В клопката

1

Днес върху мен рухна голямо дърво.

Няма наименование, обаче със сигурност принадлежи към гигантите от флората на този свят. Флората на двата свята — както на моя стария, така и на този проклетия, новия. В последния миг успях да отскоча, предупреден от трясъка на разцепващия се ствол.

Сякаш избухна бомба. Попаднах само под страничните, най-крайните клонки. Клонки, дребна работа — с дебелината на човешко бедро. Дълго не можех да се измъкна. А когато най-сетне освободих тялото си от притискащата го тежест, трябваше да се измъкна с ровене и от купчината корени, пръст и треволяци. При падането си великанът ги беше изтръгнал, натрошил и смесил.

Бедрото ми е здравата разкъсано, едва спрях кръвотечението от артерията. Вървя с мъка. Но се чувствувам силен въпреки самотата. Същата самота, както на кораба робот, както в търбуха на онзи автоматизиран, космически кит, от който контролирах монтажа на слънцето, монтажа на жаравата за съживяване на земната кора.

Всъщност тук съм по-самотен, отколкото в онзи доброволен затвор. В космоса се налагаше от време на време да се свържа с базата. Наистина контактувахме предимно със сигнали; никога не чувах човешки говор, най-много — което минаваше за акт на благосклонност — стържещия звук на роботите вместо мъртвите надписи. Обаче ако там, в кита, бях пострадал, ако ми се беше случило нещо, вероятно би се появил друг човек, за да лекува мен, затворника.

Тук, в дивата праджунгла, конструирана за фантастичния експеримент с енергията на изкуственото слънце и отпадъците на цивилизацията, не достига и най-слаб отзвук от истинския, от моя земен свят, който съвсем не е далеч оттук. Неколкостотин, може би хиляда километра.

Енергетичните устройства са изчерпани докрай. За телепредаване и телеприемане не може и да се говори. Впрочем изхвърлих безполезните кутийки. Не разполагам също с транспортно средство или някакво по-тежко оръжие. Имам само малък лъчев пистолет, чийто енергетичен индикатор, разположен на дулото, всеки ден сигнализира за по-слабо зареждане и по-малък обсег.

Затова пък се научих да си служа майсторски с мачетето, брадвата и чука. Те са основните инструменти и оръжия, които ми позволяват да остана жив. Въпреки непрестанните ми усилия да се измъкна от праджунглата констатирам с удивление, че постоянно заобикалям димящата пукнатина. От ридовете сред гъсталака забелязвам понякога блясъка на Голямата река. Нямам представа как бих могъл да премина до другия бряг през нейното широко, буйно течение.

От първия разузнавателен полет над тази земя, тогава обсебена от изгарящите вулкани, чудесно помня разлятото, лъскаво туловище, покрито с кафяви бръчки. Във високите речни вълни се вливаха потоци лава, сгромолясваха се планини и хълмове, рухваха внушителни гори. Водата поглъщаше всичко, пълноводна, бурна, устремена към океана, сякаш копнееща да се освободи възможно най-бързо от досадното бреме.

Сега блясъкът й е вече син. Земята се втвърдява, кратерите се запушват, лавата престава да тече, мъглите са по-редки. Затова пък животните са в изобилие — всевъзможни рояци и стада.

Напирам бясно напред, за да стигна до реката. Да застана най-сетне над нейния стръмен бряг.

Интересно дали ще се случи да изляза на скала, остро снижаваща се към течението, или ще се наложи най-напред да премина зоната на мочурливите, просторни и опасни блата, които от високото изглеждат като вулканична лава. Знам обаче със сигурност, че се намирам в район, достатъчно отдалечен от все още действуващите вулкани, и че техните изригвания не могат да ми навредят.

Инцидентът с дървото ми се стори подозрителен. Като куцах и влачех ранения си крак, обиколих огромния пън и точно на мястото, където се бе пречупил, под краката, видях здрава, месеста и гладка дървесна тъкан. Приличаше на прясно отрязано или по-скоро — поотрязана донякъде с трион или лъчево острие. Това би могло да бъде продължение на действията на невидимите същества, които ми отнеха Ейсие и унищожиха останалите членове на експедицията. Ейсие търпеливо ми разясняваше колко възвишени са техните мотиви. По дяволите възвишените мотиви! Изобщо не си спомням как тогава, след като я открих бездиханна на кентавърската поляна, съм успял да стигна с безжизненото й тяло в обсега на магнитните мачти на лагера.

Помня само как колегите ме заобиколиха, как напираха към мен, ругаеха и ме заплашваха. Тогава иззад сбитата група дангалаци излезе Кардера.

Да, Кардера.

А нали бях видял със собствените си очи как го разтапяше лавата в малкия ад в който попаднахме и от който се спасиха само няколко души от експедицията — в началото, още в самото начало. Непосредствено след приземяването.

Мъчех се да съживя Ейсие, така че просто не обърнах внимание на Кардера.

Той заговори към напиращата тълпа:

— Разотивайте се, хайде, махайте се, не я е убил той! Тогава разбрах откъде ми беше познат единият от мъжките гласове, които с повелителен тон придружаваха момичето в сцената с кентаврите. Отново се нахвърлих върху него, ръмжейки като звяр през стиснатите си зъби.

Той ме отблъсна изненадващо лесно, въпреки че беше нисък и дебел.

Не помагаха препаратите, с които часове, дълги като векове часове, се опитвах да вдъхна живот на моята все по-безчувствена Ейсие. Не помагаха разтривките и изкуственото дишане, при които използвах и няколко хитроумни апарата, включени въпреки протестите на другите, че съм щял да изразходвам остатъците от енергия. Отчаянието ми се засилваше от умопомрачението и безразсъдството, разбирах, че тя наистина е мъртва, ала в същото време в ушите ми звучеше като най-възхитителен рефрен:

— Аз съм жива, любими, с теб съм. Наистина нищо лошо не се е случило с мен.

— Остави я, позволи й да остане така, както си лежи — каза Кардера с тона, който толкова мразя.

— Вие сте я убили!

Крещях, нахвърлях се върху него. Със сила ме разделиха от тялото й. Завързаха ме и ме хвърлиха в друго бунгало, в противоположния край на лагера. Свестих се, когато рижият Свен с преждевременно побелялата брада се надвеси над мен.

— Ейсие? — попитах.

— Непрекъснато някой дежури до тялото й, до нея — поправи се той. — Но не за нея дойдох, не за нея. Искам да ти кажа, че открихме следи от предишната експедиция, може би от предишните експедиции. Една или две, не знам. Имаме нужда от теб. Ти разбираш от тия работи.

— Кардера ли те изпраща?

— Никой не ме изпраща. Дойдох, защото знам, че си специалист.

— Нека някой непрекъснато бди над тялото й. Веднага тръгвам с вас. Да видим какво има там.

Думите едва-едва излизаха от устата ми. Бях съвсем оклюмал, като че ли вече не бях същият човек.

— Нека някой бди — тресеше ме, въпреки че беше задушно като никога.

Доближих ръце до ушите си. Притиснах ги, за да не чувам нейния глас, за да остане само една-единствена истина, най-страшната от всички истини. Но една-единствена истина няма никога, няма никъде.

Пред мен е оголена част от праджунглата, пуста поляна, обгорена до самия мозък на тази земя. Нищо не расте по тъмните й, напукани буци пръст. Сред пясъка се валят, сякаш нахвърлени при паническо бягство, мачтите на магнитната защита. В бараките, скрити зад първите храсти до поляната, храсти с чудовищни размери, намерихме купчини безразборно разхвърляни по ъглите измерителни уреди, оръжие, както и предмети за лична хигиена — самобръсначки, огледала, сапуни, тоалетна хартия. Навсякъде, освен в санитарните помещения, беше пълно с тях.

От крановете на преносимите бани-кабини не потече нито капка вода. Отварях и затварях, отварях и затварях тези кранове, като че ли очаквах да работят нормално, съгласно предназначението им. Струваше ми се, че хората, живели тук, са се отдалечили само за миг.

Излезли са от лагера по някаква важна причина и ей сега ще се върнат при нас. Постелките в спалните бяха смачкани, усукани, с ясни следи от телата, търсили сън в жегата, често без резултат. И аз така се мятам в леглото, въртя се насам-натам с часове, въпреки взетите хапчета, и чак след три маневри заспивам, за да скоча на крака подир няколко часа.

Гледах следите от потни, разгорещени тела, които като че ли са били тук преди малко, разхлаждайки се през миг — въпреки климатичната инсталация — със специални течности. Изсъхнали и празни, бутилките стърчаха на масичките до леглата.

Заедно с колегите вървях като автомат от легло на легло, отмествах постелките, кляках, надничах в тъмните ъгли и търсех укрити тела. В ушите ми без прекъсване звучеше нежният глас на Ейсие, който ме молеше да не се поддавам на паниката, да се успокоя, защото не след дълго тя със сигурност ще дойде при мен. Напълно си давах сметка за растящото в мен безумие, за раздвоението на съзнанието ми, което разделяше света на материален, действителен, обуславящ моето съществуване, и на друг един свят, в който няма кожа, нито материя, а тлее само гласът на Ейсие:

— Нищо няма, наистина нищо. Нищо не ми е станало. Не биваше да ме носиш в лагера, съвсем не биваше. Но ще се видим.

Говореше ми, молеше ме, умоляваше ме, припомняше ми моменти от близостта ни, а аз се влачех от барака в барака, от лаборатория в лаборатория. Обикалях спалните, санитарните помещения и кухни, откривайки с трепване на сърцето все още дишащи с останалата енергия компютри и климатични устройства. На всяка цена исках да открия макар и една следа от хората, живели в този лагер.

— Търсиш черната кутия на експедицията, нали? Напразни усилия — каза Кардера. Не обясняваше откъде се е взел тук. По какъв начин е оцелял, как се е свързал с моите другари.

Те се държаха така, сякаш той никога не бе отсъствувал, като че неговата смърт в лавата с температура до хиляда градуса по Целзий никога не е била.

Дразнех се от мълчанието му. Длъжен беше да обясни, макар и само с няколко думи. Свързвах мълчанието му с тайната на гласовете, които придружаваха Ейсие по време на първата й проява с лъчемета в сцената с кентаврите и при втората случка на същото място. Дразнех се. Но не го питах нищо, чаках удобен момент да остана насаме с този човек. Имах да уреждам с него и стари сметки.

— Преди да те доведем тук — продължи Кардера, наблюдавайки ме внимателно, — разгледахме всеки сандък, всеки предмет в този пуст лагер. Проверихме всяка педя земя. Не открихме нито черната кутия, нито стъпки. И последните термоиндикатори, които все още действуваха в нашите лаборатории, не откриха следи от топлина на човешки тела.

— Сигурно са напуснали лагера отдавна — всички заедно. Явно никой не е останал.

— Връщаме ли се? — попита Кардера.

Всички имахме чувството, че сме посетили гробище, в което са погребани най-близките ни хора. Въпреки горещината, въпреки нападенията на насекомите колегите забързаха към нашия лагер. Аз умишлено изостанах. Кардера вървеше наред с мен. Също умишлено.

— Колко има оттук до пукнатината? — запитах.

— Не зная точно — отговори той, като се вторачи с известно колебание или опасение към южната част на праджунглата. — Сигурно не е далече. Гледай, вижда се как дими.

Другарите ни изчезнаха в сянката на горския гъсталак. От него се носеше все по-гръмък шум. Отново зазвучаха песните на човекомаймуните — песни, които разбирам все по-добре. Погледнах към кратера. Над черната стена на плътната растителност, която изглеждаше оттук като висок, неравен гребен, забит в избелялото, почти бяло от жегата небе, се кълбяха истински облаци. Необикновен изглед. Там винаги имаше само мъгла или избеляла синева. Никога не бяхме виждали облаци, освен ако не димяха кратерите на далечните вулкани. Бялото мазило бликаше над гребена, заливаше парцаливата линия на хоризонта и се спускаше надолу.

— Да, съвсем близо е — потвърдих.

— Вероятно те са се опитвали да се измъкнат тук от тази клопка.

Кардера наблегна на думата „клопка“.

— Говориш така, сякаш си сигурен, че оттук никой не може да се измъкне.

— Били са оборудвани не по-зле от нас, техниката им е била в по-добро състояние. Очевидно не са пострадали от вулканичния катаклизъм в такава степен, както ние.

Той замълча. Явно очакваше на това място да му задам въпрос. Но аз се преструвах, че не разбирам тази пауза. Нека продължи.

Нека се изприкаже.

— По-точно вулканите не са унищожили при тях нищо, те са запазили енергията си и апаратурата в най-добро състояние. А въпреки това?

— Не слушай този негодник — изрече в ухото ми Ейсие с този свой вечно присъствуващ глас, — защо слушаш глупостите му? Връщай се, връщай се при мен.

Кардера ме погледна подозрително:

— Каза ли нещо?

— Ти чу ли ме да говоря нещо? — отвърнах с въпрос.

— Разбира се, че чух. Тук ще откачим напълно, ако не успеем?

— Наистина ли и ти чу нейния глас? Стори ми се, че той ме гледа със съчувствие.

— Остави тези празни приказки — рече. — Няма и следа от ония хора, няма и следа, все едно че са се изпарили във въздуха, все едно че никога не ги е имало, а тези предмети сами са се озовали в лагера.

Огледах се назад. Зад открития, изоставен лагер на нашите предшественици се издигаше праджунглата. Идентичен черен гребен около обгорената от хората плешивина. Както навсякъде наоколо.

В тази плешивина май открих оредяла черта. Да, нещо като пътче в перчема на праджунглата. Разбрах, че и те, участниците в експедицията, от която са останали само предметите, мъртви и без значение, както всички човешки вещи, лишени от човешка цел, че и те, които са били тук и са загинали, както вероятно ще загинем и ние (разгадавах тази прокоба в песните на човекомаймуните), са се промъквали към Голямата река през просеката в джунглата. По същата просека, която ние само сме поразширили. Вървели сме по един и същи път.

Просеката се свързваше с лагера, с нашия последен лагер. Разбрах също, че предишната експедиция се е стремяла да се измъкне от дивата джунгла по най-прекия път, който са й посочили точните уреди. А ние сме придвижвали лагера си по нейния маршрут. И то също в резултат на изчисленията на оцелелите уреди.

Значи неизбежност.

Линията на най-малкото съпротивление в този малък свят, предлагащ на хората изобилие от изненадващи и все по-драстични приключения. Да не би този път да е бил предназначен за хора специално от съдбата?

Дали от съдбата?

Път-клопка?

Принудителен маршрут, привидно най-удобният, защото е най-пряк и до известна степен очертан.

— Принудиха ни да изберем този път — каза Кардера и посочи ясно очертаната чупка в гребена на джунглата. Чупката, означаваща мястото на нашето придвижване в близост до пукнатината.

— Необикновено стечение на обстоятелствата или резултат от механична игра на цифрите?

— Не го слушай тоя негодник — пак рече Ейсие. Гласът й беше умоляващ: — Не го слушай. И не му вярвай. Той лъже.

Стояхме на място и се озъртахме зорко наоколо. Ейсие замълча, моето умопомрачение поугасна. Чувствувах единствено надигащата се вълна на жалост и копнеж. Без този глас се превръщах в нищожество, самотата ме смачкваше и ме притискаше към разпалената почва, превръщаше ме от човек в мравка.

— И ти ли чувствуваш, че сме изолирани и поотделно изчезваме в този капан? — питам го въпреки нежеланието си — само и само да се отърся от усещането, че съм безпомощна мравка.

— Добре го каза. Това е капан. Който се приземи тук, ще бъде принуден да върви по пътя на онези, изчезналите, по нашия път. Няма и да търси друг. Впрочем друг път няма. Сам ще се убедиш, както аз се убедих. Въпреки това се опитвам да избягам.

— И точно ти ли ме уговаряш да бягаме?

— Остави тая работа, не те уговарям, никого не уговарям. Повече нямам намерение да заповядвам — нито на теб, нито другиму. Сам ще разбереш. Погледни, вгледай се внимателно в пейзажа. Там, отсреща. Точно срещу нас.

Укриваше ли нещо от мен, преструваше ли се? Насочих поглед в указаната посока. И на това място гребенът на праджунглата се пречупваше дълбоко. Пропадаше в тясно, триъгълно дефиле, каквото природата в никакъв случай не би могла да сътвори. Просто парче изрязан гъсталак от праджунглата. Само че до това място не беше стигал никой от нашата експедиция.

— Ще отида там — викнах, — може да е следа от другата експедиция. Ще видя какво представлява. Не е далеч.

— Ще загинеш — отвърна той. — Докато сме на прочистените терени, оскъдно обрасли с дървета и храсти, и преди всичко — под благодатната закрила на магнитната бариера, не сме застрашени от нищо. Онзи участък е извън всякаква защита. Ако хората се мобилизират, ако поработим половин нощ по преместването на мачтите, след десет-петнайсет часа ще сме там. Не ходи, не ходи сам.

Чувствувах, че говори това както на мен, така и на себе си, че и той гори от желание да види този път, за да разбере дали са го прорязали предшествениците ни. Кой знае, може би там ще открием и следи от лагера на втората експедиция. Възможно беше пътят да скрива тайната на предишните експедиции, както и да повлияе върху нашата по-нататъшна съдба. Чувствувахме, предчувствувахме клопка. Струваше ни се, че осъзнаването на този факт ни дава шанс, различен от онзи при заобикалянето на гигантската яма по пътя към Голямата река.

— Ще коригираме програмата за измъкване, съставена от компютрите ни — заявих, — ще се доберем до реката по друг начин, а не като онези нещастници.

Кардера ме изгледа с характерната си иронична усмивчица, която аз толкова мразех. Враждебните чувства у мен пак се събудиха.

— Прави каквото знаеш — отговори.

Той нахлузи маската дълбоко над ушите, прикрепи я към защитния комбинезон, извади лъчемета от кобура и бързо се отдалечи. Поколебах се как да постъпя. Да тръгна подире му щеше да означава капитулация, подчиняване на неговата воля. Самотната експедиция и неизвестността беше свързана с риск, а и се отдалечавах от тялото на Ейсие. Въпреки логиката, въпреки чувствата си бавно, да, дори може би прекалено бавно, се запромъквах през обраслата с рядка, четинеста трева оголена зона към непознатата просека. Тутакси чух гласа на Ейсие:

— Върни се, веднага се връщай. Върни се, умолявам те.

Вървях бавно, но вървях — напук на този глас.

Гласът не млъкваше, продължаваше да звучи, биеше вътре в мен с ритъма на сърцето ми.

Спрях се, обърнах се, погледнах назад. И изведнъж побягнах през прорязаната в острата четина пътечка в обратната посока. Колкото може по-бързо в лагера. При мъртвата Ейсие. Споменът за нейната внезапна и неочаквана безжизненост ме ужаси. Изпълни ме детинска фобия, примитивен страх от смъртта. Гласът мълчеше.

Видях Кардера. Стоеше и гледаше как също като него и аз се промъквам страхливо към закрилата на магнитните прегради. Двете слънца бяха в зенита на бялото като мляко небе. Ни помен от мъгла. Джунглата бе застинала в мълчание. Ох, по-добре да не виждам мъртвото тяло на Ейсие, да не го виждам никога повече, по-добре да бъда самотна, изгубена мравка, осъдена на съдбата си, примирена с мравешкото си провидение.

Въздухът трептеше в мараня, а аз тичах подир Кардера в долината — ту песъчлива, ту камениста. Той ме изчака. Спря се и започна като че ли да се брани от някого, който се опитваше да го улови: махаше с ръце, скачаше на една, после на друга страна, въртеше се като пумпал.

Когато изтичах до него, чух, мога да се закълна, чух втори глас на Ейсие, на моята Ейсие, който викаше на Кардера: „Кардера, върни се, Кардера, върни се. И отивай там.“

— Кардера! — изкрещях. — Какво означава това? И ти ли си болен?

— Гласът — мърмореше Кардера. — Нейният глас. Милата Ейсие.

Разтърсих го със сила, каквато не подозирах, че притежавам в тая жега.

— Какво общо имаш ти с Ейсие?

— Боря се с изчезването. Разбираш ли? Сигурно поне малко разбираш, боря се със своята безплътност. Вече бях веднъж откъм тяхната страна, не съществувах. Ти наричаш това болест.

— Но нали те има, аз те виждам.

— Аз почти не те забелязвам — все така мърмореше той. — Този глас, гласът, Ейсие, Ейсие.

А после сякаш се освободи от оплитащите го вериги. Протегна ръце и направи няколко гимнастически движения.

— Напук на този глас идвам с теб в лагера — викна.

— По-бързо, по-бързо — приканваше ме Ейсие, — същият глас, който се опитваше да задържи и него.

Но и на двамата ни се струваше, че само той чува наистина гласа на Ейсие, само той има право да го чува, че момичето отправя молбата си само към него.

Ускорихме своя бяг. Задъхвани, в несвяст, всеки очакващ изненади, новини, поразителни неща според въображението си, по свой начин. Тичахме рамо до рамо, водени от нейния глас.

В центъра на лагера, в бараката с лабораториите, енергетичната станция и най-важните уреди имаше няколко души. Като ни видяха, те изтичаха към нас и се опитаха да ни задържат. Нямам представа какво ни приказваха, не зная за какво ни питаха. Досещаха се, предполагам, че сме открили нещо ново. С мъка се освободихме от ръцете им.

И двамата едновременно нахлухме в бараката с тялото на Ейсие, побутвайки се в тесния вход.

— По-бързо, по-бързо — призоваваше нейният глас.

Тялото й лежеше мъртво, посиняло, вкочанено.

В един глас завикахме, захлипахме.

Чувствувах, че наближава поредният пристъп на болестта. Погледът ми се замъгли, връзката ми със света отслабна, бях сигурен, че болестта ей сега ще ме завладее, обаче гласът замлъкна. Ейсие лежеше на голямото походно легло — неподвижна, с плосък нос, леко сбръчкан, което придаваше на лицето й израз на детска веселост.

Закопнях да загубя своята кожа, та макар и само за да престана да виждам Ейсие. Но пароксизмът на болестта не идваше. „Не идва — помислих си немного смислено, — защото тя не може да ме спаси от него. Значи без нейната обичлива грижовност дори болест няма.“

„Но нали не искаше, не искаше срещу никаква цена — говоря си на глас, почти крещя, — не искаше да захвърлиш своята телесност, да се отървеш от чувствителната кожа дори заради Ейсие.“

Огромното, могъщо дърво, изпод чиито корени едва се измъкнах с кървящи ръка и бедро, още веднъж ми напомни за това.

Въпреки че съм замаян, пак оглеждам мястото, където се пречупи поваленият пред мен гигант. Отново се връща вълната на спомените и отново се изпълвам с убеждението, че катастрофата, от която по чудо се спасих, не е дело на случайността. Приписвам спасението си на своя все още буден и дори изострен инстинкт за самосъхранение, на своя жизнен опит, на навика да реагирам бързо на опасностите, придобит още в експедициите на Анамарс и навигационната служба.

Най-голям опит придобих обаче в самотните си лутания в тази джунгла, след като загубих всички хора край мен, до един. Никого си нямам. Сам съм сред агресивната, враждебно настроена природа, изправен пред лицето на сили, чиято мощ не съм в състояние да оценя.

Аз съм единственият човек в това херметично изолирано и разширяващо се кътче от старата планета. Нито за миг не ме напускат мъката и копнежът по Ейсие.

Рухването на дървото ми дава да разбера, че все още имам някакъв шанс, вероятно нищожен, но все пак шанс да водя преговори за място до нея. Все още бих могъл да си възвърна любовта й и да я задържа завинаги. Ала разбирам както всеки жив човек само телесните измервания на любовта, никога не съм приемал и за нищо на света не искам да приема нещо друго.

2

А може би трябваше да го приема?

В лагера не позволих веднага да погребат тялото на Ейсие — нещо, което в тукашните тропически условия бе просто наложително.

Отлагах този момент с убеждения и сила. Заключих се с десет ключа в бунгалото и се въоръжих. Показвах се на прозорците с оръжие, обявявайки с маниакална упоритост, че провеждам изследвания върху нейната кончина. Изследвания, които уж биха били полезни за всички нас. Никой не ми вярваше.

Все пак не можех да седя десетки часове, безмълвно загледан в бялото и неподвижно тяло. Положението ставаше непоносимо. Освен това трябваше да участвувам в преместването на лагера в неотдавна откритата база на предишната експедиция.

Работехме нощем, за първи път използвахме роботи, обаче не след дълго се наложи да намалим броя им с две трети, за да икономисваме остатъците от акумулираната енергия.

Парадоксално беше, че в зноя на двете слънца не разполагахме с нито един изправен преобразовател на енергия. Всички бяха извадени от строя, а ремонтът им в тукашните условия изискваше да се изгуби толкова време, че единодушно се отказахме от него.

Намалихме също само до няколко броя механизираните устройства, необходими за транспортните и изкопните работи. Впрочем още в началото на експедицията и те, както и роботите, се оказаха напълно безполезни за преправянето на пътя през праджунглата. Зависеха от централния компютър, който лавата бе унищожила, и затова не можаха да се приспособят към ситуацията. Тук беше нужна човешка изобретателност, инициативност, гъвкавост. И човешка издръжливост.

Не беше за вярване как машините, изпълняващи безупречно много трудни задачи в условията на цивилизацията, отказваха да се подчиняват в първичните условия. Какво пък, ние сме по-издръжливи, много по-издръжливи от своите създания. Например атаките на насекомите вредяха повече на машините. Множествата дребни същества се натикваха в най-тесните пролуки на прецизните системи, изключвайки ги незабавно. А човекът се бореше с насекомите — ослепял, с покрито с язви тяло, но твърд и неотстъпчив. От нас се страхуваха и човекомаймуните, летящите гущери изпитваха респект, а маймуните бягаха с писък още щом ни видеха.

Това не означаваше, че те не ни нападаха. Естествено, научиха се да го правят коварно, от укритие и изневиделица.

Почти от началото на експедицията ни се струваше, че в праджунглата има заговор на всички живи твари против нашето съществуване. От най-малкия, гнусен червей до вероятно доста интелигентните човекомаймуни — всяко животно, всяка живинка ни атакуваше настървено, непрестанно. Когато се изчерпваха силите на едната атака, щафетата поемаха следващите животински съобщества.

Този път горещината и нападенията не пречеха на нашата сговорна група да се придвижва бързо към просеката.

Да, наближихме доста лагера на предшествениците ни, мястото, което Кардера толкова много искаше да огледа и което аз самият горещо желаех да споходя дори с немалък риск.

Без съмнение пътят беше стар, обрасъл обаче с отровно воняща зелена маса. Поколебахме се дали да продължим. Заедно с Кардера предупредихме другите за възможността там да ни чака клопка. Изложихме нашата обща — сигурно за първи път, откакто се познавахме, — обща гледна точка. Останалите ни обявиха за дребни, доморасли философи.

Нали нямаше съмнение, че това е най-прекият път до пукнатината и Голямата река, а той не ни беше показан от някой чужд, от някой враг или дух, нито от провидението, а от компютрите, които все още работеха изправно именно в тази област на изчисленията. Работеха безпогрешно.

— Да не продължим, значи сами да се осъдим на смърт. Да се осъдим да прорязваме пътеки в джунглата, съвсем нови пътеки, да започнем да поваляме първо огромните дървета, растящи съвсем нагъсто едно до друго — сякаш като омагьосани великани от приказките защищават достъпа към мечтаната цел.

— Няма да ни стигнат силите за такава работа. Невъзможно е.

— Точно така, прави сте, няма да ни стигнат силите — съгласи се Кардера и продължи тихо, обръщайки се само към мен: — В това се състои клопката — че друг път няма. Нямаме избор.

Възроптах. Упреквах, предупреждавах, заклевах и проклинах. Незабавно ми отговаряха, че никой няма да носи по-нататък мъртвата Ейсие по по-дългия път. А по този, по-прекия, може и да помогнат да мъкнем нейното тяло, въпреки че тая кретенщина трябва най-сетне да приключи. Аз все още ги баламосвах с изследванията, в които никой не вярваше. Ако не се беше намесил Кардера, трябваше да погребем Ейсие още в стария ни лагер. И двамата отлагахме този обред, и двамата не искахме да се стига до тази крайност.

— Добре, ще тръгнем по стария път — реши Кардера под натиска на преобладаващото мнозинство. Всъщност освен моя глас „против“ мнението на другите съвпадаше.

— Само не забравяйте — добавих аз, — че в цивилизования свят не се е завърнал нито един свидетел на провала на двете експедиции. Следователно това е клопка без изход.

Приеха думите ми със смях, с гръмогласен смях. Вероятно бяха прави. Ние с Кардера защищавахме мнението си, без да сме дълбоко убедени, че е по-добре да изберем друг път, а не този, който стои вече очертан пред нас.

Когато колегите се разпръснаха, захващайки се да преместват магнитната бариера, му казах:

— Мислиш ли, че имаме някакъв шанс за спасение, ако изберем нов път? И аз се надявах, но после сам разбрах колко наивни, колко глупави, именно глупави са тези надежди. Ако неизвестна нам сила се старае да унищожи експедицията, гибелта може да ни чака както на старата, така и на новата пътека — при условие, че изобщо понапреднем.

Той ме погледна, стори ми се, че иска да поясни нещо, да признае нещо, но само каза:

— Може ти да си прав, а може да са прави и те. Исках въпреки всичко да се опитам, да се опитам да избягам.

— Ти знаеш повече от мен. Защо не ми кажеш? Защо не кажеш на тях?

— Мисля, че от моите думи няма да има полза. Никаква полза.

— Говори.

— Достъпът до Голямата река в действителност не е ограничаван от никого. Само че ние ставаме все по-мекушави — от борбата със сляпата природа. Тя е по-хаотична, следователно — и по-сляпа, отколкото беше някогашната, истинска и естествена природа, понеже намесата на човека създаде тук ужасна неразбория, обърка различни закони, привилегии и елементи. Този хаос ще превърне всички ни в безводни и сговорчиви марионетки. Това е целта.

— Значи заплахата не идва от природата?

— Погледни! — изведнъж извика той.

В изблик на надежда нашите другари разширяваха старата пътека. Бяха включили в акцията дори няколко гъсенични колички, на които бяха натоварили струпаните мачти. Рояци наелектризирани насекоми се изсипваха върху тях безспир. Черни, сега вече не кълба, а огромни валма. Сред светкавици те облепваха защитните костюми, отразяваха се от тях, пак удряха със светкавици, повтаряха след миг своята масирана атака. Прииждаха все повече и повече.

Ние двамата бяхме още извън зоната на тази фъртуна, чийто грохот заглуши рева на джунглата.

Гледката беше зашеметяваща — гигантските облаци на насекомите, закрили двете слънца и изстрелващи светкавици, а срещу тях — съпротивляващата се с усилие, но с изключителна упоритост шепичка хора, въоръжени с лазерни тръби, от които струеше червен пламък. След малко всичко се оцвети в червено. Накрая иззад струпаните грамади, които останаха без подкрепления, се показа първото, естественото слънце, а не след дълго проблесна и запрежуря второто, моето, изкуственото.

Внезапно Кардера, който гледаше очарован битката, ми извика нещо неразбрано и хукна към центъра на временния лагер. Още веднъж извика, невъзможно беше да го разбера в гюрултията, затова, заобиколен от падащи кълба насекоми, той ми махна с ръка, без да прекъсва своя бяг, подканвайки ме да го последвам.

Зарязах количката, от която бях започнал да смъквам дългите прътове на магнитните мачти.

Лагерът бе потънал в насекомен облак, който ни се видя още по-черен, понеже идвахме от поляната, обляна от светлината на двете слънца. Кардера се спря до бунгалото с тялото на Ейсие. Натискаше с ръка дръжката, блъскаше вратата с рамо. Искаше да я избие.

— Полудя ли? — викнах.

Дори не ме погледна, удряше с якото си рамо вратата като с таран.

— Какво търсиш там?

— Ейсие — заекна той, — Ейсие, виж, Ейсие. Отдавна не чувах нейния глас. Изведнъж осъзнах тази липса, това прекъсване на моята лудост.

Отблъснах го гневно и преди да успее пак да скочи към вратата, извадих ключа. Кардера си отдъхна, не отделяше поглед от всяко мое движение, следеше как отключвам. Надникна през рамото ми в черното като катран помещение. И тук бъкаше от насекоми. Измираха, изтребвани от нашите хора. Все още се кълбяха, проблясваха слабо от време на време, но все повече от тях падаха на земята, овъглени и мъртви. Изчезваха — разпръснати, изгорени, сякаш никога не са заплашвали някого. Под краката ни приличаха на обикновен прах.

Вътре не се виждаше нищо. И двамата машинално посегнахме към ключа, за да запалим лампата. Но ток нямаше. Цялата енергия беше пренесена на предния фронт. Облепени с лепкавата киша на насекомите, ние се втурнахме в тъмнината на бунгалото. Опипвахме като слепци пространството пред себе си.

Ето го. Леглото на Ейсие, ръбесто, голямо. Закачих с крака си остро стърчащия ръб, спънах се и без да мога да се задържа на крака, протегнах ръце пред себе си. Знаех, че ще ги опра на студеното тяло на Ейсие. Изтръпнах от отчаяние.

Ръцете ми докоснаха чаршафа. Опипвах ли, опипвах този чаршаф. Целия. Чух до себе си вика на Кардера:

— Няма я! Разбрах, че нея я няма.

Сключих ръце на врата му, дебел и жилест, и стиснах здраво пръсти.

— Откъде знаеше, че я няма, казвай къде е тя! Погребали сте я тайно от мен. Казвай къде заровихте тялото й? Хайде, говори!

С едно движение той се освободи.

— Успокой се, овладей се най-сетне. Когато насекомите отстъпиха, чух нейния глас, нейния глас, нали разбираш. Каза ми, че се маха оттук.

— Лъжеш! Умолявам те, кажи къде я захвърлихте?

— Ама ти нищо ли не се досещаш? — Какво?

— Например това, че тя не обичаше само теб. Още ни заобикаляше лепкавата киша на насекомите, не го виждах.

Занемях. Защо ми говори такива неща? Нали никога няма да повярвам. Губех сили. Краката ми се подкосиха. Щях да падна, ако не беше Кардера. Подкрепи ме и ме изведе от бунгалото — навън, сред неописуемата светлина и жега.

— Изслушай ме — започна той, когато потънахме в задуха, — положението е по-различно, отколкото си мислиш ти. Искам да ми повярваш, да ме разбереш добре. Тя наистина би могла да изчезне оттук без ничия помощ. Тя би могла да изчезне оттук по собствено желание. Е, овладей се в края на краищата. Тя е изчезнала оттук сама.

— Обясни ми как е възможно това. Удари ме — завиках, — бий ме! Вземи нож и ме рани или ме убий! Нали тя е мъртва. Кълна ти се, разбирам от тия неща. Беше мъртва. Как би могла да изчезне по собствено желание, по какъв начин? А може би на теб, на теб е предала своята последна воля? Кажи, кажи де. На теб ли?

Какво ми каза той тогава? За какво говореше с гърления си бас в страхотния зной? Че аз съвсем не съм бил нейният единствен любим, че тя обичала и други, може би всички от нашия лагер, че нейното чувство било само инструмент, само средство, а целите й били съвсем други.

— Значи не ме обича? — питах след всеки няколко негови изречения.

— Разбира се, че те обича, обича те — отговаряше той и продължаваше да ми обяснява. А аз пак му задавах същия въпрос, като че нищо друго освен него нямаше значение.

Вече бях забравил, че тя е мъртва, съвсем си бях изгубил ума и само невероятното й изчезване имаше значение. Всъщност пак онова, което смятах за истина, се оказа фикция, онова, което смятах за почтено, излезе измама, а изключителното се оказа банално.

Стори ми се, че напускам тялото си, раздвоявам се и поглеждам към себе си от разстояние, като към чужд човек. Гледам го със съжаление и дори със съчувствие. Горкият инфантилен безумец, комуто е било писано внезапно да прогледне. Съзнанието за предателство, измяна, а може би и цинизъм от страна на Ейсие не ми пречеше да продължавам да я обичам със същата сляпа, адски ревнива любов, каквато изпитах за първи път едва тук, в малкия ад на праджунглата. Предателството будеше ярост и желание за отмъщение, обаче не деформираше образа на любимата, не я принизяваше в очите ми, не й отнемаше нито почитта, нито честта. Аз бях този, който се чувствуваше унизен, незначителен, пионка в голямото начинание, на което служеше тя.

После друга мисъл започна на свой ред да завладява натрапчиво разсъдъка ми, измествайки всички останали. Най-важна, най-висша. Чак сега. Какво значение имаше дали ми е изневерявала, дали се е любела с други, дали е служела на някакви макиавелистични цели, след като нейното тяло изчезна. Тя е мъртва и тялото й изчезна.

А тези две събития стояха извън всякакъв човешки опит. Противоречаха на моята фантастична нужда от материалност на явленията.

Телесността на Ейсие, присъствието й, изявяващо се при пристъпите на моята болест само с глас — само телесността в нейните конкретни, богати, разнородни прояви има значение. Паметта и въображението, дори самият процес на мисленето, откъснати от кръга на сетивата; лишени от хранителната среда на материалното, от телесността на възприеманата чрез кожата информация, се превръщат в имитация на живота. Никога, поне за мен, те не могат да бъдат пълноценно и истинско съществуване.

Какво е мисълта, която не може да се провери със сетивата, какво е идеализираното в копнежите лице, което не може да се докосне с поглед, ръка, устни? Когато някой или нещо от обкръжението ни изчезва, престава да съществува, винаги усещаме това като откъсване от нашето тяло, като загуба на част от нашия организъм, отчупване на парченце от нашето материално аз.

Може ли да има извънматериално аз? Хората, които остават живи след войни, катаклизми или катастрофи, които загубват майка, баща или друг близък човек, а също и онези, които губят домовете си, спомените си, скрити из чекмеджетата, прогонени от своите градове и държави, завинаги остават сакати.

Има граница на загубите, вероятно различна за всеки, непостоянна, често изобщо незабележима в момента, когато се преминава. Прекрачването й превръща живия човек в негова карикатура. Винаги съм бил сигурен, че такава граница съществува. Затова, изпаднал в шок от обясненията на Кардера, сигурно съм повтарял пред него безброй пъти тези разсъждения, смесвайки моето кредо с наивни въпроси за Ейсие. Къде е тя, къде е погребана, кога е наредила да бъде открадната от това бунгало? Не попитах, да, спомням си ясно, не се осмелих да попитам кого освен мен е обичала.

Кардера ме замъкна в своето бунгало и ми предложи остатъка от не зная как укрита водка. И двамата бързо заплетохме езиците и умовете си. Сигналите, призоваващи ни на работа за смяна на екипа, ни вдигнаха от мъртвешкия сън, след който главата ти е ужасно тежка и оболяла, като чужда.

На прага застана Рижия, бионикът, който навремето ми отказа правото на власт в това общество. Забелязах, че веднага заби поглед в алкохола, останал на дъното на бутилката след нашия запой.

В лагера нямаше нито капка концентрирани напитки. Преди да го видя да се разтапя в лавата, Кардера бе забранил да се употребява алкохол. След напиването на няколко души той натроши в неистов пристъп на гняв всички бутилки.

Червенокосият бионик се приближи до масичката като хипнотизиран, взе бутилката с благоговение и изпи съдържанието й до дъно. Целият трепереше, стараеше се да не разсипе нито капчица.

— Наздраве — рече Кардера.

Рижия хвърли бутилката и тя се търкулна под леглото.

— Вместо да се излежавате, да бяхте дошли да пренасяте с нас бараките. Мачтите са поставени. Пътят е открит. Още днес можем да излезем над пукнатината, а от нейните околности ще се вижда Голямата река. Трябва бързо да построим нов лагер до блатата.

Стана ни съвестно, скочихме. Вече знаех защо пих — чекръкът на въображението ми пак ме затрупа с картините и въпросите отпреди няколко часа. Преживявах отново мига, в който бях опрял ръцете си до празния чаршаф вместо до мъртвото тяло на Ейсие, помнех как Кардера ме помъкна, как говореше, че аз не съм бил единственият й любим, как го измъчвах с безкрайни въпроси, как упорито му повтарях какви са границите на загубите, които човек може да понесе, оставайки верен на същността си. Значи: къде е Ейсие, защо е изчезнала и накрая още нещо — кого, да, накрая и това: кого освен мен е обичала. Чекръкът на въображението.

А тук е пек. От челото се сипе пот. Главата тежи и никаква надежда за измъкване. Впрочем след станалото толкова ли е важно това?

— Трябва да потърсим Ейсие — каза Кардера. Пак ме помъкна, и то съвсем не подир Рижия да преместваме бунгалата. Хората ги разглобяваха и ги товареха на ръчните колички.

Някога тези колички, задвижвани с електрически ток и притежаващи компютърно мозъче, сами превозваха и разтоварваха апаратурата на определеното място. „Колко е смешно — помислих си, след като известно време наблюдавах мравешките действия на хората, — колко комично е, че дори при липсата на истинска техника сме готови да се спасяваме с нейните заместители.“

Добре знаехме от изчисленията на оцелелите и действуващи машини, че още преди да стигнем до Голямата река, никакво техническо устройство няма да е в състояние да ни помогне. Техниката ще умре дори преди да стигнех кратера и благата — своеобразните подстъпи към реката.

Тогава — ясно е — ще се превърнем в лесна плячка както за насекомите, така и за човекомаймуните, в жертва на имитацията на влечугите отпреди потопа, имитация, създадена от въображението и науката. Благодарение на проклетия човешки гений и те като митологичните същества — кентаврите, се бяха превърнали в плът и кръв.

Вървяхме с Кардера приведени, за да се скрием от погледите на другите, за да забравят за нас, и тогава пак почувствувах неприязън към този човек. За всичко, което направи. И най-вече за разкритията относно Ейсие. За неговата осведоменост, осведоменост, която подозирах и преди и която превишаваше значително онова, което аз знаех за Ейсие. Помня едно от злокобните изказвания на Кардера след неотдавнашното ми завръщане от търбуха на кита.

Познавах Кардера от по-рано, от космическото градче, и знаех, че той живее със своите невероятни хрумвания, че, както казваха за него, „той постила технически килим за осъществяване на налудничавите научни проекти“. Тогава, при разговора ни, Кардера предвиди още далечни за мен събития, събития, които нямаха нищо общо със сегашната истина за праджунглата. Усмихваше се, сякаш, без да иска, ми разкриваше някаква голяма тайна и тази усмивка смекчаваше впечатлението от думите.

— Сигурно няма да имаш претенции към мен, ако това, което преживееш, се окаже експеримент. Експеримент, чиито участници ще станат главни герои. И ти, и аз сред тях.

— Ще те проклинат — отвърнах. — И аз ще те проклинам. Зная защо ме изпращаш там. Същото е, както в корема на оня кит. Само не разбирам защо ти отиваш там лично.

— Ще разбереш. С течение на времето, естествено. Не веднага. Нещо в нашата изкуствена джунгла не е в ред.

Значи сегашното ни положение е можело да бъде предвидено. И той, Кардера, го беше предвиждал, изисквайки от хората да се посветят на делото телом и духом. Отново ме обзе ярост. Яд ме беше на него най-вече заради Ейсие.

— Къде смяташ да търсиш Ейсие? — попитах, а същевременно непрекъснато имах усещането, че тя се намира край мен. Само край мен, а не край нас.

— Хайде, хайде, само другите да не ни забележат. Внезапно иззад храстите изскочи Рижия. Като привидение.

— Вие искахте да измамите нас, останалите, а всъщност Ейсие измами вас. Тръгвам с вас, тръгвам, за да ви я покажа. Не случайно дойдох там, в бунгалото. Видях я и не повярвах на очите си. Видях я и искам и вие да не повярвате на очите си.

Впих пръсти в рамото му, разтърсих го, закрещях:

— Води ни, води ни! Къде си я видял? Води ни! И Кардера се стъписа.

Промъквахме се край лагерните постройки приведени, скриващи се от колегите като престъпници и измамници. Бях поразен, но мислех логично. Рижия твърди, че е открил Ейсие, защото знае колко силно въздействува върху нас нейното име, знае каква силна примамка е то за нас. Иска да ни изведе извън лагера, сигурно се е наговорил с другите. Това е бунт, начало на бунт. Това е сражение — кой кого, кой пръв ще съумее да избяга оттук. Поредният етап на нашето унищожение в този странен, изкуствен свят.

Ненадейно и аз, и Кардера разбрахме, че лагерът е изцяло пуст, че в него не работи никой, че там няма жива душа. А ние, пришпорвани от Рижия, тичаме в посоката, която всички останали вече са избрали, разхвърляйки безразборно магнитните мачти, инструментите, количките и дори личните защитни средства. Намирахме се на няколко крачки от предната линия и вече нищо не скриваше истинското положение: предметите се въргаляха насред прясно изсечената полянка, бяха подпрени на храстите, разхвърляни из лианите — картина на пълната дезориентация, картина на безумието.

Виждахме как косматите човекомаймуни, кинг-конговците, слезли от старите филми, от екрана преди столетия, премерват предпазливо нашите комбинезони и маски, как изучават деликатната контролна апаратура. Тикаха под носа си часовниковите индикатори, реагирайки на мърдащите се стрелки или сменящите се цифрички с празен смях и удари по бедрата. Самките увиваха около себе си перфолентите, обливаха се със защитните химикали, като мърдаха смешно носове от непознатите миризми.

Трагикомична първичност, триумф на стихията, от която ние бягахме обратно в света, измерван с компютърните изчисления, в света, който отмерваше живота като драгоценен еликсир — с непрестанното опасение, че ще трябва да стигне за възможно най-дълго време. Със съзнанието, че секундите отминават една след друга.

Защо човечеството беше дръзнало да създаде тази изкуствена първичност? Тук времето просто бе спряло. Може би затова. Може би искахме да преживеем онова, което познавахме от преданията, а не от аутопсията. Колко близка ми беше тази мотивировка. Да докоснеш, да видиш, да помиришеш. Искахме със сетивата си да усетим това, което отдавна не живееше, ако изобщо беше живяло някога. Все пак то беше чудо на чудесата. Да превърнеш в нещо сетивно, в нещо истинско онова, което може би никога не е съществувало.

С мъка си пробивахме път сред изливащите се на поляната маси от всевъзможни зверове и зверища. Нашите жалки, слабички, заяждащи лазерни лъчемети не бездействуваха. Гмежта наоколо се сгъстяваше, обаче пред нас се разкри тясна, смъртоносна празнота. Не се знаеше какво се е случило с останалите членове на експедицията, не се знаеше дали изобщо някой от тези, които пренасяха мачтите, беше все още жив. Нямах представа къде ни води Рижия, както и дали той самият знае къде отива, ала нямахме друг изход, налагаше се да си пробием път сред животните, заели позицията, останала след хората.

Не щадяхме силите си. Цепехме напред и бързо разбрах, че ние не търчим по просеката, забелязана преди това от мен и Кардера. Тук, в сърцето на праджунглата, пътищата и пътечките се разклоняваха и трудно можехме да определим кой е бил техният създател — човек или звяр.

Загубата на полето, допускането на животните до предните позиции беше непростима грешка. Разбрахме, че дори ако колегите ни бяха все още живи, дори ако успеехме да премахнем заплахата от анархия и бунт, пак нямаше да си възвърнем много от загубеното.

Под напора на дивото, под огромните, взаимно проникващи една в друга вълни от жива, примитивна паплач, изчезваше всякаква надежда за оцеляване. Чак след миг сред хаотичния рев различихме ритмите, носещи се някъде от по-високо разположените райони. Пътеката, по която се промъквахме ние, разблъсквайки дивите животни и човекомаймуните, се изкачваше нагоре.

Ясно чухме песните на човекомаймуните, на които акомпанираше някакъв тъничък звук на пищялка, толкова пронизителен и тревожен, че въпреки опасността, изнервеността и преумората ускорихме крачка.

Проправяхме си път сред кълбящия се живот, като го унищожавахме безмилостно. Нямахме ни най-малки скрупули.

Спомних си мига, в който гърдите ми сякаш се разкъсваха от болка, а главата ми се пръскаше — на една крачка от безумието. В същото, както сега, настроение, виждайки убийствената атака на стихиите върху първата експедиция, полетях като ястреб над бягащите и загиващите, за да започна веднага след това да гася по всички достъпни начини, да натрошавам в космоса грамадните огледални плочи. Плочите на слънцето, което трябваше да разпали нов живот в мъртвата утроба на Земята. Възвръщах сянката и безбрежния хлад, та дано, както смятах, спася няколко същества от моята стара, добра цивилизация. Смърт за смърт, живот за живот.

— Гадост — говореше за мен Кардера.

— Гадост — крещеше той, побледнял. Когато насила ме измъкнаха от базата в Корания, той дотърча до мен с протегнати напред свити пръсти — като хищни нокти, с които сякаш искаше да ме разкъса на парченца. Затова пък сега той самият търчеше и убиваше, търчеше и убиваше.

Носеше се напред с топчестото си тяло, с изкривено лице, с безумни очи. Също като мен. Също като мен, както тогава, когато гасях слънцето.

Ритмите звучаха все по-мощно. Писъкът на пищялките се усукваше около тялото, проникваше вътре в него.

Приемах тази музика като някакъв химн, триумфален химн на първобитните същества. С все сили се противопоставях на желанието да се завъртя в кръг, в такта на мелодията. Сега аз на свой ред дърпах нагоре Кардера, който, потресен от звуците, сломен от шока, залиташе, явно готов да се понесе в кръг и да рухне. Беше тежък. Рижия, също пребледнял, се опитваше да му помогне.

И аз подхванах Кардера под мишница. Дърпахме го в такт с музиката. Подскачахме — въпреки волята си. Песента на човекомаймуните беше не само химн, тя беше и охрана на мястото, към което се приближавахме, тя бе и предупреждение. Звуците й смазваха, поразяваха.

Стигнахме до върха. Ненадейно сред кълбата мъгла, издигаща се над урвата, съзряхме Ейсие. Тя беше.

Въртеше се в кръг на билото — гола, в такт с музиката, постепенно загубвайки очертанията си. Тялото й, устремено в нечовешки светкавични пируети, изчезваше, като ставаше все по-прозрачно. А нашите хора танцуваха около нея в плътен венец и смъкваха дрехите си.

3

Ейсие пееше и нейната песен звучеше по-силно от писъка и ритмите на човекомаймуните. Тя беше провлечена, изпълнена със сладост и тревога — уж първична, но когато човек се вслушаше, тази музика и галеше, и дразнеше със своята странност, с внезапните скокове от примитивното в света на звуците, сякаш взети направо от компютърните композиции. Едновременно човешки и нечовешки, естествени, като че ли изтръгнати от сърцето, и същевременно рафинирани. Подправени с фалш.

Тя възхваляваше третото състояние на живата материя, в което човекът може да съществува вечно, гол и сублимиран, лишен от кожа и от всички сетивни възприятия. Човек — съзнание. Без смърт, без грях, вечен и обичащ.

Това пеене не можеше да се повтори или да се имитира. Думите не излизаха от устата на Ейсие, те се излъчваха от цялото й тяло, заобикаляха слушателите отвсякъде. Умилкваха се, умоляваха, заклеваха, молеха и заповядваха. Текстът се състоеше от недовършени изрази, фрагменти от изречения, накъсани, подредени в дългите вериги на заклинанията. Звучеше многозначно. Обясняваше много и едновременно означаваше прекалено малко. Но най-важното в това провлечено припяване, омайване, проникване в човешката същност беше очарованието му. Приличаше на укротяване на змии. Така и казах на Ейсие доста по-късно, а тя се смееше.

Под влияние на песента въпреки волята си, въпреки усилията, които полагах, за да устоя на това очарование, започнах да смъквам комбинезона и маската и да се бутам в ритмично полюшващия се кръг. Изглеждаше смешно, ала когато човек сам участвуваше в тази мистерия, не усещаше, че е смешен. Напротив, това беше обред, връх на духовното, възвишеността, заангажираността.

Когато аз, Кардера и Рижия дотичахме до другите омагьосани хора от експедицията и се присъединихме към тях, Ейсие ни забеляза. Изведнъж прекъсна песента си. Извика пронизително, като дете. Ние се спряхме. Кръгът се разпадна. И човекомаймуните прекъснаха своите вопли и песни. Кожата на Ейсие стана съвсем изразителна. Ах, колко съблазнителна беше тя! Дори в този миг не можех да устоя на чудесната й плът.

— Бързо в лагера! — извиках.

— В лагера! — повтори Кардера. — Все още не всичко е унищожено. Някои мачти все още стоят. Тук само след миг ще загинем.

— Да бягаме! — закрещя Рижия.

Ние се промъквахме до Ейсие през разкъсания кръг от припряно обличащи се мъже. Изтичахме към нея — аз и Кардера. Свалихме я от скалния пиедестал.

Джунглата отново заврещя и зашумя, задиша със своя жив, отровен дъх. Тичахме, носехме Ейсие по просеката към центъра на лагера, разчитайки на оцелелите устройства. Полуоблечени, останалите се носеха подир нас. Само Рижия, който първо ни гонеше по петите, очевидно нямаше сили да поддържа темпото и изостана.

Внезапно чухме отчаяния му вик.

Мигновено се спряхме и погледнахме назад.

Рижия смъкна комбинезона си. Гол, той се опитваше да избегне удара на мачетето на навелия се над него кинг-конг и повтаряше машинално, в предсмъртна паника, чутите преди миг заклинания на Ейсие. Джунглата пак замря в тишина. Мачетето не падна върху главата на Рижия. Някакви силни мъжки гласове, взели се неведомо откъде, забучаха, закънтяха, изпълниха въздуха наоколо.

— Той иска да дойде при нас, при нас.

Ейсие се измъкна от ръцете ни, възползва се от положението, за да заеме предишното си място. С два скока на своите нозе на газела вече беше там. Застана над приклекналия Свен, заомайва го с песента си. Той се изправи и започна да се върти около нея. Към него се присъединиха и другите.

И Кардера, и аз се стремяхме към този танц. Видяхме как Рижия стана прозрачен, останаха само очертанията на тялото му и чертите на лицето му — очи, нос, уста, като на детска рисунка. Контурът подскочи, сякаш политна нагоре, и изчезна. В същото време се виждаше как тялото на Рижия, сгърчено, смалило се, като обгоряло, се търкулна по скалите в пропастта.

— Аз избягах в последния момент — чух шепота на Кардера.

Кинг-конгът падна от другата страна, точно под краката ни. Порази го страхотна, невидима сила. Тогава чухме гласа на Рижия:

— След мен! Това е единственото бягство. Друг път няма.

Скалите на клисурата повториха неговия зов с гръм, от който черепите ни едва не се пръснаха.

Скочих към Ейсие. В съзнание, но побледняла, сякаш след миг сама щеше да се разтопи в горещите, мътни изпарения, които се издигаха от дъното на пропастта, тя прошепна с умолителен поглед:

— Той е прав. Само едно ни остава, едно-единствено спасение. Да избягаме в третото състояние на материята. Друг път няма. Няма.

Изтръгнах я от ръцете на Кардера, който също беше посегнал към нея и я дърпаше към себе си. Борихме се известно време като двама смъртни врагове. Ала тя се притисна с все сили към мен, само към мен и Кардера я пусна.

Изтръгнах я от ръцете му.

Притиснах я до гърдите си. И така, както съвсем наскоро я спасявах от потоците лава и вулканичния огън, сега пак, като че имах криле, се понесох към първите мачти, носейки я на ръце. Кардера ни следваше с лъчемет, готов за изстрел. Използва го няколко пъти, докато стигнем до първото бунгало. За щастие то беше празно. Около останалите бараки нашите хора се сражаваха с дивите обитатели на джунглата. Сеейки нагъсто лазерна жарава, колегите разчистваха от зверовете центъра на лагера и околните храсти.

Високите дървета горяха, като пръскаха снопове искри. И това плашеше животните Отстъпваха. Само няколко магнитни мачти бяха повалени на земята. Повечето стояха на мястото си, действуваха и обезсилваха нападателите. Червените светкавици на лазерите биеха все по-интензивно. Никога няма да забравя този миг.

Сега, когато Ейсие я няма, пак я виждам, притисната до мен, докато аз я нося на ръце сред дивата сценография на джунглата.

Днес извървях доста път, ако изобщо мога да нарека път това отвратително и враждебно безпътие. Промъквам се през толкова гъсти шубраци, че целите ми ръце и рамене са покрити с дълбоки рани. След бодливия, раздиращ гъсталак се появяват блатисти езерца. Веднъж солени и плитки, друг път бълбукащи с прозрачна като кристал вряща вода. На петнайсетина метра под повърхността й се вижда дъното. Изцяло набръчкано, като старческо лице, като моето лице след митарствата ми тук.

Преодолявам всевъзможни пречки. Мръсен, оплескан с кал, отдалече вероятно съвсем не се виждам, но и отблизо едва ли се различавам от фона, на който се придвижвам.

Впрочем принудителната мимикрия ми донася немалка полза. Най-важното е, че се превръщам наистина в неотделима частица от тази земя, която толкова много исках да напусна. Досегашните яростни неприятели престават да ме нападат. Калната коричка по тялото и лицето ме предпазва успешно от атаките на насекомите. Нещо повече — калта има лечебни свойства.

В езерцата често виждам тъмното отражение на лицето си в дебела кална маска. Тя ме защищава от болезнените ухапвания по-добре от различните препарати, каквито впрочем отдавна нямам. Намазани с калта, раните зарастват светкавично и престават да болят. Уча се от този свят. И го опознавам все по-добре. Сраствам се в едно с тази мерзост. Но още по-силно съжалявам, че тогава, когато в полуразрушения лагер Ейсие беше до мен — близка, телесна и много обичаща, й позволих да си отиде от моя живот, осъждайки се на самота и непрестанна борба със себе си и със стихиите.

За мен е най-лошо, че осъзнавам раждането на тези стихии от фикцията, от митовете, легендите и изкуствените експерименти в ретортите на науката. А също — от благонамерените желания и омразата към предполагаемото примитивно минало. Това няма нищо общо с истината, на която аз винаги толкова много държа и чието съществуване, както и съществуването на природата, ма се струва изначално, неунищожимо.

Праджунглата от мечти, през която се промъквам, възникна за десет години, само за едно десетилетие. Този факт подкопа моята вяра във вечността, а Ейсие нанесе удар върху представите ми за живота, за неговата телесност. Тя се появява пред мен от време на време, а аз, уморен до несвяст, оплескан с прах и кал, нямам представа дали е истинска или мираж.

Дали постъпвам добре, като се промъквам през солените блата и горещите сладководни езерца, през мочурища и неочаквани ивици сочна (най-сетне!) зеленина? Дали постъпвам правилно, като бягам оттук към чистото течение на Голямата река?

От високите хълмчета виждам понякога как тя слива с хоризонта синята си лента. Докосвам раненото си бедро. Болката отзвучава, костта не е засегната. Фикцията на Кардера и неговите учени приятели от няколко, само от няколко години толкова телесна в материализирания си вид, стана адекватна на моята съдба, на моите интереси, на всичко, което е важно. Трудно ми е да повярвам до каква степен си пасваме с нея.

Сегашното ми обкръжение и упоритата ми борба с него, за да достигна до цивилизацията, от която не бих могъл да очаквам нищо освен трошица слава и съчувствие, са стократно по-осезаеми и по-съществени от моето минало. То едва-едва мъждука в паметта.

Само с Ейсие бих могъл, да, бих могъл да преживея отново това мое замъглено минало. Да го видя, да се порадвам на образите, останали от мен и моите близки в Корания или в далечния град на детството ми.

От време на време тъгата по мъгливите спомени за родните кътчета ме стиска за гърлото. Наивно и банално е да ми се иска да премина по улиците на градския център устремено, да вървя цели километри пеша, както правех като юноша. Да поглъщам с очи всяка чупка на стените в стария град. Да забелязвам всеки минувач.

Понякога във въображението си виждам чужди хора, срещани по моите стари пътища, отминавани равнодушно, виждани два-три пъти само. Като насън. Виждам като наяве своя град. Пресичам просторните площади — от четириъгълната ренесансова кула до театъра, смешен с украшенията от ангелчета и финтифлюшки. Вървя с изтръпнали от умора крака. Трябва така да вървя, така да се връщам, че след всяко завръщане да забележа промените и да ги отделя от някогашното, което е врасло в мен.

Проверявам каква част от самия мен е оцеляла.

Съмнявам се дали изобщо нещо е оцеляло.

Ала в невероятните ми лутания тези бегли и отминаващи дребни спомени носят толкова радост, дават възможност на мислите ми, объркани от натрапчивия спомен за Ейсие, да отдъхнат. Говоря на Ейсие, оглеждам и претеглям всяка дума от последните ни разговори, за да открия най-верния, единствения им смисъл. Като че ли изобщо е имало смисъл. В мечтите ми тя е вече по-различна от истинската, зная, че става все по-различна. Само привидно е Ейсие. Момиче с променени черти, с променена душевност, а всъщност еднаква с моята вътрешна самоличност, която — както ми се струва — би ми позволила да я открия и позная дори без кожа. Но след всеки изблик на чувства напразно се вслушвам в грохота на джунглата, в шума на водопадите, които все по-често се срещат по бързите потоци, във вълнението на езерцата, за да изчопля поне ехо от нейния глас. Толкова пъти тя ме успокояваше с този глас, когато страдах от мнимата болест, уж причинена от джунглата.

— Значи не е било болест — казах й остро, когато в бунгалото останахме тя, аз и Кардера, който съвсем не бързаше да ни остави насаме.

Отвън на прозорците, сплескали носове в стъклата, се бяха струпали колегите. Моментни победители. След последния сблъсък никой нямаше желание да се залови сериозно за работа. Наполовина почистен и ограден, след десетина часа лагерът неминуемо ще стане плячка на зверовете. А хората? Всички съзнаваха истината. Напираха към бараката, очаквайки решение от нас.

А може би искаха самата Ейсие да определи съдбата им? Само тя.

— Да, това наистина не беше болест — отвърна Ейсие.

Говореше с мъка или се преструваше, че й е трудно да говори. Гледаше ме в очите нежно и умолително. Сякаш ме молеше да не й задавам повече въпроси, да не я измъчвам да каже истината.

— Това не беше болест — повтори. — Но ти разбираш, вие разбирате, че постъпвах честно. Да, честно. Стремях се към обща за двама ни вечност. Днес ми е ясно, че ако още веднъж се бях опитала да те въведа в състояние на безтелесност, ти не би се огънал. Усилията ми щяха да са напразни. Ти си различен. Не зная от кой момент започна да проявяваш тази безсмислена съпротива, която ще погуби всички. Мен, теб, нето. И тях. Ще загинат като мухи.

Не я слушах внимателно. Мислите ми бяха другаде. Тя беше до мен, значи можех да мисля за нещо друго. Попитах я:

— Откъде всъщност се взе това твое трето състояние на материята? Защо го наричаш трето? За първо смяташ живота, за второ — смъртта, а за трето — това свое уж безплътно съществуване, така ли? С кого си тук, кажи! Зная, че не действуваш сама.

Пред очите ми непрекъснато беше самката на кентаврите.

— Той знае. Той ще ти каже. Ейсие посочи Кардера.

— Нямам какво да казвам. Избягах от тази проклетия. Нищо няма да кажа.

— Колцина сте, какво представлявате? — извиках. Тя позабави отговора си, но отвърна кротко:

— Не искай от мен прекалено много. Доста неща просто не мога да изясня точно. Ние съществуваме в общност, чийто брой не мога да уточня. Тя е величина, която не подлежи на определяне. Просто множество от единици, които не общуват с глас или по друг начин, който има значение тук. Гласът е остатък от телесността, предназначен само за хората, за теб. С времето, когато се премине изцяло в третото състояние, и той изчезва. Все пак разговаряме помежду си, тоест можем да си кажем значително повече неща, отколкото сега ние с вас. Нашият начин за общуване, нашата форма на контактуване не може да се опише по разбираем за хората начин.

Пак говори в учен стил, сигурно повлияна от техния начин на общуване.

— Колцина сте? — настоявах, сякаш само това беше важно.

— Казах ти, невъзможно е да се преброим. Но смятам, че сме твърде малко, защото ние не се размножаваме. Мислим, че всичко живо трябва да дойде при нас, завинаги избавено от страданията, от смъртта. Материалните светове, твоят и нашият, прости, че ги разграничавам така, проникват взаимно един в друг. Вероятно има и други светове, които проникват в нашия. Твоят свят е свят на сетивата, а моят, също като твоя материален свят, представлява, образно казано, струпване на материя, обаче материя с друга структура. Той съществува като мисъл и чувство. Като че ли от твоя, от вашия свят, е премахната например ракетата, с която толкова много би искал да полетиш към родната Геополия — ракетата изчезва, а самото движение остава. Това движение също е промяна в посоката и протичането на времето, нещо материално в материалната среда.

Докато слушах обясненията й, си мислех: „След миг тук ще нахълтат зверовете, огромни, безпощадни маси, които ще ни смажат. От нас няма да остане нищо. А ние тук философствуваме, тук, в барачката, към която напира уплашената група хора, последните в този изкуствен, първичен, малък свят. Хората винаги създават парадоксални ситуации.“

— Нашият свят — говори Ейсие, като си налага да е спокойна, — в който душевността, чувствата са изолирани от сетивата, се дели на единици, на личности, които мислят и чувствуват поотделно, въпреки че същевременно всички чувствуват и мислят заедно. Ето, виждаш, че не може да се обясни. И формата на атома, истинската форма на атома не може да се обясни чрез земните представи, макар като физик да си се опитвал да баламосваш децата с модели на атома. Предугаждаш истината за атома само частично, макар като физик да успяваш да опишеш с езика на квантите по не най-лош начин някои негови свойства. Човешката квантова физика опипва само връхчетата на вселената, това, което е ръбесто, стърчащо, което може да се опипа — и то само в някои моменти, когато тези ръбове, тези остри краища се усещат. Но всъщност те са непознаваеми. Имат и други, различни от предполагаемите функции и форми. По отношение на нещата, които ни отличават един от друг, прочутото сравнение на Платон за познанието като сенки, хвърляни от действителността в тъмна пещера, става наивно и неприложимо. Неадекватно. Стара камера обскура, съпоставена със съвременна лазерна камера.

— Остави това. Безполезно е. Не обяснявай нищо. — Чувствувах как ме обхваща треска. Трескаво желание да спася сетивния живот на всяка цена. — Остави обясненията. По-добре признай, признай ми тук, пред свидетел, че никога не си ме обичала, че не можеш да обичаш, че просто вербуваше още една жертва за своя свят. Аз трябваше?

— Обичам те, много те обичам. Кардера, излез. Кардера, умолявам те, иди при онези, успокой ги. Имаме толкова малко време, а искам да му кажа?

— Ти и мен обичаше, Ейсие — разсмя се Кардера. — Ти можеш да обичаш всички. И не лъжеш, като казваш, че обичаш. Това е дори възвишено — да обичаш и да привличаш към своята вяра.

Имах желание да я убия, за първи път изпитвах непреодолимо желание да убия първо нея, а после и Кардера.

— Искам да ви спася. И тях също — посочи тя към прозореца. Разнесе се многогласният, мощен вик на колегите. — Искам да ви спася, както спасявах?

— Именно, кого си спасявала? — изкрещях. — Кого?!

Но вече знаех.

— Знаеш кого. Спасявах другите хора от предишните експедиции. Наистина обичах всички и сега ги обичам. Истина е. Но теб, теб обичам другояче. И макар да не разбирам напълно в какво се състои разликата, за нас тази любов е разбираемо чувство. Обичам всички, обаче по друг начин обичам избраника, теб. Теб.

— Ако ме обичаш, а сега си все още истинска, човешка, от кръв и плът, остани с мен. Остани. Не ме интересува измамната тайна на смъртта и възкресението ти. Докато си с мен, бъди моя. А когато трябва да се умре?

— Защо трябва да се умира, защо трябва да умираме като?

— Като самката, която уби, искаше да кажеш, нали? Тя ме гледаше трепереща, но без страх. Усещах любовта и желанието й.

— Умолявам те, излез — прошепна на Кардера.

Той стана. Бавеше се. Разчиташе на безмилостно отлитащото време, опъваше нервите на хората, които напираха отвън, ала се преструваше, че иска да ни остави насаме. Положението не предразполагаше към интимност. Излизането му нямаше да промени нищо. Бяхме пред очите на всички. Хората тропаха по стъклата, вратата и стените. Бунгалото не скриваше дори гласовете ни. Колегите великолепно разбираха, че като напуснаха по внушение на Ейсие лагера и допуснаха да бъдат унищожени почти всички устройства в него, бяха унищожили и сянката от надежда за оцеляване. Изтърваха и минималния шанс да стигнем без оръжие и техника до Голямата река.

— Остани, Кардера. Нека тя се почувствува по-свободна с нас двамата. Остани. Може пък от това да стане по-човешка, ако не моя, то поне наша — рекох, за да я пречупя, за да я заболи.

— Аз съм твоя! — Тя ме прегърна и се притисна до мен. — Твоя съм.

— Излез най-после! — извика на Кардера.

Той затвори вратата подир себе си, промуши се през тълпата и застана до предния прозорец, сред десетината други глави и тела, а ние в миг забравихме за неговото съществуване. Вече не ни интересуваше нищо друго освен телата ни.

Ейсие ми се отдаде пред очите на всички. Тази демонстративност будеше допълнително удоволствие, беше перверзия, но същевременно — и символ на нейната любов, на подчинението й, на човешката й същност. Усещах как кожата й изтръпва и се стяга от наслада при допира с моята кожа. Нямаше го кошмара на джунглата, нямаше го третото състояние на материята. Две човешки тела се триеха, притискаха се, търкаляха се. Да, това беше върховна изява на телата ни, но аз почувствувах подкожно нейното значение.

Разбрах, че я губя. И че нищо не е в състояние да ни задържи заедно.

Ненадейно тълпата изтика Кардера вътре, в бунгалото. За миг то се напълни с хора. Задъхани, със зачервени лица, възбудени. Грабнаха ме. Задушиха ме. Хвърлиха ме на земята. Тъпчеха ме. Видях как Кардера се опитва да заслони Ейсие. Болката изчезна, кръв заля очите ми и повече не видях нищо, затова пък чух предупреждаващия вик на Ейсие. Крещеше. Крещеше.

Все така крещи.

Да, струваше ми се, че крещи, когато пак започнах да виждам и във вече пустото бунгало очите ни се срещнаха.

— Сега разбираш ли, че трябва да си отида? — попита тя.

Тогава аз само затворих очи.

4

Ейсие говореше много бързо. Смъртта витаеше и над двама ни — над мен и над нея. И над всички хора, които дебнеха, укрити в лагерните развалини. Лишени от човешки чувства, готови за ново насилие, за убийство. Джунглата бучеше, всеки миг очаквах дивите животни да нахлуят. Всъщност се молех това да стане по-скоро. Смъртта беше единственото спасение за колегите и за нас. Борба, борба на живот и смърт. Връх на настървението и насилието. Както ми каза Ейсие, Кардера е там с „нашите“ и се опитва да организира защитата. Той ги бил извел оттук.

— Всичко е напразно — говореше тя трескаво, с толкова човешки трепет, със страх от ново насилие, в ужас пред смъртта. — Джунглата ще ги изплюска, никой с нищо не може да помогне. Ще дойде болезнена, унизителна и примитивна смърт. Умиране от най-долнопробен вид, далече от своите, далече от близките, в пълна забрава. В смъртта това, което е тяло, ще се превърне в тор за джунглата. Би ли искал да ме видиш убивана или убита?

Чудовищата от праджунглата имат страхотна способност да се размножават, да възникват от всичко, което поне малко напомня жива материя. Твоето изкуствено слънце бълва зной. Окачил си го, та енергията му да се влива в кръвта на зверовете, да подхранва отровната смрад на растенията. Аз мисля (а и не само аз), че праджунглата, която завладява все нови и нови територии, ще бъде единственото бъдеще на човешката цивилизация. И то ще настъпи не след дълго. Никой няма да има смелост да прекъсне налудничавия експеримент. Зная, че самата Корания е застрашена от гибел, от същата гибел, каквато застигна твоя роден град Геополия. Гибел и унищожение. Ти, нещастнико, ти единствен се осмели да кажеш — не. Гасеше това гнусно слънце, но тутакси капитулира и се съгласи да те използват да разпалваш нови слънца. А после те хвърлиха в самия център на ада, в лапите на дяволите на човешкото въображение.

Добре си спомням как говореше тя, как декламираше вдъхновено този сигурно наизустен текст, въпреки че не можех да отрека съдържащата се в него истина.

— Значи искаш да ме убедиш, че ти, че вие от третото състояние на материята нямате нищо общо с тези, както ги наричаш, дяволи на човешкото въображение? С този малък ад на праджунглата? Със съживената митология? С неговия жив научен експеримент? Съвсем нищо?

Тя ме погледна с непресторена искреност:

— Не зная. Наистина не зная. Никой от нас не знае. Не знаем откъде произхождаме. Мисля, че това, което ей сега казах, звучи много глупаво и много човешки. Не знаем нищо за нашия произход, защото той не съществува, така както не познаваме и смъртта. Но нека дори смъртта погълне това мое трето състояние и моите братя в него. Не държа на никого. Искам да бъда с теб. Да оставим научните или псевдонаучни истини и полуистини. Повярвай ми, искам да бъда с теб.

— Тоест?

— Знаеш какъв е единственият път.

Прегърна ме, притисна се, замоли ме, умоляваше ме на колене.

— Напразно се опитваш да ме съблазниш с някакво безсмъртие без тяло — казах сухо. — Обичам те, но по човешки, другояче не умея. Обичам те с всичките си сетива, какво ще ми остане във вечността, ако ги премахна?

Чувствувах, че тя се опитва да сломи волята ми с цялата мощ на силната си индивидуалност, иска да ме доведе до състоянието, което преди вземах за болест и което е било техен метод да ме принудят да им се подчиня.

От първия миг се поддадох прекалено много на чара й, докато стигнах до такъв стадий на влюбване, в който човек загубва своята индивидуалност и пожелава да се свърже с любимото същество, толкова силно го пожелава, че е готов да заплати с цената на пълното подчинение, на отказа от собственото аз. Позната, банална ситуация, която при нормални условия е обусловена от граници — неустановени, променливи, но твърде често разделящи двама души, превърнати в едно. Тук, в ненормалните условия, в ситуация, която не изключваше намесата на чужди сили, можех лесно и завинаги да попадна в мрежата, заложена от Ейсие. Да се оставя да ме хване на въдицата на безсмъртието.

— Не е истина — викаше тя, — не искаме да привличаме никого с измама или насила. Преминаването на наша страна трябва да бъде съзнателен и преднамерен избор, а не някаква експедиция в мечтите. Любовта трябва само да помага. Въпреки принципа ни тази любов, това „да бъда с теб“ е най-важното за мен.

Сега често си мисля, че онова, което тя ми предлагаше и което аз отхвърлих с отвращение, не е било съвсем неочаквано, изненадващо за мен. Добре помнех какво казваше за появата и за съществуването на човека Жак Монод, гениалният биолог от миналия век, лауреат на Нобелова награда. Той припомняше стария принцип на науката, че само явленията, които се повтарят или мотат да бъдат повторени, подлежат на изследване и придават смисъл, цел на това изследване. А онова, което ние създадохме в праджунглата, е все нечовешко. Познавам този начин на мислене, подкожното бягство от сетивната действителност, замаскирано от самата наука. То идва от експерименталните слабости, от непълнотата на познанието, от неговото непрестанно обновяване. Нали върху цялото наше познание хвърля сянка принципът на неопределеност на Хайзенберг. Смущенията, които изследователят внася в изследваната материя, винаги стават граница на познанието. Може би тя е разтеглива, но е окончателна, вероятно една от окончателните граници на познанието.

— Няма смисъл да обсъждаме въпроса — чувам гласа на Ейсие — дали сме вечни. Ако приемем материята на света за материя на съзнанието — както е казал Едингтън, тогава вечността става очевидна. Олдъс Хъксли, писател от началото на миналия век, един от малкото, чиито произведения са влезли в нашите библиотеки, описва своите усещания след употреба на пейоте2, да, пейоте се казваше. Първобитните индианци вярвали, че този наркотик довежда човека до състояние на божественост. Всичко, което Хъксли виждал тогава, „стана прозрачно като облаци, а хората заприличаха на сенки от митологията, лицата и телата им се размазаха. Времето изчезна.“

Нима това не е същото, което ви се предлага, което ви предлагаме ние? Чудесното състояние, в което изпада човек, когато отхвърли сетивността като основен начин за познание. Като основа на мисленето. Това е изход извън философските системи, на които се подчиняват човешките умове. Както Декарт в своето „cogito ergo sum“3, така и Хюм в известното изказване „all our knowledge originates in sense experience“4 посочват едната страна на съзнателното съществуване на живата материя. Но хората отдавна са подозирали, че има и друга, извънсетивна страна на това съществуване.

— Не отговорих на въпроса ти — продължаваше Ейсие — дали има вечност. Ние сме напълно материални, „обкръжени“ от материя в третото й състояние, около нас няма земя, няма океан и въздух, няма небе или ад. Сетивата учат човека да опознава света такъв, какъвто е благоприятен за човешкото съществуване. Защищават ви зрението, слухът, осезанието, обонянието. Светът, който опознавате вие — защитени, приспособени в процеса на еволюцията, — трябва да бъде за вас безопасен и привидно става безопасен в условията на ограниченото от сетивата съществуване. Да, привидно безопасен свят, ти добре знаеш колко привидна е тази безопасност. А нали дори само с помощта на сетивата би могъл да си представиш значително по-богато съществуване — форми на материята, които само се отриват о нашата форма или които изобщо не са свързани с нея. Вие, хората, сте можели да усетите различните други форми на материята единствено в наркотично опиянение. Или в безумието.

При този труден, кратък разговор тя ми предлагаше наркотично, неразбираемо за мен богатство, в което двамата сме щели да се любим, лишени от кожа.

Когато сега си припомням този разговор, куцайки и лутайки се пред заплашващата ме обикновена земна смърт, която продължава да е реална заплаха за мен, аз съжалявам, че не оцених нейното предложение, упреквам се за своето скудоумие, ограниченост, за упоритата си привързаност към собственото ми тяло, към сетивната действителност.

А тялото ми наистина издържа изпита с отличен. От непрекъснатото напрежение сетивата ми се изостриха. Очите ми откриват веднага плитчините в дълбоките езерца. При доближаване до водната повърхност ръцете ми определят нейната температура. С обонянието си мога да усетя от разстояние, като куче, прокрадването на дивите зверове.

В същото време, когато тъгувам по Ейсие и съжалявам, че не изчезнах с нея, се възхищавам от сетивното съвършенство на своя организъм. Изпитвам все по-силна радост, че съм жив, миналото отстъпва в забрава, а интересът към бъдещата ми съдба намалява.

Безразлично ми е дали това, което научавам за света, е само следствие от структурата на моя ум, мрежа, в която се улавям сам, или пък е наложена ми отвън конструкция, чието познание е невъзможно.

Мен ме има, съществувам, продължавам да обмислям как да се измъкна от капана. И тази практична нагласа все повече ми допада. И още — радвам се на всяка преодоляна пречка, изпълвам се с гордост, когато без нито една драскотина се промъквам със светкавични удари на мачетето през храстите-саби. Всеки ден премервам с помощта на лиана дължината на крачката си и изчислявам скоростта, с която се придвижвам. Изпълвам се с гордост и от всеки спечелен сантиметър, от всяка изпреварена секунда. Започвам да разбирам, че бързам заради самото бързане, просто за да усетя силата и сръчността си.

Това отношение започна да се формира у мен още тогава, когато разбрах, че раздялата с Ейсие е неизбежна, че за нас спасение няма.

В бунгалото се втурна Кардера и извика:

— Магнитните мачти престанаха да действуват. Животните усещат това, идват, идват!

Зад него бяха другите колеги, уморени, безпомощни, примирени. Вече не надничаха през прозорците, нито се тикаха да влизат в бунгалото. Видях ги да захвърлят безполезните лъчемети и да рухват в късата сянка на разрушените лагерни постройки. Слънцата прежуряха, а хората закриваха главите си с ръце, за да не гледат приближаващата гибел.

Ейсие използва този момент. Измъкна се от бунгалото с великолепен скок на газела. Двамата с Кардера се втурнахме да я задържим. Здраво я хванахме за ръцете. От двете страни. Тогава почувствувах остър удар, който проникна до мозъка на костите ми. Все едно че ме удари гръм и цялото ми тяло остана без сили. Ейсие се освободи с лекота от падащите ни тела.

Виждайки я, нашите хора скочиха.

Тя се втурна напред, като че ли джунглата не съществуваше, като че ли по пътя й нямаше никакви прегради. Ейсие подскачаше, прескачаше пречките, пред нея в гъсталака се разкриваха пътечки, а напиращата като лава гмеж на човекомаймуните с техните песни-вопли отстъпваше.

В невъобразимия зной нашите колеги сякаш получиха инжекция от нова енергия и хукнаха подир нея. Състезаваха се кой ще е пръв, кой ще преодолее препятствията, кой ще убие, кой ще отсече храстите и лианите. Застинаха човекомаймуните, изпокриха се летящите гущери. Запазените тук-там лъчемети още изхвърляха червени струйки убийствено лъчение за страх на кинг-конговците.

Парализата постепенно отстъпваше. Надигнахме се тежко от земята, видяхме цялата човешка група сякаш да лети, да се носи над огромните дървета с невероятна лекота, а после да изчезва в черната сенчеста пътека.

— Да се спасяваме — бучеше ехото, което заглушаваше гласа на праджунглата.

— Да се спасяваме — звучеше с мегафонна сила острият вик на Ейсие.

Само валмата насекоми не се стряскаха от бягащите. Облепваха нагъсто кожата им. Хората приличаха на обвити в черни парцали мумии — живи, летящи мумии. Пак проблеснаха насекомните светкавици, смесвайки своята заслепяваща белота с червенината на редките лазерни изстрели.

Тичахме след хората. Напредвахме трудно, защото пътят беше затрупан с телата на избитите животни. Насочихме се към пукнатината, която бълваше кълба пара, облепващи гребена на джунглата с гъстия клей на облаците. Облаците слизаха надолу, така че веднага потънахме в лепкавото им мляко. Ориентирахме се само по придвижването на белезникавите маси. След малко пейзажът отново се прочисти. Дишахме тежко, а Кардера с мъка изкачваше тумбестото си тяло по стръмния скалист склон. Изоставаше.

— Почакай ме — молеше, — изчакай, не ме изоставяй!

Спрях се неохотно. Той ме настигна задъхан, гълташе въздуха с отворена уста като риба на сухо. Но за да ме задържи, изведнъж ме сграбчи с неподозирана сила. Исках да се измъкна, напрегнах рамене. Напразно.

— Стой тук, стой. По-нататък не бива, не бива, аз самият едва не останах там завинаги.

Погледнах към върха на скалата — напълно открит, без мъгла. Източен, ръбест, отгоре плоско отрязан. Само пукнатината бълваше завеси от мъгла. Млечнобял фон за разиграващата се сцена. Магнитната защита не действуваше, лъчеметите ни изобщо вече не стреляха. Огледах се. От гъсталака към нас бавно и ритмично се придвижваха човекомаймуни, а над главите ни се носеха огромните туловища на неоптерите. Песните на човекомаймуните звучаха все по-мощно, забиваха се в телата ни, разтърсваха ги. Усетих, че и вкопчилият се в мен Кардера също трепери, трепери в такт с песента.

— Моля те, нека не се приближаваме, нека гледаме отдалече — говореше Кардера.

— Пусни ме, трябва да отида там.

— Няма да стигнеш.

— Пусни ме.

— С теб ще стане онова, което стана с мен, разбери. Но сега вече бягството е невъзможно. Аз успях съвсем случайно.

— Пусни ме!

Обезумях. Дърпах се от ръцете му, борех се с него, търкаляхме се по скалистата земя, наранявахме се, кървяхме. Исках на всяка цена да отида там. Все едно какво ще стане с мен после. Исках да бъда възможно най-близо до Ейсие. Разсъблечена, тя подскачаше грациозно по скалните чупки към върха. Видях я как влиза в ритъма на мелодията на човекомаймуните, как в такт с тази мелодия около нея започват да обикалят човешки глави — само те се забелязваха от мястото ми — все по-бързо, по-бързо, докато контурите се заличиха.

— Погледни! — викаше Кардера. Сочеше в обратната посока.

Стената на праджунглата оживя, сякаш гъсталакът се впусна в ритуален танц, плътната маса от телата на зверовете, скрити сред дърветата и храстите, набираше главозамайваща скорост. Гигантското колело изчезваше в скалните цепнатини и пропастите, скалите боботеха, дърветата се люлееха, разклащайки великанските си корони, земята се тресеше. Вибрираше. Обхвана ме суеверен, първобитен страх.

Кардера все така здравата ме държеше, а аз чувах в ухото си шепот. Ейсие пак говореше със своя утешителен глас. Но нея я нямаше край нас. Тя се въртеше в кръг там, на върха, неясна, все по-недействителна.

5

Колко дълго мога да нося, да влача това нещо? Сандъчето е старомодно, тежко, с остри ръбове. И макар правилно да го нарекох „черна кутия“, цветът му е светложълт, пустинножълт. Украсено е с дърворезба и инкрустации. Чудно ми е, че Ейсие е била привързана към една толкова претенциозна вещ, едно направо грозно сандъче, което няма нищо общо нито с изкуството, нито с антиките, нито със съвременността.

— Запомни добре — шепнеше ми тя в ухото, обяснявайки къде точно в разрушения лагер се намира това съкровище. — Ще го отвориш, когато мен вече няма да ме има.

Кардера чу гласа й, отправен към мен, но в същото време тя му говореше друго. Той ме пусна. Залитнах. Едва не паднах върху плътната маса танцуващи зверове. Не бях в състояние да свържа близкия глас на момичето, осезаемото, макар и невидимо присъствие край нас с въздушно лекото, въртящо се на скалата тяло.

— Обичам те. Давам ти този остроръбест предмет в миг на слабост, в момент, в който наистина изпитвам към теб обикновена, човешка, много плътска любов. На тази скала все още имам човешки вид, все още можеш да ме виждаш в кожа. Може би бих могла да остана с теб, може би бях длъжна да остана. За да загинем и изгнием не след дълго, за да се превърнем в част от праджунглата, възкресена или създадена от твоите изкуствени слънца. Когато си представям това бъдеще, по-нататъшните възможности за нашето съвместно телесно съществуване, прозирам колко смешно, колко комично би било такова решение. А осъзнаването на това е по-силно от моята плътска любов, която ме кара да те докосвам, да усещам как тялото ти реагира под пръстите ми, да виждам лицето ти, да възприемам неговите гримаси, да се вслушвам в туптенето на сърцето, изпълнено с непрестанна тревога, с постоянен страх от смъртта.

Смешно е, жалко и смешно. Ти си заключен в действителността на една сантиментална и жалка приказка. А аз, дори да не искам, съм принудена да се откъсна от твоята приказка. Да се събудя в своята вечност извън времето. Да проникна в други личности, в мисленето, което ти не си в състояние да разбереш. Защото нашето съзнание не познава сетивата. В тази кутийка, чието укритие ти издавам, се съхранява запис на първата или втората експедиция. Все едно коя. Ще видиш.

Прегледай го, когато наближиш Голямата река — бистрия, но толкова бърз поток, че преминаването му е почти невъзможно. Не зная как ще постъпиш ти. Но зная, че когато погледнеш далечния отсрещен бряг, ще видиш на него сякаш отражение, дубликат на праджунглата, която искаш да напуснеш. Ще продължиш да се бориш, за да се измъкнеш от нея, ще се биеш на живот и смърт със зверовете и стихиите. Тогава ще разбереш?

Струва ми се, че вече зная. Няма го детството ми, нито младостта ми, няма бягство от праджунглата. То не е нужно. Остава бягането. То е моят сетивен живот, това, което обичам. Маскирам се, валям се в калта, търкам тялото си в горещите извори, бягам от чудовищата и с удоволствие убивам зверовете. Това е моят живот. Останалото е халюцинация, халюцинация като Ейсие.

Стоя на възвишение, от което гледката ми се струва по-просторна от досегашните. На далечния, космат, черно-зелен хоризонт неравните зъби на праджунглата се забиват в избелялото, почти бяло небе. По него се носи един от онези силни, горещи вихри, които спират дъха и стискат сърцето с желязна лапа. Той разлюлява черно-зелените зъби, а после се натиква като торнадо в гърлото на праджунглата и изтръгва от него буца дънери и клони. Те се взривяват над гъсталака, разсипват се по небето. И отново по-кротка вълна дразни зъбите на хоризонта, и отново той се разпада от експлозия.

Загледан в този омразен, но сега единствен мой свят, отварям предпазливо примитивния капак на кичовския сандък. Чак след миг разбирам, че с отварянето съм включил генератора за холографен запис. Това е единственото техническо средство, с което разполагам. Вече не действува нищо — нито лазерното оръжие, нито ориентиращите устройства, нито индикатора за медицински контрол. Нищо.

Неизвестно защо записът тръгва най-напред с прекъсвания, а после бръмчи. Но не след дълго ме заобикалят гласове, сякаш съм попаднал сред възбудена тълпа. „От коя ли експедиция са“ — питам се. Струва ми се, че познавам това човешко гъмжило, о, великолепно разпознавам неблагоразположените към мен другари по неволя. Разглеждам лицата наред. Да, те са. Същите. Гледат ме със съчувствие и дори със съжаление.

— Ела с нас, хайде, можеш да дойдеш — викат ми претичващите край мен.

— Крайно време е, последният звънец удари — крещи един от тях, в очите му има безумие, бяга като хипнотизиран. Готов съм да ги последвам, обаче Кардера ме задържа, стиска ме с дългите си ръчища, притиска ме така, че усещам болка.

— Пусни ме, гад, пусни ме най-сетне! — правя опит да се измъкна от железния обръч на ръцете, от натиска на смачкващото ме тяло. Отблъсквам това кореместо, твърдо туловище, което се е залепило до мен в жегата, удрям го, та чак кънти.

— Ще останеш с мен — казва той спокойно.

— Пусни ме!

Позволява ми само да се вглеждам от разстояние в сцената, която продължава да се разиграва на фона на белите облаци от пукнатината. Кратерът не се скъпи с тази обла белота. Омотава с нея скалите все по-нагъсто, закрива подскачащата в такт компания, скрива като със завеса плътните маси на зверовете, дебнещи човешкия живот.

Вече само главите стърчат над белотата. Над всички се люлее посребрената и полупрозрачна Ейсие. Все по-малко телесна е въпреки голотата си. Сред бучащия ритъм на мелодията на човекомаймуните до мен достига шепот или вик, не различавам. Кардера е.

— Нея я няма в списъците на експедициите — съска в ухото ми той. — Проверих, няма я в нито един списък. Нито на тази, нито на предишните експедиции. В списъците няма жени.

Гледам го, оглеждам цялата му фигура. Дали наистина е Кардера? До каква степен субектът, който реагира така силно на главозамайващия танц край Ейсие, съм аз? Дали наистина съм аз самият? Къде започва холографското заблуждение, излъчвано във въздуха от „черната кутия“, къде е границата на моето истинско преживяване?

— А теб има ли те в тези списъци?

— Не съм проверил — извиква.

— Но и двамата сме тук, и тя също — добавя.

— Да, тук сме.

Отговарям разсеяно, затова пък следя всеки жест на Ейсие. Нищо друго не ме интересува. Чувам Кардера:

— Засега не можем да й попречим да извърши този обред.

— Искаш да й попречиш ли?

— Искам тя да остане с мен.

— Пусни ме!

— Да имаш да вземаш!

Гледам Ейсие. Ехото повтаря и разнася песента й, която заглушава ритмичния грохот на припевите на човекомаймуните. Силата на това ехо пресова песента в мозъка, във всяка частица от тялото, потиска, смазва чувството за собствено аз. Пронизан от напевния зов на Ейсие, оглушен и пропит с неговото ехо, аз не откъсвам поглед от мистерията, която — независимо от желанието ми, — ако не беше трагична за мен, ако не означаваше загубата на Ейсие, би имала привкус на наивна, неосъзната комичност.

Сякаш стоя в кръг от играещи деца или в негърско селце, пренесено направо от репортажите или романите на XIX век. В такт с все по-бързата, зашеметяваща мелодийка, която губи ритмите си, се провежда нещо като ритуал за инициация5 на младежи или погребение на смели бойци.

— За нашата любов — пее Ейсие.

— За нашата — отговаря хорът от мои другари.

— За нашата любов Кнол.

Следващият стих започва с „вечната мисъл“, а третият говори за „Вечния живот без тяло. Без страдания. Без време.“

Всеки призован излиза от мъглата, изплува над самата пропаст и се спира пред коленете на призовалата го. Издава вик. Последният човешки вик. Той е призив, изпълнен с неописуемо блаженство, вой на ощастливено животно, което внезапно е открило свръхживотински хоризонти. А може би аз зле възприемам, може би аз бъркам. Това е по-скоро рев на безумието, което обхваща съзнанието на тези хора, преди те да се разделят с кожата си.

Не мога да определя колко дълго трае метаморфозата на членовете на нашата (дали нашата?) експедиция, но доста време след като отделните кожни обвивки са паднали в пропастта, разтопили са се в мъглата, остават, или поне така ми се струва, само блестящите очи.

Очите се виждат най-дълго.

Вече се изкачва следващият — катери се по скалата, а очите на предшественика му още са в мъглата, още съществуват. Очите — лъчи, които искрят на фона на матовата белота, очите, вперени в лазерния поглед на Ейсие.

Става така: щом срещне с очи погледа на Ейсие, човекът започва да избледнява, да изчезва. Кинг-конговските великани се приближават и помагат на ненужните кожи да се търкулнат в бездната. Във въздуха остава блясъкът на очите и викът. А следващият човек вече се приближава.

— С тези двамата какво става? — чувам над себе си мъжки глас. Същият, който придружаваше Ейсие, когато тя стреля в самката. Никога няма да забравя тембъра му.

— Какво става?

— Те предпочитат да умрат. Нищо не мога да направя.

Тогава, не зная как, чух да се носи от всички страни моят собствен глас. Познах го чак когато първите думи вече цепеха въздуха:

— Ейсие, ела с мен! Не ме изоставяй. Остави, веднага остави тези неща.

Тя сигурно прие моя зов като безусловна заповед да се върне на Земята, към плътта. Формите й придобиха нормален цвят. Превърна се в тяло от плът и кръв. Беше великолепна на фона на замъгления, матов пейзаж — закръглена и пластична.

Тогава двамата с Кардера се втурнахме да й помогнем да слезе, да се махне от високия скален връх. Изкачваме се по стръмния склон, като че се състезаваме, забивайки ръце във всяка издатина. Разраняваме не само дланите си, но и коленете, бедрата, гърдите. Кардера пръв докосна Ейсие, прегърна я.

— Все си мисля — рекох по-късно на Ейсие, — че въпреки всичко можех да то предупредя.

Казах й го, когато неговото тяло започна да се свлича глухо в млечната пропаст. Той викаше, крещеше за помощ.

— Искаше да умре, както и ти искаш да умреш — както искаме ние — казва Ейсие в отговор.

— Вие искате да умрете — повтаря невидимият мъж.

Момичето изпищява. Притиска се с цялото си тяло към мен. Чувствувам нежния хлад на това тяло в невероятния зной. Докосвам я. Галя я. Гледам я в очите, наблюдавам потрепването на лицето, мърдането на клепачите, сянката, която хвърлят миглите, розовината на бузите, червенината на устните. Радва ме всичко естествено.

— Не можеше да го предупредиш — казва Ейсие.

— Значи вие го осъдихте?

— Сам се осъди, нямаше изход.

— Пак ме лъжеш — отвръщам.

Лентата в „черната кутия“ бръмчи. Разбрах, че наслагвам преживяванията си върху прожектираната картина. Какво е било заложено предварително в структурата на тази прожекция? С каква цел?

Лентата шуми и заглушава джунглата. Загледан и заслушан в събитията наоколо, аз нямам сили да изключа апарата. Коя експедиция е записала всичко това? Не, записвал го е по-скоро някой, който не е бил от експедицията.

— Лъжеш ме — говоря на Ейсие.

— Сам се залъгвам — повтарям.

Вироглаво натискам копчето за превъртане на лентата. Разнася се свистенето на връщащите се обратно картини и сцени. Холограмите, разсеяни в пространството, се сливат в един безсмислен образ с цветовете на дъгата. Ще се опитам да видя още веднъж записа.

Пак го гледам. Пак същото. Същото логично протичане на моите преживявания. Държа непременно да проверя дали бих могъл да спася Кардера. Тази мисъл ме е завладяла, измъчва ме. Защото зная, че когато той рухна в пропастта от юмручния удар на човекомаймуната, аз изпитах радост. Радостта, че него вече няма да го има, че аз ще остана сам с Ейсие.

Тогава бях сигурен, че тя ще остане с мен, бях сигурен в нейното женско подчинение на моята воля, на моето чувство. „Какво пък, тя ме обича“ — мислех си.

— Нищо особено, просто ме обича — сам си вдъхвам увереност.

Връщам се към миналото си, толкова неотдавнашно, толкова добре запаметено, та чак не е за вярване. Сигурно миналото на другите участници в експедициите не се различава много от него и това ми помага да си припомням. Дори изкуственият характер на холограмите не пречи на опресняването на паметта. Въображението е по-силно от натиска на действителността, завладяно е от вече несъществуващото. Тогава как стои наистина въпросът с нашето съществуване — кое е действително и кое измислено? Кое в нас е истинско и кое — фалшиво? Миналото, настоящето, бъдещето?

Нима не е действителност картината — най-истинска, пластична, цветна, изпълнена със звуци, изписана на небето благодарение на холографското изкуство на „черната кутия“?

— Мамиш себе си — повтарям.

Когато човекомаймуната неочаквано вдигна юмрук над главата на Кардера, аз се поколебах, занемях, закъснях с предупредителния си вик с частица от секундата. Поколебах се дали да го предупредя, или да го оставя да загине. Кардера пръв стигна до Ейсие и аз почувствувах раздразнение, ала, бог ми е свидетел, дори и да не го бях почувствувал, не зная щях ли да издам звук. Не зная добре, тоест не съм сигурен. Обаче тази несигурност е причина съвестта ми да не е съвсем чиста. Ейсие разбира душевното ми безпокойство. Ясно ми е също, че и тя самата имаше известна възможност да спаси Кардера.

— Видя ли онова добиче с вдигнатата лапа? Не може да не си го видяла — настоявах, притисках я. Може би за да намаля собственото си чувство за вина?

— Видях го, но май беше прекалено късно.

Пак спирам апарата. Страхувам се да пусна записа доста по-напред, да видя какъв е краят на експедицията, на коя експедиция — моята или онази другата? Какво ме интересува чия съдба, ако не е моята собствена? Какво ще стане с мен, какво ще стане с Ейсие? Но нали зная добре, че Ейсие я няма и че моят или нейният вик биха могли да спасят Кардера от смъртоносния удар. Можехме да го избавим, когато огромната лапа на бялото животно падаше върху набелязаната цел, върху главата на моя враг и приятел.

Оглеждам се. Холограмата още виси избеляла във въздуха, после остава само една чезнеща дъга. Лека-полека се разнася и тя. Избелелите миражи на миналото.

Вече ги няма.

Хвърлям сандъчето в пропастта. То дрънчи по камъните, ударите ечат, нараняват ме. Най-сетне изчезва заедно с търкалящото се подире му ехо.

Край, край на това, което беше. Нека се свърши. Защо изхвърлих сандъчето — дали такова е било категоричното нареждане на Ейсие, или аз проявих най-важното качество на собствената си телесност, на собствената си човешка същност? Бъдещето израства върху основата на миналото. Да убиеш миналото значи да се откъснеш от утрешния ден. Аз пък искам да имам само настояще. Не искам да зная края. По дяволите сантименталността!

Сигурно никога досега лъскавата лентичка на Голямата река не се е изписвала така остро и изразително под линията на хоризонта. Още далечна, но все по-ясно различима. Никога гребенът на джунглата отвъд тази река не е сресвал по-впечатляващо побелялото небе.

— Зная, че когато погледнеш към другия бряг — казваше ми Ейсие, — ще видиш там сякаш отражение, дубликат на тази праджунгла, която толкова много искаш да напуснеш. Ще продължиш да се бориш, за да се измъкнеш от нея, ще се биеш на живот и смърт със зверовете и стихиите. Тогава ще разбереш.

— Разбирам — говоря си сам на глас, също както там, горе, в търбуха на автоматичния кит. — Аз съм сам, съвсем сам на света.

Холограмата не съществува. Разделих се с последния апарат. С последното творение на съвременната техника, което имах. Изпълнен с удвоена сякаш енергия, което все не очаквам от себе си, а пък все ми се случва, и с надежда за успех, на който въпреки всичко разчитам, аз напредвам през каменистите възвишения към реката. Джунглата оредява, човекомаймуните не атакуват. Като че съм станал един от тях или един от камъните, редките дървета или храстите саби наоколо.

Радост от стъпката, силна, плавна. Ще прескачам от скала на скала, ще заобикалям бълващите мъгла пропасти и неравностите на терена. Някои просто ще прелетя, вкопчен в клона: Робинзон или Тарзан на XXI век. Ще градя временни мостчета над бързоструйните потоци. При всяко по-трудно начинание ще съм наясно за съществуващия риск, за смъртната опасност. И нито веднъж не ще претърпя неуспех.

Кракът ми удря твърдо и уверено в каменистата почва, отмерва все по-бърз ритъм. Рядката праджунгла наоколо бучи, ала това е моят грохот, грохотът на моя живот, който вече не ми прави впечатление, не ме дразни, докато не усетя конкретна заплаха. А рискованите места и ситуации заобикалям майсторски. Почти инстинктивно ловуваме примитивно копие, а уловените животинчета изяждам сурови, за да набера сили. Дори не се мъча да разпалвам огън. Той не ми е нужен.

6

„Още я обичам“ — мисля си.

Обичам Ейсие, но вече я обичам само такава, каквато я помня, значи такава, каквато не съществува и никога няма да съществува.

Понякога изтръпвам от болката, която ми причинява тази истина. Но откакто изчезна и последната холограма и ми останаха единствено откъслечните спомени за преживяното и за Ейсие, сетивността тържествува все по-внушително.

Виждам реката. Голямата река е все по-наблизо, покоряването на всевъзможните трудности запълва плътно денонощие след денонощие, нямам време дори да поспя по-дълго, въпреки че тук жегата е по-поносима, което приканва към сън. Става така, сякаш цялата емоционална страна на моята личност постепенно престава да съществува. Може би се изразявам зле, може би само ежедневните впечатления тъй господствуват над въображението, че го насочват в друга посока.

Неуспешният лов и гладът, слепващ червата, предизвикват у мен буря от отчаяние и унижение. Всяко нараняване буди страх да не се заразя, да не се поболея, да не се осакатя, да не загина недостойно сред тази зеленина, гъста и душна, едновременно враждебна и чудесна. Пълна със страшни и настървени зверове, които са още по-великолепни, когато ми се удаде да победя някой от тях. Това е животът ми.

Рядко се замислям какво става отвъд Голямата река, макар прекрачването на този Рубикон да си остава моята най-голяма мечта.

Когато широката синя лента изчезва зад мъглата, аз потъвам в черна меланхолия. Затова пък каква радост ме изпълва, когато на фона на пепеливото небе забелязвам менящото цвета си течение, разсичано от отблясъците на слънцата: това, което аз окачих на небето, и старото, естественото. Едва сега изпитвам гордост, че монтирах огледалата. Струва ми се, че по-добре разбирам себе си и Кардера от онова време, че съм същият, както тогава — изпълнен с ентусиазъм да извърша експеримента с мъртвия корем на Земята.

Понякога успявам да извикам Кардера във въображението си и да поговоря с него.

— Мразех те, на първо място за това, че ми забрани да гася слънцето, за да спася човешките същества. Мразех те и затова, че ме затвори в търбуха на автомата за да разпаля нова жарава над унищожената черупка на планетата. Мразех те, а сега си мисля, че не съм бил съвсем прав.

— Аз бях само пазител на човешките закони — отвръща Кардера. — А ти беше малък, глуповат Прометей, избран от една несъвършена човешка институция. Прогледна едва в мига на своя бунт. Този бунт бе полезен и за двама ни.

— И за теб ли?

— Разбира се. Мислех, че се опитваш да задържиш похода на човечеството и че това е възможно най-голямото престъпление. В момента, в който ти се разбунтува, разбрах какви са опасностите от нашето експериментално покушение над прогнилата, умираща Земя. Родният ти град бе завинаги погълнат от праджунглата, а тя се разширява, експлодира. Ейсие твърдеше, че праджунглата завладява цялото земно кълбо. Признавам, страхувах се да бъда гробар на старата цивилизация, защото се ужасих от новата, дивата, необузданата. Сега съжалявай, че не се възползва от спасението, което ти предлагаше Ейсие. Съжалявай. Трябва да съжаляваш.

Усмихна се тържествуващо. Но аз бях запомнил лицето му в гримаса на крайна ярост. Побеляло. Устните също. В такова състояние очите и устата му изчезваха, лицето му се превръщаше в маска, сякаш беше сложил на главата си бял чорап. Впрочем пак така изглеждаше той и в минути на радост, възбуда, еуфория. Бръчките му се изглаждаха — пак маска без цветове, дори разтворените устни разкриваха не розова, а пепелява уста.

— Казваш — говоря уж на него, а всъщност се обръщам към себе си, губейки от очи маската му, — казваш, че би трябвало да съжалявам за своя избор. Че бих могъл да бъда с Ейсие завинаги, а ето че останах сам. Заради нея загубих последния човек, който можеше да ми бъде другар, да ми помага. Загубих теб, Кардера, осъдих те на смърт единствено за да остана поне за мит насаме с момичето. А нали би трябвало да зная със сигурност, че не след дълго ще загубя и нея. Избрах безнадеждната борба с праджунглата, макар да знаех за нейния дубликат от другата страна на Голямата река. Предпочетох раните, тора, затъването във вода и кал, рояците насекоми. А преди всичко избрах смъртта. Да, избрах нея, въпреки че ще я избягвам като гръмотевичен удар.

— Защо избра сигурната смърт, с която завършва всяко човешко съществуване, след като можеше да се окажеш в ролята на полубог или бог?

— Няма живот без смърт, известно е. Каквото и да е това наше съществуване, друго то не може да бъде. Но аз съм човек, и само това, което е в мен, по мен и край мен, ме интересува. Само то е мое. Исках Ейсие да ме разбере, да остане с мен при моите условия. Тя ме напусна. Не аз нея.

— Не хвърляй вината върху нея.

— Кардера, не се гаври с мен. Запомни. Аз съм такъв, какъвто бях, когато гасях слънцето, което ти ми беше наредил да запаля. Аз съм такъв, какъвто бях, когато сам избрах наказанието си. Знаех, че то ще се състои в конкретна работа, в контролиране на механизми, които бих могъл да пипна, които бяха конструирани от хората за хората. Аз съм винаги от плът и кръв. И от кожа. Унищожавам тази скверна джунгла, за да стигна до Голямата река, после ще премина през нейното вихрено течение, после ще навляза в нова джунгла. Ах, какво ме засяга това „после“.

Струва ми се, че Кардера ме потупва с одобрение по рамото.

— И аз избягах от тях — казва.

Разговорът ми с Ейсие, преди тя да изчезне, е своеобразен вариант на диалога със сянката на Кардера.

— Кардера ли? — попита Ейсие. — Защо непрекъснато ми напомняш за него? Аз го мразя.

— Добре ли го познаваше?

— Стара история. Може и да съм го познавала. Познавах го и не искам да го помня, така както не искам да зная и да чувам за твоята прозаична сетивност, която отказва да приеме всякакво по-дълбоко и по-широко познание.

— Но ти не си против страстите ни.

— Това е нещо друго. Пак не ме разбираш.

— Чуй. Искам да узная все пак. Кардера знаеше ли от по-рано за вашето съществуване, за вашата вечност, в която аз не вярвам? А може би той самият е взел участие в нейното създаване?

Пак се разтрепери. Трепери, чувствувам всяко потръпване на тялото й, което съм стиснал в здрава прегръдка.

— Не зная — отговаря. — Кардера сигурно си е мислел, че ние произхождаме от друга планета. Но да се твърди такова нещо е смешно. В нашето трето състояние ние сме на планетите и извън тях. Просто не разбирам историята, не разбирам спомените. И тези за Кардера също. Ние нямаме история.

— Кардера познаваше историята ви.

— Това е наивно, казвам ти, наивно е. Познавал, не познавал. Историята никога не ме е интересувала. Само вие търсите причини и следствия, само вие се поддавате на натиска на тези измислени лавини.

— Слушай — добавя, притискайки се с все сили към мен, — твоето познание за света, твоето и на другите хора, се различава коренно от моето, от нашето. Мисля, че ти ме обичаш, както обичаш тялото си, луната и естественото слънце, както обичаш самия факт на съществуването си. Обичаш, за да обичаш, живееш, за да живееш, за да вървиш, да ядеш, за да извършваш десетки, стотици осъзнати и неосъзнати физиологични функции, за да бъде в ред целият ти организъм, за да му бъде приятно, за да продължава неговото съществуване.

— Именно за да продължава съществуването. Най-сетне се разбираме. Но не става дума само за физиология. Ние обичаме да откриваме истината, да се радваме на късчето познание — открито, изследвано, набодено на карфичка — като извадена от мрежичката пеперуда.

— Така както обичаш мен, ти би могъл да обичаш всяка жена, която си срещнал в благоприятни за любовта обстоятелства. А твоите истини, набождани на карфичка? Твоята наука, твоите познания? Изграждате си теория за структурата на света и неговите явления, искате да задоволите физиологичните потребности на мозъка си. Теориите и хипотезите следват една подир друга. Вече ви се струва, че сте открили истината, вече идва удовлетворението от голямото обобщение, чрез което ще бъдат обяснени много явления, когато неочаквано се скъсва едно звено — слабичко, наивно. Ах, този хедонизъм на вечно застрашавания от нещо човек.

Отблъсквам я. Тя ме прегръща.

— А ти, ти защо ме обичаш? — питам.

— Не зная — казва с искреността на дете. Замълча.

Сигурно се уплаши, че ме е засегнала, че е казала прекалено много. Държа я в прегръдките си, гледам я в очите, целувам я, а кожата й бавно-бавно става прозрачна. Струва ми се, че докосвам желе, ала и то се стопява. Не мога да овладея погнусата и ужаса си. Иска да си отиде, да си отиде.

— Още не. Остани с мен.

— Слушай, ти знаеш, че наистина те обичам — казва тя с утешителния си глас, който бавно се отдалечава от мен. — Слушай, аз съм луда по теб, луда съм по теб на тази земя. Затова повече нито миг. Нито миг.

Тялото й е вече само неясно очертание. Изчезва допирът, изчезва лицето. Няма ги ръцете, гърдите, бедрата й, макар допреди миг да усещах топлината им. Видимо Ейсие не съществува. Чувам нейния глас. След малко и той ще заглъхне.

— Страхувам се от сетивата, страхувам се от смъртта. Ела с мен. Все още можеш, все още?

Къде е моята голяма любов? Не я обичам изчезваща. Не умея да изпитвам нито любов, нито омраза без участието на сетивата, без тяхната проверка. Без сетива бих бил като охлюв, изваден от черупката беззащитен, гол, кръгла нула за себе си. Незначещ за никого нищо.

— Не те обичам — крещя развълнувано, гневно, — любов няма. Колко много неща са необходими за любовта! А преди всичко нужна си ми ти — цяла, чувствуваща, досегаема. Ти би искала да ме откъснеш от земята, като страница от книга, страница, която ти харесва. Би искала да ме откъснеш и да си направиш от мен спомен за вечни времена. Не, няма да стане.

От прозрачността си тя преминава към мен, пак се появяват багрите на кожата й.

— Мъча се да те разбера и продължавам да те обичам.

Гали ме, но ласката й почти не се усеща. Дразни ме. Разбирам, че всяко усилие да се появи отново може да бъде последно. Дърпат я към третото състояние, всмукват я в това трето състояние.

— На какво ме осъждаш? — шепне. — Чувствата ми, а сигурно и твоите, сега приличат на болката, която години наред преследва сакатия, комуто са ампутирали ръката до рамото. Боли, много боли. При мен ти би бил сакат, при теб аз бих била недъгава. Имаме ли право да се осъждаме на непълноценен живот?

Гледам я как изчезва и казвам:

— Не те обичам, няма да можеш да ме унищожиш.

— Сам ще се унищожиш.

— Нека те боли, че ще бъда унищожен. Но когато това стане, теб вече няма да те има тук. Да, отсега нататък няма да изпитвам към теб нищо, само ще те упреквам, че ме осакати. Твоята философия и съществуването ти са вегетиране на сакати, съществуване без смисъл. Ако изобщо има поне частица истина в думите ти, в тези бълнувания за вечност, в това, което будиш у мен, с вида на изчезващото си тяло.

— Ще загинеш — шепти, — ще издъхнеш като животно.

— По този начин ще продължа съществуването на праджунглата. Ще бъда неин тор.

Преструвам се, че се смея. Тя изчезва.

Все по-рядко си представям, че говоря с нея. Гледам, джунглата свършва. Излизам от рядката й растителност на просторна зелена поляна.

Познавам това грамадно тревисто пространство с гребена на джунглата отсреща, с редовете храсти саби, подредени равничко като за атака.

Това ли е последната пречка преди Голямата река? Въпреки тревата дочувам тропот на копита. Втурвам се на моравата сред танцуващите кентаври. В кръг, все по-бързо, все по-бързо.

Гледам конските копита на другарите ми. Вдигам все по-големи облаци прах от тревистата почва. Не ме е грижа откъде долитат музиката и ритъмът, разсичан от бича на пищялките.

Въпреки жегата устремният бяг не ме мъчи. Старая се да се вместя плътно в кръга, така че в танца при всяко обръщане да удрям с тялото си тялото на една напета самка. Светла и закръглена, ах, колко закръглена. Тя ми харесва най-много.

Отварям уста.

Надавам вой, старая се да вия като другите, ала, бог вижда, трудно ми е да го направя в този ритъм. В опасващата ни като с железен обръч мелодия не долавям собствения си глас. Самката, която съм си избрал, сигурно също не ме чува. Вия още по-силно.

Познавам тази поляна.

Боря се с другите, за да съм по-близо до тялото на избраната самка. Великанът отдясно се опитва да ме бутне, да ме изблъска с един голям скок, с ритане на мощните копита. Правя опит да отговоря на удара му. Ще го ритна с копито по глезена. Добре. Но той е по-тежък, избутва ме въпреки всичко.

Сега аз на свой ред се готвя за убийствен скок. Забивам с цялата си сила двете копита в земята, краката ми са свити, движа се със задницата си по твърдата почва.

Излитам нагоре. Описвам дъга над моравата. Съперникът пада под напора на тялото ми. После пак се готви за реванш. Не иска да ме допусне до възхитителната самка.

Точно когато се защищавам с лакти от неговото нападение, когато се боря, за да не загубя закръглената и съблазнителна самка, чието тяло кара кръвта ми да кипи, забелязвам как от гората излиза Ейсие.

Почти прозрачна, тя насочва в моята самка дулото на лазерен лъчемет. Блясва червеният език на лъчите. Самката пада до мен. Има рана под лявата гръд.

Варшава, Венеция, Заборув, 1979–1980 г.