Усмивка в полунощ

Понякога се връщам в душата ти Специално за онези двете, които захвърлиха магията на боклука и направиха всичко, за да унищожат един истински магьосник... Вчера отново надзърнах в душата ти. Вечерта бе скучна, по телевизията отново даваха сладникави филми от онзи вид, по който ти толкова си падаше, независимо от това, ч е в тях се разказваше за истинска любов от вида, който ти изгони... Нямах друг избор, освен да си налея чаша коняк, да изгася светлините в кухнята и да погледна в душата ти. Все пак това е едно от преимуществата да си Тъмен Маг – да имаш способност да надничаш в най-тъмните кътчета на света, гръмко именувани „женски сърца“. Също както и очаквах, там беше мрачно и пусто. Постоянната ти мания за ремонти не бе подминала и сърцето ти – голите стени, които някога грееха във всички цветове на дъгата, бяха покрити с разпарцаливени помръкнали тапети, а светлината на умиращото слънце се отразяваше тъжно в помръкналите нащърбени чинии и в отдавна немитите ч аши. Поогледах се наоколо. Търсех усмивката си. Когато трябваше да напусна с подвита между краката опашка, жалък и бездомен, прокуден като куче, което не е лаяло достатъч но силно (или му е бил измислен някакъв друг несъществуващ недостатък), я забравих при теб. Мислех си, че има някаква много малка вероятност да я открия. Надявах се, че може би я пазиш, че не си я изхвърлила заедно с милионите хубави спомени, които споделяхме навремето. Напразно – нямаше я. Вероятно е споделила участта на всичко ост анало – натикано в чували за смет с лека ръка и метнато небрежно на улицата, за да зарадва евентуално някой клошар. Разбутах наслоените паяжини. Я, каква изненада – все пак си запазила нещо. Един кашон, на който с избледняващ химикал бе написано „Послушание“. Вътре се търкаляха п рашните спомени за миговете, които дори ти не би могла да отречеш, затова ги бе затикала толкова надълбоко, далеч зад метлата на майка си – всичките случки, когато см ирено си плюех в душата и забравях, че и аз съм човешко същество, а не роб, когато трябваше да се усмихвам, вместо да избивам зъби на хора, чието най-добро постижение б е да изрекат пожелание за смъртта на моето коте, когато нямаше работа и бяхме щастливи, защото нямаше кой да те убеждава, че заслужаваш нещо много по-добро от мен... на пример мускулест идиот, чиято сексуална активност да е правопропорционална на умението му да забива гвоздеи и да оправя скапани автомобили. Идеше ми да заплача. Нямаше да е за пръв път – от мига, в който си въобрази, че си недооценена, плачех почти всяка вечер. Сега обаче се насилих да задържа сълзите си – щях да наводня душата ти, а както вече установихме, нямаше да мога да я поправя с магическа пръчка като желания от теб мъж. Вместо това стиснах зъби и продължих да оби калям. Не че имаше много за гледане. Защо когато магьосниците говорят, че истинското вълшебство е в усмивките на двама души, вещиците като теб се мръщят презрително и цитират приятелки, майки и женски списания, в които се говори за Непреходната Женска Ценност – мъж, който да ги издържа, докато те се бият в гърдите колко са незави сими. Навремето, когато бях още второкурсник в Несъществуващия Университет и специализирах „Тъмни Изкуства и Несвята Магия“, преподавателите ми бяха пропуснали да спо менат женската измама като едно от Забранените Заклинания. Едва когато напреднах в обучението и започнах да се интересувам от Неназовани вълшебства, разбрах, че ощ е Архиканцлерката на Трантор бе издала дълбоко засекретения си Указ 85, с който се налагаше строга цензура върху магията на вещиците и възможните варианти за против одействие. И досега не мога да простя на никого от контингента на „Зелената котка“, че нито веднъж не ми бяха намекнали за това. Ако някой, който и да е, беше промълви л поне думичка, вероятно сърцето ми още щеше да е невредимо. За жалост обаче успях да се поддам на лъжовната ти същност. Отново. Добре поне, че успях да разбера една от основните истини в живота. Един от тези постулати, които не са в конспектите на нито един магически университет. „Когато се захващаш с малолетна вещица, винаги си подсигури път за бягство. Защото въпрос на време е дъртата вещица да промие подобието ѝ на мозък“. А тогава вече няма път назад. Защото дъртите вещици познават болката в съвършенство. И няма да се поколебаят и миг, преди да научат дъщерите си как да ти я причинят във всички възможни варианти.