В плен на магията

Глава 27

Знаете ли кое би било наистина страхотно? Ако след поне едно магическо пътуване не се чувствах така, сякаш някой ми е изтръгнал гръбнака, и то през носа. Лежах на прохладната камениста земя и изчаквах вътрешностите ми да заемат обичайните си места. До мен някой се задави и се опита да си поеме въздух.

— Всичко е наред — каза един познат глас. — Дай си няколко минути да се съвземеш.

Майка ми.

Извърнах глава в посока на звука и я видях, коленичила до Джена, която се бе свила до нея и трепереше. Придвижването чрез Итинериса бе особено неприятно за вампирите. Подпрях се на колене и лакти и леко се надигнах. Огледах се — беше нощ и се намирахме край някакъв обширен воден басейн. Чувах как водата се плиска в брега, а въздухът бе напоен с влага. Зад мен се издигаше грамадна скала, в чийто център бе издълбана плитка ниша.

Предположих, че това е Итинерисът. После видях Арчър, който тъкмо сядаше зад майка ми и Джена. На лицето му бе изписано объркване. Кал пък се бе изправил до… присвих очи, за да виждам по-ясно. До Финли. Познах я по дългата червена плитка.

Изведнъж се сетих за гримоара и изпаднах в паника. Протегнах ръце към кръста си. За моя изненада и безкрайно облекчение, книгата все още бе там, притисната плътно към кожата ми.

Изправих се, но краката ми сякаш бяха от кашкавал. Подкосиха се и внезапно земята под мен се раздвижи и се втурна към мен.

Някой ме хвана за лакътя и ме задържа.

— Леко — каза баща ми и ми се усмихна.

На лунната светлина лилавите татуировки по лицето му изглеждаха черни.

Извиках тихо от облекчение, обвих ръцете си около врата му и зарових лице на гърдите му. Когато най-после си възвърнах способността да говоря, се отдръпнах и изграчих:

— Как? Как вкарахте Торин в „Хеката“?

Татко примигна няколко пъти и първоначално се зачудих защо въпросът ми го е изненадал толкова. После осъзнах, че не е това. Всъщност той се бореше със сълзите си. Като видях какви усилия полага баща ми (който обикновено изглеждаше като човек, защитил докторат на тема „Как да не показваме изобщо чувствата си“), за да не заплаче от щастие, че ме вижда, моите очи също започнаха да парят. След малко той прочисти гърлото си, изпъна рамене и заяви:

— Оказа се извънредно трудно.

Разсмях се през сълзи:

— Обзалагам се.

— Идеята бе на Торин — намеси се някой зад мен.

Обърнах се и видях Изи. Също като баща ми и сестра си, и тя бе облечена с дънки и черно яке. На главата си бе нахлупила черен каскет, който скриваше ярката й коса.

— Вкъщи имаме тонове стари книги със заклинания. След като вие с Кал изчезнахте, Торин се зае да ги проучва и намери заклинание, с чиято помощ можеш да се придвижваш от огледало в огледало.

— Разбира се, проблемът бе да открием твоето — добави Айслин, която тъкмо бе изплувала от заобикалящия ни мрак.

— Не се ли страхувате, че ще се пръждоса завинаги от собственото си огледало и вместо това ще започне да кръстосва… тези в момичешките съблекални, примерно?

Айслин стрелна с очи Изи, после каза:

— Торин си има причини да иска да остане с нас.

Дори на слабата светлина забелязах руменината, която плъзна по скулите на Изи. Някой ден може би щях да разбера за какво точно става дума. Вероятно след като успеех да разреша всички останали проблеми и загадки, които ме чакаха.

Джена все още здраво стискаше кръвния си камък, но вече дишаше нормално. Доволна, майка ми я потупа по рамото и я посъветва:

— Остани така още малко. Лежи и си почивай.

Джена кимна и затвори очи. Чак тогава майка ми се изправи, дойде при мен и ме прегърна.

— Мисля, че проляхме достатъчно сълзи при предишната си среща след дълга раздяла — каза тя през смях, заровила лице в къдриците ми.

— Когато всичко свърши, обещавам никога повече да не напускам дома. Ще си седим вкъщи, ще си поръчваме пица и ще гледаме тъпи шоута.

Майка ми се отдръпна и погледна към нещо или някого зад мен.

— О, мисля, че все пак от време на време ще искаш да излизаш — заяви.

Арчър обгърна с топла ръка кръста ми:

— Ей, ама и аз харесвам пица и тъпи шоута.

Обърнах се изненадана към него:

— Гърдите ти…

— Кал — обясни той с една дума. — Май вече му дължа цяла планина хамбургери. Чак ме е срам от самия себе си.

Майка ми ми се усмихна лекичко и подхвърли:

— Знаеш ли, не така съм си представяла срещата си с първия истински… приятел на Софи.

— Мамо!

Арчър ме притисна към себе си:

— Да не би наистина да съм първото момче, което родителите ти спасяват и пренасят от омагьосан остров с помощта на огледало? Чувствам се наистина специален!

Направих физиономия, която би трябвало ясно да показва какво мисля. После се обърнах към водата:

— Предполагам, че това е Лох Балах?

— Да — отвърна Айслин. — Бяхме много заети, след като вие двамата изчезнахте.

Финли и Изи бяха застанали зад нея, а сега и майка ми направи крачка встрани, така че да бъде до сестра си.

— Както и ние — взе думата Кал и изведнъж осъзнах, че стои от другата ми страна.

— Хайде, миличка — обърна се мама към мен, — да влизаме.

— Да влизаме къде? — попитах.

— Ето там — посочи Финли малка каменна сграда, покрита с мъх.

Последвах останалите в колибата, която някога може би е била уютна и симпатична къщичка. Дори липсата на прозорци сигурно бе предимство, когато откъм езерото духа леден вятър. Сега обаче вътре се бяха натъпкали девет човека, в малката камина гореше огън и тясното пространство бе прекалено горещо и изпълнено със задушлив дим. Фактът, че съм притисната между Кал и Арчър, не ми помагаше особено да се почувствам добре.

В средата на стаята имаше старинна масичка, по която бяха разпилени най-различни карти и книги. Ей, значи! Дадеш на Бранник и най-малкото кътче, и те веднага го обръщат на военна стая.

Айслин се настани от едната страна на масата, където явно бе обичайното й място.

— Добре — отсече тя, — разкажете ни всичко, което ви се случи.

Кал, Арчър, Джена и аз успяхме да постигнем нещо наистина забележително: да си разменим едновременно погледи, все едно се бяхме наговорили.

— Сложно е — отвърна най-накрая Джена.

— Използвахме магьосник от шестнайсети век, затворен в огледало, за да ви съобщим къде се намираме — сухо заяви баща ми. — Сложните обяснения нито са ни чужди, нито ни плашат.

Арчър тихо се разсмя и ми прошепна:

— Баща ти ми харесва.

— Не се и съмнявам — измърморих в отговор.

Думата взе Кал и, както обичайно, веднага мина на въпроса:

— Касноф използват училището като развъдник за демони.

Сега за първи път забелязах бръчките, които се бяха вдълбали край устата му, напрежението в изпънатите му рамене. Той държеше толкова много неща в себе си, че понякога забравях какъв кошмар бе за него онова, което правеха Касноф. Забравях, че не само аз се чувствам така. Понечих да го хвана за ръката, но размислих още щом пръстите ми допряха ръкава му. След стореното от Елодия не биваше да докосвам Кал при каквито и да било обстоятелства.

Прочистих гърло и насочих вниманието си към татко:

— Да, казаното от Кал е вярно. Само че има и още.

Пресегнах се и макар че баща ми бе в другия край на стаята, той с лекота стисна пръстите ми. Изпратих слаб магически импулс към него и очите му се разшириха.

— Силите ти! — ахна.

— Върнах си ги напълно — кимнах аз, извадих гримоара и го хвърлих на масата. — Благодарение на книгата.

Възможно най-кратко обясних за семейство Касноф и властта им над нашето, която би трябвало да се предава по наследство. Че кръвта им би трябвало да им дава контрол над мен.

— Лара направи някаква магия и ми показа семейната им история — продължих. — А тя е наистина мрачна. Хората буквално изравнили със земята цялото село на Алексей Касноф. Колкото и странно да звучи, всичко е започнало заради едно момче, което търсело сигурност. Алексей бил напълно убеден, че ще го постигне с помощта на демони, че така ще предпази всички магически същества. Предал тази вяра и на дъщерите си.

Огледах внимателно хората в малката задимена стая.

— Възможно е досега да не сте го разбирали… Но в действителност тези хора не са изначално зли и непоправими. Касноф смятат, че са прави.

— Именно затова са толкова ужасяващи — кимна баща ми. — Рядко някой възприема сам себе си като злодей.

Спомних си госпожа Касноф и как бе измърморила „Целта оправдава средствата“. Щях да потреперя, ако в стаичката не бе така горещо.

— Добре, това бяха техните планове — въздъхна Арчър. — Какви са вашите?

— Ще слезем в Подземния свят — заяви Изи. При тези думи тя подскочи леко, очите й блестяха, а съдейки по тона й, човек можеше да реши, че ще ходи в „Дисниленд“.

— Я успокой малко топката, Изи — подхвърли Финли и положи ръка върху рамото на сестра си. — Не е толкова просто.

— Остава и да беше — отпаднало измърмори Джена.

— Първо, Софи ще слезе сама — заяви Финли.

— Тя е единствената, която може да проникне там — добави веднага Айслин.

— Добре, но когато сте дошли тук, още не сте знаели, че съм си върнала силите — намесих се аз. Измъкнах внимателно ръката си, която бе притисната между тялото ми и това на Арчър, и избърсах капка пот от челото си. — Как тогава решихте, че ще успея да вляза?

— Не знаехме със сигурност — отвърна майка ми и се облегна на масичката. — Смятахме да изпратим баща ти с надеждата, че ДНК-то му ще бъде достатъчно, за да може да влезе.

После въздъхна и потърка очи. Изглеждаше състарена и уморена, никога не я бях виждала такава.

— Трябваше да опитаме нещо — допълни накрая.

— Сега обаче, след като си си възвърнала силите, би трябвало да проникнеш в Подземния свят без никакви проблеми — каза баща ми. — Ще отидеш там — сама — и ще събереш възможно най-много демонично стъкло.

— Защо всички се държат така, сякаш става дума за разходка в парка? — запита Арчър и се опита да вдигне ръка (вероятно искаше да я прокара през косата си в онзи познат жест), при което на мен ми се наложи да се отдръпна, за да избегна лакътя му. — Все едно чувам: „О, Софи само ще прескочи за малко до Ада, за да събере демонично стъкло в кошничката си!“

— Никой не държи на безопасността на Софи повече от мен и баща й — заяви майка ми. Гласът й бе тих и равен, но в очите й блестеше стоманена твърдост. Не бях сигурна дали говори суровата Бранник в нея, или чисто и просто майката.

— Наясно съм с това — отстъпи Арчър. — Знам също, че… Вижте, знам, че Софи е демон. Че може да измете пода с всеки от нас, поне що се отнася до магията. Но какво означава ходенето до Подземния свят? Дали там има други демони или чудовища? Какво я заплашва, какво може да й се случи?

Родителите ми се спогледаха, а Айслин прочисти гърло:

— Всъщност нямаме представа. Никой преди не се е опитвал да слезе в Ада.

— Тогава как така?! — Сега Арчър наистина се ядоса. — Просто я пращате там и се надявате всичко да е наред? Това е лудост! Трябва да има и друг начин да се преборим с Касноф!

Ще ми се да не се налагаше да водим този разговор пред цялото ми семейство. Уплаших се, че отново ще започне да говори за Окото, и го дръпнах за ръкава.

— Хей — промълвих меко, — никой не ме кара да върша каквото и да било против волята си. — Хвърлих поглед към Айслин. — Демоните, създадени от Лара Касноф… Само чрез демонично стъкло ли можем да се защитим от тях?

— Да.

Спрях за миг и си поех дълбоко дъх. Когато проговорих отново, се надявах гласът ми да не трепери прекалено:

— В такъв случай ще сляза в Подземния свят.

— Благодаря ти, Софи! — възкликна баща ми, а Айслин кимна отсечено:

— Значи, решено. Утре по изгрев-слънце Софи ще отиде до острова в средата на езерото и оттам ще се спусне в Подземния свят.

Стомахът ми се бе свил от нерви. Огледах събраните в малката стая — хората, които обичах най-много на света — и тихо се съгласих:

— Утре сутрин.

Глава 28

На следващата сутрин кръстосвах каменистия бряг на Лох Балах, като се опитвах да измисля как да се добера до острова.

Хоризонтът започна да се обагря съвсем леко в розово. Нямах представа колко е часът, но според тялото ми беше около „Уф, нечовешки рано!“. Спала бях само няколко часа. След думите на баща ми, че на другата сутрин ще ходя до проклетия Подземен свят, никой не бе в настроение да спи. Въпреки това Айслин, Финли, Изи и майка ми бяха разгънали спални чували на пода на къщурката, а аз направих палатки за Арчър, Кал, баща ми, Джена и себе си. Не бяха нищо особено (тази, която деляхме с Джена, бе леко хлътнала в средата), но все пак бяха първите предмети, които проявявах, след като толкова дълго не бях използвала магията си.

Когато ги материализирах, баща ми подхвърли:

— Току-що създаде от нищо нещо. Осъзнаваш това, нали?

Дадох си известно време, за да го осмисля. Създаването на „нещо от нищо“ бе почти непосилна задача за обикновените вещици и магьосници. Елодия го бе овладяла благодарение на обучението на Алис, но на мен не ми се отдаваше както трябва. Баща ми беше прав: сега бях направила заклинанието, почти без да се замисля.

— Толкова се радвам, че отново можеш да използваш силите си — тихо ми каза той.

Вгледах се във виолетовите татуировки на лицето му и само го прегърнах в отговор.

Стоях край водата, а силите ми кротко кръжаха в мен. Когато преди време поисках да мина през Очистването, баща ми каза, че това е все едно да пожелая да се разделя с цвета на очите си. И се оказа прав. Без силите си имах чувството, че голяма и жизненоважна част от мен липсва.

Потрих зиморничаво ръце, макар че бях направила заклинание за трансформация и бях превърнала училищната си униформа в дебел черен пуловер и дънки. Ирландия през септември бе значително по-студена от Джорджия. Естествено студът не бе единствената причина да треперя така.

Насред водата се издигаше грамадна, страховита скала.

Разтрих отново ръце и седнах до Айслин на един от облите камъни близо до водата. Бях станала още преди изгрев-слънце, за да избегна поредното сърцераздирателно сбогуване, но тя вече бе будна и ме чакаше на брега на езерото.

— Казах на Грейс, че аз ще те изпратя — беше ми обяснила. — Страхувах се, че ако дойде тя, и двете ще се разстроите твърде много. Същото важи и за баща ти. А в момента ти трябва да си пазиш силите и да се концентрираш.

Говореше грубо, но аз бях благодарна, че е с мен.

— Дали да не си направя лодка чрез магия? — попитах.

— Не мога да правя заклинания и не разбирам от магии. Просто постъпи така, както смяташ за най-добре.

— Може да плувам дотам — размишлявах на глас. — О! Или още по-добре, ще си направя джет — и протегнах ръце напред, сякаш стискам кормилото на воден мотор.

Известно време Айслин само ме наблюдаваше, после попита:

— Винаги ли се държиш така, когато си нервна?

Рязко отпуснах ръце отстрани на тялото си:

— Общо взето, да. — После се обърнах отново към водата. — Виж, проблемът е, че… Сигурна съм, че мога да направя лодка. Но дали да бъде с мотор или с платно? Или пък ще трябва да греба дотам…

— Моля те, пази мълчание, докато обмисляш въпроса.

Самите думи не бяха заплашителни, но Айслин имаше способността да ти внуши само с един поглед, че секунди те делят от ритник в зъбите.

Единствените звуци бяха тихото плискане на вълните в брега и тракането на зъбите ми. Хвърлих поглед през рамо към разположените в кръг палатки. Когато се измъкнах преди разсъмване, Джена все още спеше дълбоко. Не я бях събудила нарочно — първо, защото смятах, че ще е хубаво да си почине добре. Втората причина обаче бе по-важна. Ако я бях събудила, щеше да се наложи да се сбогувам с нея, а пък когато буквално се каниш да слезеш в Ада, сбогуването е някак твърде… окончателно.

Същата логика ме бе накарала да не влизам в къщичката при майка и да мина съвсем набързо покрай палатката на Арчър. Вече почти бях стигнала до брега, когато той ме повика тихичко:

— Мерсер!

Беше застанал на колене при отвора на палатката си, косата му бе разрошена, а училищната му униформа — ужасно намачкана. Сърцето ми се сви, като го видях такъв. Изтичах при него възможно най-безшумно и почти го съборих в устрема си. Казах си, че това е съвсем нормална целувка между гаджета, които се поздравяват с „Добро утро“. Дори когато ме придърпа в палатката, която бе топла и уютна и напоена с миризмата му, не си позволих дори да помисля, че може би го виждам за последно.

А когато ме привлече към себе си и измърмори:

— Мерсер, влюбен съм в… — покрих устата му с длан и му попречих да довърши.

— Не го казвай. Не сега. Искам да ми го кажеш, когато вече няма абсолютно никакъв риск да умрем, става ли?

Той измърмори нещо неразбираемо изпод дланта ми и аз я отместих, за да го чуя. Арчър ме целуна леко по върха на носа.

— Казвах само, че съм влюбен в тази палатка, която направи за мен. Но предполагам, че по-късно мога го повторя. Когато се върнеш.

Обвих тила му с ръка и го придърпах към себе си:

— Да, направи го.

При спомена по бузите ми плъзна ярка руменина. Отместих поглед от палатката му към езерото. Щях да се върна. Всичко щеше да е наред, щях да се справя. Щях да сляза в Подземния свят и да взема демонично стъкло без особени затруднения. Нищо чудно да съм се върнала за обяд.

Естествено нямаше как да се върна, ако изобщо не потеглех.

И в този миг ми хрумна най-лесния начин да прекося езерото.

Изправих се и насочих пръст към водата. По повърхността се появиха вълнички, разнесе се могъщо свистене и изведнъж водата пред нас се раздели и отдръпна встрани. На дъното на езерото остана тясна пътека, покрита с лъскава кал, която стигаше чак до подножието на скалистия остров.

— Може да не е особено красиво, но от практическа гледна точка е идеално — казах на Айслин, като се надявах да не усеща колко съм ужасена.

Тя обаче постави ръка на рамото ми — всъщност това беше първият път, в който ме докосваше, откакто се познавахме.

— Всичко ще е наред. Едно нещо научих за теб, Софи Бранник: ти си изключително издръжлива.

За малко да я поправя — „Софи Мерсер“.

— Благодаря ти, ъ-ъ, лельо Айслин.

Тя веднага отдръпна ръката си:

— Хайде да не се увличаме.

— Да. Извинявай.

Обърнах се отново към мократа пътека и си напомних, че съм преодоляла какви ли не страхотии. Измъкнах се от горяща сграда. Бих се с върколак. Преборих се със зловещ опит да контролират ума ми… Нямаше начин да се уплаша от разходка през някаква си вода!

Обаче краката ми отказваха да помръднат.

— Готова ли си? — запита някой зад мен.

Кал.

Той бе застанал на брега, точно до водата, с пъхнати в джобовете ръце. Вгледах се объркано в него:

— Не можеш…

— Не мога да сляза в Подземния свят заедно с теб, но това не значи, че не мога да те придружа до входа.

Айслин изгледа първо мен, после него и накрая отсъди:

— Добре, може да опиташ.

Кал протегна предпазливо крак и опипа пътеката. Напрегнах се, уплашена водата да не се втурне обратно и да го залее. Това обаче не се случи и се отпуснах. Дори не усетих, че съм сдържала дъха си.

— Изглежда ми достатъчно безопасно — заяви Кал.

— Ами тръгвайте тогава — каза Айслин, свивайки рамене.

Не добави дори „И гледайте да се върнете невредими“. Просто се обърна и тръгна към каменната колиба. Не си позволих да проследя с поглед отдалечаването й. Ако го бях направила, имаше реална опасност да хукна след нея.

Вместо това застанах до Кал. Почвата под краката ми леко поддаваше. Внимателно поехме по хлъзгавото влажно дъно.

— Бранник плюс магия плюс Подземния свят — по дяволите, ама че комбинация! — пошегувах се аз, а Кал издаде някакъв звук, който с повече въображение можеше да мине за смях.

В този миг стъпих на едно особено хлъзгаво място и залитнах, но Кал ме сграбчи за лакътя. Не ми се искаше да се чувствам неловко, нито пък да се изчервявам цялата, но тъкмо това се случи. Вдигнах поглед. Очите ни се срещнаха и Кал толкова рязко отдръпна ръката си, че изгуби равновесие. Наклони се назад, аз посегнах да го хвана… и в следващия момент и двамата паднахме във водата. Аз се пльоснах вдясно, а той — вляво. Потънах напълно и водата се затвори над главата ми, но веднага ме изхвърли обратно на пътеката.

Известно време само си седях на колене и водата капеше от косата в очите ми. Срещу мен бе Кал, който също бе мокър и дезориентиран. Още веднъж се погледнахме в очите… Но този път едновременно избухнахме в смях.

— О, Боже! — избъбрих и наоколо се разхвърчаха пръски. — Лицето ти!

— Лицето ми ли? — подхвърли той и смехът му премина в кикот. — Да можеше да си видиш косата!

После се изправи и ми протегна ръка, която поех с благодарност. Веднага щом стъпих на крака, прокарах длан по дължината на тялото си и с магия изсуших косата и дрехите си. Кал направи същото, след което се вгледахме изпитателно един друг.

— Добре-е… Сега, след като неловкостта помежду ни действително стана причина за злополука, май е крайно време да обсъдим нещата. Не мислиш ли така?

Той се усмихна половинчато и се обърна отново към пътеката.

— Не е нужно да се чувстваме неловко — отбеляза. — През последните дни след случката с Елодия доста размишлявах.

Пое си дълбоко въздух и се досетих, че това е един от редките случаи, в които се кани да каже повече от две думи наведнъж.

— Харесвам те, Софи. И то много. За известно време дори си мислех, че е нещо повече от това. Ти обаче обичаш Крос.

Каза го съвсем небрежно, но забелязах, че ушите му почервеняха.

— Знам, че наприказвах някои ужасни неща по негов адрес, обаче… не бях прав. Той е свестен. Тоест, имах предвид, че… Като твой годеник определено бих искал да сме нещо повече от приятели. — Млъкна за миг и се обърна да ме погледне. — Но като твой приятел искам да си щастлива. И ако наистина си избрала Крос, аз няма да заставам на пътя ти.

— Аз съм най-ужасната годеница на света, нали?

Кал повдигна рамо:

— Не-е, съвсем не — сви рамене той. — Познавах един магьосник, чиято годеница го подпали.

Разсмях се, за да не заплача. Вдигнах предпазливо ръце да го прегърна, а той ме придърпа и приюти в обятията си. Неудобството помежду ни се бе стопило. Сега вече бях сигурна, че топлината, която усещах към него, наистина бе любов. Просто беше… друг вид.

Подсмръкнах, отдръпнах се и отрих нос:

— Добре, сега, като приключихме с трудната част, да вървим да покорим Подземния свят.

— А случайно да има място за още двама?

Стреснах се и рязко се извърнах. На пътеката зад мен бяха застанали Арчър и Джена. Тя се държеше за ръкава му, защото й бе трудно да стои права.

— Какво? — едва успях да промълвя.

Арчър направи няколко крачки по пътеката:

— Хей, досега действахме като екип. Няма причина да се делим.

— Не можете да дойдете с мен в Подземния свят — отсякох. — Чухте баща ми, единствено аз имам…

— … достатъчно сила за това. Да, разбрахме — намеси се Джена. Обаче как смяташ да изнесеш такова количество демонично стъкло оттам? То ще те обгори. А и… възможно е силата ти да е достатъчна, за да ни вкараш всичките. — При тези думи обгърна с жест себе си и момчетата. — Освен това ние също имаме магия.

Знаех, че трябва да ги накарам да се върнат, но когато застанаха до мен, се почувствах много по-добре. Вече не бях ужасена. В крайна сметка въздъхнах дълбоко и пресилено.

— Уф, добре. Но дори и да ме последвате, да знаете, че главната роля се пада на мен! Вие сте второстепенни участници.

— По дяволите, надявах се да изиграя поне чаровния любим на главната героиня — подметна Арчър, преди да ме хване за ръката.

— Кал, ти коя роля искаш? — подвикнах.

Той се вгледа печално в острите скали, надвиснали над нас. Изведнъж се чу гръмотевично стържене, сякаш камък се триеше в камък. Четиримата се втренчихме в появилата се пред нас пролука.

— Ами, надявах се да изиграя „Онзи, който не умира“ — измърмори Кал.

Застанахме с лице към входа.

— Ние четиримата се бихме с таласъми, оцеляхме след нападенията на демони и Окото на Бога, а някои от нас дори съживяваха мъртви — казах. — И с това ще се справим!

— Именно заради тези вдъхновяващи речи ти се полага мястото на водача — каза Арчър и стисна ръката ми.

После четиримата едновременно пристъпихме напред и хлътнахме в зейналия в скалата отвор.

Глава 29

Веднага щом влязохме, пролуката зад гърба ни се затвори.

— Естествено — измърмори под нос Арчър.

Повдигнах пръсти и от тях изскочи магическа светлинна сфера. Не че помагаше особено. Наоколо си виждах само черен гладък гранит и нищо друго.

— Значи, това е? — запита Джена. — Влязохме ли вече в Ада? Честно казано, мислех си, че ще бъде по-горещо.

Огледах се в тъмнината.

— Нямам представа — казах накрая. — Някой случайно да вижда табелка с надпис „За Ада“? За предпочитане със стрелка отдолу.

— Не, за съжаление — обади се Арчър. — Обаче тук има нещо странно… или вие не го усещате?

Сега, като го спомена, и аз изпитах нещо особено — сякаш пещерата бе наситена със слаб електрически заряд. След миг забелязах, че косъмчетата на ръцете ми са настръхнали. Магията в мен се надигна и разбушува.

— Определено смятам, че сме на правилното място. А това означава, че вероятно трябва да…

Обърнах се към тях и се съсредоточих. Казах си, че искам „да бъдат в безопасност“ — наистина не можах да измисли по-подходящо заклинание за закрила. Но магията ми реагира, надигна се в тялото ми, нежно премина в ръцете и се изля през пръстите. Заклинанието бе млечнобяло на цвят и се обви като дим около Арчър, Джена и Кал.

— Добре… Как сте, чувствате ли се защитени?

— Да — веднага отвърна Арчър, — макар да стана против волята ми и без предупреждение. Не че това има особено значение.

Направих пренебрежителна физиономия и запитах:

— А вие двамата?

— Да — отвърна Кал. — Не знам какво точно направи, но май действа.

— И аз така мисля — добави Джена.

— Чудесно. — Тръгнах напред, а те ме последваха. — Арчър, да са ти известни някакви полезни факти за демоничното стъкло?

— Ами, ъ-ъ… Значи, след войната в Небесата онези ангели, които се сражавали на грешната страна, били лишени от силите си и сведени до основния си елемент…

— Да — кимнах. — Баща ми ми разказа за това. Демоните са само чиста тъмна магия, нищо повече. Ама само докато попаднат в нечие тяло.

— Знам ли, от време на време и ти самата изглеждаш като чиста тъмна — ох! — изпъшка Арчър, защото го сръгах в ребрата. — Както и да е, демоните били принудени да отидат в друго измерение. Хората го наричат Ад, Подземния свят, Оня свят и как ли не още. Предполага се, че именно там може да намериш демонично стъкло. Което всъщност е само обикновена скала, пропита от цялата тази черна магия. Един вид демоничен криптонит.

— Следователно в момента навлизаме в друго измерение, така ли? — гласът на Джена леко потрепери. — Както когато пътуваш в Итинериса?

— Да, в общи линии.

Като се има предвид колко тежко понасяше Джена придвижването през Игинериса, разбирах притеснението й.

— Аз обаче нямам чувството, че сме в друго измерение — намесих се. — Повече ми прилича на…

— … на пещера — прекъсна ме Кал.

— Да, на пещера. — Веднага щом произнесох думата, сърцето ми започна да бие по-силно и бързо. Уф, тая история с новопридобитата ми клаустрофобия вече сериозно ми лазеше по нервите! — Като изключим странната миризма, която може би е съвсем естествена за подобни места, не усещам нищо. Нищо, което да подсказва, че наистина сме слезли в Подземния свят.

Едва бях казала това, когато магическото кълбо в ръката ми угасна. Джена ахна изненадано, а аз с всички сили се опитах да призова светлината отново. След миг пак виждах другите трима и за секунда помислих, че съм успяла със заклинанието. После обаче осъзнах, че светлината не е мека и синя като на кълбото, което бях направила. Беше ярка и жълто-оранжева, все едно идваше от улична лампа.

Примигнах. Наистина бе улична лампа. А пък аз вече не бях в пещерата. Намирах се в стая — в мотелска стая, съдейки по евтиния мокет и еднаквите двойни легла. На едно от леглата лежаха две фигури. Тихото им равномерно дишане показваше, че спят.

— Какво става тук, по дяволите? — запита Арчър.

В същия миг чух глух стон. Джена. Тя стоеше до мен с широко отворени очи и притискаше длани към устата си.

Хванах я за ръката и попитах:

— Джена? Какво има?

В стаята се разнесе трясък от счупено дърво и двама мъже, облечени изцяло в черно, нахлуха вътре. Единият от тях ме блъсна с рамо, докато минаваше. Усещането бе съвсем истинско, като от плътно и твърдо тяло — също като на Кал, който бе застанал от другата ми страна.

Фигурите на леглото се надигнаха с писъци. Светлината падна върху челото на едната и забелязах познат розов кичур. Джена изскочи от леглото с оголени зъби, а мъжете в черно — членове на L’Occhio di Dio — нападнаха с вдигнати над главите дървени колове. Чух отвратителен жвакащ звук, когато един от коловете улучи целта си.

Аманда, първата приятелка на Джена. Момичето, което я бе превърнало във вампир.

И Джена в мотелската стая, и Джена до мен изкрещяха. А после, все така неочаквано, всичко отново потъна в мрак. Единственият звук бе накъсаното ни дишане и ужасеното хлипане на Джена.

— Всичко е наред — прошепнах и я прегърнах. — Това не беше реалност.

— Напротив беше! — проплака тя. — Т-точно т-така стана!

Нямаше какво да й отговоря. Някой се приближи до нас.

Арчър. Гласът му бе нисък и дрезгав:

— Джена, толкова съжалявам.

Тя не отговори, само изхлипа сърцераздирателно.

— Добре — каза Кал. — Да продължаваме.

Поне вече бяхме сигурни, че се намираме в Ада. Бях се подготвила за пламъци, пушек и сяра… Но да се озовеш в място, където преживяваш най-кошмарните моменти от миналото си? Преглътнах, притиснах по-силно Джена към себе си, запалих отново магическата сфера и поехме нататък.

Бяхме изминали едва десетина метра, когато кълбото пак примигна и угасна. Този път се оказахме в ярко осветена, жизнерадостна всекидневна. Мястото не ми бе познато, затова се обърнах към Кал и Арчър:

— Някой от вас?

— Не — едновременно отвърнаха те.

В стаята прокънтя вик. Идваше от горен етаж. Видяхме тъмнокос мъж, който се втурна по стълбището във всекидневната. Цялата му риза отпред бе подгизнала от кръв, а очите му лудо се стрелкаха из стаята.

— Елиз! — изкрещя той.

На стълбището се появи втори мъж, който се движеше със свръхестествена скорост. Хвана се за парапета и го прескочи. Видях дългите му нокти… и силно стиснах очи. Когато ги отворих, мъжът, който бе повикал Елиз, лежеше с лице към пода. Другият бе застанал задъхан над него и от вече нормалните му ръце капеше кръв. До него се бе изправила жена с горящи в червено очи. В изражението й, също като в неговото, нямаше нищо човешко. Освен това бе в напреднала бременност, заради което цялата сцена изглеждаше още по-ужасна.

Някъде в къщата се разнесе пискливо ридание. Плачеше дете. Мъжът вдигна глава и започна да души въздуха.

— Те са демони. — Знаех, че не могат да ме чуят, но въпреки това шепнех. — Обаче никога не съм ги виждала. А пък ако тя е бременна, значи бебето им…

А после се вгледах по-внимателно в мъжа и забелязах тъмната му чуплива коса и познатата форма на носа и очите.

— О, Боже! — ахнах. — Ник! Това са родителите на Ник. Той е демон по рождение.

Джена бе спряла да плаче:

— Но защо ни показват това?

В този миг демоните избягаха през входната врата, а в стаята влезе едно съвсем малко момче, може би на две или три годинки. По пухкавата му буза се стичаше кръв, а тъмните му очи блестяха от сълзи.

Рязко обърнах глава към Арчър. Лицето му бе пребледняло толкова силно, че изглеждаше сивкаво.

— Това е семейството ми — обясни той, когато картината изчезна. — Това им се е случило. Винаги съм се чудил, но… Божичко!

И млъкна задавен, сякаш го душеха.

— Стига толкова — отсякох. — Махаме се оттук!

Синята сфера отново пламна в дланта ми.

— Демоничното стъкло… — започна Арчър.

Бузите му бяха започнали да си възвръщат цвета.

— Да върви по дяволите! — отвърнах. — Ще измислим нещо друго. Не можем да останем тук и секунда повече! Не искам да виждам подобно нещо.

Но беше прекалено късно. Обля ни лунна светлина и подухна хладен вятър. В ноздрите ми нахлу миризмата на лавандула и сърцето ми се сви. Намирахме се в абатство Торн. А пред нас, сгърчена в тревата, лежеше и плачеше Алис. Изглеждаше толкова млада, така ужасена. Напълно различна от могъщото създание, което познавах. Пред нея с гримоара в ръце бе застанал Алексей Касноф, а до него се бе изправила руса жена. Вирджиния Торн, тъмната вещица, която се бе съюзила с Касноф и бе намерила ритуала за създаване на демони. Тя стоеше с ръце на гърба, а Алексей вече произнасяше думите на заклинанието. В мрачното небе проблясваха светкавици. Чух вик и рязко обърнах глава. Към Алексей тичаше красив младеж, който се опита да му изтръгне книгата от ръцете. Вятърът виеше толкова силно, че не чувах думите му.

— Хенри! — изкрещя Алис и покри с ръка корема си, сякаш да го защити.

Значи това бе Хенри Торн, братът на Вирджиния. Алис е била бременна, когато са я превърнали в демон. Баща ми подозираше, че детето й е от Хенри. Сега, когато видях ужаса на лицето й, се уверих в правотата му.

А после Алексей Касноф вдигна ръка, сякаш се канеше да размаже досадна буболечка, и запрати магическа светкавица право в челото на Хенри Торн, която го уби на място.

— Не-е! — зави Алис.

Вирджиния Торн изкрещя едновременно с Алис. Със същото нехайно движение Алексей уби и нея. Светлината стана по-ярка, толкова силна, че се наложи да извърна глава. Точно преди да го сторя обаче, Алис впи очи в моите. Знаех, че всъщност не гледа мен, просто гледа в тази посока. Въпреки това огромните й изпълнени със сълзи очи — със същата форма и нюанс на синьото като моите — ми късаха сърцето.

А после и тази сцена изчезна.

— Моля ви — проплака Джена, — моля ви, нека да се махаме!

Препънах се в мрака и кимнах, после добавих и на глас:

— Аз съм „за“. Да вървим.

Протегнах ръка, за да се опра на стената, но в мига, в който докоснах повърхността, изпищях от болка и отдръпнах пръсти.

— Софи! — извикаха в един глас Арчър и Кал.

— Добре съм — отвърнах и притиснах ръка към гърдите си. — Но стената… стената ме изгори.

Призовах за пореден път магическата светлина и се вгледах в розовите мехури, които се бяха появили на пръстите ми. След това отново насочих вниманието си към стената. Отначало бях решила, че с каменна, а блясъкът е от влагата по нея. Сега обаче разбрах.

Това е демонично стъкло — промълвих. — Цяла… цялата пещера е от демонично стъкло!

Не се поколебах дори за миг. Вдигнах здравата си ръка и казах:

— Бъдете готови да грабнете възможно най-много, а после на секундата се пръждосваме оттук. Разбрано?

— Разбрано! — долетя единодушният им отговор.

Поех си дълбоко дъх и затворих очи.

— Счупи се!

Десетки парчета се разпиляха на земята, без да наранят никого. Джена, Арчър и Кал се втурнаха да ги съберат, след което хукнахме обратно в посоката, от която бяхме дошли. Светлината отново изгасна, разнесоха се гласове, но те бяха твърде тихи и далечни, за да различа думите.

Все пак чувах част от сцената, която се развиваше зад гърба ми. Писъци на различни хора. Един от тях ми бе странно познат… Всъщност ми се стори, че крещя аз.

Заковах се на място и се обърнах. Кал гледаше картината през рамо, но преди да успея да я видя и аз, той ме бутна пред себе си.

— Продължавай! — изсумтя.

Пред нас отворът вече се бе появил. Втурнахме се към него с всички сили. В мига, в който стъпих на калната пътека, се подхлъзнах, но успях да се задържа на крака. Колкото по-скоро се махнехме от това място, толкова по-добре. Спряхме да тичаме едва когато чухме стърженето на камък в камък. Погледнахме назад. Пролуката в скалата бе изчезнала… За малко да се стоваря на земята от облекчение.

Вниманието ми бе привлечено от черните остриета, които държаха другите.

— Леле, боже! — възкликнах, останала без дъх. Успяхме!

Не знам защо си бях представяла, че ако сполучим да вземем демонично стъкло, по пътя обратно буквално ще подскачаме от радост. Само че цената на това оръжие се оказа дяволски висока. Сигурна бях, че докато бавно и тежко пристъпвахме по тясната кална ивица, всички си мислехме за видяното в Подземния свят.

Джена сякаш бе прочела мислите ми:

— Това значи правел Подземният свят… Показва ти най-ужасното нещо, което ти се е случвало… с теб или със семейството ти — добави и изгледа мен и Арчър. — Нещо като филм на ужасите…

— Наистина беше дяволско изживяване — отбеляза Арчър, все още шокиран.

— Не мисля, че става дума само за минали събития — намеси се Кал. — Според мен показва и бъдещи.

Спрях рязко и отметнах косата от лицето си:

— Какво видя вътре, Кал?

— Няма значение — поклати той глава.

Но когато мина покрай мен, погледът му за миг се спря върху Арчър. Припомних си онзи писък. Онзи, който звучеше като излязъл от собственото ми гърло.

Вървяхме бавно към лагера, родителите ми и Бранник. Не можех да се отърся от мисълта, че колкото и кошмарна да ми се бе сторила пещерата, най-страшното все още предстоеше.

Глава 30

Когато се върнах в къщичката, използвах магия, за да си забъркам доматена супа и горещ чай. Казах на мама и татко какво се беше случило, като омаловажих ужаса от изживяното, доколкото ми беше възможно. Мама обиколи масата и наметна раменете ни с одеяла.

— Не сме в шок — съобщих, но все пак увих одеялото по-плътно около себе си.

— Да, но всички изглеждате ужасно — отбеляза тя.

— Адът се отразява много зле на кожата — измърмори Арчър сприхаво, но си личеше, че не го мисли.

Сложих ръка на коляното му под масата, а той покри пръстите ми със своите.

— Казваш, че в пещерата са ви били показани видения — каза татко и разрови огъня, въпреки че в колибата бе достатъчно топло. — Джена, ти си видяла смъртта на своя създател, така ли?

Джена духна супата си и погледна баща ми:

— Е, аз я наричах „приятелка“ или Аманда, но да.

— Разбира се. Прости ми. Софи, ти видя превръщането на Алис в демон?

Кимнах.

— И убийството на прадядо. Странно е, че ми показа точно това, макар да има много други ужасии, които ми се случиха пряко — замислих се аз и започнах да ги изброявам на пръсти. — Видях убийството на Елодия, наложи се да убия Алис, успях да се спася от горяща сграда с помощта на призрак…

После обаче видях колко обезсърчени изглеждат родителите ми и добавих:

— О! И онази наистина отвратителна прическа, с подвити навътре краища на косата, която имах в шести клас.

По лицата наоколо се появиха няколко бледи усмивки, но в тях липсваше радост.

— Да, но именно тази случка е била непосредствена причина за всички последвали ужасни събития — каза татко. — Е, с изключение на прическата. Предполагам, че за това е отговорна майка ти.

— Джеймс! — възрази мама, но можех да се кълна, че долових нежност в гласа й.

Мисля, че и той я усети, защото по устните му пробяга усмивка. Когато се обърна към Арчър обаче, изражението му бе сериозно.

— А пък ти си видял как демони убиват родителите ти.

Арчър изтрака по дъното на купата си с лъжицата.

— Само баща ми. Но когато аз — тоест, аз като дете — влязох в стаята, имах кръв по лицето, която не беше моя. Затова предполагам, че майка ми вече е била мъртва.

Татко се намръщи замислено.

— Жената демон беше бременна — намесих се аз. — А пък мъжът изглеждаше точно като Ник. Мисля, че това бяха родителите му.

— Разбира се — възкликна баща ми и очите му се разшириха. — Братята Андерсън. Преди около петнайсет години и двамата изчезнаха заедно със съпругите си. Всички мислеха, че просто са минали в нелегалност, така да се каже. Лара беше близка със съпругата на по-младия. Много близка.

— Чакай малко. Следователно демонът и бащата на Арчър са били братя? — попитах. — Което означава, че Арчър и Ник са…

— Братовчеди — намеси се Арчър, като продължаваше да разбърква супата. — Почти съм бил убит от собствените си роднини. Печеля медал в категорията „Семейство с проблеми“. — След това изражението му стана по-мрачно. — Или може би е просто семейна традиция.

Настъпи неловко мълчание. Чуваше се само тракането от лъжицата на Арчър по дъното на купата му.

— Андерсън? — каза накрая той.

Татко го погледна в очите.

— Да. Ако не греша, баща ти беше по-големият, Мартин. Майка ти се казваше Елиз.

Гърлото на Арчър се сви конвулсивно.

— Това име използва мъжът… баща ми — промълви той. — Във видението или каквото там беше.

Татко се усмихна тъжно.

— Не познавах лично родителите ти, но доколкото знам, са били добри хора. И са били много отдадени на единственото си дете. На теб.

Сега в стаята се възцари тежко мълчание. Под масата пръстите на Арчър стискаха моите като менгеме.

— Знаеш ли…

— Даниъл — меко отвърна баща ми. — Името ти е Даниъл Андерсън.

Арчър сведе глава и две сълзи капнаха безшумно в супата му. След това избута назад стола си и излезе.

Изправих се, но татко докосна ръката ми и ме спря:

— Дай му малко време.

Аз прехапах бузата си от вътрешната страна и кимнах:

— Добре.

Подсмърчайки, седнах отново и обвих пръсти около чашата си с чай:

— А сега какво?

— Ами сега поне знаем как да се защитаваме от демоните на Касноф — за първи път се обади Айслин.

Тя, Финли и Изи ни бяха посрещнали на брега. В момента те трите завиваха демонично стъкло в парчета плат, които после поставяха в брезентова торба.

— Вероятно ние трите — отбеляза тя, сочейки себе си и дъщерите си — спокойно можем да ги извадим всичките от строя.

Аз трепнах:

— Имаш предвид да ги убиете.

— Не, да ги изведем на разходка и да им купим сладолед — присмя се Финли.

— Финли — каза майка й с нисък заканителен глас. — Софи днес влезе в Ада заради нас. Тя е точно толкова Бранник, колкото си и ти, така че прояви уважение.

Смутена, Финли ме погледна изпод мигли и измърмори:

— Съжалявам.

— Няма защо — отговорих аз. — Но наистина ли да ги… Да ги убием наистина ли е единственото решение?

— То е най-лесното — каза мама, която се приближи и седна на мястото на Арчър. — Миличка, знам, че някои от тези деца ти бяха приятели, но няма начин да ги върнем.

— Наистина ли е така? — попитах татко. — Завинаги ли са си отишли?

Баща ми смутено се намести на стола си:

— Не задължително. Но, Софи, рискът, ако опитаме да ги върнем, рискът би бил толкова голям, че… направо е невъобразим.

— Аз имам въображение. Опитай.

Стори ми се, че видях гордост в очите на баща си. Е, може би просто е искал да каже „Защо наследничката ми е толкова луда?“

— Ако унищожиш и ритуала — обясни той, — и вещицата или магьосника, които са го направили, самото заклинание може да бъде развалено и последствията му — премахнати.

— Не изглежда чак толкова трудно — свих рамене аз.

— Не съм свършил. Те трябва да бъдат унищожени едновременно.

Преглътнах и се опитах да кажа весело:

— И така не е чак толкова зле. Лара трябва да държи парчето хартия, само запращам по тях, ъ-ъ, огън или нещо подобно и… бум! Демонът на мига се връща към изходната си форма.

— Освен това трябва да бъдат унищожени в дупката, в която са създадени демоните — продължи татко, сякаш не бях казала нищо.

Нямаше ли най-сетне да се откаже от този си навик?!

— Ето и черешката на тортата. Накрая ще трябва да направиш заклинание, което да затвори и самата дупка, с ритуала и вещицата вътре в нея. А този ритуал е толкова силен, че всъщност може да повлече със себе си и всичко около дупката.

— Тоест и човека, който прави заклинанието?

— Тоест и целия проклет остров, на който се намира дупката.

— А-а-а, ясно. Е, тогава, задачата е истинско… предизвикателство, но не е невъзможна. А и гримоарът е у нас, това поне е предимство, нали? Дори ритуалът за създаване на демони да го няма вътре.

— София Алис Мерсер — започна мама заканително.

В същото време баща ми произнесе „Атертън“, а Айслин — „Бранник“.

Аз вдигнах ръце:

— Вижте, няма значение как ме наричате. Ще си напиша имената с тиренца, какво ще кажете? Но ме чуйте. Трябва да опитам, разбирате ли? Заради Ник, и Дейзи, и Частън, и Анна, и заради всички останали деца, които Касноф са превърнали в оръжия през годините. Моля ви!

— Софи е права — каза Кал и се облегна назад. — Ако успеем да спрем Касноф и да върнем тези деца… Това не е ли по-добър вариант, отколкото да ги убиваме?

— Напълно съм съгласна — прибави Джена.

Родителите ми се спогледаха. Между тях премина нещо, а след това мама се обърна към сестра си:

— Можеш ли да й спечелиш малко време? Да я пазиш, докато намери ритуала и го унищожи напълно?

— Можем — отвърна бързо Финли.

— Ще стоим непосредствено до нея — потвърди Изи. Дори ако не може да унищожи вещицата, заклинанието и дупката, може поне да направи едно от трите, нали? Все ще си заслужава.

Татко въздъхна продължително, като триеше лицето си с ръце.

— Да — каза той накрая. — Все ще си заслужава. Най-добре е да пристигнем през нощта, не мислите ли? Заради часовата разлика има още доста време, преди на остров Грималки и да настъпи нощ. Така че, какво ще кажете да тръгнем на зазоряване? — После се усмихна накриво. — Отново?

И един по един всички кимнахме. На зазоряване щяхме да влезем в Итинериса, да се върнем в „Хеката“ и да приключим с това.

— Нека аз кажа на Арчър — предложих, смъкнах одеялото от себе си и се изправих.

Вятърът навън се бе усилил и косата ми непрекъснато падаше в лицето, докато търсех Арчър по брега. Не го видях, затова надникнах в палатката му. Нямаше го и там. След като заобиколих от задната страна на къщата, закрих очи срещу слънцето и затърсих познатата тъмна фигура сред зеленината и скалите.

С периферното си зрение видях движение и с облекчение се обърнах натам.

Само че не беше Арчър, а Елодия. Полюшваше се във въздуха, носена от вятъра. На дневна светлина беше още по-прозрачна от обикновено, а червената й коса се развяваше около нея, като че ли тялото й беше под вода.

— Той си замина — каза тя с гримаса. — Използва Итинериса.

— Къде? — попитах аз със свит стомах.

Но вече знаех отговора.

Елодия само потвърди предположението ми:

— При Окото. Каза ми да ти предам, че съжалява, но трябва да го направи.

Примигнах, за да попреча на сълзите, които не бяха причинени нито от слънцето, нито от вятъра. — Видя го, така ли?

— Навъртам се наоколо, откакто ти дойде. Просто си стоях невидима. Но той трябва да е знаел, че съм тук, защото ме повика. Каза, че не му дължа нищо, но съм длъжница на теб.

Стори ми се, че на лицето й се изписа съжаление, но беше толкова бледа, че нямаше как да съм сигурна.

— Беше прав. Съжалявам за това, което се случи с Кал. Не беше честно да наранявам двама ви само за да нараня Арчър.

— Извинението се приема — казах й аз и с изненада открих, че наистина го мисля. — Какво друго ти каза?

— Само това — че отива при Окото и че съжалява. — После лицето й се разкриви. — А, и нещо странно за това, че все още изпитва същите чувства към онази палатка, и обещава да ти го каже лично следващия път, когато се видите.

Нададох звук, който трябваше да мине за смях, но приличаше повече на хлипане.

— Тоя идиот! — избъбрих.

— Наистина е идиот — каза Елодия и кимна състрадателно.

Когато напуснах абатство Торн, държах меча на Арчър и имах чувството, че по някакъв начин нещата ще се оправят. Моля ви, мислех си. Останалата част от магията ми се върна, така че нека имам и тази сила.

Само че отговор нямаше. Чувах единствено свистенето на вятъра.

Глава 31

На следващата сутрин всички се събрахме край грамадната скала, в която се намираше Итинерисът. Носех училищната си униформа, тъй като сметнах, че с нея ще будя най-малко подозрения при промъкването си обратно в „Хеката“. Джена също бе облякла своята, както и младите Бранник. Никоя от двете не изглеждаше щастлива от този факт. Непрекъснато подръпваха полите си с недоволни изражения на лицата.

— Ама вие сериозно ли носите чорапи до коленете? Всеки ден? — попита намръщено Изи. — Дори само това стига да сринем до основи скапаното училище!

Въпреки че бях уплашена и силно разтревожена, не се сдържах и се разкикотих:

— Само почакай да видиш какво мъчение е влажна вълна да залепва за кожата ти насред жегата. Ще ти се прииска да потопиш целия остров.

— Идеята не е лоша — отбеляза Кал.

— Да, и това го казва човек, който носи вълнени дрехи през август! — подкачи го Джена.

— Така — подхвърли Айслин, докато прикрепите на кръста си кожен кобур.

В него бяха затъкнати три остриета от демонично стъкло. Изи и Финли бяха скрили подобни кобури под саката си, Джена и Кал — също. Аз не носех оръжие срещу демони — по очевидни причини. Хвърлих поглед към пръстите си, които все още розовееха. Е, поне сега бяха в тон с широкия белег от демонично стъкло на другата ми длан. Всъщност подобни мисли донякъде потискаха ужаса от онова, което предстоеше.

— … така че Софи да може да се погрижи за ритуала — казваше Айслин.

Напълно бях изгубила връзката, изобщо не бях чула какво говори. Тръснах глава. Сега не бе най-подходящият момент да се разсейвам. Естествено вече бяхме обсъждали плана поне десет пъти. Отиваме в училището. Айслин и Финли измъкват двете Касноф навън. Междувременно аз, Изи, Джена и Кал влизаме в сградата и започваме да търсим ритуала. Айслин и Финли отвеждат Лара и демоните, които вече е пуснала, обратно при ямата. Аз отивам с ритуала при тях, след което, с помощта на заклинанието от гримоара, унищожавам Касноф, ритуала и самата дупка с една голяма пъклена експлозия.

Звучеше съвсем просто. Направо лесно. През изминалата година обаче бях научила, че нищо, свързано с магията, не е лесно и просто.

— И така, ясно ли е всичко? — запита Айслин.

— Напълно — въздъхнах.

— Добре. Аз и Финли потегляме първи. Софи, Джена, Кал и Изи изчакват няколко минути и идват след нас.

— А пък ние оставаме тук — прибави баща ми и кимна към мама.

Снощи единодушно бяхме решили, че за него е прекалено опасно да идва с нас на Грималкин. Без силите си той не бе в състояние да се защитава, а пък тревогата за него само щеше да ме разсейва.

Вгледах се в двамата си родители, след което обвих вратовете им с по една ръка и ги придърпах за обща прегръдка.

— Ще се справя. Всичко ще с наред — обещах им, макар че треперещият ми глас ме издаваше. — Ще сритаме задниците на Касноф. А, нищо чудно и да се сдобия с още няколко готини белега!

Те едновременно ме притиснаха по-силно.

— Обичаме те, Соф — промълви майка ми.

— Точно така — добави татко, а аз се разсмях, макар стомахът ми да се гърчеше от безпокойство.

Отдръпнах се, преди отново да избухна в сълзи и да се изложа. Хванах Джена за ръката. Айслин и Финли вече бяха изчезнали.

— Готови ли сте? — попитах.

— Да — отвърнаха тримата в хор.

Хвърлих поглед през рамо към майка си и баща си. Те все още се прегръщаха през кръста. Усмихнах се.

След това излязох най-отпред. Обгърна ме непрогледен мрак, усетих в себе си онази ужасяваща неподвижност… А после, просто ей така, се озовах насред горичката на остров Грималкин. Не съм сигурна дали магията ми бе станала по-силна, или се дължеше на препускащия във вените ми адреналин, но този път „приземяването“ не бе така неприятно. За съжаление Джена отново не го понесе много добре. Веднага след нея обаче се появи Кал и положи длан на челото й. Дишането й се забави и бузите й леко порозовяха.

— Благодаря — каза му тя с признателна усмивка.

В този миг в далечината се разнесе вой.

— Добре, готови ли сте да действаме? — обърнах се към всички.

Изи все още не се бе съвзела напълно, но побърза да ми подаде ръка. Джена ме хвана за другата, а пък Кал пристъпи плътно зад мен и обви кръста ми с ръце.

Затворих очи и се съсредоточих. Подухна студен вятър и след секунда вече стояхме на поляната пред „Хеката“ насред нещо като Трета световна война.

Първото нещо, което видях, след като отворих очи, бе летящата към мене магическа светкавица. Замахнах с ръка и успях да я отбия, но тя бе последвана на мига от втора. Атакуващото заклинание улучи Изи в лявото рамо и тя извика от болка. Кал мигновено се озова до нея и я придърпа към прикритието на дърветата.

А аз се опитах да възприема кошмара, който се бе разгърнал пред очите ми. Навсякъде имаше демони. Демони зооморфи с кървавочервени очи, от чиито остри нокти хвърчаха виолетови искри. Във въздуха демони феи размахваха черните си криле, от които се излъчваше зловещо, неземно сияние. Демоните се биеха и в първия момент реших, че Финли и Айслин са сред тях. Потърсих ги, но те не участваха в сражението. Ужасните създания се биеха помежду си.

Тръснах глава; направо не вярвах на очите си. В мазето бях видяла само петнайсетина демони. На поляната обаче имаше десетки, а Финли и Айслин не се мяркаха никъде.

Опитах се да събера разпилените си мисли. Трябваше да вляза в училището и да открия ритуала. Пред входа му обаче летеше една фея демон. Вероятно засега нямаше смисъл да опитвам, затова тръгнах след Кал и Изи към дърветата. Джена ме последва. Четиримата се свихме насред горичката и невярващо се вгледахме в адската сцена, която се разиграваше пред очите ни.

— Какво правят? — зачуди се Кал на глас.

Погледнах демоните, които ръмжаха и съскаха едни срещу други и размахваха остри нокти.

— Бият се — измърморих. — Демоните са такива. Не се поддават кой знае колко на контрол. Божичко, обзалагам се, че Лара няма представа какво зло е освободила и пуснала по света!

Потръпнах, когато една от демоните феи връхлетя върху една позната фигура — Дейзи. Помислих си, че феята може би някога е била Навзикая, но сега бе трудно да се разбере. Крилата на Навзикая бяха изумрудено зелени, а тези — тъмносини и с остри като бръснач ръбове. Пред очите ми този демон замахна и ги вряза в повдигнатите ръце на Дейзи.

Потиснах с усилие страха си, поклатих глава и добавих:

— Това обаче няма значение. Най-важното сега е да открием онзи ритуал и Касноф, а после да…

Не довърших изречението си, а вместо това изкрещях. Нещо се бе блъснало в тялото ми… Но ударът не идваше отвън, усетих го вътре в себе си.

Елодия.

Този път обаче не успя да проникне в мен, защото магията ми я отблъсна. Призракът й отлетя на няколко крачки и започна да размахва ръце във въздуха.

— Съжалявам, съжалявам! — оформи с устни. — Много бързах. Ритуалът не е в училището. Намира се у Лара!

— Какво?

— Тя разбра, че идвате. Не знам как и откъде, но научи. Софи, те всички са демони! Всички деца, които бяха тук. Превърна ги в демони до едно!

В „Хеката“ имаше повече от сто деца, когато избягахме.

— Къде е Лара?

— При ямата. Все още работи върху няколко от тях.

Потреперих, когато чух думите „работи върху“.

— Как си, Изи? — попитах.

Тя все още бе облегната на гърдите на Кал, но сега е мрачно изражение бръкна под сакото си и извади парче демонично стъкло:

— Добре съм.

Съмнявах се, но въпреки това й протегнах ръка.

— Ще използваме магия за преместване, която ще ни отведе направо при дупката. Когато стигнем там обаче… — огледах всички един по един — Очаква ни нещо лошо. Вероятно дори по-зле от лошо.

— Все някак ще го понесем — заяви Кал.

— Да — съгласи се Джена с несигурна усмивка. — Достатъчно сме корави.

Стиснах силно ръката й:

— Точно така, по дяволите!

Сгушихме се един в друг. Бях уморена от всички тези магии, но и този път усетих познатия порив на вятъра.

Приземихме се и мигновено разбрах, че сме улучили точното място. Зъбите ми буквално звънтяха, а кожата ми болезнено се опъна от магията, която пулсираше наоколо ни. Отворих очи и съзрях зеещата дупка, при която вече бяхме идвали с Арчър през лятото. Тогава тя бе просто голям ров в земята. Сега от нея се излъчваше ослепително зелено сияние. Лара се бе изправила на ръба. В ръцете й видях изпомачкано парче пергамент и сърцето ми направи салтомортале. Ритуалът! Скочих на крака. Зад гърба си чувах далечен лай и ръмжене. Вероятно имахме само няколко минути, преди няколко от демоните на Лара да се метнат върху ни.

В този миг застаналата от другата страна на кратера Лара ме забеляза. На лицето й, осветено от отвратителното зелено сияние, играеше зловеща усмивка.

— О, Софи. Предчувствах, че ще те видя отново.

Ако смяташе, че имам намерение да си дърдоря със злодея като по филмите, много грешеше. Веднага вдигнах едната си ръка, а с другата се пресегнах за гримоара отзад на кръста ми. Предстоеше гигантска магическа експлозия, която щеше да вдигне всичко във въздуха.

Магията се събра около петите ми, сякаш извираше от кладенец, стрелна се през глезените ми, нагоре през краката и гърдите, плъзна по ръцете и от пръстите ми започнаха да изскачат искри.

— А, да — подхвърли Лара и притисна ритуала към гърдите си. — Убий ме. Унищожи ритуала. Затвори ямата. След това всичките ти приятелчета демони отново ще станат като преди.

Съсредоточих силите си в една точка. Трябваше да бъде идеално и да се получи от първия път. Втори шанс нямаше да имам.

— Много жалко за семейството ти, разбира се.

Отворих объркано очи. Проследих погледа на Лара, коя то гледаше към нещо в дупката, и цялата магия — а сякаш и кръвта — се оттекоха от мен.

На дъното в безсъзнание лежаха Финли и Айслин.

Глава 32

Зад гърба ми Изи нададе болезнен вой. Хвърлих поглед през рамо. Джена отиде при нея, прегърна я и й зашепна нещо. Срещнах очите й над главата на Изи и разбрах какво си мисли. Това бе единственият ми шанс да сложа край на всичко. Да убия Лара и да унищожа ритуала. Да затворя тази дяволска дупка, така че никой никога вече да не бъде превърнат в чудовище. Това биха искали и Айслин и Финли.

Целта оправдава средствата.

Лара забеляза колебанието ми и се разсмя.

— Сега разбираш ли? Ето затова твоето семейство не ставате за водачи и владетели. Поставяте другите над интересите на собствения си вид.

— Затова е цялата работа, нали? — попитах и с удоволствие забелязах, че вече не й е толкова забавно. — Сърдиш се, защото тати е решил, че обича демоните си повече от собствените си деца. Непрекъснато плямпаш за всичко, което е пожертвал и от което се е отказал за тази велика „кауза“. Какво е това всичко, Лара? Майка ви ли? Така и не чух някой да споменава мама Касноф.

— Я да си затваряш устата! — изсъска ми тя и замахна с пръсти към мен.

Отклоних заклинанието й без особени затруднения.

— А пък госпожа Касноф е била омъжена. Какво е станало със съпруга й? Кога най-после ще си го признаете? Баща ви ви е отнел всичко, а после е направил моя баща председател на Съвета. — Поклатих глава. — Това е просто магическа версия на сърдито дете, което се тръшка, за да получи внимание. Или поне щеше да бъде, ако нямаше толкова трупове. Да знаеш, че приключих с тая история! Никой повече няма да умира заради това.

И след тези думи насочих пръст към ямата и канализирах цялата си магия върху Финли и Айслин. В същия момент някой (Кал, без съмнение) метна към Лара магическа светкавица. Само че специалността на Кал бе лечебната магия, а атакуващите му заклинания бяха съвсем слаби. И това отскочи от Лара, без да й причини вреда.

На свой ред Лара вдигна ръце и насочи магически импулс към Кал, Изи и Джена. Заклинанието блъсна едновременно и тримата и ги запрати няколко крачки назад. Чух болезнените им охкания, когато се стовариха на земята. А после Лара изстреля магия към небето, някакво странно заклинание, което приличаше на пламък… и изчезна. Изскърцах със зъби, но не посмях да наруша концентрацията си. Магията в ямата бе толкова силна и толкова тъмна, че се налагаше да използвам всичките си сили, за да й се противопоставя. Всъщност нямах представа дали самата яма ги задържа, или Лара бе направила допълнително заклинание.

Бавно, съвсем бавно Айслин и Финли започнаха да се издигат. Когато бяха на метри от ръба на ямата, използвах силите си, за да ги положа внимателно на земята.

Изи и Кал се втурнаха към тях. Изи се метна върху двете отпуснати тела, а Кал се опита да ги върне в съзнание. Не смеех да си поема дъх. Най-накрая клепачите на Айслин потрепнаха, а Финли размърда пръстите на ръцете си.

Джена дойде при мен и постави ръка на рамото ми.

— Постъпи правилно — каза.

И докато гледах как Изи прегръща майка си и сестра си, осъзнах, че е права. Но когато пукотът от строшените клони, воят и ръмженето прозвучаха наблизо, някак престанах да усещам правотата на действията си.

— Джена, да си участвала в сбиване между демони преди? — запитах.

Тя вдигна собствената си кама от демонично стъкло и поклати глава:

— Не. Имам лошо предчувствие, че е много свирепо.

— Може би ще успеем да поговорим с тях — измърморих и потрих носа си с опакото на дланта. — Да седнем и да си поприказваме приятелски.

— На по чаша чай.

— О, да — в хубави порцеланови чашки. И да хапнем от онези, малките сандвичи.

Кал дойде при нас. Айслин и Финли също се изправяха на крака, но ясно виждах, че не са в най-добрата си форма.

— Не искам да убиваме тези деца — заяви Кал.

— Нито пък аз. Обаче не искам и те да убият мен — отвърнах.

— Не смятам, че в случая желанията ни имат някакво значение — намеси се Джена.

Погледнах към дърветата. Ако можеше да се съди по шума, съдбата ми се приближаваше.

И знаете ли какво? Наясно съм, че би трябвало да проявя смелост. Да използвам магията си възможно най-дълго и въобще да се държа в добрите традиции на „Смело сърце“. Само че не исках. Исках само да се разплача. Да прегърна отново майка си и баща си, да видя Арчър. Исках да се уверя, че съм постигнала нещо повече от това да отложа смъртта на Айслин и Финли с няколко минути.

Така че срещу демонските пълчища не се изправиха сурови и непоколебими воини, а една тийнейджърка, по чиито страни се стичаха сълзи, а от двете й страни бяха застанали двамата й най-добри приятели. Насреща ни — връхлитащите пъклени изчадия.

Забелязах силуета на една от феите демони. Насочваше се към нас. Припомних си острите като бръсначи ръбове на крилете й и как се бяха врязали в ръцете на Дейзи. Собствената ми ръка, която бях вдигнала в готовност, започна да трепери. Бях използвала голяма част от силите си, за да измъкна Финли и Айслин от дупката, затова сега магията ми не се вливаше в мен, а по-скоро мързеливо се въртеше около краката ми. Въпреки това имах достатъчно, за да ги задържа още малко.

Феята се приближи и вече ясно чувах плясъка на крилете й. Изстрелях заклинание. Преди обаче то да я достигне, във въздуха изхвърча нещо друго и се уви около глезена й — краят на сребрист камшик. С остър писък феята полетя към земята. Сърцето ми запрепуска развълнувано.

— О, боже! — възкликна Джена.

Нямаше нужда от повече думи. Двете бяхме виждали това оръжие и преди — онзи път, когато Окото нападнаха нощния клуб за магически същества в Лондон.

— Окото! — промълвих невярващо.

След което — вероятно за първи път в историята на магическото общество — демон, магьосник и вампир се спогледаха с радост, когато повторих:

— Това е Окото!

И наистина бяха те. От гората (в тази посока се намираше Итинерисът) един след друг започнаха да се измъкват мъже, облечени в черно.

— Но как? — запита само Кал.

Един от мъжете хукна към нас. Предполагам, че бе възможно да има и друг млад, висок и слаб член на Окото с тъмна чуплива коса, но въпреки това се хвърлих към него.

Сблъсъкът бе толкова силен, че буквално ми изкара въздуха. Не че ми пукаше. Арчър! Можех да дишам и по-късно.

— Реших, че малко помощ ще ви влезе в работа — измърмори той с устни, почти долепени към слепоочието ми. — С мен има само двайсетина човека, толкова успях да убедя да дойдат. Но все пак е нещо, нали?

Прегърнах го още по-здраво.

— Повече от просто „нещо“.

Но колкото и да ми се искаше да остана в прегръдките му (например, завинаги), сега не бе подходящият момент, така че се отдръпнах.

— Опитайте се да не ги убивате, става ли?

Той повдигна една вежда, но аз го спрях с жест:

— Недей. Нямаме време за остроумия. Просто… нека опитат да се въздържат, а? Все още има шанс да ги спасим.

За първи път, откакто се познавахме, Арчър не започна да се шегува. Всъщност не каза нищо, а се върна тичешком към мястото, където битката кипеше най-силно. Аз се завъртях на пети с намерението да се втурна подир Лара.

В крайна сметка обаче се оказа, че няма нужда.

Тя отново стоеше на ръба на ямата — само дето сега от високомерието и задоволството й не бе останала следа. Освен това не бе сама. До нея бе застанала госпожа Касноф, чиято снежнобяла коса бе вдигната в познатата сложна прическа. Облечена бе в един от сините си официални костюми и лицето й вече не бе безизразна пуста маска. Едната й ръка бе вдигната. Едва сега забелязах неподвижността на Лара — явно я задържаше някакво заклинание.

— Някога това училище бе истинско убежище за магическите същества — изкрещя госпожа Касноф. Гласът й бе дрезгав и пресипнал, но в него долавях част от силата на жената, която бе преди. — А пък ти го превърна в истински ад на Земята, Лара!

— Направих го за нас! — викна Лара в отговор. — Това искаше татко!

Госпожа Касноф обаче не й повярва, точно както не й вярвах и аз.

— Това трябва да спре — отсече тя с тон, натежал от десетилетия скръб. — Трябва да спре — повтори и срещна очи те ми над ямата.

И тогава разбрах какво трябва да сторя.

С треперещи ръце измъкнах гримоара от скривалището му и започнах да прехвърлям страниците. Открих описанието на ритуала, който щеше завинаги да погребе дупката. Шепнех думите на заклинанието съвсем тихо, но въпреки това те сякаш обгаряха устата и гърлото ми. Зелената светлина във вътрешността на ямата започна да помръква.

— Не! — възкликна Лара по-скоро объркано, отколкото гневно.

Тя все още бе застинала на ръба, а ръцете й бяха притиснати към тялото, сякаш оковани с невидими вериги.

Госпожа Касноф я прегърна и прочетох по устните й думата „Съжалявам“. После погледна към мен и промълви същото.

Притисна длан към гърба на сестра си и за секунда избухна лилава светлина. После и двете полетяха безжизнени в ямата.

Вече дори не се опитвах да прикривам сълзите си. Произнасях думите на заклинанието все по-бързо и по-бързо. Земята край нас започна да трепери.

— Софи! — изпищя Джена, но аз не можех да помръдна, без да съм завършила магията.

Този ритуал, който бе превърнал семейството ми в чудовища, който бе убил повече хора, отколкото бях в състояние да преброя, най-после щеше да изчезне. Аз щях да го унищожа и да сложа край.

Толкова се бях съсредоточила върху тази задача, че не забелязах кога почвата под краката ми поддаде.

Още някой извика името ми, може би Изи. А после паднах в ямата.

При приземяването стъпих накриво и чух как изпука глезенът ми. От главата до петите ме прониза болка като от нажежено до бяло — огън и лед едновременно. Изкрещях и изпуснах гримоара. Земята се тресеше, отгоре ми се посипа пръст. Опитах се да направя заклинание и да се измъкна, но магията тук, долу, бе прекалено могъща. Собствените ми почти изчерпани сили не можеха да я преодолеят.

Сведох глава, разтреперана от страх и болка. Започнах да уверявам сама себе си, че всичко е наред. В крайна сметка щях да загина за общото благо. Дейзи и дори Анна и Частън щяха отново да станат нормални деца — или вещици. Никой никога повече нямаше да се превърне в демон.

Легнах на земята и потреперих, когато срещнах безжизнения поглед на госпожа Касноф.

— Целта оправдава средствата — измърморих точно когато стената на дупката започна да се срива отгоре ми.

А после усетих някой да ме стиска за счупения глезен и изпищях. Издърпах рязко крака си, макар че цялото ми тяло пламна от болка при движението. Очаквах да видя Лара Касноф или може би някой от таласъмите, които преди охраняваха ямата. Но, слава богу, очакванията ми не се оправдаха.

Беше Кал.

Лечителските му сили нахлуха в мен и костите на глезена ми се наместиха и започнаха да зарастват. След миг седнах.

— Какво правиш?! — надвиках грохота, който ни обгръщаше.

Той обаче само поклати глава и ме изправи на крака. А след това събитията се развиха толкова светкавично, че изобщо не разбрах какво става. Той ме подхвана и ме повдигна, избута ме за стъпалата, а отгоре вече ме очакваха протегнати ръце…

— Не! — изпищях и не млъкнах, докато Айслин и Финли ме издърпваха.

Бях в безопасност, но стените на ямата се рушаха все по-бързо и по-бързо. Легнах на ръба и протегнах ръка на Кал. Призовах цялата магия, която ми бе останала, а тя не беше никак малко, както се оказа, защото чак околните дървета започнаха да скърцат в протест.

— Изкарайте го! — изкрещях. — Извадете го оттам!

Магията ми се втурна към него, но вече бе прекалено късно. Земята се разтресе още веднъж, а ръбът на ямата се разцепи. Кал се препъна и се стовари върху насрещната стена на дупката. В този миг очите му срещнаха моите. Лежах задъхана по корем и протягах ръка към него.

— Всичко е наред, Софи — прочетох по устните му. — Всичко е наред.

Блесна ослепителна светкавица и се разнесе грохот, сякаш се сриваше цяла планина. Джена ме изтегли миг преди стените на дупката да се сринат напълно и да я зарият. Целият остров потрепери, а аз, вцепенена, се зачудих дали е от отвращение или от облекчение.

След това всичко утихна.

Глава 33

Някой ме разтърсваше.

— Софи — прошепна ми. — Събуди се!

Дезориентирана се претърколих на една страна. По мокрите ми бузи бяха залепнали кичури коса. Явно бях плакала. Отново. Седнах и за известно време потънах в лесната илюзия, че последните няколко седмици не са се случвали. Пак бях в спалнята си в базата на Бранник и утринното слънце нахлуваше през тесния прозорец. Може би изобщо не съм напускала това място, помислих замаяно. Може би съм сънувала всичко.

Но не бе така. Джена седеше на ръба на леглото ми с обезпокоено изражение на лицето, а Арчър стоеше на прага. Майка ми и баща ми бяха някъде на долния етаж заедно с трите Бранник, Ник и Дейзи…

Но Кал го нямаше.

— Пак ли същия сън? — попита Арчър.

Кимнах и потърках лицето си с длани. От нощта, през която бяхме използвали Итинериса, за да се измъкнем от остров Грималкин — тогава той се тресеше, сякаш всеки миг ще се срути в океана — не бях спряла да сънувам кошмари.

Баща ми каза, че това е съвсем разбираемо предвид всичко, което бях преживяла. Само че вече бе минал цял месец. Щяха ли изобщо да престанат някога?

— Пак ли крещях? — запитах аз и отметнах завивката.

— Само плачеше — със състрадание отвърна Джена. — Доста силно.

Опитах се да си припомня съня, но споменът за него вече ми се изплъзваше. В него отново бях видяла Кал в ямата. Върху него се сипеше пръст. И госпожа Касноф бе там, помнех мъртвите й пусти очи. Потреперих.

Джена посегна да ме хване за ръката, но аз се изправих и й отправих възможно най-убедителната си усмивка, с която казвах „Всичко е наред — наистина!“.

— Беше просто сън — казах й.

Арчър отвори уста, за да възрази, но аз вдигнах ръка и го спрях.

— Просто сън — повторих. — И така, останалите долу ли са вече? Защото не знам за вас двамата, но аз умирам от глад.

В действителност това не бе вярно. Само при мисълта за храна стомахът ми се сгърчваше. Вече бях отслабнала толкова, че се налагаше да смалявам дрехите си чрез магия. Когато минах покрай Арчър, той постави длан между плешките ми и прошепна:

— Всичко ще бъде наред, Мерсер.

Облегнах се на него и си позволих, поне за кратко, да потъна в топлината му, в присъствието му. После изправих рамене.

— Хайде, да слизаме долу — отсякох аз. — Ник и Дейзи винаги изяждат целия бекон.

Както и предполагах, когато стигнахме кухнята, от него бяха останали само две парчета. Ник и Дейзи седяха на кръглата дървена маса, а чиниите пред тях бяха почти празни. Айслин бе застанала пред печката и приготвяше бъркани яйца. Спрях на прага и се замислих за картината пред очите ми: една Бранник приготвяше закуска за два демона. Кой би могъл да си представи подобно нещо?

Ник ме забеляза и се усмихна. Е, по-скоро се опита. Като мен — като всички ни всъщност — и той не се бе отърсил от онази тревога и мрачните спомени, заради които дори приятелското му изражение носеше сянка на тъга.

— Добро утро, София. Запазих ти парче бекон. И едно за теб, Джена — поздрави той и ни изгледа последователно. После стрелна с очи застаналия от другата ми страна Арчър. — Съжалявам, приятел, ти нямаш късмет.

Арчър изсумтя развеселено и влезе в кухнята, но в раменете му все още се забелязваха напрежение и предпазливост. Освен това седна на стола, който бе възможно най-далеч от Ник. Не бях сигурна дали двамата щяха някога да имат по-нормални взаимоотношения, но това бе обяснимо. В крайна сметка родителите на Ник бяха убили тези на Арчър, а пък самият Ник се бе опитал да убие Арчър — и то неведнъж, а два пъти.

Да, определено атмосферата на семейните събирания в бъдеще щеше да е неловка.

На Арчър не му помагаше особено и фактът, че хората, които бе смятал за свое семейство, сега бяха твърдо решени да го убият.

— Соф? — повика ме Айслин и ме извади от унеса ми. — Ти искаш ли яйца?

— Ъ-ъ, не, благодаря. Ще хапна нещо по — късно.

Всички присъстващи се намръщиха на думите ми и за да им доставя удоволствие, взех едно парче бекон и го разкъсах на две. Седнах срещу Дейзи, започнах да дъвча и между хапките подхвърлих:

— Нещо ново днес?

Откакто бяхме напуснали „Хеката“, всяка сутрин някой от нас задаваше този въпрос. През първите няколко дни имаше и отговори: „Да, островът още е там.“ „Да, намерихме Ник и Дейзи и може да ги доведем тук.“ „Да, Окото са обявили награда за главата на Арчър. С парите човек може да си купи малък остров.“

Последното наистина сериозно бе разтърсило Арчър. Очевидно малката рота, която бе довел на острова, се бе върнала и докладвала на началничката си, че Арчър ги е подчинил с помощта на някакъв магически предмет и заклинание. Това била единствената причина да се бият на страната на магическите същества.

— Вярно ли е? — бях попитала аз.

Арчър отклони поглед и пресилено вдигна рамене.

Аз приех жеста му за „да“.

След това обаче нямаше никакви новини. Липсваше информация как останалата част от магическото общество приема случилото се в „Хеката“. Не се знаеше какво е станало с останалите деца, които бяха превърнати в демони и които ние спасихме.

Но и тази сутрин Айслин въздъхна и отговори:

— Не. Нищо.

— А може би това е хубаво — отбеляза Дейзи, докато мажеше препечената си филийка с масло. — Може би всички просто са… са се разотишли.

Сега, когато вече не бе демон, Дейзи нямаше нищо общо с магическите същества. Преди Касноф да я превърнат в такова, тя била съвсем обикновено момиче. Напълно разбирах желанието й да остави зад гърба си всичко, свързано с магическия свят.

Дейзи наклони глава и я отпусна на рамото на Ник. Е, може би не съвсем всичко. Радвах се, че Дейзи е до Ник. След онова, което бе преживял, той се нуждаеше от нея. Въпреки това в очите на Ник имаше нещо особено, мрак и тревога. Заради тях се съмнявах, че с него всичко ще е наред, независимо дали е контролиран от Касноф, или не.

Някъде отвън се разнасяше характерния звук от удара на метал в метал. Следователно Финли и Изи вече бяха станали и тренираха. Реших да се присъединя към тях — не да размахвам меч, а да правя заклинания, които те да парират.

За тях щеше да е полезно упражнение, а и за мен щеше да е добре да съм заета с нещо, вместо да си седя в стаята и да си спомням отново и отново онази последна нощ в „Хеката“.

Тъкмо се канех да стана и да отида при тях, когато в кухнята се втурна баща ми. Той все още бе по пижама, което бе изключително необичайно за него. Баща ми никога не слизаше за закуска, без да е напълно облечен. От друга страна, горнището на пижамата му имаше специално джобче с носна кърпа вътре; може би това се броеше за приемливо облекло?

Баща ми държеше някакъв лист хартия и се взираше в него с разширени очи.

— Джеймс — подхвърли Айслин, — днес ставаш доста късно. Грейс още ли спи?

Баща ми вдигна поглед и мога да се закълна, че се изчерви.

— Хм-м? А, да. Ами всъщност, ъ-ъ… Както и да е, да се върнем към належащия въпрос.

— Остави татко на мира — обърнах се към Айслин. — В момента британецът у него дава на късо.

Вместо да съм отвратена и потресена, изпитвах особено задоволство при мисълта, че родителите ми са толкова… уф, както и да е (добре де, признавам, че леко ме втрисаше от близостта им). Но сдобряването им бе единственото хубаво нещо, което бе произлязло от цялата тази ужасна каша. Е, това и че спасихме света, много ясно.

Баща ми тръсна глава и повдигна листа в ръката си.

— Не съм дошъл да обсъждаме личния ми… живот. Дойдох заради това писмо. Пристигна тази сутрин, изпращат го от Съвета.

Рязко изправих гръб на стола си:

— Съвета ли? Ама за онзи Съвет ли говориш? Той вече не съществува! Да не си сбъркал нещо? Сигурно става дума за Съвета за най-подходящата зърнена закус…

— София! — спря ме баща ми с поглед.

— Съжалявам. Шашнах се.

— Разбирам те, скъпа — каза той с лека усмивка. — И ако трябва да съм напълно честен, мисля, че имаш основания.

След което ми подаде листа, който се оказа официално писмо. Адресирано бе до баща ми, но още в първия абзац забелязах името си. Оставих го на масата, да не би някой да забележи как треперят ръцете ми.

— Сова ли го донесе това нещо? — измърморих. — Моля те, кажи ми, че е дошло…

— Софи! — възкликнаха едновременно почти всички присъстващи.

— Стига, Мерсер — каза Арчър и въздъхна раздразнено.

Поех си дълбоко въздух и започнах да чета. Когато стигнах средата на страницата, спрях и очите ми се разшириха. Сърцето ми лудо биеше. Погледнах отново към баща си:

— Ама те сериозно ли?

— Да, така смятам.

Прочетох отново думите.

— Мили боже и всички ангели!

Глава 34

Излязох от колата. Чакълът под краката ми изхрущя. Вгледах се в къщата, която се издигаше в края на алеята.

— Е? — запита баща ми, след като се измъкна от седалката до шофьора.

Арчър и Джена слязоха от задната и застанаха от двете ми страни.

Вдигнах слънчевите очила на главата си и заявих:

— Ами по-добре изглежда. Е, все още е зловещо и странно, но в нормални граници. Както си беше преди.

„Хеката“ блестеше с прясно боядисана фасада. Прозорците бяха поправени. Папратта от двете страни на входа отново беше яркозелена и някой бе ремонтирал дупката в предната веранда. Но дърветата край училището все още бяха безжизнени и почернели, а тревата сивееше.

— Вероятно никога няма да бъде същото — каза мама, която тъкмо бе заобиколила колата.

— А може би това е за добро — казах аз с въздишка.

— Как мислите, какво ще правят със сградата? — зачуди се Джена.

— Честно казано, иска ми се да я изгорят — отсече Арчър. — И като са започнали, най-добре да потопят и острова.

Тръгнахме към къщата. Откъм морето подухна бриз и развя косата ми. Вътрешността на училището вече не изглеждаше така запусната и мръсна, но ми се стори, че атмосферата винаги щеше да бъде някак тъжна. А може би това беше просто илюзия.

Минахме покрай прозореца с витража и аз вдигнах поглед. Доволна бях, че са го възстановили и главите на ангелите отново си бяха на мястото. Огряно от есенното слънце, цветното стъкло хвърляше красиви отблясъци. Когато приближихме балната зала, тихото мърморене, което се разнасяше от нея, се усили.

— Нервна ли си? — попита мама и ме хвана за ръката.

— Не-е — отговорих. Само дето блеех като овца и се съмнявам, че успях да я убедя.

Разнообразните по форма и цвят маси вече ги нямаше, а на тяхно място в залата бяха наредени множество черни столове, на които обаче не седеше никой. На подиума, където преди се намираше учителската маса, сега бяха поставени дванайсет стола (макар че би било по-правилно да се нарекат „тронове“). Единайсет от тях бяха заети.

Членовете на новосформирания Съвет като един се изправиха на крака, когато влязох в залата. Аз обаче на мига вдигнах ръце:

— О, боже! Моля ви, не правете така. И без това съм достатъчно притеснена.

Един от представителите на феите, грамаден мъж с изумруденозелени криле, ме изгледа намръщено:

— Като на наследник на поста председател на Съвета ви се полага определено уважение.

— Чувствам се уважавана и без подобни формалности. Честна дума.

Стори ми се, че им се иска да спорят още с мен, но в крайна сметка всички отново седнаха.

— Обмисли ли предложението ни? — попита една от жените.

Реших, че е вещица, но бе трудно да се определи със сигурност.

Вместо да й отговоря, седнах на един от черните столове.

— Може ли вместо това аз да ви попитам нещо? — Никой не кимна, но въпреки това продължих: — Защо избрахте точно мен? Тоест, ясно — аз съм демон, но и Ник е такъв. Защо не се обърнахте към него? Заради онази история… когато обезумя и уби хора ли?

Мъжът фея със зелените криле се вторачи в мен.

— Да, това е една от основните причини — каза тя. — Но не е единствената. — Жената преплете пръсти, после отпусна длани в скута си, при което видях да изскачат лилави искри. Бях права, наистина беше вещица. — Смелостта, силата на духа и… инициативността, които показа при спирането на Лара Касноф, силно ни впечатлиха. Особено заради крехката ти възраст. Ти не позволи на страха да те заслепи и направи онова, което трябваше. — След тези думи огледа колегите си. — Вероятно всички ние бихме могли да се поучим от това.

— А сега — започна висок мъж с бяла коса, — взе ли реше…

— Защо възстановихте „Хеката“?

През Съвета като вълна премина тиха въздишка.

— Защото — отвърна вещицата, — за нас училището винаги е било полезна институция. Нямаме намерение да позволим тези… злощастни събития да унищожат вековна традиция. През следващия месец всички ученици, на които е наложено да изтърпяват наказанията си тук, ще се върнат в „Хеката“. След това животът ще се върне в нормалното си русло.

Прииска ми се да се изсмея. „Нормално“! Все едно животът тук някога е бил нормален.

Но все пак бях получила отговора, който търсех.

Поех си дълбоко въздух, изправих се и заявих:

— Добре. Да, приемам предложението ви да стана председател на Съвета.

На няколко от лицата пред мен се разляха облекчени усмивки.

— Само че имам две условия — вдигнах предупредително ръка.

Усмивките се стопиха.

— Ще стана председател на Съвета, но едва след като завърша образованието си.

— Разбира се — каза вещицата. — Веднага ще уредим прехвърлянето ти в „Прентис“.

„Прентис“ бе елитното училище, в което богатите вещици и магьосници изпращаха децата си. Предполагаше се, че е пълна противоположност на „Хеката“.

— Не, не говорех за учебните заведения в магическия свят. Имах предвид истинско образование. Колеж, по-точно. Нормален човешки колеж.

Феята със зелените крила се намръщи отново:

— Само че имаш цяла година, преди да навършиш възраст за колеж, нали така? Доколкото знам, такава е системата. А ако не отидеш в „Прентис“, къде тогава? Човешките гимназии не изглеждат подходящи.

Още веднъж си поех въздух.

— Знам и именно с това е свързано моето второ условие. Искам отново да отворите „Хеката“. Не като интернат, не като място за наказание. Искам да бъде такова, каквото с било някога — убежище. Училище за всички магически същества, които искат да бъдат тук. Макар че, честно казано, след изминалата година желаещите едва ли ще са много. Все пак може да опитаме. Това са моите условия.

За кратко останах така, със стиснати в скута си ръце. Припомних си отново Кал и думите му: „Всичко е наред, всичко е наред“, докато стените на ямата се сриваха над него и го погребваха. Той бе дал живота си, за да спаси моя. Трябваше да го уважа по някакъв начин. А пък той искрено бе обичал „Хеката“. Вярваше в училището, грижеше се за него и го смяташе за свой дом. Най-малкото, което можех да направя, бе да го възродя.

Заради Кал.

Затова, когато вещицата ме погледна право в очите и каза „Съгласни сме“, не почувствах нито страх, нито съжаление. Само удовлетворение.

Излязох от залата и видях майка ми и баща ми, Джена и Арчър, които ме чакаха. Преди някой да каже каквото и да било, хванах родителите си за ръцете и ги помолих:

— Можем да говорим, докато пътуваме обратно. Сега имам нужда да остана за малко насаме, става ли?

Баща ми стисна дланта ми в отговор, а с другата си ръка прегърна мама през кръста.

— Разбира се.

— Няма проблем — съгласи се Джена.

— Щом имаш нужда — добави Арчър.

Оставих ги и излязох навън, на предната веранда. Дървените стъпала изскърцаха, докато слизах към поляната пред сградата. Отидох до един от дъбовете, облегнах се на него и се вгледах в училището.

Все още бях там, когато усетих някакво присъствие до себе си. Елодия се носеше във въздуха, съвсем близо до мен. Червената й коса се развяваше край лицето.

— Здрасти — поздравих тихо.

— Значи, ти ще бъдеш голямата шефка, а?

Отворих уста с намерението да подхвърля нещо заядливо, но не ми хрумна нищо.

— Да, така е — казах само.

— Несъмнено ще си добра. Но ако някога споменеш, че съм го казала, ще те убия.

— Така да бъде — казах аз и се разкикотих.

В продължение на няколко дълги минути я наблюдавах как гледа къщата. След това съвсем тихо промълвих:

— Ако вече си готова да те… Как да кажа… да те освободя — сега вече мога да го направя. Или поне така си мисля.

Елодия се обърна към мен. Краката й се носеха само на сантиметри над земята:

— И къде ще отида?

— Нямам представа.

— Ти ще… — започна тя, но веднага млъкна.

Ако не я познавах така добре, щях да реша, че е нервна. После изведнъж започна да движи толкова бързо устните си, че не успях да разбера пито една дума.

— А-а, дай малко по-бавно! Не съм чак толкова добра в четенето по устните.

Тя се приближи още малко към мен:

— Казах, че ако ще останеш в „Хеката“, аз… бих искала и аз да остана.

— Ама сериозно ли? Искаш да си свързана с мен завинаги? Защото, ако смяташ, че ще те пусна отново в тялото си дори за секунда… По-добре си помисли пак!

— Ама аз не искам пак да влизам в тялото ти — отвърна тя и лицето й се разкриви в гримаса. — Уф, това прозвуча отвратително. Както и да е. Просто искам да остана тук, поне засега.

— И защо?

Тя рязко вдигна ръцете си във въздуха.

— Защото си ми приятелка! Сега доволна ли си? Защото, докато помагах на теб и бандата загубеняци през последните няколко седмици… уф, забавлявах се. Или поне се забавлявах повече, отколкото смятах за възможно — като се има предвид, че съм мъртва.

Странно, но се трогнах.

— Разбирам те, Елодия — казах възможно най-меко. — А и честно казано, при мисълта да изчезнеш напълно ми… — Гърлото ми изведнъж се стегна. Опитах се да прикрия изблика на емоция с кашлица. — Но не можеш да останеш свързана с мен завинаги. Не е честно спрямо никоя от двете ни.

— А има ли възможност да прехвърлиш някак връзката? — попита тя. — Всички други призраци тук са свързани с острова. Можеш ли да направиш това за мен?

Замислих се. Силите ми се раздвижиха в мен и ми дадоха отговор.

— Да, бих могла. Но това означава, че завинаги ще си прикована към остров Грималкин. Ще бъдеш сама с другите призраци, които го обитават.

Елодия изчезна, а аз възкликнах раздразнено:

— О, стига де!

Почти веднага обаче тя се появи отново. Носеше се във въздуха на няколко метра от мен, близо до склона на хълма, отвъд който беше езерото. Размаха ръце — знак да я последвам — и се скри зад него.

Въздъхнах дълбоко и се изкатерих по хълма. Стигнах билото му и се наложи да засенча с ръка очите си, за да ги предпазя от отразената от водата светлина.

— Леле! — възкликнах, когато спрях до Елодия. — Езерото никога не е било така красиво! И виж, тревата ей там съвсем не изглежда като мъртва…

Думите заседнаха в гърлото ми. Притиснах длан към устата си.

По брега на езерото вървеше Кал. Или по-точно, призракът му. Толкова бе блед, че едва го различавах, но нямаше как да сбъркам широките му леки крачки. След миг той коленичи и прокара ръката си над едно петно сива трева, която на секундата отново стана жизнена и яркозелена.

После вдигна поглед към хълма, на който бях застанала, и леко ми махна с ръка. Отвърнах на жеста му, а по лицето ми започнаха да се стичат сълзи.

— Вижда ли ме? — запитах Елодия. — Или само теб?

— Вижда те — отговори ми тя.

След миг добави с известно прискърбие:

— Не смятам, че на мен би ми се усмихнал по този начин. — Устните й се извиха в дяволита усмивка. — Или поне не още. Разполагам с цялата вечност, за да променя мнението му за мен.

Знаех, че се шегува, но аз самата бях съвсем сериозна:

— Грижи се за него, става ли?

— Ще се грижа — промълви тя с неочаквано нежно изражение на лицето.

Магията, с която освободих Елодия от себе си и я свързах с острова, бе съвсем проста и лесна. Но признавам, че искрено се натъжих след изчезването на крехката магическа връзка помежду ни.

Когато Арчър и Джена ме откриха, Елодия вече си бе тръгнала. Кал също се бе стопил, макар че сега всичката трева около езерото бе зелена.

— Ето те — каза Джена, когато с Арчър изкачиха хълма.

— Да, извинявайте — отвърнах и отидох при тях. — Трябваше да помисля за много неща.

— Обзалагам се — подхвърли Арчър и обви с ръка кръста ми. — Е, значи им каза, че си съгласна?

— Да. Смяташ ли, че е глупаво?

— Мисля, че е опасно — обърна ме той към себе си. — Мисля също, че си полудяла. Но „опасна“ и „луда“ са две от качествата, които най-много обичам у теб. Така че, не, не смятам, че е глупаво. Макар да съм леко разочарован от условието, което си поставила. Вместо да поискаш отново да отворят „Хеката“, можеше да си издействаш… знам ли, почивка на Карибите с гаджето си.

Той сведе глава да ме целуне, а Джена прочисти гърло.

— Ъ-ъ, знаете ли какво? Сигурна съм, че по правило и вампирите с второстепенни роли получават награда.

Арчър я побутна на шега по рамото:

— Ами като се върнем от Карибите, може да те отведе в Трансилвания, например. Как ти звучи?

Тя го удари с юмрук по ръката, но в жеста й личеше привързаност. Изведнъж отново ми се доплака, затова се измъкнах от прегръдката на Арчър и заявих:

— Всички ваканции трябва да почакат, докато приключа с учебната година.

И двамата ме зяпнаха неразбиращо.

— Да, това е второто условие — обясних аз. — След като отново отворят „Хеката“, аз… ще остана тук. Само до края на годината — побързах да добавя. — Не за цял живот. А пък колежът е другата част от сделката, така че и в колеж ще отида след „Хеката“. Но, ъ-ъ… ще поддържаме връзка. Има достатъчно заклинания за целта.

Джена и Арчър се спогледаха.

— Че защо ни е да „поддържаме връзка“? — зачуди се Джена.

— Ами защото… Вижте, няма да ви карам да оставате тук още цяла година. Джена, ти си имаш Викс, а пък Арчър, ти… Всъщност какво имаш ти?

— Теб — отговори той твърдо. — И цял легион свещени рицари, които искат да ми видят сметката.

— Викс може да ми идва на гости — намеси се Джена. — А и сега училището ще бъде различно, по-хубаво място. Една година няма да е кой знае какво изтезание. Макар че — намръщи се тя — признавам, че това място представлява неприятна гледка. Нямам представа как ще го оправим.

Обърнах се към езерото и се загледах в изумруденозелената трева. Разсмях се треперливо.

— Мисля, че няма защо да се безпокоим за това — казах, като триех сълзите с опакото на ръката си. — Той вече оздравява.

— Ами в такъв случай всичко е наред — отбеляза Арчър. — Викс ще ни идва на гости, след време островът няма да е така депресиращ, а аз никога повече няма да те напусна.

— Да, освен това трябвала се оправим с Окото, които са… ами Окото. А и да се подготвя за председател на Съвета, което вероятно е свързано с изчитането на планина скучни книги и…

Арчър притисна устни към моите, което е доста ефективен начин да накараш някого да замълчи. Целувката бе страстна и продължителна. Когато се отдръпна, се усмихваше широко.

— Но пък си имаш арогантен и побъркан бивш ловец на демони, който е лудо влюбен в теб.

— И склонен към нервни изблици вампир, който би влязъл и в Ада заради теб. Не, който действително е влизал в Ада с теб добави Джена и застана плътно от другата ми страна.

— И родители, които те обичат и които вероятно се натискат на задната седалка, докато ние тук си приказваме — продължи Арчър, а аз избухнах в смях.

— Така че, сериозно — от какво повече се нуждаеш? — зачуди се Джена и ме подхвана под ръка.

Погледнах първо единия, после и другия. Толкова много ги обичах и двамата! Лекият ветрец къдреше тревата край езерото. Стори ми се, че чувам смеха на Елодия.

— От нищо — заявих и стиснах ръцете им. — От нищо друго нямам нужда.