Уолдо

Изпълнението беше обявено като балет, което обаче не даваше точна представа за него.

Краката му създаваха сложно, деликатно и чисто потропване. Дъхът на публиката спря от тишината, когато подскочи високо във въздуха, по-високо, отколкото би било естествено за човешко същество, и изпълни фантастично невъзможен entrechat douze.

Приземи се на пръсти, видимо стоящ неподвижен, и все пак произвеждайки фортисимо от гръмки потропвания.

Прожекторите угаснаха и светнаха светлините на сцената. За един дълъг момент публиката остана безгласна, след което усети, че е време за аплодисменти, и ги даде.

Той стоеше с лице към тях, чувствайки прииждащите емоционални вълни. Почти можеше да се облегне на тях — това го стопляше до кости.

Беше чудесно да танцува, да бъде аплодиран, да бъде харесван, да бъде желан.

Когато завесата се спусна за последен път, той позволи на гримьора си да го отведе. В края на представлението беше винаги леко опиянен; танцуването бе една приятна интоксикация дори при репетициите. Да чувства как публиката го издига, носи и аплодира — това никога не му омръзваше. Винаги бе ново и сърцераздирателно прекрасно.

— Насам, шефе. Усмихнете се! — Светкавицата блесна. — Благодаря!

— Аз ви благодаря! Пийнете нещо. — Той тръгна към дъното на гримьорната. Всички бяха толкова хубави хора, такива готини момчета — репортерите, фотографите — всичките.

— Може ли една снимка прав? — Той бе готов да се подчини, но гримьорът, зает с един от чехлите му, го предупреди:

— Ще трябва да оперираш след половин час.

— Операция? — подскочи фотографът от новините — Какво ще бъде този път?

— Лява церебротомия — отговори той.

— Ще може ли да го отразим?

— Ще ми е приятно да бъдете там — стига да не възразяват от болницата.

— С това ще се оправим.

Такива готини момчета.

— … да погледнем нещата под малко по-друг ъгъл — беше женски глас близо до ухото му. Той се озърна, леко смутен. — Например, какво ви накара да изберете танца като кариера?

— Прощавайте, — извини се той. — Не ви чух. Тук май е доста шумно.

— Попитах ви защо се захванахте с танците?

— Не знам как точно да ви отговоря. Ще трябва да се върнем доста назад …

Джеймс Стивънс намръщено рече на помощник-инженера:

— Какво толкова си цъфнал?

— Просто формата на лицето ми е такава — извини се помощникът. — Я се опитай да се посмееш на това — станала е още една авария.

— Боже мой! Не ми казвай — чакай да опитам да позная. Пътнически или товарен?

— Двойна совалка „Климакс“ по маршрута Чикаго — Солт Лейк сити, точно на запад от Северното плато. И също така, шефе …

— Да?

— Голямото Момче иска да те види.

— Това е интересно. Това е много, много интересно. Мак…

— Да, шефе.

— Би ли искал да бъдеш главен инженер по трафика на Норт Америкън Пауър Еър? Чух, че мястото ще се освободи.

Мак се почеса по носа.

— Интересно е, че вие ми го казвате, шефе. Тъкмо се канех да ви запитам каква препоръка бихте ми дали, ако реша да се върна към цивилното инженерство. Мисля, че за вас представлява интерес да се отървете от мене.

— Ще се отърва моментално. Вземай пътя към Небраска, намери купчината боклук преди да са го развлекли ловците на сувенири и донеси деКалбовете и черната кутия.

— Неприятности с полицията, може би?

— Оправяй се сам и гледай да се върнеш.

Офисът на Стивънс се намираше непосредствено до местната енергостанция. Бизнес офисите на Норт Америкън бяха разположени на един хълм, отдалечен почти на цяла миля. Естествено, съществуваше обичайният свързващ тунел. Стивънс влезе в него и нарочно избра нискоскоростната лента, за да има време да премисли нещата, преди да се изправи пред боса.

Когато пристигна, вече бе решил какво да отговори, но самият отговор не му харесваше.

Голямото Момче — Стенли Ф. Глисън, председател на управителния съвет — тихо го поздрави:

— Влез, Джим. Седни. Вземи си пура.

Стивънс седна на стола, отказа се от пурата, извади цигара, която запали, докато се оглеждаше наоколо. Освен шефът и самият него, присъстваха Харкнес, шеф на юристите, д-р Рамбо, конкурент на Стивънс в изследванията, и Стрибел, главният енергоинженер на града. „Само ние петимата и никой друг — помисли той — всички от тежка категория и никой от средна. Глави ще падат — и първата ще е моята.“

— Е, — каза той почти войнствено, — всички сме налице. Кой държи картите? Някой ще сече ли за раздаване?

Харкнес изглеждаше малко нещастен от това нарушение на добрия тон. Рамбо бе прекалено затънал в някакви лични мрачни мисли, за да реагира на остроумия с лош вкус. Глисън не обърна внимание.

— Опитваме се да намерим начин да се измъкнем от нашите неприятности, Джеймс. Оставих съобщението за теб с надеждата, че още не си тръгнал.

— Отбих се пътьом просто да проверя дали нямам лично поща — каза Стивънс с огорчение. — Инак щях да съм на плажа в Маями, превръщайки слънчевата светлина във витамин Д.

— Знам това, — каза Глисън. — и съжалявам. Ти заслужаваш този отпуск, Джими. Но ситуацията вместо да се подобри се влоши. Някакви идеи?

— Какво смята доктор Рамбо?

Рамбо вдигна поглед за момент.

— Рецепторите на деКалб не могат да се повредят! — заяви той.

— Но те се повреждат.

— Това е невъзможно! Вие сте ги използвали неправилно! — Той отново се върна към невеселите си размисли.

Стивънс се обърна пак към Глисън и разтвори ръце.

— Доколкото знам, д-р Рамбо е прав, но ако грешката е в инженерния отдел, не виждам каква може да бъде тя. Можете да получите оставката ми.

— Нямам нужда от оставката ти, — меко каза Глисън. — Това, което искам, са резултати. Ние имаме отговорност пред обществото.

— И пред акционерите, — вмъкна Харкнес.

— Този проблем се решава от само себе си, ако решим първия, — забеляза Глисън. — Какво ще кажеш Джими? Някакви предложения?

Стивънс захапа устната си.

— Само едно, — рече той, — и то е такова, че не бих искал да го правя. След това ще си потърся работа по обявите във вестниците.

— Така ли? И какво е то?

— Трябва да се посъветваме с Уолдо.

Рамбо изведнъж се отърси от апатията си.

— Какво? Този шарлатанин? Проблемът е научен.

Харкнес каза:

— Наистина, д-р Стивънс …

Глисън вдигна ръка.

— Предложението на д-р Стивънс е логично. Но се боя, че е малко късно, Джими. Говорих с него миналата седмица.

Харкнес изглеждаше изненадан. На Стивънс му стана досадно.

— Без да ми се обадиш?

— Извинявай, Джими. Просто исках да пробвам. Но няма смисъл. Условията му по отношение на нас се свеждат до конфискация.

— Още ли е кисел заради патентите на Хатауей?

— Неприязънта му е непроменена.

— Трябваше да ме оставите аз да се оправя с тази работа, — вмъкна Харкнес. — Той не може да направи това — засегнати са обществени интереси. Ако трябва, ще го принудим да го направи, а таксата ще определи съдът.

— Така си и мислех, — сухо каза Глисън. — Смяташ ли, че една кокошка ще снесе яйце по съдебно разпореждане?

Харкнес възнегодува, но премълча.

Стивънс продължи:

— Аз не бих предложил да се обърнем към Уолдо, ако нямах идея как да подходим към него. Познавам един негов приятел …

— Приятел на Уолдо? Не знаех, че има такива.

— Този човек му е нещо като чичо — първият му лекар. С негова помощ бих могъл да се разбера с Уолдо с добро.

Д-р Рамбо стана.

— Това е непоносимо, — обяви той. — Трябва да ви помоля да ме извините.

Той не изчака отговора, а тръгна веднага, като вратата едва успя да се отвори пред него.

Глисън проследи напускането му с разтревожен поглед.

— Защо го взема толкова навътре, Джими? Човек би помислил, че мрази Уолдо на лична основа.

— Вероятно това е така. Но има и още нещо: в момента цялата му вселена се разпада. През последните двадесет години, откакто реформулираната от Прайър обща теория на полето ликвидира Принципа на неопределеността на Хайзенберг, физиката се смята за точна наука. За мен и теб всички тези несполуки във връзка с енергийните и трансмисионните прекъсвания са ужасно досадни, но за д-р Рамбо това е атака върху вярата му. Най-добре го дръж под око.

— Защо?

— Защото като нищо ще мръдне окончателно. Разочарованието от собствената религия може да бъде много сериозно за един човек.

— Хм. А как е при теб самия? Не ти ли идва малко множко?

— Не съвсем. Аз съм инженер — от гледна точка на Рамбо просто високо платен тенекеджия. Разлика в ориентацията. Не може да се каже, че съм особено объркан.

Аудио-комуникаторът на бюрото на Глисън оживя. „Викам главен инженер Стивънс! Викам главен инженер Стивънс!“ Глисън натисна копчето.

— Тук е. Продължавайте.

— Код на компанията, разшифровка. Съобщението е: „Закъсал съм на четири мили северно от Цинцинати. Да продължа ли за Небраска, или да ти донеса, ти знаеш какво, от бракмата?“ Край на съобщението. Подпис: Мак.

— Кажете му да се връща обратно, ако ще и пешком! — свирепо каза Стивънс.

— Много добре, сър, — устройството изключи.

— Твоят помощник? — запита Глисън.

— Да. Това е последната сламка, шефе. Да изчакам ли и да опитам да анализирам и този случай, или да опитам да се видя с Уолдо?

— Опитай се да се видиш с Уолдо.

— Окей. Ако не получите вест от мен, изпратете обезщетението за уволнение в Палмдейл Ин, Маями, четвъртата вълна отдясно.

Глисън си позволи една нещастна усмивка.

— Ако ти не успееш, аз ще бъда петият. На добър час.

— Довиждане.

Когато Стивънс си отиде, Главният инженер на станцията Стрибел се обади за първи път.

— Ако има прекъсване на енергията за градовете, — каза меко той, — знаете къде да ме намерите, нали?

— Къде? Вълна номер шест?

— Едва ли. Аз ще бъда номер едно — първият, когото ще линчуват.

— Но енергията за градовете не може да прекъсне! Имате толкова много дублиращи и обезопасяващи устройства!

— Нито пък биха могли да аварират деКалбовете, както се смяташе. И все пак си помислете на подниво номер седем в Питсбърг с угасналите си светлини. Или по-добре, не мислете за това!

Доктор Граймс мина през надземния вход, който водеше до дома му, прегледа съобщенията и с лек интерес забеляза, че някой, който му беше достатъчно близък, за да знае кода за отваряне на вратата, беше вътре. Той тръгна тромаво надолу, щадейки изкуствения си крак, и влезе в дневната.

— Здрасти, Док, — Джеймс Стивънс стана, когато вратата се отвори, и тръгна да го посрещне.

— Здрасти, Джеймс. Налей си едно питие. А, ти вече имаш. Налей едно и на мен.

— Добре.

Докато приятелят му изпълняваше поръчката, Граймс се измъкна от странното и с анахроничен вид палто и го захвърли горе-долу в посоката на дрешника. То падна тежко на пода, много по-тежко, отколкото предполагаше видът му, въпреки големите размери, и издрънча.

Навеждайки се, той смъкна масивните като палтото панталони. Отдолу носеше обичайното в бизнеса трико — синьо и самурено черно. Този стил не му подхождаше. За едно око, неизкушено от познанията за цивилизованото облекло — да речем, митичния Човек от Антарес — той би изглеждал недодялан, може би дори грозен. Приличаше на възрастен дебел бръмбар.

Джеймс не обърна внимание на трикото, но с неодобрение изгледа току-що съблечените дрехи.

— Все още носиш тази глупава броня, — беше коментарът му.

— Разбира се.

— По дяволите, Док — ще се разболееш докато разнасяш този боклук наоколо. Това е нездравословно.

— Ще се разболея, ако не ги нося.

— Дрън-дрън. Аз не се разболявам и не нося броня извън лабораторията.

— А би трябвало. — Граймс отиде до мястото, където Стивънс се беше преместил. — Кръстосай крака! — Стивънс се подчини. Граймс ловко го чукна странично с ръка под капачката на коляното. Рефлекторното подскачане едва се почувства. — Слабо, — забеляза той, а след това обърна клепача на приятеля си.

— Ти си в лоша форма, — добави той след момент.

Стивънс се отдръпна нетърпеливо.

— Много съм си добре. Сега говорим за теб.

— Какво за мен?

— По дяволите, Док, ти подбиваш репутацията си. Говорят лоши неща за теб.

Граймс кимна.

— Знам — „Горкият стар Гюс Граймс — май са го нападнали церебрални термити“. Ти не се тревожи за репутацията ми. Какъв е индексът ти за умора?

— Не знам. Всичко е наред.

— Тъй ли? Ако се борим, ще те победя два пъти от три.

Стивънс потърка ушите си.

— Не се заяждай, Док. Разнебитен съм, но това няма нищо общо с работата.

— Хм! Джеймс, ти може би не си лош радиационен физик…

— Инженер.

— … инженер. Но ти не си медик. Не можеш да очакваш да заливаш година след година човешкия организъм с всякакви видове радиационна енергия и да не си платиш за това. Той не е предназначен да издържи на това.

— Но аз нося броня в лабораторията.

— Разбира се. А извън лабораторията?

— Но — виж какво, Док — неприятно ми е да ти го кажа, но цялата ти теза е смешна. Разбира се, в наше време радиационната енергия се разпространява по въздуха, но няма нищо опасно. Всички химици по колоидите са съгласни, че …

— Колоиди, трънки!

— Но ти трябва да признаеш, че биологическата икономика е въпрос на колоидална химия.

— Нищо не трябва да признавам! Не споря, че колоидите са материала на живите тъкани — това е така. Но от четиридесет години твърдя, че е опасно живите тъкани да бъдат излагани на смесена радиация, без да е известен ефектът от това. От еволюционна гледна точка животното човек е адаптирано само към нормалната радиация на слънцето — а дори и нея не понася много добре, даже под дебелата йонизационна покривка. Ако не беше тази покривка — виждал ли си някога слънчев рак тип Х?

— Разбира се, не съм.

— Не, ти си много млад. Но аз съм виждал. Асистирах при аутопсията в един случай, когато бях ординатор. Човекът беше от Втората експедиция на Венера. Наброихме в него четиристотин тридесет и осем ракови язви, след което се отказахме.

— Този рак сега е победен.

— Разбира се, че е победен. Но това би трябвало да е предупреждение. Вие, младите келеши, можете да забърквате по лабораториите си неща, с които ние, медиците, не сме в състояние да се справим. Ние изоставаме и това не може да не бъде така. Обикновено ние не знаем какво е станало преди да се забърка кашата. Този път вие объркахте нещата. — Той седна тежко и изведнъж изглеждаше уморен и изтощен като по-младия си приятел.

Стивънс почувства онемяване, подобно на това, което човек би изпитал, когато някой, когото безкрайно обича и цени, изведнъж се влюби в друг, който е абсолютно малоценен. Чудеше се какво ли би могъл да каже така, че да не прозвучи грубо.

Той промени темата.

— Док, дойдох тук с две неща наум …

— Като например?

— Едното е отпускът. Прекалих с работата и отпускът ще ми дойде добре. Другото е твоето приятелче Уолдо.

— А?

— Да, Уолдо Фартингуейт Джоунс, благословено да е коравото му студено сърце.

— Защо Уолдо? Да не би изведнъж да си се заинтересувал от myasthenia gravis?

— Всъщност не. Пет пари не давам за физическото му състояние. Може да има копривна треска, пърхот, галопираща депресия — въобще не ми пука! Дано ги има всичките. Това, което искам, е да се възползувам от мозъка му.

— Тъй ли?

— Не мога да го направя сам. Уолдо не помага на хората — той ги използва. Ти си единственото лице, с което поддържа нормален контакт.

— Това не е точно така …

— Че кой още?

— Не ме разбра. Той не поддържа никакви нормални контакти. Просто аз съм единственият, който се осмелява да се държи грубо с него.

— Но аз мислех … е, няма значение. Знаеш ли, че положението е много неудобно? Уолдо е човекът, който ни трябва. Защо става така, че гений от неговия калибър е толкова недостъпен, толкова невъзприемчив към обществените потребности? О, аз знам, че причината за това е заболяването му, но защо трябва точно този човек да има точно това заболяване? Това е едно невъзможно съвпадение.

— Въпросът не е в недъга му, — каза Граймс. — Или по-точно не е както го казваш ти. Неговата слабост в известен смисъл е негов гений …

— А?

— Виж … — Граймс се замисли, връщайки се назад в годините на тази дълга връзка — за Уолдо връзка от раждането му — с този особен пациент. Той си спомни своите подсъзнателни опасения при раждането на детето. Младенецът изглеждаше достатъчно добре външно, освен лекото посиняване. Но лека цианоза се наблюдаваше при множество деца в родилното. И все пак бе почувствал леко колебание преди да го потупа по дупето, потупване, което щеше да доведе бебето до шока на първата глътка въздух.

Но тогава той подтисна чувствата си, направи нужния масаж и новороденото човешко същество заяви своята независимост със задоволителен рев. Нямаше всъщност какво друго и да направи — той бе млад лекар на обща практика, който сериозно приемаше клетвата на Хипократ. Според себе си, той все още я приемаше сериозно, макар и понякога да я наричаше „хипокритовата“ клетва. И все пак, чувствата му се бяха оказали оправдани — наистина имаше нещо гнило около това дете — нещо, което не бе изцяло myasthenia gravis.

Отначало изпитваше към детето съжаление, както и някакво ирационално чувство на отговорност за състоянието, в което се намираше то. Патологичната мускулна слабост води до почти пълна инвалидност, тъй като пациентът няма увредени крайници, които да могат да бъдат протезирани. Така и трябва да си лежи, с всичките си крайници, органи и жизнени функции, и все пак толкова жалък, толкова слаб, че не е в състояние да изпълни каквото и да е нормално действие. Той прекарва живота си в състояние на изтощителен колапс, какъвто нормален човек би достигнал в края на убийствено крос-кънтри бягане. Никаква помощ, никакво облекчение за него.

През детството на Уолдо постоянно се беше надявал, че детето ще умре, тъй като очевидно съдбата му бе отредила орисията на трагична безполезност, докато същевременно, като лекар, правеше всичко по своите сили и умения и по тези на безбройните консултиращи специалисти, за да запази живота на детето и да го лекува.

Естествено, Уолдо не можеше да ходи на училище — Граймс намери съчувстващи му възпитатели. Той не можеше да играе на обикновените игри — Граймс измисли за него специални игри за болнично легло, които стимулираха не само въображението на Уолдо, но и го караха да използва отпуснатите си мускули в пълна степен, колкото и ниска да беше тя.

Граймс се бе боял, че увреденото дете, след като не е подложено на обичайния стрес на растежа, ще остане инфантилно. Сега вече знаеше — от дълго време знаеше, че тревогите му са били напразни. Младият Уолдо се вкопчваше и в малкото, което животът му предлагаше, жадно се учеше, с мъчително усилие на волята се опитваше принуди недисциплинираните си мускули да му служат.

Беше изобретателен при измислянето на хитрини, за да преодолее някак мускулната си слабост. На седем години изобрети начин да държи лъжицата с двете си ръце, което му позволяваше — макар и много болезнено — да се храни сам. Първото си механично изобретение създаде на десетгодишна възраст. Това беше приспособление, което придържаше книгата пред него под произволен ъгъл, контролираше осветеността на страниците и ги обръщаше. Приспособлението реагираше на натиска на върховете на пръстите върху просто контролно табло. Естествено, Уолдо не можеше да го построи сам, но можеше да го замисли и обясни — семейство Фартингуейт-Джоунс спокойно можеше да си позволи услугите на инженер-конструктор, който да осъществи замисъла на детето.

Граймс беше склонен да смята този случай, в който детето Уолдо играеше интелектуално доминираща роля над образован възрастен човек, който не беше нито роднина, нито прислужник, за етапен в психологическия процес, чрез който Уолдо с течение на времето започна да се отнася към цялата човешка раса като към свои слуги, свои ръце, действителни или потенциални.

— Какво те яде, Док?

— А? Извинявай, бях се заблеял. Виж сега, момчето ми, ти не бива да бъдеш много суров към Уолдо. Аз самият не го харесвам. Но ти трябва да го приемаш като едно цяло.

— Ти го приеми така.

— Недей така! Ти казваше, че се нуждаеш от гения му. Той нямаше да е гениален, ако не беше сакат. Ти не познаваше родителите му. Те бяха добра порода — фини, интелигентни хора — но не блестяха с нищо особено. Потенциалните възможности на Уолдо не бяха по-големи от техните, но той трябваше да ги използва по-усърдно, за да постигне каквото и да е. Всичко трябваше да прави по трудния начин. Налагаше му се да бъде умен.

— Разбира се, но защо трябва да има такъв змийски характер? Повечето велики хора не са такива.

— Помисли сам. За да постигне каквото и да е в неговото състояние, той трябваше да развие воля за постигане на нещата на всяка цена, при пълно пренебрежение към каквито и да било други съобръжения. Какво друго можеше да се получи, освен отвратителен егоист?

— Аз бих … е, хайде, няма значение. Има нужда от него и това е.

— Защо?

Стивънс обясни.

Оправдано е да се твърди, че формата на една култура — нейните предпочитания, ценности, организация на семейството, навици при хранене, начин на живот, педагогически методи, институции, форми на управление и така нататък — произлиза от икономическите необходимости на технологията й. Макар и тази теза да е твърде широка и опростена, вярно е все пак, че голяма част от това, което характеризираше дългия мирен период след коституционното установяване на Обединените нации, води началото си от ускореното развитие на технологиите на воювалите през четиридесетте години страни. Дотогава радиоизлъчванията, с малки изключения, бяха използвани само за комерсиални цели. Даже телефонните връзки бяха осъществявани почти изцяло по метален проводник от единия апарат до другия. Ако човек от Монтърей искаше да говори със съпругата или партньора си в Бостън, трябваше да използва един реално съществуващ меден нерв, простиращ се през континента от единия до другия край.

Радиационната енергия тогава беше нереална мечта, намираща въплъщение в неделните притурки и комиксите.

Бе необходима поредица — не, цяла съвкупност — от случайности, за да се ликвидира медната паяжина, покрила континента. Не беше икономично да се пренася енергията. Наложи се да изчака появата на коаксиалния лъч — нужда, определена от проявилите се във военното дело недостатъци през Великата война. Радиотелефонията не можеше да бъде замяна на жичния телефон, докато най-после напредналата ултразвукова техника не осигури, така да се каже, място за натоварен трафик в етера. Но тогава стана необходимо да бъде изобретено приемащо устройство, което да може да се използва от нетехнически лица — да речем, десетгодишно момче — толкова лесно, колкото шайбата-селектор, характерна за разпространения жичен телефон през ерата, чийто край идваше.

Бел Лабораториз се справиха с този проблем. Решението водеше пряко към приемник на радиационна енергия, домашен вид, заключен, запечатан и с брояч. Пътят към радиоизлъчването на енергията бе отворен, с изключение на един аспект: ефективността. Авиацията трябваше да чака разработването на двигателя с вътрешно горене, промишлената революция бе резултат от парната машина, а радиационната енергия трябваше да разчита на един наистина евтин и изобилен източник на енергия. Тъй като излъчването на енергия само по себе си е разточителство, беше нужна енергия евтина и в достатъчно количество, за да бъде губена.

Същата година роди атомната енергия. Физиците, които работеха за армията на Съединените щати — да, тогава Съединените Североамерикански щати имаха своя собствена армия — създадоха един суперексплозив. Дневниците със записите на техните изпитания съдържаха, при правилна постановка на проблема, всичко необходимо за получаване на почти всеки друг вид атомна реакция. Дори и на така наречения Слънчев Феникс — водородно-хелиевият цикъл, който е източник на слънчевата енергия.

Радиационната енергия стана достъпна и следователно — неизбежна.

Реакцията, при която медта се разлага на фосфор, силиций 29 и хелий 3, плюс намаляващи верижни реакции, бе един от няколкото евтини и удобни методи за производството на неограничено количество практически безплатна енергия.

Естествено Стивънс не спомена нищо от това в своето обяснение пред Граймс. Граймс разсеяно си даваше сметка за целия този динамичен процес. Той бе наблюдавал развитието на радиационната енергия точно както баща му бе следил преди време развитието на авиацията. Постепенно бяха изчезнали гигантските електротрансформатори и линии — беше гледал как изтръгват тежките кабели от разкопаните улици на Манхатън. Даже си спомняше своя първи безжичен телефонен апарат с двата странни и объркващи циферблата — беше се свързал с един адвокат в Буенос Айрес, когато се опитваше просто да се свърже с местния супермаркет. В продължение на две седмици всичките му местни обаждания минаваха през Южна Америка, докато най-после разбра, че има значение кой от циферблатите ще използва по-напред.

По това време Граймс още не беше се поддал на новия стил в архитектурата. Лондонският план не го привличаше. Той предпочиташе къщите да са на повърхността, където човек можеше да ги види. Когато в служебните му помещения се наложи да се увеличи площта, той се предаде и склони да слезе под земята, не толкова поради изгодата, практичността и общите удобства, които предлагаше животът в климатизираните пещери, колкото защото вече бе започнал да се тревожи малко относно последствията от радиацията, преминаваща през човешкото тяло. Стените на неговата дупка в земята бяха покрити с олово, а покривът бе с двойна дебелина.

— Същността на проблема е, — говореше Стивънс — че предаването на енергия към транспортните единици започна да дава дяволски много аварии. Все още не достатъчно, за да блокира трафика, но достатъчно, за да създава сериозни безпокойства. Някои от случаите бяха тежки и не можем постоянно да ги потулваме. Трябва да направя нещо.

— Защо?

— Защо ли? Не бъди глупав. Първо, защото като инженер по трафика на НАПА с това си изкарвам хляба. Второ, проблемът сам по себе си е тревожен. Един добре конструиран механизъм трябва да работи винаги и навсякъде. А тези механизми не работят и ние не можем да разберем защо това е така. Математическите ни физици почти са стигнали до фаза бебешко бърборене.

Граймс вдигна рамене. На Стивънс му стана неприятно от този жест.

— Струва ми се, че не осъзнаваш важността на проблема, Док! Имаш ли представа колко конски сили са впрегнати в транспорта? Като вземем предвид обикновените превозвачи заедно с частните и фирмените превозни средства, Норт Америкън Пауър Еър осигурява повече от половината от енергията на този континент. Ние трябва да сме изрядни. Може да добавиш и поделението ни, което осигурява енергия за градовете. Там няма неприятности — засега. Но направо ни е страх да си помислим до какво би могло да доведе прекъсването на енергията за един град!

— Мога да ти кажа едно разрешение.

— Така ли? Хайде тогава.

— Зарежете всичко! Върнете се към парните котли и двигателите с вътрешно горене. Отървете се от тези проклети капани с радиационна енергия.

— Абсолютно невъзможно! Ти не се чуваш какво говориш. Промяната отне повече от петнадесет години. Сега вече свикнахме. Док, ако НАПА пусне кепенците, половината от населението в северната част ще трябва да гладува, да не говорим за езерните области и оста Бостън-Филаделфия.

— Всичко, което мога да кажа е, че това може да се окаже по-добро решение от сегашната бавна смърт.

Стивънс нетърпеливо махна.

— Слушай, Док, гледай си бръмбарите в главата, ако искаш, но не ме карай да имам това предвид при изчисленията си. Никой друг не вижда опасност в радиационната енергия.

Граймс меко отговори.

— Въпросът е, синко, че не знаят къде да гледат. Знаеш ли какъв е рекордът на висок скок тази година?

— Никога не слушам спортните новини.

— Опитай някой път. Рекордът спря на седем фута и два инча преди около двайсет години и оттогава непрестанно спада. Може да опиташ да сравниш графически спортните рекорди с повишаването на изкуствения радиационен фон на въздуха. Някои от резултатите ще те поизненадат.

— Хайде сега, всички знаят, че има отдръпване от силовите спортове. Манията за пот и мускули просто свърши.Културата ни става по-интелектуална.

— Как ли не, интелектуална! Хората престанаха да играят тенис просто защото постоянно са уморени. Погледни се! Ти си същинска торба!

— Не се заяждай, Док.

— Извинявай! Но работоспособността на животното човек очевидно намалява. Ако имахме подходяща статистика за тия неща, можех да го докажа, пък и кой да е лекар, разбиращ от работа си, може да го види, стига да има очи и да не се доверява прекалено на разните модерни апаратури. Не мога да кажа къде е причината, но имам силното чувство, че е в боклуците, които вие пробутвате.

— Невъзможно. Няма радиационно излъчване във въздуха, което да не е проучено подробно в лабораториите. Не сме нито глупаци, нито мошеници.

— Може би изпитанията ви не са достатъчно продължителни. Не говоря за няколко часа или няколко седмици. Става дума за кумулативния ефект от многогодишно радиационно облъчване на човешките тъкани. Какви вреди носи това.

— Мисля, че никакви.

— Мислиш, обаче не си сигурен! Никой никога не се е опитал да установи това. Например, какъв е ефектът на слънчевата светлина върху силикатното стъкло? Ще кажеш — никакъв, но виждал ли си това стъкло в пустините?

— Онова синьо-лавандулово оцветяване? Разбира се.

— Да. В пустинята Мохаве стъклото се оцветява след няколко месеца. Но виждал ли си някога стъклата на прозорците на старите къщи на Бийкън Хил?

— Никога не съм бил в Бийкън Хил.

— Окей, тогава ще ти кажа. Същото явление, само че трябва повече от век време. Кажи ми тогава, като си толкова отракан физик, можеш ли да измериш промените, които стават с тия стъкла в Бийкън Хил?

— Ами вероятно не.

— Но те въпреки това не престават. Опитал ли се е някой някога да измери промените в човешките тъкани в резултат на тридесет години излагане на ултракъсовълнова радиация?

— Не, обаче …

— Няма обаче! Наблюдавам един ефект. Предположението ми за причината може да е произволно. Но се чувствам много по-бодър, откакто постоянно нося оловната си дреха всеки път, когато излизам навън.

Стивънс се предаде.

— Може и да си прав, Док. Няма да се карам с теб. Какво ще кажеш за Уолдо? Ще ме заведеш ли при него, ще ми помогнеш ли да го убедим?

— Кога искаш да отидем?

— Колкото по-скоро, по-добре.

— Сега?

— Става.

— Обади се в службата си.

— Готов ли си да тръгнеш веднага? За мене е удобно. Що се отнася до управлението, аз съм в отпуск, но всичко това ме безпокои и трябва нещо да направя.

— Стига приказки — действай!

Те се качиха горе на паркинга. Граймс се насочи към своя огромен, тромав и старомоден Боинг. Стивънс го спря:

— Нали не смяташ да се качваме на това нещо? Пътуването ще ни отнеме целия ден.

— Защо не? Има допълнителен космически двигател и е много здрав. Можем да прескочим до Луната и обратно.

— Да, но адски бавно! Нека използваме моята „метла“.

Граймс плъзна поглед по обтекаемите форми на малкия спийдстър на приятеля си. Корпусът беше почти невидим, постижение на пластопроизводството. Повърхностен слой с дебелина две молекули придаваше коефициент на пречупване близък до този на въздуха. При абсолютна чистота беше почти невъзможно да се види. В момента поради атмосферната влага и прах можеше смътно да се забележи нещо като призрачен сапунен мехур.

Точно по централната ос на кораба ясно се виждаше единствената металическа част — аксиалният вал с разширяващия се сноп от рецептори на деКалб в края му. Външно това летателно чудо напомняше гигантска метла на вещица и напълно оправдаваше разговорното си название. Още повече, че седалките от прозрачна пластмаса бяха поставени една зад друга над вала, така че той оставаше между краката на пилота и пътниците.

— Синко, — забеляза Граймс, — знам, че не съм нито хубавец, нито елегантен. Но все пак имам някакви остатъци от самочувствие и тук-там чувство за собствено достоинство. Нямам никакво намерение да възсядам това нещо и да се нося из въздуха с него.

— Боже мой! Ти наистина си старомоден.

— Може и да съм. Въпреки това, смятам да запазя всички особнячества, които съм натрупал до сегашната си възраст.

— Виж, ще поляризирам корпуса преди да тръгнем. Какво ще кажеш?

— Непрозрачен?

— Непрозрачен.

Граймс хвърли поглед на съжаление към неугледния си кораб, но се съгласи, опитвайки се да улучи едва видимата врата на спийдстъра. Стивънс му помогна и те се качиха и възседнаха „метлата“.

— Дръж се, Док, — похвали се Стивънс. — Ще те откарам за нула време. Твоята бъчва едва ли вдига повече от петстотин, а Инвалидната количка е поне двадесет и пет хиляди мили нагоре.

— Никога не бързам, — бе коментарът на Граймс, — и не наричай къщата на Уолдо „Инвалидна количка“ — поне не пред него.

— Ще запомня това, — обеща Стивънс. Той се позалута, търсейки ръчката за поляризация, и корпусът изведнъж стана наситено черен и огледално блестящ, скривайки ги. Също така неочаквано корабът потръпна и изчезна във висините.

Излеждаше, че Уолдо Ф. Джоунс плува във въздуха в центъра на сферичното помещение. Изгледът не лъжеше, понеже това си беше точно така. Къщата му се движеше по свободна орбита с период малко над двадесет и четири часа. Нямаше никакво въртене около собствената ос, тъй като псевдо гравитацията, създавана от центробежната сила, бе нещото, което желаеше най-малко. Той беше напуснал Земята, за да се отърве от гравитационното й поле. От седемнадесет години, откакто къщата му беше построена и изведена в космическа орбита, не беше стъпвал на земната повърхност, нито пък имаше намерение да го прави някога, независимо от причините.

Тук, плувайки свободно в пространството на своята климатизирана черупка, той беше почти свободен от непоносимото пожизнено робуване на негодните си мускули. Можеше да изразходва икономично малкото сили, които имаше, в движение, а не в борба с разкъсващо силното гравитационно поле на Земята.

Още от ранно детство Уолдо се интересуваше активно от космическите полети, не поради желание да изследва дълбините на пространството, а защото момчешкият му пъргав и трениран ум бе разбрал огромното — за него самия — преимущество на безтегловността. В юношеските си години бе помогнал на първите експериментатори в космическото пространство да решат проблемите при маневриране, като им бе предоставил контролна система за управление при ускорения, надвишаващи два-три пъти земното.

За него това изобретение не бе проблем — просто беше адаптирал приспособленията за манипулиране, които самият той използваше в борбата си с огромната за него нормална гравитация на Земята. На първия ракетен кораб имаше релета, които Уолдо някога бе използвал, за да може да се мести от леглото в инвалидната количка.

Противоускорителните резервоари, станали сега част от стандартното оборудване на лунните пощенски кораби, бяха произлезли от флотационния резервоар, в който Уолдо обикновено се хранеше и спеше преди да напусне къщата на родителите си и да се настани в сегашния си уникален дом. Повечето от базовите му изобретения бяха замислени за собствено удобство и едва по-късно пригодени за масово използване. Дори и разпространените, гротескно хуманоидни приспособления, повсеместно известни като „уолдоси“ — Синхронно дублиращия пантограф на Уолдо Ф. Джоунс, патентен номер 296001437, нова серия и т.н. — бяха претърпели няколко поколения усъвършенстване и частно ползване в машинния цех на Уолдо преди да ги приспособи за масово производство. Първите от тях, твърде примитивни в сравнение с уолдосите, които можеше да се видят във всеки цех, работилница, завод и склад в страната, бяха конструирани, за да може с тяхна помощ Уолдо да работи на метален струг.

В началото изобретателят се дразнеше от името, което широката публика бе лепнала на приспособлението — струваше му се много фамилиарно, — но след това хладно бе осъзнал преимуществото обществото да го идентифицира с едно толкова полезно и важно изобретение.

Когато журналистите нарекоха космическия му дом „Инвалидната количка“, можеше да се очаква, че той ще възприеме това като още една безплатна реклама. Но названието го вбеси,а това произлизаше от един друг характерен за него факт: той не се смяташе за инвалид.

Той не се считаше за увредено човешко същество, а за нещо повече от човек — следващото стъпало на еволюцията, едно същество, което бе толкова по-висше, че нямаше нужда от бруталната сила на гладкокожите маймуни. Космати маймуни, после гладкокожи маймуни и най-после Уолдо — такава беше поредицата за степенуване в неговия ум. Шимпанзето, което има слабо развити мускули, може с една ръка да тегли със сила 1500 фунта. Това Уолдо беше установил като бе купил едно шимпанзе и си беше направил труда да го раздразни достатъчно, за да покаже всичко, на което е способно. Един добре развит мъж може да „изстиска“ 150 фунта с една ръка. С пот на челото Уолдо не можеше да достигне дори 15 фунта. Независимо дали налагащият се извод бе правилен или не, Уолдо вярваше в него и мереше с него. Хората бяха малоумници с купчина мускули, шимпанзета с гладка кожа. Чувстваше се поне десет пъти по-висш от тях.

Имаше големи планове.

Макар и плувайки във въздуха, беше зает, много зает. Въпреки че никога не слизаше на Земята, бизнесът му беше там. Освен че трябваше да управлява множеството си имоти, редовно практикуваше като инженер-консултант, специализиран в анализ на движението. Около него в помещението висяха принадлежностите,от които се нуждаеше. Срещу него беше телевизионен приемник с размери четири на пет фута. На екрана бяха изобразени две координатни системи — правоъгълна и полярна. Вдясно и малко по-нагоре висеше друг, по-малък приемник. И двата имаха възможност за запис по паралелни мрежи, разположени в друго отделение.

На по-малкия приемник се виждаха лицата на двама души, които го наблюдаваха. По-големият показваше огромен цех, приличен на хангар. На преден план бе шлайфмашина, която обработваше някаква голяма отливка. До нея стоеше работник с изнервен вид.

— Той е най-добрият, с когото разполагате — заяви Уолдо на двамата мъже от малкия екран. — Без съмнение е тромав и няма талант за фина работа, но е по-добър от другите малоумници, които наричате механици.

Работникът се огледа наоколо, опитвайки се да разбере откъде идва гласът. Очевидно можеше да чува Уолдо, но не му беше осигурен приемник.

— Това за мен ли се отнасяше? — рязко запита той.

— Не ме разбрахте, добри човече — мило каза Уолдо. — Аз ви направих комплимент. Всъщност, надявам се да ви обуча на елементарното в прецизната работа. След това очакваме вие да обучите тия с размекнатите мозъци около вас. Ръкавиците, моля.

Близо до човека, на обичайния стенд, се намираше чифт първични уолдоси с дължина до лакът. Те висяха над линията, паралелно свързани с подобен чифт пред Уолдо. Вторичните уолдоси, които се намираха под контрола на Уолдо посредством намиращите се пред него, бяха поставени пред машината на работното място на оператора.

Забележката на Уолдо се отнасяше до първичните уолдоси до работника. Механикът ги погледна, но не вкара ръцете си в тях.

— Не изпълнявам заповеди на човек, когото не мога да видя — каза той безизразно, извръщайки поглед към пространството извън екрана.

— Виж какво, Дженкинс… — започна един от мъжете на малкия екран.

Уолдо въздъхна.

— Наистина нямам нито време, нито желание да се занимавам с дисциплината в предприятието ви. Господа, моля обърнете предавателя си така, че нашият сприхав приятел да може да ме вижда.

Това беше направено — лицето на работника се появи на заден план и на малкия екран.

— Е, по-добре ли е сега? — меко каза Уолдо.

Работникът изсумтя.

— Сега… как се казвате, моля?

— Александър Дженкинс.

— Отлично, приятелю Алек — а сега ръкавиците!

Дженкинс вмъкна ръцете си в уолдосите и зачака. Уолдо постави ръце в първичния чифт уолдоси пред себе си и трите чифта, включително и този пред машината, оживяха. Дженкинс захапа устни, сякаш му беше неприятно чувството собствените му пръсти да бъдат манипулирани от бронираните ръкавици.

Уолдо леко сви отпусна пръсти. Двата чифта уолдоси на екрана последваха движението му с абсолютна точност.

— Опитай се да почувстваш, скъпи Алек — съветваше Уолдо. — Леко и с чувство. Накарай мускулите си да работят за тебе.

След това движенията му придобиха определена насоченост — уолдосите на машината посегнаха и включиха захранването и продължиха леко и грациозно да обработват отливката. Едната механична ръка се протегна надолу и отрегулира един от ключовете, докато другата усили потока масло за охлаждане на резеца.

— Ритъм, Алек, ритъм! Никакво суетене, никакви излишни движения. Опитай се да ме следваш!

Отливката придобиваше определена форма с измамна бързина и все повече заприличваше на това, което щеше да бъде — капак на обикновен инкубатор. Патронникът освободи детайла, той падна на ролковия транспортьор отдолу и нова груба отливка зае мястото му. Уолдо продължи изкусно и без да бърза, като пръстите му вътре в уолдосите оказваха натиск, измерващ се с части от грама, но двата чифта, намиращи на хиляди мили от него, следваха движенията му прецизно и със сила, достатъчна за извършване на тежката работа.

Още един детайл падна на лентата. След него още няколко. Дженкинс, макар че не вършеше самата работа, се измори от напрежението, с което се опитваше да се нагоди към движенията на Уолдо. По челото му избиваше пот, стичаше се надолу по носа му и се събираше на капки по брадата му. Между два детайла той неочаквано измъкна ръце от ръкавиците.

— Стига толкова — каза той.

— Още една отливка, Алек. Ти напредваш.

— Не! — той се извърна и поиска да си тръгне. Уолдо направи рязко движение — толкова рязко, че му костваше усилия дори в неговата безтегловна среда. Една от стоманените ръце светкавично сграбчи Дженкинс за китката.

— Не толкова бързо, Алек.

— Пусни ме!

— Кротко, Алек, кротко. Ще правиш каквото ти се казва, нали? — Стоманената ръка притисна китката — Уолдо бе приложил цели петдесет грама натиск.

Дженкинс изръмжа. Единственият останал зрител — първият си беше тръгнал скоро след началото на урока — започна изненадан:

— Но, господин Уолдо …

— Да се подчинява! Или го уволнете! Знаете условията на договора ни.

Изведнъж образът и звукът изчезнаха, прекъснати от Земята. След няколко секунди се възстановиха. Дженкинс беше намусен, но не и войнствено настроен. Уолдо продължи, сякаш нищо не беше станало.

— Още веднъж, скъпи Алек.

Когато тренировката завърши, Уолдо нареди:

— Двадесет пъти с датчик на китката и на лакета за отчитане на хроноанализатора. Искам линиите на контролния екран да съвпадат, Алек. — Той изключи големия екран и се обърна към наблюдателя от малкия.

— Утре по същото време, Макнай. Напредъкът е задоволителен. С течение на времето ще превърнем този ваш приют за слабоумни в модерен завод. — Той изключи и този екран без да се сбогува.

Уолдо прекъса малко прибързано служебния си разговор, тъй като с едно око следеше съобщенията по локалното информационно табло. Някакъв кораб се насочваше към дома му. В това нямаше нищо чудно. Досадни туристи постоянно се опитваха да се приближат до него и автоматичната му защитна система почти не оставаше без работа.

Но този кораб „знаеше“ паролата и сега беше на прага на дома му. Типът „метла“ и регистрационният му номер от Флорида не можаха да го ориентират. Кого познаваше от щата Флорида?

Веднага разбра, че никой от тези, които познаваше — а този списък беше много къс — и разполагаше с паролата, не можеше да има регистрационен номер от Флорида. Подозрителността, с която се отнасяше към целия свят, отново се прояви. Уолдо включи мрежата, с която при помощта на първични уолдоси можеше да контролира незаконните, но абсолютно смъртоносни приспособления за защита на дома си. Корабът беше непрозрачен, и това също не му хареса.

Младолик човек се измъкна от кабината. Уолдо го изгледа. Непознат — може би беше виждал някъде лицето му. Тридесет грама натиск в първичните уолдоси и това лице щеше да престане да бъде лице, но действията на Уолдо бяха под контрола на мозъка му — той не се ръководеше от темперамента си. Човекът се обърна, сякаш за да помогне на някой да излезе отвътре. Да, имаше и друг. Чичо Гюс! Но старият глупак беше довел непознат човек със себе си. Можеше да не го прави. Знаеше много добре отношението на Уолдо към непознатите.

Въпреки това, той отвори люка към приемната и им позволи да влязат.

Гюс Граймс пропълзя през люка, леко задъхвайки се, прихващайки се за ръчките. Така беше винаги, когато му се налагаше да се придвижва в безтегловност. Въпрос на контрол над диафрагмата, рече си той както винаги; не може да е от напрежението. Стивънс се промъкна след него, демонстрирайки с безобидна гордост умението си да се справя с безтегловността. Граймс се спря едва в приемната, изсумтя и се обърна към куклата в човешки ръст, която се намираше там.

— Здрасти, Уолдо.

Куклата завъртя леко очите и главата си.

— Здравей, чичо Гюс. Много ми се иска да запомниш, че трябва да се обаждаш, преди да дойдеш. Бих могъл да приготвя любимия ти обед.

— Няма значение. Май няма да се бавим толкова дълго. Уолдо, това е моят приятел Джими Стивънс.

Куклата се обърна към Стивънс с формална вежливост:

— Приятно ми е, господин Стивънс. Добре дошли във Фрийхолд.

— И на мен ми е приятно, господин Джоунс — отговори Стивънс и любопитно се загледа в куклата. Направо приличаше на жива — отначало дори се беше заблудил. „Достоверно изображение.“ Сега се сети, че беше чувал за тази кукла. Освен на телевизионния екран, малко хора бяха виждали Уолдо на на живо. Тези, които имаха работа в „Инвалидната количка“ — не, „Фрийхолд“, трябваше да запомни това — имаха работа само с гласа и виждаха това човекоподобно.

— Но ти трябва да останеш за обяд, чичо Гюс — продължи Уолдо. — Не може така да ме прекарваш — и без това идваш толкова рядко. Все ще смогна да посготвя нещо.

— Може и да останем — съгласи се Граймс. — Ти ме знаеш. Мога да изям костенурка заедно с корубата.

Наистина блестящо хрумване бе да дойде с Док Граймс, поздрави се Стивънс. Няма и пет минути откак са тук, и Уолдо вече настоява да останат за обяд. Добра поличба!

Той не бе забелязал, че поканата се отнасяше единствено за Граймс, и че именно Граймс бе приел, че тя се отнася за двамата.

— Къде си в момента, Уолдо? — продължи Граймс. — В лабораторията? — Той направи движение да напусне приемната.

— Е, не се безпокой — бързо каза Уолдо. — Сигурен съм, че ще ви е най-удобно там, където сте. Само момент и ще пусна въртенето на помещението ви, така че да можете да седнете.

— Каква ти става, Уолдо? — запита Граймс раздразнено. — Знаеш, че не държа на гравитацията. И нямам нужда от компанията на говорещата ти кукла. Искам да те видя!

Стивънс бе учуден от настойчивостта на възрастния човек. Лично той смяташе за уместно Уолдо да предложи да им осигури притегляне. Безтегловността го караше да се чувства малко не на себе си.

Уолдо замълча за дълго, така че се почувстваха неудобно. Накрая каза студено:

— Наистина, чичо Гюс, това, което искаш, е недопустимо. Би трябвало да знаеш това.

Граймс не му отговори. Вместо това той хвана Стивънс за ръката.

— Джими, тръгваме си!

— Защо, Док? Какво става?

— Уолдо прави номера, а аз не обичам номерата.

— Но …

— Хайде! Тръгвай! Уолдо, отвори люка.

— Чичо Гюс!

— Какво?

— Гарантираш ли за госта си?

— Естествено, глупако! Иначе нямаше да го доведа!

— Ще ме намерите в работилницата. Вратата е отворена.

— Хайде идвай, синко — обърна се Граймс към Стивънс.

Стивънс се помъкна след Граймс като теле след майка си, поемайки с поглед колкото може повече от чудесиите на къщата на Уолдо. Мястото наистина бе уникално — такова нещо не беше виждал. Беше абсолютно невъзможно да се ориентираш къде е горе и къде — долу. Космическите съдове, дори и орбиталните станции, макар и винаги в състояние на свободно падане и независими от външна гравитация, неотменно се проектират с посоки горе и долу. Тези посоки се определят по отношение силата на ускорение — в една космическа станция горе и долу се определят от центробежната сила.

Някои от модерните полицейски и военни съдове използват повече от една ос на ускорение, а хората от екипажите им трябва да бъдат фиксирани при маневриране. В космическите станции въртенето е само за жилищните сектори. Въпреки всичко, общото правило е, че хората са свикнали с притеглянето. Всички техни произведения съответстват на това положение по отношение на конструкцията си — освен домът на Уолдо.

Трудно е за една „земна мишка“ да пренебрегне представата за земното притегляне. Ние изглежда се раждаме с инстинкт, който изисква това. Мислейки за един кораб на свободна орбита около Земята, ние сме склонни да приемем посоката към нея за „долу“ и че стоим или седим на корабната стена откъм Земята като на „пода“. Такава концепция е напълно невярна. За човек, намиращ се в тяло, което е в състояние на свободно падане, просто не съществува усещане за тежест и няма никаква посока „горе — долу“, освен създаваната от гравитационното поле на самото тяло. Що се отнася до последното, нито къщата на Уолдо, нито който и да е от построените досега космически съдове създават гравитационно поле достатъчно силно, за да бъде усетено от човека. Вярвате или не, това е така. Нужна е маса, не по-малка от тази на солиден астероид, за да получи човек някакво усещане за тегло.

Може да се възрази, че едно тяло на свободна орбита около Земята не е това, което наричаме „свободно падащо тяло“. Концепция напълно човешка, „земен“ тип и въпреки това съвсем погрешна. Свободен полет, свободно падане и свободна орбита са равнозначни термини. Луната пада постоянно към Земята, Земята постоянно пада към Слънцето, но страничните вектори на тези движения не позволяват на тези тела да се доближат. Но все пак това си е свободно падане. Обърнете се към който и да е астроном или балистик.

При свободното падане няма усещане за тегло. Гравитационното поле се усеща от човек при неговото преодоляване.

Някои от тези мисли преминаха през мозъка на Стивънс докато се придвижваше с ръце по скобите към работилницата на Уолдо. Домът на Уолдо бе конструиран без оглед на посоките „горе“ и „долу“ — нямаше никакъв „под“. Плоскости и платформи от всякакъв вид и размер бяха подредени под всевъзможни ъгли, тъй като по тях нямаше да се върви или да се стои. По скоро това бяха работни повърхности. А и оборудването не винаги бе разположено на тези повърхности — често беше по-удобно то да бъде разположено в празно пространство, придържано от леки въжета или тънки скоби.

Обзавеждането и оборудването бяха странни на вид, а често и с необяснимо предназначение. Повечето мебели на Земята — а и под земята — са изключително здрави и поне 90 процента от тях се правят с единствената цел да устоят по някакъв начин на силата на земното притегляне. Такава е целта на всички маси, столове, дивани, ракли, рафтове, чекмеджета и т.н. При други мебели и съоръжения тази цел е вторична, но до голяма степен определя дизайна и здравината им.

Поради ненужността от особена здравина, така необходима на Земята, повечето от нещата в къщата на Уолдо се отличаваха с приказна грациозност. Необходимите запаси, сами по себе си масивни, се съхраняваха в пълен ред по отделения в тънки пластмасови опаковки. Тежките машини, които на Земята биха изисквали специални постаменти и опори, висяха във въздуха или бяха покрити с подобни на паяжини покривала и се фиксираха с тънки еластични въжета.

Навсякъде се виждаха чифтове уолдоси — големи, малки, в реален мащаб, със съответните приемници. Очевидно Уолдо можеше да ползва отделенията, през които минаваха, без да се налага да става от креслото си — ако изобщо имаше такова. Вездесъщите уолдоси, призрачната лекота на мебелите, небрежното използване на всички стени като работни или складови повърхности придаваха на мястото налудничаво фантастичен вид. Стивънс се почувства като в зала на Дисниленд.

Помещенията, които бяха видели досега, не бяха жилищни. Стивънс се чудеше как ли ще изглеждат личните стаи на Уолдо и се опитваше да си представи външния вид на обзавеждането. Никакви столове, никакви килими, никакво легло. Може би картини. Нещо хитро, като непряко осветление, тъй като погледът можеше да се насочи във всяка посока. Средствата за комуникация може би щяха да са обичайните. Но как ли би изглеждала мивката? Или водна чаша? Може би затворена пластмасова бутилка вместо чаша — или имаше ли нужда от съд изобщо? Не можеше да реши и осъзна, че дори един компетентен инженер може да се обърка в условията на непривично действие на механичните закони.

Какъв би трябвало да бъде един пепелник, когато няма сила, която да задържи на място пепелта? Дали Уолдо пушеше? Ако обичаше да реди пасианс, как ли подреждаше картите? Намагнитени карти, може би, и магнитна повърхност.

— Оттук, Джим. — Граймс се закрепи с една ръка, докато жестикулираше с другата. Стивънс се промъкна през посочения люк. Преди да има време да се огледа, стресна го заплашително басово ръмжене. През въздуха право към него се беше устремил огромен мастиф с оголени зъби и капеща от муцуната слюнка. Предните му лапи бяха неподвижно насочени напред, сякаш балансирайки в полета, докато задните бяха подвити под корема му. По ръмженето и маниера му личеше, че е решен да разкъса на части нашественика, а след това да излапа тези части.

— Балдур! — зачу се отдалеч. Свирепостта на кучето се стопи, но то не можеше да спре нападението си. Един уолдос се протегна от около цели пет-шест метра и го хвана за нашийника. — Съжалявам, сър — добави гласът. — Моят приятел не ви очакваше.

Граймс рече:

— Как е, Балдур? Слушаш ли? — Кучето го погледна, излая и замаха с опашка. Стивънс се огледа за източника на авторитетните нареждания и го откри.

Помещението беше огромно и сферично. В центъра му се намираше един дебелак — Уолдо.

Беше облечен доста обикновено, с шорти и фанелка, само дето беше бос. Ръцете му до лактите бяха покрити с метални ръкавици — първични уолдоси. Беше пухкаво дебел, с двойна брадичка и трапчинки, с гладка кожа — приличаше на голям, розов херувим, носещ се около някой светец. Но очите му не бяха на херувим, а челото и черепът му бяха човешки. Той погледна Стивънс.

— Позволете ми да ви представя моя приятел, — каза той с висок изморен глас. — Подай лапа, Балдур!

Кучето протегна предния си крак и Стивънс го пое сериозно.

— Позволете му да ви подуши.

Кучето направи това, когато уолдосът на нашийника му позволи да дойде по-близко. Доволно, животното дари Стивънс с влажна целувка по китката. Стивънс забеляза, че очите на кучето бяха заобиколени от големи кафяви кръгове, контрастиращи с бялата му козина. Наистина приличаше на Кучето с очи като чинийки от приказката за войника и огнивото. Той говореше неща като „Добро куче!“ и „Добър стар приятел!“, докато Уолдо наблюдаваше с леко отвращение.

— Долу, сър! — изкомандва Уолдо, когато церемонията свърши. Кучето се обърна във въздуха, оттласна се от бедрото на Стивънс и сe устреми към господаря си. Стивънс трябваше да запази равновесие, като се хвана за парапета. Граймс се отблъсна от люка и спря полета си на една скоба близо до домакина. Стивънс го последва.

Уолдо бавно го огледа. Маниерът му не беше откровено груб, но леко дразнеше Стивънс. Почувства, че леко започва да се изчервява от врата нагоре и за да избегне това, заоглежда стаята около себе си. Мястото беше просторно и въпреки това създаваше впечатление за разхвърляност поради всички неща, събрани около Уолдо. Имаше половин дузина видеоприемници, разположени под удобен за него ъгъл а към три от тях имаше и камери. Имаше и контролни табла от всякакъв вид, някои от тях с ясно предназначение — едно за осветлението, което беше доста сложно, с малки червени светодиоди за всяка мрежа, клавиатура на водер, мултителевизионно табло, табло с необикновен дизайн и силнотокови релета по него. Но поне пет-шест бяха пълна загадка за Стивънс.

От стоманения пръстен, заобикалящ цялото помещение, стърчаха няколко чифта уолдоси. Два чифта от тях, с размер на маймунски юмрук, бяха снабдени с екстензори като тези, които бяха грабнали Балдур за нашийника. Няколко бяха нагласени около сферичната стена, като един чифт бяха толкова огромни, че Стивънс не можеше да си представи предназначението им. Разтворена, всяка механична ръка имаше цели шест фута между върха на палеца и малкия пръст.

По стените имаше множество книги, но никакви рафтове. Изглеждаше, че растат от стената като зелки. За момент това озадачи Стивънс, но после се сети — правилно, както се оказа след това — че цялата работа е в малък магнит в корицата.

Разположението на светлините беше новаторско, сложно,автоматизирано и удобно за Уолдо, но не чак толкова удобно за който и да е друг в стаята. Осветлението естествено беше непряко, но освен това се контролираше така, че никога не идваше от посоката, в която Уолдо бе обърнал поглед, така че да не може да бъде заслепен. Тъй като ярките светлини зад главата му трябваше да осигуряват добро осветяване на предмета, към който обръщаше глава, заслепяването за другите беше повече от достатъчно. Система „електрическо око“, помисли Стивънс и се зачуди колко ли проста би могла да бъде такава система.

Граймс се оплака.

— По дяволите, Уолдо, оправи се с тези светлини, заболя ме главата.

— Извинявай, чичо Гюс. — Той извади лявата си ръка от ръкавицата и посегна към контролното табло.

Отблясъците престанаха, тъй като сега светлина идваше само от посоки, в които никой от тях не гледаше в момента, и беше по-ярка, тъй като общата площ на осветителните тела бе намаляла. Светлините създаваха леко вълнуващи се изображения по стените. Стивънс се опита да ги проследи — една трудна задача, тъй като не се предполагаше да бъдат наблюдавани. Накрая откри, че може да ги вижда, като извърта очните си ябълки, но без да движи главата си. Очевидно светлините се контролираха от движението на главата, а не на очите.

— Е, господин Стивънс, намирате ли къщата ми интересна? — Уолдо се усмихваше малко високомерно.

— О, разбира се! Разбира се! Мисля, че е най-забележителното място, което съм виждал.

— И какво намирате за забележително?

— Ами … липсата на определена ориентация, а също и забележителните технически съоръжения. Ще ви се сторя недодялан, но все очаквам да видя под себе си под и таван отгоре.

— Просто въпрос на функционален дизайн, господин Стивънс. Живея в уникални условия — следователно и къщата ми е уникална. Новаторството, за което говорите, се състои главно в премахването на излишни неща и добавянето на такива, които са от полза.

— Да ви кажа право, най-интересното, което видях, не е част от дома.

— Така ли? И какво е то?

— Вашето куче, Балдур. — Кучето се огледа, когато се спомена името му. — Никога не бях виждал куче, което да се оправя в условията на безтегловност.

Уолдо се усмихна и за пръв път усмивката му беше по човешки топла. — Да, Балдур е цял акробат. Занимава се с това, откакто беше малко кученце. Той посегна и разроши ушите на кучето, показвайки моментна слабост, тъй като жестът му по сила изобщо не съответстваше на размерите на животното. Движенията на пръстите бяха слаби и едва размърдаха грубата козина, а ушите почти не пошавнаха. Но Уолдо не обърна внимание на това. Обръщайки се към Стивънс, той добави:

— Но ако Балдур ви забавлява, вие трябва да видите Ариел.

— Ариел?

Вместо да отговори, Уолдо докосна клавиатурата на водера, извличайки нещо подобно на подсвиркване с три ноти. Зачу се шумолене близо до стената „над“ тях и нещо жълто се стрелна във въздуха — канарче. То се носеше със свити крила като куршум. На около един фут от Уолдо канарчето разтвори криле, задържайки се за въздуха, размаха ги няколко пъти с разперена опашка и замря на място със свити криле, бавно дрейфувайки, докато стигна на около инч от рамото на Уолдо, включи скоростта за приземяване и впи нокти във фанелката му.

Уолдо го погали с върха на пръста си. Канарчето започна да чисти перата си с клюн.

— Нито една отгледана на Земята птица не може да се научи да лети по този начин — заяви той. — Знам го със сигурност. Изгубих около дузина, докато се уверих, че са неспособни да се приспособят. Прекалено много таламус.

— Какво стана с тях?

— При хората бихте го нарекли остра психоза на безпокойство. Те се опитват да летят, но първичните им навици ги провалят. Естествено, всичко, което правят, е погрешно и те не могат да разберат защо. След това престават да опитват, а после умират. С разбито сърце, така да се каже. — Той се усмихна тънко. — Но Ариел е гений сред птиците. Пристигна тук като яйце и основа без ничия помощ нова школа в летенето. — Той подаде пръст и птичката кацна на него.

— Достатъчно, Ариел. Можеш да се връщаш у дома.

Птичето започна „Песента на камбаната“ от Лакме. Уолдо поклати пръст:

— Не, Ариел! Върви да си лягаш!

Канарчето повдигна крака от пръста, бързо размаха криле за една-две секунди, докато набере скорост и определи курса, след което се изстреля в посоката, от която бе дошло, със свити криле и прибрани крака.

— Джими би искал да обсъди нещо с теб — започна Граймс.

— Хубаво, — каза Уолдо — но няма ли първо да обядваме? Имате ли апетит, сър?

На пълен стомах Уолдо може би щеше да е по-сговорчив, отколкото на празен, реши Стивънс. Пък и собствената му средна секция сигнализираше, че поемането на няколко калории би могло да бъде приятно.

— Да, имам.

— Отлично.

Сервираха им. Стивънс така и не разбра дали ястията бяха приготвени от Уолдо с помощта на множеството му съименници или работата бе свършена от прислуга, която се намираше някъде в дома. При съвременните методи за приготвяне на храна, Уолдо би могъл да го направи и сам. Самият Стивънс похапна с удоволствие, както и Гюс. Но си каза, че трябва при първа възможност да запита Док Граймс има ли Уолдо помощници. Никога после не се сети да го направи.

Обядът пристигна в малък контейнер, доставен пред тях от дълга пневматична телескопическа тръба. Тя спря с лека въздишка и застина. Стивънс не обърна особено внимание на самата храна, знаейки, че ще е достатъчно вкусна, тъй като вниманието му бе привлечено от съдовете и начините на сервиране. Бифтекът на Уолдо плуваше пред него, докато той си режеше късчета с извити хирургически ножици и ги поднасяше към устата си с фини щипци. Дъвченето доста го затрудняваше.

— Днес човек вече не може да намери хубави бифтеци — забеляза той. — Този е жилав. За бога, плащам добре и пак не съм доволен.

Стивънс не отговори. Той помисли, че неговият бифтек бе прекалено крехък, почти се разпадаше. Той действаше с нож и вилица, но ножът се оказа излишен. Уолдо изглежда смяташе, че гостите му няма да искат да се възползват от неговите превъзходни методи и уреди. Стивънс се хранеше от поднос, прикрепен към бедрата му, приклекнал във въздуха по примера на Граймс. Подносът досетливо бе снабден с малки остри шипове откъм страната за сервиране.

Течностите се сервираха в малки мехчета с подобни на бебешки биберони върхове.

Контейнерът отнесе съдовете с мъчително задъхване.

— Желаете ли да пушите, сър?

— Да, благодаря. — Той видя как всъщност изглеждаше пепелник, приспособен към безтегловност — дълга тръба с подобен на камбанка накрайник. Лека тяга поглъщаше изтръсканата в камбанката пепел.

— Сега за нашата работа, — започна отново Граймс. — Джими е Главен инженер на Норт Америкън Пауър Еър.

— Какво?! — Уолдо се изпъна вдървено и гърдите му се заповдигаха. С пълно незачитане към Стивънс, той се обърна към Граймс:

— Чичо Гюс, да не искаш да кажеш, че си довел служител от онази компания в моя дом?

— Не вдигай толкова пара. По-спокойно. По дяволите, предупредил съм те да не правиш нищо, което да вдига кръвното ти налягане.

Граймс се оттласна по посока на домакина си и пое китката с класическия маниер на лекар, измерващ пулса на пациента си. — Дишай по-бавно. Какво се опитваш да постигнеш? Кислородно опиянение ли?

Уолдо се опита да се освободи. Жестът беше доста жалък — възрастният човек беше поне десет пъти по-силен от него. — Чичо Гюс, ти …

— Млъкни!

Тримата запазиха мълчание за няколко минути с явно неудобство поне за двамата от тях.

— Ето — рече той накрая. — Сега е по-добре. Стегни се и ме изслушай! Джими е добро момче, никога нищо не ти е направил и се държа добре, докато беше тук. Нямаш право да го нагрубяваш независимо къде работи. Всъщност, дължиш му извинение!

— Е, хайде сега, Док — протестира Стивънс. — Боя се, че присъствието ми тук наистина не беше съвсем коректно. Моля за извинение, господин Джоунс. Не бях планирал така нещата. Опитах се да ви обясня при пристигането.

По лицето на Уолдо трудно можеше да се прочете нещо. Очевидно се стараеше да се успокои. — Няма нищо, господин Стивънс. Съжалявам, че избухнах. Абсолютно вярно е, че не би трябвало да прехвърлям върху вас чувствата, които изпитвам към вашите работодатели … макар че, бог ми е свидетел, не изпитвам никаква обич към тях.

— Знам това. И все пак не ми е приятно да го чуя от вас.

— Не разбирате ли, че ме измамиха? Измамен — и то от най-скапаните полулегални мошеници, които някога …

— Спокойно, Уолдо!

— Извинявай, чичо Гюс. — Той продължи с не толкова пронизителен глас. — Известни ли са ви така наречените патенти на Хатауей?

— Разбира се.

— „Така наречените“ е меко казано. Този човек беше прост монтьор. Патентите са мои.

Версията на Уолдо, както я излагаше той, не беше далеч от фактите, смяташе Стивънс, но беше явно пристрастна и нелепа. Може би Хатауей наистина беше работил просто като помощник — наемен занаятчия, както изтъкваше Уолдо, но нямаше никакви доказателства, никакъв договор, никакви документи. Човекът бе регистрирал няколко, безспорно уолдовски по своята изобретателност, патента и нищо повече. След това бе умрял, а наследниците му чрез своите адвокати бяха продали патентите на фирма, свързана с Хатауей.

Уолдо твърдеше, че именно тази фирма бе подбудила Хатауей да краде от него, постъпвайки за тази цел на работа при Уолдо. Но фирмата беше фалирала, а активите и пасивите и бяха преминали към Норт Америкън Пауър Еър. От НАПА бяха предложили споразумение, но Уолдо бе предпочел съда. Съдебното решение не беше в негова полза.

Даже и Уолдо да беше прав, Стивънс не виждаше някакъв законен начин директорите на НАПА да му дадат обезщетение. Служителите в една корпорация са довереници, управляващи парите на други хора. Ако хората от НАПА се опитаха да се откажат от имущество, законно принадлежащо на компанията, всеки акционер би могъл да протестира и своевременно да потърси правата си чрез съда.

Поне Стивънс си мислеше така. Но самият той признаваше пред себе си, че не е юрист. Важното беше, че имаше нужда от услугите на Уолдо, докато последният определено имаше зъб на фирмата, в която Стивънс работеше.

Трябваше да си признае, че присъствието на Док Граймс май няма да е достатъчно, за да стане номерът.

— Всичко това е станало, преди аз да започна работа — започна той, — и естествено знам много малко за това. Ужасно съжалявам и ми е много неудобно, тъй като точно сега имам голяма нужда от услугите ви.

Идеята изглежда не беше неприятна на Уолдо.

— Така ли? И за какво?

Стивънс подробно му обясни неприятностите, които имаха с рецепторите на деКалб. Уолдо слушаше внимателно. Когато Стивънс свърши, той каза:

— Да, това е същата история, която вашият Глисън ми разправи. Естествено, като техническо лице вие дадохте много по-свързана картина, отколкото описанието на онзи манипулатор на пари. Но защо идвате при мен? Аз не съм специалист по радиационно инженерство, нито пък имам научни степени от изискани институции.

— Идвам при вас — сериозно каза Стивънс, — по същата причина, заради която всички, които имат наистина нерешими инженерни проблеми, идват при вас. Доколкото знам, имате ненадминат рекорд при решаването на всеки проблем, с който сте се захващали. Това постижение ми напомня един друг човек …

— Кого? — Тонът на Уолдо бе неочаквано остър.

— Едисон. Той също не си е правил труда да работи за титли, но е решил всички сериозни проблеми на времето си.

— А, Едисон — мислех, че говорите за някой съвременник. Несъмнено е бил окей за времето си — добави той с открита щедрост.

— Не го сравнявам с вас. Просто напомням, че Едисон е имал репутацията, че предпочита трудните проблеми пред лесните. Чувал съм същото за вас и се надявах, че този проблем е достатъчно сложен, за да ви заинтересува.

— Представлява известен интерес — отстъпи Уолдо. — Малко извън обичайните ми занимания, но представлява интерес. Но ми е странно да чуя от вас, представител на Норт Америкън Пауър Еър, такава висока похвала за таланта си. Човек би помислил, че ако това мнение е искрено, не би било много трудно вашата фирма да бъде убедена в моята безспорна собственост върху така наречените патенти на Хатауей.

Наистина, този човек е невъзможен, помисли си Стивънс. Ум като на невестулка. Но отговори спокойно:

— Предполагам, че въпросът е бил решаван от ръководството и юристите. Те едва ли са в състояние да направят разлика между рутинно инженерство и творческо вдъхновение.

Отговорът изглежда посмекчи Уолдо.

— Какво мислят за проблема вашите изследователи?

— Не могат да помогнат. Д-р Рамбо изглежда не вярва на данните, които му давам. Казва, че това е невъзможно, но е доста нещастен. Май че от седмици я кара на аспирин и нембутал.

— Рамбо — бавно каза Уолдо. — Спомням си го. Средни способности. Целият е памет и никаква интуиция. Това, че Рамбо не се справя, не ме обезкуражава.

— Смятате ли наистина, че има някаква надежда?

— Не би трябвало да е толкова трудно. След обаждането на Глисън мислих известно време по въпроса. Вие ми дадохте допълнителни данни и виждам поне два подхода към проблема, които биха могли да доведат до успех. При всички случаи има един подход — правилният.

— Значи ли това, че приемате? — запита настоятелно Стивънс, нервен от облекчение.

— Да приема? — повдигна вежди Уолдо. — Драги ми господине, за какво говорите? Ние просто водим светски разговор. При никакви обстоятелства няма да помогна на компанията ви. Надявам се да видя фирмата ви разрушена, банкрутирала и унищожена. Може би сега е шансът.

Стивънс с труд запази самообладание. Минавка! Дебелакът просто се беше подиграл с него, подвеждайки го. Това беше недостойно. Той внимателно продължи:

— Не ви моля да имате милост към Норт Америкън, господин Джоунс, а се обръщам към чувството ви за дълг. Засегнати са обществени интереси. Милиони хора са жизнено зависими от услугите, които ние осигуряваме. Не разбирате ли, че обслужването трябва да продължи независимо от вас и мен?

Уолдо сви устни.

— Не, — каза той, — боя се, че това не ме засяга. Благополучието на безименните пъплещи по Земята тълпи не е моя грижа. Вече съм направил за тях повече, отколкото ще е нужно когато и да е. Те едва ли заслужават помощ. Оставиш ли ги на самите тях, повечето биха се върнали към пещерите и каменните брадви. Виждали ли сте маймуна в цирка, господин Стивънс — облечена като човек и правеща фигури с ролкови кънки? Нека ви оставя с тази мисъл: аз не съм по поддръжката на ролкови кънки за маймуни.

Продължавам ли да стоя тук, рече си Стивънс, работата няма да свърши добре:

— Да смятам ли, че това е последната ви дума?

— Можете да смятате така. Желая ви приятен ден, сър. Благодаря ви за посещението.

— Довиждане. Благодаря за обяда.

— Няма защо.

Когато Стивънс се обърна и се насочи към изхода, Граймс извика след него:

— Джими, почакай ме в приемната.

Веднага, щом Стивънс не можеше да ги чува, Граймс изгледа Уолдо отгоре до долу.

— Уолдо, — каза той, — винаги съм знаел, че си един от най-недостойните и долни хора, които съществуват, но …

— Комплиментите ти не ме главозамайват, чичо Гюс.

— Млъкни и ме слушай! Както вече казах, знаех, че си един скапан егоист, но за първи път разбирам, че си един прост фукльо!

— Какво искаш да кажеш с това?

— Шт! Знаеш не повече от мен как да решиш проблема, пред който е изправено момчето. Използваш репутацията си на чудотворец, за да го направиш нещастен. Дребен безрог самохвалко …

— Спри!

— Давай, давай — тихо каза Граймс. — Вдигай си кръвното, няма да ти преча. Колкото по-скоро ритнеш камбаната, толкова по-добре.

Уолдо се смири. — Чичо Гюс, защо мислиш, че съм блъфирал?

— Защото те познавам добре. Ако можеше да свършиш работата, щеше да схванеш, че в тази ситуация можеш да прекараш НАПА, тъй като имаш нещо, от което те дяволски се нуждаят. Ето това щеше да бъде отмъщение.

Уолдо поклати глава.

— Ти недооценяваш силата на чувствата ми в този случай.

— И още как! Не бях свършил. Относно сладките приказки за отговорността ти пред човечеството. Ти имаш достатъчно ум и знаеш толкова добре, колкото и аз, че най-малко от всички ти имаш интерес нещата долу на Земята да се променят. Това значи, че не виждаш начин да го предотвратиш.

— Защо, какво искаш да кажеш? Техните тревоги не ме интересуват — аз съм независим от тия неща. Това го знаеш добре.

— Независим ли? Кой е изкопал рудата за стоманата на тези стени? Кой отглежда телетата, с чието месо се храниш? Независим си колкото една пчела-царица и горе долу толкова безпомощен.

Уолдо бе изненадан. После се съвзе и отговори:

— Ама, чичо Гюс, аз наистина съм независим! Та аз имам тук запаси за години.

— За колко години?

— Ами … за около пет.

— А след това? Ти можеш да живееш още петдесет години — стига да имаш редовно снабдяване. Какво предпочиташ — смърт от глад или от жажда?

— Водата не е проблем — замислено каза Уолдо. — Що се отнася до запасите, бих могъл да използвам хидропоника и да отглеждам някои животни за месо…

Граймс го прекъсна с подигравателен смях.

— Това доказва тезата ми. Ти не знаеш как да го избегнеш и сега си правиш сметка как да спасиш собствената си кожа. Познавам те. Ти нямаше да ми говориш за птицеферма, ако знаеше отговора на въпроса.

Уолдо го погледна замислено.

— Това не е точно така. Не знам точното решение, но наистина имам някои идеи. Хващам се на бас, че мога да се справя. Сега, след като ти ми обърна внимание, виждам, че съм доста обвързан с икономическата система там долу, пък и — усмихна се леко — не съм от тези, които пренебрегват интересите си. Момент така — ще извикам приятеля ти.

— По-полека. Имах и друга цел, освен да ти представя Джими. Решението не може да бъде каквото и да е — то трябва да отговаря на определени условия.

— Какво значи това?

— Решението трябва да ликвидира необходимостта въздухът да бъде изпълнен с радиационна енергия.

— А, това ли било. Чичо Гюс, знам колко се интересуваш от своята теория и никога не съм отричал възможността да се окажеш прав, но не ме карай да смесвам това с един наистина труден проблем.

— Погледни го от друга страна. Имаш личен интерес. Представи си, че всички се окажат в твоето състояние.

— Искаш да кажеш физически?

— Точно това искам да кажа. Знам, че не обичаш да се говори за това, но няма как. Ако всички бяха слаби като теб — престо! Няма кафе и кейк за Уолдо. И точно това се е задало. Ти си единствения човек, който може правилно да оцени това.

— Изглежда фантастично.

— И наистина е така. Признаците са налице само за този, който иска да ги види. Епидемична myasthenia, може би не в остра форма, но достатъчна, за да създаде адски проблеми на нашата механична цивилизация и да прекъсне снабдяването ти. Откакто се видяхме за последен път събрах доста данни и направих няколко графики. Трябва да ги видиш.

— Донесе ли ги?

— Не, но ще ти ги изпратя. Междуврeменно може да разчиташ да думата ми. — Той изчака. — Е, и какво?

— Ще го приема като временна работна хипотеза, — бавно каза Уолдо, — докато видя твоите цифри. Вероятно ще поискам да направиш допълнителни проучвания там долу — ако данните са такива, каквито казваш ти.

— Така е добре. Хайде. — Граймс ритна няколко пъти във въздуха, разсеяно опитвайки се да върви.

Беше по-добре да не се описва това, което преминаваше през ума на Стивънс докато чакаше Граймс. Най-малкото беше покъртителната мисъл за това, какво трябва да търпи човек, за да запази иначе простата си работа на инженер. Е, май нямаше да остане на тази длъжност дълго. Но реши да не си подава оставката — щеше да чака, докато го уволнят, нямаше да бяга.

Но при всички положения щеше да си изкара отпуска преди да потърси друга работа.

Няколко минути си помечта Уолдо да беше достатъчно силен, за да му удари един по мутрата, или да го срита в корема — това щеше да е още по-добре!

Той се стресна, когато куклата оживя и се обърна към него по име — Господин Стивънс?

— Да? Какво?

— Реших да приема поръчението ви. Адвокатите ми ще уредят подробностите с управлението ви.

В продължение на две секунди беше прекалено изненадан, за да отговори, а когато се окопити, куклата вече беше безжизнена. Той нетърпеливо изчака появата на Граймс.

— Док! — каза той, когато възрастният човек изплува от вътрешността. — Какво му стана? Как успя да го направиш?

— Просто премисли нещата и промени решението си — каза Граймс кратко. — Хайде да тръгваме.

Стивънс остави д-р Огастъс Граймс в дома му, а после продължи към офиса си. Тъкмо бе паркирал колата си и бе влязал в тунела, водещ към зоналната станция, и се сблъска с асистента си. Маклеод изглеждаше малко задъхан.

— Здрасти, шефе — каза той. — Надявах се да си ти. Казах на всички да внимават кога ще дойдеш. Трябва да говоря с теб.

— Сега пък какво се е издънило? — запита Стивънс с опасение. — Някой от градовете?

— Не. Защо си помисли това?

— Казвай какво има!

— Доколкото знам, наземните линии си бръмчат спокойно както винаги. Няма проблеми с градовете. Това, което искам да ти кажа е: аз си оправих бракмата.

— Какво? Оправил си кораба, с който аварира?

— Не беше точно авария. В резервните банки имах достатъчно запасна енергия и когато рецепторите отказаха, превключих на аварийно захранване и се приземих.

— Но си оправил повредата? ДеКалбовете ли бяха или нещо друго?

— Точно деКалбовете бяха. И сега са в ред. Но не го направих аз. Някой друг оправи повредата. Виждаш ли …

— Какво им имаше?

— Не знам точно. Виждаш ли, реших че няма смисъл да наемам друг скайкар и да ми се наложи пак да правя аварийно кацане по пътя към дома. Пък и карах собствената си таратайка и не исках да я демонтирам само, за да извадя деКалбовете, та после да я развлекат по цялата местност. Така че наех кролер с мисълта да я откарам цялата наведнъж. Спазарих се с един, който имаше дванадесеттонен полутрактор и ние …

— За бога, казвай по-бързо! Какво стана?

— Опитвам се да ти кажа. Навлязохме в Пенсилвания и се движехме с добро време, когато кролерът се повреди. Лявото водещо колело, пред веригите. Право да ти кажа, Джими, тези пътища са ужасни.

— Това няма значение. Защо данъкоплатците да плащат за пътища, когато 90 процента от трафика е във въздуха. Потрошили сте едно колело. И после?

— И все пак тези пътища са отвратителни — упорито настоя Маклеод. — Израстнал съм в тази част на страната. Когато бях малък, шосето, което минаваше покрай нас, беше с шест платна и гладко като дупе на бебе. Би трябвало да поддържат пътищата — може някой ден да ни потрябват. — Виждайки изражението на шефа си, той забързано продължи — Шофьорът се свърза с управлението си и оттам му обещаха да изпратят ремонтна кола от най-близкия град. Накратко, щеше да отнеме три-четири часа най-малко. И така, бяхме в местността, където съм отрасъл и си рекох: „Маклеод, това е чудесна възможност да се върнеш към детството си, към стаята, която сутрин огряваше слънцето.“ Фигуративно казано, разбира се. Всъщност къщата ни нямаше прозорци.

— Все ми е едно, дори да си отгледан във варел!

— Много се палиш — невъзмутимо рече Маклеод. — Разказвам ти всичко това, за да разбереш какво се случи. Но няма да ти хареса.

— Отсега не ми харесва.

— По-нататък ще ти хареса още по-малко. Измъкнах се от кабината и се огледах наоколо. Бяхме на около пет мили от родния ми град — много далече за ходене. Но ми се стори, че разпознавам няколко дървета на склона на малко възвишение на около четвърт миля от пътя, тъй че тръгнах нататък. Бях прав — точно зад възвишението видях колибата, където живееше Грампс Шнайдер.

— Грампс Снайдер?

— Не, Шнайдер. Едно старо момче, с което ние, децата, бяхме приятели. Деветдесет години по-стар от всеки друг. Сигурно беше умрял, но нищо не ми пречеше да сляза и да проверя. Жив си беше: „Здрасти, Грампс“, викам му аз. „Влизай, Хю Доналд, вика той, и си избърши краката на оная изтривалка.“ Влизам вътре и сядам. Той се занимаваше с нещо къкрещо в съдинка на петролната печка. Попитах го за какво е това. „За сутрешно главоболие.“ Грампс не е съвсем лечител.

— А?

— Не си изкарва с това хляба, искам да кажа. Гледа няколко пилета, има зелечукова градинка, а някои хора от равнината — най-вече Хаус Еймиш — му носят сладкиши и разни такива. Но знае много за билките и тия неща.

След малко спря и ми отряза парче пай. Аз му казах „данке“. Той рече: „Доста си пораснал, Хю Доналд“ и ме запита как съм в училище. Казах му, че съм екстра. Той пак ме погледна и каза: „Но те яде някаква неприятност“. Това не беше въпрос, а твърдение. Докато свършвах с пая, се опитах да му обясня какви са ми тревогите.

Не беше лесно. Мисля, че Грампс през целия си живот не се е издигал над земята. А съвременната теория на радиацията не е нещо, което може да се обясни с две думи. Забърквах се все повече и повече докато той стана, сложи си шапката и каза: „Я да видим тая кола, за която говориш.“

Отидохме на шосето. Юнаците по ремонта бяха пристигнали, но кролерът не беше готов. Помогнах на Грампс да се качи на платформата и го заведох в моя бус. Показах му деКалбовете и се опитах да му обясня как работят — по-скоро как би трябвало да работят. Напомням ти, че просто гледах да убия време.

Той посочи снопа антени и запита: „Тези пръсти, те ли се протягат, за да хванат силата?“ Обяснението не беше по-лошо от другите, така че не възразих. Той рече: „Ясно“, извади къс тебешир от джоба на панталоните си и започна да прави черти по антените отпред назад. Аз слязох долу, за да видя как върви ремонта. След малко Грампс дойде при мен. „Хю Доналд, вика, сега пръстите ще правят каквото трябва.“

Не исках да го обиждам, така че му благодарих сърдечно. Кролерът беше готов за път, така че се сбогувахме и той тръгна обратно към колибата си. Аз отидох до колата си да хвърля един поглед, просто ей така. За всеки случай. Пуснах рецепторите. Те работеха!

— Какво? — извика Стивънс. — Да не искаш да кажеш, че някакъв стар доктор-шарлатанин ти е оправил деКалбовете?

— Не е шарлатанин — лечител! Но правилно схващаш идеята.

Стивънс поклати глава.

— Това е просто съвпадение. Понякога те както се повреждат, така се и оправят от само себе си.

— Ти си мислиш така. Не и в този случай. Просто искам да те подготвя за шока, който те чака. Ела да ги видиш.

— Какво искаш да кажеш? Къде?

— Във вътрешния хангар. — Докато те вървяха към мястото, където Маклеод бе оставил „метлата“ си, той продължи. — Написах чек на шофьора на кролера и полетях обратно. Не съм говорил с никого за това. Изгризах си ноктите направо до лактите, докато те чаках да се появиш.

Скайкарът изглеждаше съвсем обикновено. Стивънс огледа деКалбовете и не забеляза нищо особено, освен полуизтрити следи от тебешир по метала им.

— Гледай сега като включа приемането — каза Маклеод.

Стивънс изчака да чуе лекото бръмчене при активирането на мрежите и погледна.

Антените на деКалбовете от твърд метал с дебелина на молив се извиваха, усукваха и гърчеха като куп червеи.

Стивънс остана приклекнал до деКалбовете, наблюдавайки конвулсивните им движения. Маклеод слезе от седалката и се присъедини към него.

— Е, шефе, какво ще кажеш? Как ти се струва тая работа?

— Имаш ли цигари?

— О! Разбира се. — Стивънс си взе една, запали я и с две дълги всмуквания я преполови.

— Хайде — настояваше Маклеод. — Кажи нещо. Как става тази работа?

— Ами — бавно каза Стивънс, — сещам се за три неща, които бих могъл да направя …

— И какви са те?

— Първото е да уволня д-р Рамбо и да предложа длъжността на Грампс Шнайдер.

— Отлична идея във всеки случай.

— Второто е да си седя кротко тук, докато дойдат момчетата с усмирителните ризи и ни заведат където ни е мястото.

— А третото?

— Третото — свирепо каза Стивънс, — е да натоваря целия този боклук, да го потопя в най-дълбокото място на Атлантическия океан и да се правя, че нищо не е станало!

Един от механиците надникна през вратата на колата:

— О, д-р Стивънс …

— Махай се оттук!

Главата бързо изчезна и се чу обиден глас:

— Съобщение от управлението…

Стивънс стана и отиде до командното табло, изключи рецепторите и се увери, че антените са прекратили неспокойното си движение. Те наистина спряха и изглеждаха толкова прави и солидни, че той почти се усъмни в себе си. Двамата с Маклеод слязоха на пода на хангара.

— Извинявай, че те навиках, Уайти — каза той на работника с помирителен тон. — Какво е съобщението?

— Г-н Глисън моли да се явите в офиса му колкото може по-скоро.

— Веднага. Освен това, Уайти, имам една работа за теб.

— Каква?

— Запечатай вратите на тази таратайка и никакви маймунджилъци. След това уреди да бъде изтеглена, забележи — изтеглена, а не докарана — в главната лаборатория.

— Окей.

Стивънс понечи да тръгне, но Маклеод го спря:

— А аз с какво ще се прибера?

— А, да — това беше твоя лична собственост, нали? Виж какво ще ти кажа, Мак — направи договор за продажба и аз ще го подпиша.

— Да, ама … не съм сигурен дали искам да продавам. Може би в скоро време ще остане единствената действаща метла в страната.

— Не бъди глупав. Ако другите издъхнат, няма да имаш полза от това, че само твоята работи. Просто ще изключат излъчването.

— Май има нещо такова — съгласи се Маклеод. — Но все пак — каза той видимо ободрен — една такава щайга с нейните достоинства би трябвало да струва повече от тия на пазара. Не можеш просто да излезеш и да си купиш такова нещо.

— Мак, — каза Стивънс, — сърцето ти е на скъперник, а ръцете — на крадец. Колко искаш?

— Да кажем, двойната цена като нова. Направо ти бутам гювеч.

— Съвсем случайно знам, че си я взел с отстъпка. Но както и да е. Компанията може да си го позволи, пък и няма да е от особено значение при банкрута.

Глисън вдигна глава при влизането на Стивънс.

— А, ето те и тебе, Джим. Изглежда си направил чудеса с нашия приятел Уолдо Велики. Отлична работа.

— С колко ни прекара?

— Договорните условия са както обикновено. Разбира се, неговите обичайни договори са като грабеж с насилие. Но при успех ще си струва. И е на база изпълнена работа. Сигурно се чувства абсолютно сигурен. Казват, че никога досега не е губил при подобен договор. А сега ми кажи — как изглежда? Успя ли наистина да влезеш в дома му?

— Успях. И някой път ще ти разкажа всичко. Обаче точно сега възникна нещо, което ме кара да си говоря сам. Веднага трябва да ти разкажа за това.

— Така ли? Продължавай.

Стивънс отвори уста, затвори я и разбра, че за да повярва някой на такова нещо, трябва да го види със собствените си очи.

— Ела при мен в главната лаборатория. Трябва да ти покажа нещо.

— Добре.

Глисън не се развълнува толкова, колкото Стивънс, от гледката на виещия се метал. Беше изненадан, но не объркан. Истината бе, че му липсваше необходимата техническа подготовка, за да възприеме емоционално неизбежните последствия от това явление.

— Това е доста странно, нали? — каза тихо той.

— Странно! Виж, шефе, ако видеше слънцето да изгрява от запад, какво щеше си помислиш?

— Щях да се обадя на обсерваторията и да ги попитам какво става.

— Аз пък мога да ти кажа, че сто пъти бих предпочел да видя как слънцето изгрява от запад, отколкото това тук.

— Признавам, че е доста обезпокояващо — съгласи си Глисън. — Май никога досега не съм виждал такова нещо. Какво е мнението на д-р Рамбо?

— Още не го е видял.

— Тогава да изпратим да го повикат. Може би още не си е тръгнал.

— Защо да не го покажем на Уолдо?

— Ще го покажем. Но д-р Рамбо има право да го види пръв. В края на краищата е по неговата част, а човекът и без това никак не е във форма. Не бих искал да го пренебрегваме.

Стивънс почувства неочаквано вдъхновение.

— Момент така, шефе! Вие сте прав, но ако нямате нищо против, бих предпочел да му го демонстрирате вие, а не аз.

— Защо, Джими? Ти би могъл да му го обясниш.

— Не мога да му кажа нищо повече от това, което казах на вас. А през следващите няколко часа ще бъда наистина много, много зает.

Глисън го изгледа, повдигна рамене и меко каза:

— Добре, Джими, щом предпочиташ така.

Уолдо беше ужасно зает и следователно щастлив. Никога не би признал, дори и пред себе си, че самоналоженото му оттегляне от света имаше някои недостатъци, главният от които беше скуката. Никога не беше имал особена възможност да се ползва от отнемащите време социални контакти и наистина смяташе, че гладкокожите маймуни няма какво да му предложат като общуване. И все пак удоволствието от самотния интелектуален живот понатежаваше.

Той постоянно караше Чичо Гюс да се настани при него във Фрийхолд, като си казваше, че причината всъщност е да може да се грижи за възрастния човек. Той наистина обичаше да спори с Граймс, но не осъзнаваше колко много значеха тези спорове за самия него. Истината бе, че единствено Граймс от цялото човечество се отнасяше към него като към човек и равен — и Уолдо приемаше това без да съзнава, че удоволствието, което изпитваше от общуването със стария човек, бе най-обикновеното и най-цененото от всички човешки удоволствия.

Но сега той беше щастлив по единствения начин, който му беше познат — като работеше.

Имаше два проблема за решаване — този на Стивънс и този на Граймс. Искаше се решение, което да задоволява и двамата. При решаването на всеки от двата проблема имаше етапи: първо, да се увери, че ситуацията е именно такава, каквато му беше описана; второ, да предприеме проучвания според предварителните данни; и трето — да сътвори решение на проблемите, когато получеше всички необходими данни.

Да изобрети, а не да намери. Д-р Рамбо би казал „да се намери“ или „да се потърси“ решение. За д-р Рамбо Вселената беше един Космос, подчиняващ се на неумолими закони. За Уолдо Вселената беше враг, когото трябваше да подчини на собствената си воля. Може би ставаше дума за едно и също, но подходът беше различен.

Имаше много работи за правене. Стивънс му беше дал маса данни, както по отношение на теорията на радиационното предаване на енергията и рецепторите на деКалб — крайъгълен камък на системата, така и относно множеството аварии в последно време поради неадекватното им функциониране. Досега Уолдо не беше мислил сериозно за радиационната енергия, понеже нямаше нужда от нея. Смяташе идеята за интересна, но сравнително проста. Някои подобрения просто се набиваха в очи. Например постоянната вълна, която бе основен фактор при коаксиалния лъч — ефективността на приемането би могла да бъде подобрена значително чрез обратна връзка по самата нея, която да коригира автоматично посоката на лъча. Така предаването на енергия към движещи се превозни средства би могло да стане не по-малко ефективно от това към стационарни обекти.

Не че това имаше значение в момента. По-късно, когато решеше сегашния проблем, той възнамеряваше да настъпи НАПА така, че да им излезе през носа. А може би щеше да е по-забавно да ги конкурира. Интересно, кога ли изтичаха сроковете на основните им патенти — трябваше да провери.

Но въпреки неефективността си, рецепторите на деКалб трябваше да продължат да работят безпогрешно всеки път и постоянно. Приятно му беше да се залови с проблема, защото това не беше така.

Отначало бе предположил някакъв очевиден — за него — дефект при производството. Но повредените деКалбове, които му беше изпратил Стивънс, отказваха да издадат тайната си. Той ги подложи на изследване под рентген, измерване с микрометър и интерферометър, на обичайните, на необичайните, доста уолдовски тестове. Те не реагираха.

Той сам построи свой деКалб в работилницата си, използвайки неработещите за модел и суровина. В последните фази употреби най-фините си скенери за наблюдение и най-малките си уолдоси — механични ръчички с размах не повече от инч.

Създаде един деКалб, идентичен на първоначалния модел толкова, колкото му позволяваше съвременната технология и изключителната му изкусност.

ДеКалбът работеше прекрасно.

Но по-възрастният му брат-близнак отказваше. Това не го обезкуражи — напротив, повдигна духа му. Беше доказал с абсолютна сигурност, че дефектите на деКалбовете бяха резултат не на обработката, а се дължаха на основна грешка в теорията. Проблемът наистина съществуваше.

Стивънс му беше съобщил за скандалното поведение на деКалбове в „метлата“ на Маклеод, но все още нямаше време да се занимава с това. Когато му дойдеше времето щеше да го обмисли. Междувременно обобщи нещата. Гладкокожите маймуни бяха истерични и цялата история едва ли имаше смисъл. Хайде де, да се извиват като къдриците на Медуза Горгона!

Действително отдели половината от времето си на проблема на Граймс.

Бе принуден да признае, че биологическите науки — ако можеха да бъдат наречени науки — се оказаха по-интересни, отколкото си мислеше. Беше ги отбягвал — неуспехът на скъпоплатени „експерти“ да подобрят състоянието му като дете го накара да презира този вид изследвания. Бабешки пенкилери, облечени в съвременна терминология! Той харесваше Граймс и даже го уважаваше, но Граймс беше особен случай.

Данните на Граймс също бяха убедителни. Та това беше сериозно! Цифрите бяха непълни, но въпреки всичко убедителни. Кривите от трети ранг, екстраполирани убедително, показваха, че след двадесет години нямаше да има човек, който да може да работи в тежката промишленост. Щяха да могат само да натискат копчета.

Изобщо не му хрумна, че всичко, на което бе способен той самият, е да натиска копчета. Към бъдещата слабост на гладкокожите маймуни той се отнасяше както един едновремешен фермер би се отнесъл към заболяването на товарно животно. Фермерът не смяташе, че той трябва да тегли ралото — това беше работа на коня.

Колегите-медици на Граймс наистина трябваше да са върховни глупаци.

Въпреки това той покани най-добрите физиолози, невролози, мозъчни хирурзи и анатоми, които можа да намери, поръчвайки ги, както се поръчват стоки по каталог. Трябваше да разбере каква е работата!

Беше неприятно изненадан, когато се оказа, че по никакъв начин и с никакви средства не може да уреди да му бъде позволена вивисекция на хора. По това време беше вече убеден, че вредата от ултра късовълновата радиация се свежда до нервната система и че целият проблем трябваше да се разглежда от гледна точка на електромагнитната теория. Желанието му беше да направи някои специални опити, при които човешки същества щяха да бъдат пряко свързани с апарати негова конструкция, за да разбере каква е разликата в кривите на нервните импулси и електрическия ток. Той усещаше, че ако можеше да изключва части от нервната мрежа на човека и да ги заменя частично с електрически заместители, за да изследва целия процес in situ, можеше до стигне до изумителни открития. Вярно, че след това самият човек едва ли щеше да има много полза от себе си.

Но властите се оказаха твърде неотзивчиви и той трябваше да се задоволи с манекени и животни.

И все пак напредваше. Интензивната късовълнова радиация определено влияеше върху нервната система по два начина: първо, изпращаше импулси към невроните, които обаче не бяха достатъчно силни, за да предизвикат моторна реакция на мускулите, но, както предполагаше той, достатъчни, за да държат тялото в състояние на скрита нервна възбуда; и второ, жив обект, подложен на това излъчване, показваше с течение на времето незначително, но напълно измеримо спадане на амплитудата на нервните импулси. Ако това беше една електрическа мрежа, можеше да се каже, че намаляваше ефекта на изолацията.

Като сума двата ефекта се проявяваха върху индивида в състояние на лека умора, подобна на тази в ранните стадии на белодробната туберкулоза. Жертвата не се чувстваше болна — просто й липсваше тонус. Не че не можеше да поема значително физическо натоварване — просто нямаше никакво желание да се товари — това би изисквало прекалено много напрежение и усилие на волята.

Но един ортодоксален патолог би бил принуден да признае, че пациентът е напълно здрав — малко умора, но не и нещо повече. Заседнал живот, може би. Препоръка: чист въздух, слънце, движение.

Единствено Док Граймс бе предположил, че сегашното общо и ярко изразено предпочитание към заседнал живот бе не следствие, а причина за липсата на енергичност. Промяната ставаше бавно, не по-бързо от нарастването на интензивността на радиацията във въздуха. Засегнатите индивиди, ако имаше такива, я бяха отбелязали просто като остаряване — „е, не сме това, което бяхме“. Това не им беше неприятно — не толкова, колкото да се напрягаш.

Граймс бе започнал да се тревожи, когато забеляза, че всички от по-младите му пациенти бяха от типа „книжен червей“. Сигурно беше много хубаво едно дете да обича да чете книги, но той смяташе, че едно нормално момче би трябвало да прави и по някоя беля от време на време. Какво стана с челика и криеницата от неговото детство, защо децата вече не се прибираха със скъсани дрехи?

По дяволите, не биваше едно дете да прекарва всичкото си време, подреждайки колекцията си от марки!

За Уолдо отговорът ставаше все по-ясен.

Нервната система на човешкото тяло в известен смисъл напомняше антена и също като нея можеше да приема електромагнитните вълни. Но приемането не бе във вид на индуциран електрически ток, а на нервни импулси — много подобни, но в същото време и ясно различими от електрически ток. Елекртодвижещата сила можеше да се използва вместо нервните импулси за активиране на мускулните тъкани, но е.д.с. не беше нервен импулс. Например те се движеха с абсолютно различна скорост! Електрическият ток се движи със скорост, близка до тази на светлината, докато тази на нервния импулс се измерва с футове в секунда.

Уолдо усещаше, че ключът към проблема е тясно свързан с разликата в скоростите.

Не му бе позволено да не обръща внимание на фантастичния случай със скайкара на Маклеод толкова дълго, колкото бе възнамерявал. Обади му се д-р Рамбо. Уолдо прие повикването, тъй като то идваше от лабораториите на НАПА.

— Кой сте вие и какво желаете? — запита той появилия се образ.

Рамбо се огледа страхливо.

— Ш-ш. Не толкова високо — прошепна той. — Може те да ни чуят!

— Кои са те и кой сте вие?

— „Те“ са тези, които правят всичко това. Вечер заключвайте вратите си! Аз съм д-р Рамбо.

— Д-р Рамбо? А, да. Е, докторе, каква е причината за това нахлуване.

Докторът се наведе напред толкова, че образът му изчезна от стерео екрана.

— Аз се научих да го правя. — каза той напрегнато.

— Да правите какво?

— Как да карам деКалбовете да работят. Милите, милите деКалбове. — Той изведнъж насочи ръце към Уолдо, безумно гърчейки пръсти. — Ето това правят те: така, така, така!

Уолдо почувства нормалното желание да прекъсне връзката, но надделя интересът му към това, което щеше да последва. Рамбо продължи:

— Знаете ли защо? Знаете ли? Отгатнете!

— Защо?

Рамбо потърка с пръст носа си и се усмихна закачливо.

— Не щете ли да знаете? Не бихте ли дали мило и драго, за да знаете? Но аз ще ви кажа!

— Тогава кажете ми.

Рамбо изведнъж придоби ужасен вид.

— Може би не трябва да правя това! Може би те ни слушат? Но ще го направя! Слушайте внимателно: Нищо не е сигурно!

— И това ли е всичко? — запита Уолдо, развеселен от гримасите му.

— „Това ли е всичко?“ Не ви ли стига? Кокошките кукуригат, а петлите снасят яйца. Вие сте на моето място, а аз съм на вашето. А може би не. Нищо не е сигурно! Нищо, нищо, НИЩО не е сигурно! Малкото топче се върти ли върти, и никой не знае къде ще спре то. Само аз се научих да го правя.

— Как да правите какво?

— Как да спирам малкото топче където ми е нужно. Вижте — той извади джобно ножче. — Когато се порежете, ви тече кръв, нали? — Той поряза показалеца на лявата си ръка. — Виждате ли? — Той доближи пръста си до камерата. Макар и дълбок, разрезът едва се забелязваше и изобщо не кървеше.

Страхотно, рече си Уолдо. Хистеричен васкуларен контрол — чисто клиничен случай. — Това всеки го може — каза той гласно. — Покажете ми нещо сериозно.

— Всеки ли? Разбира се, че всеки — стига да знае как! Я вижте сега. — Той заби острието в лявата си длан, така че то се показа от горната страна на дланта му. Той пораздвижи ножчето в раната, извади го и показа дланта си. Никаква кръв, а прорезът бързо зарастваше. — Знаете ли защо? Само вероятно е ножът да е там, а аз направих така, че да е невероятно!

Колкото и да беше забавно, на Уолдо започваше да му омръзва. — Това ли е всичко?

— Тези неща нямат край — обяви Рамбо, — тъй като нищо не е сигурно вече! Наблюдавайте! — Той положи ножчето на дланта си и я обърна надолу.

Ножчето не падна, а остана отдолу на дланта му.

Вниманието на Уолдо изведнъж бе привлечено. Може да беше трик и вероятно беше трик — но му направи много по-силно впечатление от липсата на кръв при порязване. Едното бе обичайно за някои видове психози, а другото просто не можеше да бъде. Той включи още една видеолиния и остро каза:

— Веднага ми намерете Главния инженер Стивънс от Норт Америкън Пауър Еър!

Рамбо не обърна внимание, а продължи да говори за ножчето. — То не знае коя страна е отдолу — мърмореше си той, — защото нищо вече не е сигурно. Може да падне, а може и да не падне. Май ще падне. Ето — падна! Искате ли да видите как ходя по тавана?

— Търсили сте ме, господин Джоунс? — включи се Стивънс.

Уолдо прекъсна аудиовръзката с Рамбо. — Да. Тази откачалка, Рамбо — хванете го и веднага ми го доведете. Искам да го видя!

— Но, господин Джо…

— Мърдайте! — той изключи Стивънс и поднови аудиовръзката с Рамбо.

— … неопределеността. Хаосът се е възцарил, а магията шества свободно по света! — Рамбо разсеяно погледна Уолдо, засия и добави: — Приятен ден, господин Джоунс. Благодаря, че се обадихте!

Уолдо зачака нетърпеливо. Цялата работа бе една мистификация, казваше си той. Рамбо си беше направил една гигантска груба шега, а Уолдо не обичаше този вид шеги. Той изпрати още едно повикване до Стивънс и остана на линията.

Когато Стивънс се обади отново, косата му беше разрошена, а лицето — зачервено.

— Лоша работа — каза той.

— Хванахте ли го?

— Рамбо ли? Накрая — да.

— Тогава го доведете.

— Във Фрийхолд? Но това е невъзможно! Вие не разбирате. Той е откачил — горният му етаж направо го няма. Отведоха го в болница.

— Много си позволявате — ледено каза Уолдо. Знам, че е луд, но ви казах точно това, което исках да кажа. Уредете въпроса! Намерете сестри! Подпишете декларация! Използвайте подкупи! Веднага ми го доведете! Това е необходимо!

— Наистина ли искате това?

— Нямам навик да се шегувам!

— Нещо общо с проучванията ли има? В това състояние едва ли ще ви бъде полезен, предупреждавам ви!

— Това ще реша аз! — каза Уолдо.

— Е, добре — със съмнение каза Стивънс. — Ще опитам.

— Гледайте да успеете!

Стивънс се обади след тридесет минути.

— Не мога да доведа Рамбо.

— Ти, тромав некадърник!

Стивънс се зачерви, но запази самообладание.

— Оставете личните нападки. Той е изчезнал. Въобще не е стигнал до болницата.

— Какво?

— Това е най-невероятното. Отведоха го в усмирителна риза и на носилка, като в корсет. Самият аз видях как го завързаха. Но е изчезнал по пътя. Санитарите се кълнат, че ремъците даже не са били разкопчани.

Уолдо щеше да каже „Нелепо“, но се въздържа. Стивънс продължи.

— Но това не е всичко. Аз самият искам да говоря с него. Помните ли деКалбовете, които бяха полудели — онези омагьосаните?

— Сещам се за какво става дума.

— Рамбо е успял да накара още един комплект деКалбове да правят същото.

Уолдо помълча няколко секунди и след това тихо каза:

— Д-р Стивънс. Искам да ви благодаря за сътрудничеството. Можете ли веднага да ми изпратите във Фрийхолд и двата палави комплекта рецептори?

Нямаше никакво съмнение. След като видя със собствените си очи необяснимото гърчене на антените и проведе всички тестове, които сметна за уместни, Уолдо бе принуден да заключи, че е изправен пред ново явление — явление, за което не познаваше правилата на играта!

Ако изобщо имаше правила…

Защото той беше честен пред себе си. Ако наистина виждаше това, което виждаше, тогава всички правила се нарушаваха от новото явление — правила, които той смяташе за всеобщи и от които досега не бе срещал изключения. Той си призна, че по начало отказите на деКалбовете бяха не по-малко нарушение на физическите закони, отколкото уникалното поведение на двата „омагьосани“ комплекта. Единствената разлика, че едното от тези странни явления беше зрелищно, а другото — не!

Очевидно д-р Рамбо бе установил това — бяха му казали, че се невротизирал все повече и повече след първия случай на отказ на рецепторите на деКалб.

Той съжаляваше за изчезването на д-р Рамбо. Лудият Рамбо му бе направил много по-силно впечатление от нормалния. Очевидно човекът имаше някакви способности — в края на краищата, бе открил нещо — нещо, признаваше Уолдо, което самият той не бе успял да открие досега, макар че това го бе довело до безумие.

Уолдо не се страхуваше, че това, което бе открил Рамбо, би могло да повлияе на собствения му разсъдък. Самоувереността му може би беше оправдана. Собствената му леко параноидална склонност беше тъкмо достатъчна, за да го опази от един враждебен свят. За него това бе здравословно и необходимо приспособяване към едно иначе непоносимо състояние, не повече патологично от един мазол или придобит вследствие на заболяване имунитет.

Иначе той бе в състояние да посреща тревожните факти с повече невъзмутимост, отколкото 99 процента от съвременниците си. Той се беше родил с нещастието, беше го срещал и побеждавал многократно. Самият дом, който го заобикаляше, бе свидетелство за спокойствието и безстрашието, с което бе надделял над един свят, към който не можеше да се приспособи.

Беше изчерпал преките подходи за изследване на странно виещите се металически прътове. Рамбо не можеше да бъде разпитан. Добре тогава, оставаше още един човек, който знаеше по проблема повече от Уолдо. Щеше да го намери! Позвъня на Стивънс отново.

— Има ли нещо ново за д-р Рамбо?

— Ни вест, ни кост. Започвам да мисля, че нещастникът е мъртъв.

— Може би. А този магьосник доктор на асистента ви — Шнайдер ли се казваше?

— Грампс Шнайдер.

— Точно така. Може ли да уредите да говоря с него?

— По телефона или лично?

— Бих предпочел да дойде тук, но разбирам, че е стар и слаб и може би няма да е възможно да напусне Земята. Ако страда от космическа болест, няма да ми бъде от полза.

— Ще видя какво може да се направи.

— Много добре. Ускорете нещата! А също така, д-р Стивънс…

— Да?

— Ако се наложи да се използва телефон, наредете цялата стереоуредба да бъде занесена в дома му. Искам обстановката да е максимално благоприятна!

— Окей.

— Представи си само — рече Стивънс на Маклеод. — Великият Аз и Само Аз се е загрижил на някой друг да му бъде удобно.

— Дебелакът трябва да се е поболял — реши Маклеод.

— Май че е така. Тази задача е по-скоро за теб, Мак. Ще трябва да дойдеш с мен до Пенсилвания.

— Какво ще правим със завода?

— Кажи на Карудърз, че това е положението. И да гръмне нещо, не бихме могли да помогнем.

Стивънс отново се появи на екрана по-късно същия ден. — Г-н Джоунс…

— Да докторе?

— Това, което искате, не може да стане.

— Искате да кажете, че Шнайдер не може да дойде във Фрийхолд?

— Точно така, а също и че не може да говори с вас по видеофона.

— Предполагам, това значи, че е мъртъв?

— Не съм казал това! Не желае да говори по видеофона при никакви обстоятелства — нито с вас, нито с някой друг. Казва, че съжалява, че не може да ви услужи, но е против всички тези неща — камери, видео, телевизия и така нататък. Смята ги за опасни. Затънал е в суеверия.

— Д-р Стивънс, като посредник има още много да се желае от вас.

Стивънс преброи до десет и рече:

— Уверявам ви, че направих всичко по силите си, за да задоволя желанието ви! Ако качеството на сътрудничеството ми не ви задоволява, говорете с господин Глисън! — Той се изключи.

— Би ли искал да го ритнеш в зъбите? — замечтано каза Маклеод.

— Мак, ти направо четеш мисли!

Уолдо направи опит със свои хора, но получи същия отговор. Ситуацията за него бе непоносима — от години не се бе сблъсквал с човек, когото да не може да подкупи, да заплаши или — в краен случаи — да убеди. Купуването нямаше да стане — той инстинктивно чувстваше, че Шнайдер не може да бъде мотивиран от алчност. А как може да заплашваш или да убеждаваш някого без да можеш да го виждаш?

Това бе улица без изход. По-добре да забрави всичко.

Имаше обаче един начин, който спокойно можеше да бъде определен като „по-лошо от смърт“.

Не! Не и това! По-добре не мисли за това. По-добре да зареже цялата работа, да признае, че не може да се справи и да го каже на Глисън. От седемнадесет години не бе стъпвал н повърхността на Земята. Нищо не можеше да го накара до подложи тялото си на непоносимите мъчения на това ужасно гравитационно поле. Нищо!

А можеше и да го убие — да се задави, да се задуши до смърт. Не!

Той грациозно се устреми през помещението, един пълничък Купидон. Да размени свободата си, дори временно, за онези мъчителни окови? Смешно! Не си струваше.

По-добре да предложиш на един акрофоб да се покатери по купола на катедрала или на един клаустрофоб да интервюира някого в най-дълбоката мина на света.

— Чичо Гюс?

— О, Уолдо, здравей! Радвам се, че се обаждаш!

— Безопасно ли е за мен да сляза на земята?