието да се съсредоточи. Да държи здраво ръката на Синдер, пръста, пистолета й. Плъзна език като змия и навлажни пресъхналите си устни.

— Аха — прошепна тя с поглед, блеснал от гордост. — Виждам, че и ти си се изморила.

Синдер изсумтя. Тялото й се разтресе. Тя втренчи поглед в треперещата ръка на кралицата и хвърли цялата си енергия към нея.

Очите на Левана се разшириха. Косата й залепна по белезите на лицето й. Погледна предателската си ръка.

Синдер накара ръката й да се свие. Вдигна пистолета нагоре. Всеки сантиметър, всеки миг беше жестока битка.

Левана пламна. Стисна зъби, съсредоточи се отново и Синдер усети как собствената й ръка прави същото. Вдига пистолета и притиска дулото към слепоочието й. Беше огледален образ на леля си. И двете — готови да стрелят.

— Ето така трябваше да свърши нощта на бала — прошепна Левана. — Така трябва да бъде. — Тя се усмихна. Усмивка на луда. Впи очи в мястото, където пистолетът се опираше в потната кожа на Синдер.

Синдер ясно си спомняше онази нощ — кошмар, който никога нямаше да забрави. Левана я принуди да вземе пистолета на Хиацинт и да го опре в слепоочието си. Синдер бе сигурна, че ще умре, но киборгският компютър я спаси.

Този път обаче го нямаше.

— Сбогом, племеннице.

Синдер не можа да овладее ръката си, но тялото й гореше от решителност. Ще попречи на Левана да натисне спусъка. Няма да й се даде.

Собственият й пръст потрепна. Започна да пулсира, разкъсван между двама господари. Просто един малък пръст.

Онова, което бе останало от волята й, овладя ръката на Левана. Чувстваше как биоелектричеството припуква във въздуха между тях. Заслуша се в острия звук на енергията им. Силата и изтощението им ту напираха, ту се отдръпваха. Синдер си каза, че напредва и ще извие пръста на Левана, когато усети как собственият й пръст помръдна върху спусъка. От челото й се стичаше пот. Един косъм залепна на устните й. Носеше се силна миризма на желязо. Всяко усещане я разсейваше. С всеки миг силата й отслабваше все повече.

Левана беше свъсила вежди. Обливаше я пот, лицето й се бе сгърчило от напрежение. Двете се задъхваха и тогава…

Нещо изпука силно в главата на Синдер.

Тя възкликна и ръката й падна. Мускулите я боляха, но отново й принадлежаха. Преглътна, замаяна от усилието.

Левана изхлипа от яд. Тялото й се отпусна.

— Добре, добре. Предавам се. — Каза го тъй тихо, че Синдер не беше сигурна дали я чу добре. Кралицата сякаш беше забравила пистолета, опрян в слепоочието й. Лицето й бе все така изкривено, тялото й — безсилно в огромната рокля. — Отстъпвам ти короната, страната, трона си. Вземи всичко. Само… само ме остави. Остави ме да върна хубостта си. Моля те.

Синдер зяпна учудено леля си. Белезите, сплъстената й коса, притвореното й око. Треперещите й устни, отпуснатите рамене. Толкова беше изтощена, че бе захвърлила обаянието си. Беше твърде слаба, за да се бори.

Синдер я съжали.

Преглътна с мъка.

— Приемам — рече тя, замаяна. Държеше под контрол пръста на Левана, но й позволи да свали пистолета. Подаде й ръка. Левана я погледна за миг, сетне пусна пистолета.

В следния миг грабна забравения нож, хвърли се напред и заби острието в сърцето на Синдер.

Дъхът на Синдер секна, дробовете й сякаш се взривиха. Сякаш гръм я порази и мина през цялото й тяло. Гърдите й се свиха от болка и тя падна назад. Левана се строполи с нея. Лицето й се бе сгърчило от ярост. Стиснала с две ръце дръжката на ножа, тя го завъртя. Всяка клетка в тялото на Синдер агонизираше. Светът се разми.

Единствено инстинктът я накара да вдигне пистолета и да стреля.

Ударът отблъсна Левана. Синдер не видя къде се заби куршумът, но видя как кръв бликна над облегалката на трона.

Очите й се оцъклиха, пред погледа й затанцуваха бели звезди. Тялото я болеше, кръвта лепнеше гореща. Звезди. Изведнъж разбра, че не са плод на въображението, а са нарисувани на тавана на тронната зала. Цяла галактика от звезди.

В тишината дочу хиляди звуци. Далечни, непонятни. Писък. Рев като на ранено животно. Трополене на стъпки. Врата, която се удря в стена.

Името й.

Неясно. Кънтящо. Дробовете й се сгърчиха, тяло й се сгърчи. Усети кръв в устата си.

Сянка мина над нея. Кафяви ужасени очи. Разрошена черна коса. Устни, за които мечтаеше всяко момиче в Републиката.

Каи я погледна — раната, дръжката на ножа, острието. Синдер съзря устата му да изрича името й. Той се обърна, извика нещо през рамо, но гласът му беше като сирена в морето — силен, но много, много далечен.

Глава деветдесет и първа

— Казах ти, че съм добре — повтори настойчиво Скарлет с уморен глас. — Просто последните месеци бяха много дълги.

— Добре — отвърна Емили. Келнерката, единствената приятелка на Скарлет в Рийо, държеше порта тъй близо до лицето си, че очите й изглеждаха размазани, а русите й къдрици изпълваха целия екран. — Никаква те няма от седмици! Изчезна по време на нападенията, сетне избухна войната, а аз намерих в къщата ти онези затворници и след това — нищо! Мислех си, че си умряла! А сега ми пращаш съобщение и ме караш да хвърля малко тор на градината, сякаш всичко е… е наред?

— Всичко е наред. Виж, не съм умряла.

— Виждам, че не си умряла! Но, Скар, за теб говорят във всички новини в градчето! Говорят само за това. Тази… тази лунна революция и нашата малка Скарлет в центъра на събитията! Наричат те героиня. Жил не спира да повтаря, че ще сложи табела в таверната, на която ще пише как героинята на Рийо, Скарлет Беноа, е скочила на бара и се разкрещяла и че много се гордеем с нея! — Емили проточи врат, сякаш така щеше да види по-добре къде се намира Скарлет. — А сега къде си?

— Аз… — Скарлет огледа разкошния апартамент в двореца Артемизия. Стаята беше хиляди пъти по-пищна от нейната фермерска къщурка и тя страстно я ненавиждаше. — Всъщност още съм на Луната.

— На Луната! Може ли да видя? Не е ли опасно там?

— Ем, спри да крещиш. — Скарлет разтри слепоочията си.

— Не ми казвай да спра да крещя, мадмоазел. Беше много заета, та едно съобщение не ми прати, че си жива и здрава!

— Бях в затвора! — викна Скарлет.

Емили ахна.

— В затвора! Измъчваха ли те? Окото ти посиняло ли е, или това е от порта ми, защото екранът напоследък прави номера… — Емили изтри екрана с ръкава си.

— Чуй ме, обещавам да ти разкажа всичко, когато се завърна у дома. Само ми кажи, че още наглеждаш фермата. Кажи ми, че все още си имам дом, в който да се върна.

Емили се намръщи. Макар и ядосана, беше приятна гледка. Хубавичка и нетърпелива, и тъй далеч от всичко, което Скарлет бе преживяла. Гласът й напомни на Скарлет за дома.

— Разбира се, че наглеждам фермата — рече Емили почти обидена. — Нали ме помоли. Просто мислех, че си умряла, макар че… макар че всички мислеха така. Но много се радвам, че си жива и здрава, Скар.

— Аз също.

— Животните са добре, а наемните андроиди идват на работа… сигурно доста си им платила предварително.

Скарлет се подсмихна, спомняйки си, че Крес бе уредила плащанията в нейно отсъствие.

— Скар?

Тя вдигна вежди.

— Успя ли да намериш grand-mere?

Скарлет бе издигнала стена около сърцето си, но пак изпита болка. Беше невъзможно да забрави затворите под Парижката опера. Пребитото тяло на баба й. Смъртта й, а самата тя — безпомощна, без да може да стори нищо.

Това, само това я плашеше да се завърне у дома. Къщата нямаше да е същата без уханието на бабините питки и без калните й ботуши до вратата.

— Тя умря. Умря при първите нападения над Париж.

Лицето на Емили посърна.

— Много съжалявам.

Настъпи мълчание, онзи миг, когато няма какво да се каже.

Скарлет изправи гръб и смени темата.

— Помниш ли онзи уличен боец, който идваше в таверната?

Емили засия.

— С очите? Как бих могла да го забравя?

— Да, така е — отвърна Скарлет през смях. Оказа се, че е лунитянин.

— Не може да бъде! — възкликна Емили.

— Е, аз… излизам с него.

Емили сложи ръка на устата си и картината се размърда.

— Скарлет Беноа! — Тя заекна, сетне продължи: — Ще минат седмици, преди да ми разкажеш всичко.

— Може би. — Скарлет преметна косата си през рамо. — Но ще ти разкажа. Обещавам. Виж, трябва да прекъсна. Исках само да знаеш, че съм добре и да разбера какво става във фермата…

— Ще кажа на всички, че си добре. Кога си идваш?

— Не знам. Скоро, надявам се. И, Ем? Моля те, кажи на Жил да не слага табела.

Момичето сви рамене.

— Не мога да ти обещая, Скарлинг. Ти си нашият герой.

Скарлет угаси портскрийна и го хвърли на леглото. Въздъхна и погледна през прозореца. Навън сновяха стотици хора, които разчистваха развалините и градяха всичко отново.

Артемизия беше красива по свой начин, но Скарлет мечтаеше за свеж въздух и домашна храна. Мечтаеше да се завърне у дома.

На вратата се почука и Вълка колебливо я открехна. Скарлет се усмихна и той влезе с букет сини маргаритки. Изглеждаше малко гузен.

— Подслушвах — призна и сви рамене.

Тя се засмя.

— За какво ти е остър слух, ако понякога не подслушваш? — пошегува се тя. — Влез. Не те очаквах толкова скоро.

Вълка направи още крачка и спря. Накуцваше леко заради раната, но тя зарастваше бързо. Наистина беше направен да бъде силен и издръжлив.

Поне отвън.

Той погледна мрачно цветята и заби ужасните си зъби в долната си устна.

Сутринта беше отишъл до дома си. Майка му отдавна бе погребана в едно от огромните гробища сред пущинаците на Луната, но за него беше важно да види за последен път бащината си къща. Да вземе нещо за спомен оттам.

Скарлет предложи да го придружи, но той предпочете да иде сам.

Тя го разбра. Имаше неща, които човек трябваше да свърши сам.

— Намери ли… нещо?

— Не, всичко от детството ми е изчезнало, а тя… нямаше много вещи. Освен цветята.

Вълка се приближи, без да смее да я погледне в очите, и й подаде букета маргаритки. Половината от крехките стъбълца се бяха пречупили в грубите му ръце.

— Когато бях малка, берях полски цветя за grand-mere. Тя ги слагаше в буркан, а когато почваха да вехнат, ги пъхаше между два листа хартия, за да ги запази завинаги. Сигурна съм, че някъде в къщата има цяла кутия със сушени цветя. — Тя прекара пръст по нежните листенца. — Така ще направим и с маргаритките. В памет на Маха. — Сложи цветята в чашата с вода, която й донесоха на закуска.

Когато се обърна, Вълка беше преместил портскрийна настрани и се бе настанил на крайчеца на огромното легло. Скарлет беше сигурна, че чаршафите са дело на робския труд на хората от външните сектори и това я караше да се чувства гузна всеки път, когато си лягаше.

Още щом седна, кракът на Вълка заподскача тревожно. Скарлет сви очи. Това не беше от скръб.

Той беше напрегнат.

— Какво има? — попита тя и седна до него. Сложи ръка на коляното му.

Вълка я погледна с ярките си очи.

— Ти каза на приятелката ти, че излизаш с мен.

Скарлет примигна и едва не прихна, но се сдържа заради смутеното лице на Вълка.

— Видя ми се по-лесно, вместо да й обяснявам цялата система с женитбата на алфите.

Той погледна неспокойните си ръце.

— Каза й още… че ще се върнеш във фермата.

— Разбира се, че ще се върна. — Тя наклони глава и усети, че я обзема тревога. — Не веднага, но щом нещата тук се успокоят.

Кракът на Вълка заподскача отново.

— Вълк?

— Ти още ли… — Почеса се зад ухото. — Още ли искаш и аз да дойда с теб? Сега, когато… когато… — Той въздъхна. — Още ли ме искаш?

Той сякаш изпитваше болка. Истинска болка. Сърцето й се сгря.

— Вълк… — Спря и преглътна. — Зеев.

Той вдигна учуден очи. Портскрийнът иззвъня, но Скарлет не му обърна внимание. Премести се така, че да го гледа в лицето и пъхна крак под неговия.

— Все още те искам — рече тя твърдо.

Вълка сякаш си отдъхна.

— Просто… не съм това, което си мислиш.

— Така ли? Аз пък си представях един здравеняк, който да цепи дърва за огъня и който добре да си служи с лопатата, а ти със сигурност отговаряш на това описание. С баба се разбирахме отлично, но да си призная… имам нужда от помощ.

— Скарлет…

— Зеев. — Тя обхвана главата му с длани. Не трепна, когато го погледна. Нито пред огромните му зъби, нито пред чудовищните му ръце. Нито пред животински извитите му рамене и издадената челюст. Всичко това беше само отвън. Иначе си беше същият. — Ти си единствен, Зеев Кесли. Винаги ще бъдеш единствен.

Той вирна вежди — това бяха думите, които сам й бе казал преди време.

— Може би няма да свикна веднага. И ще мине време, докато съседските деца престанат да се плашат от теб. — Тя приглади един кичур, който мигновено щръкна пак. — Но ще се справим.

Най-сетне Вълка се успокои.

— Обичам те — прошепна й.

Скарлет прекара ръце през непокорната му коса.

— Наистина ли? Нямаше да разбера.

Портскрийнът й отново иззвъня. Тя свъси вежди и спря звука, сетне се приближи към Вълка и потърка носа си в неговия. Той се поколеба за миг, сетне я целуна. Скарлет се притисна до него. Това беше най-нежната целувка, която някой получовек-полувълк бе дал.

Когато тя се отдръпна, видя намръщеното му лице.

— Наистина ли мислиш, че съседските деца ще се боят от мен?

— Определено. Но имам чувството, че накрая ще ги спечелиш.

Той се усмихна.

— Ще се постарая. — Усмивката му стана дяволита. Той издърпа чаршафите зад гърба й, отпусна се на леглото и я привлече към себе си.

— Скарлет! О!…

Двамата замръзнаха. Скарлет извика и се изправи на лакти. Ико връхлетя в стаята. Тялото й беше покрито с превръзки, които не вършеха никаква работа, но на Луната нямаше магазини за андроидни части, а тя беше казала на Скарлет, че й е дошло до гуша всички да я запят.

— Извинете! Трябваше да почукам. Но ти не ми отговори на съобщенията и… — Ико грейна от щастие, нещо, на което същество с жици и батерия не би било способно. — Синдер се събуди!

Глава деветдесет и втора

Диагностика — завършена. Всички системи са стабилизирани. Рестартиране след 3… 2… 1…

Синдер отвори очи — таван, ярка светлина. Тя скочи и нададе вик от болката в гърдите.

Жената, която седеше до леглото, също извика и падна от стола на колелца. Металните клещи издрънчаха на пода до нея.

Каи се спусна напред и отметна назад разрошената си коса.

— Всичко е наред — рече той и задържа Синдер.

Тя притисна ръце към гърдите си. Точно там, където я болеше. Отвърна поглед от непознатата жена и се вгледа в Каи.

Примигна. Беше красив, но напълно изтощен. Пред очите й се появи текст в стерилно зелено.

Синдер затвори очи и текстът изчезна. Почака сърцето й да се успокои и пак ги отвори.

Беше завита с бяло ленено одеяло, тъй тънко, че през него се виждаше вдлъбнатинката, където протезата опираше в плътта на лявото й бедро. Лявата й ръка бе обърната с дланта нагоре. Кухината беше отворена и отвътре стърчаха жици, които трябваше да бъдат свързани.

— Какво правите с ръката ми? — попита дрезгаво тя.

Жената се изправи и изпъна бялата си престилка.

— Поправям я.

— Ето, пийни си. — Каи й подаде чаша вода. Синдер се втренчи в нея продължително, преди да я поеме. В това време съзнанието й си проправяше път към реалността. — Това е доктор Нандез. — Каи не сваляше очи от нея, докато пиеше. — Един от най-добрите кибернетични хирурзи на Земята. Пристигна вчера, за да… се погрижи за теб. — Той сви устни, сякаш не беше сигурен дали не е прекрачил границата помежду им.

Синдер му подаде чашата и огледа лекарката, която стоеше със скръстени ръце. Опипа панела на тила си, но той беше затворен.

— Не съм умряла, нали?

— За малко. Ножът е проникнал в една от изкуствените камери на сърцето ти и тялото ти е минало в режим на оцеляване. Камерата е спряла да работи и така останалите са функционирали… повече или по-малко. — Каи хвърли поглед към лекарката. — Правилно ли съм ви разбрал?

— Да, може да се каже — рече Нандез и леко се усмихна.

Сърцето на Синдер биеше при всяко вдишване.

— Ретина-дисплеят ми работи отново.

Лекарката кимна.

— Трябваше ти нов процесор — предишният не е бил пригоден за потапяне във вода. Чист късмет е, че е минал в режим на съхранение, иначе нямаше да можеш да контролираш крака и ръката си.

— Известно време не можех. — Синдер се опита да размърда кибернетичните си пръсти, но те останаха неподвижни върху завивките. — Съжалявам, че ви уплаших.

— Реакцията ти беше оправдана. — Доктор Нандез посочи ръката й. — Може ли?

Синдер се почувства неловко — дланта й бе открита и уязвима пред погледа на Каи.

Но после реши, че суетата е излишна, и кимна.

Доктор Нандез се доближи със стола до Синдер и сложи на леглото портскрийна си. Над екрана светна холограф — точно копие на ръката й.

— Легни си — рече Каи. — Пронизаха те в сърцето.

— Спомням си. — Тя изкриви лице и притисна ръка в раната. Сърцето й вече туптеше равномерно.

— Четиридесет и два шева и нещо ми подсказва, че вече си извадила няколко. Хайде, легни.

Синдер позволи на Каи да я сложи да легне — не беше сигурна, че коремните й мускули ще се справят сами. Отпусна се върху меките, чисти чаршафи и въздъхна с облекчение, макар ярката лампа на лекарката да я заслепяваше. Каи грееше с ореол от свръхестествена светлина.

— Левана? — попита тя.

— Левана е мъртва.

Успокоена от отговора, тя си спомни ясно изстрела и бликналата кръв. Но в съзнанието й заваляха други въпроси. Как е Крес, Трън, Скарлет, Вълка, Уинтър, Хиацинт, Ико…

— Всички са живи — рече Каи, сякаш мислите й бяха изписани в очите. — Крес обаче… състоянието й е стабилно. Надяваме се, че ще се възстанови, но още не е излязла от суспенсора. Скарлет получи леко сътресение, но е добре. Трън изгуби два пръста, но ако иска, ще му направят протези. Вълка… е, генните изменения не могат да бъдат премахнати без сериозен риск за здравето му, но той е жив и пак си е, хм, Вълка. Хиацинт пострада, но няма опасност за живота му, а принцеса Уинтър… — Той сведе поглед. Синдер усети бодване в китката и палецът й затрепери неконтролируемо. После се чу бръмчене и треперенето спря. — От началото на бунта е в истерия. Трябваше да я вържат. Мнозина и от двете страни намериха смъртта си, но… успяхме. От външните сектори пристигнаха тълпи и чародеите не можаха да овладеят всички. Часове след края на битката все още прииждаха хора.

Отново се чу бръмчене, после капачето щракна.

— Опитай сега — рече Нандез и изключи холографа.

Синдер повдигна ръката си. Беше лъсната до блясък и отразяваше черната й коса. Тя сви пръстите си един по един и завъртя китката си първо напред, после назад. Разпери пръсти и провери дали инструментите работят — всички, без пистолета, който се надяваше никога повече да не използва.

Погледна лекарката:

— Благодаря ви.

— Удоволствието беше мое. — Нандез се изправи. — След час-два ще намина пак да видя как си.

Щом лекарката излезе, Синдер усети как състоянието й се промени. Внезапно напрежение, внезапна неподвижност.

Тя облиза изсъхналите си устни.

— Сега ти ли си кралят на Луната?

Въпросът изненада Каи.

— Не. Левана никога не е била истинската кралица, затова нямаше законното право да посочи краля. Всъщност съм вдовец, но мисля, че мога да анулирам тази дребна грешка.

— Дребна грешка? — Синдер бе рискувала живота си толкова пъти, за да предотврати брака на Каи, че не можеше да го нарече „дребна грешка“.

— Временна грешка — рече той и премести лампата на хирурга, която заслепяваше Синдер. — Но в цялата суматоха така и не остана време да консумираме брака си.

Синдер се покашля.

— Излишна информация.

— Така ли? Не ти ли е любопитно?

— Стараех се да не мисля за това.

— Е, вече няма нужда да мислиш. Все още съм благодарен на звездите.

Синдер щеше да се разсмее, ако не беше силната болка.

Каи заобиколи от другата страна и седна на стола на лекарката. Приближи се и колелцата изтракаха по пода. Коленете му се опряха в леглото.

— Какво още искаш да знаеш, преди да те оставя да си почиваш?

Тя прокара език по небцето си. Да беше пийнала повечко вода.

— Аз ли съм… те вярват ли, че аз съм…?

— Кралицата?

Тя кимна.

— Да, Синдер. Ти си кралицата на Луната. — Думите бяха безпощадни. Жестоки. — Направиха ти ДНК тест, докато беше в безсъзнание. Ти си Селена. Според лунния закон това означава, че си била принцеса регент, докато навършиш тринадесет. След това си станала кралица на Луната. Левана е била самозванката. Хората те наричат „изчезналата кралица“. От нощта на битката празнуват завръщането ти. Естествено, все някога ще искат да има церемония — за да се спазят традициите.

Синдер прехапа устни. Спомни си годините, в които бе живяла под грижите на Адри. Механик, прислужница, вещ. А през цялото време е била принцеса, без да го знае.

— Дори оцелелите чародеи казват, че са предани на лунния трон и на онзи, който седи на него. Поне засега. Ще видим какво ще мислят, когато нещата тук се променят. — Каи се почеса зад ухото. — Имаме проблеми с армията. Отзоваваме изпратените на Земята части, но някои от войниците… не вярват, че войната е свършила. Напуснали са отрядите си и земните армии правят всичко по силите си да ги намерят, но се надяваме, че…

Тя хвана ръката му и той замълча.

Синдер се опитваше да свикне с мисълта, че тя е кралицата.

Напомни си, че това бе желанието й. Отговорността, дългът, правото, за които се беше борила. Шансът да отърве света от Левана и да промени страната, където е била родена. За по-добро.

Каи стисна пръстите й. Едва тогава тя осъзна, че го държи с киборгската си ръка.

— Съжалявам — каза й Каи. — Няма нужда да мислиш за всичко това сега. С Торин ще се погрижим ранените да получат помощ, градът да се почисти… о, и лекарството. Приготвяме голяма пратка за Земята, а техниците се трудят да произведат още. Вече изпратихме хиляда дози у дома с дипломатите, а утре вечер ще пратим много повече, макар… — Той се поколеба и през лицето му премина сянка. — Лекарството се приготвя с кръвта на щитовете, а законите за тях са много объркани и сложни. Без теб не посмях да предприема нищо. Но това е проблем, с който трябва да се заемем, когато си готова. — Той замълча и Синдер съзря в очите му противоречиви чувства. Каи си беше отдъхнал, че разполага с лекарството, но беше ужасен от начина, по който Левана се сдобиваше с него.

Тя се опита да се усмихне, но знаеше, че изглежда изтощена.

— Благодаря ти, Каи.

Той отметна глава и кичур коса падна над очите му.

— Съжалявам. Трябва да те оставя да поспиш. Просто… много се радвам, че си будна. За да си поговоря с теб за всичко.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Почти три дни.

Тя изви очи към тавана.

— Три дни. Какъв лукс.

— Съвсем заслужен. — Каи взе ръката й и я целуна. — Почивай си. Трудното свърши.

— Нима?

Той се поколеба:

— Е, добре. Поне опасната част.

— Ще направиш ли нещо за мен?

За миг Каи свъси вежди, сякаш не му се искаше да поощрява неразумна идея.

— Каквото поискаш.

— Всички земни водачи ли заминаха?

— Не. Успяхме да ги измъкнем от Артемизия по време на боевете, но повечето се върнаха, щом научиха, че си успяла. Всички чакат да се срещнат с теб.

— Можеш ли да организираш среща? Аз, ти, земните водачи… и… Луната… има ли кабинет, министър-председател или нещо такова?

Той понечи да се пошегува, но се сдържа.

— Обикновено главният чародей е втори в страната, но Еймъри е мъртъв. В двореца сега цари тъжен безпорядък.

— Е, тогава избери онези, които смяташ, че трябва да бъдат поканени на официална среща. Важна среща.

— Синдер…

— А също и мащехата ми. Тя тук ли е още?

Той се намръщи.

— Да. Намерихме място за нея и дъщеря й на един от корабите на нашите представители, но той ще отпътува чак утре.

— Доведи и нея. А също и лекарката.

— Синдер, трябва да си почиваш.

— Добре съм. Трябва да свърша това час по-скоро, преди някой да се е опитал да ме убие.

Той се засмя, но я погледна нежно.

— Какво точно трябва да свършиш?

— Да подпиша договора от Бремен. — Тя се усмихна широко. — Искам да направя съюза ни официален.

Глава деветдесет и трета

Хиацинт се тръшна на стола за посетители и загледа завистливо лекаря, който проверяваше данните на Уинтър. Искаше му се той да се погрижи за нея, да може сам да разбере какво е състоянието й и какво да стори, за да й помогне. Но трябваше да се преструва на търпелив и да чака лекарят да му каже за пореден път, че няма какво да се направи. Трябваше да се надяват Уинтър да се възстанови.

Да се възстанови.

Хиацинт мразеше тази дума. Всеки път, когато чуваше някой да я произнася, уплашеният глас на Уинтър зазвучаваше в съзнанието му. И здрав човек не би преживял това. А какво остава за мен?

— Все още сърцето й бие учестено — рече лекарят и прибра портскрийна си, — но поне заспа. Ще я прегледам, когато се събуди.

Хиацинт кимна, въздържайки се да му отвърне нещо язвително. Когато се събуди, крещейки и ритайки. Когато се събуди, виейки като самотен, тъжен вълк. Когато се събуди и нищо не се е променило.

— Не разбирам — рече ядно Хиацинт и погледна челото на Уинтър, — поне в съня си беше спокойна. — Използването на дарбата трябваше да подобри състоянието й.

— Въздържането през годините е причина за лошото й състояние. — Лекарят въздъхна и погледна замислено принцесата. Твърде замислено. Хиацинт настръхна. — Представи си, че мозъкът и дарбата са мускули. Ако не ги използваш дълго и един ден решиш да ги натовариш до краен предел, много по-вероятно е да се схванеш, отколкото да заякнеш. За кратко време тя е направила много и това… е увредило съзнанието й.

„Аз съм съсипана, беше казала тя. Не увредена, а съсипана.“

Още преди Еймъри да се появи.

Щом лекарят излезе, Хиацинт премести стола си по-близо до леглото на Уинтър. Провери каишите на ръцете и краката й — бяха здраво вързани, но не прекалено стегнати. Като се събудеше, тя често се мяташе, дращеше и една от сестрите едва не изгуби окото си, когато решиха да я вържат. На Хиацинт не му беше приятно, но се съгласи, че така ще е по-добре. Уинтър се бе превърнала в заплаха за другите и за себе си. Зъбите й бяха оставили дълбоки следи върху рамото му. Но той все така не вярваше, че милата, добра Уинтър е способна на подобна агресия.

Съсипаната, смазана Уинтър.

Хиацинт задържа ръката й по-дълго от нужното, но сега нямаше кой да му направи забележка, освен той самия.

Обривът от болестта избледняваше с всеки изминал ден. Едва ли щяха да останат белези, а дори да останеха, нямаше да се забелязват върху матовата й кожа. Те не бяха като белезите на лицето й, които с времето бяха избледнели.

Той ги ненавиждаше, но и им се възхищаваше. От една страна, му напомняха за време, в което Уинтър бе страдала. Време, в което той не бе могъл да я предпази.

От друга — за смелостта, която малцина виждаха у нея. С деликатното си неподчинение тя често дръзваше да се опълчи на желанията на Левана и очакванията на обществото. Принудена да избира битките си, не се бе отказала от тях, а победите и загубите й струваха много.

Лекарите не знаеха какво да правят с нея. Нямаха опит с лунната болест. Някои хора полудяваха и те можеха само да гадаят какви ще бъдат последиците занапред.

Всичко беше заради отказа й да прилича на Левана, Еймъри и останалите лунитяни, които манипулираха по-слабите, за да задоволят собствените си егоистични желания.

Дори в отчаянието си, когато използва ръката на Скарлет, за да убие Еймъри, тя искаше да спаси неговия живот. Никога не мислеше за себе си.

Точно както той би сторил всичко, за да я спаси.

Хиацинт прекара ръка по лицето си. Беше капнал от умора. От битката насам будуваше тук всяка нощ и почти не се хранеше.

Научи с изненада, че по ирония на съдбата родителите му са живи. А беше сигурен, че Левана ще ги екзекутира публично, задето бе помогнал на Уинтър да избяга. Оказа се, че преди години баща му е бил преместен в сектора за дървесина. Когато бунтовният призив на Синдер бе излъчен, хората се бяха надигнали и бяха затворили всички стражи и техните семейства. А когато заповедта за екзекуцията пристигна, родителите на Хиацинт вече не бяха във властта на Левана. Същият сектор, в който кралицата даде отровата на Уинтър.

Той още не се бе срещнал с тях, тъй като всички стражи щяха да бъдат изправени на съд от новия режим. Повечето щяха да получат възможността да се закълнат във вярност на кралица Селена и да станат част от новата кралска гвардия. Баща му, добър човек, който дълго бе страдал под ботуша на Левана, щеше да се зарадва на тази промяна.

Хиацинт беше малко напрегнат от предстоящата среща с близките си. След като години наред отблъскваше любимите си хора, сега му беше трудно да си представи живот, в който ще може да се грижи за тях, без да се страхува, че те ще бъдат превърнати в пионки срещу него.

Щяха да се зарадват да видят отново Уинтър — тя беше като част от семейството, когато растяха. Но… не и в това състояние. Ако я видеха така, щяха да бъдат съсипани.

Уинтър изхленчи жално като умиращо животинче. Хиацинт скочи и я докосна по рамото. Тя замята глава напред-назад, очите й замърдаха под затворените клепачи, но не се събуди. Когато се успокои, Хиацинт въздъхна тежко.

Искаше му се тя да се оправи, всичко да свърши. Искаше му се тя да отвори очи, без да буйства, без да хапе и да вие. Искаше му се да го погледне весело, да го познае и да види в очите й онази дяволитост, която беше грабнала сърцето му много преди най-красивото момиче на Луната.

Той отмести една къдрица от устните й.

— Обичам те, принцесо — прошепна, надвесен над нея. Прекара пръсти по хлътналите бузи, по извивката на устните и си спомни целувката й в менажерията. Тогава тя му призна любовта си, но на него не му стигна смелост да признае своята.

Но сега…

Той застана от другата страна на леглото. Сърцето му препускаше бясно, почувства се като глупак. Ако някой влезеше, щеше да го сметне за някой от зловещите й почитатели.

Здравият разум му казваше, че нищо няма да се промени. Една невинна целувка не можеше да върне разума й.

Ала нямаше какво да губи.

Уинтър спеше. Гърдите й се повдигаха.

Повдигаха се и се спускаха.

Хиацинт умишлено се бавеше. Надеждата му растеше, но с нея се издигаше и стената около него. Защото нищо нямаше да излезе.

Той се надвеси над нея, впивайки пръсти в тънкото одеяло.

— Обичам те, Уинтър. Винаги съм те обичал.

Целуна я. Уинтър спеше, липсваше страстта, когато бяха в менажерията, но имаше надежда. И още повече наивност.

Хиацинт се отдръпна, преглътна с мъка и се осмели да отвори очи.

Уинтър го гледаше.

Той се дръпна рязко назад.

— Дявол да го вземе, Уинтър. Ти… откога… — Той гледаше с недоумение. — Да не би да се преструваше на заспала?

Уинтър го гледаше със замечтана усмивка.

Сърцето на Хиацинт запрепуска, погледна устните й. Нима беше възможно…?

— Уин… Принцесо?

— Здравей — рече тя с дрезгав глас, но както винаги нежен. — Виждаш ли снега?

Той свъси вежди.

— Снега ли?

Уинтър погледна тавана. Китките й бяха вързани, но тя разтвори дланта си, сякаш се опитваше да хване нещо.

— По-красиво е, отколкото си представях — прошепна. — Аз съм момичето от сняг и лед и много се радвам да се запозная с теб.

Разочарование напираше в гърдите на Хиацинт, но стената, която бе издигнал, го отблъсна.

Уинтър поне не се опитваше да го нападне.

— Здравей, снежно момиче — рече той и улови една въображаема снежинка. — Аз също се радвам да се запозная с теб.

Глава деветдесет и четвърта

Синдер беше още слаба и се придържаше за ръката на Каи, който я водеше през двореца на Артемизия за първи път след въстанието. Огромните прозорци и плочките по стените блестяха край нея на слънцето. Беше много красиво. Не можеше да повярва, че всичко това е нейно.

Нейният дворец, нейното царство, нейният дом.

Колко ли време щеше да мине, преди да свикне, че всичко е истина.

Ико бе подбрала една семпла рокля от гардероба на Уинтър и бе вдигнала косата й в сложна прическа. Синдер не смееше да мръдне глава от страх, че всичко ще се разпадне. Знаеше, че трябва да се чувства като могъща владетелка, но всъщност се чувстваше като немощно момиче, което участва в карнавал.

Черпеше сили от Каи и Ико. Андроидът не спираше да й оправя косата и тя за пореден път я цапна през ръцете.

Ръката на Ико отново работеше. Доктор Нандез успя да възстанови повечето функции на тялото й, но имаше още много за поправяне.

Когато завиха зад ъгъла, тя зърна новия си личен страж — Лиам Кини, редом до съветника на Каи, Кон Торин. До тях стояха Адри и Пърл.

Синдер забави крачка, беше развълнувана.

— Синдер.

Тя погледна Каи в очите, видя окуражителната му усмивка и сърцето й се разтуптя, но този път по друга причина.

— Знам, че се чувстваш странно, но аз съм тук, ако имаш нужда от мен. Не се бой — и сама ще се оправиш. Ще бъдеш невероятна.

— Благодаря — отвърна тя и едва се сдържа да не го прегърне, да се сгуши в ръцете му и да се скрие от цялата галактика. Може би завинаги.

— Освен това… — Той сниши глас. –… изглеждаш чудесно.

— Благодаря ти, че забеляза — обади се Ико.

Каи се разсмя, а в това време мислите на Синдер се пръснаха в хиляди посоки и тя сведе глава.

Все още накуцваше и умишлено не погледна второто си семейство. Когато наближи достатъчно, Кон Торин й се поклони. Жест на дипломатичност, помисли си Синдер, и си спомни гневните погледи, които този мъж й отправяше още от годишния бал, виждайки я за първи път. Но когато вдигна глава, съветникът се усмихваше. Дори изглеждаше съвсем приятелски настроен.

— Ваше Величество — рече Торин. — Позволете ми да ви благодаря от името на народа на Източната република за всичко, което направихте и за всичко, което ще направите.

— О, да, но няма защо.

Синдер едва преглътна и се осмели да погледне Адри.

Лицето на мащехата й беше изпосталяло. Сивите й коси се бяха увеличили тройно през изминалите седмици. За миг през ума на Синдер минаха всички неща, които можеше да каже на тази жена, но нищо вече не й се струваше важно.

Адри сведе поглед. Двете с Пърл се поклониха дълбоко.

— Ваше Величество — рече Адри тъй, сякаш дъвчеше лимон. До нея Пърл каза едва чуто: — Ваше Величество.

Ико изсумтя подигравателно. Синдер не знаеше, че някой от ескорта може да издават такива звуци.

Втренчила поглед в лицата им, тя се опита да измисли изискан отговор — нещо, което Каи би казал. Думи, които една добра кралица би изрекла, за да уталожи напрежението. Да им предложи прошката си.

Вместо това тя се обърна.

Кини допря юмрук в гърдите си, Синдер кимна, както се надяваше, величествено, и Каи я въведе през двойните врати. Тя го бе помолила да намери неутрално място, където да проведе срещата — не искаше да бъде в тронната зала, защото тя бе станала свидетел на твърде много кръвопролития; не искаше и солара на кралицата, нито някое друго място, което Левана би избрала. Влязоха в залата за конференции, в която имаше огромна мраморна маса и два холографа, които бяха изключени.

Вътре вече беше пълно с народ. Синдер преглътна, а необичайната тишина едва не я накара да се върне в коридора. Разпозна повечето от присъстващите, но без да губи време, мозъчният й интерфейс започна да изважда профилите им от нета.

Варгас, президент на Американската република.

Камин, министър-председател на Африканския съюз.

Камила, кралица на Обединеното кралство.

Уилямс, губернатор на Австралия.

Бромстад, министър-председател на Европейския съюз.

Доктор Нандез, известен кибернетичен хирург, също беше тук, както и Наинси, андроидът на Каи, който Синдер бе поправила много отдавна. Бяха го довели на Луната, за да запише днешното събитие за официалния протокол на Земята.

Адри и Пърл бяха отведени до масата.

Останалите присъстващи бяха Ико, Каи, Кон Торин и Синдер или Нейно Кралско Величество Селена Чанъри Джанали Блекбърн, кралица на Луната. Синдер се питаше дали да ги помоли да я наричат само по име.

Преди да заговори, световните водачи станаха на крака и заръкопляскаха. Кралицата се притесни, но запази присъствие на духа. Един по един, всички обиколиха залата и й се поклониха. Неочаквано я обзе страх и тя погледна Каи. Той сви рамене, сякаш искаше да каже, да, странно е, но ще свикнеш.

Когато официалните лица застанаха пред него, той допря ръка до гърдите си и сведе глава. Поклонът не беше изящен, но все пак придържаше Синдер с едната си ръка.

— Б-благодаря — заекна тя и се запита дали не е редно да направи реверанс, но тъй като и в отлично здраве не можеше да го изпълни както трябва, реши, че сега ще бъде направо трагично. Затова посочи с изкуствената си ръка и каза:

— Моля, седнете.

Ръкоплясканията стихнаха, но никой не седна.

Каи я отведе до челното място и й помогна да седне. Едва тогава останалите последваха примера й. Каи се настани от дясната й страна. Адри и Пърл заеха местата между Кон Торин и президента Варгас.

— Благодаря ви, че дойдохте за толкова кратко време — подхвана Синдер. Скръсти ръце на масата, но се почувства неловко и ги премести в скута си. — Знам, че бързате да се завърнете по домовете си.

— Съжалявам, че ще ви прекъсна — обади се кралица Камила, като по нищо не личеше да съжалява, — но ще използвам момента да ви поздравя, че отново си върнахте трона!

Думите на кралицата предизвикаха нови ръкопляскания, но Синдер остана с впечатлението, че не поздравяват толкова нея, колкото себе си, защото нямаше повече да им се налага да се разправят с Левана.

— Благодаря. Благодаря ви. Дано разбирате, че аз… Бъдете търпеливи с мен. Всичко е ново за мен и аз не съм…

Аз не съм кралица.

Тя огледа нетърпеливите, обнадеждени лица, които се взираха в нея, сякаш бе герой. Сякаш бе направила нещо изключително. Обходи с поглед масата и с всеки следващ човек, който виждаше, се чувстваше все по-нервна и не на мястото си. Всички бяха по-възрастни, по-мъдри, по-опитни. Стигна до Каи.

Щом го погледна, той й намигна.

Стомахът й се сви.

Тя се извърна настрани и изпъна рамене.

— Помолих да се съберете тук днес, защото отношенията между Земята и Луната отдавна са обтегнати и първата ми задача… — Тя се поколеба, премести отново ръце върху масата и преплете пръсти. Неколцина от присъстващите спряха поглед на протезата й, но се престориха, че не са я забелязали. — Искам първата ми задача като кралица на Луната да бъде сключването на мирен договор със Земния съюз. Дори сега това да е само символично, аз се надявам договорът да сложи началото на плодотворни и взаимноизгодни… политически… ъъ… — Тя погледна Каи.

— Отношения — подсказа й той.

— Отношения. — Тя изправи гръб. Надяваше се, че не звучи тъй глупаво, както се чувстваше. Край нея дипломатите закимаха в знак на уважение и съгласие. — Знам, че мирният договор трябва да започне с изтеглянето на лунните армии от Земята и аз ще се постарая това да стане в най-скоро време.

Хората край масата видимо си отдъхнаха.

— Всъщност — продължи Синдер, — доколкото разбирам под указанията на Каи… император Каи… Каито? — Тя вдигна въпросително вежди към него и си даде сметка, че за първи път от нея се очакваше да се държи официално в негово присъствие.

А Каи сякаш всеки миг щеше да прихне. Тя го изгледа ядно.

— Под указанията на император Каито — каза тя — част от военните отряди вече са на път към Луната.

Присъстващите отново закимаха. Вече бяха научили новината.

Тя преглътна мъчително. Не стигаше непрестанната, притъпена от лекарствата болка, а сега усети и сърбеж. Дано само не припадне на първата си среща като кралица.

— Луната и занапред ще произвежда и раздава лекарството против летумозис според вашите нужди и нашите възможности. Както знаете, то се получава от ненадарени лунитяни, които насила са държани в постоянна кома, за да се извлича кръвта им, а това е безспорно нарушаване на правата им. Научих, че е възможно да произведем в лабораторни условия тромбоцити, подобни на тези на щитовете — и се надявам да пренасоча усилията на учените в тази посока и така да намеря решение, което ще бъде справедливо за всички. Разбира се, лекарството, което имаме в наличност, незабавно ще бъде разпространено на Земята.

Кимане. Усмивки. Облекчение и благодарност.

Синдер се подготви за трудната част.

— Така, сега имам няколко… искания към вас.

Въодушевлението край масата отстъпи място на привидно търпение и леко напрежение. Синдер прибра един кичур зад ухото си.

— Искам да подчертая, че това са само искания. Вашият отговор няма с нищо да промени обещанията, които ви дадох. Не става дума за преговори.

— Първо. — Опита се да погледне в очите всеки един, но не можа и сведе поглед към ръцете си. — От дълги години киборгите са третирани като втора ръка хора… — Тя се покашля. Чувстваше изгарящото присъствие на Каи до себе си. — Аз отраснах в Източната република и го изстрадах на гърба си. На непълнолетните киборги се гледа като на собственост, но и те притежават права колкото андроидите. Хората имат предразсъдъци към нас заради неестествените способности, способности, създадени от човека, които според тях ни превръщат в заплаха за обществото. Но това не е вярно. Ние просто искаме да ни приемат, както и всички други. И тъй, аз искам от вас да прегледате законите за киборгите и ние да получим равни права с всички останали хора.

Тя се осмели да вдигне глава и зърна не едно зачервено лице, но никой не посмя да я погледне. Това бе новата кралица киборг на Луната.

Никой, освен Каи, който видимо се срамуваше да бъде причислен към останалите. Но въпреки решението му да спре лотарията с киборги за изследванията на летумозиса, много от несправедливостите, които се срещаха в останалите части на планетата, съществуваха в Републиката.

Пръв кимна Каи.

— Източната Република приема искането. Тези закони са несправедливи и остарели.

След дълго мълчание кралица Камила се покашля и заяви:

— И аз приемам. Ще започнем поправката на законите веднага след моето завръщане.

Министър-председателят Бромстад засрамен призна, че преди да промени закона, трябва да насрочи гласуване в парламента. Същото сториха и останалите републики, но по принцип всички приеха искането. Не съвсем сърцато, както забеляза Синдер, но се опита да прикрие смущението си. Само защото един киборг бе спасил света, изобщо не означаваше, че те са готови да се разделят с вековните си предразсъдъци, но тя се надяваше, че това е поне началото.

— Второ. Моля ви да премахнете всички ограничения върху емиграцията на лунитяните, тъй че те да бъдат свободни да пътуват до Земята, когато поискат — не искам повече Луната да бъде затвор за своите граждани. По същия начин, когато сме готови, ние ще отворим аеродрумите си за земляните. Както някога, когато Луната е била основана и хората са пътували и търгували помежду си. Струва ми се, че това е единственият начин нашите две общества да започнат да си имат доверие.

Докато говореше, Синдер забеляза, че останалите водачи си разменят погледи.

Но само австралийският губернатор се осмели да проговори:

— Аз разбирам мотивите ви, но как да повярвам, че лунитяните, които ще дойдат в нашите държави, няма… — Той се поколеба.

— Да ви манипулират? Да промият съзнанието на народите ви? Да извършат ужасни престъпления срещу човечеството, когато знаят колко лесно ще им бъде да се отърват от наказанията?

Той се усмихна кисело.

— Точно така.

— Трябва да се съглася — обади се министър-председателят Камин. — При цялото ми уважение вие сте твърде млада, Ваше Величество, и може би не знаете, че е имало време, когато пътуванията между Земята и Луната са били поощрявани и тогава хората са били масово манипулирани, принуждавани да се самоубиват, имало е изнасилвания… Много е трудно да се докаже, когато лунитянин манипулира землянин, но през повечето време ние дори не разбираме, че е извършено престъпление. — Гласът й взе да се надига и жената замълча. — Разбира се, нямам за цел да ви обидя, Ваше Величество.

— Няма нищо. Всъщност аз съм добре запозната с клането в Ню Хавън през 41 от третата ера, Глупавия поход от 18 от третата ера, станалият обществено достояние случай на Роджет Каприс от втората ера и още хиляди значими примери, в които лунитяните са използвали дарбата си върху хора от Земята.

Камин изглеждаше изненадана. Всъщност не само тя, а и всички останали.

Синдер се приведе напред и заговори отчетливо:

— Аз имам компютър в мозъка. И макар че няма да чуете да казвам, че съм най-умна или най-опитна в тази зала, бих ви посъветвала да не смятате, че заради младостта си съм и невежа.

— Разбира се — рече Камин, притеснена. — Простете ми. Не исках да ви обидя.

— Тревогите ви са основателни — каза Синдер. — Ако успея да ви предложа решение — обещание, че нито един землянин няма повече да бъде манипулиран или поне ще получи възможност да се защити от манипулация… вие ще приемете ли искането ми?

— Струва си да се обмисли — рече президентът Варгас. — Аз лично съм нетърпелив да узная какво е решението.

— Добре. — Синдер посочи мащехата си. — Това е Лин Адри, гражданка на Източната република.

Адри се сепна и огледа набързо известните хора край масата.

— Съпругът на Адри — Лин Гаран, е бил изобретател, специализирал в андроидните системи и кибернетиката. Починал е отдавна, но докато е бил жив, е изобретил едно… устройство, което се прикачва към нервната система на човек и може да го предпази от лунната дарба. Левана наскоро научи за устройството и по всякакъв начин се постара да се сдобие с патентите и схемите, дори стигна дотам, че тикна в затвора Адри, законната собственичка на технологията.

Адри беше пребледняла.

— Съжалявам, но аз не знам нищо. Това устройство, ако някога е съществувало, отдавна е изчезнало…

— Това донякъде е вярно — прекъсна я Синдер. — Доколкото ми е известно, са съществували само два работещи прототипа. Единият е бил инсталиран на жена на име Мишел Беноа, която беше убита по време на нападенията над Париж. Другият е в тялото ми. — Тя се обърна към доктор Нандез, чието любопитство за първи път бе събудено след началото на срещата.

Лекарката се приведе напред и подпря брадичка на дланта си.

— Върху гръбначния стълб ли? Видях го на холографа, но не знаех какво е.

Синдер кимна.

— Смятам, че устройството може да бъде премахнато, а хардуерът му — възпроизведен. Ако успеем да го копираме, ще дойде ден, когато всеки, който не иска да става жертва на биоелектрическа манипулация, ще може да се сдобие с него.

Сподавени възклицания на недоверие.

— Възможно ли е това? — попита Варгас.

— Напълно — потвърди Синдер. — Устройството работеше върху мен и върху Мишел Беноа.

— Не ми се иска да бъда песимист — обади се доктор Нандез, — но устройството във вас е сериозно пострадало. Може би ще успеем да създадем схема на хардуера, но според мен софтуерът е бил повреден и няма да може да се възстанови. Ако кралица Левана наистина е унищожила информацията, не знам как ще можем да го репродуцираме.

— Права сте. Моето устройство е било разрушено. — Синдер погледна Адри и Пърл, които едва успяваха да следят разговора. — За щастие, Лин Гаран е направил резервна схема за софтуера. Бил е достатъчно умен, че да го скрие на такова място, където никой не би и помислил да го търси. Вие знаете ли къде, Линджи?

Адри се стресна от официалното обръщение и поклати глава.

— Той го скри в чипа за идентичност на един нисък клас Serv9.2.

Ико изпищя.

По бузите на Адри пропълзя червенина. На лицето й се изписа и ужас, и просветление.

— О… но аз… но андроидът… аз не знаех, че тя е…

— Ценна? — Синдер се усмихна иронично. — Знам. Адри е разглобила въпросния андроид и го е продала на части.

Надигнаха се възклицания от възмущение и Адри и Пърл отнесоха не един гневен поглед.

— Всичко — добави Синдер — освен дефектния чип, който никой не е пожелал. Никой, освен Лин Гаран и… аз. — Тя кимна към Ико. — Чипът е в моята приятелка ескорт дроид. Не се съмнявам, че ще успеем да извадим информацията, съхранена там.

— Хм. — Ико допря пръст до челото си. — Спомням си, че Гаран качи някакви файлове, но си помислих, че е защита от вируси.

— Разбира се — продължи Синдер, — Лин Адри е собственичката на патента и технологията, затова ще бъде честно да получи компенсация. Предполагам, че ще можете да й дадете някакво възнаграждение от производството на устройството.

Всички, освен Адри изразиха съгласието си.

— Възнаграждение? — Погледът й се стрелна към Пърл, сетне пак към Синдер. — Колко… ще бъде това възнаграждение?

Ико сведе глава и рече недоволно:

— Прекалено много за вас.

Синдер сдържа усмивката си.

— Това е въпрос между вас и правителствените органи, на които ще го продадете. — Тя се облегна на масата и погледна мащехата си право в очите. — Но не ставай алчна.

Адри се дръпна назад в креслото. Но очите й грейнаха, когато някой спомена евентуалното производство. Милиони, може би милиарди устройства щяха да бъдат произведени през следващите десет години…

Адри взе ръката на дъщеря си. Пърл погледна майка си и най-сетне и тя сякаш разбра.

Устройството на Лин Гаран щеше да ги направи много, много богати.

Синдер си даде сметка, че не изпитва горчивина, както очакваше. Нека Адри получи възнагражденията, дъщеря си и живота си. От този ден насетне тя възнамеряваше никога повече да не се сеща за тях.

Съжаляваше единствено, че Пеони не е тук. Тя никога нямаше да си играе с Ико в кралските дрешници, като се преобличат с различни рокли. Очите й никога нямаше да заискрят, когато Синдер щеше да сложи короната си за първи път. Никога нямаше да се запознае с Каи — човекът, който се бе превърнал за Синдер в много повече от принц, император и невъзможна мечта.

— Остава последното ми искане — рече Синдер, решена да приключи със срещата, преди чувствата — добри или лоши, да я връхлетят. — То е свързано само с двама от вас. Президента Варгас и губернатора Уилямс. — Синдер се намести в креслото. — Става дума за Карсуел Трън.

Глава деветдесет и пета

Сестрата не спираше да се извинява, докато придружаваше Крес от болницата към двореца. Крес още не се бе възстановила, затова трябваше да я придвижат върху кресло маглев. Това беше най-чудноватото летящо чудо, което беше виждала. Не приличаше на носилка, но не беше и инвалидна количка. Въображението на Крес литна и тя си представи, че е екзотична принцеса от първата ера, седнала на пищен трон, който носят на рамене силни мъже.

Тогава сестрата отново се впусна в извинения и разби всичко на пух и прах. Болницата е толкова претъпкана, обясняваше тя, лекарите не стигат и след като животът на Крес вече е вън от опасност…

Крес нямаше нищо против тази промяна. Радваше, че напуска стерилната клиника.

Беше излязла от суспенсора преди четири часа, но вече бе успяла да се види с Ико, Скарлет, Вълка и дори с уморения Хиацинт, който й беше разказал как са победили Левана, как Синдер е подписала договора на Бремен, как щитовете са извадени от кома, а учените търсят най-добрия начин да ги приспособят към живота на Луната, като в същото време приготвят нужното количество от лекарството за Земята. Крес беше като замаяна.

Ала в мислите й винаги, винаги най-напред присъстваше Трън.

Той не дойде да я види.

Никой дори не спомена името му, а Крес усети, че всички някак стоят със затаен дъх. Сякаш искаха да й кажат нещо, но чакаха неуверено.

Тя бе простреляла два от пръстите му. Драскотина в сравнение с нейните рани и тези на Синдер, но все пак — го простреля. По своя воля.

Сестрата я въведе в познатото крило за гости. Тук бе налетяла на Каи.

— Стигнахме. — И сестрата отвори една врата. — Ако имате нужда от нещо…

— Добре съм. — Крес използва управлението на стола, за да влезе в стаята. Леглото с балдахин беше покрито с искрящи коприни, каменният под беше лъснат. Прозорецът гледаше към една от цветните градини на двореца с беседки и статуи. — Благодаря ви.

— Постарахме се да ви настаним близо до приятелите ви — рече сестрата. — Господин Кесли и госпожица Беноа са през две врати отляво, а стаята на император Каито е точно зад ъгъла. Господин Трън е отсреща.

Крес се обърна. Вратата още бе широко отворена, но тази на Трън беше затворена.

— Така ли?

— Искате ли да проверя дали е в стаята си?

Крес пламна.

— О, недейте. Благодаря ви.

— Тогава да се връщам в болницата. Да ви помогна ли да си легнете?

— Не, ще постоя тук и ще се порадвам на гледката. Благодаря.

Сестрата излезе и затвори вратата.

Крес си пое дълбоко въздух. В стаята миришеше на препарат за почистване с мирис на лимон, а на писалището имаше букет бял люляк. Вече беше повехнал и Крес се почуди откога ли е там. Може би стаята е била приготвена за някого другиго, някой от дипломатите, които вече бяха заминали за Земята.

Господин Трън е отсреща.

Тя отправи взор към вратата и се помоли Трън да се появи.

Стомахът я болеше там, където той я бе промушил. Притисна превръзката върху шевовете, за да успокои болката. Дали не трябваше да поиска нещо обезболяващо от сестрата?

Отново вдиша дълбоко и усети болка в ребрата. Ще бъде храбра. Ще се държи геройски. Ще изкове сама съдбата си.

Тя избута стола до вратата и я отвори.

Трън стоеше в коридора.

Той подскочи сепнат и прибра ръце зад гърба си, заемайки официална поза. Беше гладко избръснат, косата му беше прилежно вчесана и носеше чисто нови дрехи: синя риза с навити до лакътя ръкави и панталони в цвят каки, пъхнати в кафяви ботуши.

Крес опря гръб в облегалката. Чувстваше се неловко. Беше измила лепкавата пихтия от суспенсора, но още беше с тънкия болничен халат и дори не се бе сресала.

— Капитане — рече тя едва чуто.

— Съжалявам — рече той и чукна токовете си. — Тръгваш ли си?

— Не… мислех да дойда да те видя.

Трън я погледна малко учуден, но после си отдъхна и леко се усмихна. Наведе се и сложи ръце на ръкохватките на креслото. Дясната му ръка беше в гипс.

— Трябва да си почиваш! — рече и я избута навътре, затваряйки вратата с крак. Отведе я до прозореца и се огледа наоколо. — Какво да ти донеса? Портскрийн? Масажистка? Уиски с лед?

Крес не можеше да откъсне очи от него. Макар да знаеше, че е жив, тя тъй и не беше повярвала напълно до този миг.

— Изглеждаш… — Не можа да довърши. Очите й се напълниха със сълзи.

Усмивката в очакване на комплимента бързо се превърна в паника.

— Ей, защо плачеш? — Той клекна пред нея. — Не бива в твоето състояние.

Тя прехапа устни. Трън беше прав. От хълцанията коремът вече я болеше. Опита да се успокои.

Трън пое ръцете й. До нейните, неговите ръце изглеждаха матови и груби.

— Съжалявам. Исках да бъда до теб, когато те извадят от суспенсора, но бях на среща, когато Скарлет ми прати съобщение, за да ми каже, и не можех да си тръгна. Помислих… не знам… — Той въздъхна и погледна ядно.

— Среща? — попита Крес, без да е сигурна дали от това обяснение й олекна, или тъкмо обратното.

Лицето му се проясни.

— Никога няма да повярваш! Самият президент Варгас поискал да се срещне с мен! Президентът на Американската република! Познай какво ми каза.

Тя се замисли.

— Ще ти връчи медал за храброст.

— Топло. — Сините очи на Трън сияеха. — Дава ми „Рампион“!

Очите й се разшириха.

Трън скочи и взе да крачи из стаята.

— Е, по-скоро ми го дава под наем, но мога да започна да правя вноски, за да го купя от армията. Синдер го помоли да ми прости, ако обещая повече да не крада, дрън-дрън и прочие, и препоръча аз и екипажът ми да оглавим раздаването на лекарството в Републиката. Но за тази работа ми трябва кораб и затова Варгас сключи сделка с мен. Трябваше да го видиш колко нещастен беше. Не че ми е голям почитател, но пак се съгласи.

Крес плесна с ръце.

— Толкова се радвам за теб.

— Можеш ли да си представиш — да имам нормална работа!

— Работа, с която ще помагаш на хората. — Тя засия. — Мога да си представя.

— Сигурен съм, че си единствената. — Той спря, колкото да й намигне.

Топлина заля лицето й, тя сведе поглед и пак забеляза гипса. Той трябваше да се научи да управлява кораба с една ръка.

— Аз… съжалявам за ръката ти — заекна Крес.

— Недей — побърза да каже Трън, сякаш бе очаквал извинението й. — Със Скарлет ще основем клуб на хора с липсващи пръсти. Ще поканим Синдер за почетен член. — Той седна на края на леглото, загледа се в гипса, завъртя го на светлината. — Освен това мисля да си сложа протези. Нали знаеш триковете, които прави ръката на Синдер? Може би ще е добре да имам подръка клечка за зъби. Или гребен. — Говореше разсеяно, сякаш мислеше за друго. Когато пак се осмели да я погледне, в очите му се четеше тревога. — Аз също съжалявам, Крес. Аз… едва не те убих и…

— Левана едва не ме уби.

Той раздвижи челюст.

— Аз държах ножа. Усетих всичко. Усетих как те пронизвам, но не можех нищо да направя…

— Точно така — съгласи се тя.

Той коленичи, приведе се напред и склони глава.

— Разбирам. — Той прекара пръсти през косата си. — Разбирам, че беше тя, а не аз, но… Крес. — Въздъхна. — Ще сънувам кошмари до края на дните си.

— Вината не беше твоя.

— Крес, не е там… — Той разтри врата си, погледна я, но погледът му беше тъй напрегнат, че тя не можа да издържи. Лицето й пламна отново. — Аз… — Той сложи ръце на коленете си и се стегна. — Ще останеш ли в екипажа ми?

Мислите й се разпиляха.

— В… екипажа ти?

— Знам. — Трън се покашля. — Цял живот си прекарала в космоса, далеч от цивилизацията. Ще те разбера, ако не се съгласиш. Ако решиш да останеш на Луната или ако… поискаш да те заведа на Земята. Можеш да останеш за известно време при Каи, който, както знаеш, живее в дворец. — Лицето му посърна. — Това сигурно е за предпочитане пред товарния кораб, който ти предлагам.

Той отново закрачи.

— Но Вълка и Скарлет ще останат известно време тук, докато болестта бъде овладяна. И на мен ми хрумна нещо. С тази работа ще се наложи да пътуваме из цялата Американска република. Надали ще имаме много време да разглеждаме забележителности, но там ще има… Гори. И планини. И всякакви други неща. А когато свършим, ако искаш да отидеш някъде, ще те заведа. Ще те заведа… където пожелаеш.

На Крес й се зави свят. Трън не спираше да снове.

— Ти ми предлагаш… работа.

— Да… Не. — Трън се поколеба. — Нещо такова. Знаеш ли, тирадата ми мина далеч по-гладко, когато се упражнявах снощи.

Тя присви едното си око.

— Капитане, все още пия доста лекарства и не разбирам накъде биеш.

Той погледна болничния халат и летящото кресло, сякаш съвсем беше забравил за тях.

— Спатии, ама и аз съм един! Искаш ли да си легнеш? Трябва да си легнеш.

И без да дочака отговор, той я взе на ръце тъй, сякаш носеше безценна кукла на сънищата. Крес потисна болката и той я отнесе на леглото.

— По-добре ли е така? — попита и я положи върху завивките.

— По-добре — призна тя.

Но той не я пусна. Беше съвсем близо до нея, когато тя го погледна в очите.

— Крес, виж. Явно не ме бива за тази работа. Поне когато съм пред теб. — Изглеждаше ядосан. Стисна тънкия болничен халат. — Но съм добър в това.

Наведе се още и устните му се притиснаха в нейните, а тя потъна в меката възглавница. Крес ахна, впи пръсти в ризата му, уплашена, че той може да се отдръпне, преди да е запомнила мига. Но Трън не се отдръпна и постепенно Крес набра смелост да го целуне. Матракът хлътна — Трън се бе подпрял с коляно, за да не я притисне. Гипсът докосна бедрото й, отначало неумело, но сетне той докосна с палец лицето й. Устните му го последваха. Към брадичката. Към врата. И по-надолу.

Тялото й се втечни и тя си помисли, че ако можеха да го бутилират, от Трън би излязло най-доброто болкоуспокоително.

Трън се отдръпна, но тя все още усещаше докосването на косата му по лицето си, топлината на дъха му по рамото.

— Двадесет и три — обяви той.

— Мм? — Тя отвори замъглените си очи. Трън се изправи с виновно и тревожно лице и блаженството й се изпари.

— Веднъж ме попита колко пъти съм казвал на момичетата, че ги обичам. Опитах се да си спомня и съм сигурен, че отговорът е двадесет и три.

Тя примигна бавно. Устните й се свиха и постепенно оформиха въпрос:

— Включително и лунното момиче, което целуна?

Той се навъси.

— И нея ли да броим?

— Нали й каза, че я обичаш?

Той отвърна поглед встрани.

— Двадесет и четири.

Крес зяпна. Двадесет и четири момичета! Та тя дори не познаваше двадесет и четирима човека!

— Защо ми казваш това?

— Защото искам да знаеш, че не съм бил искрен с тях. Казал съм го, защото това се очаква да кажеш, а не защото съм го мислел. А с теб е различно. За първи път съм уплашен. Уплашен, че можеш да размислиш. Уплашен, че всичко ще объркам. Спатии, Крес, страх ме е от теб!

Сърцето й се развълнува. Той не изглеждаше никак уплашен.

— Ето каква е работата. — Трън се плъзна до Крес на леглото. — Ти заслужаваш нещо по-добро от някакъв си крадец, който след време пак ще пъхнат в затвора. Това е ясно на всички. Дори и на мен. Но, изглежда, си решила да повярваш, че аз съм приличен, достоен за теб човек. Тъй че най-много ме плаши… — Той завъртя между пръстите си кичур от косата й. — … това, че един ден даже ти ще разбереш, че мога повече.

— Трън…

— Не се бой. — Той целуна кичура. — Аз съм криминален мозък, имам план. Той се покашля и започна да изрежда: — Първо, да си намеря свястна работа — махна във въздуха — и готово. — Да си купя законно кораба. Да докажа, че от мен става герой, като помогна на Синдер да спаси света. О, почакай, това вече го направих. — Смигна й. — А, трябва да спра да крада. И да ти покажа света, и да сбъдна мечтите, но това се подразбира от само себе си. Тъй че, докато разбереш, че не те заслужавам… току-виж съм те заслужил. — Той се усмихна самодоволно. — Ето така трябваше да мине речта ми.

— Хубава реч — прошепна Крес.

— Да, знам. — Той се примъкна до нея и я целуна по рамото. Цялата й ръка настръхна.

— Капитане?

— Крес.

Не можа да го каже. Трън беше прав — страшно си беше. Много по-страшно от първия път в пустинята. Сега беше различно. Беше истинско.

— Влюбена съм в теб.

Той се засмя.

— Можеше да се очаква след всичко това. — Наведе се и я целуна по челото. — И аз те обичам.

Глава деветдесет и шеста

Уинтър взе пръчката от земята и я хвърли към защитната ограда, но духът на Рийо само килна глава.

Тя въздъхна и отпусна ръце в скута си.

Кризите й все така идваха и си отиваха, но лекарите решиха, че умът й е достатъчно бистър и й позволиха да вземе решение: да остане в болницата, където ще я връзват, когато получи пристъп, или да й сложат електрошокова гривна, която да я обезврежда при нужда. Тя избра тази илюзорна свобода, спомняйки си Рийо и как каишката не му позволяваше да напусне огражденията, които отначало сигурно са му се стрували тъй лесни за прескачане.

Хиацинт беше против. Смяташе, че умът е нестабилен и без страха от произволните шокове. Но Уинтър трябваше да се измъкне от болницата. Трябваше да избяга от кошмарите, които я преследваха.

Оттогава тя често идваше в менажерията. Това беше едно от малкото спокойни кътчета в града, което иначе се вълнуваше от обновлението и политическите промени. Всичко това, естествено, беше много важно. Винаги беше мечтала да живее в страна, където хората говорят това, което мислят, където има справедливост и те имат правото да избират как да живеят. Но от разговорите за всички тези неща я болеше глава. Завиваше й се свят и тя предпочиташе да се скрие на тихо и уединено място, където не би наранила друг, освен себе си.

Халюцинациите вече бяха по-нарядко, но Уинтър още виждаше мащехата си в сенките на двореца и чакаше острия нож и лицемерно милите й думи. Блясъкът на Еймъровите очи я следваше по коридорите. Често надушваше мириса на кръвта, която капеше от стените.

Духът на Рийо я чакаше — още първия път, когато дойде в менажерията.

Покрай несигурността по време на революцията пазачите бяха избягали и още не ги бяха открили. Животните бяха изгладнели, Уинтър цял ден им носи храна от складовете, почиства клетките и менажерията се превърна в онзи резерват, който тя помнеше. Когато Хиацинт дойде да я види, доведе прислужници, за да й помогнат.

Работата тук й помагаше. Всички гледаха на нея като на главния пазач, макар че я наричаха „принцесо“ и се преструваха, че не мирише на оборски тор.

Рийо — този тъжен дух, който вече не гонеше пръчката, положи глава в скута й и тя го погали между ушите.

— Принцесо.

Рийо изчезна. Хиацинт стоеше, подпрян на стената, недалеч от мястото на убийството. Там, където се бяха целунали.

Споменът я погълна. Уинтър потъна в лед, някак горещ, но и студен. Потрепери.

Хиацинт свъси вежди, угрижен, но Уинтър се отърси от спомена. Това не беше халюцинация. Съвсем нормална фантазия, каквато едно нормално момиче би имало, когато е влюбено в най-добрия си приятел.

— Защо ме наричаш така? — рече тя и отметна косата от раменете си. — Някога ми казваше Уинтър.

Той се облакъти на стената.

— Някога идвах при теб, без да имам чувството, че от мен се очаква да ти хвърля трохи, за да спечеля благоразположението ти.

— Трохи ли? Нима ти приличам на гъска?

Той наклони глава.

— И на арктически вълк не ми приличаш, но така пише тук на табелката.

Уинтър се облегна на ръцете си.

— Няма да гоня пръчката, но ако ме помолиш внимателно, ще ти повия.

Той се ухили.

— Чувал съм те да виеш. И воят ти не прилича много на вълчи.

— Но аз се упражнявах.

— Нали няма да ме ухапеш, ако вляза?

— Не давам гаранции.

Хиацинт се прехвърли през оградата и отиде да седне до нея. Тя вдигна вежди.

— Ти също не се държиш като арктически вълк.

— Освен това и не вия. — Той се замисли. — Но мога да тичам след пръчката според наградата.

— Наградата е още една игра с пръчки.

— Предлагаш неизгодна сделка.

Устните й се извиха нагоре, но точно когато Хиацинт се канеше да отвърне на усмивката й, погледна встрани.

— Селена иска нещо от нас. След като подписа договора, тя планира да започне обсъждането на търговски споразумения със Земята. Наред с отворена комуникация, движение, достъп до земните медии, такива неща.

Рийо бутна с глава Уинтър в гърба. Тя протегна ръце да го почеше по ушите, но щом го докосна, той изчезна.

Хиацинт я наблюдаваше.

— Вълка ли пак?

— Не се тревожи. Простил ти е.

Той се намръщи.

— Какво можем да направим, за да помогнем на Селена с политиката?

— Ами като се има предвид, че ти си тъй непростимо очарователна и успя да привлечеш вълците на наша страна, а и всички те обичат…

— Толкова комплименти? Имам чувството, че ми се готви капан.

— Синдер мисли, че от теб ще излезе добър посланик. Нейният първи посланик.

Тя наклони глава.

— Какво ще трябва да правя?

— Не съм сигурен. Ще отидеш на Земята. Ще ходиш на вечеря с интересни хора. Ще им покажеш, че лунитяните не са чудовища.

Тя се усмихна зловещо.

— Казах й, че ще те попитам — добави Хиацинт, — но не си длъжна да приемаш. Най-напред трябва да се погрижиш за себе си.

— Ти ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се. — Той кръстоса крака. — Но можеш и да откажеш и аз пак ще бъда до теб. Приключих със службата за когото и да било. — Облегна се на лакти. — Кой знае. Може би някой ден ще се захвана да уча за лекар. Но дотогава ще бъда твой страж и ще изпълнявам волята ти.

— Значи ще си играем на „Принцесата и стража“ — рече тя. Игра, която играеха до припадък като деца. Тя беше в ролята на много по-властна принцеса, а Хиацинт подражаваше на бащите им — стоик, сериозен, той бързаше да изпълни желанията й. Когато заповедите й свършваха, те се преструваха, че убийци са я отвлекли и той я защитаваше.

Хиацинт се усмихна.

— Дано похитителите са по-малко.

Тя допря буза в рамото му.

— Ако Синдер желае, за мен ще бъде чест да очаровам земляните.

— Предчувствах, че ще го кажеш. — Хиацинт легна по гръб и разтри челото си.

Рийо зави тъй, сякаш изливаше мъката си. Обикновено беше по-спокоен. Може би заради присъствието на Хиацинт. Може би се опитваше да й каже нещо.

А може би това беше собствената й лудост.

Уинтър понечи да заговори, но спря. Погледна Хиацинт, но той беше покрил очите си с ръка. Питаше се дали напоследък си доспива.

— Доктор Нандез каза, че до седмица ще изработи прототип на устройството на Синдер.

Хиацинт вдигна ръка.

— Толкова скоро?

— Но все още не знае дали ще работи. Трябва й човек, върху когото да го изпита.

— Принцесо…

— Вече се съгласих. Дори да се опиташ да ме разубедиш, съм подготвена да не те чуя.

Хиацинт се надигна.

— Да го изпробват върху теб? Та ние не знаем какви ще бъдат страничните ефекти. Не знаем дори дали ще работи. Нека някой друг да го изпита първи.

— Искам аз да бъда. Аз съм един от най-тежките случаи на лунната болест до днес. — Тя зарови пръсти в козината на вълка. — Но ми хрумна, че ако устройството работи, никога повече няма да видя Рийо. — Тя се усмихна тъжно. — Ами ако… ако хората вече не ме обичат както преди?

Хиацинт поклати глава.

— Състоянието ти няма значение. Обичат те, защото…

Тя зачака.

— Защото единствена беше добра с тях. Защото и ти ги обичаш. Това устройство няма да те промени.

— Ти искаш да се оправя, нали?

Хиацинт се отдръпна, сякаш беше хвърлила нещо по него.

— Ти не си увредена.

Погледът й пак се замъгли.

— Увредена съм, Хиацинт, увредена съм.

— Не, ти си… — Той изръмжа ядно и от дрезгавината в гласа му й се зави свят. — Виж, ще се радвам да не се налага да се тревожа за теб, че може да се нараниш или че някой ще се възползва от теб. Но ти не си… ти си…

— Аз халюцинирам, луда съм и съм увредена. Отдавна го знам, и двамата го знаем. Скарлет все това ми повтаря.

— Ти си съвършена — довърши той мисълта си, сякаш не го беше прекъснала. — Не ме е грижа дали виждаш умрели вълци, или се превръщаш в ледена скулптура, когато имаш лош ден. Не ме е грижа, че ме захапа за рамото. Не ме е грижа дали… ще се оправиш. — Той изрече думата, сякаш горчеше. — Искам да бъдеш в безопасност, да бъдеш щастлива. Това е.

Уинтър запърха с мигли и той извърна очи.

— Не ме гледай така.

— Искам да изпробват устройството върху мен. — Тя взе ръката му. — Ще бъда в безопасност и щастлива, когато вече не се страхувам от собствения си ум.

Хиацинт стисна устни и кимна. Бавно.

— Просто не ми харесва това, че ще си първа — рече той недоволно.

— Хиацинт?

Той я погледна.

— Ти мислиш, че съм съвършена, нали?

Той не отвърна очи. Не се изчерви, не изглеждаше притеснен. Просто я гледаше, като че го бе попитала дали Луната се върти около Земята.

— Всички мислят така.

Уинтър го хвана под ръка.

— Хайде да играем на онази игра, в която не се налага да се преструвам, че не те обичам, откакто научих значението на думата.

Хиацинт се приведе и я целуна нежно по челото.

— Струва ми се, че тази игра ще ми хареса.

Глава деветдесет и седма

— Всичките?

Синдер се усмихна на възклицанието на Ико. Радостта на андроида при вида на безбройните рокли я направи по-щастлива, отколкото ако ги беше облякла.

— До последната. Повече не искам да ги виждам — отвърна Синдер.

И бездруго Левана беше навсякъде — парфюмът й, тоалетите й, бижутата й. Гардеробът на леля й не я интересуваше — но Ико го желаеше и го получи.

Синдер никога не бе виждала Ико тъй доволна. Дори когато Трън й донесе тялото на ескорт дроид, намерено в пустинята, и когато резервните части пристигнаха от Земята. Тогава Синдер й каза, че с толкова много повреди по-евтино би излязло да инсталира чипа й в съвсем ново тяло. Можеше да си избере който модел пожелаеше. Но Ико отказа. Беше се привързала към тялото си, а и никой от приятелите й не го сменяше.

Синдер не възрази.

Единственото обновление, което Ико поиска, беше чифт нови очи, които сменяха цвета си според настроението й. Днес те грееха в лъчисто жълто. Щастлива, щастлива, щастлива.

— Нали нямаш против да обличам роклите? — попита тя, свали от закачалката една розово-оранжева рокля по тялото и я допря до гърдите си.

— Не и щом те правят щастлива.

— Къде ли ще ги нося? — Преди Синдер да й отговори, тя махна с ръка. — Все едно. Къде ли пък няма да ги нося? — Тя закачи тясната рокля и пак огледа гардероба. Очите й потъмняха с тъмното жълто на лютичето и с малко зелено по края. — Чувствам се виновна.

— Виновна?

Ико изпухтя и сложи ръце на кръста. Но само след минута-две пак засия.

— Сетих се! Ще си избера десетте любими рокли, а останалите ще ги продам за ескорт дроиди. Ще използваме парите, за да построим училища в крайните сектори или за нещо подобно. — Тя опипа един фин дантелен ръкав и погледна Синдер. — Какво мислиш?

Ако очите на Синдер можеха да показват настроенията й, щяха да бъдат сапфиреносини от гордост.

— Мисля, че идеята ти е чудесна!

Ико засия и отново взе да преглежда роклите по закачалките, а в това време Синдер се обърна към огледалото, което беше взела назаем от един от земните кораби. Все още не можеше да свикне да се вижда така… царствена.

Роклята й беше нова. Отначало смяташе да облече една от роклите на Уинтър, но няколко артемизиански шивачки я бяха помолили да им позволи да й ушият тоалет за коронацията, защото това щяло да бъде чест за тях. Роклята надмина всичките й очаквания. Беше ушита от огромно количество платове в официалните цветове на Луната — бяло, червено и черно. Тежките поли висяха отстрани като камбана, а отзад се стелеше дългият шлейф. Долният край и корсажът бяха извезани с червени и черни скъпоценни камъни. Скромното деколте и широките презрамки, които покриваха раменете й, завършваха прекрасно роклята.

Синдер очакваше да й направят и ръкавици, за да скрият киборгската й ръка, но те не го сториха.

— Без ръкавици — рече едната, когато Синдер я попита. — И без воал.

На вратата се почука и стражът Кини влезе.

— Ваше Величество — поздрави я той с почтително изражение. — Госпожо съветник — обърна се той към Ико и свъси вежди.

Очите на Ико добиха меден цвят от гордост от новата й титла, макар че на свой ред погледна сърдито стража.

— Да, Кини?

— Капитанът и екипажът му искат да ги приемете.

— Ха! — чу се гласът на Трън от коридора. — Казах ли ви, че ще го накарам да ме нарича капитан.

Синдер завъртя очи.

— Нека влязат.

Те се изсипаха, преди Кини да ги пусне, ухилени до уши и облечени официално за случая. Дори Вълка носеше костюм, макар че не беше лесно да му го намерят по мярка тъй бързо. Червената му риза беше в тон с яркочервената рокля на Скарлет, която поразително, но приятно за окото, се различаваше от цвета на косата й. Трън беше със смокинг с папийонка. Той буташе Крес на носещото се във въздуха чудо. Синдер беше чула, че раните й заздравяват и до края на седмицата ще може да ходи сама. Тя беше облечена с една от прозрачните жълти рокли на Уинтър, скъсена отдолу, за да й стане. Хиацинт беше с униформа, но бе заменил обичайната броня за рамене с красиви еполети. Приличаше на принц до Уинтър, а тя бе дори по-красива от обичайното с бялата си рокля, която би стояла невзрачно на всеки друг. Най-отзад беше Каи с официална черна риза с висока яка.

Носеше сребърен поднос, върху който се мъдреше нещо жълто и доста странно.

Стражът се поклони и излезе, а Ико му се изплези.

— Какво става? — попита Синдер. — Коронацията започва след двадесет минути. Вече трябваше да сте се настанили.

— Идеята беше моя — рече Ико и се повдигна на пръсти. — Знаех, че ще си напрегната, затова реших да си направим малко тържество.

— И си приготвила торта?

— Скарлет я направи — рече Трън.

Скарлет отметна косата си.

— Това е лимонова торта. По рецепта на баба. Но… — Тя огледа роклята на Синдер. — … По-добре да почакаш да мине коронацията, за да не се изцапаш с глазурата.

Уинтър изсумтя и взе подноса от Каи.

— Да не бъдем жестоки. Човек не бива да пази торта за по-късно, когато може да я изяде сега. — И тя сложи тортата на скъпия копринен диван.

— Никога не съм яла торта — обади се Крес и всички я погледнаха учудено.

Ико скръсти ръце.

— Дай да не изреждаме всичките прекрасни вкуснотии, които никога не сме опитвали, става ли?

Крес я погледна съчувствено.

— Това решава въпроса — намеси се Трън. — Кой е взел сребърните прибори?

Никой не ги беше взел.

Хиацинт извади ножа си и един по един те взеха да си режат малки хапки от тортата и да ядат с ръце, докато постепенно тя заприлича на осеяната с кратери лунна повърхност.

Естествено, Синдер изцапа с жълтата глазура роклята си и доста се притесни, докато Ико нагласи гънките й така, че да скрият петното.

— Беше неизбежно — ухили се Ико. — Това е част от очарованието ти.

— Ваше Величество? — Те вдигнаха очи от тортата. Беше Кини. — Време е.

Тя се изправи с разтуптяно сърце. След нея и останалите се надигнаха. Атмосферата стана сериозна, тържествена.

Вълка, който последен взе ножа, лапна още няколко хапки, сетне го върна на Хиацинт. Хиацинт погледна омазаното с глазура и трохи острие и го пъхна обратно в тортата.

— Добре. Готова съм — рече Синдер. Коремът й се беше издул и тя едва си поемаше дъх в тясната рокля. — Готова съм, нали?

— Стой. — Ико се обърна към нея. — Усмихни се.

Синдер се усмихна притеснена, а Ико кимна гордо.

— Нямаш нищо по зъбите. Готова си.

Всички се струпаха около нея и я запрегръщаха, докато дойде ред на Каи. Той взе лицето й в две ръце и я целуна. Устата му имаше вкус на лимонова глазура.

Трън подсвирна. Ико взе да се олюлява. И целувката свърши бързо.

— Това за какво беше? — прошепна Синдер.

Каи се усмихна широко, прегърна я през раменете и я поведе към покоите на кралицата.

— Просто си мислех за хубавото бъдеще, в което присъстваш и ти.

Официалната коронация на кралица Селена Чанъри Джанали Блекбърн мина в интимен кръг, но се превърна в междугалактическа сензация. Синдер направи лотария с билети, така че да има представители от всички лунни сектори. Гостите не надхвърляха стотина души и заеха едва половината от местата за церемонията на Левана и Каи.

Коронацията беше излъчена не само във всички сектори, но и по нетскрийна на Земята. Тя се превърна в най-гледаното предаване от третата ера.

Докато Синдер вървеше по безкрайната пътека, застлана с черен килим, се опитваше да не мисли за всички хора във вселената, които я гледаха в този миг. Опитваше се да не мисли за това дали я осъждат, или й се възхищават, дали се боят от нея, или са впечатлени. Опитваше се да не гадае доколко я смятат за изчезналата принцеса и гледат на нея като на жалък киборг, престъпник, революционер или незначителен механик с голям късмет.

Опита се да не мисли и за петното от глазура на скъпата рокля.

Каи и Уинтър стояха пред олтара, потопени в сиянието на сферичните лампи. Уинтър държеше кралската корона, а Каи — церемониалния скиптър. Двамата символизираха Земята и Луната, които щяха да приемат правото й да царува. Останалите й приятели бяха заели запазените си места на първия ред. Само Трън беше на пътеката и когато Синдер мина край него, вдигна високо ръка. Тя го тупна леко, преди да се качи по стълбите.

Уинтър й смигна.

— Браво, Синдер, дружке. Не се препъна. Най-трудното мина.

Каи й се усмихна съучастнически, макар че цялата вселена ги гледаше.

— Уинтър е права. Това наистина е най-трудната част.

— Благодаря на звездите — прошепна Синдер. — А сега да свършваме.

И като си пое дъх, тя се обърна с лице към кралството си.

Бяха изчистили кръвта от пода на тронната зала, но вътре пак цареше хаос. Преобърнати столове, счупени перила, напукани плочки и надупчена от куршумите ламперия. Дори тронът имаше дупка в тапицерията от изстрела на Синдер по Левана. Въздухът миришеше на препарати.

Ужасите от бунта избледняваха. Може би не и за онези, които бяха изгубили приятел или близък, а Синдер знаеше, че още много работа ги чака, докато съберат парченцата от управлението на Левана.

Беше се заела да сформира съвет с хора от артемизианския двор и с представители на външните сектори, за да намали пропастта между прослойките. Опитваше да измисли как да пренасочи парите и работната ръка. Благородниците и чародеите вече й се противопоставяха, но това беше в реда на нещата. След време щяха да свикнат.

Синдер седеше на трона в притихналата зала и гледаше как Земята се издига над хоризонта. Артемизия беше красива, но тя копнееше да се върне у дома. А може би копнееше за дом, в който да се прибере. Той не беше тук, в пищния, изкуствен град, който не означаваше нищо за нея.

Вратите се отвориха. Каи надникна и Синдер се почувства виновна, че я хващат да седи съвсем сама на трона в мрака, макар че това беше нейният трон.

— Ето къде си била.

— Извинявай. Скрих се. Едва ли ще повярваш, но откакто станах кралица, не мога да остана и минута сама.

Каи се подсмихна и затвори вратата след себе си. Приближи се с ръка зад гърба.

— Защо не си купиш яке с качулка? Няма да повярваш колко лесно можеш да се скриеш в него. — Спря, когато зърна Земята над терасата, тъй красива и голяма в нощното небе. — Хубава гледка.

Синдер прибра кичур коса зад ухото си.

— Не искам да оправдавам Левана, но разбирам защо е искала толкова много да владее Земята.

Когато Каи не отвърна, тя плъзна поглед към него и разбра защо е дошъл. Сърцето й се натъжи.

— Заминаваш, нали?

Той се обърна към нея.

— След два земни дни — отвърна и свъси вежди извинително. — Вече доста дълго отсъствах.

Тя се опита да потисне обземащото я отчаяние. Каи ще замине. Трън, Крес, Вълка и Скарлет вече си бяха тръгнали, а след няколко дни Хиацинт и Уинтър заминаваха на първото си пътуване като посланици. Щеше да остане съвсем сама.

Е, двете с Ико щяха да останат сами.

Очакваше го. Знаеше, че Каи не може да остане вечно. Той си имаше своя страна, която да управлява.

— Така — рече тя, като се престори, че всичко е наред. — Разбирам. Ти много ми помогна, ти и Кондарен. Той… той също ли заминава?

Каи я погледна тъжно.

— Да, съжалявам.

— Но вие… трябва да се приберете у дома. Не би могло да бъде иначе.

— Ще ни дойдеш на гости — заговори той бързо. — Скоро. Ще бъде в знак на новото ни съдружие… — Замълча и се почеса по врата. — А може да измисля някой политически проблем, по който ще се наложи да работим, ако това ще помогне.

Синдер се усмихна вяло.

— Бих искала да дойда. Ще ни липсваш.

— Струва ми се, скоро ще разбереш, че на кралиците не им остава много време да бъдат самотни.

— Ще видим. — Изведнъж й стана неловко да седи на трона, извисена над Каи. Стана, скръсти ръце на гърдите си и тръгна бавно към терасата. Тревогата нарастваше в гърдите й. Два дни. Още два дни и той ще си замине.

А толкова много неща й се щеше да му каже, но два дни не стигаха да излее всичко, особено когато думите засядаха на гърлото й.

— Странна работа — рече Каи, като се приближи, отново отправил взор към Земята. — Толкова дълго се опитвах да избегна съюза с Луната. А сега, когато подписахме договора и войната свърши… бракът не ми се вижда чак толкова лош.

Сърцето й подскочи. Каи я погледна, а сетне се усмихна свенливо, но и уверено. Същата усмивка от деня на срещата им на пазара. След като дълго мълчаха неловко, той се засмя. — Ти май наистина не можеш да се изчервяваш, а?

Връхлетя я облекчение и същевременно разочарование и тя пъхна ръце под мишците си, за да не види той как треперят.

— Това не беше мило.

Той свъси вежди.

— Виж, донесох ти нещо.

— Дано не е годежен пръстен.

Каи спря и сви устни, сякаш съжаляваше, че идеята не му е хрумнала по-рано.

— Или ръкавици — добави Синдер. — Никак не им провървя последния път.

Каи се усмихна широко, приближи се и падна на едно коляно.

Очите й се разшириха.

— Синдер…

Сърцето й затуптя.

— Задръж!

— Отдавна чакам момента да ти дам това.

— Каи…

С лице, сериозно като на политик, той измъкна ръка иззад гърба си. Държеше малък метален крак, от който стърчаха изгорели жички, а ставите му бяха изцапани с грес.

Синдер си отдъхна, сетне се разсмя.

— Ти… о!

— Разочарована ли си, защото на Луната има прекрасно хранилище за скъпоценности и ако искаш…

— Млъкни — рече тя и пое крака. Започна да го разглежда от всички страни и поклати глава. — Все опитвам да се отърва от това нещо, а то все ме намира. Защо си го запазил?

— Хрумна ми, че ако успея да намеря киборг, на който кракът да стане, това ще е знак, че сме създадени един за друг. — Той изви устни. — Но тогава ми стана ясно, че сигурно ще пасне на някое осемгодишно дете.

— Единадесетгодишно.

— Близо бях. — Той се поколеба. — Това беше единствената ми връзка с теб, когато мислех, че никога повече няма да те видя.

Тя го погледна.

— Защо още си коленичил?

Каи взе изкуствената й ръка и я целуна по прясно лъснатите пръсти.

— Ще трябва да свикнеш с това. Върви с владенията ти.

— Ще въведа закон, по който правилният поздрав на суверена е да му чукнеш ръката.

Усмивката на Каи грейна.

— Гениално! Аз също.

Синдер отдръпна ръката си и седна на ръба на терасата и краката й увиснаха. Отново я връхлетяха сериозни мисли и тя се вгледа в металния крак.

— Всъщност исках да те питам нещо.

Каи се настани до нея. На лицето му се изписа любопитство. Синдер отвърна поглед встрани и набра смелост.

— Мисля си… — Спря. Преглътна. Пак подхвана: — Реших да разпусна лунната монархия. — Стисна устни и зачака. Мълчанието доби плътност в пространството помежду им. Но Каи не попита „Защо?“, „Как така?“, „Ти полудя ли?“.

Вместо това рече:

— Кога?

— Не знам. Когато нещата се успокоят. Когато реша, че ще могат да понесат новината. — Тя си пое дълбоко дъх. — Пак ще се случи същото. Рано или късно, някой крал или кралица ще промие умовете на хората, ще използва силата си да ги пороби… Трябва да има разделение на властите, някакъв механизъм, който да ограничава властта… затова реших да направя Лунната република, където правителството ще се избира от народа и прочие. — Прехапа устни. Чувстваше се глупаво да говори за политика, сякаш имаше понятие от нея и чак когато Каи кимна замислено, тя осъзна колко важно бе неговото одобрение. Преглътна с мъка, буца бе заседнала на гърлото й. — Мислиш ли, че това е добре?

— Мисля, че ще ти е трудно. Хората не обичат промените. Дори потиснатите при управлението на Левана незабавно те приеха като своя кралица. Да не говорим за суеверието около кралското потекло. Но… мисля, че си на прав път. Мисля, че Луната се нуждае от това.

Сякаш някой свали от раменете й цяла луна.

— Какво ще правиш след това? След абдикацията?

— Не знам. Чух, че Трън си търси механик на пълно работно време. — Тя сви рамене, но Каи я гледаше, замислен. — Защо ме гледаш?

— Мисля, че трябва да се върнеш в Републиката. Можеш да отседнеш в двореца като посланик на Луната. Това ще бъде знак на добра воля. Доказателство, че Земята и Луната ще работят заедно и помежду им ще цари съгласие.

Синдер прехапа устни.

— Мислех, че хората в Републиката ме мразят. Заради отвличането. И всичко останало.

— Моля те. Та ти си изчезналата принцеса, която ги спаси от владичеството на императрица Левана. Чух, че някаква компания за играчки иска да направи фигурки с твоя образ. Освен това ще ти издигнат статуя на пазара при работилницата ти.

Тя направи гримаса.

Каи се засмя и взе ръката й.

— Когато се върнеш, ще бъдеш приета с отворени обятия. А след всичко, което се случи, ще имаш поне двеста хиляди обожатели, които ще пожелаят да бъдеш дама на годишния им бал на мира следващата година. Очаквам поканите да завалят съвсем скоро.

— Едва ли.

— Почакай и ще видиш. — Той наклони глава и косата падна над очите му. — Реших, че няма да е зле да напиша пръв името си в списъка, преди някой да те е откраднал. Ако започнем от днес и планираме чести посещения между Земята и Луната, може дори да имам време да те науча да танцуваш.

Синдер едва прикри усмивката си.

— Моля те, кажи „да“.

Тя се заигра с изгорелите жички и попита:

— Ще трябва ли да нося рокля?

— Ако искаш, ела с военни обувки и работни панталони.

— Може би така ще направя.

— Добре.

— Ико ще ме убие. — Тя се престори, че обмисля поканата и отправи очи към небето. — Може ли да доведа и приятелите си?

— Аз лично ще изпратя покани на целия екипаж на „Рампион“. Ще се съберем всички отново.

— Даже и на Ико?

— Дори ще й намеря кавалер.

— Защото има закон, който забранява на андроидите да присъстват на бала.

— Струва ми се, че познавам един човек, който може да промени закона.

Тя се усмихна широко и се приближи към него. Мисълта да се върне на бала и да се изправи срещу всички онези хора, които я бяха зяпали с такъв ужас и презрение, я изпълваше с непоносима тревога, ужас и неизразима радост.

— За мен ще бъде чест.

Погледът му се смекчи.

— А за уроците по танци какво ще кажеш?

— Не насилвай късмета си.

Каи вдигна брадичката й и я целуна. Синдер не знаеше коя поред беше тази целувка — най-сетне бе разбрала как се изключва автоматичното броене в мозъка й, а и пет пари не даваше колко пъти я бе целунал Каи. Интересуваше я само едно, че това не беше последната им целувка.

Когато Каи се отдръпна, на лицето му бе изписана тъга.

— Синдер, мисля, че от теб би излязъл чудесен владетел. Решението ти е доказателство за това. — Той се поколеба. — Но също знам, че ти никога не си искала истински да бъдеш кралица.

Синдер не му бе споменавала това и се питаше дали толкова много й е личало през цялото време.

— Но трябва да те попитам дали… дали някой ден няма да обмислиш предложението ми да станеш императрица.

Синдер го погледна в очите и преглътна шега, която напираше на устните й. Каи не се шегуваше за годежния пръстен и уроците по танци. Това беше истински въпрос, от истински император, който трябваше да мисли за истинското бъдеще на своята страна.

Ако искаше да бъде част от неговото бъдеще, трябваше да стане част от всичко.

— Ще си помисля — рече тя и за първи път от дни насам си пое спокойно въздух. — Някой ден.

Усмивката му се върна — сияйна, щастлива.

Той я прегърна и Синдер не можа да скрие собствената си усмивка. Тя се сгуши в него, загледана в езерото Артемизия, белия град и планетата Земя, обградена от звездите. Завъртя в ръце тежкия, омразен крак. Откакто се помнеше, той й беше бреме. Едно непрестанно напомняне, че е безполезна, незначителна, един киборг и нищо повече.

И пусна крака във водата.