Умирай трудно

15:49 ч. Централно стандартно време1

— Едно не разбирам! — Таксиметровият шофьор надвика шляпането на чистачките. — Какво ли му минава през ума на човек, когато осакатява някого така.

В мига, в който се обърна назад, за да подчертае с поглед думите си, пикапът на десетина метра пред тях внезапно удари спирачки, забоксува в лапавицата и масивната му задница щръкна като далдисващ кит. Пътникът в таксито, Джоузеф Лийланд, който се бе унесъл в нещо свое си, замаян, протегна ръце; шофьорът реагира, натисна с все сила спирачката и завъртя волана. Таксито поднесе, бавно се завъртя около оста си и се блъсна странично в пикапа. Главата на Лийланд се трясна в рамката на вратата и от челото му текна кръв. Той се стегна в очакване на втори сблъсък с колата отзад, но им се размина.

— Мамка му! — изкрещя шофьорът и стовари юмрука си върху волана. — Мамка му!

— Наред ли си? — попита Лийланд.

— Да. — Той видя веждата на Лийланд. — О, по дяволите! По дяволите!

— Няма защо да се тревожиш. — Върху носната кърпичка на Лийланд бе попило петно кръв колкото пощенска марка.

Шофьорът беше чернокож, млад, с високи скули и бадемови очи. Той и Лийланд тъкмо обсъждаха зверствата в Африка. Падащият сняг бе удължил пътуването от хотела в центъра край огромната арка2, цялата от неръждаема стомана; Лийланд вече знаеше, че шофьорът е дошъл в Сейнт Луис от Бирмингам като ерген в края на петдесетте години и че сега синът му играе в училищния отбор по бейзбол и в целия град няма по-добър от него на трета база.

В гъмжилото от коли близо до летището заговориха за насилието. След като прекара таксито от междущатския на околовръстния път към летището, шофьорът му разказа последните случаи на сексуално осакатяване в Черна Африка, „Ламбърт фийлд“, сети се Лийланд, докато шофьорът му разказваше за отрязани пениси. Не „Линдбърг“, въпреки връзката със Сейнт Луис. „Линдбърг“, опасното летище, беше в Сан Диего. Лийланд бе идвал и напускал Сейнт Луис дузина пъти през последните пет години и не за първи път се объркваше.

Кървеше: за мнозина един зрял мъж с цепната вежда не можеше да е друго, освен върло пиянде. Въпреки обезкуражаващата перспектива Лийланд не бе нито разстроен, нито ядосан. Не беше кой знае какво порязване. Заради произшествието той бе загубил нишката на нещо друго, проблеснало за миг в съзнанието му. Взе да го яде отвътре. Попи кръвта и на носната кърпичка се притури ново петно.

— Съжалявам, мой човек. Наистина съжалявам.

Лийланд виждаше, че съжалява. Шофьорът на пикала отвори вратата и погледна назад, не му се слизаше в бъркотията на пътя. Беше едър, дебел мъж с мустаци, мъж-планина, от онези, с които ченгетата гледат да са любезни. И темпераментът му подхождаше на фигурата: навъси се на таксиметровия шофьор и повелително посочи с палец по посока на банкета. Пикапът се изтегли плавно напред, като бълваше киша върху таксито откъм страната на Лийланд.

— Самолетът ми излита след двайсет минути — напомни Лийланд.

— Тъй ами! С това приятелче можем да се видим на летището. Съжалявам, мой човек. Наистина съжалявам. — Той спря до пикапа, пресегна се и смъкна предното дясно стъкло, а завихреният сняг се втурна вътре.

— Отбий! — ревна дебелият.

— Пътникът ми кърви, а и трябва да хване самолет…

— Я не ми пробутвай тия дивотии! Отбивай! Лийланд смъкна задното стъкло.

— Остави ме да се добера до летището. Дебелият го изучава само миг.

— Не си пострадал чак толкоз. Знам ли какво крои това приятелче? Отбий бе! — кресна той на таксиметровия шофьор.

— Ама той гони самолет!

— Не ми ги пробутвай тия, мръсен негър! Щом той слезе, и ти ще духнеш!

Шофьорът на таксито настъпи газта.

— Майната ти! — кресна той и докато се мъчеше да затвори стъклото, едва не загуби пак управление. — Не съм длъжен да му вървя по гайдата на тоя идиот!

— Той е куку — съгласи се Лийланд. — Ето, виж картата ми. В Калифорния ще съм десет дена, след това се връщам на изток. Ако тоя сетне те тормози, ще ти дам каквото щеш показание.

— Не ми пука за сетне — отвърна шофьорът. — Пука ми за сега.

— Докато съм в таксито ти — успокои го Лийланд, — козовете са у нас.

Шофьорът надзърна в огледалцето.

— Тоя се връща на пътя. Ти да не си малко нещо ченге, а?

— Тия дни — по-скоро съветник. — Лийланд попи отново челото си. — Важното е, че си нося желязцето, дето придава тежест.

— Майчице! Де да знай човек, нали тъй! Ей, все се чудя за едно нещо: как се вкарва тая играчка в самолета?

— Издават ти карта. Много специална. Не можеш я копира.

— Тъй, ясно, трябва си карта. Ама че майтап. Вижте ме кой съм! — присмя се той. Направи ръката си на пушка. — Ей ти го истинският пропуск за навсякъде.

Лийланд се ухили:

— Трябва да запомня това.

Кървенето бе понамаляло, сега обаче го цепеше глава. Май отиваше на зле. Движението оредя и шофьорът погледна напред и към страничното огледало.

— Ей го, иде.

Пикапът беше отляво. Дебелият го насочи така, че той се плъзна към таксито. Лийланд се премести и свали страничното стъкло.

— Не го затривай, мой човек, моля ти се.

— Тия типове сами се затриват — отвърна Лийланд, наслаждавайки се на стария жаргон. Като толкова други чернокожи шофьорът имаше дар-слово — той искаше да разбере какво му минава през ума на човек. Лийланд се бе учудил колко точно бе подбрал думите в случая — и тогава се сети за нещо друго, за онова, което му се беше изплъзнало след произшествието. — Аз съм полицейски служител — викна Лийланд на дебелия. — Остави ни да стигнем до летището.

— Казах му да не ми ги пробутва такива! Сега ти го казвам и на теб! — изръмжа дебелият и изви волана така, че пикапът съвсем притисна таксито.

Лийланд си мислеше за такъв един бабанка, който бе удържал дузина полицаи в един кегелбан в Ню Джързи, мятайки топките като пъпеши. Кой да ти каже колко ли див е пък тоя. Лийланд измъкна своя деветмилиметров браунинг, увери се, че предпазителят е спуснат, и през отвореното стъкло го тикна под носа на дебелия. Браунингът беше пистолет за професионалисти, с тринайсет патрона в магазина и местенце за още един в цевта, което сега беше празно. Дебелият схвана сериозните намерения на Лийланд. Обърна очи и изплези език, сгънат като сандвич. Очакваше Лийланд да го гръмне в лицето… че да си хване самолета.

— Той ще те чака пред летището — му каза Лийланд.

Дебелият седеше неподвижен, боеше се да помръдне. Таксито бавно потегли, бронята застърга.

— Майчице! — проплака шофьорът.

Лийланд трепереше, прилоша му. Можеше да си има големи неприятности — най-малкото му предстоеше сериозно обяснение.

— Направих грешка — побърза да каже на шофьора. — Това тук е само ала-бала. Ако те притисне тоя, ние ще го обвиним в опит за побой.

— Абе, мой човек, хич да не ти пука! Пищов не съм виждал.

Лийланд извади двайсет и пет долара от портфейла си.

През падащия сняг изникна рампата пред входа на летището.

— Калифорния, а? — отрони шофьорът. — Нямал съм това удоволствие.

— Отивам да видя дъщеря си в Лос Анджелис. После ще отида с кола до Юрика да се видя с един стар приятел.

— Дъщерята омъжена ли е?

— Разведена. Има две деца. Майка й почина, но и ние се бяхме развели години преди това.

— Ще си със семейството значи — подхвана шофьорът. — Това е важното. Аз — също. Ще си прекарам една хубава Коледа напук на всичко. Да ти кажа, мой човек, никога не ми е вървяло с Коледата. Когато бях малък, баща ми се напиваше и ме пердашеше. То пък на кого ли му върви по мед и масло…

Един „Боинг 747“ се вдигна над летището, затъмни белезникавото като рибешки корем небе и заглуши последните думи на шофьора. Пикапът отново се шмугна до тях, дебелият им мяташе застрашителни, навъсени погледи. Лийланд извади още една десетачка от портфейла си, а после и картата, с която да качи заредения браунинг на самолета. Пистолетът беше легален, ала значката, която носеше — не. Беше детективска значка от Ню Йорк Сити, подарък от приятел в тамошния отдел, с гравирано отзад „ТОЯ ЧОВЕК Е ГОЛЯМ ЧЕП“. Лийланд бутна двайсет и петте долара на предната седалка.

Шофьорът дръпна към тротоара и перна брояча.

— Ааа, не, мой човек, аз черпя.

— Весела Коледа! — каза Лийланд, докато му пъхаше парите в ръцете. — Приятни празници!

Шофьорът ги взе. Пикапът спря пред таксито. Един с фуражка отвори вратата откъм Лийланд. Като излезе, Лийланд му даде десетачката.

— Доведете някое ченге, пронто. Багажът отива в Лос Анджелис.

— Да, сър. Ще намеря някой да ви налепи етикетчетата по чантите. Да ви е весела Коледата!

Лийланд почувства, че вече може да се поотпусне. В сутрешното предаване „Добро утро, Америка“ бяха съобщили, че в Лос Анджелис е 25 градуса. Едно ченге идваше през тълпата към автоматичните врати. Лийланд му направи знак да остане оттатък.

— Стой си на мястото! — извика на шофьора. — Весела Коледа!

— И на тебе. Благодаря за помощта. Приятен път!

На Лийланд му беше съвестно, че го изоставя. Вътре той показа картата на ченгето, пак чернокож. В пластмасовата карта бяха втъкани в кодиран ред нишки от редки метали, които заискриха на светлините на летището.

— О, да-да, знам те. — Ченгето, чието име беше Т. Е. ДЖОНСЪН, погледна през рамото на Лийланд. — Какъв е проблемът?

Лийланд обясни, че е бил в таксито по време на произшествието и че другият шофьор просто обезумял. Полицаят Джонсън огледа Лийланд с присвити очи.

— Размаха ли си патлака пред него?

— Само му казах, че имам — излъга Лийланд.

Онзи се усмихна и хвърли поглед към таксито.

— Добре звучи. И братлето ще потвърди, а? Я не ми хвърляй прах в очите!

Лийланд се ухили:

— Честна полицейска! Бих ти козирувал, ама пак ще ми текне кръв.

— Ти по-добре се погрижи за себе си. Върви! Другото е наша работа. Приятни празници!

— И на теб. — Лийланд продължи да стиска в ръка картата, за да я покаже и на полицая при детектора за метал. Отново попи челото си — вече имаше четири големи петна по носната кърпа. Бе се погледнал в едно огледало във витрината на някакъв магазин за подаръци. Истински прорез си беше, но не беше дълбок и едва ли имаше сантиметър и половина на дължина. Нещо все още го безпокоеше. Полицаят при детектора беше пак чернокож: Р. А. ЛОПЕС. Баща испанец и майка негърка? Комбинацията беше по-обичайна за Лос Анджелис и за миг Лийланд се зачуди замаяно дали пък не е попаднал в някакъв огледален свят.

— За кой полет сте?

— 905-и, до Лос Анджелис. В първа класа — правя си коледен подарък.

— Ами то ще е адски полет за онзи, който опита контрабанда. Има двама от бреговия патрул, дето пътуват в трета класа чак до Сан Диего, и някакъв шеф от федералната военна полиция с вас отпред. Ще ви оставя сам да се досетите кой е.

— Не е важно, по-добре му дайте да разбере кой съм аз.

Полицаят Лопес тихо се засмя:

— Ще се обадя на следващия пост. Какво е станало, да не сте се подхлъзнали на леда?

— Дребна работа. Нищо сериозно.

— Е, приятен полет. Да видим за колко време ще разпознаете полицейския шеф.

— Благодаря. Обичам главоблъсканиците.

Часовникът в салона показваше 16:04 ч. и пътниците още се точеха към централния изход. Лийланд попита служителя има ли време за междуградски разговор.

— А, ще поседите известно време, сър. Отложиха полетите с половин час, докато опитваха да домъкнат снегорини от Сейнт Луис. Тези тук не струват. Затваряме в осем.

— Няма начин да не тръгнем, нали?

— Не — потвърди служителят, сякаш отговаряше на бавноразвиващ се.

Само за миг телефонистката записа кредитната му карта и набра номера, а след още миг той вече говореше от кабината със секретарката на дъщеря си.

— О, мистър Лийланд, тя още не се е прибрала от обяд. Вие сте със същия полет, нали?

Беше забравил за разликата във времето.

— Да, но мисля, че ще позакъснеем. Тук е виелица. Но не за това се обаждам. — Не знаеше дали да продължи. — Имах малко произшествие извън летището. Не съм ранен, но веждата ми е цепната.

— О, горкичкият! Как се чувствате?

— Е, малко поразтреперан, но съм добре. Не исках Стефани… мисис Джинаро… да се разстройва, като ме види.

— Ще й кажа. Не се тревожете за нищо.

Някой почука на вратата на кабината: съпровождащата полета, жена на трийсет и пет, с ярко изрусена коса, навита в стил от епохата „Кенеди“. КАТИ ЛОУГАН, според името на картата й. Когато той й обърна внимание, тя се усмихна ослепително, твърде по младежки, и му кимна. Лийланд каза довиждане на секретарката, като внимаваше да не затвори, преди тя да му е пожелала приятен полет, и отвори вратата. Кати Лоуган говореше с професионално бодър тон:

— Мистър Лийланд? Готов ли сте вече? Всички чакаме вас.

Четирийсет и пет минути самолетът се добира до пистата. Лийланд трябваше да си седи на мястото, но Кати Лоуган му надонесе навлажнен и сух лигнин, огледалцето си, лепенка и накрая — два аспирина. След като бе изкопчила от него, че се кани да посети дъщеря си, едва доловима топлина започна да се промъква в държанието й, а това показваше, че и самата тя не е лош детектив. Той не носеше халка, а един мъж не пътува без жена си да прекара Коледа с дъщеря си, стига да има жена. Но още много усилия й трябваха, за да разбере кой е той и дори дали е казал истината за себе си. Тя очевидно беше самотна, чувстваше, че остарява, и беше малко уплашена. Познато му бе това чувство, а фактът, че тя мило изрече името си буква по буква, само го накара да я хареса още повече.

Самолетът беше пълен, приличаше повече на влак за предградията, отколкото на въздухоплан, който прелита половин континент. Мъжът до прозореца беше забил нос в някакво списание. Не можеше да е шефът от федералната военна полиция, беше твърде дребен, за да преодолее изпита по физическа издръжливост. Докато му оказваше първа помощ, Кати Лоуган беше казала, че бурята е стигнала до западните предели на Айова и че първият час на полета ще бъде доста „трусов“, тъй че не би могла да позволи на Лийланд да стане от мястото си, за да се поизмие в умивалнята. Съседът му бе дочул и Лийланд го видя как стисва своя „Нюзуик“ по-здраво.

От войната насам, повече от двайсет години, Лийланд беше летял със свои собствени самолети, като, преди да се откаже, вече беше стигнал до „Чесна 310“. Сега не обръщаше на авиацията повече внимание от който и да е постоянен пътник, но знаеше, че това последно поколение въздушни возила е по-безопасно от всичко, построено някога. Истинският проблем сега бяха човешките грешки.

А колкото до възможността за въздушно пиратство, макар от години да не се бе случвало в САЩ, на борда имаше достатъчно свестни момчета от силите на реда, които да изколят всички от салона за непушачи. Лийланд се чудеше дали шефът от военната полиция на борда знае, че другият въоръжен пътник в първа класа е помогнал да се разработи програмата, която е обосновала създаването на службата му. Когато пиратството беше в разгара си, Лийланд бе повикан за съветник на Федералната авиоадминистрация, а сега бе попаднал в положение, което програмата би трябвало да предотвратява: твърде много патлаци. Години наред не беше се докосвал до тези неща и понеже не знаеше последните промени в процедурата, все едно че нямаше никаква подготовка, като ония двамата от бреговия патрул в трета класа. Премного патлаци и недостатъчна подготовка. Имаше защо да се притеснява — знаеше твърде много.

Полетът беше следващият поред. Един делфинонос „DC-10“ потъна в мрака, а скоро заглъхна и бученето на моторите му: Боингът отново пое към пистата и Кати Лоуган се появи до него, застанала стабилно въпреки друсането.

— Какво ще кажете за една чашка, преди да се вдигнем във въздуха? Двоен скоч?

Той се усмихна.

— Сега ще ви падна в очите. Може ли една кола? Добре ще ми дойде нещо сладко.

— Разбира се.

Пилотът правеше завоя към пистата за излитане, когато Кати Лоуган се върна с колата на поднос. Подари му още една усмивка, после побърза обратно към своето място до витата стълбичка към горната палуба. Както изглежда, предположението, че той е пияница, който се пази от изкушението, не я стресна. Пилотът подаде пълна мощност. По средата на пистата носът на самолета се вирна като люшната клатушка. Сетне и задните колела се отлепиха от земята — вече бяха във въздуха.

Лийланд се чудеше защо все бърка „Ламбърт“ с „Линдбърг“, когато шофьорът му бе задал своя удивителен въпрос, извърнал мислите му в съвсем друга посока. Тъкмо щеше да му отговори, че не знае какво му минава през ума на човек… когато внезапно проумя, че всъщност знае много добре.

Като млад детектив преди години той бе попаднал на случай, в който пенисът на жертвата бе отрязан. По линията на най-малкото съпротивление Лийланд проследи веригата от факти и стигна до съквартиранта, на жертвата — някакъв несретник с криминално досие.

След многочасов разпит съквартирантът — Тесла — не издържа и си призна. Това беше по времето, когато всяка седмица някой отиваше на електрическия стол. За една година Тесла бе осъден на смърт и екзекутиран.

Този случай направи Лийланд известен за трети път в живота му. Като полицай новобранец преди войната той бе участвал в престрелка, в която Трима бяха убити, включително колегата на Лийланд. Като пилот на боен самолет в Европа той бе свалил повече от двайсет нацистки самолета — достатъчно, за да накарат един нюйоркски издател да му поръча книга. Участието на Лийланд в случая „Тесла“ — сензацията с елементи на забранен секс и ужасни осакатявания, направи книгата събитие в печата, години преди такива неща да станат конвейерни. Когато скоро след това личният живот на Лийланд започна да се разпада, той бе объркан, както би бил всеки на негово място.

Шест години по-късно, когато Лийланд, който тогава държеше частно детективско бюро, бе помолен от бременна млада жена да разследва скока или падането на мъжа й от покрива на един хиподрум, фактите го отведоха назад през собствения му живот до случая „Тесла“. Лийланд бе пратил в гроба невинен човек.

Истинският убиец беше хомосексуалист, неспособен да се приеме такъв, какъвто е, озверен от самоненавист. С жертвата — съквартиранта на Тесла, Теди Лийкман, се запознал случайно в някакъв хомо-бар. В апартамента на Лийкман, в отсъствието на злощастния Тесла, който бил излязъл някъде, положението станало неудържимо за убиеца.

Той налагал Теди Лийкман с юмруци до смърт, накрая разбил черепа му с някакъв керамичен предмет, но при боричкането Лийкман се вкопчил във врата му и съдрал късчета кожа под ноктите си. Решението, което убиецът налучкал, бликнало от дълбините на душата му. Той отрязал пръстите на Лийкман и за да заблуди полицията, отрязал и пениса му. Номерът мина, защото никой не беше допуснал дори за миг, че осакатяването е нещо друго, а не действие на човек, който изтръгва омразата от себе си.

Като акт на самосъхранение обезобразяването за унищожаване на доказателствата в крайна сметка не беше довело до нищо. Шест години по-късно убиецът се бе самоубил.

Но не преди да остави неопровержими доказателства за най-голямата измама от времето на Бос Туийд3.

Най-много изстрада вдовицата на убиеца. Дете на улицата, тя искаше да се каже истината — съзираше връзката между тайните терзания на покойния си мъж и замогването на цяла рота бизнесмени около него. Тя искаше хората да видят как подобно ограбване утежнява бремето на бедните.

Нищо подобно не се случи. Всички конспиратори успяха да се изпокрият в миши дупки и да отърват затвора. Вместо да пишат за мошеничествата в жилищното строителство, вестниците се обърнаха към стария случай. Военният рекорд на Лийланд и прочие, и прочие. Когато в един скандалджийски „чаршаф“ бе изразено предположението, че между детектива и клиентката има роман, Норма се премести в Сан Франсиско. Минаха години, преди Лийланд да я види отново.

Объркването на Лийланд относно „Ламбърт“ и „Линдбърг“ имаше своите корени в онези времена, тъй като той се чувстваше неуютно в ролята, която журналистите му бяха приписали. „Късметлията Линди“, неведнъж се бе наричал в отчаянието си. И той като убиеца, който му се бе изплъзнал, живееше двойствен живот и се залъгваше, че има някакъв смисъл. Бракът му се разпадаше — и, разбира се, той изобщо не бе разгадал своя голям случай, макар че разбра това доста по-късно.

Какво му минава през ума на човек…? Абсолютно нищо — в такива мигове ум и тяло са едно и също. Но там, мислеше си Лийланд, там, в това абсолютно нищо, се крие загадката на историята.

17:10 ч. Планинско стандартно време4

Прогнозата за времето се оказа неточна. Облачната пелена се стелеше по целия път до Скалистите планини и сега, когато слънцето потъваше между възвишенията, безкрайният бухнал килим отдолу беше придобил цвета на плочник. Боингът летеше на височина 11–12 хиляди метра и Скалистите планини приличаха на покрит със сняг архипелаг, хвърлил котва във фантастично, неоткрито море.

Лийланд все още обичаше да лети — и за щастие прекарваше във въздуха повече време от когато и да било. Едва ли щеше да живее толкова дълго, че да отиде и в космоса, но понякога се чудеше колко високо ли ще стигне, преди да умре. В потайните кътчета на съзнанието му се гушеше желанието да направи една разходка до Европа чисто и просто за да лети на „Кон-корд“. Старият му другар, летецът Били Гибс от Юри-ка, не бешевлизал в самолет вече трийсет години. Лийланд го беше наблюдавал как върти тоно5 над Ламанша и крещи като дивак; но щом войната свърши, Били Гибс изтри летенето от съзнанието си завинаги. У Шекспир имаше нещо за причината, която не е в звездите, а в нас. Отминалото време бе изяснило едно — всичко, което правим, всичко, което се случва с нас, извира от подтици, които повечето хора дори не могат да почувстват, камо ли да проумеят.

След суетнята на вечерята той се поразтъпка до кухнята, да се запознае по-отблизо с Кати Лоуган. След като бе сервирала на цял един пълен самолет, тя изглеждаше капнала.

— Благодаря за помощта.

— Здравейте. Аспирините свършиха ли работа?

— О, да. Надявам се, че правите и пластични операции.

Тя се взря във веждата му.

— Да, не е много елегантно.

— Как ме открихте на летището?

— Нали сте ченге? Обадиха се за вас от летището. Полицаят ми каза, че сте наранен, но всъщност тръгнах да търся човека с пищова. Беше тест.

— И как се справихте?

— Получих шестица.

Той си спомни, че в самолета има шеф от военната полиция. Обикновено, когато се сблъскваше с подобна задачка, я решаваше още преди самолетът да е достигнал определената за рейса височина. Според собствените му правила Кати Лоуган не биваше да му казва кой е човекът.

— Искате ли още една кола?

— Първо си довършете работата.

— Не е спешно. Мога ли да попитам що за полицай сте?

— Съветник по безопасността и специалните операции. Току-що изкарах един тридневен семинар в „Макдонъл Дъглас“.

— Говорите тъй, като че ли е проста работа. Зная каква отговорност носите.

Той се ухили:

— Казвам се Джо.

— Аз съм Кати. Откога си трезвеник?

Той се опита да прикрие изненадата си от тази нейна прямота:

— О, отдавна. Във всеки случай не съм изпадал дотам, че да се въргалям навън посред нощ. Отказах се, когато осъзнах, че по обед вече нямам търпение да се позаредя.

— Аз пък продължих, докато един ден се събудих в затвора „Кларк Каунти“. Това е във Вегас.

— Знам.

— Изненадан ли си?

— Сега — не. Дори ми харесва.

Самолетът пропадна във въртопа на още една въздушна яма и се разтресе. Тя се ухили:

— Напомняш ми един боксьор, когото познавах някога…

Той се засмя:

— Хайде бе!

— Не-не, той винаги се държеше добре и говореше кротко. Никога не налиташе на хората.

— Биваше ли го на ринга?

— Беше световен шампион в средна категория.

Докато той се смееше, тя не откъсна очи от неговите. Даваше го малко намахано, но все пак беше приятно. Той загледа леда в чашата си. Когато отново вдигна очи, тя му се подсмиваше безмълвно:

— Тъкмо се канех да кажа, че беше и срамежлив.

Кати Лоуган притежаваше част от една къща на брега северно от Сан Диего, студио с таванче за спане, камина и прозорец, на покрива. Звучеше красиво. Той живееше извън Ню Йорк, в апартамент с градина, и прекарваше повечето си време в мотелски стаи из Вашингтон и Вирджиния. Когато му се случеше да отиде до Западното крайбрежие, то беше кажи-речи все в Пало Алто. Два пъти беше ходил в Санта Барбара. За щастие Кати летеше на изток всяка втора седмица. Щом успяваше да се върне вкъщи след седем дена, за да полее цветята си, графикът не й създаваше проблеми.

Вярваше го. Тя беше коренячка калифорнийка, изпълнена с такъв един пламенен оптимизъм. Каза, че би се влюбила в „Американски графити“, ако бе заснет пет години по-рано. Беше израснала на брега.

— Не бях точно от ранните хипита, но бях нещо като „полуосвободена“. Хойках така доста дълго, чак до Вегас за откриванията на Синатра, известно време бях момичето на шампиона. Беше забавно. — По-силно завихряне, трополене по дъното на самолета. — Бих изтрила от паметта си всичките години, през които Никсън беше на власт. Не знам защо, но целият ми живот просто излезе скапан.

— Един таксиметров шофьор в Сейнт Луис ми каза, че Коледа е винаги ад за него. Тъкмо след като се бухна в един пикап.

Тя погледна лепенката на челото му. Когато Стефани беше дете, спомни си той, те с Карън наричаха превръзките за нейните драскотини „бойни панделки“. Кати Лоуган усети как за миг той се потопи в себе си.

— Тази година се глася да посетя едни приятели — каза тя. — Довечера ще запаля лампите и ще зяпам телевизия.

— Весела Коледа, Кати.

— Ще се постарая. И на теб също.

Другото момиче трябваше да зареди напитки за пътниците от горния салон, тъй че Лийланд направи път и погледна надолу към снега, отвяван от назъбените върхари на планините. Човешко същество не би оцеляло там долу, а тук те си се носеха високо-високо с вечеря в тумбаците, питие в ръка и най-силният шум беше шумът от разговорите им.

Книжките по география от детството на Лийланд му бяха втълпили, че Скалистите планини са най-непристъпното природно чудо на Америка. Цените леко се повишават на запад от Скалистите планини, се казваше в рекламите. Кати Лоуган бе израснала на брега. Лийланд си спомни как пишеше на Карън по време на войната за света, който ще дойде след нея. В действителност тогава никой не би могъл да си го представи. И, както калифорнийката Лоуган бе казала току-що, ето го сега на „ти“ с този свят, любувайки се на начина, по който тя се изразяваше, също като таксиметровия шофьор сред снега на Сейнт Луис. В много отношения това си беше все пак Красивата Америка, каквато винаги е била. Робърт Фрост го бе обяснил с думите, че ние сме станали притежание на тази земя — хора като таксиметровия шофьор и Кати Лоуган имаха нещо общо: те бяха отворени към себе си, свободни, не малки хорица, а това беше най-хубавото от американския национален характер.

Тук облачният плащ бе разкъсан и долу се виждаше пустинята, която чезнеше в сгъстяващата се моравина на здрача.

Когато дойде новата почивка на Кати Лоуган, те пак се разбъбриха. Той й разказа за намерението си да пътува с кола на север по крайбрежието. Шосе номер 1, каза тя; посъветва го в събота да обядва в Санта Крус, но не пожела да му каже защо.

Продължиха. Нейната представа за ваканция беше да прекара една седмица в Коуна — излежавайки се на плажа. Все се заричаше да пообиколи наоколо, но все отлагаше. Той не виждаше смисъл да й казва, че неговите „ваканции“ се състоят от конференции, конгреси и семинари, които го завличаха в такива части на света, за които той не желаеше дори да му напомнят.

Езерото Мийд, отразило небето, и язовирът „Хувър“, мъничък полумесец от светлини, се появиха под тях. Виждаше се Лае Вегас, блещукащ и припламващ на север. Би разказал това-онова за Вегас на Лоуган, но щеше да го остави за друг път.

Лийланд взе телефонния й номер. Смяташе да й се обади следващата вечер и да я покани на среща в Сан Франсиско. Може би беше твърде „питомен“ за нея. Допускаше, че познава Сан Франсиско по-добре от него, и си помисли, че тя е от онези жени, които искат да са на равна нога с мъжете.

За хлапак, нетърпелив да действа, или за четирийсетгодишен мъж, наскоро изплувал от несполучлив брак, всичко това си беше жива скука, но той винаги си беше такъв и другояче не можеше.

Мощността на двигателите намаляваше плавно, почти недоловимо, но самолетът започваше да се спуска и набитото око можеше да забележи как пустинната равнина се издига бавно като гигантски елеватор.

— По-добре да се върна на мястото си. Дано имаш хубав ден утре. Мисля, че ще станем приятели. Ще се радваме един на друг.

Тя го наблюдаваше:

— Да, няма да е лошо.

Той докосна ръката й, неволен, несъзнателен жест за сбогуване, и докато се чудеше дали не е отишъл твърде далече, тя пристъпи към него и също учуди себе си. Целуна я. Бяха сами. Никой не ги видя. Когато се откъснаха един от друг, тя беше зачервена от вълнение.

— Маняна — каза той и намигна.

Тя се засмя:

— Оле!

Вече беше седнал на мястото си и чак тогава пак се сети за шефа от военната полиция. Онзи би могъл да го познава. Как ли изглеждаше поведението на Лийланд от неговата камбанария? Предполагаемият отговор го притесни. При тези обстоятелства не би могъл да се огледа, за да се опита да го разпознае сега. Ако произшествието в Сейнт Луис и неговите последици са станали известни, този тип Може да реши да докладва, че е видял Лийланд да прекарва повече от час по време на полета, зает да сваля една от стюардесите. Не можеш да промениш отношението на хората към тези неща. На Лийланд му се искаше да мисли, че тази негова мнителност се е пробудила в таксито, когато завиха по пътя към летището, ала накрая си даде сметка, че е настроен така от сутринта след тридневното бъхтане и е тъй напрегнат и уморен, та независимо от това, колко щастлив е бил току-що с Кати Лоуган, имаше нужда от една нощ дълбок сън.

Три месеца след като Лийланд хвърли на бюрото каквото знаеше по стария, претупан надве-натри случай с убийството, неговият съдружник Майк се прибрал вкъщи рано един следобед и сварил жена си Джоун да се чифтосва в кучешки стил с едно старо гимназиално гадже. Лийланд и Карън бяха очаквали нещо подобно от Джоун, но смятаха, че ще избере по-подходящ момент. Джоун беше от онези хитруши, които хвърлят най-много сили за борба против тези, които не могат да измамят — като семейство Лийланд например. Лийланд и Карън по това време все още бяха формално разделени, но това имаше все по-незначително влияние върху живота им.

Тогава Лийланд не знаеше, че детективското бюро е на път да се продъни напълно. Защото откакто бяха заедно в тоя бизнес, Лийланд беше свободен да се занимава и с други работи, докато Майк водеше сметките и отчетите на бюрото ден по ден. Сега Майк беше емоционална развалина. На Лийланд му трябваше още една година, за да осъзнае, че Майк е безнадежден случай, а тогава Майк бе нападнат и в гръб: Джоун започна процес. Лийланд искаше да се отърве от Майк, но това му струва двугодишните доходи, а Джоун и нейният адвокат грабнаха почти всичко. За година и половина Лийланд взе седем различни заема, като непрекъснато въртеше наличните си средства и сумите от бъдещи плащания, за да удовлетвори всичките си кредитори, включително и Майк. Двамата с Майк неизбежно стигнаха до взаимно разочарование. Лийланд не бе чувал нищо за него от десет години.

Знаеше, че би се отнесъл по-добре с Майк, ако и той самият нямаше свои проблеми. През цялото това време беше под огромно напрежение и разчиташе само на здравето и уменията си, за да не рухне. Това, което Карън можеше да понесе, си имаше предел. През седмицата, когато Лийланд изплащаше последната полица, майка му влезе в болница. Баща му го увери, че тя ще се оправи, и Лийланд искаше да повярва на думите му. Никога не беше изпитвал особена привързаност към майка си, но когато след по-малко от месец тя умря, Лийланд преживя шок, какъвто не беше способен дори да си представи. Беше годината, през която той излезе с печалба от седемдесет и три хиляди долара и започна да посяга към бутилката. Той знаеше докъде ще го докара това, но не даваше и пет пари.

Пилотът съобщи за облачна покривка над района на Лос Анджелис, но без дъжд и с температура 19 градуса в 17:00 ч., което породи доволен шепот сред пътниците. Възвишенията край Сан Бернардино бяха отдясно, щръкнали над мръсножълтата супа, утаена в долините. После се появиха половин дузина наистина високи сгради в търговската част на града, всичките облени в светлина за празниците. И големият надпис на хълма се виждаше смътно, наскоро ремонтиран: ХОЛИВУД. Последния път, когато го бе видял, пишеше ХОЛИВ Д. Той почувства, че се гмурва в странностите на Лос Анджелис. Стефани живееше тук повече от десет години и го бе обикнала. Тя имаше прекрасна къща на хубава улица в Санта Моника, но и там той чувстваше нощем нещо зловещо в начина, по който палмите се очертаваха върху гибелното жълто небе.

Улиците се изнизаха под крилете, колесниците изтрополиха и боингът заскърца по пистата на единственото летище в света, известно по буквите на неговите багажни етикети — LAX. Лийланд го смяташе за типичен белег на града. Неговият спътник въздъхна и Лийланд го погледна: човекът се усмихваше, сякаш бепреживял ужасно изпитание. За последен път Лийланд го бе забелязал в студа и мрака на Сейнт Луис и сега го побиха тръпки, като че някой го преследваше.

18:02 ч. Тихоокеанско стандартно време6

— Мистър Лийланд?

Негър, доста възрастен, с почти побелял мустак. Носеше униформа, фуражка с козирка и черна вратовръзка.

— Изпратен съм да ви поема, сър.

— Точно днес ли… тази вечер? Не беше нужно. Би трябвало да сте си у дома със семейството.

— О, за това ми плащат, сър — отвърна човекът с усмивка. — Мисис Джинаро иска да ви откарам до работата й.

Това беше ново.

— Трябва да си взема багажа.

— Аз ще се погрижа за това, сър. Само ми дайте билетите.

Лийланд се чудеше защо Стефи си прави този труд. Не беше никак приятно, особено когато се стига дотам един седемдесетгодишен дядо да прави мускули с куфарите ти.

— Хайде — оживи се той. — Може би ще успеете да стигнете вкъщи навреме за Бъдни вечер.

— Всичко е наред, сър.

Минаха още двайсет минути, докато вземат двете чанти, и още десет, докато големият черен кадилак се измъкне от паркинга и се влее в потока, забързан на изток. Шофьорът включи климатика и някаква стереофонична какофония. Лийланд го помоли да разкара и двете. В мотелите по булевард „Сенчъри“ се нижеха коледни поздравления. Лийланд затвори очи; надяваше се, че Стефи не е сготвила нещо много тежко тази вечер. Беше му казвала сума пъти, че става все по-опак, но простата истина беше, че той не приемаше начина на живот, който дъщеря му водеше напоследък.

Тя беше помощник на вицепрезидента по международните продажби на „Клаксън ойл“. Титла — да си разчекнеш устата, но и работата беше толкова голяма, а заплащането — доволно. Лийланд бе установил, че дъщеря му изкарва добри пари — над четирийсет хиляди годишно, плюс премиите. Проблемът бе, че тя беше всецяло погълната от всичко това — голямо БМВ, три отпуски в годината и ресторантски сметки, клубни членства и кредитни карти, на които той не успяваше да хване дирята. Това, разбира се, си беше нейният живот и той си траеше, но беше убеден, че тя прекалява. За децата се грижеше добре, даваше им се всичко необходимо, те се чувстваха по-добре, отколкото Лийланд можеше да очаква. Той ги обичаше и им пращаше подаръци през цялата година, ала разбираше, че едва ли ги познава изобщо, че тяхното всекидневие е съвършено неведомо за него.

Тук и разстоянието си казваше думата, пък и времето, в което живееха.

Без да се брои миналото и докъде той и Карън бяха докарали собственото си семейство. Стефи беше далеч, първа година в колежа, когато двамата с Карън стигнаха до последната горчива чаша. Той така и не проумя истински дългонатрупваното напрежение, взривило отношенията между тях. В началото на съвместния им живот Карън си бе навлякла сериозни неприятности, вместо да сподели проблемите си с него. Мислеше, че тя се е страхувала. През войната бяха разделени няколко години. Никога не успяха отново да заживеят заедно така, както на младини. Бяха се променили и бяха продължили да се променят, никога не говореха за личните си проблеми и ядове. Той съзнателно задържаше своите за себе си и тя бе решила, че трябва да постъпва по същия начин. От хилядите грешки, които бе допуснал, най-лошата беше, че не прояви внимание към нейната истинска същност.

— Не мога повече така — каза тя една вечер, с чаша в ръка, защото беше време, когато пиеше с него. — Съжалявам, Джо, сто пъти премислих всичко, но не мога по никакъв начин да изтърпя и минута повече. Ти не си човекът, за когото те мислех, когато се срещнахме. Не че вече не те познавам. Знам кой си — през половината време — работяга извън града, чиято работа е толкова потайна и непонятна, че той не иска или не може да я сподели с мен, ако проявя загриженост. Но мога ли да бъда загрижена… за това, дали случайни лица имат достъп до компютъра? Или дали полицейските сили в Прифрънтъл, Небраска, са последната дума в усмиряването на тълпи? Джо, знам, че това не са глупости, но вече ми писна и за мен са глупости. Писна ми заради всичко това да не можеш да вършиш оная работа вечер и ми писна да чакам бъдещето, което все не идва. Искам да изчезнеш от живота ми. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Не е работата в това, че не те одобрявам, работата е в това, че аз дори не те харесвам вече. Ето това е. И от секса, когато се случи, само ми иде да те убия. Изчезвай, Джо. Изчезвай веднага.

Призори той беше вече къркан и през следващите две години ни веднъж не изтрезня за повече от осем часа. Понякога беше наистина противен. Обаждаше се на Карън, когато се напиеше, вярвайки си, че иска да умолява, но всъщност очакваше поредната възможност да предъвква стари кавги. Имаше толкова неща да обяснява. Толкова отдавнашен и калпав брак като техния не беше по-свестен от къща, обитавана от духове, и двамата намираха на горния етаж стаи, непосещавани двайсет години. Бореха се за тях, за това, кой какво е причинил и кога.

Стефани научаваше всичко от единия или от другия. Изхвърлиха я от училище, обади им се от Пуерто Рико. Това я поболя, Карън я подложи на терапия, а Лийланд бълва кръв две седмици, насилвайки се да се убеди, че върши нещо, което ги убива всички. Следващия път, когато Карън го срещна, той беше трезвен — ала със съзнанието, че с техния брак е свършено и че трябва да осмисли живота си наново. Никога повече не докосна Карън.

Кой би могъл да знае, че тя ще е мъртва след по-малко от осем години?

И преди беше идвал в сградата на „Клаксън“, четирийсететажна отвесна колона на булевард „Уилшър“, и беше достатъчно наясно с града, за да схване, че старият шофьор е избрал омайващия маршрут на север по магистралата от Сан Диего към „Уилшър“, после на изток през Бевърли Хилс, покрай магазините и хотелите.

И като навсякъде: неподвижните палми, ослепителните афиши. Деветдесет на сто от постройките в Лос Анджелис бяха ниски двуетажни къщи и кантори. Лос Анджелис бе в разцвета си — тук бяха построени някои от най-хубавите жилищни квартали в света, но имаше и друг фактор, който допринасяше за изгледа на града — отявленият, развихрен бяс за пари, който бе обзел Стефани и бе довел до такива грамадански публични оскърбления като бараките за пици с надписи, които се хилеха примамливо — „Хапвали ли сте си скоро?“ В най-лошия случай човек стигаше до заключението, че ако смръкнат афишите, ако закопаят под земята светлинните реклами и умалят фирмените табели до някакъв по-скромен размер, градът би изглеждал като ощавена котка.

Просто градът беше твърде млад. Кажи-речи до петдесетте години по-голямата част от Лос Анджелис и предградията му бяха в застой. Преди десетина години, когато Лийланд започна да идва тук, някои важни участъци на магистралата още не бяха построени и градът беше още разпокъсан. Сега Лос Анджелис беше първият слединдустриален мегалополис — гигантският град на бъдещето, полегнал в невинен детски сън под бухлато, отровно небе.

— В Лос Анджелис ли живеете?

— Не, сър, живея в Комптън, Калифорния. Калифорнийците обичаха да изричат тая дума. Ако беше в Ню Йорк или в Чикаго, отговорът нямаше да бъде „Вали Стрийм, Ню Йорк“ или „Сисъро, Илинойс“. Като че хората тук искаха да уверят себе си, че всичко си е на мястото, сякаш можеше да изчезне за една нощ.

Като полицейски проблем градът беше кошмарен. Сякаш големината и разпокъсаността не бяха достатъчни — Лос Анджелис беше единственият познат на Лийланд град, разделен на две от планинска верига, Санта Моника, простираща се от изток на запад и приютила поселища като Бел Еър, Шърман Оукс и Студио Сити, както и обградения град Бевърли Хилс — и още много други. В доста райони наземният патрул се бе оказал неефективен, тъй че полицията се беше изнесла в небето, в хеликоптери. Това имаше ефект. Можеш да бягаш от някого, който ти налита отгоре, но не можеш да се скриеш.

Лимузината вече бе излязла от магистралата, устремена на изток към „Уилшър“ през модния квартал Уестуд. Бел Еър се извисяваше отляво, потънал в парите си. Следващите осем километра къщите за милиони долари не бяха рядкост. В това градче хора, които преди това никога не бяха имали пари, внезапно ставаха истински богати и не ги беше грижа колко плащат за нещата, които желаят. Тук ролс-ройсът се чувстваше по у дома си, отколкото в Индия по времето на английското владичество. А когато старите режими падаха, тук се изливаха пари от всички краища на света. След година-две Лос Анджелис щеше да е най-скъпият, а също най-корумпираният и най-опасният, град върху лицето на Земята.

— Как ще отпразнувате Коледата?

— Мисля да се нагледам на телевизия. Момчето ми монтира една от ония огромни видеостени — нали ги знаете, с прожекционна система.

— В електрониката ли е?

— Не. Той е най-малкият, само на двайсет и една е. Актьор е, ама наистина му иде отръки. Взе обикновен телевизор, обектив, екран и ей на. Метър и двайсет напреки, същинско кино. „Овните“ ги чакат големи загуби тая година. Да ви кажа, тоя стар свят се обръща в нещо друго.

Лийланд вметна, че е съгласен, и остави разговора да замре. За днеска му стигаха мимолетните впечатления от живота на разни непознати. Беше приятно да знаеш, че младото поколение е „вътре“ в новите технологии, както неговото поколение беше някога с „Форд — Модел А“ или с бипланите, но Лийланд бе установил, че съществуват и важни разлики. Старите технологии извеждаха хората към света навън и към общуване с другите. А това чудо беше за потребители, заключени в подразделени малки развъдници, човеци, които живееха като добитък, отглеждан за клане.

И самите хора тук бяха различни, ексцентрични като англичаните, неуморими в изпробването на нови и нови свои самоличности. Хула-хуп, модата по хавайското кършене, дойде от тази част на света. Скейтбордът. Автомотокината. Имаше хора, така влюбени в онова, което са направили от себе си тук, че всяка година прекарваха Коледа, като се припичаха на близкия плаж. Нищо, че водата беше прекалено студена за плуване.

„Уилшър“ беше почти пуст. Тук-там някоя кола. Жена, подръпваща каишката на грозно куче с нещастен вид. Коледни украшения. Магазин след магазин — с отрупани витрини, — през Бевърли Хилс и отново към мрака на Лос Анджелис. Започваше да се чувства тукашен. Един самотен камион беше паркиран до бордюра на две пресечки от сградата на „Клаксън“ — единственото возило наблизо. Светлините примигнаха и лимузината спря до тротоара точно срещу главния вход.

— Мистър Лийланд, вие влезте, а аз ще отнеса багажа ви долу в гаража до колата на мисис Джинаро. Кажете й, че ключовете ще бъдат пъхнати под предната седалка — тя знае. И да си прекарате една весела Коледа, нали?

— Разбира се. Вие също… но да не си съсипете очите.

— Добре. — Той се засмя доволно, щастлив, че има обичлив син. — Добре.

Лийланд мярна в далечния ъгъл нещо, което бе забило нос в бордюра. Беше голям „Ягуар седан“, какъвто и той някога бе притежавал, в края на шейсетте. Колата му създаваше само неприятности и колкото и да му се щеше да й се порадва, наложи се да се отърве от, нея. Тая тук беше в отлично състояние. Вътре седеше човек. Радиоантена на носа. Лимузината се придвижи пред осветения вход на „Клаксън“.

Лийланд се сбогува с шофьора и се заизкачва по тесните стълби, когато отново се сети за колата и се обърна. Човекът зад волана държеше радиомикрофона пред устата си и въпреки разстоянието видя, че Лийланд го гледа, и се опита да го скрие. Лийланд бе видял нещо, което не трябваше да вижда, но бедата беше там, че и онова приятелче мислеше така. Лийланд продължи по площадката към стъклените врати, където един възрастен бял портиер в сива униформа седеше зад бюро и четеше вестник. Старецът видя Лийланд и стана да отключи.

— Казвам се Джо Лийланд. Очакват ме. Бившо ченге ли сте?

— Да, сър.

— И аз. Вижте.

Старецът внимателно разгледа картата на Лийланд.

— Новичка е за мен, но аз съм захвърлил униформата преди петнайсет години! Ама добре изглежда, с красив релефен печат. Знам, че ви чакат. Какво мога да направя за вас?

Лийланд му разказа за ягуара. Старецът примигна и погледна навън към „Уилшър“, макар че оттук не можеше да види нищо.

— Има бижутериен магазин оттатък улицата и нещо като чифтоска между кулинарен магазин и магазин за алкохолни напитки. Тая вечер всичко е затворено. Ще звънна в участъка. Вие вземете асансьора в края: трийсет и втори етаж. Не знам какво, по дяволите, им става на хората тия дни! Помните ли, когато Коледа минаваше само с едно-две наръгвания?

— Точно така. И като стигнеш на мястото, убиецът седи на стол и разправя на жертвата, че не е била права.

— Добрата стара Коледа.

— Тая вечер редиците са оредели, нали? — подхвърли Лийланд.

— Ако хората знаеха, че през някои нощи на годината в действителност работят само неколцина ченгета, щеше да бъде ужасно. Ако сте въоръжен, можем сами да го разкараме оня.

— Да не се престараваме — охлади ентусиазма му Лийланд. — Я колко хлапаци са запретнали ръкави по празниците — и всички имат нужда от нашийник. Мисля да понаблюдавам отгоре. Оттам се вижда, нали?

— Не, забавата е от другата страна на сградата.

— Забава ли?

— Нещо специално. Направили са голям удар с арабите или не знам с кого. Пълно е с курви, дечурлига, всичко. Ще звънна, преди тоя пуяк отвън да почне да зяе кян-ка, кян-ка, кян-ка…

Старчето имитира кянкането във фалцет и Лийланд най-сетне започна да схваща, че той се прави на Гари Купър от „Сержант Йорк“, но вратите на асансьора вече се бяха затворили, когато Лийланд щракна с пръсти и извика „Да му се не види!“

С кого ли разговаряше кучият син от ягуара? Къде беше другият? Не е нужно радио, за да обереш кулинарен магазин… нито пък бижутериен. Какво ли бяха намислили?

19:14 ч. Тихоокеанско стандартно време

Лийланд не знаеше как всъщност дъщеря му е получила тая работа. Тя бе дошла тук с Джинаро, нейния съпруг, след колежа, по времето, когато не говореше с майка си, а отношенията с баща й едва започваха да се позакърпват. Джинаро приличаше на Лийланд, спретнат, с късо подстригана тъмна коса — малко преди бума на дългите коси. Косата на самия Лийланд тогава вече беше почти побеляла, но му беше ясно какво минава през главата на дъщеря му, макар и несъзнателно. Джинаро беше малко прекалено нетърпелив да направи впечатление, един от тези типове, твърдо решени да те гледат в очите, докато говорят. За ченгетата това беше сигурен белег, че е лъжец, но Лийланд беше в период на компромиси със себе си, така си мислеше, и какво толкова, майната му, бракът беше крачка напред за Стефи, дори един такъв, толкова очебийно пръв брак.

Отивали в Калифорния, му съобщи Джинаро. Той имаше диплома за административен ръководител и няколко немного близки познанства от колежа, и по думите му „кроеше планове“ — по дяволите, каза си Лийланд, който мислеше, че вече няма никакво влияние върху дъщеря си.

Сега Лийланд дори не знаеше дали Джинаро плаща детските издръжки. Известно време живеел с някаква актриса в Малибу, не пропускал отбраните празненства, а после, преди няколко години, Стефи каза на Лийланд, че юнакът се е настанил в Енсино, където и да е това, южно от булеварда, което може би също значеше нещо. Според Стефи от време на време той се опитвал да бъде по-добър баща за Марк и Джуди — пълна щуротия, защото Лийланд не бе чувал никое от децата да споменава баща си през цялото това време.

Лийланд започна да подочува нещо, щом асансьорът приближи трийсет и втория етаж. Вратите се отвориха с тропот и страхотна дискодандания изригна и го блъсна в лицето. Стробоскопни светлини хвърляха отблясъци по стените. Майко мила, и Стефани искаше той да я открие в тая лудница? Дали беше домъкнала и децата? Пет-шест души се бяха изсипали в коридора, държаха по чашка, натискаха се и се кършеха под звуците на музиката. Зад тях в тъмното, където, изглежда, беше цялата югозападна четвъртина на постройката, петдесет-шейсет пълнолетни и непълнолетни „вършееха“ под такава гръмовна, такава оглушителна шумотевица, че бетоненият под, изчислен за немалки натоварвания, се тресеше като плевник на обор.

— Здрасти — подхвърли една блондинка. — Весела Коледа. Пушиш ли от тия фъшкии?

— Докторите в санаториума ми казаха, че не бива. Познавате ли мисис Джинаро? Тя искаше да се срещнем тук.

— А знаеш ли я как изглежда?

— Винаги съм знаел. Аз съм й баща.

— Божичко! Съжалявам. Извинете. Само за минутка. — Тя се помъкна към средата на коридора. — Виждате ли тази врата ей там? Канцеларията на мистър Елис. За последно я видях там с другите големи клечки. О, боже мой, извинете. Ей, я забравете какво съм казала, а? Моля ви. Кажете й, че нейната Дорийн й пожелава весела Коледа… и поздравления.

— За какво?

— За всичко това.

— Какво е това „всичко“?

— Ама не знаете ли? Мистър Елис и мисис Джинаро току-що сключиха сделка за сто и петдесет милиона долара! Я идете да видите! Нека тя ви разкаже… после се върнете при нас да се позабавлявате! Ще се погрижим за вас!

— Прекалено стар съм дори за майка ви!

— Но не и за мен, хитрецо! Той смигна и й изпрати целувка.

— Този е бащата на Джинаро — чу я да хихика, когато се предполагаше, че той вече не може да я чуе. Не погледна назад, защото хич не хареса начина, по който тя произнесе името на дъщеря му.

Бюрата в голямата стая бяха изтикани до стените, за да се отвори място за танци, и Лийланд трябваше да си пробива път с лакти през зяпачите, които бяха в три редици околовръст. Вратата на Елис водеше първо до стаята на секретарката, но обзавеждането тук беше къде-къде по-горе от ярко оцветените метали и пластмаси отвън. Дебел зелен мокет, стени, облицовани с палисандрово дърво, и имитация на цветно стъкло за розетката на тавана — и всичко това за секретарката! Като повечето себеподобни, директорите на „Клаксън“ се възползваха от това, че според закона разходите за обзавеждане не подлежат на данъчно облагане, и си угаждаха с разни гиздосии, които биха накарали и египетски фараон да се облещи от завист. Вратата към вътрешния кабинет беше открехната, но думкането на музиката, която тътнеше и под краката му, пречеше да чуе има ли някой там. Той, почука по касата.

— Кой е? Влезте.

Трима мъже извърнаха глави. Стефи, която седеше на дивана срещу тях, скочи.

— Татко! Весела Коледа! Идваш точно навреме! — Тя прекоси стаята, прегърна го и го целуна по бузата. В прегръдката си я усети някак омекнала и слаба и това го подразни. С ръка на кръста му тя се обърна към другите, които сега стояха прави, и го представи. Елис, зад бюрото, беше като нея около четирийсетте; мъжът на Лийландова възраст беше тексасец на име Ривърс, вицепрезидент по продажбите; и едно момче на двайсет и няколко, Мартин Фишър — новият помощник на Стефани.

Ривърс пръв се ръкува с него:

— Добре дошли, мистър Лийланд. Чест и удоволствие. Чухме за произшествието в Сейнт Луис. Е, не е било много сериозно…

Стефани погледна челото му. Ривърс се обърна към момчето:

— Знаеш ли колко германски самолета е свалил този човек?

— О, да. — Той се взираше в Лийланд и се мъчеше да сьотнесе разказите към човека, който стоеше пред него.

— Стара история — каза му Лийланд. — И родителите ти не си я спомнят.

— Не е така — възропта Елис, докато усмихнат заобикаляше бюрото. — Съвсем не е така. Добре дошли. Идвате точно навреме. Това е най-големият ден в живота ни. — Той стисна ръката му прекомерно поривисто, което веднага отблъсна Лийланд.

— Чух нещо за сто и петдесет милиона долара.

— Вярно е — възторжено потвърди Елис. — Това е най-големият договор, който сме подписвали в „Клаксън“ извън петрола.

— Ще строим мостове, татко. В Чили.

— Покажи му часовника — настоя Елис.

— Ще го види по-късно — отвърна тя.

— Горе в стаята имам макет на моста, мистър Лийланд — вметна Ривърс.

— Наричайте ме Джо. И без бяла брада се чувствам достатъчно стар, ама не се отнасяйте към мене като към Дядо Коледа. — „Или като към Късметлията Линди“, помисли си, защото образите на миналото вече няколко часа се виеха във вихрушка, като листа, понесени от вятъра.

— Аз пък бях в Южния Пасифик — внезапно тръсна Ривърс.

— Ако питате мен, от цялата история ще излязат чудесни картинки за дъвки — поклати глава Лийланд. — Стефи, бих искал малко да се умия, ако може. Вече четиринайсет часа не съм се спрял. Бих искал да ползвам и телефона.

— Нещо не е наред ли? — попита Ривърс.

Лийланд поклати глава. Той си мислеше за старото ченге долу, ала навитата на руло еднодоларова банкнота, която видя върху бюрото на Елис, го направи по-предпазлив.

— Искам да звънна в Сан Диего. — Лийланд се усмихна на Стефи. — Случи се нещо в самолета.

— Стар козел! — подскочи тя. — Взел си самолета до Сан Диего, нали? Тя още не се е прибрала вкъщи.

— Дамата има телефонен секретар или автомат, едното или другото. Не ми го е казвала, но се басирам, че е така.

— Да си полицай е като да имаш шесто чувство, нали? — намеси се Ривърс.

— По-скоро трябва да умееш да събираш отделните факти в цялостна картина — каза Лийланд, без да гледа към Елис.

— Коя е? — попита Стефани, като го дърпаше за ръкава.

— Стюардесата — отговори Лийланд. — Не се безпокой, по-възрастна е от теб… е, немного. Какъв е тоя часовник?

— Купих си подарък. Защо я наричаш стюардеса?

— Обикновено ги наричам съпровождащи полета. Но в случая исках да е ясно, че говоря за жена.

Смехът на мъжете я накара да се изчерви.

— Целите сме в слух — подхвърли Елис. — Ето, всички се настройваме…

— Разстройваме — репликира тя с усмивка.

Лийланд се извърна към Ривърс:

— С радост ще видя този макет по-късно.

— Бива.

С кого спи Стефани, си беше нейна работа — беше достатъчно зряла, та да знае, че служебните връзки водят до неприятности, но на Лийланд хич не му се нравеше, че тук е намесен кокаин. Под своето търговско лустро Елис беше мрачен екземпляр, каквито Лийланд бе виждал, че виждал. Изглежда, Стефани все още беше неспособна да извлича поуки от собствения си живот и Лийланд можеше само да приеме бремето на провала си с нея. Той я притисна до себе си още веднъж:

— Ще използвам твоя кабинет. Знам къде е.

— Ще дойда с теб — поиска тя. — И без това не правехме нищо друго, освен да се потупваме по гърба.

— Тя е главната — каза Ривърс на Лийланд. — Вложи много в това. Нямаше да се справим без нея.

— Страхотно — измърмори Лийланд.

В нейния кабинет — по диагонала от мястото на забавата — Лийланд отиде до прозореца и погледна надолу към улицата. Ягуарът беше изчезнал. Лийланд бе подплашил приятелчето или го бе принудил да си промени плановете.

Джуди и Марк бяха тук, запилени в гъмжилото и в мрака. Забавата беше идея на Ривърс. От Сантяго се бяха обадили сутринта и всички бяха пощурели. Сделката бе много заплетена, преговорите с управляващата хунта бяха деликатни, всичко все още се пазеше в тайна. В „Клаксън“ бяха принудени да държат Стефи на задна линия поради фактора „мачо“, което я бе вбесило. Ривърс я увери, че нейната премия ще е „като другите“. Изчакваше да види.

Лийланд си помисли, че изглежда уморена. От години си беше все две-три кила над нормата, ала сега май бяха поне пет. При тоя кокаин в живота й той трябваше поне да е доволен, че все пак яде. Изглеждаше ужасно изтощена. Може би щеше да е готова да го изслуша след ден-два. Сега — не. Първото нещо, който искаше да й каже, беше колко се гордее с нея.

— Завърти девятка, за да излезеш на външната линия — обясни му тя. — Ще намериш всичко необходимо в банята. Ще се видим оттатък.

Лийланд й махна. Първо намери един указател и се свърза с главния вход.

Пазачът каза „ало“.

— Тук е Лийланд, преди малко влязох. Ягуарчето е духнало.

— Да, добре, аз сега звъннах. Ако няма полза, поне няма и вреда. Той сигурно е някъде тук, наоколо, и на ченгетата няма да им е трудно. Как е забавата горе?

— Оглушителна. Приятна Коледа.

— Ами, ще бачкам тука.

Лийланд реши тази вечер да опита да се свърже с Кати Лоуган, какво пък… но не веднага. В банята установи, че Стефи знае как да си харчи премиите. Такова местенце човек очаква да види в будоар — душ, добре заредена аптечка. След като се подкрепи с още два аспирина, Лийланд си свали сакото и вратовръзката, разкопча яката и нави ръкавите. Смъкна кобура от рамото си и сложи браунинга върху сакото. Години наред се бе оправял и без да носи огнестрелно оръжие, но сетне го заставиха. Без оръжие и без опитността, която би му позволила да си служи ефективно с него, той беше заплаха за себе си и за другите. Винаги е бил отличен стрелец, но сега, дори на тая възраст, поради многогодишната практика, беше по-добър от всякога.

Не му се щеше много-много да се заглежда в браунинга, докато Елис е заседнал в мислите му. По навитата доларова банкнота, свидетелство за наличие на кокаин, тоя тип му стана ясен. Дупедавец. Полицейското управление в Лос Анджелис ги наричаше дупедавци — типове, които си въобразяваха, че могат да са все крачка пред системата в преследване на собствените си отчаяни удоволствия. Стефи спеше с него. Лийланд познаваше дъщеря си. Тя искаше да се доказва — пред майка си, пред него, пред Джинаро, пред Елис и пред всички мъже.

Във всеки случай трябваше да внимава. Той бе избягвал в разговора темата за полицейската работа в кабинета на Елис заради навитата банкнота. Марихуаната беше навсякъде, особено в Калифорния, но кокаинът беше сериозна работа и никой не може да каже как биха постъпили хора, заплашени с години затвор. По-добре да се прави на гламав, за какъвто Елис имаше Ривърс. Това, което разочарова Лийланд, бе, че и Стефи го подценява — беше забравила за оня начин на живот, който Ривърс определяше като „шесто чувство“.

Лийланд не харесваше Ривърс бог знае колко повече от Елис, и то не заради това лигавене с бойното другарство от войната. Ривърс беше още един „пробивен“ тип — като Елис, само че по-талантлив. Бе постигнал много благодарение на тексаското си хладнокръвие. Някои източноамериканци никога не успяваха да разберат каква е причината и тексасците винаги печелеха от това.

Тексас — това бе друго светоусещане, друга култура. Да очистиш някого не беше достатъчно: трябваше да го гледаш в очите, да се усмихваш и да стискаш ръката му. Ей това беше Ривърс, сладуран. Една утеха: Елис си мислеше, че е добър колкото Ривърс, а не беше.

Като пътешественик, който се опитва да не заспи, Лийланд изми шията и ръцете до лактите, а после и лицето си със студена вода, като внимателно заобиколи лепенката на веждата си. После енергично се избърса, като се разтъркваше, за да предизвика оросяване на кожата си. Почувства се по-добре, психически уморен, но все още не беше готов за спане, беше „освестен“ за още няколко часа.

Изу обувките и чорапите си. През шейсетте, първия път, когато отиде по работа в Европа, той седна до някакъв германец, директор в американския клон на оптична фирма, който от първата четвърт на века беше прекосявал Атлантика седемдесет пъти. Лийланд излъга, че работи за „Форд“ и проучва предимствата на въздушния транспорт пред водния при превоза на части, с което се намаляват средствата, блокирани в стокови запаси, а после остави стария човек да приказва — от Вирджиния до Хамбург.

Старецът бе познавал Хитлер, когото наричаше селяндур, неспособен да променя мнението си. Най-добрият начин да пресечеш океана, каза той, от всички начини, които бил опитал, си оставал дирижабълът. Сто мили в час на височина триста метра, почти два дена в компанията на истински дами и джентълмени. Чудесен мъж, натрупал мъдрост. Лийланд беше готов да излъже, ако той го беше попитал какво е правил през войната.

— Искате ли да ви издам една тайна, мистър Бизнесменски? Ще бъдете кукуряк в края на деня, ако си поизмиете краката. Походете бос десет минути. Ще се почувствате страхотно.

Вярно беше. Като подгъваше пръстите си, със запретнати до коленете крачоли, Лийланд примъкна телефона на дъщеря си до прозорците, натъкми го на коляното си, набра девятка, сетне единица, за да излезе от Лос Анджелис, после — кода на Сан Диего, и накрая — номера на Кати Лоуган, който вече бе запомнил.

Телефонът позвъня два пъти, задейства се автоматичното приемане.

— Привет, тук е Кати Лоуган. Сега не съм си вкъщи, но ако оставите името и номера си, след като чуете бипкането, ще ви изпратя десетте цента обратно. Или може би ще ви звънна. Кой сте все пак? Изтрийте си ухилената физиономия и говорете!

Ах, Калифорния! Когато се чу бипкането, Лийланд се смееше високо. Далече под него, трийсет и два етажа по-надолу, един камион зави от „Уилшър“ към страничната уличка, после също толкова бързо — към рампата за подземния гараж, разположен под площадката, която опасваше сградата. Нещо прищрака в мозъка на Лийланд. Камионът се движеше прекалено бързо… но не, не беше това.

— Кати, тук е Джо Лийланд, днешният ти приятел от Сейнт Луис. Благодаря ти. Изкарай си един идеален ден утре. Ще се обадя надвечер и ще те помоля да се видим. Мисля, че бихме могли да се срещнем в Сан Франсиско…

Прекъсна. Лентата се бе изнизала… не, нямаше сигнал. Телефонът беше глух и ням. Той потупа вилката. Нищо.

Погледна часовника си: осем часът. Може би комутаторът изключваше автоматично. Нямаше защо да излиза вън, че да се обажда отново; това само би объркало още повече Кати. Той постоя малко до прозореца, взрян в светлините на Холивудските хълмове. Някой някога му бе обърнал внимание върху каньона Лоръл — той не можеше да си спомни кой и кога.

Онзи стар германец бе оставил един проблем неразрешен: как отново да нахлузиш чорапите. Промяна в подаването на въздух откъм вентилатора го накара да погледне нагоре. Не, не беше това. Музиката беше спряла. Той се зачуди защо трябваше да си го отбелязва и тогава се сети какво искаше да си спомни за камиона: беше същият камион, който видя паркиран на страничната улица с лице към „Уилшър“ преди половин час. Нямаше какво да се удивява, че оня от ягуара искаше да скрие микрофона.

Глух и ням телефон?

Лийланд се беше запътил към браунинга, когато чу женски писък.

Той мигновено се стегна. Главата му беше бистра. Добра се до кобура, измъкна пистолета, освободи предпазителя и зареди първия патрон.

Загаси осветлението и колкото се може по-тихо бавно отвори вратата. Коридорът беше празен, но се чуваше мъжки глас, остър, но твърде далечен, за да разбере какво казва.

Лийланд трябваше да решава какво да прави — веднага. Обувките му бяха в банята. Ако гласът изстрелваше нареждания към празнуващите, значи беше въпрос на секунди останалите от бандата да претършуват стаите на етажа. Колко ли бяха? Стълбището се виеше от другата страна на асансьорната клетка. Докато пресича главния коридор, Лийланд за миг би останал на открито, но ако хората гледат в обратна посока, към празничната зала, може би щеше да се измъкне.

Браунингът. Ако го заловят с него, ще има стрелба. Ако пък го остави и те го намерят, ще хукнат да търсят притежателя. Нямаше време и да го крие, нито пък имаше смисъл да се остави да го надушат — не и щом носи значката на Нюйоркското полицейско управление, нищо, че тя си беше един майтап. Бос, с вдигнат браунинг, Лийланд стъпи на мокета в коридора.

С приближаването му до асансьора гласът се усили. Нямаше да е зле да си вземе бележка за това, ако може, но сега трябваше просто да се намери някакво безопасно или поне сравнително безопасно укритие. Той спря на метър и половина от ъгъла.

Акцент. Лийланд все още не можеше да различи думите. Акцентът беше едва доловим; внимателното, обмислено изразяване подсказваше, че ораторът е изучавал езика чак в училище или дори по-късно. Сега Лийланд пребяга през зоната пред асансьора към вратата на стълбището.

Четирима, единия той позна, по дяволите — по-дя-во-ли-те! — всички въоръжени с най-доброто в света лично оръжие, автомати „Калашников АК-47“. Лийланд се вбеси от собствената си глупост. Веднага трябваше да се досети!

Изчака, стаил дъх. Ако го бяха засекли, някой щеше да извика. Трябваше да прецени видяното, а то не беше малко. Трябваше да мисли. Първото очевидно нещо беше, че с информацията, която имаше дотук, не беше в състояние да предприеме каквото и да било ползотворно действие. Сега трябваше да вземе друго решение. Внимателно отвори вратата към стълбището, пристъпи и леко, безшумно затвори вратата след себе си.

Заизкачва се; взимаше с лекота по две грапави бетонни стъпала наведнъж, а босите му нозе обираха хладината.

20:19 ч. Тихоокеанско стандартно време

Излезе на трийсет и четвъртия етаж. Достатъчно далече. Главното, осветление беше изключено и във всички посоки, през прозорците от тавана до пода, обрамчили сградата, той виждаше светлините на града, които проблясваха чак до тъмния хоризонт, и магистралите, като червени потоци, които се оттичаха от града. Тоя етаж беше различен от трийсет и втория, открит, без преградни стени за защита и скривалище. Дотук добре.

Той проумя, че ще трябва да научи повече за сградата. Най-напред искаше да проучи „сърцевината“ на постройката. „Сърцевината“ беше една и съща на всеки етаж: осем асансьора, по четири от всяка страна, които се гледаха в очите един срещу друг като салонни танцьори. Сега-засега той не можеше да каже дали асансьорите работят, и задействаше ли някой от тях, без да е необходимо, това навярно само би го издало. Четирите стълбища се виеха зад асансьорните клетки, обърнати към четирите външни ъгли на сградата. Забавата два етажа по-долу беше в югозападната част. Добре. Ако слезеше по това стълбище, щеше да се окаже по-близо до дансинга, но му се искаше първо да помисли още.

Той се разтъпка из целия етаж, като гледаше надолу към улицата. Входове за гаража от двете страни в улиците, рампи, които пресичаха стълбите. Входът беше два етажа по-нагоре, спомни си Лийланд, със стъклени стени, тъй че всичките асансьорни клетки и поддържащите пилони на постройката бяха видими. Като се има предвид големината на сградата, подземният гараж беше най-малко на два етажа надолу, а може и три. Най-долу бяха отоплението, контролното табло за електричеството и телефонният комутатор. Не можеш да отбраняваш сградата от партера, но отгоре, високо отгоре, с неработещи асансьори, тя беше по-непристъпна от средновековен замък: дори специалните части не биха могли да си възвърнат загубената територия.

Четиримата мъже в джинси и винтяги, въоръжени с калашници, бяха запалили флуоресцентното осветление и бяха натирили тълпата към центъра на голямата стая. Лийланд не беше видял Стефи, Джуди или Марк, но бе видял Ривърс и Елис с ръце на темето.

Петима-шестима там долу, ако бяха запазили хладнокръвие, за да мислят ясно, щяха да забележат, че Лийланд не е в навалицата. Може би от всички тях най-голямо доверие заслужаваше Ривърс, независимо какво си мислеше за характера му. Ривърс беше жилав: в това Лийланд беше по-уверен за него, отколкото за собствената си дъщеря. Отдавна бе минало времето, когато тя обичаше баща си и имаше пълна вяра в него. Но през последните години той беше забелязал, че я отегчава, понеже тя го смяташе за старомоден, изостанал от времето й безполезен. Ала това тук не й беше преустроената кухня в Санта Моника, а поради мястото й в йерархията на компанията тя беше в по-голяма опасност, отколкото си мислеше. Човекът, когото Лийланд позна, беше убиец, който обичаше да убива, — и сигурно, почти сто на сто, нямаше да устои да не затрие някого тази вечер чисто и просто за да покаже, че тук командва той.

Лийланд реши да слезе по югоизточното стълбище до трийсет и втория етаж. Вратата беше тежка, огнеупорна и почти шумоизолираща. Топката на дръжката се завъртя лекичко и резето се придръпна в пълна тишина. Той почака. Нямаше как да знае дали някой не гледа право насам от другата страна. Предпазливо отвори вратата.

Пред него се виждаше гола стена. Но сега чуваше доста ясно мъжа, който говореше, и разбираше някои от думите му. „Вие, хората“ и нещо там. После пък нещо като „целият свят гледа“.

Лийланд излезе в коридора. Искаше да разбере какво имат наум. Искаше да разбере колко са. Коридорът по-нататък се стесняваше до дванайсетина метра и някой в ярко осветената зала трябваше да има доста силни очи, за да го забележи в сумрака. Той стисна браунинга в лявата си ръка. Дори да го видят, щеше да успее да се върне до стълбището и докато не разберат, че има пистолет, вероятно нямаше да го броят за заплаха.

Гледката не беше такава, на каквато се надяваше. Виждаше само един от въоръжените мъже и част от хората, все още с ръце на тила. Водачът, мъжът, когото Лийланд беше познал, продължаваше да говори и ставаше Ясно още нещо: той знаеше, че е защитен отдолу. Лийланд се върна при стълбището и се изкачи един етаж нагоре.

Потвърдено предположение: трийсет и третият етаж беше различен от другите два — тези отгоре и отдолу, които Лийланд бе видял; низ от „зайчарници“ водеше до огромни, потънали в плюш кабинети покрай прозорците. В някои дори имаше телевизори. Той трябваше да проследи и подреди нещата, да си набележи различното разположение на помещенията на етажите, които оглеждаше. Ако ще трябва да бяга, за да спасява живота си, навярно би успял само ако има представа в коя посока да поеме.

Бандата. Беше видял четирима. Макар че имаха радиопредаватели, долу им бяха нужни поне още двама души — във фоайето и в помещението с електрическите табла. Този във фоайето в момента вероятно отпращаше полицията. На Лийланд му трябваха десетина-петнайсет минути да слезе пеша оттук до партера. А после?

Той знаеше отговора. Беше участвал в секретните семинари и конференции, на които се разработваха предполагаемите действия на много от градските полицейски управления. Това беше същинската, единствена и истинска причина за създаване на групите по специалните оръжия и тактики. Избиването на Смесената освободителна армия беше показателен пример. Бившият шеф на Лосанджелиското полицейско управление Ед Дейвис беше разпердушинил стратегията със своето тъй наречено майтапчийско предложение за решение на проблема за въздушното пиратство: „Обесете ги на летището!“

Стратегията: Да се избият до един.

Скривалището на Смесената армия беше изгорено до основи и всички вътре измряха.

В Ентийб един заложник бе убит от израелски парашутист, след като, вместо да се подчини на заповедите, се огледал да види какво става.

Заложниците не бяха важни. Същността на тази вълна от международен тероризъм бе единственият значим елемент в изясняването на проблема. Лекциите, прожектирането на диапозитиви, докладите, психологическите портрети, материалите, предоставяни от дузина правителства и от още дузина многонационални корпорации, не оставяха алтернатива. Съществуваше световна мрежа от хора на по двайсет-трийсет години, някои действаха самостоятелно, но повечето се сдружаваха с други групи, дирижирани и прикривани от страни като Сирия, Ливан, Южен Йемен и Либия, които бяха посветили живота си на разрушаване на обществения ред в некомунистическия свят. После щяха да построят революционно общество и, съвсем естествено, между тях имаше остри разногласия как точно да стане това.

Нечии кратуни бяха разработили различни сценарии за това, което би се случило в действителност, като извличаха закономерности от революциите — 1789-а във Франция, 1917-а в Русия, дългогодишната борба в Китай и напоследък в Камбоджа и Виетнам: чистки, кланета, геноцид, контрареволюция, нови разколи. Един дебел, дребен академик, горд, че е между „железните момчета“, така се бе разгорещил, че изпусна следния „бисер“: „Ние предвиждаме трийсет и три до трийсет и осем процента вероятност за световна анархия, вместо онези петнайсет до двайсет процента, валидни сега.“

Психолозите помагаха повече, но най-полезен за Лийланд бе психиатърът с „портретите“ на пет действителни човешки същества. Някои от тези хлапета не бяха сополанковци от средната класа, както ги рисуваха списанията. Аржентинец, израсъл в къща два квадратни метра, дигната от петролни варели, мукава, сандъци за вино; палестинец, отгледан в бежански лагер в Бейрут с изглед към свръхскъпи апартаменти и първокласни хотели, но който на двайсет и две вече бе изгубил всичките си зъби. Хора, чийто живот нямаше смисъл, се надяваха на изкупление във или чрез смъртта. Тия младоци знаеха, че ще умрат, и това ги караше да се държат един за друг. Преди всяка бойна задача те се запиваха до умопомрачение и си предаваха момичетата от ръка на ръка. Япончето, докато попилявало едно летище с калашник, колкото и да е било уплашено, е знаело, че за него раят е на две крачки. Те наистина бяха обречените на земята.

За сополанковците от средната класа човек трябваше да отиде до Европа и Америка. Урсула Шмит, германската поетеса, която възпяваше смъртта, италианските хлапаци, които специализираха бавно убиване на политици, или Литъл Тони Червения, също от Германия, който обичаше драмата на смъртта, превръщаше я в театър — оправяше вратовръзката на жертвата си, преди да я простреля през петлицата на сакото — „закичването на черната бутониера“, така го наричаше.

Литъл Тони — Антон Грубер — беше човекът, когото Лийланд разпозна долу.

Професионалната поука, а и общото мнение на всички колеги на Лийланд беше, че тези хора са явно неспасяемо луди, че не биха се спрели пред никакво злодеяние — използване на ракети срещу пътнически самолет, отсичане на пенис в Заир, екзекутиране на пилот, след като е бил накаран да падне на колене и да се моли за живота си.

В четвъртък, предпоследния ден на конференцията, когато Лийланд и повечето от останалите смятаха, че май ще е ден на разделяне и подразделяне в комисии и в подкомисии, те видяха, че залата се претърсва — още веднъж — за подслушватели. Седнал отпред, с разпилени пред него листи, бе шефът — на управление в Средния Запад, беловлас мъж с хлътнали страни почти, на шейсет, един от най-почитаните полицаи в Америка, с устни, така силно притиснати към зъбите, че бяха почти обезкръвени. Тъй като беше добре известен, събранието бе проведено по обичайния начин и председателстващият отбеляза, че едва ли някой ще е против, ако отсрочи обявената в дневния ред точка. Без повече приказки етажът бе опразнен. Шефът стоеше зад бюрото си и едва повдигайки глава, подхвана бавно:

— Съжалявам за всичко това, но имах дълга, трудна нощ. Исках да можем свободно да се изказваме. Искам аз самият да се изкажа свободно.

Колкото по-дълго мислих върху това миналата нощ, толкова по-дълбоко в себе си трябваше да прониквам, за да разбера къде наистина се намирам. Това продължи да ме предизвиква през цялото време. И тогава, най-накрая, се опомних: Това е не само най-противната проклета гадост, с която съм се сблъсквал като полицейски служител, а и най-трудният проблем, с който съм се сблъсквал като човешко същество.

Той се размърда на стола и погледна нагоре към най-младите от последните редове:

— За тези от вас, които не ме познават — занимавах се с взломни кражби осем години и служих трийсет и три месеца в морската пехота в Южния Пасифик. Видял съм какво ли не… знам колко ужасен може да бъде животът. Женен съм трийсет и седем години за една жена и днес я обичам повече, отколкото когато бях млад. Имам четири дъщери, всичките образовани в колежи, и деветима внуци. В събота трябва да замина по най-бързия начин, защото ще има градинско празненство в чест на осемдесет и седем годишната ми леля. Тя е по-малката сестра на майка ми и май е решила, че ще мре, защото сама помоли за тържеството. Ние сме споделили много живот, тя и аз, и знам, че е много доволна от онова, което е постигнало семейството.

Той стана:

— Е, тези хлапета ме принудиха да се замисля за семейството си и за това, което е важно за мен, понеже те показаха съвършено ясно, че имат нюх за всичко, което може да се използва, за да разчисти пътя за грандоманските им кроежи. Много внимателно слушах психиатъра, който беше тук; и видях как тези младоци са стигнали до заключенията си за същността на света. Дори и да грешат някъде, то не е за нещо съществено. И аз като тях искам всеки да има равни възможности в живота си, но аз не само зачертавам убийството като средство, аз не успявам да видя връзката между начина, по който те убиват, и обществената справедливост, която твърдят, че искат да ни донесат.

Твърдят. Аз съм бил тук-там… виждал съм такива неща навремето. Хора ката тези хлапета започнат ли един път да убиват, нямат спиране. Когато спечелят властта… ако я спечелят… те ще организират съдебни процеси и тайна полиция, но убийствата ще продължат, ще станат кървава баня, после геноцид. И не е нужно да си историк, за да схванеш, че щом веднъж светът попадне в ръцете на фанатици, фанатизмът става закон на деня. Няма нужда да се вглеждаме в новата история. Инквизицията разруши Испания.

Това ми къса сърцето. Бях отгледан с вярата, че ние тук, в Съединените щати, сме деца на всички и имаме отговорността да бъдем водачи по пътя тъкмо към този свят, който тези хлапаци твърдят, че искат. Когато поостарях и имах възможността да попътувам зад граница, видях другата страна на медала: ако ние сме част от световното семейство, тогава тези, с които имаме взимане-даване в другите страни, са правнуците на дедите на нашите братовчеди — разликите между нас се свеждат в повечето случаи до каприз на съдбата.

Днес сме тук, понеже светът е попаднал в такъв катаклизъм на насилието, че нашата страна, която доскоро беше в безопасност, вече не е. Било е време, споделяли сме си го с леля ми, когато семействата е трябвало да се сплотяват заради единия животец. И мнозина не са успявали. През изминалите петнайсет-двайсет години сме виждали не един пропилян и разбит живот.

Той отстъпи крачка назад и подръпна колана си. — Та късно снощи започнах да се питам за какъв, по дяволите, се мисля, та подлагам личния си живот на всичко това? Аз съм професионален полицейски служител, комуто е поверено едно управление, отговорно за безопасността на почти милион и половина човешки същества. Тъй като съм призван да бъда професионалист, аз съм обременен от огромно количество закони, правила и прецеденти. Например правилникът на моето управление за най-разумната употреба и за въздържането от употреба на сила е четирийсет и седем страници. Огласяване на сведения — чудесно! — всеки, който иска да си навлече беля, може предварително да се ориентира при всяко положение къде точно се намира.

Казах ви, че искам да говоря. Малко по-късно снощи, когато се опитвах да разбера вариантите за действие и до какво могат да доведат те, си припомних моите собствени правила за употреба на сила. Моите хора са задължени да вземат всички и всякакви мерки, за да се осигури обществената безопасност, ако за извършване на углавно престъпление се използват огнестрелни оръжия. Във всякакви случаи.

За какво, по дяволите, приказваме тук? За побъркан от любов бивш съпруг, който държи на мушката в дома им бившата си жена и детето? За трима юначаги, които нахълтват в супермаркет? Независимо дали юначагите в супермаркета го знаят или не, последното, което искаме при такива сблъсъци, е загубата на човешки живот. Колкото до мен, след всичко, което съм препатил, мисля, че не е добре за морала на полицаите това да се случва прекалено често.

Той изправи гръб и изпъна гърди:

— Тези хлапаци не са шепа несретници, които търсят изход. Те са здраво организирана, самоуправляваща се групировка от млади психопати, за които нищо не е достатъчно низко, достатъчно долно, достатъчно варварско, щом подклажда общата лудост. Аз за нищо на света няма да позволя моят район да стане поле на техните битки. Тъй или иначе, ако се наложи, ще разпратя писмени предупреждения, че всеки набег в моя район ще бъде посрещнат с най-крайни контрамерки. Тези хора твърдят, че се борят за бъдещето. Е, добре, бъдеще в моя край за тях няма. Резултатът ще е, че няма да има повече произшествия, нито обществена осведоменост, нито зрелищни процеси. Тия лунатици няма да стават герои. И по-късно няма да взимат заложници, че да се иска в замяна освобождаването на терористи.

Както ви казах, много мислих за това. Никак не ми харесва. Ще трябва да отговарям пред Създателя за това. Но тези хлапаци дадоха ясно да се разбере, че няма да преговарят, освен ако това не ги приближава към собствената им цел, няма да се съобразяват с никого и няма нужда старата ми леля да ми казва, че това „никого“ включва четирите ми дъщери, техните деца и всичко, което семейството ми е успяло да постигне за няколко поколения.

И е ясно също, че средствата за осведомяване няма да ни помогнат, те обаче не са виновни. Ние правим новините. Ако започнем да строяваме затворници пред журналистите, вестниците ни ще заразказват какво са закусвали те, когато са били седемгодишни… и ако не могат да го научат, ще го измислят. Колкото до телевизията, тя само заснема картинките, които ние й показваме.

Искам това да бъде добре разбрано. Затворникът е чепато, враждебно, надървено копеле. Трупът е боклук. Човек, който използва огнестрелно оръжие в моя район, ще трябва да понесе най-крайните мерки. Имам предвид смърт. Ако тези хора дойдат в моя град, те ще бъдат изнесени на носилки, и то непокрити с чаршафи, тъй че всеки да може да види точно какво ще се случи следващия път. Наистина мисля всичко това, което казвам… Бог да ме съди: поемам лична отговорност за това.

Той седна. Един по един полицейските началници и техните представители се изправиха на крака и заръкопляскаха. Лийланд и едрият мъжага отдясно бяха сред последните, които станаха.

— Много невинни ще загинат — промърмори мъжагата.

Един по-възрастен човек от предния ред се обърна:

— След десет години, след пет години тези копел-даци ще сложат ръка и на атомна бомба. Мислите ли, че ще се поколебаят да я използват?

Това вече нямаше значение. Литъл Тони, мъжът долу, беше един от тези, чиито портрети изучаваха на конференцията: Антон Грубер, познат и като Антонино Рохас. Литъл Тони Червения, който затягаше вратовръзки, който обичаше да „поднесе подаръка на смъртта“ във формата на черна бутониера.

Лийланд трябваше да научи още адски много неща. Беше 20:52 ч. Повече от половин час бяха в сградата. Никаква стрелба вече толкова време, обаче това не беше непременно добър знак. Какъв беше планът им? Бяха твърде много, за да реши, че са самоубийци. Думите, които Лийланд бе дочул, не оставяха съмнение, че, каквито и да са техните намерения, те действаха неприкрито… което значеше, че смятат да вземат заложници със себе си.

— Ами да, ако ги наблъскат вътре и ги използват като изолиращ материал, можеха да вкарат трийсет-четирийсет заложници в камиона. Щом имаха калашници, вероятно имаха и осколъчни гранати.

Лийланд осъзна, че се е заслушал в глухото бучене на асансьора в шахтата.

20:56 ч. Тихоокеанско стандартно време

Той бягаше бос по килима. Ако се съди по шума, асансьорът май се изкачваше нагоре, но Лийланд искаше поне в това да е напълно сигурен.

Тук, на трийсет и третия етаж, асансьорната клетка беше осветена като през работно време. Той чуваше асансьора съвсем ясно и долепи ухо на вратата тъкмо навреме, за да чуе как вратата на кабината се отваря с трясък — някъде високо над него.

Четирийсет етажа. Седем етажа до върха. По три метра на етаж, двайсет и един метра. Сто и двайсет метра от улицата до върха на сградата. Беше в добра форма, така мислеше; всяка сутрин правеше клякания по десет минути и се стараеше да ходи пеша колкото се може повече, през цялата година. Не беше пушил, откакто заряза и пиенето. За четирийсетия етаж знаеше едно — че там с кабинетът на Ривърс и, можеше да се предположи, другите директорски кабинети.

Отново беше на северозападното стълбище и смяташе, че ще чуе асансьора, ако потегли надолу. На всеки етаж спираше и си отбелязваше разпределението. Колкото, повече сведения събере, толкова по-добре. Това беше най-малкото. А какво беше най-многото, което би могъл да стори? Да освободи заложниците. Той се спря на трийсет и осмия, още един открит етаж, за да отдъхне. Можеше да ги разпилее. Можеше да направи действията им известни по-рано, отколкото бяха планирали. Както бе отбелязал портиерът, за проклетия имаше само неколцина полицаи от Лосанджелиското полицейско управление на дежурство тази вечер, може би само двеста или триста из целия град. Предполагаше се, че специалните групи са готови за спешни действия, но хората трябваше да се повикват един по един. При всички случаи управлението нямаше да се оправи само със специалните групи и един капитан. Лийланд знаеше процедурата: след три часа ще се разпорежда някой от заместник-началниците.

И дотогава, ако той напусне сградата, за да уведоми полицията, да речем, заложниците щяха да разчитат единствено на милостта на терористите. При това положение по-добре да остане тук, вътре, за да може да им противодейства по някакъв начин.

Какво би могъл да стори?

Ако изчака асансьора пак да поеме надолу и натисне копчето, кабината ще спре и вратите ще се отворят, преди терористите да разберат къде са или, че Лийланд ги причаква.

Дори ако са само двама, Лийланд със своя браунинг не би имал никакъв шанс срещу автоматичните им оръжия.

Да предположим, че ги гътне и двамата. И прибере оръжията им. Другите ще открият по раните им, че е бил сам срещу двама.

И ще знаят, че Лийланд има пистолет.

Колкото по-малко знаеха, за него, толкова по-големи бяха шансовете му да оцелее. Толкова по-дълго щеше да живее.

Изглежда, шансовете му ще са най-добри, ако изобщо нищо не прави, ако просто се оттегли и остави събитията да продължат естествения си ход.

Но той би могъл да ги разпилее. Би могъл да подаде сигнал от вътрешността на сградата. Би могъл да ги принуди да насочат вниманието си към него или към този, за когото го вземат.

Това беше по силите му.

И браунингът с неговата дяволска дузина патрони. Те ще предположат, че е невъоръжен. Всъщност колкото по-дълго покрива съществуването на браунинга, толкова по-важен ще става той за него.

На трийсет и деветия етаж спря, за да си запише това, което беше открил на по-долните етажи. Беше си избрал най-подходящия етаж, за да събере и обработи данните. На трийсет и деветия етаж беше компютърният комплекс на „Клаксън“ — просторен, чист като операционна, етаж с информационни банки и терминали.

Лийланд си направи малка карта, основана върху наблюдения и предположения.

40 Директорски кабинети — колко луксозни?

39 Компютри.

38 Едно помещение — само бюра.

37 Север: частни кабинети; юг: едно помещение — фотонабор.

36 Боксове — стени и полустени.

35 Без стени.

34 Без стени.

33 Боксове и канцеларии — телевизори.

32 Заложници.

Ценни сведения, ама ни едно от тях не струваше пукната пара, ако той не успее да изпрати някакво съобщение навън. Лийланд разбираше: или ще действа като на война, или е мъртъв. Ами че тези хора са имали човек, който е подготвил работата отвътре. Те са се задействали едва след сигнала, че и последният гост е в непревземаемата горна част. Лийланд беше убеден, че владеят положението единствено благодарение на предварителната информация, дори ако е взета от някоя празноглава секретарка като оная, която Лийланд беше чул в коридора.

А това значеше, че бандата знае кой е важен и кой не е. Въпросът бе колко знаеха? Лийланд беше длъжен да предположи най-лошото.

Той изкачи останалите до покрива стъпала. Вратата на стълбището се отвори към някакъв коридор, който беше по-тесен от коридорите долу, облицован с палисандрово дърво и застлан с мек, топъл килим. Лампите светеха. Лийланд чуваше съскането на климатичната инсталация, но нищо повече. Етажът навярно беше истински лабиринт от вътрешни и външни кабинети, конферентна зала, столова и заседателни зали — и вероятно малък, но напълно съоръжен гимнастически салон.

Лийланд не помръдваше. Какво още?

Макетът на моста.

Още нещо, свързано с моста?

Лийланд беше предположил, че всички са германци или европейци. Как ли изглежда един чилийски младок? Военната хунта, която управляваше Чили, беше най-потисническата на континента, замесена в мъчения и убийства не по-малко от Дювалие в Хаити, и то когато беше най-бесен.

Лийланд отново чу асансьора. Беше толкова близко до покрива и до асансьорните машинарии там горе, че можеше да определи: не беше онзи асансьор, който бе спрял на етажа, а друг, който вероятно се качваше. Отговор на още един въпрос: не бяха изключили асансьорите — засега.

Асансьорът се изкачи до последния етаж. Лийланд открехна още малко вратата.

— Wo sind sie? — Лийланд познаваше този глас.

— Durch diese Tueren, ganz da hinten.

Немският на Лийланд му стигаше да разбере: Литъл Тони искаше да знае къде са „тия“ и му бе казано да провери „пак целия път обратно“. Лийланд реши да се възползва. Той пристъпи в коридора и се насочи, както предполагаше, в обратната посока.

Етажът осигуряваше директорското спокойствие и привилегии. Лийланд съзнаваше, че на този етаж ще е много по-трудно да намери стълбищата, отколкото на долните етажи.

Беше в южната част на сградата. Кабинетите на президента, а и на председателя на управителния съвет би трябвало да са в северната част, по-далечко от пряката слънчева светлина. Като се има предвид постът му, Ривърс сигурно имаше кабинет в същата част. Лийланд се учеше да се ориентира по светлините зад прозорците, които бликаха изотдолу към хоризонта.

Може би съм попаднал в задънена улица, помисли си Лийланд. Беше в частен кабинет, но възтесен, малък и без прозорци, във вътрешността на сградата. Другата врата беше масивна, солидна на вид. Той отново извади браунинга.

Вратата беше отключена, оттатъшната стая беше неосветена. Процепът под вратата на отсрещната страна блестеше ярко като неонова ивица — достатъчно ярко, за да му позволи да види, че е в някаква читалня, с маса и столове. Библиотеката за правната документация на корпорацията. Като знаеше това-онова за големите корпорации, Лийланд можеше да изчисли разстоянието до кабинета на президента почти до сантиметър.

Май дочуваше нещо откъм другата страна, отдалеко. Топката от тази страна на вратата беше със секрет. Той бавно отвори вратата и — разбира се! — първото нещо, което видя, беше високият надпис от другата страна, който осведомяваше, че това е библиотеката.

Взираше се към дълъг коридор — по дължината на цялата сграда, чак до булевард „Уилшър“. Той бе направил пълен кръг около асансьорната клетка. Започваше да се чувства почти като у дома си.

Вече бе отворил вратата докрай, когато нещо го накара да спре и да се върне обратно. В края на коридора се появи светлина. Сърцето му пак туптеше. Май бе зърнал сянка. Тепърва трябваше да се учи да вярва в себе си. Двама мъже, единият — Антон Грубер, влязоха в полезрението му и подеха разговор. Носеха войнишки торби, метнати през рамо. Лийланд притаи дъх, за да ги чува. Все още бяха много далече, гласовете им звучаха така, сякаш идваха от телефон, поставен върху възглавница в другия край на някоя стая.

— Besteht eine Moeglichkeit, dass er uns helfen wird?

— Ich glaube nicht. Der weiss doch, dass wir ihn umbringen werden, sobald er uns gibt, was wir wollen.

Говореха за Ривърс.

— Ich mag das Toeten nicht.

— Je schneller wir ihn umlegen, umso leichter wird uns das Toeten in der Zukunft fallen, wenn es notwendig wird. Dieser Mann verdient den Tod. Bring ihn jetzt her und wir erledigen das.

Лийланд изчака за миг, сетне погледна навън. Изпитваше странно чувство, макар че не можеше да повярва. В огледалния свят. Лийланд беше премислял това цялата вечер от… откога? Грубер имаше „Валтер“. Той искаше да убие някого, като глезено дете… дотук брифингите имаха право. Пред очите му беше Ривърс, значи — Ривърс. Грубер отблъскваше въображаема прашинка от раменете на Ривърс. Ривърс просто не вярваше… той не знаеше какво точно става. Грубер опря дулото в ревера на Ривърс и натисна спусъка. За проблясък от секундата Ривърс гледа невярващ и ужасен, после — изстрел и той бе вече мъртъв, свлече се, простря се назад и отскочи леко, като денк с пране.

Сега Лийланд бягаше да се спасява.

Когато стигна трийсет и четвъртия етаж, спря — търсеше широк, открит етаж. В огледалния свят — без значение харесва ли му, или не. Градът се люшкаше под него, ведър и блещукащ на Бъдни вечер, Ривърс — мъртъв на четирийсетия етаж, а неговото сърце — като парче задушено говеждо. Шокът, казваха, зашеметявал до безчувственост, преди човек да се строполи на пода. Ловджиите го твърдяха. Един сръндак тупна на земята, сякаш изхвърлен от камион.

В огледалния свят: за първи път бе помислил това в Сейнт Луис, на летището „Ламбърт фийлд“, пленено от снега. Полицаят Лопес, който би трябвало да е в Лос Анджелис. Лийланд не бе открил началника на военната полиция в самолета, само Кати Лоуган. Би искал да се върне в самолета-. Защо човек не слуша вътрешния си глас!

Бе зърнал това върху лицето на Ривърс. Дадена му бе частица от секундата да осъзнае какво го чака. След Ривърс беше Елис, после — Стефани. Каква ще е цената на Елис, зависеше от това, колко време ще му трябва да разбере, че Ривърс е мъртъв. Елис не би могъл да помогне горе: неговият кабинет — и, предполага се, неговата власт — беше на трийсет и втория етаж.

Беше 21:11 ч.

Грубер и дружинката му бяха в сградата вече половин час.

Първо да помисли, а после да действа: Лийланд не можеше да прати сигнал, без да бъде засечен, което значеше, че ще привлече един или повече от тях при себе си. Как да ги накара да го подценят? И после — какво? Ако направят една грешка, как щеше да ги накара да направят друга? Ако пък успее, ще може ли да извлече полза от това?

А щеше да действа, без да знае поне дали неговият сигнал е уловен вън.

Опитваше се да изготви стратегия, с която да ги изпреварва с един ход и сега, и по-нататък. Той знаеше как изглеждат всички етажи, а ако забравеше, имаше го записано на късче хартия, като ученически „пищов“.

Ако преодолее първото препятствие, ще има на разположение и други средства за свръзка… да не говорим за разрушение. Искаше да сложи ръка на един от тези калашници.

Това по-късно: сега го устройваше и нож.

Нямаше как да намери нож, но вероятно в първото чекмедже, което отвори, ще има ножица. Никакво фенерче — това е позволено само в сутерена или в някой килер. На всеки етаж има пожарникарски брадвички. И маркучи. Той се чудеше дали ще може да уцели подходящото налягане. Имаше и друго… Усети как въображението му влиза във форма. О, да, огледалният свят! Не той беше направил крачката. Тя бе направена вместо него, на четирийсетия етаж, от един дупедавец с интелигентски ръчици, наречен Ривърс Ножица. Искаше да пререже някои електрически кабели.

21:27 ч. Тихоокеанско стандартно време

Пак беше на трийсет и четвъртия етаж. Идваше от трийсет и петия — етаж с подобно разпределение, и вече се чувстваше готов. Но и сега, когато се бе подготвил, отново го мъчеше липсата на самоувереност. Един точен изстрел и той е мъртъв. Беше ли готов за това? По-готов от мистър Ривърс, миросан върху мекия мокет горе? Лийланд беше виждал много трупове, виждал бе и как умират хора, но никога не бе виждал така хладнокръвно застрелян човек. Гръмнат. След всичко това Лийланд беше забравил как насочи браунинга си към мъжа-планина от пикапа в снега, който затрупваше Сейнт Луис. Той се питаше какво ли прави шофьорът на таксито. Сигурно си беше у дома със семейството, тъй че нямаше какво да го мисли. Планът му едва ли щеше да успее. Но трябваше да опита. Не биваше да им позволи да разберат, че има оръжие. Бе открил, че може да запалва флуоресцентните лампи на тавана по определен код, докато наблюдава асансьорите. По вратите за стълбите беше закачил пожарникарски брадвички, които потракваха, щом вратата се отвори. При първия знак за нечие приближаване светлините щяха да угаснат. Не се искаше много досетливост и ум за това. Той чакаше да види колцина от тях ще сгащи.

Беше с лице към Холивудските хълмове. Какво ли се виждаше от високото там? Тази сграда се извисяваше самотно, край нея нямаше нищо по-високо от девет етажа. Думата КЛАКСЪН, с тежки, главни букви, обрамчваше покрива: отдалече буквите се размиваха във флуоресцентна лента. Цялата сграда светеше. Лампите на трийсет и четвъртия етаж; просветването на три дълги, три къси, три дълги щеше да изглежда мижаво като кибритена клечка, почти незабележимо на този фон. И хич не беше сигурно, че няма да бъде забелязано и вътре в сградата. Човек би могъл да види някакво колебливо блещукане на покривите далеч-далеч — но дори да гледа към него, може и да не схване какво вижда.

Очите го заболяха от светлината… трябваше да прогони съмненията си. Ако се вярва на популярните списания например, хората, които живееха по тези склонове, бяха едва лй не последните, към крито да се обърнеш за помощ. Лийланд си представи някакъв замогнал се млад актьор в Якуци, който си мисли, че е зърнал светлините на коледна дискотека. Я се покрий, бе. Карън винаги е мислела, че той осъжда такива хора. Никога.

Те му напомняха, че това, с което се занимава, не е никак важно. Съществуваше по-особен живот, който си течеше независимо от политиката, а може би и от самата цивилизация. Карън така и не повярва, че той може да съзре връзката между заможните актьори и разединените хора от отсамната страна на чертата, като портиера долу, който се оживи при мисълта да размърдат оня в ягуара. Жителите на Лос Анджелис харчеха много повече пари за козметика и процедури за разхубавяване от всичко живо на Земята. Това се смяташе за много глупаво в Сан Франсиско, където харчеха повече пари за дрехи…

Асансьор: бръмченето беше като токов удар.

Лампите угаснаха. Лийланд приклекна зад едно бюро с браунинга в ръка. Имаше отлична видимост към асансьорната клетка. С едно-единствено леко прозвънване бялата светлинка над втория чифт врати оповести пристигането на изкачващата се кабина. Лийланд ликуваше. Щат-не щат, те дори обявяваха през коя врата ще излязат.

Един. Само един; имаше „Томпсън“, боже мили! Лийланд трябваше да изиграе юначагата с тая антика. Оня вече беше вън от асансьора. Беше на около двайсет и пет. Вратите зад него се затвориха, но кабината не помръдна. Още нещо за запомняне. Хлапакът пристъпи напред предпазливо, с пръст на спусъка. Двайсет патрона в пълнителя. Все още беше далечна мишена за пистолет.

— Ей, казвам ти! Излез с вдигнати ръце! Наблюдавахме те как святкаш! Излез, няма да пострадаш!

Още един германец. Лийланд трябваше да внимава — силуетът му можеше да се очертае на светлината отвън. Той се беше притаил ниско долу, изтегляше се на запад и с това правеше разстоянието дълго дори за картечен пистолет. Имаше нужда от преспапие, от нещо, два пъти по-голямо от мастилница. Хлапакът търсеше пипнешком електрическия ключ, но още беше на цели шест метра от него. Сега Лийланд тръгна към стълбите.

— Излез! Не си усложнявай положението! Ние имаме оръжия! И не се боим да ги използваме!

Саксия. Филодендрон с хубави бели листа на ивици. С изпъната ръка Лийланд запрати саксията като граната към прозорците на северната стена. По бюрата се посипа пръст — шумът не беше като от бягащ човек, но и това вършеше работа: хлапакът даде пет-шест изстрела още преди саксията да се пръсне на пода.

Тогава се случи нещо странно …чу се пращене, пукане. Прозорците се натрошиха. Темперираното стъкло се разсипваше на милион ситни матови късчета. В стаята зафуча вятър. Хлапакът се придвижи натам, като скачаше от бюро на бюро.

Лийланд напредваше към стълбите… и към електрическия ключ.

Беше достатъчно близо до ъгъла, можеше да стигне ключа, без да се показва от прикритието си. Когато светна, хлапакът се извърна, наведе се бързо и в същото време започна да стреля. Откатът го събори по гръб и изстрелите раздраха шест метра от пластмасовите плоскости на тавана, които се откъртиха и рухнаха върху бюрата. Лийланд почака, докато хлапакът се изправи отново, примигвайки. Браунингът не се виждаше. Лийланд трепереше: беше се договорил със себе си да убие този хлапак, ала сега просто не знаеше дали ще може да го направи, най-малкото по начина, по който го бе намислил.

— Ей, малоумнико, насам!

Още един откос се наби с глух звук в измазаните стени. Долу сто на сто чуваха това. Стефани и Елис знаеха какво става. Лийланд изтича по стълбите и прекоси трийсет и петия етаж. Той беше отрязал няколко електрически кабела, беше ги завързал един за друг и бе занесъл до прозореца един стол, обвит с хартия от компютърен принтер. Беше скапано чучело, плашило или каквото там беше, но Лийланд вече си мислеше, че хлапакът е направил твърде много грешки и може би ще стане по-съобразителен. Лийланд знаеше, че късметът му не може да работи вечно. Той блъсна чучелото, после побягна обратно към стълбището.

Столът бавно се въртеше и улавяше светлината. Лийланд чу стържене по стълбите. Той беше зад ъгъла, нямаше и два метра от вратата. Хлапакът се появи. Не се заблуди. Пристъпи към Лийландовото чучело с вдигнат томпсън, готов да гърми. Лийланд се спусна към него с браунинга, вдигнат като полицейска палка.

Момчето се показа почти навреме. Лийланд нанесе кос удар в слепоочието му и то политна назад. Беше още в съзнание, опитваше се да препречи томпсъна помежду им, когато Лийланд го хлопна отново, връхлетял с цялата си тежест отгоре му. Главата на хлапака се удари в пода; картечният пистолет отхвръкна. Хлапакът се изправи на четири крака. Беше зашеметен, мъчеше се да изпълзи. Лийланд сключи ръката си около шията на момчето. Сграбчи гръкляна. Ръцете на хлапака се вдигнаха. Нямаше време за губене. Лийланд натисна с рамо основата на черепа.

Учеха ги на това с чертежи и диаграми, без показни демонстрации. „Повярвайте ми, върши работа — бе казал един инструктор от ФБР преди почти четвърт век. — Ужасно се надявам никога да не ви се наложи да го използвате.“

Човешкият гръбнак беше дебел колкото дръжката на бейзболна бухалка. Съсредоточен в това, на което го бяха учили, Лийланд не мислеше за онова, което вършеше със себеподобния си. Нямаше друг избор — при положение, че горе лежеше Ривърс. Докато мушкаш ръка отпред, прехвърляш тежестта си назад към рамото, чийто натиск отделя черепа от врата.

Лийланд го направи и отскочи като от потъваща палуба, а вратът на момчето се скърши като фиданка, превита от силни мъжки ръце.

Главата му увисна като на кокошка.

Лийланд усети как се отпушва пикочният му мехур. Май щеше да повърне. Трябваше да се облекчи. Дишаше дълбоко и изчакваше. Чуваше как се излива мехурът на хлапака. Краката му се тресяха, ръцете — стиснати в юмрук, сякаш не знаеха, че са мъртви.

Лийланд измъкна томпсъна и го положи на бюрото, докато ровеше в раницата на хлапака. Още два пълнителя — четирийсет патрона. Малко, но обещаващо тежко преносимо радио, гражданска американска версия на „уоки-токи“. Шоколадчета — „Милки уей“, „О, Хенри!“ и „Марс бар“. Никакви гранати.

Лийланд издърпа раницата изпод тялото и я провеси на рамото си. Би било лудост да си въобрази, че е спечелил някакво предимство. Бе преминал от положението на незасечен в положението на човек, когото ще преследват. Но вече нямаше да го подценяват.

Трябваше да осъзнае, че навярно е изчерпал късмета си. Трябваше да приеме, че е мъртъв; беше го правил през войната, и то тъкмо понеже искаше да живее. Тъкмо това Карън така и не разбра у него. Забравяш, че имаш своя собствена съдба. Да, когато ум и тяло са едно и действат като едно, ти забравяш, че имаш самоличност. Това е номерът.

Той премести стола на секретарката до мъртвия и после настани тялото в него, като се мъчеше да го закрепи на седалката. Главата клюмна на гърдите, почти се заби в пазвата. Лийланд извади останалите патрони от пълнителя на томпсъна, сетне напъха нов пълнител. Взе от едно бюро хартия и писалка.

Когато беше готов, той избута стола с тялото до асансьорите. На трийсет и четвъртия етаж беше дошла втората кабина; ако не е повикана обратно долу, щеше да прелети един етаж нагоре само за миг. Лийланд натисна копчето и се спотаи зад ъгъла.

Звънчето прозвуча почти веднага и вратите се плъзнаха встрани; кабината беше празна. Лийланд подпря с крак вратата, докато набута тялото вътре и завърти стола.

Погледна нагоре. Точно това искаше да види, дали ще се качи на покрива, и да премести панела, преди кабината да стигне трийсет и втория етаж.

С дулото на томпсъна Лийланд отмести панела. Първо трябваше да качи оръжието. Той би могъл да спечели от шест до десет секунди, като натиска копчетата за трийсет и четвъртия и за трийсет и третия етаж. Въпросът беше, има ли сили да се набере през отвора? Ако не успее, вратите ще се отворят и затворят на трийсет и втория… ще има от три до пет секунди за тринайсет изстрела в отбрана.

Той се пресегна, хвана се здраво и се повдигна на една ръка. Избута горе томпсъна, натисна всички копчета и остави вратите да се затворят.

Беше на покрива, когато кабината достигна трийсет и третия етаж, но все още се мъчеше да постави панела обратно на мястото му, когато тя потегли отново надолу, и тъкмо се изправяше на крака с томпсъна на рамо, когато вратите се отвориха на трийсет и втория.

Те чакаха. Някаква жена ахна — значи имаше жени, така и подозираше. Кабината се разтресе, щом стъпиха в нея, а когато вратите почнаха да се затварят отново, те ги блокираха. Лийланд виждаше само тясна ивица от пода, на около трийсет сантиметра от входа на асансьора. Той знаеше разположението на шахтите и от двете страни, но не искаше да любопитства и да наднича.

— Was geht hier vor? Lass mich den Zettel sehen!

Пак Литъл Тони, който искаше да знае какво става.

— „Сега си имаме автомат“ — прочете той. — Вратът му ли е счупен? — попита. — Говори на английски.

— Може би някой от охраната, когото не сме забелязали?

— Защо някой ще прави това, ако има оръжие? Написано е в множествено число. Интересно. Какво намерихте в онзи кабинет?

— Сако, обувки, чорапи.

— Дрехи на един човек. „Имаме си…“? Мъж и жена, ако това, дето казваш, е истина. Кръшнали са да правят любов и са успели да се измъкнат. По стълбите нагоре. Защо мъжът е без обувки и чорапи, а жената — напълно облечена? Любовчии, които чупят човешки вратове като Зелените барети? О, не.

— Трябва да направим нещо!

Литъл Тони Червения въздъхна:

— Трябва да кажем на Карл, че брат му е мъртъв. Искам го тук долу. Тялото нека остане горе, да не се вижда. Искам хората да запазят спокойствие колкото може по-дълго. — Той се отдалечи, почти не се чуваше. — Извикай Карл по радиото и му кажи да дойде тук. През това време ти и Франко занесете Ханс на онова място, където оставихме другото приятелче. Този човек… или тези хора… сега разполагат с един от нашите радиопредаватели. Не са го написали в бележката. Това не е самохвалство и човекът не е глупак. Ти и Франко слезте по стълбите с вдигнати оръжия. Ние ще ви осигурим чист път.

— Карл идва насам — прекъсна го някакъв нов глас. — Вие изчезвайте!

Вратите се тряснаха и кабината пое нагоре. Лийланд помисли дали да не ги избие още сега, като стреля през покрива на кабината, ала твърде много фактори бяха „против“. Гърмежите щяха да бъдат чути. Кабината можеше да се повреди така, че да го заклещи и убие. Или резултатът от пукотевицата да не бъде толкова благополучен, колкото би трябвало. Може пък да му правеха услуга, като го превозваха до последния етаж.

Кабината, която слизаше надолу, се стрелна покрай него толкова бързо, че трябваше да се хване за кабела с другата ръка. До края на пътуването остана здраво вкопчен в него.

Той изчака да извадят Ханс от кабината, а после прекрачи върху тясното мостче в асансьорната шахта над четирийсетия етаж. Трябваше да се прехвърли през двойни перила. Беше омацан с гъста черна грес. След като не можеше да се измие, трябваше да внимава, когато се опитва да се закачи за нещо с ръка или крак. Вратата на асансьора отново се затвори и той остана на тъмно.

От един вентилатор идваше мъничка светлина. Четири асансьора от едната страна, четири от другата: ами по средата? Стената беше бетонна. Той напипваше пътя си, докато стигна до метална врата, висока метър и двайсет. По средата имаше метална табелка с надпис, който не можеше да разчете. Все пак беше предупреден, помисли си. Вратата тежко се отвори. Лийланд извади един от 11-милиметровите патрони от брезентовата торба, подържа го малко отвън през открехнатата врата, после го пусна. Десетина метра първата секунда, удвояваме на втората, отново удвояваме на третата. След почти четири секунди патронът се приземи, без да гръмне. Цялата височина. Бе намерил климатичната инсталация. Усмихна се. Имаше нужда само от въже, обувки, чук и алпинистки „котки“… и щеше да притичва през сградата като плъх. Продължи.

В оттатъшната стена имаше още една метална врата, достатъчно голяма за човек. Не беше заключена, но нещо я притискаше да е затворена. Вятърът. Виеше тук горе… но издухваше смога към морето. Градът блестеше. Лийланд се взираше на юг, към високите постройки на хоризонта, отдалечени на двайсет-трийсет мили; автомобилният поток все още струеше към тях. Според Стефани — към Лонг Бийч и Сан Педро.

Беше се озовал на височина два или три етажа над осветения ръб на покрива. Едно беше очевидно: тук хеликоптер не можеше да кацне. Можеха да се приземят щурмоваци, но заложниците едва ли можеха да се изкатерят по разлюлените стълбички до хеликоптерите, увиснали на четирийсет и пет — петдесет етажа над улицата.

По стълбичката Лийланд излезе на самия покрив. Навярно не всичките четири стълбищни шахти излизаха на покрива, но сигурно поне една водеше до някоя врата тук горе. Лийланд се запита дали и някому другиму не е хрумнало същото, но едва ли някой щеше да се досети, че гой се е качил на покрива на асансьора.

Обаче нямаше никакво съмнение: в лицето на Литъл Тони той имаше труден и хитър противник, който не се бе хванал на глупостите в идиотската бележка на Лийланд. Дори да му бе останал някакъв късметец, този тип сигурно щеше да го опознае по-добре, навярно достатъчно, за да излезе с един ход пред него. Запита се: ако той беше от другата страна, какво би търсил?

Сега си помисли, че навярно направи грешка, като не уби онези двамата в асансьора. Те очакваха, че ще опита да използва радиото, а ако им позволеше да научат, че се е добрал до покрива, щеше да им стане съвсем ясно, че с него трябва много да внимават.

Щеше да е по-добре, ако асансьорната кабина беше пристигнала на четирийсетия етаж с три трупа вътре. Сред объркването той щеше да има повече време да изпрати съобщение.

Те, разбира се, щяха да чуят пукотевицата, но ако бе помислил, ако бе пожелал да рискува, можеше здравата да ги „поразреди“, да скочи в кабината, да я спре и да изчезне, преди да е стигнала четирийсетия етаж.

Побиха го тръпки и се зачуди дали не изпада в шок. Още усещаше как се чупи вратът на онова момче. Не биваше да мисли за това. Ако се огъне, ще е въпрос само на време да го заловят и убият. Няма какво да се заблуждава: ако го хванат, ще го убият.

Намери отворена врата в югозападния край. Вътре — голяма стая, пълна с флуоресцентни лампи за надписа около покрива, и стълбище, което водеше надолу към четирийсетия етаж. Вратата там вероятно беше към коридора, по който той бе направил пълна обиколка на етажа, преди да види как пречукват Ривърс. Ако добре схващаше начина, по който тези хора действат, изпращането на Карл долу значеше, че на четирийсетия етаж е останал само един човек. 22:25 ч — бяха изминали почти десет минути, докато намери изхода от асансьорната кула. Колко етажа ли бяха успели да претърсят другите двама? Лийланд искаше! да знае какво правеха в директорските покои, но по-важно бе да изпрати съобщение. Той отново излезе на покрива.

Радиото имаше пет канала, които някой за улеснение бе номерирал. Настроено беше на двайсет и шести канал. Лийланд включи радиото.

„…тъй че, както виждате, доста безразсъдно е да продължавате. Ще започнем да избиваме заложници, освен ако не се предадете до десет и половина. Кой знае, може би ще застреляме някой, когото познавате и обичате…“

Дрън-дрън. Литъл Тони Грубер стреляше в тъмното. Той искаше заложниците да са спокойни. Нямаше как да го постигне с избиването им. Той дори не знаеше дали Лийланд слуша. Разбира се, ако Лийланд покаже, че го е чул, всичко щеше да се промени, и то не в негова полза. Нещо го смущаваше. Дори при положение, че е на свобода и има картечен пистолет, защо ли пък оня ще му посвещава толкова време и усилия?

Не бяха готови да действат открито. Имаха нужда от нещо, което Ривърс бе отказал да им предостави. На четирийсетия етаж.

В 22:28 ч Лийланд включи радиото и натисна копчето за говор.

— Адски много плещиш, не мога да хвана и дума. Искам да сключа една сделка с теб. Слушаш ли?

— Да. Продължавай.

— Нека пратя момичето долу. Тя нищо не е направила и се бои да не й се случи нещо. Нека я пратя долу с асансьора. Искам честната ти дума.

— Да, разбира се, имаш думата ми. Повикай асансьор, нека влезе вътре…

Лийланд не го слушаше. Той постави радиото на масата в библиотеката и бързо изскочи в коридора, който водеше към двата трупа в директорския кабинет. Лийланд прецени, че има около минута, преди да проумеят, че е отвлякъл вниманието им заради някакви свои цели. Кой от тях беше сам? Лийланд искаше да се страхуват от него, ако е възможно. И без това започваше да изглежда страховито, нацапотен от глава до пети с грес от асансьорния кабел.

Щом стигна до края на коридора, лампите в директорския кабинет изгаснаха.

Замръзна на място. Чу щракане далеч зад ъгъла — някой се опитваше да завърти тихичко топката на някаква врата. Лийланд отстъпи две крачки назад, после се обърна и побягна. Чу ги да идват. Спря, извърна се, сниши се и изстреля един ред. В тъмното не виждаше нищо и грохотът на томпсъна го оглуши, но той имаше представа за огромните поразии от изстрелите, които разбиваха междинните панелни прегради в отдалечената част на помещението и тежките стъкла отвъд.

Бяха се усетили — бяха съобразили къде е. Той продължи да отстъпва по коридора към вратата на библиотеката и изстреля нова, по-дълга серия. Трепереше, уверен, че ще го застрелят в гръб, докато се опитва да влезе вътре. Побягна отново, а като се озова пред самата врата, залитна и влетя вътре.

Когато в коридора закънтя ответна стрелба, той се опитваше да се изправи на крака, рамото му беше изтръпнало. Калашници — звукът не можеше да бъде сбъркан. Трябваше да се докопа до един от тези автомати. Огнедишащите дула осветиха коридора по цялата му дължина и Лийланд чуваше как всичко се троши в стаите от южната страна на сградата. Нямаше да се бие с тях. Явно и те идваха насам по другия път. Трябваше му радиото. Като отчиташе откъде идеха изстрелите, които разкъсваха преградите на парчета, явно трябваше да заляга. Той се измъкна през оттатъшната врата с радиото на рамо. Чувстваше се като Робинзон Крузо, който бяга от човекоядците.

Докато пресичаше южната страна на сградата и минаваше от стая в стая, той се стараеше да не надига глава над бюрата. Три единични изстрела прозвъннаха оттатък — ония бяха в библиотеката. Той продължи, макар да се страхуваше, че се е насочил отново право към тях. Как ли се бяха досетили? Беше допуснал някаква грешка, но не знаеше каква. Целият етаж беше незащитим. Ако успееше да обиколи до северозападното стълбище, би могъл да се скрие на някой от долните етажи.

Той се отдръпна в коридора от западната страна. И тук лампите бяха изгасени. А преди това светеха. Преследваха го като дивеч из цялата сграда. Искаха да го заприщят като тапа в гърлото на бутилка. Щяха да го пипнат насред пътя за северозападното стълбище и да го посекат на две. Той се питаше дали не са научили нещо за него от някого долу. Да речем, от Елис, шефа на Стефани. Е, Стефани тепърва имаше да научава някои истини.

Спреше ли да се мести, Лийланд щеше да умре тук.

Още веднъж огледа коридора. Вратата към покрива беше на около четири метра — прекалено далеч, както беше натоварен с радиото, торбата и томпсъна. Той потропа по преградката, която го отделяше от канцеларията срещу изхода за горе. Дървения, най-вероятно плоскости, дебели около сантиметър, с кухина помежду. Ако имаше време, щеше да си пробие път през тях като плъх, който прегризва стена от хоросан.

Погледна нагоре: като размести пластмасовите плоскости на тавана, би могъл да се качи горе.

Ако успее да го направи достатъчно бързо…

От друга страна, трябваше да увисне на металната подпора и да хвърли последните петдесетина сантиметра от плоскостите на пода. Искаше да постави плоскостите обратно на мястото им, но и така бързо-бързо щяха да разберат какво е направил. Рамото му туптеше. Утре щеше да е неподвижно. Стрелбата с томпсъна нямаше да му се отрази добре. Той бе стрелял с томпсън веднъж, на един курс във ФБР, и тогава имаше чувството, че се мъчи да отнеме топката на Лари Зонка7.

Вратата към коридора бе заключена отвън. Той отстъпи. Беше се надявал да прекрачва от врата до врата, но сега дори не можеше да види другата. Когато онези стигнеха съседната стая, щяха да видят пролуката на тавана и да разберат какво е направил.

Беше се напъхал в кутия. Сякаш се намираше в един от онези градински лабиринти, които англичаните обичат толкова много. Той беше вътре и те можеха да гърмят, докато се уверят, че са го утрепали. Дик Трейси8 само това и правеше през цялото време.

За разлика от великия чикагски детектив при Джо Лийланд беше наопаки — лошите държаха и детето му, пък и самия Линди Късметлията. Искаше да ги изтреби, за първи път го помисли. О, да, сега вече искаше.

Ключалката беше покрита с една от ония масивни, излъскани алуминиеви плочи. Оставаше му да се надява патроните да не са с малък заряд. Само това му липсваше — куршуми, които рикошират из стаята, та сам да се довърши. Той се примъкна до стената и изстреля един дълъг откос. Вратата се отвори навътре като в приказка за духове.

Лийланд реши, че не ги е изплашил изобщо. Сега, когато бе разкрил местоположението си, трябваше да се догажда дали го причакват в края на коридора, или вече са пристигнали в следващата стая — и дори дали го причакват на стълбището към покрива.

Дори да се добереше до покрива, не знаеше дали ще успее да им попречи да го последват горе. Във всеки случай нямаше време да мисли за това. Той се втурна приведен в коридора и на трийсетина сантиметра над главата му пет пъти изгърмя картечен пистолет „Браунинг“ или нещо подобно.

Затича се към стълбите. Отново пукотевица. Имаха достатъчно артилерия да задържат отряд морски пехотинци, при това благоприятно местоположение. На върха на стълбите Лийланд се сниши и изстреля последния пълнител през отворената врата отдолу; опитваше се да спечели време, за да излезе на покрива. Вече не чуваше нищо освен грохота на стрелбата. Ушите му бяха като натъпкани с памук. Нямаше да може скоро да зареди нов пълнител в томпсъна. Мъжът с картечния пистолет „Браунинг“ стигна долната врата, преди Лийланд да скочи на покрива, и за миг силуетът на Лийланд се очерта на бледото небе. Той хукна пак, а мъжът се опита да му пресече пътя и Лийланд усети два от изстрелите да минават на сантиметри от очите му.

22:40 ч. Тихоокеанско стандартно време

Колко ли са? На четирийсетия етаж можеше да има не повече от двама. В паниката си Лийланд ги бе броил поне за трима. Сега това нямаше значение. Като подгонена котка се бе покатерил на дървото.

Пак беше на хладното метално мостче в асансьорната кула. Надявал се бе, че намери ли се на покрива, всичко ще е наред, но за тях не беше никак трудно да се изкачат по вътрешните стълби и да стигнат до покрива. Дотогава той вече бе заобиколил желязната стълбичка от външната страна на асансьорната кула и когато най-накрая го видяха, той беше точно на вратата за горе. Сега те не можеха да се покатерят по стълбичката, без да се изложат на прицел, а той нямаше накъде да ходи. Асансьорът, който беше на четирийсетия етаж, бе извикан отдолу. Когато надзърна в шахтата, Лийланд видя, че са отворили горния капак на кабината. Бяха предугадили всичко, бяха тъй близо зад гърба му, че всъщност той не бе избягал — бяха го пуснали.

Лийланд завъртя ключа на радиото през деветнайсети на девети канал. Той се бе изтеглил горе в ъгъла до вратата към покрива, откъдето можеше да чува онези отвън, както и да наблюдава какво става в асансьорната шахта — е, и това беше нещо. Трябваше само да се преместят към другата клетка с асансьори и щяха да го неутрализират. Той натисна копчето за говор.

— Мейдей — прошепна. — Мейдей9. Кажете на полицията, че чуждестранни терористи са превзели сградата на „Клаксън ойл“ на булевард „Уилшър“. Много заложници. Повтарям. Мейдей… — И той го повтори. Когато освободи копчето за говор, радиото започна да приема.

— Съмнявам се, че от това ще излезе нещо. Чуваш ли ме? Ние знаем къде си. Ако обичаш, би ли отговорил?

Лийланд натисна копчето.

— Какво искаш?

— Искам с теб да сключим сделка, истинска сделка. Между другото това радио не е много мощно, тъй че пращането на сигнали за тревога от вътрешността на желязна клетка най-вероятно е безполезно. Слушаш ли ме?

— Да.

— Стой където си. Не щем да се пролива кръв повече. Стой си там и не ни се бъркай в работата. Можем да те проследим, ако потрябва. А и нали знаеш, че няма как да ти се размине леко.

На Лийланд му се стори, че чува странен шум:

— Как ме проследихте?

— Сам си си виновен — отекна Грубер наперено, — когато каза, че искаш да пратиш момичето долу. Чул си ме в асансьора и си помислил, че веднага ще ти повярвам, че има момиче.

Разговорът на английски за дрехите, дето ги намерихме… твоите дрехи, нали така… просто никога не се е състоял. Може би ще ти се стори безсмислица, но открих, че е полезно да действаш, воден от такива неясни малки подтици. Обаче сега, като се замисля, отсъждам, че всъщност разбираш. В края на краищата ти измисли да се качиш на покрива на асансьорната кабина. Кой си ти? Дързък си…

Защо е това шикалкавене? Лийланд взе паузата преди забележката, че няма да му се размине леко, за намек, че братът на убития се държи зле — не чак да нарушава дисциплината, но може би показва признаци… Изглежда, имаха време в излишък. 22:50 ч. След час и десет минути ще е Коледа. 03:00 ч в Ню Йорк. 10:50 ч. в Европа. Папата винаги отправяше коледно послание — дали излиза пред публика? Най-големият кошмар на италианската полиция: опит за убийство на папата. Но какво общо има папата с една петролна компания, която строи мост в Чили?

Лийланд разтърка очи. Бе станал от леглото за началото на „Добро утро, Америка“ в Сейнт Луис, 07:00 ч Централно стандартно време. В оня часов пояс беше един без десет, коледната утрин. Осемнайсет часа. Ако бе заспал в самолета, щеше да изтърве Кати Лоуган, която вече сигурно се е прибрала вкъщи и се чуди дали касетофонът към телефона не е изключил. Той не можеше да губи време в надежди, че тя ще направи някакъв извод от една прекъсната връзка. Бяха се целунали като хлапета. Искаше да се измъкне оттук и да я целуне пак.

Може би тези само се опитваха да го залъжат, че е в безопасност. Щом са го надушили, те са си очертали периметъра на четирийсетия етаж. Бяха нащрек за мъжа, който бе разкрил присъствието си.

Въпрос: Какво им беше казал за себе си?

Отговор: Че се мисли за способен да се справи с тях.

Ако допускаха, че е така и че той не се надценява, би трябвало да бранят онова, което е най-важно за тях. На водача им му трябваха само няколко секунди да съобщи на другите, че се е запътил към тях. И то докато си говореше с Лийланд по двайсет и шести канал. Май трябваше да си отваря очите на четири. Засега те не знаеха, че той разбира немски, макар и немного добре. Радиото можеше да стане важно колкото томпсъна.

Ако изобщо има възможност да ги използва отново.

Друга фантазия. Дик Трейси винаги тропосваше съвършени хиксчета със своя автомат. Явно Честър Гулд10 никога не е опитвал да обязди такъв „мустанг“.

Лийланд не знаеше да изпраща ли друго съобщение и дали изобщо си струва.

А се боеше да отвори вратата и да погледне навън.

Карън страшно би харесала това, знаеше. Всичко — от пристигането на летището в Сейнт Луис до този миг. Как извади пистолет при улично произшествие. Как целуна Кати Лоуган. Как позволи да се случи това. И после — как правеше грешка след грешка, докато ето — не можеше ни да помръдне, ни да проговори. Високомерие. Героят на Америка. Грехът на възгордяването. Той бе срещнал идеален пример за това в едно интервю с някакъв хубавец спортист: „Жена ми ми беше просто състудентка, но все повече и повече се превръща в допълнение към мен.“

Лийланд потръпна. Той бе наранил много хора в живота си, но Карън — повече от всеки друг.

С изключение, разбира се, на хората, които бе убил. Той натисна копчето за говор.

— Слушай, Фриц, писна ми вече от тази евтина серенада. Защо просто не ми кажеш какво сте намислили, отрепки такива?

Грубер се засмя:

— Много забавно. Може би ще ти е интересно да слезеш оттам и да се предадеш.

— Ти току-що ми каза, че няма как да мина метър. Карл там ли е? Чува ли ме? Искам да му разкажа как счупих врата на братлето му.

Нещо изпращя, после радиото заглъхна. Лийланд погледна часовника си: почти единайсет часът. Взря се във вратата и се запита дали наистина може да е сигурен, че ще ги чуе, когато се заизкачват по желязната стълбичка. Пак потрепери. Температурата падаше — Лос Анджелис беше град в пустиня. Той се разкърши.

Повъртя известно време копчето на радиото, опитваше се да чуе разговорите им, сетне усили звука и се заслуша в тихите предавания от света отвън. Гражданският обхват. Хлапета, които си приказват как ще карат ски през зимната ваканция. В Юта. Друг пък отиваше в Аризона. Той обичаше по-бавния темп на живот.

Трябваше да се преборва със студа. Баща му, който също беше ченге, го бе учил да поема десет дълбоки вдишвания: това докарваше кислород в кръвта, което ускоряваше затоплянето. Баща му бе надживял майка му и той бе надживял Карън. Не, не беше същото. Майка му бе прекарала два удара, през година, и през тази година баща му бе поел грижата за нея. Когато умря, Карън беше омъжена за друг, което съвсем не беше същото.

Тя бе починала, докато спи, сърцето й бе спряло. Съпругът й се обади на Лийланд рано сутринта и Лийланд му се отплати, като забрави името му. Неин съпруг в продължение на две години… Лийланд не би могъл да си спомни името му, дори животът му да зависеше от това. Той знаеше, че това е начин да загърби всичко, което се бе случило с техния брак. Въпреки всичките си усилия те му бяха позволили накрая да им се изплъзне. Да се разпадне. Дик Трейси имаше пълното право да изстрелва съвършени хиксове: в края на краищата той сполучваше да вкара лошите момчета в пандиза и да остане отвън.

Като хлапе, което си брои коледните парици, Лийланд отново провери мунициите си. Два пълнителя и малко отгоре — повече от четирийсет патрона. Ако му се случеше следващия път да влезе в единоборство, щеше да се снабди с друго оръжие.

Изхвърляш се, помисли си.

Никъде не отивам.

След развода и преди нейния втори брак, след като Лийланд бе отказал пиенето и отново беше в добра форма, той писа на Норма Макайвър в Сан Франсиско. Преди години между тях бе пламнало взаимно привличане, ала от това не излезе нищо по много причини. В писмото си той й разказваше какво се е случило с него. Бе ходил по работа в района на Сан Франсиско няколко пъти след развода, но не й се бе обаждал, защото мислеше, че тя няма да хареса този мъж, който ще й се представи. Сега, писа й той, се чувства по-добре и иска да я види.

Тя му звънна. Говориха три часа.

Шест седмици по-късно, когато най-сетне успя да го уреди, той пътуваше на север от Международното летище на Сан Франсиско с кола под наем. Времето беше идеално. Норма имаше апартамент на Ноб Хил, на две пресечки от Катедралата. Ключът беше в плик под изтривалката пред вратата. Бележката го предупреждаваше да не се стряска от рунтавото пуделче и че Джоана, дъщеря й, трябва да се върне от училище в четири без двайсет. Навлизаше в друг живот.

Норма беше помощник училищен инспектор в Сан Франсиско, кучето беше малък реактивен изтребител, а Джоана беше висока и слаба като баща си, но мургава като майка си.

— Ти си свалил всички тия самолети, нали? Татко е в самия край на книгата.

— Той се включи във войната късно. Сега, когато поостарях, вече знам колко храбри бяхме всички, включително и баща ти. Особено той.

Рибарският пристан. Три дена по-късно щяха да са на площад „Джек Лондон“ в Оукланд. Норма изглеждаше чудесно. Майчинството и десетте години бяха омекотили и източили фигурата й; битката да се справя сама с всичко я бе омъдрила. Джоана беше съвършена: интелигентна, любопитна и преливаща от самоувереност. Норма му каза, че тя знае, дето майка й и Лийланд ще спят заедно.

Нямаше значение. Лийланд се люби с Норма Макайвър за пръв път в нейната кухня, онази първа нощ, след като набързо разтребиха кафените чашки от масата. Той я разсъблече, по-възбуден от когато и да било в живота си, и те се любиха с отворени очи под флуоресцентното осветление, гледайки се какво вършат. Той вярваше, че е с най-честната жена, която някога е познавал. Занесе я в спалнята и сутринта, когато се събудиха, все още бяха прегърнати.

Следващите пет дена те непрекъснато се любеха и повече от година бяха любовници, верни един на друг. Тя обаче не искаше да се връща на изток, а неговата работа правеше невъзможно преселването му на запад. Беше луд от любов по нея, надяваше се, че биха могли някак да разрешат проблема, когато тя внезапно скъса връзката. Незабавно би се преместила, каза му, ако можеше да повярва, че някога ще е нещо повече от втора цигулка в живота му — не само по отношение на работата му, но и по отношение на онова, което въплъщаваше тази работа.

— Джо, ако поне веднъж си бе помислил да зарежеш всичко и да започнеш отначало с мен и с Джоана, нямаше да стигнем дотук. Но ти никога не го каза, никога не размисли над това достатъчно дълго, за да го обсъдиш с мен. Не искам да съм влюбена в човек, който ще ни прикачва към кариерата си. Няма да се примиря с това. Дори Макайвър не се отнасяше така с мен… и мисля, че ти дори не знаеш за какво говоря.

Знаеше. Той я обичаше, но не толкова, че да й позволи да завладее изцяло мислите му. Години по-късно тя се омъжи за един радикал от Бъркли, пет години по-млад от нея, и се премести с Джоана и с него в Сейнт Томас, в Карибието, където, доколкото знаеше, все още живееха. Тя беше права. Ако бе поискал да си даде шанс, щеше да се чувства щастлив. Трябваше да мине много време, преди да си позволи отново да мисли за нея. Той си даваше сметка и сега, че е пропуснал възможността да спаси нещо от живота си.

— Весела Коледа — каза високо.

Стоеше прав и изопнат, вдигнал картечния пистолет над главата си. Какво ти подариха на Коледата, а, Джо?

По време на Депресията дори за ченгетата нямаше достатъчно работа; седиш на ъгъла с момчетата ден-два след празника, разменяш впечатления, опитваш се родителите ти да изглеждат добри. „О, аз прекарах чудесно. Получих каквото си бях поискал.“ Той беше единствено дете. И сам имаше едно — Стефани. А сега Джуди и Марк и… поне засега, помисли си, не ги грози опасност. Да се надяваме.

Не ни каза, Джо. Какво ти подариха за Коледа?

Точно каквото ми трябваше, помисли той, както бе говорил като дете, получих тая страхотна пушка.

Дори баща му не можеше да разбере нещата, които му се бяха случили. „Никога не ми се е налагало да употребявам оръжие — бе казал на стари години, сякаш за да изкупи кръвта от ръцете на своя син. — Нямаш си представа колко съжалявам, че се случи на теб.“

Хей, ас, колко са за убиване сега?

Лийланд нямаше никаква представа. Той не знаеше как да брои грешките, като старото ченге отпреди войната, чийто съвет „заекът“ Лийланд бе послушал някак без да иска, или като Тесла, който бе отишъл на електрическия стол вместо истинския убиец.

Карън го подкрепяше за Тесла:

— Не трябва да виниш себе си. Той призна. Други измъкнаха признанието от него, а не ти. Имаше прокурор, съдия и съдебни заседатели. Защитник. Ти не си отговорен.

Може би. Но понеже бе надживял и двамата, те обитаваха сънищата му. Особено Тесла — живееше там живота, който му бе отнет.

Лийланд допря ухо о вратата за към покрива. Нищо. Взря се надолу в шахтата. Всички асансьори бяха далече под него, неподвижни.

Кабелите бяха далеч — пък и без това покрити с грес. Стените на шахтата бяха от гладки сгуриени плочи — по цялата обиколка, по цялата дължина.

Той отново се замисли за вратата. Ако някой от тях е отвън и види как се завърта топката, Лийланд щеше да изстине завинаги. Дори докосването на топката от тази страна представляваше неприемлив риск.

Дали му харесваше или не, трябваше да хвърли още един поглед на вентилационната инсталация.

Един тип в Сан Франсиско бе паднал в такава отвесна шахта, двайсет и девет или трийсет етажа; според вестниците бе оживял, понеже въздухът под него омекотил като възглавница падането. Лийланд не искаше да пробва.

Той прецени също, че няма да е никак глупаво, ако вдига по-малко шум. Ако някой чуеше малката желязна врата да подрънва, цялата тайфа щеше пак да е по петите му.

Виждаше около метър надолу. От идеята да се вмъкне в шахтата му прилоша, не беше сигурен дали ще може да остане където си беше, а още по-малко му се щеше да опитва може ли да издържи вътре. Нямаше смисъл да пуска друг патрон. Сто и двайсет метра. Не беше като да летиш. Не беше дори като да лазиш в пещера. Голямата отвесна шахта би трябвало да се разклонява в по-малки, ала все пак достатъчно големи, водоравни правоъгълни тръби. Влезеше ли вътре — ако стигне дотам, — нямаше да може да се обърне. Можеше да не намери опорна точка, че да се провре през затулката, която закрива отвора на тунела. Можеше да се окаже захлупен по очи така, че да не е в състояние да шавне.

Трябваше ли да се прави на буболечка в канализационна тръба?

Той постави долу радиото и томпсъна, легна по корем на металната платформа, сетне подаде глава и рамене през входа, вгледан надолу в шахтата.

По-широко, отколкото мислеше. Почти просторно. Можеше да се спусне метър и нещо, не повече. Ако не можеше да види първото водоравно разклонение, надяваше се, че ще го напипа. Лош зар. Ще трябва да влезе в шахтата, без да знае къде ще намери първата опора за краката си. Ако се окаже недостижимо далеч и силите го напуснат, ще полети към смъртта. Казано другояче, щеше да има още почти четири секунди живот, достатъчно, за да превърнат смъртта му в бавно мъчение. Стомахът му се разбърка и той се измъкна от шахтата.

Пак огледа с какво разполагаше. Как щеше да мъкне всичко това? Щеше да има нужда и от двете си ръце, а томпсънът нямаше каишка за през рамо.

Войнишката торба беше с брезентова дръжка. Ако я откачи, беше около метър и половина. Можеше ли някоя от куките да го удържи? Ако използва томпсъна като Т-образен напречник през малката желязна врата, можеше да се спусне в шахтата. Като премисли, че едва ли ще може да изопне напълно ръцете си, защото те ще понесат почти цялата му тежест, навярно би могъл да се спусне около три метра. По-добре две куки — тъй или иначе, ако първата не издържи, това ще да е краят.

Презраменният ремък за кобура беше от дебела волска кожа и сто на сто по-як от брезентовата дръжка на торбата. Още половин метър с браунинга, затъкнат в колана. Още половин метър. Можеше да загуби томпсъна. А и войнишката торба. Не. Можеше да закачи торбата за едната страна на дръжката, да я пусне в шахтата и да се смъкне след нея, сетне още малко — по ремъка. След като намери къде да стъпи, ако не можеше да издърпа томпсъна, все пак щеше да е в състояние да се пресегне нагоре и да откачи торбата. А ако трябва да се откаже от цялата тая огнева мощ, щяха да помислят, че е отново невъоръжен — ако, разбира се, привлече вниманието им върху това. Първо трябваше да намери къде да стъпи. Не се изхвърляй, момче!

Мислеше. Бе успял да се прекачи от покрива на асансьора върху мостчето — стъпка нагоре: бе стигнал перилата над главата си. Още малко размисъл. Може да е само на около метър и половина над тръбопроводите в тавана на четирийсетия етаж. А после какво? Да предположим, че го чуят как дращи над главите им като плъх в хоросана?

Трябваше да погледне в очи факта, че няма да продължи до долу само ако намери излаз на, безопасно равнище. Ако я нямаше относителната сигурност на дръжката и на ремъка, нямаше и да помисли да се вмъква там.

Куките бяха най-слабата брънка. Не биха могли да послужат за нищо — някаква сплескана жица. На светлина напомняха месинг. Щеше да пробва да преметне томпсъна през перилата. Безшумно. Само да не се олее, че ония ще хукнат насам.

Добре би било, когато може, да мисли за други неща. Така съзнанието си отдъхваше. Той се чудеше за ползата от това, да си говориш сам. Години наред беше мислил, че никога не го е правил, но майка му бе разказала на Карън, че го е правил като дете. Карън беше сираче, осиновено дете. Беше си говорила сама. И имаше повече спомени от детството си, отколкото той. Откакто бе поискал да стане ченге и нищо друго, той прекарваше детството си в свят от мечти, играеше, слушаше радио, убиваше времето, пробуждаше се да отбележи нещо само когато някой изричаше една от дузината „сигнални“ думи, като „гепя“ или „заподозрян“.

Майка му винаги го подкрепяше, а той приемаше това за толкова естествено, че бе преминал средата на живота си и бе дочакал края на нейния, преди да осъзнае колко малко я разбира. Неговите взаимоотношения с Карън имаха много общо с тази късно осъзната истина и с напредващата старост на баща му. Прекрасна жена беше майка му, класика на двайсетия век. Тя бе срещнала съпруга си веднага след гимназията и единственото й дете бе родено преди двайсетия й рожден ден. Останалата част от живота си прекара да гради дом, което, неженените мъже знаеха това, значеше да правиш нещо от нищо, само от любов, воля, усилие и саможертва.

Той спря да се поогледа. Дори карикатурният Наполеон, побягнал през прозореца от откачалницата, се бе поспрял да огледа навързаните чаршафи. Лийланд май щеше да опознае тази сграда — може би само за четири секунди, но щеше. Той провери дали предпазителят на томпсъна е спуснат и затегна в клуп дръжката на торбата за перилата, които веднъж вече бяха издържали тежестта му. Куките все още го безпокояха. Вероятно щеше да има възможност да използва само едната, тук имаше толкова малко пространство за маневри. Трябваше да си проясни главата. Трябваше да си внуши, че все едно сменя гума на кола.

Какво ли би си помислила сега за него майка му? Истинският въпрос беше какво си е мислила за него, преди да умре? Тя винаги казваше, че се гордее с него, ала по-сетне, когато беше по-честен към себе си, той си бе припомнил и друго. Той я плашеше. Е, добре, по дяволите, той плашеше всички. През целия му живот хората се държаха на разстояние от него и само от време на време се приближаваха.

Един родител беше в правото си да има резерви спрямо своето дете и той се съмняваше, че поколението на майка му е първото, което го е проумяло. И той имаше резерви към Стефи. Обичаше да играе на „Монопол“ с нея, като се надяваше тя да победи. Много истински живот имаше в подобни игри.

А сега — кокаин и Елис. Това, което Лийланд наистина знаеше за наркотиците, го знаеше от Норма, която бе започнала да пуши марихуана, когато бяха заедно. Беше по времето, когато наркотиците за първи път наводниха страната. Той мина между капките; със своя предишен рекорд по интоксикация знаеше, че си прави услуга. Това, в което превръщаш наркотиците, като алкохола например, беше изцяло въпрос на индивидуалност — и точно това го тревожеше в случая. Той добре познаваше и Стефи, и кокаина, за да е наясно, че „тревата“ може само да усили всичко кофти в нея. Кокаинът беше за излетници в увеселителното влакче на властта, хора, които търсят бърз напредък, ръб на пропаст — като Елис.

Като Стефани. Той си пое въздух.

Вътре. Не можеше да мисли за страха. Сто и двайсет метра. Патронът пада толкова дълго, че той се бе зачудил какво става с него. Картечният пистолет беше запречен на дъното на отвора. Самата врата беше отворена до стената и беше твърде тежка, за да се захлопне и да заклещи томпсъна. Лийланд си помисли, че и без това навярно ще загуби оръжието. Шахтата беше твърде широка за него, не можеше да се подпре на срещуположните стени с гръб и с пети. Той отпусна тежестта си на ремъка едва когато увисна от отвора на ръце. Нищо не се размести. Беше целият вътре.

Увиснал на ремъка, той обходи с крака стените, търсейки пролука. Стените сякаш бяха покрити с някакъв фин прах. Все още можеше да досегне отвора. Трябваше да продължи надолу, но вече не вярваше в това. Не вярваше, че ще успее.

Трябваше да престане да мисли: нямаше избор.

Той започна да се спуска, едната ръка под другата, докато не отмина войнишката торба и не стигна до средата на дръжката й. Беше толкова тъмно, че не виждаше дланите си. Протегна крака, опипвайки отново четирите стени. Никакъв отвор. Трябваше да слезе по-надолу.

О, боже, моля те, не ме оставяй да падна!

Беше останал по-малко от един метър от брезентовата дръжка. Той още веднъж провери стените с крака. Вдясно стената пропадаше. Трябваше да се спусне още, може би не повече от шейсет сантиметра.

Не. Кракът му докосна пода на водоравната шахта почти веднага. Шахтата не беше по-широка от трийсет сантиметра.

Поне имаше опора, на която да отпусне тежестта си. Тук беше тъмно като в рог: трябваше да реши дали да рискува с водоравната шахта. Откачи ли веднъж томпсъна, няма да има връщане назад.

Ако малката шахта се разклони отново, той можеше да заседне за цели дни, а може би завинаги.

Той провря десния, после левия си крак в тръбата, докато се оказа на колене, увиснал на последните четирийсетина сантиметра от брезентовата дръжка. Трябваше да освободи томпсъна от натиска, за да падне при него. Но все още използваше брезента за равновесие.

Спокойно, момче!

Той избърса лявата си длан о панталона и я подпря на отсрещната стена. Бавно отпусна хватката си от брезентовата дръжка. Отгоре долетя дрънчене, което той повече почувства, отколкото чу. Дръжката не можеше повече да поема тежестта му.

Той слезе по-ниско в главната шахта и напъха краката си във водоравната шахта, докъдето можеше, като забърсваше горната стена със задната част на бедрата си. По-навътре не можеше да се пъхне, без да се пусне от брезентовата дръжка.

Спря отново.

Ремъкът беше около приклада на томпсъна, който трябваше да падне в шахтата с цевта нагоре. Притегли дръжката. Когато тя поддаде, той се снижи още и се напъха по-навътре в тесния отвор. Прецени, че е трийсет на четирийсет сантиметра: достатъчно широк. Беше успял да вкара бедрата си, тъй че беше почти легнал напреко на голямата шахта. Дори да можеше да извърти глава, отгоре не идеше достатъчно светлина, та да види къде е томпсънът. Предпазителят му беше спуснат. Всичко щеше да се стовари отгоре му; трябваше да се натика във водоравната шахта колкото може повече, когато дръпне дръжката на торбата за последен път.

Последна почивка. Преброи: пет-четири-три-две-ед-но.

Дръпна силно с лявата ръка и бясно се намъкна вътре; дръпна дръжката, тя се закачи за нещо, после се освободи, издрънча и когато Лийланд загуби опората на лявата си ръка и започна да навира глава в шахтата, войнишката торба го удари по тила, а прикладът на томпсъна отскочи от торбата и го удари силно по темето. За миг му причерня; сякаш губеше ориентация. Беше доста вън от голямата шахта, за да може отново да се добере до отсрещната страна. Картечният пистолет пое надолу, повличайки торбата и дръжката й. Лийланд се пресегна за дръжката, като се опитваше да се шмугне обратно в голямата шахта. Темето му сякаш кървеше. Той сграбчи дръжката, ала не беше в безопасност и все още беше замаян от удара на приклада. Със свободната си ръка си проправи път обратно, докато се намести в шахтата, само ръцете му стърчаха отвън, а снаряжението му — пред тях; картечният пистолет все още беше в голямата шахта, твърде дълъг, за да влезе в страничния отвор. Усети, че по метала отгоре се размазва кръв от главата му. Беше притиснат от всички страни. Той усещаше как яростта се надига в него, когато се изтегли назад за томпсъна. Не мислеше; усещаше ръката си върху предпазителя, но беше твърде вбесен от себе си и от положението, за да съобрази какво върши. Ръката му се плъзна към спусъка, натисна го и пистолетът затрещя.

23:24 ч. Тихоокеанско стандартно време

Три изстрела, които в тази бездна прозвучаха като атомна бомба, запушиха плътно ушите му. Той прибра картечния пистолет вътре с цевта надолу и отново спусна предпазителя. Не можеше да измъкне браунинга от колана си. Можеше да включи радиото, но не можеше да извие ръцете си достатъчно, за да го доближи до главата си. Трябваше да го остави между ръцете си и да напредва сантиметър по сантиметър към него.

После да завърти копчето за звука с устни.

— Добре ли си? — попита познатият глас. — Каква беше тая пукотевица?

Ако кротува, ония може да помислят, че е мъртъв — самоубийство или жертва на случаен изстрел.

Трябваше само да съберат смелост и да се изкачат по металната стълбичка край асансьорната кула. Но тогава може да си помислят, че той им е скроил номер, за да ги накара да се покажат на мушка.

От друга страна, той нямаше представа колко ясно са чули изстрелите ония на четирийсетия етаж. Но сигурно бяха засекли местоположението му и вече бяха на път. Трябваше да се размърда.

Спускаше се с краката напред. Дори ако можеше да види нещичко, не би могъл да види накъде се е упътил. Не би могъл да види нищо отвъд собственото си тяло. Може би се връщаше право при тях.

Той започна да се придвижва в шахтата, като влачеше снаряжението след себе си и преодоляваше по петнайсет, двайсет, понякога трийсет сантиметра. Трябваше да побърза. Вдигаше шум, но не голям; трябваше да рискува с надеждата, че между него и тях има достатъчно изолация, за да приглуши онова, което биха могли да чуят.

Нямаше начин да отмерва разстоянието, което е изминал. Започваше да разбира, че клаустрофобията му не е по-безобидна от страха му от падане. Пак трябваше да опази главата си ясна. Той се чудеше дали изобщо има някакъв начин да пресметне точния брой на терористите. Трябваше да забрави страха си и да се съсредоточи върху това, което става. Ако ония още мислеха, че е на върха на асансьорната кула, това беше добре — като нов договор за живот под наем. В такъв случай той би могъл да се движи из сградата на воля. Можеше да промени тактиката си, да спре да убива и да започне да пресмята. Докато ония си мислеха, че е извън строя, той можеше да изпрати сигнали — колкото си иска.

Стигна края. Едва ли бе изминал и шест метра. Нещо не беше наред.

Той опита да погледне през рамо, но беше невъзможно. Ни намек за светлина. Металната решетка беше студена за босите му крака и по-яка, отколкото си бе мислил — по-яка, отколкото такива неща изглеждат от другата страна. Той я натисна. Наистина беше здраво занитена. Стаята от другата страна трябва да беше много близо до северната част на сградата, толкова важна за бандата. Той отново натисна, толкова силно, че решетката се вряза в кожата му. Стегна се и натисна още по-силно и този път усети как едното крайче се отделя от стената. Опря стъпалата си в горния край и натисна с все сила. Отвори се.

Още щом стъпи долу, разбра какво не е наред. Насмолен картон. Бе направил грешка. Лошо бе преценил разстоянието до водоравната шахта. Все още беше на покрива.

Тихичко издърпа нещата от шахтата. Залегнал, окачи пак дръжката за войнишката торба, нагласи през рамо ремъците и прибра браунинга в кобура. Кървенето на темето му бе спряло или намаляло, а той беше посипан с черен прах от вътрешността на шахтата. Преди няколко часа се возеше като джентълмен в лимузина; сега приличаше на палячо от цирка, който къса главите на живи кокошки в съпътстващата програма.

Той се усмихна.

Остави картечния пистолет до вентилационния отвор. На покрива беше пълно с тръби и за да стигне до южния край, трябваше да внимава с равновесието. Този път щеше да предаде съобщение, но не можеше да рискува, докато не прочисти покрива. Тъй или иначе беше му нужен още един от тях. Отново беше настървен — от слизането в шахтата или от бягството преди това, или пък от усилието да преодолее клаустрофобията си в оная тясна тръба. Беше се почувствал унижен. Озверен.

Но беше доволен, че е жив. И искаше да направи нещо, за да е сигурен, че така ще си и остане.

Времето се бе променило. Небето над хълмовете просветляваше, полъхваше топъл бриз. Той виждаше накачулени със сняг планини, които се издигаха над високите сгради в центъра. Планините бяха на шейсет и пет километра; той си спомни, Стефани казваше, че Лос Анджелис е най-красивото място в света, и навярно беше права.

После ще се възхищаваш на пейзажа, синко!

Приведен, той се приближи до асансьорната кула, към мястото, където някой би застанал, за да наблюдава вратата над главата си. Тук горе, в тъмнилото, такъв мръсен, той беше почти невидим. Чудесно. Страхотно.

Очите му уловиха приятелчето. Седеше на нещо като алуминиево сандъче. Лийланд извади браунинга, освободи предпазителя, изправи се и тръгна към него. Само след миг момчето го видя — мършаво, дребно момче с диви рунтави бакенбарди, и за частица от секундата на лицето му се изписа недоумение, но Лийланд вече бе опрял браунинга в ревера на куртката му, тъй както Литъл Тони бе направил с Ривърс. Очите на момчето бяха ококорени. Сини очи.

— Говориш ли английски?

— Да.

— Какво, по дяволите, сте намислили, копелдаци такива?

Оня се маеше, очите му заблестяха. Искаше да се прави на умник. Канеше се да спори или да дръпне една реч.

Няма време за глупости — изпревари го Лийланд и натисна спусъка. Малкият рухна назад върху алуминиевото сандъче. Изпусна малко въздух и застина с втренчен поглед. „Станаха двама“, промърмори Лийланд. Той взе радиото и прати съобщение по девети канал, така наречения спешен канал, без да сваля очи от вратата за стълбите към вътрешността на сградата. Прибра радиото обратно в торбата и взе оръжието от хлапето. И то беше хлапе, дори по-младо от първото. Оръжието беше чешка карабина, пълен автомат. Лийланд реши да си остане с томпсъна. Може би и то имаше шоколадчета. Нямаше торба, а Лийланд не искаше да пребърква джобовете му.

По дяволите, не искаше.

Шоколадчета „Марс“. Винаги ги е обичал.

Той скри оръжието зад сандъчето, сграбчи момчето за китките и го намести да седне. Наложи се да го хване за яката, за да не рухне по лице.

— Ако знаеше какво следва, Скийзикс11, щеше да се зарадваш, че си мъртъв.

Лийланд го прихвана под мишниците и го завлече към булевард „Уилшър“. Рамката за светлинния надпис на „Клаксън“ стърчеше почти метър от покрива, но предоставяше и място, където Лийланд да положи тялото, докато си поеме дъх. Повече нямаше да го вдига. А след това нямаше да има нужда да прави каквото и да е, за да привлече внимание. Той бутна тялото от ръба.

— Джеронимо, копеле шибано!

Трябваше да разбере къде се е приземило тялото. Докато го беше носил по покрива, кръвта на момчето го беше опръскала целия. Трябваше да е сигурен, че хората ще видят тялото. Лийланд надникна иззад надписа точно когато то се стовари на стълбите и се търкулна на улицата, разкривено и усукано, сякаш всичките му кости бяха изпотрошени. Лийланд си мислеше, че е твърде високо, за да чуе нещо, но звукът долетя — зловещ, мокър, пукащ звук. Лийланд веднага усети, че ще повърне. Дръпна се на покрива и тогава помисли за Макайвър и за всички останали, които бяха постъпили така със себе си. Те бяха чули този звук. Лийланд едва успя да се наведе, преди вечерята, която Кати Лоуган му бе поднесла в самолета, да излети нагоре.

Той плю и обърса брадичката си в ръкава. Сега да си вземе томпсъна.

Щеше да опита още веднъж. Това беше последното нещо, което очакваха. Той внимателно слезе по стълбите от покрива, после излезе на четирийсетия етаж, към коридора зад библиотеката — вървеше бързо и целенасочено по дебелия мокет, прекрачи Ривърс и Номер Едно. Чу, че някой работи в заседателната зала. Спря отляво на вратата и замря, пое дълбоко въздух и застана на прага.

Беше момиче! Носеше военна куртка и кепе, но у нея нямаше нищо друго сурово или войнствено. Очите й подскочиха от Лийланд към автомата на масата. Помая се, после се присегна.

— Не смей!

Тя действително спря… но сетне погледна към него и продължи, метна се върху масата и докопа оръжието. Лийланд изстреля един откос, който я улучи в главата и гърдите, издуха я от масата и я залепи за стената.

Стегна се, сърцето му туптеше. Не можеше да се разтакава. Какво ли толкова ги привличаше тук горе? Той заобиколи бързо масата и се шмугна в следващата стая. Сейф — колко просто. Голям, великолепен вграден сейф с бакърен цвят, сега декориран с четири малки, блестящи дупки в ъглите на съвършен квадрат, пробити около колелото. Четири войнишки торби бяха подредени до стената. Той знаеше какво иска — не шоколадчета. Първите две торби съдържаха пластичен експлозив. Той взе три пакета. В следващата торба беше взривното устройство заедно с капсулите. Той я метна на рамо.

Асансьорът идваше. Той притича по коридора и влезе в библиотеката, като се мъчеше да не изпуска шума от приближаващата кабина. С експлозива и детонаторите беше прибавил още девет кила. Само преди малко бе казал, че повече няма да вдига нищо. Повръщането бе изтръгнало нещо от него. Убиването на момичето — също. Тя беше на двайсет и три или и четири, почти дете.

Как ти харесва това, приятел? Мина всякакви граници!

Спря, когато стигна до коридора в западната част. Гласове. Трябваше да остане някъде тук. Беше близо до северозападното стълбище, поел единствения маршрут, който познаваше добре, и отново беше близо до заседателната зала. Трябваше да рискува. Не знаеше как са свързани канцелариите в тази част или дали вратите щяха да се заключват зад гърба му, ако не внимава с тях.

Той мина през луксозните кабинети, провирайки се към мъничката кутийка на машинописката. Нейната врата се отвори към широкия коридор, който водеше до заседателната зала. През открехнатата врата той ги чуваше ясно, говореха на немски, но беше твърде близко — беше опасно.

Той остави вратата да се затвори и долепи ухо до нея.

Те се мъчеха да успокоят Карл. Името на мъртвото момиче беше Ерика. Знаеха за Скийзикс долу на „Уилшър“. Карл настояваше той да убие Лийланд. Съмняваше се, че ще изпълнят мисията си. И Карл каза нещо просто прекрасно: останали бяха само девет. Само? Какво обичаше да казва Степин Фечит12?

— Нозе, свършете ваш’то дело — прошепна Лийланд.

Първо скри детонаторите. Ако го хванат с тях, ще се върнат към плана си. Дори ако го хванат без тях, дори ако е бил хитър в избора на скривалище, биха могли да ги открият след това. И тъй войнишката торба се приюти в кошчето под бюрото в най-вътрешната канцелария. Следващата стъпка беше, ако може, да отгатне как щяха да го издирват. Можеше да повлияе на това: можеше да промени правилата на играта.

Той беше на трийсет и шестия етаж, упътен надолу, когато чу стрелба високо горе, силна и отекваща. Някой бе имал блестящото хрумване, че Лийланд сигурно ще се върне на своя редут в асансьорната кула. Не, нямаше да е толкова просто. Нямаше нужда да му се напомня втори път, че те се мъчат да отгатнат всеки негов ход.

По дяволите, ами принудени бяха, особено сега!

И това беше причината, поради която нямаше да отиде на трийсет и втория етаж, за да ги „изненада“ с още един набег! Ако добре познаваше човека си, Литъл Тони, Антон Грубер, новината вече бе слязла до него по допълнителния канал и те го чакаха на стълбите.

Имаше само седмина действащи. Двама бяха долу — един в сутерена, другият в главното фоайе, където сигурно бе видял нещо да пада от шейната на Дядо Коледа върху булевард „Уилшър“. Лийланд се чудеше дали го е видял още някой. Те може би са успели да скрият тялото, но едва ли са успели да измият стълбите.

Лийланд се мъчеше да си намери оправдание. Беше го направил, за да привлече внимание. Да им покаже, че си имат работа с човек, който не беше извадил случаен късмет с брата на Карл. Ако искаха да го вземат за побъркан, толкова по-добре. Терзаеше се и си го знаеше. Никога преди не беше убивал момиче. Късметлията Линди, последният от самотните рицари. Какво я бе накарало да помисли, че може да го победи? Кръвта на Скийзикс, ами да, която залепваше ризата на Лийланд върху кожата му. Тя бе помислила, че това е негова кръв, че е тежко ранен. Следващият нямаше така лесно да се подлъже, помисли си Лийланд. Във всеки случай не беше нещо, на което може да се разчита.

Той спря на трийсет и четвъртия етаж, където бюрата бяха строени в редица от единия край на сградата до другия. От всички познати му места това навярно предлагаше най-сигурната истинска защита. Преградите на някои от другите етажи то ужасяваха. Зад тях човек беше скрит от погледа, но не и от опасността. Ако можеше да ги използва в своя изгода, щеше да го направи, но засега не знаеше как.

Още пукотевица горе. Те си проправяха път надолу. Прочистваха. Знаеха ли как? Лийланд отиде до асансьорите и натисна копчетата за повикване. Нищо — нямаше го познатият вой. Асансьорите бяха застопорени долу. Е, добре. Нямаше съмнение — той беше цел номер едно.

Навярно най-безопасно беше в някой от ъглите. Той си избра североизточния и започна да струпва бюра, като се мъчеше да постави колкото може повече ламарина между себе си и ония. Колко патрона му бяха останали? Дванайсет в браунинга, пълнител и половина за томпсъна, който можеше да засече по всяко време.

Имаше експлозива. Ако пакетите бяха със „закопчалки“ за капсулите, един залп от картечен огън можеше да ги „откопчее“ и ако той нагласи пакетите над червените алармени лампи около вратите за стълбите, нямаше да е много трудно да ги улучи.

Хвърли поглед на часовника си. 23:51 ч. Девет минути до Коледа. Онези не се интересуваха нито от папата, нито от когото и да било извън сградата на „Клаксън“. Работата им беше на четирийсетия етаж. Пак се сети за Стефи. Нямаха повод да я свържат с него. Всъщност, докато той им отваряше работа, тя беше в безопасност. Може би.

Той се покатери на бюрата, за да се настани в импровизираното си укрепление. Ако добре си беше направил сметките, трябваше да се погрижи за далеч по-малко от деветима — а един беше във фоайето. Нужни бяха поне двама да пазят заложниците. Оставаха петима. Сега, когато Лийланд бе прибрал детонаторите, ония горе бяха безпомощни. Тъй че за него щяха да дойдат най-много петима. Ако го търсят пет души, нямаше никакъв шанс. Не и така. Не и като седи тука и ги чака.

Но не виждаше друг изход. Те знаеха, че е разбутвал плоскостите по тавана, за да се изкачи на четирийсетия етаж. Претърсваха навсякъде, където можеше да се скрие човек, и ако се съдеше по гърмежите, стреляха по всичко, което будеше подозрение.

Но само петима нямаше как да огледат всичките стълбища, докато претърсват различните етажи. Лийланд все още се колебаеше. Искаше да е сигурен, че ще ги срещне при условия, диктувани от него. Не искаше да влиза в престрелка на стълбите с някого от тях, когато другите биха могли да са само на десет-дванайсет метра.

Сега осъзна, че ако по следите му са петима, не е останал никой на стълбите на трийсет и втория етаж, който да му попречи да избяга на по-долните етажи. Може би бяха преценили, че няма да го направи. Какви ли изводи си правеха за него? И защо бяха толкова много? Искаха да отворят сейфа. Искаха заложниците да запазят спокойствие. Подготвили бяха голям удар. Разполагаха с всичкото време, което им бе нужно, за да го намерят.

23:56 ч. Той бе оставил момичето да го нападне. Кръвта по ризата му я бе накарала да помисли, че е ранен. Може би мръсотията по лицето му не й бе позволила да види очите му. Симпатично момиче. След като откосът единайсетмилиметрови куршуми я бе повалил, и тя беше заприличала на Скийзикс долу на улицата.

Той включи радиото. Двайсет и шести канал.

— Там ли си? Слушаш ли ме?

Лийланд натисна копчето за говор. Гледаше навън — към хълмовете — на някои места виждаше бледи коледни светлинки, които примигваха тук-там.

— Какво си си наумил?

— Идваме за теб. Искаме си боеприпасите. Ако опиташ да се съпротивляваш, ще започнем да разстрелваме заложници…

— Я не ме прави на идиот! Вие искате да държите тези хора мирни и тихи!

— Не, не, ти не разбираш! Ние ще ги доведем при теб, където и да те намерим, и ще ги разстрелваме там. Тъй като, изглежда, ти нямаш скрупули да убиваш жени, ние си мислехме за някое дете…

— Задръж, звънят ми по другата линия. — Лийланд изключи радиото. Той се взираше в един малък чукар в каньона Лоръл и се опитваше да не отмества очи от него. Ето: едно, две, три, четири просветвания. Отново тъма. Започна да брои. Девет секунди. Едно, две, три, четири. Ако искаше да отвърне на сигнала, би трябвало да се измъкне оттук и да отиде до електрическия ключ до стълбите. Четири? Какво значеха четири просветвания? Той се измъкна. Сега промеждутъкът беше десет секунди. Едно, две, три, четири. Добре де, но какво означава? Той се разбърза. Когато щракна ключа, светлината го ослепи. Чудничко. Той прибяга обратно до прозореца, като се опитваше да не откъсва очи от светлината на хълма. Четири просветвания, пауза, още четири бързи; после светлината стана постоянна, само леко потрепваше. Беше на четири-пет километра. Някой я размахваше в кръг. Четири. Четирите просветвания означаваха всъщност десет — четири, защото той бе изпратил сигнала по радиото. Съобщението разбрано.

Заплака.

00:02 ч.

— Весела Коледа — прошепна. Включи радиото: — Там ли си още? Съжалявам, че те накарах да чакаш. Не съм ти аз единственият проблем. Другото приятелче ми каза, че ченгетата идат.

— Не съм изненадан. Ние сме се подготвили да останем тук много дни… седмици, ако е нужно.

Лийланд не отговори. И тъй да беше, защо трябваше да го казва? Защо наистина? Ако бяха подготвени да издържат седмици, единственият проблем, който имаха, единственото неовладяно обстоятелство, беше самият Лийланд. Те знаеха точно какво правят дори при разговорите по радиото. Трябваше да заздравят позициите си. Искаха детонаторите — а него мъртъв, — преди полицията да започне да схваща положението.