— А? Как така? Говори, човече! Не те разбирам!

— Питах, ще ми навреди ли едно пътуване до Земята?

— Връзката е ужасна. Стори ми се, че казваш, че искаш да се върнеш на Земята.

— Точно това казах.

— Какво става, Уолдо? В ред ли си?

— Чувствам се отлично, но трябва да се срещна с един човек на земната повърхност. Няма друг начин да говоря с него, а трябва да направя това. Ще ми навреди ли пътуването?

— Стига да внимаваш, не. В края на краищата, тук си роден. Но бъди предпазлив, натрупал си доста тлъстина около сърцето си.

— Боже мой, да не смяташ, че е опасно?

— Не. Ти си достатъчно здрав. Само не се пренапрягай. И гледай да не избухваш.

— Ще внимавам. Със сигурност ще внимавам! Чичо Гюс?

— Да?

— Ще дойдеш ли с мен да ме придружаваш?

— О, не смятам, че това е необходимо.

— Моля те, чичо Гюс! Не се доверявам на никой друг!

— Време е да порастнеш, Уолдо. Но този път ще дойда с теб.



— Сега запомнете, — каза Уолдо на пилота, — че абсолютното ускорение никога не бива да надхвърля едно цяло и една десета g, дори и при приземяването. Ще наблюдавам акселографа през цялото време.

— Карам линейка от дванадесет години — каза пилотът — и никога досега клиент не се е оплакал, че му друса.

— Това не е отговор. Разбрахте ли ме? Едно и една десета — не доближавайте дори тази цифра, докато не преминем стратосферата. Тихо, Балдур! Стига си подсмърчал.

— Разбрах ви.

— Дано да е така. Премията ви зависи от това.

— Може сам да си се приземите, ако искате.

— Не ми харесва отношението ви, човече. Ако умра в амортизационния резервоар, никога няма да си намерите работа.

Пилотът промърмори нещо.

— Какво беше това? — остро запита Уолдо.

— Казах, че може би си струва.

Уолдо започна да се зачервява и отвори уста.

Граймс го прекъсна. — По-леко, Уолдо! Не забравяй сърцето си.

— Да, чичо Гюс.

Граймс се промъкна напред, давайки знак на пилота, че иска да говори с него.

— Не обръщайте внимание на нищо, което казва, — тихо посъветва той пилота — освен за ускорението. Той наистина не може да понася големи ускорения. Би могъл да умре в резервоара.

— Продължавам да мисля, че няма да е голяма загуба. Но ще внимавам.

— Добре.

— Готов съм за влизане — извика Уолдо. — Ще ми помогнеш ли с коланите, чичо Гюс?

Резервоарът не беше от стандартния противоускорителен тип, а специална модификация, построена за това единствено пътуване. Имаше приблизително формата на много голям ковчег и бе поставен в пръстени, които винаги да го държат в нормално положение относно оста на абсолютното ускорение. Уолдо плуваше във вода — специфичното тегло на затлъстелия му корпус беше ниско, отделен от нея с гъвкав изолиран чувал. Главата и раменете му лежаха на анатомична поставка. Имаше и съоръжения за реанимация.

Граймс бе до него с неоадреналин — седалката му беше от лявата страна на резервоара. Балдур бе привързан към поставка отдясно на резервоара, уравновесявайки Граймс.

Граймс повери дали всичко е в ред и извика към пилота:

— Стартирайте, когато сте готов.

— Окей. — Той завинти входния люк и проходната тръба бавно се прибра във Фрийхолд, освобождавайки кораба. Те плавно потеглиха.

Уолдо притвори очи. Лицето му имаше израз на ангелско страдание.

— Чичо Гюс, ами ако деКалбовете откажат?

— Няма страшно! Линейките имат шест пъти по-голям резерв.

— Сигурен ли си?

Когато Балдур почувства тежестта, започна да скимти. Граймс му заговори и то се успокои. Но скоро — на Уолдо му се стори, че изминаха дни, — с напредването на кораба в гравитационното поле на Земята нарастна и абсолютното ускорение, макар и скоростта на кораба да не се бе променила значително. Кучето усещаше пълзящата по тялото му уморителна тежест. То не можеше да я разбере и това никак не му харесваше. Започна да вие.

Уолдо отвори очи. — Милостиви небеса! Не можеш ли да направиш нещо? Сигурно умира!

— Ще видя. — Граймс разкопча предпазния колан и се протегна през резервоара. Движението му наруши баланса на пръстените и Уолдо бе захвърлен към стената на резервоара.

— О, — простена той — внимателно!

— Спокойно. — Граймс погали кучето по главата и му заговори. Когато то се успокои, той набра в шепа кожата между плешките му и постави контактна инжекция, след което разтри мястото. — Това ще ти помогне да се чувстваш по-добре, старо момче.

Връщането му на място отново отхвърли Уолдо в края на резервоара, но той понесе това с мъченическо мълчание.

Линейката направи само една бърза маневра след навлизането в атмосферата. И Уолдо, и кучето изскимтяха. — Частен кораб — извика пилотът в отговор. — Не забеляза светлините, които ми дават предимство. — Той промърмори нещо за жените-водачи.

— Не беше негова грешка — каза Граймс на Уолдо. — Самият аз видях.

Пилотът ги приземи с изключителен финес на празното място, подготвено между шосето и къщата на Шнайдер.Очакваха ги група хора, които под ръководството на Граймс откачиха резервоара и изнесоха Уолдо на открито. Това бе направено бавно и внимателно, но все пак не можа да мине без поклащания и неравномерни движения. Уолдо го понесе твърдо, но под затворените му клепачи се показаха сълзи.

Когато го изнесоха, той отвори очи и попита:

— Къде е Балдур?

— Аз го разкопчах — информира го Граймс, — но още не ни е последвал.

Уолдо го извика с пресипнал глас.

— Тук, Балдур! Ела при мен, момчето ми!

Вътре кучето чу гласа на господаря си, надигна глава и ниско излая. Все още чувстваше ужасната слабост, но пропълзя по корем, опитвайки се да се подчини. Граймс стигна до вратата тъкмо на време, за да види какво се случи след това.

Кучето достигна края на поставката и направи нелеп опит да се изстреля по посока на гласа на Уолдо. То се опита да се придвижи по единствения начин, който знаеше и без съмнение очакваше, че ще прелети през вратата и ще спре полета си до резервоара вън. Вместо това падна от няколко фута на пода на кораба с агонизиращо скимтене, приземявайки се по най-неподходящия начин с вдървени предни крака.

Остана да лежи там, където падна, без да издава глас и без да се опитва да помръдне. Само трепереше ужасено.

Граймс се приближи и го огледа външно, увери се, че животното не е наранено и се върна навън.

— Балдур преживя малък инцидент — каза той на Уолдо. — Не е ранен, но горкият дявол не знае как да върви. По-добре е да го оставиш на кораба.

Уолдо леко поклати глава.

— Искам да бъде с мен. Уредете носилка!

Граймс взе двама души да му помагат, получи носилка от пилота и се захвана с пренасянето на кучето. Един от мъжете каза:

— Нещо не ми харесва тази работа. Това куче изглежда зловещо. Погледнете очите му.

— Не е така — увери го Граймс. — Просто си е изкарало акъла от страх. Хайде, аз ще поема главата му.

— Какво му има? Същото като на дебелия ли?

— Не, кучето е абсолютно здраво и силно. Просто никога не се учило да ходи. Това е първото му пътуване до Земята.

— Е, да стана кукумявка!

— Знам един такъв случай — включи се другият. — Куче, отгледано в Лунополис — през първата седмица на Земята изобщо не искаше да се движи, само клечеше, виеше и правеше купчинки по пода.

— И това също — мрачно каза първият.

Поставиха Балдур до ваната на Уолдо. С голяма усилие Уолдо се надигна на лакът, протегна ръка и я сложи върху главата на животното. Кучето я близна, а треперенето му почти престана. — Хайде, хайде — прошепна Уолдо. — Лоша работа, а? Спокойно, стари приятелю, спокойно.

Балдур потупа с опашка.

Уолдо трябваше да бъде носен от четири души, а Балдур — от двама. Грампс Шнайдер ги чакаше на входа на къщата си. Той не каза нищо при приближаването им, но им посочи да внесат Уолдо в къщата. Мъжете с кучето се поколебаха. — И него също — каза той.

Когато останалите се бяха оттеглили — даже и Граймс се върна при кораба, Шнайдер заговори:

— Добре дошъл, г-н Уолдо Джоунс!

— Благодаря ви, дядо Шнайдер.

Старият човек грациозно кимна без да каже нещо и отиде до носилката на Балдур. Уолдо се почувства длъжен да го предупреди, че кучето е недружелюбно с непознати, но нещо странно — може би ефектът от нервиращото гравитационно поле — го накара да премълчи. След това видя, че е нямало за какво да се безпокои.

Балдур спря жалното си скимтене, вдигна глава и лизна Грампс Шнайдер по брадичката. Опашката му весело потупваше. Уолдо усети внезапно бодване на ревност — кучето никога не бе приемало непознат без специална заповед от Уолдо. Това бе нелоялност, предателство! Но той подтисна неприятното чувство и оцени случая като тактическо преимущество за себе си.

Шнайдер побутна настрани главата на кучето и опипа тялото му, мачкайки и разтягайки крайниците му. След това хвана муцуната му в ръце, оголи венците му и ги огледа. После обърна клепачите на очите му. След това го остави и се приближи до Уолдо.

— Кучето не е болно — каза той. — Мозъкът му го обърква. Защо така?

Уолдо му разказа за необикновеното минало на Балдур. Шнайдер кимна в знак на съгласие — Уолдо не схвана дали го е разбрал или не — и насочи вниманието си към Уолдо.

— Не е хубаво мъж в разцвета на силите си като теб да лежи на легло. Болестта — откога те има тя?

— Цял живот, дядо.

— Това не е добре. — Шнайдер го прегледа както Балдур. Уолдо, чието чувство за лична неприкосновеност бе по-силно от това на обикновените хора, го изтърпя по чисто прагматични причини. Щеше да се наложи да ухажва и убеждава това странно старо същество. Нямаше смисъл да го настройва срещу себе си.

За да отвлече вниманието си от недостойната процедура, която бе приел, а и за да научи повече за стария шарлатанин, Уолдо заразглежда помещението. То бе съчетание на кухня и дневна, претрупано, тясно и дълго. В единия край имаше огнище, което обаче бе зазидано, а за кюнеца от петролната печка бе пробита дупка в комина. Огнището бе разкривено, тъй като към лявата му страна бе прилепена фурна. От другата страна имаше къс тезгях с мивка. Мивката се снабдяваше с вода от малка ръчна помпа, излизаща от тезгяха.

Уолдо реши, че Шнайдер или е по-стар, отколкото изглежда, което изглеждаше невероятно, или пък бе получил къщата от някой, който вече бе отдавна мъртъв.

Краят на дневната беше безразборно затрупан, както става в помещенията с недостатъчна площ. Книги изпълваха няколко рафта, бяха натрупани на пода, стояха на неустойчиви купчини по столовете. Древно дървено бюро, претрупано с книжа, с отдавна излязла от употреба механична пишеща машина на него, стоеше в един ъгъл. Над него на стената висеше орнаментиран часовник, напомнящ къща. Над циферблата му имаше две вратички. Докато Уолдо гледаше, малка червено боядисана птичка изскочи от лявата вратичка, каза четири пъти „Тю-тю!“ и с паническа бързина се завърна обратно. Веднага след това от дясната вратичка се показа малка сива птичка, лениво каза три пъти „Ку-ку“ и се прибра. Уолдо реши, че би му харесало да има такъв часовник.

Разбира се, механизмът с махало нямаше да функционира във Фрийхолд, но той можеше лесно да изработи центрофуга с ускорение едно g, в която да го държи, така че да се намира в подобна на земната среда.

Дори не му дойде на ум да симулира движението на махалото със скрит вътрешен източник на движение той обичаше нещата да работят естествено.

Вляво от часовника имаше старомоден календар от хартия. Годината не се виждаше, но буквите над самия календар бяха големи и ясни: „Световен панаир в Ню Йорк — сувенири от света на бъдещето“. Очите на Уолдо се отвориха широко и той се върна към нещо, което беше забелязал на възглавничката за топлийки на края на писалището. Това бе кръгло пластмасово копче, поставено на върха на топлийка, така че да може да се прикрепя към дрехата. То не беше далеч от очите на Уолдо и той можа да прочете надписа върху него:

БЕЗПЛАТНО СРЕБРО

ШЕСТНАДЕСЕТ КЪМ ЕДНО

Шнайдер наистина беше стар!

Към другата стая се минаваше през тясна арка. Уолдо не можеше да види добре какво има там, тъй като на арката имаше завеса от дълги ресни с едри орнаментални мъниста.

Стаята бе изпълнена с мириси, някои от тях на старо и на прах, но не и на запуснатост.

Шнайдер се изправи и погледна надолу към Уолдо.

— Тялото ти е в изправност. Можеш да станеш и да вървиш.

Уолдо слабо поклати глава.

— Съжалявам, дядо, но не мога.

— Трябва да посегнеш към силата и да я накараш да ти служи! Опитай!

— Съжалявам, но не знам как.

— Това е единствената трудност. Всичко е съмнително, освен когато си сигурен. Ти губиш силата си в Другия Свят! Трябва да посегнеш към Другия Свят и да си я поискаш обратно!

— Къде е този Друг Свят, дядо?

Шнайдер се поколеба как да отговори на този въпрос.

— Другият Свят — каза той след малко — е светът, който не виждаш. Той е тук, там и навсякъде. Но е най-вече тук! — Той докосна челото си. — Умът стои в него и изпраща своите послания към тялото. Чакай! — Той се затътри към едно малко шкафче, от което извади неголям буркан. В него имаше крем, който той разтри по ръцете си.

Върна се при Уолдо и коленичи до него. Вземайки в двете си ръце едната от неговите, той започна леко да я масажира.

— Нека мозъкът ти се успокои — говореше той. — Почувствай силата! Другият Свят е близо и е изпълнен със сила. Почувствай я!

Масажът беше много приятен за уморените мускули на Уолдо. Кремът и докосването на ръката на стария човек създаваха чувство на топлота и отпускане. Ако беше по-млад, мислеше си Уолдо, щях да го наема за масажист. Има магнетично докосване.

Шнайдер се изправи отново и каза:

— Сега по-добре ли си? Почивай, докато направя кафе!

Уолдо се отпусна доволно. Беше много уморен. Нервното напрежение идваше не само от пътуването — намираше се все още в прегръдките на това проклето гравитационно поле, затънал като муха в мед. Масажът на Грампс Шнайдер го направи отпуснат и сънлив.

Сигурно бе задрямал, тъй като последното, което си спомняше, че видя, бе как Шнайдер пуска черупка от яйце в кафеника. След това старият човек стоеше пред него с кафеника в едната ръка и с димяща чаша в другата. Той ги остави, взе три възглавници, подложи ги зад гърба на Уолдо и му предложи кафето. Уолдо с желание протегна двете си ръце към чашата.

Шнайдер я задържа.

— Не, — укори го той. — Едната ръка е достатъчна. Прави, както ти показах. Посегни към Другия Свят за сила! — Той взе дясната ръка на Уолдо и я постави на дръжката на чашата, като я придържаше със своята. Другата прекара по дължината на дясната му ръка, отново предизвиквайки топли тръпки.

Уолдо с изненада установи, че държи чашата сам! Това бе един приятен триумф: по времето, когато напусна Земята преди седемнадесет години, неизменният му навик беше никога да не посяга да вземе нещо само с една ръка. Във Фрийхолд, разбира се, често боравеше с малки предмети с една ръка, без да използва уолдоси. Вероятно годините на практика бяха подобрили контрола му. Отлично!

Понавирил нос, той пиеше кафето с една ръка, полагайки изключително внимание да не изплиска чашата върху себе си. А кафето беше хубаво — нямаше как да не признае това — не по-лошо от това, което самият той си приготвяше от най-скъпи екстракти, а можe би и по-добро.

Когато Шнайдер му предложи кейк, кафяв от захарта и синамона и току-що претоплен, Уолдо перчейки се го взе с лявата ръка без да помоли да бъде освободен от чашата. После продължи да яде и пие, подпирайки между глътките и хапките ръцете си на ръба на ваната.

Краят на този Kaffeeklatsch изглеждаше подходящо време да поведе разговора за деКалбовете. Шнайдер потвърди, че познава Маклеод, и си спомни, макар и неясно, за случая, когато бе помогнал да се ремонтира „метлата“ му.

— Хю Доналд е добро момче — каза той. — Машините аз не обичам, но ми е приятно да поправям нещата на момчетата.

— Дядо, — запита го Уолдо — ще ми кажеш ли как поправи кораба на Хю Доналд Маклеод?

— Имаш ли такъв кораб, който искаш да поправя?

— Имам много такива кораби, които съм се наел да поправя, но трябва да ти кажа, че досега не успях да направя това. Така че дойдох при теб, да ми покажеш правилния начин!

Шнайдер се замисли върху това.

— Това е трудно. Бих могъл да ти покажа, но не е толкова важно какво правиш, а как мислиш за него! Това става само с практика.

Уолдо изглежда имаше зачуден вид, тъй като старият човек го погледна и добави:

— Казват, че има два начина да се гледа на всичко. Това е вярно, но и по-малко от вярно, тъй като има много начини. Някои от тях са добри, други лоши. Един от древните е казал, че едно нещо или е, или не е. Това е по-малко от вярно, тъй като едно нещо може едновременно да бъде и да не бъде. С практика човек може да го види и по двата начина. Понякога нещо, което го има за този свят, го няма за Другия Свят. Което е важно, понеже ние живеем в Другия Свят.

— Живеем в Другия Свят?

— Как иначе можем да живеем? Умът — не мозъкът, а умът — е в Другия Свят и стига до този свят чрез тялото. Това е един правилен начин да се гледа на тези неща, макар че има и други.

— Има ли повече от един начин да се гледа на рецепторите на деКалб?

— Разбира се!

— Ако кажа да ми донесат тук един комплект, който не работи добре, ще ми покажеш ли как да гледам на него?

— Това не е необходимо — каза Шнайдер. Аз не обичам да носят машини в къщата ми. Ще ти нарисувам картина.

Уолдо искаше да настоява, но подтисна чувствата си. — Дошъл си тук да молиш за съвет — рече си той. — Не учи учителя как да учи!

Шнайдер взе молив и парче хартия, на което внимателно и чисто изобрази скица на снопа антени и централния вал на скайкар. Скицата бе доста точна, макар че липсваха някои важни второстепенни детайли.

— Тези пръсти — каза Шнайдер — посягат към дълбочината на Другия Свят за своята сила. После тя преминава по този стълб — той посочи вала, — където се използва за задвижване на колата.

Доста точно алегорично обяснение, помисли Уолдо. Ако приемем Другия Свят просто като термин за означаване на хипотетичния ефир, можеше да се приеме за вярно, макар и не съвсем пълно. Но на него това нищо не му говореше!

— Хю Доналд — продължаваше Шнайдер — беше уморен и ядосан. Той намери една от лошите истини.

— Искате да кажете — бавно каза Уолдо, — че корабът на Маклеод се е повредил, понеже той се е тревожил за това?

— Как иначе?

Уолдо не беше готов с отговора. Бе станало очевидно, че старият човек имаше някои чудати вярвания, но все пак можеше да покаже на Уолдо какво да прави, даже и на Шнайдер да не му бе ясно защо го прави.

— И какво направи, за да го промениш?

— Не съм променял нищо — потърсих другата истина!

— Но как? Намерихме следи от тебешир…

— А, онези? Те ми бяха само от помощ да концентрирам вниманието си в правилната посока. Аз ги нарисувах ето така — той показа с молива на скицата — и си помислих как пръстите се протягат за силата. И те го направиха!

— Това ли е? И нищо повече?

— Това е достатъчно!

Или старият човек не знаеше как е извършил ремонта, мислеше Уолдо, или нямаше нищо общо с това — чисто и смайващо съвпадение.

Беше подпрял празната чаша на ръба на ваната, докато пръстите му само я прикрепяха. Заетостта му попречи да й обръща достатъчно внимание, тя се изплъзна, издрънча и се счупи на пода.

Беше силно огорчен.

— О, толкова съжалявам, дядо! Ще ви изпратя друга!

— Няма нищо! Ще я поправя. — Шнайдер внимателно събра парчетата и ги постави на писалището. — Ти имаш умора. — добави той. — Това не е хубаво. Прави те да губиш това, което си постигнал. Сега си върви у дома и когато си починеш, може да почнеш сам да се опитваш да посегнеш към силата.

Идеята беше добре дошла за Уолдо. Беше страшно изморен и беше явно, че няма да научи нищо конкретно от приятния стар мошеник. Той обеща прочувствено и съвсем неискрено да практикува „посягането към силата“ и помоли Шнайдер да му направи услугата да повика придружителите.

Обратното пътуване мина без събития. Уолдо дори не се заяде с пилота.

Шах! Машини, които не работеха, а би трябвало и машини, които наистина работеха, но по невъзможен начин. И нямаше към кого да се обърне, освен към изкукуригалия старец. Уолдо поработи няколко дни без желание, повтаряйки тестове, които вече беше правил, не желаейки да си признае, че е в глуха улица, че не знае какво да прави и че фактически не можеше да се справи и трябва да се обади на Глисън, за да му каже това.

Двата „омагьосани“ комплекта деКалбове продължаваха да работят при активиране със същите странни и невероятни извивания на антените. Други деКалбове, които не работеха и му бяха изпратени за ремонт, все още отказваха да функционират. Трети пък, които още не бяха аварирали, работеха прекрасно без нелепото шаване.

За пореден път той взе малката скица, която Шнайдер беше начертал, и я заразглежда. Всъщност имаше още една възможност, мислеше той: да се върне отново на Земята и да настоява Шнайдер в негово присъствие да направи това, което бе накарало деКалбове да работят. Сега знаеше, че още първия път трябваше да настои за това, но бе толкова изтощен от борбата с онова дяволско гравитационно поле, че не му беше останала воля да настоява.

Може би трябваше да накара Стивънс да свърши това и да стереофотографира процеса за по-късно изучаване. Не, старецът имаше предубеждение срещу изкуствените образи.

Той леко се понесе към един от недействащите деКалбове. Това, което Шнайдер твърдеше, че е направил, бе нелепо просто. Той бе нарисувал тебеширени чертички по всяка антена ето така, за да фиксира вниманието си. След това бе погледнал надолу и бе помислил как те се „протягат за силата“, прониквайки в Другия Свят, изпъвайки се…

Балдур започна да лае бясно.

— Спри, глупако! — сопна му се Уолдо, без да сваля очи от антените.

Всеки отделен метален молив се извиваше и протягаше. Чуваше се ниското бръмчене на работата в нормален режим.

Уолдо още мислеше за това, когато телевизорът привлече вниманието му. Никога не бе съществувала опасност да се умопобърка като Рамбо и все пак от мислите главата го заболя. Продължаваше да бъде вглъбен в себе си, когато включи своя видеофон.

— Да?

Беше Стивънс. — Добър ден, г-н Джоунс. Ние се чудехме, тоест…

— Говорете, човече!

— Колко близо сте до решението? — изплю камъчето Стивънс. — Защото нещата стават неотложни.

— В какъв смисъл?

— Миналата нощ в Голям Ню Йорк имаше частична авария. За щастие, не във върховото време и ремонтната група е успяла да замени повредените блокове преди изчерпването на резервите, но може да си представите какво щеше да бъде в натоварените часове. В моя отдел през последните седмици авариите се удвоиха и клиентите се оплакват. Имаме срочна нужда от резултати.

— Ще си получите резултатите — високомерно каза Уолдо. — В момента съм в крайния стадий на изследванията. — Всъщност не беше чак толкова сигурен, но Стивънс го дразнеше повече от другите гладкокожи маймуни.

Съмнение и надежда се отразиха по лицето на Стивънс.

— Сигурно няма да можете да ни дадете обща идея за същността на решението?

Не, Уолдо не можеше да го направи. Все пак си струваше да разиграе Стивънс. — Елатe по-близо до камерата и ще ви кажа. — Той се наведе напред и сега те бяха нос до нос. — Магията шества по света!

Веднага прекъсна връзката.

Долу в подземната лаборатория на Норт Америкън Стивънс се взираше в черния екран.

— Какво става, шефе? — осведоми се Маклеод.

— Не знам точно. Но ми се чини, че дебеланкото е превъртял точно както Рамбо.

Маклеод се захили доволно. — Чудесно, винаги съм смятал, че е същинска кукумявка.

Стивънс изглеждаше съвсем сериозен.

— По-добре се моли да не е откачил. Ние зависим от него. Дай сега да видя оперативните доклади.



Магията шестваше по света! Беше не по-лошо обяснение от което и да е друго. Причинно-следствената връзка бе обърната с главата надолу, а свещените закони на физиката вече не действаха. Магия! Както се беше изразил Грампс Шнайдер, изглежда всичко зависеше от погледа върху нещата.

Очевидно Шнайдер знаеше за какво говори, макар че естествено не познаваше физическите принципи, залегнали в теорията на деКалбовете.

Момент сега! Момент само. Може би той неправилно бе подходил към този проблем. Беше подходил към него с определена гледна точка, която го карашe да се отнася критично към твърденията на стария човек — едно допускане, че той, Уолдо, знаеше повече за цялата работа, отколкото Шнайдер. Наистина той беше отишъл при Шнайдер, но го смяташе за провинциален доктор-лечител, човек, който може би имаше част от информацията, нужна на Уолдо, но по начало си беше невеж и суеверен.

Да предположим, че погледнеше на ситуацията от друга гледна точка. Нека приемем, че всичко, което Шнайдер беше казал, почива на реални факти и прозрение, а не на алегории и суеверие…

Той реши да помисли здравата няколко часа.

На първо място, Шнайдер бе използвал фразата „Другия Свят“ многократно. Какво означаваше тя буквално? „Свят“ означаваше континуум пространство-време-енергия и следователно „Другият Свят“ беше също такъв континуум, но различен от този, в който се намираше той. Теорията на физиката не намираше никакво противоречие в такова схващане: възможността да съществуват безкраен брой континууми бе позната и ортодоксална идея. В някои случаи дори беше удобно да се направи такова допускане.

Това ли бе искал да каже Грампс Шнайдер? Буквално „Друг Свят“ във физическо отношение? Замисляйки се сега, Уолдо бе убеден, че е искал да каже точно това, макар и да не бе използвал конвенционалната научна фразеология. „Друг Свят“ звучи поетично, но да кажеш „още един континуум“ имаше чисто физическо значение. Термините го бяха подвели.

Шнайдер бе казал, че Другият Свят е наоколо — тук, там и навсякъде. Че не беше ли това едно доста точно описание на пространство, наложено върху друго пространство в съотношение едно към едно? Другото пространство можеше да бъде толкова близко до настоящото, че интервалът между тях да е безкрайно малък, и все пак да не може да се стигне или забележи, точно както две слепени плоскости можеше да се смятат за еднакво простиращи се във времето и пространството с невъобразимо малък интервал между тях, но въпреки всичко отделени една от друга.

Другото Пространство не бе напълно недостижимо — Шнайдер говореше за проникване в него. Идеята беше фантастична, но трябваше да я възприеме за целите на изследването. Шнайдер бе намекнал — не, беше заявил, че е въпрос на настройка на ума.

Наистина ли бе толкова фантастично? Ако един континуум се намираше на едно безкрайно малко разстояние и все пак физически недостъпен, щеше ли да бъде странно, ако се окажеше, че най-лесно може да бъде достигнат чрез някакво неуловимо и вероятно подсъзнателно действие на мозъка? Всичко това трудно се схващаше, но Небесата знаеха, че никой човек няма представа как точно работи мозъкът. Никаква представа! Беше абсурдно смешно да се опиташ да обясниш написването на една симфония с термините на механиката на колоидите. Не, никой не знаеше как работи мозъкът и още една необяснима негова особеност можеше лесно да се преглътне.

Като си помислиш, цялата представа за съзнание и мислене бе фантастично невъзможна.

Добре, значи Маклеод бе повредил скайкара си с лоши мисли, а Шнайдер го бе поправил с правилни мисли. И какво тогава?

Почти веднага по екстраполация той достигна до едно предварително заключение: причините за авариите на другите деКалбове вероятно бяха в самите оператори. Операторите вероятно са били изтощени, уморени, разтревожени за нещо и по някакъв неясен засега начин бяха въздействали върху деКалбовете със своите грижи. Нека за удобство да приемем, че в Другия Свят деКалбовете бяха направили късо съединение. Терминологията беше слаба, но му помагаше да оформи картината.

Хипотезата на Граймс! „Уморени, изтощени, разтревожени за нещо!“ Недоказано, но той беше сигурен в това. Епидемията от аварии бе просто един аспект на общата myasthenia, причинявана от късовълновата радиация.

Ако това беше вярно…

Той се свърза по видеофона със Земята и поиска да говори със Стивънс.

— Д-р Стивънс — започна той веднага, — има една предварителна предпазна мярка, която искам да вземете веднага.

— Каква?

— Първо нека ви запитам: имате ли много аварии на деКалбове в частни кораби? Какво е съотношението?

— В момента не мога да ви дам точни цифри — отвърна Стивънс леко озадачен — но практически такива аварии няма. Пострадаха търговските линии.

— Точно както подозирах. Частен пилот няма да лети, ако не се чувства във форма, но когато това му е работа, човек няма избор. Направете така, че всички професионални пилоти на кораби с деКалбове да бъдат подложени на физически и психически прегледи. Всички, които не се чувстват типтоп да останат на Земята. Обадете са на д-р Граймс — той ще ви каже за какво да внимавате.

— Доста много искате, г-н Джоунс. В края на краищата повечето от тези пилоти — на практика всички от тях, не са наши служители. Нямаме контрол върху тях.

— Това си е ваш проблем — повдигна рамене Уолдо. — Опитвам се само да ви кажа как да намалите авариите междувременно преди да съм представил крайното решение на проблема.

— Но…

Уолдо не чу нищо повече — беше прекъснал, когато самият той приключи. Той вече говореше по постоянно включената мрежа със земния си бизнес-офис — неговите „дресирани тюлени“. Даде им някои много странни инструкции — поръчки за книги, стари книги, редки книги. Книги за магия.

Стивънс се консултира с Глисън преди да предприеме каквото и да е относно трудното поръчение на Уолдо. Глисън се колебаеше.

— И никаква причина ли не даде за искането си?

— Никаква! Каза ми да се обърна към д-р Граймс и да поискам съвет специално за какво да внимаваме.

— Д-р Граймс?

— Докторът по медицина, който ме представи на Уолдо — наш общ приятел.

— Спомням си. М-м… ще бъде трудно да оставим на Земята хора, които не работят при нас. Все пак, предполагам, че няколко от по-големите ни клиенти няма да откажат да сътрудничат, ако ги помолим за това и им дадем някаква причина. Защо изглеждаш толкова озадачен?

Стивънс му каза за последното необяснимо изявление на Уолдо.

— Смятате ли, че всичко това може да му е повлияло както на д-р Рамбо?

— М-м. Може би в този случай няма да е добре да последваме съвета му. Можете ли да предложите нещо друго?

— Честно казано, не.

— Тогава не виждам начин да не се съобразим с него. Той е последната ни надежда. Може би слаба, но единствена.

Стивънс се поободри. — Мога да поговоря с д-р Граймс за това. Той знае за Уолдо повече от всеки друг.

— Ти без друго трябва да се консултираш с него, нали? Много добре — действай!

Граймс изслуша историята без коментар. Когато Стивънс свърши, той каза:

— Уолдо вероятно има предвид симптомите, които наблюдавах във връзка с излагането на късовълнова радиация. Това е лесно, мога да ти дам коректурите на монографията, която подготвям. Всичко ще ти разкажа.

Информацията не вдъхна увереност на Стивънс — напротив, убеди го, че Уолдо е мръднал. Но не каза нищо. Граймс продължи:

— Що се отнася до друго, Джим, не мога да си представя, че Уолдо ще започне да губи разсъдъка си по този начин.

— Никога не ми е изглеждал много стабилен.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Но параноидалната му жилка в сравнение с това, което сполетя Рамбо е не повече от детска шарка в сравнение със заушки. Фактически една психоза може да предпазва от друга. Но ще отида да го видя.

— Ще отидеш ли? Отлично!

— Е, няма да е днес. Имам счупен крак и няколко деца със сериозна простуда, които трябва да държа под око. Но ще смогна до края на седмицата.

— Док, защо не зарежеш тази медицинска практика! Трябва да е ужасно.

— И аз мислех така, когато бях млад. Но преди около четиридесет години спрях да лекувам болести и започнах да лекувам хора. Оттогава ми прави удоволствие.



Уолдо бе затънал в четене, поглъщайки томовете по магия и свързани с нея области с максимална бързина. Преди никога не беше се интересувал от такива теми. Но сега, помнейки че може би — дори сигурно — можеше да се научи нещо от тях, той ги възприемаше с изключителен интерес.

За друг свят се споменаваше често: понякога го наричаха Другия Свят, понякога — Малкия Свят. Четейки с убеждението, че става дума за един действителен, материален, различен континуум, той виждаше, че фактически всички практикуващи забранените изкуства, се придържаха към една и съща гледна точка. Те даваха указания как да се използва този друг свят, понякога отвлечени, понякога чисто практични.

Почти очевидно беше, че поне 90 процента от цялата магия, а може би и повече, беше празни приказки и чиста мистификация. Мистифицираха дори практиците, тъй като нямаха научен метод. Използваха еднозначна логика, не по-малко погрешна от двузначната логика на стария детерминизъм на Спенсър. Нямаше и помен от съвременната многозначна, множествена логика.

Въпреки това, законите за непосредствената близост, симпатията и хомеопатията имаха някаква деформирана валидност, разгледани във връзка с концепцията за друг — различен, но достъпен свят. Човек, който имаше достъп до друго пространство, като нищо можеше да повярва на логика, при която едно нещо с еднаква лекота може да бъде, да не бъде, или да бъде каквото и да е.

Въпреки идиотщините и бърканиците, характеризиращи похватите на магьосниците от времето, когато това изкуство е било обичайна практика, свидетелствата за постигнати резултати бяха внушителни. Кураре и дигиталис, хинин, хипноза и телепатия. Хидравличните съоръжения на египетските жреци. Самата химия бе произлязла от алхимията. В тази връзка, повечето съвременни науки водеха началото си от магьосниците. Науката бе отстранила излишното, беше прекарала всичко през цедилката на двузначната логика и бе придала на познанието форма, в която да може да се ползва от всички.

За съжаление, тази част от магията, която бе отказала да се подчини на строгите категории на методолозите от деветнадесети век, бе окастрена и обявена извън науката. Тя изпадна в немилост, бе забравена и се проявяваше само под формата на басни и суеверия.

Уолдо започваше да смята тайните изкуства за забравени клонове на науката, изоставени преди да бъдат изяснени.

И все пак често, дори и в наше време, се бяха проявявали някои характерни с неопределността си — която той сега отдаваше на хипотетичните допълнителни континууми — аспекти на магията. Доказателствата бяха повече от достатъчни за всеки, който подходеше към тях без предубеждение: Poltergeisten, падащи от небето камъни, апортация, „урочасани“ хора — или, като си помислеше, хора, в които по необясними причини се фокусираше неопределеността, обитавани от призраци къщи, странни пожари от вида, за който на времето се е смятало, че се причиняват от саламандри. Имаше стотици такива случаи, внимателно записани и добре документирани, но пренебрегвани от ортодоксалната наука като невъзможни. Те наистина бяха невъзможни според известните закони, но разгледани от гледна точка на паралелно съществуващия допълнителен континуум, те ставаха напълно достоверни.

Той се предупреди да не приема своята временна хипотеза за Другия Свят за доказана, но все пак тя бе една правдоподобна хипотеза, дори да се окажеше, че не дава обяснение на някои странни събития.

Другото Пространство можеше да има различни физически закони и нямаше причина това да не бъде така. Въпреки това, той реши да продължи да предполага, че то е много подобно на пространството, което познаваше.

Другият Свят дори може би бе населен. Това беше интересна мисъл! В такъв случай всичко можеше да се направи „с магия“. Всичко!

Време бе да престане да си измисля и да се захване с малко сериозна изследователска работа. Вече със съжаление се бе отказал да прилага формулите на средновековните магьосници. Изглежда те никога не записваха цялата процедура — нещо съществено, както показваха съчиненията и собствените му впечатления, се предаваше устно от майстора на чирака. Опитът му с Шнайдер потвърждаваше това. Имаше неща, отношения, които трябваше да се предават директно.

Със съжаление започна да учи това, което трябваше да знае, без чужда помощ.



— О, чичо Гюс, радвам се да те видя!

— Реших да ти хвърля едно око. Не си се обаждал от седмици.

— Вярно е, но работих страшно усилено, чичо Гюс.

— Може би прекалено усилено. Не трябва да прекаляваш. Я да видя езика ти.

— Нищо ми няма. — Но Уолдо все пак извади езика си, Граймс го огледа и после му измери пулса.

— Изглежда тиктакаш окей. Научи ли нещо?

— Доста работи. Почти намерих цаката на тая работа с деКалбовете.

— Това е добре. Това, което си предал на Стивънс ми подсказва, че си попаднал на нещо, което има връзка с моя малък проблем.

— В известен смисъл, да — но точно в обратния. Изглежда, че именно твоят проблем е създал проблема на Стивънс.

— Тъй ли?

— Съвсем сериозно. Симптомите, предизвикани от ултракъсовълновата радиация може би имат много общо с авариите при деКалбовете.

— Как така?

— И аз самият не знам. Но сгласих една работна хипотеза и сега я проверявам.

— Хм. Искаш ли да говориш за това?

— С тебе — разбира се. — Уолдо се впусна в описание на срещата си с Шнайдер, за която не бе говорил с Граймс, макар че последният бе с него по време на пътуването. Както знаеше Граймс, Уолдо никога не обсъждаше нещо без да е готов за това.

Разказът за третия комплект деКалбове, заразени от невероятните гърчове, накара Граймс да повдигне вежди.

— Искаш да кажеш, че си се научил как се прави това?

— Да, така е. Може би не „как“, но мога да го правя. Правил съм го няколко пъти. Ще ти покажа.

Той отплува към единия край на голямото помещение, където на временни стойки бяха разположени няколко комплекта деКалбове, малки и големи. — Ето този крайният пристигна днес. Повреден. Ще му направя фокус-мокуса на Грампс Шнайдер и ще се оправи. Чакай малко. Забравих да включа излъчването.

Той се върна в централния пръстен, където беше обичайното му място, и включи излъчвателя. Тъй като самият кораб напълно екранираше всякакви външни излъчвания, той бе инсталирал малка енергостанция и излъчвател, подобни на гигантите на НАПА, тъй като иначе нямаше начин да тества приемането на деКалбовете.

Той отново се присъедини към Граймс и премина покрай подредените деКалбове, включвайки захранването им. Антените на всичките освен два започнаха чудатите движения, който той мислено наричаше „контракции на Шнайдер“.

— Онзи в другия край — отбеляза той — действа, но не се извива — никога не се е повреждал и не е бил третиран. Той е контролният. Но този тук — той посочи пред себе си — се нуждае от поправка. Гледай ме.

— Какво мислиш да правиш?

— Право да ти кажа, не знам точно. Но ще го направя. — Той наистина не знаеше нищо, освен това, че трябва да се вгледа надолу в антените, да помисли как те достигат Другия Свят, как посягат за силата, посягат…

Антените започнаха да се вият.

— Е, между нас да си остане, това е всичко. Научих го от Шнайдер. — Бяха се върнали в центъра на сферата по предложение на Граймс под предлог да си вземе цигарите. Виенето на антените го правеше неспокоен, но не искаше да го признае.

— Как си обясняваш това?

— Смятам го за неправилно тълкувано явление от Другото Пространство. Знам за това по-малко, отколкото Франклин е знаел за мълнията. Но съм сигурен, че ще науча повече. Бих могъл веднага да дам на Стивънс решение на проблемите му, стига да знаех как да решим твоя проблем.

— Не виждам връзката.

— Би трябвало да има начин всичко да минава през Другото Пространство. Енергията да се излъчва в Другото Пространство и да се приема оттам. Тогава радиацията няма да вреди на човешките същества. Тя няма да преминава през тях, а ще ги заобикаля. Опитах с моя излъчвател, но за сега нямам успех. Въпрос на време е да се справя.

— Дано да е така. Като стана дума, твоят излъчвател май продължава да действа?

— Да.

— Тогава ще си сложа предпазните дрехи. И за тебе не е добре.

— Няма значение, ще го спра.

Чу се сладкогласно чуруликане. Балдур излая. Граймс се огледа да види откъде идва звукът.

— Какво е това? — запита той.

— О, това е часовникът ми с кукувица. Хубав е, нали? — Граймс се съгласи, макар че не виждаше особена полза от него. Уолдо го беше поставил в лек метален обръч, който се въртеше с бързина, достатъчна да създаде центробежна сила от 1 g.

— Сглобих го — продължи Уолдо — докато бях затънал в този проблем с Другото Пространство. Трябваше да се занимавам с нещо.

— Тази работа с Другото Пространство все още не я сгрявам.

— Представи си един друг континуум, много приличен на нашия и наложен върху него, както можеш да наложиш един върху друг два листа хартия. Двете пространства не са идентични, но обикновено са разделени едно от друго с най-малкия интервал, който можеш да си представиш, съществуват паралелно, но не се докосват. Между тях има абсолютно съответствие едно към едно точка по точка, както смятам аз, но те не са задължително с еднакъв размер и форма.

— Хей, я си помисли пак — те би трябвало да бъдат!

— Не е задължително. Кое има повече точки? Линия дълга един инч или линия с дължина една миля?

— Едната миля, разбира се.

— Не! Имат абсолютно еднакъв брой точки. Искаш ли да ти го докажа?

— И така ти вярвам. Но никога не съм учил такава математика.

— Добре. Можеш да приемеш думата ми. Нито размерът, нито формата са пречка да съществува пълно, точка по точка, съответствие между двете пространства. И двата термина са неподходящи. „Размерът“ е свързан със собствената вътрешна структура на пространството, неговите измерения, изразени в собствените му уникални константи. „Формата“ е нещо, което се случва в себе си — или поне не в нашето пространство — и е свързана с криви, отвореност, затвореност, свиване и разширяване.

Граймс повдигна рамене.

— Всичко това ми звучи като дрънканици.

Той отново започна да наблюдава въртящия се в своя обръч часовник с кукувица.

— Естествено — весело се съгласи Уолдо. — Нашият собствен опит ни ограничава. Знаеш ли какво мисля аз за Другия Свят? — Въпросът беше чисто риторичен. — Мисля, че е с размера и формата на щраусово яйце, но съдържа цяла вселена, съществуваща до нашата, оттук до последната звезда. Знам, че това е невярна картина, но ми е по-удобно да мисля така.

— Не знам — каза Граймс и се обърна във въздуха. Сложното движение на махалото на часовника го замайваше. — Слушай, нали беше изключил излъчвателя?

— Изключих го. — съгласи се Уолдо и погледна накъдето гледаше Граймс. Антените на деКалбовете продължаваха да се гърчат. — Поне така си мислех — каза той със съмнение и се обърна към контролното табло на излъчвателя. Очите му се отвориха широко. — Но аз наистина съм го изключил! Той не работи!

— Тогава за какъв дявол…

— Млъкни! — Трябваше да мисли — и то бързо. Наистина ли беше изключен излъчвателят? Той доплува до него и го огледа. Беше безжизнен — мъртъв като динозавър. Само за да бъде сигурен, той се върна, нахлузи първичните уолдоси, прекъсна съответните вериги и частично го разглоби. Но деКалбовете още се гърчеха.

Единствен деКалбът, който не бе подлаган на Шнайдерово третиране, не работеше — не се чуваше никакво бръмчене. Но другите работеха като безумни, приемайки енергия — но откъде?

Чудеше се дали Маклеод бе споменал на Грампс Шнайдер за излъчвателите, от които деКалбовете черпеха своята енергия. За себе си беше сигурен, че не му е казал. Просто не беше станало дума за това. Но Шнайдер бе казал нещо: „Другият Свят е близо до нас и е пълен с енергия!“

Въпреки намерението му да възприема казаното от стария човек буквално, не бе обърнал внимание на това твърдение. Другият Свят е пълен с енергия.

— Извинявай, че ти се сопнах, чичо Гюс.

— Няма нищо.

— Но какво смяташ, че става?

— Май си изобретил вечното движение, синко?

— Може би, в известен смисъл. Или може би сме отменили закона за запазването на енергията. Тези деКалбове теглят енергия, която никога не е била в този свят!

— Х-м!

За да провери хипотезата си, той се върна в контролния пръстен, сложи си уолдосите, включи един подвижен скенер и започна да претърсва пространството около деКалбовете с най-чувствителните датчици за излъчване, с които разполагаше. Стрелките изобщо не помръдваха. В стаята нямаше излъчвания с честотата, на която работеха деКалбовете.

Енергията идваше от Другото Пространство. Не от неговия излъчвател, не от блестящите станции на НАПА, а от Другото Пространство. В такъв случай той дори не беше близо до решаването на проблема с дефектиралите деКалбове, а можеше и никога да не го реши. Момент, всъщност какво гласеше договорът? Той се опита да си припомни точните формулировки.

Май че имаше начин да се заобиколят. Може би. Да, а този най-нов шашващ трик на възпитаниците на Грампс Шнайдер можеше да има някои много трикови аспекти. Започна да вижда някои възможности, но му трябваше време да ги обмисли.

— Чичо Гюс?

— Да, Уолдо?

— Можеш да се върнеш и да кажеш на Стивънс, че ще бъда готов с отговорите. И неговият, и твоят проблем ще бъдат решени. Междувременно имам да обмислям много неща и бих искал да остана сам, моля те.



— Заповядайте, господин Глисън. Тихо, Балдур! Влезте. Разполагайте се. Здравейте, д-р Стивънс.

— Зравейте господин Джоунс.

— Това — посочи Глисън следващата го фигура — е господин Харкнес, началник на юридическия отдел.

— А, да, разбира се. Ще трябва да разгледаме някои точки от договора. Добре дошли във Фрийхолд, господин Харкнес.

— Благодаря — студено каза Харкнес. — Ще присъстват ли вашите адвокати?

— Те присъстват — посочи Уолдо един стереоекран. На него се виждаха две фигури, които се поклониха и изрекоха някакви учтивости.

— Това е абсолютно неправилно — възрази Харкнес. — Свидетелите трябва да присъстват лично. Чутото и видяното по телевизионен приемник не е доказателство.

Уолдо сви устни.

— Искате да правите въпрос от това?

— Не, не — бързо каза Глисън. — Няма значение, Чарлз. — Харкнес се подчини.

— Няма да ви губя времето, господа — започна Уолдо. Събрали сме се, за да отчета изпълнението на договора си с вас. Условията са известни — ще ги прескочим. — Той вмъкна ръце в първичните уолдоси. — До онази стена са подредени известен брой рецептори на радиационна енергия, обикновено наричани деКалбове. Ако желае, д-р Стивънс може да провери серийните им номера…

— Не е необходимо.

— Отлично. Ще включа моя локален излъчвател, за да можем да проверим ефективността на функционирането им. — Докато говореше, уолдосите му не спираха. — След това ще активирам рецепторите един по един. — Ръцете му се задвижиха във въздуха: чифт малки вторични уолдоси включиха и последния комплект в редицата. — Това е един стандартен модел, доставен ми от д-р Стивънс, който никога не се е повреждал. Можете да се уверите, че и сега функционира нормално, докторе.

— Виждам това.

— Ще наричаме такъв рецептор „деКалб“, а функционирането му „нормално“. — Малките уолдоси се задвижиха отново. — А това е рецептор, който аз наричам „Шнайдер-деКалб“, поради особеното третиране, което е получил, — антените се разшаваха — а функционирането му — „тип Шнайдер“. Ще проверите ли, докторе?

— Окей.

— Носите ли дефектен рецептор?

— Както виждате, да.

— Успяхте ли да го поправите?

— Не, не успях.

— Сигурен ли сте? Внимателно ли го изследвахте?

— Съвсем внимателно — кисело призна Стивънс. Беше започнало да му писва от помпозността на Уолдо.

— Отлично. Сега ще го приведа в работно състояние. — Уолдо напусна контролния пръстен, оттласна се към дефектния деКалб и застана така, че тялото му да скрива действията му от другите. После се върна в пръстена и с помощта на уолдосите включи деКалба.

Той незабавно демонстрира активност тип Шнайдер.

— Това е положението, господа — обяви той. — Намерих начин да ремонтирам деКалбовете, които се повреждат спонтанно. Готов съм да приложа Шнайдеровото третиране към всички деКалбове, които ще ми донесете. Това влиза в хонорара ми. Готов съм да обуча ваши хора как да прилагат третирането на Шнайдер. Това също влиза в хонорара ми, но не мога да гарантирам, че всички от тях ще могат да се ползват от инструкциите ми. Без да навлизам в технически детайли, ще ви кажа, че третирането е трудно, много по-трудно, отколкото изглежда. Мисля, че д-р Стивънс може да потвърди това. — Той се усмихна тънко. — С това задълженията ми към вас приключват.

— Един момент, господин Джоунс — намеси се Глисън. — Гарантиран ли е един деКалб от бъдещи повреди след третирането на Шнайдер?

— Абсолютно! Гарантирам ви това!

Те се засуетиха, а Уолдо изчакваше. Накрая Глисън заговори:

— Това не са точно резултатите, които очаквахме, господин Джоунс, но ние сме съгласни, че вие изпълнихте поръчението си, и както разбирам, ще ремонтирате всички рецептори, които ви бъдат донесени, и ще инструктирате други хора според техните способности как се прави това.

— Точно така.

— Хонорарът ви ще бъде внесен по вашата сметка незабавно.

— Добре. Разбрахме се и постигнахме съгласие. Напълно и успешно ли изпълних поръчението ви?

— Да.

— Много добре тогава. Имам да ви покажа още нещо. Ако имате малко търпение… — Една секция от стената се отмести, гигантски уолдоси се протегнаха в съседното помещение и изнесоха огромен апарат, външно напомнящ най-общо обикновен комплект деКалбове, но значително по-сложен. Повечето от усъвършенстванията бяха чиста декорация, но дори опитен инженер щеше да се нуждае от много време, за да докаже това.

Съоръжението действително имаше една новаторска особеност: вграден метър, чрез който можеше да се измери времето за функциониране, след което устройството се самоунищожаваше, както и радиоконтрол, чрез които временния лимит можеше да се променя. Освен това, метърът унищожаваше себе си и устройството при опит за намеса на лица, незапознати с конструкцията му. Това беше експерименталният отговор на Уолдо на проблема за безплатната и неограничена енергия.

Но за тези неща той не спомена нищо. Малките уолдоси бързо прикачваха обтегачи към апарата, и когато всичко беше готово, той каза:

— Това, господа, е един инструмент, който аз наричам „Джоунс-Шнайдер-деКалб“. Това е и причината, поради която скоро няма да бъдете в бизнеса по продажба на енергия.

— Така ли? — каза Глисън. — Мога ли да запитам защо?

— Защото — беше отговорът — аз мога да продавам енергия по-евтино, с по-големи удобства и при условия, които вие не можете да предложите.

— Доста силно твърдение.

— Ще направя демонстрация. Д-р Стивънс, вие видяхте, че другите рецептори работят. Ще ги изключа. — Уолдосите направиха това. — Сега ще спра излъчвателя и ще ви помоля да се уверите с помощта на ваши собствени уреди, че в това помещение няма никакво излъчване на радиационна енергия, освен обикновената светлина.

Стивънс направи това малко намусено. — Тук няма нищо — съобщи той след няколко минути.

— Добре. Дръжте инструментите си под ръка, така че да сте сигурен, че няма и да има нищо. Сега ще активирам моя рецептор. — Малките механични ръце щракнаха включвателите. Наблюдавайте внимателно, докторе.

Стивънс го направи. Но не се довери на показанията на контролното табло на апарата, а свърза паралелно свои измерителни уреди.

— Какво става, Джеймс? — шепнешком запита Глисън.

Стивънс изглеждаше отвратен. — Това проклето нещо черпи енергия отникъде!

Всички погледнаха Уолдо. — Имате колкото желаете време, господа — щедро каза той. — Обсъдете нещата.

Те се оттеглиха настрана, доколкото позволяваше помещението и зашепнаха. Уолдо виждаше, че Харкнес и Глисън настояваха за нещо, а Стивънс не се съгласяваше. Това му допадаше. Той се надяваше Стивънс да не хвърли още един поглед върху фантасмагорията, наречена от него „Джоунс-Шнайдер-деКалб“. Засега Стивънс не трябваше да знае прекалено много. Той бе внимавал да не каже нещо излишно, не беше казал цялата истина, а тя гласеше: всички Шнайдерови деКалбове бяха източници на безплатна енергия.

Щеше да е доста притеснително, ако Стивънс откриеше това!

Уолдо нарочно бе направил устройството за измерване и унищожаване загадъчно и сложно, но то не беше безполезно. По-късно щеше да посочи съвсем правилно, че без такова устройство НАПА просто нямаше да може да остане в бизнеса.

Чувстваше се на тръни. Цялата работа беше чист комар: щеше му се да знае повечко относно явлението, което се опитваше да продаде, но — той мислено вдигна рамене, запазвайки израза на самодоволна увереност — работата вече се бе проточила няколко месеца, а положението с енергията бе критично. Това решение вършеше работа, стига да можеше по-скоро да види подписите им на оставените за целта празни места в договора.

Защото той нямаше намерение да конкурира НАПА.

Глисън се оттласна от Стивънс и Харкнес и спря при Уолдо. — Господин Джоунс, може ли да уредим това по приятелски начин?

— Какво предлагате?



Един час по-късно Уолдо с въздишка на облекчение наблюдаваше потеглянето на кораба на своите гости. Хубав номер, мислеше той, и беше свършил работа — не успяха да го усетят. Великодушно се бе оставил да бъде убеден, че е необходима консолидация, стига — беше си позволил темпераментно да настоява за това — договорът да се сключеше веднага, никакви ослушвания и адвокатски престрелки. Сега или никога! Предлаганият договор, виртуозно бе изтъкнал той, не му носеше никакви облаги в случай, че твърденията му относно Джоунс-Шнайдер-деКалбовете се окажеха неверни.

Глисън си беше помислил, беше се съгласил да подпише и беше подписал.

Дори и тогава Харкнес се беше опитал да докаже, че Уолдо е бил служител на НАПА. Уолдо сам бе написал в договора: възнаграждение само при изпълнение на специалното поръчение. Харкнес нямаше опора за твърденията си — дори Глисън бе съгласен с това.

В замяна на пълните права върху рецептора Джоунс-Шнайдер-деКалб, за който трябваше да предостави чертежите — чакай само Стивънс да види и разбере принципа! — той получаваше дял в привилегировни акции на НАПА, без право на глас, но с пълен дивидент и необлагаеми. Идеята за ненамеса в управлението на компанията беше негова. В енергийния бизнес се очертаваше изобилие от главоболия. Той вече ги виждаше — нелегални конструкции, опити да се надхитрят метрите и много други. Епохата на безплатната енергия бе дошла и опитите да бъде спряна с течение на времето щяха да се окажат безплодни.

Уолдо се засмя така, че стресна Балдур, който развълнувано залая.

Сега можеше да си позволи да забрави Хатауей.

Отмъщението му имаше само една потенциална слабост: беше уверил Глисън, че третираните по метода на Шнайдер деКалбове ще продължават да работят без проблеми. Смяташе, че това е вярно просто понеже имаше вяра в Грампс Шнайдер. Но не беше готов да го докаже. Той самият съзнаваше, че не знае достатъчно за явленията, свързани с Другия Свят, за да е уверен ще се случи ли, или не, дадено нещо. Все още оставаше необходимостта от обширни и задълбочени изследвания.

Но Другият Свят беше дяволски трудно място за изследване!

Да предположим, мислеше си Уолдо, че човешката раса беше сляпа, че просто липсваха очите като орган. Независимо колко цивилизована, просветена и напреднала в научно отношение можеше да бъде тя, трудно може да се допусне, че една такава раса би могла да развие наука като астрономията. Може би щяха да познават Слънцето като цикличен източник на енергия с променяща се посока, тъй като Слънцето е толкова мощно, че може да бъде „видяно“ с кожата на тялото. Те щяха да го забележат и да изобретят инструменти, с които да го изследват.

Но бледите звезди, щяха ли някога да знаят за тях? Изглеждаше по-скоро невероятно. Самата идея за небесната вселена, с нейните тихи дълбини и звездна величавост, щеше да бъде извън техния обсег. Даже ако тази концепция със сила бъдеше наложена на някой от техните учени, така че да бъде принуден да признае фантастичната, невероятна теза за факт, как би могъл той да изследва детайлите на явлението?

Уолдо се опита да си представи астрономически фототелескоп, замислен и разработен от сляп човек, предназначен да бъде обслужван от сляп човек и да събира данни, които да могат да бъдат интерпретирани от сляп човек. Трябваше да се откаже от това допускане, тъй като имаше прекалено много рискове. Щеше да е нужна изтънчеността на гений, далеч по-голям от неговия, за да се справи с неизбежно заплетените причинни връзки на дедуктивното мислене, нужно за решаването на такъв проблем. Би било пряко собствените му сили да изобрети такива инструменти за сляп човек. Не виждаше как един слепец би могъл да преодолее всичките трудности без чужда помощ.

В известен смисъл точно това бе направил Шнайдер за него — сам той би се провалил безнадеждно.

Но даже и при дадените от Шнайдер насоки, проблемът с изследването на Другия Свят все още много напомняше дилемата със слепия астроном. Той не можеше да види Другия Свят, а беше в състояние да контактува с него само чрез Шнайдеровото третиране. Дяволщина! Как можеше да конструира инструменти за изучаването му?

Той подозираше, че накрая ще трябва да се върне при Шнайдер за по-нататъшни инструкции, но това средство му изглеждаше толкова непривлекателно, че въобще се отказа да мисли за него. Пък и можеше да се окаже, че Грампс Шнайдер не може да му даде много: те говореха на различни езици.

Това, което знаеше, бе следното: Другият Свят съществуваше и можеше да бъде достигнат понякога с подходяща настройка на ума — целенасочено, както го бе научил Шнайдер, или подсъзнателно, както се беше случило с Маклеод и другите.

Самата идея му беше неприятна. Че с мисъл и само с мисъл може да се въздейства върху физически явления, противоречеше на цялата материалистична философия, с която бе отгледан. Предразсъдъците му бяха в полза на реда и на неизменните природни закони. Културните му предшественици — философите експериментатори, които бяха построили света на науката и съпътстващата я техника: Галилео, Нютон, Едисон, Айнщайн, Щайнмец, Джийнз и хилядите им колеги — бяха възприемали физическата вселена като механизъм, действащ с неизбежна необходимост. Всяко явно отклонение от този тип действие се възприемаше като грешка при наблюденията, неподходящо формулиране на хипотезата или недостатъчност на данните.

Даже краткото царуване на принципа на неопределеността на Хайзенберг не бе променило фундаменталната ориентация към Реда и Космоса: Хайзенберговата неопределеност беше нещо определено! Можеше да бъде формулирана, изразена, от нея можеше да се изведе строга статистическа механика. През 1958 година реформулираната от Хоровиц вълнова механика елиминира тази концепция. Редът и причинната връзка бяха възстановени.

Но тази проклета работа! Беше все едно да се молиш за дъжд, да си правиш пожелания при падане на метеор, да се уповаваш на лечители с вяра, или да заколиш шопар в чест на епископ Бъркли с неговия свят в съзнанието: „… дървото не е дърво, когато на двора няма никой, който да го вижда!“



Емоционално Уолдо не бе така тясно свързан с Абсолютния ред като Рамбо и нямаше опасност умът му да се повреди поради невалидността на основни концепции. И все пак беше по-удобно нещата да функционират така, както се очакваше да правят това. Предвидимостта на нещата се базираше на реда и естествените закони, а без предвидимост не можеше да се живее. Часовниците трябваше да вървят точно; водата — да завира, когато към нея се приложеше достатъчно топлина; храната трябваше да изгражда тялото, а не да бъде отрова; рецепторите на деКалб трябваше да работят, и то по начина, по който бяха конструирани; Хаосът беше непоносим, тъй като не можеше да се живее с него.

Да предположим, че Хаосът наистина царуваше, а редът, с който сме свикнали, е просто игра на въображението: докъде би ни довело това? В такъв случай, мислеше си Уолдо, щеше да е напълно възможно десетфунтова тежест да пада десет пъти по-бързо отколкото еднофунтовата до деня, когато дръзкият Галилей щеше да си науми, че това не е така. Може би цялата педантична наука на балистиката се базираше на убежденията на няколко твърдоглавци, които бяха продали идеята си на света. Може би самите звезди се държаха на орбитите си благодарение на неувяхващата вяра на астрономите. Един подреден Космос, създаден от Хаоса — от Ума!

Светът е бил плосък, преди географите да решат нещо друго. Светът е бил плосък, а Слънцето, с размер на бъчва, е изгрявало от изток и е залязвало на запад. Звездите са били малки светлинки, обсипали прозрачния свод, почти докосващ върховете на най-високите планини. Бурите са били израз на гнева на боговете и са нямали нищо общо с движението на въздушните маси. В света е доминирал създадения от Ума анимизъм.

Напоследък нещата се бяха променили. Беше се наложило като преобладаващо едно материалистично и причинно-следствено схващане за света — именно върху него се базираше цялата технология на машинната цивилизация. Машините работеха тъй както беше предназначението им, защото всички вярваха в тях.

Докато няколко пилота, изнемощели от прекаленото излагане на радиация, бяха загубили доверие в машините си и им бяха придали несигурност, освобождавайки магията, шестваща по света.

Той започваше да разбира какво се бе случило с магията. Магията като закон за грешките в един анимистичен свят постепенно е била изтласкана от прогресиращата философия на инвариантната причинно-следствена връзка. В сегашно време — до освобождаването й — тя е изчезнала, с изключение на проявите на „суеверие“. Естествено, учените експериментатори съобщаваха за неуспех при изследването на обитавани от духове къщи, апортация и тем подобни, тъй като убежденията им не позволяваха на явленията да се случат.

В дълбоките джунгли на Африка можеше да е различно — когато нямаше бели хора да наблюдават! Странните, изплъзващи се закони на магията може би все още имаха сила.

Може би тези допускания бяха прекалено крайни, но те имаха едно преимущество пред ортодоксалните концепции — включваха в себе си магиите, които Грампс Шнайдер правеше на деКалбовете, за да заработят. Всяка работна хипотеза, която не вземаше предвид способността на Шнайдер — а и неговата — да накарат мислено комплекта деКалбове физически да заработи, не струваше пукната пара. Неговата хипотеза се съгласуваше с твърденията на Грампс: „Всичко е несигурно“ и „Едно нещо може едновременно да бъде, да не бъде, или да бъде каквото и да е! Има много начини да се гледа на нещата. Някои начини са добри, някои са лоши.“

Добре. Нека приемем това. Нека действаме в съответствие с това: Светът се променяше в зависимост от това, как човек гледаше на него! В такъв случай, Уолдо знаеше как да гледа на света. Той гласуваше за реда и предвидимостта!

Той щеше да дава стила. Той щеше да наложи върху Космоса своята собствена концепция за Другия Свят!

Това, че увери Глисън относно дефектоустойчивостта на третираните по Шнайдер деКалбове, бе добро начало. Добре. Така да бъде. Те наистина бяха дефектоустойчиви. Никога вече нямаше да аварират.

Той продължи да формулира и изяснява в ума си своята концепция за Другия Свят. Щеше да го третира като уреден по подобие на тукашното пространство. Връзката между двете пространства се осъществяваше чрез нервната система: кортекса, таламуса, гръбначния стълб и нервите бяха тясно свързани и с двете пространства. Такава картина се съгласуваше с казаното му от Шнайдер и доколкото знаеше, не противоречеше на наблюдаваните явления.

Чакай! Ако нервната система се намираше едновременно в двете пространства, това обясняваше сравнително бавното разпространяване на нервните импулси в сравнение с електромагнитните. Да! Ако другото пространство имаше различна константа „с“, сравнително по-малка от тукашната, това би било едно от последствията.

Започна да чувства спокойна увереност, че това е така.

Дали само размишляваше или създаваше вселена?

Май ще трябваше да изостави създадената в ума му картина на Другото Пространство с размер и форма на щраусово яйце, тъй като пространство с по-бавна скорост на светлината би било по-голямо, а не по-малко от тукашното. Не… не, размерът на пространството не зависеше от неговата константа „с“, а от радиуса на извитостта му, изразен в константата „с“. Тъй като „с“ означаваше скорост, размерът зависеше от схващането за времето — в случая от времето като скорост на ентропията. Ето тук имаше една характеристика, по която двете пространства можеха да бъдат сравнявани: те обменяха енергия и влияеха взаимно върху ентропията си. Това от пространствата, което по-бързо се стремеше към изравняване на ентропията, бе „по-малкото“.

Нямаше нужда да изоставя представата си за щраусовото яйце — доброто старо яйце! Другият Свят беше затворено пространство с бавна „с“, висока скорост на ентропия, малък радиус и почти изравнено ниво на ентропия — идеален резервоар за енергия във всяка точка, готова да се излее в тукашното пространство там, където се осъществеше контакт. За своите обитатели, ако имаше такива, то може би се простираше на хиляди светлинни години, но за него то беше едно щраусово яйце, изпълнено до пръсване с енергия.

Вече обмисляше начини за проверка на хипотезата си. Ако използвайки един Шнайдер-деКалб черпеше максимално количество енергия, щеше ли това да повлияе върху тукашния потенциал? Щеше ли да се установи ентропиен градиент? Можеше ли процесът да се обърне обратно, ако се намереше начин да се изпомпва енергия в Другия Свят? Можеше ли да се установят различни нива в различни точки и по този начин да провери каква е скоростта на движение към максималната, изравнена ентропия?

Можеше ли въз основа на скоростта на разпространяване на нервните импулси да се съди за константата „с“ на Другото Пространство? Можеше ли това да се съчетае с ентропията и евентуални изследвания, за да се получи математическа картина на Другото Пространство по отношение константите и възрастта му?

Той се залови с това. Неговите необуздани допускания определено бяха довели до нещо добро: бе дефинирал поне една линия за атакуване на Другото Пространство, бе разработил действащ принцип за механизма на телескопа на своя слепец. Каквато и да беше истината, тя беше нещо повече от една истина: ставаше дума за цяла серия нови истини! Тази серия от нови истини се характеризираше със значителна сложност, включвайки законите, обуславящи вътрешно присъщите свойства на Другото Пространство плюс новите закони, произлезли от взаимодействието на Другото Пространство с Нормалното Пространство. Нищо чудо, че според Рамбо всичко можеше да се случи! Почти всичко, наистина — при правилно прилагане и съчетаване на трите групи закони: законите на Нашето Пространство, законите на Другото Пространство и общите за двете пространства закони.

Но преди теоретиците да започнат работа, налице бе крещяща нужда от нови данни. Уолдо не беше теоретик — факт, който признаваше с лека ръка, считайки теорията за непрактична и ненужна, чиста загуба на време в професията му на инженер-консултант. Нека гладкокожите маймуни да се занимават с нея.

Но инженерът-консултант трябваше да установи едно нещо: щяха ли да продължат Шнайдер-деКалбовете да функционират безаварийно? Ако не, какво трябваше да се направи за целта?

Най-трудният и най-интересен аспект на изследването бе свързан с нервната система и отношението и към Другото Пространство. Нито електромагнитните инструменти, нито нервната хирургия бяха достатъчно фини за провеждане на изследвания на равнището, което му бе нужно.

Но той имаше уолдоси.

Най-малкият чифт уолдоси, които бе използвал досега, бяха с размер на дланта приблизително половин инч — със съответните скенери, разбира се. За сегашната цел те бяха прекалено големи. Той искаше да работи с живата нервна тъкан, изолацията и проводимостта и in situ.

С помощта на малките уолдоси той изработи още по-малки.

Накрая се получиха метални цветчета не повече от едно осма от инча на ширина. Задвижванията в техните стъбла, които им служеха като псевдомускули, едва ли можеха да се видят с просто око — но нали той използваше скенери.

Последният комплект уолдоси за нервна и мозъчна хирургия варираха по размер постепенно от механични ръце с мащаб почти едно към едно до вълшебни пръстчета, които манипулираха с обекти, незабележими за човешко око. При работа се нареждаха като клавиатура. Уолдо ги контролираше всичките от едни и същи първични уолдоси — можеше да превключва от един размер на друг без да маха ръкавиците си. С включването на веригите за контрол над друг размер уолдоси автоматично се променяше и мащаба на сканиране, така че на стереоприемника пред себе си Уолдо винаги виждаше изображение на другите си ръце в „реален“ мащаб.

Всеки размер уолдоси разполагаше със собствени хирургични инструменти и електронно оборудване.

Такава хирургия досега никой не беше правил, но Уолдо не обърна внимание на този аспект, тъй като нямаше кой да му каже, че това е нещо нечувано.

За голямо свое удовлетворение, той успя да открие механизма на действие, чрез който късовълновата радиация увреждаше физиката на човека. Синапсите между разклоненията действаха като точки на изтичане. Понякога нервните импулси не успяваха да ги прескочат и изтичаха през тях — къде ли? В Другото Пространство, беше сигурен той. Това изтичане си образуваше пътечка и се канализираше, при което състоянието на жертвата започваше постоянно да се влошава. Моторното действие не се губеше, тъй като и двете пътечки бяха налице, но ефективността изчезваше. Това му напомняше частично заземена метална електрическа мрежа.

Много от данните си получи от експериментите върху едно нещастно коте, впоследствие умряло. Котето беше родено и отгледано далеч от радиацията. Той го подложи на интензивно облъчване и видя как се развива myasthenia почти равна на неговата, като продължаваше в детайли да проучва измененията в нервните му тъкани.

Почувства се сантиментално натъжен, когато котето умря.



И все пак, ако Грампс Шнайдер беше прав, изобщо не се налагаше радиацията да вреди на хората. Ако те имаха ума да гледат на това по подходящ начин, радиацията нямаше да им влияе — дори биха могли да черпят енергия от Другия Свят.

Това му беше казал да прави Грампс Шнайдер.

Това му беше казал да прави Грампс Шнайдер!

Грампс Шнайдер му беше казал, че не е нужно да е слаб!

Че може да бъде силен…

Силен!

СИЛЕН!

Никога не беше мислил за това. Приятелските грижи на Шнайдер за него, съветите му да преодолее слабостта си, той бе пренебрегнал и отхвърлил като безмислени. Той възприемаше като основен, безусловен факт своята слабост като особеност, която го отличаваше от гладкокожите маймуни. Още от малко дете я смяташе за даденост, като фактор, неподлежащ на обсъждане.

Естествено, не бе обърнал внимание на думите на Шнайдер, доколкото те се отнасяха до него.

Да бъде силен!

Да може да стои прав — да върви, да тича!

Ами че… той би могъл да отиде на Земята без страх. Нямаше да забелязва полето. Те казваха, че на тях не им пречи, те дори носеха неща — големи, тежки неща. Всеки го правеше. Те хвърляха неща.

Изведнъж направи конвулсивно движение с ръце в първичните уолдоси, което твърде много се отличаваше от нормалния му изискано икономичен ритъм на работа. Вторичните уолдоси бяха от големите, тъй като монтираше нов апарат. Обтегачите се скъсаха и една от плоските подпори издрънча в стената. Дремещият наблизо Балдур наостри уши и въпросително обърна муцуна към Уолдо.

Той го погледна втренчено и кучето започна да вие.

— Млъквай!

Кучето се смълча, извинявайки се с очи.

Машинално Уолдо огледа повредата — нищо особено, но трябваше да се оправи. Сила. Та ако беше силен той би могъл да прави всичко — всичко! Уолдоси номер 6 и нови обтегачи … Силен! Разсеяно се превключи към уолдосите номер 6.

Сила!

Можеше дори да се среща с жени и да бъде по-силен тях!



Можеше да плува. Можеше да язди. Можеше да лети с кораб — да тича, да скача. Можеше дори да се научи да танцува.

Силен!

Щеше да има мускули! Можеше да чупи неща.

Можеше… Можеше…

Той се включи към големите уолдоси с размер на човешко тяло. Силни — те бяха силни! С единия от огромните уолдоси той измъкна от купа четвъртинчова стоманена плоскост и я разтърси. Разнесе се бумтене. Той я разтърси отново. Силни!

Хвана плоскостта с двата уолдоса и я сгъна надве. Металът се преви неравно. Конвулсивно той я разтри като ненужно топче хартия между двете огромни длани. Дразнещото стържене накара Балдур да настръхне, но самият той не го чу.

Задъхан спря за момент. По челото му течеше пот, а кръвта туптеше в ушите му. Но още не беше свършил — искаше нещо по-тежко, нещо по-силно. Включвайки се към съседния склад, той избра една дванадесетфутова стоманена Г-образна греда, прехвърли я в обсега на гигантските ръце и се превключи към тях.

Гредата заседна на входа и той грубо я издърпа, оставяйки дълбока следа в рамката на прохода. Изобщо не забеляза това.

В огромния юмрук гредата изглеждаше като тояга. Той я размаха като меч. Балдур избяга, оставяйки контролния пръстен между себе си и огромните ръце.

Мощ! Сила! Размазваща, непобедима сила…

Със стреснато движение едва успя да избегне удара в стената. След това хвана другия край на тоягата с левия уолдос и се опита да я превие. Големите уолдоси бяха направени за тежка работа, но пък гредата бе направена да устоява. Ръцете му в първичните уолдоси се напрегнаха, принуждавайки големите юмруци да изпълнят волята му. На контролното табло замига предупредителна светлинка. Той безразсъдно включи захранването за аварийно претоварване и продължи.

Бръмченето на уолдосите и свистящото му дишане бяха погълнати от дрезгавото стържене на метал върху метал, когато гредата започна да поддава. Ликувайки, той увеличи натиска в първичните уолдоси. Гредата се бе превила почти на две, когато дойде ред да поддадат уолдосите. Първо изгърмя задвижването на десния и юмрукът се разтвори. Левият юмрук, освободен от усилието, изпусна стоманената греда.

Тя с лекота проби тънката преграда, оставяйки неравен отвор, изтрещя и разтърси съседното помещение.

Но гигантските уолдоси бяха безжизнен куп метал.

Той измъкна меките си розови ръце от уолдосите и ги погледна. Гърдите му се надигаха и от него се изтръгваха хлипания. Той покри лицето си с ръце. Сълзи протекоха между пръстите му. Балдур заскимтя и се приближи до него.

Аларменият звънец на контролното табло упорито продължаваше да звъни.



Повредите бяха отстранени и чиста кръпка покриваше мястото, където Г-образната греда си бе пробила изход. Но гигантските уолдоси още не бяха заменени — мястото им стоеше празно. Уолдо забързано сглобяваше силомер.

Бяха минали години от времето, когато се интересуваше от силата на мускулите си. Той имаше толкова малко нужда от сила — беше се концентрирал върху изкусността, особено по отношение перфектния контрол върху съименниците си. Беше ненадминат в избирателното, ефикасно и точно използване на мускулите си. Имаше пълен котрол върху тях — понеже нямаше как да не е така. Но никога не се бе нуждал от сила.

Не му беше трудно с подръчни материали да сглоби приспособление, регистриращо натиска на ръката във фунтове на циферблат. Предавка и пружина за скалата бяха достатъчни. Той спря и загледа постигнатото.

Трябваше само да махне първичните уолдоси, да хване инструмента с гола ръка, да натисне — и щеше да знае. Но още се колебаеше.

Беше му странно да хване нещо толкова голямо с гола ръка. Сега! Посегни към Другия Свят за сила! Той затвори очи и натисна. После ги отвори. Четиринадесет фунта — по-малко от преди.

Но всъщност още не беше започнал. Опита се да си представи докосването на ръцете на Грампс Шнайдер и топлите убождания. Мощ! Протегни ръка и я поискай!

Четиринадесет фунта, петнадесет, седемнадесет, осемнадесет, двадесет, двадесет и един! Печелеше! Печелеше!

Изведнъж отказаха и силата, и куража му — не разбра кое по-напред. Стрелката се върна на нулата — трябваше да почине.

Дали беше показал изключителна сила, или натискът от двадесет и четири фунта просто бе нормален за него при сегашната му възраст и тегло? Както знаеше той, един нормален, здрав човек трябваше да „изстиска“ около сто и петдесет фунта.

Въпреки всичко, двадесет и един фунта бяха точно с шест повече, отколкото бе постигал при предишните тестове.

Да опитаме отново. Десет единадесет — дванадесет. Стрелката се поколеба. Та той тъкмо бе започнал — това беше смешно! Четиринадесет.

И там спря. Колкото и да се напъваше и съсредоточаваше, не успя да надмине тази точка. Той бавно отпусна силомера.



През следващите дни не можа да постигне повече от шестнадесет фунта. Двадесет и един фунта изглеждаха щастлива случайност, успех при първото усилие. В устата му горчеше.

Но той не беше достигнал сегашното си богатство и известност с лесни откази. Продължи да упорства, припомняйки си какво беше казал Шнайдер, опитвайки се да възпроизведе чувството от докосването на ръцете му. Казваше си, че наистина при Шнайдер се бе чувствал по-силен. Но не беше го осъзнал поради тежкото гравитационно поле на Земята. Продължаваше да се опитва.

Подсъзнателно не забравяше, че може би ще се наложи да потърси Грампс Шнайдер за помощ, ако не успееше сам. Но никак не му се искаше да прави това — не толкова заради ужасното пътуване, макар че и това би било достатъчна причина, а понеже направеше ли това и се окажеше, че Шнайдер не може да му бъде полезен, щеше да загуби всякаква надежда.

Беше по-добре да живее в разочарование и фрустрация, отколкото без надежда. Продължаваше да отлага пътуването.



Уолдо почти не обръщаше внимание на земното време — ядеше и спеше, когато пожелаеше. Можеше да подремне по всяко време, но на равни интервали спеше за по-дълго. Не в леглото, разбира се. Плувайки във въздуха, човек нямаше нужда от легло. Но беше свикнал да фиксира положението си в пространството, преди да предприеме осемчасов сън, предпазвайки се от случайни въздушни течения, които биха могли да го отнесат към контролните уреди.

Откакто бе обладан от желанието да бъде силен, често му се налагаше да прибягва до приспивателни.

Д-р Рамбо се бе завърнал и го търсеше. Рамбо — откачен и изпълнен с омраза. Рамбо, обвиняващ Уолдо за всичките си неприятности. Не беше в безопасност дори във Фрийхолд, тъй като лудия физик бе намерил начин да преминава от едното пространство в другото. Ето го и сега! От Другия Свят се показваше само главата му. „Ще те спипам, Уолдо!“ Изчезна — не, появи се зад него! Протягайки ръцете си с гърчещи се като антени пръсти: „Ти, Уолдо!“ Но ръцете на Уолдо бяха гигантски уолдоси — той замахна с тях.

Големите уолдоси изведнъж омекнаха.

Рамбо бе до него, върху него — беше го сграбчил за гушата.

На ухото му Грампс Шнайдер каза със спокоен и изпълнен със сила глас: „Протегни ръце към силата, сине! Почувствай я в пръстите си!“ Уолдо сграби душащите го пръсти уморен и изтощен.

Те се отпуснаха. Той печелеше! Щеше да набута Рамбо обратно в Другия Свят и да го задържи там. Ето! Успя да освободи едната си ръка. Балдур лаеше безумно: той се опита да му каже да млъкне, да захапе Рамбо, да помогне…

Кучето продължаваше да лае.



Беше в собствения си дом, в собствената си голяма стая. Балдур лавна още веднъж.

— Млъкни! — Той се огледа.

Когато заспиваше, на място го задържаха четири въжета във формата на оси на тетрахедрон. Две от тях все още бяха привързани към колана му — той висеше близо до контролния пръстен. От другите две, едното се беше скъсало при колана му, а краят му висеше на няколко фута от него. Четвъртото бе скъсано на две места, близо до колана му и отново няколко фута по-нататък. Междинното парче бе увито около врата му.

Той се замисли върху ситуацията. Но колкото и да мислеше, не виждаше друга възможност, освен сам да е разкъсал въжетата в кошмарите си. Не можеше кучето да го е направило — то нямаше толкова сила. Беше го направил самият той. Въжетата бяха леки, предназначени само за задържане. И все пак…

Отне му няколко минути да сглоби апарат, който да измерва теглене вместо натиск: трябваше да се пренастрои датчика. Когато всичко беше готово, той включи чифт средни уолдоси, завърза парчетата от въжето към тестера и затегли, използвайки уолдоса.

Въжето се скъса при двеста и дванадесет фунта.

Забързано, но губейки време поради нервната си несръчност, той пренастрои тестера за натиск. Почака малко, тихо прошепна: „Сега му е времето, Грампс!“ и натисна.

Двадесет и един фунта — двадесет и два. Двадесет и пет!

Вече над тридесет! Даже не беше се запотил. Тридесет и пет — четиридесет!… един, и два, и три! Четиридесет и пет! И шест! И половина! Четиридесет и седем фунта!

Отпусна ръце с дълбока въздишка. Беше силен. Силен!

След като се посъвзе, помисли какво ще прави след това. Първият му импулс бе да се обади на Граймс, но той го подтисна. Щеше да му дойде времето, когато бе по-сигурен.

Върна се при тестера и опита с лявата ръка. Не беше силна колкото дясната, но все пак — почти четиридесет и пет фунта. Интересно, не се чувстваше различно. Просто нормален, здрав. Нищо особено.

Искаше да изпита всичките си мускули. Щеше да отнеме прекалено много време да направи тестери за вдигане, бутане, ритане и дузина още. Трябваше му поле, това беше то, поле с гравитация едно g. Е, нали имаше приемна с центробежно въртене.

Но контролното табло беше в пръстена, приемната бе далеч от него. По-близко бе въртележката на часовника. Беше го снабдил с датчик за скоростта, чрез който го регулираше. Върна се в контролния пръстен и спря въртенето на големия обръч. От бързата промяна часовникът спря, малката червена птичка изскочи, обнадеждено каза „Тю-Тю!“ и остана на място.

Носейки в ръка малък радиопредавател, свързан с мотора, задвижващ обръча, той се оттласна до колелото и влезе в него, стъпвайки отвътре на ръба и хващайки една от спиците, така че да бъде в изправено положение спрямо центробежната сила, когато тя задействаше. Включи въртене на малка скорост.

Малко остана да падне при старта. Но се съвзе и увеличи малко скоростта. Засега добре. Постепенно ускоряваше, овладян от триумф, чувствайки краката си да натежават от псевдогравитационното поле, но все още силни.

Накрая пусна едно цяло g. Можеше да го понесе. Наистина, можеше! Е, притеглянето не действаше върху горната част на тялото му толкова силно, колкото върху долната, тъй като главата му бе на около един фут от точката на въртене. Това можеше да се оправи — той бавно приклекна, здраво държейки се за спицата. Всичко беше окей!

Но обръчът се залюля, а моторът се задъха. Неговото небалансирано тегло, отдалечено толкова от центъра на въртене, беше прекалено много за едно устройство, предназначено за един часовник с кукувица и противотежестта му. Той се изправи със същото внимание, усещайки приятното напрягане на мускулите на бедрата и прасците си. Спря колелото.

Балдур бе твърде обезпокоен от цялото действие. Вратът му почти се изкриви, докато се опитваше да следи движенията на Уолдо.

Все още отлагаше обаждането на Граймс. Искаше да монтира контролно табло в приемната, за да има къде да тренира стоенето прав. Пък и трябваше да види каква е цаката на тази работа — ходенето. Изглеждаше лесно, но кой знае… Можеше да се наложи да се понапъне, за да го изучи.

Планът му беше след това да научи и Балдур да ходи. Той се опита да го вкара в обръча, но кучето не бе съгласно. То се изплъзна и се скри в най-отдалечената част на помещението. Но и без това, когато заведеше животното в приемната, нямаше начин да не се научи да върви. Отдавна трябваше да се погрижи за това. Такова голямо добиче, а да не може да ходи!

Той си представи рамка, в която кучето щеше да е принудено да стои право. Горе-долу приличаше на бебешка проходилка, но Уолдо не знаеше това. Никога не бе виждал проходилка.



— Чичо Гюс…

— О, здрасти, Уолдо! Как е?

— Екстра! Виж, чичо Гюс, можеш ли веднага да дойдеш във Фрийхолд?

Граймс поклати глава. — Съжалявам, но бусът ми е на сервиз.

— Бусът ти и без това е прекалено бавен. Вземи такси, или нека някой те докара.

— А ти да сипеш обиди върху него, когато дойдем?

— Ще бъда сладък като мед.

— Вчера Джими Стивънс разправяше, че май нещо искал да те види.

Уолдо се захили. — Добре, вземи го, и аз искам да го видя.

— Ще опитам.

Уолдо ги посрещна в приемната, която бе оставил без въртене. Още с влизането им започна ролята си.

— Толкова се радвам, че сте тук. Д-р Стивънс, можете ли да ме откарате до земята веднага? Възникна нещо спешно!

— Ами — мисля, че да.

— Да тръгваме!

— Чакай малко, Уолдо. Джими не е готов да се справи с превозването ти по подходящ начин.

— Ще трябва да поема риска, Чичо Гюс. Работата е бърза.

— Но…

— Няма но! Тръгваме!

Те набутаха Балдур в кораба и го завързаха. Граймс се погрижи креслото на Уолдо да бъде наклонено под подходящ ъгъл спрямо ускорението. Уолдо се настани в него и затвори очи, за да предотврати въпросите. Крадешком погледна Граймс, който имаше мрачен вид.

Стивънс взе разстоянието почти за рекордно време и плавно паркира на площадката до дома на Граймс. Граймс докосна ръката на Уолдо.

— Как се чувстваш? Ще намеря някого да те внесем вътре. Искам да си легнеш.

— Няма да може, чичо Гюс. Имам работа за вършене. Подай ми ръка, моля те.

— Какво? — Но Уолдо го хвана за ръката и се изправи.

— Сега всичко ще е наред, мисля аз. — Той пусна ръката на доктора и се насочи към вратата. — Ще развържеш ли Балдур?

— Уолдо!

Той се обърна, щастливо захилен.

— Да, чичо Гюс. Вече не съм слаб! Мога да ходя!

Граймс се хвана за облегалката на едно от креслата и каза разтреперано:

— Уолдо, аз съм стар човек. Не трябва да ми погаждаш такива номера. — Той изтри очи.

— Да, — съгласи се Стивънс — много долен номер.

Уолдо невинно ги погледна.

— Съжалявам — скромно каза той. — Просто исках да ви изненадам.

— Всичко е наред. Да слезем долу да пийнем по едно. Тогава ще разкажеш всичко.

— Добре. Ела, Балдур. — кучето стана и последва господаря си. Имаше много странна стойка. В проходилката на Уолдо се бе научил да се движи раван вместо в тръст.



Уолдо остана при Граймс за много дни, набирайки сила и нови навици, тренирайки отпуснатите си мускули. Нямаше връщане назад — с myasthenia беше свършено. Просто трябваше да влезе във форма.

Граймс веднага му беше простил драматичното представление на неговото излекуване, но бе настоял да не бърза, за да бъде напълно подготвен за излизане без придружител. Тази предпазна мярка бе уместна. Дори и най-обикновени неща бяха опасни за него. Например стълбите. Можеше да ходи на равно, но слизането по стълби трябваше да бъде изучавано. Изкачването беше малко по-лесно.

Един ден дойде Стивънс, влезе и намери Уолдо да гледа телевизионно стерео-шоу.

— Зравейте, господин Джоунс.

— О, здравейте, д-р Стивънс. — Уолдо посегна надолу и бързо намъкна обувките си. — Чичо Гюс казва, че трябва да ги нося постоянно — обясни той. — Всички го правели. Но вие ме хванахте неподготвен.

— О, това няма значение. Не е задължително да ги носите в къщи. Къде е Док?

— Няма да се върне до довечера. Вярно ли е за обувките? Сещам се, че сестрите винаги носеха обувки.

— Наистина всички носят обувки, но няма задължителен закон.

— Тогава ще ги нося. Но не мога да кажа, че ми харесват. Мъртви са като чифт изключени уолдоси. Но ще трябва да се уча.

— Как се носят обувки ли?

— Как да се държа като другите. Доста е трудно — каза той сериозно.

Стивънс почувства внезапен прилив на симпатия към този човек, който нямаше минало и приятели. Вероятно всичко му изглеждаше чудновато и странно. Почувства желание да му признае нещо, което си бе мислил.

— Вече сте силен, нали?

— Ставам по-силен с всеки изминал ден. Тази сутрин стиснах двеста фунта. И вижте колко тлъстини съм смъкнал.

— Изглеждате съвсем добре. Да ви кажа нещо смешно. Още първия път, когато ви видях, си пожелах да имате силата на обикновен човек.

— Наистина ли? Защо?

— Ами… Трябва да признаете, че ми говорехте доста гадни неща. Постоянно ме дразнехте. Исках да сте силен, та да мога да ви пребия.

Уолдо се разхождаше, разтъпквайки обувките си. Той спря пред Стивънс. Изглеждаше доста изненадан.

— Казвате, че сте искали да ме биете?

— Точно така. По мой адрес употребявахте такива изрази, които се използват само когато могат да бъдат подкрепени с юмруци. Ако не бяхте инвалид, щях да ви тегля един бой — и то неведнъж!

Уолдо се опитваше да възприеме новата концепция.

— Май започвам да разбирам — каза бавно той. — Добре тогава. — При последните думи той нанесе удар с широк размах и много енергичност. Стивънс не го очакваше ни най-малко — хвана го съвсем неподготвен. Направо се тръшна и загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, стоеше на стола, а Уолдо го разтърсваше.

— Не трябваше ли да правя така? — развълнувано запита той.

— С какво ме удари?

— С ръка. Не трябваше ли да правя това? Нали това искаше?

— Да съм искал това… — още му се мяркаха звезди, но ситуацията почваше да го разсмива. — Виж сега, така ли смяташ, че трябва да започне един бой?

— Не е ли така?

Стивънс се опита да му обясни етикецията на съвременния американски пердах. Уолдо изглеждаше озадачен, но накрая кимна в съгласие.

— Разбирам. Първо трябва да предупредиш. Добре, ставай и да повторим!

— Чакай, чакай! Не ми даваш възможност да довърша. Бях ти ядосан, но вече не е така. Това се опитвах да ти кажа. Държеше се изключително гадно — в това няма съмнение, но нямаше как да бъде иначе.

— Не искам да бъда гаден — сериозно каза Уолдо.

— Знам, че не искаш, и не си. По-скоро ми харесваш така — силен.

— Наистина ли?

— Наистина. Но не изпробвай повече тези хватки върху мен.

— Няма. Просто не знаех. Знаете ли, д-р Стивънс, че…

— Наричай ме Джим.

— Джим. Много е трудно да разбереш какво очакват хората от теб. Няма никаква система. Да вземем уригването — отде да знам, че не е прието в присъствието на други хора. За мене необходимостта е безспорна. Но чичо Гюс казва, че не бива.

Стивънс се опита да му обясни, макар и без особен успех, тъй като Уолдо нямаше дори теоретическа представа за социални контакти. Дори от книгите не бе успял да почерпи идея за тънкостите на mores, тъй като почти не четеше художествена литература. Беше престанал да чете още като малко момче, тъй като му липсваше жизнен опит, за да оцени художествеността.

Имаше богатство, власт и инженерен гений — а също и нужда да ходи на детска градина.

Хрумна му предложение.

— Джим, ти ми беше много полезен. Тези неща ги обясняваш по-добре от чичо Гюс. Ще те наема да ме обучаваш.

Стивънс подтисна лекото чувство на досада.

— Извинявай, обаче имам работа, която ми отнема целия ден.

— Няма значение! Ще ти плащам повече от тях! Можеш сам да си определиш заплатата.

Стивънс дълбоко пое въздух и въздъхна.

— Ти май не разбираш. Аз съм инженер и не се занимавам с персонално обслужване. Ти не можеш да ме наемеш. Ще ти помогна с всичко във възможностите ми, но не мога да вземам пари.

— Какво му е лошото да се вземат пари?

Въпросът бе поставен неправилно, помисли Стивънс. В този вид не можеше да му се отговори. Той се впусна в дълго и страстно обяснение на поведението в професията и бизнеса. Тази работа май че не беше за него, тъй като скоро Уолдо се отегчи.

— Май не те разбирам. Но я ми кажи — можеш ли да ме научиш как да се държа с жените? Чичо Гюс казва, че не смее да ме изведе в компания.

— Ще опитам. Със сигурност ще опитам! Но, Уолдо, аз дойдох във връзка с проблемите, които имаме в станцията. Тази теория за двете пространства, за която ми разказваше…

— Това не е теория. Това е факт!

— Добре. Това, което искам да знам, е: кога се връщаш във Фрийхолд, за да подновиш изследванията? Имаме нужда от помощ.

— Да се връщам във Фрийхолд? Не знам. Нямам намерение да подновявам изследванията.

— Така ли? Но, за бога, ти не си завършил дори половината от изследванията, за които ми говореше.

— Твоите момчета могат да свършат всичко. Ще помагам със съвети, разбира се.

— Е, добре… Може би ще заинтересуваме Грампс Шнайдер — каза Стивънс със съмнение.

— Не бих те съветвал — отговори Уолдо. — виж какво писмо ми е изпратил.

Стивънс го прегледа. „…оценявам твоето щедро предложение за дялово участие в новия енергиен проект, но истината е, че не се интересувам от такива неща, а отговорността би била бреме за мен. Що се отнася до новопридобитата ти сила, щастлив съм, но не и изненадан. Силата на Другия Свят принадлежи на този, които я потърси…“ И така нататък. Почеркът беше четлив и нямаше и следа от разговорния език, които използваше Шнайдер.

— Х-м. Май разбирам какво искаш да кажеш.

— Струва ми се — сериозно каза Уолдо, — че смята нашите занимания с машините за детинщини.

— Така изглежда. Кажи ми, какво смяташ да правиш ти самият?

— Аз ли? Не знам точно. Но ще ти кажа това: смятам да се забавлявам. Много да се забавлявам! Започвам да откривам колко весело е да си човек!



Гримьорът постави и другия му чехъл.

— Да ви разкажа защо се захванах с танцуването е доста дълга история — продължи той.

— Искам подробности.

— Звънят от болницата — каза някой в гримьорната.

— Кажете им, че идвам веднага. Защо не дойдете утре следобед? — обърна се той към журналистката. — Възможно ли ви е?

— Разбрано.

Един човек си проби път между хората от малкия кръг около Уолдо. Погледите им се срещнаха.

— Здравей, Стенли. Радвам се да те видя.

— Здравей, Уолдо. — Глисън измъкна някакви книжа изпод наметалото си и ги хвърли в скута му. — Донесох ти ги лично, за да мога да видя представлението.

— Хареса ли ти?

— Страхотно!

Уолдо се захили и попита:

— Къде е празното място за подписа?

— По-добре ги прочети първо — предупреди го Глисън.

— Е, какво толкова? Щом е добре за теб, ще е добре и за мен. Може ли писалката?

Дребен разтревожен мъж си проби път до тях.

— Относно оня запис, Уолдо…

— Говорихме за това — безразлично каза Уолдо. — Играя само пред публика.

— Ще го съчетаем с бенефиса в Уорм Спрингс.

— Това е друга работа. Окей.

— Тъкмо говорим за това, хвърли един поглед — Беше умалено копие на двадесет и четири футов плакат:

ВЕЛИКИЯТ УОЛДО
и неговата трупа

Мястото на датата и театъра бе оставено празно, но имаше изображение на Уолдо като Арлекин, застинал високо във въздуха.

— Чудесно, Сам, чудесно! — щастливо кимна Уолдо.

— Пак се обаждат от болницата!

— Вече съм готов — отвърна Уолдо и стана. Гримьорът наметна палтото върху слабите му рамене. Уолдо изсвири остро. — Хайде, Балдур! Идвай! — На вратата спря за момент и помаха. — Лека нощ, момчета!

— Лека нощ, Уолдо.

Всички бяха толкова хубави хора, такива готини момчета…

Загрузка...