25

Заведохме Уанда в апартамента ми. В сградата няма асансьори. Стълбите не са особено приспособени за инвалидни колички. Жан-Клод я пренесе. Вървеше пред мен с все тъй плавни крачки. Уанда дори не го забави. Следвах го с инвалидната количка. Виж, мен ме бавеше.

Единствената ми утеха беше, че мога да гледам как Жан-Клод изкачва стълбите. Ами, осъдете ме, де! Задните му части бяха извънредно хубави като за вампир.

В коридора горе той ме изчака, застанал с Уанда, сгушена в обятията му. И двамата ме гледаха с нещо като приятна безизразност.

Изтъркалях сгънатата количка по мокета и Жан-Клод ме последва. Кринолинът на полите на Уанда припукваше и шумолеше при всяко негово движение.

Облегнах количката на бедрото си и отключих вратата. Избутах я колкото се може по-навътре, чак до стената, за да освободя място за Жан-Клод. Инвалидният стол се сгъваше досущ като платнена бебешка количка. Напънах се да закача металните подпори, тъй че столът отново да стане стабилен. Както и подозирах, беше по-лесно да го счупиш, отколкото да го поправиш.

Вдигнах поглед и открих, че Жан-Клод стои точно пред вратата. Уанда се взираше намръщена в него.

— Какво има? — попитах.

— Никога не съм влизал в жилището ти.

— Е, и?

— Страшен специалист по вампирите си, Анита… О!

— Имаш позволението ми да влезеш в моя дом.

Той леко сведе глава в стилизиран поклон и каза:

— За мен е чест!

Инвалидната количка най-сетне щракна сглобена. Жан-Клод постави Уанда на седалката. Аз пък затворих вратата. Проститутката приглади дългата пола върху краката си.

Жан-Клод стоеше в средата на дневната ми и се оглеждаше. Зазяпа се в календара с пингвини на стената на кухничката. Разлисти страниците, за да види идните месеци, съзерцавайки картинките на тлъсти нелетящи птици, докато не ги разгледа всичките.

Искаше ми се да му кажа да спре, но поведението му беше безвредно. Не си записвах ангажименти на календара. Защо тогава се притеснявах, че се интересува от него, да му се не види?

Обърнах се отново към проститутката в дневната ми. Нощта като цяло бе прекалено шантава.

— Нещо за пиене? — предложих. Когато се колебаеш, бъди любезен.

— Червено вино, ако има — отвърна Уанда.

— Съжалявам, не държа алкохол вкъщи. Кафе, безалкохолно с истинска захар в него и вода — това се предлага.

— Безалкохолно — реши тя.

Извадих й кутийка кола от хладилника.

— Искаш ли чаша?

Гостенката ми поклати глава.

Когато излязох от кухнята, Жан-Клод се облягаше на стената и ме зяпаше.

— И на мен не ми трябва чаша — каза тихо.

— Не се дръж мило — срязах го.

— Твърде късно — уточни той.

Ухилих се.

Усмивката май го зарадва. Което ме накара да се намръщя. С Жан-Клод наоколо живота е трудно нещо. Той един вид се зарея към аквариума. Саморазвеждаше се из апартамента ми. Ама, естествено. Но поне щеше да осигури малко уединение за нас с Уанда.

— Да му се не види, той е вампир — възкликна гостенката ми. Явно бе изненадана. Което пък изненада мен. Аз винаги познавам. Мъртвите за мен са мъртви, все едно колко е красив трупът.

— Не знаеше ли? — попитах.

— Не, аз не джиткам по ковчези — отвърна Уанда. Стори ми се напрегната. В очите й се забелязваше нова искрица, докато следеше спокойните движения на Жан-Клод из стаята. Явно се плашеше от него.

— Не джиткаш по ковчези ли? — връчих й безалкохолното.

— Така казват за проститутки, които чукат вампири.

Джиткане по ковчези, колко шантаво.

— Той няма да те пипа.

Уанда извърна към мен кафявите си очи. Погледът й бе много замислен, сякаш се опитваше да прочете какво се върти в ума ми. Дали й казвах истината?

Колко ли е ужасно да ходиш насам-натам с непознати и да не знаеш дали ще те наранят или не? Отчаяние или самоубийствени наклонности?

— Значи с теб ще го правим? — попита Уанда. Погледът й изобщо не се отклони от лицето ми.

Примигнах срещу нея. Отне ми известно време да осъзная какво е имала предвид.

— Не — поклатих глава. — Не, казах, че просто искам да поговорим. Точно това имах предвид!

Мисля, че се изчервих.

Може би в изчервяването бе вината. Тя отвори кутийката и отпи от нея.

— Искаш да си поговорим как го правя с други хора, докато го правиш с него? — тя врътна глава към обикалящия вампир.

Жан-Клод стоеше пред единствената картина, която имах в стаята. Беше модернистична и подхождаше на декора. Сиво, бяло, черно и съвсем бледорозово. Беше от онези шарении, в които колкото повече се взираш, толкова повече форми различаваш.

— Виж, Уанда, наистина просто ще си говорим. Само това. Никой няма да прави нищо с никого. Ясно?

Тя сви рамене.

— Парите са си твои. Можем да правим каквото искаш.

От това изказване ме заболя корем. Тя наистина го мислеше. Аз й плащах. Щеше да прави каквото си поискам. Всичко, което си поискам? Беше прекалено ужасно. Това, че някое човешко същество може да предложи „всичко“ и да го мисли. Разбира се, тя прокарваше границата до вампирите. Дори курвите си имат стандарти.

Уанда ми се усмихваше. Промяната бе изумителна. Лицето й засия. Незабавно стана сладка. Дори очите й блестяха. Напомни ми за беззвучно смеещата се Сисъли.

Но, да се върнем на темата.

— Чух, че си била любовница на Харолд Гейнър преди време.

Без встъпителни слова, без сладки приказки. Направо за врата.

Усмивката на Уанда избледня. Веселите искрици в очите й угаснаха, заменени от предпазливост.

— Името не ми е познато.

— Охо, познато ти е и още как — казах. Все още стоях права, с което я карах да гледа нагоре към мен под онзи почти болезнен ъгъл.

Тя отпи от питието си и поклати глава без дори да ме погледне.

— Стига, Уанда, знам, че си била любовница на Гейнър. Признай, че го познаваш и да тръгнем оттам!

Тя ме погледна и бързо сведе очи.

— Не. Ще те обработя. Ще оставя вампира да гледа. Ще говоря мръсотии и на двамата. Но не познавам никого на име Гейнър.

Наведох се и се опрях на облегалките на количката. Лицето й бе точно пред мен.

— Не съм репортер. Гейнър дори няма да разбере, че сме говорили, ако не му кажеш.

Тя се ококори. Погледнах, накъдето зяпаше и тя. Шлиферът се бе разтворил при навеждането. Пистолетът ми се показваше и това явно я разстрои. Добре.

— Говори с мен, Уанда! — казах меко. Мило. Най-милият тон често е най-лошата заплаха.

— Кои, по дяволите, сте вие? Не сте ченгета. Не си репортер. Социалните работници не носят оръжие. Коя си ти? — В последния въпрос вече се долавяше страх.

Жан-Клод влезе в стаята. Беше ходил в спалнята ми. Страхотно, направо велико.

— Проблем ли има, ma petite?

Не го поправих в обръщението. Свалих шлифера и го оставих на барплота в кухнята. Уанда се взираше в оръжието точно както си знаех, че ще стане.

Аз може да не съм страховита, но браунингът е.

Жан-Клод пристъпи зад проститутката. Жилестите му ръце докоснаха раменете й. Тя подскочи, сякаш я бяха ударили. Знаех, че не я боли. Може би щеше да е по-добре, ако болеше.

— Той ще ме убие — възкликна Уанда.

Май доста хора казваха същото за господин Гейнър.

— Той дори няма да разбере — отвърнах.

Жан-Клод потри буза в косата й. Пръстите му нежно масажираха раменете й.

— Пък и, сладка моя coquette28, той не е тук с нас тази вечер — каза с устни, долепени до ухото й. — А ние сме… — той добави още нещо, толкова тихо, че не го чух. Само устните му помръдваха. Кой изключи звука за мен?

Уанда обаче го чу: Ококори се и се разтрепери. Цялото й тяло сякаш попадна в хватката на някакъв припадък. В очите й заблестяха сълзи и се търкулнаха по бузите й в изящни криви.

Исусе.

— Моля те, недей! Не го оставяй, моля те! — гласът й бе писклив от страх, а гърлото й — свито.

В този миг мразех Жан-Клод. Мразех и себе си. Сред последните ми оцелели илюзии беше, че съм на страната на добрите. Нямах желание да се откажа от тази мисъл, поне докато вършеше работа. Уанда щеше да проговори — или пък нямаше. Но без мъчения!

— Назад, Жан-Клод! — наредих.

Той вдигна поглед към мен.

— Мога да вкуся ужаса й като силно вино — очите му бяха изцяло оцветени в задавящо синьо. Изглеждаше като слепец. Лицето му все още бе симпатично, когато широко отвори уста и зъбите му блеснаха.

Уанда продължаваше да плаче и да ме гледа. Ако можеше да види изражението на Жан-Клод, сигурно щеше да се разпищи.

— Мислех, че се владееш далече по-добре, Жан-Клод!

— Контролът ми е отличен, но не безкраен — той се отдръпна и тръгна да обикаля стаята от другата страна на дивана. Като леопард, въртящ се из клетката си. Сдържана енергия, очакваща освобождението си чрез насилие. Не виждах лицето му. Дали страховитият номер беше само за пред Уанда? Или беше истински?

Поклатих глава. Нямаше начин да задам подобен въпрос в присъствието на жената. Може би по-късно. Евентуално.

Коленичих пред Уанда. Тя стискаше толкова здраво кутийката с кола, че я беше вдлъбнала. Не докоснах гостенката си, просто клекнах пред нея.

— Няма да допусна да те нарани. Честно. Харолд Гейнър ме заплаши. Ето защо се нуждая от сведения.

Уанда ме гледаше, но вниманието й бе съсредоточено върху вампира зад гърба й. Раменете й бяха напрегнати до крайност. Не би се отпуснала и за миг, докато Жан-Клод е в стаята. Дамата си имаше вкусове.

— Жан-Клод, Жан-Клод…

Когато се обърна към мен, изражението му бе съвсем обикновено — както винаги. Пълните му устни бяха изкривени от усмивка. Било е номер. Преструвка. Дявол да го вземе. Нима в процеса на превръщане във вампир влизаше и нещо, което задължително те прави садист?

— Върви за малко в спалнята. Ние с Уанда трябва да поговорим насаме.

— В твоята спалня — усмивката му се разшири. — За мен е удоволствие, ma petite!

Намръщих му се. Той беше непоклатим. Както винаги. Но напусна стаята, точно както го помолих.

Раменете на Уанда хлътнаха. Тя си пое треперливо дъх.

— Наистина ли няма да допуснеш да ме нарани?

— Кълна се!

Тя внезапно се разплака — тихи, треперливи хлипове. Не знаех какво да правя. Никога не съм се справяла добре с ревльовци. Дали да я прегърна? Да я потупам утешително по ръката? Какво?

В крайна сметка седнах на пода пред нея, облегнах гръб на колелата и не направих нищо. Отне известно време, но най-сетне сълзите спряха. Уанда примигна срещу мен. Гримът около очите й се беше изтрил — просто изчезнал. Така изглеждаше по-скоро уязвима, а не непривлекателна. Изпитвах желание да я взема в обятията си и да я залюлея като дете. Да й шепна лъжи, като например как всичко ще се оправи.

Когато тя си тръгнеше оттук, все още щеше да бъде проститутка. Саката проститутка. Това дали беше „оправяне“? Поклатих глава по-скоро за себе си, отколкото за нея.

— Искаш ли кърпичка?

Тя кимна.

Извадих кутия „Клийнекс“ изпод кухненския барплот. Уанда попи сълзите си и си издуха тихичко носа, много достолепно.

— Сега вече можем ли да поговорим?

Тя примигна и кимна. Отпи колебливо от колата си.

— Познаваш Харолд Гейнър, нали?

Уанда само се взираше сляпо в мен. Дали я бяхме пречупили?

— Ако научи, ще ме убие. Вярно, не искам да джиткам по ковчезите, но определено не искам и да умирам!

— Никой не иска. Говори с мен, Уанда, моля те!

Тя изпъшка разтреперана.

— Добре де, познавам Харолд. Харолд?

— Разкажи ми за него.

Уанда ме изучаваше. Присви очи. В ъгълчетата се очертаваха фини бръчици. Изглеждаше по-стара отпреди.

— Пращал ли е Томи или Бруно по следите ти?

— Томи дойде с покана за лична среща.

— И какво стана?

— Извадих му пистолет.

— Този тук ли? — попита тихичко гостенката ми.

— Да.

— А с какво си вбесила Харолд?

Истината или лъжата? Нито едното от двете.

— Отказах да свърша една работа за него.

— Какво по-точно?

Поклатих глава:

— Няма значение.

— Не може да е било секс. Ти не си саката… — тя го каза, сякаш ставаше дума за ерекция. — Той не докосва никой, който е здрав… — Горчивината в гласа й бе достатъчно гъста да гребеш с лъжица.

— Как се срещна с него? — поинтересувах се.

— Бях в колежа към Вашингтонския и Гейнър спонсорираше нещо си.

— И те покани на среща?

— Аха. — Уанда говореше толкова тихо, че се наложи да се наведа напред, за да я чувам.

— И какво стана?

— И двамата бяхме в инвалидни колички. Той беше богат. Страхотно беше… — Тя всмука устни, сякаш нагласяше червилото си, след това ги изпружи и преглътна.

— Кога свърши страхотната част? — попитах.

— Преместих се при него. Напуснах колежа. Беше… по-лесно от колеж. По-лесно от всичко друго. Той не можеше да ми се насити. — Тя отново се взираше в скута си. — Започна да търси разнообразие в спалнята. Нали разбираш, краката му бяха сакати, но има остатъчна чувствителност. Аз нямам… — Гласът на Уанда бе спаднал почти до шепот. Облегнах се чак на коленете й, за да я чувам. — Харесваше му да прави разни неща с краката ми, но не можех да го усетя. Тъй че в началото смятах, че всичко е наред, но… той можеше да бъде наистина гнусен. — Тя внезапно ме погледна, а лицето й беше на сантиметри от моето. Огромните й очи тънеха в непролети сълзи. — Поряза ме. Не можех да го почувствам, но не в това е въпросът, нали?

— Така е — съгласих се.

Първата сълза се търкулна по лицето й. Погалих я по ръката. Уанда уви пръсти около моите и стисна здраво.

— Всичко е наред — казах. — Наред е!

Тя се разплака. Държах я за ръката и я лъжех.

— Всичко вече е наред, Уанда! Той повече не може да те нарани!

— Всички те нараняват — каза тя. — И ти ще ме нараниш! — В погледа й прочетох обвинение.

Беше малко късно да обяснявам стратегията на доброто и лошото ченге. Тя и бездруго не би ми повярвала.

— Разкажи ми за Гейнър.

— Той ме замени с една глуха.

— Сисъли.

Уанда вдигна очи изненадана:

— Срещали ли сте се?

— За кратко.

Проститутката поклати глава:

— Сисъли е голяма извратенячка. Обича да измъчва хората. Това я кефи… — погледна ме, сякаш се опитваше да улови реакцията ми. Бях ли шокирана? Не.

— От време на време Харолд спеше и с двете ни. Накрая винаги правехме тройка. Ставаше наистина мръсно… — Тя снижаваше глас все повече и повече, дрезгав шепот. — Сисъли обича ножовете. Тя е наистина добра в дрането на разни неща… — Уанда отново всмукна устни в онзи оправящ червилото тик. — Гейнър може да ме убие дори само защото ти разказвам тайните от спалнята му.

— А знаеш ли и бизнес тайните му?

Тя поклати глава:

— Не, кълна се. Той винаги много внимаваше да ме държи далече от работата си. В началото мислех, че е за да не ме арестува полицията, ако стане нещо… проститутката сведе поглед към скута си. — По-късно осъзнах, че е защото знае, че ще ме замени. Не искаше да научавам нещо, което може да го нарани, когато ме захвърли!

В гласа й вече не се долавяха нито горчивина, нито гняв — само куха тъга. Искаше ми се да беснее и да къса. Това тихо отчаяние издаваше болка от рана, която никога няма да се излекува. Гейнър бе постъпил с нея по-зле, отколкото, ако я бе убил. Нали я бе оставил жива? Жива и така осакатена вътрешно, както и външно.

— Не мога да ти разкажа нищо, освен за случките в спалнята. А това няма да ти помогне да му навредиш.

— А в спалнята да се е говорило за друго, освен за секс? — поинтересувах се.

— Какво имаш предвид?

— Лични тайни, но не сексуални. Била си му любимка в течение на близо две години. Той сигурно е говорел и за други неща, освен за секс.

Уанда се намръщи и се замисли.

— Ами… Предполагам, че е говорил за семейството си.

— И какво за семейството му?

— Незаконородено дете е. Беше вманиачен по семейството на истинския си баща.

— Знаеше ли кои са те?

Уанда кимна:

— Те бяха богати, от старите родове. Майка му е била уличница, превърната в любовница. Изхвърлили я, когато забременяла.

Точно както Гейнър постъпваше с жените си, помислих си аз. Фройд толкова често действа на практика в живота ни!

— И кой род е това?

— Така и не ми каза. Мисля, че смяташе, че мога да ги изнудвам или да ида при тях с малките му мръсни тайни. Толкова отчаяно искаше да съжаляват, задето не са го приветствали с добре дошъл в семейството! Мисля, че бе направил пари само за да стане богат като тях.

— Ако така и не ти е споменал име, откъде знаеш, че не те е лъгал?

— Не би питала, ако можеше да го чуеш. Говореше така пламенно. Мрази ги. И иска рожденото си право. Парите им са негови по рождение.

— И как точно смята да се добере до богатството им? — попитах.

— Точно преди да го напусна, Харолд беше открил къде са погребани някои от предците му. Говореше за някакво съкровище. Заровено съкровище, би ли повярвала?

— В гробовете им?

— Не, но родът на баща му спечелил първото си състояние от речно пиратство. Плавали по Мисисипи и обирали хората. Гейнър се гордееше с това и се дразнеше от него. Казваше, че цялата им сган произлизали от крадци и курви. Как тогава са станали толкова високопоставени и могъщи в сравнение с него? — тя ме гледаше внимателно, докато го казваше. Може би забеляза зараждането на една идея.

— И от къде на къде гробовете на предците му ще помогнат за докопването на съкровището им?

— Казваше, че ще викне някакъв вуду жрец да ги вдигне. Ще ги накара да му предадат съкровището, което е било изгубено през вековете.

— Аха! — възкликнах аз.

— Какво? Това помогна ли ти?

Кимнах. Ролята ми в малкото планче на Гейнър вече се бе изяснила. Болезнено ясна ми беше. Единственият въпрос бе защо иска точно мен за задачата. Защо да не вземе някой с наистина гадна репутация като Доминга Салвадор? Някой, който ще му вземе парите и ще убие безрогия козел, и няма да си изгуби съня заради това. Защо аз — с моята слава на морална?

— Някога да е споменавал имена на вуду жреци?

Уанда поклати глава:

— Не, никакви имена. Винаги внимаваше с имената. Изражението ти е много странно! Как може да ти помогне това, което ти казах току-що?

— Мисля, че колкото по-малко знаеш по въпроса, толкова по-добре, нали?

Тя ме позяпа известно време, но накрая кимна.

— Предполагам.

— Има ли някакво място… — оставих изречението недовършено. Канех се да й предложа самолетен или автобусен билет за някъде. Някъде, където нямаше да може да се продава. Някъде, където щеше да оздравее.

Може би тя го прочете по лицето ми или в тишината. Разсмя се и звукът бе пищен. Нима курвите не би трябвало да се кикотят цинично?

— Май все пак си социален работник. Искаш да ме спасиш, нали?

— Толкова ужасно наивно ли е да ти предложа билет за дома или някъде другаде?

Тя кимна:

— Ужасно. А и защо ще искаш да ми помагаш? Не си мъж. Не си падаш по жени. Защо ще ми предлагаш да ме пратиш у дома?

— От чиста глупост — казах и се изправих.

— Не, не е глупаво. — Уанда ме хвана за ръката и я стисна здраво. — Но няма да е от полза. Аз съм курва. Тук поне познавам града и хората. Имам редовни клиенти… — тя ме пусна и сви рамене. — Справям се.

— С малко помощ от приятелите — допълних.

Тя се усмихна, но гримасата не беше весела:

— Курвите нямат приятели.

— Не се налага да бъдеш курва. Гейнър те е направил такава, но не е задължително да останеш…

В очите й за трети път заблестяха сълзи. Да му се не види, не беше достатъчно корава за улиците. Никой не е.

— Просто ми извикай такси, става ли? Не искам да говорим повече.

Какво можех да направя? Повиках такси. Както Уанда ме помоли, казах на шофьора, че клиентът е в инвалидна количка. Тя остави Жан-Клод да я свали по стълбите, защото аз не можех да се справя сама. Но беше съвсем скована и неподвижна в обятията му. Оставихме я на количката на тротоара.

Гледах, докато таксито не дойде да я откара. Жан-Клод стоеше до мен в златния кръг от светлина точно пред жилищната ми сграда. Топлата светлина сякаш изсмукваше цвета от кожата му.

— Трябва да те напусна, ma petite! Беше много възпитателно изживяване, но времето ми изтича.

— Отиваш да се нахраниш, нали?

— Личи ли си?

— Малко.

— Трябва да те наричам ma verite, Анита. Винаги ми казваш истината за мен.

— Това ли означава verite? Истина? — попитах.

Той кимна.

Стана ми зле. Бях нервна, сърдита, неспокойна. Бях бясна на Харолд Гейнър, задето бе превърнал Уанда в жертва. И на Уанда, задето го е допуснала. Дразнех се от себе си, защото не можех да сторя нищо по въпроса. И освен това тази нощ бях бясна на целия свят. Бях научила какво точно иска от мен Гейнър. И тази информация изобщо не ми помогна.

— Винаги ще има жертви, Анита! Хищници и плячка, така е устроен светът.

Стрелнах Жан-Клод с поглед.

— Мислех, че вече не си способен да ме четеш!

— Не мога да чета съзнанието или мислите ти, само изражението ти и това, което знам за теб.

Не исках да научавам, че Жан-Клод ме познава така добре. Толкова отблизо.

— Махай се, Жан-Клод, просто си тръгвай!

— Както желаеш, ma petite! — и изчезна просто ей така. Порив на вятъра и после — нищо.

— Брех, какъв номер! — промърморих. Стоях си в тъмното, вкусвайки солта на сълзите. Защо ли ми се плачеше за някаква си курва, която току-що бях срещнала? Или плачех за нечестността на света като цяло?

Жан-Клод беше прав. Винаги ще има плячка и хищник. А аз се напъвах здравата да бъда една от хищниците. Бях Екзекуторката. Защо тогава винаги симпатизирах на жертвите? И защо отчаянието в погледа на Уанда ме караше да мразя Гейнър повече, отколкото това, което бе сторил лично на мен?

Наистина — защо?

Загрузка...