Уроците на любовта

— Вие сте добър човек. — ми каза неотдавна нашият рамповик — бригадният дърводелец, който прави рампите за количките, носещи руда и пясък към промиващия уред, към трошачката — Вие никога не говорите лошо и мръсно за жените.

Този рамповик беше Исай Рабинович, бившият управляващ на Госстрах1 на Съветския съюз. Навремето той ходил да приема златото от норвежците за продадения Шпицберген в Северно море, по време на буря прехвърлял торбите със злато от един кораб на друг с цел конспирация и замитане на следите. Едва ли не целият му живот минал в чужбина, той е бил свързан с дългогодишна дружба с много от големите богаташи — Ивар Крейгер, например. Ивар Крейгер е кибритеният цар, който по-късно се самоуби, но през 1918 година той все още бил жив и Исай Рабинович, заедно с дъщеря си, бил на гости на Крейгер на френската Ривиера.

Съветското правителство търсело да прави поръчки в чужбина, и гарантът на Крейгер бил Исай Рабинович. През 1937 година той бил арестуван и му лепнали десет години. В Москва останали жена му и дъщеря му-единствените му роднини. По време на войната дъщерята се оженила за морския аташе на Съединените американски щати, капитан първи ранг Толи. На капитан Толи му поверили един Линкор в Тихия океан и той заминал от Москва на мястото на новата си служба. Още по-преди обаче капитан Толи и дъщерята на Исай Рабинович написали писмо в концентрационния лагер — до бащата и бъдещия тъст — капитанът искал разрешение да сключи брак. Рабинович потъгувал, поохкал, и дал положителен отговор. Родителите на Толи изпратили своето благословение. Морският аташе се оженил. Когато тръгнал да заминава, на жена му, дъщерята на Исай Рабинович, не й разрешили да съпроводи мъжа си. Съпрузите незабавно се развели и капитан Толи заминал за мястото на новото си назначение, а бившата му жена работела на някаква незначителна длъжност в Наркомата на външните работи. Тя спряла да си пише с баща си. Капитан Толи не пишел нито на бившата си жена, нито на бившия си тъст. Минали цели две военни години и дъщерята на Рабинович получила краткотрайна командировка до Стокхолм. В Стокхолм я чакал специален самолет и жената на капитан Толи била откарана при мъжа си…

След това Исай Рабинович започнал да получава в лагера писма с американски марки и на английски език, което извънредно много ядосвало цензорите… Тази история с бягството след две години очакване — тъй като капитан Толи не смятал своята сватба за някакъв московски флирт — е една от историите, от които много имахме нужда. Аз никога не съм забелязвал дали говоря добре или зле за жените, — нали всичко беше отдавна изкоренено и забравено, и аз въобще не мечтаех за никакви срещи с жени. А за да бъдеш онанист по затворнически трябваше преди всичко да си сит. Развратника, онаниста, а също и педераста, не можеш да си ги представиш гладни.

Имаше един красавец, момче на около двайсет и осем години, десетник в болничното строителство, затворникът Васка Швецов. Болницата беше към женския совхоз, надзорът беше слабоват, пък и подкупен, и Васка Швецов се ползваше с главоломен успех.

— Много жени съм имал, много. Това е лесна работа. Само че, ако щете вярвайте, стигнах почти до трийсет години и още нито веднъж не съм лежал с жена в кревата — не ми се е случвало. Всичко е набързо, върху някакви щайги, торби, като скороговорка… Аз нали съм си от дете в затвора…

Другият беше Любов, криминален или по-точно уж криминален, пък доносник на милицията, а от тези обикновено излизат хора, които по злобната си фантазия могат да надминат болезненото въображение на всеки крадец. Любов беше висок, усмихнат, нагловат, постоянно в движение и разказваше за големия си късмет:

— Вървеше ми с жените, пу-пу, вървеше ми. Там, където бях преди Колима, беше женски лагер, а ние бяхме дърводелци към лагера, дадох си почти новите сиви панталони на уредника, за да ме разпредели там. Там си имаше такса — една хлебна дажба, шестстотинграмовка. И се бяхме разбрали — докато лежим тя трябва да изяде тази дажба. Онова, което не изяде, аз имам право да си го взема обратно. Те там отдавна я карат така — не сме го започвали ние. Е, аз съм по-хитър от тях. Зима е. Ставам, значи, сутрин, излизам от бараката и бутам дажбата в снега. Чакам да се замрази и й я нося — нека ръфа замразеното, много няма да изръфа. Та на печалба я карахме…

Може ли да измисли човек такова нещо?

И кой ще си представи женската лагерна барака през нощта, барака, където всички са лесбийки, барака, където не обичат да ходят запазилите капка човещина надзиратели, но пък обичат да ходят надзирателите еротомани, лекарите еротомани. И плачещата Надя Громова, деветнайсетгодишна красавица, лесбийка — „мъж“ в лесбийската любов, подстригана късо, обута в мъжки панталони, седнала, за ужас на санитарите, на заветното кресло на завеждащата приемната в болницата — то беше правено по поръчка и беше единственото, което можеше да побере задника на завеждащата, — Надя Громова плачеше, понеже не я взимаха в болницата.

— Дежурният лекар не ме взима, понеже си мисли, че аз… а пък аз, кълна се в честта си, никога, никога. Вижте ми ръцете — виждате ли колко са ми дълги ноктите — нима е възможно?

А възмутеният старец санитар Ракита с негодувание се изплю: „Ах ти, кучка такава.“

А Надя Громова плачеше и не можеше да разбере защо никой не иска да я разбере — нали тя е израснала по лагерите, около лесбийки.

И шлосерът-водопроводчик Харджиев, млад, с розови бузи, двайсетгодишен, бивш власовец, който в Париж лежал в затвора за кражби. В парижкия затвор един негър изнасилил Харджиев. Негърът имал сифилис — онзи същият остър сорт от последната война — и в задния проход на Харджиев имало кандиломи — сифилистични израстъци, прословутото „зеле“. От мината го бяха изпратили в болницата с диагноза „пролапсус ректи“, тоест, „изпадане на правото черво“. На такива неща в болницата отдавна не се учудваха — един тропач, изхвърлен в движение от колата, с множествени счупвания на бедрената кост и на пищяла, беше получил направление от местния фелдшер с диагноза „пролапсус от колата“. Шлосерът Харджиев беше много добър шлосер, болницата имаше нужда от него. Беше удобно, че има сифилис — цял курс му направиха, докато той абсолютно безплатно монтираше парното отопление и се водеше пациент.

В следствения затвор, в Бутирки, за жени почти не се говореше. Там всеки се стремеше да се представи за човек с успешно семейство. А може и така да беше, пък и някои жени, не от партийните, ходеха на свиждания и носеха пари, доказвайки, че в първия том на „Минало и размисъл“ Херцен е дал вярна оценка за жените в руското общество след 14 декември2.

Към любовта ли се отнася блудството на криминалния с една кучка, с едно животно, с което криминалният пред очите на целия лагер живееше като с жена. И покварената кучка махаше с опашка — и с всеки човек се държеше като проститутка. За това, кой знае защо, не съдеха, макар че в наказателния кодекс има член за блудство с животни. Но какво ли не и кой ли не минаваше метър в лагера. Не съдиха доктор Пенелопов, стареца-педераст, чиято жена беше фелдшерът Володарски.

Отнася ли се към тази тема съдбата на една ниска жена, която никога не е била затворничка, и която е пристигнала тук с мъжа си и с двете си деца преди няколко години. Мъжът й бил убит — той бил десетник и през нощта в тъмнината на леда се ударил в един железен скрепер, влачен от лебедка. Скреперът ударил мъжа й по лицето, и когато го закарали в болницата, той бил още жив. Ударът буквално му преполовил лицето. Всички кости на лицето и на черепната кутия от челото надолу били отместени назад, но той още бил жив, живял няколко дни. Жената останала с две малки деца на четири и на шест години, момче и момиче. Скоро тя се оженила наново за лесничея и три години живяла с него в тайгата, без да се появява в големите селища. За три години родила още две деца — момче и момиче и сама се израждала — мъжът й с треперещи ръце й подавал ножицата, а тя сама срязвала пъпната връв и мажела с йод края на пъпната връв. Живяла още година в тайгата с четирите си деца, мъжът си простудил ухото, не отишъл в болница, започнало гнойно възпаление на средното ухо, после възпалението продължило още по-надълбоко, той вдигнал температура и отишъл в болница. Направили му спешна операция, но вече било късно — той умрял. Тя се върнала в гората, без да плаче — с какво щели да й помогнат сълзите?

Има ли отношение към темата ужасът на Игор Василиевич Глебов, който забравил името и презимето на собствената си жена? Мразовитият студ бил голям, звездите — високи и ярки. През нощта конвоите повече приличат на хора — през деня те се страхуват от началството. През нощта един по един ни пускаха да се сгреем до бойлера; бойлерът беше един котел, в който водата се нагрява от пара. От котела тръгват тръби с гореща вода за забоите и там сондьорите с помощта на парата пробиваха дупки в рудния пласт — сонди, а разрушителите взривяваха терена. Бойлерът се намираше в дъсчена колиба и там беше топло, когато подгряваха бойлера. Бойлеристът има най-завидната длъжност в мината, мечтата на всички. За тази работа взимат и хора по член петдесет и осем. През 1938 година бойлеристите на всички мини бяха инженери, началството не обичаше да доверява на криминалните такава „техника“, защото се страхуваше от комарджийски игри или от нещо от сорта.

Но Игор Василиевич Глебов не беше бойлерист. Той беше забойчик от нашата бригада, а преди трийсет и седма година е бил професор по философия в Ленинградския университет. Студът, мразът, гладът го накараха да забрави името на жена си. На студа не може да се мисли. За нищо не може да се мисли — мразовитият студ те лишава от мисли. Затова лагерите се правят на север.

Игор Василиевич Глебов стоеше до бойлера с навити нагоре блуза и антерия и топлеше до бойлера замръзналия си корем. Топлеше го и плачеше, и сълзите не замръзваха на миглите му, на бузите му, както на всеки от нас, защото до бойлера беше топло. След около две седмици Глебов ме събуди през нощта в бараката, сияеше. Беше си спомнил: Анна Василиевна. Аз не го наругах, опитах се отново да заспя. Глебов умря през пролетта на трийсет и осма година — беше прекалено едър, голям беше за лагерната дажба.

Мечките ми се струваха истински само в зоологическата градина. В Колимската тайга и още по-рано в тайгата на Северен Урал аз няколко пъти срещах мечки, всеки път през деня и всеки път те ми изглеждаха мечки-играчки. Така беше и през онази пролет, когато навсякъде имаше миналогодишна трева, нито една яркозелена тревичка още не се беше изправила, яркозелен беше само клекът и кафявите лиственици с изумрудните им нокти и миризмата на иглички — в Колима миришат само младата лиственица и цъфтящата шипка.

Мечката претича покрай къщичката, в която живееха нашите войници, нашата охрана — Измайлов, Кочетов и един трети, на когото не помня фамилията. Този, третият, миналата година често беше идвал в бараката, където живееха затворниците, и взимаше шапката и антерията на нашия бригадир — отиваше на „трасето“ да продава червени боровинки на чаши и „на око“, в унифомената фуражка му беше неудобно. Войниците бяха кротки, разбираха, че в гората трябва да се държат по различен начин, не като в града. Войниците не обиждаха, никого не караха да работи. Старшият беше Измайлов. Когато трябваше да си тръгва, криеше тежката си пушка под пода, като завърташе с брадвата и преместваше настрани тежките греди от лиственица. Другият, Кочетов, се страхуваше да си крие автомата под пода и все го носеше със себе си. В този ден в къщата бил само Измайлов. Като чул от готвача за преминалата мечка, Измайлов си обул ботушите, грабнал автомата и изтичал навън по долни гащи, но мечката вече се била скрила в гората. Измайлов и готвачът хукнали след нея, но мечката никаква не се виждала, наоколо било мочурливо, и те се върнали в селището. Селището беше разположено на брега на неголям планински извор, но другият бряг беше почти отвесен планински склон, покрит с ниски, на рядко растящи лиственици и храсти клек.

Виждала се цялата планина — от горе до долу, до водата — и изглеждала много близка. На малка полянка стояли мечки — едната по-голяма, другата по-малка — женската. Те се биели, чупели лиственици, замервали се с камъни, без да бързат, без да забелязват нито хората долу, нито дъсчените къщи на нашето селище, които всъщност бяха само пет, ако броим и конюшнята.

Измайлов по долното си платнено бельо с автомат и след него жителите на селището, всеки кой с брадва, кой с къс желязо, а готвачът с огромния кухненски нож се прокрадвали по обърнатия към вятъра склон към играещите мечки. Изглеждало, че са близо и готвачът се заканил с огромния нож над главата на конвоя Измайлов, хриптял: „Бой! Бой!“

Измайлов подпрял автомата си върху паднала изгнила лиственица и мечките чули нещо, или пък някакво предчувствие на ловеца, на дивеча, е предупредило мечките за опасността.

Женската се втурнала нагоре по склона — тичала по нанагорнището по-бързо от заек, а старият мъжкар не се затичал, не — той, без да бърза, тръгнал покрай гората, като забързвал ход и поемал върху себе си цялата опасност, за която животното, разбира се, се е досещало. Щракнал един изстрел от автомата и в този момент женската изчезнала зад гребена на планината. Мечокът се затичал по-бързо, затичал се по повалените от буря дървета, по зеленината, по обраслите с мъх камъни, но в този момент Измайлов находчиво стрелял още веднъж с автомата и мечокът се срутил по склона като дърво, като огромен камък, срутил се направо в дефилето върху дебелия лед на ручея, който се топи чак през август. Мечокът лежал неподвижно на една страна върху ослепителния лед и приличал на огромна детска играчка. Умрял като звяр, като джентълмен.

Много години по-рано в разузнавателната част, аз вървях с брадва по една меча пътека. Зад мен вървеше геологът Махмутов с една малокалибрена пушка през рамо. Пътеката заобикаляше едно огромно полуизгнило дърво с хралупи и докато минавах аз ударих с тъпото на брадвата по дървото и от една хралупа падна невестулка. Невестулката беше пред раждане и едва се движеше по пътеката, без да се опитва да избяга. Махмутов свали малокалибрената пушка от рамото си и стреля в упор по невестулката. Не успя да я убие, а само и откъсна лапите и дребното окървавено зверче, умиращата майка с корема мълчаливо запълзя към Махмутов, хапейки филцовите му ботуши. Блестящите й очи бяха безстрашни и зли. И геологът се уплаши и побягна от невестулката по пътеката. Мисля, че той може да се моли на неговия си бог за това, че не го посякох на място на мечата пътека. В очите ми трябва да е имало нещо, заради което Махмутов не ме взе в следващата си геоложка експедиция.

Какво знаем ние за мъката на другите? Нищо. За щастието на другите? Още по-малко. Ние се стремим да забравим дори собствената си мъка и нашата памет послушно отслабва за скръб и нещастия. Умението да живееш е умение да забравяш — и никой не знае това по-добре от колимчаните, от затворниците.

Какво е това Освиенцим? Литература или… ами нали след Освиенцим Стефа е преживяла рядко срещаната радост на освобождението, а после тя, сред десетки хиляди други жертви на шпиономанията, се е озовала в нещо по-лошо от Освиенцим, озовала се е в Колима. Разбира се, в Колима нямаше душегубки, тук предпочитаха да изтребват с мраз и демонстрираха напълно приемливи резултати.

Стефа беше санитарка в женското туберкулозно отделение на затворническата болница — всички санитарки бяха пациентки. Десетки години лъжеха, че планините на Далечния север са нещо като Швейцария и „Плешивината на дядо“3 изглеждаше нещо като Давос. В лекарските сводки от първите лагерни години на Колима туберкулозата изобщо не се споменава или се споменава крайно рядко.

Но блатата, влагата и гладът свършиха своето, анализите на лабораториите доказваха ръст на туберкулозата, потвърждаваха смъртността от туберкулозата. Тук не можеха да се позоват (както направиха по-късно) на това, че уж сифилисът в лагера бил немски, внос от Германия.

Туберкулозните започнаха да ги слагат в болници, да ги освобождават от работа, туберкулозата си извоюва „право на гражданство“. С каква цена? Работата на север беше по-страшна от всякаква болест — здравите безстрашно постъпваха в туберкулозните отделения, лъжейки лекарите. От тези, които очевидно бяха туберкулозни, от умиращите пациенти те взимаха плювката, храчката, нежно я увиваха в парцалче, криеха я като талисман, и когато се събираха резултатите за лабораторията „с благословени пръчици“ си напъхваха чуждата плюнка в устата и я изхрачваха в поднесения от лаборанта съд. Лаборантът беше опитен и верен, а това беше по-важно от медицинското образование според тогавашните понятия на началството, така че лаборантът караше болния да храчи в негово присъствие. Никаква разяснителна работа не действаше — животът в лагера и работата на студа бяха по-страшни от смъртта. Здравите бързо ставаха болни и вече на законно основание използваха прословутия леглоден.

Стефа беше санитарка и переше планините от мръсно платнено бельо, докато острата миризма на сапун, на алкали, на хорска пот и воняща топла пара обгръщаха нейното „работно място“.